В края на месец юли 144 година след Христа Маркион, богат християнин-корабовладелец, пристигнал от Синопа, пристанище на Понт (край бреговете на Черно море), застанал пред презвитерите на християнската община в Рим, за да изложи учението си с цел да спечели поддръжници за своята кауза. В продължение на няколко години той бил член на една от римските църкви и бил доказал искреността на вярата си, правейки щедри дарения. Без съмнение той бил уважаван член на християнската община.

Но това, което сега той обяснявал на презвитерите било така чудовищно, че те били потресени! Изказването приключило със сурово отхвърляне на Маркионовите възгледи; той бил официално отлъчен от Църквата, а неговият щедър паричен дар – върнат. От този момент насетне Маркион поел собствен път, енергично разпространявайки особено учение, което бързо хванало корен в много области на Римската империя. До края на втори век Маркионовото учение се превърнало в сериозна заплаха за християнската Църква.

 1. ИДЕИТЕ НА МАРКИОН

Маркион написал едно единствено съчинение, наречено „Аntiqevsei“ („Антитези“), в което изложил възгледите си. Тъй като този труд не е запазен, при изводите относно неговото съдържание ще трябва да се задоволим с бележките, съдържащи се в съчиненията на Маркионовите опоненти – особено петте тома на Тертулиан (+ 220), написани в опровержение на Маркион (Adversus Marcionem). „Това – отбелязва Тертулиан в увода, – е нов труд, с който се захващаме вместо стария. Моето оригинално копие, което беше така набързо съставено, впоследствие замених с по-пълно издание. Това последното изгубих, преди да е напълно публикувано от един мошеник, който тогава беше християнин (frater), но впоследствие стана изменник… Така се породи нуждата от поправен труд, и поводът за новото издание ме подтикна да направя значително допълнение към трактата“.

Основните моменти в учението на Маркион[1] били отхвърляне на Стария Завет и разграничаване между Върховен Бог на доброто и нисш Бог на справедливостта, който бил Творец и Бог на юдеите[2]. Маркион смятал Христос за пратеник на Върховния Бог. Старият и Новия Завет, твърдял той, не могат да се съгласуват помежду си. Правилото за поведение, защитавано от Моисей, било „око за око“, но Христос премахнал това предписание. Децата, които пророк Елисей проклел, били изядени от мечки; Христос казал: „Оставете децата да дохождат при Мене“. Иисус Навин спрял слънцето при неговото движение, за да продължи избиването на враговете си; апостол Павел привежда като заповед на Христос „Слънце да ви не залязва гневни“. В Стария Завет разводът бил разрешен, както и полигамията; в Новия Завет не е позволено нито едно от двете. Моисей изисквал спазването на съботата и Закона; Христос освободил вярващите и от двете.

Дори и в Стария Завет Маркион откривал противоречия. Бог заповядал да не се върши никаква работа в съботата, въпреки това казал на израилтяните да обиколят Иерихон седем пъти с ковчега на завета в съботен ден. Забранено било да се правят идоли, истукани, въпреки това Моисей наредил да се извае бронзова змия. Бог, разкрит в Стария Завет не би могъл да е всезнаещ, иначе не би попитал: „Адаме, где си?“ (Битие 3:9).

От това следва, че Маркион отхвърлял целия Стар Завет. Освен това, според него 12-те апостоли неправилно разбрали учението на Христос и, допускайки, че Той е Месия на юдейския Бог, изопачили Неговите думи. Маркион обяснявал това подправяне на истинското евангелие въз основа на посланието на апостол Павел до Галатяни, в което се подчертава, че има само едно евангелие (именно проповядваното от него, Галатяни 1:8-10), и посочва, че някои лъжебратя се опитват да отклонят вярващите от това евангелие (1:6-9; 2:11). Убеден, че сред първите апостоли само апостол Павел разбирал Иисус Христос като пратеник на Върховния Бог, Маркион приел като авторитетни девет негови послания, изпратени до седем църкви, както и посланието до Филимон. Тези десет послания станали за него извор, гаранция и образец на истинското учение.

Относно евангелията, приети от църквите, единственото, на което Маркион смятал, че би могъл да има доверие, било Евангелието от Лука. Не може да се каже точно защо той имал доверие в това евангелие, но може би причината била, че той смятал авторът, св. Лука, за ученик на anостол Павел и вярвал, че той по-точно се придържал към преданието, отколкото другите евангелисти. Във всеки случай, това било за Маркион Евангелието, без то да бъде приписвано на някой евангелист – недостатък, за който Тертулиан укорява Маркион (Adversus Marcionem, IV, 2).

