Тотю Коев

Автор на четвъртото поред Евангелие е св. апостол Иоан Богослов. То съдържа възвишени истини и богати идеи. За да се вникне по-дълбоко в съдържанието на това Евангелие и да се извлече основната идея в него, е необходимо макар и бегло съпоставяне с предхождащите го три Евангелия, чиито автори са Матей, Марк и Лука.

Прието е първите три Евангелия да се наричат синоптически (от гръцки σύνοφις=преглед, обзор, сравнение), а техните автори – синоптици. Като се сравнят тези Евангелия по съдържание, се вижда, че между тях има различия, но доминират сходствата. Екзегетиката е изработила числова формула, изразяваща нагледно това. Според тази формула, ако за определяне съдържанието на Евангелията, включително и четвъртото, се приеме числото 100, получават се следните цифри в проценти: в Евангелието от Матей има 58% сходство с другите и 42% различие с тях; в Евангелието от Марк – съответно 93% и 7%; в Евангелието от Лука – 41% и 59%; в Евангелието от Иоан сходството е само 8%, а различията – 92%. Сходствата в синоптическите Евангелия са преди всичко в предаване думите на Иисус Христос, а различията – в повествователната част. У Матей повествованието заема около 1/4 от текста, у Марк – 1/2, у Лука – 1/3.

Синоптиците разказват почти изключително за дейността на Иисус Христос в Галилея, а Иоан – предимно за дейността му в Юдея. Докато синоптиците говорят главно за чудесата, за притчите и за външните събития в Неговия живот, Иоан акцентира върху дълбочината на техния смисъл, затова неговото Евангелие се отличава с по-силно изразена духовност и вглъбеност.

У синоптиците беседите на Иисус Христос са предадени популярно и ясно, илюстрирани са с нагледни притчи и примери от живота; у Иоан те са дълбоки, тайнствени, често пъти трудни за разбиране и са за по-тесен кръг слушатели. Но единият начин на изказ не изключва другия. Синоптиците описват повече човешката страна у Иисус Христос, изобразявайки Го като Син Човешки, Син Давидов; Иоан издига на преден план божествената страна и Го описва като Син Божи. Но това далеч не значи, че у синоптиците отсъства божествената страна, а у Иоан – човешката. Те взаимно се допълват и дават съвършения образ на Христос – такъв, какъвто е възприет и проповядван от Църквата.

Не е без значение и мястото, гдето е написано всяко Евангелие, и за когото първоначално е предназначено. Матей разпространявал християнството отначало в Палестина сред сънародниците си юдеи, за тях написал Евангелието и затова акцентира върху историчността на личността Иисус Христос. Марк написал Евангелието си в Рим или Александрия, то е предназначено за християни от езически произход. В него се изобразява предимно служението на Месия, Който води победоносна борба с греха и злобата на този свят. И Евангелието на Лука е предназначено за християни измежду езичниците. Тук родословието на Христос е изведено от Адам като родоначалник на цялото човечество. Не може със сигурност да се посочи мястото, гдето е написано това Евангелие – в Ахайя, Александрия, Кесария, Рим или Коринт.

Малко повече за четвъртото Евангелие. Както вече се посочи, негов автор е св. Иоан Богослов. Написано е в Ефес в края на I-ви век. Съдържанието му по стил, език и тематика е обусловено от редица предпоставки.

Преди всичко трябва да се отбележи, че сам авторът е с богата душевност, а може би е по-точно да се каже, че той е богато одухотворена личност с дълбока и кристално чиста вяра, с точна аналитична мисъл. С мисълта си, окриляна от такава вяра, св. Иоан е могъл да надзърне в максимална за човека степен в тайните на божествения живот и да изрази преживяното в най-изискана и точна словесна формулировка. Главно заради вярното разкриване на истината за Бог Слово св. Иоан е наречен Богослов. В цялата история на християнството той и още двама (св. Григорий Назиански и св. Симеон Нови Богослов) са получили това почетно название.

