The salvation of man

Петър Димитров

Abstract

The theme of the salvation of man is important both for Christian literature and for dogmatic theology, for moral theology, in general, it runs through the whole problem of systematic the ology. Here the participation of man in the spiritual life of the Church, participation in the holy sacra ments and church services is of great importance. We will focus on these and some other important questions on the topic raised.

Key words: salvation, spiritual life, sacraments

***

Увод

Богословската литература посочва, че крайната цел и върховното предназначение е общуването (съединението) на човека с Бога, точно както е описан и пътят за постигането на тази цел: това е вяра със спазването на Христовите заповеди, с помощта на Божията благодат. Изглежда, че е достатъчно да се каже само една дума: „Ето пътят! – Върви!“.

Лесно е обаче да се каже: пътят е пред теб, върви! Но как да го направиш? Най-често на хората им липсва желание да вървят по този път. Душа, обременена със страсти, е склонна упорито да отхвърля всяко насърчение и всяка покана; тя се отвръща от Бога, не желаейки да се обърне към Него. Христовият закон не ѝ е скъп; в такава душа няма настроение дори да чуе за Него, или, казано по-просто, не ѝ се иска. Възниква въпросът: как да се достигне до състояние, в което да се появи желанието да се възнесеш към Бога по Христовия път; какво да се направи, така че Божият закон да се запечата в сърцето и човек, действайки според заповедите Господни, да прави всичко естествено, лесно, сякаш по собствена воля, сякаш не е под закон свише, а той (този закон) да извира от самия него?

Нека сега предположим, че човек се е обърнал към Бога, че е обикнал закона Господен. Но ще бъде ли успешно възходът към Бога, пътят на спазване на Христовите заповеди, просто защото има съответно желание? Съвсем не. Освен желанието е необходимо да се притежава сила и умение за действие: необходима е действена мъдрост. Всеки, който тръгне по истинския път на благочестивия живот или с помощта на благодатта започне да се стреми към Бога, придържайки се към Христовия закон, неминуемо ще бъде заплашен от опасността да се отклони от пътя, да се изгуби и да погине, намирайки се в умствената заблуда, че се спасява. Тези лутания са неизбежни поради склонността към грях и разстройството на силите, които се запазват в душата дори след искрено обръщане към Бога и които са способни да представят нещата на човек в изкривена светлина, да го заблудят и погубят. Към тях се присъединяват сатанински интриги, тъй като врагът на нашето спасение много неохотно се разделя с жертвите си, затова, когато някой от неговия кръг тръгне към светлината Христова, той го следва и му поставя всякакви мрежи и капани, за да го хване отново, и често наистина успява да го направи. Затова е необходимо онези, които вече имат желание да тръгнат по посочения път към Господа, да обърнат внимание на всички капани и изкушения, които ги дебнат по този път. Така, тръгващият към Господа, ще бъде предупреден за всичко предварително, ще вижда опасностите, с които неизбежно ще се сблъска, и ще знае как да ги избегне.

Изложение

Има един момент, и той е много забележим, ясно разграничен и забележим в хода на нашия живот, и това е моментът, когато някой започва да живее според Христос, моментът, в който съществените черти на християнския живот започват да се проявяват в човека. Християнският живот е пламенността и силата на активното живеене в общение (съюз) с Бога, чрез вяра в нашия Господ Иисус Христос, чрез Божията благодат, чрез изпълнение на Неговата свята воля, за слава на Неговото пресвято име. Същността на християнския живот се състои в общение с Бога (съюз с Бога) в Христос Иисус, нашия Господ, общение с Бога (съюз с Бога), което първоначално е скрито не само от очите на околните, но и от самия човек. Свидетелството за него, видимо за другите или ясно за нас самите, е огънят на действената ревност за едно-единствено нещо – за християнско богоугодно, с пълно себеотрицание и презрение към всичко, което е противно на богоугодния живот. Следователно, когато този пламък на ревността се разпали в душата, се полага основата на християнския живот; и в когото този пламък не угасне, той живее според Христос. Да живееш в благочестие и общение с Бога е трудно и мъчително, особено в началото. Откъде се намират сили да се изпълняват всички тези трудове както трябва? Отговорът е: от ентусиазирана ревност и с помощта на Божията благодат. И търговецът, и войникът, и съдията, и ученият имат трудна служба, изпълнена с много грижи; но какво ги спира да изпълняват трудовете си? Ентусиазмът и любовта към работата им. Именно това държи човек на пътя на благочестивия живот. Без това служенето на Бога ще бъде истинско бреме за нас, твърде голямо бреме, скука и безпокойство.

Ясно е, следователно, че без ревност ние сме лоши християни: мързеливи, отслабени, безжизнени, нито горещи, нито студени, и животът ни тогава не е нищо повече от скучно и празно занимание. Знаейки това, нека се стремим да се покажем като истински ревностни за добри дела, да бъдем истински угодни на Бога, нямайки в себе си нечистота или порок, нито нещо подобно. Достоверното свидетелство на християнския живот е следователно огънят на деятелната ревност за угаждане на Бога. А сега ще зададем въпроса: как се разпалва този огън и какво го причинява?

Ревността, за която говорим, се задейства от действието на Божията благодат, но не без участието на нашата свободна воля. Християнският живот не е тъждествен с естествения живот. Неговото начало и пробуждане също са особени. Точно както животът се пробужда в семето, когато влага и топлина проникнат до скрития в него кълн, а чрез тях и всеобновяващата се жизнена сила, така и божественият живот се пробужда в нас, когато Божият Дух проникне в сърцето и положи там основата на живота според духа, пречиствайки и възстановявайки помрачените и избледнели черти на Божия образ. Първо се пробуждат желанието и свободното търсене (чрез външно действие), след това слиза благодатта (чрез Светите Тайни), която, взаимодействайки със свободата, ражда огнена ревност. Нека никой не мисли, че може да създаде в себе си такава сила, която ражда духовен живот: за нейното придобиване човек трябва да се моли и да се подготвя да я получи. Огънят на ревността с духовна сила – това е благодатта Господня. Божият Дух, слизайки в сърцето, започва да действа в него не само с пламенна, но и с вседействаща ревност.

Прочетете още „Спасението на човека*“ →

Ивелина Николова

Темата за Божието Царство не може да се разположи в рамките на ед­но изследване, а още по-малко е въз­можно в една статия. Трудно би могла да бъде построена и логически, защото Божието Царство не ни е открито в пълнота[1], и не знаем много за неговия характер, който превишава представи­те ни за земно царство или за теократично общество[2]. Същевременно те­мата поражда интерес поради това, че Божието Царство е крайъгълен камък в нравственото учение на Иисус Хрис­тос[3] и в Неговото служение. На мно­го въпроси, свързани с него, Църква­та отговаря чрез учението си за назна­чението на човека и за неговото дос­тойнство и призвание, както в този свят, така и в бъдещия. По-нататъш­ните размисли ще бъдат пряко свър­зани с нравственото богословие и с обозначаване на по-важните акценти при търсене отговор на въпроса: „Как­во разбираме под Божие Царство!“

Светите отци и църковните писа­тели внимателно изследват тази тема и дълбоко проникват в нейната същ­ност. Св. Симеон Нови Богослов твър­ди, че в Божието царство „влиза този, който разбира в какво се състои то“[4]. Това разбиране обаче е сложен про­цес, който се постига не само чрез бо­гословско осмисляне, но главно пос­редством познанието на сърцето и чрез по-близко общение на човека с Бо­га. Битийната, моралната и есхатологичната връзка между тях оказва въздействие върху живота на човека на земята и във вечността. „Като аб­солютно благо на вечния живот Божи­ето Царство превишава всяка земна ценност; то е специфично Божие отк­ровение в пределите на човешкия опит“. Според Евангелието характерът на вечния живот е близък до естество­то на Божието Царство Тази теза лес­но бихме могли да потвърдим и текс­туално. Изразите „Божие царство“, „вечен живот“, „съкровище на небето“ и „спасение“ са взаимозаменяеми[5]. „Спасение“ означава и „вечен живот в Божието царство[6]“.

Божието Царство като „средото­чие на творческия акт на Бога[7]“ е ос­нование за съществуването на света и крайна цел на духовния стремеж на чо­века. Благовестието за настъпващото Царство е отправено към човека, защото Царството е предназначено за не­го още преди сътворението на света (Матей 25:34). Затова именно човекът се вълнува от него и желае да го придо­бие. В есхатологичен и сотириологичен смисъл стремежът към Царство­то превръща човека във висше творе­ние по благодат и го възкачва на ново битийно ниво. Това е и придобиването на възвисяващата се над емпиричните дадености богоустановена човешка същност[8].

Разговорът за Божието Царство е правилен дотолкова, доколкото в об­сега на нашето познание можем да от­крием това „общо пространство“, в ко­ето се пресичат „смисловите“ линии на преживяваните от човека ценности и степента на присъствие на Царство­то в неговия дух (Лука 17:21). В разми­съла за тайнственото и благодатно присъствие на Божието Царство у чо­века те винаги остават отворени, относителни и взаимно обуславящи се. Този факт обаче не ограничава вник­ването в разбирането за Царството, а само го поставя в рамките на достъп­ното схващане и по необходимост го свързва с вярата. Посредством вярата долавяме божествените прояви на Цар­ството. В конкретния случай ние не се насочваме единствено към времевия (тоест футуристичен или презентативен) или пространствения аспект на Цар­ството (като вечно, временно или уни­версално, което включва и горните две измерения[9]). В случая времето изчез­ва със степента на откриването на Цар­ството в света[10], при есхатологичния[11] или апокалиптичния му характер[12]. Основна остава само възможността да схващаме онази духовна реалност, ко­ято мислим като Божие Царство, коя­то въпреки есхатологичния си харак­тер не е непознаваема. Царството е изява на Божието снизхождане към чо­века, а достигането до него е процес, в който вярващият възхожда към Бога с помощта на Неговата благодат.

Църквата долавя важни характе­ристики на Божието Царство по апофатичен или катафатичен път. Ние разчитаме неговите външни прояви посредством вникване в самото наи­менование Божие Царство, а Божие и Царство служат за опорни точки при началния стадий на разумното ни поз­нание. Нравствената „същност“ на Бо­жието Царство, обаче, остава неуло­вима в наименованията; тя се открива в стремежа на човека към реализира­не на нравствените ценности през зем­ния му живот в Църквата.

Наименуването е първият позна­вателен акт, който човек извършва. Според свещеник Павел Флоренски „наи­менуването и познанието се извърш­ват в един и същи момент“. Това е не­обикновен акт по своето значение и последствия. Чрез него влизаме в не­посредствен диалог с мистичната ре­алност, която именуваме Божие царс­тво, разбираме идеите на Бога зако­дирани в него, но извършваме и своеобразен акт на самоотъждествяване. Имената, които Адам дава „на всич­ки добитъци и небесни птици и на всички полски зверове“ (Битие 2:20) не са произволни назовавания на заобикаля­щите го обекти, а проникновено наб­людение на характера и поведението им, разчитане и артикулиране на дълбинния смисъл, вложен в тях, чрез изговарянето на метафизически зададе­ните им имена[13]. За това заедно с ду­мите „Божието царство е тук, но все още не е“ ние говорим на себе си за невъзможността да обхванем необят­ното, поради което често пъти подхож­даме към него апофатично. Така прин­ципът на преобладаване на отрицани­ето над утвърждаването остава вали­ден и на ниво именуване на Божието Царство.

Пътят на именното познание на Божието Царство е съвместно дело на човека и на обекта – Божието царст­во, но не чрез тяхното противопоста­вяне и отделяне, а чрез взаимната им връзка. Името Божие Царство се мис­ли и като символно и символът тук е артикулиран (метафизически интерп­ретиран) като битие, което е повече от самото наименование. Това не оз­начава, че то не присъства реално в света или, че самото то е само сим­вол. Символът относително е равен на идеята, която символизира, без напъл­но да я изразява, въпреки че присъст­ва в нея. Той открива това, което сим­волизира, както името разкрива това, което именува, защото е негова идея. Според Николай Бердяев човешката лич­ност, която е чувствителна към проя­вите на Царството в духовния свят съ­що е символна, защото има в себе си знак от отвъдното; тя самата е знак за отвъдното[14]. Божието Царство като „символ…“ е отговор, чрез който Бо­жието откровение отвръща на двусмислието на историята[15] (то се появя­ва в историята, но осъществяването му остава извън нея) и е път за придоби­ване на истинско битие от човека. Из­вън историческите граници стремежът на човека към него е възхождане към Бога[16].

Божието Царство като онтологична даденост е бъдещ „възможен свят“, а не събитие, което се постига в конкретен момент; то е и бъдещ въз­можен избор, който извършваме в се­гашния живот. Изразите „Божие Царс­тво“, „възможен свят“ символно под­сещат за конкретна духовна реалност, за която говорим с езика на богосло­вието, но която чувстваме и познава­ме единствено в дълбините на духов­ната си природа. За да разберем какво означава Божие царство, трябва да мислим за него по-скоро посредством символа, но да виждаме отвъд него, ка­то се опитаме да прозрем неговия от­въден (външен на символа) смисъл.

По този начин трябва да разби­раме и нарицателното „възможен свят“. Мисълта ни преминава отвъд обхвата на следната дилема: този „въз­можен свят“ се разбира онтологично – като свят, различен от реалния или епистемологично – като друго раз­биране за реалния свят. Мисълта на сърцето, за разлика от мисълта на ума, винаги вниква, простира се отвъд хо­ризонта на символа. Тъкмо по този на­чин символът разкрива своя смисъл и ни позволява да открием неговото съ­държание по непосредствено-интуити­вен, а не по лексикално-дискурсивен път. Като посочва някакъв неизвестен за нас предмет, в същото време сим­волът ни дава възможност да извлечем познание, за да стане този предмет (ин­туитивно) известен за нас. Ние не се съмняваме в присъствието на Царст­вото в нашата духовна същност, но и на земята, защото го преживяваме в сърцата си. Със същата сила желаем да разберем повече за него и неговите прояви и в света, и у нас. В този слу­чай интуитивното знание като най-дос­тъпно и най-присъщо за човека е и най-вярното за него. То не е ирационално, а свръхрационално и като та­кова е пълно прозрение, което дости­га до идеалния и нравствения характер на Божието царство. Органът на не­посредственото интуитивно знание е сърцето, посредством което „осъщес­твяваме“ обективната връзка между духовните и нравствените прояви на Царството. Нашата интуиция не се нуждае от доказателства[17]; посредст­вом нея непосредствено се приближа­ваме до реалността на Царството и пре­одоляваме временното и вечното пос­редством вътрешно съзерцание (intuitus). Това е първичната форма на цялото ни знание[18]. Посредством ин­туитивното знание встъпваме в кон­такт с екзистенциалната реалност и на нравствените ценности[19].

Прочетете още „Царството Божие – реалност и есхатологично очакване*“ →

Димитър Киров

Помрачаване на Божия образ у човека

Човекът, съблазнен и увлечен към злото, не могъл да различи добро от зло, злоупотребил със свободата си и, като се поддал на измамата на лука­вия, отпаднал от Бога. Тогава грехът и злото проникнали у него и получи­ли достъп и власт над цялото му потомство. И както всяко същество чрез размножаване наследява белези на своите родители, така и новороде­ният човек носи генетични заложби на родителските си форми: човекът ражда човек, грешникът – грешник, страстният – страстен[1]. Ето печал­ното Адамово наследство, което по­лучава всеки от нас със самото си появяване на света! И това наслед­ство ние още повече умножаваме със собствените си грехове в продълже­ние на целия си живот.

Според християнското учение гре­хът нанесъл тежки поражения на човека, но той не засегнал същността на Божия образ у него и не довел човека до загубване на високото му достойнство[2]. Божият образ остава ненакърним и безсмъртен дори когато човек изпитва душевни страдания, физически болести и смърт. Схва­щайки в този аспект последиците от грехопадението, св. Григорий Ни­сийски оприличава греха у човека на ръжда, на кал, на мрак, които пок­риват душата му и не позволяват благодатната божествена светлина да се докосне до нея. Макар че човекът изменил на богоподобната си природа и на нравственото си назначение всеблагият Бог и след грехопадението му промислял за него, а човекът копнеел по Бога. Въз основа на битийната си обусловеност от Бога и на религиозно-нравствената си потреб­ност човек се привлича от Бога и сам търси съпричастност с Вечното и Съвършеното, за да възпълва не­съвършенството си[3]. И в греховното си състояние човек осъзнава в себе си желание да върши добро, дори сe устремява към него и го търси: „Же­лание за добро има у мене, но да го върша, не намирам сили“ (Римляни 7:18), изповядва св. апостол Павел не само за себе си, а за всеки човек под греха.

С оглед на по-пълното изясняване на антропологическите възгледи на св. Григорий Нисийски необходимо е най-напред да се спрем, макар че се отклоняваме от темата, на св. Григориевата постановка за задгробната участ на починалите некръстени де­ца. Ще се спасят ли от гледна точка на Божията любов и правда и ще наследят ли вечен живот рано по­чиналите от болест, захвърлени или умъртвени непосредствено след раж­дането си некръстени деца, тоест тези, които са напуснали тукашния свят преди да бъдат осветени от Божията благодат, преди да бъдат просветени и призвани към Иисус Христос и преди да са извършили свободно лич­но дело? Ако тези деца наследят Царството на небесата и благата на обетованието, за които християните с вяра се надяват, тогава езичниците биха били в много по-благоприятно състояние в отвъдния свят отколкото Христовите последователи, понеже през живота си християните в една или друга степен се провиняват пред висшата Правда – Бога[4]. Св. Гри­горий Нисийски мисли, че отговорът на този въпрос превишава умствените сили на човека, поради което той се позовава на Свещеното Писание и раз­съждава преди всичко като бого­слов, а не като философ. Според него душите на починалите некръстени деца не преминават през възпита­телно-изправителни степени в отвъд­ния свят, тъй като не са извършили лични грехове в тукашния, но съще­временно не съзерцават отблизо сла­вата на Всевишния[5].Може би в определена степен след преселването им в отвъдния свят те отобразяват Бога в душите си, възвисяват се към вселюбещата божествена Лич­ност, от Която пият живот, за да бъдат вечно живи, без обаче знанието им за Бога да превишава ръста на личния им духовен живот. Това озна­чава, че богопознанието им не е по-голямо от това, което има всеки човек в момента когато е извикан към живот по образа на Твореца. Това знание на човека за Бога, да­рувано му от Твореца заедно с бо­жествената му струя, е извор на неугасимия му устрем към доброто и вечното, към божествените висоти, докато достигне познаването Сина Божи, до пълната възраст на Хри­стовото съвършенство (Ефесяни 4:13). Следователно децата, които поради ранната си смърт не са могли да на­преднат духовно, но не са извършили и лични грехове, се намират в природосъобразно положение. Поради това душевната им чистота, знанието и общението им с Бога в отвъдния свят не са награда, а естествено състояние за тях[6]. Тук следва да се отбележи, че близостта на душата до Бога зависи преди всичко от нравствената чистота и съвършен­ство на човека, от съзидателното му личностно себеосъществяване, от извайването на Божия образ в себе си, от невидимото му вътрешно общение с Бога. Тезата на св. Григорий Ни­сийски за задгробната участ на рано починалите некръстени деца създава недоумение сред изследователите на богословското му творчество. Някои тълкуватели твърдят, че тя не при­надлежи на св. Григорий (J. Hempel); според други той говори за кръсте­ните деца (F. Bernard), а трети мислят, че по този въпрос светителят разсъждава като философ, а не като богослов (A. Gross)[7]. За нас във връзка с разглежданата тема горните разсъждения на св. Григорий Нисийски са ценни, доколкото допъл­ват и осветляват антропологическото му учение.

