Мартин Ралчевски

За това кой е Господният ден, събота или неделя, има не малко писано в православната литература през годините. Поради тази причина темата освен че не е нова, но е и вече добре развита. В този контекст на мисли целта на настоящата статия не е да изрази приоритетното отношение и предпочитание на Православната църква към неделния ден, но да посочи, че и Църквата има своето историко-библейско и богослужебно-положително отношение към съботата.

Основанията за това отношение на Църквата никога не са били нито политически, нито социални, нито икономически, нито дори с цел да се постигне примерно религиозен или обществен мир, т. е. да се търси чрез уеднаквяване на позиции някакъв дивидент. Споменавам за тези посоки на ориентация, защото в наше време има известна нагласа в обществото да се търси в позицията на институциите, независимо от техния ранг, често определена  причина, която стои зад тях.

Православната църква, както добре знаем от църковната история, съборно е стояла винаги зад учението на древната Христова църква. Това означава, че ако сега, в днешното размирно и динамично време, православните богослови вадят от църковната съкровищница една или друга тема, като я осветляват и представят на съвременен език и стил, е с цел да се припомни и опресни църковната традиция и учение по дадения въпрос, но не и да се извличат дивиденти от това. С други думи казано, това че днес в света има стотици култове на християнска основа, на които дадена православна позиция по един или друг начин би им се понравила, съвсем не означава, че Църквата е променила нещо в учението си, напротив, нейният стремеж и стремежът на богословите е да разкрият истината, в случая за съботния ден, по начин, отговарящ на Христовия призив: “Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Иоан 17:21). Православната църква, която е носителка на Божествената истина в нейната пълнота, защото не е изменила на Христовото учение, има мисията да приобщи към себе си колкото е възможно повече човешки души, които вярват в Спасителя, но по свой си често неправилен начин, за които Сам Христос казва: “Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир” (Иоан 10:16).

Едни от “най-ревностните” почитатели на съботния ден, които се открояват най-ярко измежду многото християнски движения, са адвентистите и Свидетелите на Йехова[1]. Поради това ще се спрем основно върху техните възгледи, но тъй като тези възгледи се споделят и от много други култове и движения, аргументите на Църквата е възможно да се разгледат в по-широк аспект, защото се отнасят съответно до по-широка маса.

Най-важните библейски и църковно-исторически основания, които привеждат защитниците на съботата, са следните:

1. Бог е сътворил света в шест дни, а в седмия (събота) си починал.

2. Прародителите Адам и Ева празнували още в рая съботния ден.

3. По пределно ясен начин Четвъртата Божия заповед санкционира съботата.

4. Господ Иисус Христос е спазвал също съботния ден.

5. В Новия Завет няма заповед, която да отменя празнуването на съботата.

6. Папата е този, който отменил празнуването на съботата и наложил неделята, като тази наредба била узаконена при император Константин Велики.

За да стане ясно дали тези основания са правдоподобни, необходимо е, макар и накратко да се отговори на всяко едно от тях поотделно.

1. И адвентистите, и Свидетелите на Йехова твърдят, че съботният ден е ден Господен. Те изхождат от това, че Сам Бог е сътворил света в шест дни и седмия си починал. “И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал” (Бит. 2: 2–3).

И двете движения грешат тук по отношение на Божията почивка в съботния ден, защото шестте творчески дни трябва да се разбират като шест продължителни периода, но не и като шест отделни дни. Благославянето и освещаването на седмия ден има също възпоменателен характер, като Божията почивка в този ден означава завършек на творението, но не и бездействие. Думите от Бит. 2:2–3 не дават основание да се заключи, че празнуването на съботата е установено още при сътворяването на света.

2. Твърдението, че Адам и Ева са получили заповед от Бога да спазват съботния ден още в рая, няма библейска основа. Те са получили от Бога една единствена заповед – да не ядат от плодовете на дървото за познаване на добро и зло (Бит. 2:17). Няма основания да се смята, че евреите до Мойсей са спазвали съботни ден, а още по-малко такива основания може да се отнасят към на прародителите. Тук навлизаме в сферата на предположенията, защото няма исторически свидетелства за това от този период. Във връзка обаче с текста: “Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ Бог твой…, и помни, че (ти) беше роб в египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)” (Втор. 5: 12–15), става ясно, че заповедта за празнуването на съботата се отнася, както видяхме, само до еврейски народ. Тя му е била дадена след извеждането му от египетското робство. Тази заповед е белег или печат на сключения завет между Бога и еврейския народ след освобождаването на последния от робството в Египет (Срв. също Изх. 58: 13–14 и Лев. 24:8).

