Професор протоиерей Благой Чифлянов

Под думата диптихи в литургическата наука се разбират първоначално ония двукрилип сгъваеми плочки, върху които се вписват имена на живи и покойници, а впоследствие и самите имена, които се споменават през време на светата Литургия.

Названието и употребата на веществените диптихи са от предхристиянска епоха. Римляните са ползвали диптихите като бележници. В Рим консулите са подарявали на своите приятели и на народните първенци за спомен скъпи диптихи, на които били изписани техни портрети и датите на възкачването им на власт[1]. Диптихи от злато, слонова кост и от други скъпоценни метали и камъни, изработени в Цариград, Антиохия и Александрия се пазят до днес в музеите на големите културни центрове[2]. След признаването на Църквата от Държавата такива диптихи са били подарявани от новопокръстени чиновници на отделни храмове, където били употребени за корици на богослужебни книги[3]. Първият запазен до днес такъв консулски диптих е поднесеннят в 406 година след Христа от Аниций Пробус на император Хонорий в дар скъп диптих, от едната страна на който е изваян образът на императора, държащ земно кълбо с Νίκη (Победата), а на другата – хоругва, на която е написано „In nomine Christi vencas simper”[4] Последният консулски диптих запазен до нас, е от 541 година[5]. Приемащите християнството римляни продължили да ползват диптихите. Има такива диптихи, езическото съдържание на които е изтрито, за да се изпишат по тях християнски символи и имена[6].

Диптихи като название на двукрили сгъваеми плочи, върху които са вписани имена на живи и покойници, както и като название на самите имена, споменавани в светата Литургия, не се среща в съчинения и паметници докъм V век. Такова понятие не се употребява нито при св. Кирил Иерусалимски[7], нито в Апостолските постановления (края на IV век). За първи път подобно название срещаме в съчинението на Псевдодионисий Аеропагит „За църковната иерархия“ (края на V или началото на VI век)[8], както и в схолиите върху това съчинение, направени от св. Максим Изповедник[9]. По-късно диптихите били наричани „ιεραί δέλτοι”, „μυστίκαί δέλτοι-δύπτυχα“, „εκκλησιαστικοί κατάλογοι” или още „Libri anniversarii“, Ecclesiae matricula“, „Liber viventium“, „Liber vitae“ и „sacra tabulae“[10].

Познавал ли е апостолският век веществените диптихи? Изразът „Liber vitae“ (Книга на живота), даван на диптихите през средните векове, е карал мнозина да се замислят върху думите на св. апостол Павел: „Па моля и тебе… помагай тям…, чиито имена са в книгата на живота“(Филипяни 4:3) и особено върху думите на св. апостол и евангелист Иоан Богослов: „И му се поклониха всички жители земни, чиито имена са написани в книгата на живота при Агнеца, заклан от създание-мира“ (Откровение 13:8; ср. 17:8; 20:15; 21:27). Макар че новозаветните книги често отразяват някои особености на самото апостолско богослужение, очевидно е, че горните изрази са чиста метафора. Първите свидетелства за съществуването на веществените диптихи в Христовата църква, както се спомена вече, са от по-късна епоха.

Обичаят да се споменават имена в св. Литургия произтича от задължението на вярващите да се молят „един за други“ (Яков 5:16) и клирът да ходатайства чрез „просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци“ (1 Тимотей 2:1-2). И понеже според догматическото учение на св. Църква „Спасителната Христова жертва обгръща… всички човеци, всички грехове, минали и бъдещи“[11], тя се моли поименно за живи и покойници при актуализирането, при мистико-реалното възобновяване на Голготската жертва в светата и божествена евхаристия[12].

Колкото и да е трудно да се докаже, че и през апостолско време св. Църква е споменавала имена през време на своето централно богослужение, тя вероятно е вършела това, защото от най-ранни дни е почувствала необходимостта да индивидуализира ходатайствата си (Ефесяни 6:18-19; Колосяни 4:2-3; 1 Солуняни 5:25; 1 Тимотей 2:1-2; Филимон 22). И за началото на II век трябва да се задоволим с предположения, изградени на психологическа необходимост, защото в първото дошло до нас описание на св. Литургия[13] не намираме нищо по интересуващия ни въпрос. Но към края на същия век имаме вече по-конкретни указания. Тертуалиан в Северна Африка укорява един повторно оженил се вдовец: „Нима ти ще застанеш пред Господа с толкова съпруги, колкото споменаваш в молитвите си? Нима ще принесеш за две? И нима ще препоръчаш двете чрез един свещеник?“[14]. Ние не можем да си представим иначе как свещеникът би се молил в св. Литургия за двете съпруги на въпросния вдовец, освен като спомене техните имена[15].

Св. Киприан Картагенски ни извежда от областта на догадките. Той дава първото сигурно свидетелство, дошло до нас, от което става ясно, че в Африка се е споменавало име на отделен човек в св. Литургия. Касае се за починал африкански епископ, който е нарушил едно правило на съвременен нему африкански събор и за когото св. Киприан нарежда: „… да не се прави приношение за него, нито да се възнесе жертвоприношение за негов покой, тъй като той не заслужава да му бъде споменато името пред Божия олтар в молитвата на епископите, понеже поиска да отклони епископите и свещениците от олтара“[16].

Трябва да отбележим, че всички налични сигурни свидетелства от Африка – Тертулиановото, Киприановото[17] и дори свидетелството на блажени Августин от един век и половина по-късно[18], в които се говори за общо и поименно споменаване на християни, се отнасят само до споменаване на покойници[19]. Съшата практика отразява и св. Кирил Иерусалимски в катихезите си от 348 година – споменатите имена са на покойници. Първото ясно свидетелство за споменаване на имена на живи в св. Литургия идва от Испания. Елвирският събор (305 година) постановил да не се споменават имена на отлъчени (правило 28) и на обхванати от зъл дух (правило 29), което ни дава основание да заключим, че е могло да се споменават имена на останалите християни[20].

От IV век насетне сведенията около интересуващия ни въпрос стават по-изобилни. Намираме ги във всички западни и източни ритуали[21].

На Запад, в Галския ритуал[22], първоначално се споменавали имена само на живи и то в Оферториума[23]. В Мозарабския ритуал[24] първоначално намираме същия обичай, тоест споменавали се имена само на живи в Оферториума, затова мозарабските оферторни (проскомидийни) молитви се наричат молитва ad nomina. Това е просто изреждане на имената на ония, които току-що са направили своите приношения от хляб и вино в евахаристията. В Амвросиевия ритуал[25] обичаят е същият, а именно, че преди евхаристийната молитва клирът се молел „за царе, за народа и за другите“[26]. Тази практика в Северна Италия продължила и в началото на V век (416 година), защото нея напада в писмото си до Децентий, епископ на Евгубиум, папа Инокентий I, когато пише: „Собственият ви разум ще ви подскаже колко е излишно да се спомене името на човек, чието приношение не сте още предложили на Бога… Следователно, най-напред трябва да се извърши приношението и след това да се спомене името на този, чиито са приношенията. Трябва да ги споменеш през време на свещените тайнства, а не в оная част, която предшества, така щото самите тайнства да водят към молитвите, които ще се възнесат“[27]. Това писмо, освен че ни разкрива североиталианския обичай, дава ни да разберем, че в 416 година поне римската практика се отличавала от практиката на останалите западни ритуали. И в Рим се споменавали само имена на живи, но не през време на Оферториума, а в самия канон (анафората, евхаристийната молитва)[28]. Що се отнася до имената на покойниците, макар този обичай в Рим да е твърде древен, най-напред бил въведен само в литургии, извършвани за покойници. Като неизменна част на всекидневните литургии той се наложил първо в галските църкви (през VIII-IX век) и оттам преминал в Римската (през IX-X век), докато някои италиански църкви го възприели едва към XI век[29].  До Втория ватикански събор в Римския канон диптихите за живите и за покойниците бяха разделени. Диптихите за живите се четяха след санктуса на канона, а диптихите за покойниците – преди крайното славословие на канона. Следсъборните комисии събраха диптихите за живите и за покойниците в интерцесорната част на трите новосъздадени от тях евхаристийни молитви (канони, анафори), така че сега н католиците четат диптихите си както и ние, тоест в интерцесиото след постепиклезата и преди крайното славословие на канона[30].

На Изток, в древноалександрийския ритуал[31],интерцесиото с диптихите за живи и покойници стои след префациото. Така ги намираме в така наречената Маркова литургия[32],в така наречената Кирилова литургия[33] и в етиопските литургии[33а]. Тази особеност е отбелязана от Псевдодионисий Ареопагит[34].На нея обърнал внимание Яков Едески (640-708) в своето писмо за сирийската литургия до Тома презвитер[35].Изключение от тази практика прави само александрийският ритуал, отразен в евхология на Серапион, епископ Тмуитски (около 350 година), където интерцесиото с имена само на покойници стои в края на евхаристийната молитва преди славословието ѝ[36], както е в нашите литургии.

В Източноантиохийския ритуал[37]диптихите се четат преди епиклезата (в литургията на Аддай и Марий) и след постепиклезата (в литургията на Теодор Мопсуестийски)[38].

В Западноантиохийския ритуал[39]диптихите се четат след постепиклезата. Така е в описаната от св. Кирил Иерусалимски литургия[40], както и в литургията на Антиохия и Цариград, описана от св. Иоан Златоуст около 390-400 година[41].

Ако се съди по първия дошъл до нас евхологий (Барбериновия от VIII-IX век), който съдържа нашите византийски литургии, Църквата се молела за покойници и живи през време на интерцесиото, след постепиклезата, почти така, както е предписано в съвременните наши служебници[42]: дяконът чете диптихите на покойните през време, когато свещеникът чете: „О святем Иоанне…“, а на живите – след „В первих помяни, Господи…“, когато свещеникът чете: „Помяни, Господи, град сей…“

Интерцесиото (ходатайствената част) на анафората е единственото място във византийските литургии до X-XI век, където са се чели днптихите. Към XI век почват да се четат имена и във византийския проскомидиен чин. Ето как се е получило това:

До VII-VIII век проскомидията се е извършвала след излизането на оглашените и преди започването на тайнството, тоест на литургията на верните. До това време тя се състояла от един комплекс, в центъра на който се намирал актът на приношението (на гр. проскомидия, тоест принасянето на хляб и вино от страна на християните), а като второстепенни елементи се обособили: подготовката на даровете (дяконът избирал необходимото количество хлябове, които поставял върху дискоси, после наливал вино и вода в чашата – без да казва нищо), пренасянето им от дяконите от съсъдохранилището върху св. трапеза (днешният велик вход) и прочитането от страна на епископа или свещеника на две молитви: едната е молитвата на предложението (нашата „Боже, Боже наш…“), която се е чела в съсъдохранилището над всички принесени от народа дарове, а другата е молитвата на проскомидията (нашата „Господи Боже Вседержителю, едине святе…“), която се е чела в храма над пренесените и положените върху св. трапеза дарове.Към VII век, поради липса на оглашени, двете самостоятелни части на древното централно богослужение – синаксисът (литургията на словото или на оглашените) и евхаристията (литургията на верните) се оформили в една единствена цялостна литургия. Неудобството да се чака почти средата на цялостната литургия, за да се предадат приношенията от страна на миряните, ще да е наложило разпадането на проскомедийния комплекс, така щото приношението от страна на миряните на хляба и виното и подготовката на даровете с молитвата на предложението да става преди синаксиса, а пренасянето им и прочитането молитвата на проскомидията останали на старото си място, както това става сега.

От VIII-IX век простата проскомидия почва да се развива в един прекрасен проскомидиен чин, в който, чрез символични действия и слова, се спомня Голготското жертвоприношение. Запазените до нас илитарии и евхологии oт XII-XIII век почват да отразяват писмено оня нов елемент в проскомидийния чин, който вероятно от XI век си е пробивал път, за да се наложи най-после като неразделна част на проскомидийния чин, а именно споменаването на св. Богородица, на светиите, на живите и покойни членове на Църквата, тоест и тук почва да се повтаря интерцесиото на евхаристийната молитва. До това дублиране на интерцесиото се е дошло по най-естествен път. Както се каза, диптихите във византийските литургии се четат в края на анафората. Когато проскомидийният чин се е развил с всичките си действия, слова и молитви, той наподобил едно предварително жертвоприношение (без да има такова всъщност), поради което някои западни литургисти го нарекли „Малък канон“[43], а ние, славяните, неправилно сме нарекли предложението – жертвеник, по подобие на евхаристийната молитва (канон, анафора), и тук почнали да повтарят интерцесиото, което съдържа диптихите. Това се потвърждава и от факта, че първоначално няма никаква разлика в произнасянето на интерцесиото в проскомидийния чин и в евхаристийната молитва тоест че и при проскомидийния чин първоначално имаме просто споменаване без поставяне хлебни частици в дискоса. Откъм XIV век почва споменаване на имена чрез поставяне на частици върху дискоса (първоначално само четири – за св. Богородица, за светиите, за живите и покойниците, а след това постепенно се идва до сегашната практика)[44].

Сега някои свещеници произнасят диптихи и през време на сугубата ектения след литургийното евангелие. Ектениите са възникнали в Антиохия и оттам са навлезли в практиката на отделните източни и западни ритуали. Те са тъй да се каже предшественици на съвременните интерцесии, включени по-късно в евхаристийните молитви, и следователно предшественици на съвременните диптихи. След включването на ннтерцесиото в евхаристийната молитва Църквата престанала да индивидуализира ектенийните прошения, тоест не споменавала имена на живи и покойници през време на тяхното произнасяне[45]. Вероятно желанието на християните да чуят своите имена ще да е причина на тази ритуална нередност.

Диптихите се споменават и през време на великия вход. Тази практика възникнала от факта, че великият вход е част от древната проскомидия и произнасянето на имената е продължение от произнесените през време на проскомидийния чин имена. Тази практика е нова. Нито древността, нито пък средновековието познават споменаване на имена през време на великия вход. Той е ставал или в мълчание, или пък при произнасяне на псаломски стихове. Дяконът, като стигнел пред царските двери, възгласял: „Благословен грядий во имя Господне, Бог Господ и явися нам“[46], или дяконът, движейки се към наоса, четял: „Воскресение Христово…“ и Псалом 50 (ако е неделя), а ако е обикновен ден, казвал: „Господня земля и исполнение ея“[47], или пък, ако нямало дякон, свещеникът четял тихо Псалом 50[48]. По-късните евхологии отразяват следната практика: свещеникът и дяконът излизат от св. олтар и, като стигнат пред царските двери, казват: „Возмите врата князи ваша и возмитеся врата вечная и внидет цар слави“, а след като спрат малко, влизайки в св. олтар, казват: „Благословен грядий…”[49]. Едва кодекси от XVII и XVIII век отразяват най-новата практика: излизащите от св. олтар свещенослужители казват тихо: „Святий Боже…“, а като стигнат всред храма, първо дяконът, а след него и свещеникът, възгласят: „Веех вас, да помянет Господ Бог во царствии своем всегда…“, а ако има архиерей – и „Архиерейство твое…“[50]. Съвременните гръцки служебници предписват съвсем кратката формула – дяконът, а след него и свещеникът да казват: „Всех вас, да помянет…”[51]. Руските, а по тях и нашите служебници[52], разширяват формулата, като предписват да се споменават духовните и мирските първенци. За жалост с това развитие се е злоупотребило и към официално установената формула са се прибавили цели списъци от имена на живи и покойници, които не само отегчават богослужението, но и затъмняват още повече смисъла на великия вход.