След разрушаването на Иерусалим (70-та година) и свързаното с него масово емигриране на юдеи средоточие на църковния живот на Изток станал град Ефес. Същевременно този град бил център на интелектуалния живот на Изток. Там се срещали представители на елинската и на източната мисъл и естествено било да се дискутират теми преди всичко из областта на религиозно-философската мисъл, в това число и на нововъзникналото и оформящо се християнско религиозно учение.

Не другаде, а тъкмо в Ефес разпространявал своите религиозни идеи първият еретичестващ християнин Керинт. Той изопачавал християнството, като внасял в него елинистически идеи, заимствани от Александрия. Керинт отричал божествеността на Иисус Христос, признавал Го за Син на Иосиф и Мария, Който се отличавал със справедливост, благоразумие и мъдрост… При такива обстоятелства за Църквата било особено необходимо да има надеждно средство и ръководство във вярата, предпазващо от заблуди.

Като виждали в лицето на св. Иоан Богослов един от най-близките свидетели и апостоли на Иисус Христос, християните в Ефес отправили към него гореща молба да опише земния живот на въплътилия се Син Божи. Когато му донесли книгите на първите трима евангелисти, той похвалил истинността и правдивостта на тяхното повествование, но открил, че са пропуснати важни неща. При повествованието за Христос е необходимо да се говори и (или предимно) за Неговата божественост (противоположно на Керинт), защото иначе с течение на времето хората ще започнат да мислят и говорят за Него погрешно и да разкриват само земния Му живот. Ето защо своето Евангелие св. Иоан Богослов започва с изложение не на човешката страна в живота на Христос, а на божествената – с посочване на това, че Иисус Христос е въплътилото се Второ Лице на Света Троица – вечното Слово Божие, Което „беше в начало у Бога“ (1:2), и Самото „беше Бог“ (1:1). То е Логосът, чрез Когото е произлязло всичко съществуващо (1:3). Такова откриване на божествеността и на предвечното битие на Словото Божие е било необходимо както като противопоставяне на разпространяваното от Керинт лъжеучение по отношение на Иисус Христос, Който според него бил обикновен човек, така и против  александрийското схващане за разума и словото (Логоса) и тяхното прилагане в отношението между Бога и Неговото изначално Слово. Във връзка с казаното тук не може да се отмине една класическа мисъл на св. Иоан Богослов, изразена не в Евангелието, а в Първото му послание: „Иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи… Антихрист е, който отрича Отца и Сина… Всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света“ (2:18, 22; 4:3). С други думи – всеки, който счита като Керинт, че Иисус Христос не е в пълния смисъл Бог, е антихрист.

Да се върнем отново към Евангелието на св. Иоан Богослов. Два са основните мотиви за неговото написване: 1) да се запълнят непълнотите в първите три Евангелия и 2) да се даде в ръцете на християните (преди всичко на тези от езически произход) сигурно средство за борба с появилите се ереси. Както свидетелства сам авторът: „Това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божи, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (20:31). Ще рече, Иоан написал своето Евангелие, за да даде на християните солидна опора на тяхната вяра в Иисус Христос като въплътил се Син Божи, защото само с такава вяра може да се достигне вечен живот. Сам авторът, като разкрива сложния път, по който той и другите апостоли са достигнали до вярата в Иисус Христос, дава възможност на читателя на Евангелието да достигне до същата вяра и да получи нейните плодове. В негово време християните имали вече вярата, но у мнозина от тях тя била разколебана и ослабена поради появилите се лъжеучения, които отричали въплъщението на Сина Божи. С дълбочината на мисълта си и с богоозарения си разум св. Иоан Богослов прозрял в бъдещето. Той предузнал, че с течение на вековете ще се появят нови лъжехристияни, които в името на Христос ще отричат Самия Христос, ще отричат Неговата божественост, защото не могат да я докажат по рационален път. За такива в Първото си послание св. Иоан пише: „Те излязоха от нас, но не бяха наши; защото, ако бяха били наши, щяха да останат с нас; но те излязоха, за да стане явно, че не са всички наши“ (2:19). Интересуващият се кой е Христос, може да намери верен отговор у ученика, „който свидетелства за тия неща и ги написа, и знаем, че свидетелството му е истинско“ (Иоан 21:24). А този ученик е сам св. Иоан Богослов, „когото Иисус обичаше, и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му и рекъл: Господи, кой ще Те предаде?“ (Иоан 21:24). Христа предават тези, които не го обичат, макар често да проповядват в Негово име. Св. Иоан Богослов не е между тях, затова „свидетелството му е истинско“. Написаното от него Евангелие е наречено духовно, защото в него повече отколкото в другите се съдържат възвишени беседи на Господ Иисус Христос за тайната на Света Троица, за Неговата божественост, за отношение то Му към Отца и Светия Дух, за изкуплението, за Евхаристията и за духовната обнова. Затова символическото изображение на евангелист Иоан е орел – достоен израз на духовната висота на неговото учение, на неговото богословие.

