Едновременно с вярата в Бога вярата в безсмъртието и в задгробния живот е изначална и съществена за всяка религия. Колкото и примитивна да е някоя религия, тя съдържа представи за безсмъртието на човешката душа и за отвъдното съществуване. Поради това от най-дълбока древност всеки човек копнее за безсмъртие, макар да не съзнава ясно смисъла на своя копнеж. Коренът на вярата в безсмъртието и в отвъдното съществуване се разполага в човешката духовно-нравствена природа или според библейското разбиране – в сърцето на човека[1]. В него според Прит. 4:23 са „изворите на живота“ и чрез него ясно се съзнава богообразността на човека и обещанието му за вечен живот, защото „Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие“ (Прем. 2:23).

Тъй като вярата в безсмъртието е вложена от Бога у човека, тя е характерна за всяка религия, поради което истината за вечния живот е не толкова предмет на научното знание, колкото на религиозната вяра. Намирайки се отвъд познавателните възможности на точната наука, тази истина не може да бъде научно аргументирана, а още по-малко разбрана. Ние, християните, знаем, че по своето съдържание богооткровените истини са свръхразсъдъчни и недостъпни за нашия разум[2]. Възприемаме ги чрез вярващото сърце, защото „чрез вяра проумяваме“ (Евр. 11:3). Разбира се, това не означава, че не можем да приведем известни основания в подкрепа на вярата в безсмъртието на душата и във вечния живот. Едно от най-убедителните доказателства е общочовешкият характер на тази вяра.

Поради широкия обхват на разглеждания въпрос и неговата сложност е невъзможно той да бъде задълбочено разгледан в рамките на няколко страници. Това обстоятелство наложи структурирането на статията по следния начин:

Встъпление, в което проследяваме елементарните прояви на религиозност и вярата в задгробния живот главно при погребенията. За най-примитивна религиозност се определя тази, при която са налице следните две условия: първо, необходимо е тя да се среща в общества, чиято организация не е надмината по опростеност от никоя друга, и второ – обяснението ѝ трябва да е възможно, без да се намесва някакъв елемент, заимстван от предходна религия[3].

На по-горно ниво говорим за вярата в задгробния живот в езическите религии, а изборът ми на древнославянската е целесъобразен. Разбираемо е, че през двехилядолетното си развитие старославянските езически вярвания се отразяват върху душевността на изповядващите ги народи, която и днес, макар и избледняла, може да бъде открита. Имам предвид, че суеверия от езическо време, остатъци от някогашните вярвания на прадедите ни още продължават да бъдат устойчиви елементи на религиозност.

Съществената част включва представата за задгробния живот в монотеистичните религии – юдаизма, исляма, който безспорно е „заквасен с юдейски квас”[4], и християнството, в което вярата в задгробния живот придобива ясна форма и импулсира човека за духовно усъвършенстване, за уподобяване на Бога, осъществимо във вечността.

Не е лесно да бъде установено зараждането на вярата в задгробния живот, а и тук това не е необходимо. Все пак, обичаите мъртвите да бъдат погребвани датират от мустерския период, т.е. 70 000 – 50 000 г. преди Рождество Христово. Нещо повече, от още по-древни слоеве, например от шукуцена (400 000-300 000 г. пр. Р. Хр.), са открити черепи и долни челюсти, които са предмет на специални изследвания. Какви са символичните значения на погребенията и дали самото погребение изразява вяра в задгробния живот, убеденост, че съществува място, където животът продължава? Основание за положителен отговор намираме в употребата на червена охра, с която се посипвали телата на покойниците и която се е възприемала като ритуален заместител на кръвта, т.е. като символ на живота. Посипаните с червена охра тела са заравяни в гробове, в които са открити и предмети-украшения от мидени черупки, обеци и огърлици. Чрез наличието на подобна „погребална покъщнина“ се доказва вярата в задгробния живот и увереността, че умрелият ще продължи житейския си път и в другия свят[5].

Накратко можем да кажем, че при елементарните форми на религиозен живот погребенията потвърждават вярата в задгробното съществуване, изразявана чрез употребата на червена охра, и същевременно сочат някои допълнителни особености. Първа, заравянето, което е ориентирано на изток, изразява желанието да се свърже съдбата на душата с хода на слънцето, т.е. надеждата за повторно раждане след смъртта в друг свят; втора – вяра, че мъртвият ще продължи своята дейност в отвъдното, и трета – приношенията на украшения и храни при някои погребални обреди имат религиозен характер.

