(книга)

Бисер Божков

17. За маскулинизацията на жените

Еманципацията на жените и равенството на половете е една от първите грижи на учението на марксизма. Възпитаването в жената на мъжеподобни черти е имало за цел да промени нейния антропологичен тип, да направи нейната вътрешна същност, нейната природа малко или много идентична с тази на мъжете. Но когато жената заема мястото на мъжа, тя не привнася нищо особено, напротив, тя губи чувството за своята женственост и за своето призвание. Всъщност, когато жената се стреми да е „мъжествена“ или да измества мъжа в задълженията му, тя (осъзнато или неосъзнато) изпада в състояние на отстъпление от Бога. Или казано с други думи, „маскулинността“ на жените е своего рода богоборчество и отстъпление от живота в Бога (което води до липса на радост и любов в живота)[109].

Много съвременни жени не осъзнават това и с ненужни изисквания към съпруга си самоунищожават брака си. В тази връзка не умаловажаваме и вината на мъжа в семейните отношения. Но нека преминем по темата.

Маскулинизация означава мъжественост (от латински: masculinus, мъже). Toва понятие означава също набор от физически, умствени и поведенчески характеристики (вторични полови белези според психологията), считани за мъжки особености на поведението или характера. Мъжествеността е различно понятие от мъжество[110]. „Маскулинизацията при жените е също набор от нагласи и характеристики на поведението, неприсъщи за биологичния им пол, включващи възможности и очаквания, които определят социалните изяви, професионалната дейност и дори властническия мироглед на много представители на женския пол, които имат за цел да се реализират в живота, да градят кариера и така нататък. С други думи, маскулинизацията при жените е и нещо от анатомията, което противно на биологичния женски пол продуцира (в много от случаите неосъзнато) мъжка роля в модела на поведението при жените[111]. Това често се изразява и в размяна на ролите междуполовете, при което поведение човек показва в същото време качества, присъщи на мъжете и жените“ [112].

Вече преминахме критичната точка и спорим за това дали жените да бъдат наричани със съществителни от женски род. За лингвистите проблемът всъщност е маскулинизацията, тоест употребата на съществителни от мъжки род за назоваване на жени, освен че самият стереотип на поведението на жената претендира за мъжко поведение. Някои медици биха казали, че това са акцентуации на характера[113]. Маскулинизацията на жените в нашия език е толкова напреднала, че тя става приемлива за част от обществото. Тя се проявява от древността до наши дни в матриархата[114] и полиандрията[115] като форма на семейно съществуване, което се явява антитеза на християнското семейство (малката домашна църква).

Маскулинизацията при жените понякога е свързана и с еманация на андрогиния (андрогинизъм).

18. Същност на андрогинизма

Андрогинизмът, най-общо казано, като външен вид е комбинация от мъжки и женски характеристики или модели на поведение. Андрогинията[116] е абнормено състояние на човека. Тя е характеристика, притежавана от организми, които имат както мъжки, така и женски черти. В случая с хората, които нямат определен пол или явно не принадлежат към пола, с който са родени. Терминът се появява за пръв път в съчинението „Планетата“ на Платон. В тази разработка древният философ говори за мита за андрогините, същества, които са имали половината от жената и половината от мъжа. От този момент и през цялата история андрогинията присъства в повечето култури. „Днес в западната цивилизация терминът андрогиния е до голяма степен заменен от други като „транссексуални“, „чудак“ или „небинарни“. С тези характеристики обикновено са включени лицата в групата на ЛГБТ. Това е така, защото тяхната идентичност не съответства на най-често срещаната социална среда“[117].

„В съвременния свят лицата, които смятат, че са андрогинни (като небинарните педагози), отхвърлят пряко биологичните стереотипи за пола“[118].

Според социологията много хора в съвременния свят не осъзнават, че имат не малко на брой белези на андрогини, тоест че са андрогинни.

В този контекст отново ще поясним, че: „андрогинията е съчетание на мъжки и женски характеристики и макар думата да е дефинирана за пръв път в английския език около 1850 година в една енциклопедия по анатомия и физиология, тя се среща рядко в писмена форма за разлика от съществителното androgyne (гръцки: андрогин) и прилагателното androgynous (гръцки: андрогинен). Основният етимологически корен на думата може да бъде проследен до древна Гърция и в крайна сметка се състои от съчетанието на две гръцки думи − andros (гръцки: мъж) и gynea (гръцки: жена) и е синоним на „hermaphrodite, мъж и жена в едно“[119].

Думата adrogyne (английски: андрогин) първа навлиза в английския език от старофренски през латински и е записана в творбата на Ричард Хюлот Abcedarium Anglo Latinum, където през 1552 година той дефинира значението ѝ така: „Androgyne (андрогин) е човек от двата вида, едновременно мъж и жена.“ А следващото споменаване на думата e от 1601 година и продължава да я утвърждава като синоним на хермафродит. То е в превода на Филемон Хланд на Historie of the world (английски: История на света) от Плиний: „Деца от двата пола, които наричаме hermophrodites (хермафродити). В древността са били познати като androgyne (гръцки: андрогини)“[120].

Прилагателното androgynous (английски: андрогинен) се формира в езика през следващите десетилетия и е споменато за пръв път през 1651 година в книгата Matæotechnia Medicinæ Praxeωs: „Природата се задоволи с онова, което е андрогинно и безразборно“. Днес описаната по-горе полова неопределеност може да бъде открита в модата, изкуството, лайфстайла и в джендърните идеи и стереотипи за половата идентичност. Размитите полови роли след Втората световна война са подтикнали например жените да носят панталони, въведени от новаторката в светската мода Коко Шанел, чийто стил е андрогинен. В изкуството иконата в поп музиката Дейвид Бауи е сред най-блестящите примери на артист, съчетаващ мъжки и женски черти в своето алтер его – символа на сексуалната неопределеност, Ziggy Stardust – и това е точно по времето, когато андрогинията навлиза в мейнстрийма[121] през 70-те години на ХХ-ти век. Когато става дума за полова идентичност, ще споменем, че съществуват и андрогини, чиито манталитет и полови роли се лутат между мъжкото и женското според социологията. Може да обобщим, че андрогинизмът е пряко свързан с идеологията на джендърните стереотипи – еманация на апостасия.

Говорейки за полова идентичност на андрогинизма, ще споменем, че съществуват и мъже, и жени (които се определят като андрогини), чиито манталитет и полови роли се лутат в съвременния свят между мъжкото и женското. Те прокламират, че се възползват от предимствата и недостатъците на двата пола и усвояват поведението, което им изглежда най-приложимо и удобно в определена ситуация.

Темата за андрогинизма е засегната и от руския мислител Николай Бердяев в неговата книга „Смисълът на творчеството[122]“. Според митологията в хиндуизма, която е в основата на окултните духовни практики на йога, първият човек е андрогин или трансексуален[123].