***

Потърсим ли сумарно изразена основната идея в Евангелието според Иоан, ще я намерим в Първосвещеническата молитва на Иисус Христос към небесния Му Отец, записана в 17-та глава. Тя има три основни измерения: 1) Христос се моли за Себе Си (стихове 1-8); 2) моли се за Своите ученици (стихове 9-19); 3) моли се за всички, които повярват в Него (стихове 20-26).

1.Молитвата на Иисус Христос за Него Самия има не субективен, а обективен характер. Като въплътил се Син Божи Христос не се нуждае от нищо. Всъщност молитвата Му за Него има пряко отношение към изкупителното Му дело. За Христос настъпил часът на прослава, защото дошъл часът на смъртта (срв. 12:23). Христос удържал победа над смъртта и дявола, настанало време Синът да получи тази небесна слава, в която пребивавал до въплъщението Си. И Той има право на тази слава, защото изпълнил поръчението на Отца – да извърши делото на изкуплението и да дарува вечен живот на възприелите това изкупително дело.

Вечният живот се заключава в познание на Бога. Това познание не е само теоретическо усвояване истините на вярата, то е и влечение на сърцето към Бога – към единия истински Бог и към пратения от Него Иисус Христос. Познанието на Бога Отца е възможно само чрез Христа. От друга страна, познанието на Самия Христос е също необходимо за достигане на вечен живот, защото Отец и Син са едно (срв. Иоан 10:30). За достигане на вечен живот наред с вярата в Бога е необходима и вяра в изкуплението на човека, което извършил Син Божи като станал Богочовек.

Прочетете още „Божественият призив към единство*“ →

Венцислав Каравълчев

Abstract

Ventzislav Karavaltchev, The Ottoman Empire and the Christians. The current paper analyses the basic principles of the status of Christians as “People of the Book” in the Ottoman Empire. Moreover what is examined is the application of Islamic Law and the model set by the Arab caliphate for regulating the coexistence between Muslims and non-Muslims in the conditions of the new Muslim empire. The changes of the function and re sponsibilities of the Patriarch of Constantinople in relation to the Christian population are also considered.

Keywords: Orthodox Church, Patriarch of Constantinople, Bishops, Sultan, Ottoman Empire, Mehmed the Conqueror, Millet, Islam, Christianity, Caliph, Balkans

