Румен Ваташки

Има много ясни сигнали, че през 20-те и 30-те години на XX век Ватикана следи с постоянен интерес църковната ситуация в България. На 24 април 1925 г. в София пристига първият апостолически визитатор[1] в България монс. Анджело Ронкали. Този факт означава, че България има голямо значение в политиката на Ватикана на Балканите. Той е координаторът на католическите мисии в България, между които мисията на капуцините има централна роля.

Анджело Джузепе Ронкали е роден на 25 ноември 1881 г. в Сото ил Монте, провинция Бергамо. От 1892 до 1900 г. учи в епископската семинария в Бергамо. В същия град отбива и военната си служба (1901–1902), след което следва в Рим. През 1904 г. завършва теология, а на 10 август същата година е ръкоположен за свещеник. От 1905 до 1914 г. е секретар на епископа на Бергамо монс. Джакомо Мария Радини Тедески. През Първата световна война е мобилизиран, отначало като сержант-санитар, а после като поручик-свещеник. През 1919 г. е назначен за ректор на Висшата семинария в Бергамо. На 18 януари 1921 г. започва работа в Конгрегацията за разпространение на вярата. На 3 март 1925 г. е назначен за апостолически визитатор в България. На 19 същия месец е ръкоположен за епископ[2]. Монс. Ронкали пристига в българската столица придружен от Константин Боскаертс, бенедиктински монах. Посрещнат е на гарата от Викенти Пеев[3].

Преди да пристигне в София, апостолическият делегат влиза в контакт с Йосиф Козаров, апостолически администратор на католиците от източен обред, и с Никополския епископ Дамян Теелен, холандски пасионист, на когото Конгрегацията на източните църкви предварително съобщава за назначението на визитатора. На 4 март 1925 г. започва официално апостолическата визита на Ронкали[4], която засяга 45 хиляди католици от източния и западния обред в Софийско-Пловдивски викариат, Никополската епархия и Източната католическа епархия[5].

Първите месеци от неговия престой в България се характеризират с трескава дейност за придобиване на информация и запознаване с нуждите на българските католици. Поради това визитаторът посещава селищата с католическо население.

При завръщането му в столицата в края на май след първата пасторална обиколка в югоизточната част на страната, когато посещава капуцините в Бургас, отците успенци в Ямбол и отците възкресенци в Ст. Загора, Ронкали вероятно пише първия си доклад до Рим. При второто си пътуване във викариата визитаторът инспектира католическите села около Пловдив. Така той има възможност да опознае мисията на отците капуцини[6]. На 17 юни 1925 г. пристига в Пловдив. След интензивна програма на катедрални чествания, посещение при сестрите на Св. Йосиф от Явлението, при сестрите терциарки на 21 юни, придружен от Викенти Пеев, посещава Балтаджи. След това взима участие в евхаристийната процесия в Калъчли. Следобед е в Салали. На 22 юни извършва богослужение в Калъчли, а на следващия ден – в Дуванли. Ронкали прави визита и в селата Белозем, Селджиково, Даваджово и Хамбарли[7].

Първото му пряко съприкосновение с мисията на капуцините вероятно е предизвикано от генерала на ордена Джузепе (Йосиф) Антонио от Сан Джовани ин Персичето, който търси повод да влезе в контакт с Ронкали. Естествено, не само това е причината. Отец Джузепе е заинтересован да общува с човека, който е удостоен с честта да бъде апостолически визитатор в България, заради доброто на капуцинската мисия[8].

Генералът е информиран своевременно, че относно дейността на неговите събратя в България Ронкали има представа за много неща и се заема с разрешаването на други проблеми. Главният настоятел на ордена желае да организира по-добре мисията и затова възнамерява да я присъедини към някоя провинция на ордена, която да поеме отговорност за формирането на младите капуцини. Изборът е между провинциите Венеция, Палермо и Илирия. Затова настоява за мнението на Ронкали по този въпрос[9].

Писмото на генерала на капуцините от 5 юли обаче се разминава с писмото на Ронкали от 8 юли 1925 г., адресирано до отец Фердинанд от Манербио, генерален секретар на капуцинските мисии, отнасящо се до решаването на случая с отец Салватор Ашиков от Пловдив[10].

Незабавният отговор на Ронкали е от 18 юли 1925 г., т. е. след като приключва посещението си в капуцинските енории на Софийско-Пловдивския викариат, където не намира нищо нередно.

По това време Ронкали все още не е готов с доклада си до Конгрегацията за пропаганда на вярата. Преди да го изготви, възнамерява да посети и Никополската епархия.

Относно поверяването на капуцинската мисия на една от трите посочени по-горе провинции апостолическият визитатор има своя гледна точка. Според него провинция Илирия не може да даде нищо изгодно за България. Възпитанието на младите български капуцини в провинция Сърбия, Хърватия или Словения не би се понравило на българското правителство. За провинция Палермо отбелязва, че няма уважение към сицилианския характер и контактите, които са осъществени в миналото, не оставят добро впечатление. Провинция Венеция, в която българските капуцини се чувстват добре, е за предпочитане. От своя страна Ронкали предлага на главния настоятел на ордена да включи България към някоя друга провинция и така да даде възможност за устойчивост на капуцините в България до подготвянето на тяхна собствена провинция. Що се отнася до предаването на енориите на викариата, той не предлага нищо ново, но допуска увеличаването на местното мирско духовенство, което един ден меже да измести капуцините.

