Ева Ковачева

Резюме:

В настоящото изследване се разглеждат стихове от Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, в които се говори за „ново небе“ и „нова земя“, и се отговаря на въпросите за какъв „нов свят“ става въпрос в тях, къде, кога и как той ще се реализира, както и кои са предпоставките за появата му, в която връзка се изясняват още понятията „време“ и „пространство“ според библейското схващане.

Ключови думи: ново небе, нова земя, Свещено Писание на Стария и Новия Завет, есхатология

„And I saw a new Heaven and a new Earth…“ (Rev. 21:1)

The Eschatology as a transformation of the creation

Еva Kovacheva

Abstract:

In the present study are considered verses from the Holy Scriptures of the Old and New Testaments, that speak of a „new heaven“ and a „new earth“and answer the questions what kind of „new world“ it is, when, where and how it will be realized, as well as the prerequisites for this, and the concepts of „time“ and „space“ according to the biblical understanding are also explained in this connection. 

Keywords: new heaven, new earth, the Holy Scriptures of the Old and New Testaments, eschatology

„И видях ново небе и нова земя, защото предишното

небе и предишната земя бяха преминали…“ (Откр. 21:1)

Въведение

В Свещеното Писание на Стария и Новия Завет се срещат стихове, в които се говори за нов свят, в който няма да има повече ни писък, ни вопъл, нито болка, нито страдания и смърт; в него няма да се водят войни между народите и никой няма да се учи на война; между самите хора, както и между хората, животните и тварите ще цари пълен мир; никой човек или животно няма да причинява вреда на друг човек или животно; на „новото небе“ и „новата земя“ ще обитава правда и истина; хората ще се радват на дългоденствие, молитвите им ще се чуват веднага от Бога; Божиите закони ще бъдат написани в мислите и вложени в сърцата им; Сам Бог ще бъде с тях. Според старозаветните пророци и според светите апостоли на Иисус Христос тази действителност ще се реализира когато хората „познаят Господа“ (Ис. 11:9; Евр. 8:10-11). Целта на настоящото изследване е да се отговори на въпросите за какъв „нов свят“ се говори в книгите на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, къде, кога и как той ще се реализира, както и кои са предпоставките за появата му, в която връзка се изясняват още понятията „време“ и „пространство“ според библейското схващане.

Изложение

Текстовете в Свещеното Писание на Стария Завет, в които се говори за „ново небе“ и „нова земя“ са: „Защото ето, Аз творя ново небе и нова земя и предишните няма вече да се споменуват, нито наум ще дойдат. А вие ще се веселите и ще се радвате вовеки за това, което Аз творя; защото ето, творя Иерусалим за веселие, и народа му – за радост. И ще се радвам за Иерусалим и ще се веселя за Моя народ; и няма вече да се чува в него глас от плач и глас от писък. Там няма да има вече малолетен и старец, който да не достига пълните си дни…И ще съграждат къщи и ще живеят в тях, ще садят лозя и ще ядат плодовете им. Няма да градят, за да живее друг, няма да садят, за да яде друг; защото дните на народа Ми ще бъдат като дните на дърво, и Моите избрани дълго ще се ползуват с изделието на ръцете си. Няма да се трудят напразно и да раждат деца за скръб; защото ще бъдат семе, благословено от Господа, и потомците им с тях. И преди те да са повикали, Аз ще отговоря; те още ще говорят, и Аз вече ще ги чуя. Вълк и агне ще пасат заедно, и лъвът ще яде слама като вол, а за змията прахът ще бъде храна: те не ще причиняват зло и вреда по цялата Ми света планина, казва Господ“ (Ис. 65:17-25). Други подобни текстове са: „Ще прековат мечовете си на орала и копията си – на сърпове: народ против народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война“ (Мих. 4:3); „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът ще яде слама като вола. Младенец ще играе над аспидина дупка, и дете ще протегне ръката си към змийно гнездо. Не ще правят зло и вреда по цялата Ми света планина, защото земята ще бъде пълна с познаване Господа[1], както водите пълнят морето“ (Ис. 11:6-9). Други още текстове са: „В начало Ти (Господи) си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце; те ще загинат, а Ти ще пребъдеш; всички те като дреха ще овехтеят, и като наметало Ти ще ги промениш, – и ще се изменят“ (Пс. 101:26-27); „Праведниците ще наследят земята и ще живеят на нея вечно“ (Пс. 37:29); „Той е…вложил вечността в сърцето им“ [на хората][2] (Екл. 3:11).

Стихове в Новия Завет с подобно значение са: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Мат. 5:5); „Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда“ (2 Петр. 3:13); „…самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“ (Рим. 8:21); „ще вложа законите Си в мислите им, и в сърцата им ще ги напиша, и ще бъда техен Бог, а те ще бъдат Мой народ. И няма да учи всеки ближния си, и всеки брата си, думайки: познай Господа; защото всички, от малък до голям, ще Ме знаят“ (Евр. 8:10-11; парал. Евр. 10:16-17); „И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше. Тогава аз, Иоан, видях светия град Иерусалим, нов, слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж. И чух висок глас от небето да говори: ето скинията на Бога с човеците, и Той ще живее с тях; те ще бъдат Негов народ, а Сам Бог ще бъде с тях – техен Бог. И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина. И Седящият на престола рече: ето, всичко ново творя. И ми казва: напиши, защото тия думи са истински и верни“ (Откр. 21:1-5).