3. Според адвентистите и Свидетелите на Йехова заповедта “Помни съботния ден” (Изх. 20:8) не е отменена от Господ Иисус Христос и трябва да продължи да се спазва и сега, в новозаветното време. Аргументацията за това звучи правдоподобно и логично. Според тях празнуването на съботата е установено от Бога в Стария Завет – в Десетте Божии заповеди, докато празнуването на неделята е установено от римския папа. Въпреки че зад това твърдение не стоят никакви документи, то се приема за меродавно. И тъй като авторитетът на двете лица е неизмерим, правилно е да се продължи да се спазва Божията повеля. Човек по никакъв начин не може да отменя Божиите разпоредби нито съборно, а още по-малко еднолично, както е според тях случаят с налагането на неделята. Може да се каже дори, че от това християнството е обременено с исторически грях. Това е заради неспазването на четвъртата Божия заповед: “Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни (волът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е) твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти; защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети” (Изх. 20: 8–11).

Съботният ден като ден на Божията почивка е поставен много високо от Самия Бог, и никой в света няма право да оспорва това. В Стария Завет има не едно място, в което се подчертава значението на тази Божия заповед: “И (Мойсей) им каза: ето що каза Господ: утре почивка, света събота Господня; каквото трябва да се пече, печете, и каквото трябва да се вари, варете днес, а каквото остане, скътайте и запазете до утре. И скътаха това до сутринта, както (им) заповяда Мойсей, и то не се вмириса, и червеи нямаше в него. И рече Мойсей: яжте го днес, защото днес е събота Господня: днес няма да го намерите на полето; шест дена го събирайте, а седмият ден е събота: в тоя ден няма да го има. Но някои от народа излязоха в седмия ден да събират, ала не намериха. И каза Господ на Мойсея: докога ще се противите да пазите заповедите Ми и законите Ми? Вижте, Господ ви е дал събота, затова и дава в шестия ден хляб за два дена: нека всеки си стои (у дома си), в седмия ден никой да не излиза от мястото си. И в седмия ден народът си почиваше” (Изх. 16: 23–30), “Пазете съботата, защото тя е света за вас: който я оскверни, да бъде предаден на смърт; който в тоя ден върши работа, тая душа трябва да бъде изтребена измежду народа си. Шест дни да вършат работа, а в седмия е събота, почивка, посветена Господу: всеки, който върши работа в съботен ден, да бъде предаден на смърт. Нека Израилевите синове пазят съботата, празнувайки съботата в родовете си като вечен завет; това е знак между Мене и Израилевите синове навеки, защото в шест дни Господ сътвори небето и земята, а в седмия ден си почина и отдъхна” (Изх. 31: 14–17), “Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ, Бог твой; шест дена работи и върши всичките си работи, а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: не върши (в него) никаква работа, ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни волът ти, ни оселът ти, нито някой твой добитък, нито пришълецът ти, който е у тебе, за да си почине робът ти и робинята ти (и оселът ти), както и ти; и помни, че (ти) беше роб в Египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)” (Второз. 5:12–15).

И адвентистите, и йеховистите, както се вижда, имат основание да твърдят, че никой няма право да отменя тази Божия заповед. Обаче Православната църква не е против това тяхно становище. Казано накратко, православната позиция е, че с обявяването на неделята за официален седмичен празничен ден съботата не е отменена като празничен ден с настъпването на новозаветната епоха. И тя, както и неделята трябва да бъдат празнувани от християните. Критиката и на адвентисти, и на йеховисти обаче е по-правилно да бъде насочена към католиците, но не и към православните, защото още в края на първото хилядолетие православните богослови са критикували католическата практика за съботния пост. Което ясно показва празничното отношение на Православната църква към съботния ден. Това може да се види от окръжното послание на Константинополския патриарх Фотий от 867 г., написано по повод претенциите на латинското духовенство към България. Патриарх Фотий смятал като едно от основните различия между източното и латинското християнство именно установяването на съботния пост от последните: “Защото първата им неправда е съботният пост, което не само в малкото отхвърля преданието, но показва пренебрежение към (църковното) учение като цяло”.[2] При католиците от онзи период дори ако празниците Рождество Христово или Кръщение Господне са се падали в съботен ден, постът пак не е бил отменян[3]. Това е било явно нарушение на древните Апостолски правила: “Ако някой от клира бъде видян, че пости в събота, освен единствено на велика събота, да бъде низвергнат. Ако е мирянин – да бъде отлъчен” (Правило 64).