19. Джендърните стереотипи, предпоставка за дисфункционални семейни отношения

„Семейството е много повече от сбора на своите членове. То е дина мична и гъвкава система на взаимоотношения между неговите членове, които се грижат за удовлетворяването на материалните, социалните, духовните и емоционалните потребности. В правилно функциониращото семейство всички тези нужди са изпълнени. Ако има конфликти или криза, членовете на семейството работят заедно и се подкрепят взаимно, за да намерят решения“[124].

В дисфункционалното семейство ситуацията е съвсем различна.

Как семейството става дисфункционално? В нефункциониращото семейство може да открием повече от един от признаците, посочени по-долу. Те са предупредителен знак за семействата, които вярват, че климатът в дома им е спокоен и подкрепящ, и не забелязват признаците на токсичната среда[125] за децата[126].

Емоционална зависимост и манипулация: Тя се появява в случаите, в които светът и себеусещането на даден човек станат напълно зависими от поведението и действията на друг. За да удовлетворят нуждите си, емоционално зависимите хора използват манипулативни техники, сърдене, игнориране, насаждане на чувство за вина[127] и така нататък. Емоционалната зависимост може да се прояви между партньорите, но и между родителите и децата. Прекалените грижи, контролът, постоянните съвети не са нищо друго освен остра нужда от смисъл. Нуждата да бъдеш полезен на децата си вреди на семейните връзки и отношения[128].

Физическо, словесно или емоционално насилие: За съжаление все още е много голям броят на хората, които са убедени, че насилието е нормално, но то не е – в нито една от формите, в които се проявява.

Твърде строго или твърде толерантно родителство: Прекалено строгите родители просто искат децата им да следват правилата и не отделят време, а често и не считат за необходимо, да разговарят с тях за чувствата или потребностите им. Прекалено толерантните родители имат по-свободно отношение към възпитанието и оставят децата си да се грижат за себе си сами. Това води до липса на уважение в семейството и пречи на децата да се почувстват част от здравата семейна иерархия[129].

Проблеми в общуването: В този случай децата не се чувстват комфортно, когато изразяват това, което усещат и мислят. Те се стараят да потискат емоциите си или говорят неясно, не споделят проблемите си и не търсят подкрепа от родителите си, което създава проблеми и се отразява на връзката им. В много случаи описаното състояние се дължи на страх, че ще бъдат обвинени или неразбрани[130].

Липса на емпатия: „Неумението да се поставяме на мястото на другия и да съпреживяваме неговите страхове и проблеми води до напрежение и липса на близост и сигурност в семейството“[131].

Прочетете още „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – продължение 4*“ →

(книга)

Бисер Божков

12. Еклисиологичен и социологичен анализ на феминизма

В наше време съществуват разнообразни обществени движения, които са съсредоточени в „разрушаването до основи“ в съзнанието на човеците на Богоустановен порядък. Феминизмът (в крайните си форми) е точно такова обществено движение, което призовава жените към търсене на равноправието между половете и еманципация, под която се разбира освобождение, разкрепостяване от традиционната християнска и патриархална система от ценности. Радикалните феминистични движения са своего рода „авангард на богоборците“. Защото смисловият удар на „вдъхновените творци” на този феминизъм е насочен към малката домашна църква – семейството, обусловена в патриархат. Феминистката идеология е насочена към нравствените патриархални ценности и духовния избор на тези, които се намират в самия център на домашната им църква (срв. Римляни 16:4).

Видовете феминизъм според светската социология:

В световен мащаб в миналото – Ранни феминистки, Суфражизъм.

В национален мащаб – Възрожденски и докомунистически феминизъм, Посткомунистически феминизъм.

В съвременен световен мащаб:

– Материален феминизъм,

– Анархо-феминизъм,

– Радикален феминизъм,

– Амазонски феминизъм,

– Лесбианизъм,

– Джендър феминизъм,

– Културен феминизъм,

– Еко-феминизъм,

– Индивидуалистки феминизъм,

– Сепаратисти (феминистки),

– Умерен феминизъм,

– Четвърта вълна феминизъм.

Основни положения на феминистката идеология от православна гледна точка условно са:

1) проблемът на анализа на различията между мъжа и жената;

2) проблемът на радикалната реформа на правото и законодателството;

3) проблемът на създаването на феминистка теория на държавата;

4) проблемът на социалната политика за жените.

Тези идеи на феминизма са по същество форма на богоборчество, защото иерархията в отношенията между половете (мъжа и жената) е богоустановена при Сътворението на света и препотвърдена в Новия Завет на Свещеното Писание. Промяната или подмяната на тази небесна иерархия се явява и Богоотстъпление, каквито са и основните цели на феминизма.

Главни свойства на феминизма като идеология:

– приписване на особено значение на женския опит[80];

– безсистемност – интелектуална неопределеност;

– придаване на политическо значение на личния живот;

– размяна на социалните роли между половете (мъжа и жената).

В Православието има ясна иерархия, диаметрално противоположна на феминизма: мъжът е глава на семейството, хранител и защитник. Той има безусловен духовен и нравствен авторитет само когато е в послушание на Бог. Жената е длъжна да се намира в покорство (в послушание от любов в Христа) спрямо мъжа, защото е казано: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си като на Господа, защото мъжът е глава на семейството, както Христос е глава на Църквата и Той е Спасител на тялото“ (срв. Ефесяни 5:22-23). Очакването е, че жената ще бъде грижовна съпруга „помощницей ему“ (срв. Битие 2:18), нежна майка, възпитаваща заедно със съпруга си – бащата, своите деца в съответствие с Божиите заповеди.

Децата трябва да се възприемат от родителите като дар Божий и трябва да растат в послушание към възрастните – такъв е замисълът на Твореца.

Съвременните феминистки – борци за еманципация, правят и пропагандират точно обратното. Те заявяват, че в думата „феминизъм“ се проявява заявлението за женската потиснатост в патриархалната култура, с която трябва да се води борба с „всички възможни средства и способи“, и че е нужно да се води борба за индивидуална свобода на жените, свобода от потискащите ограничения, свобода от детерминираната от пола роля, свобода за изразяване на мислите и тяхната реализация и превръщане в действие като борба за „прекратяването на потисничеството по полов признак“.

Но когато се говори за еманципация от всякакъв род, според нас няма по-благодатна такава от тази, за която говори св. апостол Павел: „Няма вече иудеин, нито елин; няма роб, ни свободник, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички едно сте в Христа Иисуса“ (срв. Галатяни 3:28). А в апостола, който се чете при тайнството Венчание, чуваме думи за Божествена иерархия: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си като на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата, и Той е спасител на тялото. Но както Църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото“ (срв. Ефесяни 5:22-26).

