Ева Ковачева

Abstract

The present study examines the spiritual birth and depiction of Christ in man on the basis of specific biblical verses from the Holy Scriptures of the New Testament, the terminology used by St. Paul the Apostle in his Epistles in connection with this purpose, as well as on the basis of available evidence related to this topic in some saints.

***

След грехопадението и излизането от Рая, което представлява отдалечаване на човека от Бога и общението му с Него, което е равносилно на отделянето на душата от връзката ѝ с духа, оттогава душата е започнала да се ръководи повече от желанията на плътта, което довежда до появата на егото и усещането за отделеност на духовно равнище както от Бога, така и от цялото. След въплъщението на Иисус Христос (Второто лице на Света Троица) сред човечеството и получаването на Светия Дух (Третото лице на Света Троица) при Кръщението, човекът е призован да се завърне отново при Бога, към живота „в духа“ (Галатяни 5:16-18, 25), което означава тялото и душата доброволно да се поставят под ръководството на духа, който представлява най-висшата част на човешката същност[1], и чрез който дух се осъществява връзката с Бога[2]. Примерът за начина на осъществяване на връзката с духа и с Бога дава на човечеството Самият Иисус Христос чрез живота и учението Си, представени в Евангелието. Свързването на душата с духа в човека се предхожда от продължителен процес на очистване от страстите – желанията на плътта, а след това и на личността – преодоляване на егото (самолюбието, гордостта и личния интерес), както и поставянето на първо място изпълняването на Божията воля преди собствената, за което Христос дава образец в Матей 26:39, 42. Външните признаци и прояви, характеризиращи човека, свързал се с духа и живеещ „духом“ (Галатяни 5:6), се изброяват от св. апостол Павел в посланието му до галатяни (5:22).

Гореизложената теза се потвърждава от Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски, които също отбелязват, че човечеството преминава през двоен порядък в откриването на Лицата на Света Троица: „Низходящ – от Отца чрез Сина към Духа Свети, и възходящ – от Духа Свети чрез Сина към Отца. Първият започнал със сътворението на света и със старозаветните откровения чрез пророците, продължава с пълното богооткриване на Сина Божи при въплъщението Му, извършеното от Него изкупление, и завършва със слизането на Дух Свети над апостолите. Вторият започнал със слизането на друг Утешител, Дух Свети на земята, продължава с привеждането на всички чрез Дух Свети към Христа Изкупителя, въплътилия се Син Божи, и ще се завърши с привеждането на всички чрез Сина към Бог Отец, Комуто Син и ще предаде Своето царство. Ние живеем в царството предимно на Дух Свети или в периода, в който Дух Свети привежда към Христа и чрез Христа към Бог Отец“[3].

Целта на изследването е, в подкрепа на тезата, че човечеството се намира в епоха, в която става завръщане на душата към Бога, което се състои в свързването на душата с духа, или по друг начин още казано – на действието на Светия Дух в нея, на раждането и изобразяването на Христос в човека, а оттам и свързването му с Отец, което е еквивалентно на пребиваването на Света Троица в него, защото където е едното Лице, там са и другите, тъй като те са неразделно и неразривно свързани, да се приведат сведения, които авторът открива, че се съдържат както в буквален, така и в преносен смисъл, а също и като символи в книгите на Новия Завет, в съчиненията на някои църковни писатели, животоописания на светци и пояснения от тълкуватели на Свещеното Писание на Новия Завет.

1.Стихове от Свещеното Писание на Новия Завет в буквален смисъл:

а) Светият Дух упътва вярващите в истината (Матей 10:20; Иоан 14:16 17, 26; 16:13; Деяния на светите апостоли 2:17-18; 1 Коринтяни 2:10-16; 2 Коринтяни 13:13);

б) Отец, разкрива мислите Си на вярващите (Иоан 6:45; 1 Иоан 2:20, 27; Филипяни 3:15; Ефесяни 1:17-19; 1 Солуняни 4:9; Евреи 8:10-11; парал. Евреи 10:16);

в) Христовият Дух се открива на вярващите, поучава ги, утвърждава ги и действа вътре в тях (Матей 28:20; Иоан 6:56-57; 14:19-21; 15:4-5, 7, 9-11; 1 Петра 1:11; Римляни 8:9-10; 1 Коринтяни 1:7-8; 2:16; 2 Коринтяни 13:3, 5; Галатяни 2:20; 4:6, 19; 1 Солуняни 2:13; 2 Солуняни 2:17; Ефесяни 1:17-18; 3:17-20; 4:21; Филипяни 1:19; 2:5; Колосяни 1:27, 29; 3:16; Евреи 9:28; Откровение 3:20);

г) Света Троица се разкрива в човека (Иоан 14:20, 23; 2 Коринтяти 13:13);

д) Бог пребъдва в човека (1 Иоан 2:23; 3:24; 4:12, 15; Римляни 8:11; Откровение 21:3). В изложените стихове се говори за откриването, действието и пребиваването на Бога с Неговите три Лица в човека. Предвид целта на настоящото изследване, свързана с „раждането на Христос“ в него, ще се изложат подробно само тези от тях, в които най-ясно се говори за „раждане“, „пребъдване“ и „изобразяването“ на Христос в човека.