Понятието „есхатология“ произхожда от гръцката дума „τὸ ἔσχατον“ (есхатон) -„последното“, „краят“ и означава буквално „учение за последните неща, за последното време“ (Koenen, 2007, 1). Едно друго определение гласи: „Есхатологията изследва окончателния край на нещата, последната развръзка на цялото творение“ (Walls, 2008, 4). Съществуват две представи за есхатология – линейна  (хоризонтална) и вертикална. Според линейната представа за есхатология, предсказаните в Свещеното Писание събития за победата на доброто над злото, за настъпването на Второто пришествие на Христос, спасението на душите и влизането в рая ще се случат в едно неопределено бъдеще, измервайки се с времето, което не е известно никому освен на Бог-Отец (Мат. 24:36). С „вертикално“ разбиране на есхатологията, която се нарича още и „настояща“[3] се обозначава представата за окончателното вътрешно на света време на спасение: очаква се не края на времето, а един обрат (смяна, преход)[4] във времето, който води до завършеност (съвършенство) на творението; не един друг свят, а този свят по друг начин; не живот на небето, а реализиране небето на земята; не край на времето, а край на страданията и греха в едно време без край (Koenen, 2007, 1). Според автора на настоящето изследване, тъй като постигането на крайната цел – постоянното и трайно единение на душата с Бога, Който е вечен, се осъществява вътре в самия човек чрез духа, а това е възможно винаги, на всяко място и във всяко време, защото зависи от човешката свободна воля, стремеж, усилия и резултати в тази посока (мисли, чувства и дела, чистота на сърцето, развити и приложени добродетели), както и от Божията благодат, се обяснява, защо крайната цел, с която се занимава есхатологията, се свързва с настоящето като постоянна възможност. Както и поради това, че Бог е дух (Иоан 4:24), че Той е вечен и стои над времето и пространството, става ясно защо когато човекът заживее „в Духа“ (1 Петр. 4:6; Рим. 8:9; Гал. 5:25), което означава „в Бога“ и стане „един дух с Господа“ (1 Кор. 6:17; Гал. 2:20), и Светата Троица започне да обитава трайно в него (Иоан 14:23; Рим. 8:9-10), времето спира да съществува за човека и той навлиза във вечния Божествен живот. Във Второто послание на св. ап. Павел до Коринтяни направо се посочва, че който е „в Христос“, той е „нова твар“ (ново творение): „И тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17).

Тезата, която се поставя, е че в стиховете, които се цитират в настоящето изследване от Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, не  се говори за свършек на света, нито за неговото унищожение, а за преобразяване на цялото творение – човек, животни и природа. Външното преобразяване на света ще стане тогава, когато човекът се освободи от греха (Рим. 8:21), вътрешно се обнови (2 Кор. 4:16; Еф. 3:16), „познае Господа“ (Евр. 8:10-11; парал. Евр. 10:16), съедини се (трайно) с Него и Бог заживее в него (Иоан 14:23; Рим. 8:9-10; Откр. 21:3,17,22). По друг начин също изразено: когато духът поеме ръководството в човека (Гал. 5:22-25) над егото му (личните чувства) и делата на плътта (Гал. 5:16-21). Последното означава още, човек да мисли, чувства и действа към всичко и всички по подобие на Христос (Иоан 4:12; 1 Иоан 2:6; 3:2,3,7; 1 Кор. 2:16; Фил. 2:5), и неговата воля стане едно с Божията воля (Мат. 6:10), тогава той става като втория Адам в новосътворения свят. Изменението вътре в човека и ставането му „син Божий“ води до външно изменение както на неговата физическа природа, така и на цялото творение – на реалността около него „тук и сега“, за което се говори в Гал. 4:3-7 и Рим. 8:9-23. Следователно „новият свят“ ще дойде първо отвътре, а после отвън. Външното преобразяване на света ще е следствие на вътрешно преобразения човек (Рим. 12:2; Еф. 3:16-17). „Новото небе“ и „новата земя“, които се творят сега, се отнасят за човека. „Новото небе“ е висшето начало в човека, красивото и разумното в него. За да влезе в този нов свят, човекът трябва да е абсолютно съвършен и притежава качествата на Христос (Гал. 4:19) и плодовете на Духа (Гал. 5:22-23). В тази връзка се намират според автора на изследването и стиховете от Свещеното Писание, в които се говори за есхатологията като настояще (Лук. 23:43; Деян. 2:15-21; Евр. 4:7,11,14,16; 6:19; 10:19-22; Откр. 22:2,7,10,12,16-17,20).