Относно религията на древните славяни е важна представата за задгробния им живот, за която има непосредствени литературни известия. Такова е съобщението, според което русите, съответно княз Игор, при сключването на договора с византийския император Михаил III през 945 г. се заклели по следния начин: в случай на нарушаване на договора не само да се лишат от помощта на Перун и да бъдат посечени, но и „да бъдат роби в този и в бъдещия век”[6]. Тази езическа клетва недвусмислено изразява вярата на древните славяни в отвъден свят и в задгробно съществуване на човека.

Друг аргумент за наличието ѝ откриваме в погребалните обичаи. В гроба на покойника древните славяни поставяли различни предмети, от които той се ползвал приживе и които, според вярванията им, ще са му необходими и във вечността. Освен това на гроба не само в деня на погребението, но и в други, определени за помен дни, те оставяли храна, убедени, че душата на покойника се връща и се храни от нея[7].

Задгробният свят според славяните се разделял на рай и пъкъл. Думата „рай“, която е общославянска, е била използвана от славяните в езическия период на историята им. Те си представяли рая като красива градина, намираща се в далечна, слънчева страна. Поместен между небето и земята – там, където изгрява слънцето, в рая пребивават душите на добрите покойници, които могат невидимо да идват при близки или врагове и да им се явяват, напомняйки им за себе си.

За разлика от рая, общославянската дума „пъкъл“ означава подземния свят, преизподнята, където душите на злите покойници страдат[8].

Вярата на древните славяни, която е силно повлияна от бита, стопанската и обществената им дейност, е и своеобразен показател за тяхната душевност. Тя е въздействала оптимистично на славяните и е придавала по-голяма ценност на земните им дела. Въпреки това тя е примитивна, защото обектът на вярата не е познаван и не е персонален, както в юдаизма и в християнството.

Кои са по-съществените характеристики на интересуващата ни тема в монотеистичните религии?

Израилтяните вярват в живота след смъртта, без да се задълбочават върху състоянието на духа и тялото. Живият човек е „жива душа, а мъртвият – мъртва душа“. Във връзка с този принцип се появява забраната за свещениците, записана в книга Левит, да не се оскверняват чрез допиране до мъртъвци и до никакъв мъртвец да не се доближават (21:1, 11). Смъртта изтегля живеца от тялото, но душата, макар и слаба, продължава да съществува в подземния свят, за който в книга Иов четем: „Преди да отида, – та да се не върна вече, – в страната на тъмата и смъртната сянка, в страната на мрака, какъвто е мракът на смъртната сянка, дето няма уредба, дето е тъмно, както самата тъма“(10:21-22).

Древните израилтяни първоначално вярвали, че душите на всички покойници отивали в преизподнята, в „шеол“. В Стария Завет липсват конкретни описания на шеола, което според проф. протопрезвитер Н. Шиваров „се дължи по всяка вероятност на стремежа израилтяните да бъдат предпазени от увличане в съответния езически погребален култ, изпълнен с различни богове”[9].

Едва по-късно, и то главно под влияние на пророците, вярата в безсмъртието и в задгробния живот се „избистря“, като едновременно с преизподнята „като страна на тъмата и смъртната сянка“ се говори както за възкресение, така и за място на вечен блажен живот. Начало на този род откровения съзираме у пророк Иезекиил (гл. 25-32; 37-39), за да се премине към следващ етап в книгата на пророк Исаия (гл. 13-14; 24-27; 34-35). Но „най-характерен образец на старозаветната апокалиптика, както посочва проф. Сл. Вълчанов, е книгата на пророк Даниил“[10]. Всъщност в това така важно пророческо писание пред погледа на пророка се разгръща велика битка на човешките сили на доброто и злото, очакване на последните дни и решенията на божествения съд над света. Богословският принос на Данииловата книга освен в явния месиански характер на нейните предсказания е и в идеята за възкресението на телата, която се съдържа в следните два стиха от глава 12: „И много от спящите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама. И разумните ще сияят като светилата на твърдта, и ония, които са обърнали мнозина към правда – като звездите, вовеки, за всякога“ (Дан. 12:2-3, Ис. 26:19; 2 Мак. 7:9 сл.). Наличието на такъв възвишен есхатологически възглед е изключително явление в старозаветното богословие, защото откриваме съществен напредък в развитието на духовните идеи, отколкото при учението за безсмъртието на човешката душа в Стария Завет.

