Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната девета глава)

Глава 10

МОЛИТВА ЗА БЛИЖНИТЕ

Както се молим усърдно за себе си, за своето благополучие и вечно спасение, така трябва да се молим и за нашите ближни. Има християни, които се отказват да вършат това под предлог, че не са достойни. ”Та нима ние сме дотолкова напреднали в молитвата – казват те, – че да можем и за ближните да се молим?” Молитвата за другите, според тях, е дълг на съвършените християни.

Правилен ли е този възглед? – Съвсем не! В това може да ни убеди следното разсъждение: Любовта към ближните – тази най-висока заповед – е поставена като дълг на всеки християнин, а не само на съвършените. Както любовта е дълг на всекиго, така и молитвата за ближните, като една от проявите на любовта към другите, е дълг на всеки християнин, независимо от това, на какво духовно стъпало е самият той.

Когато Бог те задължава да обичаш ближния си като себе си, Той не поставя следването на тази заповед в някаква зависимост от твоето съвършенство и достойнство. Той просто ти я възлага, макар че знае твоята греховност и твоето недостойнство. Той поставя такава висока заповед на тебе, недостойния, за да те направи чрез нея достоен. Макар и да си несъвършен в любовта, но щом полагаш старания да обичаш ближните си, ти постепенно се усъвършенстваш в тази най-висока добродетел и от несъвършен – с Божията благодатна подкрепа – ставаш все по-съвършен. Така и когато се молиш за ближните си в изпълнение на заповедта: ”Молете се един за други!” (Иаков 5:16), ти, макар и недостоен, ставаш незабелязано за себе си все по-достоен, стига да не се поддадеш на някакви други грехове и особено на гибелната гордост. Заради проявената от теб молитвена любов към ближния Бог те издига от недостойнство в достойнство.

Това прекрасно изяснява св. Иоан Златоуст, като казва: ”Не говори – Аз не умея да се моля. Аз съм недостоен – …Като представяш за причина недостойнството си, ти сам показваш колко необходимо за тебе е да се молиш. Ти си недостоен? Щом си такъв, употребявай молитвата като лекарство против злото!.. Съвестта ти не ти позволява да гледаш с увереност небето! Но това послужило на митаря даже за полза. Това, що ти считаш като препятствие за твоите молитви, то ги освещава[1]”.

Насърчавайки така към молитва недостойните, св. Иоан Златоуст препоръчва на всички да се молят за всички от послушание към закона за любовта.

Любовта се проявява в състрадание, в сърадване, в морална подкрепа и дейна помощ. ”Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат” (Римляни 12:15). Това увещание да взимаме сърдечно участие в съдбата на нашите братя и сестри се отнася и към нашата молитва за тях. По силата на любовта ние трябва да гледаме на техните падения и на тяхното преуспяване като на свои собствени и дори като на по-важни от нашите собствени спъвания и успехи, съгласно съвета на св. апостол Павел: ”Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго” (1 Коринтяни 10:24).

Бог така дивно е наредил нравствените закони, че който търси ползата на ближния, намира и своята полза. А който, ръководен от егоизъм, злоба, завист или други низки подбуди, гледа да осуети ползата на ближния, осуетява чрез това ползата за себе си и си нанася сам жестока духовна вреда. Голяма щета несъзнателно си причинява и онзи, който, движен от неправилното съо- бражение, че е недостоен, отхвърля да се помоли за ближните и чрез това да осъществи полза и за тях, и за себе си. Св. Иоан Лествичник съветва: ”Когато някой попроси да се помолиш за него, не се отказвай, макар и да не си придобил още молитвен дар. Защото често вярата на този, който проси (чужда молитва), спасява и оногова, който се моли за него със съкрушение[2]”.

