Иеромонах Павел (Стефанов)

              Колумб е загадка, обвита в мистерията на една тайна

                                                                              Уинстън Чърчил

Вярата в хилядолетното царство на Христос и праведниците на земята преди Страшния съд се основава върху буквално възприемане на Откровение 20:1-7. Присъствието на тази вяра в Новия свят през XVI-XIX в. не се дължи на английското пуританство, а на войнственото испанско католичество и неин носител не е никой друг, а Христофор Колумб.

Вече 500 години Колумб остава загадъчна и необяснима фигура. Една от причините за това „изплъзване” е фактът, че съвременните изследователи спират вниманието си главно на моряшката дейност на Колумб. В отличната си биография на Адмирала Самуел Елиът Морисън[1] изрично се извинява, че не се интересува от психологията и мотивацията му, а само от неговите подвизи в океана. Втора причина за неразсеялата се мъгла около Колумб е обстоятелството, че навлизането в неговия интимен свят изисква познание за средновековната мистика, сънища, видения, поезия, монашество, кръстоносна идеология, пророчества, месиански илюзии, апокалиптика и хилиазъм. Тези учени, които най-много са ангажирани с хилиазма, почти не обръщат внимание на Колумб, а онези, които се занимават с Колумб, не подозират за неговия хилиазъм. Ако вярваме на думите на първооткривателя, трябва да го характеризираме като привърженик на кръстоносната идея в хилиастичен дух. Много точно е наблюдението на Джон Фелън, че „откриването и завоюването на Америка е последният кръстоносен поход”[2].

Последният кораб с еврейски семейства, изгонени от Испания поради отказa им да се покръстят, отплава от Кадис и Палос на 31 юли 1492 г. – два дни преди оплакването на двойното разрушаване на Йерусалим. След три дни Колумб вдига платната от Палос, отправяйки се на мисия за освобождаване и възстяновяване на Йерусалим. Първото му вписване в корабния дневник разкрива старата кръстоносна мечта за триумфиращата Църква и ренесансовия блян за Златен век, който да обедини цялото християнство.

Авангардна роля в този процес се полага на Испания: „Ваши Височества като християни-католици и като владетели, привързани към светата християнска религия, готови да я разпространяват и като противници на сектата на Мохамед и на всички други ереси и идолопоклонства, решихте да изпратите мен, Христофор Колумб, в ония краища на Индия, за да се поклоня на тамошните князе и да посетя техните народи и земи, да опозная характера им и другите особености, а също да разбера какви начини би трябвало да се употребят, за да приемат те нашата свещена вяра. Ваши Височества ми поръчаха да не тръгвам на Изток по суша, както обикновено се прави, а да поема пътя на Запад, за който няма никакво сигурно сведение някой да е тръгвал някога по него. И тъй като прогонихте всички евреи от Вашите кралства и княжества тъкмо през същия този месец януари (юли), Ваши Височества ми заповядахте да потегля за онези краища на Индия с достатъчно на брой кораби…”[3]

От тези начални думи става очевидно, че Колумб свързва пътуването си с две събития – войната с маврите, която се увенчава с победа над тях на 2 януари 1492 г. и указа срещу непреклонните евреи, който е подписан на 30 март 1492 г. и има краен срок 31 юли с. г. Тези две събития, обикновено тълкувани като случайни, стават важни ориентири в мирогледа на Колумб поради влиянието на апокалиптичното богословие и най-вече на калабрийския монах от XII век Йоаким Фиорски[4]. В тринитарната визия на Йоаким се предвижда хилядолетен период в историята, последен „трети век” или „век на Светия Дух”, който ще започне след побеждаването на турците, освобождаването и съграждането на Йерусалим и покатоличването на езичниците, православните (смятани за „схизматици”) и накрая евреите. Разгръщането на тази nova reformatio по-късно се схваща като осъществяване на францисканските идеали за епоха на Ecclesia spiritualis. Въпреки че Йоакимовото учение е осъдено от Латеранския събор през 1215 г., францисканският орден възприема неговата идея за novus populus spiritualis (нова общност от духовници)[5].