Като се връщаме отново на темата, следва да отбележим, че според св. Григорий Нисийски Божият образ у човека не се състои само в разума му, както учат древногръцките фи­лософи[8]. Божият образ се съдържа преди всичко в личния дух на човека, неугасващата искра от животворя­щия Дух. Богоподобието на човека пък се изразява в естествената устременост на ума на човека към бо­жествения му Първообраз, възпиран неведнъж от лоши страсти и зли влечения и отклоняван към измамни блага. Затова когато душата напусне тялото преди човек да се е провинил с мисъл или с дело пред Бога, както това става с рано починалите деца, тя сама се насочва към Бога и по необходимост се издига към доброто, на което е сродна[9]. Тези разсъжде­ния, макар да са логически обосно­вани, не са напълно богословски изяснени. Тук св. Григорий Нисий­ски сякаш подминава наследствения грях. Това изглежда така, защото той не разграничава ясно, както това прави по-късното богословие, същността на първия грях от него­вите последици; той разсъждава об­що. Според св. Григорий помрачава­нето на Божия образ у човека – последица от първия грях, която се предава от род на род, е едва ли не самият наследствен грях. Следователно огрубялата плът на човека, болестите и смъртта са характерни също и за рано починалите деца, макар че на много места в творенията си и преди всичко в христологическото си учение той нарича загубените след грехопадението блага нравстве­но безразлични. Въпреки че св. Гри­горий задълбочено се е занимавал с проблема за грехопадението, той не е изяснил формалната му страна и не е разработил стройно учение за него. Също така и разсъжденията му за единството и целостта на човеш­кия род не са намерили съществено място в учението му за първия грях. В този аспект на разглежданата тема два въпроса заслужават вни­мание: първият, как св. Григорий въз основа на собствения си възглед за задгробната участ на некръстените деца, изложен по-горе, обосновава необходимостта от Кръщение, и вто­рият, има ли място в антропологията му идеята за „visio beatifica[10]“. На втория въпрос изследователи на тво­ренията му са дали пълни отговори, а първия ще се опитаме да изясним по-надолу, като изхождаме от уче­нието на св. Григорий за субектив­ната страна на спасението, която обхваща целия личен живот на чо­века – от момента на възстановява­нето на духовно-нравствената му природа до представянето му пред престола на Всевишния.

Възстановяване на първоначалното богоподобие

Човекът не се е сътворил сам по Божи образ и сам не се спасява: богоподобието ни е безценен Божи дар, помрачаването на Божия образ в себе си човек извършил съзнателно и свободно, пренебрегвайки или на­рушавайки Божията света воля, а възстановяването на Божия образ у човека е богочовешко дело. В него (в делото на изкуплението и спасе­нието), подпомаган от Божията бла­годат, човекът доброволно участва, пробужда негодувание у себе си от духовно-нравственото си състоя­ние, обзема се от покайно чувство, разпалва у себе си стремеж към доброто и се приближава към пър­воначалното състояние на нашия праотец. Този труден и дълъг път на ду­ховно-нравствено усъвършенстване на човека, на възстановяване Божия образ у него не спира при първоначалното богоподобие, а про­дължава нагоре към безкрая и веч­ността. Макар че след грехопадението човеците престъпвали изискванията на нравствения закон, извършвали беззаконие (1 Иоан 3:4), отчужда­вали се от Бога, преблагият и всеправеден Бог не се разгневил на непослушните си блудни синове, не ги лишил от личната им свобода и не пожелал Сам против волята им да възстанови Божия образ у тях. Бог обичал човека и очаквал човека сам да се опомни, да се освободи от робството над себе си и да прояви го­товност да обича Бога. Човекът обаче не могъл сам да се освободи от гре­ховното си бреме и да възпламени у себе си любов към Бога. Необходимо било най-напред Бог да се приближи до човека, да го обгърне и привлече към Себе Си. Затова Синът Божи слезе на земята, възроди човека за нов живот, обнови вътрешния му мир и възстанови Божия образ у него.

Човекът, който е предмет на за­дълбочен размисъл на св. Григорий Нисийски и важна тема в творенията му, прави съзнателни усилия за духовно пробуждане и просвещаване, за надмогване ограниченото и преход­ното, за преминаване от емпиричната в трансцендентната сфера, за дости­гане пълнотата на битието си. На много места в аскетическите си слова, чрез изкусните похвати на християн­ската риторика, той посява благо­датните семена на евангелската исти­на в сърцата на вярващите и ги наставлява да се упражняват в добро­детелта, за да се спасят, като че ли спасението се постига само с човешки сили. „Целта на моето слово е да възбудя у вас стремеж към доброде­телен живот[11]“ В тази връзка светият отец се спира и на девството, определяйки го като благоуханен плод на бого­човешки усилия. Наред с последова­телната и неотстъпна борба против изкушенията, греха и злото в света човекът отваря сърцето си за Бо­жията благодат, която ни учи и ни дава сили „да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем цело­мъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век“ (Тит 2:12). Следо­вателно блаженото безстрастие, към което се стреми религиозният човек, е преди всичко божествен дар. В словата си св. Григорий Нисийски препоръчва на християните още вни­мателно и задълбочено да изучават Свещеното Писание, откъдето да черпят вдъхновени сили в нравствената си борба и в нравственото си усъвършенстване. На много места св. Гри­горий говори за синергичните дей­ствия между Бога и човека в делото на изкуплението и спасението, за саможертвения подвиг на въплътилия се Божи Син в борбата за избавяне човека от злото и смъртта, за благо­датната помощ на Светия Дух в трудния път на човека към Бога и вечността, за безмерната Божия лю­бов, която обгръща човека и му отва­ря вратите на горния Иерусалим. От казаното дотук следва, че за извършване на лоши дела човекът не се нуждае от чужда помощ: той разпалва греховните си страсти, притъпява съпротивителните си сили против изкушенията и превръща сво­бодата си в робство на греха. Така той става сляпо оръдие на греха и извършва зли дела, обаче за тайн­ственото очистване, овещаване и въз­раждане ние изпросваме Божията благодат и призоваваме Бога.

