Боян Пиперов

Вместо предговор

Между многото и интересни книги, които покойният професор Ганчо Ст. Пашев е събирал в течение на много години, попаднах на една, на чиято задна страна стоеше само надписът „Разни съчинения“. Книгата съдържа отделни статии на различни теми. Статиите, вероятно, са из различните стари руски богословски списания. Една oт тях носи заглавие „Иосифъ Флавий и его отношение къ Библии“, А. Воскресенский. Както можах да установя впоследствие oт друго съчинение, тази статия е била печатана в списание „Православенъ собеседник“, 1900 година, №11, с. 1-46.

Прегледах написаното по този въпрос с интерес. Открих оригинални мисли. Реших да проследя и аз този въпрос. Не е тук мястото, нито пък си поставям за задача да разглеждам споменатата статия на А. Воскресенский по съдържание, метод и изпълнение. Но не може да не се отбележи, че тя е слаба откъм факти и система в изложението. Дадените цитати из съчиненията на Иосиф Флавий, без да е посочено oт кое издание са взети, са почти всички неточни в сравнение с даденото в критичните издания на гръцкия текст на тези съчинения. Също и много oт бележките са означени погрешно и по най-разнообразен начин, което затруднява намирането им в съответните съчинения на Иосиф Флавий. Споменават се погрешно собствени имена на древни автори, без да се поставят в здрава прагматична връзка с разглеждания въпрос и по този начин те остават изолирани и изглеждат излишни. Не бива да се пропуска обстоятелството, че във връзка с поставения за разглеждане въпрос oт времето, когато е писана статията на А. Воскресенский досега е изминало повече oт половин век, та биха могли да се посочат много нови факти, или пък старите да се разгледат в по-нова светлина.

Използвал съм oт статията на А. Воскресенский доста материал, но като подсещане и повод да спра вниманието си върху този интересен и досега за библеиста въпрос – Иосиф Флавий изрично отбелязва, че си поставя за цел да изложи в съчиненията си всичко така, както го намира написано в Свещените Книги, без да прибавя или съкращава нещо. Като имали предвид дълговековното преклонение пред авторитета на Иосиф Флавий, неговата ученост и признанието му за изряден и точен историк oт страна на римските императори, мнозина стари и по- нови писатели са предлагали изправянето на някои места oт Масоретския текст или гръцкия му Превод на 70-те да става именно според Иосиф Флавий. Това обстоятелство най-вече ни задължава да се спрем по-внимателно върху живота, литературната дейност и отношението на Иосиф Флавий към Старозаветните Писания, а така също да изясним, доколкото е възможно, причините и вътрешните подбуди за малко по-особеното му отношение към тези Писания. Тогава, може би, ние ще се отнасяме малко по-сдържано и по-критично към съчиненията на Иосиф Флавий, които използваме така обилно като извори на историко-археологичен материал за библейското богословие.

При настоящата си работа можах да имам подръка критичното издание на гръцкия текст на трудовете на Иосиф Флавий, под надслов Flavii Josephi opera omnia post Jmmanuelem Bekkerum recognovit Samuel Adrianus Naber, Lipsiae, 1888-1896 (в 6 тома) и немския превод на същите трудове под надслов Georg Cotta, Flavii Josephi sämtliche Werke, Tübingen, 1736. Гръцкият текст на съчиненията на Иосиф Флавий е издаден изискано и критично на немски и oт Bened. Niese, Berolini, 1887-1894.

І. Кратка биография на Иосиф Флавий

Върху главите на малко велики хора се е застоявал лавровият венец на земната слава така дълго, както върху главата на юдейския историк Иосиф бен Матия (син на Матия, тоест Матиев), наречен Флавий. Нито заслужените критики върху грамадния му труд, нито тенденциозните намеци и твърдения за незадоволителния интегритет на някои места oт писанията му, нито пък привнесените oт изминалите векове нови данни за описаното oт него време са могли да отнемат правото му да бъде високо ценен първоизвор за еврейската история след Библията. Само Иосиф Флавий осветлява историческия друм, по който са минали юдеите в продължение на последните два века oт своето съществуване като народ: oт времето на свободолюбивите Макавеи до разрушаването на Иерусалим (69-70 година след Христа). Затова и неговото име неизбежно изпъстря всеки историко-археологичен труд, който засяга юдейската история, особено за първите векове преди и след Христос. Това обстоятелство ни налага да спрем поглед върху живота на този виден мъж oт древността.