Под въздействието на францисканството през ХV век в цялото испанско общество се надига силен месиански кипеж. Поетичните оди и панегирици във възхвала на крал Фердинанд и кралица Изабела ги прославят като апокалиптични герои[6].  Нескриваната цел на кастилците и арагонците е да се прекрати териториалното разширяване на исляма в Европа, а обединяването на двете кралства в лицето на владетелското семейство представлява християнски съюз срещу тази постоянна заплаха. Докато се опитва да убеди двора в нуждата от експедицията, Колумб се записва в испанската армия и взема участие в обсадата на База през 1489 г., където се бие срещу маврите-мюсюлмани. Тогава в испанския лагер пристигат двама членове на Францисканския орден от Йерусалим (на този орден папа Климент VІ през 1342 г. поверява Божи гроб). Те връчват на Изабела ултиматум от египетския султан да спре войната срещу исляма, защото в противен случай ще последва избиване на християните. Изабела не само не отстъпва, а учредява фонд от хиляда дуката годишно за подпомагане на хаджиите и дава на калугерите бродиран от нея покров за украса на светинята. Фердинанд също се въодушевява от ролята си на християнски кръстоносец и освободител на светата Земя. Придворните стихоплетци често го наричат „Крал на Йерусалим”. Победата над маврите в Гранада през януари слага край на ислямските амбиции в Испания и насочва вниманието на Фердинанд и Изабела към разрастването на османската заплаха на Изток. Пътуването на Колумб в посока на „Индия” дава възможност за приобщаването на Азия към католическата вяра и за едновременно настъпване от изток и запад срещу Палестина с цел премахването на исляма от светите места.

Изгонването на евреите от Испания, което досега не е обяснено задоволително, поне отчасти трябва да се анализира в контекста на апокалиптичния стремеж за ускоряване пришествието на „хилядолетното царство”. Главният мотив за това хуманно решение е желанието на короната и градските съвети да се ограбят богатствата на евреите, но е съчетан с мисионерска цел. Указът за изгонването нарежда на евреите да се покръстят в срок от четири месеца или да напуснат територията на страната, а ако откажат едното и другото, да бъдат публично екзекутирани. Настойчивото намерение на Испания да обърне евреите към християнството може да се обясни и с идеята на Йоаким Фиорски, че потомците на Моисей ще повярват последни преди настъпването на „царството на Духа”[7].

Дали Колумб е мотивиран от такива хилиастки въжделения? Или както някои смятат[8], той само се преструва на вярващ, за да получи благоволението на набожната кралица и амбициозния крал? От една страна мореплавателят не е чужд на жаждата за слава и богатство. Пред двора той умело разгръща един проект на бъдещето, в което Испания ще играе водеща световна роля. Но дори и светските историци признават, че Христофор е дълбоко религиозен и убеден в едно – Бог го е избрал да ускори освобождението на Йерусалим от неверниците.

Името „Xро FERENS” (Христоференс) в неговия подпис отговаря на кръщелното му име Христофор (гръцки Христоносец). То е дадено според западната легенда за св. Христофор, който носи Младенеца през бурна река. Не е ли това намек за океана, през който новият Христофор трябва да пренесе Христовото благовестие? Италианското име „Columba” на латински означава „гълъб”, който символизира третото Лице на Св. Троица. Според Йоаким Фиорски Светият Дух ще вдъхва Своята сила и присъствие в света до апогея на историята, когато ще настъпи третият век. Големият интерес на Колумб към апокалиптическата литература и осезателните намеци за собствената му метафизична роля трябва да се обяснят като прояви на съзнание за хилиастка мисия.

Колумб познава съчиненията на Йоаким Фиорски и ги цитира неведнъж. Влияние от тринитарния мироглед на Йоаким личи в постоянните поздрави и благословения, които изпълват дневниците на адмирала: „Светият Дух да…”,  „В името на Светия Дух …” и пр. Това влияние е увековечено в завещанието на Колумб, където се предписва да бъде построен параклис на открития от него остров Испаньола, трима свещеници всекидневно да отслужват три меси (литургии) в чест на Св. Троица, св. Богородица и за спасението на душата му[9]. Някои съзират отражение на еврейската мистика (кабалата) в сложния подпис на Колумб. Но триъгълното разположение на буквите в него е чест символ на Св. Троица в произведенията на Йоаким Фиорски, който подчертава значението на визуалните идеограми[10].

Според разказите на съвременници от XV-XVI век религиозността на Колумб е легендарна. „Той спазвал препоръките на Църквата много по-строго, отколкото мнозинството миряни и присъствал всеки ден на всички църковни служби”[11]. Най-топлите му приятели и съмишленици са монасите и то тези от францисканския орден. Именно те по замисъла на Йоаким Фиорски могат да бъдат главните носители на хилиастките идеи и като скитащи проповедници могат да ускорят идването на духовното царство на богоизбраните. Неслучайно Колумб подготвя експедицията си в пристанището Палос де ла Фронтера, което е и францискански център. При пътуването си из Испания откривателят покровителства манастирите срещу посегателствата на аристократи и чиновници. При подготовката на третото си пътуване той е облечен във францисканско расо, с което по-късно приема и последно причастие на смъртното си легло. Тялото му е погребано в картезианския манастир в Лас Куевас[12].