Следователно семейството (малката домашна църква) като Богоустановена форма на съществуване на човешкия род е с иерархична и Божествена структура. Християнското семейство е общност с иерархична недемократична форма на човешко съществуване, която е изпълнена с любов в Христа и e пребиваваща в Божията благодат при евхаристиен и благочестив начин на живот. Глава на семейството – домашната църква, е винаги мъжът. Идеите на феминизма и джендърната идеология за размяна на ролите между половете са диаметрално противоположни на Православието.

13. Феминизмът в Църквата

Феминизмът дори „се опитва да навлезе и в тълкуването на Библията и Църквата, като главна задача на „християнските“ феминистки е да подменят Божественото учение на Църквата, като го противопоставят на своя „феминистка библейска херменевтика“, където църквата е на жените, където Божието слово не е на Бога, а на мъжете, с цел да ги държат в подчинено положение. Тази велика опасност от загубата на душите на жените не среща яростната съпротива на така наречените протестантски и католическа църкви и на нея се гледа с нескрит интерес от „свободните“ феминистки, които се надяват на разбиването на мъжката хегемония и разпадане на семейството чрез разграждането и впоследствие унищожаването на устоите на вярата в Бог и законите Му. Феминисткото присвояване на религиозната традиция е изключително сериозна духовна опасност, която поражда и опити за създаване на нови сюжети и ритуали. Феминистките от християнската традиция сформират алтернативни общности за богослужение и взаимопомощ, където имат възможност свободно да изграждат езика, динамиката на общността и практиката по начин, който изразява представите им за преодоляване на потискането на жените. Феминистките „богослужения“ се оказват важна част от новоезичеството. Жриците на движението Уика например полагат началото на феминистки ритуали, в центъра на които са годишните планетни цикли и ритмите на женското тяло“[81].

Някои феминистки групи преоткриват езическата представа за „богинята“, като четири са основните страни, които изразяват нейната символика: богинята като утвърждаване на женската сила, на женското тяло, на женската воля и на отношенията между жените, включително унаследения женски опит. Следователно за феминистките най-простото значение на символа „богиня“ се изразява в подчертаването на женската сила. Съдържащият се в цитираните думи еклектизъм показва, че феминистките от християнската традиция се намират на кръстопът с поглед, отправен в две посоки. От една страна, те утвърждават своята привързаност към историческата си религиозна общност, изисквайки от нея да признае техните преформулировки, но от друга, са отворени към възможностите, предлагани им от новоезичеството“[82].Вече споменахме, че феминизмът е базиран върху идеите за еманципация на жените и равнопоставеност с мъжете.

Най-разпространеният аргумент против феминисткото движение се основава на мисълта, че жената е неспособна за творчество. С редки изключения геният се мисли като мъж. Жените могат да са добри учени или творци, но все пак почти няма жени композитори. За да се оцени обаче честно приносът на жените в културата, трябва да се изследват историческите условия, които са повлияли върху него. Eдва през 1849 година за първи път жена – американка – получава титлата „доктор по медицина“. В края на ХІХ-ти век за жените във Франция станало възможно да получат средно образование, а първата жена преподавател в университет е била Мария Кюри и така нататък. Исторически погледнато, жената е имала възможност да покаже своите истински способности – и интелектуални, и творчески. Наред с това съществуват дълбоки психологически причини[83], които откъсват жената от нейния център и я изхвърлят от истинската ѝ реалност[84]. Изхождайки от казаното, може да се направи обоснован извод, че жените преди и през ХХ-ти век са изпитвали поробеност и потиснатост от патриархалните традиции, с оглед на което са се нуждаели от освобождение (латински: еманципация). А Църквата в древността и днес като Богочовешки организъм и семейството като малка домашна църква са устроени мъдро и промислително от Твореца като патриархат. Затова и женската еманципация е духовно състояние на богоборческа заблуда. Според изводите в това изследване, истинската еманципация е тази, която проповядва св. апостол Павел: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (срв. Галатяни 3:28).

Защото Истината е личност, Тя е Христос. „Свети апостол Павел в посланието си към галатяните възвестява една истина, която съдържа в себе си отговор на въпроса: защо дойде в света нашият Господ Иисус Христос? Той дойде за това – за да бъдат човеците осиновени от Бога, за да не бъдат като роби, но да са свободни синове и дъщери, които чрез силата на Светия Дух могат да се обърнат към Твореца, като Го назоват свой Отец (срв. Галатяни 4:6). Как се разпространява върху хората това осиновение?

Същият апостол ни учи, че осиновението от Бога е резултат от действието в нас на Светия Дух, „понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии“ (срв. Римляни 8:14). По този начин осиновението е дар, който Бог предлага на човеците чрез Своя Син в Светия Дух. Но този дар се възприема и усвоява от хората свободно, той не е дух на робство, но Дух на осиновение[85] (срв. Римляни 8:15). И така, осиновението от Бога, съпричастността към Христос се осъществява със силата на Светия Дух според нашата вяра, чрез тайнството Кръщение и подвига на духовнонравственото възпитание, назовано от апостол Павел като обличане в Христ[86]“ (срв. Галатяни 3:27). Св. апостол Павел също така изразява мястото на мъжа с помощта на три понятия от 1 Коринтяни 11 – „глава“ (ἡ κεφαλὴ – 3 стих), „образ“ и „слава“ (εἰκὼν καὶ δόξα – 7 стих). Последните две имат по-скоро отношение към старозаветния разказ за Сътворението, което проличава от 8-ми стих („не мъжът е от жената, а жената от мъжа“)[87]. „Затова жената трябва да има на главата си знак на мъжова власт над нея – заради Ангелите. Но все пак нито мъж без жена, нито жена без мъж бива в Господа“ (срв. 1 Коринтяни 11:10-11). В този ход на мисли според нас, размяната на ролите между мъжкия и женския пол най-вече в Църквата и в семейството (домашната църква) води до отстъпление от Бога и липса на благодат, както вече споменахме.

Прочетете още „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – продължение 3*“ →

(книга)

Бисер Божков

Защо? Защото „Православието съдържа в себе си най-дълбоки нравствени принципи, но съвсем не отъждествява себе си с обществената етика. Религията предимно е вътрешен живот, съчетание на душата с Божията благодат; тогава вярата като реална сила, след като посочи на човека целта и след като разкрие главното съдържание на въпроса, ще се проявява навън в дела на добро и милосърдие“[57]. Самото добро има различна ценност: една – когато се извършва от солидарност като взаимопомощ, друга – когато е от чувство на състрадание към човека; това е вече по-висока степен на доброто – умението да се съпреживява. И „Виждането, че идеите са повлияни от материалното, се споделя и от марксизма. Според него идеологията е оформяне и изопачаване на възгледите на хората от икономическите условия в интерес и с помощта на господстващата класа, която чрез идеологията се стреми да легитимира властта си. След това дълго време господства негативното разбиране за идеологията като насочваща схема, която не е рационална и няма прагматична стойност“[58].