В заключение на тази литургическа част ще трябва да се каже, че диптихите първоначално на Запад се чели в Оферториума. Имената били на живите енорияши. Рим (поне от началото на V век) чел диптихи за живи, но в анафората. На Изток първоначално се чели диптихи на покойници в анафората. Същата практика намираме и в Северна Африка. По-късно както на Изток така и на Запад диптихи за живи и покойници се чели в анафората, като неизменна част на всекидневните литургии. Диптихите за покойници и за живи във византийския ритуал се четат в интерцесорната част на евхаристийната молитва, а по подражание на нея, и в проскомидийния чин, както и на великия вход, за да бъдат чути от народа. Диптихите в интерцесорната част на евхаристийната молитва се чели от свещеника (епископа) и дякона. Свещеникът чел самата молитва и споменавал свои имена, а дяконът – дългия списък от имена, записани в диптихи или отделни поменици. Сега на практика свещеникът чете диптихите обикновено в проскомидийния чин, в сугубата ектения след литургийното евангелне, през време на великия вход и в края на евхаристийната молитва. Когато със свещеника служи и дякон, той чете имена през време на сугубата ектения и, ако служи патриархът, когато произнася викличка в края на евхаристийната молитва. Правилно е диптихите да се четат през време на евхаристийната молитва и предвид развитието на проскомидийния чин в познатото направление – и в проскомидията.Откъм V век диптихите на Изток получили по-особено значение. Вписването на дадено име в диптихите станало доказателство за православието на тази личност, а заличаването му от диптихите – доказателство за неправославието му. Класическите византийски диптихи изпъкнали в 420 година във връзка със спора за вписване името на св. Иоан Златоуст в тях[53]. Във връзка с борбата между православни и еретици тези диптихи станали белег за дадена църковно-партийна принадлежност. В диптихите оставали имената на привържениците на взелата връх църковна партия. Така например на III Вселенски събор (431 година) се е спорело дали в диптихите на източните църкви трябва да стоят имената на св. Кирил Александрийски и на Несторий[54]. Папа Лъв искал от отците на IV Вселенски събор (451 година) да не се четат в олтара имената на Диоскор Александрийски, Ювеналий Иерусалимски и Евстатий Берийски[55]. Името на монофизитския патриарх Диоскор било заличено от александрийските диптихи от неговия приемник православния Александрийски патриарх Протерий. Когато Протерий бил убит от монофизита патриарх Тимотей Пор, името на Диоскор било възстановено, а това на Протерий – заличено с ненавист в същия момент, когато Цариград го причислявал към лика на мъчениците[56]. Впрочем и самото понятие „канонизиране“[57] на светия произхожда от това, че Църквата е вписала името на дадено лице в канона, тоест в диптихите на светиите, които се чели през време на канона (на евхаристийната молитва). Имената са били заличавани или възстановявани всички заедно, в зависимост от това, дали умрелите епископи били съгласни или не с живия. Епископ Петър Апамейски в Сирия заличил имената на всички свои предшественици от близо 50 години наведнъж[58]. На V Вселенски събор (553 година) било констатирано, че името на Теодор Мопсуестийски отдавна било заличиено от диптихите и заменено с името на св. Кирил Александрийски[59]. В диптихите на поместните църкви били вписани имена и на изтъкнати духовници и миряни от другите поместнн църкви. На VI Вселенски събор (680 година) един игумен съобщил, че името на св. Ефрем Антиохийски се е чело в диптихите на Цариградската църква[60]. Откъм края на V век в диптихите на Източните църкви се вписвали имената на живите патриарси на четирите Източнн патриаршии, както и името на Римския папа[61]. Римската църква никога не е имала в диптихите си имената на Източните патриарси[62]. До XI век в целия Запад се е споменавало само името на папата, като към него се прибавял общият израз „и всички епископи“ и едва откъм XI век в западните църкви извън Рим почнали към името на папата да прибавят и името на местния епископ[63]. Западът не познавал класическите византийски диптихи.

Името на Римския папа стояло в диптихите на Източните патриаршии само когато тези църкви били в каноническо общение с него. Във връзка със спора около св. Иоан Златоуст, когато името на Златоуст било заличено от диптихите на Александрийската, Антиохийската и Цариградската църква (Иерусалимската патриаршия още не е била учредена), папа Инокентий (406-407) скъсал общението си с тях. Настанала така наречената Мелетианска схизма. Когато Антиохийският патриарх Александър вписал името на Златоуст в диптихите на своята Църква (413 година), а след смъртта на папа Инокентий (417 година) същото сторили и Александрийският и Цариградският, мирът в Църквата бил възстановен. Възстановено било и името на папата в диптихите на Източната църква[64].

Във връзка с енотикона православната партия се обърнала към папа Феликс III. Последният в два събора (484 и 485 година) низвергнал и отлъчил Акакий Цариградски, Петър Александрийски и Петър Антиохийски. Акакий заличил името нa папа Феликс от цариградските диптихи. Настанала т. нар. Акакиева схизма. Когато император Анастасий влязъл в преговори с папа Ормузд, за да се вдигне схизмата, последният поискал източните епископи да подпишат либел, в които, покрай Несторий и Евтихий и монофизитските патриарси Диоскор, Тимотей Елур, Петър Гнафевс, Петър Монг и Акакий, се осъждали и приемннците на Акакий (Флавит, Евтимий и Македоний), понеже запазили името на Акакий в диптихите на Цариградската църква[65].

Във връзка с четвъртия брак на император Лъв Мъдри (906 година) Цариградският патриарх Николай Мистик вероятно още в началото на спора, заличил името на папа Сергий III от цариградските диптихи (вж. писмо 53 и 54), а при пращането на томоса на съединението (921 година) той заявил, че ще впише в цариградските диптихи името на папа Иоан X, ако последният приеме решението на Източната църква по четвъртия брак[66].

Когато папа Бенедикт VIII прибавил „Филиокве“ в Никео-Цариградския символ на вярата (1014 година), Цариградският патриарх Сергий със синодално решение заличил името на папата от диптихите на Източната църква. Оттогава досега не е вписвано име на папа в диптихите на Източната църква[67].

В диптихите на Източните църкви скоро почнали да вписват имената на Вселенските събори[68]. В диптихите на Несторианската църква се споменавали и 318-те отци от I Вселенски събор[69]. В сирийската Яковова литургия се споменават отците „от трите благочестиви и свети Вселенски събори в Никея, Цариград и Ефес“[70]. При свикания в 536 година от Цариградския патриарх Минa събор, през време на прочитането на диптихите, множеството, като чуло титлите на четирите Вселенски събори, произнесени гласно от дякона, както и на блажените архиепископи Евфимий, Македоний и Леонтий, викнало с висок глас: „Слава Тебе, Господи“[71].

В диптихите на Източните църкви се вписвали имена и на владетелите. Св. Максим Изповедник съобщава, че служащият „споменава и живите царе заедно с всички духовници“[72].

Всички тези имена на живи и покойни духовници и миряни, възприети от дадена поместна Църква, се четели гласно от дякона през време, когато епископът (свещеникът) прочитал интерцесиото на евхаристийната молитва. Един древен модел от такова интерцесно е запазен в така наречената литургия на св. Григорий Назиански на Александрийската църква, в чиято анафора четем следните прошения: „Молим Те, Xристе Боже наш, утвърди основата на Църквата, разпространи истината на вярата…, пастирите укрепи…, пасомите закриляй. Дай на клира да бъде скромен, на монасите – въздържани, на пребиваващите в девство – разумни…”[73] и пр. Една от най-хубавите интерцесорни молитви е тази от анафората на нашата Василиева литургия, където още стои изречението: „И ихже ми не помянухом по неведению, или забавению, или множеству имен, Сам помянн, Боже, ведий коегождо возраст и именование…[74]

Докато свещеникът четел ннтерцесиото на анафората дяконът възгласял официално приетите от Църквата му диптихи. Остатък от диптихи на Източната църква е запазен в един Парижки кодекс от XV век, издаден от Даниел в Codex Liturgicus. В него четем: „Йосифа светейшия и вселенски патриарх, Филотея Александрийски, Марко Антиохийски, Теофил Иерусалимски и за принасящия светите дарове на Господа Бога благоговейния иерей (името), за предстоящите иереи, за честното свещенство, за дяконството в Христа и за всеки свещенически чин, за спасението, властта, победата и пребиваването на благочестивите и Христолюбиви наши, на благочестивата и Христолюбива госпожа Евгения монахиня, на благочестивите и Христолюбиви наши царе Иоан и Мария; за мира и благосъстоянието на целия свят и на светите Божии църкви, за спасението на нашите пленени братя, за преуспяването и укрепването на Христолюбивото войнство, за спасението на предстоящия народ и всех и вся“[75]. Както се вижда от съдържанието на този диптих, той се произнасял дори и в свещенически литургии.

Днес подобна викличка обикновено се произнася от протодякона в литургия, извършвана от патриарх или архиепископ на автокефална църква. У нас този диптих има следната форма: „Святейшаго патриарха нашего Максима, приносящаго святия дари сия Господеви Богу нашему. 0 честнем презвитерстве, и еже во Христе диаконстве, о всем священническом и иноческом чине. О благочестивем православнем болгарстем народе, о мире всего мира, о благостоянии святих Божиих церквей, о избавлении братии нашей в темницах и плененних сущих, о исцелении в немощех лежащих и о спасении людей, всех зде предстоящих и молящихся и помишляющих книждо о своих согрешениих, и о всех и за вся“[76].

В по-ново време Православната църква е използвала два вида диптихи: синодици и частни поменици. Първите били въведени предимно по манастирите за вечен помен, а вторите – във всеки православен дом[77]. Имената от синодиците обикновено се чели в Православна неделя, а имената от частните поменици, заедно с хляб и вино, се поднасяли на свещениците, които да ги споменат през време на проскомидията.

До изработването на така наречената Синодик (τό συνοδικόν) от събора, свикан в Цариград през 843 година, във Византия съществували книги с официално приетите от Цариградската църква имена за вечна памет и вечно проклятие, наречени ορος или εκθεςις[78]. След покръстването на българите изработеният въз основа на тези паметници Синодик от 843 година бил преведен на български и чрез този превод преминал и у другите славянски народи – руси и сърби[79]. Ние притежаваме две редакции от т. нар. Синодик на цар Борил, съставен през 1211 година[80]. Палаузовският кодекс на този Синодик е от края на XIV век и вероятно е редакция на св. патриарх Евтимий[81]. Дриновският кодекс на този Синодик е от XVI век[82]. Тези два кодекса ни дават възможност да проследим диптихите на Българската църква до падането на Второто българско царство. Вероятно те се ползвали и през османското робство щом като се преписвали и след падането на България. В Русия този паметник се преписвал и през XVII век. Повече от 50 преписа на този Синодик се пазели само в Петербургската публична библиотека. През 1627 година той влязъл в печатните издания на постния триод. По този текст Синодикът почнал да се печата и в московските издания на постния триод[83].

В Синодика на цар Борил намираме имена на древни отци н на византийски императори и императрици, като се почне от св. Константин Велики и св. царица Елена и се стигне до император Алексий III (1195-1203) – преписани от гръцкия оригинал. За нас е от съществено значение оная част от Синодика, където намираме имена на български владетели, като се почне от св. княз Борис и се стигне до времето на падането на Второто българско царство, както и имена на български иерарси (патриарси, митрополити и епископи), включително и името на св. патриарх Евтимий. Към тях в Синодика са включени имена на Източни патриарси, които са въздигнали Българската църква в патриаршеско достойнство, както н имена на сръбски и молдавски владетели, познати с благочестието си из целия православен свят[84].

Освен имената от този Синодик, манастирите по нашите земи са имали поменици, пазени сега в старопечатния отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий“, повечето от които съдържат частни имена, дарители на даден храм или манастир[85]. Интересен е поменикът на манастира до гр. Кичево, наричан „Пречиста“, от XVI век, които съдържа имена на митрополити, икономи, монаси, миряни от много села и градове[86]. Поменикът на Слепченския манастир от XVI век е разделен за имена на владетели, архиепископи, митрополити, епископи и прочее[87]. Погановският поменик, препис от 1889 година, съдържа имена на български царе[88]. Имена на български и сръбски царе съдържа Етрополският поменик[89]. Черепишкият поменик от XIX век съдържа имена на владици, иеромонаси, монаси, миряни и на манастирските братя[90].

След учредяването на Българската екзархия и налагането на схизмата Цариградската патриаршия и останалите Православни църкви не са споменавали в диптихите си Българския Екзарх, нито пък Българската църква е споменавала в диптихите си патриарсите на другите Православни църкви. При вдигането на схизмата една от клаузите бе да се споменат духовните и мирските лица, взели участие в църковната борба, както и духовните и мирските власти у нас (1945 година) – нещо, което бе извършено на тържествената служба, отслужени от българското и гръцкото духовенство в катедралния храм на Патриаршията и в храма-паметник „Св. Стефан“[91].

Как стои въпросът с официалните диптихи в съвременната Православна църква?Този въпрос стои открит във всички Поместни православни църкви. Ето защо Първата всеправославна конференция, свикана през 1961 година на остров Родос, постави и този проблем в каталога на темите, които бяха проектирани да се разгледат в предстоящия Свети и Велик събор. Първата всеправославна конференция, която се състоя през 1976 година в Шамбези (Швейцария), между десетте теми, които избра от въпросния каталог, за да бъдат разгледани в тоя събор, включи и въпроса за диптихите. Вероятно там ще се разгледа въпросът само за официалните диптихи на Православната църква, които съдържат имената на живите предстоятелн на съвременните Поместни автокефални църкви и които всяка Поместна православна църква е длъжна да спомене в официалните си служби (патриаршески или архиепископски), в знак на каноническото си единство с останалите сестри-църкви.

По този въпрос сега съществуват две практики: тази на Цариградската патриаршия, която следват гръцките църкви, и оная на Руската църква, която следват почти всички останали църкви.

След „В первих помяни, Господи…“ в дяконската викличка гърците споменават „Димитрия светейши и вселенски патриарх, Николай Александрийски, Игнатий Антиохийски, Венедикт Иерусалимски, Пимен Московски, Герман Белградски, Юстин Букурещки, Максим Софийски, Хризостом Кипърски, Серафим Атински, Василий Варшавски“. Към тях те прибавят и името на митрополита, който служи тържествената или официалната служба и дяконът продължава приетия текст на викличката[92]. С други думи те споменават имената само на предстоятелите на Автокефалните църкви, признати от тях.

Руската православна църква признава автокефалията на Цариградския патриарх Димитрий, Александрийския Николай, Антиохийския Игнатий, Иерусалимския Венедикт, Московския Пимен, Грузинския Илия, Белградския Герман, Букурещкия Юстин, Софийския Максим, Кипърския Хризостом, Атинския Серафим, Варшавския Василий, Пражкия Доротей, Ню-Йоркския Теодосий (на Американската и Канадска митрополия).