***

Падането на Константинопол в ръцете на османските турци е събитие, което разтърсва дълбоко християнския свят. Макар и краят на Източната Римска империя да е отдавна предизвестен, никой, дори и най-големите скептици на своето време не са искали да вярват, че подобно нещо действително ще се случи. „В деня, в който турците превзеха Константинопол, слънцето помръкна“, така описва събитието един грузински хронист[1]. Слънцето може и да не губи своята яркост, но психологическият ефект от падането на столицата е бил истинско затъмнение, което сериозно е стреснало цяла Европа и въобще християнството. От гледна точка на Православната църква, от която четири века преди падането на Константинопол се е отделила Западната църква, падането на Константинопол бележи края на една епоха и началото на нова, напълно непозната и изпълнена с безброй предизвикателства и трудности. За първи път в историята първият по чест предстоятел на Православната църква – Константинополският патриарх, престава да бъде субект и главен съветник по религиозните въпроси на един християнски император и се превръща в поданик на мюсюлмански султан. Разбира се, това не е първият случай в историята на Православната църква, когато православен патриарх се подчинява на мюсюлмански управител и владетел и е принуден да се съобразява със законите и устройството на една друга, различна, нехристиянска държава или империя. Тук имаме примерите на Иерусалимската, Антиохийската и Александрийската патриаршия, които още в началото на VІІ-ми век попадат под мюсюлманска власт. С падането на Константинопол обаче подвластна на управлението на единоверен народ става самата Велика църква, имперската Църква, която през вековете активно се опитва да се асоциира с цялото православно християнство, с цялото християнско ойкумене. Разбира се, моделът, по който победителите и победените, които в случая са голямото мнозинство в новата империя, трябва да съжителстват, е вече добре разработен и шлифован през вековете от арабите. Мохамед полага принципа на това съжителство, което влиза в Корана с определението за християни и юдеи като „хора на книгата“ (Ahl al-Kitāb). И доколкото тези „хора на книгата“ не извършват никакъв прозелитизъм, а са затворени в своите общности, то те там са свободни да изповядват вярата си, да се наставляват в нея и да извършват своите богослужения. Това е важен момент, от който са лишени всички останали неизповядващи християнството, юдаизма или съответно исляма и които трябва по силата на принудата да приемат исляма. Разбираемо е, че щом това са условията, които ислямското право поставя на „хората на книгата”, за да изповядват свободно своята вяра, то съвсем естествено нарушението им води след себе си санкции, които са доста сериозни, включително мъчения и смърт. Изпълнението им пък обикновено води до мирно и безпроблемно съжителство, което може да бъде нарушено при екстремни ситуации след преодоляването на които се връща в нормалното си русло. Така например през 623 година Мохамед дарява специален документ на манастира „Св. Екатерина“ на Синай, с който признава планината Синай за свещена територия и потвърждава на монасите в манастира тяхната традиционна автономия[2]. Халиф Омар през 636 година обсажда Иерусалим. Иерусалимският патриарх Софроний изпраща при него делегация, която да преговаря за капитулацията на града, като в замяна иска да бъдат гарантирани правата на християните. Омар се съгласява да уважи правото на патриарха да бъде пазител на Светите места, а също както и на християните в града, и в замяна иска християните да му плащат данъка харадж[3]. Споразумението, влязло в историята като договора на Омар[4], е сключено и вратите на града са отворени за арабите. Само година по-рано, през 635 година Дамаск също е принуден да отвори своите врати пред арабската инвазия. Интересното е, че независимо от факта, че градът се предава, на жителите му християни освен традиционния данък харадж са наложени и други ограничения. Така например на християните е забранено да яздят коне, да строят нови църкви, да извършват литийни шествия, да бият камбаните на църквите, както и да поставят кръстове на гробовете на починалите[5]. Забранява им се също така да заемат длъжности в администрацията, но това не се спазва стриктно, защото виждаме, че св. Иоан Дамаскин, както и неговият баща Мансур, заемат отговорни постове в администрацията на халифата, независимо от забраната[6].