Но дори и този кратък канон в две части, обхващащ „Евангелието“ u „Апостола“, според Маркион, се нуждаел от окастряне и редакторско приспособяване. Пасажите, които той смятал за юдейски интерполации, внесени тайно в текста от лъжеапостолите – трябвало да се отстранят, така че автентичният текст на Евангелието и Апостола да може веднъж завинаги да блесне в своята светлина. С безкомпромисна немарливост по отношение на резултатите, Маркион се заел да заличи всичко от текста на Евангелието от Лука и посланията на апостол Павел, което напомняло или загатвало за някаква връзка със Стария Завет. Тъй като според Маркион, Иисус бил само привидно човек, Той навярно не бил роден от жена. В резултат Маркион изпуснал по-голямата част от първите четири глави на Евангелието от Лука (раждането на св. Иоан Кръстител, Христовото Рождество, кръщение Господне и изкушението на Иисус Христос от дявола в пустинята, родословието на Иисус Христос, и всички бележки за Витлеем и Назарет). Маркионовото евангелие започвало с Лука 3:1 („В петнайсетата година от царуването на Тиверия кесаря“) и продължавало с 4:31 („Бог слезе в Капернаум, галилейски град“). В последните глави на Евангелието от Лука пропуските са доста по-големи от тези в първите, като възкресението на Иисус Христос се премълчава[3].

Относно посланията, Маркион отстранил всичко, което той смятал за интерполации – тоест, всичко, което не било съгласно с неговото разбиране за това, което апостол Павел би трябвало да напише. Така текстът от Галатяни 3:16-4:6 бил заличен поради споменаването на Авраам и потомците му; а 2 Солуняни 1:6-8, защото Бог няма нищо общо с „пламенен огън“ и наказание.

Несъмнено Маркион имал съвсем искрено намерение да приведе Евангелието от Лука и посланията на апостол Павел до това, което той смятал, че била тяхната оригинална и автентична форма[4]. Но неговите критерии били субективни, и той просто приспособил текстовете към собствените си разбирания. Трябва да кажем, че ако Маркион бе успял в своето начинание, достъпа до изворите на християнството биха били завинаги блокирани.

В подготовката на своето издание на Apostolicon, Маркион очевидно аранжирал посланията на апостол Павел според техния обем – с изключение на Галатяни, което той поставил най-напред като най-важно. То било следвано от Коринтяни (1 и 2), Римляни, Солуняни (1 и 2), Ефесяни (които Маркион наричал „Лаодикийци“[5]), Колосяни с Филимон (който живеел в Колоса) и Филипяни. Всичко на всичко, седем църкви били адресирани от апостол Павел в Маркионовия Apostolicon – особеност, която изисква да се спрем на седемте „Маркионитски“ пролога към anостол-Павловите послания[6].

2. “МАРКИОНИТСКИТЕ” ПРОЛОЗИ

Голям брой ръкописи на латинската Вулгата, включително известният кодекс Fuldensis от 546 година след Христа, съдържат кратки въведения към различните anостол-Павлови послания. В тях се дават сбити сведения относно самоличността на получателите на всяко послание и обстоятелствата, които накарали апостола да пише. Изследователската дейност за определяне на седемте от тези пролози като „Маркионитски“ била резултат от едно изказване, направено в началото на нашия век от бенедиктинския учен Donatien De Bruyne[7], който обърнал внимание на обстоятелство, разглеждано от него като доказателство за Маркионитски белези, а именно: една от водещите теми в тези уводи е опозицията на anостол-Павловото учение спрямо юдео-християнството. В повече от уводите се подчертава, че получателите на посланията били приели от anостол Павел словото на истината (verbum veritatis) и били отклонени от правия път от лъжеапостоли (falsis apostolis). Според De Bruyne това убедително говори за Маркионски произход на пролозите, тъй като, както видяхме, за Маркион апостол Павел бил апостол par excellence, а другите апостоли били лъжеапостоли. Освен това, очевидно пролозите, съдейки по свързващите изрази, предполагат издание, в което посланията до седемте църкви били аранжирани в същия ред както в Маркионовия Apostolicon. Още по-важен е фактът, че само един последовател на Маркион би описал учението на „лъжеапостолите“, както това е направено в пролога към посланието до римляни, а именно, че техните чеда „били възпитани в Закона и Пророците (in legem et prophetas errant inducti)“. Самата същина на богословието през втори век била, че старозаветните пророци предават Божието слово за Христос и Църквата, докато Маркион бил единственият, който отхвърлял техните писания.