В тази връзка се установява, че докато в Евангелие според Матей се споменава по-общо, че Иисус Христос ще пребивава сред хората: „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20), „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20), то в Евангелие според Иоан, както и в посланията на светите апостоли, и най-вече тези на св. апостол Павел, се говори за Христос – вътре в човека. От автора се констатира, че най-често срещаната терминология, която апостолът употребява за предаването на посочения смисъл е „раждане“, „изобразяване“ и „живеене“ на Христос във вярващите: „А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!“ (Галатяни 4:6); „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Галатяни 4:19); „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20); „В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас“ (Иоан 14:20); „Който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5); „Като изследваха, кое и какво време е посочвал Христовият Дух, що беше в тях, когато Той е предвестявал Христовите страдания и идещата след тях слава“ (1 Петра 1:11); „Вие живеете не по плът, а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов. Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда“ (Римляни 8:9-10); „Вие търсите доказателства за Христа, Който говори в мене: Той не е безсилен спрямо вас, но е силен във вас… Или не се съзнавате, че Иисус Христос е във вас? Не съзнавате, само ако сте недостойни“ (2 Коринтяни 13:3,5); „Чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви“ (Ефесяни 3:17); „Тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му, на които Бог пожела да покаже, какво богатство на слава има за езичниците в тази тайна, именно, че Христос, упованието на славата, е във вас“ (Колосяни 1:26-27). В същия контекст трябва да се спомене и много често използвания израз от св. апостол Павел в неговите послания „в Христос“ (ἐν Χριστῷ, Римляни 3:24)[4] (общо около 82 пъти)[5], което той отнася както по отношение на себе си, така и на всеки вярващ в Господа християнин, който трябва да бъде „в Христос“ и „един дух с Него“ (τῷ κυρίῳ ἓν πνεῦμά ἐστιν, 1 Коринтяни 6:17)[6]. Това твърдение се потвърждава и от формулата, която той употребява „Христос в мене“ (ἐν ἐμοὶ Χριστός, Галатяни 2:20[7]).

2.Авторът на изследването излага твърдението, че духовното раждане на Христос в човека стои във връзка и с някои от наставленията на светите апостоли в техните послания към вярващите, че те трябва да проявяват качествата и характеристиките на Христос:

а) да имат „ум Христов“ (1 Коринтяни 2:16);

б) да имат мислите на Христос (Филипяни 2:5);

в) да очистват себе си, както Той е чист (1 Иоан 3:3);

г) да вършат правда и са праведни, както Той е праведен (1 Иоан 3:7);

д)да обичат ближните си с любовта на Иисус Христос (Филипяни 1:8; Ефесяни 3:19); е) да постъпват така, както Христос е постъпвал (1 Иоан 2: 6). От изложеното става видно, че който има Христос в себе си, той изявява Неговия ум, любов, качества и дела. Най-ясно зависимостта между пребъдването на Христос в човека и неговите външни прояви се вижда в последния от цитираните стихове: „Който казва, че пребъдва в Него, длъжен е да постъпва тъй, както Той е постъпвал“ (1 Иоан 2:6).

3.Библейски препратки в символичен смисъл – авторът на изследването излага твърдението, че св. Богородица, освен в исторически смисъл, че е родила Божия Син – Иисус Христос, също така с нейните лични духовно-нравствени качества, преди всичко – чистота, както и пълно доброволно подчинение на Божията воля (Лука 1:38), представлява същевременно символ на „новия човек“, в който след постигането на същите характеристики – духовно-нравствена чистота (заедно с всички добродетели) и поставянето на Божията воля пред собствената воля, в него духовно ще се роди и изобрази Христос.

Символ за това според автора на изследването се явява още образа на жената, която е облечена в слънце от книга Откровение на св. Иоан Богослов, за която се описва, че „вика от родилни болки“ и „се мъчи да роди“ (Откровение 12:1-2). В своето тълкуване св. Андрей Кесарийски обяснява, че жената, която се готви „да роди“ не е Св. Богородица, предвид късната датировка на книга Откровение (95 година), а Църквата [8]. Но трябва да се отбележи, че Църквата представлява съвкупността, събранието от вярващите хора, и в нея не може да се случи нещо, което не се случва в тях. Обяснението на св. Андрей Кесарийски за „жената в родилни болки“ трябва да се отнася до хората през новозаветната епоха, което се потвърждава и в самия текст от тълкувателя: „Жената облечена в слънце, е Църквата…Тя изпитва болка, като преражда душевните в духовни и като ги преобразява по вид и образ – по подобие на Христа[9]“. „Така във всеки от нас духовно се ражда Христос… така че всеки, съединил се с Христос, да стане Христос[10]“. От посочения цитат става ясно, че св. Андрей Кесарийски говори също за разлика между душевните и духовни вярващи според степента на постигнатото единение с Христос.

4.Някои светци се обозначават според Преданието на Църквата като „богоносци“ – например св. Игнатий Богоносец (I-II век). В Римокатолическата църква св. Антон от Падуа (XII-XIII век) се изобразява с Христос като Младенец върху гърдите му. Наличните сведения потвърждават, че произхода на прозвището на св. Игнатий е свързано с негова лична духовна опитност и преживяване с Христос: „Той се самоназовава ‘Богоносец’, защото е изживявал по изключителен начин своето реално общение с Христос и имал ясно съзнание за това“[11]. От животоописанието на св. Антон от Падуа се констатира, че той се изобразява в християнското изкуство с Христос като Младенец на гърдите му поради обстоятелството, че съществуват сведения, според които той приживе е съзерцавал Христовата слава, както и е виждан по време на земния му живот от друг човек във видение да държи в ръцете си Младенеца Иисус обграден от ярко струяща светлина[12].