Така стигаме и до темата за хуманизма.

Хуманизмът е „неизбежното следствие от развитието на римокатолицизма и протестантизма, положили в основата на своите богословски концепции идеите на антропоцентризма. Но хуманистичното християнство не е истинското християнство. То е негова пошла имитация, то дори е „най-отявленият протест и въстание срещу Богочовека Христос и всички евангелски, Богочовешки ценности и стойности“. Това е „хоризонталната“ проекция на християнството[59]. Тоест християнството е начин на живот в Христа, а не е идеология, „хуманизъм“ – без живот в Бога.

„Хуманизмът става верую и баща на редица подидеологии, които властват и в настоящия исторически момент. Ние сме потопени в този идеологически свят и сме разделени на фашисти, националисти, комунисти, либерали, неолиберали, където се прокламира общество на справедливостта и потреблението, с цел най-ценното в живота на човека, „венецът на творението“, да бъде лек и в удоволствия. Особена разлика в идеологиите няма, те имат едно начало – хуманизма. Резултатът е плачевен и всеизвестен. Демократическите институции с всички сили се борят за налагане на справедливост и свобода на човека по целия свят. Водят се войни, извършват се оранжеви, зелени, бели, червени, сексуални, културни, феминистки и така нататък революции. Всички бързаме, няма време, животът е кратък и трябва да го изживеем щастливо. Огромни ресурси се хвърлят в научни разработки за удължаване на човешкия живот, а защо не и вечен живот. Човекът е творец и поема снизходително и грижовно господство над природата, космоса и вселената. Вярата в Бог не съществува, съществува вярата в хуманизма. Това обаче обуславя антропоцентричността на идеята за хуманизма“[60], която влиза пряко и косвено в явно противоречие с тайната на Боговъплъщението, защото то „е основа на истинското разбиране на света; всяко разбиране, неосновано на Боговъплъщението, е измамно“[61].

Благата вест като „тайната от вечност“ и приемането ѝ от Дева Мария са в събитието на Въплъщението на Бог Слово начало на изкупителните Му страдания и смърт за човешките грехове, които виждаме в пълнота при еортологичната[62] същност на честването на празника Св. Благовещение

7. За празника Свето Благовещение (25 март)

За установяване началото на почитанието от християните на празника Благовещение може да се съди по достигналите до наши дни предметни изображения не само в иконописта[63] и монументалната живопис (икони, фрески, мозайки и други), но и в миниатюри на ръкописи, в скулптури и саркофази, в бродерии на тъкани и други църковни утвари и одежди.

Кратки еортологични данни за празника Свето Благовещение

Във византийската традиция датата 25 март има огромно значение – това е ден не само на Благовещение, но и на сътворението на света и Възкресението на Христа; от нея се отчитат датите на другите празници: Рождество Христово, Зачатие и Рождество на св. Иоан Предтеча. Денят на Благовещение нерядко се считал за ден на началото на църковната или даже на гражданската година както на Изток, така и на Запад. На Запад са били известни два способа за отброяване на годините от Благовещение: calculus Florentinus (латински: Флорентински ред), имащ широко разпространение чак до ХVІІІ-ти век, и по-малко известният calculus Pisanus (Пизански ред). Убеждение за съвпадението на историческата дата на Възкресение Христово с 25 март довежда до това, че този ден получава наименованието Кириопасха (гръцки: Кириопасха – Господствена, тоест истинска, нормална Пасха; понякога се среща неправилна етимология Господня Пасха)[64]. В днешно време Кириопасха наричат случайното съвпадение през няколко години на празниците на Пасха и Благовещение. По думите на древния автор от IX-ти век, света равноапостолна Елена (живяла IV-ти век), майка на св. равноапостолен император Константин (Велики), се отправила в Назарет и като открива дома, в който пресвета Богородица чува от св. Архангел Гавриил: „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе!“, тя построила на това място удивителен храм на Богоматер. Към същото време се отнася и издигането на друг храм на Богоматер – на мястото на кладенеца, откъдето Пресветата Дева, както и другите назаретски жени черпели вода.

В Православната църква Благовещение на Пресвета Богородица се счита за един от най-важните празници с пълното название: Благовещение на Пресветата Владичица наша Богородица и Присно Дева Мария.

Богословското съдържание на празника Свето Благовещение

„Днес „е начало на нашето спасение и явяване тайната от вечност: Синът Божи, Син на Дева става, и св. Архангел Гавриил нарича Дева Мария: „благодатна“, затова и ние православните християни с него викаме на Света Богородица и Присно Дева Мария“ (евангелист Лука): „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе!“ (Лука. 1:28), Тропар, глас 4.

Благовещение е църковният празник, отбелязващ началото на земния път на Спасителя – Сина Божий Иисус Христос. Известяването от св. Архангел Гавриил на благата вест като „тайната от вечност“ и приемането ѝ от Дева Мария са в събитието на Въплъщението на Бог Слово начало на изкупителните Му страдания и смърт за човешките грехове.

Какво се получава на практика в съвременния живот – православните, дори и кръстени,не познават добре Православната вяра и започват неосъзнато да почитат немалко суеверия,неоезичество, идолопоклонничество, в това число да почитат светски празници и да забравят християнските (които са по-важни за тяхното душеспасение), като отстъпват от обетите, дадени пред Бога в тайнството Кръщение[65], независимо че трикратно са „се отрекли от сатаната“ и трикратно са „се съчетали с Христос“.

Свещеното Писание свидетелства, че християните подобно на иудеите ще започнат постепенно да охладняват към откровеното учение Божие: ще започнат да оставят без внимание обновяването на човешкото естество от Богочовека, ще забравят за вечността, цялото си внимание ще насочат към земния живот; в това настроение и с такава насоченост ще се захванат с развиването на своето положение на земята, което сякаш е вечно, и с развиването на падналото си естество за удовлетворяване на всички повредени и извратени изисквания и пожелания на душата и тялото. Разбира се, Изкупителят, изкупил човека за блажената вечност, е чужд на такава насоченост, за нея е свойствено отстъплението от християнството.

Прочетете още „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – продължение 2*“ →

(книга)

Бисер Божков

2. Богословски поглед върху джендърните стереотипи

Изхождайки от идеите на джендърните стереотипи в контекста на феминизма, за отстъпление от Бога в книгата ще дадем ad hoc примери за секуларни стереотипи, въздействащи на светогледа на съвременните хора.

