Християнството се откроява и извисява над всички други религиозни учения, които историята на човечеството познава. То е неповторима и несравнима величина. Тази му специфика е обусловена от личността и делото на неговия Основател Иисус Христос, Който като Бог е дал вечните и неизменни божествени истини, а като Човек е облякъл тези истини в словесна форма и ги е предложил за ръководно начало в живота на Своите последователи. Те удовлетворяват потребностите на човешката душа, за която още Тертулиан беше казал, че тя по природа е християнка. Този факт потвърждава универсалността и божествения характер на Христовото учение. Затова Спасителят казал на Своите ученици: «Идете, научете всички народи» (Матей 28:19), «Проповядвайте Евангелието на всички твари» (Марк 16:15), защото словото на истината е за всички времена и за всички хора.
Богочовекът Христос основал Църквата, която е «стълб и крепило на истината» (1 Тимотей 3:16), всегдашна пазителка и вярна тълкувателка нa словото Божие. Учението на Христа и благодатните средства за обнова и възраждане на човека са дадени на Църквата (срв. Ефесяни 3:8-10). В нея и чрез нея вярващият изгражда своето лично спасение и черпи сили за творческа дейност в съзиждане основите на Царството Божие още тук на земята, за да прерастне то в Царство на вечния живот в отвъдния свят. Следователно Църквата съдържа в себе си и есхатологически елементи или, иначе казано, до есхатологията се достига чрез еклезиологията. По думите на св. апостол Павел «Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа» (Римляни 14:17). То разкрива дверите на вечния живот, към който са призвани всички хора (срв. Премъдрост Соломонова 2:23; Битие 1:27). А вечният живот предполага познаване на Бога и пратения от Него Иисус Христос (Иоан 17:3). До Бога се достига чрез Христа, Който е «път и истина и живот» (Иоан 14:6), защото Неговите думи са «дух и живот» (Иоан 6:63). «При кого да отидем, Господи? Ти имаш думи за вечен живот» (Иоан 6:68). «Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога… Той (Христос, скоби мои) е истински Бог и живот вечен» (1 Иоан 5:20). Пребъдването в Христа е условие за наследяване вечен живот (срв. Иоан 3:16; 6:40; Марк 16:16).
Познаването на Единия Истински Бог, богопознанието е възможно в Църквата и чрез Църквата. Тя дава благодатни средства и сочи верни пътища за богопознание и богообщение. Последните са плод на сгряваната от Дух Свети чиста богословска мисъл и християнски творчески живот. Затова може да се каже, че цялата почти двехилядилетна история на Църквата е по своята същина богословска, а по външната си изява – творческо-динамична. Тя е ярко свидетелство за вложения в човека стремеж към Бога. Оттук истинското богопознание включва в себе си две взаимно преплитащи се страни: теоретическа и практическа. За да се вникне в същината на божествените истини, е необходимо да се богословства и да се живее според тези истини.
Съдържащите се в Божественото Откровение истини на вярата не само се пазят в Църквата, но са и предмет на грижливо и старателно изучаване и прилагане в живота. Тази своя дейност Църквата осъществява чрез богословската мисъл в съчетание с живия религиозен опит. В този смисъл богословието е израз на живота и съзнанието на Църквата. Без богословието не е възможно да се вникне в същината на Църквата и да се разкрие богатството на нейния живот. По думите на предстоятеля на светата Еладска православна църква Негово Блаженство Архиепископ Серафим богословието е сърцето на Църквата[1]. Тази мисъл естествено не трябва да се разглежда . в догматически аспект.
Основните проблеми, които са предмет на богословската мисъл в Църквата, са: 1. Бог в Неговата същност и прояви; 2. Отношението на Бога към света и човека; 3. Ценността на човешката личност и значението на обществото, и назначението на окръжаващия ни свят[2]. Взети в исторически аспект, тези проблеми са послужили за изяснение и формулировка на истините на вярата относно идеята за троичността на Бога (триадология), за личността и делото на въплътеното Слово Божие (христология), за човека и неговото назначение (антропология), за Църквата като богочовешки организъм (еклезиология) и за края на цялото творение (есхатология).
Исторически нужди, обусловени от човешки потребности, са наложили изяснението на горните проблеми по пътя на богословско-философския анализ, съчетан с жив религиозен опит.
Богословието по своята същина не е и не може да бъде само спекулативно, отвлечено-разсъдьчно и лишено от практическа приложимост. Проблемите из областта на абстрактното се анализират с оглед на тяхната жизнено-практическа стойност за човека. Те имат в основата си идеята за образа и подобието Божие у човека (срв. Битие 1:26; 5:1; Премъдрост Соломонова 2:23; Премъдрост на Иисус син Сирахов 17:3 и други). Човекът е част от материалния свят; същевременно той се отличава от него и се уподобява на своя Творец. Той отразява в себе си и чрез себе си силата и величието на Бога. Подобно на триипостасния Бог, човекът е личност, увенчана със слава и чест. Като личност той богословства: с мисълта и сърцето си се докосва до трансцендентния свят. Като христоносец той отразява божественото в рамките на земното.
Разглежданата тук тема изисква да се хвърли поглед върху метафизическо-практическата значимост на богословието като фактор при разкриване живота и съзнанието на Църквата в исторически и есхатологически аспект.
По своята същина Църквата Христова не е от този свят, но тя е в него и за него. На живеещите на земята тя предлага неземни, божествени истини, защото хората носят в себе си неземен, божествен елемент. Това съзнание на Църквата е изначално. С него тя живее още от деня на своето основаване – Петдесетница. Вярно е, че първите християни не са имали системно разработени богословски доктрини. Множеството повярвали имали едно сърце и една душа (срв. Деяния на светите апостоли 4:32), защото всеки се е стремял преди всичко да стане «нова твар» в Църквата чрез Христа (срв. 2 Коринтяни 5:17; Галатяни 6:15; Ефесяни 4:22-24). По-късно поради причини от външен и вътрешен характер «се явила нужда да се установи единство и в теоретическите формулировки на истината. Това е било необходимо, за да има единство не само в живота, но и в съзнанието[3]». Така се стигнало до богословско вглъбяване в истините на вярата и до разкриване на тяхното съдържание, стигнало се до богословието в неговата същина.
В Православната църква няма едно авторитетно, напълно установено, догматизирано от вселенски събор или в светоотеческата литература общоприето определение на Църквата, което да изчерпва без остатък нейната същност. Дори някои православни богослови смятат, че „Църквата не може да бъде дефинирана, защото по своята същност, като мистическо тяло Христово, остава една тайна, е едно тайнство, както е една тайна как са съединени двете природи в Главата на Църквата – Иисус Христос[1]“. Като тяло Христово, като „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:23), като пълнота на божествения живот, Църквата не може да бъде вложена в тесните рамки на човешките логически определения. И тъкмо тази неопределимост на православната църковност е най-доброто доказателство за нейната жизненост[2].Всички формулировки за същността на Църквата имат дотолкова смисъл, доколкото изразяват и разкриват нейния вътрешен живот.
В Свещеното Писание и у светите отци и учители на Църквата думата „църква“ (екklissia, събрание) означава ту отделно християнско семейство, „домашна църква“ (Римляни 16:4), ту поместна църква, ту вселенска Църква, която обхваща и обединява земята и небето, живите и мъртвите, ту Царство Божие.
Църквата Христова не е човешко, а Божие дело. Тя има божествен произход, понеже е основана от въплътилия се Син Божи – Богочовека Иисус Христос. Заради нея Той е пролял Своята кръв и е умрял на кръста, върху нея Той е излял изобилно даровете на Светия Дух. Затова в Свещеното Писание и светоотеческата литература тя се именува Негова – Христова, Божия Църква, Църква на живия Бог, дом Христов, Невеста Христова, от която се раждат духовните ѝ чеда, стадо Христово и други[3].
Обикновено Църквата се определя като общество от вярващи в Иисус Христос люде, с една вяра, едни тайнства, една иерархия. В православния християнски катехизис (от Московския митрополит Филарет и свещеник Иоан Иоанович Жилов) четем: „Църквата Христова е установено от Бога общество от човеци, съединени помежду си с православна вяра, Божий закон, свещена власт и иерархия[4]“.Това определение, макар и правилно, не изчерпва напълно идеята за Църквата и нейната същност. Защото и семейството, и държавата могат да бъдат общества от вярващи. Църквата обаче съществено се различава от тях. Тя е наистина и „общество от вярващи“ в Христа люде, но общество съвършено особено: тя е органическо единство, членовете ѝ образуват едно тяло Христово. Затова определението на Църквата като „общество“ трябва да бъде допълнено. Църквата Христова е живо, реално, тайнствено-благодатно богочовешко единство на усвоили изкупителното дело Христово и спасяващи се в Христа люде. Църквата е тяло Христово, жив богочовешки организъм, осветен от любовта Христова[5].
Учението на Църквата като тяло Христово (Ефесяни 1:23) наистина също е непълно, понеже членовете на тялото са обединени в един жив организъм по необходимост, не свободно и доброволно, а Църквата е жив богочовешки организъм на мислещи и свободни люде, и между членовете на тялото не се изявява любовта като обединяваща сила, а Църквата е живо единство на любовта между нейния Глава Иисус Христос и членовете ѝ – вярващите в Христа люде. Въпреки тази непълнота, този образ е най-подходящ и ни приближава най-много към разкриване същността на Църквата.
Учението за Църквата като тяло Христово най-напред ясно е изразено и оформено от св. апостол Павел. Не наедно място в своите послания той назовава Църквата тяло Христово, като определя с това и нейната същност: „Бог… покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:22-23; срв. Колосяни 1:18, 24). За Църквата Спасителят Иисус Христос е това, което е главата за тялото: „От Христа – Главата, цялото тяло, поддържането и свързано със стави и свръзки, расте с растене по Бога“ (Колосяни 2:19). Вярващите са членове на това мистично тяло Христово и чрез вярата и любовта си трябва да допринасят за духовното му възрастване: „С истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е Глава – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Ефесяни 4:15-16). Всички вярващи – членовете на Църквата – образуват, както с Христа, така и помежду си, пълно и неразривно мистично единство: „Както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било юдеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени… Вие сте тяло Христово, а поотделно членове“ (1 Коринтяни 12:12-13, 27; срв. 1 Коринтяни 6:15; 10:17; Римляни 12:4-5; Ефесяни 4:4; 5:23, 30; Колосяни 3:15 и други).