5.Сведения от тълкуватели на Свещеното Писание на Новия Завет. Блажени Теофилакт нарича в коментара си към 2 Петра 3:1-2 някои вярващи „богоносци[13]“. Във връзка с Христовото пришествие, за което се загатва на друго място в същото послание, той обяснява, че Христос ще се яви като „зорница, която ще изгрее в човешките сърца“ (2 Петра 1:19): „И така, когато – казва – настъпи ден, тоест явяването на събитията, тогава в сърцата ви ще изгрее зорницата, тоест Христовото пришествие, предвъзвестено от пророците, и като истинска светлина ще освети сърцата ви“[14]. Авторът на изследването обръща внимание, че в споменатия стих от Второ съборно послание на св. апостол Петър, пришествието на Христос се представя по различен начин – то ще стане вътре в човека, за разлика от други места в Новия Завет, където Христос се описва като идващ на облаци (срв. Матей 24:30; 26:64; Марк 13:26; Откровение 1:7).

6.Христос обяснява в Евангелието, че когато вярващите правят добро на най-малките, слабите и нуждаещите се, те го правят все едно на Него, с което загатва, че Той е във всички и се проявява чрез всички: „Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Матей 25:34-40).

7.В Свещеното Писание на Новия Завет се говори за Христос и вярващите също в друг контекст, че Той се проявява в тях, когато те вършат добро, тъй като вярващите са членове на Неговото тяло, а Той е Главата. Последното се потвърждава от тълкуванието на блажeни Теофилакт върху посланието на св. апостол Павел до ефесяни, където се говори за Христос като Глава на Църквата, а тя – като Негово тяло, „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:23): „Защото Христос като че се изпълня и става завършен във всички членове в лицето на всички вярващи: изпълня се сякаш с ръка в лицето на милостивия и помагащия на слабите, изпълня се сякаш с нозе в лицето на пътешестващия заради проповедта и грижата за своите братя, и с друг член – в друг вярващ. И по такъв начин се изпълня с всички членове чрез всички вярващи, тоест чрез посредничеството на всички, когато един оказва една, а друг – друга услуга. Защото нашият глава Христос става съвършен, тоест получава съвършено тяло тогава, когато ние сме съединени и тясно свързани всички заедно“[15].

8.В изследването се излага още твърдението, че раждането на Христос в човека е свързана пряко и със следните стихове: 1 Коринтяни 15:28; Деяния на светите апостоли 17:28; Колосяни 3:11, в които също се говори за пребъдването на Бога в човека и за съединяването на човечеството с Христос, но вече цялостно, пълно и завършено, което ще се осъществи тогава, когато всичко Му бъде подчинено. Под „подчиняване всичко на Сина“, тълкувателите разбират пълното отстраняване на греха, злото и страстите от човека: „Когато пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички“ (1 Коринтяни 15:28); „Защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“ (Деяния на светите апостоли 17:28), както и „дето няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Колосяни 3:11). В своето тълкуване върху 1 Коринтяни 15:28 св. Теофан Затворник посочва, че в настоящия период от време се осъществява по такъв неизразим начин обединението, което се състои в действие, в ход, като в Христос човечеството се съединява отново с Божественото ипостасно, както е невъзможно то да бъде обединено в някой друг. Всички са събрани отново по Негов образ и това показва как това събиране е предопределено да бъде. Същият тълкувател допълва, че Господ като Глава на цялото тяло на тези, които се спасяват, ще проникне в тях и те ще се съединят с Него, и чрез съчетанието си с Него, човечество ще се докосне до Божественото по-близо, по-живо и по-съществено. Това ще стане, когато у хората престане покварата и в тях няма повече място за страстите, когато страстите бъдат окончателно отстранени от тях, и когато хората няма да имат повече склонност към зло и извършването на никакъв грях. Тогава Бог ще бъде накрая всичко у всички[16]. Блажени Теофилакт разяснява по подобен начин, че когато хората изоставят греха, злото и страстите, тогава Синът ще е покорил всичко, и когато стане това, всички ще бъдат богоподобни и ще вместяват в себе си Бога и само Него, защото Бог ще бъде всичко за тях: и храна, и питие, и облекло, и помисъл, и подбуда[17]. Св. Григорий Богослов  допълва, че сега според движенията и страстите в хората, те или нямат Бога в себе си или частично Го имат, но когато станат напълно богоподобни, те ще вместяват в себе си всецялостно Бога и Неговия Син. Според споменатия тълкувател това е съвършенството, към което всички се стремят, и за което св. апостол Павел загатва в стиха, в който ясно се отрежда мястото на Христос в човека: „Дето няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Колосяни 3:11)[18]. Св. Ефрем Сирин подчертава, че „да бъде Бог всичко у всички“ (1 Коринтяни 15:28) означава „Бог да бъде между всички, както Той Сам е, и мястото на всичко, защото сега Той обитава тайно и в онези, които не желаят, но в крайна сметка ще бъде във всеки вече и ясно: в Него праведните ще светят като слънце (Матей 13:43) или дори по-силно от слънцето, доколкото човешката природа ще може да възприеме[19].

От цитираните новозаветни стихове и сведения в настоящето изследване се извежда заключението, че раждането на Христос в човека, както и изявата Му във и чрез човека, е цел, смисъл и задача на живота на всеки един вярващ, който се преобразява по вид и образ – по подобие на Христа. „Обличането в Христос“, „раждането на Христос“ и ставането на човека от „плътски“ и „душен“ чрез единението с Духа в „духовен, „изобразяването“ и „пребиваването на Христос“ във вярващия не се обуславят  от националност,  пол или социално положение, както пише св. апостол Павел в своето послание до галатяните (3:27-29), и както също Самият Христос не прави разлика между вярващите според Евангелието, тъй като нравствените изисквания, които Той дава се отнасят в еднаква степен до всички, а зависи изцяло от прилагането на Христовото учение на дело и изпълняването на Божията воля (Матей 7:21-24). От това следва, че осъществяването на връзката с Христос и раждането на Христос в човека до степен на „вече не аз живея, а Христос в мене“ (Галатяни 2:20) зависи от придобитите чистота, духовно-нравствени качества, ценности, добродетели на душата и готовността на човека да служи на Бога като служи на другите. Това се вижда най-ясно от стиха в Първо съборно послание на св. Иоан Богослов, където се посочва, че от спазването на Христовите заповеди на дело зависи пребъдването на човека в Бога и на Бога в него: „И който пази заповедите Му, пребъдва в Него, и Той – в него“ (1 Иоан 3:24)[20].