Биологичният пол, съобразно който хората се делят на мъже и жени, е естествено заложен в природата на човека, което се обосновава с написаното в Свещеното Писание: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (срв. Битие 1:27). Отстояването на биологичното обяснение на пола и неговата неизменност са в основата на християнското разбиране за брака и семейството като съюз на мъжа и жената, като полът не е въпрос на личен избор и няма самостоятелно психологическо и социално измерение, различно от биологичното.

От самото начало на сътворението на човека от неговия Творец Бога наблюдаваме разделението на два пола – мъжки и женски, и самата дума пол означава „половина“. Това е едно свойство, заложено от Бога. То е предпоставка за възникването на семейството като съюз на мъжа и жената, който се освещава в светото тайнство Брак и чиято цел е взаимното спасение и освещение на вярващите мъж и жена чрез духовен подвиг в Христа и в създаването и възпитаването на деца.

За „Православната църква бракът е благодатен съюз между мъжа и жената, защото Бог е установил закон: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът“ (срв. Битие 2:24). Затова и апостол Павел казва за брака: „Тази тайна е велика“ (срв. Ефесяни 5:32). Затова е важно Църквата да опази семейството, защото демоничните сили се стоварват именно върху Божествения съюз на любовта. Новите секуларни идеологии за съществуването на пол извън биологичния се опитват преди всичко да отделят човека от Бога“[36].

Опитите на еманципираната жена да бъде равна на мъжа и да поеме отговорностите му започват в края на XIX-ти век и имат за следствие нарушаване на богоустановената иерархия: „защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата, и Той е спасител на тялото“ (срв. Ефесяни 5:23). Пътят на женската еманципация[37] като идеология на ранния феминизъм е довел до днешните идеи на джендърните стереотипи и теории.

3. За Сътворението. Различието между мъжа и жената

„Бог е сътворил света от нищо. Подарил е Земята на нас, хората (венеца на Неговото творение) – прекрасно място, на което да живеем. В първия ден със Словото Си Бог създал (старобългарски – сътворил) светлината и я нарекъл ден, а тъмнината – нощ. На следващия ден заповядал да се появи въздухът, който дишаме, и небето, което виждаме. На третия ден разделил сушата от водата и така се образували континентите. Накарал земята да произведе треви, цветя, храсти, дървета“[38] и други подобни. „В четвъртия ден Бог заповядал слънцето да огрее земята, а на нощното небе се появили луната и звездите. В петия творчески ден моретата и реките се изпълнили с риби, а в небето полетели птици. В шестия ден Бог изпълнил земята с животни и накрая сътворил човека, който да прилича на Него, да бъде безсмъртен, творец и да се грижи за света“[39] и творението (цялата природа).

Всичко, което Бог е сътворил, е добро. Той желае хората да се грижат за сътворения от Него свят. При Сътворението Бог създал човека за безсмъртие, за да се наслаждава на земята и цялата природа, като се грижи за нея. Настанил го да живее в Едем – райска градина, изпълнена с всякакви плодове. Поставил му задача да я обработва и пази. Разрешил му да яде от всички дървета, но от плодовете на дървото за познаване на добро и зло му заповядал да не яде, защото ще умре, а човекът, както споменахме, е създаден за безсмъртие, а не за смърт.

Бог населил Едем с всякакви птици и животни, а Адам им дал имена. Но сред тях не намерил никого, който да му е подобен. Бог видял, че не е добре за човека да бъде сам. Докато Адам спял, взел едно негово ребро и сътворил жената. Адам я нарекъл Ева (библейски еврейски – живот).

„Бог безкрайно обичал Адам и Ева и те също Го обичали. Но злият, пропъден и паднал от небето ангел (Сатанаил) завидял на любовта им. Използвал змията и с хитрост излъгал жената. Ева яла от забраненото дърво и дала и на Адам да яде – те пристъпили Божията заповед. В тях се случила промяна – двамата разбрали, че са голи, тоест лишени от Божията слава, и се скрили, съвестта им (Божият глас в човека) ги изобличавала. Бог ги повикал, но те не намерили сили да поискат прошка за стореното[40]“.

Така „първите (сътворени) хора съгрешили, като проявили непослушание към своя Баща – Бога и съмнение в любовта Му. Справедливият Бог им наложил наказание да напуснат Едем; жената с мъка да ражда децата си, а Адам с пот на челото да обработва земята. На вратата на Рая Бог поставил ангел с огнен меч. Адам и Ева били обзети от ужас – как ще живеят далеч от своя Създател. Всемилостивият Бог им дал надежда – обещал им Спасител, Който отново да покаже на хората пътя към блаженство в Рая. Бог сътворил света, животните и човека, защото е добър, премилостив и премъдър. Той е Любов. Човекът е създаден да познае тази любов – да обича и бъде обичан. Но като истински родител Бог като Творец на човека не само милва хората, а и справедливо ги наказва за тяхно вразумяване и добро[41]“.

Различието между мъжа и жената

„Европейската комисия е поставила равнопоставеността между половете на едно от челните места в политическата си програма и е приела европейска стратегия за равенство между половете (2020–2025 година)“ [42].

Възможно ли е „равноправието между половете“? Несъмнено мъжът и жената са равноценни и равностойни, но между тях Бог е установил небесна иерархия в отношенията им. Нарушенията на тази иерархия са богоотстъпление и богоборчество[43]. Доста жени в съвременния свят, които пледират за равноправие на половете, ще кажат, че мъжът и жената са еднакви човешки създания. Но това не е така според биологията, медицината, психологията и според Божественото Откровение. В следващите редове ще се опитаме да аргументираме тази теза.

По силата на самата природа човек обича баща си и майка си; но Свещеното Писание говори: ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът (срв. Битие 2:24).

Следователно мъжът и жената са една плът по думите на Писанието. А кой би враждувал със своята плът? Никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява (срв. Ефесяни 5:29). Но колко вражди има понякога между тези хора, които са така тясно свързани помежду си! Така именно действа дяволската хитрост: където забележи повече любов, там прилага и повече старание да разруши съюза на любовта и да посее своята вражда. А колко вреда бива от това – не може да се изкаже! Но как да се избегне злото? „Мъжът е длъжен да обича своята жена: вие, мъжете, обичайте жените си, поучава апостолът и като пример привежда Самия Христос, Сина Божий, Който обича Своята Църква“ (срв. Ефесяни 5:25). Жената е длъжна не само да обича своя мъж, но и да му се покорява: „вие, жените, покорявайте се на мъжете си, както подобава, в Господа“ (срв. Колосяни 3:18). И двамата са длъжни да съблюдават вярност един към друг, да пазят съпружеското ложе непорочно, защото е казано: Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог (Евреи 13:4).

