Ние не можем да водим молитвен живот, нито да се приближим до Бога, ако не сме свободни от оковите на всяко притежание. Имаме нужда от две отворени ръце и още повече от широко разтворено сърце. Сърцето ни не бива да прилича на кесия, която боязливо държим затворена от страх да не изпаднат парите. Напротив, то трябва да бъде като празна, отворена кесия. Само така ще станем богати и същевременно ще бъдем свободни от оковите на всяко богатство. Ако тогава още оставаме „извън” Царството Божие, все пак ние притежаваме всичко; ако сме вътре, тогава оставаме все още бедни.Същото важи и за постенето. Под това понятие аз не разбирам просто постене или въздържане от неща, които се отнасят само до стомаха. Всъщност аз мисля за една духовна трезвост, която ни подтиква да отбегнем робството на предметите. Тук става дума за цялото ни разбиране за живота, което въздейства на първо място върху въображението. Грехът може лесно да проникне през вратата на въображението. Един от нашите православни писатели от ХIX век е казал, че греховете на плътта са грехове, които духът ни извършва по отношение на плътта. Но плътта не носи отговорност, поради което ние трябва да бдим над въображението си. Докато не ни овладява въображението, предметите остават вън от нас. Обаче щом въображението ни се уплете в предметите, ние започваме да се привързваме към тях. Вие знаете, че има месо, зеленчук, пудинг и други подобни. Това е просто факт. Но ако вие седнете и се запитате: ”Не съм ли гладен? Нима няма толкова добри неща, които мога да ям? Какво бих пожелал сега?” Тогава само след пет минути желанията ни като пипала на полип ще връхлетят върху безброй неща. Ще се случи с нас като с Гъливер. Ние ще лежим на пода, завързани с един единствен косъм. Тогава идва втори, трети и така нататък. Отделните косми наистина не означават нищо. Обаче всички заедно ще ни държат здраво за земята. Работата става още по-трудна, ако се даде на въображението ни повече простор. Затова трябва трезво да се борим за свободата си. Има голяма разлика между привързаност и любов, между глад и ламтеж, между жив интерес и любопитство и така нататък. Естествените ни наклонности имат винаги недобри противоположности, които ни правят роби. Ние трябва да се отдръпнем от пипалата на полипа и веднага да кажем „не”. Не сторим ли това навреме, ще бъдем въвлечени в борба. Да бъдем немилостиви към себе си! Много по-добре е спокойствие и разум, отколкото робство в името на удоволствието.Щом сме постигнали това, ние сме там, където може да се похлопа. Обаче тук възникват сериозни проблеми. Ако се касае до похлопване на вратата на Църквата, тогава работата е проста. Ние отиваме и похлопваме на портата. Но трудността се състои в това, че ние най-често не знаем къде трябва да похлопаме. Колко често хората искат да се молят и се питат: „Къде е центърът на моето молене? Накъде трябва да насоча очите и сърцето си?” За мюсюлманина това е много просто. Той се обръща към Мека. Дори ако сме се обърнали на Изток, какво да правим по-нататък? Не следва да се насочваме към предмети, които са по-незначителни от Бога. В момента, в който се вдълбочим в един въображаем бог, в един бог, когото можем да си представим, ние сме в голяма опасност да издигнем между нас и живия Бог един идол. Тази мисъл бе изказал още св. Григорий Богослов в IV век. Той казва: Ако поставиш пред себе си някой видим знак, бил той кръст, дарохранителница, икона или невидим образ, като си представяме Бога или Христа, и се съсредоточим върху него, ние издигаме между Бога и нас преграда. Именно тогава смесваме образа с лицето, към което отправяме молитвата си. За да достигнем до присъствието на Бога, ние трябва да съберем всичките си знания за Бога. След това трябва отново да забравим тези знания, да ги оставим зад нас и да застанем лице с лице пред непонятния и същевременно непосредно почувстван, пред съвсем близкия и все пак непознат Бог. Само когато напълно се разтворим за Неведомия, Той може да ни се разкрие като Бог, Който е свободен да ни се открие съответно на нашата готовност да Го приемем. Ако стоим пред Бога в такава отвореност и чистосърдечност, без да искаме да Му дадем един образ или да Го ограждаме в нашите понятия и образи, тогава ние можем да похлопаме. Обаче къде?

Евангелието ни учи: Царството Божие е вътре в нас. Ако не намерим това Царство вътре в нас, ако не срещнем Бога в дълбочината на нашето съществуване, тогава ще имаме малко надежда да Го намерим вън. В същия смисъл са бе изказал един свещеник в Москва, като бе отбелязал: «Ако не сме видели Бога на земята, не ще Го намерим и на небето.» И наистина, ако не почувстваме Бога в собствената си душа, ако не влезем в допир с Него в нашия малък свят, тогава малко е вероятно да Го познаем, дори ако бихме Го видели лице с лице. Св. Иоан Златоуст казва: «Ако си намерил вратата към твоето сърце, ти ще познаеш, че тя е вратата за Царството Божие». Следователно ние трябва да вървим навътре, а не навън. Обаче това «вървене навътре» трябва да се извършва по определен начин. Не казвам, че трябва да се самонаблюдаваме. Под «път навътре» не разбирам нито психоаналитичния, нито психологичния път. Не става дума за пътешествие в нашата душа, но за пътешествие през самите нас, за да се възвисим от най-дълбоката точка на нашето битие към мястото, където е Бог. Именно тук става срещата между Бога и нас.В началото на молитвата трябва да вземем под внимание две гледища: първо, вървенето навътре; второ, употребата на молитвени слова, както и насоката, в която ги отправяме.

Сега ще говоря за второто гледище. Към какво или към кого трябва да насочим стрелата на молитвата си? Често пъти хората отправят зов към небето и се учудват, че то е празно и че от него не идва никакво ехо. От небесната твърд наистина не може да дойде никакъв отговор. Св. Иоан Лествичник, духовен писател от VII век, пише, че молитвата и молитвените слова са като стрели. Обаче не е достатъчно да притежаваме стрела. За да улучиш целта, е необходим и добре обтегнат лък, също така силна ръка, която да изстреля стрелата. Каква полза от добрия лък, ако не можем да стреляме? Ако нашите мишци са безсилни, стрелата ще отлети само на няколко метра и не ще достигне целта. За това са потребни лък, тетива, ръка и сила. Да приемем, че молитвените слова са като стрели и че ние се прицелваме към най-дълбоката точка вътре в нас, там, където е Бог. Следователно ние трябва да насочим нашия лък навътре, за да достигнем тази дълбочина, но да създадем и условията, щото стрелата да може добре да лети. А колко често сме невнимателни, когато се молим! Сърцето ни не е в молитвата, а и животът ни не е в съгласие с нея. Тук можем да приложим сравнението с лъка, тетивата и силата.

В някои мигове ние опитваме да проникнем в глъбината на душата си. Призоваваме Бога, Който е в дълбочината и в сърцевината на всички неща. Да внимаваме накъде отива направлението на молитвата: не назад, не нагоре, но на дълбоко, все по-дълбоко – встрани от всяко препятствие по пътя, отвъд всяка заблуда, далеч от всичко, което ни пречи да проникнем в дълбочината. Така молитвата става възможна, макар да е трудно, дръзновено и рисковано дело.