Всичко изложено води до необходимостта от преосмисляне на живата и действена връзка, която трябва да съществува между душата на всеки вярващ с Христос, което изисква постоянна отговорност и будност на съзнанието, че по всяко време и на всяко място – „тук“ и „сега“, във всички случаи на живота, във и чрез всички хора, включително най-малките, слабите и нуждаещите се, може да действа и се проявява Христос като Глава на Неговото тяло, Чиито членове са те. От изложеното в настоящето изследване се заключава още, че раждането на Христос в човека, както и трайното съчетаване, и единение на душата с Него, се намират в тясна връзка с проявата на Неговите качества от човека – от все по-голямото му уподобяване с Христос чрез изпълняване учението Му на дело, за което говорят светите апостоли в техните послания. Когато човечеството достигне до съзнанието, че всички са едно цяло, и че в действието и поведението на всяка една част към другите, се проявява Бог, тъй като служенето на Бога се изразява в служенето на ближните), тогава ще се реализира казаното от св. Иоан Богослов, в предпоследната глава на книга Откровение, че Бог ще живее сред хората, те ще бъдат Негов народ, и Сам Бог ще бъде с тях – техен Бог (Откровение 21:3).

Използвана литература

Библия. Сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. Изд. Св. Синод на Българската църква. София, 1992, http://www.pravoslavieto.com/bible/(20.11.2021).

Блажени Теофилакт. Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Св. Гора, Атон, 2008.

Блажени Теофилакт. Архиепископ Български. Тълкувание на Посланията на свети апостол Павел. Ч. 1. Видин, 2015.

Гамбосо, Вергилио. Св. Антон от Падуа – чудотворец. Живот и набожност. Изд. Францисканци Конвентуалци заедно със Светилище на св. Антон от Падуа. Плевен, 2007.

Дюлгеров, Димитър, Цоневски, Илия (съставители). Православно догматическо богословие. С., 1997.

Епископ Михаил (Лузин). Толкования священного Писания. Толкования на 1 Иоан 3:24,http://bible.optina.ru/new:1in:03:24 (13.12.2021).

Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Гал. 5:16, https://bible.optina.ru/new:gal:05:16 (20.11.2021).

Св. Андрей, архиепископ Кесарийски. Тълкувание на Апокалипсиса. Св. Гора, Атон, 2010.

Св. Григорий Богослов. Толкования священного Писания. Толкования на 1 Кор. 15:28,http://bible.optina.ru/new:1kor:15:28 (14.11.2021).

Св. Ефрем Сирин. Толкования священного Писания. Толкования на 1 Кор. 15:28, http://bible.optina.ru/new:1kor:15:28. (14.11.2021).

Св. Феофан Затворник. Толкования священного Писания. Толкования на 1 Кор. 15:28, http://bible.optina.ru/new:1kor:15:28. (14.11.2021).

Свт. Феофан Затворник. Толкования священного Писания. Толкования на Гал. 5:16, https://bible.optina.ru/new:gal:05:16. (20.11.2021).

Христова, Анула. Житие на св. Игнатий Богоносец (20 декември), https://bg-patriarshia.bg/saint-ignatius (11.11.2021).

Nestle-Aland. Novum Testamentum Graece. 28, rev. Auflage. Deutsche Bibelgesellschaft. Stuttgart, 2012.

__________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 3 (9) нова серия 2021, с. 160-169, Пловдивско университетско издателство Паисий Хилендарски. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Гал. 5:16, https://bible.optina.ru/ new:gal:05:16 (20.11.2021).

[2]. Свт. Феофан Затворник. Толкования священного Писания. Толкования на Гал. 5:16, https://bible.optina.ru/new:gal:05:16 (20.11.2021).

[3]. Дюлгеров, Димитър, Цоневски, Илия (съставители). Православно догматическо богословие. С., 1997, с. 136.

[4]. Nestle-Aland. Novum Testamentum Graece. 28, rev. Auflage. Deutsche Bibelgesellschaft. Stuttgart, 2012, р. 487. Посочва се първото място, на което се среща споменатия израз в посланията на св. апостол Павел. Бел. авт.

[5]. Изброяването на израза в Павловите послания е извършено от автора на изследването по Синодалното издание на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет: Вж. Библия. Сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. Издава Св. Синод на Българската църква. София, 1992, http://www.pravoslavieto.com/bible/ (20.11.2021).

[6]. Nestle-Aland. Novum Testamentum Graece, op. cit., р. 528.

[7]. Ibid, р. 581.

[8]. Св. Андрей, архиепископ Кесарийски. Тълкувание на Апокалипсиса. Св. Гора, Атон, 2010, с. 98.

[9]. Св. Андрей, архиепископ Кесарийски. Тълкувание на Апокалипсиса, с. 98.

[10]. Пак там, с. 99.

[11]. Христова, Анула. Житие на св. Игнатий Богоносец (20 декември), https://bg-patriarshia.bg/saint-ignatius (11.11.2021).