Учението за Църквата като тяло Христово намираме ясно изразено и у светите отци и учители на Църквата[6]: Климент Римски[7], Игнатий Богоносец[8], Киприан Картагенски[9], Василий Велики[10], Григорий Богослов[11], Григорий Нисийски[12], Иоан Златоуст[13], блажени Августин [14] и други.
Понятието за Църквата като жив богочовешки организъм, тяло Христово, най-пълно определя и нейната същност. Както в организма (тялото) различните части са съединени в едно пълно вътрешно единство, в което всяка отделна част изпълнява своето предназначение и все пак служи на цялото, така и в Църквата всички вярващи – нейни членове – са съединени както с Христа, така и помежду си в пълно мистично единство, както в Христа са съединени двете природи – божествената и човешката – в неразделно тайнствено единство. С образа „тяло Христово“ се подчертава и изразява както мистическото единство между Христа и Църквата, така и единството между видимата (земната) и невидимата (небесната) Църква, които са неразделни части на едната Църква Христова. Това единство има съществено значение за земната Църква: тя пребъдва в постоянно общение с небесната Църква, без което не може да живее и да бъде живо цялостно тяло. И епископите, и останалите клирици, и миряните (вярващият народ) еднакво принадлежат към Църквата, защото членството в нея се определя преди всичко от твърдата и неизменна вяра в Иисус Христос и възвестените от Него божествени истини. Затова, когато се говори за състава на Църквата и нейните членове, не бива да се пренебрегва нито един от тези три конститутивни нейни елементи. И така, Църквата Христова е основаното от Спасителя Иисус Христос общество от вярващи в Него люде – живи и починали, – съединени в един жив богочовешки организъм, в едно тяло Христово с невидим Глава Иисус Христос, обединени от еднаква вяра, единна иерархия, еднакви тайнства и постигащи освещение и спасение чрез действието в тях на освещаващия ги Дух Божи[15].
Свойства на Църквата
Свойствата на Църквата са определени в 9-ти член на Никео-Цариградския символ на вярата: „(Вярвам) в Една, Света, Съборна и Апостолска Църква“.
Единство на Църквата
От самото понятие за Църквата като тяло Христово, жив богочовешки организъм, следва и нейното единство. Идеята за единството на Църквата е била винаги жива в съзнанието на вярващите – нейните членове – от самото ѝ основаване и е намирала най-ярък израз в техния живот и в отношенията помежду им. Те се чувствали като истински братя и затова се и назовавали помежду си „братя“. А това е най-убедителното доказателство, че те живеели със съзнанието, че са членове на едно цяло – тялото Христово, че образуват едно неразделно единство. Всички прегради между тях, от гледище на тяхното небесно призвание, изчезвали помежду им. В този смисъл св. апостол Павел говори, че „няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:28; срв. Римляни 10:12).
Единството на Църквата трябва да се разбира двояко, а именно: Църквата Христова, въпреки многото свои членове и отделните поместни църкви, е от една страна, единна, тоест всички вярващи – членове на Църквата – са обединени в нея в пълно единство, образуват едно цяло, едно тяло Христово, едно повсеместно братство, и, от друга страна, тя е една, единствена, тоест тя не може да се разделя на много църкви, вън от нея не може да има друга Църква Христова и затова вън от нея не може да има спасение. Това единство се простира както върху отделните поместени църкви, така и върху цялата вселенска Църква. То се изразява във вътрешното и външно единение на всички членове на Църквата както с нейния Основател и Глава – Иисус Христос, така и помежду им. Църквата е една, защото, както подчертава св. Василий Велики, „всички, които се надяват на Христа, образуват един народ[16]“ и защото „Църквата Божия, която е приела хитона нешит, а изтъкан отгоре додолу (Иоан 19:23), който и войниците са запазили неразкъсан, Църквата, като се облича в Христа, не трябва да раздира дрехата Христова [17]“.
Единството на Църквата не е тъждествено на единството във всяко друго общество, на взаимното съгласие на членовете на едно общество. Единството на Църквата е мистическо, но реално единение с Христа на всички нейни членове, а чрез Него и в Него и на всички членове на Църквата помежду им. Това единство Иисус Христос уподобява на единството между лозата и нейните пръчки – те се хранят от един източник (Иоан 15:1-2).
Щом Църквата е основана от Иисус Христос (Матей 16:18; Деяния на светите апостоли 20:28), Който продължава невидимо да пребъдва в нея и да я възглавява, щом тя е тяло Христово, ясно е, че център и основа на нейното единство е невидимото и мистично главенство на Христа. Иисус Христос е един-единствен Глава на Църквата. „Той е същият и вчера, и днес, и вовеки“ (Евреи 13:8), затова и Църквата е само една.
Триединството Божие (1 Иоан 5:7) е най-здравата и непоколебима основа на единството на Църквата. Затова и Спасителят се молил в Първосвещеническата Си молитва: „И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово поверяват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил… Аз съм в тях и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство“ (Иоан 17:20-21, 23). „Тъй големи са благостта и любовта на Господа в устройването на нашето спасение – пояснява св. Киприан Картагенски, – че Той не се задоволил само да ни изкупи със Своята кръв, но още и се молил за нас. Но забележете, като се молел, какво пламенно желание имал: както Отец и Син са едно, така също и ние да пребъдваме в такова единство. Оттук можем да разберем как грешат тези, които унищожават единството и мира, за което се е молил Господ, като е желаел народът Му да бъде спасен, като живее в мир, тъй като Той е знаел, че раздорът не влиза в Царството Божие[18]“. „Кой ще помисли, че това единство, което се основава на Божествената неизменяемост и е съединено с небесните тайнства, може да бъде нарушено в Църквата и раздробено чрез разногласието на борещите се едно против друго мнения? Не, който не пази това единство, той не съблюдава закона Божи, не пази вярата в Отца и Сина, не следва истинския път към спасението[19]“.
Сам Спасителят говори, че ще основе една Църква (Матей 16:16), говори за едно царство небесно на земята (Матей 13:24, 47), за едно стадо с един Пастир (Иоан 10:16). Св. апостол Павел, като говори, че всички вярващи в Христа – членовете на Църквата – образуват едно тяло Христово, посочва и средствата, които създават и укрепват това единство: „Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог Отец на всички“ (Ефесяни 4:4-6). Като пребъдва неотстъпно и невидимо в Своята Църква (Матей 28:20), Спасителят дарява на вярващите в Него и пребиваващите в Църквата люде божествената благодат (Ефесяни 4:7), която, поради безсилието на човека, предоставен сам на себе си, е така необходима за осъществяването на единството на Църквата. Единната вяра на членовете на Църквата е необходимо субективно условие и средството за вътрешно живо общение с Христа. Само тя дава възможност на вярващите да се приобщат към Христа, да бъдат живи членове на Неговото тяло. Единството на вярата трябва да бъде и обективно, тоест да се изразява в едно и еднакво учение. Отстъпниците от вярата и еретиците, които изопачават благовестието Христово, са обречени на анатема (Галатяни 1:7-9; Тит 3:10-11).
Понеже Църквата е Божие създание, Божие жилище, нейното единство обхваща небето и земята, видимата и невидимата, земната и небесната Църква. Но те не са две църкви, защото Църквата като богочовешки организъм, като тяло Христово е над времето и пространството и е една и единна. Само живите на земята отличават видима и невидима Църква, които са неразделни части на едната Църква Христова.
В догматическо отношение християнската древност ни е оставила скъпо наследство: на вселенските събори църковното съзнание със съдействието на Дух Свети формулирало основните истини на вярата, санкционирало ги чрез авторитета на Църквата, която е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15), и ги завещало като неизменни по форма и съдържание норми на религиозен живот и като критерий за църковна принадлежност. В догматическите формулировки са кристализирани веровите истини, съдържащи се в Свещеното Писание, — истини, които са „дух и живот“ (Иоан 6:63), които разкриват идеята за триединия Бог и Неговото отношение към човека и водят последния по пътя към Царството Божие – Царство на правда, мир и радост в Светия Дух (Римляни 14:16).
Първата по време догматическа формулировка, имаща всецърковно значение и валидност, е дело на Първия Вселенски събор, състоял се в град Никея (Мала Азия) през 325 година. Уместно и необходимо е като отбелязваме 1650-годишнината от този събор да си припомним отново богатото съдържание, непреходната стойност и всецърковното значение на изработения от църковните отци в Никея символ.
За да се разбере истинското значение на този символ и мястото му в живота на християните, трябва да се вникне по-дълбоко в неговото съдържание. Такава е и целта на настоящата статия. Преди това обаче е необходимо да се кажат няколко думи за произхода на Никейския символ, за да се види доколко той е Никейски и оттук да се определи отношение към неговото съдържание и значение.
Историята е запазила оскъдни сведения относно произхода на разглеждания символ. Безспорно най-достоверни биха били протоколите от заседанията на събора. За съжаление такива до нас не са дошли. Не са запазени те и в древната християнска литература. Това дава повод на мнозина изследователи на историята на догматите да твърдят, че на този събор протоколи изобщо не са водени. Като се има предвид обаче важността на разглежданите по време на заседанията проблеми, трудно е да се приеме, че не са били водени протоколи, макар и не в днешния смисъл на тази дума. Едва ли император Константин Велики, по чиято инициатива бил свикан този събор, би се задоволил само с устна информация за хода на съборните заседания. Така или иначе сведения за работата на събора има. За хода на разискванията и особено за догматическата дейност на Никейския събор ценни сведения са запазени от двама участници на събора: епископ Евсевий Кесарийски[1] и св. Атанасий Велики[2], който по това време бил дякон и секретар на александрийския епископ Александър. Текстът на Никейския символ е запазен и у двамата. Той гласи дословно така:
„Вярваме в един Бог, Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Божия Син, единороден, роден от Отца, тоест от същността на Отца, Бог от Бога, Светлина от Светлина, Бог истински от Бога истински, роден, не сътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е произлязло – това, що е на небето и това на земята; Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе и се въплъти (и) въчовечѝ, страда и възкръсна в третия ден, възлезе на небесата и ще дойде да съди живи и мъртви. И в Светия Дух.