Османските турци не внасят нищо съществено ново в този модел на отношения между победители – мюсюлмани и победени – християни, известен като „дхимитюд“ (dhimmi–tude), но доусъвършенстват неговите детайли, за да може той без проблеми и без сериозни сътресения да просъществува няколко века[7]. През 1430 година султан Мурад дарява официални документи, гарантиращи правата на християнското население на Солун и Янина, когато тези градове отварят вратите си за османските турци. Тези документи (берати) ще формират основата на отношението, което султан Мехмед ІІ Завоевателят ще установи с новия предстоятел на Великата църква в Константинопол[8]. Следва да подчертаем тук, че султан Мехмед ІІ ще установи тези отношения не с някой представител на императорското семейство, не с някои от оцелелите министри или аристократи, а именно с патриарха, който от този момент и до самия край на империята ще бъде главният, основният и в повечето случаи единственият официален отговорник, застъпник и ходатай за християните в империята. По този начин Константинополският патриарх съвместява не само религиозните функции и отговорности от времето на Византийската империя, но и част от прерогативите на императора и неговата администрация. Разбира се, всичко това е твърде условно и до голяма степен зависи от разположението на върховния суверен в Османската империя – султана, който е абсолютен властелин и не дължи никому никакви обяснения за действията си, той е поставен и отговорен единствено пред Бога – де факто, султанът управлява от името на Бога[9].

По времето, когато Константинопол е превзет от османските турци (1453 година), патриаршеският трон е вакантен. Султан Мехмед ІІ Завоевателят, който се проявява и като забележителен държавник, бърза да устрои по възможно най-приемлив за всички свои поданици начин държавата. След като според мюсюлманското право (защото не се е предал доброволно), Константинопол е подложен два дни на разграбване, на третия ден Мехмед ІІ се разпорежда грабежът да бъде спрян и всички, включително и християните, свободно да излязат и да отпразнуват неговата победа[10]. За тези два дни голяма част от християнското населението на града е избито или продадено в робство, много от светините – икони, мощи и така нататък, изгорени, разграбени или унищожени[11]. На третия ден насилието е прекратено, а сам Мехмед ІІ заповядва да бъдат направени консултации с православните християни и да бъде свикан синод, който да избере нов патриарх.

По това време особено популярен и почитан е ученикът на св. Марк Ефески, един от големите богослови на ХV-ти век св. Генадий Схоларий – до избора си за патриарх, монах с името Георги. Неговият авторитет се издигнал неимоверно много по време на дебатите около сключването на Фераро-Флорентинската уния със Западната църква. Първоначално той симпатизира на идеята за уния, дори за известно време се увлича по трудовете на Тома Аквински, но впоследствие напълно променя своята позиция, не без въздействието на своя учител и наставник св. Марк Ефески[12]. Особено впечатляваща е неговата реакция по повод на официалното обнародване на декрета на унията в Константинопол на 12 декември 1452 година на тържествена Света Литургия. Поради силното противодействие на св. Генадий, храмът Света София, където е прочетен декретът за унията, бил почти празен. Присъстват императорът, няколко имперски чиновници и представителите на Рим. Народът липсва, почти няма и представители на православния клир[13]. Обърканият народ се отправя към манастира Пантократор, за да търси съвет от св. Генадий. Светецът, без да излиза, без дори да показва лицето си от килията, спуска по въже едно забележително писмо, което започва с думите:

„Нещастни ромеи! Защо се заблуждавате, като губите надежда в Бога и възлагате упование на франките? Защо заедно с имащия да падне скоро град (Константинопол) искате да погубите и своето Православие…[14]“.