[12]. Гамбосо, Вергилио. Св. Антон от Падуа – чудотворец. Живот и набожност. Изд. Францисканци  Конвентуалци заедно със Светилище на св. Антон от Падуа. Плевен, 2007, с. 18.

[13]. Блажени Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Св. Гора, Атон, 2008, с. 380.

[14]. Пак там, с. 366.

[15]. Блажeни Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на Посланията на свети апостол Павел. Ч. 1. Видин, 2015, с. 547.

[16]. Св. Феофан Затворник. Толкования священного Писания. Толкования на 1 Кор. 15:28, http://bible.optina.ru/new:1kor:15:28 (14.11.2021).

[17]. Блаж. Теофилакт. Архиепископ Български. Тълкувание на Посланията на свети апостол Павел. Ч. 1, , с. 331.

[18]. Св. Григорий Богослов. Толкования священного Писания. Толкования на 1 Кор. 15:28, http://bible.optina.ru/new:1kor:15:28 (14.11.2021).

[19]. Св. Ефрем Сирин. Толкования священного Писания. Толкования на 1 Кор. 15:28, http://bible.optina.ru/new:1kor:15:28 (14.11.2021).

[20]. В посочения стих под „Него“ се има предвид Св. Троица. Срв. Еп. Михаил (Лузин). Толкования священного Писания. Толкования на 1 Иоан. 3:24, http://bible.optina.ru/new:1in:03:24(13.12.2021).

Изображения: Господ Иисус Христос, св. апостол Павел, Пресвета Дева Мария и бебето Иисус, предателят Юда целува Иисус и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bgs

Протоиерей Христо Димитров

ІІ.

Вяра в съдба или в Божи промисъл?

Понятие за съдбата в езическия и съвременния свят

(Вместо увод)

„Защото и в начало, когато бяха погубвани гордите исполини, надеждата на света, насочвана oт Твоя ръка, като прибягна към кораба, остави на света семе за род“ (Премъдрост Соломонова 14:6). 

„Но те бяха смутени за кратко време, за да се вразумят, като получиха поличба за спасение, за да си спомнят заповедта на Твоя закон, защото, който се обръщаше, биваше изцеряван не чрез онова, в каквото впереше очи, а чрез тебе, Спасителя на всички… Вместо това Ти храни Твоя народ с ангелска храна и, без да се трудят, прати им oт небето готов хляб, който имаше всякакви приятности всекиму по вкуса“ (Премъдрост Соломонова 16:6, 7, 20).

„Велики и непостижими са Твоите съдби затова непоучени души паднаха в заблуда. Защото беззаконните, затворници на тъмата и пленници на дълбока нощ, които бяха намислили да притесняват светия народ, като се затвориха в къщите, криеха се oт вечния Промисъл. Мислейки да се укрият в тайни грехове, те, под тъмния покрив на забравата, се разпиляха, силно плашени и смущавани oт призраци“ (Премъдрост Соломонова 17; 1-3).

Така, в тези места и навсякъде, в цялото Свeщено Писание, Божият промисъл е много ясно представен в историята на отделни лица и народи при най-важните моменти, а именно: на Авраам – при повикването му да отиде в непозната страна и да стане праотец на нов народ, в изпитанията и ръководенето му (Битие 12-та глава); на Иосиф – в съня му, който предсказва Божиите намерения и пътища за него, във все по-дълбокото му унижение до роб, наказан, забравен, изоставен и във внезапното му и бързо издигане (подобно на Иисус Христос, срв. Филипяни 2:6 сл.) до спасител на народа и на своето семейство (Битие 37-50); на Моисей – при неговото раждане, подхвърляне, намиране и така нататък. До изпълненото с големи човешки страдания пътуване из пустинята включително, при които без Божията грижа и помощ детето би измръзнало, огладняло и умряло, а Моисей и народът в пустинята биха загинали (Изход 2 сл.); на пророк Илия – в храненето му oт врани при потока Хорат (3 Царства 17:1-6; 19); на праведния Иов – в неговото щастие и нещастие, вярност на Бога и Божията милост; на цар Давид – повикването му за цар и при самото му (колкото тъмно и безогледно, толкова и понякога просветлено и предано Богу) царуване; на Товит – в неговото благочестие, ослепяване, страдание, запазване и чудесно излекуване; на Рут, Юдит, Естир и много други; oт Новия Завет на самия Иисус Христос – през Неговия живот, преображение, страдания и смърт; при раждането Му във Витлеем поради народното преброяване, в препращането на мъдреците по друг път и бягството в Египет, изобщо, в цялото положение на тогавашния свят и в изпълнението на времената; на апостол Павел – в предишния му живот, в обръщането и дейността му за разпространение на християнството и в утвърждаване на Църквата[10].

***

Въпрос: – Всички тези, наистина чудесни, прояви на Божия промисъл не са ли в противоречие с неизменността на природните закони?

Отговор: – Не! Защото, както се обясни в началото, според християнската вяра, светът, като създаден oт нищо, не е автономен, самоуправляващ се, безначален и съвечен Богу. Поради това, както забелязва св. Василий Велики в своето известно съчинение „Шестоднев“, посветено на библейския разказ за сътворението на небето и земята (света), „битиеписателят, за да ни предпази oт друго такова разбиране, в началото на думите си ни е просветил с името на Бога, казвайки: в началото Бог сътвори… Прекрасен порядък: първо говори за начало – за да не би други да считат света безначален, и след това прибавя, сътвори, за да покаже, че създаденото е най-малка част oт могъществото на Създателя[11]“. Ето защо, когато става дума за някакво мнимо противоречие на християнската вяра в Божия промисъл, който именно управлява вселената, на мисълта за неизменността на природните закони, то трябва да се има предвид, че не те управляват света, а сами се основават на всемогъщата, премъдра и всеблага Божия воля, която е създала тези закони.