В подкрепа на представената теза, ще се представят някои тълкувания на свети отци на Църквата, твърдения на видни теолози, съвременни автори, както и ще се цитират, сравнят и анализират още други стихове от Свещеното Писание, които според автора се намират в тази връзка.

Св. Юстин (Попович) се спира в своя труд „Догматика на Православната църква. Есхатология“ върху стиха от книга Откровение на св. ап. Йоан Богослов, в който стих се споменава, че „не ще вече да има време“ (Откр. 10:6), след което обяснява за него, че това означава, че времето в даден момент по някакъв тайнствен начин ще потъне във вечността, т. е. ще спре да съществува и свързва този момент конкретно с деня на Второто Христово пришествие (Попович, 2014, 114). За Второто Христово пришествие пък се узнава от 2 Петр. 1:19, че то ще изгрее като светлина вътре в човека (вж. Ковачева, 2022, 100-110). Св. Юстин (Попович) твърди, че когато се говори за „края на света, лежащ в зло“, не трябва да се разбира неговото унищожаване, а преобразяване: „Сам Спасителят говори много за края на света…Той говори за края на света като за жътва, а жътвата означава не унищожаване, а събиране на зрелите класове, вършитба и веене, при което пшеницата се отделя от плевелите (Мат. 13:39-42; Откр. 14:15). Краят на света, наричан от Спасителя и свършек на века…означава край на злото, греха и смъртта в богосъздадената природа, край на света в сегашния му облик. Според боговдъхновените думи на светия апостол, преминава образът на тоя свят (1 Кор. 7:31), тоест преминава образът на света, в който доброто е смесено със зло, смъртта – с безсмъртие, но не преминава богосъздадената същност на света, за която Бог, след като я е създал, е казал, че тя е твърде добра (Бит. 1:31)“ (Попович, 2014, 186). Той цитира блаж. Августин според когото също „този свят ще премине не в смисъла на пълно унищожение, а вследствие на изменение на нещата…Затова и апостолът казва: Преминава образът на тоя свят (1 Кор. 7:31). Ще бъде унищожен образът му, а не природата“ (Попович, 2014, 185). Според посочения автор от „огнения Апокалипсис“ на св. ап. Петър изложен във Второто му съборно Послание гл. 3 (вж. по-конкретно: 2 Петр. 3:7,10,12)[5] става ясно, че от вселенския пожар, в който злото ще изгори, ще произлязат новото небе и новата земя, на които обитава правда (2 Петр. 3:13), което означава според него, че на новото небе и новата земя няма да има нито неправда, нито зло, нито грях, нито болести, нито смърт, тъй като всичко това ще бъде изгорено от огън и богосъздадената същност на природата, пречистена от Божествения огън, ще заблести с нова неописуема красота. Краят на стария свят ще бъде придружен от катаклизми, земетресения и конвулсии на природата, тъй като злото неистово ще се бори да остане още в него (Попович, 2014, 186). Това, че цялата тази космическа катастрофа ще завърши с преобразяване, а не с унищожаване на света, се вижда и от факта според същия автор, че светият апостол сравнява края на света с потопа. Потопът не е унищожил света, а само го е умил от калта на греха и злото и го е обновил (2 Петр. 3:6,7) (Попович, 2014, 188). Според автора на настоящето изследване думата „огън“ в изложените стихове в „огнения Апокалипсис“ на св. ап. Петър (2 Петр. 3:7,10,12) не трябва да се разбира в буквален смисъл като „огън“ или „пожар“, а става въпрос за „Божествените енергии“, тъй като те се описват и на други места в Свещеното Писание също като огън: „понеже Господ, Бог твой, е огън, който пояжда“ (Втор. 4:24), „нашият Бог е огън, който изтребя“ (Евр. 12:29) и др. (срв. още: Евр. 10:27; Изх. 24:17; Чис. 11:1; 16:35; Втор. 9:3; Пс. 50:3; 97:3; Ис. 66:15; Дан. 7:9; Деян. 2:3; 2 Сол. 1:8). Св. Юстин (Попович) се изразява в цитирания от него текст по подобен начин като го нарича „Божествен огън“. Руският тълкувател на книга „Откровение на св. ап. Йоан Богослов“ – Н. Орлов, набляга в разбирането на стиховете Откр. 21:1 във връзка с 2 Петр. 3:13 главно върху качествата на огъня. Според него огънят е символ не толкова на разрушение и унищожение, колкото на очистване и освещаване (Орлов, 1999, 503). Друг руски тълкувател на книга Откровение – архиеп. Аверкий пояснява: „Това обновление на небето и земята ще се състои в преобразуването им с огън и в новите форми и качества, но не в промяната на самата същност. Морето като символ на непостоянното и вълнуващото се, ще изчезне“ (Аверкий, 1991, 78). Архиеп. Димитрий (Вознесенский) се позовава на изказването на блаж. Августин в неговото съчинение за „Божия град“ (Августин, 2008, ХХ, 16), че „Посредством този всемирен пожар качествата на тленните елементи, които формират нашите тленни тела напълно ще погинат и природата ни ще приеме такива качества, които, посредством една прекрасна трансформация, ще хармонират с нетленните тела, така че когато самият свят бъде обновен, той ще бъде напълно подходящ за хората, самите те обновени в тяхната плът в нещо по-добро“ (Вознесенский, 1935, 319).