Освен горните официални диптихи всяка Поместна църква има свои диптихи, които обхващат имена на живи и покойни заслужили нейни членове. Гръцките църкви имат такива. През 1920 година по въпроса за включването или заличаването на имената на гръцкия крал Константин и на Цариградския патриарх Мелетиос Метаксакис в Гърция станали безредици, съпроводени с убийства[93]. Българската православна църква няма изработени официални диптихи за живи и покойници, а всеки духовник споменава в св. Литургия имената на свои близки и тези, които се записват от християните за единично споменаване или за по-продължително време. Като се има предвид практиката на Съборната църква, изложена по-горе, би било канонично и полезно да се изработят официални диптихи. За да се избегне затрупването на имена, би могло диптихите да бъдат патриаршески, епархийски и енорийски (или манастирски). В патриаршеските диптихи, в частта на покойниците, трябва да се впишат имената на предстоятелите на Българската православна църква от самото ѝ начало досега, благочестиви и православни владетели от покръстването ни досега и клирици и миряни, които имат изключителни заслуги за вяра и род от покръстването досега, а в частта на живите, освен имената на живите предстоятели на отделните поместни църкви по реда на каноническото старшинство и достойнство на техните църкви, – имената на живите епархийски и титулярни архиереи на БПЦ и правителствующия синклит. В епархийските диптихи трябва да се впишат имената на архиереи, клирици и миряни, ревностно послужили за вяра и род в дадена епархия. В енорийските (или манастирските) трябва да се впишат освен имената от съответната епархия, още и имената на клирици и миряни, ревностно послужили в дадения храм (или манастир) за вяра и род. Така ще се отдава достойна почит на ония, които се трудят за Христа и за Църквата, ще се изпълнява поръчението на апостола, да помним нашите наставници, и ще се поддържа будно в съзнанието на изпълнението, че макар да има много поместни църкви, ние сме едната, свята, съборна и апостолска църква.

_______________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 11, с. 20-31. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Cod. Theodos. de expensis Judorum 15, tit. 9 § 1, Symmahus, Epist. II, 81. V, 56. X, 119.

[2]. Θρησκευτική καί Ηθική εγκυκλοπαιδειά (съкратено ΘΗΕ), т. 5, Αθήνάι 1964, σ. 108.

[3]. Jungmann, Missarum Solemnia, фр. превод, III, 1958, p. 72.

[4]. ΘΗΕ, т. 5, σ. 108.

[5]. Dictionnaire d’Archeologie Chretienne et de Liturgie (съкр. DACL), t. IV, col. 1046.

[6]. DACL, t. IV, col. 1046-1048.

[7]. S. Cyrilli, Catecheses mvstagogie, ed. Quasten J., Monumenta eucharistica et liturgica vetustissima, Bonnae 1935-1937.

[8]. Той ги нарича “ιεράς πτυχάς“, вж. “Εκκλ. ιεραρχ.,  III, 2.

[9]. Схолии към „За църк. иерархия“, III, 2. Migne, PG 4, 136.

[10]. DACL, t. IV, col. 1049.

[11]. Дюлгеров, Д. и Цоневски, Ил., Православно догматическо богословие, София, 1936, с. 178-182.

[12]. + Макариополски епископ Николай, Светата Евхаристия, София, 1955, с. 43-44.

[13]. В Юстиновата Първа апология от 155 година, гл. 65 и 67.

[14]. De exhortatione castitatis, с. XI. Migne, PL 2, 975.

[15]. Тертулиан отбелязва още, че Църквата се моли „за царете и за тези, които са на власт“ (Ad scapulam, с. II. Migne, PL 1, 778), но от тези думи не става ясно дали ходатайството се извършвало общо или поименно.

[16]. Epist. LXVI, Migne, PL 4, 411.

[17]. Киприан говори също, че Църквата се моли за братята (Epist. LX, 4. Migne, PL 4, 372) и за починалите в общение с Църквата (Epist. II, 2. Migne, PL 4, 231), но от тях не става ясно дали молитвата ставала поименно или общо.

[18]. De cura pro mortuis, c. IV. Migne PL 40, 596.

[19]. Има свидетелства за споменаване имена на каещите се преди да се приемат в евхаристийно общение (Epist. IX, 2. Migne, PL 4, 258), но не става ясно дали се споменавали при покаянието или в евхаристията.

[20]. Hefele, Conciliengeschichte, Freiburg im Breisgau, 1873, Bd. I, S. 167.

[21]. Западните ритуали са: галски, мозарабски, амвросиев, келтски и римски. Източните ритуали се делят на два главни клона: александрийски и антиохийски (или сирийски). Към александрийския ритуал спадат гръко-александрийските, коптските и етиопските литургии. Антиохийският ритуал се дели на източно и западно антиохийски (или сирийски).

[22]. Това е ритуалът на древната галска църква.

[23]. Оферториумът отговаря на древната византийска проскомидия.

[24]. Това е ритуалът на древната Испанска църква.

[25]. Това е древният Милански (на гр. Медиолан) ритуал.

[26]. De Sacramentis IV, 2. Migne, PL 16, 459.

[27]. Dom Constant, Epistolae Romanorum pontificorum, t. I, col. 857.

[28]. Римският канон е съставен от следните части: префацио, санктус, интерцесио за живи, квам облационем (римската епиклеза), институцио, анамнезис, облацио, суплицес те рогамус (римската постепиклеза), интерцесио за покойни и славословие. За тези названия и за техните съответствия в нашите анафори вж. по-долу бел. 40.

[29]. Dix. Gr., The shape ol the liturgy, Wesminster, 1954, p. 501.

[30]. Прот. Бл. Чифлянов, Римската литургия преди и след Втория ватикански събор, ГДА, т. XX, 1970/71.

[31]. Към него спадат гръцката Маркова литургия, коптската литургия на св. Кирил Александрийски, която е коптски превод на Марковата литургия, и Етиопските литургии.

[32]. Тук е използван папирусният фрагмент от IV век. Най-ранните кодекси (Росанският, Ватиканският и Месинският) на Марковата литургия са от XII-XIII век, с много византийски примеси.

[33]. Brightmann, F. E.,  Liturgies eastern and western, Oxford, 1896, p. 165 sq.

[33a]. Етиопците имат около 15 амафори, които се прибавят към една и съща преднафорна част (Литургия на оглашените).

[34]. Migne PG. 4, 136.

[35]. Brightmann, F. E.,  op. cit., p. 493 sq.

[36]. Euch. Serapionis, ed. Quasten, op. cit., p. 63.

[37]. Към него спадат несторианските литургии на Аддай и Марий, на Теодор Мопсуестийски и на Несторий.

[38]. Τρεμπέλας Παν., Αί τρεις λειτουργίαι…, Αθηναι, 1935, σ. 119-120.

[39]. Към него спадат сирийско-антиохийските (яковитски, сирийско-униатски и малианкарски), маронитските, византийските и арменските литургии.

[40]. Евхаристийните молитви на тази и на другите литургии от западноантиохийския ритуал имат едно и също разположение на частите си. Според византийската т. нар. Златоустова литургия, която ползват всички Православни църкви, те са: префацио (от началото до „Победную песен“), санктус (ангелската песен „Свят, Свят, Свят…“), постсанктус (частта след „Победную песен“, която се чете когато певецът пее „Свят, Свят, Свят…“), институцио (учредителните слова „Приимите ядите и пр.), анамнеза (възспоминанието на кръста, гроба и пр.), облацио („Твоя от Твоих…“), епиклеза („Еще приносим Ти… и просим и молим,…“), постепиклеза („Якоже бити причащающимся…“), интерцесио („Еще приносим Ти… о еже в вере почивших…“, тоест диптихите) и славословие („И дажд нам…“).

[41]. Homilia XXI in Acta apostolorum, Migne PG 60, 170.

[42]. В нашите служебници практиката е следната: епископът (свещеникът) чете интерцесиото на анафората така: „Еще приносим ти словесную сию службу о еже в вере почивших праотцев… И помяни вcех о надежди… свет лица твоего (диптихи за покойните). Еще молим тя, помяни Господи, всякое епископство… и на вся ни милости твоя низпосли (диптихи за живите)”.

[43]. DACL, t. 137-137, col. 1949.

[44].  Прот. Бл. Чифлянов, Проскомидията, ГДА, т. XVIII, 1967/68.

[45]. От тази всеобща практика изключение прави евхологият от XII век (вж. А. Дмитриевски, Описание литургических рукописей…, т. II, ευχολόγια, Киев, 1901, с. 134), където в ектенийните прошения намираме прибавките: „Още за Божия раб (името) за живот… Още за Божия раб (името) за упокоение“. Славянските служебници под руско влияние на това място прибавят и заупокойна ектения и молитва.

[46]. А. Дмитриевски, цит. съч., с. 140 (евхол. от XII-ХIII век). Това вероятно ще е била най-древната формула, произнасяна на велик вход.

[47].  Пак там, с. 148.

[48]. Пак там, с. 157 (Патмоски евхол. от XIII век).

[49].  Пак там, с. 172 (евхол. от XIII-XIV век). Евхол. № 13 на Атинския византийски музей определя двата стиха да се казват от свещеника. Атинският кодекс № 776 от XVII век предписва дяконът да казва: „Возмите врата…“, а свещеникът: „Благословен грядий…“(вж. Τρεμπέλας Παν., цит. съч., с. 83). Други Атински кодекси (между XVI и XVIII в.) предписват обратното (вж. пак там, с. 82).

[50]. Τρεμπέλας Παν., цит. съч., с. 81-82.

[51]. Εκκλ. έγκόλπιον, Κων/πολει, 1909, Іερατικόν, Αθηναι, 1971, σ. 88-89.

[52]. Служебник, изд. на Св. Синод на БПЦ, София, 1957, с. 82-83.

[53]. Никифор Калист, Църк. ист., кн. XIV, гл. XXVI, XXVII, Migne, PG 146, 1137-1149.

[54]. Synodicon contra tragaedium Jrenaei, n. 269 et 305; Mansi, Consilia, t. V. col. 731-1022.

[55]. Migne PG 54, 914, 923, 924.

[56]. Dix. Gr., op. cit., p. 503.

[57]. Du Cange, glossarium, вж. думата „Canonizare“.

[58]. Dix. Gr., op. cit., p. 503.

[59]. Noris De Synodis V saeculi, c. IV; Baluze, Nova coll. consil. (Consil. V).

[60]. Labbe, Consilia, t. VI, col. 827.

[61]. ΘΗΕ, т. 5, σ. 110.

[62]. Dix. Gr., op. cit., p. 502.

[63]. Jungmann, op. cit., III, 66-67.

[64]. Αρχιμ. Βασ. Στεφανίδον, εκκλ. Ιστορία, II εκδ., Αθηναι, 1959, σ. 209.

[65].  Пак там, c. 228, 230.

[66].  Пак там, c. 370-372,

[67].  Пак там, с. 374.

[68].  Labbe, Consilia. t. V, col. 177-185; 201-209.

[69]. Brightmann, F. E., op.cit., p. 277.

[70].  Op.cit., p. 94.

[71]. Mani VIII, 1066; Теофан, Химнография (513 rодина), Migne PG 108, 392.

[72]. ΘΗΕ, т. 5, σ. 110.

[73]. Op. cit., p. 110.

[74]. Служебник, изд. на Св. Синод на БПЦ, София, 1957, с. 136-140.

[75].  ΘΗΕ, т. 5, σ. 110.

[76].  Текстът е взет от протодякон Стефан Марков, който служи в храма-паметник „Св. Александър Невски“.

[77].  Православная Богослоская Энциклопедия, т. IV, ПБ, 1903, с. 1059-1060.

[78]. М. Г. Попруженко, Синодик царя Борила, Български старини, кн. VIII, София, 1928, с. IV.

[79]. Пак там, с. V, VIII, X, XCVII и сл.

[80]. Пак там, с XII.

[81]. Пак там, с. ХСI и сл.

[82]. Пак там, с. XXVII.

[83]. Пак там, с. СIХ-СХ.

[84]. Пак там, с. 1-96.

[85]. Б. Цонев, Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, т. I, София, 1910, с. 5, 50, 57, 172, 179, 183, 197, 203, 440 и др. Б. Цонев, Опис на славянските ръкописи…, т. II, София, 1923, с. 12, 19, 53, 64, 89, 101, 104, 108, 115, 116, 138, 143, 158, 168, 171, 182 и др.

[86]. Б. Цонев, Опис…, т. I, с. 202.

[87]. М. Стоянов и Хр. Кодов, Опис…, т. III, София, 1964, с. 174.

[88]. Б. Цонев, Опис…, т. II, с. 506.

[89]. М. Стоянов и Хр. Кодов, Опис…, т. III, с. 176.

[90]. Пак там, с. 180.

[91]. Личен спомен.

[92]. Календар на Еладската църква, 1978, с. 15.

[93]. Dix. Gr., op. cit., p. 504, n. 1.

Първо изображение: авторът професор протоиерей Благой Чифлянов (1923-2018). Източник Гугъл БГ.

Останали изображения: ранновизанийски диптихи, диптихи от 17-ти век и две книги на автора – Православна литургика и Литургика. Източник на изображенията – Гугъл Бг.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2QI

Иван Денев

Храмът заема важно място в църковния живот. В него се съсредоточава религиозният живот на вярващите. Като култова сграда той е на особено голяма почит.

Обикновено казваме, че храмът е дом Божи. Но нима Бог може да има Свой дом? Та нали Той не живее в ръкотворен храм (Деян. 7:48)? Пък и Сам за Себе си Той казва: „Небето е Мой престол, а земята подножие на нозете Ми“ (Пс. 102:22). В Псалом 138:7-10 четем: „Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, – и там Твоята ръка ще ме поведе и Твоята десница ще ме удържи“.

„Накъдето и да погледнем, навред виждаме Неговия образ. Вдигнем ли очи към небесната вселена, виждаме образа на Неговото величие, на неизказаното Негово могъщество. Погледнем ли с наслада трептящите звезди на небосклона, виждаме образа на Неговата слава. Колкото повече узнаваме за безкрайността на вселената, според човешката мярка, толкова повече се възхищаваме от тоя прекрасен неръкотворен Божи храм.

Колкото повече узнаваме за дивния ред, който съществува в цялата вселена, толкова по-смирено стоим пред следите на Божието величие…”[1].

Но защо ли да отправяме поглед към бездънните небеса и безкрайните далечини, в които трудно можем да проникнем? Вселената наистина „е чуден Божи храм, огласян от божествена музика на тая превъзходна хармония, която съществува в него. Вселената е дивен Божи храм, в който ехтят гласове за Божие славословие, химни за Божие величие. Но нека отправим нашия поглед към природата, в която живеем и с която сме свързани в жизнено единство. Колко много красота има в нея, колко много мъдрост е излята навред!“[2]

Всички сме бивали в дебрите на величествената Рила, Пирин, Балкана и Родопите, където има девствени гори и цари божествена тишина. Замаяни, ние не чуваме пулса на сърцето си, опиянено от Божието величие. А ако се изкачим на някой планински връх, сякаш достигаме Божия престол, защото съзерцаваме нови красоти, щедро разляти навред из планината.

Природата е храм Божи, място на Божието присъствие. Колко правдиво звучат в ушите ни думите на псалмопевеца: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Пс. 18:2).

Но и сам човекът е храм Божи. Свети апостол Павел пише на Коринтяни: „Не знаете ли, че вие сте храм Божи, и Духът Божи живее във вас?“ (1 Кор. 3:16). „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас?“ (1 Кор. 6:19).

„Какво е нашата душа, ако не храм на Живия Бог?… Какво в човешката душа не е храм Божи? Дали разумът, с който е дарен човек, за да постига толкова много знания, не е образ Божи? Дали сърцето на човека, което, очистено от много съблазни, изкушения и падения, е годно да съзерцава Самаго Бога? Дали волята на човека не е в силата на Духа Божи, Който го въззема към светли идеали?… Наистина понякога тоя храм бива изоставян, занамаряван, но той не престава да свидетелства за Божието величие, както и за човешката немара“[3].А ето и Божият храм, където ежедневно ние отправяме нашите молитви към Бога. Колко величествен е той! В него се намира престолът на благодатта. Затова и апостолът съветва: „Нека дръзновено пристъпваме към престола на благодатта, за да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ“ (Евр. 4:16).