Тези, които говорят, че е било някога време, когато (Син) не е бил, че преди да бъде роден не е съществувал, и че е произлязъл от нищо; или (говорят), че има битие от друга ипостас или същност; или, че Син Божи е сътворен, или изменяем, вселенската Църква ги предава на анатема.“
В тази редакция символът наистина е дело на отците от Първия Вселенски събор. В основата му обаче лежи кръщелният символ на Кесарийската църква. Някои специалисти се опитват да отхвърлят връзката между Кесарийския и Никейския символ. Едни сочат за автор на последния някой си дякон Хермоген от Кападокия или дякон Атанасий (по-къснешният александрийски епископ). Други търсят връзка и зависимост на Никейския символ от символа на Епифаний Кипърски или от този на Кирил Иерусалимски. Подобни твърдения обаче са лишени от здрава научна и историческа обосновка. След направените в последните няколко десетилетия несполучливи опити да се отхвърли зависимостта на Никейския символ от Кесарийския, в последно време отново се утвърждава традиционното мнение, че отците на Никейския събор са имали за основа символа на Кесарийската църква. Той бил предложен от епископ Евсевий Кесарийски, който преди това внесъл в него някои добавки. Естествено е да се приеме, че Кесарийският символ не удовлетворявал напълно потребностите на богословската мисъл от началото на IV-ти век. Ако той би бил достатъчен, не би имало нужда от нов символ. Триадологическите спорове от онази епоха изисквали по-точна богословска терминология, която, като разкрива духа и съдържанието на Божественото Откровение, да задоволява и богословско-философските потребности на своето време. Направените от Евсевий Кесарийски добавки към предложения от него символ не задоволявали тези потребности. Затова се наложило този символ да бъде щателно проучен: отделни изрази били изменени, други съвсем отпаднали; внесени били нови термини и изрази, някои от които по произход не са библейски, но разкриват библейско съдържание. При тези промени в първоначалния текст на предложения символ от най-съществено значение била употребата на израза εκ τής ουσίας του πατρός (от същността на Отца) и на термина ομοούσιος (единосъщен). Това е кулминационната точка в догматическата дейност на Никейския събор, синтез на неговото учение за Сина Божи – второто Лице на Света Троица – и критерий за богатото съдържание и непреходното значение на Никейския символ.
Разглежданият символ съдържа две основни идеи: 1) за троичността на Бога и 2) за равенството и единосъщието на Сина с Отца. Тези две идеи се преплитат в текста на символа и взаимно се обуславят.
В Стария Завет е изразена ясно вярата в единия и истински Бог, за разлика от езическото многобожие. Тази вяра е отразена във всички старозаветни свещени книги. Идеята за троичността на Бога е само загатната (срв. Битие 1:26, 3:22, 9:7: Исаия 6:3; Числа 6:24-26 и други). Името „Бог“ (еврейски „Яхве“) означава първото Лице на Света Троица – Бог Отец. Другите две лица остават като че ли в сянка. Това е сторено, за да се избегне влиянието над тогавашния израилски народ от страна на обкръжаващите го езически племена и народи с тяхното многобожие.
В Новия Завет мисълта за троичния по лица Бог е разкрита особено ясно от Иисус Христос с думите: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Матей 28:19) и от св. Иоан Богослов, който пише: „Трима са, Които свидетелстват на небето: Отец, Слово и Свети Дух; и тия тримата са едно“ (1 Иоан 5:7). Въпреки ясната мисъл за троичността на Бога, старозаветната идея е запазена. Сам Иисус Христос казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истинаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Иоан 17:3; срв. също Иоан 20:17; Лука 1:32 и други). Светите апостоли също се придържали към тази идея. Особено ясно тя е изразена от св. апостол Павел: „Благодат и мир от Бога Отца нашего и Господа Иисуса Христа“ (Римляни 1:7); също: „Бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога чрез Господа нашего Иисуса Христа“ (Римляни 5:1). Тази мисъл се съдържа във всички новозаветни книги: Бог Отец е представен като единствен носител на цялата божествена същност, без разбира се това да изключва идеята за равенството с Отца на другите две лица на Света Троица.
Тази библейска терминология е използвана и в творенията на църковните отци, учители и писатели до времето на Никейския събор. Да припомним например думите на св. Атанасий Велики: „Щом Бог е един, и щом Той е Господар на небето и на земята, как би могъл да съществува друг Бог, освен Него?… Как би могло да има друг творец, щом Този Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос е един и единствен?[3]“ Същата библейска терминология е намерила място и в древните символи, в това число и в Кесарийския. В него се казва: „Вярваме в един Бог, Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо“. Отците в Никея взели тези думи буквално и ги поставили в изработения от тях нов символ. Измененията обаче, които те направили в следващите стихове от Кесарийския символ, показват в какъв смисъл трябва да се разбират първите думи. Това ще бъде изяснено по-долу.
Ние вярваме в Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Такова е християнското предание за Църквата, предадено от отците, утвърдено от Съборите и пазено през вековете от християнския свят.
Нито един вярващ никога няма да се усъмни в изповядването на тези четири свойства на Църквата, чиято истинност той чувства с този инстинкт на истината, с тази свойствена на всеки син на Църквата способност, която ни се иска да наречем „вродена“ – с инстинкта или способността, която се нарича вяра. И ние разбираме или, най-малко, чувстваме, може би, не много ясно, но твърдо, че Църквата без което и да е едно от тези свойства не би била Църква, че само хармоничното съединение на тези четири качества, изповядвани в Символа на вярата, изразява цялата пълнота на нейното битие. Но когато трябва да се формулират и различават тези свойства, да се определя специфичният характер на всяко от тях, ние често идваме до твърде общи определения, пораждащи неясност, придаваме на тези свойства еднакво значение и ги смесваме, въпреки че в Символа на вярата те са толкова точни и определени.
Най-често това става тогава, когато се опитваме да определим третото свойство на Църквата – съборността**. Именно тук, както ние чувстваме, е затегнат възелът на всички трудности. Доколкото още няма съвсем ясно определение на понятието съборност, ние неизбежно се оплитаме в смесвания, които затрудняват логическото различаване на свойствата на Църквата, или пък, ако ние искаме да избегнем всички трудности, като спазваме изискванията на логиката, това различаване си остава повърхностно, случайно и изкуствено. Обаче няма нищо по-пагубно, по-чуждо за истинското богословие, отколкото повърхностната яснота, която се достига във вреда на дълбокия анализ.
Всяко логическо различие предполага не само разлика между определяемите понятия, но също и известно съгласие между тях.
Съвсем очевидно е, че четирите свойства на Църквата се намират в такова хармонично съчетание, че, премахвайки или изменяйки характера на един член от това четиричастно различие, ние ще унищожим самото понятие за Църквата или пък дълбоко ще го изменим, от което ще се промени характерът и на другите нейни свойства.
Действително, невъзможно е да си представим Църквата без свойството единство. За това говорил апостол Павел на коринтяните, сред които възникнали разделения: „аз съм Павлов“, друг: „аз пък – Аполосов“, трети: „аз съм Кифин“, а друг: „аз пък – Христов“. Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? Или в име Павлово се кръстихте?“ (1 Коринтяни 1:12-13). Без единството на тялото на Христа, Който не може да се раздели, не могат да съществуват и останалите свойства – светостта, съборността и апостоличността. Няма повече църкви, а има разделено човечество – човечеството на вавилонското стълпотворение.
Църквата е немислима и без свойството светост. „Нито сме и чули, дали има Дух Светий“ – казали на апостол Павел някои ученици от Ефес, които се кръстили в Иоановото кръщение, кръщението на покаянието (Деяния на светите апостоли 19:2-7). Като се лиши от онова, което е източник и едновременно необходима цел на нейното съществуване, Църквата не би била вече църква. Това не би било Христово Тяло, а някакво друго мистическо тяло, тяло, лишено от дух и все пак съществуващо; предоставено на мрака на смъртта, но още очакващо своята крайна участ. Такова е мистичното тяло на Израил, което не познало осъществяването на обетованието на Светия Дух.
Не може също Църквата да се лиши от свойството апостоличност, без да се унищожат едновременно и другите нейни свойства и самата Църква, като конкретна историческа реалност. И какво би представлявала Църквата без божествената власт, дарувана от Възкръсналия Богочовек на апостолите (Иоан 20:22-23) и предавана на техните приемници чак до наши дни? Това би бил, от една страна, призрак на „небесната църква“, безтелесен, абстрактен и ненужен, а от друга страна, това би било множество секти, които се опитват да възпроизведат „евангелския дух“ извън всяка обективност, обречени на произвола на своето „свободно изследване“, на своите безконтролни разстроени духовни състояния.
Ако единството на Църквата се основава на това, че тя е Тяло, Глава на което е Христос (Ефесяни 1:23), ако нейната светост, „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (също там), е от Светия Дух, ако нейната апостоличност се заключава в силата на Същия Дух, Който Христос дарувал на апостолите чрез Своето вдъхване (Иоан 20:22) и Който се предава на техните приемници, тогава, недооценявайки или изменяйки едно от тези три свойства, ние унищожаваме или изменяме самата същност на Църквата. Същото трябва да кажем и за съборността – за онова свойство, което е и предмета на нашето изследване.
За да разберем по-добре, какво е съборността, ние пак ще тръгнем по негативен път. Да се опитаме да си представим, какво би била Църквата без съборността. Да си представим това, разбира се, не е възможно, понеже, както вече казахме, всичките четири свойства на Църквата взаимно едно друго се утвърждават и не могат да съществуват едно без друго. Но, отстранявайки поредно другите три свойства, ние вече се опитахме да начертаем трите различни вида на онова, което би се оказала Църквата, ако тя не би била напълно това, което е. Сега ни предстои да разгледаме, в какъв именно смисъл Църквата не би била църква, какъв би бил нейният вид на „несъществуване“, ако би било възможно да си представим Църквата една, свята… апостолска, но не съборна.