Той отбелязва един важен факт, а именно, че викариатът е много богат на призвания, и предлага създаването в Пловдив на капуцински манастир с монашески живот и новициат. Ронкали не скрива своята надежда за обединение на църквите. “Не трябва да си правим прекалени илюзии, но не трябва и да се отчайваме. Голямата загадка е в ръцете на Всевишния, а той не ни е казал кога ще я разкрие. Затова трябва да подражаваме на Светия отец, който много настоява във всеки случай от наша страна всичко да бъде подготвено. Ако връщането към Църквата майка би трябвало да се случи, каква нова област за изява на капуцините? Аз мисля, че те трябва да бъдат готови, в случая дори да сменят обреда си”[11].

Както се вижда, икуменизмът на Ронкали през този период се проявява според директивите на Ватикана. Не може да се говори за икуменизъм в истинския смисъл на думата. Единството на църквата е очаквано и търсено като завръщане към Рим[12].

В началото на своята мисия в България Ронкали влиза в контакт с представители на Българската православна църква. На 26 август 1925 г. апостолическият пратеник прави посещение на добра воля в сградата на Св. Синод, където е приет от зам.-председателя Врачанския митрополит Климент. Същият митрополит връща визитата на следващия ден. По това време председателят на Св. Синод Софийският митрополит Стефан е на икуменическа среща в Стокхолм[13].

Политиката на Ронкали, която предвижда създаване на семинария, среща голяма съпротива от страна на мисионерите. Така е, защото съществуват различия с клира от латинския обред. Пасионистите от Никополската епархия протестират срещу намерението му да създаде семинария за местния клир. Реакцията на отците капуцини е подобна, тъй като и те се намират в същото положение[14].

Контактите на апостолическия визитатор в България с генералната курия на капуцините продължават. През юли Негово Преосвещенство е информиран от главния настоятел на капуцините отец Агнело за присъединяването на българската капуцинска мисия към провинция Северен Тирол. От своя страна Ронкали засвидетелства своята вяра в апостолата на капуцините във викариата в писмо от 22 юли 1926 г., адресирано до Мелкиор от Бениза, генерал на капуцините, където изразява две пожелания.

Първото пожелание се отнася за младежите, изпратени от ордена в новициата в Мерано, Северна Италия, и тяхната свещеническа и мисионерска подготовка. Още от началото Ронкали предвижда един факт, с който мисията се сблъсква по-късно. Неговите съвети са в тази насока: “… да се обучават така, че да излязат идеални, ако трябва, отлични прозаици, дори поети в националния си български език. Как ме огорчава незнанието. Какво да отговориш на нападките на православните, когато наричат католицизма чужд на България поради факта, че неговите най-образовани представители говорят добре италиански и френски, дори немски, но не познават или говорят много лошо като селяните техния национален език! Обяснявам си отлично миналото. Но за бъдещето не могат да се търсят извинения. Капуцините трябва да се подготвят не само за отлично ползване на техния роден език, но също и да дадат значителен принос за проникването на католическата християнска мисъл в младата българска литература”[15].

Другото пожелание, което визитаторът изразява, е желанието му бъдещите български капуцини да работят не само за запазване на католицизма, но да се заемат с неговото разпространение в езическите страни.

В същото писмо откривам един много интересен факт, т.е. че Конгрегацията за пропаганда на вярата изразява желание и поканва българските капуцини в съгласие с местния апостолически викариат да започнат покръстването на “помаците”[16]. В писмо от 6 август 1926 г. главният настоятел на ордена на капуцините уверява Ронкали, че съветите и препоръките, изразени в неговото поредно писмо, ще бъдат взети под внимание[17].

През това време визитаторът развива голяма благотворителност в полза на бежанците от Егейска Македония и Тракия. Между бегълците има и католици от източен обред. В тази проява се включват Българската православна църква и различни български и международни организации.

Дейността на Ронкали в този момент не може да се характеризира като прозелитична, тъй като първата трапезария е открита в Несебър, град с изключително православно население. Моментът е доста комплициран и той си дава сметка за това[18].

Благотворителната дейност на Ронкали продължава и след земетресението през 1928 г. Той пристига веднага в засегнатите райони в Пловдив и областта. В тези дни на изпитание Ронкали е близо до миряните и посещава енориите на капуцините, засегнати от земетресението[19]. Придружен от Викенти Пеев, той посещава и селища, населени с православни. По тяхно настояване Ватикана изпраща финансова помощ на стойност 1 000 000 лева за пострадалите от земетресението[20].

Неговата благотворителна инициатива не му пречи да бъде в центъра при създаването на организацията “Католическа акция в България”. В началото на март 1929 г. католическите религиозно-просветни и благотворителни дружества участват на първия си конгрес, където апостолическият визитатор произнася реч при откриването, в която обявява принципите, според които трябва да се развива Съюзът на католическите дружества в България[21]. За да потвърди, че приема директивите на Св. Престол, конгресът изпраща телеграма до папата, а Ронкали е избран за почетен президент[22].