За живота и дейността на Иосиф Флавий узнаваме изключително oт съчиненията му „Живот“ и „Юдейската война“. Oт последното съчинение за биографията на Иосиф са oт значение ІІ 20, 21; ІІІ 4, 6, 7, 8, 9; V 9, 13; VІ 2; VІІ 11[1].

Иосиф бен Матия е роден в Иерусалим през първата година oт царуването на римския император Кай Калигула (37-41 година), тоест в 37 година след Христа. По баща принадлежал към свещенически род, а по майка – към прочутия царски род на Макавеите или Асмонеите[2]. За времето си Иосиф получил солидно образование и то не само юдейско, но и гръцко. Oт съчиненията му, написани на гръцки език и изпъстрени с цитати oт гръцки писатели-историци, се вижда, че той владеел и използвал отлично гръцкия език, макар и да не можел да говори съвсем свободно на него. Сам Иосиф говори за себе си: „Имам признанието на моите едноплеменници, че се отличавам твърде много oт тях по отношение на родната ни наука; че добре зная гръцки език, макар и обичаят в моята страна да не ми е позволил да придобия възможност да говоря чисто на него; защото сред нашия народ не са уважавани онези, които са изучавали езика на повече народи, понеже се мисли, че това е еднакво достъпно за робите и знатните; у нас се счита за мъдрец само онзи, който е изучил Закона и е способен да изтълкува смисъла на Свещените Писания“ (Древности, ХХ 11, 2). Изглежда, че по времето на Иосиф Флавий строгите Моисееви наредби за опазване светостта на единия Яхве и чистотата на народа oт езически и чужди влияния ще са били още стриктно спазвани под влияние на повишения патриотизъм. Трябва да се предполага, че Иосиф бил добър познавач и тълкувател на Закона, но пък надали до такава степен, че да се е налагало, както сам той ни се представя (Живот, § 2), щото към него да прибягват за разяснение на Закона първосвещеници и знатни люде oт Иерусалим, докато бил още 14-годишен. Още oт времето на сирийските войни (II-ри век преди Христа), когато стремежът за запазване на юдаизма от нападките на елинизма нараства сред юдеите, закипява силно раздвижване за изпълнение на Закона и ограждането му със свята неприкосновеност.

Последвалите политически бедствия подпомогнали да се разрасне още повече привързаността към Закона. Чрез усърдното му изучаване, тълкуване и спазване народът се стараел да получи прошка oт Бога, а след това да възвърне и политическата си свобода. Вследствие на това се появили ред равински школи, възгласявани oт учители като Гамалиел І или Старши, танаит, когото oт уважение наричали „раббан“ (нашият учител); Симеон бен Гамалиел ІІ, председател на Синедриона; Йоханан бен Заккай, наричан раббан, живял преди и след разрушението на Иерусалим и други. При това обстоятелство едва ли може напълно да се вярва на Иосиф, че по това време „само двама или трима човеци могли да използват плода oт своята работа“ при тълкуването на Закона, в числото на които, по всяка вероятност, той поставя и себе си (Древности, ХХ 11, 2).

Иосиф Флавий се отличавал с подчертана природна любознателност. Така само можем да си обясним факта, че той още oт 16-годишна възраст търсил истината сред съвременните му юдейски идеологии, като ги изучавал и ставал последователно член на трите тогавашни главни партии-секти: фарисейската, садукейската и есейската. Въпреки това, сведенията за тях в неговите съчинения невинаги са особено изчерпателни и съвсем точни. Така например, като се приспособява на места към разбиранията на гърците, той приравнява фарисеите със стоиците (Юд. Война, ІІ 8, 14; Древности, ХVІІІ 1, 3). Иосиф не пропуснал да кали и духа си. Цели три години прекарал като аскет под ръководството на някой си пустинник Ванус (Живот, § 1-2). Но насоката и учението на Фарисейската школа най-вече допадали на неспокойния му и амбициозен дух и 19-годишен той завинаги влязъл в редовете ѝ.