В заключение, според De Bruyne макар и тази характерна изказност да се среща в седем от пролозите, в случая с пролозите на 2 Коринтяни, 2 Солуняни, Евреи, трите пастирски послания и Филимон, тя е модифицирана или липсва. Тъй като Маркион отхвърлял пастирските послания, тази разлика може да се обясни като се приеме, че пролозите към тях били добавени по-късно към пълния корпус на anостол-Павловите послания. Освен това, след като изданието на anостол-Павловите послания дo седемте църкви (при което един пролог служел за въведение към 1 и 2 Коринтяни, а също така и към 1 и 2 Солуняни) било разширено до 13 (или 14) послания, очевидно било необходимо да се съставят допълнителни пролози. Най-късен от тях (вероятно не по-рано от 350-380 година след Христа) бил прологът към посланието до Евреите, езикът на който се различава забележимо сред ръкописите.

Веднага след като изследванията на De Bruyne били публикувани, неговата теория била приета и от други учени (J.Rendel Harris[8], Adolf Harnack[9] и F.C.Burkitt[10]), като били приведени допълнителни свидетелства в подкрепа на това, че най-ранната група от седем пролога били написани първоначално на гръцки. Без да познава статията на De Bruyne, Peter Corssen[11]  самостоятелно достигна до същото заключение, а съвсем наскоро Schafer[12] отново формулира и утвърждава тази теория. Резултатът от тези изследвания е повсеместното приемане на Маркионитският произход на пролозите.

От друга страна, възражения спрямо възгледите на De Bruyne били повдигнати от Mundle[13], Lagrange[14], Frede[15] и съвсем наскоро от Dahl[16]. Последният излага в сбита форма главните аргументи на всяка гледна точка и насочва вниманието към друга интерпретация на свидетелствата: „Най-очевидният аргумент за един Маркионитски произход произтича от реда на anостол-Павловите послания до църквите, посочени в пролозите. Еднакво очевидно е, че тяхната атестация във всички библейски ръкописи представлява трудност за хипотезата. Почти всички учени пропускат да обърнат достатъчно внимание на възможността пролозите да предполагат издание, което било много подобно, но не идентично с Маркионовия Apostolicon”[17].

Както и да се оценяват силните и слабите страни на разискванията относно Маркионитския произход на пролозите, те все още заслужават да бъдат изследвани заради самите тях. В продължение на векове те са постоянна част от Новия Завет на латински и били приети в общоразпространените преводи на Библията преди Реформацията. Те допринасят, като съпътстващо свидетелство в процеса на оформянето на новозаветния канон, за нашето разбиране на конфликтите в ранното християнство между апостол Павел и „лъжеапостолитe“. Накратко, тe принадлежат към един ранен етап от формирането на втората половина от книгите на Новия Завет.

3. ВЛИЯНИЕТО НА МАРКИОН

Основа на Маркионовото издание на Евангелието от Лука и десетте anостол-Павлови послания бил така нареченият „западен“ текст, който по онова време (II век) изглежда бил широко разпространен. В изданието (за да заличи всичко, което било в хармония със Стария Завет и Бога-творец на юдеите) Маркион модифицирал текста (чрез размествания и добавки) с цел да възстанови това, което той смятал, че трябва да бъде първоначалният смисъл на текста. Влиянието на Маркионовия текст оставило белег върху разпространението на (не-Маркионитските) копия на Евангелието от Лука и посланията на апостол Павел[18]. Въпреки че текстовите критици изказват различни мнения относно това какъв брой разночетения в новозаветните ръкописи водят своя произход от Маркионовото издание, малцина се съмняват, че (поне в известна степен) неговите следи трябва да се вземат под внимание при текстовата оценка на следните места:

а) Думите в Лука 5:39 („старото е по-добро“) са изпуснати от Маркион вероятно защото според него чрез тях се въздига Стария Завет над Новия. Това изпускане се среща в кодекс D и старолатинския превод.

б) В Римляни 1:16 („първом на иудеин, сетне и на елин“) изпускането на думата „първом“ в няколко свидетелства (В, G, старолатинския и сахидския преводи) било вероятно вследствие влиянието на Маркион, за когото привилегията, оказана на юдеите, била неприемлива.