От 1 до 4 ноември 1928 г. Ронкали е гост на серафическата семинария на отците капуцини в Бресаноне и в Мерано[23]. За посещението си в Бресаноне той уведомява провинциала Анджелик Гриес с писмо от 4 октомври 1928 г.[24]

Посещението му в провинцията започва веднага след поверяването на българската капуцинска мисия на провинция Бресаноне. Гостът се запознава с условията на живот и атмосферата, при която ще се обучават младите български капуцини[25]. Вероятно по време на тази среща капуцините изразяват загриженост относно проекта на Ронкали да построи семинария, която би възпрепятствала мисионерската дейност на капуцините в Софийско-Пловдивския викариат[26].

Построяването на семинария е една от основните цели на визитатора в България и има отношение с реорганизацията на източните католици[27]. Опозицията, която той среща от страна на пасионистите и на капуцините, техните добри контакти с Конгрегацията за пропаганда на вярата и със Св. Престол, които от много години поддържат постоянни отношения и с двете институции, затрудняват реализацията на неговия проект, така че в крайна сметка префектът за пропаганда на вярата не го приема. Планът на Ронкали предвижда основаването на семинария на национално ниво, в която да учат младежи от източния и западния обред. Същото предложение обаче предизвиква конфликт за юрисдикция между Източната конгрегация и Конгрегацията за пропаганда на вярата. Все пак семинарията е създадена през последните месеци от пребиваването на Ронкали в България. На 16 септември 1934 г. тя е отворена от него самия и поверена на отците йезуити[28]. Въпреки това поради различни църковни и политически интереси проектът на Ронкали няма успех[29].

След подписването на тъй наречените Латерански договори през 1929 г. между Св. Престол и фашисткия италиански режим (Конкордата между Ватикана и Италия) позицията на Ронкали в България придобива други измерения[30].

На 26 септември 1931 г. е създадена апостолическата делегация в България. Това признание за Католическата църква на политическо ниво благоприятства католическото дело в страната. Ронкали е назначен за първи апостолически делегат. Естествено, Българската православна църква реагира срещу основаването на апостолическа делегация и назначаването на апостолически делегат[31], но в такива случаи политическите интереси надделяват[32].

Ронкали ръководи духовни упражнения на католическия клир в България, включително и на отците капуцини. От 4 до 8 август 1930 г. той води духовните упражнения на същите отци в столицата[33]. В този случай е видно писмото на Агнело от Шпитал от 29 септември 1930 г. до неговия началник, в което пише: “Сигурно това беше много специална Божия благодат, духовните упражнения под ръководството на монс. Ронкали, чието топло слово донася вълна на нов плам в сърцата на мисионерите. Трябва да си пожелаем ползата от тях да накара да се чувстват неговите благотворни ефекти за дълго време”.[34]

От 4 до 8 септември 1933 г. Ронкали провежда в София годишен курс духовни упражнения с отците капуцини. Изглежда, че през същата година се засилва връзката му с Викенти Пеев. В началото на октомври монс. Пеев го придружава в Италия, а на 23 октомври и двамата имат аудиенция при папа Пий ХI[35].

На 27 ноември 1934 г. Ронкали е назначен за апостолически делегат на католиците от латински обред в Константинопол. Същия ден е приет от папа Пий ХI. По време на срещата апостолическият делегат настоява за промяна на  епископската му титла. На 16 декември 1934 г. той се завръща отново в София[36]. На 25 декември, Коледа, отслужва литургия в църквата “Св. Йосиф”, по време на която произнася трогателна проповед, от която проличава неговата симпатия към българския народ[37].

Новият апостолически делегат за Турция и Гърция напуска българската столица на 4 януари 1935 г. В пътуването го придружават секретарят дон Джакомо Теста, канониста Дела Тола и домакинът Луиджи Брешани[38].

Още преди окончателното заминаване на Ронкали Св. Престол назначава в България негов заместник. На 15 декември 1934 г. на този пост е назначен Джузепе Мацоли[39]. Той е роден на 22 ноември 1886 г. във Фабриано, Италия. Първоначално учи гимназия, после изучава философия и теология в семинарията във Фермо – Камерино. На 9 юли 1911 г. е ръкоположен за свещеник. В разстояние на една година работи в енория, където развива своята дарба за работа с младежите. Поради това е назначен за преподавател и заместник-ректор на семинарията във Фабриано. През 1921 г. той придружава като личен секретар монс. Касуло, апостолически делегат в Египет. По-късно Мацоли е одитор на същата апостолическа делегация. На тази длъжност го заварва назначението му за апостолически делегат в България. На 19 февруари 1935 г. в Йерусалим Джузепе (Йосиф) Мацоли е ръкоположен за епископ от Густаво Теста, апостолически делегат за Палестина, Египет, Арабия и Абисиния и въведен в епископско достойнство с титлата Джермски и Хелеспонтски[40]. В България Мацоли прекарва десет години. Умира на 8 декември 1945 г. в София в резиденцията си на ул. “11 август” № 6[41].