До самата смърт нито мъжът може да остави жената, нито жената – мъжа; както един другиму са обещали пред Бога, така са длъжни да останат неразлъчни до смъртта[44]. Ето главните обязаности на мъжа и жената: мъжът – да обича своята жена, жената – да се покорява на мъжа си, и двамата да си бъдат верни един на друг. Забележете: на мъжа е казано само: обичай, но не е казано: покорявай се, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата (срв. Ефесяни 5:23). А на жената е казано: обичай и се покорявай, защото и светият апостол е заповядал: „На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж“ (1 Тимотей 2:12).

„Нека и сега жената не се срамува да нарича своя мъж господар, ако иска да бъде дъщеря на светата Сарра!“, казва светителят Тихон Задонски[45].

Мъжете и жените като цяло са напълно различни същества. И психически, умствено и физически. Различията между мъжете и жените са безкрайно много. И по този въпрос са написани много книги. Фактът, че мъжете и жените понякога са на доста различни мнения по един и същ въпрос и се държат по различен начин в една и съща ситуация, често е причина за объркване, сблъсъци и конфликти. Според учението на Православната църква: жената има свой начин на съществуване. Тя притежава присъщи само на нея интуиция, начин на мислене, свят на идеи, начин на съзидание, отношение към себе си и другите. Психологически и социологически жената многократно е дефинирана от света, но тя също така се определя и от тайната на собственото си съществуване – познатото „покривало“, по думите на св. апостол Павел в Посланието до Коринтяните: Всяка жена, която се моли или пророкува гологлава, засрамя главата си… Затова жената трябва да има на главата си знак на мъжова власт над нея – заради Ангелите (срв. 1 Коринтяни 11:5, 10).

Именно в религиозните предпоставки и корени трябва да се търсят изворите на тайната на женската душа. Човекът е венец на Творението. Но човекът не е просто един от биологичните видове – той е и богословско понятие (венец на Творението). „Когато Бог сътвори човека, създаде го по подобие Божие, мъж и жена ги сътвори и ги благослови, и им даде име „човек“ в деня на тяхното сътворение (Битие 5:1–2). Бог-Троица сътворява „човека по Свой образ“ (Битие 1:27), и ето образа, по който е бил създаден човекът – това е Синът Божи, Словото, Което „беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана“ (срв. Иоан 1:2-3). В този ред на мисли според нас, на мъжкия и женския пол не следва да се гледа като на две начала[46] (мъжко и женско) от светска гледна точка на секуларната психология, защото тя не познава обективно православната антропология на човека и загърбва Божественото Откровение.

4. Що е Църква – еклисиологичен анализ

Какво означава понятието Църква? „Под това название в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа, които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни църковни тайнства“[47]. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господ Иисус Христос. Сам Той видимо чрез Светите Апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е поставил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и изобщо да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни тайнства. Затова и протестантите, които отричат Свещеното Предание и повечето от тайнствата, не са Църква[48].

Прочетете още „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – продължение 1*“ →

(книга)

Бисер Божков

Предговор

Книгата на Бисер Божков е посветена на актуални въпроси на съвременната християнска нравственост и социална етика, които се разглеждат през призмата на някои актуални църковни позиции в областта на семейната етика и съпружеските отношения. Тя разглежда също отговорното родителство и пастирските грижи за духовните устои на християнския брак. 

В изследването се разглеждат редица предизвикателства на джендърните идеи пред семейните отношения и съпружеството, както и проблеми на нравственото възпитание на децата, подрастващите и младежите. Тайнството на християнския брак и семейството като икона на любовта и изконна иституция на човешкото съжителство, като благословен и учреден от Бога свещен съюз между един мъж и една жена, както и необходимостта от утвърждаване на тези изконни библейски истини и духовни ценности в условията на съвременния секуларен контекст, отново излизат на дневен ред в християнската етика, културно-просветното и пастирско служение на Църквата. 

Съвременните духовни и нравствени проблеми, които засягат човека и семейството, са възможност за свидетелство и за разкриване на истината и любовта на човека към Бога, както и начин за свидетелство за вярата и християнската нравственост в съвременното общество. През последните години Църквата прие за свой дълг да обърне внимание на обществото и държавните институции, чрез някои свои официални позиции и становища, върху някои фундаментални истини на православното учение за човека и семейството като посочи рисковете от узаконяване на някои съвременни спорни и дискусионни теории за човешката сексуалност и семейството. Става въпрос за стереотипи на индивидуалната и социо-културна идентичност, които са свързани с постмодерната джендърна теория и идеология. 

Тези дискусии, свързани с процеса на ратифициране на Истанбулската конвенция, показаха връзката между учението за човека и християнския брак, съпружеството и родителството, ролята на семейството, училището и Църквата за сексуалното възпитание на подрастващите като разкриха значението на традиционните християнски ценности на любовта, съжителството и брака. 

Българската православна църква възприе като своя пастирска и християнска позиция да отстоява тези изконни християнски ценности и да участва в публичните дискусии във връзка с обществените дебати за ратифициране на Истанбулската конвенция като застана със своя ясна позиция и при обсъждане на новата Стратегията за детето. По този начин тя даде пример на обществото и съвременните институции за мъдрост, човеколюбие и смелост, показа пастирска отговорност и грижа за своите верни духовни чеда и за обществото като цяло.

Със своите позиции Православната църква привлече обществено внимание и подкрепа и съдейства на Конституционния съд да се произнесе по обективен начин в своята практика в интерес на обществото и народа ни. Хилядолетният духовен опит на Църквата в нейната грижа за човека и младите хора, за съпружеството, родителството и семейството се разкриват в тези официални позиции чрез мъдри решения, които допринасят за възприемането им в съответната юридическа форма. 

Всички тези интересни и актуални проблеми, свързани със съвременната джендърна теория и с християнския отговор на Църквата са разгледани в интердисциплинарна светлина в книгата на Бисер Божков.Тя ще бъде полезна както за студенти от различни хуманитарни специалности, така и за всеки читател,който проявява интерес към тази съвременна актуална проблематика в богословска, църковна, социално-психологическа и юридическа перспектива.  

Доц. д-р Костадин Нушев, Богословски  факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски“  

Предисловие

Настоящото четиво е насочено и адресирано до широк кръг читатели от всички сфери на обществото. Разчитам и се надявам на това, че всеки, който чете следващите страници, ще намери нещо, което представлява интерес за него от гледна точка на различните науки за джендърните стереотипи[1] и феминизма** като социални феномени. 