Старозаветната Св. Троица
Щом като поставим такъв въпрос, ние веднага ще видим огромната празнота: такава Църква би била църква без Истина, без точно познаване данните на Откровението, без съзнателен и неизменим опит на божествените тайни. И ако тя все пак би запазила своето единство, това би било единство на множество мнения, породени от различните човешки култури и начини на мислене, единство, което има в основата си административна принуда или относително безразличие. И ако тази Църква, лишена от увереност в истината, би запазила светостта, това би било безсъзнателна светост – някакъв път към освещение без благодатно озарение. Ако тя би запазила апостоличността, това би било само сляпа вярност на абстрактния принцип, лишен от вътрешен смисъл. И така, ние вярваме, че съборността е неотнимаемо свойство на Църквата дотолкова, доколкото тя притежава истината. Дори може да се каже, че съборността е качество на християнската истина. Действително, ние казваме „католически догмат“, „католическо вероучение“, „католическа истина“, като често употребяваме този термин наред с термина „всеобщ“, който е много близък до него. Но би могло да се запитаме: съборността означава ли просто всеобщност на истината, която се проповядва от Църквата „в цялата вселена“? Донякъде това е така: външно „съборност“ и „всеобщност“ съвпадат. При все това ние трябва да признаем, че тези два термина (съборност и всеобщност) не напълно са синоними, независимо от онзи смисъл, в който елинистическата древност употребявала прилагателното καθολικός (съборен). Етимологията не винаги може да служи за надеждно ръководство в областта на умозрителното мислене. Философът рискува да загуби истинския смисъл на понятието, ако започне много да свързва себе си с неговия словесен израз. Толкова повече това се отнася за богослова, който трябва да бъде свободен даже от понятията, защото той е изправен пред реалностите, които превъзхождат всяка човешка мисъл.
За нас е съвсем безспорно, че думата „католически“ (съборен) е получила нов смисъл, християнски смисъл, в езика на Църквата, която го е направила специален термин, който означава реалност, различна от онази, която се свързва с общоприетото понятие „всеобщ“; „съборен“ означава нещо по-конкретно, по-вътрешно, неотделимо от самата същност на Църквата. Вярно е, че всяка истина може да се нарече всеобща, но не всяка истина е католическа истина (съборна). Този термин означава именно християнската истина, свойствения на Църквата начин за познаване на тази истина, учението, което тя формулира. Може би „съборността“ може да се разбира като „всеобщност“ в по-тясно и специално значение на тази дума, в значение на християнска всеобщност? Това може да се допусне, но все пак с някои уговорки: терминът „всеобщност“ е твърде абстрактен, а съборността е конкретна.
After adducing, interpreting, comparing and analyzing specific verses regarding the anointing in the Old and New Testaments, the present study draws conclusions about the nature and meaning of the anointing with the Holy Spirit in the New Testament age. Keywords: oils, anointing, the Holy Spirit.
***
В настоящето изследване се разглежда значението и начина на осъществяване на помазанието в Свещеното Писание. След направения анализ и сравнения между стиховете, в които се засяга посочената тема в Стария и Новия Завет, се извежда заключение за същността и смисъла на помазанието със Светия Дух в новозаветната епоха. В Новия Завет се срещат само четири пасажи, за които се указва за помазване с eлей, като в никой от тях не се дава обяснение за употребата му. За това може да се заключи единствено от взаимовръзките в текста: 1) Иисус Христос споменава за помазване на главата при постене (Матей 6:17); 2) учениците Му помазват болни и ги лекуват (Марк 6:13); 3) Мария помазва краката на Христос в доказателство за нейното почитание към Него (Лукa 7:38,46; Иоан 12:3)[1]; в същия смисъл е и изливането на елей върху главата на Христос от една жена, която според блажени Теофилакт, чрез това отдава чест на Неговото Божество, както и той обяснява, че в случая елеят символизира благоуханието на добродетелите[2] (Матей 26:7; Марк 14:3); 4) презвитери помазват болни за лечение (Иаков 5:14). E. Kutsch отбелязва, че на съответното място се използва на гръцки език не думата „chrinein“, която обикновено се използва за религиозно помазание, а вместо това стои думата „aleipho“, която се употребява в медицински случаи[3]. На същото обръща внимание и С. Hagensick, че гръцката дума, която се превежда в този стих като „болен“, е „astheneo“, и тя означава в буквален смисъл „без сили съм“ и може да се отнася както за духовна, така и за физическа болест. За думата „болен“ в стих 15 се използва гръцката дума „kamnos“, която се превежда в Евреи 12:3 с „отпаднал“. Блажени Теофилакт също определя действието им във връзка с лечение: „Това апостолите правили още тогава, когато Господ живеел сред човеците, и помазвали болните с елей“, за което се позовава на стиха „и мнозина болни помазваха с елей, и ги изцеряваха“ (Марк 6:13)[4]. В Стария Завет Исаия говори за медицинска употреба на елея в Исаия 1:6, а в Новия Завет евангелист Марк и евангелист Лука споменават за медицинска употреба на елея в Марк 6:13; Лука 10:34[5].
В Новия Завет се говори за Христос като Божий Помазаник в следните стихове: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените“ (Лука 4:18); „И тъй, нека наздраво знае целият дом Израилев, че Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос [Помазаник]“[6] (Деяния на светите апостоли 2:36); „Въстанаха царете земни, и събраха се князете ведно против Господа и против Неговия Помазаник. Защото наистина се събраха в тоя град против Светия Твой Син Иисуса, Когото си Ти помазал“ (Деяния на светите апостоли 4:26-27); „Как Бог помаза с Дух Светий и със сила Иисуса от Назарет, Който изходи Иудея, правейки добрини и изцерявайки всички насилвани от дявола, защото Бог беше с Него“ (Деяния на светите апостоли 10:38); в Послание до Евреите се описва за Христос при Неговото триумфално завръщане на небето следното: „А за Сина: Твоят престол, Боже, е вечен; жезълът на правотата е жезъл на Твоето царство. Ти обикна правдата и намрази беззаконието; затова, Боже, Твоят Бог Те помаза с елей на радост повече от Твоите съучастници“ (Евреи 1:8-9). От приведените стихове се установява, че единствено в последния от тях, се споменава думата „елей“, но не в буквален, а в преносен смисъл. Под „елей на радост“ според тълкуванието на Евтимий Зигавин трябва да се разбира Светия Дух, Който е „радостотворец[7]“, което се потвърждава и от тълкуванието на преподобни Икумений Триккский[8]“.
По отношение на помазанието на вярващите в Свещеното Писание на Новия Завет се съдържат само следните три стиха: „И вие имате помазание от Светаго и знаете всичко“ (1 Иоан 2:20); „И помазанието, което вие получихте от Него, пребъдва у вас, и нямате нужда да ви учи някой; но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило“ (1 Иоан 2:27); „А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог“ (2 Коринтяни 1:21). Тълкуванието на блажени Теофилакт към 1 Иоан 2:20 и 1 Иоан 2:27, е, че под „помазание“ се разбира „Светият Дух[9]“, а към 2 Коринтяни 1:21, че вярващите се помазват сега със Светия Дух, а не с елей, както е било през старозаветната епоха: „Това… че стоим твърдо във вярата в Христа, ни го даде Бог, Който и ни помаза, и ни запечата, тоест направи ни пророци, царе и свещеници. Защото такъв е всеки кръстен: той е пророк, като виждащ това, което око не е виждало и ухо не е чувало; той е свещеник като такъв, който е длъжен да принесе себе си в жертва жива, свята и благоугодна Богу; той е цар, като син на Царя на царете Бога и наследник на бъдещото царство и като сега царуващ над неуместните помисли и поставен по-горе от целия свят. Както в древността свещениците и царете били помазвани с елей, така сега ние сме помазани с Духа, когато Бог ни даде залога на Духа в сърцата ни. А ако ни е дал залог, то, разбира се, ще ни даде всичкоʻ. А залог нарича даваните сега дарби на Духа; защото отчасти разбираме и отчасти пророкуваме, а съвършеното ще получим тогава, когато Христос се яви в славата Си[10]“. Св. Иоан Златоуст дава подобно обяснение на цитирания стих: „Какво означава ‘помазан и запечатан’? Това означава, че Този, Който е дал Духа, чрез Когото е постигнал и двете – помазанието и запечатването, правейки ни заедно и пророци, и свещеници, и царе, защото в древни времена тези, които са получили тези добродетели, са били помазани. Но сега имаме не една от тези добродетели, а и трите, и освен това в най-голяма степен, тъй като се надяваме да получим царството и ставаме свещеници, когато принасяме телата си в жертва на Бога[11]“. Св. Теофан Затворник пише за същия стих: „И помазаният, тоест, който е изпълнен със Светия Дух, чрез Чиято сила се предава на нашия дух съвършенства, които имаха предобраз при древните първосвещеници, пророци и царе. Това помазание не е външен знак, а вътрешно притежание на означаемото, което потвърждава, че Божиите обещания са истинни[12]“. Св. Теофан Затворник отбелязва, че апостолът акцентира и върху това, че както апостолите, така и вярващите са помазани от Бога без предимство на едните пред другите: „Ти и аз, тоест и апостолите, и вярващите: защото се казва, че едно и също работи в тези и в другите; и апостолите в това отношение нямат предимство пред вярващите, защото това принадлежи към общия ред на вярата и делото на спасението… Запечатването с Духа е дарбата на Духа в сърцата ни или Неговото жилище във вътрешния ни човек. Това e обручение, тоест залог, че всички обещания, които все още не са изпълнени, несъмнено ще бъдат изпълнени[13]“. Амброзиаст обръща внимание и върху друга особеност в съответния стих, че когато се говори в него за Светия Дух, при това трябва да се вземе под внимание и връзката Му със Света Троица: „Св. апостол Павел има предвид, че Отец и Синът правят едно нещо… Когото Синът утвърждава, потвърждава и Отец. И когато Отец дава Духа, и Синът присъства. За това св. апостол Павел казва на римляните: Ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов (Римляни 8:9). Тъй като говори за съвършенството на човека, апостолът споменава Троицата, защото цялата пълнота на съвършенството е в Светата Троица[14]“.