Много важно е най-напред да намерим подходяща молитва. Както в отношенията между човеците, така и в молитвата към Бога, думите, които подбираме, са от голямо значение. Те трябва да бъдат смислени и да не ни правят боязливи. Трябва да призная, че прегледът на молитвеници често пъти ме е обезпокоявал. Щом Бог действително е при мене, щом стои напълно конкретно пред мене, не бих дръзнал да Му предложа тези лоши изложения, да Му кажа неща, които Той отдавна знае, още преди да съм дошъл на света. Трябва да се направи избор. Ако някой се срамува от молитвата си, тя е безсмислена и непотребна. С такава молитва никой не може да отвори сърцето си за Бога. Трябва да се намерят такива молитвени слова, които са достойни за Бога и за нас. Аз казвам: достойни за Бога и за нас – ако те са добри за нас, Бог може да ги приеме. Ако обаче са лоши, не смущавай Бога; Той е чул нещо по-добро от тях. Същевременно не трябва да се стремим към изключителни слова. Опасно е за нашето молене да търсим слова, които да са «равноценни» на Бога. Понеже не стоим с Бога върху еднаква основа, ще останем за съжаление насред път и само ще пропилеем време с търсенето на такива слова. Не си въобразявам, че мога да посоча правилното; все пак ще дръзна да се опитам да скицирам един образ за ценността на молитвата със слово и дело.Има една стара интересна легенда за един епизод от живота на пророк Моисей. Пророкът среща в пустинята един пастир. Той прекарва с него цял ден и му помага при доенето на овцете. Той забелязва как пастирът вечер излива най-доброто мляко в дървена копанка и я поставя далеч върху един плосък камък. Моисей го пита какво означава това; пастирът отговаря: «Това е мляко за Бога.» Моисей е изумен и моли за обяснение. Пастирът казва: «Аз винаги вземам най-доброто мляко, което имам, и го принасям на Бога в жертва.» Моисей, който е много по-просветѐн, отколкото пастирът с неговата наивна вяра, пита: «И Бог ли пие мляко?» «О, да» – отговаря пастирът. Моисей се чувства задължен да просвети бедния пастир и му обяснява, че Бог е чист дух и не пие мляко. Пастирът обаче не е съгласен и се повежда кратък спор. Те завършват спора, като Моисей предлага на пастира да се скрие зад храста, за да види дали Бог идва, за да изпие млякото. Междувременно Моисей отива в пустинята, за да се моли. Пастирът се скрива зад храста. Нощта настъпва и пастирът вижда на лунната светлина тромаво да се приближава една малка лисица от пустинята. Лисицата се озърта надясно и наляво, после се отправя направо към млякото, излочва го и пак се отдалечава в пустинята. На следната сутрин Моисей намира пастира напълно съкрушен. «Какво се е случило с тебе?» – пита той. Пастирът отвръща: «Ти имаш право. Бог е чист дух, Той не се нуждае от мляко». Моисей е изненадан и казва: «Ти трябва да си щастлив за това; сега знаеш повече за Бога, отколкото преди!» «Това е вярно – отвръща пастирът, – обаче ти ми отне единственото, с което можех да проявя любовта си към Бога.» Моисей разбира. Оттегля се в пустинята и се моли усърдно. През нощта му се явява Бог и му казва: «Моисее, ти постъпи несправедливо. Аз действително съм чист дух; въпреки, това винаги приемах на драго сърце млякото на пастира като знак за неговата обич. Понеже като чист дух не се нуждая от мляко, разделях го с малката лисица, която много обича мляко».С тази легенда исках да направя понятно, че при моленето трябва най-напред да се обърнем навътре, не към един бог, който е на небето или много далеч. Бог е по-близко до нас, отколкото мислим. Второ, ние трябва да избираме такива слова за молитвата, от които не ще се срамуваме, и които ще изразяват това, което сме. Всичко това трябва да поднесем на Бога с разбиране. Нашето дело и преданост трябва да идват от сърцето. С всичко, което правим, да изповядваме Бога, да Му разкриваме душата и сърцето си, да му отдаваме цялото си същество! Всъщност това означава да обичаме Бога.

Затова предлагам да се запитаме дали молитвените ни слова означават за нас нещо и дали произхождат от нас или οт други хора. Също така да изпитваме себе си дали нашите слова докосват сърцето ни и съсредоточават духа ни. Ако не внимаваме в молитвените си слова, то как трябва Бог да им обръща внимание? Как може Той да ги приеме като знак за нашата обич, ако сърцето ни е немарливо? Какво може Бог да направи с малката ни учтивост при значителната ни разсеяност?

Ако се научим да употребяваме определена молитва и чрез нея да се чувстваме обзети от присъствието на Бога, тогава постепенно ще нараства в нас съзнанието за Божията близост. Тогава е безразлично дали сме между хора, дали ги слушаме, дали говорим с тях или работим сами. Съзнанието за близостта на Бога е така силно, че може да се молим и сред хората. Някои от нашите духовни писатели правят двойно сравнение. Едното е просто, семпло, обаче изразява мисленото много добре; второто е по-фино.

Един от нашите велики ръководители на духовния живот, подвижник Теофан, употребява простото сравнение. Той казва: „Бог трябва да бъде толкова близко до съзнанието ти като зъбобола!” Когато човек страда от зъбобол, той не го забравя лесно. Дали той говори, чете или чисти, пее или върши нещо друго, зъбоболът не престава и не може да бъде отстранен. По подобен начин, казва Теофан, да предизвикаме болка в сърцето си! Тук аз не мисля за физическото сърце, но за най-голямата глъбина на духа ни. Там трябва да има болка, отчаян копнеж за Бога, който в момент, в който не долавя вече близостта на Бога, извиква тревожно: „Къде е Той? Аз съм толкова самотен!”Второто, по-фино сравнение, се състои в следното: когато изживяваме голяма радост, болка или грижа, ние не я забравяме през целия ден. Слушаме хората, работим, четем или извършваме нещо, което се изисква от нас; все пак болката за загубата, радостта от нещо или добрата вест не излизат от ума ни. Същото трябва да бъде и със съзнанието за близостта на Бога. Ако чувстваме близостта на Бога напълно ясно, тогава можем да се молим дори ако същевременно бихме извършвали и нещо друго. Можем да се молим при физическа работа или когато сме заедно с хора. Можем да се молим при слушане, при разговор или при някакъв личен контакт. Разбира се, това не се постига отведнъж. Отначало трябва да потърсим благоприятните условия, за да се издигаме към внимание, към смирено поведение на сърцето. Колко лесно ставаме невнимателни и вместо да бъдем будни, ние се разсейваме по време на молитва! Затова трябва да се научим на будност в молитвата, на спокойствие, благоговейно почитане и преданост към Бога в миговете, в които можем неразполовени да пребъдваме в Господа. Само тогава моленето ще ни се удава и при други условия.

_________________________

*Из книгата на Сурожския митрополит Антоний (Блум) „School for Prayer“, London, 1971, според превода ѝ на немски език „Weg zur Meditation“, übertragen von Waltraud Herbstrit, München, 1972. Този текст е публикуван в Духовна култура, 1975, кн. 2, с. 1-6 и е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Доц. д-р архимандрит Aвксентий Живков Делипапазов

Евхаристиен канон (анафора, евхаристийна молитва)

За начало на евхаристийния канон или анафората се счита възгласът „Да стоим добре, да стоим с благоговение…“, на който присъстващите отговарят с „Благодатта на мира е хвалебна жертва…“. В този отговор думата „Елейпт“, означаваща елей, масло, сравнително рано била заменена с еднаквата ѝ по звучене „Елепт“- милост. Така се стигнало до не много ясното „Благодатта на мира…“, израз, който не се среща в нито един от древните богослужебни текстове. Истинският смисъл на този текст трябва да търсим в елея като символ на мира. Евхаристийният канон или анафората е най-важната част на литургията. Представлява дълга молитва, състояща се от няколко части, днес отделени една от друга с възгласи. Формирането на евхаристийния канон започнало в края на I век. В него ясно намира отражение учението на ранната Църква за троичността на Бога. В пролога е описана творческата деятелност на Бог Отец, анамнезата е посветена на въплъщението и изкупителния подвиг на Бог Син, а в епиклезата е подчертана освещаващата сила на Светия Дух.

Във всички източни и западни литургични чинове молитвата на анафората е отправена към Бог Отец. В нея Господ Иисус Христос е описан като жертвен Агнец представляващ падналия човешки род. Изключение прави литургията на св. Григорий Богослов. В нея молитвите са отправени към Бог Син. В някои несториански литургични чинове молитви на анафората се „колебаят“ между Бог Отец и Бог Син, което е следствие от монофизитско влияние.