В началото на юли 1935 г. монс. Мацоли пристига в българската столица[42]. В зала “Св. Франциск” на католическата енория от латински обред в София е официално представен на католическата общност в присъствието на свещеници и църковни ръководители от двата обреда. Епископ Пеев представя новия апостолически делегат, който е поздравен сърдечно от клира и от вярващите. От своя страна Мацоли благодари за топлия прием[43].

Вероятно Мацоли поддържа добри отношения с апостолическия викарий и отците капуцини, които имат основна роля в цялостната католическа мисия в България. Това е видно в доклад от 14 февруари 1940 г. на Игнатий от Бар за посещението му в Софийско-Пловдивската мисия. Той е натоварен от генерала на капуцините да изслушва желанията и указанията на църковните власти, на отците и на братята и да прави собствени наблюдения по време на посещението в мисията. Въз основа на тях той изготвя доклад. В него указанията на апостолическия делегат се намират на първо място.

Мацоли признава с голямо задоволство заслугите на отците капуцини в България. Но това не му пречи да препоръча на членовете на ордена да се занимават по-активно със социални дейности. Апостолическият делегат констатира, че те вече работят в тази насока с желание, но по неговото мнение се задълбават твърде много в дреболии и хвърлят много сили в безполезни спорове с мирските свещеници. Младите клирици трябва да се обучават в тази насока и така престижът на капуцините би се увеличил. На Мацоли прави впечатление, че отците учат много години в чужбина, така че при завръщането си не знаят майчиния си език. Този факт се наблюдава особено в градовете София и Пловдив. Апостолическият делегат не упреква никого, но препоръчва капуцините в София[44]да привличат населението с една по-хубава и чиста църква, чрез по-градивни богослужения и с по-приветлив манастир. Според апостолическия делегат същият манастир прилича по-скоро на кръчма, отколкото на религиозен дом. Делегатът не е против пушенето, но трябва да се внимава “когато посетителят отвори вратата на манастира, да не чувства пушека веднага”.[45]

Според друг доклад от 29 юни 1939 г. на Леополд от Дзейе, главен настоятел на капуцините в България, предназначен за генерала на капуцините, софийските братя са много разочаровани от действията на апостолическия делегат. По повод смъртта на папа Пий ХI монс. Мацоли поверява ръководството на траурната литургия  на свещеник йезуит.

Документът отново потвърждава забележките на апостолическия делегат по отношение на енорията в София. В нея католиците от латинския обред са 4674, от които 3690 са чужденци, а местни са 984, със седем свещеници капуцини и двама братя лаици. Настоятелят потвърждава, че в пастирската работа на събратята му в София, където енорийски свещеник е отец Йозафат, има слабости – “хармонично сътрудничество и координация като конференции, лаически апостолат, католическо действие и пр.”[46]

В допълнение към доклада за каноническата визита в Софийско-Пловдивската мисия, извършена през април 1937 г., се отбелязва, че отец Ангел от Пловдив, главен настоятел на капуцините в България, свидетелства, че има много кандидати за ордена, които се губят, защото провинция Бресаноне отказва да приема повече от двама кандидати лаици и двама ученици годишно. Църковната власт, т.е. апостолическият викарий и апостолическият делегат са против такъв план[47].

По този повод се вижда ясно, че капуцинската мисия в България развива сериозен апостолат и е в състояние със собствени сили да задоволи нуждите си от кадри. От друга страна, увеличаването на капуцините във викариата не е необходимо поради малкия брой на католиците, а за тяхното религиозно обслужване стигат наличните мисионери.

Според статистика от месец май 1941 г., направена лично от монс. Пеев в Софийско-Пловдивския викариат, католиците наброяват 27 715. Следните данни представят положението в населените места, както следва: Пловдив – 6405, Секирово – 5153, Ген. Николаево – 5001, София – 4650, Житница – 1993, Калояново – 1065, Белозем – 807, Миромир – 782, Дуванли – 779, Антраниково – 359, Ямбол – 280, Борец – 241, Бургас – 200[48].

По време на престоя на Мацоли в България се случва един куриозен и в същото време скандален факт. В писмо от 24 март 1941 г., подписано от Викенти Пеев до кардинал Евгений Тисерант, секретар на Конгрегацията на източните църкви, се съобщава, че капуцините в София начело с главния настоятел заявяват категорично, че няма да служат литургия в църквата “Св. Франциск” в София. Според викария капуцините се страхуват от възможноста да възникне някоя скандална сцена в присъствието на миряните.

В този квартал живеят около 300 семейства от латински обред, които не искат да посещават св. литургия от източен обред. Намесата на апостолическия делегат и на апостолическия викарий се оказва безполезна. Мисионерите заявяват, че поемат отговорността за последствията.

От канонична гледна точка това наистина е тежък акт на непослушание, но фактът показва, че мисионерите се чувстват достатъчно силни и в същото време уверени в себе си. По този повод монс. Пеев открива за вярващите капелата за сестрите на св. Йосиф на ул. “Шипка”, която е близо до църквата “Св. Франциск”.