В цитираните стихове от книгата на пророк Даниил недвусмислено се подчертава значението, което имат човешките дела – изисква се не само вяра, но и морален живот, съобразен с Божиите заповеди.

Вярата на израилтяните в продължаването на живота с Бога във вечността е била устойчива. Това се потвърждава от библейските думи: „Духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Екл. 2:7), и човекът се прибира при своя народ (Бит. 25:8) и при отците си (Втор. 31:16).

В контекста на разглежданата тема е логично накратко да спрем вниманието си върху исляма, чиято вяра за вечността е сходна с тази на юдеите, но не може да придобие съдържанието на евангелската вяра за безсмъртието на човешкия дух.

В исляма вярата в отвъдния свят, съдния ден и възкресението на мъртвите е един от така наречените „корени на вярата“.

Същественото значение, което Мохамедовата религия придава на съдния ден като въздаяние за земния живот на човека, се изразява чрез различни термини, всеки от които включва в себе си, освен общоесхатологичното съдържание, и конкретен фрагмент от събитията в този ден. Използваните в Корана термини възкресение[11]; събиране на съживените[12]; съживяване[13] са в противоречие с вярванията на арабските езичници, за които в Корана се твърди, че не вярват в отвъдното, във възкресението и в деня на страшния съд. Техният фатализъм, породен от вярата им във всесилната съдба, ги подтиква да се противопоставят на ислямския възглед за съдния ден, който измества центъра на ценностната им ориентация отвъд границите на земния живот[14].

Коранът постепенно заменя песимистичния светоглед на арабите с представата за смислен живот, който се увенчава с ценност с помощта на Аллах: „И виж следите от милостта на Аллах! Как съживява земята след нейната смърт! Той е, Който ще съживи мъртвите…”[15].

Решението за вечността на хората се взима пряко от Аллах в настъпването на съдния ден[16]. Тогава, според исляма, ще се срещнат отново всички хора и тази среща ще ознаменува края на всичко съществуващо. Според проф. Й. Пеев есхатологичният материал в Корана е развит „твърде фрагментарно и непоследователно, но с категорична настойчивост и предизвикваща тръпки у правоверните убедителност” [17]. Наричан „ден на знайното време“ (Коран 15:38); „обещаният ден”(Коран 50:20); „денят на истината“ (Коран 78:39); на „възкресението“ (Коран 39:60); „часът“ (Коран 45:27); „събитието“ (Коран 56:1) и др., той ще настъпи. Времето на неговото идване не влияе върху неизбежността му: „И защото Часът непремено ще настъпи. Няма съмнение в това”[18].

Според Корана и преданията мюсюлманският ад е най-зловещото място, което би могло да бъде описано на фона на пустинната и гореща Арабия – редуващи се концентрични кръгове в бездънна огнена пропаст.

Независимо че в някои коранични стихове се говори за степенуване на наказанието според прегрешенията (Коран 41:29; 37:55), локализация не е извършена. Грешниците мюсюлмани също ще се озоват в ада, но след като се покаят за греховете си, ще се върнат при праведниците[19]. Неверниците според Корана ще са обречени на безкрайни страдания: „Онези от хората на Писанието и езичниците, които не вярваха, ще бъдат в Огъня на Ада, там ще пребивават вечно. Те са най-лошите от създанията”[20]. Тази постановка от ислямското есхатологично учение императивно поставя пред човечеството изискването за приемането на исляма и подчинението на Аллах като единственият възможен път за спасение.

Есхатологичната постановка за рая се състои от няколко съществени елемента, които символизират бъдещите предимно физически наслади, обещани на праведниците. В Корана раят е описан като градина, в която няма слънце и мраз, а прохлада (36:56), място на вечност и благодат (25:16). в което текат реки от свежа вода, мляко, чист мед и вино (56:17-18). Разположени в най-уютна обстановка, праведниците прекарват времето си в блажено бездействие и наслади.