Евхаристийният канон се състои от няколко части, които в различните литургични семейства са почти едни и същи, но подредени по различен начин. При антиохийските литургии този ред е: Въведителен диалог; Пролог; Ангелска песен; Следангелска песен; Установителни (учредителни) слова; Анамнеза; Приношение; Епиклеза; Следепиклеза; Ходатайствена молитва; Славословие.

Произнасянето на евхаристийния канон първоначално било извършвано само от епископи, а по-късно – и от упълномощени от тях свещеници. В една от най-ранните редакции на александрийската литургия на св.апостол и евангелист Марк от края на II век е посочено, че всички присъстващи произнасят евхаристийната молитва, повтаряйки думите на епископа.

Въведителен диалог: „Да стоим добре, да стоим с благоговение…“

Въведителният диалог е една от най-древните съставни части на анафората. За него споменава за първи път св. Иполит Римски (+235) в началото на III век.

Благославянето на присъстващите от свещеника днес се извършва с ръка или със сгънатия въздух. През византийската епоха при произнасянето на Символа на вярата двама дякони веели с рипиди над поставените на св. трапеза дарове, за да ги предпазят от насекоми. Когато броят на дяконите намалял и рипидите оптаднали от употреба предпазването на даровете ставало чрез веене с въздуха. Неправилното схващане на това веене като благословение станало причина то да бъде извършвано кръстообразно. До края на византийската епоха в нито един молитвослов не е отбелязано, че при възгласа „Благодатта на Господа…“ свещеникът благославял присъстващите с въздуха. Ако литургията е извършвана от епископ, той благославя с ръка или с кръст. Практиката свещеникът да благославя с въздуха се появила в епохата на османското владичество и днес се е съхранила предимно в гръкоезични църкви.

Призивът сърцата на присъстващите да бъдат издигнати нагоре, с известни изменения се среща във всички източни литургии. Възгласът „Да издигнем сърцата си нагоре“ е един от най-древните елементи на евхаристийния канон.Според предписанията на Иерусалимски служебник от ХII век този възглас бил произнасян с вдигнати ръце. Вероятно възгласът „Да издигнем сърцата си нагоре… “ е повлиян от предствата за богослужението, като част от небесната литургия , тоест евхаристийната жертва се принася не на земята, а на небето.

С думите „да поблагодарим на Господа…“ започвало четенето на евхаристийната (благодарствената) молитва. Заимствана е от еврейската „берака“ и близка до благодарствената молитва, произнесена от Спасителя на Тайната вечеря (Лука 22:17-19). Благодарността към Бога е характерен елемент за началото на евхаристийната молитва на всички източни литургични чинове.

Отговорът на християните „Достойно и справедливо е…“ е с нехристиянски произход. Подобни възгласи били използвани в езическия гръко-римски свят при важни събития, например при избора на император Гордиан през 237 година, при избора на приемника на блажени Августин (+430) Ираклий (23 писмо) и други. Във всички древни източни литургични чинове възгласът е „Достойно и праведно е… “ и е отправен към Бог Отец. Допълнението „да се покланяме на Отца и Сина… “ направено по-късно в двете византийски литургии, е част от тенденцията всички молитви да завършват с някоя от многобройните редакции на малкото славословие. То довело до промяна на смисъла на възгласа, тъй като заменило първоначалния смисъл на благодарение на Бога с прослава на Св. Троица.

Пролог: „Достойно и справедливо е да Те възпяваме…“

На Тайната вечеря Господ Иисус Христос, „като взе чашата и благодари…“ (Матей 26:27), тоест произнесъл благодарствена молитва, вероятно заимствана от последованието на някоя от юдейските ритуални вечери. Възможно е същата молитва да са използвали и апостолите, а по-късно текстът ѝ станал част на най-рано оформилите се литургични чинове. Основен неин мотив е благодарността към Бога за Неговата безкрайна любов и за всичко, което е сторил за човечеството. В литургичния чин описан от св. Юстин Философ (+167), също се говори за „благодарението на предстоятеля“ и за „хляба, над който е извършено благодарението“.

Прологът е начало на евхаристийната молитва. В литургията на св. Василий Велики започва с „Вечний Владико, Господи, Боже, Отче Вседържителю…“, а в литургията на св. Иоан Златоуст с „Достойно и справедливо е да те възпяваме…“. И в двете литургии тази молитва е изградена на основата на голям брой цитати от Стария и Новия Завет. Съдържанието ѝ е близко до подобни молитви от иерусалимската литургия на св. апостол Яков.

И двете молитви на византийските литургии завършват с възгласа „А небесните сили пеят…“, заимстван от виденията на пророк Исаия (6:2), пророк Иезекиил (1:4-42), пророк Даниил (7:10) и св. апостол Иоан Богослов (Откровение 4:6-8). Броят на глаголите в различните литургични чинове е различен. В двете византийски литургии са четири, а в Иерусалимската лигургия на св. апостол Яков към тях е прибането „славословят“. Почти никой от тълкувателите на литургията не коментира броя и значението на „пеят, възкликват, възгласят победната песен и казват…“. Единствено Псевдо-Герман в съчинението си „Църковна история и тайнствено съзерцание“ прави не много убедителен опит да ги свърже с четирите животни описани в Откровение 4:6-8. В различните молитвослови е отбелязано, че при този възглас дяконът удря три пъти звездицата в дискоса, че избърсва останалите по краищата ѝ частици, че прави с нея кръст и така нататък

Ангелска песен (победна песен, серафимска песен, трисвета песен) „Свет, свет, свет е Господ… „

В богослужебната традиция на Източната църква са познати три различни песнопения, известни като „ангелска песен“. Първото от тях е заимствано от Исаия 6:3 „свет, свет, свет е Господ Саваот…“. Второто песнопение, известно като „ангелска“ или „херувимска“ песен е „алилуия“ – възхвалявайте Яхве. Третата „ангелска песен“ е заимствана от Лука 2:14 „Слава във висините Богу…“. В евхаристийната молитва място намерила само първата от трите ангелски песни.

Включването на ангелската песен в състава на евхарисийната молитва станало много рано под влияние на юдейската богослужебна традиция. За ангелска песен като част на евхаристийния канон за първи път споменава Ориген (+254). Този процес започнал по времето на Ориген и завършил не по-рано от края на V век. Според други изследователи ангелската песен е една от най-древните части, оформили евхаристийния канон. Според тях още през 220 година била използвана в евхаристийната молитва на Римския епископ Сикст I (+258).

Следангелска песен „Заедно с тези блажени сили и ние…“

Някога текстът на следангелската песен бил произнасян гласно от свещенослужителя. Сравнително рано четенето ѝ започнало да става „тайно“, тоест тихо.

Предепиклеза (само при александрийските литургични чинове)

Предепиклезата е най-характерната особеност на александрийските литургични чинове. Следва непосредствено след ангелската песен. Не е изключено предепиклезата да е „подготвителна“ или „предварителна“ епиклеза, изпълваща даровете с Божествена сила, без същевременно да представлява момента на освещаването им. След края на предепиклезата даровете не са считани за осветени.

Установителни слова „Вземете, яжте, това е Моето тяло…“

Според някои предимно западни изследователи, установителните слова са ядрото, около което се е оформил целият евхаристиен канон. Фигурират във всички древни литургични чинове с малки изключения.