Какво не е прекрасно в Божия храм? – „Огласян е от тихи молитвени стонове, които превъзхождат и най-съвършената религиозна музика. Шепотът на устните на благочестието звучи тайнствено в дълбока хармония на човешкото сърце с ангелските химни и славословия“[4].

Някога старозаветният патриарх Яков нарекъл „Ветил“ – „Дом Божи“ мястото, където му се явил Бог. И той ознаменувал това място по особен начин, като издигнал там камък и извършил над него възлияние с елей (Бит. 28:17-18). Моисей направил по Божие указание скиния-храм от плат (Изх. гл. 26). По-късно Соломон построил великолепен храм (3 Цар. гл. 7-8), в който пребъдвала славата Господня (Изх. 43:5). Веднъж св. пророк Иезекиил чул Божия глас, който му казал: „Сине човешки! това е място на Моя престол и място на стъпките на Моите нозе, дето ще живея навеки сред Израилевите синове“ (Иез. 43:7).

Господ Иисус Христос посещавал редовно Иерусалимския храм и проявявал особено голяма ревност по него (Иоан 2:17; Пс. 68:10). Дванадесетгодишен ние Го виждаме да разговаря с юдейските учители в храма (Лука 2:42-51). Веднъж Той влязъл в Иерусалимския храм и намерил продавачи на жертвени животни и менячи на пари. Обзет от свещена ревност по Божия дом, Той изгонил продавачите и купувачите от храма с укора: „Писано е: „домът Ми е дом за молитва“, а вие го направихте разбойнишки вертеп“ (Лука 19:46). С тези думи Иисус Христос изразил не само възмущението Си от кощунственото отношение на търговците към светинята, но и характеризирал храма като дом Божи и дом за молитва. Св. апостоли също посещавали Божия храм (Лука 24:53; Деян. 3:1, 22:17-18). На ден Петдесетница те всички в единомислие били заедно (Деян. 2:1). Съществува предание, че на мястото, където станало съшествието на Св. Дух върху св. апостоли, бил устроен първият християнски храм, който през IV в. бил възстановен от св. царица Елена[5].

Св. храм като дом Божи и дом за молитва е предмет на особена благоговейна почит от страна на християните. Той се отличава от другите сгради както по своя стил, така и по своето устройство и великолепие.

Какво е храмът за нас, християните?

Храмът е символ на небето, разбирано в духовно-нравствен смисъл[6]. – Като стоим в храма ние си представяме, че се намираме на небето. В една от молитвите на великопостната утреня се казва: „Като стоим в храма на твоята слава, мислим, че сме на небето, Богородице, двер небесна: отвори ни вратите на твоята милост“[7]. Храмът е така устроен, че с купола си да ни напомня за небето[8].

Храмът е  духовно училище. – Тук ние слушаме словото Божие, учението на Господа Иисуса Христа и проповедите, в които ни се разкриват истините на нашата вяра. Тук научаваме за живота на Божиите угодници, които ни служат за пример на подражание в добродетелния живот. Свещените символи, богослужебните действия и изобразените библейски събития са жива книга и проповед. Св. Божии угодници ни гледат мълком и ни проповядват с примера на своя живот[9].

Храмът е  школа за благочестие. -Земната мъдрост е необходима за човека. Не по-малко е потребна и духовната мъдрост за благочестив християнски живот[10].

Вратите на храма са отворени за всекиго. Не се иска предварителен изпит: иди, слушай, учи се! В това училище, в тази школа не ще узнаеш колко далече стои земята от слънцето, но ще узнаеш колко надалече се намира от Бога падналият в греха човек. Тук няма да се научиш да се вдълбочаваш в недрата на земята и в дълбочината на моретата, за да извличаш оттам скъпоценности, но ще се научиш да се вдълбочаваш в собственото си сърце, за да откриеш в него чистото злато на любовта към Бога и човеците. Тук не ще се научиш да говориш чужди езици, ако Бог не ти даде това свише, но ще усвоиш езика на любовта, при това ще изучиш езика на съвестта, ще се научиш да разговаряш с Бога[11]. Тук ще узнаеш откъде е човекът и какъв е смисълът на неговия живот; тук ще се научиш да откриваш Божия образ у себе си; тук ще се научиш какво е добро и какво зло, що е грях и как трябва да се бориш срещу него; тук ще се научиш как да обогатяваш душата си с добродетели; тук ще се научиш на езика на истината, чистотата и светостта[12].  От тази школа на благочестието са излезли мнозина ученици-отличници, на които бе дадено да проумеят тайните на царството Божие.Храмът е духовно училище за усвояване на изкуството да се живее по волята Божия[13].

„Храмът е училище на вярата и добродетелта. Храмът е училище на кротост, смирение, търпение, послушание, себеотрицание, милосърдие, прощаване обиди, оскърбления и пр…. Храмът е училище за покаяние, училище за примирение на човека с Бога, за побратимяване на хората. Храмът е училище на Божественото и святото в живота“[14].

Храмът е духовна лечебница. – Тук вярващите идват да излекуват телесните и (душевните си недъзи чрез целебната сила на Божията благодат, която тъкмо немощното лекува и оскъдното възпълня. От опит знаем, че душата, както и тялото, е изложена на различни недъзи. За лекуването на телесните болести Бог е дал много билки, от които се приготвят всевъзможни лекарства. Но и за лекуването на душата Бог е приготвил лекарства. Но къде и как се преподават те?

– В храма! – чрез св. Христови Тайни и чрез тайнствата изповед и елеосвещение. Тук всякога тече изворът на душевно здраве – всеосвещаващата Кръв на Христа и благодатта на Св. Дух. Колкото и големи да са греховете ти, от каквито и рани да страда съвестта ти, пиеш ли от този извор с вяра и любов, ще оздравиш душата си. Ето някои от рецептите, които се предписват тук на страдащите от духовни недъзи: на невъздържания се предписва пост, на горделивия – смирение, на избухливия – кротост и търпение, на ленивия – труд и молитва[15].

„Храмът, пише св. Иоан Златоуст (347-407), е духовна лечебница и идващите тук трябва да получат съответни лекарства, за да ги прилагат към своите рани, и с тях да си отиват оттук“[16]

„Храмът е духовно тържище и заедно с това лечебница за душата: следователно, продължава св. Иоан Златоуст, ние сме длъжни подобно на отиващите на тържището да съберем в нея много добро, с което да се завърнем дома; длъжни сме, подобно на влизащите в лечебницата, да вземем със себе си подходящи за нашите болки лекарства и с тях да си отидем оттук. Не за това ли се събираме тук, не само да се видим един други и след това всички да си разотидем, но всеки от нас, научил тук нещо полезно, получил лекарства против подбуждащите го страсти и заедно с тях си отива оттук дома. Няма ли да бъде твърде странно, ако ние, изпращайки своите деца в училище, всеки ден искаме някакъв успех в училището и не позволяваме трудът им да отиде напусто и напразно, когато видим, че те вече там не придобиват нещо ново; а сами, достигнали пълнолетие, идвайки в това духовно училище, не покажем усърдие равно на тяхното, и при това по такъв въпрос, от който зависи спасението на душата“?[17]

Храмът е богоучредено духовно съдилище. – За всеки човек, който води дело в съда, е важно да знае каква ще бъде присъдата на съдията по него. Ние имаме важно дело с небето – отдавна сме в препирня с Бога поради греховете си. Рано или късно трябва да се сложи край на тази едемска вражда. Какво ще стане с него, с тебе, с мене? Къде ще научим това?

– В храма! – Тук присъдата е вече написана (Пс. 149:9). „Желаеш ли по-ясно да узнаеш определението на върховния Съдия? Слушай с внимание, когато се чете Евангелието за Страшния съд. В него са означени подробно и онези добродетели, за които ще има награда, и онези пороци, за които ще се отиде в геената. По-вярно от това няма да чуеш от Самия Съдия. Каквото казва Той сега, същото ще каже и тогава. Имаш ли изискваните добродетели, ще застанеш от дясна страна. Нямаш ли ги, който и да си, ще отидеш в ада!“[18]

Храмът е свещено място за свиждане с всички невидими живи, духовни същества. – Духовният свят е невидим за нас! Апостолът пише: „Донейде знаем и донейде пророчествуваме“(1 Кор. 13:9). Но там за нас е всичко драгоценно: там е Господ и Спасителят наш, там са апостолите, мъчениците, изповедниците, учителите и пастирите на Църквата, нашите прадеди, много от нашите приятели и близки. Но има ли място на земята, където да общуваме с тях?

Да, има – в храма! – Непрестанно възнасяните тук молитви сближават двата свята – видимия и невидимия. Чрез молитвите нашите сърца се възнасят горе, а духът на небожителите слиза долу. От житията научаваме, че на светиите никъде не са дадени толкова много откровения и толкова много видения, както в храма при богослужение. Ако богомъдрите съставители на Литургията са написали, че Царят на славата – Господ Иисус Христос, – пренасян в жертва на св. Трапеза, се носи тържествено от ангелските чинове, че ние само тайно изобразяваме в това време херувимите, то са написали това без съмнение не въз основа на въображението, а от духовен опит. И за най-чувствения християнин не повдига ли се видимо завесата на духовния свят всеки път в тайнството св. Евхаристия? Какво е това, ако не знак за друг мир, ако не залог за безсмъртие, ако не завет за вечен живот, а който видимо се съединяват живи и умрели?[19]Храмът е свещено място за Божието присъствие, където вярващите духовно съзерцават Бога, място поради това най-свещено за благочестивия дух[20]. Някой може да попита: няма ли друго място, където християнинът да се явява колкото може по-често пред лицето на своя Творец, за да се наслаждава на Неговото присъствие и лицезрение? – Има! Но мястото на постоянното присъствие и лицезрение Божие е в храма. Ето защо вярващият трябва да се явява именно в храма, за да свидетелства пред Твореца своята любов и покорност, и то не само на празник, а винаги[21]. Вярно е, че истинските поклонници на Отца ще се покланят „с дух и с истина“ (Иоан 4:23). „Но неоспоримо е и това, че в някои места за тях Господ явява особеното Си присъствие. Храмът е първото такова място; той е постоянното, видимото място, където пребивава славата Му; там са Неговото слово и тайнство; там е Неговият престол и жертвеник, на който се принася Тялото и Кръвта на единородния Негов Син. Поради това дори и онези люде, които сами са били живи Божии храмове, не са преставали да посещават храма, да влизат често в него с особено благоговение и радост, и прекараните при Божия престол минути да считат за най-добрите в живота си“[22].

Храмът е спасителен кораб сред бурното житейско море[23]. – Всички знаем за потопа: как загинали всички, освен праведният Ной и семейството му, които били в ковчега, създаден по Божия заповед (Бит. гл. 6-9). Храмът е спасителен кораб за вярващите, който ги носи към тихото пристанище на вечния блажен живот. Той е място за всички отрудени и обременени. „Дойдете при Мене, говори Спасителят, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя…., и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:28-29).

Ето какво свидетелства нашият народен поет Иван Вазов в стихотворението си „В храма“:

„Неволно отбих се в Божия храм –
кат пътник отпаднал под сенчица хладна,
свещена молитва възлизаше там
и лей се мир сладък в душата ми страдна.

Наведох смирено, покорно глава,
смущение тайно обзе ме неволно,
и някакви чудни и нови слова
из моето сърце извираха болно.

Аз молех се нежно на Бога велик
за помощ, утеха в живота ми тежки —
за мене, за брата, за всеки клетник,
за всичкия страждущи род человешки.

И молех на Кръста разпетий Христа
да вдъхне мен Свойта любов и търпенье. ..
и дълго йощ шъпнеха мойте уста,
и леко и светло ставаше на мене…”[24].

Храмът е тихо пристанище за душата, убежище сред бурите на живота[25]. – „Когато буря застигне кораба в открито море, той бърза да се прибере на тиха пристан; когато виелица ни насмете нейде в планината, тогава ние търсим завет и подслон. А когато враг ни преследва в живота, ние дирим сигурно убежище! – Такова тихо пристанище в житейските бури, такъв приятен заслон във вихрите на човешката злоба и такова сигурно убежище от нападенията на злите демони е Божият храм“[26].

Храмът е място за нашето обществено богослужение[27]. – В дълбоката си същина богослужението в храма е молитвено-благодатно общение с Бога, изразено във фомите на едно или друго чинопоследование. Той действа възпитателно върху вярващия както със свръхестествената, божествената си страна, така и с естествената, човешката си страна. Богослужението задоволява еднакво и ума, и сърцето, и волята. Тук умът вижда особено ясно онова, което в много други случаи на живота не е в състояние да види. Той вижда другия свят, света на безплътните сили, и чува как наред с молещите се хора цялата вселена пее песента на Всевишния, песента на вечността, песента на великите сили, които движат всемира и го пазят строен и красив. Той вижда Бога да разлива щедрост и благост по всички посоки на живота. Той вижда и Божията Майка, — „по-широка от небесата“, както я възпява църковната песен. А около нея неизброимо число светци, мъченици, преподобни, светители, изповедници, герои на божествения живот, издигнали се над земята и придобили вечността! Около нея просветнали човешки души и ангели безброй! Вижда Спасителя обкръжен от тия, които дадоха живота си за Него, издигнал се на дървен Кръст, смирен и силен, кротък и велик, благославящ от Своята кървава Голгота целия свят, включително и Своите убийци.

А в какво състояние е сърцето на вярващия по време на богослужение в храма? – То прилича на птичка, която рано сутрин се издига нагоре, високо към белите лазури, окъпана от първите лъчи на слънчевия изгрев. Птичката волно лети в радостния унес на идващия ден. Тъй лети нагоре и сърцето в оня момент, когато дверите на св. олтар се разтварят и Божият молитвен ден облее с ведрина лицата на всички, изправени тук. Умиление и възторг пълнят сърцето. Душите се издигат високо, по-високо от звездите, от видимите сини небеса – до Бога.

А волята в тия тихи и сърдечни трепети израства нежна и твърда, кротка и смела за нови велики духовни дела.

Храмът е светилище. – „Той е свято място не само поради това че е посветено на Бога, Който е всесвят, но и поради това, че е осветен от благодатното Божие присъствие и от молитвите и св. тайнства, извършвани в него. Той е място и на нашето освещение. Тук се извършват св. тайнства и особено ¬- „Тайнството на тайнствата“ – св. Евхаристия“[28]. Тук „Божията благодат очиства лошите помисли“[29].

Храмът е не само дом Божи, но и наш дом. – Тук вярващите се събират заедно като едно голямо семейство и всички се чувстват като братя помежду си, чеда на един и същи небесен Отец[30]„.

Храмът най-сетне е място на нашето пълно духовно единение. – Тук всички общуваме в учението, преломяването на хляба и молитвите (Деян. 2:42). Пребиваваме и в общение със светиите, със самата Църква като мистично тяло Христово, с нашите скъпи покойници и най-вече с Бога[31]. От храма, пише св. Иоан Златоуст, „е изгонено всяко безполезно слово, и е въведено всяко духовно поучение. Тук ние беседваме за нашите души и за благата, потребни за душите ни, и за венците, приготвени на небесата, и за славните жития, и за всичко прочее особено близко нам, и за това, защо ние сме създадени, каква участ ще ни постигне при отминаването ни от този свят, и какво ще бъде тогава нашето състояние. И в това събиране в храма участваме не само ние, но и пророците и апостолите, и това, което е по-важно от всичко, – сред нас се намира Сам Владиката на всичко – Иисус“[32]. В храма, според св. Василий Велики (329-379), присъстват Бог и  ангелите[33].

„Храмът, пише протоиерей Иосиф Милошев, е мястото, дето живата Църква Христова се събира на обща молитва и дето верующите са в най-близко помежду си общение и в най-тясно единение с Бога“[34].С храма са свързани и най-важните събития от живота на християнина. Тук той бива кръстен, миропомазан и въцърковен, тук получава освещение на своя брачен съюз, тук се съединява с Господа в тайнството св. Евхаристия и пак тук ще бъде донесен, вече като покойник, за да се помоли св. Църква за неговото отшествие от този свят във вечния живот[35].

Ето, това е за нас – християните храмът – небе на земята, духовно училище, школа за благочестие,духовна лечебница, място за среща с всички живи, невидими духовни същества,място за присъствие и духовно съзерцание Божие, спасителен кораб,тихо пристанище, място за обществено богослужение, светилище, наш дом, място за пълно духовно единение!

Колко справедливо е, възклицава св. Иоан Златоуст, да наричаме храма и съдилище, и лечебница, и училище за любомъдрие и възпитание на душите, и школа, където опитно се учим да възлизаме към небесата[36].

По време на османското робство храмовете и манастирите играят важна родолюбива роля в историята на нашия народ. Те бяха хранилище на българския дух, на българското национално самосъзнание, на българския език, на българската просвета и култура. От храмовете и манастирите лумна огънят на националното ни Възраждане.

Има места, които са скъпи за човека. Към тях той се привързва за цял живот, за тях копнее с цялото си сърце. Такова място за всеки човек обикновено е неговото родно място, бащин дом, неговото отечество, където за първи път е видял светлината на света и чул първа сладка родна реч[37].

За християнина няма по-скъпо и любимо място от Божия дом. Тук той чрез св. Кръщение е духовно роден. Тук му са отворени духовните очи за светлината на богопознанието. Тук е мястото на неговите най-интимни религиозни преживявания. Затова заедно с Псалмопевеца той изповядва: „Колко са мили Твоите жилища, Господи на силите! Копнее душата ми и чезне плътта ми за Господните двори; сърцето и плътта ми с възторг се стремят към живия Бог“ (Пс. 83:2-3). „Едно само молих Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всички дни на живота си, да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия (свети) храм“ (Пс. 26:4). „Свет е Твоят храм, Господи!“ (Пс. 64:5). „На Твоя дом, Господи, подобава светост през дълги дни“ (Пс. 92:5). „Желая по-добре да бъде пред прага на Божия дом, отколкото да живея в шатрите на нечестието. Защото Господ Бог е слънце и щит, Господ дава благодат и слава; Той не лишава от блага ония, които ходят непорочно“ (Пс. 83:11-12).

__________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1986, кн. 4, с. 13-20.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, февруари 2012, авторът на статията е проф. д-р.

Тук тази статия е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. + Кирил, Патриарх Български, Път Господен, т. III, София, 1961, с. 342-343.

[2]. Пак там, с. 343.

[3]. Пак там, с. 342-343.

[4]. Пак там, с. 343.

[5]. Григорий Сергеевич Дебольский, Дни богослужения Православной кафолической восточной церкви, т. II, С. Петербург, 1887, с. 256.

[6]. + Софийски Стефан, Сборник от избрани речи, слова, поучения, статии и архипастирски напътствия, София, 1942, с. 126; Доростолски и Червенски митрополит Софроний,  Сборник проповеди, т. I, София, 1974, с. 200; + Макариополски епископ Николай, Глас на благовестието, т. II, София, 1973, с. 42; Иеромонах Методий, Храмът и светът, списание Православен пастир, г. XV, 1939, кн. 2, с. 76.

[7]. Часослов, София, 1941, с. 65.

[8]. Макариополски епископ Николай, пос. съч., с. 42.

[9]. Там.

[10]. Архимандрит Климент Рилец, Храмът Божий – училище на благочестието, сп. Православен пастир, г. XXIV, 1943, кн. 12, с. 451-454.

[11]. + Bpaчански митрополит Климент, Учебник по омилетика, София, 1925, с.258.

[12]. Доростолски и Червенски митрополит Софроний, поc. съч., с. 199.

[13]. Черноризец, Храмът – духовна лечебница, сп. Православен пастир, г. VIII, 1932, кн. 4, с. 107.

[14]. Протоиерей Иосиф Милошев, За св. храм, сп. Православен пастир, г. III, 1926, кн. 2, с. 107.

[15]. Врачански митрополит Климент, пос. съч., с. 258-259; Доростолски и Червенски митрополит Софроний, пос. съч. с. 199.

[16]. Св. Иоанн Златоуст, Творения, т. 4, кн. 1, С. Петербург, 1892, с. 2.

[17]. Пак там, с. 338.

[18]. + Врачански митрополит Климент, поc. съч., с. 259-260.

[19]. Пак там, с. 260.

[20]. Там.

[21]. Св. Иоанн Златоуст , Творения, т. 4, кн. 2, С. Петербург, 18-98, с. 821-822.

[22].  Врачански митрополит Климент, пос. съч., с. 261.

[23].  Доростолски и Червенски митрополит, Софроний, пос. съч., с. 200.

[24].  Иван Вазов, Събрани съчинения, т. II (Лирика), София, 1955, с. 215.

[25].  Макариополски епископ Николай, пос съч., с. 43 .

[26]. Там.

[27]. Пак там , с. 42.

[28]. Там.

[29]. Из епиграмата на отец иеромонах Неофит Рилски в постницата „Св. Лука“ в Рилския манастир.

[30]. + Макариополски еп. Николай,пос. съч., с. 42.

[31]. Пак там, с. 43.

[32]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., т. 4, кн. 2, с. 757-758.

[33]. Св. Василий Велики, Творения, т. I, Издательство П. П. Сойкина, Спб., 1911, с. 129-130.

[34]. Протоиерей. Иосиф Милошев,посочената проповед и списание, г. III, кн. 2, с. 17.

[35]. + Макариополски епископ Николай,пос. съч., с. 43.

[36]. Св. Иоанн Златоуст, Творения, т. X, кн. 2, С. Петербург, 1904, с. 613.

[37]. + Макариополски en. Николай, пос. съч., с. 43.

Изображения: авторът Иван Денев и руски православни храмове. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2qV

Борис Маринов, Александър Величков

1. Силата на молитвата

Има хора, които считат молитвата за „празна работа“. Главното им основание, да мислят за нея така, е това: сами не знаели, от други не били чули, нито пък били чели някъде изобщо за някакви резултати от молитвата. — На такива трябва да се разкрива заблудата им, като се изтъкват „плодовете“ от молитвата. Тук ние ще посочим някои от тях.

а) Молитвата дава облекчение и покой. – Кой от нас не е изпитал чувството на облекчение и отдъхване, което настъпва, след като се изкажем пред някой близък нам човек и сме убедени, че той напълно и правилно ни е разбрал?

Този именно резултат от нашите най-обикновени човешки отношения, безспорно, трябва да се очаква, даже и в по-висша степен, и след сърдечната беседа на човека с Бога.

И, действително, опитът показва, че след молитва, настъпва в човешката душа лекота, покой, зацарява сладък мир.

Почти всеки по-интелигентен човек, като гимназист, е учил наизуст стихотворението „Молитва“ от Лермонтов. В него авторът предава свои преживявания. — Щом се загнездвала в сърцето му мъка, той се молел: повтарял някаква чудна молитва. И какво ставало? — Лермонтов ни го казва:

„С души как бремя скатится,
Сомненье далеко —
И верится и плачется,
И так легко, легко!“

Толстой разказва в „Детство и юношество“ за себе си: „А след като идеш горе (малкият Лев Толстой отива да спи — в с. н.) и се изправиш пред иконите, в своя памуклия халатец, какво чудесно чувство изпитваш, говорейки: „Спаси, Господи, родителите ми — татко и мама и баба, наставника Карла Иванович, братчето ми Володя и сестричето ми Любочка!

Повтаряйки тези думи, които пръв път джомолеха устата ми подир любимата ми майка, любовта към Бога и любовта към родителите ми някак странно се сливаха в едно чувство. Аз знаех и чувствах, че Бог е велик, справедлив и добър…, че всичко дължа Нему и че Той никога не ще ме остави.

Нито едно съмнение не дохождаше да наруши спокойствието ми.

Подир молитвата се завиваш под одеялцето, на душата ти е леко, светло и отрадно, едни мечти гонят други… Те са неуловими, ала са изпълнени и с надежди за светло щастие и с чиста любов… ще се помолиш още да даде Бог щастие на всички, да бъдат всички доволни, утре времето да бъде хубаво за разходка, обърнеш се на другата страна… и заспиш тихо, спокойно“.Италианският лирически писател Силвио Пелико, който 10 години прекарал в ужасните зандани за държавни престъпници в Шпилберг, намирал утеха само в Бога, — в молитва, в общение, в беседа с Бога. Ще приведа един пасаж за успокоителната сила на молитвата из съчинението му: „Тъмниците ми“ (Mie prigiorli), което той написал, за да поддържа бодрост у злочестите, да ги съветва с разказите си да търсят религиозна утеха. „Поисках от Бога — пише Пелико — да помага на злочестия мой Петър, както и на мене, и на фамилията му, както и на моята. Само като повтарях тая молитва, сполучих да се успокоя“.

И у нашия народен поет Иван Вазов намираме потвърждение на истината, че молитвата дава сладък мир и лекота. В стихотворението си „В храма“ той говори:

„Неволно отбих се в Божия храм —
кат’ пътник отпаднал под сенчица хладна,
свещена молитва възлизаше там
и лейше мир сладък в душата ми страдна.

Наведох смирено, покорно глава;
смущение тайно обзе ме неволно.
И някакви чудни и нови слова
из моето сърце извираха болно.

Аз молех се жешко към Бога велик
за помощ, утеха в живота ми тежки, –
за мене, за братя, за всеки клетник,
за всичкия страдущи род човешки.

И молех на кръста разпетий Христа
да вдъхне мен Свойта любов и търпене…
И дълго йощ шепнеха моите уста,
и леко и светло ставаше на мене“[1]…

Фактът че църквите се пълнят от страдащи и нещастни и че се пълнят особено през време на изпитания, най-красноречиво говори, че молитвата облекчава и успокоява.

б) Молитвата дава на човека ново сърце и нов дух. — Безспорна истина е, че всички хора, които се срещат един със друг, си оказват някакво влияние. Дружбата обаче е слънцето, което разтваря човешките сърца и ги прави взаимно отзивчиви. Всеки от приятелите става възприемчив и чувствителен към всичко, което другият мисли, чувства, желае, към неговите душевни качества, към мненията и идеалите му, към начина на живеенето му.Ако всяка дружба, ако дружбата въобще на човек с човек, има значение за живота на дружащите, и то голямо, естествено, дружбата ни пък с по-издигнато от нас — в интелектуално, емоционално, волево, нравствено, и пр. отношение, — лице ще има много по-голямо значение за нашия духовен растеж, и толкова по-голямо ще бъде то, колкото по-високо от нас стои личността, с която дружим.

Щом това е така, тогава дружбата ни чрез молитва с Бога, с Върховното Същество, Което е неизмеримо и несравнимо по-високо от нас, особено ще ни облагородява и възвисява, — както никоя друга дружба!

Но какво казва опитът?

Някога на Синай Моисей прекарал в пост и в беседа с Бога, в молитва. И у него настанала чудна промяна, която се изявила и външно: лицето му засияло[2]. В Изход, 34-та глава, стих 29, четем: „Когато Моисей се връщаше от планината Синай и държеше в ръце двете плочи на откровението, слизайки от планината, Моисей не знаеше, че лицето му изпущаше зари, понеже Бог бе говорил с него“.

Един от най-големите молитвеници в края на XIX и началото на XX век отец Иоан Кронщадски свидетелства, че след усърдна молитва, е добивал „като че нова природа на духа: чиста, добра, величествена, светла, мъдра, благоуханна, вместо нечистата, унилата, и вялата, малодушната, мрачната, тъпата, злата. Аз много пъти се изменявах – казва отец Иоан – с чудно, велико изменение за удивление на себе си, а често и на другите“[3].Светите подвижници изповядват, че чрез молитвата са прогонвали греховните мисли[4], човекът става обител на Светаго Духа[5], храм Божий[6].

Прочутият генерал Гордон, Губернатор на Судан, писал на сестра си: „Длъжен съм да ти кажа, че завистта и отмъстителността някога съставляваха моя наслада. Да, и сега тези два недостатъка ме отбиват понякога от добрия път! Но, ако аз до известна степен съм превъзмогнал тези недостатъци, то по какъв начин — посредством настойчиви моления и с помощта на Бога!“[7].

Дори главният[8] представител на философския еволюционизъм във Франция Jean Marie Guyau признава оная молитва, която е „безкористен порив на душата“, за „една из формите, в които се възпитава милосърдие и любов към людете“[9].

в) Молитвата лекува. — Общопризнатият факт в медицината е: че при лекуването на повечето болести само „препаратите на латинската кухня“ не са достатъчни, трябва да се въздейства върху душата или да се действа чрез душата: да се внуши на болния, че е възможно да оздравее, да се събудят у него надежда и радост.

И доказано е, че по тоя начин са били излекувани и такива болни, на които вече никакви лекарства не влияели.

Ако едно внушение от страна на доктора действа лековито, трябва да приемем, че много по-целебно за болния ще бъде влиянието на Божията благодат, изпросвана чрез молитва[10].

И има безброй случаи, при които само чрез молитва е било помогнато. Често се е случвало — пише св. Ефрем Сирин — увенчаният с диадема да боледува, „да стоят пред него лекари, телопазители, слуги, военачалници, и нито изкуството на лекарите, нито присъствието на приятелите, нито услугите на домашните, нито изобилието на лекарствата,… нито многото пари, нито каква да е друга човешка помощ да не е в състояние да облекчи болката му; а, ако дойде някой, който има дързновение пред Бога, и само се допре до тялото и направи над него чиста молитва, телесната болка се премахва. И което не са били в състояние да направят богатство, множеството прислужници, знанието, опитността и величието на царската власт, това не рядко е в състояние да стори молитвата на един беден и нищ човек“[11].

Ще приведа някои факти и някои признания от видни лекари за лечебната сила на молитвата.

Известният наш лекар д-р Марин Русев, някога директор на Народното здраве, автор на повечето от здравните закони у нас и един от инициаторите за откриването на нашия медицински факултет, казва: „В моята дългогодишна лекарска практика аз имам случаи, които са ме убедили, че при безсилието на лекаря и лекарствата да се спаси болният, се явява в помощ силата Божия чрез вярата и молитвата“[12]. Ето един от тези случаи: Болният бил единствен син на почтено и благочестиво софийско семейство. По два и по три пъти дневно д-р Русев отивал при болния. Направени били всички усилия, употребени били всички съответни лечебни средства, каквито медицинската наука познава. Никакво подобрение… Станало нужда д-р Русев лично да бди денонощно при болния, но състоянието на болника все повече се влошавало. Най-сетне трябвало да се признае, че медицината е безсилна да помогне. Болният умирал. И д-р Русев трябвало да каже, че само Бог би могъл да спаси болния от ноктите на смъртта… „Добрите тия родители — разказва докторът — бяха в… отчаяние. Тяхната молитва се изразяваше в сълзи и поглед към небето. Премалял от умора, аз трябваше да отида да си почина дома. Съкрушен сърдечно от тая тъжна картина, мене ми се щеше да не присъствам при настъпващата трагична развръзка, макар да се страхувах и за здравето на съкрушените от скръб родители. Хванали ме за дрехата, те ме молеха да не си отивам. Обещах, че ще си почина само 3-4 часа и веднага ще се върна. Вие пък още по-усърдно се молете Богу! — посъветвах ги аз. — Неговата воля да бъде! И аз сам съсредоточих всичката си мисъл в Него: няма ли Той, великият Лекар да помогне и спаси чедото на тия толкова добри хора! Отиваха си с увереността, че, ако Той не помогне със Своята чудодейна благодат, утре тия добри родители ще погребат своя единствен син…

Сутринта рано бързах да изпълня обещанието си… Приближавам към къщата. Вслушвам се: нито шум, нито плачове. Влизам. Посрещат ме бащата и майката на болния. Просълзени, наистина, но в очите им, през сълзите, прозира вяра, надежда и радост. Прегръщайки ме, те и двамата си зашепнаха: „Докторе, Бог се смили над нас! Нашият син е по-добре! Той поиска да яде!“ Да яде ли?! — извиках аз зарадван. — Господи Боже, ако е тъй, Ти наистина си извършил желаното чудо! И това чудо е резултат на вашата вяра, на вашите родителски молитви. Лекарят на лекарите има пръст тука. Да бъде благословена силата Му!

Влизам при болния. Чудото наистина бе станало. Макар и слаб физически, в него бяха се възвърнали здравето и животът. Това се изразяваше в неговите широко отворени, красиви и дори засмяно блестящи очи… Аз поздравих болния и неговите родители с преминаване на кризата и с бързото чудесно възвръщане на здравето. Почнаха да ми благодарят през радостни сълзи. — Не мене — казах им аз — благодарете Богу! Той… отговори… на вашите горещи молитви… И аз изпълних своя дълг с вяра в Божието съдействие… Наредих каква храна да се дава на болния и напуснах къщата, която… се пълнеше вече с радост“[13].

Професор Борис Гладков, руснак, като разказва как се обезверил и после как се върнал към вярата, съобщава за две изцерения по молитвата на отец Иоан Кронщадски, които го довели до окончателно обръщане към Бога[14]. Той пише: „Когато дойдох до вярата в Бога, като Творец на вселената, аз заболях. Това беше в 1892 година. Тогава аз живеех в Курската губерния, в своето имение. Лекарите определиха, че имам разширение на сърцето, и отсъдиха, че ще умра. Даже знаменитият Захарин казал на жена ми, че аз мога да умра всяка минута и че трябва да се въздържам от такива, например, усилия, като подигане ръката при обличане на кожуха си.

Подир такава присъда, жена ми ме заведе при достойно почитания праведник… отца Иоана Кронщадски. Той ме прие на 2 февруари 1893 година в олтара на Андреевския събор. Обърнах се към него с такива думи: аз страдам от разширение на сърцето; лекарите ме осъдиха на скорошна смърт; изповядайте ме, отче, и ме причестете, като умиращ, и, ако е възможно помолете се, за да оздравея. — Това беше при самото свършване на литургията. Отец Иоан ме изповяда и причасти със светите Тайни, застана пред престола и почна да се моли. Молех се и аз, колкото можех и колкото умеех. Моля да се има предвид, че аз тогава не бях такъв вярващ, който би могъл да се изцери (както някои казват) от едната увереност, че непременно ще последва изцерение; не такъв бях тогава; аз по-скоро приличах на човек, който казва: „вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ И Господ се отзова, помогна на неверието ми. В същия ден аз отидох в Петербург, изкачих се без почивка на петия етаж при сина си, който беше студент, и се почувствах здрав; а когато се върнах в Курск, лекарите намериха сърцето ми нормално.

Но милостта Божия към мене не се ограничи с това изцерение. За да не мога да припиша изцеряването си на възбуждането на нервната система, Той ми даде друга личба. Когато тръгвахме от Курск, сестрата на жена ми, която живееше там, беше болна. Тя много страдаше, но лекарите не можеха да ѝ определят болестта, не можеха да ѝ помогнат. Тя знаеше, че ние ще се спрем за няколко дена в Москва, за да починем и да се посъветваме със Захарина, който приемаше веднъж в седмицата, и после ще идем в Петербург и Кронщадт. Възползвана от този случай, тя написа писмо за отец Иоан Кронщадски с молба той да се помоли за оздравяването ѝ, и ме помоли да му връча това писмо лично. По щастливото стечение на обстоятелствата, ние ходихме при Захарин в същия ден, в който пристигнахме в Москва, и същата вечер заминахме за Петербург, а подир два дена бяхме вече в Кронщадт, което болната сестра на жена ми не е знаела и дори не е могла да предполага… При това, тя не само че нямаше силна вяра. но даже и не вярваше в безсмъртието на човешката душа и в бъдещия живот.

Изпълнявайки молбата ѝ, аз лично предадох нейното писмо на отец Иоан и видях, как той, след като прочете писмото, се моли. Като се връщах в Петербург, аз ѝ изпратих от Ораниенбаум такава телеграма: „Днес в осем часа сутринта предадох писмото на отец Иоана“. Тя получила тази телеграма вечерта; а сутринта същия ден, в осем часа, се пробудила и събудила дъщеря си (която спяла в същата стая) и ѝ казала, че ѝ се случило нещо необикновено, непонятно, като че завеса паднала от нея, и че е съвсем здрава. Този час е часът, когато отец Иоан се моли за нея. Само вечерта, като получила моята телеграма, тя разбрала причината на изцеряването си. И, наистина, тя оздравя. Това изцерение, което стана от Господа, по молитвата на праведника, без знанието на изцерената, без всякакво съдействие на нервите ѝ, аз приех за особена личба, дадена на мене, грешния, който някога отхвърлях даже и съществуването на Бога. Бог се отзова на обръщането ми към Него“[15].

Именитият лекар в голямата английска болница за луди д-р Гислон така казал на една лекарска конференция: „В качеството си на доктор за душевно болни, който през целия свой живот се е занимавал с тяхното лечение, аз трябва да ви кажа, че от всички съществуващи средства за противодействие на душевното разстройство молитвата се явява най-сигурното“[16].

Световно известният в наше време физиолог и носител на Нобеловата премия д-р Алекси Карел от Рокфелеровия институт (Америка), човек на наблюдението и чистата наука[17], пише: „Молитвата предизвиква… едно странно явление – чудото“.

„Във всички страни, през всички времена, са вярвали в съществуването на чудесата, в повече или по-малко бързото излекуване на болните – в местата за поклонение, в някои светилища. Но следствие големия напредък на науката през двадесетия век, това вярване напълно изчезнало. Прието бе изобщо, не само че чудото не съществуваше, но че то не можеше да съществува. Както законите на термодинамиката правят невъзможно вечното движение, така физиологическите закони се противопоставят на чудото. Такова е, до днес още, поведението на повечето от физиолозите и лекарите. Но, то днес не може да удържи пред наблюденията, които ние притежаваме. Най-важните случаи били събрани от Bureau Medical в Лондон. Нашето сегашно разбиране за влиянието на молитвата върху патологичните състояния се основава върху наблюдението на болни, които, почти моментално, са били излекувани от различни поражения, като костна или перитонеална туберкулоза, студени гнойници, гноещи рани, лупус, рак и прочее. Процесът на излекуване се различава малко от един индивид на друг. Често се явява силна болка. После — внезапното чувство на пълното излекуване. За няколко секунди, няколко минути, най-много за няколко часа, раните се затварят, общите оплаквания изчезват, апетитът се връща. Понякога функционалните смущения се загубват преди анатомичните повреди. Костните обезобразявания при туберкулозата на гръбначния стълб, раковите възли постоянстват още два или три дена след момента на излекуването. Чудото се характеризира главно с крайно ускорение на органичните възстановителни процеси. Няма съмнение, че степента на заздравяване на анатомичните повреди е много по-бърза, отколкото нормалната. Единственото условие, необходимо за появата на явлението, е молитвата. Но не е необходимо, щото самият болен да се моли или да притежава религиозна вяра. Достатъчно е, щото някой близо до него да бъде в състояние на молитва“[18].

След приведените факти и признания, ще ни стане напълно понятен съветът на св. апостол Иаков: „Страда ли зле някой между вас, нека се моли;… молете се един за други, за да се изцерите: голяма сила има усърдната молитва на праведника“[19].

И тъй: молитвата съвсем не е „празна работа“, а е велика сила!

2. Велики люде и молитвата.

Като слуша човек да се говори за молитвата, че била „празна работа“, неволно, по контраст, си спомня за множеството църковни отци и духовници, които са считали молитвата за „най-мощното нещо в света“ и са освещавали всяка минута от живота си с молитва, както – и за мнозина големи учени, лекари, философи, педагози, писатели, художници, артисти, пълководци, общественици и т. н., които съзнателно и сърдечно са практикували молитвата. Тия факти сами по себе си вече доста силно говорят в полза на молитвата: че тя не ще да е „празна работа“. – Тук ние ще приведем някои данни за отношението на бележити мъже към молитвата.

 

Древните свети отци „са имали обичай, при среща, първом да се питат за молитвата: как върви или как се осъществява молитвата? Действието на молитвата за тях било признак на духовен живот, и те я именували дишане на духа. — Има ли дишане в тялото, тялото живее; прекрати ли се дишането, прекратява се животът. Така – и в духа: има ли молитва, живее духът (става дума за „духовен живот“ — в с. н.), няма ли молитва, няма живот в духа.“[20].

Нютон, Кеплер, Паскал, Едисон, Маркони, Иван Петрович Павлов, М. В. Ломоносов са все люде на молитвата. Какво е например Ломоносовото „Утреннее размышление о Божием величество“, ако не молитвен химн и просба към Бога от едно дълбоковярващо сърце? Нека чуем заключението:

„Творец, покрыгтому мне тмою

Простри премудрости лучи

И что угодно пред Тобою

Всегда творити научи

И, на Твою взирая тварь,

Хвалить Тебя, бессмертный Царь“[21].

Многозаслужилият физик и изобретател, носител на Нобеловата премия, Гулиелмо Маркони често усърдно се е молел и, не много преди смъртта си, открито изповядва: „Аз вярвам в силата на молитвата. Аз вярвам в нея… и като учен!“[22]… – Между книжата на бележития английски физик, основател на електрооптиката, James Clerk Maxwell (Максуел) е намерен след смъртта му следният откъс, който би могъл да се назове „Молитвата на естественика“: „Боже всемогъщи, Който си създал по Свое подобие човека и си му дарил жива душа, за да Те търси и да владее над Твоите създания! Научи ни тъй да изследваме делата на Твоите ръце, щото да подчиним на нашите потребности земята и да укрепим нашия разум за служба на Тебе; и дай ни да приемем Твоето слово така, че да повярваме в Този, Когото Ти си изпратил да ни съобщи познание за спасението и средствата за прощението на нашите грехове”[23].

Прочутият лекар в Европа Е. Хайма всякога се обръщал към Бога с молитвата: „Изпрати ми, Боже, внимание и търпение, за да изпълнявам добросъвестно своите лекарски задължения при всеки болен, който и да е той! Отдалечи, Господи, от сърцето ми гордостта, самодоволството, лекомислието и всичко, което е недостойно за всеки човек, а особено за лекаря! Трудно е делото на лекаря! Сам Ти, Господи, ме упътвай и крепи силите ми, за да не падам духом, когато не ще бъде всичко по мое желание!“[24].

Именитият гръцки философ Платон пише: „Преди да захванеш някакво важно дело, трябва да просиш помощта на боговете“. И сам той се молел така: „Зевсе, дай ни добро, макар ние за него и да не сме молили, и избави ни от зло, макар ние и да го търсим!“[25].

Татко Песталоци, „един от най-великите педагози“[26], който с апостолска ревност и жертва посвети целия си живот в служба на човека и главно на детето, много често се е молел. Ще приведем една от неговите молитви. – „Господи, ето тук съм аз и децата, които Ти ми даде! Ти ми ги даде, помогни ми да ги нося и дай на мене и на всички, които Ти си призовал с мене, Отче, да бъдат при тези деца, Твоя Свети Дух, Духа на любовта и мъдростта, Духа на Иисуса Христа! Нека, о, Господи, със страх и трепет да работя за спасението на тези деца, както и за моето спасение!“[27].Гениалният Достоевски сърдечно се е молел. Ще предадем един характерен случай, съобщен от жена му Анна Григоровна Достоевска. Тя разказва: „Ние с Фьодор Михайлович отивахме по Невски проспект по работа в банка. Изведнъж видяхме голяма тълпа около един вестникопродавец. Спряхме колата, и аз, промъквайки се през тълпата, купих току-що излязлото обявление. Това беше Царският манифест, с който се обявяваше война на Турция; той беше издаден в Кишинев и подписан на 12 април 1877 година. Като прочете манифеста, Фьодор Михайлович заповяда на коларя да кара за Казанския събор. В черквата имаше много народ и безспирно се служеха молебени пред иконата на Казанската Божия Майка. Фьодор Михайлович се скри в тълпата. Като знаех, че в тържествени минути той обичаше да се моли Богу в тишина, без свидетели, аз не го последвах и чак след половин час го намерих в дълбочината на черквата – в такова молитвено и умилително настроение, че в първите минути той не ме позна… След това за отиване в банката по работа и дума не можеше вече да става”[28].

Ето една молитва на изключителния скулптор, художник и архитект Микеланжело, „ненадминат и до днес по пълнота, самобитност и мощ на концепциите“[29]: „О, Господи, нищо не е така нищожно, нищо не е тъй жалко на земята, като мене човека, когато съм без Тебе! Как високо лети моят стремеж, а колко е слаба силата (ми – в с.н.)!… Дай ми… вярата…, този дар на даровете, който ми изглежда така велик, колкото е рядък, още по-велик, понеже без него няма мир и доволство.“[30].Знаменитият не само в царска и Съветска Русия (той почина на 9 август 1938 г.), но в цял свят, артист и режисьор Константин Сергеевич Станиславски, който заедно с Вл. И. Немирович-Данченко създаде Московския художествен театър, е бил дълбоко религиозен човек и човек на сърдечната молитва. „Неведнъж ми се е случвало — пише видният режисьор Н. О. Масалитинов — да посрещам Нова година в семейството на Станиславски. Винаги ми е правило дълбоко впечатление как в тържествения момент, когато часовникът бие 12, К. Станиславски сам сериозно вдъхновено чете Господнята молитва: „Отче наш, иже еси на небесех“. — И досега звучи неговият глас в паметта ми, сякаш съм го чул вчера.“[31].

Прославеният фелдмаршал Суворов имал обичай преди боя да се моли Богу, заедно със своя ординарец Дубасов. „Цели 15 минути, на колене, великият пълководец на руската земя и мужикът Прохор Дубасов се молят с дълбока вяра, да спаси Бог Русия от всякаго врага”[32].

За нашия голям общественик, шеф на партия и министър-председател на България, д-р Константин Стоилов, един негов приятел и близък политически сътрудник предава следния факт: „Стоилов, като министър-председател, трябвало да замине за чужбина. Приятелят отишъл да го придружи до границата. По едно време, след тръгването на трена, Стоилов се затворил в своето купе и пуснал завесите. Това държане на Стоилова не било много приятно на другите. След дълги надничания, приятелят видял, че Стоилов стои на колене в купето и се моли пред една пътна икона”[33].

3. Труд и молитва[34]

Неведнъж, когато е ставало дума за молитва при земеделския труд, ние сме чували невярващи люде иронично да се провикват: „Лозето не ще молитва, ами иска мотика!“ — Наистина ли е излишна за земеделеца и въобще за трудещия се човек молитвата?

Ако разглеждаме несериозно работата на земеделеца, и ние бихме могли да стигнем до нелепия извод на невярващите. Те казват, че на лозаря не била потребна молитва към Бога, достатъчна му била само мотиката, т. е. от него се иска да работи, да копае, а не да се моли. Обаче със същото право един повърхностен наблюдател би могъл да заяви, че на лозаря не са потребни нито въздух, нито хляб. Наистина, за какво ли са му те? Нали с тях не копае лозето? На лозаря е потребна мотика, а не хляб и въздух. Обаче, направете опит да го лишите от въздуха, който диша и от хляба, с който се храни, тогава той не само не ще прекопае лозето, но сам ще стане мъртъв като мотика. Значи излиза че прекопаването на лозето а ивсяка друга работа на човека зависи и от хляба, и от въздуха; без тях никакво умение на лозаря, никакви негови ръце, колкото и силни да са те и никаква мотика не могат да направят нищо.

От собствен опит и от хилядолетния опит на цялото човечество земеделецът знае в каква неизмерима степен, както сам, така и всичките му работи и планове зависят и от други фактори.

Ето например той е разорал и засял нивата. Наглед всичко е свършено: след известно време житото ще израсте, ще узрее и ще трябва да се прибере. „Всичката работа е в орача — ще каже някой невярващ — той е орал, той е засял, той е бранил нивата. Никаква молитва не е потребна тук. И без нея работата си върви прекрасно.“ Обаче умният орач работи и все поглежда към небето, към облаците за посева е потребен дъжд, иначе всичкият негов труд ще пропадне напусто. Невярващите могат да възразят, че при съвременната култура може да се мине и без дъжд, стига само да се използва изкуственото напояване. Обаче и това напояване в края на краищата пак зависи от валежите. Освен туй агрономическата наука е доказала, че за храненето на растенията имат грамадно значение и бурите, понеже те са един от начините за попадането на азота в почвата, а без азот под никаква форма, никакво хранително растение не може да вирее[35].Още по-голямо значение има слънцето: без него съвсем не би имало растителен живот. То се намира на около 150 милиона километра от нас и от това разстояние влияе върху нашите ниви и посеви. Ние зависим от него. Астрономията посочва, че даже и най-отдалечените звезди имат влияние върху нашия живот. Така неразривно ние сме свързани с мировото пространство чрез някакви тайнствени и непостижими нишки.

Може да имаме орач, почва, дъжд, слънце. Може селянинът да е разорал и наторил нивата; да са завалели напоителни дъждове, слънцето да праща своите животворни лъчи. Но какво ще излезе от всичко това? — Нищо! – Защо? – Защото земеделецът не е хвърлил в земята никакво семе. Главното е в семето, а почвата, оранта, дъждовете, слънчевите лъчи и пр. — туй са само средства, само условия и обстановка за живота и растежа на семето.

Но що е това семе? – Семето представлява сложен загадъчен жив организъм. Цялата наука не може да сътвори даже едно каквото и да било живо семенце…

Много неща се фабрикуват от машини, при които не се виждат хора. Обаче ние знаем, че машината е дело на човека, че той е направил този голям или малък механизъм и му е предписал да работи тъй, а не иначе. Машината нищо не съзнава и не чувства, всичко върши сляпо и безволево. Ние често я хвалим, но винаги в такива случаи в дълбочината на нашето съзнание остава неизличима представата ни за нейния създател.

Такова именно отношение се корени в нашия дух и към цялата природа с нейните дивни прояви. Ние сме надарени със способността да проникваме зад границите на видимите явления, да се вдълбочаваме в същината на нещата и затова добре знаем, че семето, както и слънцето, електричеството и дъждоносните облаци, които така благотворно съдействат нашият земеделски труд да бъде плодоносен, не са самостоятелни фактори, но че зад тях и над тях, както зад машината, стои една висша разумна Сила, една блага Воля, един Творец и Промислител, на Когото те така са подчинени, както машината е подчинена на инженера, и мотиката – на лозаря.И умният земеделец долавя и признава присъствието и действието на тази премъдра, непостижима, творческа и промислителна Сила в цялата вселена, във всичките ѝ явления и чувства, че сам той и целият негов живот и труд зависят именно от тая Сила. И както и да му втълпяват, че в света не съществувала подобна Сила, или че макар и да съществувала в природата някаква сила, но тя била неразумна, безволева, безлична, – той не може да повярва, защото ясно вижда, че Нейните дела и прояви са не само разумни и премъдри, но са свръхразумни и свърхпремъдри, непостижими. Как да не изпитва тогава дълбоко чувство на благоговение пред тази върховна Сила, как да не отправя горещи молитви към Това всемогъщо и вездесъщо Същество, Което е създало всичко, на всичко е дало живот и насока, на всичко е предписало закони и всичко ръководи, щото То да благослови усилията му и да увенчае трудовете му с обилен плод?! Затова заявата на безбожниците, че лозето нямало нужда от молитва, за него ще прозвучи, като да са му казали: „Няма нужда от семе за посев!“ Той ще ги погледне с изненада и ще им се почуди на ума. Те му казват да не вярва във Висшия Разум, Който е създал всичко, и в същото време му предлагат да вярва в човешкия разум, който не може да създаде дори едно просено зрънце!…

Ясно е, че онези, които казват: „Лозето не ще молитва, а иска мотика“, забравят Първопричината, Началото на всички начала, от Което всичко произхожда и без Което „не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан. 1:3), т. е. забравят Висшия Всемирен и вечен Разум, Твореца и Подателя на всички блага – Бога. Без Него ние с всички наши мотики и лопати сме нищо. Целият свят без Бога е нищо. Сам Спасителят Иисус Христос ясно ни говори: „Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан 15:5). Ние „чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме” (Деян. 17:28). При това положение, да се говори, че молитвата към Бога и вярата в Него били непотребни, е все едно да се каже, че на ръцете не е потребна глава, а на главата – разум.

Така че, молитвата при земеделския труд и при всеки труд съвсем не е излишна, а е необходима за човека, както са му необходими въздухът и хлябът.

За лозето еднакво са потребни и мотиката, и молитвата!

__________________________________________________

*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. И в стихотворението си „При Рилския монастир“ казва почти същото: „Вкушавам сладък мир в песни и молитви“.

[2]. 2 Кор. 3:7.

[3]. Прот. I. Ceprieв (Кронщадскiй), Моя жизнь во Христе, Ницца 1928, стр. 69.

[4]. Творенiя Нила, подвижника Синайскаго, р. пер., ч. I, Москва 1858, стр. 16.

[5]. Св. Ефрем Сирин, Творенiя,  Тр. Серг. Лавра, ч. 4. стр. 345.

[6]. Там, стр. 350. — Молитвата предпазва от изкушение (Мат. 26:41; Лука 22:46), злото у нас се побеждава чрез молитвата (Мат. 9:28).

[7]. Проф. Г. Эм. Фосдик, Молитва и ея значенie, стр. 178.

[8]. Fouille.

[9]. Иррелигiозностъ будущаго. Перев. под ред. В. М. Фриче, Москва 1909, стр. 142.

[10]. Лекуването чрез молитва е познато от памтивека. Глед. например Числа, 12:10-15.

[11]. Св. Ефрем Сирин, За молитвата. Сп. „Христ. мисъл“, год. I, кн. VII, стр. 426.

[12]. + Видински Неофит, + Д-р Марин Русев, „Църковен вестник“, 23.II.1935 г. (год. XXXVI), бр. 8, стр. 91,  92.

[13]. Там. стр. 92.

[14]. Там стр. 92.

[15]. Б. Гладков, Кратка апология на християнството, прев. свещ. Й. Стойков, Търново 1911, стр. 74-76.

[16]. Проф. Г. Эм. Фосдик, Молитва и ея значенie, стр. 169.

[17]. Ето какво говори за себе си сам Карел в предговора на книгата си „Човекът – неизвестният”: „Този, който написа настоящата книга, не е философ. Той е само човек на науката. Прекарва по-голямата част от живота си в лабораториите за изучаване живите същества. И друга част — в широкия свят, за да наблюдава хората и се опита да ги разбере. Той не претендира да познава нещата, които са вън от обсега на научното наблюдение“ (Д-р Ал Карел, Човекът — неизвестният. Прев. д-р И. Ст. Николов и д-р Сол. А. Аладжемов, София 1938, стр. 5).

[18]. Там, стр. 176, 177.

[19]. Йак. 5:13, 16.

[20]. Еп. Теофан, Четыре слова о молитве, 3 изд., Москва 1891, стр. 4.

[21]. Избранные философские произведения, 1950, Государственное издательство политической литературы, стр. 450.

[22]. „Schonere Zukunft”, Wien, 1.12.1935. Гл. у: Н. Dittmer, Von Gestern und Heute, 2 Aufl., Göttingen, S. 94.

[23]. Campbell and Garnet, The Life of J. Clerc Maxwell, London 1882, 323, (y Kneller, Das Christenum und die Vertreter der neueren Naturwissenschaft. Freib. im Br. 1904, S. 139).

[24]. У В. Г., Какво говорят учените за религията, сп. „Духовна култура“, кн. 83, София 1937, стр. 863.

[25]. Проф. Г. Эм. Фосдик, Молитва и ея значенie, Перев. с англ. (америк. изд.) Н. Ростовой, Москва, стр. 11.

[26]. Вж. Л. Русев, Педагогически речник, София 1936, стр. 234.

[27]. A. Stiefenhofer, Aus der Weit des Gebets, 4. Aufl, Stuttgart, S. 36.

[28]. Проф. C. C. Бобчев, Нашата историческа 60-годишнина. Ф. М. Достоевски за Руско-турската освободителна война. В. „Мир“, 14.V.1938, бр. 11,341, стр. 3. кол. 4 и 5.

[29]. Вж.: Н. Г. Данчов и И. Г. Данчов, Българска енциклопедия, София 1936, стр. 986.

[30].  А. Stiefenhofer, Aus der Welt des Gebets, S. 12.

[31]. H. O. Масалитинов, К С. Станиславски, В. „Изгрев“, год. I, бр. 262 от 12 авг. 1945, стр. 4.

[32]. Суворов, Исторически сенки на екрана. В. „Слово“ от 20.X.1937, бр. 4590, стр. 1, кол. 6.

[33]. Д-р Б. Вазов, Силуети на миналото. Сп. „Нова България“, бр. 16-17; Д-р Константин Стоилов (по случаи 35 години от кончината му), – „Мир“, 25.IV.1936, бр. 10729, стр. 4.

[34]. По Ф. Е. Мельников.

[35]. Д-р J. Гунтгаузен, Роль атмосферного азота, в. „Вестн. знан.“, 1908, бр. 5, стр. 624.

Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Източник на изображенията – Яндекс Ру

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-1SU

Архимандрит Инокентий

Отдавна, твърде отдавна всред книгите, които четях, срещнах редове, които ми направиха дълбоко впечатление. „Един учен мъж може да бъде знаменит богослов, доктор, професор, академик. Може да вярва в Христа и все пак да не бъде християнин. Евангелието не е само книга, не е само учение, нравствена система; то е подвиг, труд, борба, често пъти — непосилна борба. Който не се труди, не се бори, той не е следовник на Христа и не може да бъде християнин!“ Наистина силни, мъдри и правдиви слова! Доколко те отразяват действителната същина на християнската вероизповед можем да отсъдим по бележитите мисли на един известен руски архиерей-мистик от края на миналия век. Епископ Михаил Симферополский (Грибановский) в своето съчинение „Размисли върху Евангелието“, 1898 г., казва: „Законът Христов за обикновения (естествения) човек е непосилен, той е много по-тежък от закона Моисеев, тъй като изтънчва и усилва неговите изисквания. Да се осъществи Христовият закон в живота с нашите слаби и склонни към греха сили е безусловно невъзможно. Законът Христов има предвид изключително човека, озарен от Божията благодат; единствено само при помощта на силата на Св. Дух, чрез обновяването на нашето вехто естество, посредством новата стихия на благодатния живот този закон става удобоизпълним, и неговите заповеди се явяват само като една форма на изявяването и развитието на тази небесна стихия, а тайните на Христовото учение стават тайни на преживявания от нас вътрешен духовен живот“ (вж. „Таврически епархиални ведомости“, Симферополь, 1898, № 1, с. 17).

Поставена в такава светлина Христовата евангелска истина вече не се явява отвлечена философска концепция. Тя придобива характер на конкретна и неотстранима задача — да се бори, да се труди, да се подвизава за осъществяването на Христовия закон в личния живот на християнина. Ненапразно Спасителят е казал: „Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Иоан 6:63). Те трябва да бъдат възприети от цялото човешко същество и оделотворени.

Тук се поражда неволно въпросът: щом осъществяването на Христовия закон е „безусловно невъзможно” за слабите човешки сили, склонни  към греха, тогава как е възможно изобщо евангелската истина да бъде въплътена в живота? Как е възможно, щото „нашето вехто естество“ да се обнови посредством „новата стихия на благодатния живот” при помощта на силата на Св. Дух, единствено чрез която Христовият закон става изпълним? В този въпрос с всичката подчертана очебийност изпъква значението на първостепенната християнска добродетел – молитвата. За човека на ХХ век, наричащ се християнин, този термин се явява често пъти или чужд, или малкопонятен, а понякога и съвсем непонятен. Мнозина от съвременните християни вече нямат и представа за християнската молитва. Какво нещо е тя, защо е тя, какво трябва да се прави, за да можем да се молим? Наистина трагично охлаждане към най-животрептящия евангелски проблем! Днешното „християнско благочестие” се изразява в учтивото палене на някоя свещ в храма и машиналното прекръстване (не винаги!). С това се изчерпва и представата за молитвата…

Св. Синод на Българската православна църква имà похвалната инициатива да отпечати през 1972 г. ново издание на „Православен молитвеник“. Една малка по формат, но обемиста книжка, пълна с различни молитви и църковни песнопения. Вярващият човек може да я чете и препрочита с наслада отначало докрай. Но и това не е молитва.

