Венцислав Каравълчев

През отминалите дни едно решение на Светия Синод на Българската православна църква разбуни духовете в българското общество и стана предмет на остра полемика, която доведе до поредното обществено разделение. Става въпрос за решението на Светия Синод от 29 април тази година „да се споменава името на Негово Величество Симеон Втори, Цар на българите” по време на богослуженията. Настоящата статия няма за цел да разглежда самото решение, за което се изписа достатъчно много (макар и мотивите за него да не станаха известни), а да се опита от църковно-историческа гледна точка да изясни произхода, съдържанието и развитието през вековете на приеманото днес от мнозина като тайнство на Църквата „венчание за царството” на монарсите-християни. Тази необходимост се налага както от факта, че в българската историография липсва подобно изяснение, така и от многобройните спекулации върху това какво всъщност представлява това „венчание” и задълженията, правомощията и най-вече отговорностите, които то поставя пред всеки един монарх.

Идеята за божествения произход, за сакрализацията и деификацията на върховната власт има дълбоки корени в историята. В древен Египет фараоните, от една страна, осъществяват връзката между боговете и хората, а от друга, се явяват земно въплъщение на бог Хор и небесно на Озирис. Римските императори издигат своя култ, чиято кулминация е Октавиановото обожествяване на императора. Паралелно в древната история на човечеството се развиват два модела на управление – първото легитимира властта чрез сакралността на земния владетел, а при второто е налице теокрация от чист вид, при която „управлението на Бога” е „пряко”, без посредничеството на царете. Такава е била теокрацията, която народът на Израил от времето на неговия изход от Египет до времето на св. пророк Самуил познава (срв. 1 Царства 8:8). Този силно харизматичен модел на управление на израилския народ приключва с разделянето на властите при пророк Самуил и първия цар на Израил Саул:

Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма и му рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи (1 Царства 8:4-5).

Отговорът, който Сам Господ дава на Самуил, показва, че царската власт се ражда, първо, като народно волеизявление и второ, като компромис заради неспособността на избрания народ да живее в общество, ръководено пряко от Бога като негов Цар.

И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях (1 Царства 8:7).

Бог, Който в Своята безпределна доброта винаги е готов на снизхождение само и единствено, за да събере чедата Си, казва: Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте (Матей 23:37).

Има още →