Тайната вечеря с учредената на нея евхаристия станала в годината на Христовата смърт, тоест в четвъртото десетилетие от началото на новозаветната епоха. Апостолите, верни на поръчението на Господ Иисус Христос, продължили да извършват в Негов спомен установеното на тази вечеря тайнство. Първите новозаветни книги, описващи събитията около Тайната вечеря, са с две-три десетилетия по-късни. С други думи, от деня на установяването на евхаристията до времето, когато се появили първите новозаветни книги, редовно били извършвани евхаристийни събрания и може да се говори дори за утвърдена богослужебна практика. Следователно текстът на установителните слова от евхаристийния канон е по-стар от новозаветните текстове. Така наречените установителни или учредителни слова не са само сведение за установяването на евхаристията, а до голяма степен отражение на съществуваща вече църковна литургична практика и нейните варианти. Текстът на учредителните слова в двете византийски литургии не съвпада напълно с този от новозаветните свещени книги. Идентични са с дадените в иерусалимската литургия на св. апостол Яков и по всяка вероятност са най-древният и оригинален текст, съхранен в богослужебната традиция на Иерусалимската църква.

В повечето ръкописи на двете византийски литургии текстът на установителните слова е уеднаквен. Различава ги практиката след всяка дума на свещенослужителя присъстващите да възгласят „амин“.

Посочването към стоящите на св. трапеза дарове при произнасянето на установителните слова е практика, заимствана от Руската църква, където на свой ред била възприета от западната. В някои гръкоезични църкви навлязла чрез прибавки, направени от римокатолици в православни служебници, отпечатвани през ХVI век във Венеция.

Анамнеза „И тъй, като възпоменаваме тая спасителна заповед…“

Думата анамнеза е гръцка и означава „възпоменание“. Формата на анамнезата в източните литургични чинове е пряко свързана с борбата на древната Църква с арианството и сродните му ереси. Необходимостта да бъде подчертано божественото в Господ Иисус Христос намерила своя литургичен израз в създаването и превръщането на анамнезата в неразделна част на евхаристийния канон.

Приношение „Тези Твои дарове от всичко…“

В двете византийски литургии текстът на приношението е един и същ: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое…“. Чинът на приношението вероятно е много древен. Произходът му е свързан със старозаветната. В известен смисъл текстът на приношението нарушава последователността на евхаристийната молитва, което дава основание на някои изследователи да смятат, че е включен в нея късно. Това предположение е малко вероятно, тъй като различни редакции на текста на приношението са част на всички достигнали до нас литургични чинове и са в пълно съгласие с разбирането на древните за литургията като дар и жертва, принесена на Бога.

Химнът „Тебе възпяваме, Тебе благославяме, на Тебе благодарим… “ станал част от текстовете на двете византийски литургии не по рано от началото на VIII век. Съществуват сведения, че дълго време бил четен, а не пят, каквато е днешната практика. По своето съдържание не е свързан с предшестващия го възглас „Тези Твои дарове…“, нито с непосредствено следващата го епиклеза.

Тропар на третия час „Господи, както пресвятия Твой Дух… „

През XIV век между православните и римокатолическите богослови започнали остри спорове относно освещаващата функция на установителните слова, при произнасянето на които според западните богослови ставало претворяването на даровете. Съгласно учението на Източната църква, това става по време на епиклезата. Повлиян от тези спорове, Александрийският патриарх Герасим II (+1710) започнал да произнася установителните слова тихо, а епиклезата – гласно. Тази практика била осъдена от Константинополският патриарх Гавриил III (+1707). Вмъкването на тропара на третия час „Господи, както пресвятия Твой Дух в третия час…“ е следствие от тези спорове. Някои изследователи го определят като „епиклеза в епиклезата“. От една страна, вмъкването му нарушава последователността на евхаристийната молитва, а от друга – той е отнесен към Божия Син, а цялата евхарстийна молитва – към Бог Отец. В нашите служебници бил включен под руско влияние. В последното издание на Служебника на български език през 1985 година този тропар основателно е изпуснат.

Епиклеза : „Още Ти принасяме тая словесна и безкръвна служба…“

Думата „епиклеза“ е гръцка и означава обръщение, възвание, призив, призоваване. В Литургиката под „епиклеза“ се разбира молитва, в която се призовава Бог Отец да изпрати Светия Дух върху служещия и предложените евхаристийни дарове – хляб и вино, които да бъдат претворени в тяло и кръв на Господ Иисус Христос. В евхаристийната епиклеза е разкрито учението на древната Източна църква за Светия Дух като освещаваща Божествена ипостас. Чрез нея се изразява освещаващата и тайноизвършителната сила на третото Лице на Св. Троица. Развитието на епиклезата като призоваване на Светия Дух следва и е в пълно съответствие с учението на древната Църква за третото Лице на Св. Троица, така наречената пневматология.

За съществуването на епиклеза като част на евхаристийния канон споменава св. Ириней Лионски (+202).

В иерусалимската литургия на св. апостол Яков, брат Господен, епиклезата е сравнително дълга и в известен смисъл може да бъде определена като класическа, тъй като послужила за основа на епиклезите на двете византийски и голям брой други литургични чинове.

В някои стари литургични паметници, поради известни съображения, като тайната дисциплина и екстатичния и харизматичен живот на Църквата през онази епоха, епиклезата или съвсем липсва, или е слабо изразена.

Най-точен за ставащото с хляба и виното е терминът „претворяване“, превръщането им в „ново“ творение – тяло и кръв Христови, без да бъде променен външният им вид. На претворяване сме свидетели и при кръщението, където стария подвластен на греха и смъртта човек става ново творение без да променя външния си вид.

Време на освещаване на даровете

Св. отци на Църквата не свързвали освещаването на даровете със строго определена част на евхаристийната молитва. Св. Ириней Лионски (+202) споменава за „епиклеза“, под която разбирал цялата евхаристийна молитва. Това е причината споровете за времето на претворяване на даровете между Източната и Западната църква да започнат сравнително късно – едва през XIV век.

Малко по-късно в православното богослужение чрез Руската църква проникнали немалко схоластични разбирания чужди на източната светоотеческа традиция. Те намерили място в Православния катехизис, където по въпроса за освещаването е отбелязано „Това свещенодействие (кръстообразно благосляване – ск. м.) е най-важно, защото именно при него хлябът и виното се претворяват в истинско тяло и истинска кръв. Друго отстъпление на Западната църква от светоотеческата традиция е приравняването на евхаристията към останалите тайнства, както и разбирането за необходимостта от наличие на тайноизвършителни думи във всяко тайнство. В този смисъл превръщането на епиклезата в тайноизвършителна формула на евхаристийната молитва в Източната църква е по-скоро неудачен опит да бъде оборено разбирането на Западната църква за тайноизвършителната функция на установителните слова. Разбирането за епиклезата като тайноизвършителна формула влиза в противоречие не само с това на източните св. отци, но и от наличието на епиклези, с които се призовава не Светия Дух, а Бог Слово (литургичен чин от молитвослова на Тмуитския епископ Серапион), Божия Агнец (етиопска редакция на литургията на Яков, епископ на Саруг) и други.

Следепиклеза „За да бъдат за тези, които се причащават…“

Следепиклезата на двете византийски литургии е твърде кратка в сравнение с тази на други източни литургични чинове. Текстът ѝ е близък с текста на следепилезата на литургични чинове от II-III век. Заимстван е от последования на Александрийската църква. В следепиклезата се изброяват плодовете на приобщаването със св. дарове. На първо място е поставена бодростта на душата.

Ходатайствена молитва „Още Ти принасяме…“.

В края на II и началото на III век окончателно се утвърдило разбирането за евхаристията като жертва, което позволило малко по-късно в нея място да намерят ходатайства както за живи, така и за починали християни. Донасянето на дарове за евхаристията от християните също било съпроводено с ходатайствена молитва за приносителите, а по-късно и за техните близки – живи и покойни. В някои александрийски литургии възгласите за принасящите дарове съвпада с времето на принасяне на дарове.