В отговора си от 2 април 1941 г. кардинал Евгений Тисерант отбелязва, че в този случай не може да разбере поведението на свещениците от храма “Св. Франциск”, но от писмото се разбира, че забележките и протестите идват вследствие на новата уредба на храма. Според него капуцините нямат никакво морално право, тъй като църквата не е тяхна и от много години е в състояние на полуизоставеност, а св. литургия се извършва само в неделя.

Новата разпоредба за църквата “Св. Франциск” предвижда тя да се повери на кармелитките, като латинският религиозен обред се запази. Според плана всичко се свежда до въпроса за работното време, за което е лесно да се постигне споразумение с кармелитките. Съществува и проект за нова латинска катедрала.

В писмо от 5 април 1941 г., адресирано до Донат от Веле, генерал на капуцините, кардиналът уверява, че по същия проблем трябва да се прибави една неуточнена оценка на целите, преследвани от Конгрегацията за източните църкви, на която вероятно се приписва програмата за ориентализация на всяка цена[49].

Капуцините, свикнали да бъдат в центъра на католическата мисия в България и да поемат по-голяма отговорност, въпреки че действителността ги поставя в привилегировано положение, в този случай се чувстват пренебрегнати. Без друго те вече чувстват друг вятър, който ще дойде от Рим след смъртта на епископ Пеев.

След смъртта на монс. Мацоли за временно управляващ апостолическата делегация в България е назначен отец Франческо Галони. Той е роден на 18 февруари 1890 г. в Лодето ди Ровато (Бреша), Северна Италия. На 5 юли 1914 г. е ръкоположен за свещеник. По време на Първата световна война е военен капелан в италианската армия. През месец септември 1921 г. е изпратен с хуманитарна мисия в България. По-късно основава в София “Istituto Pro Oriente”, девически пансион и библиотека[50]. През 1945 г. Галони е назначен за временно управляващ апостолическата делегация в София[51], а през 1948 г. е титулярен апостолически делегат в България[52]. Титлата му обаче не е призната от българското правителство, което през 1949 г. закрива ватиканското представителство в България. Франческо Галони умира на 5 юни 1976 г. [53]

Както вече споменах, през 1921 г. Галони пристига в България като представител на италианска мисия за издирване на безследно изчезнали италиански войници през Първата световна война [54].

За да улесни тази хуманитарна задача, Св. Синод издава специално окръжно до епархийските началства, които да изискват от подведомствените си енорийски свещеници да установят живеят ли в енориите им италианци, пристигнали в България след войната и дали разполагат с данни за починали италиански войници. Мисията се ръководи от желанието да помогне на италианските войници, като им гарантира, че няма да бъдат обезпокоявани, ако желаят да живеят в България.

Според указанията на синодалните архиереи събраните сведения трябва да се изпращат чрез митрополиите до Св. Синод, който от своя страна се задължава да ги предостави на свещеник Франческо Галони, установил се в католическата църква “Св. Йосиф”, в София[55].

Оказва се, че задачата на отец Галони е съвсем друга, а официално представената версия, че издирва италиански войници е само прикритие. Разбира се, това е една чисто хуманитарна акция и българските архиереи подхождат към нея твърде отговорно.

Според доклад на отец Франческо Галони от месец ноември 1922 г., озаглавен “Надеждите за Църквата на Балканите”, предназначен за Негово Светейшество Папата,[56] основните пунктове за мисионерска дейност в България са католическите села в Северна и Южна България. Според отец Галони именно от тези центрове би могло да се осъществи едно католическо религиозно и културно проникване сред православните българи.

В споменатия доклад Франческо Галони прави много интересни заключения, които засягат българския народ. Според него българите са жадни за образование и приемат със симпатия всеки опит и всеки възможен случай за контакт. Поради тази причина всяка една религиозна пропаганда сред тях би имала успех.

За духовността на православните Франческо Галони отбелязва, че “… нито клирът нито народът (с редки изключения) познават, нито практикуват молитвата; всичко се свежда до традиционни символи, литургически често деформирани, почти винаги лишени от каквото и да е духовно вдъхновение текстове”[57].

Според документа политическите партии, появили се като следствие на социални борби (комунисти и земеделци), са безразлични към богословските проблеми. Някои от ръководителите и многобройните последователи на земеделската партия дори изпитват симпатия към католиците.

В средите на българското образование (средно и висше) не е застъпена антикатолическа теза в истинския смисъл на думата, поради това интелектуалната физиономия на българския народ е преди всичко скептична, непозната, отколкото насочена срещу Рим.

В заключението си Галони отбелязва, че православният клир се страхува от духовната и интелектуалната дисциплина на Рим, поради това едно колективно движение към обединение с Рим изглежда не само невъзможно, но и нелогично.

Информацията относно състоянието и необходимостта от мисионерска дейност в България са оценени като интересни от Секретариата на Ватикана и затова с писмо от 14 ноември 1922 г. е изпратен писмен доклад до кардинал Van Rossum, префект на Конгрегацията за пропаганда на вярата, както и до Източната конгрегация[58].