Авторът Венцислав Каравълчев

След падането на града, според преданието св. Генадий е отведен в робство в Одрин, но оттам бързо е върнат по разпореждане на султан Мехмед ІІ[15]. Избран е единодушно от големия събор в Константинопол през 1453 година за патриарх на Великата църква, независимо от неговите бурни протести. Султан Мехмед ІІ веднага след избора му го кани в двореца, където го посреща с всички почести. На тържествения обяд в чест на избора на св. Генадий султанът води дълъг разговор с него. В заключение Мехмед ІІ му казва: „Да бъде твоето патриаршество благополучно, с охота ще изпълнявам твоите желания. Давам ти храма свети Апостоли, където и ще живееш[16]”. След това, по примера на императорите, султан Мехмед ІІ дава на св. Генадий богато украсен с драгоценности жезъл, хиляда златни флорина и го изпраща до портите, където го чака специално подготвен за него бял кон. Качен на коня и придружен от голяма султанска свита, св. Генадий тържествено се отправя към храма на светите Апостоли[17]. Мехмед ІІ също така дава на патриарха и няколко други документа, с неговия печат и подпис, които гарантират както неприкосновеността на патриарха, така и тази на християнския клир – епископи, свещеници и други[18]. С тези документи християнското духовенство е освободено от всякакви данъци, включително и от споменатия вече харадж (джизие), с който се облагат всички християни. Половината от църквите в Константинопол се превръщат в джамии, а другата половина остава във владение на християните. Църковното право остава в сила за православните и се прилага по отношение на вътрешноцърковни проблеми. Вътрешната административна структура на Църквата също остава непроменена, включително и патриаршеският синод. На православните се позволява да спазват религиозните предписания, тайнства и празници – светó кръщение, църковен брак, помен, погребение и така нататък, включително и тържественото честване на Празника на празниците – Възкресение Христово [19].

Въпреки писмено гарантираните с документ от султана права, не трябва да пренебрегваме вече казаното по-горе, че зачитането на тези документи, зачитането на правата, гарантирани с тях, до голяма степен зависи от морала и достойнството на самия султан, който като абсолютен суверен в империята е един вид извор на правото „на всички права и милост“, тоест в неговите ръце е съсредоточена и законодателната, и изпълнителната власт, както и правото свободно да тълкува и, когато реши, да нарушава своите собствени разпоредби или тези на предците му. Красноречив пример за това е и самият Мехмед ІІ, който като цяло е коректен с християните и в творчеството на св. Генадий Схоларий няма нито едно оплакване от него[20]. Въпреки това, той сам нарушава своята заповед и отнема от св. Генадий дадената му за централен храм и дом църква на светите Апостоли[21].

Прочетете още „Османската империя и християните*“ →

Ваня Карчина

Abstract

Vanya Karchina, The Role of Religious Education in the Training of Young People in Christian Moral Values and Virtues. The secular education has excluded religious education and can not achieve a wholistic process of both education and upbringing. The consequences of great religious ignorance are staggering, with moral deficits manifested in unnatural behavior ‒ such as cruelty, violence, aggression, lack of re spect, self-criticism and self-control. Religious education does not consist only in the teaching of religious knowledge, but in something more: in spiritual and moral education. It introduces to Christian morality, values and virtues and it helps young people to build moral persons. As such, it helps the right function of the modern society, family and school.

Keywords: Orthodox Church, Religious Education, Theology, Youth

„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека… Да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.” (1 Коринтяни 13:1-2)

***

Днес живеем в един суетен, материален и объркан свят и човекът е загубил много от човешките си качества и дарования, загубил е много от своята духовност. Светът, който изгражда този плътски човек съвсем не е прекрасен, защото сам се е лишил от даровете на Божията благодат. В секуларния свят доброто се измества от злото, правдата от неправдата, започват да царуват безчестието и пороците, себелюбието и егоизма, ползата и печалбата. Човекът сам си е надянал оковите на едно съществуване, робувайки на своите страсти и плътски влечения; прекрасната човешка природа е станала извратена и грозна. Суета, гордост, самолюбие, безчестие, лъжи, корупция, алчност, отчуждаване, безразличие, омраза, насилие и така нататък, това са пороците, страстите и чувствата, които днес управляват човека и неговия живот, това са движещите сили на съвременното секуларно общество. Общество, което е загърбило Бога и Божията спасителна любов, истината и доброто.