В литургичните чинове, създадени през първите три века на християнската епоха, ходатайствената молитва известна още като „обща молитва“, не е имала връзка с евхаристийния канон. Място в него намерила в литургичните чинове с по-късен произход – IV-V век. Дотогава представлявала заключителна част на синаксиса – утринното богослужебно събрание. През IV век идеите за реално присъствие на Господ Иисус Христос в евхаристията и разбирането ѝ като жертва придобили особена популярност в Сирия, Мала Азия и Палестина. Оттук една молитва била считана за толкова по-резултатна, колкото по-близо се намирала до момента на претворяване на даровете, тоест до епиклезата. От този период водят вероятно началото си първите опити ходатайствата за живи и покойни християни (вече във вид на диптихи) да бъдат включени в анафората.

Разполагането на ходатайствената молитва непосредствено след освещаването на даровете нарушило древната практика причастяването с даровете да следва непосредствено освещаването им. Ходатайствената молитва съхранила много от чертите на древната евхаристийна молитва и напомня ранните апостолски текстове от християнската древност. Ходатайствената молитва послужила като образец за порядъка на поменаването на проскомидийния чин. В различните литургични чинове съдържанието и обемът ѝ са различни. Във всички представлява най-пространната част на анафората, която при някои александрийски литургии надхвърля половината от съдържанието им.

Диптихи „Между първите помени, Господи…“

Първоначално под „диптихи“ разбирали две плочи от дърво, слонова кост, благороден метал, а по-късно и от хартия, на едната от които били написани имена на живи, а на другата – имена на покойни християни. Обичаят да се споменават имена по време на богослужение произтича от задължението на християните да се молят „един за друг“. Първото извънбиблейско свидетелство за употреба на диптихи дава Тертулиан (+230). През първите християнски векове на Изток диптихите били четени в ходатайствената молитва на анафората, като при почти всички източни литургични чинове имената били само на починали християни.

Докато на Запад в така наречения офераториум се споменават преди всичко имена на живи, на Изток диптихите като част от ходатайствената молитва включват имена на починали християни. Няма съмнение, че става въпрос за имена на енориаши, към които по-късно били прибавени и имена на починали местни епископи, управници, ктитори и други. В двете византийски литургии диптихите са част от ходатайствената молитва, нарушават нейната последователност и допринасят за обърканото ѝ съдържание.

Сравнително рано диптихите от ходатайствената молитва били заимствани и в чина на проскомидията. Става въпрос за абсолютно точно възпроизвеждане на прошения и имена на светии от диптихите в проскомидията. В по-късните си редакции диптихите се състоят от имената на три групи християни разположени в определена последователност. На първо място са имената на починалите, на второ имената на живите и на трето – тези на светиите. Към последните са отправени прошения за ходатайство и застъпничество.

Класическите образци на диптихи, съставени от две страници, на които са изписани имена на живи и покойни, са свързани с практиката на Византийската църква от началото на V век. Най-напред били поставяни имената на епископите, след това на свещениците, дяконите и така нататък. В Константинопол християните внимателно изслушвали имената от диптихите и често взимали отношение към споменаването на някое от тях. Съгласно установената практика, днес диптихите се четат в края на ходатайствената молитва и включват името на каноничния епископ или митрополит. Предстоятелят на всяка църква споменава имената на предстоятелите на всички църкви, с които е в общение.

„Въздигане“ на нафората

Нафората се нарича още „благословение“ и „антидор“, което означава „вместодарие“ или „вместопричастие“. Представлява благословен хляб, останал от просфорите след изрязване на агнеца и останалите частици на проскомидията.

След VII век символичното тълкувание на проскомидията свързало изваждането на агнеца (Господ Иисус Христос) от просфората с раждането Му. Останалата част била определена като „Богородично тяло“. Оттук молитвата, произнасяна при „въздигането“ на специално изрязана от просфора триъгълна частица, посветена на св. Богородица. Отстъплението от древната традиция – всички присъстващи на литургията да приемат причастие, както и някои други фактори, станали причина св. дарове да бъдат заменени с „вместодарие“ или нафора. Окончателно като практика благославянето и раздаването на нафора на Изток се утвърдило след ХI век.

Съгласно установената тогава практика, онези от християните, които по една или друга причина не се причастявали, получавали като своеобразна утеха нафора, заедно с богоявленска вода. На оглашени, както и на християни, на които била наложена епитимия, не била давана нафора. Съгласно разпоредбите на „Кормчая книга“, приемането ѝ трябвало да стане преди напускането на храма. Въпреки това, повлияни от древната практика християните да взимат частица от св. дарове и в домовете си, и с нея да се причастяват всяка сутрин, много християни носели нафора и в домовете си.

„Достойно е да те ублажаваме…“

Песнопението „Достойно е да те ублажаваме…“ се състои от две различни песнопения. Първото от тях „Достойно е наистина да те ублажаваме…“ произхожда от IХ век и е свързано със Св. Гора, а второто „По-честна от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите…“ – вероятно от IV век.

Песнопението „Достойно е…“ е създадено по образеца на песнопението „Достойно и справедливо е…“ от началото на евхаристийния канон. Произходът му е свързан с монашеска килия, разположена недалеч от Карея, административния център на Св. Гора. Живеещият в нея послушник Гавриил бил посетен от архангел Гавриил, който му дал текста на „Достойно е…“ и му наредил тази песен да бъде пята от всички християни.

Песнопението „По-честна от херувимите…“. За негов автор е сочен св. Козма, епископ на град Маюм. Скоро след съставянето му песнопението „По-честна от херувимите…“ било включено като припев на девета библейска песен на канона „Душата ми величае Господа…“. По-късно било прибавено към песнопението „Достойно е…“ и включено в текста на византийската литургия на св. Иоан Златоуст.

Песнопението „Достойно е…“ (в литургията на св. Василий Велики „Заради тебе се радва всяка твар…“) е сред изменяемите части на литургията. На по-големите празници вместо него се пеят така наречените задостойници. Състоят се от припева и ирмоса на девета песен на празничния канон. На Рождество Христово задостойникът е „Тайнство странно и преславно…“, от Пасха до Петдесятница – „Ангел възкликна…“ с ирмоса „Тържествувай, тържествувай, нови Иерусалиме…“.

Славословие „И дай ни с едни уста…“

Евхаристийните канони на повечето източни литургични чинове завършват със славословие и по-рядко с молитва и малка ектения. Двете византийски литургии не са изключение.

_____________________________

*Източник – http://pbfvt.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, архимандрит доц. д-р Авксентий Живков Делипапазов. Източник – http://bg-patriarshia.bg.

Кратки бележки

Архимандрит Авксентий

Всички известни от дълбока древност последования на Божествената литургия са единни по отношение извършването на св. Евхаристия и се различават само в подробности. Под благодатното въздействие на Светия Дух апостолите свободно разкривали в чинопоследования същността на Божествената литургия. С такава свобода се ползвали и приемниците на апостолите – църковните пред- стоятели, както в обилните на благодатни дарове времена, така и по-късно, когато извънредните дарования в Църквата се прекратили и чинът на извършване на св. Литургия се предавал от поколение на поколение и все още не бил записан. Така възникнала разлика в извършването на св. Литургия не само между отделните поместни църкви, но и вътре в една и съща църква[1].

С течение на времето се оформили две големи литургични семейства:

А. Източно, разделено на:

– Александрийска група (египетски и етиопски тип Литургия)

– Антиохийска група (включва около шестнадесет литургични типа, от които по-известни са византийският, маронитският, арменският, несторианският, сиро-халдейският и други) и

Б. Западно, също включващо множество типове литургии (римски, келтски и други).

Литургичното последование, достигнало до нас под името „Литургия на св. апостол и евангелист Марк, ученик на св. Петър“, е една от най-главните и най-стари литургии на Египетската и Александрийска църква. Тясно свързана с този географски район, тя се оформя като типичен представител на александрийския тип Литургия и като оригинален текст или в превод е употребявана от създаването ѝ до ХII-ХIII век. Извършвана е лично или е споменавана в писанията на множеството св. отци и църковни писатели, като св. Атанасий Велики, св. Макарий, св. Кирил Александрийски, Созомен, Евагрий[2] и други. От Египет употребата ѝ се предава в Синай, Етиопия и православните общности в южната част на Италия и остров Сицилия. Паралелно с Литургията на св. апостол Марк са били в употреба и другите две александрийски литургии – на св. Василий и на св. Григорий, а също и Иерусалимската литургия на св. апостол Яков, както и двете византийски литургии – на св. Василий Велики и на св. Иоан Златоуст.