Освен посочените стихове, в книга Деяния на светите апостоли се описва един случай на „слизане“ на Светия Дух над повярвалите от практиката на древните християни, при който не се използва думата „помазване“, а се говори за „възлагане на ръце“ над кръстените, като в текста се прави разграничение между Кръщението и слизането на Светия Дух: „Като чуха апостолите, които бяха в Иерусалим, че Самария е приела словото Божие, проводиха там Петра и Иоана, които слязоха и се помолиха за тях, за да приемат Дух Светий. (Защото Той не бе слязъл още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса). Тогава възлагаха върху им ръце, и те приемаха Духа Светаго“ (Деяния на светите апостоли 8:14-18). Подобен случай се описва в същата книга и на друго място при св. апостол Павел: „Те (някои ученици в Ефес) се кръстиха в името на Господа Иисуса. И когато Павел възложи на тях ръце, слезе върху им Дух Свети“ (Деяния на светите апостоли 19:5-6). От цитираните стихове, се извеждат изводите, първо, че и на двете места в назованата книга се говори за „слизане“ на Светия Дух върху вярващите и „приемането“ Му от тях, а не за помазване с „елей“, и второ, че за „слизане“ на Светия Дух не се говори следователно само на Петдесетница над апостолите (Деяния на светите апостоли 1:5,8-2:1-4), а и при вярващите, които те кръщават след това. В съчинението му „За Светия Дух“ св. Василий Велики обръща също внимание, че кръщението с вода не е идентично на кръщението с Духа: „Кръщението е един вид очищение за душата от мръсотията, полепнала по нея от плътските щения… а Светият Дух дава залога за живота[15]“, както и че „Светият Дух вдъхва животворната мощ, възобновявайки душите из мъртвината на греховността и повеждайки ги към живот с ново начало. Ето това означава да бъдеш роден отново из вода и Дух (Иоан 3:5), тъй като умъртвяването се извършва във водата, а животът ни се дава чрез Светия Дух[16]“; „Ето оттук можем да разберем каква е разликата между благодатта, дарявана ни от Светия Дух и извършваното във вода кръщение, защото Иоан е кръщавал във вода, за да предизвика разкаяние, а Господ наш Иисус Христос – в Светия Дух. ‘Защото аз – казва Иоан Кръстител – ви кръщавам във вода за покаяние; ала подире ми идващият е по-силен от мене;… Той ще ви кръсти в Дух Свети и в огънʻ (Матей 3:11)[17]“. При това според съвременните изследователи на Свещеното Писание, елеят не е единственият символ за Светия Дух, който се употребява за Него в книгите на Стария и Новия Завет. V. Janke изброява още следните символи на Светия Дух: гълъб (Матей 3:16; Марк 1:10; Иоан 1:31-34); вятър – Битие 1:2;2:7; Иов 33:4; 3 Царства 19:12; Иезекиил 37:9; Иоан 3:8; 20:22; Деяния на светите апостоли 2:2); огън (Матей 3:11; Деяния на светите апостоли 2:3-4; 1 Солуняни 5:19; Евреи 12:29); вода (Притчи Соломонови 1:23; Исаия 32:15; 44:3; Иезекиил 39:29; Иоан 4:14; 7:37-39; 1 Тимотей 3:5-6; Откровение 22:17); залог (2 Коринтяни 1:22; 5:5; Ефесяни 1:13-14; Римляни 8:11, 15-18, 23); печат (2 Коринтяни 1:22; Ефесяни 1:13; 4:30)[18]. Към изложените С. Hagensick добавя още един – светилник въз основа на Изход 35:14; Захария 4:1-14 срв. Откровение 11:1-7; Матей 25:1-13[19]. Според същия автор чрез различните символи за Светия Дух се подчертава всеки път Негов различен аспект. Посочените символи за Светия Дух описват не толкова какво Той е, а указват за това, какво Той прави и за Неговите задачи, които Той изпълнява в живота на вярващите, например: гълъбът – съчувствие, състрадание; елеят – упълномощаване; освещаваща сила, пречистване и обновление; светилникът – просветление; вятърът – животворене, творческа активност; огнените езици – оправомощаване за даване на свидетелство, просветляваща истина[20].
The article is dedicated to the study of the meaning and significance of the event of Pentecost and its connection with the Second Coming of Christ and the relationship between the Persons of the Holy Trinity
***
В изложените стихове в книга Деяния на светите апостоли (глава 2) св. апостол Петър свързва изливането на Светия Дух над събралите се 120 души (мъже и жени) на празника Петдесетница с настъпването на „великият и славен ден Господен“, което означава Второто пришествие на Иисус Христос: „Тогава Петър се изправи с единайсетте, издигна глас и почна да им говори: „мъже иудеи и вие всички, които живеете в Иерусалим! Нека ви бъде известно това, и внимавайте на думите ми: тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час през деня; но това е реченото чрез пророк Иоиля[1]: „И ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват. И ще покажа чудеса горе в небесата и личби долу на земята, кръв и огън, дим и пушек. Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси“ (Деяния на светите апостоли 2:14-21). Обстоятелството, че св. апостол Петър свързва като едно цяло две събития от различен характер, за които се приема, че са раздалечени значително във времето едно от друго – слизането на Светия Дух на Петдесетница и Второто пришествие на Господа Иисус Христос, поставя въпроса за понятията време и есхатология в цитираната книга. Констатира се, че от православно-догматическо гледище, със слизането на Светия Дух на Петдесетница, като обикновено пише „над апостолите“, но всъщност то е над събралите се ученици и ученички (общо 120 човека – мъже и жени) „се ознаменува завършека на изкуплението на човешкия род от Богочовека Господа Иисуса Христа[2]“. Но малко или почти нищо не се обяснява при това за връзката между трите Лица на Светата Троица на самия празник Петдесетница. Тъй като в новозаветните книги и тълкувания на някои свети отци върху тях се съдържат сведения за силното очакване на първите християни на Второто идване на Христос още на Петдесетница, възниква въпроса по какъв начин слизането на Светия Дух на Петдесетница над вярващите се свързва с другите три Лица на Светата Троица, и по-конкретно с идването на Христос – „настъпването на великият и славен ден Господен“, за което споменава св. апостол Петър в Деяния на светите апостоли 2:20. Освен това тъй като св. Василий Велики ясно пише в неговия труд озаглавен „За Светия Дух“, че „Светият Дух във всяко отношение е съвършено неотделим и неотлъчен от Отца и Сина“, за което се позовава на 1 Коринтяни 14:24-25; Деяния на светите апостоли 5:3-4; Псалом 32:6,[3] тезата, която се поставя в настоящето изследване е, че слизането на Светия Дух на Петдесетница не е отделно самò по себе си явление и събитие, а има отношение и към трите Лица едновременно.
Апостол Петър отнася цитираното предсказание на пророк Иоил за „последните дни“ към настоящето, като обяснява, че това се случва „сега“ на Петдесетница при слизането на Светия Дух върху вярващите. От това става ясно, че минало (пророчеството), настояще (събитието на Петдесетница) и бъдещето (последните дни) се сливат в едно (Деяния на светите апостоли 2:15-21). Първото нещо, с което апостолът свързва „последните дни“ е „изливането на Божия Дух върху всяка плът“. Христо Попов обяснява, че явяването на Месията в света за старозаветния човек означавало настъпване на свършека на света, начало на „последните дни“ и за това в пророческото съзерцание на Иоил събитията на Първото и Второто пришествие на Христос се сливат, тъй като според споменатия тълкувател те са отдалечени по време, но сходни по естество[4]. Архиепископ Евсевий (Орлински) смята, че под „последните дни“ в Деяния на светите апостоли 2:17 трябва да се разбира времето от Първото идване на Спасителя на земята до края на света, за което той се позовава на стиха „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20). Според него то се нарича „последно време“ или „последни дни“, защото изпълненото с благодат царство на Христос, в което спасението се придобива чрез вярата в Него, е последното дело на необикновената загриженост на Бога за човешкия род. В изложеното пророчество на Иоил се предсказват събития, които се простират през цялото време от началото до края на изпълненото с благодат царство на Христос[5]. Според Лопухин под „последните дни“ в старозаветните пророчества обикновено се посочват не само бъдещи събития, които трябва да се случат в края на старозаветното време и началото на новозаветното, но и такива, които ще се случват през цялата новозаветна епоха до нейния край (вж. Исаия 2:2; Михей 6:1 и други[6]).
От глава 1 на същата книга Деяния на светите апостоли се научава, че при Възнесението на Иисус Христос се съобщава на апостолите, което става преди настъпването на празника Петдесетница, че както учениците Го виждат „да отива на небето“, така Той „ще дойде по същия начин“ (Деяния на светите апостоли 1:11). В съставеното от Христо Попов тълкувание върху разглежданата книга, той свързва „единодушието“ между учениците на Петдесетница с „готовността им да посрещнат и да приемат идването при тях на Христос в Духа“, за което се позовава на Иоан 14:18, 20, 23 и отбелязва, че това била тяхната господстваща мисъл, която давала тон на душевната им нагласа[7]. Авторът на изследването обръща особено внимание на бележката на Христо Попов „да приемат идването при тях на Христос в Духа“[8], както и потвърждава, че стиховете на които се позовава Христо Попов действително съдържат подобен смисъл. Те са следните по отношение казаното на учениците от Иисус Христос: „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Иоан 14:18), „В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас“ (Иоан 14:20), „Иисус му отговори и рече: ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Други подобни стихове, в които се съдържат подобни указания за идването на Христос, освен споменатите, според автора на изследването, още са: „И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз“ (Иоан 14:3), „…отивам от вас, и пак ще дойда при вас…“ (Иоан 14:28), „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20), „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). По отношение на първия от изброените стихове: „няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Иоан 14:18), се констатира, че между тълкувателите, единствено Лопухин споменава, че има налично тълкувание, което е от епископ Михаил, според което, в този стих се има предвид също „идването на Христос в Светия Дух[9]“.