Идеята на св. Григорий Нисийски за възстановяване първоначалното богоподобие у човека с помощта на Бога намира обоснован израз в уче­нието му за Кръщението, където се полага началото на вътрешното ду­ховно възраждане на човека и се да­ват сили за възвръщане на първо­началната му богосъздадена красота. Кръщението е основна тема на ня­колко слова на светия отец, а по-конкрет­но богословието на Кръщението той излага в догматическо-апологическите си слова. Там св. Григорий раз­крива естествената връзка между очистващата сила на Кръщението и плодовете на другите тайнства в нравствено-спасителното дело на чо­вешкия род. Според учението на светата Църква Кръщението е второ раждане свише, което въвежда чо­века във вечния живот (Иоан 3:3, 5:6), тоест чрез трикратно потапяне на кръщавания във вода и чрез произнасяне на кръщалната формула вярващият с помощта на Божията благодат се очиства от всеки грях, възражда се за нов духовен живот и бива оправдан и осветен. Това обно­вяване, добавя св. Григорий, има дълбок смисъл, който се изразява във възвръщане на младенческата невин­ност, във възстановяване на Божия образ у човека[12]. Светият отец обаче не спира тук; по-нататък той изясня­ва смисъла на въплъщението на Единородния Божи Син и основно разкрива спасителната сила на Кръ­щението, където се открива дълбочи­ната на неговото богословие на Бо­жия образ. Според него трикратното потапяне на човека в кръщалния купел съдържа в себе си дълбока тайна. Християните разбират, че не могат да се спасят само чрез изу­чаване Свещеното Писание, а преди всич­ко като следват Иисус Христос, като черпят от Него сили за нравствен възход и с помощта на Светия Дух постепенно оформят духовния си лик. Следователно необходимо е христия­ните творчески да следват Иисус Христос, да изпълняват дълга си и да осъществяват нравственото си при­звание, като постъпват така, както Иисус Христос би постъпил, ако би се намирал на тяхно място. Ето защо Бог Слово стана видим, за да може, както казва св. апостол Павел, последо­вателите Му да следват делата на началника на нашето спасение (Евреи 2:10), понеже никой не може да достигне богоподобие, ако няма мис­лите, чувствата и насоката на воля­та, които е имал и проявявал Иисус Христос (Филипяни 2:5).

Прочетете още „Възгледът на св. Григорий Нисийски за човека след грехопадението му*“ →

Димитър Витанов Дюлгеров

*

В новозаветните свещени книги думата Църква значи:

І.Ekklisia в единствено число и с член обикновено означава: 1) Иерусалимска църква (Деяния на светите апостоли 5:11, 8:1, 3, Галатяни 1:13, 1 Коринтяни 15:9, Филипяни 3:6; 2) църквите на Юдея, Самария и Галилея (Деяния на светите апостоли 9:31; 3) поместната църква в Иерусалим (Деяния на светите апостоли 11:22, 12:1, 5, 15:4, в Солун (1 Солуняни 1:1, 2 Солуняни 1:1), в Коринт (1 Коринтяни 1:2, 6:4, 14:12, 23, 2 Коринтяни 1:1, Римляни 16:23), в Кенхрея (Римляни 16-та глава), в Лаодикия (Колосяни 4:16), в Антиохия (Деяния на светите апостоли 13:1, 15:2), седемте църкви в Азия (Откровение 2-3 глава), църквите в Ефес (Деяния на светите апостоли 11:21, 14:27, 20:17, 1 Тимотей 5:16), в Кесария (Деяния на светите апостоли 18:22, Яков 5:14, 3 Иоан 1:9-10); 4) събрание на поместна църква (Деяния на светите апостоли 15:22, 1 Коринтяни 14:23); 5) домашна църква в Ефес (1 Коринтяни 16:19), в Рим (Римляни 16:5), в Колос (Колосяни 4:15, Филимон 1:2).

ІІ.Ekklisia в единствено число без член значи: 1) всяка поместна църква в една област (Деяния на светите апостоли 12:23); 2) поместна църква (1 Коринтяни 14:4, 4:17, Филимон 4:15); 3) събрание на поместна църква (1 Коринтяни 14:19, 35, 11:18).

ІІІ.Ekklisia в множествено число значи: 1) поместни църкви в една област – в Юдея (1 Солуняни 2:15, Галатяни 1:22), в Галатия (1 Коринтяни 16:1, Галатяни 1:2), в Сирия и Киликия (Деяния на светите апостоли 15:41), в Дервия и Листра (Деяния на светите апостоли 16:1-5), в Македония (2 Коринтяни 8:1, 19), в Асия (1 Коринтяни 16:19, Откровение 1:4, 11, 20, 2:7, 17, 29, 3:6, 13, 22, 22:16); 2) няколко поместни църкви (2 Солуняни 1:4, 1 Коринтяни 7:17, 11:16, 14:33, 2 Коринтяни 12:13); 3) неопределено число поместни църкви (2 Коринтяни 11:8, 28, 8:23, 24. Римляни 16:4, 16); 4) събрание на всички поместни църкви (1 Коринтяни 15:34).

ІV.Ekklisia в единствено число значи: 1) едната вселенска църква, представлявана oт поместна църква (1 Коринтяни 10:32, 11:22 и вероятно 12:28, Деяния на светите апостоли 20:28, 1 Тимотей 3:5, 15); 2) едната вселенска църква (Колосяни 1:18, 24, Ефесяни 1:22, 3:10, 21, 5:23, 24, 25, 27, 29, 42, Матей 16:18)[23].

В Новия Завет думата Църква не означава само богослужебно събрание, а постоянно, трайно единство, събраност в Христа на повикани и избрани oт Христа люде. Те са избран народ, свят народ, посветен на Христа народ, Божи народ, Божи Израил, наследници на Авраам (Лука 2:32, 1 Петра 2:9, 10, Римляни 4:16, 9:25, 11:26, Галатяни 3:7, 9, 6:16). Не е Христов онзи, който не е избран и повикан да бъде член на тялото Христово – Църквата (Галатяни 3:28)[24]. Църквата е неотделима oт Христа и Христос – oт Църквата.

Образната реч на тайнозрителя апостол Иоан в Откровение 19:7-8, 21:9-10, 22:17 за „жената – невеста на Агнеца“ по същина се покрива с казаното oт апостол Павел в Ефесяни 5:31-32-Христос и Църквата Му са едно цяло, богочовешко единство[25]. „Христос храни и сгрява Църквата. Ние (членовете на Църквата) сме oт Неговата плът и oт Неговите кости. Чрез въплъщението Си Божият Син… встъпил в тайнствен съюз с изкупеното човечество – Църквата, която е също така oт Неговото Ребро и заедно с Него образува едно цяло)[26]“ (Срв. Битие 2:22-23).

Църквата е дар Божи. Единството на вярващите в Църквата Христова е дар на Божията милост и любов. Трябва да се работи с обич и надежда за това единство. Който проумее същността на единството на Църквата Христова, не може да не се прилепи към Църквата. Който не се прилепи към Църквата, а се именува християнин, прави опит да наруши единството на Църквата, той е виновен за печалното разединение между именуващите се християни)[27].

*

Църквата, като обект за научно изяснение, бива разглеждана oт различни страни и oт различни гледища: исторически, канонически, догматически и други. Като обект на вярата Църквата е еднаква и за догматиста, и за канониста, и за историка: тя е богочовешко единство на вярващи в Христа Богочовека люде, търсещи спасение в Него и чрез Него. Земната Църква Христова е основано oт Христа общество oт вярващи в Христа Богочовека люде, съчленени в жив духовен богочовешки организъм, в едно тяло Христово, чийто глава е Христос. Тези люде са обединени oт еднаква вяра, единно свещеноначалие (иерархия) и еднакви тайнства. Те постигат спасение чрез действието в тях на освещаващия Дух Божи.

За да бъдеш Христов, трябва да станеш жив член на Христовата Църква, а не само да знаеш и с думи да изповядваш Христовото учение.

Идеята за Църквата, за почуда и огорчение, днес е потъмняла в немалко съзнания. Тя е изопачена oт онези, които смятат, че може някой да бъде християнин, без да е станал член на Църквата. Немалцина днес се свенуват да се именуват църковници, членове на Църквата. „Аз съм християнин, но не съм църковник“, горделиво заявяват нерядко малцина. Всеки днес знае що значи да живееш в общество и за обществото и как да употребиш силите си в служба нему. Но що значи да бъдеш член на Църквата Христова и да живееш за Църквата – малцина знаят. Смятат обикновено, че това значи да станеш чиновник по църковното ведомство или клисар, или певец на клироса, или да намериш среда, в която да можеш да задоволяваш религиозните си потреби, както има среда за задоволяване на естетически и други потреби.

Мнозина са изгубили вътрешния смисъл на понятието за Църквата като тяло Христово. А този вътрешен смисъл не е символ или метафора, а изява на мистическия живот в Църквата в единение с източника на този живот – Иисус Христос; този живот е реалното единение на Бога с вярващите люде в Христа. В Църквата вярващият в Христа встъпва в единение с Бога и Божиите синове на земята, с ангелите и душите на праведните; той става член на царството Божие, което обгръща векове и вечност, небе и земя, под властта на нетленния цар на вековете, Глава на Църквата – Христа, Комуто са подчинени и ангелите (Евреи 12:22-23, Ефесяни 1:20-23, Филипяни 2:9-11, 1 Петра 3:22).

Необходимостта oт Църквата може да бъде изяснена и психологически.

Християнство без Църква няма; без нея няма и християни. Всеки се стреми да задоволи своите жизнени нужди в общество. Личност човешка е немислима извън общество и независимо oт него. Само в общество личността изявява себе си, намира подкрепа за себе си, има възможност за развитие. За задоволяване на религиозните потреби е още по-необходимо общество. Без религиозно общество личността не може да живее духовно, да възмогва в доброто. Иисус Христос е основал Църквата Си, за да бъде училище на Неговото учение и средище – общество за духовен благодатен живот и духовно развитие в Него и чрез Него. Църквата Христова, „Църквата на живия Бог е стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15), на Христовото учение. Никой не може да откъсне Христа oт Църквата и да отдели учението Му oт Църквата. Вън oт нея Христовото учение е само сбор oт нравствени норми, а не „дух и живот“ (Иоан 6:63). Знанието на тези норми не дава право имащият го да носи името християнин. Необходим е живот в Христа. А такъв е възможен само в Църквата, след приобщение към нея.

Спасение се постига след подвиг през целия земен живот. За такъв подвиг са необходими – средище, подкрепа, съидейници. При тях личността намира пример и помощ при падане, съвет – при заблуда. С тях тя живее в единомислие и единодушие. Еднаквата цел сближава. Сплотеността влива в една жизнена съкровищница силите и даруванията на съобщниците и всеки поотделно черпи oт нея толкова, колкото му е необходимо. Религиозното чувство при усамотеност крее и умира. То не се задоволява със субективна убеденост, а търси съидейници и съмишленици, други еднакво горящи души. Следователно самата същина на религиозното чувство налага изграждането на Църквата – единството oт вярващи, които имат еднакви религиозни убеждения, цели и стремежи; в нея то намира своето оправдание. Винаги и всякъде, де е грейвала искра на религиозен живот, са възниквали добре или недобре организирани общества.

Между християните тази същина на религията – да съзижда църква – проличава особено ярко. Християнството отрича егоизма; то признава любовта към ближния за закон на човешкия живот. Християнската любов обединява, свързва всички, които я показват, в живо цяло – Църквата Христова. Силата на християнската любов може да бъде оприличена на магнитната сила: всяка частица, притеглена oт магнита, се изпълва с магнитна сила, плътно прилепва към магнита и сама става магнит. Отдели ли се обаче oт магнита, тя губи придобитата магнитна сила. Църквата сплотява отделните личности в живо цяло, в живо общество, в единство. Който се прилепи към нея, става неин, има нейната сила, споделя дадените ѝ дарове на Светия Дух… Отдели ли се oт нея, губи всичко що тя напълно и любвеобилно му е предоставила. Неслучайно в притчата Царството Божие е уподобено на квас, който прониква във всички частици, които са в досег с него, и им предава своята сила. „Царството Божие прилича на квас, що го взе жена и тури в три мери брашно, докле въэкисна всичкото“ (Матей 13:33, Лука 13:20).

Църквата е осъществяващо се Царство Божие на земята. Царството Божие е крайната цел на делото Христово. Църквата и Царството Божие следователно не са тъждествени. Царството Божие е духовно, невидимо единство, а Църквата Христова на земята е видимо организирано единство на вярващи във и с Христа, със своя определена вероизповед, култ и управа. Църквата е началното средище на идващото Царство Божие. Царството Божие започва в Църквата и с Църквата. Църквата е средище за духовен живот на всички, извор за обнова на всички духовни сили на човека. Църквата е закваска за Царството Божие (Матей 13:33, Лука 13:20). Тя е предназначена да послужи за преобразуване на света според Евангелието Христово.

Най-добрите измежду живите, съзнателно или несъзнателно, работят за осъществяване на Царството Божие на земята. И наука, и изкуство, и право, и литература – всички органи на културата работят за същото. Но само в Църквата и чрез Църквата се осъществява в пълнота Царството Божие. Наистина Царството Божие се осъществява по Божии пътища, но само Църквата ги посочва, защото само на нея те са посочени oт Бога.

Прочетете още „Из книгата „Единство на Църквата“ – продължение и край*“ →

Димитър Витанов Дюлгеров

Разединението между именуващите се християни не е плод на „разногласия в разбиране за църковността[1]„, а е плод на непознаване същността на Църквата Христова и неприобщеност към нея. Който е Христов, не може да бъде вън oт Църквата и да не пази единството на Църквата Христова.

Иисус Христос се моли всички повярвали в Него „да бъдат едно, както Той е едно със Своя Отец“ (Иоан 17:11, 21). Отец, Слово и Свети Дух са едно (1 Иоан 5:7). В Тях трябва да бъдат едно всички вярващи в Христа и „да пазят единството на Духа чрез връзките на мира“ (Ефесяни 4:3-4). Всички са едно тяло и един дух в Христа (Римляни 12:5, Ефесяни 4:4), а следователно и в Света Троица. Всеки член на едното и единно тяло Христово – Църквата, трябва да чувства, че „вече не той живее, а Христос живее в него“ (Галатяни 2:20)[2].

Жадуващите за спасение, изграждащите с вяра, надежда и любов Царството Божие в душата си, „Господ всекидневно прибавя“ към Църквата“ (Деяния на светите апостоли 2:47), „присъединява към Господа Христа“ (Деяния на светите апостоли 5:14) и ги ръководи (Деяния на светите апостоли 11:21). За самостойност, за независимост, за отделност никой не мисли. Всеки чувства и знае, че разединението погубва, че то не е плод на любовта, която е „свръзка на съвършенството“ (Колосяни 3:14). В единението „всички повярвали имаха едно сърце и една душа“ (Деяния на светите апостоли 4:32) – в неделимостта, в общуването всеки намира утеха и радост.

В сегашния размирен свят Сатаната успява да посее семето, което пося в душата на Ева и Адам. Както тогава, така и сега това семе дава плод – надценяване себе си, поставяне себе си на мястото на Бога, разединение, отчужденост oт Бога. Отчуждилите се oт Църквата Христова и основалите свои християнски верски общини смятат, че са се „отворили очите им“ (Битие 3:5) – виждат ясно Бога и чуват точно Неговите думи. А всъщност очите им не са се отворили; ако се отворят, те ще видят себе си голи (3:7) и ще почнат да се крият oт Бога (Битие 3:8). Само горделивостта може да заслепи някого и да възпламени у него желание да замести Христа – да не се прилепи към Христовата Църква, а да основе своя църква. Църковникът знае само Христовото благовестие, показва и изявява само Христовото Евангелие. Словото стана плът, за да дава, а не да търси своето, да служи, а не да Му служат, да спасява, а не да властва. Иисус Христос раздвижи водите в душата на хората и те станаха нови, обновени. Нали и водите в Иерусалимската къпалня Витезда ставаха чудодейни само след като биваха раздвижвани oт ангел Господен (Иоан 5:4).

*

Църквата Христова не е обикновено религиозно общество. Тя е богочовешки, свръхестествен съюз; тя е единство, защото е получила живот oт своя глава Иисус Христос, а не oт човешки извор. Тя е пълнота на Изпълващия всичко (Ефесяни 1:23). Нейното учение знае и изповядва само оня, който се е прилепил органически към нея. Той има право да се именува християнин.

Църквата живее и възраства върху Христа; Той е неин крайъгълен камък. Тя възраства не по същина, а по количество, защото е пълнота и на нея е дадено всичко необходимо за живот. В нея вярващият духовно се усъвършенства, става „жилище Божие чрез Духа“ (Ефесяни 2:22), „с истинска любов расте по всичко в Оногова, Който е глава – Христос, oт Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Ефесяни 4:15-16), „докле всинца достигнат до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13).

Не е възможно да възрастваш духовно вън oт Църквата. За да знаеш пълнотата на истината, трябва да се доближиш до самата Истина. А Нея открива вярата, към Нея се прилепя вярващият само чрез Светия Дух. Неприлепилият се към лозата – Христос, не може да бъде живо клонче oт нея. Неприлепилият се органически към тялото Христово не може да бъде Христов, да черпи духовни сили oт духовната съкровищница на Христа, да се именува християнин.

Църквата е единство, единно братство, а църковността – братотърсене, братосъздаване. Братът носи жизнения кръст на своя брат, вижда в него себе си. Двамата имат една мисъл, едно сърце (Деяния на светите апостоли 4:32). Нима това единство, което дава право да се именува някой християнин, се постига само чрез съгласие на разума? Не. Необходимо е органическо, духовно-органическо срастване с Христа. Необходимо е поклонение „Отцу и Его Сынови и Святому Духу, Святей Троице во единомъ существе“. Необходим е възклик заедно със серафимите – „святъ, святъ, святъ еси, Господи“! (Исаия 6:3, Откровение 4:8). А тоя възклик е искрен и възможен само тогава, когато е почувствана, а не само с разума проумяна, силата на Духа Свети.

В Църквата Христова всеки познава Истината, живее „добър подвиг“ (1 Тимотей 6:12, 2 Тимотей 4:7) и излъчва красота духовна. Истина, добро и красота – това са трите стълба на братството, трите прояви на църковния, на духовния живот. Те образуват триединство метафизическо: знанието за Бога е истина, проявената истина е добро (любов), проявената истина (добро) излъчва красота (1 Иоан 4:7-8, 3:14-15, 2 Петра 1:4, 1 Коринтяни 13:1-3)[3]. Истина, добро и красота има само у оногова, чието сърце е жив жертвеник на любовта. Жив жертвеник на любовта е онзи, който обича Бога „не с думи или с език, а с дела и истина“ (1 Иоан 3:18, Галатяни 6:2). Истиноносецът е жив жертвеник на Бога, когато чрез подвиг и в подвиг очиства своето съзнание и го подготвя за Бога, за Неговия единороден Син Иисус Христос и за Светия Дух (1 Иоан 4:13, 5:20). С други думи, църковникът-християнин знае истината – Бога, има у себе си светлината на разума – Иисус Христос[4], и красотата на живота в Светия Дух и следователно само църковникът е Божи, Христов, християнин.

*

Църковникът не е сам никога (срв. Иоан 16:32). Той е член на тялото Христово – Църквата и е приел Дух Свети при тайнството миропомазване. Вън oт Църквата и независимо oт нея никой не може да приеме кръщение с Дух Свети. В Църквата Христова има „различни дарби, различни служби, различни действия, ала Господ е един и същ, Духът е един и същ, Бог е един и същ и Той върши всичко у всички. Всичко произвежда един и същият Дух. И както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички са кръстени в едно тяло… и всички с един Дух са напоени. Те са тяло Христово, а поотделно – членове на това тяло“ (1 Коринтяни 12:4-6, 12-13, 27). В Христа Иисуса всички църковници са едно (Галатяни 3:28), ходят в обновен живот (Римляни 6:4, Галатяни 6:15, Ефесяни 2:10), стават нова твар (2 Коринтяни 5:17) и имат едно сърце и една душа (Деяния на светите апостоли 4:32). Те са родени свише – oт вода и Дух (Иоан 3:5), кръстени са с Дух Свети (Деяния на светите апостоли 1:5, Марк 1:8) и огън (Матей 3:11, Лука 3:16). С помощта на Светия Дух Божи те запазват мислите си в Христа Иисуса (Филипяни 4:7) и биват ръководени oт Дух Свети (Матей 10:19-20, Марк 13:11, Лука 12:11-12, Иоан, 14:16-17). Само чрез Дух Свети някой може да нарече Иисус Господ (1 Коринтяни 12:3). „Святым Духом всяка душа живится и чистотою возвышается, светлеется Троическим единством священнотайне“ (Църковна песен). Псалмопевецът се моли: „Светия Твой Дух не отнимай oт мене! Утвърди ме с властния Си Дух“ (Псалом 50:13-14). Апостолите се изпълнили с Дух Свети и се кръстили с Дух Свети (Деяния на светите апостоли 2:4; 1:5). Всички повярвали в Христа Иисуса се кръщавали с вода в името на Господ Иисус (Деяния на светите апостоли 8:16) и приемали Духа Свети (Деяния на светите апостоли 8:15, 17, 10:47-48, 11:15, 19:6) – ставали членове на едното и единствено тяло Христово, прилепяли се към Църквата Христова (Деяния на светите апостоли 2:47). Вярващите в Христа се умножавали на брой всеки ден и се утвърждавали във вярата (Деяния на светите апостоли 16:5). Всички постоянствали в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите (Деяния на светите апостоли 2:42). Всички били единодушни и в храма, и вън oт храма (Деяния на светите апостоли 2:46). Дори мисълта за разединение, за неединство била смятана за дръзка, недопустима, разкъсваща нешитата риза Христова. Нали нито Христос, нито Дух Свети могат да се разделят? Те са едно единство – с Отца образуват троическо единство. Следователно неприобщените към Църквата Христова, разединените не са църковни общини и в тях не живее Дух Свети.

Св. Григорий Богослов напомня, че в някои църкви Господнята молитва „Отче наш…“ била четена не по текста у Матей 6:9-13, а по текста у Лука 11:2-4 с промяна в стих 2 (у Матей стих 10: вместо „да дойде Царството Ти“ – „да дойде Светият Твой Дух върху нас“).

Не всеки знаещ Христовото учение е член на Църквата Христова. Знаенето не е достатъчно, за да приеме някой Христа, Свeтия Дух. Необходимо е живо прилепяне към Христа в Неговата Църква – кръщение с вода и Дух, раждане свише (Иоан 3:3, 5). Никодим бил „учител Израилев“ (Иоан 3:10), знаел старозаветните писания, но не проумявал как може някой да се роди свише, oт вода и Дух. Само роденият свише може да види (да влезе) в Царството Божие (Иоан 3:3), защото в него пребъдва Дух Свети. А дето е Дух Свети, там има единство, цялостност, живо единение с Христа, църковност – присъединение към Църквата. Неприелият Дух Свети, тоест неприсъединилият се към Църквата прилича на незапалена свещ – до него не се е докоснал Дух Свети и поради това той не пламенее в истината. Само роденото oт Духа е дух (Иоан 3:6), само то създава единство чрез Духа Свети.

Така е било винаги по друма на Църквата. Така е и днес.

Прочетете още „Из книгата „Единство на Църквата“*“ →

Професор протоиерей Павел Яковлевич Светлов

Учението, че има провидение, Божи промисъл, е едно от най-светлите и отрадни учения на религията. Това учение говори на всички, потиснати от съзнанието, на зависимостта от железните закони на хладнокръвната към нас приро­да и на нищожеството и безсилието пред нея, че природата е царство на всемогъща и всеблага воля и мисъл на живия Бог, царство Божие, а не царство на някаква си жестока съдба, на случая, или игрище на безмислените и слепи сили и стихии на природата, че всичко в живота и приро­дата сред хаоса на явленията невидимо се насочва от всемогъщата Божия дес­ница към разумна цел; че човекът не е са­мо неотемлема част от целия механизъм на природата, а самò по себе си ценно битие, личност, в края на краищата, пред­назначена да покори на своя вътрешен мир, като оръдие и самата природа, наглед абсолютно хладнокръвно към всички наши понятия за доброто и злото, за висшето благо и цел на живота, към нашите желания за щастие, безсмъртие, ис­тина, правда, красота, – към всички на­ши човешки ценности. Че религията чрез вярата в провидение с особена несъмненост ни осигурява ценността на човешката личност и смисъл в живота, това усърдно и с успех го доказва „поезията на световната скръб“ и изобщо художествената литература на предишния и съв- ременен песимизъм (Байрон, Леонарди, Пол Хайзе, Едгар По, Шели, Кнут Хамсун, Хауптман, Томсън, Тетмайер, Пшибишевски, Леонид Андреев, Тургенев, Ги дьо Мопасан, особено Оскар Уайлд, с неговата „Бездна“, De profundis и други).

Какво нещо е живота на човека без Бо­га? Той е „нещо като голяма, правилно четириъгълна, съвсем празна стая, която няма ни врата, ни прозорци. Всичко в нея е грубо, окадено, едноцветно“… (Леонид Ан­дреев. Пролог към „Жизнь человека“). – Животът на човека „с неговото тъмно начало и тъмен край“ е покорно изпълване „кръга на желязното предначертание“ на природата. Той е светилник, който за късо време пламва „в нощта на небитието“, „запален от непозната ръка“ за не­що си… „Само топка кал е цялото земно кълбо, само призрак е цялото творение“ за безверния Леонарди, един от творците на отчаянието, „поета на световна­та скръб“. Всичко е обречено от съдбата на смърт и погибел безразделно. Тук се препоръчва „студено и безстрастно презрение към оная груба сила, която, ка­то управлява сляпо всичко в природата, без умора води всичко – съществува само към бездната на съдбоносното небитие“ – Други английски поети – песимист Том­сън пише: „Във вселената аз не намирам намек на доброто и злото, на благослове­ние или проклятие. Аз виждам навсякъде само върховния закон на необходимостта, а после безкрайната, бездънна и мрач­на тайна, неосветлена от никаква иск­ра“. В „The City of Dreadful Night“ вecттa, че безсмъртие няма, която в поемата странникът донася на страждущия ге­рой, Томсън я нарича „блага вест“. Смъртта дава избавление от страданията, от илюзиите в живота. Едничкия светъл проблясък, в живота, според мнението на поета, е само смъртта, която възпява усърдно в стансите, съставени в чест на смъртта, дето, например, четем; „Аз се уморих да блуждая в пустинята на живо­та, от вечните празни надежди, аз се умо­рих от борба и от мисли, които нищо не е в състояние да изясни. И аз си затварям очите и с приятен дъх викам към те­бе, о вечно спокойна смърт: ела и успо­кой моите горчиви мъки“ („То our Ladies of Death“). – Със своето безверие съвременният човек е доведен в същите онези мрачни познания на отчаянието, в кои­то го е намерила историята на човечеството преди идването на Христа. Сега, както и преди явяването на Христос, в света, днешните езичници, за които е останала незабелязана светлината на християнството, викат:

О, ако да можахме ние от недрата на природата

Или от себе си лъч на истината да извлечем…

…………………………………………………………………

Ние във вечна заблуда живеем.

Ще удари ли часът, когато ще бъдем прави?

Ние напразно очакваме проява на правдата,

Като само вкусваме отровата на безверието.

Време е вече Небето с царящето зло.

Да влезе в борба: би изчезнал лукавия дух

И би паднал тържествуващия порок…

Яве се при нас, от Небето изпратен пророче!

 (Байрон „Дон Жуан“)

Прочетете още „Песимизмът на безверието*“ →