Св. Юстин (Попович) обяснява за св. ап. Павел, който с голяма надежда възглася благата вест за освобождаването на творението от греха и смъртта, за обновяването и преобразяването му чрез действието на Божията благодат и чрез благодатно-добродетелните Божии чеда – светли и свети Христови братя, за което привежда следните стихове от Посланието му до римляни: „Па и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега; и не само те, но и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло“ (Рим. 8:19-23). Св. Юстин (Попович) тълкува тези стихове, че с грехопадението си човек увлича след себе си цялата природа и я предава под робство на греха и смъртта и цялото богосъздадено творение непрестанно въздиша и тъгува, очаквайки освобождението си от робството на греха и смъртта, което Господ Иисус Христос ще му подари в последния ден с Богочовешкото домостроителство на спасението, като го преобрази в ново небе и нова земя, на които обитава правда: „И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали…“ (Откр. 21:1) (Попович, 2014, 188-189). В потвърждение на казаното от него той привежда следното изказване от св. Ириней Лионски: „Богочовешката истина за преображението на природата непрестанно живее…нито веществото, нито същността на творението се унищожават – понеже Създалият е истински и верен – а преминава образът на тоя свят, тоест това, в което е извършено престъплението…А когато този образ премине и човек се възобнови и укрепне за нетлението така, че да не може вече да остарява, тогава ще има ново небе и нова земя, на които ще пребъдва новият човек“ (Попович, 2014, 189). От тълкуванието на св. Йоан Златоуст върху Рим. 8:21 св. Юстин (Попович) заключава за зависимостта на творението от състоянието на човека, че освобождението на творението от робството на тлението означава, че то няма вече да бъде тленно, а ще съответства на благообразието на човешкото тяло. Както творението е станало тленно, когато тялото на човека е станало тленно, така и тогава, когато тялото на човека стане нетленно, и творението ще го последва и ще стане съответстващо на него (Попович, 2014, 190). В подкрепа на казаното от него за връзката между човека, природата и тварите, той добавя още: „…природата по същността на живота си зависи от човека и винаги се движи строго в съответствие с човека…падението на човека бе същевременно и падение на природата (Рим. 8:19-23; Бит. 3:17,18)…и оттогава човекът и природата, като двама сиамски близнаци, ослепени…и умъртвени от една и съща смърт, заедно падат, и заедно стават…“ (Попович, 2014, 183). Същият автор се опира още на св. Епифаний Кипърски, който твърди, че по време на последния пожар, за когото св. ап. Петър говори в неговия „огнен Апокалипсис“ (2 Петр. гл. 3), небето и земята няма да се превърнат в първоначалния хаос и няма да бъдат напълно унищожени, а само ще се обновят, след което земята ще продължи да бъде обиталище, но обиталище много по-съвършено и за най-съвършени жители (Попович, 2014, 190). Учението за преобразяването на природата, св. Юстин (Попович) посочва, че е установено в чл. 11 от определенията на Пети Вселенски събор, в който член едновременно се отхвърля съществуващото друго схващане според което „последният съд означава пълно унищожаване на телата, и че краят на всичко ще бъде някаква (митична) нематериална природа (άυ λος φύσις), както и че в бъдещия свят няма да има нищо материално, а само гол ум (γυμνὸς νου̃ς)“ (Попович, 2014, 191). Той привежда в тази връзка стиха от св. ап. Павел в Посланието му до коринтяни: „всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим“ (1 Кор. 15:51), което свързва с преобразяването на „душевните тела“ в „духовни“ според (1 Кор. 15:44) (Попович, 2014, 192). „Всеобщото възкресение се състои в това, че мъртвото не просто ще се съживи, но и ще се обезсмърти и никога повече не ще умре…човешкото тяло ще влезе в живот, който не ще има край“, за което той се позовава на стиха от св. ап. Павел „защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие“ (1 Кор. 15:53) (Попович, 2014, 192-193). Св. Юстин (Попович) обобщава, че според Свещеното Писание вечния живот на хората ще настъпи като резултат от близостта на душите им до Бога и общението им с Него, за което дава препратка към стиха „и така винаги с Господа ще бъдем“ (1 Сол. 4:17; срв. Иоан. 14:23), от живота им „в Христа“, живеейки „в Него“ и „чрез Него“, и по този начин охристовявайки се, охристоличавайки се, ставайки христолики, ще бъдат „подобни Нему“ (1 Иоан. 3:2) (Попович, 2014, 211-212). Към казаното той добавя като предпоставка и „проявата на добродетелите“, тъй като пребиваването в добродетелите според него е едно и също с пребиваването в Господа: „Като пребиваваме…в добродетелите, ще пребиваваме в Самия Господ, понеже Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него (1 Иоан. 4:16) (Попович, 2014, 212). От изложените твърдения се вижда, че цитираният автор свързва „вечният живот“ с „единението с Господа“, с „пребъдването в Бога“ и с проявата на добродетелите, в подкрепа на което той привежда още следните стихове: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно …Аз съм в тях, и Ти в Мене (Иоан. 17:21,23) (Попович, 2014, 212). От автора на настоящето изследване се добавя към изложените от св. Юстин (Попович) още и намиращия се в това отношение също стих: „..ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа“ (2 Петр. 1:8). От цитирания текст става видна пряката връзка, че чрез изявата на добродетелите на дело става „познаването на Господа“. Освен това от предходния на него стих (2 Петр. 1:7) става още ясно, че св. ап. Петър поставя любовта най-високо от всички изброени преди това добродетели, включително по-високо от братолюбието, тъй като тя е към всички и всичко без ограничения, за разлика от братолюбието, което се проявява само към себеподобните. Според Юстин (Попович) с безгрешното си и безсмъртно тяло хората ще бъдат подобни на тялото на Христовата слава (Фил. 3:21), ще общуват с ангелите като със свои свети братя, като деца на един баща, те чрез Господа Христа в Светия Дух ще бъдат помежду си благодатни братя, жители на един дом (Иоан. 14:2), в която връзка завършва накрая със стиха „Бог ще бъде всичко у всички“ (1 Кор. 15:28) (Попович, 2014, 212-213).