Въпрос: – Тогава различните природни (във физическия свят) стихии и бедствия, като земетръси, бури, наводнения, опустошения, болести, преждевременна смърт и други, как ще могат да се съгласуват с всичко това, което току-що казахте?

Отговор: – Всички тези, на пръв поглед и на отделни места големи бедствия и извънредни разстройства във физическата природа, в сравнение с безкрайния всемир, не са в състояние да нарушат, а нерядко дори допълват и подкрепят общата стойност и закономерност в света. Относително малък е броят на преждевременните умирания, които се допускат за изпитание и за избягване на по-големи нещастия, за да стане човек по-предпазлив, по-добър и по-богобоязлив. Затова е казано в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, че „когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си“ (Притчи 3:12; Евреи 12:6).

Прочетете още „Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси) – втора част, продължение и край*“ →

Протоиерей Христо Димитров

ІІ.

Вяра в съдба или в Божи промисъл?

Понятие за съдбата в езическия и съвременния свят

(Вместо увод)

Въпросът за Съдбата всякога – в една или друга, повече или по-малко остра, форма – е вълнувал съзнанието на човечеството oт най-дълбока древност и дори до най-ново време. С него са се занимавали не само религията и философията, а и различните изкуства, и художествената литература. 

Тук идеята за Съдбата възниква и получава троелично олицетворение в така наречените (на гръцки) „мири“ (mori) и на латински – „парки“. Това са били, според Изиод, три сестри. Едната, Клота, определяла времето на раждането на човека и запредала, тъй да се каже, нишката на живота му. Другата, Лахеза, продължавала да преде тази нишка, тоест изпълвала с определено съдържание неговия живот. А третата, Атропа, отрязвала в определен момент тази нишка и прекъсвала човешкия живот.

Тези мири или парки много напомнят нашите „орисници“*. Те били дъщери на Нощта, според по-късни предания, и на богиня Темида (на правосъдието) и сестри-съюзници на фуриите.

Тревожността и дори трагичността на тази представа за Съдбата силно се чувства още в стиховете на Омир и в трагедиите на Есхил и Софокъл. Например, боговете на едно място у Омир[1] казват: „Днес ние сме слезли, за да вземем участие в битката и да помогнем на Ахил. При все това той трябва да понесе всичко, каквото Мирите са му определили при раждането“.

Особено ярко те са отразени в трагедията „Прикованият Прометей[2]“ на Есхил. Това се вижда oт диалога между Хор и самия Прометей:

Хор: – След като си сторил толкова много за хората, защо пък да се подлагаш самичък на наказание, когато можеш, вярвам, да се избавиш oт тези вериги и да станеш тъй могъщ като Зевс?

Прометей: –  Не, съдбата, неумолимата, не е наредила тъй. Аз ще се освободя oт тези вериги, но след като се измъча много, твърде много: изкуството не може нищо да стори против необходимостта.

Хор: – А кой управлява необходимостта?

Прометей: – Трите Мири – фуриите, които не забравят.

Хор: – Как? Нима и Зевс зависи oт тях?

Прометей: – Да, и той сам няма да избегне съдбата си.

Хор: – Съдбата си? Каква съдба може да има той, освен тази да управлява вечно?

Прометей: – Не ме питай за него, недейте настоява за това.

Хор: – И тъй тази тайна, която криеш е много страшна?

Прометей: – Оставете това; не е време да се разкрива тази тайна; нека да си остане по-скрита oт всеки друг път; oт това зависи моето освобождение, краят на моите мъки[3]. 

Тъй грандиозна и неумолима се е чувствала властта на Съдбата във времето на Есхил. Затова понятието за нея и за необходимостта, която бди над човешките постъпки, а често пъти и над постъпките на боговете, се явява като основно нравствено чувство в живота и дейността на всички.

Но в никоя трагедия на класическата древност играта на Съдбата върху човека не ни се представя с такава жестокост, както в „Антигона“ и „Едип-цар“ на Софокъл. Тук у героя не остава никаква сила за съпротивление: под тежките удари на съдбата той прекланя глава и става кротък като дете.

И все пак понятието за Съдбата у Софокъл еволюира в етична посока. Съдбата и за съвременниците му няма  вече само страшен характер. Наистина тя продължава да е решаваща сила в живота на човеците. Но тя се явява вече не като сляпа необходимост, а като необходим нравствен закон, който управлява света. И страданията на човеците, според Софокъл, идват не толкова oт някаква външна враждебна сила, която завижда на щастието и благополучието им, колкото oт самите тях, oт техните безумни постъпки, които, съгласно с висшата Божия справедливост, не могат да останат ненаказани. 

Така „Едип и Антигона, според предопределението на съдбата, е трябвало да свършат живота си трагично. Все пак катастрофата в споменатите трагедии е естествена последица oт самите дела на героите и oт окръжаващите ги условия. И става ясно, че техният злополучен край е съгласен с волята на боговете, с изискванията на висшата правда, с божествените определения. По такъв начин злополуката е служила за назидание на смъртните, които виждали, как човек страда, било по своя вина, било за прегрешенията на своите прадеди[4]“.

Прочетете още „Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси) – втора част*“ →

Протоиерей Христо Димитров

І.