Най-ясно връзката между слизането на Светия Дух на Петдесетница и идването на Христос се вижда когато отделните стихове изложени по-горе, се разгледат в тяхната цялостност, в последователността, в която те са представени от евангелист Иоан в неговото Евангелие (глава 14:11-28): „Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене… Ако Ме любите, опазете Моите заповеди… И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас. Още малко, и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея, и вие ще живеете. В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас. Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам… Господи, що е това, дето искаш да се явиш нам, а не на света? Иисус му отговори и рече: ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим. А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил… Чухте, че Аз ви рекох: отивам от вас, и пак ще дойда при вас…“ (Иоан 14:11-28). От изложените стихове се разбира, че не само Утешителят ще бъде изпратен на учениците, но и че Христос ще им се яви, ще бъде с тях, че Той и Отец Му ще дойдат и ще си направят жилище в тях.
Във Второ съборно послание на св. апостол Петър се дава указание за Пришествието на Христос като „зорница“ в сърцата на вярващите[10]: „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петра 1:19). На пръв поглед не е видно, че стихът съдържа такова сведение. То се констатира от тълкуванието на блажени Теофилакт: „И така, когато – казва – настъпи ден, тоест явяването на събитията, тогава в сърцата ви ще изгрее зорницата, тоест Христовото пришествие, предвъзвестено от пророците, и като истинска светлина ще освети сърцата ви[11]“.
Въпреки че изследването е в областта на новозаветната библеистика, ще се отбележи, че и в химнографските творби за празника Петдесетница се акцентира върху единството на Светата Троица: „Всички ние, върху които се изля божествената благодат, светли, със сияен блясък, преобразени в чудно благолепие, придобихме знание за равносилното, неразделно, премъдро, пресветло Същество, Което величаем“ (Триодь цветная)[12]; „Дух Светий е бил винаги, и е, и ще бъде; нито има начало и не ще има край, но винаги заедно е с Отца и Сина и към Тях се причислява… Чрез Него се познава Отец и се прославя Сина, и от всички се постига едната сила, единия порядък, едното поклонение на Светата Троица“ (канон на св. Иоан Дамаскин 9-та песен; срв. втора хвалитна стихира на Петдесетница)[13]; „Слязлата сила на божествения Дух божествено съедини в едно съзвучие разделения в древност говор… вразумявайки верните с познание за Троицата, в Която ние се утвърдихме“ (Трета песен от канона на св. Козма Маюмски за Петдесетница)[14]. Стоян Чиликов посочва, че в кондака на празника се набляга особено върху слизането на Духа върху апостолите на Петдесетница и призоваването към единство в Троицата на всички народи, на всички хора: „Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици към единство призова, затова единогласно славим Всесветия Дух[15]“. Според същия автор „църковната химнография описва слизането на Духа над апостолите на Петдесетница и заговорването им на различни езици, като акт на промислителното дело на благовестието за всички народи и единството им в Бога“[16].
Но когато се говори за единство на всички народи в Бога, следва да се говори и за единство на всички народи в Светия Дух, и за единство на всички народи в Христос. Според автора на настоящето изследване в новозаветните книги се дават сведения за такова единство по отношение и на трите Лица на следните места:
1)по отношение на Светия Дух: „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза“(1 Коринтяни 12:4-7);
2)„Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени“ (1 Коринтяни 12:13); срв. по подобен начин по отношение на Сина (Христос): „дето няма ни един ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Колосяни 3:11); още парал.: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:28); „вече не аз живея, а Христос в мене“ (Галатяни 2:20);
3)по отношение на Отец: „Когато пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички“ (1 Коринтяни 15:28);
4)по отношение на Светата Троица: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21); „щото Бог на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на славата, да ви даде дух на премъдрост и откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, та да познаете, в що се състои надеждата на тия, които са призвани от Него, какво е богатството на славното Негово наследство за светиите, и колко е безмерно величието на Неговата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепката Му сила. С тази сила Той действа в Христа, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:17-23); „Вие живеете не по плът, а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов. Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда. Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух“ (Римляни 8:9-11).
За единството между лицата на Светата Троица, при явяването на Господа на вярващите, според практиката на Църквата, говори св. Силуан Атонски (1866-1938 година). Когато архимандрит Софроний (Сахаров) разказва за явяването на Христос на стареца Силуан, обяснява следното свързано едновременно с идването на Христос и Светия Дух: „Господ по непостижим начин Се явил на младия послушник и цялото му същество, и самото му тяло се изпълнили с благодатния огън на Светия Дух, с онзи огън, който Господ е турил на земята със Своето пришествие (Лука 12:49)[17]“. Същият автор предава за случилото се още следното: „В това явяване на Господа пред послушника Симеон… има още нещо забележително: той „веднага познал“ и явилия му се Христос, и Светия Дух, Който действал в него. В своите писания старецът повтаря непрестанно, че е познал Господа чрез Светия Дух, че в Светия Дух е съзрял Бога. Той твърдеше още, че когато Самият Господ се явява на душата, тя не може да не познае в Него своя Творец и Бог[18]“.
Владимир Лоски обяснява в неговия труд „Очерк върху мистическото богословие на Източната църква“, че делото на Христос и делото на Светия Дух са необходими, за да постигнем единението с Бога[19], както и че „делото на Христос и делото на Светия Дух са неразделни: Христос създава единството на Своето мистично Тяло чрез Светия Дух, а Той от Своя страна се съобщава на човешките личности чрез Христа[20]“. За единството на Троицата на Петдесетница той пише: „Чрез Светия Дух всяка душа се оживява и с чистота се възвисява, а чрез единството на Светата Троица тайнствено се просветлява[21]“, „в Своето идване Светият Дух проявява общата природа на Светата Троица[22]“, „ние изповядваме Божеството на Сина, станало явно за ума ни чрез Светия Дух, Който обитава в нас[23]“, „Вселявайки се в нас, Светият Дух прави от всеки един обител на Светата Троица, защото Отец и Син са неразделни от Божеството на Духа[24]“, „Светия Дух действа и в двете тайнства: Той възсъздава природата, като я очиства и съединява с Тялото Христово, и съобщава на човешката личност Божествеността, общата енергия на Светата Троица, тоест благодатта[25]“, „присъствието на Светия Дух в нас, неотменно и лично за всеки човек, е основата на целия християнски живот; то е Царството Божие, което Светият Дух устройва в нас[26]“, „Господ казва: „Огън дойдох да туря на земята“ (Лука 12:49). Какъв е този огън, ако не Светият Дух, единосъщен на Сина по Божество, с Когото Отец и Син влизат в нас и биват съзерцавани? С идването на Светия Дух Троицата обитава в нас и ни прави обòжени, предава ни Своите нетварни енергии, Своята слава, Своето Божество – вената Светлина, към Която трябва да се приобщим…Тримата са една светлина, безвременна, неразделна, неслята, вечна, нетварна, неизчерпаема, неизмерима, невидима, защото е извън и над всичко светлина…“[27], „В Него [Светия Дух][28] Божията воля вече не е външна за нас: тя ни предава благодатта отвътре, като се проявява в самата ни личност дотогава, докато човешката ни воля пребивава в съгласие с Божията воля и си взаимодейства с нея, като придобива благодатта и я прави наша. Това е пътят на обо̀жението, водещ към Царството Божие, което се вселява в сърцата ни чрез Светия Дух още в този живот[29].
Връзката между лицата на Светата Троица се съзира най-вече и в многопластовата символика, смисъл и значение на указаното събитие на Петдесетница.