След закриването на апостолическата делегация в България през 1949 г. за пазител и администратор на имотите и фондовете на Ватикана е назначен Плачидо Корси, пасионист. В негово писмо до Васил Коларов – министър на Външните работи и на изповеданията, се узнава, че през 1948 г. Корси е назначен за секретар на апостолическата делегация в България. Той заема длъжността от 5 август 1948 г. до ноември същата година и от 3 януари 1949 г. до самото закриване на легацията. Преди да напусне страната, Корси поверява пазенето на Ватиканските имоти на Фортунат Бакалски, капуцин. За тази цел Плачидо Корси подписва пълномощно, което носи дата 25 юни 1949 г.[59]

_____________________

*Материала е предоставен от автора. За справки: Румен Ваташки, Шуменски университет, Катедра по Теология.

[1]. Апостолическият посетител е папски представител със специални поръчения към епархии и към граждански правителства. Cfr. Chiappetta, Luigi, Op. cit., р. 149.

[2]. Giovanni XXIII – Ottima e reverenda madre. Lettere di papa Giovanni alle Suore, Bologna, 1990, рр. 17–18; Н. В. Преосвещенство архиеп. Анджело Джузепе Ронкали. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1926, с. 102; Н. В. Преосв. Ронкали, Календар “Св. св. Кирил и Методий, 1935, с. 139–141; Н. В. Пр. архиепископ Анджело Дж. Ронкали. Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1925,  бр. 1, с. 1–2. Вж. подробности от Della Salda, F. Obbedienza e pace. Il vescovo A. G. Roncalli fra Sofia e Roma 1925-1934. Genova, 1989, pp. 3–7.

[3]. Giovanni XXII, Il giornale dell’anima, Roma, 1964 г., pp. 547; Рубрика “Хроника”. – Истина, 1925, бр. 56, с. 4.

На 3 май Ронкали отслужва св. литургия в католическата катедрала “Св. Йосиф” в София в присъствието на католическото духовенство и много вярващи.

От биографията му интерес представляват и някои факти, които се отнасят до научната му дейност. Той е автор на ценно научно съчинение за кардинал Цезар Бароний, за благотворителните институти в Бергамо, както и многобройни статии върху историята на област Бергамо. Под научното ръководство на Ахил Роти (бъдещия папа Пий XI) Ронкали подготвя научно съчинение за апостолическото посещение в Бергамо на Карл Боромей. Изследвал е въпроса за контрареформацията в Италия и успява да събере интересни сведения за Бергамската епархия. Автор е и на книга за Джакомо Радини Тедески, епископ на Бергамо, умрял през 1914 г. Тези негови трудове имат принос към църковната история на Италия. Срв. Н. В. Пр. Арх. Анджело Джузепе Ронкали. Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1925, бр. 1, с. 1.

[4]. Della Salda, F., Op. cit., pp. 34.

[5]. Roncalli, A. Lettere dall’oriente. Brescia, 1968, p. 21.

[6]. Della Salda, F., Op. cit., pp. 34–35.

[7]. Giovanni XXII, Il giornale…, p. 548.

[8]. Според документа генералът на капуцините се намира на посещение в капуцинските мисии в Бразилия, когато разбира за избирането на апостолически визитатор в България. Отец Джузепе възнамерява да говори с Ронкали преди заминаването му и желае да го запознае с най-важните задачи пред капуцинската мисия в България. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[9]. Писмото е от 5 юли 1925 г. от Рим. AGC, H 95, Fasc. Acta Ordinis.

[10]. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Ронкали веднага се запознава с този проблем и провежда няколко разговора със свещеника. Взима под внимание много документи, след което настоява за мнението на монс. Пеев и на най-уважаваните капуцини във викариата. Не без значение за него е и общественото мнение в локалната католическа среда. При разговорите с провинилия се капуцин Ронкали търси свещеническата душа на отец Ашиков и я намира още жива и чувствителна. Информацията за поведението му по това време е добра – не пие, не злослови, всяка неделя се изповядва и причестява. Все още упражнява лекарско изкуство, но го прави по необходимост, без да дава повод за съблазън, както преди. Монс. Пеев няма нищо против той да се върне отново в своя манастир и да остане във викариата. Събратята му изказват желание да го приемат отново като брат, да му помагат и сътрудничат. Според него отец Салватор трябва да бъде приет на изпитание за една година при следните условия: да престане незабавно да се занимава с лекарско изкуство, да не пие, освен малко вино, да не се занимава с интриги и да не държи никакви пари у себе си. Монс. Ронкали е за мирно решаване на случая и прави всичко възможно в тази насока.

Писмото е от 8 юли 1925 г. и е адресирано до Фердинанд от Манербио, генерален секретар за мисиите на капуцините. AGC, H 95, II.

[11]. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[12]. Папите Бенедикт ХV (1914-1922 г.) и Пий ХI (1922-1939г.) имат специална политика към източните църкви. През 1917 г. в Рим е основан Ориенталският институт, където се изучава източна история, теология и литургика. За да се опознае източната християнска традиция, папа Пий ХI позволява на бенедиктинските манастири в Шеветонье (Chevetogne) и в Нидералтайх (Niederalteich) да живеят според православната духовност. Cfr. Neuner, P. Breve manuale dell’ Ecumene, Brescia, 1988, pp. 88-89; Smit, G, Roma e l’oriente cristiano. Roma, 1944, pp. 166-172.

