Етикет: септуагинта

Дошъл ли е до нас оригиналът на Библията?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Андрей Десницкий

Често може да се чуе, че християнското Писание е било повредено: уж оригиналът не е достигнал до нас, Иисус навремето проповядвал едно, а учениците Му (преди всичко Павел) прибавили към проповедта Му нещо свое, различно. А и в пресата периодично се появяват съобщения за откриването на някакъв пореден „сензационен“ документ, представящ евангелската история в съвсем различна светлина… Та имаме ли ние автентичния текст на Свещеното Писание?

Оригинал или копия?

Оригиналите на библейските книги, тоест ръкописите, написани собственоръчно от пророк Моисей или апостол Павел, разбира се, не са достигнали до нас. Материалът за писане по онова време е бил папирусът – широки дълги листове, изработени от стъблата на растение, разпространено в делтата на Нил и на някои други заблатени места в Близкия Изток, или, много по-рядко, пергамент – специално обработена животинска кожа. Но пергаментът бил твърде скъп, а папирусът – твърде нетраен: рядко някоя папирусна книга се запазвала по-дълго от половин век.

По същество всички достигнали до нас оригинали на древни ръкописи са откъси от лична кореспонденция и делови документи, някога изхвърлени на египетските бунища (само в Египет сухият климат е позволил те да се запазят), както и надписи върху твърди повърхности (глинени плочки, камък). Всички древни литературни произведения обаче са достигнали до нас в по-късни преписи. Първите известни копия на поемите на Омир са направени не по-рано от пет века след смъртта на техния създател. До нас са достигнали малко повече от шестстотин ръкописа на „Илиада“ – най-четеното и най-почитано произведение в Древна Гърция, около триста ръкописа на трагедиите на Еврипид, а шестте първи книги на „Анали“ на римския историк Тацит са се запазили само в един-единствен препис от IX-ти век.

За сравнение: днес са известни повече от пет хиляди ръкописа, съдържащи различни части от Новия Завет. Най-ранните от тях са направени на папируси в Египет на границата между I-ви и II-ри век след Христа, само няколко десетилетия след смъртта на апостолите. Те, по-специално, съдържат откъси от Евангелието според Иоан, написано в самия край на I-ви век.

Но откъде всъщност е известно, че даден ръкопис наистина съдържа оригиналния текст на омировите поеми или на Библията? В наше време една фалшификация сравнително лесно може да бъде разкрита. Ръкописите се изследват и съпоставят – що се отнася до Новия Завет, с това се занимава цял научен институт в германския град Мюнстер. Освен това, фалшифицирани могат да се окажат няколко ръкописа, но не и хиляда.

Дори в случаите, когато древен текст е достигнал до нас само в едно-две копия, неговата автентичност може да бъде потвърдена или отхвърлена въз основа на множество данни. Дали авторът не се обърква в историческите подробности на периода, който описва? Добре ли познава географията на мястото, където се развива действието? На какъв език пише, какви думи използва? Потвърждават ли се свидетелствата му от независими източници? Цитира ли се книгата му от други автори, известна ли е на читателите от по-късно време? Така че да се различи фалшификат съвсем не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед.

В петте хиляди достигнали до нас ръкописа на Новия Завет се срещат някои различия (по-подробно за това ще разкажем по-нататък), но в тях не се съдържа никаква друга вест, освен евангелската. В нито един от тях не е написано, че Иисус не е бил Божи Син или че не е умрял на Кръста. Ако всичко това е резултат от дейността на някаква огромна банда фалшификатори, работили по целия Средиземноморски свят не по-късно от началото на II-ри век след Христа, то тогава, очевидно, в този свят изобщо не е било възможно да се създаде каквато и да било правдоподобна история.

Библията – книга на Църквата

Библията говори не само за Христос, но и за самата себе си по начин, който е принципно различен, например, от Корана. Това е една от онези очевидни баналности, които хората са склонни да забравят. Мюсюлманите вярват, че Коранът е Божие откровение, изпратено на един-единствен човек – Мохамед, който го е записал „по диктовка“ от Бога, без да прибави нито една дума от себе си. Затова за тях всеки земен текст на Корана е само копие на небесния Коран – истинското Божие Слово, над което на земята няма, не е имало и никога няма да има нищо по-висше. Първо е бил Коранът, а от него е произлязъл ислямът. Затова, между другото, Коранът, от гледна точка на исляма, е непреводим: всички негови преводи са само спомагателни средства, а за автентичен може да се смята единствено арабският текст.

За християнина обаче слязлото на земята Божие Слово е преди всичко не книга, а Личност, Иисус Христос, Който е съществувал предвечно и е основал на земята Своята Църква. Разказват, че веднъж един православен свещеник в САЩ се срещнал с уличен проповедник от една протестантска конфесия. „Искате ли да ви разкажа за църквата, която е основана на Библията?“, радостно му предложил проповедникът. „А искате ли аз да ви разкажа за Църквата, която е написала Библията?“, отвърнал му свещеникът.

И той е бил прав, защото Самият Христос не ни е оставил никакви писмени текстове. Дори Евангелието първоначално се е предавало като устен разказ, а посланията са били написани от различни апостоли (преди всичко от Павел) като пастирски наставления по конкретни поводи. И към времето, когато е била завършена последната книга на Новия Завет, Евангелието според Иоан, християнската Църква вече е съществувала повече от половин век… Затова, ако искаме да разберем Библията, трябва да се обърнем към християнската Църква, защото първична е именно тя.

Откъде произлиза библейският канон?

Но на какво основание изобщо смятаме, че Библията е Свещено Писание? Може би тя е просто един от многото сборници с древни предания? През всички времена е имало хора, които са се наричали пророци, пратеници, претендирали са да са Христос – та нима трябва на всеки да вярваме и да признаем писанията на всекиго за Писание?

Една книга може да стане Писание само в общността на вярващите, които признават нейния авторитет, определят нейния канон (точния състав), тълкуват я и, накрая, я преписват. Християните вярват, че всичко това е ставало не без участието на Светия Дух, Който е говорил чрез авторите на библейските книги и Чиято помощ е необходима и днес, за да можем правилно да разбираме тази книга. Но Духът не отменя човешката личност – напротив, Той ѝ позволява да се разкрие в пълнотата си.

А понеже този процес се развива в историята, на християнството е чуждо разбирането за едно веднъж и завинаги дадено Откровение, което всички следващи поколения могат единствено да изпълняват. Не, но както Христос е въплътеният Син Божи, така и самото християнство се въплъщава в нашата земна история, запазвайки вътрешното си единство, но придобивайки нови черти и особености във всяко поколение и във всеки народ.

Затова и новозаветният канон – списъкът на книгите, които съставляват Новия Завет, не се е оформил веднага. Така например, на Изток дълго време са се отнасяли с известно недоверие към книгата Откровение, вероятно заради нейния мистичен характер, а на Запад – към Посланието на апостол Павел до евреите, понеже по стил и съдържание то се различава осезаемо от другите му послания (макар и да не им противоречи). Впрочем, както добавяли християнските богослови, дори и ако той не е писал това послание, то във всеки случай е било написано от самата Църква.

Що се отнася до Евангелията, тук всичко е просто. От самото начало Църквата е познавала онези четири Евангелия, които в крайна сметка влизат в канона на Новия Завет, и нито в един от достигналите до нас списъци не се срещат други. Именно в тях Църквата е виждала познатия и възлюбен лик на Христа – и нищо друго не ѝ е било нужно.

Ориген още в началото на III-ти век изброява тези четири Евангелия, „които единствено и безусловно се приемат в Божията Църква“. А през IV-ти век св. Кирил Иерусалимски отбелязва: „В Новия Завет влизат само четирите Евангелия, а останалите носят лъжливи имена и са вредоносни. Манихеите написаха Евангелието от Тома, което, опетнявайки благостта на името „Евангелие“, погубва душите на простодушните. Приемайте също и Деянията на дванадесетте апостоли, заедно със седемте съборни послания – на Яков, Петър, Йоан и Юда; и като печат върху всички тях и върху последните трудове на учениците – четиринадесетте послания на Павел.“

Разбира се, ранните християни понякога почитали наред с тях и някои други книги, написани почти по същото време и продължаващи апостолската традиция, например „Пастир“ на Ерм или посланията на Климент Римски. Днес такива книги, които не са включени в Библията, но се намират сякаш на нейната граница, обичайно се наричат апокрифи. Те напълно съответстват на Новия Завет и изобщо не претендират да представят някаква сензационна версия на евангелската история.