Последни сведения за използването на Литургията на св. апостол Марк от православните християни в Египет намираме в гръцки и коптски писмени паметници от края на XII и началото на XIII век (писмо на Теодор Валсамон към Александрийския патриарх Марк)[3].

Произхода на Литургията на св. апостол, Марк трябва да търсим в първите християнски векове. С цел да получи по-голяма тежест и авторитет, за неин автор се сочи св. апостол и евангелист Марк – основател и първи епископ на Александрийската църква. Белези за нейната древност лесно могат да бъдат различени в достигналия до нас текст. Особено характерни са молитвите и прошенията, предполагащи гонения на християните („… враговете на Църквата Си, Господи, както винаги, така и сега смири…“). Типични за тази Литургия са и някои текстове, тясно свързани с географските и климатични особености на районите, в които е била използвана. Към тях можем да причислим специалните молитви за Александрийския папа (патриарх), за разливането на водите на река Нил, а също многократно призоваваното застъпничество на покровителя на Александрия – св. апостол Марк.

Несъмнено видът, в който е стигнала до нас Литургията на св. апостол Марк, се различава много от първоначалния. Многовековната ѝ богослужебна употреба е станала причина за множество промени, прибавки и разместване елементите на оригиналния текст. Това прави възстановяването му изключително трудно. Допълнителни трудности поражда и липсата на ръкописи, съдържащи пълния текст на Литургията отпреди XI век. Големите изменения, претърпяла Литургията на св. апостол Марк, се дължат главно на две причини:

1. Естественото развитие, което претърпява с течение на времето всяко литургично последование и

2. Силното влияние на литургиите от Антиохийската група и най-вече на двете византийски литургии[4].

Последното намира своето историческо обяснение в отслабване силата и влиянието на Александрийската патриаршия и засилване зависимостта на египетските християни от Константинопол. В запазените ръкописи никак не е трудно да бъде проследен процесът на „византиниране“ на египетския тип Литургия и по-конкретно на Литургията на св. апостол Марк.

По известни ръкописи, съдържащи частично или изцяло Литургията на св. апостол Марк, са следните:

1. Ръкопис, съхраняван в Университетската библиотека на град Месина (Италия) под номер Gr 177, съдържащ непълен препис от Литургията на св. апостол Марк, от средата на ХII век. Произхожда по всяка вероятност от Синай.

2. Ватикански кодекс под номер Gr 1970, открит в гр. Росано, Южна Италия, в манастира S. Maria del Patire, където е бил писан през XII век. Съдържа пълния текст на Литургията на св. апостол Марк и по него е направена първата ѝ публикация от Й. де С. Андреа в Париж през 1589 година.

3. Ръкопис от Ватиканската библиотека под номер Gr 2281, писан в Египет или Синай през 6715 (1207) година. Бил е използван в Патриаршеската катедрала в Александрия.

Споменатите дотук три ръкописа са били издадени в паралелни колони от С. A. Swainson през 1884 година[5].

4. Ръкопис от ХII-ХIII век, съхраняван в библиотеката на Синайската архиепископия. Непълен.

5. Два ръкописа, съхранявани в библиотеката на Александрийската патриаршия (под номер 173/36), публикувани от Н. Кефалá в Атина през 1955 година и от Т. Мосхонá в Александрия през 1960 година.

6. Ръкопис от XI век, съхраняван в библиотеката на Великата Лавра на Св. Гора (149), съдържащ, освен части от Литургията на св. апостол Марк, и прочутия Евхологий на епископ Серапион.

7. Ръкопис, съхраняван в Националната Парижка библиотека. Датира от XIV век и съдържа и трите александрийски литургии. В полетата му е даден и преводът им на арабски.

Условно можем да разделим известните ръкописи на три групи: първата съдържа най-старите запазени форми на Литургията, втората включва най-новите, а третата представлява междинна форма и е послужила за основа на критичните ѝ издания.

Литургията на св. апостол Марк е достигнала до нас и под формата на два древни превода на коптски език – един под името на св. Кирил Александрийски и втори, предназначен за употреба в Етиопската църква. И в двата превода не липсват по-късни корекции и допълнения. Освен това гръцкият текст на Литургията на св. апостол Марк е имал шанса да бъде съхранен, макар и частично, на папирус и пергамент, датиращи от периода между IV и VI век. Съхраняват се съответно в Библиотеката на Страсбург (Gr 254), Британския музей и Библиотеката на Манчестър (номep 465).

От деня на първото си издаване в Париж през 1589 година Литургията на св. апостол Марк е претърпяла множество преиздавания с различни научни достойнства. Заслужава да се спомене забележителният труд на G. Е. Brightman „Liturgies Eastern and Western“, Оксфорд, 1896. От православна гледна точка значение имат изданията на Кесарийския митрополит Амвросий (Ставрину) „Άι αρχαιοταται καί αί συγχρονοι λειτουργιαι“ Цариград, 1921, а също издадената в Санкт Петербург през 1897 година от А. Петровский „Апостолские литургии Восточной церкви“. Като „Литургия на св. Кирил“, Литургията на св. апостол Марк е публикувана и от архимандрит Порфирий Успенский в Санкт Петербург през 1856 година в сборника му „Вероучение, богослужение, чиноположение и правила церковнаго благочиния египетских християн (коптов)“.

Като типичен представител на египетския тип Литургия, Литургията на св. апостол Марк има следната структура:

1. Молитвено приготовление на всичко необходимо за богослужението.

2. Молитва за благославяне на кадилницата (тамяна).

3. Четене на Апостол и Евангелие.

4. Молитва за целия свят.

5. Братско целование.

6. Прослава на Божието съвършенство.

7. Възпоменание на сътворението и грехопадението на прародителите.

8. Възпоменание на въплъщението на Сина Божи и установяването на Тайната вечеря.

9. Призоваване на Свeтия Дух не само над св. Дарове, но и над вярващите.

10. Изпросване от Бога на различни духовни и телесни блага.

11. Молитвено общение с всички светии.

12. Молитва за починалите.

13. Молитвата „Отче наш“.

14. Молитва за опрощаване на греховете.

15. Подготовка за св. Причастие.

16. Причастяване със Св. Тяло и Св. Кръв Христови.

17. Благодарствени молитви след св. Причастие.

18. Отпуст[6].

По-късно към текста на Литургията на св. апостол Марк е включен и Символът на вярата.

Както вече споменах, Литургията на св. апостол Марк е била употребявана от православните християни в Египет докъм края на XII век. Оттогава извънредно рядко се служи от Александрийския патриарх или някои от подведомствените му архиереи обикновено във връзка с честването паметта на св. апостол Марк. Служи се още в някои от православните висши богословски учебни заведения с учебна цел. Под името „Литургия на св. Кирил Александрийски“ се служи и до днес в Коптската църква. Това става ежегодно на Велика събота, а също и при други тържествени случаи.

___________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 3, с. 10-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Настольная книга священослужителя, том I, Москва, 1992, с. 377-388.

[2]. Ροδοπουλου, αρχιμ., Παντελεημον, Ηαναφορα της λειτουργιας τον Αγιου Μαρκου, Θεσσολονικη, 1959, σ. 9-10.

[3]. Ροδοπουλου, αρχιμ., Παντελεημον, цит. съч., σ. 9.

[4]. По-подробно за навлизането на елементи от византийския тип Литургия в александрийския, вж. Τρεμπέλα, Π. Ν., Λειτουργικα τυπα αιγίπτου καί ανατολης, Αθηναι, 1961, σ. 56-58.