[13]. Може да се говори за нормални контакти с Българската православна църква според практиката, разпространена сред представителите на Св. Престол. Ронкали изпитва уважение към Православната църква. Той заявява, че същата църква пази догмите на вярата като съкровище. Della Salda, F., Op. cit., p.  41.

[14]. Della Salda, F. Op. cit., p. 42.

[15]. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[16]. Ронкали трябва да е много ентусиазиран, защото според него капуцините трябва да се запознаят с обреда, историята и литературата на Източната църква според указанията на папа Пий ХI. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[17]. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[18]. Della Salda, F., Op. cit., p. 47.

В началото на 1926 г. Св. Престол дарява за бежанците 500 000 лева за организиране на кухни за децата на бежанците в Несебър, Бяла и други градове. В края на годината Ронкали получава от Ватикана още 1 000 000 лева. Вж. Чапликов, В. Рубрика “Из живота на католиците у нас”.  – Истина, 1927, бр. 3, с. 2-3.

[19]. Della Salda, F., Op. cit., pp. 83; Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1928, бр. 1, с. 2.

[20]. Папата е подарил нови 500 000 лв. за пострадалите в България. – Истина, 1928, бр. 2, с. 1.

[21]. Della Salda, F., Op. cit., р. 85.

[22]. Чапликов, В. – Учредителният…, –  Истина, 1929, бр. 45, с. 1-2.

[23]. Giovanni ХХIII, Il giornale…, р. 553.

[24]. Във връзка с посещението в доклад до Главното седалище на ордена провинциалът изразява загриженост за интересите на ордена, ако монс. Пеев пристигне по същото време в Рим. Този факт, достатъчно показателен, потвърждава, че капуцините в Бресаноне нямат доверие на капуцинския епископ. Анджелико от Гриес настоява за указания от Генералната курия за предстоящите си разговори с визитатора в България. Писмото е от 13 октомври 1928 г., Бресаноне. AGC, H 95, III, 1928 г.

[25]. От октомври 1926 г. българската капуцинска мисия е поверена на провинция Северен Тирол, а от 1928 г. на тази в Бресаноне. Cfr. Roncalli, A. Il giornale dell’ anima, Bologna, 1987, р. 774.

[26]. AGC, H 95, III, 1928 г.

[27]. Della Salda, F. Op. cit., р. 93; Паскалев, Климент. Грижите на Н. В. Преосвещенство Ронкали за католиците от източен обряд. – Истина, 1934, бр. 32, с. 3.

[28]. Della Salda, F. Op. cit., pp. 94-97.

[29]. Гюлов, Д. При раздялата на Н. В. Преосвещенство Анджело Джузепе Ронкали, пръв апостолически делегат в България. – Истина, 1934, бр. 32, с. 1-2.

[30]. Della Salda, F. Op. cit.,р. 87.

[31]. Апостолическите делегати са титулярни архиепископи, които изпълняват функциите си при местните църкви и информират Св. Престол за всичко, което се отнася до църковния живот. Използването на наименованието “апостолически делегат” е окончателно изяснено в съобщението на държавния секретариат на Негово Светейшество от 8 май 1916 г. Това наименование се дава на представители на Ватикана без дипломатически характер. Cfr. Annuario pontificio, Vaticano, 1943, p. 649; Staffa, D. Delegato apostolico, Enciclopedia cattolica, volume IV, Vatticano, 1950., coll. 1345-1348.

[32]. Cfr. Della Salda, F. Op. cit., p. 104-106. Cfr. Giovanni XXIII, Pensieri del diario. Vicenza, 1963, pp. 15-16.

[33]. Roncalli, A. Il giornale dell’Anima. Bologna, 1987, pp. 477-507; Р., Г. Негово В. Пр. Анжело Джузепе Ронкали и духовенството. – Истина, 1934, бр. 32, с. 4.

[34]. AGC, H 95, fasc. 2, 1908-1949.

[35]. Giovanni XXIII, Il giornale…, p. 558; Нашите владици при Светия Отец. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1934, с. 111.

[36]. Giovanni XXIII, Il giornale…, p. 560;  Н. В. Пр. Ронкали по случай назначаването му на нов пост. – Истина, 1934, бр. 28, с. 1-2.

[37]. “…Драги братя, никой не знае пътищата на бъдещето? В какъвто и край на света да ми се случи да ида, ако някой от България мине край моята къща през нощта, изпаднал в безизходно положение, той ще намери на моя прозорец светилника запален. Похлопай, похлопай! Няма да те запитат дали си католик или православен: брат от България – достатъчно, влез. Две братски ръце ще те прегърнат, едно горещо приятелско сърце празненствено ще те посрещне; понеже е такава Божията любов, излиянията на която са услаждали живота ми през десетгодишното ми пребиваване в България. Това е най-благоуханното цвете на Христовия мир.” Della Salda, F. Op. cit., pp. 259-262; Вж. Прощално слово на Н. В. Пр. А. Д. Ронкали. – Истина, 1934, бр. 33, с. 1-2.

[38]. Giovanni XXIII, Il giornale…, р. 561; Драгов, Хр. Изявления на монсеньор А. Ронкали. – Истина, 1935, бр. 34, с. 3.