Влиянието му сред обкръжаващите го бързо расте и го изтиква напред. Той е търсен и посочван представител и закрилник на сънародниците си. На двадесет и шест години го виждаме в Рим (през 64 година) като защитник на неколцина юдейски свещеници, обвинени още през времето на прокуратора Л. Антоний Феликс (52-60 година) и отправени към Рим във вериги. В римската столица Иосиф, благодарение на някой си евреин Алигул – актьор при двора на император Нерон – успял да бъде представен на Нероновата жена Поппея. Тя се застъпила за юдейските свещеници и измолила прошка за тях. Будното око на бен Матия схванало точно и проникнало дълбоко в целия блясък и сила на римския двор, в живота и порядките в него. Иосиф се убедил в едно – чрез силата на Рим юдаизмът би се запазил и укрепнал по-леко, защото би се възползвал oт придобивките на гръко-римската култура и би бил сигурен под защитата на римската власт. Така само можем да си обясним факта, че след завръщане в отечеството си Иосиф не се обявил срещу римляните, макар и въстанието срещу Рим да било вече в ход, а се присъединил към миролюбивата партия (Живот, § 4). Здраво привързан към религията и традициите на великите си отци, той бил убеден, че малка Юдея не ще издържи една борба с колоса Рим.

Но, превратни са пътищата на съдбата! Трудно можем да вникнем дълбоко и всеобхватно в стремежите и подтиците на един човек като Иосиф Флавий, живял тъй отдавна. Можем само донякъде да изясним причините на действията му по ония прояви, за които намираме сведения в неговите съчинения, но които, да не забравяме, получили одобрението и на юдейските врагове. Запазените oт Иосиф сведения за самия себе си ни поставят в затруднение да обрисуваме духовния му образ ясно и категорично. Той действа ту като родолюбец, ту напълно под влияние на Рим; той е юдейски историк, но Рим издига паметник в негова чест; отчаян защитник на юдейството oт чужди нападки, но сам отстъпващ oт основите на Закона…

Прочетете още „Иосиф Флафий и отношението му към старозаветните писания*“ →

Герхард Крол

Св. евангелист Матей съобщава, че Спасителят се е родил „в дните на цар Ирода“ (Матей 2:1). Този цар получил прякор „велики“. Според юдейския историк Иосиф Флавий наименованието „велики“ нямало сегашния смисъл, а означавало „най-стария“, за да се отличава този Ирод от другите от неговия род, носили същото име, като например цар Ирод, който обезглавил св. Иоан Предтеча (Матей 14:1-11).

Съжденията на съвременниците на Ирод „велики“ гласели: „Ирод се е възкачил на трона като лисица, управлявал като тигър и умрял като куче“. Тази критика, макар и да е остра, ни дава ключ за правилно разбиране на много неща и събития, свързани с живота на Господ Иисус Христос.

Ирод (името му значи „герой“) е роден в 73 година преди Христа, вероятно в град Аскалон, който се намирал на брега на Средиземно море. Той не бил юдеин. Неговият род произхождал от Идумея – страна, която граничила с Юдея и се намирала между Палестина и Египет. Бащата на Ирод – Антипатър заемал висок пост при първосвещеника Хиркан II, последният от царския род на Асмонеите. Как се е случило, че Ирод, който не е бил от юдейски произход, станал цар на юдеите? Началото на това владичество има дълга история. Само когато я узнаем, ще можем да разберем политическите, духовните и религиозните взаимоотношения от онова време, през което Господ Иисус Христос възвестявал Царството Божие.

