ОТНОШЕНИЕТО НА ПОП КРЪСТЮ КЪМ БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ*

(Според неговият Требник)

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Доскоро свещеник (или поп, както масово се нарича българския свещенослужител) Кръстю Тотев Никифоров ни беше познат като предателят на Апостола на свободата – Васил Левски. Благодарение на активната дейност на членовете на Културно общество “Поп Кръстю” предателството беше отхвърлено, научните проучвания също не го потвърдиха и в крайна сметка този скромен духовник и просветител започна постепенно да заема полагаещото му се място в пантеона на българските възрожденски дейци. Дори на ловешката църква “Св. Богородица” вече е поставена паметна плоча, на която е написано, че “В този храм служи ПОП КРЪСТЮ Тотев Никифоров, живял: 1838 – 1881 г. Борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата му памет бе помрачавана 120 години”.

Поп Кръстю се ражда и живее в една славна и борческа обстановка – във времето на българското Възраждане, когато кипи борбата за народна просвета, независима Българска църква и национално освобождение. Подобно на мнозина други свои съвременници той не остава безучастен зрител, а участвува активно и в трите фази на тази борба. Доживява и дългоочакваното Освобождение, но само три години и половина след подписването на Санстефанския мирен договор умира от белодробна туберколоза (21 септември 1881 г.). Така едва 43-годишен си отива един трезвомислещ духовник, който ратува за просветен и здрав клир, за едно демократично управление на новосъздадената Българска екзархия, който негодува против непросветеното, но алчно за пари духовенство, което потъпква моралните християнски ценности.

Всичко това е видно от неговото ръкописно наследство, което е твърде скромно. Става дума за написаният през 1879 г. Попкръстюв Требник, който той нарича “Требник нова мода”. По принцип Требникът (или Евхологионът) представлява богослужебна книга, която съдържа молитвословия и свещенодействия, извършвани по потребностите на едно или няколко лица. В случая обаче се касае за нещо съвсем различно. “Требникът нова мода” няма нищо общо с богослужебната книжнина, а фактически е сборник с различни авторски произведения на поп Кръстю – стихове, епиграми, есета и научно-философски размишления по важни за епохата въпроси. В началото на този требник е посочено, че „съдържава чяст от неговите произведения”. Остава да гадаем какво още друго е писал този възрожденски духовник и къде е разпиляно неговото книжовно наследство.

Въпреки че „Требникът” е запазен в най-голямото ни книгохранилище (Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Кирил и Методий”) до скоро той беше непознат на научната ни общественост. Благодарение на издателство „Чернат” (под съставителството на Светлана Колева и редакцията на Георги Мишев) през 2002 г. той видя бял свят. За съжаление изданието е непълно – липсват шест от авторовите творби. (Доколкото разбрах, предстои пълното му издание, в строго научен стил).

Както е известно през ХV-ХІХ в. Ловеч е епископско седалище, подчинено на Търновската митрополия. До средата на ХІХ в. тук са управлявали само гръцки архиереи. Едва през месец март 1852 г. за епископ е изпратен от митрополията българинът Иларион, родом от Еленско. Независимо от българския си произход той управлява като истински фанариот, понеже е хиротонисан от фанариоти, които са духовните му началници. Така той си спечелва омразата на голяма част от епархиотите си. От втората половина на 60-те години на ХІХ в. поп Кръстю е свещеник в църквата „Св. Богородица” в родния си град. Заедно с група прогресивни миряни той застава начело на борбата против омразния епископ. Ето какво пише за него съвременникът Феликс Каниц: „Въпреки че по рождение бе българин, Иларион бе определян от всички напредничави българи като силно препятствие за по-бърз разцвет на народното образование. Той управляваше напълно в духа на фанариотските владици, които са негови възпитатели. Приписват му се като престъпление големи произволи при женитби и разводи, беше ми описан като користолюбив човек, а което бе по-лошо, той, както и прогоненият вече гръцки клир, се намираха постоянно в борба с учителите и с по-либерално настроените ловешки духовници като поп Кръстю.” Едва в края на 1868 г. епископ Иларион решава да премине към лагера на борците за независима българска църква и заминава за турската столица. Независимо от това ловчанлии са толкова недоволни от него, че никога не му прощават стореното дотогава.Поп Кръстю и неговите съратници с радост научават за издаването на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., с който БПЦ получава автономия от страна на Цариградската гръцка патриаршия под формата на Българска екзархия. По този повод на 15 март с. г. в Ловеч се провежда масово тържество, на което реч произнася и поп Кръстю. Неговото и общото мнение на ловчанската прогресивна интелигенция се заключават в следното: да се определят заплати на владиците; значима част от приходите на епархиите да отиват за издръжка на училищата; да се намали броят на митрополиите, като две-три по-малки епархии се обединят в една; владиците да водят по-скромен живот и др. Така според ловчанлии Екзархията трябвало да бъде едно национално и преди всичко демократично учреждение, освободено от пороците на фанариотската патриаршия. Преди всичко тя трябвало да служи за просветно-културното и нравствено издигане на поробения български народ и на цялостните му интереси.

Спрямо другите епархии, изборът на Ловчански екзархийски митрополит се проточва доста дълго. Ловчанлии отказват упорито да приемат обратно Иларион, който първоначално показва писма и доказва пред делегатите на Първия църковно-народен събор в Цариград, че населението го обича и уважава. Възникна остър конфликт с ловешкия делегат Мирю Павлов, който дори напуска заседанията на събора. Най-сетне и сам Иларион се отказва да се върне в Ловеч и е избран за Кюстендилски митрополит.

Изпратеният от Българската екзархия каталог на кандидатите за митрополити не се харесва много на ловчанските избиратели, в това число и на поп Кръстю, който изпълнява ролята на архиерейски наместник. Тогава ловчанлии започват сами да си търсят кандидат за бъдещ митрополит и такъв намират в лицето на архимандрит Кесарий Хорозовски. Последният бил еленчанин, възобновител и игумен на Мерданския манастир „Св. 40 мъченици” и протосингел на новия Търновски екзархийски митрополит Иларион (Макариополски). В нач. на 1873 г. в Ловеч е проведен епархийски избор за митрополит, който е спечелен от отец Кесарий. Обаче изборът се оказва непълен, тъй като липсват представители от Златишка и Орханийска кази. Благодарение на силното застъпничество на Търновския митрополит Иларион Св. Синод признава избора за законен и поканва архим. Кесарий да се яви в Цариград. Той трябвало да положи елементарен изпит пред архиереите, понеже няма завършено никакво духовно образование. За срам и резил Кесарий се явява два пъти на този изпит и не може да го издържи. Така изборът му пропада и трябвало да се проведе нов, този път спечелен на 14 юни 1873 г. от архимандрит Дионисий Помаков.

Новият Ловчански екзархийски митрополит пристига в епархията си в самото начало на септември 1873 г. На тържественото му посрещане поп Кръстю си позволил да произнесе поздравително-назидателно слово, което е запазено в неговия “Требник нова мода”. Дионисий бил връстник на поп Кръстю, учил като него в Белградската духовна семинария, известно време учителствал, след което бил дякон на Софийския митрополит Доротей. Изглежда двамата са се познавали, тъй като в словото си ловешкият свещеник му държи твърде остър и назидателен тон. Още в началото той заявява, че „за наша жалост, толкова годишните ни трудове, които положихме за освобождението ни от чуждата духовна власт, не посочват напълно плода си, който се очакваше! Големите надежди, които се питаеха за едно добро бъдеще, провиждат се гнили, като гледаме, че някои от новоръкоположените народни Архиереи не показаха до днес нищо такова, което да ни науми, че сме освободени от чуждата власт. Даже и явиха се у тях работи, които докарват голям срам на светите наши домогвания.” И главно изплашени от това, ловчанлии забавят избора на своя архиерей. Тук поп Кръстю има предвид Търновският митрополит Иларион, Врачанският митрополит Аверкий, Самоковският митрополит Доситей и др. За всеобща изненада бившият Макариополски епископ се показва по алчен сребролюбец и от гръцките си предшественици. Той предприема половингодишна обиколка из обширната си епархия, за да събира пари и подаръци. Дори повторно освещава църкви, взема високи такси за освещаване на храмове, за ръкополагане на свещеници, за развод, за водоосвещение и пр. Неговият духовен събрат Аверкий Врачански също влиза в конфликт с врачанските първенци и се стига до неговото отзоваване и изправяне на съд в Цариград. Доситей Самоковски се проявява като мекушав човек с фанариотски наклонности,  и пр.

Поп Кръстю си позволява да съветва новия екзархийски митрополит Дионисий да се погрижи да „облагороди и в добро състояние доведе повереното Ви словесно стадо”. А това най-бързо ще стане чрез едно преустройство на училищата и черквите, като в тях бъдат поставени истински и достойни учители и свещеници, а „шарлатаните” и „вредителните” да се изгонят. „Това ако вземете във внимание, тогава нашата епархия за цяло ще постигне добър живот, истински напредък”. Заключителните думи на поп Кръстю към новия владика са: „Бъдете защитник на правдата и строг гонител на кривдата и беззаконието, ако искате да придобиете любовта на стадото си.”

В “Требник нова мода” най-значима е статията “Две думи върху православието”, която е завършена на 9 ноември 1879 г. Това е един прекрасен трактат върху православната религия на възрожденския българин, върху ролята и дейността на клира и въобще върху задачите и дейността на Църквата. Написването на такъв трактат изисква както добро познаване на общата история на Църквата и редица богословски дисциплини, така и отлична наблюдателност, житейски опит и логична мисъл. Всичко това не липсва на ловчанския поп, който се изявява като горещ патриот и родолюбец, ратуващ за чистота на вярата и стриктно спазване на църковните канони от страна на клира.

Подобно на своя духовен събрат от втората половина на Х в. презвитер Козма, поп Кръстю директно критикува българското духовенство. В случая като енорийски свещеник с добра практика свещеник Кръстю Никифоров безапелационно бичува своите духовни събратя, които повърхностно и вяло изпълняват пастирските си задължения и оставят да се разпръсне “стадото Христово”. С основателен гняв и дълбока покруса той пише следното: “Ако наистина има Създател Бог, Който да иска ответ за делата на света; ако наистина има вяра, която да иска точно изпълнение; ако наистина без това, както ни учи Писанието, ние не можем да получим успокоение на душите си и вечно блаженство, аз с голям ужас ще извикам: Изгубени сме!!! Изгубени сме!!! Изгубени сме, ще извикам, защото виждам, че Божието име се поменува у нас само тогава, когато имаме голяма нужда. Вярата се не изпълнява нито на пет на сто и черквите ни се отварят само, защото няма как да бъдат затворени!”

И възмутеният до край енорийски свещеник продължава, че в Българската православна църква (по това време Българската екзархия) никакви догми, никакви свещенодействия не се изпълняват така, както го изисква религията. Според поп Кръстю голяма част от българските свещеници “извършват всичко машинално: без набожност, без точност, само за да докачат парата, в което всичките им длъжности се състредоточават”. И за да не бъде голословен ловешкият поп дава редица примери за тази масово разпространила се машиналност. “При освещаването на бабината називаема вода*, вярата иска от свещеника не само да промърмори над нея и да гледа да вземе гроша и да бяга, но да съветва лехусата** и да я увещае как трябва да се пази от настинка; да се пази в чистота; как да постъпва с детето; да отбягва от безполезните и вредителни още бабешки суеверия и пр.” Примерите и съветите продължават и при извършване на отделните тайнства. Т. напр. при кръщаване на детето свещеникът трябва да съветва и наставлява “простия възприемник (т. е. самия кръстник), който без никакво знание, без никакво понятие в извършването на това тайнство, е дошъл само като да извърши един прост обичай – да му докаже: какво е кръщението и защо е възприемничеството, и как възприемникът трябва да постъпи с духовното си чедо…”. Поп Кръстю критикува духовните си събратя, че извършват тайнството кръщение твърде формално – “с едно духане и плюване, и с едно елици во Христа крестисте ся, да раздрънка кадилницата и да гледа кой час да вземе мнимо-заслужената си заплата, и да бяга”. Същите съвети се отнасят и до изповедта и причастието – този който се изповядва и след това причестява, трябва да знае много добре какво е пост и защо се пости, какво е грях и как трябва да се изповяда, какво представлява самото причастие и защо го приема и пр.

При венчаването свещеникът е длъжен да посъветва младоженците, как трябва да живеят за в бъдеще: заедно да понасят добро и лошо, правилно да възпитават децата си, да живеят задружно и пр. При маслоосвещението духовникът трябва да “разпита за нуждите на болния; да го увещае, че покрай молитвите трябва и лекар да подири, като му докаже, че “Господ дава, но в кошара не вкарва” и т. н. А при опелото на покойници, свещеникът трябва да съветва родините и близките да не тъжат безмерно, а да им покаже, “че всички разноски за ядене и пиене около него не ловят място, и че молитвите, литургиите, както и помагането на бедни, на болни и но абщи заведения е онова, което е за облекчение на душата на покойния”.

По принцип нашите свещеници знаят своите длъжности, но за съжаление тях ги няма дори в “ума им”. Те знаят само да “промърморят над обряда и умът им да бъде повече в кесията на оногова, за когото се извършва тоя обряд, а не в превилата на черквата и в Бога”. Това, така наречено требничарство било широко разпространето през целия период на робството. Липсата на самостойна Българска църква, а и политическото робство били причина за слабограмотноста сред българските свещеници. На практика през периода ХV – средата на ХІХ в. липсвали духовни училища. Единствено през първата половина на ХІХ в. започнало да функционира духовното училище на о-в Халки в Мраморно море, което било издържано от Цариградската гръцка семинария. В огромното си мнозинство българските свещеници били с елементарно килийно образование. Те едва можели да четат и пишат, но тогава това било напълно достатъчно. Свещениците нямали постоянна и сигурна заплата – тяхното възнаграждение идвало само от извършваните треби. И именно тези две причини определяли нивото на българското духовенство – слабограмотно и извършващо задълженията си на две – на три, с мисълта по-бързо да взема парата (т. е. полагаемият му се хонорар) и да бяга.

В своя „Требник” поп Кръстю отделя внимание не само на духовенството, но и на обслужваните от него храмове. С тревога той констатира, че последните постепенно пропадали и дори запустявали. Те не били посещавани дори и на “най-големите празници; никой не ще да знае що е вяра, що е служба, що е свещенодействие, що е свещенство.” Заради формалното и дори лошо служение народът вече не почитал свещениците, държал се с тях като с “едни извънредни ратаи”. Без да преувеличава в разсъжденията си поп Кръстю стига до генералния извод, че православната ни вяра е “презряна, занемарена” и то от самия народ. Вина за това имало преди висшето гръцко духовенство, а след създаването на Българската екзархия (1870 г.) и някои от първите екзархийски митрополити. Такъв в Ловеч бил Дионисий, който не блестял с  добро образование и архпастирски качества. Според ловешкия свещеник той “изпопи и свинарите из Ловчанската епархия, без да е имало толкова нужда за свещеници, и без да е гледал ни най-малко на наука и достойнство”. За екзарх Йосиф І, който бил титулярен Ловчански митрополит след Дионисий, но за съжаление реално бил в епархията си само година време, поп Кръстю храни много добри чувства. За него той пояснява, че “не прие да тури ръка на недостойни хора за свещенически чин, а ги пращаше първо да се изучат и удостоят за това”.

Поп Кръстю не търси вината само във висшето духовенство, а пояснява, питайки: “… ние не можахме ли, и не даваше ли ни се да си сами избираме свещеници, каквито ни трябват? Ако това е тъй, тогава не е ли крив повече народът, който не е внимавал на тия работи?” И отговаря, “че е той крив, а не други”. Но като опитен психолог той пояснява, че вината на народа се състои само в това, “защото е прост, та се оставя неколцина користолюбци да му решават съдбата” и привежда някои доказателства за това. С две думи казано, свещениците се назначават с връзки и чрез ходатайство и по този начин остават “без достойнство и под влияние на някои си,” които ги командват както си искат. От своя страна дейността на църковните настоятели се свежда само до това “да прибират прихода на черквата”. А за ремонти, поддръжка, подновяване на иконите и църковната утвар “пари няма” и никой не се грижи. Затова църквите са “днес съвсем занемарени и празни и в най-големите празници”. Вината според ловешкия свещеник е в “същите градски чиновници и управители, които имат властта само за запазване постовете и подкрепяне интересите си, без да са дали ни най-малко внимание на черквите и училищата”.

И на края поп Кръстю Никифоров заявява. “Като член от тази черква (т. е. Българската православна църква), за която говоря, още повече като свещеник, аз се намирам за длъжен да поднеса това на вниманието както на духовното ни началство, тъй и на почитаемото Народно събрание, което е призвано днес да тури основа както на гражданското, тъй и на духовното ни управление”.

Обстоятелството, че дори и след Освобождението (1878 г.) седалището на Българската екзархия остава в Цариград, а Св. Синод в София започва да заседава редовно едва от средата на 90-те години на ХІХ в. са причина за бавното и мудно уреждане на църковните дела и образованието на българското свещенство. С архипастирска загриженост и евангелска откровеност екзарх Йосиф І също констатира, че “нашата Черква е останала много назад в развитието на духовенството…, Църквата е слаба, духовенството просто, без съзнание от нуждата от дисциплина…” За излизане от това състояние той правел всичко възможно да обнови Църквата, да се подготвят и ръкополагат достойно свещенослужители и т. н. Обаче пречките били многобройни и обновлението вървяло много бавно. Според статистически сведения през 1905 г. в България имало общо 1992 свещеници, от които само двама са били висше богословско образование, 309 имали средно богословско образование; мнозинството били с общо средно образование, а 607 души имали само основно или дори начално образование. Така поп Кръстю още през 1879 г. правилно и вярно дал не само оценка за състоянието на българското духовенство и респективно на БПЦ, но и алармирал за излизане от това състояние, посочвайки и някои от пътищата. Това красноречиво говори за неговата голяма обща култура, за неговото призвание като пастир, за неговата вяра и дълг към Църква и народ.

В заключение бих посочил, че днес, в зората на ХХІ в. ни е необходим един нов поп Кръстю. Колкото и жалко да звучи, нашето общество боледува тежко и не можа за толкова години да извърши демократичните промени. Църквата ни се намира в окаяно състояние благодарение на дълголетното атеистично възпитание. За едни тя е станала обект за подигравки, а за други „златна мина”. Алчни за пари и материално благополучие духовници (в това число и някои архиереи) в съдружие с мафиоти и мафиотски структури безотговорно разграбват църковни имоти. Грабят и лъжат нагло, без да имат страх от Бога, защото те такъв изобщо не признават. Крайно време е да се появи един нов поп Кръстю, който да бичува яростно новите „фанариоти”, да поведе безмилостна борба срещу безбожниците-грабители, да сплоти вярващите под купола на храма…

________________________

*Материала е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

­­

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s