Окончателно новозаветният канон се оформя едва към края на IV-ти век и вече седемнадесет века съдържа едни и същи 27 книги практически във всички християнски църкви. Този въпрос никога и никъде не е бил предмет на спор (единственото по-особено изключение е Етиопската църква, която е добавила към него няколко ранни апокрифа). По какви критерии именно тези книги са били признати за канонични? Та нали сам апостол Павел, например, е написал и Послание до лаодикийците, а някои отхвърлени от Църквата Евангелия носят имената на апостолите Петър, Тома и Юда (не Искариот) – защо те не са били включени в канона? И защо, напротив, в него са влезли Евангелието според Лука и Деянията на светите апостоли, макар техният автор изобщо да не е бил свидетел на земния живот на Христа?

Авторът Андрей Сергеевич Десницкий

Работата е там, че статутът на дадена книга изобщо не зависи от статута на нейния предполагаем автор. В древността към „авторското право“ изобщо са се отнасяли по-просто, като са давали на книги, написани след смъртта на известни личности, техните знаменити имена. Така един от най-ранните сборници с християнски химни се нарича „Оди на Соломон“, макар че, естествено, никой не е мислел, че сам цар Соломон би могъл да ги напише. Следователно Евангелията, носещи имената на апостоли, всъщност може да са били написани от други хора. Не в авторството е въпросът – Църквата е признавала за Свещено Писание онези книги, в които е разпознавала като в огледало най-пълното и вярно изразяване на своята вяра. И никакви външни критерии не могат да обяснят този избор.

А със Стария Завет положението е по-сложно. Неговият канон се различава при различните християнски общности. Така Руската православна църква признава 50 книги – приблизително толкова (с незначителни различия) броят и другите православни и католици, които следват традицията на ранната Църква. А юдеите, чийто канон окончателно се оформя към края на I-ви век след Христа, вече след разделянето им с християнството, имат в Танаха (така те наричат Библията) 39 книги.

Протестантите, още от времето на Реформацията, следват по отношение на Стария Завет именно юдейския канон, затова в техните издания на Библията не се включват „Премъдрост на Сирах“, „Товит“, „Юдит“, „Макавейски книги“ и някои други, които обаче напълно съответстват по съдържание на останалите книги на Стария Завет. Католиците наричат тези книги второканонични, протестантите – апокрифни, а православните – неканонични. Въпреки това, в православните издания на Библията те задължително се включват, тъй като древните християни са ги признавали за част от Свещеното Писание.

Прочетете още „Дошъл ли е до нас оригиналът на Библията?*“ →

Κύριος и неговите еквиваленти като означение за Бог в елинистическо-римското обкръжение на християнството*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Abstract

In the present scientific article it is presented the title κύριος and its equivalents as a God’s designation in the hellenistisch Roman background of the Christianity and it is explained the κύριος meaning and etymology. It is asked for it origin and it is examined whether κύριος is rooted in the atl. Judaic tradition or in the cultural-religious and linguistic sphere of the originating Christianity. In the New Testament this title is related specifically to Jesus Christ and at some places to God. In that way it encloses a typical Christian interpretation and new reclassification.

In the text it is ascertained the meaning and the use of these titles concerning other divinities in Egypt, Asia Minor and in the close east in literary springs and archaeological monuments in the time of Jesus Christ, after the context and in the connections in which they are used. The use from κύριος is considered in Septuaginta, in alttestamentlichen Apocrypha and in the Judaic scholars writ-ings. Then the present scientific theories for the origin of the title κύριος are listed and the arguments are introduced for and against.

In the end the author shows her own position and in addition gives prooved places from the New Testament for the use of κύριος in the Christianity and its hellenistisch Roman background.

***

Думата κύριος[1] се употребява  в гръцкия език в елинистическо-римския свят през новозаветно време в много области на живота: в ежедневието, в социалната сфера, в политически контекст и в религията. В античните извори се открива на много места не само думата κύριος,но и множество синоними, както и различни еквивалентни изрази в еврейския и арамейски език. В Свещеното Писание Иисус Христос не е единственият, Когото християните изповядват като Господ[2]. В Септуагинта[3] κύριος служи за означение и на Отца – Богът на Израил[4]. В Новия Завет κύριος се отнася на няколко места също и към Отца (Откровение 1:8; 19:6)[5]. Въпросът за произхода на христологичната титла κύριος е сложен и многопластов. Той не е разрешен в пълнота до днес, въпреки открития и изследван многоброен нов античен текстов материал през ХХ-ти век.

Лексемата κύριος, която произхожда от “господар”, „повелител“, в много езици е антоним на роб, слуга. Тя изразява сила, мощ, могъщество, власт, превъзхождаща силна позиция[6].

В Новия Завет под титлата κύριος ‘Господ’ се разбира отношението на Христос: 1) към единичните вярващи, които Го изповядват; 2) към общността (Църквата) като колективна величина и 3) към цялото творение включително към силите и иерархиите в него.

На гръцки език думата κύριος има следните значения: ‘господар, повелител, владетел, управител, властник, домакин, стопанин, притежател’. Арамейските съответствия на израза κύριε се образуват от съществителното Mare, лексикален еквивалент на гръцкото κύριος съответно на еврейското Adon. Според Даниил 4:16, 21 става въпрос, от една страна, за граматична форма на думата с наставка за притежание в 1-во лице единствено число „Господарю мой“, и от друга за status emphaticus „Господарят”. В античното иудейство Mare е обичайно вежливо обръщение[7]. Старобългарски съответствия са: ‘господар’, ‘владетел’, ‘собственик’[8].

Това кратко изследване цели в него да се проследи и анализира значението на думата κύριος и нейните еквиваленти като означение за „Бог“ в елинистическо-римското обкръжение на ранното християнство. Това е от основно значение за християнската вяра, защото Христос, освен че е Син Божий и Син Човечески, като Второто лице на Свeта Троица, Той е също Бог в пълния смисъл на тази дума (срв. Иоан 20:28, където Иисус Христос се отбелязва едновременно като Господ и Бог). Интересно е да се проследи употребата на една и съща дума в един и същ език – гръцкия, в елинистическото обкръжение на християнството, където е било обичайно тя да се използва за означаване на езически богове, в мистерийните култове, разпространени по същото време в Римската империя, както и при обожествяването на владетели, което достига своята кулминация в култа към императора. Важно е да се установи дали употребата на думата κύριος като означение за Бог в елинистическо-римския свят е оказало влияние върху употребата ѝ в християнството, където тя се отнася към Иисус Христос като Господ, или произходът ѝ в християнството се корени в първите иудео-християнски и арамейски говорещи среди на християнството.

Има много ранни сведения за това, че боговете в гръцката литература са означавани като κύριοι. В този случай думата κύριος се среща употребена с генитив, който дава сведения за това, с какво разполага даденото божество. Според Платон боговете са „притежатели на голяма власт“ (οσης φαίνονται κύριοι δυνάμεως, Ноmoi XII, 966c). Пиндар в V-ти век преди Христа нарича Зевс ο πάντον κύριος „Господар на всички неща“ (Isthm. 5,53, ThWNT III, 1046). В по-късната литература на императорите реторът Aelius Aristides означава богинята Атина като κυρία на богинята Нике (Or 37,17, ThWNT), а Плутарх говори за Изида[9] като ή κυρία τής γίς θεός, „господарката, която владее земята“ (De Iside et Osiride 40,36a, ThWNT)[10].

Κύριος и κυρία като означения за Бог, употребени абсолютно без генитивно допълнение, се срещат не в класическо елинистическо време, а в по-късни паметници от периода на елинизма от I-ви век преди Христа. В един надпис от храма на Изида от 62 година преди Христа стои: ήκω πρός τήν κυρίαν Ισιν. В един папирус се намира формулата ώς θέλει ο Σεκνεβτυ[νις] ο κύριος „както иска Господ-Бог Зекнебтунис“[11] (PTebt 284,ThWNT III, 1048). Eдна сграда в Гиза е посветена на Бог и Господ Зокнопайос“[12], τώ θεώ κυρίώ Σοκνοπαίώ (OGIS 655, 24 година преди Христа, ThWNT). В две покани, написани върху папирус, Бог Серапис е обозначен като „κύριος“ (POxy I, 100). Тези два папируса са от II-ри век след Христа[13]. Според Coppelt през I-ви век преди Христа κύριος се използва в Близкия Изток обикновено като означение за богове, чиито поклонници ги възприемат като помощници и застъпници. В този смисъл особено често се почитали божества, произхождащи от Египет, като например Изида, елино-египетският бог Серапис[14] от времето на Птолемеите и Артемида[15] в Ефес[16].

В северозападния семитски район, в който е разположена културата на стария Израил, се появяват още по-ранни сведения за означението на богове като „κύριος“. Friedrich Avemarie допуска, че са възможни влияния върху употребата на титлата κύριος в елинистическите райони. Такива сведения дава една сирийска каменна плоча от IX-ти век преди Христа (Kai 201). В град Хатра[17] в Северна Месопотамия е запазен надпис от I-II век след Христа, в който се споменава триада от богове, назовани със същата титла (KAI 246). В Газа по времето на император Адриан почитали един бог, наричан „Μάρνας“. Според същия автор гръцкото изписване на Μάρνας произхожда  от арамейското Maranа „нашият Господ“[18].