В житията се разказва, че една християнка носела болното си дете на ръце, за да потърси за него отнякъде помощ. По пътя детето починало. Майката била съкрушена от скръб. Насреща ѝ се задала една блудница. Майката веднага положила мъртвото дете в ръцете на блудницата, паднала в нозете ѝ и с горещи сълзи я помолила да отправи молитва към Бога за детето. Блудницата се удивила на тази неочаквана молба и изповядала пред майката, че тя е грешница, че няма дръзновение пред Бога и че не смее дори очите си да дигне към небето. А майката в безумната си скръб неотстъпно умолявала блудницата да се помоли да върне Господ детето ѝ към живот. Тогава блудницата, като се обърнала на изток, въздъхнала отдън душа, заплакала и рекла: ”Господи, не съм достойна да гледам небесната висота поради моите многобройни грехове и да произнасям Твоето пресвято име с моите скверни уста. Но спомням си за Евангелската блудница, която плачеше в Твоите нозе, и дръзвам да Те помоля: излей Своето милосърдие сега над нас. Принуждавана от тази Твоя целомъдрена рабиня, моля Те за нейното непорочно детенце – дай му живот! Ако аз, суровата и немилостива грешница, се смилявам над него, колко повече Ти, Милостивият по естество, се смиляваш над Своето създание!” При тази молитва детето оживяло. Поразена от това чудо, блудницата напуснала греховния си живот и отишла в манастир, дето в дълбоко покаяние умила всичките си грехове и се спасила[3].

Има още →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната осма глава)

Глава 9

ЗАЩО БОГ ЧЕСТО ПЪТИ НЕ ИЗПЪЛНЯВА МОЛИТВИТЕ НИ?

Мнозина християни се оплакват: ”Aз се моля по правилата, но чувствам, че Бог не ме чува”… Това оплакване заслужава да бъде разгледано по-обстойно.

Човек се моли, за да получи нещо. Той трябва, следователно, да види какво препятства молитвата му да бъде удовлетворена. Св. Иоан Златоуст казва: ”Всякога трябва да помним, че сме длъжни не само просто да се молим, а да се молим така, че да бъдем чути[1].” Случва се, че и след като сме изпълнили условията за успеха на нашите молитви, пак да нямаме отговор от Небето. Как трябва да се обяснява Божието мълчание?

Тук има една тънкост, която ще изясним в настоящата глава. ”Молитвата — обяснява св. Иоан Златоуст – бива недостатъчна за получаване на желаното, ако не я извършваме така, както е угодно Богу. И фарисеят се молил, но не получил полза. И евреите се молели, но Бог не отвърнал на молитвите им, защото се молели не както трябва… А какво е нужно? – Нужни са ридания, сълзи, въздишки, отдалечаване от порочните хора, страх и опасение от Божия съд… Да бъдем чути от Бога, това зависи от следните условия: 1) да сме достойни да получим изпросваното; 2) да се молим съгласно с Божиите закони; 3) да се молим непрестанно; 4) да не искаме нищо суетно; 5) да просим полезното; 6) да изпълняваме от своя страна онова, което е заповядано. По този начин мнозина са били чути: Корнилий бил чут заради добрия си живот (Деяния апостолски 10:4); хананейката – за неотстъпността в молитвата (Марк 7:25-29); Соломон – за високия предмет на своята молитва (3 Царства 3:11); митарят – за смирението си (Лука 18:14[2])”.

Като дава тези така важни обяснения, които в общи черти съвпадат с разгледаните в предишната глава условия за успешна молитва, св. Иоан Златоуст на друго място, утешавайки неудовлетворените труженици на молитвата, изтъква, че е по-добре понякога да не бъдеш чут, защото не всяка наша просба е полезна за душите ни. ”Затова – заключава св. Иоан Златоуст, – ако не бъдем чути, нека прославяме Бога и за това[3]”.

Впрочем, ако искрено се молим и сме умъдрени от здрав духовен опит, ще разберем, че не е възможно да не бъдем чути в един или друг смисъл. Случва се Бог да не удовлетвори пряко желанието ни, изразено в нашата молитва. Това обаче не значи, че Той е презрял молитвите ни. Напротив, Той ни дава винаги нещо, и то по-добро от онова, което просим от Него, макар и да изглежда понякога, че Той не ни дава нищо, или даже ни лишава от нещо.