Христофор Колумб се вживява в битието си на нов пророк, който призовава испанските монаси да изпълнят хилиастката си мисия и дори предлага в писмо до тях да придружи лично техния избраник, който да отвоюва Йерусалим. Според него „абат Йоаким Калабрийски е казал, че този който ще въздигне от руините светинята на Сионската планина, ще излeзе от Испания”[13]. Постепенно Колумб е обзет от идеята, че трябва да изпълни специфична месианска задача. В писмо от 1500 г. до Хуан де ла Торес той пише: „Мен именно нашият Бог избра за свой вестител, като ми посочи къде се намира новото небе и новата земя, за които Господ говори с устата на св. Йоан в неговия Апокалипсис, а преди това с устата на Исаия”[14]. В друго писмо от 1502 г. Колумб се хвали: „Бог ни дарува най-голямото благоволение, което е оказвано някому от Давид насам”[15]. Визията, която вдъхновява плаването му, не е предизвикана от нуждите на картографията, космографията, науката или философията. Тя е дело на Светия Дух и Колумб възторжено се провиква: „Разумът, математиката и картите не биха помогнали ни най-малко за осъществяването на експедицията за Индия; сбъдна се само това, което е предрекъл Исаия…”[16]. Тези месиански претенции стават още по-силни, когато при третото си пътуване той споделя с монарсите заключението си, че е посочен от Бога да открие земния рай и да го присъедини към испанската империя. След като вижда в Южна Америка четири устия на реки, вливащи се в океана, Колумб ги отъждествява с реките на рая и убедено заключава: ”Вярвам, че именно там е земният рай, до който никой не може да стигне, освен ако такава е волята Божия”[17]. Вярата, че открива Едем, придава на пътуването интензивен и непосредствен есхатологичен смисъл. Щом началото на хилядолетието не е възможно преди разпространяването на Евангелието по цялата земя, от която няма вече непознати части, тогава видението на Йоаким Фиорски предстои да се сбъдне. Нужно е само да се колонизира Новият свят, да се покръстят езичниците и да се освободи Йерусалим.

На този фон Колумб съставя в края на 1501 или началото на 1502 г. слабо известната си „Книга на пророчествата”, в която събира с помощта на отец Гаспар Горицио всички пророчества, предназначени за апокалиптично значение на неговите пътувания и изтръгването на Божи гроб от ръцете на мюсюлманите[18]. Освен Йоаким, неговите извори включват Библията, някои раннохристиянски писатели, Сенека, Марко Поло, равина Самуел Йехуди от Мароко, Жан Шарлие дьо Жером, кардинал Пиер Д’Айи и др. Колумб демонстрира вярата си, че Страшният съд ще настъпи точно през 7000-та година: „От сътворението на света или на Адам до пришествието на нашия Бог Иисус Христос са изминали 5343 години и 318 дни. Като оставим настрана дните и добавим само изтеклите от тогава години, това прави общо 8845 г. без няколко месеца. В тази схема остават само 155 г. до 7000 г., когато светът трябва да свърши”[19].Надеждата, че ще дочака избавлението на Йерусалим, крепи Колумб през целия му живот и се усилва с възрастта и опозицията срещу него. След като отпразнува първата Коледа в Новия свят, той се моли на Всевишния да постигне пълен успех и вписва в дневника си: ”Затова поех задължение спрямо Ваши Височества, та цялата печалба от моето начинание да отиде за превземането на Йерусалим. Ваши Височества се засмяхте и казахте, че затова сте съгласни и горите от голямо желание дори и без тези печалби” [20]. Следователно търсенето на злато се схваща от Колумб като есхатологична задача. Златото е нещо повече от финансов еталон. То е средство за осъществяване на изкуплението, тъй като с него ще се завоюва Божи гроб и  ще се покръсти света. В духа на Йоаким Фиорски Колумб подчертава значението на златото като духовно всеоръжие: „В завещанието си Давид оставил три хиляди центнера индийско злато на Соломон за строежа на светилище, а доколкото можем да вярваме на Йосиф (Флавий), то е било получено от същите тези земи. Йерусалим и Сион трябва да бъдат въздигнати от християнски ръце, и в Псалом XIV Бог вече е казал с устата на своя пророк кой ще бъде този, който ще извърши това. Абат Йоаким твърди, че този човек ще дойде от Испания, а св. Йероним показал на светата жена по кой път се отива там. Отдавна още императорът на Китай е искал да му пратят мъдреци, за да изложат пред него Христовото учение. Кой ще бъде този, който се заеме с това? Ако Спасителят ми позволи да се върна в Испания, аз се задължавам да ги докарам благополучно с Божията помощ”[21].