Историята започва от борбата за свобода на еврейския народ, започната от братята Макавеи. През времето, когато сирийският цар Антиох IV Епифан (175-164 година преди Христа) угнетявал еврейския народ, свещеник Мататий от Модин организирал въстание срещу сирийското робство. Мататий произхождал от рода, който получил прякор „Асмонеи“. Заедно със своите пет храбри синове той взел смело решение: „За какво още да живеем?“ (1 Макавеи 2:12). Храмът Божи в Иерусалим лежал в запустение и във всеки град и село били издигнати езическите статуи на Зевс. Който откажел да принесе жертвата, определена от сирийския цар, на езическата статуя, бивал хванат, бит пред всички и след това убиван. Един ден в селището Модин, което се намирало на 25 километра северозападно от Иерусалим, пристигнала сирийската контролна комисия, за да приведе в изпълнение царския указ. Мататий убил евреите, които са били готови да принесат жертви, а също и сирийския царски чиновник. След това със синовете си избягал в пустинята и повикал да го последват всички, които желаели да бъдат верни на закона на бащите им. След смъртта му (166 година преди Христа) борбата за свобода била продължена от синовете му. Измежду тях най-много се издигнал Юда, който получил прякор „Макавей“ (чук). Този прякор преминал след това върху цялото им семейство и се превърнал в почетна титла на всеки юдеин, който се е борил за политическата и религиозната свобода на своя народ.

По-късно между потомците на Макавеите се появила вражда поради борбата им за власт. От това се възползвали римляните и през 63 година преди Христа Помпей завладял Юдея. Той отстранил тогавашния първосвещеник Аристовул и вместо него назначил брат му Хиркан II. Първосвещениците по онова време били същевременно и князе в Юдея, но са били подчинени на римските управители на Сирия. Хиркан е бил слабохарактерен. Фактически управител на Юдея е бил идумеецът Антипатър, бащата на Ирод. В 47 година преди Христа Антипатър добил право на римски гражданин от Цезар и е бил назначен от него за прокуратор на Юдея. Оттук именно започнала политическата сила на Иродовото семейство. Бащата се е погрижил за синовете си. Най-възрастният свой син Фазаил той назначил за префект на Иерусалим, а втория си син Ирод назначил за управител на Галилея. Тогава Ирод е бил едвам 26-годишен. Първите му прояви като управител са останали паметни за юдеите. Из планинската част на Горна Галилея известния Иезекия, бащата на Юда (Деяния на светите апостоли 5:37), събрал една група хора, които били недоволни от религиозните и политическите порядки. Юдеите ги считали за патриоти.

Ирод успял да хване Иезекия и го ликвидирал заедно с неговите съмишленици. В Иерусалим срещу тази своеволна постъпка на идумееца се повдигнал въпрос, понеже Ирод наредил да бъде убит Иезекия без да бъде изслушан той, нито е било взето решение за това от Синедриона – висшия юдейски съд. Ирод бил повикан да се яви на съд в Иерусалим пред първосвещеник Хиркан II. Когато младият Ирод се явил пред висшия съд, заобиколен от своите телопазители, книжниците се разтреперали и никой от тях нямал смелостта да каже нещо срещу престъпника. Само престарелия Шемай безстрашно поискал Ирод да бъде наказан със смърт. Когато първосвещеникът забелязал, че съдиите имат намерение да се присъединят към мнението на най-стария, отложил процеса. Той дал съвет на Ирод тайно да избяга от града. Ирод избягал при римския управител на Сирия Сектус Цезар, който го назначил за управител на Самария. Начело на една войскова част Ирод тръгнал срещу Иерусалим. С големи усилия бащата успял да го убеди да се въздържа от отмъщение. От тази случка Ирод си взел добър урок за през целия си живот: „Да не се уповава на никого от евреите, а да се държи здраво за римляните“.