Петдесетница била за юдеите празник, на който се свършвала жетвата, която започвала от празника Пасха и приключвала на петдесетия ден след нея. На този ден юдеите принасяли на Бога от начатъците на новите плодове и новите класове от жетвата (Изход 23:16; Числа 28:26). Според блажени Теофилакт и Лопухин тъй като в деня на Петдесетница се принасяли снопове от новите плодове и различни лица се събирали под едно небе: то в същия ден трябвало да стане и това – първите плодове от всеки народ, от всички народи, живеещи под небето народи да се съберат в един сноп на благочестието и по думите на апостолите да се приведат към Бога. Снопът от класове представлявал предобраз на сноповете на душите, избирани от различни страни и привеждани към Бога[30]. В деня на Петдесетница в Стария Завет бил даден също закона написан на каменни скрижали. В едното и другото значение се явява неслучайно съвпадението на деня на слизането на Светия Дух с деня на старозаветната Петдесетница. В същия ден, в който бил даден закона се дала благодатта на Светия Дух, от което се разбира, че „сега законодателства Дух Светий[31]“ или по-друг начин казано от Христо Попов – старозаветното Синайско законодателство, което управлява хората чрез писмен закон, се заменя на този ден с новозаветното, при което хората се водят от Божия Дух, Който пише в сърцата им[32]. Събраните 120 човека (мъже и жени) „в единомислие заедно“, над които се излива Божия Дух в пълнота във вид на огнени езици и ги изпълва със Своите дарове се удостояват да бъдат първите камъни в зданието на Христовата Църква, която едновременно се явява начало на реализирането на Царството Божие: „царството Божие което щяло да обземе в себе си целия свят, всички хора, и действително щяло да покори на Бога цялата вселена, отначало включвало в себе си малко повече от сто души[33]“. Освен това блажени Теофилакт ясно подчертава, че слизането на Светия Дух във вид на огнени езици не става само над 12-те апостоли, а над всички събрали се „мъже и жени“ общо около 120 човека, което според него се намира в пряка връзка с пророчеството на Иоил: „и ето, в последни дни казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват…“ (Деяния на светите апостоли 2:17)[34]. По отношение на „единодушието“ между учениците, за което се споменава в Деяния на светите апостоли 2:1, Христо Попов обяснява, че то било отличителна черта на Христовото общество. Вярващите били готови както преди така и сега „да посрещнат и да приемат идването при тях на Христос в Духа (Иоан 14:18; срв. 16:23)[35]“. „Мисълта за Христос и Неговото обетование и в този момент била първата и господстваща тяхна мисъл, която давала тон на душевната им наглас[36]“. Блажени Теофилакт обяснява за същото: „Наблюдавай: когато те единодушно прекарвали в молитва и моление, когато били изпълнени с любов, тогава слиза Духът[37]“. От това може да се заключи, че единомислието, единодушието и пребиваването в любов между вярващите са фактори за слизането на Светия Дух над тях. Св. Никола Сръбски отбелязва още следното за единодушието между събралите се ученици и ученички на Господа: „Според заповедта на своя Господ апостолите останаха в Иерусалим и чакаха сила отгоре, която да им покаже какво да правят по-нататък. Всички те заедно и единодушно продължиха в молитва, всички като един човек, като една душа. Съдържанието на душите прави човешките души различни или подобни; и съдържанието на душите на всички апостоли по това време беше едно и също: душите им бяха изпълнени с прослава на Бога за това, което беше, и очакване на това, което ще бъд[38]“. Св. Максим Изповедник го обяснява така: „Божието Слово е скрито в Неговите десет заповеди, то се въплъщава в нас, слизайки до нас чрез нашите дела, и след това ни издига, издигайки ни чрез знание, докато достигнем най-висшата от заповедите, която е: Господ твоят Бог, Господ е един (Второзаконие 6:4). В края на краищата, когато умът ни, освободен от всичко, или по-скоро, изоставен от всичко, достигне до Бога, тогава той възприема огнени езици, ставайки Бог по благодат[39]“. Христо Попов обръща внимание и върху следните детайли свързани с появата на вятъра и огнените езици: „тези явления символично изобразявали самото духовно събитие. Те последвали от небето; не вмъкналият се през прозорците силен вятър произвел шум в дома, но шумът вървял по насока отгоре надолу, с което се указвала небесната причина на извършващото се (срв. „… докле се облечете в сила отгоре“ (Лука 24:49)“[40]. Огнените езици също идвали отгоре и числото им се равнявало на числото на присъстващите: „Огньовете били символ на очистващото, освещаващото и просвещаващото душата на вярващите действие на Духа Божий… те светили, но не парели… разумността на тяхното движение указвала пряко на скриващата се зад тях чудодействаща висша, духовна причина[41]“. Блажени Теофилакт също подчертава, че огънят над главите им се свърза с Този, Който се явил над къпината във вид на огън. Огънят, който се спрял над главите им не бил изгарящ, а освещаващ и просвещаващ[42]. Той обяснява и следната особеност – защо огнените езици се спрели именно над главата? За което отговаря, че благодатта на Духа, обхваща първо горната част на главата, подобно на планина, след това мозъка, устата и сърцето, и от главата съвършено изпълва целия човек[43]. Хрсто Попов отбелязва и друг детайл, че „с Дух Светий се изпълнили всички присъстващи без разлика на пол[44]“ и че след като „върху тях слязла пълнотата на духовните благодатни дарования, целият човек се преобразил, се очистил чрез действието на Духа Божий, и този Дух станал постоянен техен ръководител и учител (Иоан 14:16-17)[45]“. „Щом като божественият огън се запалил в душите на вярващите, те се изпълнили със свещен възторг и, в отговор на дара от небето, възнесли към небето хвалебно, благодарствено слово към великия в Своите благодеяния към човешкия род Бог. Това хвалебно и благодарствено слово вярващите започнали да изразяват „на други езици, като Духът им давал да изговарят““ [46]. „По такъв начин първоначалното Христово общество се явява тук като предобраз на Христовата Църква в пълното ѝ бъдеще, когато в нея трябвало да влязат всички племена и народи и всички да съставят едно тяло, един дух в Христос Иисус, с едно сърце и с едни уста, възнасяйки към Бога молитви, моления, благодарения, прошения“[47].
Христо Попов прави паралел между Петдесетница и събитието на построяването на Вавилонската кула. Разделянето на езиците тогава от Бога той определя като „наказание за самомечтателната им гордост[48]“. Макар тогава по цялата земя гласът и езикът да бил един, „човекът отишъл против определенията на Божия промисъл и затова намислил това безумно предприятие, което трябвало да се изпълни с общите съгласувани усилия на всички хора. Тогава Бог изпраща на неразумните труженици различни езици, и това произвежда между тях разделение… а сега различните езици се явява такъв небесен дар, посредством който досега разделените и разединени народности се събират в едно цяло, в една Църква Христова[49]“. Освен това Христо Попов обръща също внимание, че това, което учениците говорят на различни езици е за великите Божии дела и прославяне на Бога. Според книгите на Новия Завет говоренето на чужд език се свързва навсякъде с молитва или пеене на свещен химн, чийто предмет се явява всякога хваление или благодарение на Бога (1 Коринтяни 14:14-17; Деяния на светите апостоли 2:11, 28; 10:46). Моленето и пеенето ставало с духа, но не и с ума (1 Коринтяни 14:15)[50]. Христо Попов привежда накрая следната дефиниция за дара на езиците: „това било такова едно особено възбудено и възвишено от Духа Божий състояние на душата, което не нарушавало, обаче, нормалния ход на душевния живот и, следователно, било съзнателно и свободно (1 Коринтяни 14:32), в което духът на вярващия се издигал с цялото си същество към Божия Дух и, преизпълнен с дълбоко съзнание и най-живо усещане на Божието величие, като неудържим поток се изливал в молитва и песнопения на различни езици „според както Духът им даваше да изговарят““[51]. Блажени Теофилакт прави също паралел между двете събития като дава и следното уточнение: „и както по време на стълпотворението един език се разделили на много, така сега много езици се съединили в един човек; и един и същи човек, по внушение на Светия Дух, започнал да говори и на персийски, и на римски, и на индийски, и на много други езици. И този дар се наричал дар за езици; защото апостолите можели да говорят на много езици. Според както Духът им даваше да изговарят. Не от себе си говорели, но изговаряли от Духа Божий, проповядвайки… свидетелства за Христа“[52].
Изводи от изследването
Събралото се на едно място с център Иерусалим „човечество“, наподобява „единия народ“ преди той да се разпръсне по света, и „единия език“ преди да се разделят езиците при издигането на Вавилонската кула, с тази разлика, че на празника Петдесетница, разбирането помежду им става възможно „в Бога“ чрез Светия Дух, Който действа в тях и чрез тях към другите. Друг важен аспект на разглеждания въпрос, е, че събралите се 120 човека, над които се излива Светия Дух, са от двата пола – мъже и жени, което означава, че слизането на Духа Божий през новозаветната епоха не зависи от пол, възраст и обществено положение, както е било през старозаветната, което се доказа от цитираното пророчество на Иоил (Деяния на светите апостоли 2:17). Празникът Петдесетница е не само историческо събитие, но се явява едновременно картина, образ и символ в Новия Завет, чрез който се показва на човечеството, че единството и разбирателството между хората се постигат не на нивото на личността и егото, а на нивото на духа, там където е Бог и Той действа във и чрез тях, когато човешкото в тях е подчинено на Божественото, и те се ръководят от Него. Когато Светият Дух действа в тях, Той обединява всички хора без разлика на пол, възраст, народност и обществено положение. Тогава хората се усещат като едно голямо семейство, деца на един Творец, в Когото живеят, и Той в тях (Деяния на светите апостоли 17:26-28). Духът в тях е това, което ги приближава и обединява едни с други чрез любовта. Единодушието в мислите, чувствата и действията им е признак за близостта на душите до Бога и пребиваването им в Него, което се проявява на външен план като любов, мир, хармония и разбирателството между тях, тъй като същността на Бог е любов (Иоан 4:8), а споменатите качества са външен израз на плодовете на Духа (Галатяни 5:22-23), тъй като Духът, Който е в тях е един и същ (1 Коринтяни 12:4).
Заключение
Освен за слизането на Светия Дух над вярващите на Петдесетница и единството на душите в Светия Дух, се приведоха като доказателство в настоящето изследване стихове от книгите на Новия Завет, тълкувания на свети отци, примери от практиката на Църквата, от химнографското творчество, както и твърдения на съвременни учени изследователи, в които се говори за единството на всички вярващи и в Сина, и в Отца, както и че трите Лица са и действат в тях едновременно, което в заключение означава, че казаното за слизането на Светия Дух на Петдесетница има връзка и с трите Лица на Светата Троица, тъй като където е едното Лице, там са и другите, че Светата Троица едновременно присъства в човека и човека в Нея, и в Троицата всички души се обединяват и са едно.
Използвана литератунра
Блажени Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Света Гора, Атон: Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2008.
Василий Велики. За Светия Дух. София: „ЛИК“, 2002.
Вълчанов, С. Великият празник Петдесетница. – Във: Вълчанов, С., Шиваров, Н. (състав.). Вечното в двата библейски завета. В. Търново: „Слово“, 1994.
Софроний Сахаров (архим.). Свети Силуан Атонски. Превод от руски: Кръстю Банев. София: Фондация „Покров Богородичен“, 2008.
Чиликов, Ст. Съборността на Църквата според химнографията от службата на св. Паисий Хилендарски и ранните химнографски византийски текстове. – В: Св. Паисий Хилендарски: между мисията и историята. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2022 (под печат)
____________________________
*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, Том 7 (13) нова серия, 2022, с. 152-163, Пловдивско университетско издателство Паисий Хилендарски. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Думите в курсив в цялото изследване са означени по този начин от автора, за да се изтъкне по-силно техния смисъл и значение.
[2]. Вълчанов, С. Великият празник Петдесетница. – Във: Вълчанов, С., Шиваров, Н. (състав.). Вечното в двата библейски завета. В. Търново, 1994, с. 296.
[3]. Св. Василий Велики. За Светия Дух. София, 2002, с. 51-52.
[4]. Попов, Христо. Ръководство за изясняване Четириевангелието и книга Деяния апостолски. София, 1991, с. 437-438.