в) В Лука 11:2 ръкописите 162 и 700 запазват Маркионската форма на прошението в Господнята молитва, „да дойде Твоят Свят Дух върху нас и да ни очисти“, заменяйки прошението за царството.

Друга важна черта в Маркионовото разбиране за Свещеното Писание била систематичният подход, при който двата елемента, Евангелие и Апостол, се намирали в балансирано отношение един спрямо друг. Така двете части на Маркионовия канон представлявали истинско единство, значението на което било по-нататък усилено от Маркион посредством подчертаването, че Старият Завет вече не бил смятан за Свещено Писание. Макар че Маркионовият сборник от свещени книги нямал очевидно конкретно заглавие[19].  Все пак той трябва да се разглежда като съгласуван канон; той заел мястото на Стария Завет и следователно имал характера на канон на Писанието, обхващайки определен брой книги.

Въпросът дали Църковният канон предшествал или следвал Маркионовия, продължава да бъде дискутиран. Според църковните писатели, Маркион отхвърлил някои книги и избрал други за своя канон въз основа на по-обширния Църковен канон. Нагnаск, от друга страна, развил тезата, че Маркион бил първият, който съставил официален канон на свещените книги и че Църквата последвала неговата инициатива, като накрая приела четири евангелия и тринайсет послания на апостол Павел, в допълнение към другите книги[20]. John Knox, следвайки предположенията, направени от F. С. Ваur и други, отишъл дори по-нататък и твърдял, че Маркион разполагал с нещо като прото-Евангелие от Лука, което Църквата по-късно разширила поради анти-Маркионитските полемики, като издала нашето Евангелие от Лука някъде след 150 година след Христа[21]. Кnох не могъл обаче да докаже, че през втората половина на II век в Църквата съществували условия за незабавно всеобщо приемане на едно ново редактирано евангелие.

Подобни оценки за степента на влияние на Маркионовия канон не успяват да разграничат основната идея на каноничността от действителното съставяне на списък от канонични книги. Канонът на четирите евангелия бил вече в процес на развитие и авторитетът на апостолските писания бил започнал да намира място наред с евангелските писания. Канонът на Маркион вероятно бил първият публично предложен, но това съвсем не означава, както Evans правилно забелязва, „че освен поради необходимостта от полемика срещу него, Великата църква не би определила в известно време свой собствен канон, или внасянето в него на anостол-Петрови и Иоанови елементи било предназначено да уравновеси влиянието на Маркион и апостол Павел”[22]. По-близо до истината е, ако Маркионовият канон се разглежда като ускорител на процеса на определяне на Църковния канон – процес, който бил вече започнал в първата половина на II век. В противовес на Маркионовата критика Църквата за пръв път окончателно осъзнала своето наследство на апостолските писания. Както казва Grant „Маркион накарал много православни християни да проучат внимателно своите разбирания и да заявят по-ясно, в какво те вече вярват“[23].

________________________________

*Публикувано в Боголовска мисъл, 1998, кн. 4, с. 20-26. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Понастоящем, август 2011, авторът на статията е доц. д-р.

[1]. Според св. Ириней Лионски (Adv. haer.,I, 27, 1-3) Маркион попаднал под влиянието на един сирийски гностик на име Кердо.

[3]. За подходящ списък на по-значителните Маркионови пропуски и промени в Евангелието от Лука и anостол-Павловите послания вж. Evans, Е. Tertullian Adversus Marcionem, Oxford, 1972, II, pp. 643 -646.

[4]. Често цитираната духовита забележка на Harnack (History of Dogma. I, p. 89) „Маркион бил единственият езико-християнин, който разбрал апостол Павел, и дори го разбрал неправилно“ била първоначално направена от Franz Overbeck в разговор с Harnack на един обяд през 1888 г. Той я съчинил по подобие на изказване сред Хегеловите ученици, че единственият, който го разбрал, го разбрал погрешно (Ср. Overbeck, F., Christentum und Kultur, Basle, 1919, S. 218 f.)

[5]. Това е логично заключение от Кол. 4:16, ако в Маркионовия текст на Ефесяни липсвала фразата „в Ефес (е*n *Efevsw/)“ от първия стих на първа глава. Тези две думи не се намират в р46 и главните свидетелства за Александрийския текст (А*, В*, 1739).