Последните мисли на Колумб също летят към Светата Земя. В завещанието си, писано на 25 август 1505 г. и заверено от нотариуса на 19 май 1506 г. (един ден преди смъртта му), откривателят предава цялото си наследство (майорат) на първия си син Диего. Документът предвижда да се основе специален фонд към банката „Св. Георги” в родния град на Колумб Генуа с цел да се освободи Йерусалим от агаряните. Следва изрично указание: „Нека горепосоченият дон Диего или лицето, което го наследи, да не престава да събира пари, колкото може повече, за да придружи краля, нашия господар, ако потегли да завладее Йерусалим, а ако не, тогава самият той да тръгне на поход и то с възможно най-голяма сила…”[22]

Естествено Христофор Колумб не доживява да види осъществяването на хилиастката утопия. Той умира пренебрегнат и отритнат от света, който всячески омаловажава заслугите му и похулва паметта му. Но учението на абат Йоаким Фиорски е съдено да оплодотвори обществената мисъл през следващите столетия. То възкръсна в пламенните проповеди на протестантските секти през XVI век и английската община на филаделфийците през XVII век, които бленуват за „царство Божие на земята”. По-късно Шелинг и Хегел чертаят проекти за „трета империя” и „евангелие на Духа”, което да замести Христовото. Абстрактният идеализъм на немската философия изчезва в материалистическо-есхатологичните фантазии на Фойербах и Маркс. През XX век голям пропагандатор на хилиазма е руският писател Дмитрий Мережковски, чийто сътрудник А. Мьолер ван ден Брук  внушава на Адолф Хитлер представата за „Третия райх”. Благочестивата мечта на калабрийския монах накрая се изопачава дотолкова, че служи като мотивировка за най-голямата кланица в историята – Втората световна война[23].

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1992, кн. 3, с. 26-31.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, август 2011, авторът на статията е архимандрит, доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Тази статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Морисън, С. Е., Христофор Колумб, мореплавателят, Варна, 1969.

[2]. Phelan, L., The Millennial Kingdom of the Franciscans in the New World. 2^nd ed. Berkeley, 1970, p. 22.

[3]. Колумб, Хр. Дневници. Варна 1972, с. 30.

[4]. По-важни монографии за Йоаким Фиорски: West, D. Joachim of Fiore in Christian Thought. T. 1-2. New York, 1975; Reeves, M. Joachim of  Fiore and the Prophetic Future. New Jork, 1977; Mottu, H.  La manifestation de l’Esprit selon Joachim de Fiore. Neuchatel-Paris, 1977; Lubac, H. de. La postérité spirituelle de Joachim de Fiore. T. 1-2. Paris, 1979. Cрв. статиите на Пейчев, Б. Йоаким от Фиоре и българските мотиви в творбите му. – Проблеми на културата, 1984, № 1, 31-39; Същият. Йоаким от Фиоре и Балканите. – В: България, Италия и Балканите. С., 1988, 168-171.

[5].  Reeves, М. The Influence of Prophecy in the Later Middle Ages: A Study in Joachimism. Oxford, 1969, p. 349.

[6].  Fernández–Armesto, F. Ferdinand and Isabela. New York, 1975, p .53, 132.

[7].  За изгонването на евреите от Испания вж. Cutler, A. H., H. E. Culter. The Jew as Ally of the Muslim: Medieval Roots of Anti-Semitism. Notre Dame (IN), 1986; Friedman, J. Jewish conversion, Spanish  Pure Blood Laws and Reformation: A Revisionist View of Racial and Religious Anti-Semitism. – 16^th century  Journal, 1987, № 1, 3-30; Kamen, H. The Mediterranean and expulsion of Spanish Jews in 1492. – Past and Present, 1988, № 5, 30-55.

[8].  Kavserling, M. Christopher Columbus and the Participation of the Jews in the Spanish and Portuguese discoveries. 4^th ed. New York, 1968, p. 42.

[9]. Колумб, Хр. Цит.  съч., с. 403.

[10].  Reeves, M. Joachim of Fiore.., 6-7.

[11].  Морисън, C. E. Цит. съч., с. 12.

[12].  Reeves, М. Joachim of Fiore.., p. 129; Phelan, J. L. Op. cit., p. 19.

[13].  Колумб, Хр. Цит. съч., с. 339. Срв. Kadir, D. Columbus and the Еnds of the Еarth: Europe’s Prophetic Rhetoric as Conquering Ideology. Berkeley etc., 1992.

[14].  Пак там, с. 288.

[15]. Пак там, с. 348.

[16].  Пак там, с. 338.

[17].  Пак там, 379-380.

[18].  „Книгата на пророчествата” е издадена в Raccolta di documenti e studi columbiane, pubblicati dalla R. Commisione Columbiana. Vol. 2/2. Roma, 1892-1894, 95 ff.

[19].  Колумб, Хр. Цит. съч., с. 337.

[20].  Пак там, с. 144.

[21]. Пак там, 319-320.

[22].  Пак там, 395-396.

[23]. Reeves, М., W. Gould. Joachim of Fiore and the Myth of the Eternal Evangel in the 19^th Century. Oxford, 1986.