[10]. Вж. по-подробно: Ковачева, Ева. Христос като „изгряващата утринна и светла звезда“. – В: Мисъл, слово, текст, Т. 7 (12), Пловдив, 2022 (под печат).
[11]. Блажени Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Атон, 2008, с. 366.
[12]. Цит. по: Чиликов, Стоян. Съборността на Църквата според химнографията от службата на св. Паисий Хилендарски и ранните химнографски византийски текстове. – В: Св. Паисий Хилендарски: между мисията и историята. Пловдив, 2022 (под печат).
[13]. Пак там.
[14]. Пак там.
[15]. Пак там.
[16]. Пак там.
[17]. Софроний Сахаров (архимандрит). Свети Силуан Атонски. Превод от руски: Кръстю Банев. София, 2008, с. 40.
[18]. Пак там, с. 41.
[19]. Лоски, Владимир. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. София, 2013, с. 155.
[20]. Пак там, с. 165.
[21]. Пак там, с. 161.
[22]. Пак там, с. 167.
[23]. Пак там, с. 168.
[24]. Пак там, с. 169.
[25]. Пак там, с. 168-169.
[26]. Пак там, с. 169.
[27]. Пак там, с. 170.
[28]. Уточнението в квадратни скоби е от автора.
[29]. Пак там, с. 171.
[30]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 42; срв. Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).
[39]. Св. Максим Изповедник. Толкования священного Писания.
[40]. Попов, цит. съч., с. 431.
[41]. Пак там, с. 432.
[42]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 43.
[43]. Пак там.
[44]. Попов, цит. съч., с. 432.
[45]. Пак там.
[46]. Пак там.
[47]. Пак там, с. 433.
[48]. Попов, цит. съч., с. 435.
[49]. Пак там.
[50]. Пак там.
[51]. Пак там.
[52]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 44.
Изображения: Ел Греко (1541-1614) – картината „Петдесетница“, Второто Пришествие на Господ Иисус Христос и по същата тема всички останали докрая. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.
Гоненията срещу християните през първите три века дали своя отпечатък върху живота на Църквата. Макар и в по-малка степен и ересите през този период се отразили неблагоприятно. Естествено било да се очаква, че Медиоланският едикт от 313 година, който поставял християнството наравно с другите религиозни учения в Римската империя, ще отвори нова страница в църковния живот. Наистина така и станало. Църквата получила възможност свободно да организира вътрешния си живот. Но в нея навлезли мнозина, които по дух и живот били и останали чужди на Христовото учение; станали християни, движени не от възвишени идеали и чиста вяра, а от земни, лични интереси.
В религиозен план периодът IV-VIII век е изключително интересен. Наситен е с многостранна и извънредно богата по съдържание дейност на Църквата при изясняване и формулиране на някои истини на вярата. Ако първите три века са отбелязани като епоха на гоненията, то IV-VIII век напълно основателно се отбелязват като епоха на триадологическите и христологическите спорове и изяснения. Триадологическите спорове имали за основа троичността на Бога, христологическите – личността и изкупителното дело на Иисус Христос.
Условията благоприятствали епископите от всички страни да се събират и заедно да обсъждат възникналите въпроси. Така, наред с известните дотогава поместни или регионални събори, при император Константин Велики (324-337) се сложило началото и на вселенските събори, които са глас на цялата Църква. Тази дейност на Църквата се проявила в решителна борба срещу нейния най-опасен вътрешен враг – зародилите се и откърмени в недрата ѝ еретически учения, и в оформяне на църковното учение и вероизповед – плод на тази борба. На еретическите заблуди трябвало да се противопостави в чиста форма учението на Църквата.
Страстно разгорелите се борби през първата половина на IV–ти век били породени от появилата се още в средата на III-ти век ерес, която влязла в църковната история под названието арианство.
Макар тази ерес да е свързана с името на александрийския презвитер Арий, той не е неин родоначалник. Съвсем случайно дал име на зародилото се в Антиохия около средата на III-ти век учение, което води началото си от мъченик Лукиан, дори още по-рано – от епископ Павел Самосатски. Арий бил член на образувалия се в началото на IV-ти век кръжок от последователи на Лукиан. При един спор със своя епископ Александър Александрийски Арий станал само изразител на новото учение и с това свързал навеки името си с него. Никога обаче той не е бил водач на арианството.
Както вече се спомена, началото на арианството трябва да дирим не в Александрия, а в Антиохия, в школата на мъченик Лукиан и неговия предшественик Павел Самосатски.
Откога Павел Самосатски започнал да разпространява еретическото си учение не е известно. Вероятно това е станало наскоро след като заел епископската катедра. Че това учение било нецърковно личи от факта, че между 264 и 269 година в Антиохия били свикани три събора против него и едва на третия той бил осъден като еретик.
Учението на Павел Самосатски не е нищо друго, освен доразвито и доведено до крайност динамистическо монархианство. Той му дал системна и научно-философска обработка. В резюме неговото учение беше дадено по-горе при разглеждането на монархианството в неговото динамистическо направление. Тук само за яснота трябва да се добави, че цялото учение на Павел Самосатски се свежда до въпросите за Логоса и Иисус Христос и отношението между тях.
Един измежду последователите на Павел Самосатски бил и Лукиан. От 272 до 303 година Лукиан бил учител в основаната от него екзегетичека школа в Антиохия. Ползвал се с голям авторитет на учен богослов-екзегет. В 311 година умрял мъченически за християнската вяра.
В учението си за Логоса Лукиан се различава от Павел Самосатски. В противовес на него признава лично битие на Логоса. Според Лукиан Логосът не е единосъщен с Отца, не е съвечен на Него, не е и нероден, а е сътворен по волята на Отца преди всички времена. Логосът е творение, стоящо по-високо от всички други творения. Поради това Лукиан подчертавал силно божествената природа на Логоса. Не е сигурно дали той е учил за съгласие между волята на Логоса и тази на Отца. В Христа обаче той, както по-късно и Арий, отричал човешка душа. Учил, че възприелият човешка плът Лотос е заменил душата.
Учението на Арий няма оригинален характер. То се определя до голяма степен от общите предпоставки на Антиохийската богословска школа. Според Арий Бог е самозатворена монада. Само Той е вечен, безначален, неизменен. Всичко друго, което съществува, по същност е чуждо на Бога. Това, което отличава Бога от всички други същества, е Неговата безначалност или нероденост. Логосът има начало на Своето битие; не е произлязъл от същността на Отца, а е създаден от нищо по волята на Отца; Той е първото Божие творение. Бог Го сътворил, за да създаде чрез Него света; Той е посредник при сътворяването на света и същевременно е част от сътворения свят; Той е твар, съвършено Божие творение, но не е творец; като творение Логосът не е неизменяем.
Арий бил чужд на идеята за троичността на Бога. За него съществува само един едноличен Бог. Син и Дух Свети са само висши и първородни твари, необходими посредници при сътворяването на света.
Учението на Павел Самосатски, Лукиан и Арий, независимо от различните нюанси между тях, отричало догмата за троичността на Бога и обезсмисляло изкупителното дело на Иисус Христос. А това вече криело сериозна опасност за църковното единство и за чистотата на църковното учение. Въпросът трябвало да получи дефинитивно решение от цялата Църква, което наложило свикването на вселенски събор.
Първи вселенски събор
Спорът между епископ Александър Александрийски и подчинения му презвитер от Александрия Арий бил изцяло на верова основа. Епископ Александър забранил на Арий да разпространява еретическото си учение. Арий не се подчинил. Той бил остроумен събеседник и за непродължително време спечелил много привърженици. Успял да увлече след себе си 1/3 от клира на Александрийската църква и половината от клира в самия град Александрия. Въпреки този успех Арий чувствал, че положението му в Александрия не е сигурно. Подирил подкрепа между малоазийските епископи. Най-голям негов защитник и съмишленик бил неприятелят на Александър – епископ Евсевий Никомидийски. Палестинските епископи под ръководството на епископ Евсевий Кесарийски били също на негова страна. Така спорът се задълбочил и разширил.
Когато в 324 година император Константин Велики преместил столицата си в град Никомидия, останал поразен от раздорите, които вече разяждали Църквата. Опитал се да примири спорещите страни, но не успял. Скоро сам се убедил, че спорът засяга същността на християнството. Той побързал да свика епископите от цялата Църква, за да разрешат спорните въпроси. Освен арианския спор имало и други въпроси, които се нуждаели от съборно разрешение, например въпросът за празнуването на Пасха, за повторно приемане на отпадналите от вярата при гоненията и други.
С императорска грамота били поканени епископите от всички страни (не само от Римската империя) да се съберат колкото може по-скоро в малоазийския град Никея. Така през месец май 325 година там бил открит Първият вселенски събор, влязъл в историята още като Никейски. Преобладава мнението, че на събора присъствали около 318 епископи. Времето от 22 май до 14 юни преминало в предварителни съвещания. На тях присъствали не само епископи, но и обикновени клирици (презвитери и дякони), дори и миряни. По тези разисквания твърде скоро се образували четири различни по веровите си възгледи партии. Това е лесно обяснимо, като се има предвид, че бил поставен за разглеждане въпросът за Сина Божи, тоест дали Син Божи е истински Бог, единосъщен на Бога Отца, или е творение, заемащо първо място между творенията. За да ни бъде ясно при каква обстановка са работили членовете на събора, трябва предварително да знаем какви са били образувалите се партии, на каква почва са възникнали и какви са били догматическите им различия.
Най-ярко оформилата се партия била тази на строгите ариани. Неин главен водач бил епископ Евсевий Никомидийски. Наброявала общо 17 души. Повечето от тях били от Антиохийската школа, което ще рече, че били под силното влияние на Лукиан, когото считали за свой учител. Ползвали се с широка известност и богословска начетеност. Били рационалисти в богословието: догматическите въпроси разрешавали по пътя на научното изследване. Мислели, че всеки християнин може и трябва сам и само по този път да ги разрешава. Затова между членовете на тази малка група липсвало единство.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.