[5]. Swainson, C. A., The Greek Liturgies shiefly from original authorities, Cambridge, 1884.

[6]. Успенский, архим., Порфирий, Вероучение, богослужение, чиноположение египетских християн (коптов), Санкт Петербург, 1856, с. 117-118.

Изображение: авторът, архимандрит доц. д-р Авксентий Живков Делипапазов. Източник – http://bg-patriarshia.bg.

„Господи, научи ни да се молим“ /Лука 11:1/

Начало на нашето спасение е молитвата: тя е най- великото благо на земята, дарувано ни от нашия Създател; тя е благоговейно устремяване на човешката душа към Бога или сърдечна беседа на човек с Бога, по време на която човек е пред Бога, намиращ се невидимо при Него, и излива пред Него чувствата на своята душа. В Стария и Новия Завет има много указания за необходимостта от молитвата, за нейното огромно значение, което напълно се потвърждава с примерите на Спасителя и Неговите апостоли, прекарващи дни и нощи в молитва. С молитва ние можем всичко да измолим от Господ, и затова тя е наречена майка на всички добродетели. Ако желаем да се утвърдим в някаква добродетел или да се избавим от лоши навици, суетни увлечения и прочее – всичко това се постига с молитва. Молитвата е ангелско дело: както светите ангели непрестанно славословят Господ, така и ние, грешните, трябва ден и нощ да викаме към Господа от дълбочината на сърцето си, да изливаме пред Него нашите моления в скърби и радости и във всички събития на нашето земно съществуване да прибягваме към Него, нашия Спасител, при Него да търсим помощ и утешение, защото Той е единственият Утешител на душата. Без Него в никого и в нищо няма да намерим нито отрада, нито прибежище, нито спасение.В живота на човек няма нищо по-скъпо от молитвата: тя и невъзможното прави възможно, трудното – леко, неудобното – удобно. Молитвата е толкова необходима за човешката душа, колкото въздухът за дишането или водата за растенията. Който не се моли, той се лишава от общуване с Бога и се уподобява на сухо, безплодно дърво, което отсичат и хвърлят в огън (Матей 7:19). Който не се моли, той не получава Божието благословение за своите дела, според казаното: „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ“ (Псалом 126:1).

Нещастие е за слепеца, че не вижда светлината, но много по-голямо нещастие за християнина е да изгуби разположение към молитвата, да лиши своята душа от божествената светлина: в такава душа се въдворява мрак, а след излизането ѝ от тялото, тя ще наследи вечния мрак.„Когато отиваме да застанем и заговорим в молитва на нашия Цар и Бог – казва свети Иоан Лествичник, – да не пристъпваме към това неподготвени, да не би да ни види отдалече нямащи оръжия и без облекло, прилично за среща с Царя, и да заповяда на Своите раби и служители да ни вържат, да ни отхвърлят далече от Неговото лице, да раздерат хартията, на която са написани нашите прошения и я хвърлят върху лицето ни; и за това, когато пристъпваме към беседа с Бога, трябва да отхвърлим от себе си всичко житейско, да не обръщаме внимание на никакви помисли, които по време на молитвата възстават с особена сила“.

Човек, когато се моли, е също като войн на бойното поле; това е времето на придобиване скъпоценни минути на духовно купуване за този, който противодейства на врага и без да обръща внимание на неговите внушения, усилва молитвата, труди се, подвизава се, призовавайки на помощ Вдъхновителя на подвизите – Господ. Вражеските изкушения по време на молитвата са безчислени: той в тези минути ни напомня такива житейски дела, изпълнението на които ни се представя като необходимо и неотложно, а неизпълнението им – като свързано със съществени загуби. Но ако искаш твоята молитва да бъде чута, не обръщай внимание на нищо, а за това, което ти е наистина необходимо, Божията благодат ще ти напомни и след молитвата. А дори и да се случи нещо да се забрави и да се претърпи от това някаква вреда в житейските дела, то тъй като това е станало заради Бога, Той, Всеблагият, ще въздаде за това стократно. Бъди по време на молитвата глух, сляп и ням към всичко и всички, освен към Бога. Началото на молитвата, според свети Иоан Лествичник, се състои в това да прогонваме помислите при самото им появяване; средата е това състояние, когато нашият ум не се разсейва от помисли, а съвършенството на молитвата се състои в устремяването към Бога на цялото наше същество.Ставайки от сън, първата ти мисъл да бъде благодарение на Бога. С тази мисъл отивай на сън, имайки на ум, че твоето легло може да стане и твой ковчег. Прощаването на обидите, даже и на най-тежките, е необходимо за успеха в молитвата, помнейки думите на апостола: „Слънце да ви не залязва гневни“ (Еф. 4:26).

Ангел Божий открил на един от монашестващите следния богоприятен начин на молитва: „Преди всичко да принесем на Бога искрена благодарност; след това да изповядаме своите грехове с искрено покаяние и накрая да представим на Небесния Цар нашите прошения“.

Виждаме от светото Евангелие, че съдията изпълнил молбата на вдовицата, убеден само от нейната упоритост (Лука 18:5); също и един човек, който в началото отказал на молбата на своя приятел, но когато този не си отивал и продължил да го моли, то той накрая отстъпил на неговата настойчивост. С тези притчи Господ ни учи как трябва да постъпваме, за да получим просимото.

Кое може да е по-блажено от това, да се прилепим към Господ и да сме постоянно заедно с Него? „Който се занимава с някаква работа – казва свети Иоан Лествичник, – и когато настане време за молитва, той продължава да върши работата, той бива осмиван от бесовете, защото тези крадци се стараят чрез времето за други дела да ни лишат от молитвата. Изоставянето на молитвата причинява на душата невидима смърт. Прилягайки към молитвата, бъди и много милостив, чрез тази добродетел още тука ще получиш стократно и ще наследиш вечен живот, а бидейки свързан със страстта на сребролюбието, няма да можеш никога да се помолиш чисто. Не оставяй молитвата дотогава, докато нейният огън и водите от сълзи сами по себе си не си отидат, защото, може би, друго такова време за прошка на твоите грехове в целия си живот няма да получиш. Ако ти си изпитал сладост от някои думи на молитвата, продължавай ги, защото тогава твоят Ангел-пазител се моли с тебе. Свети Нифонт веднъж видял някакъв монах, който, вървейки, си казвал молитвата, а тя като огнен пламък излизала от душата му и достигала до небесата – монахът вървял съпровождан от Ангела, държащ в ръцете си огнено копие, с което прогонвал бесовете от монаха.Свети Макарий Велики обяснява с пример по какъв начин Господ ни дава дара на молитвата заради нашето старание да се молим: „Макар малкото дете – казва той – и да не може да направи нищо, но то движи ръце и крака, плаче и на майката ѝ дожалява за него, тя се радва, че детето с усилие и плач я търси и понеже детето не може да дойде при нея, то тя сама, поради любовта си към младенеца, идва при него и с голяма нежност го взима, приласкава и храни. Същото прави и човеколюбивият Бог с душата, която Го търси“.

„Непрестанно се молете“, казва свети апостол Павел /1 Сол. 5:17/. „Молете се да не паднете в изкушение“, ни казва Христос /Лука 22:40/. Непрестанната молитва не се заключава само в това да се молим непрекъснато с уста, а трябва постоянно да помним за Бога и да Го съзерцаваме винаги пред себе си. Той е, Който наблюдава всичките ни дела, намерения и мисли, поради това по време на всякакви занятия трябва да се приучаваме по-често мислено да произнасяме Иисусовата молитва: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния“. Или: „Пресвета Богородице, спаси ме“. За Иисусовата молитва от светите отци има изложени подробни ръководства в книгата „Добротолюбие“ и в други съчинения.

Каквото и да правиш, ти при всяка възможност по-често призовавай Божието име, за всичко благодари на Бога, за радостите и скърбите, тъй като всичко ни се изпраща за наше добро. Тогава ще се освети целият ти живот и ще стане непрестанна молитва.