Името на еврейския Бог JAHWE е предадено на гръцки език в Септуагинта (превода на LXX-те) с „κύριος“. Тетраграмата от равинската традиция се замества при четенето в богослужението с „Адонай“ (ãdonay – „Господи мой“)[19]. В гръцки говорещото иудейство преводът на „Адонай“ е с κύριος[20]. Това предаване на тетраграмата с κύριος е било известно на иудеите в първите християнски общини в Иерусалим. Според W. Foerster, употребата на „κύριος“ за Бог в превода на Стария Завет на гръцки език е довела до означаването и на Христос като κύριος. Според това схващане титлата κύριος произхожда от елинистическо-иудейската диаспора[21]. Пренасянето ѝ към Иисус Христос, още през земния Му живот, се предполага, че е приемано от невярващите в Иисус Христос иудеи като богохулство[22].

Означаването на Бог като „κύριος“ е засвидетелствано и в извън каноничната книжнина на еврейски и гръцки език.Такива примери са: апокрифът „Битие“, „Молитвата на Авраам“, съчиненията на Филон Александрийски и на Иосиф Флавий[23].

Примерите, които показват, че титлата κύριος се е използвала в християнството през I-ви век като означение за Бог на арамейски и гръцки език, в иудейството и в неговата извъниудейска среда, са многобройни.

По отношение на произхода на тази титла на гръцки език, отнесена специално към Иисус Христос мненията на учените се разделят. Според тях kyrios произхожда:

1) от едно строго иудейско-монотеистично ориентирано иудео-християнство, където тази титла е свързанa с Бог в старозаветните свещени книги (Wilhelm Bousset);

2) от мистерийните религии, в които титлата κύριος стои в центъра на култовото тържество[24];

3) от езическата елинистическо-римска среда на християнството (Rudolf Bultmann)[25].

Прочетете още „Κύριος и неговите еквиваленти като означение за Бог в елинистическо-римското обкръжение на християнството*“ →

Новозаветният гръцки език*

Публикувано на от Dragan Bachev

Александър Милев

Новият Завет е слово Божие. Неговите книги са написани на старогръцки език. От филологическо и историческо гледище те са паметници на тоя език и представляват документ от първостепенна важност за старогръцкия език през първия век след Христа. Добрият познавач на класическия гръцки език, обаче, изпитва разочарование, когато чете някоя книга от Новия Завет[1]. Наистина, тука има много неща сходни с езика на класиците, но има и много форми, които правят впечатление на погрешни. И дори има грубо нарушаване на граматически правила. Но това е езикът на Свещеното Писание и затова не може да бъде изоставен така без внимание. Изследванията върху него са много. Правилно е, обаче, да го разглеждаме само като етап от развитието на старогръцкия език. Изолираното разглеждане е било винаги погрешно и незадоволително. Старогръцкият език е от семейството на индоевропейскитe езици. В най-старата епоха той ни е известен в отделни диалекти. Колкото отиваме по-далече по време, толкова тия диалекти са по-диференцирани и по-обособени. Отдeлнитe диалекти са се развивали в сближителна посока[2]. Старите граматици говорят за четири диалекти: атически, йонийски, еолийски и дорийски. Всъщност това са литературните наречия (диалекти). Новитe езиковеди и филолози различават обикновено осем диалекти и диалектни групи: 1. дорийска група, 2. елински диалект, 3. ахейски диалект, 4. северозападна група, 5. североизточна група, 6. аркадско-кипърска група, 7. памфилски диалект и 8. йонийско-атическа група[3]. Тези наречия и групи се различават помежду си в звуково отношение, особено откъм гласните. Имало е влияние от едно наречие на друго. По такъв начин става постепенно уеднаквяване на някои отделните диалекти се намаляват. На местото на отделните наречия се явява един общ език, „на който говорят във всички страни, където прониква гръцко влияние“[4].

Началото на уеднаквяването на наречията не може точно да се определи. Но има събития из живота на гръцките племена, които могат да ни насочат към началото, когато е започнал този процес. Той е започнал още през гръко-персийските войни (края на VI-ти и началото на V-ми век преди Христа). Гърците победиха. След битката при Микале в 479 година гръцките племена образуват съюз. Начело на този съюз застанала Атина. От този момент започва и възходът на Атина. Тя става център на търговия, наука и изкуства. Съюзните племена имат много общи интереси с Атина. Гърци от различни племена идват в града, за да уреждат общи въпроси. Става едно често смесване на гърци от отделни племена, които говорили различни наречия. Така естествено се туря началото на уеднаквяване на отделните наречия. Атинският диалект взима думи и езикови особености от другите диалекти. Духовното превъзходство на Атина в съюза дало предимство и на атическия диалект. Съгласно устава на съюза, съюзните племена трябвало да пращат войници в атинската войска. Атина била седалище на върховното съюзно съдилище. Тук идвали спорещите страни от отделни племена, за да получат правосъдие. От друга страна Атина пращала свои гарнизони и колонисти по градовете на съюзниците. Всичко това е спомагало твърде много за господството на атическия диалект.

Към края на V-ти век избухнала голямата Пелопонеска война (431-404 година преди Христа). Тя е била между Атина и Спарта. На двете държави са помагали и останалите гръцки държавици. Всички почти племена са били разделени на две групи. Често една област е минавала по няколко пъти във владение на едната страна и е била връщана обратно. Ставало е прегрупиране на съюзни сили. В завладените области си били настанявани войници, които са говорили различен диалект от този на местното население. Пленниците, бежанците, дезертьорите, политическите емигранти са имали също значение за смесването на отделните говори. Тази война се водила в Гърция, Сицилия и Тракия. Станало пълно размесване на гърци от различни племена. Така се трасира пътя за един общ гръцки език.

Към края на пети век преди Христа се въвежда наемничеството във войската. Наемните войници (mistoth) са били от различни племена и народности. Те, обаче, трябвало да усвоят един общ език, за да се разбират. Това е бил атическият диалект. Но когато заговорили на него гърци от различни племена и варвари, той не можал да остане такъв, какъвто е бил в Атина. Атическият диалект не е звучал еднакво, когато е говорен от варвари и елини, нито еднакво е говорен от елините, които принадлежат на различни племена.

Наемната войска е ходила в различни места, войниците влизали в допир с местното население, между което често са прекарвали дни и месеци. Това е условие, което ускорило процеса за уеднаквяване на отделните наречия и създаване на един общ език. Най-ярък пример за наемна войска имаме в „Анабазис“ от Ксенофонт – Кир Млади (401 година преди Христа) събира многобройна войска, за да се бие против брат си Артаксеркс. В нея има елини от всички племена и варвари: военоначалникът е спартанец, подначалниците са тесалиец и аркадец, офицери има атиняни и така нататък. Същото е с подначалниците и войниците. Сам Ксенофонт е образован атинянин, но не е останал чужд на това влияние и употребява вече дорийски думи: xhnagov“, locagov“, oujragov“, варварски ajrbwvn и други[5] .

В Атина е имало метеки[6] , търговци, роби и варвари. Техният роден език не е бил еднакъв с атическия диалект. Но са били принудени да го изучават, за да могат да се разбират с местните жители. Те са говорили атическия диалект като чужденци. Употребявали си неправилно думи и форми, като запазвали и прибавяли свои родни думи и езикови обрати[7].

Като съдим от писмените паметници, ние виждаме, че по същото време атическият диалект се е наложил и като писмен език. Най-ясно доказва това фактът, че софистите Протагор, Продик, Горгий и Хипий са говорили и писали на атически диалект без да са атиняни. Дори в дорийската колония Сиракуза е представена Есхиловата трагедия „Перси“, написана на атически диалект, и била разбрана. Атинянинът Еврипид, прочутият трагик, живял при двора на македонския цар Архелай и представял свои трагедии. От това следва, че атическият диалект е бил разбиран в Македония и Сицилия. Това дава право на мнозина езиковеди да заключат: „Към края на пети век атическият диалект става общогръцки литературен език и постепенно почти изгонва другите диалекти от прозаическата литература“[8]).

По това време на историческата сцена се явява Македония, като най-силна държава. Филип II и неговият син Александър Велики покориха гръцките държавици, но те искали да образуват световна империя. Дори гръцки държавници не са били чужди на тази идея и не си одобрявали политиката на Демостен[9]. Македонските царе възприели атическия гръцки диалект за официален език, макар македонският език да е бил коренно различен от гръцкия[10]. Чрез македонското владичество, гръцката култура и гръцкият език се разпространяват по целия тогава културен свят от река Нил до Ганг. Това е елинистическата епоха. По цялата тази голяма империя се говори един гръцки език, наречен елинистически гръцки език, общ гръцки език – koinh[11]. На този език са говорили египтяни, евреи, сирийци, перси и гърци.