Идеята за тази книга се роди след една беседа от 03.03.2016 година „за феминизма като отстъпление от Бога“ в Енорийския център при храм „Св. св. Кирил и Методий“, град София. По-голямата част от правни, социологически, екзистенциални, психологически, еклисиологични, антропологически и други проблеми в книгата са разгледани в светлината на Православната вяра. При анализа на тези проблеми стремежът ми е бил дирене на Истината, а Тя е личност. Тя е Христос. Надявам се искрено, освен като хуманитарна научна информация, четивото да послужи на читателя да опознае себе си и придобие познание за апостасията (от гръцки: „αποστασία“, „вероотстъпничество“) от Бога, неверието, греха, секуларността, истинската жива вяра в Бога и някои аспекти от богопознанието и нравствения закон.

Бисер Божков

„Неверието е един вид умопомрачение. Става дума за мъчителна страст на душата, която трудно се лекува. То като страст ужасно потиска оногова, когото е обладало. Така става причина за множество негови страдания, като по този начин се оказва вредно не само за него самия, но и за околните“[2]. Блажени Теофилакт казва: Вярата, която върви с любовта, е всичко. С други думи, тя е длъжна винаги да е действена и жива чрез любовта в Христа. Следователно знай, че вярата явява делата си в любов и така тя се показва жива. Когато обаче няма любов, тя е бездейна. Подобно е евангелското място, в което се говори, че вярата без дела е мъртва (срв. Иаков 2:17). Истинската вяра в Христос води човека към блаженство и го поучава, че в любовта, която чувстваме към Бога и ближния, можем да открием многожеланото благо. Тази вяра носи даровете на Светия Дух. Той просветлява чрез Своето посещение ума на верния и му дава мъдрост, съзнание, доброжелание, познание, истина и свещен страх от Бога. Истинската вяра сътворява наново човека, който е бил разложен от греховете, и го възвръща в първата му хубост, в древната му красота. Тя го освещава, прави го да благоухае и го води към съвършенство. Тя разтваря широко очите му, за да вижда той всичко онова, което се не вижда, откривайки му тайнствата. Предоставя му нравствена сила и мъжество за отърсване от малодушието при житейските изпитания.Дава му неизчерпаема сила, дързост, смелост, великодушие, велика смиреномъдрена разумност, милосърдие и цяло множество добродетели[3].“

Свети Нектарий Кефалски или Егински, Митрополит на Пентапол

„Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво!“ (срв. Исаия 5:20).

Въведение

Темата за джендърните стереотипи[4] и апостасията (гръцки език: „отстъплението“) от Бога в контекста на феминизма и атеизма като едно от неговите проявления е сложна, защото е многоаспектна по своята същност. В тази връзка настоящият анализ в сборника е изграден изцяло съгласно философията на Конституцията на Република България, еклисиологията и съгласно учението на Свещеното Писание и Свещеното Предание на Православната църква.

„Боговъплъщението е основата за истинното разбиране на света. И всяко друго разбиране, неосновано на Боговъплъщението, е измамно“. „Но Бог наистина стана плът и живя между нас, и умря, и възкръсна, и Се възнесе, и учреди Църквата, която чрез Светия Дух чудодейно ни прави съпричастни на Боговъплъщението: Вседържителят става плът и кръв и влиза и в сърцето ни заради нашето спасение. В днешния свят преобладава плътското мислене“[5]. „Резултатът от подобно мислене е представата, че различните народи си имат различни религии, а християнството е просто една от тях[6]. Тези разсъждения щяха да са истинни, ако Христос не е Христос. Щяха да са истинни, ако Христос не е Истината. Щяха да са истинни, ако плътското мислене разкриваше истината. Но плътското мислене не разкрива истината. Тъкмо обратното – то лукаво я подменя. Защото истината не е умозаключение. Тя е личност. Тя е Христос. А Христос не е религиозен лидер, не е създател на религия. Той е създател на Вселената“[7]. 

За да се фокусираме върху същността на джендърните стереотипи и идеология, в по-долните редове ще се спрем с няколко думи на семантиката на понятието „пол“ и „разделение на половете“. От гледна точка на православното богословие „човекът като мъж или жена е творение Божие и не е въпрос на личен избор. Така както не можем да избираме своите родители, по същия начин не можем да избираме и своя пол – той е наша природна характеристика, дадена ни свише, която подлежи на освещаване в Църквата, която до края на земните ни дни“[8] и във вечността ни съпътства.

Прочетете още „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ)*“ →

Радостин Марчев

Въведение

Теорията за еволюцията, изложена от Чарлз Дарвин, вече повече от 100 години продължава да бъде въпрос, който вълнува и разделя Християнската църква. Може ли християнин да вярва в еволюцията? Означава ли това, че Библията греши в начина, по който описва сътворението на света? Как е възможно да съвместим вярата и науката? Това са трудни въпроси, на които християните дават различни, често напълно противоположни отговори.

Настоящата статия се обръща само към един от множеството аспекти на темата – реакцията на евангелските християни към Дарвиновата теория и влиянието на последната върху някои тенденции в съвременните християнски общности. Резултатите от едно такова изследване могат да се окажат изненадващи за мнозина – без значение дали последните се определят като християни или не.

Исторически  изненади[1]

Исторически реакцията на протестантското движение към Дарвин и неговата теория не е единна. Малко известен факт е, че доста преди публикуването на Произход на видовете през 1859 християните нямат проблем с идеята за стара земя[2]. Хаф Милър[3] се опитва да хармонизира свидетелството на научните факти с описанието от Битие 1-2, настоявайки за стара земя, като в същото време смята, че този въпрос по никакъв начин не е свързан с еволюционната теория. Джон Флеминг, професор по естествена история в Кралския колеж в Абърдийн, а преди това повече от 25 години свещеник от Шотландската църква, оспорва теорията на Кювиер и Букленд, свързана с геологията на катастрофизма, според която земните пластове са се образували в сегашния си вид вследствие на всемирния потоп. Джон Плейфеър (също дълги години свещеник, преди да се отдаде на преподавателска дейност) през 1802 година пише книга, озаглавена Illustrations of the Huttonian theory of the Еarth, в която защитава униформитарианизма и отрича възможността за млада земя и времевата таблица на архиепископ Ушер[4]. Едуард Хичкок (1793-1864) няколко години конгрешански свещеник, а след това преподавател по геология и естествена история в колежа „Амхърст”, смятан за един от водещите авторитети на своето време по въпроса за историята на американската геология и който през 1840 става първият председател на Асоциацията на американските геолози, пише повече от двадесет книги и над сто статии, трактати и памфлети, в които защитава модифициран катастрофизъм и символично виждане за дните от Битие, както и някаква форма на еволюция или поне многократно творение: „Изглежда, че всяка последваща обща промяна, която се случва на земната повърхност, е била подобрение на нейните условия. Животните и растенията от по-висша организация се разпространяват с всяка промяна, докато накрая Земята е била подготвена за сега съществуващите видове[5]”.