Няма да оставим без внимание ежедневно произнасяните от нас думи в молитвата „Отче наш“: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ /Матей 6:12/. Подобно на това е казано също и на друго място в светото Евангелие: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Матей 6:14-15). Следователно, ако ние имаме срещу някого в сърцето си злоба, то, докато не се помирим, нашата молитва ще е безплодна.

Ако с някого сме се скарали, но сме уверени в своята правота, ние винаги трябва първи да търсим помирение, но ако и след всичко това тези, които са ни оскърбили не пожелаят да се помирят с нас, тогава ние вече няма да носим отговорност пред Бога, защото искрено сме желали и търсили помирението.Трябва да се молим не само тогава, когато сме разположени към молитва, но да се молим и тогава, когато не ни се иска да се молим, когато леност, сънливост, грижи, суети и прочее ни отдалечават от молитвата; и ако въпреки цялото това пълчище ние се молим, подвизаваме се, принуждаваме се, борим се със себе си, то такава молитва ще премине небесата и ще достигне пред престола на Господа.

Необходимите и главни условия при молитвата са: съвършена преданост на Божията воля, съзнаване на своето крайно недостойнство и греховност и най-искрено желание да изправим своя живот, а повече от всичко – незлобие. Ако и да се случи, че някой проси и не получава, то това не означава, че неговата молитва остава нечута, а защото по Божие усмотрение молещият се бива изпитван в търпение и после, когато търпението му издържи докрай, тогава в още по-голяма степен той получава просимото. В молитвата трябва да сме търпеливи: измолването от Господ на едни или други блага е дело на не един ден. Светите отци целия си живот са прекарвали в молитва и покаяние и накрая са получавали Божията благодат. Някои се молят и не получавайки просимото, охладняват в молитвата. Но, може би, Божията милост е била вече близко до тях, когато те са изоставили молитвения труд. Случва се и така, че ние искаме и не получаваме исканото затова, защото то не би ни било в полза.„Просите, а не получавате, защото зле просите, – за да го разпилеете във вашите сладострастия“ (1 Иак. 4:3). „Колкото и да са големи твоите грехове, моли се, не се отчайвай, помни какво е казал Господ: „Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля. Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствате, меч ще ви изтреби; защото устата Господни говорят“ (Исаия 1:18-20).

Но понякога се случва и така, че Господ промислително оставя без изпълнение молитвите на Своите раби. Така например: великият Моисей Боговидец се молел да му бъде дарувано да влезе в обетованата земя, но не бе чут. Молел се Давид, усилвайки своята молитва с пост, в пепел и сълзи, за запазване живота на болния му син, но Господ не благоволи да изпълни неговото прошение. Да се смирим под всемогъщата Божия десница, предавайки се изцяло на Неговата света воля, която понякога оставя нашите моления неизпълнени, но по този начин приготвяйки ни в бъдещето по-добра участ.

Веднъж попитали свети Макарий Велики как да се спасим. Той отговорил: „Братя, да се преклоним пред Господ и да плачем за нашите грехове. Тези малки сълзи ще остудят огнената геена, защото грешниците, които не се каят и не плачат сега, на онзи свят ще плачат и ридаят като младенци и сълзите им ще изгарят техните тела като огън, но няма да им донесат никаква полза“.Някои се молят дълго, но не чувстват сърдечна топлина, а други скоро получават благодатно утешение. Различното действие на благодатта в това отношение ни навежда на мисълта за мъдрото Божие домостроителство: ако дарът бъде получен без труд, то ние невинаги го ценим и лесно го губим, а придобитото чрез усилни трудове пазим като скъпоценно съкровище. Колкото и да е богоугодно, според нашето мнение, молитвеното ни прошение, колкото и да е голяма нашата скръб, от  избавянето от която ни е лишил Господ, но изпълнението на нашето прошение трябва да предоставим напълно на Божия промисъл, помнейки думите на божествения Изкупител: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39). Ето висок образец на най-съвършена молитва, в която е изразена безпределната предаденост на Божията воля! В случай на особени потребности трябва, според примера на Спасителя, да се молим до три пъти, както Той се е молел в Гетсиманската градина преди Своите страдания.

За обременен от страдания човек няма по-добро успокоение от молитвата! „Страда ли зле някой между вас, нека се моли“ (1 Иак. 5:13). Ако беседата с приятел ни утешава в скръбта, то много повече – беседата със Самия Създател, истинския Успокоител на душата! С труд се придобива навикът към внимателната неразсеяна молитва, и когато той бъде усвоен, то молитвата става извор на духовно утешение.Да не пропуснем и това, че при молитвата трябва да се осеняваме с кръстния знак, което е апостолско установление. Осеняването трябва да се извършва правилно, а не както някои, които като че ли се срамуват от Кръста Господен. Небрежното прекръстване оскърбява Господ и се вменява в грях на молещия се. Следователно не само няма никаква сила, но още и радва бесовете, а трябва да служи като непобедимо срещу тях оръжие, защото дяволът трепери от кръста и в страх бяга, не можейки да изтърпи да гледа силата му, изгарян от него като от огън. Светците със силата на кръста Христов лекували болни, възкресявали мъртви, без вреда изпивали смъртоносна отрова, минавали през огън и вода, а сегашните християни, подстрекавани от лъжлив срам, влизайки в дом или сядайки на обяд, даже и не мислят да се прекръстят, като че ли те не знаят какво е казал Господ: „Който се срами от Мене и от думите Ми, от него ще се срами Син Човеческий, кога дойде в славата Своя и на Отца, и на светите Ангели“ (Лука 9:26). Не е ли крайно безумие, не е ли тежко ослепение на душата да се срамуват от Господа и своя Създател, да се срамуват от честния животворящ Негов кръст? Този кръст, чрез който ние сме спасени и на който е пролята безценната кръв на нашия Изкупител. Да вникнем в следното: когато ние се осеняваме с кръстния знак, тогава между нас и небесния ни Отец виси на Кръста разпнат нашият Спасител. Тогава пред божествения поглед на Всевишния предстои не нашето позорно лице, покрито с греховно безславие, но венчаната с трънен венец глава на Богочовека; не нашето коварно сърце, изпълнено с всякакви нечистоти, но прободените ребра на нашия Изкупител; не нашите нечисти ръце, непрестанно извършващи беззакония, но прикованите към Кръста пречисти длани на Всеправедния Христос. Въоръжени със светия кръст, мъчениците отивали на най-страшни мъчения, като че ли в чужди тела, търпели с възторг като ликуващи. Един от най-древните писатели на християнската Църква свидетелства, че тогавашните християни, следвайки апостолското предание, при всяко действие или движение, се осенявали с кръстния знак: при влизане, обличайки се, при миене, преди и след трапеза, запалвайки огън, лягайки си, сядайки – казано накратко, при всяко действие.

Да завършим нашето слово с топла молитва към нашия Спасител Господ Иисус Христос: „Многомилостиви Господи! Удостой ни с божествения дар на светата молитва, която се пролива от дълбочината на сърцето; събери нашия разсеян ум, за да се стреми винаги към Тебе, нашия Създател и Спасител; пречупи разпалените стрели на лукавия, които ни откъсват от Тебе; угаси пламъка на помислите, който по-силно от огън ни изгаря по време на молитва; осени ни с благодатта на Твоя Свети Дух, за да Те обичаме до края на нашия живот, Тебе едничкия да обичаме с цялото си сърце, с цялата си душа и мисъл, и с всичките си сили, и в часа на раздялата на нашата душа от тялото, о, Иисусе Пресладкий, приеми в Твоите ръце нашия дух и си спомни за нас, „кога дойдеш в царството Си!“ (Лука 23:42). Амин.

Ловчанска св. митрополия, м. януари, 2013 година

_______________________

Източник http://www.bg-patriarshia.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru