Етикет: иерусалим

Книга на пророк Иеремия. Сведения за пророк Иеремия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Попов

Пророк Иеремия (от еврейски възвишен от Бог) бил син на Анатотския свещеник Хелкия. Но неговия баща трябва да отличаваме от първосвещеник Хелкия, който в 18-тата година от царуването на Йосия намерил книгата на закона, написан с ръката на Моисей (4 Царства 22:8; 2 Паралипоменон 34:14). Ако Хелкия, бащата на Иеремия, бил първосвещеник, той по своето звание щял да живее при храма в Иерусалим, а също и пророкът би живял при него. Освен това, от времето на Соломон, Анатотските първосвещеници се прекратили (3 Царства 2:26). Към пророческо служение Иеремия бил повикан в 13-тата година от царуването на Йосия, когато бил още юноша (1, 2; 6-7) и служил всичкото време през царуването на Йосия, Йоах, Йоаким, Йехония, Седекия и около 5 години даже след разрушението на Иерусалим. По такъв начин, цялото негово служение е продължавало около 45 години, от 628 до 573 година.

При благочестивия Йосия дейността на пророка била успешна: той се явил усърден сътрудник на царя във възстановяване истинското богослужение, укорявал народа в идолопоклонство и на всички внушавал да служат на Бог не само външно, но с безукоризнен живот (глава 4). След смъртта на Йосия пророкът повече не срещал поддръжка от царете. Йоахаз и Йехония не са и могли да му укажат такава, поради кратковременното си царуване (по три месеца всеки). Но нечестивият Йоаким не само не указвал никакво съдействие на пророка в борбата с идолопоклонството и нечестието, но даже и затруднявал неговата дейност. Така, в началото на неговото царуване, когато Иеремия пред вратите на храма предсказвал резрушението на последния заради нечестието на народа, него го хванали и го осъдили даже на смърт, но го спасил някой си Ахикам (глава 26). В 4-тата година на Йоаким пророкът бил лишен вече от свобода: мене стрегут, говори той за себе си, и не могу внити в дом Господен; поради това бил принуден да записва своите пророчества и да ги съобщава на народа чрез своя ученик Варух (36:1-8). Но свитъкът на пророчествата попаднал в ръцете на царя, който, като го прочел, го изгорил и веднага заповядал да хванат Иеремия и Варух. Последните се скрили в Анатот, но и там пророкът не намерил покой; неговите съотечественици го осмивали, преследвали и, даже, правели покушения върху живота му заради изобличенията и заплахите (Иеремия 11:21). Без да гледа на гоненията, пророкът безпощадно бичувал пороците на народа и на неговите водители. В началото на царуването на Седекия, когато посланиците от едомския, амонитския, тирския и сидонския царе водели с него преговори относно мерките за освобождение от вавилонското иго, Иеремия препоръчвал покорност и подчинение на Вавилон, като, в противен случай, заплашвал с плен и разрушение на страната. Когато в 10-тата година от царуването на Седекия Навуходоносоровите войски обсадили Иерусалим, пророкът, по Божие повеление явил на царя, че всяко съпротивление на вавилонците е безполезно: градът ще бъде превзет и сам Седекия ще бъде откаран в плен; но за това пророкът бил арестуван (32:1-5; 33:1-5). Той се опитал да се освободи, но бил уловен и, като изменник, бил телесно наказан и заключен в подземна тъмница (37:11-17). Но понеже той и тук проповядвал да се покорят на халдеите без съпротивление, то бил хвърлен в една нечиста яма, където щял да умре, ако не се бил застъпил за него пред Седекия евнухът Авдемелех, по чието ходатайство той бил извлечен от ямата и поместен в тъмничния двор до превземане на града от халдеите (глава 38). След превземането на Иерусалим Иеремия, вероятно по погрешка, бил вързан и заедно с другите изкаран от града; в Рама, съгласно с по-рано издаденото от Навуходоносор повеление за него, той бил освободен и се отправил в Масифа под покровителството на Годолия (глава 40). Но и тук той дълго не останал: Годолия бил убит, и пророкът бил принуден да бяга в Египет, където изобличавал в идолопоклонство своите невразумени от Божието наказание сънародници. Според едно предание, Александър Македонски пренесъл неговите мощи в Александрия и ги поставил в драгоценна гробница.

Паметта за пророка-мъченик дълго живяла в еврейския народ. Евреите очаквали Иеремия като предтеча на Месия (Матей 16:14), и вярвали, че той, след разрушението на Иерусалим от халдеите, скрил в пещерата на планина Нево скинията, ковчега на завета и кадилния олтар и казал на някои, че това място ще бъде неизвестно до явяването славата на Господ, тоест до идването на Месия (2 Макавеи 2:4-8). Във втора Макавейска книга (15:13-14) се споменава, че Юда Макавей преди битката със сирийския пълководец Никанор видял в съня си някакъв мъж, украсен с бели косми и слава, за когото явилият се там първосвещеник Онези казал: “това е Божият пророк Иеремия, братолюбецът, който много се моли за народа и за светия град”. Тогава Иеремия подал на Юда златен меч с думите: вземи този свят меч, дар от Бог, с който ще съкрушиш враговете”.

Паметта на пророк Иеремия Църквата празнува на 1 май.

Особеност на Иеремиевите пророчества по съдържание и по начин на изложение

Пророк Иеремия в своите речи се явява предимно безпощаден изобличител на своите съвременници и известител на страшния Божи съд. Неговата книга е изпълнена с предсказания за народни бедствия, за разрушение на царства; утешителни пророчества в нея има твърде малко. Това се обяснява с крайния религиозно-нравствен упадък на неговите съвременници, на които кроткото слово на увещаване и убеждаване не могло вече да действа: така много те загрубели в нечестието и пороците. Не по-малко строг той се явява и в своите речи към иноплеменните народи, които в религиозно-нравствено отношение стояли още по-долу от евреите. Но, макар и да се явява пророкът такъв строг ревнител и поборник на благочестието, неговите речи дишат любов и състрадание към народа: той не отделя себе си от последния и всякога е готов да се моли и ходатайства за виновните, затова няколко пъти чува от Господ: ты жи не молися о людех сих (Иеремия 7:16; 11:14; 14:1-12). С такова дълбоко участие и съкрушение за съдбата на отечеството пророкът искал да трогне сърцето на народа; всички негови усилия видимо се насочвали към това, с изобличение и застрашаване, да подбуди заблудените да се обърнат в истинския път, поради което при него почти всякога, веднага след изобличението, следва позив към покаяние и изправление, с обещание на Божиите милости в случай на изправяне (Иеремия 3:14-18; 21:8-12). Ето защо, в църковните песнопения той се нарича “мълния” (канон на пророка 5:1) и “най-състрадателен от всички пророци” (канон на пророка 4:2). Друга особеност на неговите пророчества по съдържание е субективизмът: във всички почти негови пророчества изпъква неговата личност. Другите пророци за себе си почти нищо не говорят, а той излага своята история, своите чувства: ту се оплаква от трудността на служението (20-та глава), ту съжаление изказва по повод на откровенията (глави 9, 23, 9), ту гняв (20-та глава).

От страна на изложението и езика неговите пророчества се отличават със следните особености:

1) С простота и безизкуственост в изложението. Неговата реч, в сравнение с речта на пророк Исаия, блажени Иероним нарича селска. Впрочем, тя е напълно ясна и убедителна; действа повече на сърцето, отколкото на ума.

2) С честото повтаряне на едни и същи мисли. Тази особеност не прави речта му еднообразна и монотонна, понеже пророкът, повтаряйки някои мисли, изказани от него по-рано, облича ги в нова форма на израз, изказва ги в нов езиков обрат. Предвид на нечувствителността на хората, на пророка е било необходимо да повтаря, за да може, поне по такъв начин да вложи своите мисли в душата им.

3) С чести заимствания от пророците Исаия, Осия и Моисей. Тези пророци били особено уважавани от народа и затова цитатите от техните книги могли да имат значение за съвременниците на Иеремия.

4) С отсъствие на определен ред в разположението на речите. Хронологичният ред на речите се нарушава от видимия стремеж на по-късните събирачи на Иеремиевите пророчества – сходните по съдържание пророчества да поставят наред, макар тяхното произнасяне да се разделяло с големи междини от времето. Тази особеност на пророк Иеремиевата книга, очевидно не зависела от самия пророк.

Цел на Иеремиевите пророчества

Във времето на пророк Иеремия Юдейското царство преживяло последните години от своя самостоен политически живот. С постепенното отдалечаване на юдеите от Бог гибелта на тяхното царство ставала все по-близка и неминуема. Пророк Иеремия твърде ясно виждал тази гибел и затова целта на неговите пророчества по отношение към юдейския народ се състояла в това – да подготви този народ към печалната участ, да му разясни, че тя е напълно заслужена чрез неговите грехове. Юдеите трябвало да се примирят с това Божие определение и да се подготвят към него, за да не би със своето упорство да увеличат числото на жертвите. Затова, най-добре е било за тях безпрекословно да се подчинят на Навуходоносор, като оръдие на Божия гняв. За да не би народът да падне окончателно духом, за да не изгуби вярата в Божието милосърдие, пророкът, заедно с възвествяне на наказанието, имал за цел да изясни и спасителното значение на последното за народа, като средство за очистване от греховете, което ще се продължи само в определено от Бог време. С тази цел той възвестява на юдеите, че предстоящият им плен ще бъде само временно наказание, ще се продължи само 70 години, след свършване на които юдеите ще се върнат в своята родина (Иеремия 25:12; 29:10-14; 30:8-11) и ще свържат нов вечен завет с Бог (Иеремия 31:31-35; 32:38-41).

Съдържание на Иеремиевата книга

Главната мисъл на книгата е – Бог за нечестието и идолопоклонството ще извърши над евреите и езичниците съд чрез вавилонците, с цел да ги очисти от това нечестие и идолопоклонство; след 70-годишен плен евреите отново ще се върнат в своето отечество, където Бог ще въздигне царството на Давид, ще прати Царя-Пастиря и ще сключи нов съюз с народа.

По съдържание книгата се дели на две главни части, с пристъп и заключение. В пристъпа (1-ва глава) се описва призоваването на пророк Иеремия към пророческо служение и главният предмет на това служение; в първата част (глави 2-45) се съдържат неговите речи за Юдея, историята на еврейския народ и на самия пророк; втората част (46-51) съдържа речите на пророка към езическите народи; в заключението (глава 52) се разказва за рузрушението на Иерусалим и за съдбата на пленниците, с което нещо се оправдават Иеремиевите пророчества за Юдея.

По–важни места от книгата за особено обяснение.

Прочетете още „Книга на пророк Иеремия. Сведения за пророк Иеремия*“ →

Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Йовчев

Плиний Млади

Плиний Млади (61-113 година) е бил римски управител на Витиния в Мала Азия и интелектуалец, известен с писмата си, от които са събрани десет известни книги. Негов наставник е вуйчо му, известният писател, естественик и военен ръководител Гай Плиний Секунд или Плиний Стари. Плиний Млади преминава през всички етажи на служение, както подобава на римски благородник, като се почне от севир на римската конница (Sevir equitum Romanorum), тоест лице, което се занимава с делата на римската конница, след това квестор на императора, народен трибун, претор, началник на държавното съкровище при император Траян, консул, какъвто бил през 112 година във Витиния и Понт (Мала Азия)[37].

В десетата книга на Плиний Млади се намира едно писмо (96), което той е написал до император Траян (около 111 година) с молба за съвет относно процесите на обвиняемите християни, тъй като голям брой от всички възрасти, полове и класи са били в процес на задържане и осъждане. Там той описва методите си на разпит:

Тези, които отричаха да са християни или са били такива, аз предложих формулата, като ги накарах да призоват боговете и да се помолят на вашата статуя с жертви на тамян и вино, а също и с хули към Христос. В резултат на това смятам, че биха могли да бъдат освободени. Защото истинските християни не могат да бъдат принудени да правят всичко това[38]. Уверяваха обаче, че цялата им грешка или заблуждение се състои в това, че са били свикнали да се събират рано, преди изгрев слънце, да пеят, редувайки се, песен в чест на Христос като Бог и да се обвързват с клетва не за злодеяния, а да не извършват нито кражба, нито разбойничество, нито блудство, да държат на дадената дума, да не отказват да върнат повереното им имущество[39]. Още повече, че сметнах за необходимо да проуча истината за две така наречени слугини (quae ministrae dicebantur) чрез изтезания. Не намерих нищо друго освен абсурдно, прекомерно суеверие (superstitionem pravam immodicam). Защото заразата от това суеверие се е разпространила не само в градовете, но и в селата. Но изглежда е възможно да бъде спряна и унищожена.

Това писмо има последващ отговор на император Траян (97-мо писмо), което гласи: Правилно си постъпил, мой Секунде, в следствието по издирването на тези, за които ти е донесено, че са християни. Защото не може да се създаде нещо, което да бъде като някакво определено правило за всички. Не трябва да бъдат издирвани. Ако ги обвинят и това се докаже, тогава трябва да бъдат наказвани, и то все пак така, че онзи, който отрича да е бил християнин и на дело покаже това, тоест с молитва към нашите богове, нека бъде полмилван поради рзкаянието си, колкото и да е подозрителен с миналото си. А предложените анонимни списъци не трябва да бъдат повод за каквото и да е обвинение, защото за твърде лош пример се приемат и не отговарят на духа на нашето време[40].

Върху тези две писма също тежи съмнението от страна на някои изследователи за интерполация, извършена през Средновековието. Но това е научно недопустимо, защото се знае, че още Тертулиан (II-ри век) говори за 96-то писмо на Плиний и за отговора на Траян (97-мо писмо) в своята Apologeticus, където потвърждава, че е имало кореспонденция между Плиний Млади и император Траян по въпроса за увеличаващия се брой християни. Посочените основания, говорещи против автентичността на двете писма са оборими и доказано несъстоятелни и до голяма степен са идентични с другите направени към останалите автори. В тази връзка ще посочим някои от тях:

1.Във Витиния по онова време не е имало християни. Откъде черпили доказателства за такава теза противниците на авторството на двете писма? Първо, от твърденията или по-точно мълчанието по този въпрос на някои други изследователи, като например софиста Диом Хризостом и най-вече липсата на сведения за християни във Витиния при апостол Павел, който пише в своите Послания за християни в Ефес, във вътрешните области на Мала Азия – Фригия и Галатия, но не и във Витиния. В книга Деяния апостолски (16:7) се говори, че апостол Павел е искал да посети Витиния, заедно със Сила и Тимотей, но Духът не ги пуснал. Вероятно там е проповядвал св. апостол Петър, който адресира своето Първо съборно послание по следния начин: Петър, апостол на Иисус Христос, до пришълците пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния (1:1).

2.Краят на писмото противоречи на началото. Тук се има предвид, че края на писмото звучи много по-самоуверено, отколкото неговото начало, където авторът проявява много колебание, предизвикано от трудностите на своето положение. По-скоро трябва да се каже, че Плиний бил много предпазлив по отношение на император Траян, когото възприема като последна истанция по поставения от него въпрос. Иначе си личи неговата твърдост по постигнатите резултати.

3.Антифонното пение е въведено чак през IV-ти век. Това основание е направено въз основа на посоченото известие в писмото, че християните са възпявали Христос като Бог, редувайки се (invicem). Известно е, че такъв тип пеене – антифонно – е въведено в песенната практика на Църквата едва през IV-ти век. Църковното предание говори друго, а именно, че антифонното пение е въведено на Изток за първи път от св. Игнатий Богоносец, който е бил Антиохийски епископ. По този въпрос историкът Сократ пише в своята история: Игнатий, епископ на Антиохия Сирска, който живял със самите апостоли, имал видение: видял Ангели, които с антифонни песни възпявали Света Троица, и предал на Антиохийската църква начина на видяното[41]. Гореизложеното потвърждават и други автори – Никифор Калист, Георгий Александрийски и други.

Борис Маринов (1895-1980)

Всички изказани основания за интерполация и фалшификация на писмата са изкуствено направени без много задълбоченост по отношение на доказателствения материал, което означава, че отдавна са преодоляни в богословската наука, която възприема писмата на Плиний Млади за много ценен и автентичен материал, в които се намират някои допълнителни доказателства за Иисус и ранното християнство:

1.Много преди Плиний е имало във Витиния християни (някои от разследваните му заявили, че са били християни, но преди 20 години били отпаднали).

2.Християнството във Витиния е било масово явление (множество люде от всякаква възраст, от всяко звание и от двата пола били християни).

3.Съществували са християни – римски граждани.

4.Християните по онова време били гонени.

5.Истинските християни били твърди и непоколебими във вярата си.

6.Християните имали богослужебни събрания, например така нареченото агапи, където възпявали Христа като Бог.

7.Християнските нрави били чисти и възвишени. Но за Плиний и други нехристиянски писатели учението на Иисус и неговите последователи е прекомерно суеверие и заразно.

8.В писмото се споменава как Плиний идентифицира истинските християни: Ако така наречените християни са дали клетва върху римските богове и императора, те са били свободни; Плиний продължава да съобщава, че истински вярващите не могат да бъдат принудени да се покланят на боговете на императора.Но най-вече това, че Иисус Христос е бил за християните не само Бог, но и реална, историческа личност.

Флегон от Трал

Публий Елий Флегон от Трал[42] (80-137 година) е освободен роб и придворен служител на римския император Адриан (117-138 година), който оставил няколко съчинения наред с историческата хроника (Επιτομην Ολυμπιονικων), която е цитирана от Юлий Африкан, Ориген, Евсевий Кесарийски. Творбите му до голяма степен са изгубени, но Евсевий Кесарийски го цитира в своята хроника: В четвъртата година на 202-ра Олимпиада се случи едно голямо слънчево затъмнение, което надмина всяко по-рано съществувало: в шестия час денят се превърна в тъмна нощ, така че звездите се виждаха в небето. В допълнение, земята затрепери във Витиния и голяма част от град Никея се срути[43].

Ако се изчисли обратно, четвъртата година на 202-та Олимпиада се получава 32/33 година[44]. По същия начин, Секст Юлий Африкан в неговата петтомна Хронография, XVIII, 1 цитира: По време на управлението на император Тиберий имаше слънчево затъмнение при пълнолуние[45]. А силно доказателство, че Спасителят е пострадал в тази година, се дава в Евангелието от Лука (3:1), в което пише, че след 15-тата година от управлението на император Тиберий Господ Иисус Христос започнал своята проповед, която продължила три години[46].

Нещо, обаче, относно разказа на Флегон, както цитират християнските автори, все пак буди съмнение. Например, индикация за шестия час на слънчево затъмнение, напомняща на съответните евангелски съобщения. Може би Флегон е познавал Евангелията? Все пак той е роден в Мала Азия, в Трал, където от края на І-ви век съществува християнска община със свой епископ[47]. Не може да се изключи възможността Флегон да се позовава на християнските предания, въпреки че е малко вероятно. Този придворен историк напълно следвал религиозната политика на император Адриан, който се отнася към християните с презрение и враждебност[48]. Затова посочването на шестия час на слънчево затъмнение в посланието на Флегон някои автори го разглеждат като по-късно християнско допълнение.

Прочетете още „Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните – продължение и край*“ →

Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Йовчев

Една от основните теми, която много е вълнувала християнската апологетика в българското богословие и в частност нейния известен представител професор Борис Маринов[1], е въпросът за историчността на Господ Иисус Христос[2]. На тази база се появяват много ереси още в началото на християнството, когато е било своеобразно криптоизповедание. Но и след неговото официализиране, христологичните и триадологични спорове продължили, докато не намират вярната си формулировка по време на Вселенските събори на Църквата.

Проблемът за историческия Иисус е преди всичко свързан с източниците за Него. В зависимост от състоянието на нещата в тази област, възгледът за Основателя на християнството като историческа личност се променя. До миналия век така наречената митологическа школа[3] гледаше на Иисус Христос като на религиозна измислица, именно на основание, че наличните източници далеч не са в необходимото задоволително състояние, за да внесат нужната яснота по въпроса. Острата атака на онези, които отричали историчността на Иисус Христос, подтикна изследователите и цялата библейска критика изобщо към по-задълбочено проучване на текстовете в Новия Завет. През изминалия век е направено много за определяне на времето и обстоятелствата на появата на Евангелията, както и за проследяване на развитието на християнските предания за Иисус Христос. Изследователите продължават да откриват колко пълно и точно тези предания отразяват реалните събития. Но все още има повече въпроси, отколкото отговори.

В ранните години на християнството малцина от хората и дори онези, които са Го слушали, разбирали кой е Иисус Христос. Не са били разкрити веднага и от много хора смисълът на Неговото проповядване и значението на Неговото дело. Който Го е познал, повярвал, като свидетелството на вярващите е запазено в книгите на Новия Завет. В този смисъл Христос дойде на земята неразпознат[4]. Така Го разкрива пред нас и Свещеното Писание на Новия Завет: Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха (Иоан 1:11).

Онези, които не са Го разпознали, не намирали причина да отдават голямо значение на Неговия живот и проповед, нямали сериозни подбуди да говорят много за Него. Следователно би било напразно да се търсят подробни свидетелства за Христос в писанията на хора, чужди на Църквата през първите десетилетия на християнската история. Освен това, гърците и римляните нямали причина да засягат събития, случили се в далечна Палестина, тъй като в техните очи това е била отдалечена провинция, за чиято съдба те не проявявали голям интерес. Езическият свят научил за християнството, едва когато апостолската проповед е надхвърлила границите на Палестина и обходила всички земи. Но въпреки това за дълго време в езическото възприятие християните не се различавали много от евреите. Само сред Христовите съвременници от евреите може да се търси ранното споменаване за Него. Но и тук е необходимо да се подчертае, че еврейският народ също не го позна. В очите на невярващите евреи, Той е бил само един от многото учители и проповедници, и затова те нямали причина да Го отделят от това общество[5].

Посочената митологическа школа отрича историческото съществуване на Христос, твърдейки също, че никой нехристиянски автор от I-ви и началото на II-ри век никога не е споменавал подобна личност. Твърди се, че за Христос не се говори никъде извън Новия Завет, тоест в нехристиянските писания до средата на II-ри век, до момента, когато най-накрая каноничните Евангелия се оформят и Християнската църква се разпространява в Средиземноморието. Свидетелствата на древните писатели – фрагменти от произведенията на Иосиф Флавий, Тацит и Плиний Млади, в които се споменава Христос, и които често са цитирани от християнските апологети, били отречени като неверни, или интерполирани в текстовете от християнските писатели със задна дата. Това твърдение е достатъчен мотив да провокира идеята за по-задълбочено изследване върху нехристиянските източници за личността на Иисус Христос и неговото реално съществуване в историята.

Борис Маринов (1895-1980)

На въпроса дали се намират някакви солидни доказателства извън Библията затова, че Иисус Христос действително е съществувал, отговорът категорично гласи: Да. Историци и други както приятелски настроени, така и враждебни, са писали за Иисус Христос и ранните християни. Като доказателство на това твърдение по-долу са посочени десет нехристиянски източници, които доказват съществуването на Иисус Христос, а с това и Неговото реално присъствие в историята. Те датират от I-II век и имат различно отношение към Него. Някои са леко позитивни към Христос, склонни са да бъдат неутрални, други отхвърлят дейността Му или дори Го презират. За нуждите на студията са използвани оригиналните текстове на латински и старогръцки език на разгледаните автори и техните преводи, редактирани от д-р Атанас Атанасов.

Талус

Пръв от изследваната група нехристиянски писатели е Талус[6], римски историк, който дава около 55 година най-ранните възможни доказателства за Иисус Христос. В своята тритомна изгубена история на Средиземноморието той споменава за появило се затъмнение около датата на Разпятието, което може да бъде тъмнината, настъпила в деня на Христовата смърт (Матей 27:45). Неговите съчинения са оцелели само като цитати направени от други писатели. Секст Юлий Африкан[7] споменава за Талус, когато той около 221 година пише за Разпятието: Много страшна тъмнина покри целия свят; камъните бяха разтрошени от земетресение и много сгради в Юдея и други области бяха сринати до основи[8]. В трета книга от неговата история Талус нарича тази тъмнина слънчево затъмнение. Едно на пръв поглед възможно събитие, което съвременната наука вече може да изчисли.

В тази връзка Секст Юлий Африкан логически отбелязва, че слънчевото затъмнение може да не е било възможно по време, когато смъртта на Иисус съвпада с първото пролетно пълнолуние, защото едно слънчево затъмнение не би могло да стане в момент на пълнолуние, а когато Христос е разпънат на Кръст и е умрял, всъщност е бил периодът на пасхалното пълнолуние. Разгледаният текст показва, че Талус първо счита Иисус за историческа личност и второ познава синоптичната традиция, като се занимава с нея в критико-скептична светлина. В този дух го описват Theißen – Merz: Талус се отнася до една устна или писмена християнска духовна традиция. Затова през втората половина на първи век нехристиянският историк се почувствал предизвикан да опровергае неверни исторически сведения в нея[9].

В контекста на казаното от Талус може да се изведат следните исторически факти:

1.Християнското евангелие или поне описанието на Разпятието е било известно в средиземноморския регион в средата на първи век.

2.В този исторически момент имало голяма тъмнина и земетресение, датирано по времето на Разпятието на Иисус Христос.

3.Невярващите се опитали да дадат рационално обяснение за случилото се сравнително скоро след обявяването на тези събития.

Светоний

Гай Светоний Транквил (около 70-след 130 година) е бил римлянин и биограф на римските императори от Цезар (починал 44 година преди Христа) до Домициан (починал 96 година). В съчинението му De vita Caesarum, писано между 117-122 година, се съдържат биографии на римските императори от Юлий Цезар до Домициан. Прекрасният начин на представяне е спечелило световна слава на работата на Светоний, която не избледнява и до днес. Учените смятат този труд за един от най-важните източници за историята на ранния имперски Рим. От това произведение в биографията на Клавдий се споменава едикт на същия император издаден през 49 година, в който се визира изгонването на юдеите от Рим (Клавдий, XXV, 4): Прогони юдеите от Рим, вълнувани постоянно от подстрекателя Хрестос[10]. Основното, което се подчертава при всички преводи е, че причината за вълненията е Крестус или Христос. Изразната конструкция професор Иван Марковски превежда като: заради Христа[11]; професор Боян Пиперов: заради подбудителя Христа[12]; професор Георги Флоровски: под влияние на Хреста (Chresto implusore)[13]. Тук Хрес не е нито освободен роб, разбунтувал Рим, нито бил християнски апостол, който проповядвал за Христос в Рим. Chrestus е тъждествено с Christus, защото по време на императорския Рим са използвали вместо Christus – Chrestus или вместо christianus – chrestianus[14]. Колкото до споровете, вълненията сред юдеите в Рим през 51 година, е необходимо да се посочи, че тогава римляните не правят голяма разлика между юдеи и християни. Това е видно и от книга Деяния апостолски (18:12-17; 21:27; 22; 24; 25). В онова време юдеите са считани за gens superstitiosa (суеверен народ) и били мразени. Така са определяни и християните от Плиний Млади, от Тацит и сега от Светоний, и също са били презирани и гонени, защото за тях християнството е суеверие (superstitio).

Второто свидетелство на Светоний, което се намира в XVI глава от биографията на Нерон ни разкрива наказанието на християните: Били наказани със смърт християните, човеци от ново и вредно суеверие[15]. Въз основа на това място се правят интересни интерпретации от страна на съмняващите се в историческата достоверност на Христос, като посочват, че този абзац доказва само съществуването на християни, но не и на Христос. Професор Борис Маринов се противопоставя на тази теза като привежда няколко логични доказателства. Действително Светоний на това място свидетелства само за християните, без да споменава Христос, но когато говорим за дарвинисти казва професор Маринов, нямаме ли предвид и съществуването на Дарвин; като споменаваме марксистите ние не се съмняваме в историчността на Маркс и така нататък[16].

В този смисъл Христос и християните са здраво свързани и съставляват една причинно-следствена връзка.

Марà бар Серапион

Марà сина на Серапион (около 50 година – ?) е сирийски философ, който пише на сина си малко след 72-73 година като затворник от мястото на своето заточение. Писмото му вероятно е най-старото оцеляло споменаване на Иисус Хритос, което е запазено днес в един сирийски ръкопис от VI-ти век[17]: …какво всъщност получиха атиняните от убийството на Сократ, с какво са били възнаградени – с глад и чума? или жителите на Самос от изгарянето на Питагор, в миг цялата им страна е била погребана в пясъка? Или евреите от екзекуцията на техния мъдър цар, тъй като в това време царството им беше отнето? Защото Бог справедливо си отмъсти за тези трима мъдреци: атиняните умряха от глад; самосатците бяха обхванати от морето, евреите бяха убити и прогонени от царството си, и сега живеят навсякъде в разсеяние. Сократ не е мъртъв заради Платон, нито Питагор заради статуята на Хера, нито мъдрият Цар заради Новия Закон, който Той даде[18].

Авторът Иван Йовчев

В писмото си Серапион се обръща с инструкции към сина си, който също се казва Серапион. Освен всичко друго, той възхвалява в него мъдростта като единствения достоен обект на човешките стремежи и основното съдържание на човешкия живот. Като потвърждение на думите си той посочва мъдреците, които са пострадали, но тяхната мъдрост пребъдва завинаги, а строго наказание застига техните преследвачи. Сред мъдреците Серапион споменава заедно със Сократ и Питагор мъдрия цар, когото евреите екзекутират, но веднага след това държавата им е унищожена, а те самите, съсипани и изгонени от земята си, след което живеят в пълно разединение. Ако писмото има историческа основа, то най-вероятно се датира от периода преди 160-та или 190-та година, когато Римската империя все още е била в процес на установяване на властта си над Осроене[19] и Месопотамия.

В скорошно проучване Мерц, Ренсбергер и Тилеман твърдят, че писмото отразява историческата ситуация от началото на 70-те години на I-ви век, когато Рим за първи път овладява Самосата[20]. Някои архаични елементи на езика в писмото, коeто най-вероятно първоначално е написанo на сирийски, поддържат ранна дата на появата му, не по-късно от IV-ти век[21].

Авторът на писмото не е бил нито евреин, нито християнин – той говори директно за нашите богове, говори за Иисус Христос като човек, не съобщава нищо за Възкресението. В същото време редица специфични християнски свидетелства в неговото съобщение, царския титул на Иисус Христос (вж. Mатей 2:1 и сл.; 21:1-11; 27:37), превземането на Иерусалим от римляните като наказание за разпъването на Иисус Христос (вж. Матей 22:7; 27:25), показват неговата зависимост от християнските източници.

Прочетете още „Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните*“ →

Датата на смъртта на Ирод Велики[1] и нейната връзка с годината на Рождество Христово – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Емил Трайчев

Трето, септемврийското затъмнение и дата на Иродовата смърт са също та­ка твърде неправдоподобни, ако се разг­леждат на фона на поведението на Ирод Велики през последните няколко месеца от живота му, когато напредващото за­боляване изисквало оптимален комфорт. Иосиф Флавий свързва лунното затъмне­ние, предшестващо смъртта на Ирод Ве­лики, с нощта, когато последният наре­дил да бъдат изгорени двамата законоучители (Юда и Матия) и техните учени­ци, задето се опитали да свалят златния орел, който царят поставил над голяма­та храмова порта при източната стена (Юдейски древности, XVII, 149-167; Юдейската война, I, 647-655). Процесът срещу тях се състоял в амфитеатъра в Иерихон, където очевид­но Ирод Велики живеел по онова време в зимния си дворец. Обаче Ирод Велики ед­ва ли е идвал тук в началото на месец сеп­тември (времето на лунното затъмнение в 5-та година преди Рождество Христово), когато в Йорданската до­лина при Иерихон, около 300 метра под морско­то равнище, е изключително горещо. По-скоро той би бил в своя зимен дворец в началото на месец март, тоест времето на за­тъмнението през 4-та година преди Рождество Христово.

Предвид изложените аргументи, указа­нието за 7-ми кислев (декември) в Megillat Ta’anit, като посочващо предполагаемата дата на смъртта на Ирод Велики, също така трябва да се счита за несъстоятел­но. Както отбелязва Р. Maier, това сви­детелство е плод на „недостоверното предание на късен тълкувател“[27] и едва ли би могло да се приеме. Положително важно събитие като смъртта на Ирод Велики – ако тя е била въобще отбеляз­вана като празник – би било отразено В Megillat Ta’anit още от самото начало.

Следователно традиционната дата, месец март/април 4-та година преди Рождество Христово, изглежда най-състоятелна по отношение на Иродова­та смърт. Що се касае до възражението[28], че погребението на Ирод Велики било твърде помпозно, за да може да се вмес­ти в интервала между затъмнението на 12-ти срещу 13-ти март и Пасхата на 11-ти април, би могло да се обърне внимание на обс­тоятелството, че ако Ирод Велики дейс­твително е умрял в края на месец март, то Пасхата би се падала в своето време – без значение чие погребение се има предвид – и събитията биха се развивали точно в същия ред, както те са описани от Ио­сиф Флавий.

Последните събития от живота на Ирод Велики след лунното затъмнение на 12/13-ти март се развили в следния порядък: кратко пътуване на Ирод Велики (с неоп­ределена продължителност) до къпалнята Калирои поради лековитите качест­ва на нейните води (Юдeйски древности, XVII, 168-179; Юдейската война, I, 656-658); събирането на юдейските началници на хиподрума в Иерихон, за да бъдат убити след Иродовата смърт (Юдейски древности, XVII, 173-175; Юдейската война, I, 659-660) и екзекутирането на си­на на Ирод Велики Антипатър (Юдейски древности, XVII, 182-187; Юдейската война, I, 661-664). Ирод Велики умрял 5 дни след последното събитие или приблизително в края на месец март 4-та година преди Рождество Христово. Ако се просле­дят събитията от Пасхата на 11-ти април до смъртта на Ирод Велики се случило следното: демонстрациите срещу Архелай (Юдейски древности XVII, 206-218; Юдейската война, II, 1-13); 7-дневния оплаквателен период и погребението на Ирод Велики в гробни­цата при крепостта Иродиум (Юдейски древности, XVII, 199; Юдейската война, I, 673). Отно­во се оказва, че краят на месец март 4-та година преди Рождество Христово е най-вероятното време на Иродовата смърт[29].

При определяне на датата на смърт­та на Ирод Велики е важно да се устано­ви не само началото и краят на царува­нето му, но и дали хронологичните сви­детелства относно управлението на не­говите наследници хармонират с тази да­та. Без да навлизаме в подробности по въпроса, кой всъщност е наследил Ирод Велики[30], ще се постараем да датираме царуването на въпросното лице от вре­мето непосредствено след Иродовата смърт.

Архелай (Матей 2:22). Трябва да се от­бележи, че сведенията у Иосиф Флавий по отношение на продължителността на царуването на Архелай не са така преци­зирани. В Юдейски древности (XVII, 342) той посочва, че Архелай бил лишен от власт в 10-тата година от царуването си, а в Юдейската война (II, 111) – че това се случило в него­вата 9-та година. Вероятно причината за това несъответствие е, че в Юдейската война Иосиф Флавий брои години­те от времето, когато Архелай се завър­нал във владенията си (3-та година преди Рождество Христово), след продължителните разисквания в Рим от­носно завещанието на Ирод Велики, а в Юдейски древности той изчислява годините от датата на Иродовата смърт. Освен това 10-годишната продължителност на царуването на Архелай положително трябва да е по-точна, защото Иосиф Флавий потвърждава този факт в своя­та Автобиография (5). Ако тази е причи­ната за несъответствието на сведени­ята у Иосиф Флавий, пресмятането на 10-годишния период на управлението на Архелай от 4-та година преди Рождество Христово би поставило да­тата на неговото лишаване от власт в 6-та година след Рождество Христово. Както посочва Дион Касий (Римска история, 55, 27, 6), Архе­лай бил детрониран от Август през вре­ме на консулството на Емилий Лепид и Луций Арунций(тоест 6-та година след Рождество Христово). Сле­дователно датата 4-та година преди Рождество Христово относно смъртта на Ирод Велики добре хармонира с продължителността на царуването на Архелай.

Ирод Антипа (Матей 14:1-11; Марк 6:14-28; Лука 3:1, 19 сл.; 9:7-9; 13:31 сл.; 23:7-12). Според сведенията у Иосиф Флавий и римските историци би могло да се при­еме, че Ирод Антипа бил свален от прес­тола през лятото на 39-та година след Рождество Христово (Юдейски древности, XVIII, 252; срв. XVIII, 238, 256; XIX, 351; Дион Касий, Римска история, 59, 13, 17, 20; Светоний, Калигула, 19, 26). Тази да­та се потвърждава и от запазените монети – последните монети, сечени от Ирод Антипа, са от 43-та година на не­говото царуване[31]. След като Ирод Анти­па бил лишен от власт в 39-та година след Рождество Христово, на­чалният момент, от който е изчислява­на неговата 43-та година би бил 4-та година преди Рождество Христово, тоест годината на Иродовата смърт.

Ирод Велики (74 г. преди Рождество Христово – 4 г. преди Рождество Христово)

Ирод Филип (Лука 3:1). Както свиде­телства Иосиф Флавий (Юдейски древности, XVIII, 106), Ирод Филип починал в 20-тата година от царуването на Тиберий след 37-годишно управление на Трахонитида (североиз­точно от Голан), Голан (източно от Генисаретското езеро) и Ватания (на юг от двете споменати области). Тъй като Ирод Филип царувал 37 години, тоест той бил в своята 38-ма година, когато почи­нал (последната монета, сечена от него е от 37-та му година)[32], според Юлианския календар началният момент на него­вото царуване бил 4-та година преди Рождество Христово, именно датата на смъртта на Ирод Велики.

Ирод Агрипа I (Деяния на светите апостоли 12-та глава). Спираме се на Ирод Агрипа само поради хроноло­гичната му връзка с Ирод Филип и Ирод Антипа. Според Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIX, 351) Ирод Агрипа починал на 55 години, в 7-мата година от неговото ца­руване. Той царувал 4 години при Гай Ка­лигула, три от които управлявайки тетрархията на Ирод Филип и една година след присъединяването на територията на Ирод Антипа към неговите владения. Ирод Агрипа царувал още 3 години при им­ператор Клавдий, през което време полу­чил областите Юдея и Самария. При съ­образяването с тези данни се идва до из­вода, че царуването на Ирод Агрипа при Гай Калигула продължило през всичките 4 години на управлението на последния, тоест от 18 март 37-ма година до 24 януари 41-ва година след Рождество Христово. Въпреки че Гай му дал тетрархията на Ирод Филип скоро след като станал император, Ирод Агрипа не вля­зъл във владение на тази територия пре­ди втората година от царуването на Гай (тоест лятото на 38-ма година след Рождество Христово) (Юдейски древности, XVIII, 238).

Що се касае до придобиването от Аг­рипа на територията на Ирод Антипа, това вероятно се случило в 4-тата година от царуването на Ирод Агрипа, тоест в 40-та година след Рождество Христово или година след детронира­нето на Ирод Антипа. От една страна, тази дата би могла да се приеме, тъй ка­то между лишаването на Ирод Антипа от власт и придобиването от страна на Ирод Агрипа на неговите земи било необ­ходимо известно време[33]. От друга, изк­лючено е това събитие да е станало пре­ди Гало-германската кампания на Калигу­ла (есента на 39-та година – 31 август 40-та година след Рождество Христово) (Дион Касий, Римска история, 59, 21-25; Светоний, Калигула, 17,43-49), когато им­ператорът не бил в Рим. Следователно управлението на Ирод Агрипа I добре се съгласува с предложената хронологична рамка за придобиване от негова страна на териториите, управлявани от сино­вете на Ирод Велики.

Въз основа на сведенията относно продължителността на царуванията на синовете на Ирод Велики, може с основа­ние да се направи изводът, че 4-та година преди Рождество Христово е най-точното време на смъртта на Ирод Велики.

Прочетете още „Датата на смъртта на Ирод Велики[1] и нейната връзка с годината на Рождество Христово – продължение и край*“ →

Датата на смъртта на Ирод Велики[1] и нейната връзка с годината на Рождество Христово*

Публикувано на от Dragan Bachev

Емил Трайчев

Евангелист Матей изрично съобщава, че раждането на Иисус Христос станало през времето на юдейския цар Ирод Ве­лики: „а когато се роди Иисус във Витле­ем в дните на цар Ирода“ (2:1). Разказа си относно благовестието за раждането на св. Иоан Предтеча, роден шест месеца преди Иисус Христос (срв. Лука 1:26, 36), евангелист Лука също така започва с думите: „В дните на Ирода, цар иудейски“ (1:5). Следователно, въз основа на сведенията у евангелистите Матей (2:1) и Лука (1:5) terminus ad quem за раждането на Иисус Христос е смъртта на Ирод Велики.

Повечето учени приемат, че най-късната година, в която би могла да се постави смъртта на Ирод Велики, е 750 година а.u.с.=4-та година преди Рождество Христово[2]. Обаче, съвсем наскоро О. Edwards[3] оспорва тази да­та и поставя смъртта му В 3/2-ра година преди Рождество Христово, докато W. Filmer[4] и Е. Martin[5] отиват дори до 1-ва година преди Рождество Христово.

Както се вижда, понастоящем има об­ширна дискусия относно датата на Иродовата смьрт поради нейната връзка с годината на Христовото раждане. Фак­тически една по-късна дата в известен смисъл би улеснила изясняването на някои евангелски места (например Лука 3:23). За да достигнем до определен резултат в това направление би трябвало да отговорим на следните въпроси: Кога е започнало царуването на Ирод Велики?, С какъв метод си служи Иосиф Флавий при изчисляване на царските години? и в коя година с най-голямо основание бихме мог­ли да поставим смъртта на Ирод Вели­ки?

1. Началото на Иродовото царуване

Иосиф Флавий съобщава, че Ирод Ве­лики получил царската власт от Марк Ан­тоний и Август (Гай Октавиан) „в 184-та олимпиада, във второто консулство на Гней Домиций Калвин и (в първото) на Гай Азиний Полион“ (Юдейски древности, XIV, 389). Консулската дата Calvino et Pollione отговаря на 40-та година преди Рождество Христово[6]. 184. 4 (тоест 4-та година на 184-та олимпиада) приключила на 30 юни 40-та година преди Рождество Христово[7]. Но по-рано в същата глава (Юдейски древности, XIV, 376) Иосиф Флавий отбелязва, че Ирод Вели­ки не отишъл в Рим преди настъпването на зимата. Следователно неговото провъзгласяване за юдейски цар трябва да се постави през 185. 1-ва олимпиада или в края на 40-та година преди Рождество Христово.

Но владеенето на царството е съвсем различно от получаването на титлата цар. Макар и юдейски цар (de jure) Ирод Велики не могъл да управлява царството, защото то било все още под контрола на неговия противник, Антигон (син на Аристовул II), „въдворен В Юдея, с помощта на партянския цар…“ (Юдейски древности, XIV, 13, 10).

Скоро след провъзгласяването си за цар Ирод Велики се завърнал в Палестина с явното намерение да придобие царст­вото си. Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIV, 470-480; Юдейската война, I, 349-352; срв. Тацит, История, V, 9; Дион Касий, Римска исто­рия, 49, 22) свидетелства, че с помощта на римската армия Ирод Велики влязъл в Иерусалим и едва тогава (de facto) започнало неговото царуване „в консулството на Марк Агрипа и Каниний Гал, в третия месец на 185-та олимпиада“. Консулската дата Agrippa et Gallo отговаря на 37-ма година преди Рождество Христово[8]. 185. 1-ва  олимпиада продължила от 1 юли 37-ма година до З0 юни З6-та година преди Рождество Христово и градът вероятно бил превзет през лятото или есента.

Датата на превземането на Иерусалим се оспорва по две причини. Първо, Дион Касий поставя това събитие в 38-ма година преди Рождество Христово, по време на консулството на Клавдий и Норбат (Римска история, 49, 23, 1). Тази дата обаче е твърде ранна за­щото: 1) Ирод Велики получил войска ед­ва през есента на 38-ма година преди Рождество Христово, скоро след като Антоний превзел град Самосата на Ефрат (Юдейски древности, XIV, 437-447; срв. Плу­тарх, Успоредни животописи, 34, 2-4). Освен това Иосиф Флавий дава ясно да се разбере, че след пристигането на римските войски и преди окончателното щурмуване на Иерусалим настьпила зимата (Юдейски древности, XIV, 453, 461, 465, 473). Това попречило градът да бъде превзет преди 37-ма година преди Рождество Христово. 2) Иосиф Флавий споменава, че „след свършването на зимата Ирод… се приближил до самия Иерусалим и се разположил близо до него на лагер. Това била вече 3-тата година от провъзг­ласяването му в Рим за цар“ (Юдейски древности, XIV, 465)[9]. Ирод Велики бил провъзгласен за цар в 40-та година преди Рождество Христово,  следователно Ие­русалим не може да е бил превзет преди 37-ма година преди Рождество Христово.

Ирод Велики (74 година преди Рождество Христово – 4 година преди Рождество Христово)

Второто възражение относно датата на превземането на Иерусалим е в резултат на твърдението на Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIV, 488), че това събитие се случило в 27-ма година от деня („деня на поста“), в който Помпей превзел града (63-та година преди Рождество Христово). Оттук W. Filmer[10] датира превземането на Иерусалим в деня Очи­щение 36-та година преди Рождество Христово. Тази дата оба­че е твърде късна, тъй като през про­летта на същата година Антоний предприел широка кампания с приблизително 100,000 войници срещу Партия (Дион Ка­сий, Римска история, 49, 24-31) и едва ли е могъл да отдели голям военен контин­гент за превземането на Иерусалим тази година[11]. Спорно е и твърдението, че превземането на града от Ирод Велики станало в деня Очищение. Наистина Ио­сиф Флавий отбелязва, че това се случи­ло 27 години от деня („деня на поста“), в който Помпей превзел Иерусалим (Юдейски древности, XIV, 488), но той изглежда си противоречи, когато казва, че градът бил по­беден 3 (Юдейски древности, XIV, 487) или 5 (Юдейската война, I, 351) месеца след началото на об- садата. Следователно това събитие трябва да се постави през лятото на 37-ма година преди Рождество Христово.

В заключение, Ирод Велики бил провъз­гласен за юдейски цар от римския сенат в края на 40-та година преди Рождество Христово. Той влязъл във владение над цялата страна след като превзел Иерусалим през лятото на 37-ма година преди Рождество Христово. В такъв случай при пресмятането на 27-те години от превземането на Иерусалим от Помпей в 63-та година преди Рождество Христово до превземането на града от Ирод Вели­ки в 37-ма година преди Рождество Христово, Иосиф Флавий си служи с метода на инклузивното изчисляване (тоест като брои и 63-та, и 37-ма година преди Рождество Христово).

Прочетете още „Датата на смъртта на Ирод Велики[1] и нейната връзка с годината на Рождество Христово*“ →

Образование и идейна самобитност на Иисус Христос – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Още от ранната Си възраст Иисус се занимавал и със самостоятелно четене на Свещеното Писание и се отдавал на задълбочени размисли върху неговото съдържание. Отделни свитъци от Петокнижието, от Пророците и от Псалтира притежавали дори бедни семейства. След изнурителната дневна работа те били четени и обяснявани в семейния кръг през дългите вечерни часове. Иисус не се задоволявал да изучава Свещеното Писание чрез ме­ханично повтаряне на неговите текстове – нещо общоприето за тогава; както във всичко, така и тук, Той влагал лично разбиране, вниквал във вътрешния смисъл, проявявал самостоятелност и винаги вземал правилно становище. Подтик за това намирал в Собствения Си дух и в съзряващото високо съзнание за месианс­кото Си достойнство, както и в цялата външна обстановка, където протичал животът Му. Известно въздействие оказвали прекрасната галилейска природа, сериозната и трудолюбива семейна среда и най-вече системното изучаване на Свещеното Писание, което е изпълнено с текстове за критичен размисъл и за придобиване на теоретическа и практическа мъдрост; То изисква да се познае мъдрост и поука, за да се разберат изреченията на разу­ма, да се усвоят правилата на благоразумие, правосъдие и съд, да се даде на простите разумност, на юношите – знание и разсъдливост (Притчи Соломонови 1:2-4). Иисус водил пълнокръвен живот в дома, който си изградила Премъдростта, и ходил “по пътя на разума” (Притчи Соломонови 9:1, 6).

Мощни образователни импулси Иисус получавал по време на ежегодните Си посещения в Иерусалим заедно с майка Си – Пресвета Дева Мария, с праведния Иосиф, роднини, близки и познати по случай най-великия израилски празник – Пасха. “Всяка година родителите Му ходеха в Иерусалим за празник Пасха” (Лука 2:41). На големи поклоннически групи жители от Назарет се отправяли по прорязания от скали и обраснал с вековни дървета път през Перея. Минавало се покрай живописното Генисаретско езеро, пресичала се разнообразната Йорданска долина, обхождало се от север Мъртво море, покрай възвишаващия се Иерихон до Елеонската планина, откъдето се откривал свещеният град с величествения храм, който цял сияел в бял мрамор и злато. През време на това едноседмично пътуване се разказвали много легенди и истории, пеели се свещени песни, споделяли се съкровени месиански очаквания и надежди. Възторгът достигал връхната си точка, когато пред погледа засиявал храмът – светилището на целия израилски народ и средоточието на неговите религиозни упования и национални въжделения. Цялата поклонническа тру­па запявала Давидовия псалом: “Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен. Ето, нозете ми стоят в твоите порти, Иерусалиме” (Псалом 121:1-2). Псалом след псалом се редели и ентусиазмът все повече нараствал. Към поклонниците от Назарет се присъединявали групи от другаде, от цялата страна, както и жители от Иерусалим и всички в мощен хор запявали “Алилуия”: “Хвалете името Господне, хвалете раби Господни, които стоите в дома Господен, в дворите на дома на нашия Бог! Хвалете Гос­пода, защото Господ е благ, възпявайте името Му, защото това е сладостно, защото Господ си избра Иакова, Израиля за Свое достояние” (Псалом 134:1-4). Участието в пасхалните тържества в храма и извън него, опознаването на престолния град, общуването с поклонници от цяла Палестина, сред които имало не само евреи, но и представители на много други народности, включително и елини – всичко това издигало духовното ниво и вливало мощни импулси за задълбочен размисъл и активна дейност.

Господ Иисус Христос

Като идвал всяка година за пасхалните тържества в Иеруса­лим, Иисус получавал най-разнообразни и извънредно богати образователни впечатления, които оказвали силно влияние за естественото Му духовно укрепване и преуспяване в мъдрост и обич към Бога и хората. Тук Той особено много обичал да разговаря с учените книжници, фарисеи и законоучители; жадно слушал техните тълкувания, разпитвал ги за Своите недоумения и съмнения и учудвал всички с мъдрите Си отговори. В това отноше­ние забележителен е евангелският разказ за 12-годишния Иисус в Иерусалимския храм. Родителите Му три дни Го търсили и най-после Го намерили “да седи между учителите”, “да ги слуша и запитва”. “Всички – според разказа на евангелиста – които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му” (Лука 2:47). Иисус не се уморявал да слуша и да разпитва, да се поучава и да отговаря, тъй като духовният Му интерес взел огромни размери и самосъзнанието за бъдещата Му месианска мисия от ден на ден нараствало. Вероятно и външният вид на Иисус в това време бил променен; повишеният Му духовен интерес, оживената беседа по важна тема – за Месия, вдъхновеното и възторженото говорене – всичко това придавало огнен пламък на Иисусовите очи и неземно сияние на лицето Му. Може би това именно зас­тавило родителите Му, като Го видели, да се смаят – толкова силно било първото и непосредствено впечатление от тази гледка. В подкрепа на това свидетелства по-нататъшният разказ на евангелиста. В състояние на тревога от загубата, на умора от дългото търсене и на изумление от сияещия вид на Иисус Божията Майка Му казала: “Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим” (Лука 2:48). Тези думи обаче не намерили съответен отклик в душата на малкия Иисус. Тогава Той бил зает с нещо много важно, което се отнасяло до спасението на целия свят. У него се пробуждало ме­сианското съзнание, у Него “се раждал” Христос – Изкупителят и Спасителят на света. Затова отговорил на майка Си напълно в духа на Своето умонастроение: “Защо сте ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?” (Лука 2:49). Тук Иисус нарича Бога не “наш небесен Отец”, Какъвто е Той за всички хора, а “Мой Отец”, защото съзнавал Себе Си за Единороден Божи Син в пълния смисъл на думата. Макар да съобщава, че родителите на Иисус не разбрали казаните от Него думи, евангелистът веднага прибавя: “А майка Му слагаше всичките тия думи в сърцето си” (Лука 2:51). В този момент тя не може да не си е спомнила благовещението на ангела Господен, че Дух Свети ще я осени и че тя ще роди свето дете, Което ще се нарече Син Божи, Син на Всевишния (Лука 1:31-35). Тя обаче спотаила всичко това в сърцето си, не го споделила с никого, а и Иисус, съзнавайки, че още не бил дошъл часът за откриването Му (Иоан 7:6; 8:4) и че още трябва да расте и да преуспява в мъдрост и обич по законите на човешката Си природа, напуснал Иерусалимския храм – “онова що принадлежи на Отца Му”, кротко тръгнал с родителите Си по човешка плът и отишъл с тях в Назарет, където “им се покоряваше” (Лука 2:51).

Прочетете още „Образование и идейна самобитност на Иисус Христос – продължение и край*“ →

Завръщането на Савел в Иерусалим*

Публикувано на от Dragan Bachev

Фредерик Фарар

Сам Павел, повален и наставен от глас небесен,

пратен бил при един човек, да приеме от него тайнство.

Блажени Августин

Завръщането в Иерусалим трябвало да коства не малко усилия на бъдещия апостол. Колко мъчителни трябвало да бъдат угризенията на съвестта му, когато се приближавал до мястото, където той бил оставил трупа на св. Стефан да лежи под грамадата убили го камъни! С какъв страшен интерес трябвало той сега да гледа на мястото на разпятието и на онова място, където лежал в градински гроб Оня Който сега е възкръснал и прославен! В какво ужасно смущение трябвало да се намират чувствата му вследствие крайната промяна на неговите сегашни отношения към свещениците, чиято вяра той оставил и към християните, чието евангелие приел! Той оставил Иерусалим като равин, фарисеин, фанатичен защитник на устния закон; сега той влизал в него като човек, който отхвърлял значението на подзаконната праведност, който напълно презирал жалките останки на юдейското предание. Високомерният човек станал безкрайно смирен; яростният гонител – мирен благовестник; самодоволният равин за един миг оставил всичката си национална гордост, всичката изключителна презрителност, своето фарисейско самопревъзнасяне, за да получи в тяхна замяна блаженство на несправедливо гонение и да стане страдащ проповедник на презираната вяра. Какво могъл той да очаква от Теофил, чиито писма, навярно, унищожил? От членовете на синедриона, чиято ярост той разпалил? От старите си приятели от школата на Гамалиил, които виждали в Савел Тарсийски един човек, който по своята ученост бил гордост на школата на Гилел и по своята ревност съперничел на школата на Шамай? Как ще се отнесат към него тия приятели на неговата младост, тия учители и другари на неговия живот, след като той, провъзгласявайки своята система, своята ученост, своето убеждение, целият свой, а следователно и техния, живот за неизправимо заблуждение, – станал открит привърженик на малката община, която той някога преследвал и изтребявал?

Ала сред естествените опасения, от които той не могъл да не се вълнува, гледайки в бъдещето, той несъмнено могъл да се утешава с мисълта, че ще намери братски привет сред ония мирни и благородни хора, за вярата на които той знаел и на чиято взаимна любов той завиждал, когато дори още ги мразел. Какво блаженство би било за него да участва в тоя свят, който той някога се стараел да разруши; да внушава на другите ония доводи, които по убедителен начин действали на неговата собствена душа, дори когато той още отчаяно им противодействал!

Колко приятно би било да чуе от свещени и благородни уста думи за Онзи, Когото той някога хулел! Савел, разбира се, могъл да мисли, че любовта, благородството, радостта на неговите нови събратя ще го възнаградят и нещо повече за онова влияние и почест, които той доброволно оставил, и че ползването заедно с тях от всички плодове на духа – любовта, радостта, мира, дълготърпението, нежността, добротата, вярата, смирението, умереността – ще бъде блаженство, заради което той могъл да остави целия свят. Неудивително е поради това, че той залягал да се присъедини към учениците (Деян. 9:26**). Неговото познанство с човешката природа, наистина, могло да го предупреди, че “доверието винаги бавно расте”, че такъв предмет, какъвто той желаел, едва ли бил възможен за него. Може би, той твърде много разчитал на промяната, произведена в човешкото разположение от Божията благодат.

Но, уви! Него го очаквало ново изпитание. Наистина, апостол Петър, когото особено му се искало да види, веднага го приел с обикновеното великодушие на пламенното сърце и, бидейки женен човек, без закъснение му предложил гостоприемство (Гал. 1:18), но на първо време с това и се ограничило всичко. Че Петър по-рано от другите събратя се издигнал по-високо от духа на подозрителността, това не могло да не говори в полза на неговото лично величие и доброта и е съвършено съгласно с онова естествено благородство, което сме в право да очакваме от човека, когото обичал и благославял Сам Христос. В това време той бил вожд на църквата в Иерусалим. Намирайки се в такова положение, той не бягал с другите при приближаване на бурята. Той трябвало да знае, че при нозете на тоя млад фарисеин лежали дрехите на убийците на Стефан. Той, навярно, се е боял от него, може би дори се е криел от него, когато той се е вмъквал в къщите на християните. Нещо повече, сърцето на Петър, вероятно, било поразявано от скръб, когато виждал как неговата малка църква се избивала, разгонвала и изтребвала, и любвеобилната община, чиято вяра била така светнала, взаимната любов така нежна и чиста, немилосърдно била разрушавана от безжалостната гонитба на “ученика на школите”. При все това с несъмняваща се искреност на една светла натура, с оная духовна непроницателност, посредством която божествена любов не само забелязва действително достойнство, но дори го създава там, където по-рано не е съществувало, – Петър отваря своите врати на оногова, когото един по-низък човек би могъл съвсем да отхвърли като коварнохищен вълк сред стада.

Св. апостол Павел

Но от другите вождове на църквата, ако само някой от тях бил по това време в Иерусалим, никой още не се е приближавал до новообърнатия, никой не се е решавал да побеседва с него. Навсякъде го срещали студени, недоверчиви погледи. В един миг той изгубил всички свои стари приятели и изглеждало като вероятно, че той не ще намери наместо тях нови. Християните, гледайки на него с ужас и недоверие, не вярвали, че той е ученик на Христос. Те, може би, чували за обстоятелствата, които придружавали неговото обръщане, но тия обстоятелства се случили три години преди това. Известията за неговата неотдавнашна проповед и неотдавнашната опасност в Дамаск, вероятно, още не били стигнали до тях; но дори ако и да са стигнали, те са били странни, че на тях им е простено да гледат със съмнение на гонителя, обърнал се в събрат, – дори просто от страх, да не би под мнимото обръщение да се окаже само хитростта на Савел с цел да разузнае техните тайни и да залови тях за довършване окончателната им гибел. И по такъв начин неговите сношения с християните на първо време в Иерусалимската църква току-речи се ограничавали с неговия прием в къщата на Петър. “Другиго от апостолите не видях, – пише той до галатяни, – освен Яков, брата Господен”. Но макар и да видял Яков, той имал малко общение с него.

Всичко, което знаем за първия иерусалимски епископ, показва, че характерите на тия двамата били извънредно различни – току-речи до непримирима противоположност. Дори със Самия Спасител, както ясно показват евангелските изречения (Мат. 12:46; Марк 3:1; Лука 8:19; Иоан 7:5), най-големият от Неговите братя наглед в течение на целия Му земен живот имал малко общение. Наистина, той приемал неговото месианско достойнство, но приемал само в юдейски смисъл и бил недоволен от онова, което в Неговия живот било най-вече божествено. Ако преданието вярно го изобразява като законник, назореин, току-речи есеин, който прекарвал целия си живот в молитва в храма, то именно неговата преданост на Моисевия закон, едва изменена само отвън с неговото обръщение към християнството, и му спечелила дори от юдеите названието “праведник”. В неговото послание намираме сурова и възвишена нравственост, но не намираме в него нито едно пряко слово относно въплъщението, или разпятието, или изкушението, или оправданието чрез вяра, или освещението чрез духа, или възкресението от мъртвите. Във всеки случай, при съвместното четене посланието на Яков, с което и да е послание на апостол Павел, не можем да не забележим голямото различие между двамата апостоли. Св. Яков бил човек извънредно непоколебим; апостол Павел умеел навреме да отстъпва, но той най-малко от всичко бил готов да отстъпва в ония именно точки, които най-вече събуждали съчувствието на Яков. Онова, което знаем за апостол Петър, напълно е съгласно с оная добра готовност, с която той приел подозирания и лишен от приятели елинист. Онова, което знаем за Яков, заставя ни да предполагаме, че неговите отношения към Павел никога не са могли да имат повече от формален характер, който те и носят в Деяния на апостолите и още повече в Посланието до галатяни. Но онова обстоятелство, че между апостол Павел и апостол Яков съществувало малко видимо съчувствие и взаимнообщение, и че те се спират на видимо противоположни страни на истината, никак не дава право на неодобрително отношение към единия или другия. Различията, наглед възникващи от анализа на истината в отделните умове, сливат се в общността на по-широкия синтез. Когато апостол Павел учи, че ние “се оправдаваме чрез вяра”, той проповядва безкрайно велика истина; но в същото време и апостол Яков проповядва драгоценна истина, когато с различен отсенък на значението в двете думи говори, че “човек се оправдава чрез дела”. Истините, които били поверени на тия двама апостоли да проповядват, се попълвали и допълвали една друга, а не си противоречели помежду си. Ние сме наследили двете страни на тая велика истина.

Прочетете още „Завръщането на Савел в Иерусалим*“ →