В този свят, който всички ние изграждаме, с този пример, растат и се възпитават младите членове на обществото ни, възпитават се как да постигнат успех и материално благополучие, къде да търсят щастието и радостта, какво да ценят и към какво да се стремят. Но нещо липсва в това възпитание, защото обществото ни не се променя към по-добро, а напротив става все повече порочно и грозно. Това, което липсва, е нравственото възпитание и образование, възпитание в християнските нравствени ценности и добродетели, защото само с тяхното познаване и притежаване човекът от безлично лице израства в личност, от плътски става духовен.

1. Съвременното секуларно образование и отражението му в духовно-нравственото развитие на младите хора

Днес много се говори за подобряване на грижите за отглеждането, образованието и развитието на децата, но какво се прави за най-важното – духовното развитие и нравственото възпитание и образование? Образователната система уж се развива и усъвършенства, издават се нови наредби, пишат се нови учебници, добавят се нови знания, но очакваната промяна не настъпва. Образованието е единен цялостен процес на обучение и възпитание, придобиване на съвкупни знания, умения, ценности, социални убеждения и навици, но възпитание и придобиване на ценности в съвременното секуларно образование няма. Приоритет има обучението, но не и възпитанието, то е сведено до минимум, има придобиване на знания (и то непълни), но не и на нравствени ценности и добродетели, защото секуларното общество, което е загърбило Бога и изключило религиозното образование, не може да постигне единен цялостен процес и на образование и възпитание. Светското образование, което е под контрола на държавата, не трябва задължително да е атеистическо, и трябва да се знае, че „религиозното обучение не представлява средство за разпространяване на православната вяра, а даване на познания за православната вяра и живот[1]”. Не трябва да се забравя, че човекът е духовно-нравствено същество, а „нравствеността произтича от християнските норми и те може и да не са свързани с религиозност, (тоест с изповядване на религията), но са в основата на обществения и индивидуалния живот”[2]. Резултатът от образование, възпитание и живот без нравствени норми е безнравственост, и това се вижда ясно днес – едно объркано и духовно бедно общество, без стойностна ценностна система, с криза на личния и обществения морал, общество изпълнено със зло вместо с любов. Нравствените ценности се изопачават и подменят със светска „псевдоценност”. Християнските добродетели на невежите им изглеждат остарели и ненужни, и лесно ги подменят, като вярата не е насочена към Бога, а към човека, любовта към Бога и ближния се превръща в себелюбие и светолюбие. Нравствените чувства като страх Божи, състрадание и срам, без които човек не може да се изгради като пълноценна духовно-нравствена личност или са непознати, или се приемат за израз на слабост. Без духовна просвета няма и духовно-нравствено развитие, а без него няма и личност.

Голяма част от хората днес са духовно объркани и като не намират отговори на въпросите, които ги вълнуват търсят помощта на врачки, екстрасенси, хороскопи и изпълняват и робуват на всякакви суеверия. Последиците от огромното религиозно невежество днес са потресаващи и всички страдаме от тях, но най-потърпевши са децата, защото „религиозната неграмотност е истинският проблем и на младите хора, и на цялата ни нация[3]”.

С безпокойство можем да кажем, че и семейството днес, като институция преживява нравствен колапс. Вече голяма част от младите хора не разбират същността на семейството като благословен от Бога съюз на двама души – мъж и жена, съюз на любовта, в който мъжа и жената стават едно цяло, който подкрепян от Божията благодат живее в любов. Семейството вече не е християнско и „за много от младите хора на ХХI-ви век семейството отдавна е отживелица, ретроградна категория. За тях то е част от оковите, които отнемат усещането за „свобода[4]”. И това е така, защото днес за мнозина истинският смисъл на любовта е непознат и неразбран. Когато любовта няма нравствена основа и не е насочена в правилната посока – първо към Бога, към ближния и после към себе си, когато с любовта искаме само да получаваме, но не и да даваме, тогава тя е себична и суетна. Смисълът, който се влага днес в любовта е консуматорски и това определя и отношенията ни, и облика на обществото ни.

Прочетете още „Ролята на религиозното образование за възпитание на младите хора в християнските нравствени ценности и добродетели*“ →