На 15 март 44 година преди Христа Цезар бил убит. Антипатър заедно със синовете си преминал на страната на силните убийци на Цезар – Брут и Касий. Обаче през 43 година преди Христа Антипатър бил отровен от неговите политически съперници. Междувременно Брут и Касий били победени от Антоний и Октавиан и положението на синовете на починалия Антипатър станало критично. Тук за пръв път се проявил политическият инстинкт и дипломатическата скруполозност на младия Ирод. Той успял да спечели благоволението на победителя Антоний. Антоний провъзгласил Ирод и брат му Фазаил за „тетрарси“ (четверовластници) в Юдея. По този начин на хасмонея Хиркан II е била отнета политическата власт. Той останал само като първосвещеник. Това положение на Антипатровите синове не продължило дълго. В 40 година преди Христа Антигон, син на Аристовул II, организирал при помощта на партяните нападение срещу Юдея. Партяните превзели Иерусалим. Фазаил бил взет в плен и се самоубил. На стария първосвещеник Хиркан II партяните отрязали ушите. По този начин, съгласно еврейския закон, той изгубил достойнството на първосвещеник. Партяните поставили Антигон за цар и първосвещеник. Ирод успял да избяга през нощта заедно със своята жена Дария и бъдещата му втора жена Мариана с войска и слуги на юг. Когато на другата сутрин неговото бягство било открито, партяните и юдеите тръгнали да го преследват. Зад Витлеем станало сражение. Крайно изморен, Ирод излязъл срещу враговете. Това бил най-опасния час от живота му. По-късно той отбелязал това място за спомен от бележитото сражение, като изградил там крепостта „Иродиум“ – Джебел ел Фуреидис, която се е запазила и до днес. Целта на неговото бягство е била крепостта „Масада“, разположена при западната част на Мъртво море. Тук той оставил приближените си под закрилата на своя брат Иосиф. След това побързал през Египет за Рим. Там той за пръв път се срещнал с Цезар Октавиан, който по-късно станал император. По негова препоръка римският сенат в 40 година преди Христа удостоил 33-годишния Ирод с титлата цар на Юдея. Иосиф Флавий в своите „Древности“ подробно описва тази сцена: Антоний, комуто Ирод връчил една значителна сума и Цезар Октавиан го взели в средата и потеглили, съпроводени от консули и други висши началства, към Капитолия, за да бъде принесена жертва там и да бъде сложен декрет за провъзгласяването

Ирод станал цар, но без територия. По-късно той се настанил в крепостта „Масада“, която безуспешно била обсаждана от Антигон. След това новият цар потеглил за Иерусалим. Обаче броят на неговите привърженици не се увеличил значително, за да може да бъде превзет добре укрепеният град. Той бил принуден да чака помощ от римляните. През пролетта на 37 година преди Христа пристигнал с войска Сосий, римски управител на Сирия и започнал обсада. Градът геройски се отбранявал. Три месеца продължила обсадата, додето Иерусалим бил превзет от римляните. Антигон, последният цар от рода на Макавеите, е бил взет в плен и откаран в Антиохия, където главата му била отсечена със секира. За пръв път такава присъда е била изпълнена от римляните за един цар. „Сосий не вярваше по друг начин да принуди евреите да приемат Ирод на мястото на Антигон. Те са били неведнъж принуждавани чрез мъчения да признаят Ирод за цар“, пише Иосиф Флавий.

Ирод бил на 36 години, когато през лятото на 37 година преди Христа сe възкачил на царския трон. Той не разполагал със средства и бил принуден да претопи своя сребърен съд, за да добие нещо за подарък на своя покровител Антоний.

Така Ирод станал цар на Юдея и се оженил за Мариана от рода на Макавеите. Безусловно младият цар бил човек с необикновени способности. Маниерите му били привлекателни. Той заслепявал даже самия император Август със своята увереност. Притежавал огромна сила и издръжливост. Бил превъзходен ездач, добър борец, отличен стрелец с лък. За неговия лик липсват документални свидетелства, понеже той, ръководейки се от религиозните възгледи на своите поданици, не се осмелил да нареди неговият лик да бъде изобразен върху монетите, които се правели при двора му. От своя баща той наследил тактичност към политическите ситуации. Освен това обладавал инстинктивна способност да прозира намеренията и мотивите на другите.Тази способност на стари години дегенерирала в едно безгранично недоверие. Притежаваната абсолютна власт го превърнала в тиранин не само за своите юдейски поданици, но и за неговото семейство. Ирод, навикнал от младини на предателства и заговори, станал абсолютен властелин, който за достигане на своите цели не се спирал пред никакво престъпление.

На този исторически фон са се развили събитията след раждането на Иисус Христос през първите Му детски години.

Прочетете още „Ирод Велики*“ →