Например ти просиш здраве, а Бог ти изпраща за изпитание болест. Защо е тази несъобразност? – Вярващите смирени християни знаят защо Бог постъпва така. Те дълбоко са убедени в думите на Писанието: ”Господ наказва, когото обича” (Евреи 12:6) и не роптаят при заболяване, а търсят да открият скритото в болестта Божие благословение. Защото Бог не праща болестта безцелно, а жадува да ни облагодетелства чрез нея духовно. Ние сме болни от грях. Чрез болестта на тялото Бог лекува душата. Постарай се и ти, когато се разболееш да откриеш Божията милост в пратеното ти наказание. Тогава не само няма да се сърдиш на Бога за временното изпитание, а ще целуваш благоговейно Ръката, която те наказва. Като ти отнема за известно време здравето, Бог те цери духовно от грехове и ти дава възможност да се обогатиш с най-ценните добродетели – търпение и смирение, без които никой не може да спаси душата си и да наследи Царството Небесно (Матей 5:3; Лука 21:19). Отнемайки ти нещо малко – временното здраве, – Бог ти дава нещо велико – вечното Царство Небесно! А то е безспорно по-голямото благо. За него св. апостоли, а след тях хиляди и милиони мъже и жени са оставяли всичко – къщи, братя, сестри, баща, майка, жена, деца, имоти и прочее, за да последват Христа (Матей 19:27-29). Светите мъченици пък жертвали и живота си, за да придобият Царството Небесно. Защото то не се добива без скърби и жертви (Деяния апостолски 14:22). Никой, който е тръгнал по пътя на себеотричането, не е останал разочарован: като е загубил някои временни ценности, които рано или късно и без това ще бъдат напълно загубени при напускането на този свят, той е спечелил вечните блага, които никой не може да ни отнеме (Матей 6:19-20).

Има още →

Протоиерей Иоан Романидис

(Към първата част на статията)

1.В представата на Августин не съществува разлика между самото Откровение и концептуалната интуиция за него. Дали то е дадено непосредствено на човешкия разум или разумът (го постига) чрез посредничеството на творението, на тварните символи – при всяко положение просвещава се винаги самият човешки разум и именно той е, който получава виждане. Самото боговѝдение е опит на разума, макар без съответната благодат да превъзхожда силите на разсъдъка.

В този смисъл всяко откровение е откровение на понятията, които разумът може да сложи настрана, докато дойде времето за по-пълното им и добро разбиране, стига вярата и приемането на догматите, дължащи се на авторитета на Църквата, винаги да са отправна точка. Което разумът не може да разбере сега на основата на вярата, ще бъде разбрано в пълнота в бъдещия живот: „И предвид, че сме примирени и призовани обратно в дружбата чрез любовта, ще получим способността да познаем цялата тайна на Бога, затова и се казва за Светия Дух, че Той ще ни научи на всяка истина”. Тези думи на Августин се изясняват в светлината на това, което казва на друго място: „Няма да престана в търсенето на същността на Бога – било чрез Неговото Писание или чрез творението”.

В ръцете на франките, подобен материал превръща задачата на богословието в изучаване или търсене на Божията същност и тук схоластичната традиция остава далеч зад себе си римските отци на Църквата, които неотклонно учат, че не само човек, но и ангелите не знаят и няма да узнаят божествената същност, известна само на Пресветата Троица. И православните, и арианите са съгласни в наследеното Предание, че Само Бог знае собствената Си същност. Това означава, че този, който знае божествената същност, сам е Бог по природа. За да докажат, например, че Логосът е твар, арианите казват, че Той не знае същността на Отца. Православните твърдят, че Логосът знае същността на Отца и следователно не е сътворен. В доказателство евномианите променят някои неща от общоприетите правила, като добавят крайно смущаващото твърдение, че същността на Бога се знае не само от Логоса, но може да се познае и от човека. И затова фактът, че Логосът познава Бога, далеч не може да означава, че не е сътворен. На православната и на арианската позиция евномианите противопоставят, че тварите не могат да познават нетварната божествена същност. Независимо, че могат да знаят нетварната енергия на Бога в различните ѝ прояви, твърдението, че божествената същност и енергията ѝ са едно означава, че, ако може да се познае енергията, може да се познае и същността.

Парадоксално, но по тези въпроси Августин приема позицията на евномианите. И когато франките идват на Изток с такива твърдения, те са обвинени в евномианство.

2.Пълна противоположност на августиновия подход към езика и към понятията, които имат отношение към Бога, е светоотеческата позиция, изразена от св. Григорий Богослов срещу евномианите. Платон твърди, че е трудно да постигнеш Бога, но да Го определиш с думи е невъзможно. Той не може да се съгласи с това и подчертава, че е „невъзможно да изразиш Бога, но още по-невъзможно е да го постигнеш. Защото това, което е постижимо, може и да бъде предадено с думи, независимо, че това предаване може и да не бъде съвършено”.

В светоотеческата епистимология най-важното е, че възможността за частичното познание на божествените действия (или енергии) и абсолютната непостижимост на божествената същност не са резултат от философски или богословски съждения, както е при Павел Самосатски, арианите или несторианите, а произтичат от личния опит от Откровението или причастността към нетварната слава на Бога във виждането (θεωρία). Св. Григорий Богослов определя богослова като човек, достигащ до това виждане по пътя на очистването и просвещението, а не по пътя на диалектичното разсъждение. По този начин в християнската истина авторитетът се състои не в записването на думите на Свeщеното Писание като такива, защото те сами по себе си не могат нито да изразят Бога, нито да ни Го предадат в адекватни понятия, а най-вече в личността на апостола, на пророка, на светеца, който е прославен в Бога. Така Библията, светоотеческите писания и постановленията на съборите не са откровение, а съществуват за Откровението, което превъзхожда думите и понятията, независимо, че вдъхновява тези, които са причастни на божествената слава, към вярно изразяване на това, което иначе е неизразимо в думи и в понятия. Достатъчно е, че по свидетелството на светците вярващите знаят, че Бог не трябва да се отъждествява с библейските понятия и думи, но че те сочат към Него без никаква грешка.

Виждаме, че като утвърждава богословската основа за изобличението на ариани, евномиани и македониани, св. Григорий Богослов разкрива опита от приобщаването с Откровението не само на пророците, апостолите и светците, но също и собствения си опит от това Откровение на божествената слава:

Има още →

Протоиерей Иоан Романидис

Исторически контекст

Още отначало трябва да отбележим, че между източните и западните римляни никога не е имало спорове относно filioque; имало е така да се каже домашни спорове, свързани с детайли от христологията и вселенски събори, обсъждали въпросите около личността на Христос. Западните римляни защитават иконите, въпросът за които е решен на Седмия вселенски събор, но никога не подкрепят filioque – нито като учение, нито като добавка към Символа на вярата. Трябва ясно да заявим, че спорът за filioque не е конфликт между патриарсите на стария и новия Рим, а конфликт между франките и всички римляни – както на Изток, така и на Запад.

Сериозен проблем в разглеждането на въпроса от историческа гледна точка e, че в началото на сблъсъка западните римляни са почти изцяло завоювани от германските племена или от арабите, а самата Патриаршия на стария Рим е под франкска власт. За да укрепят властта си над папския престол и да не позволят на франките да завладеят администрацията на Църквата в бившия екзархат, както успяват да направят в средата на VІІ век в Галска Романия, днес Франция, римляните издават закони за избора на папата. Кандидати за папството могло да бъдат само кардинали, дякони и презвитери на Рим, с римска националност. Строго се забранявало кандидатирането на миряни. Именно с помощта на военни-миряни, франките завладяват римската етнархия в Галия към края на VІІ век. Тези защитни мерки за укрепването на римския характер на Папския престол са обявени на събор, състоял се в Рим в 769 година, в присъствието на тринадесет франкски епископи.

Фанатизмът, с който римляните подкрепят папството и борбата за съхранението на този институт и иерархия за римската нация са добре известни исторически факти, подробно описани в големите изследвания по история на Църквата. Тъждествеността обаче на западните и на източните римляни – като неделима нация, вярна на римската вяра, провъзгласена на проведените в източните части на империята вселенски събори – съвсем не се взема под внимание от историците с немски произход, последователно наричащи източните римляни „гърци” и „византийци”. И така – вместо да говорим за църковна история в термините на единна и неделима римска нация и Църква, която е завладяна на Запад от немските завоеватели – европейските историци са вкарани във франкската перспектива и затова разглеждат църковната история, все едно в нея съществува гръцко християнство, различно от римското. За тях източните римляни са част от гръцкия християнски свят, а франките и другите германски народи, латинският език плюс западните римляни – като принадлежащи на папската държава – образуват латински свят. По този начин възниква историческият мит, че западно-римските отци на Църквата, франки, лангобарди, бургундци, нормани и така нататък сами по себе си са единно, постоянно и исторически непрекъснато латинско християнство, което е ясно отделено и отграничено от гръцкото, и в течение на няколко века безусловно прието се оказва да се говори за „гръцки” Изток и „латински” Запад.

Правилното разбиране на историята поставя много по-точно спора за filioque в неговата истинска историческа перспектива, основана на римската гледна точка върху историята на Църквата, която намираме и в латинските, и в гръцките източници, както и в сирийските, етиопските, арабските, както и в османските такива. Всички говорят за различие между християнството на франките и римляните, а не за митичните гръцко и латинско християнство. На този исторически фон можем да оценим и значението на историческите и богословските фактори, лежащи в основата на така наречения спор за filioque, който по същество е продължение на усилията на германците и франките да удържат в своя власт не само римската нация, която вече се е превърнала в роб на франкския феодализъм, но и да завладеят и контролират и останалата римска нация и империя.

За да обосновем по-добре този исторически подход, ще отбележим следното:

Има още →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната седма глава)

Глава осма

УСЛОВИЯ ДА БЪДЕ МОЛИТВАТА НИ ЧУТА

За да бъде молитвата ни чута, тя трябва непременно да отговаря на известни условия.

1.Първото от тях е да сме изпълнени с истинска вяра в Бога. Ако молитвата е разговор на душата с Твореца, то ясно е, че човек трябва да има правилно отношение към Него като личен, жив и чуващ нашите молитви Бог.

Мнозина днес, когато става дума за вярата, казват: „Ние не отричаме, че има една Сила”. Но каква е тази Сила, те не си дават труда да узнаят. Такава обща и неопределена вяра в нещо, самò по себе си неясно и неотричането на някаква си ”Сила” съвсем не са достатъчни за да направят човека истински религиозен и да го научат да се моли. И електричеството е сила, и то огромна сила в природата! Но кой се моли на електричеството? И кой очаква да бъде чут от него?!… Не! Нашата вяра в Бога трябва да бъде просветена, уточнена, правилна, православна, тоест такава, на каквато ни учи Свещеното Писание, когато ни внушава, че ”без вяра не е възможно да се угоди на Бога” (Евреи 11:6).

Единствено просветената, сърдечна, правилна и силна вяра в Триединния Бог ни поставя в живо молитвено общение с Него, Твореца на вселената, Промислителя за всички твари и Спасителя на нашите грешни души. Без такава вяра няма връзка с нашия Небесен Отец. И ако във физическия свят, при добре устроени радиопредаватели един сигнал, пратен от дадено място, може да се чуе в същия миг на другия край на земното кълбо, колко по-бързо може да стигне молитвата до Бога при условие ”предавателят” на вярващата душа да е в изправност.

Много могат да бъдат повредите на нашия молитвен духовен ”апарат”. Но най-опасната и най-фаталната от тях е съмнението във вярата. Пропълзи ли то в ума и настани ли се в сърцето, това значи – край на молитвата. Ако съмнението пък се изроди в неверие, тогава напълно се разстройва целият духовен живот, престава всякаква връзка с Бога и човек потъва в мрака на богоотлъчеността. Затова човек трябва много да се пази от съмнението и неверието. Преди молитвата той трябва да прогонва от сърцето си всяко колебание във вярата, като помни, че семената на съмнението се сеят от дявола. Врагът на нашето спасение ни внушава маловерие, или даже безверие, за да осакати молитвата ни. Затова усетим ли, че съмнение се е прокраднало в ума ни, нека се съкрушим и си кажем думите: ”Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!” (Марк 9:24) и тогава да почнем да се молим.

Отец Иоан Кронщадски горещо препоръчва да не пристъпваме прибързано към молитва, докато не сме разпръснали у себе си мъглата на съмнението. Ето и неговите думи: ”Ако нямаш твърда, непосрамваща вяра във Всеблагия и Всемогъщ Бог, не бързай да Го молиш да ти дарува каквото и да е благо. Иначе дяволът ще те срази и нарани с маловерие или неверие във възможността да бъде изпълнена твоята молитва и ти ще си отидеш от Божието лице посрамен, унил и мрачен[1]”.

Има още →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната шеста глава)

Глава седма

БОРБА С РАЗСЕЯНОСТТА

Ние видяхме, че за да бъде молитвата ни действена, трябва да принуждаваме ума си през време на извършването ѝ към съсредоточеност, а сърцето си – към съответни молитвени чувства. Липсата на съсредоточеност създава разсеяност, а разсеяността угасява всякакъв молитвен пламък и пречи на сърцето да се умилява при молитвения разговор с Бога. Така молитвата става хладна, безплодна, и ние зле се ощетяваме.

Разсеяността в молитвата се среща не само у миряните. Има я и у духовниците. Тя е всеобща болест на падналия в грях човешки род. Напада както обикновените християни, така и онези, които са посветили целия си живот само на молитва. Не само днес молитвеният дух не е на висота. И в древните благодатни векове, когато е имало велики молитвеници, някои обикновени монаси, особено начинаещи, са били побеждавани често от разсеяността. Поради това техните наставници трябвало специално да ги предпазват от това голямо зло. Св. Нил Синайски например пише: ”Хубаво е да пребъдваме непрестанно в молитва и да упражняваме ума си в събеседване с Бога. Но така ли е у нас? – Често, като се отклоняваме от думите на молитвата, ние тръгваме подир увличащите ни помисли и нито се отричаме от тях, нито се огорчаваме от тях, което поне би било признак на несъгласие на волята ни… Макар външността ни да показва молитвен вид – защото, коленичили, ние из- глеждаме за околните като молещи се, – с мисълта си обаче ние си представяме нещо увличащо ни, благосклонно разговаряме с приятелите си, с гняв злословим враговете си, пируваме с гостите, строим къщи…, садим дървета, пътешестваме, занимаваме се с търговия, с голяма загриженост устройваме делата на църквите… и с всичко, което ни подскаже помисълът, се съгласяваме така, както на нашите страсти е угодно да настройват към това нашето сърце. А молитвата иска умът да бъде чист от всякаква странична мисъл и да не допуска до себе си нищо немолитвено, макар то да е дори хубаво[1]“.

Една от най-главните причини да се молим разсеяно е нашата голяма привързаност към земните неща. Господ Иисус Христос е казал: ”Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви”(Матей 6:21). Ако съкровището ни е на небето, при Бога, ние ще мислим през време на молитва за небесното. Но ако съкровището ни е на земята, сърцето ни все нататък ще ни наклонява.

Преди години в Рилския манастир се подвизаваше един много благ и духовно издигнат старец – схимонах Павел. Необразован, той имаше много голяма природна мъдрост, светоотеческа начетеност и благодатни прозрения. Поклонници поднасяха на св. Иоан Рилски много дарове – ризи, чорапи, кърпи, които впоследствие се раздаваха на братята. И схимонах Павел получаваше своя дял. Но той бързо раздаваше всичко на бедните манастирски работници.

Когато го питахме защо прави така и не задържа нищо за себе си, той отговаряше: ”Защото излишните вещи пречат на монаха в молитвата. Сърцето се привързва към тях и се отчуждава от Бога. Ако започна да трупам тук много неща, ще взема да мисля повече за тях, отколкото за Бога. ”Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” – е казал Господ.

Във връзка с тези свои разсъждения отец Павел ни разказваше следния пример: ”Когато бях дете, имахме голямо и хубаво куче – Караманчо. Мама му хвърляше на двора остатъците от яденето и кокалите. Аз обичах да го наблюдавам. То ще изяде яденето и като се нахрани, ще вземе някой останал голям кокал, ще го зарови в градинката и ще легне близо до него да се припича на слънце. Затваря си очите и се прави, че уж спи. Но аз виждах, че едното му око гледаше все към заровения кокал. Там му беше съкровището, там му беше и сърцето! Кокошките, които обикаляха из двора и търсеха какво да кълват, идваха до мястото, дето беше скрит кокалът. Щом почнеха да ровят там, Караманчо изведнъж скачаше и с лай почваше да ги гони. Мама се чудеше защо Караманчо лае по кокошките. Това той никога иначе не правеше. А аз знаех причината – Караманчо си пазеше кокала!… Така ще стане и с мене, ако взема да трупам излишни вещи. Сърцето ми ще се привърже към тях и ще се отклони от Бога”.

Истинските монаси обичат нестяжанието по чисто духовни съображения – от любов към Бога. Те се боят да не би поради пристрастяване към разни земни неща да се отклонят от привързаността си към Бога и от сладкото молитвено беседване с Него. Греховните пристрастия притъпяват молитвения дух. Те разсейват и убиват молитвата. С това доказват богопротивната си насоченост. Така е с монасите, така е и с миряните. Затова християнинът не бива да се привързва към нищо земно, ако иска да има правилна молитвена връзка с Бога.

Има още →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната пета глава)

Глава шеста

КАК ДА СЕ МОЛИМ, КОГАТО СМЕ ХЛАДНИ?

Един от най-опасните врагове на молитвата е духовното охлаждане. Изстине ли сърцето към Бога, застрашен е духовният живот, застрашена е и молитвата като негова най-жива изява. И тогава човек започва да линее духовно. Охладнее ли пък напълно, той духовно умира. Мъртъвците са студени. Ето защо трябва особено много да се пазим от духовното охлаждане.

Как се появява то? – Епископ Теофан Затворник пояснява това със следните думи: ”Охлаждането става така: започва със забравянето… Човек забравя Божиите благодеяния, Самия Бог и своето спасение чрез Него, забравя и опасността да остане без Бога; помненето на смъртта изчезва. С една дума, скрива се цялата духовна област. Това се причинява и от врага, но и от разсейване на мислите поради разни (суетни) дела, грижи и прекалено общуване с хората. Тогава всичко (духовно) се пренебрегва, сърцето изстива и съчувствието към духовното се пресича. Явява се нечувствие. А когато то дойде, заедно с него идват и нерадението, и безгрижието. Вследствие на това духовните занятия се отлагат за известно време или дори съвсем се изоставят. И пак почва старият безгрижен и нерадив живот в забравяне на Бога и в угаждане само на себе си. Макар в това да няма на вид нищо нередно, но и нищо Божие няма. Такъв живот е пуст! Ако не искате да попаднете в такава пропаст, пазете се от първата крачка – забравянето. Затова всякога си спомняйте за Бога и за Божествените неща. Това ще поддържа у вас топло чувство към тях, а от едното и от другото постоянно ще се възгрява ревността. Това е животът[1]!”

Охлаждането приема разни форми. Създавайки безчувствие и небрежност към молитвата, то намира винаги някакво оправдание за проявяваното нерадение. Но всички тези оправдания в Божиите очи са несъстоятелни. За самия човек пък, който ги измисля, те се оказват пагубни. Затова, случи ли ни се да охладнеем към молитвата, не бива да търсим оправдание за своята нерадивост, а да си спомним откъде сме паднали и да се покаем, задето сме оставили първата си любов към Бога (срв. Откровение 2:4-5).

Ето някои от формите, в които се проявява гибелното охлаждане.

1.Някои вярващи, ръководени уж от положително, а не от отрицателно отношение към молитвата, не се молят, когато нямат нужното топло молитвено настроение, и поради охлаждането си прекарват дни и седмици, а може би и месеци, и години, без молитва. Тяхната максима е: ”Моли се, когато чувстваш, че сърцето ти е отворено за молитва. А когато то е затворено, недей се опитва да се молиш. Все едно, то ще си остане чуждо за молитвата”. Правилно ли постъпват такива християни?

Великият молитвеник и чудотворец на нашия век, отец Иоан Кронщадски отговаря така на подобни възгледи: ”Казват: ако нямаш желание, недей се моли! – Лукаво плътско мъдруване!… Престани да се молиш, и ти съвсем ще отстъпиш от молитвата. Плътта това и желае! Но Царството Божие бива насилвано (Матей 11:12). Без самопринуждаване към добро няма да се спасиш[2]”.

Молитвата е сродна с добродетелите; и понеже е сродна с тях, тя попада под техните правила. Когато човек е обхванат от някой порок, нима е освободен от задължението да се бори с него? – Съвсем не! Напротив, той трябва, поради бедственото си положение, още по-усилено да се противи на обхваналата го страст и да се стреми към противоположната ѝ добродетел. Така и когато човек е обхванат от изкушението на хладност и леност към молитвата, не трябва още повече да се разпуска, а да победи леността и неохотата си със себепринуждаване към молитва. И както с усилия на волята се преодоляват пороците, разбира се, като се призовава на помощ Божията благодат, така и при липса на молитвено настроение човек трябва с усилия на волята да се вдига от одъра на леността и да се самопринуждава към молитва, укорявайки се за своята разпуснатост. Бог няма да остави невъзнаградена такава борба за придобиване на молитвен навик и за създаване на молитвен дух.

Има още →