Със смесени реакции е посрещната и идеята на Дарвин за естествения подбор. Известният палеонтолог Луис Агасис (1807-1873) след усилено изучаване на фосилите достига до извода, че връзката в устройството говори за общ дизайн. Видовете се стремят към общ, зададен от Бога „архетип” и нямат генетична връзка помежду си. Всеки отделен вид е бил създаден специално за средата, която населява, и като такъв е фиксиран и не се променя. Възможността за еволюция е отричана също и от Уилям Доусън (1820-1899), президент на университета „Макгийл”, първи президент на Кралското общество в Канада и президент едновременно на канадската и американската асоциация за развитие на науката[6]. От друга страна, учени като Джордж Фредерик Райт (1838-1921) от колежа „Оберлини” и професора по естествена история Джеймс Дана (1813-1895) от „Иейл” приемат еволюцията и естествения подбор, без да виждат в тях нищо атеистично, зло или противоречащо на учението на Библията. Джеймс Маккош (1811-1894) казва:

„Аз съм защитавал еволюцията, но правейки това, съм я представял като метод, използван от Бога, и смятам, че когато е разбирана по този начин, тя по никакъв начин не е несъвместима с Писанието”.

Подобно е и мнението на Дана, който смята, че Бог, като законодател, е избрал и постановил методите (в това число и естествения подбор), чрез които желае да твори и в резултат на които се е достигнало до сегашното състояние на Земята и видовете.

Може би най-интересният случай е свързан с името на водещия за времето си американски ботанист и преподавател от „Харвард” Аса Грей (1810-1888), конгрешанин с доста консервативни богословски виждания, който е един от хората с най-голяма заслуга за разпространението на еволюционната теория в Северна Америка. Личен приятел на Дарвин, той води дълга кореспонденция с него, твърдейки, че теорията за естествения подбор може да бъде използвана в подкрепа на Божия провиденчески план за създаване и поддържане на света.

Подобна е реакцията и на богословите. Като цяло през ХIХ-ти век се очертават три основни виждания относно еволюцията. Водачи като Хорас Бушел, Филип Брукс, Л. Т. Тоунсен и Джон Лейдлоу я отхвърлят напълно като несъвместима с християнската вяра. През 1878 година презвитерианецът Джон Т. Дюфийлд казва, че еволюцията, така както е представена от Дарвин, е „несъвместима с това, което Писанието казва за първоначалното и настоящо духовно състояние на човека”[7].

Друга част я приемат доста безкритично, подкрепени главно от модерните за това време положителни нагласи към висшата критика и от растящата увереност в прогресивното развитие на човешката раса.

Една трета група, включваща имена, като Томас Чалмърс, Арчибалд Александър, Франсис Патън, Робърт Денби, Уилям Шед, Аугуст Стронг, Джоузеф Кук, Оран Рут, Уилям Поуп и С. Ж. Гамертсфелдър, макар да остава богословски консервативна, се опитва да хармонизира виждането си за Библията, и по-специално за Битие, с еволюционната теория.

Като цяло повечето консервативни богослови преди 1930 година се придържат към виждането за стара земя, като виждат в „дните” от Битие 1 или епохи, вместо буквални дни, или пък вмъкват „дупка” между стихове 1 и 2. В това отношение богословският климат от края на XIX-ти и началото на XX-ти век рязко се отличава от непреклонното настояване на мнозина съвременни креационисти, че възрастта на Земята е под 10,000 години. Трябва отново да подчертаем, че това виждане няма нищо общо с богословския либерализъм. Консервативни водачи от ранга на Джеймс Ор от Шотландия и Бенджамин Уорфийлд от богословската семинария в „Принстън”, които пишат за „Фундаментите[8]” (1910-15) и на практика подготвят пътя за зараждането на фундаментализма[9], са склонни да приемат дълъг процес на еволюция, за да обяснят Божия начин да сътвори растенията, животните и дори човешкото тяло. Дори Уилям Дженинс Бриан, който се опитва да прокара закон, забраняващ изучаването на еволюцията в училищата, и водеща фигура в скандалния „маймунски процес[10]”, не е имал проблеми със старата земя и е виждал „основния проблем на еволюцията в метафизичния натурализъм и свързания с него социален дарвинизъм, в защита на който често е била използвана научната еволюция[11]”.

Реакцията на Чарлс Ходж (1797-1878), президент на „Принстън”, е особено показателна. Той засяга еволюцията поне в две съчинения – своя magnum opus Систематично богословие и голямото есе „Какво е дарвинизмът?” (1874). В последното той дава ясен отговор: „Така достигаме до отговора на нашия въпрос, какво е дарвинизмът? Той е атеизъм”. Според него отговорът е очевиден, защото дарвинизмът премахва нуждата от първопричина и така и идеята за Бог и дизайн. Следователно за Ходж основният проблем с еволюционизма не е естественият подбор, древността на Земята, възможността за промяна на видовете или някой друг научен проблем. Той ясно заявява това: „Нито еволюцията, нито естественият подбор дават на дарвинизма неговия специфичен характер и значение. Това е Дарвиновото отричане на телеологията или на учението за крайната причина. Той отрича дизайна за всеки от организмите в растителния и животинския свят … Трябва да бъде добре подчертано, че именно тази особеност на неговата система го поставя в конфликт не само с християнството, но с фундаменталните принципи на естествената религия”. Следователно, ако премахнем атеистичния характер на дарвинизма, за Ходж не би имало проблем той да го приеме, без това да застраши по някакъв начин неговата вяра. И отново: „Казвайки, че тази система е атеистична, не казваме, че г-н Дарвин е атеист … нито пък твърдим, че всеки, който приема тази теория, прави това в атеистичен смисъл. Вече беше подчертано, че има атеистична и теистична форма на небуларната хипотеза за произхода на вселената; така че може да има и теистична интерпретация на Дарвиновата теория”.

Ако трябва да обобщим, решаващо за Ходж дали еволюцията трябва да бъде приемана или отхвърляна, е дали тя е представяна в атеистична или теистична форма[12].

С оглед на всичко казано заключението на Ливингстън[13] е съвсем оправдано:  „…евангелските учени имали забележително малки трудности да пригодят своето богословие към идеята за дълга история на Земята. Християнските геолози едновременно посрещат и приспособяват проблема за стара земя дълго преди появата на Дарвиновата теория. Със сигурност не това е, към което дарвинизмът отправя своето предизвикателство. Нито пък изглежда, че дарвинизмът е предизвикал криза относно учението на Писанието. Изменението на видовете по подразбиране не е било по-голям проблем за евангелската егзегетика на Битие от това за древната земя … Заплахата идвала на философския фронт. Тя възниквала от Дарвиновото предизвикателство на викторианското разбиране за мястото на човека в естествения ред”.

Прочетете още „Християнски реакции на Дарвиновата теория* „ →