Старите граматици смятат, че koinh е пъстра смесица от всички диалекти. Това мнение подържат и някои видни филолози, като Адолф Дайсман и Паул Кречмер. Но те считат, че атическият диалект е представен с най-много особености. Друга група филолози като Майер, Сергей Соболевски, Хаджидакис, Крумбахер, Тумб и други считат, че основата на koinh е атическият разговорен диалект, към който има прибавени елементи от другите наречия. Повече от йонийския диалект и по-малко от другите наречия. Професор Веселин Бешевлиев подържа същото мнение в своята встъпителна лекция[12].

Езикът е дейност (enеrgeia). Той се развива и усъвършенства. Елинистическият език започва от III-ти век преди Христа и продължава до към V-ти век след Христа. Обхваща епоха по-голяма от осем столетия. Ней-характерното у него е, че той се отличава от класическия гръцки език не само в морфологично, синтактично и лексикално отношение, но и във фонетично. Най-характерно от фонетичните промени е заглъхването на spirltus asper, който вече не се произнася.

Дифтонгите не се произнасят така, че да се чуват отделно звуковете, от които са съставени, но като един звук. Така например ei и oi се произнасят ‘и’ вм. ей и ой; ai – ‘е’ вм. ай; h – ‘и’ вм. ‘е’ и така нататък. По такъв начин произношението на известни думи е коренно различно от това през класическата епоха[13]. Загубва се вече и разликата между дълги и кратки гласни. Настават големи промени и в граматиката. Dualis (двойствено число) и optativus (желателно наклонение) изчезват. Aoristus II получава окончанията на aoristus I, а глаголите на mi се спрягат също както глаголите на w. Настават промени и в синтаксиса. Езикът добива правилен вид, изключенията изчезват. При всички тези промени първостепенна роля играе аналогия[14].

Елинистическият гръцки език се е говорил в една обширна империя и от многобройни народи. Отделните народи сa произнасяли различно общия език, но все пак те са говорили така, че са могли да се разбират египтяни и сирийци, перси, гърци, юдеи и прочее[15]. Но всеки народ имал и свой език. Варварските езици си имали влияние върху koinh[16]. Това влияние е било лексикално, граматично и особено фонетично. Опростяването на koinh се дължи именно на многото чужденци, които са го говорили. Впрочем, въпросът за влиянието на варварските езици върху koinh е е окончателно и основно разгледан.

Най-забележимо е влиянието на латински език. От 146 година преди Христа цяла Елада е римска провинция. Римски чиновници и войски са дошли масово в новата ager publicus. А и още от по-рано културните връзки между Атина и Рим са били големи. Имало доста удобни условия за влияние. Дори още от рано е съществувало двуезичие. Сам anостол Павел е римски гражданин. Едни области на империята говорят латински, а други гръцки. Затова има цели латински изрази, преведени на гръцки, има думи и така нататък.

Въпреки тези влияния и различното произношение у отделните народи, koinh е бил единен и не може да става дума за отделни наречия у него. Имало е различни изговори на един и същ език.

От казаното дотук става ясно, че koinh е общогръцки език, на който са говорили всички. Или както намираме характеристика за него в един от старите граматици: diavlekto“, hpante“ crwmeqa – наречие, с което си служим всички.

***

През времето, когато koinh е бил разпространен като писмен[17] и говорим език по целия културен свят, е станало превеждането на Стария Завет от еврейски на гръцки (270 година преди Христа[18]) и са били написани на гръцки всичките книги на Новия Завет (първи век след Христа). Още от рано е повдиган въпросът за езика на седемдесетте и на Новия Завет. Мненията са различни и тяхното подробно разглеждане може да стане предмет на отделна студия. Но още сега трябва да подчертаем, че езикът на 70-те е преводен, докато книгите на Новия Завет са писани направо на гръцки. А това не е без значение. Преводът неволно се влияе от родния език на преводача и от езика на оригинала.

Дълго време езикът на Библията е разглеждан изолирано. Той е бил сравняван или с езика на класическите гръцки писатели или със строежа на еврейски език. Сравняват ли се неща, които не може да бъдат сравнявани[19]? Много естествено е при такава постановка на въпроса да се яви идеята за особен гръцки език, на който са написани книгите на Новия Завет и са преведени и писани книгите на Стария Завет. Защото разликата между класическия гръцки език и езика на Библията е огромна [20]. Оттук и различните названия, които са давали учените филолози и богослови на библейския език. Едни го наричат еврейско-гръцки, други александрийско-гръцки, трети палестинско-гръцки. За някои това е езикът на Духа Свети[21].

Прочетете още „Новозаветният гръцки език*“ →

БИБЛЕЙСКИЯТ ДЕВЕТДЕСЕТИ ПСАЛОМ В БОГОСЛУЖЕБЕН И ДУХОВНО-НРАВСТВЕН АСПЕКТ*

Публикувано на от Dragan Bachev

Стефан Стефанов

Стефан Стефанов ШУСтарозаветните псалми, пригодени за богослужебна употреба съставляват отделна книга, обозначавана като Псалтир. Широко използван в църковното богослужение, той същевременно е и частно, домашно четиво на християнина. Настолна книга е както за уединения подвижник, така и за живеещия в света вярващ-мирянин. Свети Василий Велики съзира в псалмите „съ­вършено богословие” [Святитель Василий Великий 2000:4], а св. Атанасий Велики отбелязва, че в Псалтира читателят може да открие, подобно както в рая, всичко, което е необходимо и душеполезно [Святитель Афанасий Великий 1994:7]. Според блажени Августин Псалтирът съдържа в пълен вид всичко, което е най-полезно[Вж.  Арсений, Митрополит Киевский и Галицкий 1871:7].

Налице е фактът, че псалмите заемат „значително място в живота и учението на Господ Иисус Христос. Този сборник е молитвеникът, който Той използвал на богослужение в синагогата… Употребява го в Своето поучение, посреща изкушенията с него, пее  пасхалното хваление от него след тайната вечеря, цитира го от кръста и издъхва с него на уста”[Библейски речник   2007:1139].

Псалтирът съдържа 151 псалома. В Православната църква се използва в следните формати: 1) Обикновен, съдържащ текста на псалмите; 2) Богослужебен (Следовен  с богослужебни последования), който се употребява в ежедневното богослужение; 3) Тълковен, включващ компилирани светоотечески изяс­нения на псалтирния текст. Известни са старобългарските преводи на тълкуванията на св. Исихий Иерусалимски (запазен в известните ръ­кописи Болонски, Софийски песнивец или Цар Иван-Александров и други) и на блажени Теодорит Кирски (в Чудовски ръкописи), както и Синайският псалтир. Ето защо тази свещена книга  многократно е била предмет на изследвания, на статии и студии и от български богослови [Срв. например Марковски:231-248, Шиваров:7-79].

Употребата на псалмите при богослужение в старозаветното време е засвидетелствана недвусмислено и в редица библейски книги. Например, в книга „Паралипоменон”, 16 глава се предава химнът, който е бил изпят при пренася­нето на Ковчега на Завета от Давид след съответните всесъжения, мир­ни жертви и благословение (1 ст., срв. 2 Царства 6 глава). Песента се състои фактически от два псалома от Псалтира: в 1 Паралипоменон 16:8-22 е нали­це Псалом 104 (105):1-15, а в 1 Паралипоменон 16:23-33 – Псалом 95 (96):1-13. Смяната на лицата, които произнасят стиховете на някои псалми, свидетелства също за богослужебната им употреба по принципа на антифонното изпълнение още отначало на съчиняването им. Така например, псалмите 119-133 са наречени „песни на степените (стъпалата)”, защото са изпълнявани на стъпалата на Иерусалимскя храм от два отделни певчески състава  [вж. например Стефанов 2013:9].

В древната Църква богослужебната употреба на псалмите не е вследствие само на приемственост от храмовото богослужение в Иеруса­лим или от синагогалното. Съдържа­нието на псалмите и тяхната структура съответства на богослужебните изис­квания за обществена молитва и прослава на Бога. На вечернята и на утрената, които са последования от ежедневния богослужебен кръг, са включени за изпълнение катизми от Псалтира, както и други константни (непроменящи се) текстове във вид на псалми. На Светата Божествена Литургия се употребяват избрани псаломски сти­хове във вид на антифони (всекидневни и празнични), както и стихо­ве от псалмите, които конструират  прокимена на съответното апостолско четиво. Антифонната структу­ра на някои псалми позволява и днес да се извършва в Православната  църква изпълнението им от два или повече хора (четци, певци) чрез последователно редуване в реално богослужебно време [Шиваров 1993:194-198].

В еврейския текст на Библията псалом 90 не притежава надпис, а в Септуагинта е онасловен: „Αἶνος ᾠδῆς τῷ Δαυΐδ”, – „хвалебна песен на Давид”. Псаломът „пресъздава във вид на наставления всички ползи от пълната надежда на Бога” [Скабалланович 2004:54]. Построен е във формата на обръщение, отправено от  наставник, който внушава  на ученика си или на сина си,  увереност в пълната безопасност на този, който се надява на Бога и е в общение с Него. Това се потвърждава и от последните три стиха на псалома, които са всъщност словата на Самия Бог към уповаващия се на Него (Псалом 90:14-16) .

В православната богослужебна традиция псалом 90 се изпълнява по време на шестия богослужебен час [вж. Никольский 1995:146-147], включен е в последованието на опелото и панихидата, изпълнявани според Иерусалимския типик.

Какви са богословските и богослужебните основания псаломът да бъде включен в последованието на шестия богослужебен час? Времетраенето на денонощието се освещава с извършване на църковните последования  от денонощния богослужебен кръг. Според гръко-римското отчитане на времето шестият час съответства на времето по пладне. Най-ранните сведения за  изпълняването на богослужебния шести час са от св. Василий Велики, който свидетелства че богослужебно това време на деня било отбелязвано с прочитането на шести час, в който се включва и псалом 90. В  третия му стих се споменава „по пладне” във връзка с Божията защита, която предпазва от заразата, опустошаваща по това време. Друго основание за включването на псалома в състава на шести богослужебен час е, че в последния се  възпоменава разпъването на Господ Иисус Христос на кръста и е посветен на това събитие, станало по обяд. Тропарът, който е интегриран в последованието на този богослужебен час в периода на Великия пост, детайлизира този аспект. Текстът му е следният: „Спаси ни Христе Боже, който в шестия ден и час си приковал на кръста дръзкия Адамов грях и си разкъсал списъка на нашите прегрешения” [Часослов 2006:105].

В следващите редове ще бъде представена кратка синтезирана екзегеза на псалом 90. Духовно-нравствените аспекти ще се представят най-вече въз основа на коментариите на псалома, извършени от св. Атанасий Велики и св. Иоан Златоуст. Цялостният текст на псалома, който ще се коментира в посока към разясняване на зададените в темата аспекти, е следният: „Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия, и казва Господу: Ти си мое прибежище, защита моя, Бог мой, Комуто се уповавам! Той ще те избави от примка на ловец, от изтребителна пораза, с перата Си ще те осени и под крилете Му ще бъдеш на безопасно; щит и ограда е Неговата истина. Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи: само ще гледаш с очите си и ще виждаш отплатата на нечестивците.  Защото ти каза: Господ е мое упование; Всевишния си избрал за твое прибежище; зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище; защото ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища: ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си; аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш. „Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми. Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя, ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение” (Псалом 90:1-16).

Според св. Атанасий Александрийски, в първия стих на псалома: „Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия” (Псалом 90:1),  пророческият дух ублажава оня човек, който е под закрилата на Всевишния, тоест под закрилата на  Господ Иисус Христос. Блажен (тоест духовно щастлив) е този, който се е удостоил да бъде покровителстван от Всемогъщия Бог и да получава помощ от Него. Удостоилият се с такава помощ, винаги е закрилян и запазван [Святитель Афанасий Великий 1994:111]. „Покривът на Всевишния” е всъщност Божият закон, който е даден, за да подпомогне  борбата с невидимите врагове. Под този покрив пребивава този, който живее съобразно повелите на Божия закон. Такъв човек ще „обитава под сянката на Всемогъщия”, тоест в бъдещия живот ще съжителства с Бога, ще бъде осеняван от Него с благодат [Св. Иоанн Златоуст 2010:234].

„И казва Господу: Ти си мое прибежище, защита моя, Бог мой, Комуто се уповавам” (Псалом 90:2).  Тези слова могат да бъдат отправени към Господа само от вярващ, който е възложил на Него както цялата си надежда, така и делото на своето спасение [Святитель Афанасий Великий 1994:111].

Който живее по Божиите заповеди и се надява на Бога, притежава в Негово лице застъпник в духовната бран с невидимите врагове. Ако изнемогне, това ще е вследствие на неговото безгрижие и загубване на бдителността, а не вследствие на слаба помощ и подкрепа от Божия страна [Св. Иоанн Златоуст 2010:234].

„Той ще те избави от примка на ловец, от изтребителна пораза” (Псалом 90:3).  С последните два израза от този стих според св.  Атанасий Велики се обозначават вражеските сили. Същият светител в своето тълкуване изтъква, че духовете на злобата и самият сатана „в дадения псалом са назовани по различен начин: нощни ужаси, стрела, която лети денем, ходещата в тъмата язва, зараза, която опустошава по пладне, хиляда, и десет хиляди, аспида и василиск, лъв и змей. И над всички тези врагове псаломът възвещава на човека Божията победа [Святитель Афанасий Великий 1994:112]. Според разяснението на св. Иоан Златоуст под „примка на ловец” и „изтребителна пораза” се разбира всяко намерение и подтик  да се извърши зло. Когато намерението е пленило човешката душа, тя се оказва увлечена от пагубна страст. Бог избавя от злото, когато човек прибягва към Него и Го потърси за помощ [Св. Иоанн Златоуст 2010:234].

„С перата Си ще те осени и под крилете Му ще бъдеш на безопасно; щит и ограда е Неговата истина” (Псалом 90:4). С тези думи от псалома се вдъхва увереност, че Бог ще осъществи Своята защита по такъв начин, че никаква вражеска сила няма да е в състояние да причини вреда [Святитель Афанасий Великий 1994:112]. Свети Иоан Златоуст смята, че под  „пера” е уместно да се подразбират Моисеевия закон и пророческите старозаветни писания, защото чрез тях Бог е дарувал познание за Себе си. Образно казано, чрез тях Той осенява, идващите при Него, и не допуска да бъдат изгорени от огъня на дявола. Крилете символизират светите евангелия, защото който постъпва и живее по евангелския закон, придобива криле, с които се издига от земята към небето, където е безопасно за него. „Щит и ограда е Неговата истина”. Истината е силно и надеждно оръжие. В собствен смисъл на думата Христос е самата истина. Той свидетелства за Себе си: „Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан 14:6). Чрез благодатната сила на светия кръст, който е Неговото оръжие, вярващите смело  встъпват в духовна бран и  побеждават всякакви врагове. Това се потвърждава от смисъла на следващите 5 и 6 стихове на псалома: „Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне” [Св. Иоанн Златоуст 2010:234].

След като Всевишният си избрал за прибежище (Псалом 90:9), тогава няма да се „спънеш о камък с ногата си” (Псалом 90:12). Цитираните стихове се тълкуват от св. Атанасий Велики в мистичен аспект. Според него с „нога” символически се обозначава душата, а думата „камък” изобразява греха [Святитель Афанасий Великий 1994:113].

„Аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш” (Псалом 90:13). Аспидата и василискът са представени като символи на злите сили. Стихът от псалома е съзвучен със словата на Господ Иисус Христос, отправени към апостолите: „Ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди” (Лука 10:19). Свети Иоан Златоуст като тълкува стих тринадесети от псалома в духовно нравствен аспект, пише следното: „Който потъпква гнева, потъпква всъщност лъв, защото този звяр се отличава с ярост… По същият начин, който преодолява удоволствието [греховното] и всяко друго нечестие, тъпче аспида, василиск, и змей, тъй като плътските удоволствия и нечестието в живота с основание се сравняват с влечугите, които пълзят по земята. В истински  смисъл тъпче василиска този, който преодолява завистта, защото тя царува в нечестие, а също така,  защото василиска има отрова в очите си, което се отнася и за завистливите хора”. Същият светител коментира духовно-нравствените аспекти и на следващия псаломски стих: „Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми” (Псалом 90:14), по следния начин: „Тъй като псалмопевецът изрекъл нещо велико и почти невероятно като казал, че такива зли и мощни сили, сравнявани с лъв, змей, аспида и василиск – най-страшните зверове, ще могат да бъдат потъпквани от нас, то той представлява в момента Бога, Който потвърждава казаното и ни предлага непреодолимо оръжие – надеждата на Него. Посредством нея ние ще можем да се избавим от враговете, ако се поверим на Него. Ще можем да се скрием, така че да не претърпим никаква вреда, …ако благоговейно Го почитаме със слово и дело, с уста и мисли” [Св. Иоанн Златоуст 2010:237].

„Ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение” (Псалом 90:16). Според свети Иоан Златоуст тук става дума за спасението на вярващите в Бога на последния Божи съд. Най-вече под „спасение” се разбира Самият Христос, които е Спасител на целия човешки род. Бог Отец  е обещал да покаже това спасение, затова надеждата на светиите е да видят Бога лице в лице, както за това пише и свети апостол Павел в посланията си: „Надеждата за онова, което се вижда, не е надежда, понеже защо ще се надява някой за нещо, което вижда?” (Римл. 8:24). „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат” (1 Коринтяни 13:12-13)[Св. Иоанн Златоуст 2010:238].

Интересен и заслужаващ коментар е споменатият в стих тринадесети на псалом 90 василиск. Този странен митологичен образ води началото си от елинската древност. Значителна част от античните автори осветляват само отделни аспекти и проявления на василиска, които изграждат силно фрагментиран мозаечен контур. Най-ранното пряко описание на василиск се съдържа в XIII книга на Естествена история на Плиний Старши, съставена в Рим през 77 година след Христа. Тя представлява компилация на антични и главно на гръцки извори, голяма част от които са вече безвъзвратно загубени. Сведенията на Плиний обаче проявяват тенденцията към профаниране и рационализиране на митологичните източници [Лозанова 2003:82], поради което василискът е сведен до реално същество – змия, обичайна за провинция Киренайка, дълга дванадесет инча и с бял знак на главата, подобен на диадема или напомнящ корона. От този царствен знак произлиза и името ѝ. Тя притежавала особена сила и поразявала всички змии със своето съскане. Движела тялото си не посредством многочислени извивки като другите змии, а като го издигала нагоре и спускала надолу. Подобно на преди това дискутираното от Плиний творение катовлепас, и василискът според него имал способността даубива човек само с поглед и с появата си. Убивал не само с докосването си, но и със своя дъх, който подпалвал тревата и напуквал скалите. Неговият гибелен ефект върху всички живи същества бил толкова мощен, че веднъж един конник, който пронизал с копието си това същество, бил поразен от отровата му, преминала по копието, убивайки дори и коня [вж. Лозанова-Станчева 2006:81-82].

Клавдий Елиан (около 165/70-230/355 година след Христа) в своята творба За своеобразието на животните свидетелства за митологичното вярване по негово време, че василискът може да бъде убит от кукуригането на петел. Асоциацията е натоварена със силни соларно-хтонични елементи и подсказва, че образът на василиска е бил тясно обвързан с нощта и мрака, противопоставен на светлината и слънцето, чийто символ е кукуригането на петела. Синкретизмът на двата аспекта е проектиран в образа на кокатриса, който е друга средновековна визуализация на василиска. В англо-българския речник думата cockatrice е преведена като базилиск [вж. например Английско-български речник 1987:158]. В случая е пресъздадено Еразмовото произношение на гръцката дума βασιλίσκ(ος).

В новия исторически контекст на възтържествувалата християнска религия, от раннохристянската апологетика, светоотеческите творения и въобще от библейско-християнската традиция, това митологично създание се възприема и интерпретира като сатанинско творение, символ на злото и греховността, „символ на дявола и Антихриста, високомерието, страстта към разкош”[Попова 2003:51]. Това не е случайно, защото образът на василиска има отношение към античното езическо наследство и е свързан с политеизма, идолопоклонството, безнравствените митове, неморалните и противоестествените мистерии.

Интересни са интерпретации в този контекст в една медна гравюра от многократно преиздаваната аскетична творба Herzbüchlein (издание на Reutlingen от 1823, в Мюнхенската държавна библиотека), която свещеникът Иохан Гроснер през 1812 година, издал на немски език. През 1822 година бил поканен от руския император Александър I и по негово желание превел тази брошура на руски език, след което тя получила голямо разпространение и в Руската империя като духовно-назидателно четиво. Гравюрата образно представя сърцето на грешния човек, в центъра на което е позиционирано изображението на дявол-козлоног, крилат, рогат и държащ скиптъра образ на Фанес-Дионис-Аион, според идентификацията на Р.Айслер. Образът несъмнено символизира демонът в човека. Седемте смъртни гряха в случая са представени посредством образите на животни: паунът – високомерието и гордостта; козелът – нецеломъдрието, развратеността; свинята   –   лакомията,   костенурката – леността, тигърът – гневът; василискът – завистта; и жабата – скъперничеството и  алчността. Вляво горе ангелът-хранител се готви да отлети от преизпълненото с душепогубващи страсти и грехове сърце. Следващата гравюра показва сърцето на вече покаялия се грешник, от което дяволът и зверовете отлитат, и се настанява Светият Дух. Последният алегорически е представен от огнените езици и гълъба [вж. Лозанова-Станчева 2006:91-92].

Богослужебната употреба на боговдъхновения псалом 90 и неговото място в духовно-нравствения живот на християните се определя от значимостта и многоаспектността на неговите послания в догматически, сотирологически и религиозно-етически аспекти.

БИБЛИОГРАФИЯ

Английско-български речник 1987: Английско-български речник. Т. 1, София: Наука и изкуство.

Арсений, Митрополит Киевский и Галицкий 1873: Арсений, Митрополит Киевский и Галицкий. Толкование на первые двадцать шесть псалмов. Киев.

Библейски речник   2007: Библейски речник. София.

Лозанова 2003: Лозанова, В. ТЕРЕЙ или драматургичният топос на метаморфозата. София.

Лозанова-Станчева 2006: Лозанова-Станчева, В. Мистерията „базилиск”: средновековни образи – античен първообраз – В: Научни трудове. Т. 1. История. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хрилендарски”.

Марковски 1963-64: Марковски, Ив. Псалмите (Екзегетични изследвания). – В:  ГДА, т. XIII, София.

Никольский 1995: Никольский К Пособие к изучению Устава Богослужения Православной Церкви. Изд. седьмое.  Москва.

Попова 2003: Попова, Н. Античные и християнские символы. Санкт-Петербург: издательство „Аврора”.

Святитель Афанасий Великий 1994: Святитель Афанасий Великий. Творения в четырех томах. Том IV. Москва: Спасо-Преображенский Валаамский монастырь.

Святитель Василий Великий 2000: Святитель Василий Великий. Беседы на псалмы. Москва: Московское Подворье Свято-Троицкой Сергиевой Лавры.

Св. Иоанн Златоуст 2010: Св. Иоанн Златоуст. Беседы на псалмы. Москва: Православный Свято-Тихоновский гуманитарный университет.

Скабалланович 2004: Скабалланович, Н. Толковый Типикон. Объяснительное изложение Типикона с историческим введением. Москва: Изд. Сретенского монастыря.

Стефанов 2013: Литургийните антифони в богослужебната практика на Българската  православна  църква – между традицията и съвременността (литургическо изследване). София: Издателство „Тола-Живка Гинчева“.

Часослов 2006: Часослов. София.

Шиваров 1978-1979: Шиваров, Н. Древни източни коментари на Псалтира и старобългарските им преводи. – В:  ГДА, т. XXVII, София.

Шиваров 1993: Шиваров, Н. Псалтирът. Исагогически бележки и екзегетически примери. – Във: Вечното в двата библейски завета. Велико Търново.

_________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки Стефан Стефанов, преподавател в катедра Теология при Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”.

Изображение: авторът на статията, Стефан Стефанов. Източник – Гугъл Бг.

Ти не ще ме оставиш в ада (тълкувание на псалом 16/15)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Анна Маринова

Божията грижа, проявявана както в историята на Израил (извеждане от Египет, населяване на Палестина, връщане от Вавилон и пр.), така и в личния живот на всеки човек, който търси Бога, дава основание за безрезервно доверие в Господ. То се дължи на факта, че Бог неизказано общува с човека. Божието присъствие и общение, което желае и което има искрено търсещият Господа, дава упование пред лицето на смъртна опасност и надежда за възкресение. Постоянното богообщение е представено не само като най-съкровено общение между Бога и човека, но и като път на живота, който, преминавайки през смъртта, преодолява и побеждава ада. Псалом 16[1] е изразил именно тези идеи в своите думи.

Трудно е да се установи времето на написване на псалома. Тематиката на стихове 3-4 е благославяне на верните на Яхве и решително отричане на езическия култ (стих 4). Явно, текстът е написан под силното влияние на предпленните пророци (особено на Иеремия)[2]. Предвид акцента, поставен върху проблема „праведен“ (тоест следващ Яхве) – „нечестив“ (тоест служещ на езическите богове), може да се приеме, че псаломът е редактиран след Вавилонския плен (538 година пр. Хр.), когато чистотата на вярата в единия Бог постепенно започва да се спазва от целия народ.

По отношение на жанра на псалома има различни мнения. E. Zenger приема, че той е „молба за прибежище”[3], а H. Kraus го определя като молебна песен. Псаломът има форма на изповед на доверието към Бога[4]. Той едновременно с това е и молба за подкрепа, помощ и вяра във вечното пребъдване в Бога.