На 28 октомври 1958 г. Ронкали е избран за папа под името Йоан ХХIII. С неговото име се свързва едно от най-големите събития в църковната история на ХХ век – свикването на Втория Ватикански събор през 1961 г. Умира на 3 януари 1963 г. Срв. Йоан, архимандрит. Втори Ватикански събор. – Духовна култура, 1966, кн. 10-11, с. 27.

[39]. Annuario Pontifico, 1943, р. 351.

[40]. Драгов, Хр. Н. В. Преосв. Джузепе Мацоли. – Истина, 1935, бр. 11, с. 1. Annuario Pontifico, 1943, p. 351; Монс. Джузепе Мацоли, новият апостолически делегат в България. – Истина, 1935, бр. 46, с. 1; Н. В. Пр. Джузепе Мацоли. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1936, с. 108-109.

[41]. Серийски, Р. Всепреосвещеният Йосиф Мацоли почина. – Истина, 1945, бр. 1049, с. 1.

[42]. Поради затварянето на Ватиканската документация след февруари 1922 г., която включва периода на монс. Мацоли като апостолически делегат в България, в настоящия труд не са използвани достатъчно документи. Мацоли не е на нивото на архиепископ Ронкали. Затова неговото присъствие в католическия печат не е толкова забележимо. Известно е, че ватиканските архивни фондове, включително тези на римските конгрегации, са достъпни до края на понтификата на Бенедикт ХV.

[43]. Др. Тържеството в чест на Н. В. Преосв. Джузепе Мацоли. – Истина, 1935, бр. 11, с. 2-3.

[44]. Вероятно Мацоли не познава добре ситуацията в другите капуцински енории, защото в доклада си той не изразява мнение за тях, а преди всичко за Софийската. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[45]. Провинциалът Игнатий от Бар отбелязва, че всички свещеници без изключение потвърждават, че в началото на тяхната мисионерска дейност в България срещат проблеми от недостатъчното познаване на родния си език. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[46]. AGC, H 95, fasc. 2, 1908-1949.

Според мен докладът, направен от главният настоятел отец Леополд от Дзейе срещу местния настоятел отец Йозафат Марков, е тендециозен. Преди назначаването му за главен настоятел на капуцините на 14 януари 1938 г., той е енорийски свещеник в София (1929-1934) и ако нещата през юни 1939 г. са такива, каквито ги описва, той също носи отговорност. Разбира се, съжителството на един бивш енорийски свещеник, главен настоятел, и настоящ енорийски свещеник и местен настоятел поражда почти винаги антагонизъм. В същия документ главният настоятел потвърждава, че съществуват противоречия с настоятеля в София. Като главен настоятел отец Леополд трябва да живее в Пловдив, близо до капуцинските центрове, но той предпочита да остане в столицата. Вж. 100-годишният юбилей на отците капуцини в България (1841-1941). С., 1941, с. 25-26.

[47]. AGC, H 95, fasc. 2, 1908-1949.

[48]. ЦДА, Ф. 166 к, oп. 4, a. e. 62, л. 8.

Според статистика, която се отнася за 1935 г., католиците в същия викариат са 26 501 души. Както се вижда, наблюдава се малък прогрес. Срв. Изчисление на католиците от Софийско-Пловдивската епархия, съгласно статистиката от 30 юни 1935 г. и храмови празници. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1936, с. 125.

[49]. AGC, H 95, fasc. 2, 1908-1949.

[50]. Драгов, Х. “Животът на светците”. – Истина, 1943, бр. 950, с. 1-2.

[51]. Временно обслужващи папската делегация в България. – Истина, 1945, бр. 1049, с. 1.

[52]. Монсиньор Франческо Галони титулярен апостолически делегат. – Истина, 1948, бр. 1180, с. 1.

[53]. Осветени портрети. – Абагар 1, 1996, бр. 6, с. 4-5.

Върху библиографията на ФранческоГалони може да се консултира Eldarov, G. Monsignor Francesco Galloni (1890-1976) in Bulgaria (1921-1948). Archivio cattolico bulgaro di Roma “Abagar”. Roma, 1989, pp. 7-29.

[54]. За съжаление, поради забрана да се работи с документи след 1922 г. в Секретния архив на Ватикана, период, който се отнася за сегашното ми изследване, не можах да работя с достатъчно документи върху дейността на Галони в България и отношението му към капуцините.

[55]. ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 33.

За дейността на дон Франческо Галони в България и Италия вж. по-подробно Монтанина дом на християнско братолюбие. – Истина, 1949, бр. 1189-1190, с. 3-5.

[56]. Франческо Галони съставя своя доклад, след като прекарва в България една година. През това време той има възможност да опознае добре страната, както и да се запознае с различни социални и религиозни общности. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S., Rub. N. 109.

[57]. Аrchivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

[58]. Аrchivio Storico di Propaganda Fide,  N. S. Rub. n. 109.

[59]. Archivio Generale della Congregazione della Passione, Fondo Bulgaria, A. IV-III/15.

Изображение: АнджелоРонкали, като папа Иоан XXIII