4. Защитниците на съботния ден твърдят, че Божият Син е спазвал безпрекословно  неговото честване (на деня). Дали обаче това е било така е съмнително. Вярно е, че Той, идвайки да допълни закона, посещавал синагогата (Лука 4:16), но Той и доразвил закона, като категорично отбелязал, че “съботата е направена за човека” (Марк 2:27), както и че “Син Човечески е господар и на съботата” (Марк 2:28).

5. И адвентистите, и йеховистите твърдят, че в Новия Завет няма заповед, която да отменя празнуването на съботния ден. Наистина, трябва да признаем, че такава заповед не е дадена от Иисус Христос. Но трябва да отбележим, че Неговите думи: “Съботата е направена за човека” (Марк 2:27), и “Син Човечески е господар и на съботата” (Марк 2:28) са казани по повод именно на това, че тази заповед вече няма този безапелативен характер, който е имала в продължение на тринайсет века. Може би донякъде и заради това на въпроса – какво е отношението на православните към съботата, трябва категорично да отговорим, че съботата в православното богослужение е празничен ден. Както неделите, така и съботите се отделят като малки празници от дните на Великия и Коледния пост. През тези дни се извършва празнично, а не постно (покайно) богослужение. Служи се пълна Св. Литургия и не се правят земни поклони. Така че ако днес например йеховистите си зададат въпроса, къде се e намирала истинската Църква след смъртта на апостолите, ще трябва да се обърнат към Православието. Според йеховистите, които по този въпрос се препокриват в учението си с това на адвентистите, през цялата човешка история е съществувала Божията църква, която е спазвала неизменно съботата. Оттук следва, че или в историята след Христа е нямало Църква, или това е била Православната църква, защото никой освен нея не е отбелязвал по какъвто и да е начин съботата.

6. По отношение на това, че папата е този, който отменил празнуването на съботата и наложил неделята, като тази наредба била узаконена при император Константин Велики, трябва да отбележим, че в подкрепа на това твърдение не се сочи нито кой папа е сторил това, нито кога го е сторил, нито се посочва съответно документ за това. Истината е, че писмено решение за отменянето на съботата са взели апостолите на събора в Йерусалим (51 г.)[4]. В подкрепа на тези думи може да се приведе още и част от “Апостолските постановления” от ІІ век: “В неделен ден се събирайте винаги… Събирайте се в Божия дом в деня на Христовото Възкресение”[5].

Двете споменати религиозни движения са радикално настроени срещу неделята изобщо като празничен ден, дори и от по-нисък ранг. За взаимовръзката между двете общности свидетелства фактът, че навикът на адвентистите да спорят с католиците е възприет закономерно и от Свидетелите на Йехова, което показва, че всички тези нападки срещу празнуването на съботата всъщност не са насочени срещу всички християни, а основно срещу католиците. Понеже техните аргументи не са насочени срещу Православието, ние не трябва всъщност и да ги възприемаме и като аргументи, насочени пряко срещу Църквата. Исторически е доказуемо, че библейската традиция се е съхранила много повече в Православието, отколкото в Римокатолицизма, от което също следва, че атаката не е насочена срещу Православието. Православието е именно това, което помни, че сътворяването на света е започнало от неделния ден. Тези мисли имат своите основания в творенията на първите отци на Църквата. Св. Юстин Философ още през ІІ век пише, че Бог е сътворил света (първия акт на великото творение) в неделя. В същия ден, съвсем не случайно, е възкръснал от мъртвите и Неговият Единороден Син[6]. От тук следва, че неделята има голямо значение в християнския седмичен празничен цикъл, но без да отменя автоматично съботата, както смятат някои, в това число дори и някои теолози.

Исторически погледнато, денят за Литургия в Древната църква е бил предимно неделният. Обаче кулминационната точка на всяка Литургия е не денят, в който тя се отслужва, а светото причастие. То като причастие с Вечния е метафизично, т. е. то се намира извън времето и пространството и като такова може да се осъществява и приема винаги, когато има желание и условия за това. Дали ще се причасти в неделя, събота или в който и да е ден от седмицата, за християнина е без значение, що се отнася до ползата от това за спасението на душата му. Важното е актът на тайнството да се осъществи, всичко друго е на заден план за него.

От древност до днес Православната църква отброява седмицата от събота до събота, смятайки неделята за пръв, а не за последен ден от седмицата. Поглеждайки тази терминология в апокалиптичната перспектива на Откровението, трябва да отбележим, че първият миг на времето още не е отпаднал от вечността, т. е. във вечността се срещат и отъждествяват един с друг първият и последният ден: “Осмият ден, заедно с първия, или по-точно казано – единият и нескончаемият”[7]. Това отнася седмичния цикъл в едно друго измерение – измерението на Шестоднева (от св. Василий Велики), в който дните са проектирани като епохи.

За адвентистите и йеховистите трябва специално да отбележим, че християните не са започнали да празнуват неделята по заповед на император Константин. Той само е узаконил вече съществуващия седмичен християнски празник. Могат да се представят не малко текстове, които потвърждават дълбокото преклонение и зачитане на християните от първите три века към неделния ден. За това свидетелстват св. Игнатий Богоносец, който е бил пряк ученик на св. апостол Йоан, св. Кирил Йерусалимски, св. Антоний Велики, св. Григорий Нисийски, св. Климент Александрийски и др. Последният споменава например, че неделният ден се празнува повсеместно от всички християни: “В деня  Господен той слави Възкресението Господне в него самия” (Стромати, 7:12). Трябва да се подчертае, че изразът “ден Господен” не се употребява за съботата в новозаветните и светоотеческите текстове нито веднъж.

Има известна възможност от казаното до тук по въпроса Свидетелите на Йехова и адвентистите да останат с погрешно впечатление за празнуването на неделята от християните. Затова е необходимо да се обърне специално внимание, че ние, православните християни, празнуваме съботата, но празнуваме и неделята. На до голяма степен аргументирания техен въпрос, дали Библията разрешава празнуването на други дни, освен съботата, отговорът ни е: разбира се. Древните израилтяни са отбелязвали старозаветните празници не само в събота. Тяхното празнуване дори е траяло, и до днес трае, често повече от един ден. На свой ред ние бихме могли да попитаме: щом евреите от старозаветно време са могли да се веселят не само в съботните дни, защо тогава християните да не могат да се веселят и да празнуват деня на техния Спасител, като, разбира се, почитат и съботата? Еврейската Пасха е била и е фиксиран календарен празник (14 нисан). Този ден се е празнувал независимо от съботата. Ако е било допустимо в старозаветно време Пасхата да бъде отбелязвана не само в събота, а когато тя се падне, нима това е станало тема табу, когато се е извършила истинската Пасха, когато се е осъществило истинското изкупление на човечеството от Богочовека?

Няма нищо, което да е над Богочовека Христос. Той стои по-високо от всички закони и старозаветни, и новозаветни, защото именно Той е техният автор. Господ Иисус Христос е Господар на всичко, Той е Господар и на съботата:  “И думаше им: съботата е направена за човека, а не човек за съботата: тъй че Син Човечески е господар и на съботата” (Марк 2:28). На Него всичко е подчинено. Подчинено е и времето, и Той ясно не веднъж го показва. Христос извършва пасхалната трапеза преди еврейската пасхална събота. А с възкресението Си след нея Той освещава деня, който за евреите е бил обикновен делничен ден. От този момент нататък за християните съботата вече не е просто събота, а предшественик на Възкресението. Неделята също не е за тях просто празненство, а излаз от времето. В този ден християните се приобщават образно към вечността. Иисус Христос излиза извън времето. Като Бог Той не е и не може да е ограничен нито от неделята, нито от който и да е друг ден. Според Неговите думи Той е там, където са двама или трима събрани в Негово име. Това е велико обещание на снизхождението и любовта Божия към човешкия род.

През неделните дни християните извършват своята най-висша служба – Литургията. Там, където тя се служи, там е и Христос. Всяко време на Литургията е време на чистата, светла и вечна християнска Пасха. Думите на св. апостол Павел: “Колчем ядете тоя хляб и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа докле дойде Той” (1 Кор. 11:26) означават, че денят Господен е там, където е Литургията. За християните Христос е тяхната Пасха (1 Кор. 5:7). Което означава, че навсякъде, гдето е Той, там е Пасхата. Той е вездесъщ не само в пространството, но и във времето. На всяко място, където се служи Литургията във всеки седмичен ден, когато тя се служи, Христос е сред богомолците в храма. Той е казал: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). През всички дни, а не само през съботите.

По отношение думите на св. апостол Павел, че Пасхата е там, където е Иисус Христос, св. Иоан Златоуст пише следното: “Ние трябва да сме сигурни, че Христос е винаги там, където е великата служба. За да се убедите, че можем да празнуваме постоянно, че няма определено време за това, и че ние не сме зависими от времето, чуйте какво казва Павел. Затова – да празнуваме. Не времето прави празника, а чистата съвест, че празникът не е нищо друго освен радост”[8].

За кого се отнасят думите на св. апостол Павел: “Сега, като познахте Бога… как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак отново да им служите? Тачите дни, месеци, времена и години. Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви” (Гал. 4:9–11)? Определено, те не се отнасят само за окултистите и почитателите на хороскопи, но и за “ревностните” почитатели на съботите. Господ Иисус Христос стои много по-високо от календара. Той е многократно по-високо и от всички астрономи, “законодатели” и “пророци”. Той стои над физическото време. Поради това нито йеховистите, нито който и да е друг, няма право да забранява на християните да се молят на Иисус Христос “на планината Харизим”, извън пространството на съботата. Св. апостол Павел упреква точно подобно на това поведение на адвентистите и йеховистите. Той специално окуражава християните да не се боят от одумвания, и да не се чувстват виновни затова, че не спазват старозаветните ритуали: “И тъй, никой да не ви осъжда за ядене, или пиене, или за някои празник, или новомесечие, или събота: това е сянка на бъдещето, а тялото е Христос”  (Кол. 2:16–17).

Ако за “ревностните” последователи на съботите думите на св. апостол Павел не са достатъчно авторитетни, трябва да напомним, че Иисус Христос не казва: който спазва съботата, ще се спаси, но напротив, Той дава други религиозни критерии, необходими за спасението на човешката душа: “Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Иоан 15:12), както и: “С търпение си спасявайте душите” (Лука 21:19). Христос не умря за нас на кръста, за да ни съди според старозаветния закон. Без да отменя стария закон, Той ни даде нов – законът на любовта, новозаветният закон, написан с Неговата пречиста кръв. Тази висша любов на Богочовека изключва всякаква старозаветна присъда както по отношение на закона за съботата, така и извън него. Изкупвайки чрез доброволната Си жертва човечеството завинаги от греховете му, Той има властта и основанието да каже ясно и категорично: “Син Човечески е господар и на съботата” (Лука 5:6).

Въпреки че ние, православните, празнуваме и тачим неделята, заради Възкресението на Господ Иисус Христос през този, в онази епоха пръв ден от седмичния кръг, ние честваме и отбелязваме и съботния ден. Почитането на съботата е една от Десетте Божии заповеди и като такава тя има своето място в православното богослужение. Но както новозаветната Христова заповед за безусловната любов стои значително по-високо от старозаветното – око за око и зъб за зъб, така и неделният ден за християните има осезаемо по-голяма стойност в техните сърца от съботния. И въпреки че християните живеят предимно според новия закон на любовта, те имат не едно свидетелство, че повечето значими събития от новооснованата Христова църква са станали именно в неделни дни. В неделен ден Иисус Христос се явил на учениците Си, както и на жените, които Го съпътствали през земния Му път (Мат: 28:1, 5, 7, 9, Марк 16:9). В неделен ден била основана Църквата Христова (Деян. 2:1–4). В неделен ден се събирали на обща молитва и апостолите, тогава те извършвали и тайнството Евхаристия (Деян. 20:7).

След Христовото възкресение и победата на Богочовека завинаги над смъртта, в света няма сила, която да може да отлъчи тези, които искрено Го търсят и желаят да живеят според заповедите Му. За тези, които продължават да издигат буквата над Неговата велика и безусловна жертва, Сам Христос казва: “Горко вам… задето взехте ключа на познанието: сами не влязохте, и на влизащите попречихте” (Лука 12:52).

_____________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2004, кн. 1-4, с. 115-124.  Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът пише тази статия като докторант в Богословския факултет при СУ. Сега е писател и живее в Англия. За повече подробности вж. http://ralchevski.blogspot.com/

[1]. Wilson, Bryan. Religious Sects: A Sociological Study. London: Weidenfield and Nicolson, 1970, p. 34 – 36.

[2]. Попов, А. Историко-литературный обзор древне-русских полемических сочинений против латинян. ХІ–ХV в. М., 1875, с. 9.

[3]. Пак там, с. 60–61.

[4]. Коев, Т. Кой е Господният ден – събота или неделя? – В: Сборник  Вяра и живот. В. Търново, 1994, с. 413.

[5]. Пак там, с. 414.

[6]. Юстин, Философ Св. Апология 1, гл. 67. – В: Ранние отцы Церкви, М., 1994, с. 338 – 340.

[7]. Григорий, Богослов Св. Слово 41, на святую Пятидесятницу. – В: Творения. Т. 1. СПб., 1994, с. 576.

[8]. Иоан, Златоуст Св. Творения. Т. 2. Кн. 1. СПб., 1896, с. 496.

Изображения:

1. Свидетели на Йехова на служение в Хамбург.

2. Джоузеф Бейтс – основател на адвентизма.

3. Уилям Милър – основател на адвентизма.