Псалом 16[5]

1. Незаличим, от Давид. Пази ме, Боже, защото на Тебе се уповавам.

2.Казах на Господа: Ти си мой Господ, Ти си моето благо, няма друго освен Тебе.

3. За светиите, които са на земята, и величествените – всяко Мое желание е в тях.

4. Нека да се увеличат болките на тези, които усърдно следват други богове. Аз няма да излея възлияние от кръв пред излетите им идоли, нито пък ще изрека имената им с устните си.

5. Господ е част от наследието ми и от чашата ми;

6. дяловете ми са се паднали за мене – наистина, наследието ми е хубаво!

7.Ще благославям Господ, защото ме съветва; дори през нощите ме наставляват бъбреците[6] ми.

8. Винаги поставям Господ пред себе си, защото Той е от дясната ми страна, няма да се поклатя.

9. Заради това се радва сърцето ми и ликува черният ми дроб[7]; да, плътта ми ще се посели в упование.

10. Защото Ти няма да ме оставиш в ада, няма да дадеш на Твоя праведник да види ад.

11.Ти ми показваш пътя на живота; пълнота от радости е пред лицето Ти, от дясно на Тебе е вечно веселие.

Св. пророк и цар Давид (1039-969 г. пр. Христа)

Надписът на псалома „незаличим” (miktam) идва от представата за написване на текст върху камък[8]. Въпреки практикуването на лапидография за важни текстове в древен Израил (напр. скрижалите с десетте Божии заповеди – Изх. 31:18) надали псаломът е бил издялан върху камък. По-скоро тук трябва да видим желанието на псалмопевеца написаното да се съхрани от повреда и загубване. Текстът започва във втората част на стих 1 с молбата Бог да запази уповаващия се само и единствено на Него. Това упование е изразено по-най добрия начин (стих 2) – чрез изричането на формулата на Завета (berit)[9]: „Ти Си мой Господ” (Изх. 6:7; Лев. 26:12), която сега се изговаря не от целия народ, а от отделен човек. С нея Бог е изповядан като Бог на псалмопевеца – Бог с Когото единствено има истинско общение. Бог е не само единствен. За автора на псалома Той е единственото Благо: „Ти Си моето Благо (tobati) няма друго освен Тебе” (стих 2б). В окачествяването на Бога като Благо не се влага само смисъла, че Бог е единственият в пълния смисъл на думата благ и любящ – благото (tob) според старозаветните разбирания е цел, която е естествена за човека[10]. Псалмопевецът се обръща към Бога като единствен, Който е Смисъл и Цел на живота му. В Него псалмопевеца намира както своят Път така и своя Пристан. Бог е благ и любящ към всички, но стих 3 говори антропоморфно за Божието желание към светиите на земята. Под “светии” (qedosim) и “праведни” (hasidim) в Стария Завет се разбират тези, които са верни на Завета на Яхве и следователно служат само на Него[11]. В следващия стих (стих 4) чрез антитеза са споменати тези, които почитат езически богове. От езическия култ се има предвид възлиянията с кръв на които в езическите представи се приписва особена сила, а изричането на имената на божествата се свързва с магически ритуали[12].Изливането на кръв в езическия култ е пряко нарушаване на сключването на Завета с кръв и на старозаветното богослуже- ние[13]. Бог е единствен и всемогъщ и желае да общува с човека в неговото сърце затова човек трябва да пази чисто общението си с Бога. Идолослужението, според Божието слово, известявано чрез пророците, е изневеряване на Яхве и отстъпване от Него (Изх. 24:8). Затова и авторът на псалома не желае да има нищо общо с лъжливите божества и никога не би изрекъл имената им. Господ не само е единственото Благо на псалмопевеца, Той е единствена Част от наследието му (стих 5). Думата „наследие” (heleq) насочва слушателите (респективно читателите) на псалома към разделянето на земята на Палестина при Иисус Навин и Израилевите съдии (Иисус Навин 18 глава, книга Съдии Израилеви). Изказването, че Господ е дял на псалмопевеца напомня факта, че при разделянето на Палестина коляното на Леви (тоест свещениците и левитите) не получава дял от земята. Причина за това е изборът на Господ, Който още при постановяването на жертвите казва на Аарон: „В земята им да не наследяваш и да нямаш част сред тях. Аз съм твой Дял и твоя Част сред израилевите синове” (Числ. 18:20)[14]. H. Kraus предполага, че това изказване (и респ. авторът на псалома) е на свещеник или левит понеже той няма дял от земята[15]. Разбира се, това не е изключено, но също така може да се приеме, че всеки искрено обичащ Господа приема Него за свой дял и наследие още повече, че Израил дори по време на царете Давид (г. 1004-965) и Соломон (г. 965-928)[16] не се е простирал в границите, които я очертава обещанието на Бога, дадено на Авраам: „на твоето потомство давам тази земя – от Египетската река до голямата река, река Ефрат” (Бит. 15:18). Това дава основание на светите отци да разберат Обетованата земя на Израил като образ на истинското наследие на праведниците – Христовата Църква[17] и Божието царство[18]. В стих 5 се казва, че Бог е наследие на чашата на псалмопевеца. Тази представа метафорично изразява разделянето на земята на Израил чрез жребии и Божието благословение на нея[19]. Свети Атанасий Велики разбира чашата като указание за Христовите думи: „Отче Мой, ако е възможно нека да Ме отмине тази чаша”[20](Мат. 26:39), както и за Неговите страдания и кръстна смърт[21]. Може да се приеме, че словата „Господ… е дял на чашата ми” са пророчество за светата Евхаристия, където въплътилият се Бог Слово става Дял, Част и Наследие за тези, които приемат Неговите плът и кръв. Така те в Него и с Него имат дял в царството Му (Иоан 6:50, 54, 56-57). Наследието (респ. дяловете) на псалмопевеца е хубаво (стих 6), защото то е Самият Бог.

Стих 7 разкрива общението на Бога с автора на псалома, поради което последният благославя Господа. Бог освен дял и част на псалмопевеца е и Този, Който общува с него, като това общение е постоянно и неизказано. В стих 7 то е представено като практическо поучение и съвет как да се следва Божията воля. Божието общение засяга най-скритата вътрешност на човека, изразена чрез антропологичното понятие „бъбреци” (kelaiot). На това място бъбреците се имат предвид като седалище на чувствата и духовния живот[22]. Като органи, разположени във вътрешността на човека, те я изобразяват и то не само във физиологичен, но и в антропологичен план[23]. Бог наставлява човека и преданият на Него Му отговаря, като винаги Го поставя пред себе си (стих 8а) – тоест във всички свои дела Го следва. В Septuaginta вместо „поставям” стои думата „виждам”[24]. Така в традицията на Седемдесетте се акцентира на постоянното общение на псалмопевеца с Бога. Бог общува с вярващия и той Му отговаря с готовност да пребъде в Господа. Св. Григорий Палама (г. 1296-1359), изяснявайки този стих, го отнася за Христос, Който се въплъти заради нас. Така Бог Слово стана не само видим, но и наистина човек[25]. В Христос ние не само виждаме Бог Слово, но в Него виждаме невидимия Отец, защото Христос е нетварен образ на Своя Отец (Кол. 1:15). Същевременно Бог е от дясната страна на псалмопевеца (стих 8б), което означава, че Господ винаги е готов да защити уповаващия се на Него от  видими и невидими врагове[26]. Както Божията постоянна грижа и защита, така и общението с Бога водят до неописуема радост – сърцето и черният дроб ликуват, а плътта се уповава (стих 9). Като средоточия на чувствата сърцето (leb) и черният дроб (kabod) изразяват човешката вътрешност, а плътта (basar) изразява външността. Така става ясно, че целият човек е обзет от непрестанното ликуване в Господа. Въпреки че в Septuaginta липсва понятието „черен дроб”, идеята остава същата – вътрешният (представен чрез понятието „сърце – kardia”) и външният човек (описан чрез думата „език”) ликува и се уповава напълно на Бога. Тази надежда и упование не е само в този живот. Доверието в Бога остава пред лицето на смъртта (стих 10), защото Бог я побеждава, понеже смъртта е противоестествена и противоречи на човешката природа[27]. Псалмопевецът е уверен, че Бог няма да го изостави в ада. Някои съвременни католически и протестантски учени (като H. Kraus)[28], приемат, че в този стих се говори за запазване от смъртта а не за Божия грижа след смъртта или за възкресение[29]. Може да се приеме, че в този стих се говори за запазване на праведника от смърт – тоест за съхраняване на живота му и избавяне от гибел, но в този стих се говори още за съществуването на човека след смъртта. Изразява се надежда за избавяне от ада – тоест за възкресение. Последното се подчертава от учени като тълкувателя А. Weiser[30].

В първата част на стих 10 направо се говори за ада (seol) като място, където след смъртта човек се поселва (Пс. 31:18; 49:15)[31]. Важно значение за смисъла има и думата „sahat” във втората част на 10 стих. Тя означава „капан”,„гроб”, „ад”[32]. В Septuaginta на мястото на тази дума стои diaphthora – (из)тление[33]. Така седемдесетте преводачи са възприели думата sahat като съществително от гл. sahat, който в наклонение Piel означава „погубвам”. Въпреки разликата в смисъла, налице в двете версии (в МТ и в Septuaginta) е вярата, че Бог няма да остави праведника след смъртта, защото адът не може да го удържи (срв. Ос. 13:14). В проповедта си на празника Петдесетница св. апостол Петър изяснява 10 и 11 стих, а респективно и целия 16 псалом като отнасящ се до Христовата кръстна смърт, слизането в ада и възкресението (Деян. 2:22-32). След като апостол Петър благовести пред събралото се за празника множество за живота и чудесата на Христос, за да даде възможност за покаяние, представя кръстната смърт на Христос като Божия воля и предзнание (Деян. 2:23). След това апостолът известява Христовото възкресение и изяснява смъртта като такава, която няма власт да Го задържи (Деян. 2:24). В следващия стих апостол Петър изяснява, че цар Давид, който се сочи в надписа като автор на 16 псалом няма предвид себе си, а говори за Христос (Деян. 2:25), като вярва, че Бог няма да остави Месия в ада[34]. Апостолът привежда като изпълнили се в Христа стихове 8-11, като ги цитира по превода на Septuaginta. След като изтълкува Псалом 16 като пророчество за Христовата смърт и възкресение, апостол Петър привежда и съответните аргументи: Бог може да стои отдясно (от почетната страна) само на равнодостоен на Него (Псалом 16:8); Давид е починал и гробът му е известен на всички жители на Иерусалим (Деян. 2:29). Но все пак Давид не се е излъгал в своята надежда и упование на Бога, защото неговият потомък – Господ Иисус Христос, умирайки и слизайки в ада, не вижда изтление (разлагане) понеже, възкръсва (Деян. 2:32). За отбелязване е това, че в късното юдейство като ден на смъртта на цар Давид се приема Петдесетница[35]. Именно на Петдесетница (както бе отбелязано) св. апостол Петър с основание привежда 16 псалом и го отнася към Христос. Така връзката Давид-Христос освен родословна се разкрива като връзка поради изричане на боговдъхновено пророчество, защото цар Давид не е само праотец на Христос, но е и Негов пророк (Деян. 2:30). Победата на Бога над смъртта и вярата за избавянето от ада води псалмопевеца до изповедта, че смъртта не води към погубване, но е път към живот (стих 11 а)[36]. Победата над смъртта и воденето от Бога в пътя на живота е причина за непресекваща радост (стих 11 б). Може да се приеме, че думите „пътят на живота” не се отнасят само до живота в Христа, а до Самия Христос (Деян. 3:15). Бог Отец показва Своя Син – Господ Иисус Христос като път към живота и същевременно като Негов подател (срв. Иоан 10:17). Животът, който дава Христос, освен във всички смисли на тази дума трябва да се разбира като себеотдаване: Христос, истинският Живот, предаде Себе Си на кръстна смърт (Гал. 2:20).

Псалом 16 е изповед на доверието в Бога, Който общува неизказано с човека в неговата вътрешност. Богообщението е живително и продължава и след смъртта. Това дава основание за вярата в живота и възкресението след смъртта. Тази вяра на старозаветните хора има своето основание в смъртта и възкресението на Господ Иисус Христос, Който със смъртта Си победи смъртта, а с възкресението Си направи вярващите в Него съпричастници на вечния живот, който живот се разбира и като Самия Христос (Иоан 14:6).

_______________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки д-р Анна Маринова, тел. 359/2/989-01-15, вътр. 19.

[1]. В гръцкия превод на Стария Завет (обикновено наричан Septuaginta) Псалом 16 съответства на Псалом 15 в българския превод на Библията.

[2]. А. Weiser приема, че псалома може да се отнесе преди Вавилонския плен (587-538). Weiser, A. Die Psalmen. Goettingen, 1966, S. 116.

[3]. Zenger, E. Die Psalmen I. Wuerzburg, 1993, S. 108.

[4].  Weiser, A. Die Psalmen…, S. 116.

[5]. Текстът е превод на автора от оригиналния еврейски текст, издаден в: Kittel, R. (Hrg.) Biblia Hebraica Stuttgartensia. Editio quarta. Stuttgart, 1990.

[6]. Запазено е оригиналното значение на думата, която трябва да се разбира тук като „вътрешности“ или „вътрешният човек“.

[7]. Същото значение като в предишната бележка.

[8]. Според М. Dahood miktam вероятно означава надпис на камък. Dahood, M. Psalms I. New York, 1966, р. 87.

[9]. Думата berjt означава „връзка”, „окова”. По този начин се изразява взаимната обвързаността на тези, които са стъпили в договорни отношения. Въпреки че Заветът с Израил е следствие от Божията воля и решение двете страни по споразумението са равноправни (за разлика от васалните договори). Заветът, сключен между Яхве и народа се отнася до целия Израил, а не до отделната личност. Вж. Koehler, L. Theologie des Alten Testaments. Tuebingen, 1953, S. 46-49.

[10]. Hoever-Johag, I. tob. – In: Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament (ThWAT). B. III. Stuttgart, 1982, S. 322.

[11]. Kornfeld, W. qadas. – In: Botterweck, G. (Hrg.) ThWAT. B. VI. Stuttgart, 1989, S. 1201-1203.

[12]. Weiser, A. Die Psalmen…, S. 117.

[13]. Повече за понятието кръв Вж. Kedar-Kopfstein, B. dam. – In: Botterweck, G. (Hrg.) ThWAT. B. II. Stuttgart, 1977, S. 250. sqq.

[14]. E. Zenger пише: „Не Израил е избрал за Свой дял Яхве, а Яхве му се е паднал като дял, дарен пак от Самия Яхве”. Zenger, E. Die Psalmen I…, S. 111.

[15]. Kraus, H. Psalmen. B. 1. Neukirchen, 1989, S. 262.

[16].Използваната хронология е по Шиваров, Н. Библейска археология. С., 1992, с. 556-561.

[17]. Св. Атанасий Велики. Толкование на Псалмы. – В: „Библиотека святоотеческой литературы”. http://www.orthlib.narod.ru

[18]. Св. Иоанн Златоуст. Беседы на книгу Бытия. Т. 1. М, 1993, с. 407.

[19]. Шиваров, Н. (съст.) Речник на библейските символи. С. 1995.

[20]. Всички новозаветни цитати са преведени по Nestle, E. (Hrg.) Novum Testamentum Graece. 27 Auflage. Stuttgart, 1993.

[21]. Св. Атанасий Велики. Толкование на Псалмы. – В: „Библиотека святоотеческой литературы”. http://www.orthlib.narod.ru

[22]. Nowack, W. Die Psalmen. Goettingen, 1926, S. 53.

[23]. Fabry, H. leb. – In: Botterweck, G. (Hrg.) ThWAT, B. ІV. Stuttgart, 1984, S. 426.

[24]. Rahlfs, A. (Hrg.) Septuaginta. Stuttgart, 1979.

[25]. Св. Григорий Палама. – В: Псалтир в святоотеческом изъяснении. Свято-Успенская Почаевская лавра, 1998, с. 45.

[26]. Срв. Евтимий Зигабен. Тълкувание на Псалтира. Ч. 1. Света Гора, 2004, с. 159.

[27]. Kessler, H. Die Psalmen Muenchen, 1895, S. 33.

[28]. Според M. Dahood авторът на псалома твърдо вярва, че на него му е дадена същата привилегия като на Енох и Илия – той е убеден, че Бог ще го възнесе при Себе Си и няма да вкуси смърт. Dahood, M. Psalms I…, р. 91.

[29]. Kraus, H. Psalmen…, S. 268.

[30]. Weiser, A. Die Psalmen…., S. 119.

[31]. Повече за ада вж. Gereleman, G. seol. – In: Jenny, E. (Hrg.) Theologisches Handwoerterbuch zum Alten Testament. B. II. Guetersloh, 1995. S. 838-841.

[32].Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch ueber das Alte Testament. Berlin, 1962.

[33]. Rehkopf, F. Septuaginta-Vokabular. Goettingen, 1989.

[34]. Schneider, G. Die Apostelgeschichte. T. 1. Freiburg im Breisgau, 1980. S. 273.

[35]. Pesch, R. Die Apostelgeschichte. B. V. Neukirchen, 1995. S. 23.

[36]. Weiser, A. Die Psalmen…, S. 120.

Изображения: авторът Анна Маринова и св. пророк и цар Давид (1039-969). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2RJ