Прочетете още “ „И видях ново небе и нова земя…“ (Откр. 21:1). Есхатологията като преобразяване на творението*“ →

Захумско-Херцеговински епископ Атанасий (Иевтич)

В гръцкия език „първото” се нарича πρωτολογία, а „последното” – εσχατολογία. Невъзможно е да се даде точен превод на нито един от тези два термина. Есхатологията е технически термин за обозначаване на това, което се отнася до края на времената – така наречените последни неща. Но за πρωτολόγια мисля, че не съществува дори и технически термин, който да изразява превода. Думата се отнася към намиращото се в началото на времето или даже преди него. Може да се говори с прости понятия в пролога или в епилога на една книга, но реалността на нашия живот не е книга, даже ако тази книга е Библията.

Неотдавна беше направен превод на сръбски език на знаменитата поема на Джон Милтън (1608-1674) „Изгубеният Рай”. Бях на представянето и макар да не мога да кажа нищо за поетическите достойнства на книгата, мога да споделя нещо за богословския подход на Милтън към самия проблем. Ще започна като сравня подхода му към тази тема, от една страна, с православното християнско предание – от друга.

Подходът на Милтън е протологичен: разглежда Библията, като поставя акцент върху началото на времето, на творението и неговото първоначално състояние, докато аз предпочитам да разглеждам Библията есхатологично – през призмата на края на времената и последното състояние на творението. Според Джон Милтън, ако говорим на друг, много по-прост език, нещо се е случило в миналото и то определя това, което се случва и до днес. Обратно на това позицията на православното богословие е, че каквото и да се е случило в миналото, то, разбира се, е важно, но много по-важно е това, което трябва да се случи в бъдещето.

Когато трябва да говоря по този въпрос със студентите в семинарията, в която преподавам, опитвам да го обясня с пример от област, добре позната на европееца, а именно – футбола. Да разгледаме техниката на игра на Марадона, на Линекер или на Стойкович. Съперникът вкарва гол или два през първото полувреме и това, разбира се, до известна степен определя стила на игра на техния отбор. Марадона или който и да е друг подобен на него все още не показва на какво е способен. В един момент обаче той с голямо майсторство вкарва също един-два гола и към края на първото полувреме вече резултатът е изравнен. И хората си мислят, че ако Марадона е могъл без усилие, с два точни удара да изравни резултата през първото полувреме, то какво ли ще стане, ако той реши да заиграе с пълни сили през второто полувреме?

Библията е игровото поле за чудесата и за знаменията на Бога, но същевременно най-важното в нея не са чудесата Божии, не е творението, не е спасението на народа на Израил и така нататък, а нейната обърнатост (насоченост) към последните времена, към факта, че Бог, Който с такава лекота вече е извършил в историята такива велики дела, има да твори още.По този начин, според подхода на Библията, направеното от Бога в началото е по-малко важно от това, което Той ще прави в бъдещето, в края на времената. Прекрасната книга Песен на песните разказва за двама влюбени, разказва как възлюбеният си тръгва, но увлича след себе си своята възлюбена. Така е и при нашите отношения с Бога, но още сме в първото полувреме: Бог ни увлича след Себе си към по-дълбокото общение.

Разбирането за времето

Сега бих искал да премина към разбирането за времето както в античността, така и според библейското откровение. Като цяло античността, с изключение на народа на Израил, който е получил откровение, гледа на миналото като на нещо по-хубаво от настоящето и като на фактор, който е решаващ за бъдещето. Някога е съществувал рай, който постепенно е бил изгубен и нашето желание е да се върнем в този рай. По този начин, например, подхожда Одисей. Той също иска да се върне в своя изгубен рай, на своя остров, напълно в духа на Милтън. Кръгът е затворен – краят трябва да се върне в началото.

Библейското разбиране е точно противоположно. Нашата носталгия, за разлика от Одисеевата, прилича на носталгията на повечето хора – тя е копнеж по бъдещето, по онова, което идва. Обърната е не към миналото, а към онова, което предстои. Раят не е зад, а пред нас. Търсим Този, Когото Адам е загубил в Рая, и Него – в цялата пълнота на славата Му – ще намерим в бъдещето.

Да си спомним блудния син, който напуснал бащиния дом и претърпял горчиво разочарование в живота, но почувствал носталгичната жажда да се завърне в бащината къща. Когато се връщал, го посрещнал неговият баща, който бил излязъл от дома си заради тази среща. И питам: какво е теглило сина назад – носталгия по миналото или съзнанието, че баща му ще излезе да го посрещне? И двете могат да бъдат верни. От библейска гледна точка обаче най-значимото движение е на Отца към блудния син. И именно това подразбирам под есхатологично отношение на Православната църква.

Това отношение може да бъде илюстрирано, когато се вгледаме в православните икони, където я няма западната перспектива, водеща отвъд картината. Там, напротив, перспективата се обръща – от изображението към съзерцаващия. Тази перспектива е била наречена от православните иконописци и художници обратна перспектива. На завършилите училища по изящни изкуства обаче тя несъмнено ще се стори доста наивна. Само че в иконата важното е да стане понятно, че тук е Бог и че Неговите светци идват да ни посрещнат, все едно Небесата вече са тук, за да обогатят нашия ежедневен живот.

Античният поглед, който вече обсъдихме във връзка със завръщането в рая, се основава на припомнянето на събития от миналото. Православният в голяма степен се основава на призоваването на Светия Дух, идващ при нас от бъдещето. Православното литургично предание съединява това възпоменание за миналото, или анамнезата, с епиклезата – с призоваването на Светия Дух. Възпоменание, в което минало и история не се изпразват, но придобиват ново значение в епиклезата, която ние винаги трябва да разбираме есхатологично.

Обобщено можем да кажем, че краят на времето определя неговото начало, а не началото – края. В Откровението това е изразено в знаменитата фраза: „Аз съм Алфата и Омегата, началото и края” (Откровение 21:6). През VII век преподобни Максим Изповедник пише, че когато се обмисля план за построяване на дом, не първите ескизи определят облика на бъдещия дом. Напротив, началото се определя от крайния образ на дома – залегнал в замисъла на архитекта, тоест крайният образ определя първоначалните скици на дома.Св. Максим твърди, макар малко да опростявам изискания му философски език, че тайната на Въплъщението на Христос носи в себе си силата да обясни загадките на Библията и затова може да обясни и да ни помогне да разберем тайната на творението. Този, който е познал тайната на Кръста и на Гроба, познава вече тази тайна. Но този, който е проникнал и в мистичната сила на Възкресението, ще разбере и самия замисъл на Бога в Неговото творение и в откровението на Библията.

Цялостният опит на Откровението и Въплъщението е дал наистина силен тласък на идеята за историческото развитие и за процеса на историческите промени. Преди Библията и особено до Новия Завет не сме имали такова чувство за историческо време или за развитие в историята. Древният и гръцкият свят в този смисъл са се страхували от историята. Те са се страхували от новото и неочакваното, приемайки миналото като стабилна определеност. Ето поради това за тях е бил така важен космосът, хармоничната стабилност и съвършенството на света, който изучавали древните гърци.

Великата индийска цивилизация също е избягвала историческото развитие. За Гаутама Буда целият процес на формирането е нещо, от което трябва да се избяга и в това бягство може да се достигне нирвана. Дали нирваната е битие или небитие – това няма голямо значение. Важното е, че за Буда решаващо е напускането на историческия процес, на процеса на формиране.

В Библията историята е сред най-големите благословения на Бога. Тя е следствие от творението и дава смисъл на живота и драмата на човека. И, въпреки че и Старият, и Новият Завет са дали импулс и са вдъхновили идеята за прогреса и творчеството на човека в историята, те не са могли да се спрат дотук. Вън от есхатологията историята би била просто последователност, низ от събития без смисъл и завършек. Значимостта и важността на историята не се оспорва, но ние не се спираме на понятието история. Ако насреща на блудния син, завърнал се в дома си, не бе излязъл баща му, завръщането не би имало смисъл.

Въплъщението на Христос в историята е нейното утвърждаване. Същевременно есхатологичната реалност на Възкресението ни освобождава от оковите на историческата събитийност, която винаги продължава да се движи, винаги се развива. Ето защо св. Максим във вече цитирания откъс твърди, че именно Възкресението дава смисъл на творението и именно в него намира смисъл и самото Въплъщение.

Есхатологията в нашето ежедневие е вярата ни във Възкресението, вярата ни във вечността на живота. Тук нямам предвид вечния живот на душата или света. На езика на Евангелието това е нещо много по-значимо. Става дума за така нареченото „ανακεφαλαίωση” (въз-съединяване в Христос – около главата Христос; виж Ефесяни 1:10), за живот за всички – живот в събирането на цялата история. Именно Светият Дух, слизайки над Църквата и влизайки в нашето ежедневие, ни дава това есхатологично чувство.

Светият Дух и идващият свят

Колкото и да е велик някой художник, поет или футболист от равнището на Марадона, както и такива да развиват своите таланти, тези надарени хора обикновено съзнават, че върховете на тяхното творчество се решават от вдъхновението. То не е пряко следствие от дарба или от някакви специални тренировки или упражнения за развитието на тези таланти. Всестранният човешки опит говори, че истинските велики произведения или достижения в същността си са плод на вдъхновението.Това, разбира се, не означава, че не трябва да имаме определена подготовка или че не трябва да развиваме нашите таланти. Означава, че вдъхновението, отнасящо се до есхатона, до последните времена, е повече от всичко това. Това „нещо повече” в нашия ежедневен живот е присъствието на Дух Свети.

Ако служим литургия и липсва присъствието на Дух Свети, ние просто извършваме обред. Дори толкова важно събитие като мъченичеството, подобно на мъченичеството на св. Поликарп Смирненски, ако не е благословено от Светия Дух, може да има по-малко значение от страданията и смъртта на всекиго другиго. В Братя Карамазови на Достоевски монах Альоша казва на брата Димитрий (истински грешник), че много си приличат. Въпреки че Альоша е монах и е една-две степени над Димитрий, у тях все пак има нещо много общо. Разликата между тях е съвсем малка.

Смятам, че съвременната европейска цивилизация, така прогресивна и в много отношения така поразителна, всъщност не е отишла много напред от нашия изостанал живот на Балканите. Там, където отсъства елеят на милостта, където отсъства солта на вярата, където отсъстват даровете и плодовете на Светия Дух, където не се чува тихият глас, чуван от пророк Илия, там всички наши постижения не струват нищо. Изначалният глад и жажда на човешкото съществувание остават неутолени.

Дори ако човек не греши, дори ако не е изложен на злото, той си остава пленник на битието, пленник на природата и дори на цялата вселена, защото и тя е природа и без Светия Дух човекът винаги остава пленник. Есхатологията свидетелства, че той вече не е пленник – нито на кръговрата на времето, нито на развоя на събитията, тъй като Христос е дошъл при нас отвъд границите на времето – от есхатона, за да разкъса оковите на времето и на историята. Дух Свети постоянно държи отворени вратите към идващия свят, към рая.

Христос, в Своето Въплъщение, принесе Царството Божие на човека, а в Своето Възкресение възнесе човешкото тяло на престола отдясно на Отца. И това е събитие от историята, исторически факт, в който пък е най-великото утвърждаване на човешката история. Ако обаче Светият Дух не ни бе изпратен като друг Утешител, за да държи за нас отворени Небесата, а също и мястото отдясно на Отца, то тогава въчовечаването на Христос би останало в плена на историята и на нейните анали. Или, което е най-важно – историческият процес би станал вечен. Православният опит за осмислянето на края на времената не е опит от безкрайна история. Това би било безкрайност на постоянно изтощение на духа.

Мой познат от Белград – марксист, който още не е станал християнин – ми каза: „Вие ми говорите за християнската мистика и това много ми напомня за котката, която се грее на слънцето и на която животът е станал скучен”. Отговорих му, че това, което смята за християнство, всъщност няма нищо общо с християнството. Защото всъщност християнството е радост от играта, от срещата, от прегръдката. Това е вкус на любовта, при който, колкото и радост да получаваш, оставаш ненаситен. Никога не чувстваш насита, но се чувстваш, сякаш искаш да преодолееш своите физически ограничения. Със Своя есхатологичен акт Бог е освободил Сам Себе си за нас, за да не бъдем заключени в Него.

Опитът от истинската любов е есхатологичен. Опитът от надеждата, като опит от края на времето, също е есхатологичен. Същото се отнася и до опита от очакването, който свидетелства, че човек не е това, което е, но което ще бъде. Човекът по самата си природа е есхатологично същество. Ако не приемем това, – а, като свободни творения, имаме привилегията да не го направим – обричаме човека на затворничество, дори и границите на този затвор да са безкрайно големи, галактични, вечността. Любовта иска човекът да бъде свободен, да бъде безграничен, да бъде същество есхатологично, което е обърнато към края на времената.Два различни опита от разочарованието в човешката любов могат да се видят у Достоевски и у Маркузе. Ако обичаш човека, казва Достоевски, това завладява цялото ти същество, но в същото време чувстваш, че дори ако обичаш човека, но не можеш да обикнеш още Бога, не можеш да достигнеш това, което желаеш да достигнеш. Божията любов открива есхатологичните измерения на човешката. Ето защо, любовта към Бога и към човека символично образуват кръст. Тези две любови – към Бога и към човека, са не просто етични заповеди, а онтологични основания за човешкото същество, но също и кръст за човека. Ако махнем вертикалната или хоризонталната съставна на кръста, то всичко, което ще остане, е окършено дърво. Ако отделяме любовта към Бога от тази към човека, няма да открием есхатологичното измерение, от което се нуждае самата любов, защото любовта към Бога е действително невъзможна без тази към човека.