[6]. От друга страна, т. нар. „анти-Маркионитски“ пролози към евангелията не бива да ни смущават. Те са пролози, срещащи се в около 38 латински кодекси (датирани между V и X в.) преди текста на Евангелията от Марк, Лука и Иоан. De Bruyne (Les plus anciens prologues latins des Evangiles. – Revue benedictine. 1928, № 40. 193-214) смятал, че тe (заедно c пролога към Евангелието от Матей, сега изгубен) били съставени за едно анти-Маркионитско издание на четирите евангелия, публикувано в Рим между 160 и 180 г. сл. Хр. в противовес на Маркионовото окастрено Evangeliov. Последващите изследвания обаче, кулминиращи с монографията на Jurgen Regul (Die antimarcionitische Evangelienprologe, Freiburg, 1969), водят мнозина учени дo заключението, че пролозите били независими един от друг и не принадлежали към един сборник. Те датират най-рано от IV в., след като влиянието на Маркион вече не представлявало сериозна заплаха за Църквата.

[7]. Prologues bibliques d’origine marcionite. – Revue benedictine, 1907, № 14, 1-16.

[8]. Marcion and the Canon. – Expository Times, 1906-1907, N 18, pp. 392-394.

[9]. Theotogische Literaturzeitung, 1907. N 32. cols. 138-140.

[10]. The Gospel History and Its Transmission. Edinburgh. 1907(2), pp. 353-357.

[11]. Zur Uberlieferungsgeschichte des Romerbriefes. – Zeitschrift fur die neutestamentliche Wissenschaft (ZNW), 1909, N 10, 1-45; 97-102.

[12]. Schafer, K. Th. Marcion und die altesten Prologe zu den Paulusbriefen. – In: Kyriakon. Festschrift fur J. Quasten, Munster, 1970, 135-150; Eiusdem. Marius Victorinus und die marcionitischen Prologe zu den Paulusbriefen. – Revue benedictine, 1970, N 80, 7-16.

[13]. Mundle, W. Der Herkunft der „Marcionitischen“ Prologe zu den Paulusbriefen. – ZNW, 1925, N 24, 56-77.

[14]. Lagrange, M.-J. Les Prologues pretendues marcionites. – Revue biblique, 1926, N 35, 161-173.

[15]. Frede, H. J. Altlateinische Paulus-Handschriften. Freiburg. 1964, 165-178.

[16]. Dahl, N. A. The Origin of the Earliest Prologues to the Pauline Letters. – In: The Poetics of Faith; Essays offered to Amos Wilder (Semeia. 12; Missoula, 1978), pp. 233-277.

[17]. Ibid., p. 236. Идеите на Dahl са доразвити в изследването на J. J. Clabeaux, The Pauline Corpus which Marcion Used: The Text of the Letters of Paul in the Early Second Century, 1983.

[18]. Ср. Pott. A. Marcions Evangelientext. – Zeitschrift fur Kirchengeschichte, 1923, N 43. 202; Wilson, R S. Marcion. A Study of a Second-Century Heretic. London, 1933, pp. 154-150; Blackman, Е. C., Marcion and His Influence. London, 1948, pp. 50-52, 128-171; Vogels, H. J. Der Einfluss Marcions und Tatians auf Text und Kanon des NT. – In: Synoptische Studien, Munich, 1953, 278-289.

[19]. Макар че това може да изглежда учудващо все пак, както von Campenhausen отбелязва, то „престава да бъде странно, koгamo разберем, че по онова време никакво точно обозначение на Стария Завет като цяло дори не било общоприето“ (The Formation of the Christian Bible, p. 163, n. 67).

[20]. Нагпаск, Marcion, рр. 210-215, и Origin of the New Testament, pp. 30-35, 57-60, следван от von Campenhausen. Marcion et les origines du canon neotestamentaire. – Revue d’histoire et de philosophie religieuses, 1966, N 46, 213-226.

[21]. Knox. J., Marcion and the New Testament, An Essay in the Early History of the Canon, Chicago, 1942, pp. 19-38.

[22]. Op. cit., p. 16. Cp. също и грижливо осмислените бележки на D. L. Balas, Marcion Revisited: A „Post-Наrnаск“ Perspective. – In: Texts and Testament; Critical Essays on the Bible and Early Church Fathers. San Antonio, 1980, pp. 97-108.

[23]. Grant, R. M. The Formation of the New Testament, p. 126.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru