СЛОВО ЗА СВ. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ*

Възлюбени в Господа, братя и сестри!

Дивен е Бог в Своите светии!

Достойно е да почитаме паметта на Божиите угодници, да не отми наваме безразлично и нашите родни светии, а с усърдие да ги възпя ваме и по-често да си припомняме за техните подвизи, та с това да раз палваме в сърцата си ревност към богоугоден живот.

Св. Патриарх Евтимий без съмнение е най-ярката църковнообществена личност в нашата родна история за XIV век. Неговият житиеписец ни е оставил достатъчно факти, които свидетелстват за славата на св. Евти мий като църковник, общественик и книжо вник, а също и като благодатен съзерцател и обладател на чудодейната молитва още приживе. Обширното похвално слово за св. Патриарх Евтимий от неговия ученик и родственик Киевският митрополит Григорий Цамблак днес е главният извор за опознаване личността и дейността на последния наш патриарх от Втората българска държава. По косвени данни можем да приемем, че светителят е роден в началото на 30-те години нa XIV век, в столицата Търново и произхожда от знатния болярски род Цамблаковци. Твърде млад Евтимий се присъединява към монашеското братство на  Кефаларския манастир (сега Килифарски манастир), където преподобни Теодосий Търновски, както описва авторът на похвалното слово, с „млякото на благочестието и наставленията си” го превръща в „мъж съвършен”. Повече от 10 години Евтимий живее под наставничеството на св. Теодосий, време през което съзрява духовно и усвоява практиката на исихазма пряко от своя учител. Бидейки един от най-добрите ученици на преподобния Теодосий, Евтимий поема отговорни длъжности в манастира и с право житиеписецът му го смята за пряк приемник на своя учител. Важен момент в духовната опитност на младия Евтимий е видението, в което пред него  се открива като огнен стълб горящият в богосъзерцателна молитва Теодосий.

През 1336 година св. Теодосий заминава за Константинопол и взема заедно със себе си Евтимий. Там завършва земният път на св.Теодосий, а за Евтимий започват години на странстване. След като не намира смисъл да се завръща в Кефаларската пустиня той остава в Цариград в знаменития Студийски манастир „всред любомъдри мъже, занимаващи се с духовно усъвършенстване”, както посочва житиеписецът. Когато по-късно митрополит Григорий посещава Студийската обител чува най-добри отзиви за своя учител и пише: ”За неговите мъки и  за телесните му подвизи свидетелстват монасите, които живеят в Студийската обител…”. Високата духовност на Евтимий предизвиква почитта на благочестивите люде към него. Виждайки опасността от тази разслабваща и възгордяваща народна почит той напуска столицата и се отправя за лаврата на св. Атанасий на Атон. Ясна е духовната връзка на Евтимий с тази света обител. Тук през първата половина на века се подвизават великите светилници на исихазма – св. Григорий Синаит, учител на св. Теодосий Търновски, св. Григорий Палама. Бог допуска на това място ново изпитание за младия подвижник. Наклеветен пред императора Йоан V Палеолог, Евтимий е заточен на остров Лемнос. Освободен няколко месеца по-късно, той се установява в Зографския манастир, а през 1371 г. завършва седемгодишното му странстване. Завърнал се в родината си той избира за място на своя подвиг една пещера  недалеч от Търново. Край пещерата издига храм в чест на Св. Троица, а около него се събират бързо „рояк ученици”, според израза на Цамблак. Нововъзникналият манастир „Св. Троица” бързо се формира като духовно и книжовно средище. Към богатия запас от знания придобити от стареца Теодосий, Евтимий вече е прибавил и опита от неколкогодишния си престой във Византия. Сега той се заема с велико и отговорно книжовно дело – поправка на богослужебните книги съобразно с гръцките първоизвори както и създава своята езиково-правописна реформа. Направени са много преводи и преписи на книги. Завършва тези свои трудове и Божият промисъл го призовава към най-високо и отговорно служение, в най-тежкото време за българския народ. През 1375 г. умира патриарх Йоаникий и за негов приемник е избран Евтимий. Турците в това време настъпват, постепенно завземат Балканския полуостров и  столицата на България е застрашена. Само човек с такова величие на духа каквото е имал Евтимий е било възможно да приеме в такъв труден момент първосветителското служение. Той живеел с думите на са. апостол Павел: ”Живеем ли, или умираме – Господни сме”. Живи били в съзнанието му и пророческите думи на неговия старец – преподобни Теодосий, че през време на неговото патриаршество България ще падне под агарянско иго и че самият той ще се сподоби с апостолски окови и гонение. Евтимий виждал изпълнението на тези слова и това още повече усилвало архипастирската му ревност. В най-съвършена степен подражава на Христа Спасителя: „добрият пастир полага душата си за овците…”(Иоан 10:11). Незабравима и покъртителна картина се запечатва в съзнанието на всеки, който чете за падането на Търново под напора на османските орди. Сега буквално добрият пастир полага душата си за овците – Патриархът се изправя с цялата си доблест и пастирско себеотречение пред гордия завоевател и моли пощада за мирното население. Каква богоозареност е струяла от Евтимий, за да внуши почит дори у врага и да получи обещание за помилване. Изпълнение на това обещание обаче не последвало. Патриархът като единствен бранител на Търново смело изобличил лукавството на завоевателя, за което е осъден на смърт чрез посичане. Не такъв обаче е бил Божият промисъл. Става чудо. В момента на убийственото замахване ръцете на палача се вцепеняват и мечът пада на земята. Следва ново тежко изпитание. В 1394 г. патриарх Евтимий е изпратен на заточение. Митрополит Григорий Цамблак описва трогателно раздялата на архипастиря с паството: „Той излизаше заедно с народа като втори Иеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи!”. Всеки искал да се доближи до великия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети – полите му; късали тревата под стъпките му за благословение, или отдалеч измолвали неговия прощален благослов. „На кого ни оставяш, добрий пастирю?” Той просълзен отговорил: „На Света Троица ви оставям – и сега, и навеки!”. За мястото на заточението и смъртта на св. Евтимий, житиеписецът ни оставя оскъдни сведения.

Всеотдайната грижа на Евтимий за паството не отминава без внимание различните еретически посегателства; изправя се и срещу упадъчните нрави в обществения живот; голямо значение отдавал на здравината на семейството; бащински се грижил за бедни, страдащи и онеправдани. При това себераздаване съкровището на неговата богопросветена душа не оскъдява, но още повече се обогатява, защото Евтимий остава същият любител на богосъзерцателната молитва, какъвто е бил преди, подвизавайки се в пустинята. Очарователната личност на Евтимий привлича към себе си всички. Щастливи се смятали онези гости на столицата, които имали възможност да общуват с него.

Като патриарх, Евтимий развива обширна книжовна дейност: превежда литургии, пише жития, похвални слова, а много от трудовете му вероятно все още не са открити.

Да възкликнем с думите на св. апостол Павел: ”такъв Първосвещеник ни и трябваше…” Да  прибягваме винаги към този извор на жива вода от нашата родна история, защото както възпяваме в празничния тропар, сега той като предстои пред престола на горния Иерусалим се моли на седящия на  него Христос Бог наш за тези които почитат неговата честнà памет.

________________________

*Проповед, произнесена от Негово Високопреподобие архим. Серафим, игумен на Роженския манастир, на празничната вечерня, отслужена на 19 януари 2011 г. в академичния параклис на Богословския факултет при Софийския университет, по повод 20 януари – Деня на св. Патриарх Евтимий Търновски