Вяра в Бога или в случая

Оглашението в Църквата някога и днес

(Вместо предговор)

“Верни, за оглашените да се помолим, за да ги Господ помилва, да ги огласи със словото на истината, да им открие Евангелието на правдата, да ги съедини със светата Си съборна и апостолска Църква“…

Из “Литургията на оглашените“

Бидейки Учител на истината, на пътя или начина за постигането ѝ, както и на живота според нея, Иисус Христос Сам казва неведнъж и дори в най-решителни моменти: „Аз съм пътят и истината и животът (Иоан 14:6; 6:33; 10:28; 11:38 и други). „Аз дойдох на света, за да свидетелствам за истината“ (Иоан 18:37). „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ (Иоан 8:31-32).

А като последна цел и върховен идеал на човешкия живот небесният Учител, като никой друг земен учител, постави – в съгласие с началната воля на Твореца Бога (Битие 1:26) – стремежа към безкрайно съвършенство до богоуподобяване с думите: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Матей 5:48). С това той показа най-ясно, че на човека наистина, по силата и на самото творческо благословение да владее земята и всичко над нея и под нея (Битие 1:28), са дадени неограничени сили, способности и възможности да притежава всичко във и над нея, в просторите около нея, за постоянен духовен и културен (научен и технически) напредък за добро и щастие на човечеството и за слава на самия Бог, Твореца на всичко видимо и невидимо, във величествена хармония и най-строга закономерност.

В духа на всичко това Иисус Христос е съобщавал на слушателите Си нови най-възвишени истини на вяра, морал и богослужение:

а) за Бога – като баща на всички човеци,

б) за човека и неговата безсмъртна душа,

в) за равенство пред Бога на всички хора, като основа на общочовешка култура и

г) за самоценността на всяка човешка личност, макар тя да е на последния роб или на най-малкото дете.

И за всичко това Той учил просто и приятелски, със съчувствие и любов, с достойнство и властно. В повечето случаи и на голямо множество народ Той е предлагал Своето учение в разказна или акроаматична форма, а в други случаи и на отделни слушатели – в еротематична форма, чрез въпроси и отговори от Него и от тях (Матей 11:3-19; 15:3 сл.; 18:19 сл.; 19:16-30; 21:23-44; 22:15-22, 23-33, 35, 40, 41- 46; 24:3-51; Марк 8:10-21; Лука 2:46-49; 6:2-5; 7:20-35; 10:25-37; 40-42; 13:23 сл.; 17:20-37; 18:18-27; 20:1-19; 24:17-27; Иоан 3:4 сл.; 4:9 сл. и други). 

След Него апостолите, обръщайки се с благовестие за спасение чрез Иисус Христос към всички – отначало към юдеи и после към езичници, учили ги на вяра, надежда и любов към Бога първо общо, като мисионери, и веднага след това специално – чрез оглашение или устно въвеждане в началните истини на християнската вяра и живот, за да могат да приемат светóто кръщение и се присъединят към Църквата. За необходимостта от такова предварително оглашение или устно запознаване с главните истини на Неговото учение, Иисус Христос Сам говори в Своето последно поръчение към апостолите: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, той ще бъде спасен!“ (Марк 16:15).

А спасението, за което тъй жадувал светът, Той бил оприличил на божествен квас, който трябвало да закваси човешките души. Но, за да може Неговото спасително дело да обхване целия духовен живот на човечеството, някой трябвало да зароди и извърши този процес на заквасване. Тук станала необходима Църквата и нейното универсално, първоначално мисионерско-огласително и после все по-задълбочаващо се богослужебно-проповедническо служение съгласно със заветните думи на Спасителя пак към апостолите: „Даде ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:18-20). 

Продължението по-нататък на това общо и елементарно оглашение в духа на религиозно-нравствените истини на Иисус Христос, които Неговите апостоли, изпълнени с всяка истина, след слизане на Утешителя Светия Дух върху тях, безстрашно изповядали пред света, се извършвало от дяконите и дяконисите, от пророците, евангелистите и учителите в Църквата. По този начин се очертавали, отначало, първите форми и степени на оглашение на новоповярвалите в Църквата. А след това постепенно, с развитие на църковния живот и особено във връзка с християнското богослужение (светата литургия и светóто кръщение и то по-усърдно, системно и задълбочено – като новооглашение (новициат), компетентно просвещение (фотизоменат) и тайноводство (мистагогия) – било извършвано от самите епископи и други свещенослужители. Според нуждата и в зависимост от предишния им живот, от образованието и възприемчивостта им, то било по-къса (най-малко 40 дни) и по-продължителна (до три години) подготовка на кандидатите за приемане на светóто кръщение и за членове на Църквата.

Не само някога, обаче, а и днес – както това е предначертал Сам Иисус Христос в Своята притча за кваса (Матей 13:33; Лука 13:20) – семената на Неговите възвишени религиозно-нравствени истини е трябвало и трябва, особено в периоди на практическа и теоретическа дехристиянизация, по-усърдно и при най-различни случаи да се хвърлят в човешките души. Повод за това трябва да се взема дори в най-обикновен разговор от вълнуващите ги и измъчващите ги религиозни въпроси и да се прояви готовност, както съветва и Апостолът, с кротост и боязън да се отговаря всекиму, който иска от нас сметка за нашата надежда (1 Петра 3:15). Така с голямо търпение трябва да се използва всеки благоприятен момент, за да могат търсещите души да се заквасват с тези истини, та своевременно да произрастат, разцъфтят и дадат спасителни плодове. В тази посока, както всяко време, така и днешното време има своите духовни търсения и нужди, и те могат да намерят удовлетворение при единия и същ християнски Извор – чрез Библията в учението на Господ Иисус Христос.

Иначе, далече от този Извор, човек би бил в положението на онзи млад човек в известното стихотворение на Хайне „Въпроси“. Застанал посред нощ на пустинния бряг на морето, с гърди, препълнени от мъка, и с глава, потънала в съмнения, той пита вълните с пресъхнали устни: “О, разрешете ми загадката на живота, мъчителната прастара загадка, над която са мъдрували толкова глави, глави в шапки с иероглифи, глави в чалми и черни кръжила, глави в перуки и хиляди други жалки измъчени човешки глави. Кажете ми, що е човекът? Отгде той идва и накъде отива? Кой живее там горе над златните звезди? Шептят си вълните своята вечна песен, вятърът вее, облаците хвърчат, блещукат звездите равнодушно и хладно, а един глупец чака за отговор[1].” Подобно на този млад човек и на самия Хайне отначало, могат да мислят мнозина и да смятат за глупци онези, които търсят отговор на тези „загадки на живота“ и неразрешими въпроси…

Наистина, както по-горе се изтъкна, още в първите книги на Стария и Новия Завет (Битиe 1:26; Матeй 5:48) се подчертава, че е дадено на човека от Самия Творец да владее, да изследва и се усъвършенства до богоуподобяване. И все пак класически вярна е илюстрацията за ограничеността на човешкия разум да проникне в Божието същество, каквато представлява във „Фауст“ от Гьоте диалогът между Маргарита (Гретхен) и самия Фауст:

Маргарита: – А в Бога вярваш ли? 

Фауст: – Любима, знай, кой „вярвам“ би могъл да каже прямо? 

Маргарита: – Нима не вярваш в Господа дори? 

Фауст: – Мой ангел мил, добре ме разбери! Кой може да Го назове и да признае: в Него вярвам? Кой да почувства във дън сърце, да възроптае: аз не вярвам? Той – Вседържителят, Той – Животворецът не дава ли живот на теб, на мен, на Себе Си Самия?”[2]

Затова с дълбоко смирение същият автор, великият немски поет и философ Гьоте заключава, че „най-високото щастие за мислещия човек е – изследваемото да изследва, а неизследваемото спокойно да уважава[3]”. Или, с други думи, колкото е възможно, с чиста вяра в сърце да възприема това непостижимо и по-близко да се държи до Този, Който е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6).

Тази е и задачата на тук предлаганите последователно няколко „огласителни диалози“, като отделни въпроси и отговори във връзка с вярата между оглашен или неориентиран и огласител или просветен в нея. Те се водят непринудено, без каквато и да е полемика и се изграждат не по строго тексто-аналитичният катехизисен метод. Макар че в главни линии и те следват същото трояко разделение и обхващат същите три предмета: християнското учение за вярата, надеждата и любовта. А, главно, тези огласителни диалози отразяват някои съвременни религиозно-теоретически недоумения, между вярващите и се разгръщат по линията на (колкото е възможно за такава материя) по-голяма нагледност и логичност, историчност и психологичност в духа на така наречения тексто-развивателен метод на изясняване на Библията и православното вероизповедание.

Уводни въпроси и отговори

Въпрос (на оглашен): – От най-дълбока древност и досега човечеството го вълнуват редица въпроси. Но, преди всичко, човек се е интересувал, и аз също се запитвам, какво трябва да правя, като бъдещ християнин и член на Православната Църква, за да мога да угодя на Бога и да спася душата си? 

Отговор (на огласителя): – Преди всичко човек трябва да познава истинния Бог и правилно да вярва в Него, а заедно с това да живее съгласно с вярата си и да върши добри дела. Защото, според словото Божие, „без вяра не е възможно да се угоди на Бога“ (Евреи 11:6), а само „вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:20), тоест бездейна е, не проявява признаци на живот и, следователно, не е в състояние да спаси човека.

Въпрос: – А какво означава думата “вяра“? Хората тъй различно я разбират, изживяват и преценяват.

Отговор: – Апостол Павел я обяснява най-добре така: „Вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1). Тя е жива увереност в нещо желано и очаквано, като съществуващо и в невидимото, като във видимо.

Или, както казва св. Кирил Иерусалимски, „вярата е окото, което озарява всяка съвест и съобщава на човека знание, защото пророк Исаия (7:9) казва: „Ако не повярвате, няма да разумеете“ (Огласително слово 5). Същият голям огласител във вярата на най-древната християнска църква обосновава необходимостта от вяра за човека нагледно, чрез следните аналогии: „Не само между нас, които носим Христовото име, вярата се смята за нещо голямо, но и всичко, що се върши в света, дори от онези, които са чужди на Църквата, се върши с вяра. С вяра се държи и земеделието: който не вярва, че ще бере плодове, той няма да понася трудове. От вяра се водят мореплавателите, които, като поверят съдбата си на едно малко дърво, предпочитат безспирното люшкане на вълните пред по-твърдата стихия – земята, предават се сами на незнайни надежди и имат само вярата, която за тях е по-надеждна от всяка котва“ (Огласително слово 5).

Така вярата е окото на душата. Онова, което не може да бъде разбрано и прието с разума, понякога може да бъде разбрано и прието с вярата. Затова последната не отрича разума, а го допълва. В този смисъл и по-горе споменатите, приведени от св. Кирил Иерусалимски думи на пророк Исаия – „ако не повярвате, няма да разумеете“ (7:9) – се разбират така, че „не може да разбере духовното този, който не го е видял по-напред с очите на вярата; който не вярва в духовното той не може да го разбере, защото не го е видял[4]”.

Прочетете още „Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси)*“ →