Mолитвата е средство за привличане и ръка за приемане на всяка Божествена благодат. Молитвата винаги привлича Божията помощ и Божията сила. Като говорим за молитвата, следва да изтъкнем, че по смисъла на православното учение за молитвата целият живот на християнина следва да бъде молитва. Тук представата за молитва не се изчерпва със заставането сутрин и вечер пред домашната икона или посещение на богослужението в храма. Да отправяш молитва към Бога – това значи винаги, непрекъснато да съзнаваш, че си изправен пред Бога независимо от мястото и положението, от времето и обстоятелствата, в които се намираш, както казва Псалмопевецът: „Винаги виждах пред себе си Господа, зашото Той е от дясната ми страна: няма да се поклатя“ (Пс. 15:8). Ето защо целият си живот, цялото си ежедневие вярващият човек следва да нагласява така, че от словесната молитва, извършвана по молитвеник в уречено време сутрин и вечер, той да преминава към безгласната молитва на постоянния спомен за Бога и непрекъснатото съзнание за непосредната близост с Бога, Който следи всички мисли, думи и постъпки на вярващия човек. Тъкмо такава „непрестанна молитва”, съгласно апостолския завет (вж. 1 Сол. 5:17), изпълва сърцето на човека с духовни плодове, с духовна радост и утеха. „Защо на християните е заповядано непрестанно да се молят»? – пита о. Иоан Кронщадски, и отговаря: „За да бъдат непрестанно с Бога и ни на една минута или секунда да не дават в себе си място на греха, който постоянно търси да ни улови и подхлъзне, да ни свърне от пътя към горното Царство… О, молитвата е знак за моето велико достойнство, с което ме е почел Създателят!… Какво богатство има човешкият дух: само си помисли сърдечно за Бога, само пожелай сърдечно съединение с Него и Той веднага е с тебе, и нито стените на къщата, нито ключалките на тъмнината, нито планини, нито пропасти няма да попречат на това съединение. Бог в същия миг е с тебе; така са и ангелите, и светиите: с Бога те всички са пред очите ти, в сърцето ти, като най-близки и постоянни твои приятели. О, богатство на човешкия дух!”

Разбира се, подобно молитвено настроение и съзнание е резултат на вече дълговременен и упорит труд и системно упражнение в подвига на молитвеното съзерцание на Бога и представлява едно от идеалните постижения на вярващия човек. Това са, за жалост, редки явления. Ето защо необходимо е да се посочи постепенното, методично възхождане в подвига на молитвата, когато човек от сърце възжелае да го осъществява в личния си живот.

Днес огромното болшинство от християните не знаят, не умеят да се молят. Разбира се, молитвеният подвиг е твърде труден, но заедно с него човек придобива благодатните дарове на християнските добродетели. Без молитва те са непостижими и не могат да се придобият. Всичко става единствено със и чрез молитвата. Благодатта на Св. Дух се дарява само посредством молитвата. Онзи добронравен чозек, който искрено желае да се научи на християнската молитва, с Божията помощ може да придобие това, стига да проси от Бога вразумление и напътствие – сърдечно, откровено, простодушно, както едно невинно дете моли за нещо обичния си баща. „И ще бъдат всички от Бога научени” (Иоан 6:45). Във всяка молитва човек трябва да се придържа към едно основно правило: заставайки на молитва, да отстрани от съзнанието си каквито и да било неуместни мисли, желания, представи, спомени, грижи. Не бива през време на молитвата по никакъв начин да се допускат някакви съмнения било в битието на Бога, било в различни религиозни истини, защото такова настроение поражда двоедушие, разколебава вярата, прави молитвата разсеяна и безплодна. Според св. Иоан Златоуст никакви догматически размисли не бива да занимават ума на молещия се. Цялото му внимание следва да бъде потопено в думите на безòбразната молитва. Убеждението, че живият Бог е пред тебе и те слуша с отеческа благост и обич, трябва да бъде непоколебимо, непоклатно, необоримо и да отмести всякакви други моментни разположения и òбразни представи. Именно такава молитва има предвид и о. Иоан Кронщадски, когато забелязва: „Когато заставаш пред Бога, никакви съмнения във вярата да бъдат невъзможни за тебе!“ Следва да бъдем винаги търпеливи и да не чакаме бързи резултати или някакви чудесни поличби като награда за нашето усърдие в молитвата. Необходимо е всякога да имаме неоспорима увереност, че молитвата никога не остава безплодна пред Божието лице. „Голямо благо е молитвата, казва св. Иоан Златоуст, когато се извършва с необходимото настроение. Полезна е тя, ако приучим себе си да благодарим на Бога и когато получаваме исканото, и когато не го получаваме, защото Бог и когато дава, и когато не дава, върши и едното и другото за наше добро. Така че когато получиш исканото, ти явно си го получил, но и когато не го получиш, пак си получил, защото сигурно не си получил онова, което не е полезно за тебе. А да не получиш неполезното, все едно да се удостоиш с полезното. И така, получиш или не получиш исканото, благодари на Бога, като вярваш, че ако не би било често пъти за нас по-полезно да не получаваме онова, което просим, Бог винаги би ни давал исканото”.

Молитвата, като всяко занятие, има своите начини на действие и свой педагогичен метод. Вярващият човек следва да си определи известно „молитвено правило“ за всеки ден, т.е. какви утренни и вечерни молитви, акатисти, канони ще прочита и непременно да се стреми да изпълнява това свое „правило” по принцип ненакърнимо всеки ден. Съвсем естествено е да знаем, че в случая важи не само количеството, но преди всичко самото качество на молитвата. Като ежедневно задължение е необходимо да се прибави и прочита на Св. Писание: по една глава от св. Евангелие и от Апостола (апостолските послания). Монасите четат и Псалтира. „Когато четеш Св. Писание, казва преп. Никодим Светогорец, не бързай да прочиташ един след друг листовете, но размисляй и вниквай във всяка дума. Когато някои думи те накарат да се задълбочиш в себе си, или те докарат до съкрушаване, или сърцето ти се изпълни с духовна радост и обич, спри се върху тях. Бог се е доближил до тебе. Ако поради тази причина ти се наложи да оставиш неизпълнено онова, което е било определено като твое духовно упражнение (напр. четенето на Св. Писание), не се безпокой за това. Целта на всички духовни упражнения е да се удостоиш да почувстваш Бога, и когато това стане, няма защо да се спираш върху средствата за постигането му… Спри се по-дълго върху онова, от което ще дойдеш в умиление и заангажирай вниманието си с него, за да продължи това свято чувство.“

„Една от големите пречки за запазване на вътрешния мир е доброволно поетото задължение да прочиташ на ден толкова катизми от Псалтира, толкова глави от Евангелието и от апостолските послания. Тези, които са си наложили това като правило, обикновено бързат да изчетат всичко без да се грижат за това, дали сърцето дохожда в умиление от прочетеното и дали в ума се пораждат някои духовни мисли и съзерцания… „Ако искаш да се насладиш от псалмите, пише св. Исаак Сирски в своето 30-то слово, и да постигнеш смисъла на произнасяните от тебе думи на Св. Дух, отхвърли настрана количеството на псалмите; нека твоят ум се задълбочава в изучаване думите на Св. Дух, догдето душата ти от очудване пред Божието домостроителство не се възбуди към тяхното високо разбиране и чрез това се раздвижи за славословие или душеполезна скръб”. Преди започването на молитвеното правило молещият се трябва да застане в благоговейна поза пред св. икона и да постои малко в пълно мълчание, за да дойдат в ред всичките му чувства. Започвайки молитвата, молещият се следва да приковава вниманието си към всяка дума на молитвата и да не му позволява да се отклонява встранн. Ако това се случи, необходимо е да се върне назад и да започне с онова изречение, от което вниманнето му е било откъснато. Това да става до три пъти. Ако и по-нататък вярващият не е в състояние да се наложи над своето внимание, да продължава молитвата си. Добре е молитвите да се заучават наизуст, при което те ще се произнасят като че ли изхождат от сърцето ти, в тебе се раждат, а не се влагат отвън. Произнасянето на самите молитви следва да става неприбързано, разделно, ясно.

Уместно е да се наблюдава строго молитвата да не се изражда в автоматическо повтаряне на заучените думи. Не само с думи трябва да се молим, но и с ум; и не само с ум, но и със сърце, та умът да види и разбере ясно онова, което се изговаря с думи. И сърцето да усеща онова, което мисли умът. Всичко това е съвкупност и е истинската молитва. Молещият се трябва с ума да размисля и съзнава всичко, което изговаря, а със сърце да чувства всичко това. Има още и т. нар. сърдечна молитва, която излиза от сърцето като стрела на мълния, мигновено преминава небесата и се явява пред Божия престол. Но това е дял на избраните.

Освен заучените молитви по Молитвеника, молещият се може да има свои собствени молитви, според своите нужди и желания. През първата половина на нашия век в Св. Атонска гора се е подвизавал скромният монах-старец Силуан – голям молитвеник. Той си вменил за дълг да се моли за запазване на мира в целия свят. Бог му открил, че докато трае неговата молитва, мирът ще бъде запазен. Втората световна война се започна тъкмо след блажената кончина на стареца Силуан. Такава е цената пред Бога и такова значение за цялото човечество има молитвата на един само човек!

Молитвата на християнина трябва да бъде съобразена с обстоятелствата на живота му, на работата му и на окръжаващите го жизнени условия. Казано е, че и малкото молитвено правило, изпълнявано редовно и усърдно, Бог приема като голямо правило.Полезно е всеки богомолец да си избере някой молитвен стих от Псалтира или някоя молитва, която му допада, и често пъти да я повтаря било при молитвеното правило, било през работно време. Светите Отци напомнят за особена благодатна резултатност от честото повтаряне на т. нар. Иисусова молитва: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме грешния!” В тази молитва великите християнски подвижници са се упражнявали денонощно и я считали за най-главната християнска молитва. Късичките молитви задържат мисълта ни пред лицето на Бога. Количеството на произнасяните Иисусови молитви се определя различно, според личното желание на човека[1]. При молитвеното правило е необходимо и правене на земни поклони. Когато произнасяме Иисусовата молитва, трябва всеки път да правим малък (поясен) поклон, а на десетия път – един земен[2]. През време на нзвънмолитвеното правило Иисусовата молитва се произнася мислено, в сърцето, без никакви външни изрази на богопоклонението. Св. Димитрий Ростовски съветва на всеки час да прочитаме в ума си молитвата „Богородице Дево, радвай се!”[3]  Някои духовни ръководители препоръчват да се прочита мислено молитвата „На всеки час”[4].

Св. Григорий Синаит пише: „Благодатта ние получаваме при св. кръщение. Но поради нашето невнимание, увличане от света и неизправност в живота тя се потиска и като талант се заравя в земята. Когато някой решава да заживее изправно, като възревнува за спасение, плодът на целия му подвиг е възстановяването в сила на този благодатен дар. Този дар дохожда и се проявява чрез непрекъснато молитвено призоваване на Господа Иисуса. Ето защо, ако искрено желаем да открием скритото в нас благодатно семе, трябва да побързаме по-скоро да навикнем на последното сърдечно упражнение и да имаме в сърцето си само това молитвено дело, докато то не стопли нашето сърце и не го възпламени с неизказана обич към Господа”[5].

Разбира се, вярващият човек следва изобщо да съобразява своя живот с нравствените повели на св. Евангелие. Към молитвата следва да пристъпваме украсени с добри дела, за да станем достойно вместилище на благодатта на добродетелта. Неизбежно необходимо е да не тежи на душата нито един грях, неочистен чрез покаяние-изповед. Забележително голям съвременен учен и богослов е покойният ректор на Православния богословски институт в Париж Владимир Николаевич Лосски (починал 1958). Той се ползвал с огромен авторитет и сред инославните богословски среди на Запад. Бил семеен и имал деца. Всяка неделя най-редовно се изповядвал и се причастявал със Светите Тайни. С особено усърдие служел в светия храм и подпомагал свещенослужителя (подавал кадилница, изнасял големия свещник). Бил е ревностен извършител на непрестанната умствена Иисусова молитва. Било във влака, било на летище, вдълбочен в себе си, съсредоточавал цялото си внимание върху мисълта за Господа, а пръстите му бързо отброявали зърната по скритата в джоба броеница… Според него „християнското богословие е само едно средство, сбор от знанията, които са длъжни да служат на целта, надвишаваща всякакво знание, тоест единението на човеците с Бога или тяхното обожествяване” (Журнал Московской Патриархии, 1975, кн. 1, с. 70).Могъщо оръжие за противоборство срещу греха и напредване в Божествената благодат е пресветото тайнство Евхаристия. Всред другите тайнства то е най-висше; така също и между духовните оръжия е най-силно и ефикасно срещу страстите. Това тайнство е истинското тяло и истинската кръв Христови в присъствието на Самия Христос Бог. Ето защо вярващият човек трябва да се стреми колкото е възможно по-често да се причащава със Светите Христови Тайни (през всичките 4-годнишни пости, във всички 13 велики православни празници, дори и всяка неделя, ако е възможна съответната духовна подготовка).

„Всяка молитва – казва един знаменит проповедник – непременно трябва да се предшества от вярата в присъствието Божие. Щом тази вяра я няма, нашата молитва не може да бъде искрена, още по-малко – благодатна. Който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят (Евр. 11:6). И ние следва да извършваме нашите молитви винаги с неотслабващо прилежание, с вдълбочено съсредоточаване, с всеобхватно поставяне в действие нашите духовно-нравствени изяви, както заповядва апостолът: „Постоянствувайте в молитвата, като бодърствувате в нея” (Кол. 4:2).
____________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1976, кн. 9, с. 17-22.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Съгласно Иерусалимския (Светогорския) богослужебен устав през всяко денонощие при ежедневния църковно-богослужебен кръг следва да се произнася молитвата „Господи, помилуий!” (която е съкращение на Иисусовата молитва) 526 пъти. Според нашия действащ богослужебен устав за енорийските църкви тя се произнася 151 пъти.

[2]. Тъкмо за тази цел съществува броеница (а не за развлечение и празни занимания). Тя се състои от десет раздела с по 10 зърна във всеки раздел. За да не отвлича вниманието си с броенето на Иисусовите молитви, молещият се само прехвърля или отмества зърната.

[3]. „Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марио, Господ е с тебе! Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба, защото си родила Спасителя на душите ни” (вж. Лука 1:28-31; Молитвеник, 1972 г., стр. 33; Часослов, София, 1941 г., стр. 146.)

[4]. Тя има следното съдържание: „Христе Боже, Комуто всяко време и всеки час на небето и на земята се отдава поклонение и слава, Който си дълготърпелив, многомилостив и добросърдечен. Праведните обичаш, грешните милваш, и всички призоваваш към спасение с обещание на бъдещите блага! Сам Ти, Господи, приеми и нашите молитви в тоя час, напътвай живота ни кьм Твоите заповеди, освети нашите души, очисти телата ни, помислите ни изправи, мислите очисти и ни избави от всяка скръб, злини и болести. Огради ни с Твоите свети ангели, та, запазвани и наставлявани от тяхното воинство, да постигнем единство във вярата и познанието на Твоята непристъпна слава, защото Си благословен во веки веков. Амин” (Молитвеник, стр. 89; Часослов, стр. 13).

[5]. Преп. Никодим Светогорец привежда следния разказ: „Живях не съвсем изправно, но Бог ме съжали и ми изпрати дух на покаяние – изповядва един подвижник. – Преди да пристъпя към изповед аз стоях продължително пред иконата на Пресвета Богородица, като я молих да ми изходатайства решителност да се изправя. При изповед аз казах на духовния си отец всичко напълно откровено. Toй не ми каза нищо, но когато  произнесе над главата ми разрешителна молитва, в сърцето ми се запали едно сладко пламъче. Това усещане прилича на онова, когато глътнеш вкусно парче храна. Това пламъче остана в сърцето ми, и аз усещах като че ли някой ме държи за сърцето. Оттогава аз постоянно се молих и задържах вниманието си там, гдето се намираше това чувство. За едно само се грижех, то да не си отиде. За Иисусовата молитва не бях слушал. А когато чух, разбрах, че станалото с мене е било именно онова, което се търси от тази молитва”. Преп. Никодим заключава: „От този разказ можеш да разбереш, какво се постига чрез молитвения подвиг”.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2kA