Според исляма, в рая присъстват предимно мъжете, а намиращите се там техни съпруги не участват и нямат отношение към извънбрачните им удоволствия, осъществявани с т. нар. хурии – чернооки девици[21]. Сведенията за сексуалния живот на мъжете в рая са много. Аш-Шарани например посочва, че „за около месец всеки от тях ще встъпва в контакт с близо хиляда хурии, които притежават способност да възстановяват целомъдрието си, и нагонът на мъжа ще става силен колкото на седемдесет мъже”[22].Нещо повече – за да могат праведните напълно да се насладят на райските удоволствия, Аллах се е „погрижил“ те да влязат в небесната градина в младежка възраст – между 30 и 33 години, жените да не раждат, а стариците да бъдат превърнати в девствени девойки[23].

Мюсюлманският мъченик за вярата, наречен „шахид“, е този, който, не само засвидетелства своята принадлежност към исляма, но и запечатва с кръвта си тази привързаност. Следователно за мюсюлманите готовността за отдаване на живота в името на Мохамедовата вяра се превръща едновременно в мотив – загиналият в джихад попада в рая[24] и в цел – разпространяване на исляма[25]. Към числото на мъчениците се включват и вярващите, които са починали по време на изпълняване на хадж (ар. „поклонение“)[26].

Безспорно раят е вечен; веднъж влязъл в него, човек не трябва да се страхува, че ще бъде прогонен: „Не ще ги засегне там умора и не ще бъдат оттам изведени”[27].

Във връзка с накратко изложеното дотук ислямско есхатологично учение могат да бъдат направени следните изводи:

1. Есхатологичното учение за отвъдното се изгражда чрез представите за два противоположни свята: на райските градини и на огнения ад. Спецификата в природата на Арабския полуостров намира отражение в тези две представи: „всички негативни черти на заобикалящата среда и климата са мултиплицирани във визията на ада, а тяхната противоположност е намерила израз във виртуалните измерения на рая”[28]. Основният подход, използван в Корана – страхът от мъченията в ада и обещаните наслади в рая, е съществена характеристика на ислямското есхатологично учение.

2. Наред с посочената характеристика се откриват заемки от християнството и юдаизма. Като цяло Коранът притежава добре изградено учение за ада, в което елементи от близкоизточните митологии се съчетават с еврейски и християнски вярвания[29], но за разлика от християнската представа за ада, в Корана никъде не се споменава за мъката на човека поради отдалечеността му от Бога. Хедонистичният характер на описанието на рая е напълно противоположен на християнското разбиране, според което Царството небесно е състояние на човешкия дух, приближаващ се към Бога, а не компенсация чрез физически удоволствия за преживени земни страдания: „Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Римл. 14:17). Според християнската истина тялото на възкръсналия човек няма да бъде като сегашното – грубо и страстно. То няма да изпитва необходимост от храна, облекло и наслади, то ще бъде духовно: „сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно…“ (1 Кор. 15:44). Намирайки се в близко общение с Бога, праведните ще бъдат с ум, който се стреми към истината, с воля, която търси доброто и със сърце, жадуващо за светлина. За блаженството в рая Сам Спасителят казва, че „праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си” (Мат. 13:43).

Православната есхатология е изграден самостоятелен дял от богословската наука, който придава динамичен характер на православното богословие, разкривайки историческия път на човечеството и света към крайната цел – участие в живота на Бога. Тя е не само система от догматически истини и религиозно-нравствени постановки, но главно жив религиозен опит, който е непосредствено повлиян от богослужебния живот на Църквата, сотирологията и пневматологията. Православната есхатология разглежда задгробния живот на човека в духа на Свещеното Писание и в най-тясна връзка с възгледите на светите отци и църковните писатели.

Някои есхатологични аспекти, предсказани от старозаветни пророци, са се сбъднали, но не в своята пълнота, за която само Бог знае: „Всички тия неща им се случваха, за да служат за образи, а бяха написани за поука нам, до които стигаха краищата на вековете“ (1 Кор 10:11).

Новозаветната есхатология е изцяло зависима от Христовото учение. Спасителят говори за Божието царство като за нещо, което Го съпътства и което е достояние на съвременниците Му. Поради това Той настоява те да определят отношението си към него: „Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва: покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Мат. 4:17). Идеята за царството Божие заема изключително и централно място в учението на Спасителя. То се явява не само като теоретична обосновка, но и практическо прилагане на новия спасителен живот на човечеството. В проповедта на планината Иисус Христос установява духовните основи на живота, на възродената човешка личност. Това е царството Божие, което и по обсег, и по съдържание е безпределно, всеобхватно и непреходно. Същността му е в изпълнението на Божията воля и на земята, и на небето, а духовността му е подчертана от Спасителя чрез отговора, който Той дава на запитването на фарисеите, кога ще дойде царството Божие: „… царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:20-21). Иисус Христос неведнъж казва, че царството небесно не идва даром, а след усилия и труд, след праведен живот. Пътят към него е тесен и мъчно достъпен, поради което и малцина го намират. То прилича още на мрежа, хвърлена в морето и хванала всякакви риби, събират добрите в съдове, а лошите изхвърлят вън, тъй ще бъде при свършека на века: ще излязат Ангелите и ще отлъчат злите измежду праведните (Мат. 13:47-48).

Това е напълно нова представа за Божието царство и неговото преживяване. Все пак и най-дълбокото му преживяване не е пълно, защото не е дошло съответното време. В действителност Божието царство е изобразено много точно чрез живота и възкресението на Спасителя. Христовото възкресение и възнесение би трябвало да ни удовлетворяват напълно, когато се опитваме да проникваме по-дълбоко в есхатологическите тайни. „Но ето, Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък. Понеже както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят“ (1 Кор. 15:20-22). Христовата заслуга за нашия есхатологичен процес е двойна – Той е нашият Изкупител, но също и образец за следване.

Разбираемо е, че центърът на есхатологията е Иисус Христос, но и изпълнението на есхатологичните дела ще бъде ръководено от Него, или в бъдеще всичко ще става чрез Спасителя и нищо не може да се постигне без Него.

За нас, християните, вярата в задгробния живот поради нейната религиозно-нравствена природа е постоянен свободен волеви акт да извършваме добри дела и да живеем в хармония с евангелските норми. Вярата в безсмъртието утвърждава нравствената ни свобода и ни превръща в Христови последователи. Тя обуславя и характера на мотивите за нашето поведение и смисъла на доброто, което извършваме заради самото добро, заради Бога, а не заради нещо друго. Вечността при Бога е наша цел, защото Бог ни сътвори за безсмъртие и ни призова към съвършенство. Ние вярваме, че „ще се върне пръстта  в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал“ (Екл. 12:7).

Напълно естествено е есхатологията в Православната църква да бъде дълбоко етизирана, защото доктрината, чрез която тя се изразява, се практикува във всекидневния живот. Тази вяра мотивира поведението на човека, определя неговото отношение към ближните и осмисля живота му. Затова в Православието есхатологията придобива дълбоки нравствени измерения и съставлява важен дял от нравственото богословие[30]. Влиянието на нравственото съзнание върху православната вяра за вечността и нейното отражение върху земния живот на човека потвърждава изначалността на тази вяра, както и нейната принадлежност към човешкото съзнание и дълбокото ѝ влияние върху живота на хората.

Благодарение на своята богообразност и на личния си религиозен опит, изграден върху евангелското учение, човекът познава идеята за безсмъртието и я прилага като възпитателен нравствен фактор. Следователно нравственият характер на вярата в задгробния живот е тъждествен с нравствения характер на християнската религия. Съдържанието на вярата в безсмъртието е религиозно. Затова възпитателното ѝ въздействие е активно, когато тя се възприема като религиозна истина, водеща началото си от Бога.

В заключение можем да обобщим, че коренът на вярата в безсмъртието и в отвъдното съществуване се разполага в човешката духовно-нравствена природа или според библейското разбиране – в сърцето на човека. Тази вяра е изначална и съществена за всяка религия. Копнежът за безсмъртие датира от най-дълбока древност и достига своята ясна и завършена форма при християнството, в което вярата в задгробния живот импулсира човека за духовно усъвършенстване, за уподобяване на Бога, осъществимо във вечността. Вярата в отвъдното съществуване има висша ценност и дълбок смисъл, защото ни води към вечност и вечен живот, а съдържанието на задгробния живот се обуславя от нравствения облик на земния.

___________________________