У Херберт Маркузе – немски марксист, живял в Америка и опитал се да съедини Маркс с Фройд – един от героите му казва в молитвата си: „О, Боже, спаси ме от самия мен”. Това, дето Христос е станал човек, означава, че в порива на любовта Бог е излязъл от Самия Себе си. Такъв Бог е екстатичен – на гръцки буквално „излязъл от себе си”. И Този излязъл от Себе си Бог, Този Бог екстатичен, както казва св. Дионисий Ареопагит, е Който излиза от Себе си, за да срещне нас – излизащите от себе си да Го посрещнем.

Ето защо казвам, че любовта е есхатологичен опит и тип живот. Когато говоря за нея в този смисъл, същевременно имам предвид и разпнатата любов. Ето защо за нас – християните – есхатологично преживяваната в ежедневния ни живот любов е кръст.

Християнинът трябва да бъде с неспокоен, с революционен дух – човек, живеещ рисковано, на пориви. Затова казвам, че човек не е само homo faber – произвеждащ, умел или homo sapiens – разумен, но също така и homo ludens – играещ човек. Дори не и homo religiosus – религиозния човек, за когото говори Мирча Елиаде, но именно homo ludens, играч-личност, едновременно даряващ любов и чувстващ любов: човек на общението. В гръцкия език думите общение и общество, за разлика от други езици, са много сходни. Човекът на общението трябва да бъде социално същество, взаимосвързано с другите.

В тесния смисъл на думата, общение е когато двама души са постоянно открити един за друг – завинаги и безкрайно. Ако смятаме, че общението свършва и така губи есхатологичния си смисъл – достигането края на времената – такова общение се оказва лишено от основание, дори да не е напълно разрушено. Бог – в Своето Битие – е вечно общение. Затова и Троица означава единно общение на Трима, Които се обичат.

Сътворяването на света за нас е призив да влезем в това общение. А историята е движение, пътешествие към този край. Ако имаме есхатологично предвкусване на истинския Бог, Който ни обича, можем да го съхраним само ако обичаме и нашите ближни. Само тогава разбираме, че общението или общество в смисъл на общение, няма да се прекрати никога. Че единственото действително ново от всичко, което съществува под слънцето, е общението в любовта, което никога не се прекратява, защото изхожда от края, от есхатона – това е общението с Бога.

Парадоксално, но оттук може да направим извод, че доколкото сме православни, то нашите отношения със света са винаги трагични. И това е така както по отношение на съвременната ситуация, така и по отношение на миналото. Нашата история, дори когато е успешна в този свят, винаги е разпната. Християнското разбиране за разпната история или трагедия обаче се отличава от древногръцкото. Без трагедията хората не могат да излязат извън предела на самите себе си. Но Бог е встъпил в тази трагедия и е бил разпнат, чрез което ние наистина излизаме от трагедията. Трагедията на Кръста се претворява във Възкресение. Което не отменя реалността на Кръста, но разпятието не е обожествяване самò по себе си и никога не може да бъде обожествено, тъй като не е край, а врата към Възкресението.

Това знание ни е дадено от Светия Дух. Ето защо християните – в ранни текстове като Учение на дванадесетте апостоли – казват: „Да дойде Дух Свети и да премине този свят”. Това не означава, че са били против света, но че не смятат да заключат себе си в границите на света, дори ако този свят е сътворен от Господа: „Аз съм уязвена от твоята любов” (В Синодалния превод „Аз изнемогвам от любов” (Песен на песните 2:5; 5:8) – буквално, „Аз съм болен от любов” – в Септуагинта: „Аз съм ранен (буквално прободен) от любовта”, казва възлюбената в Песен на песните и уязвеният от тази любов – тя или той – е безутешен. Това лишено от утешение битие обаче е благословение.

Позволете ми да приведа един пример. Израснах при комунизма, а комунистите ни убеждаваха, че строят удивителен свят – истинско Царство Божие на земята. Тези обещания, тази визия за света ни вълнуваше. За наше щастие, много преди нас същото се било случило с Достоевски. В действителност първа жертва на комунизма е станал първият човек, нашият прародител Адам. Защо Адам пада в капана на сатаната, когато онзи му прошепнал, че може да бъде равен на Бога? Защото в определен смисъл човек действително е бил създаден, за да бъде равен на Бога. Лъжата на дявола и лъжата на комунизма звучаха убедително, защото те засягаха истински струни вътре в човешкото същество. Дяволът и комунизмът използваха тези истински струни, опитвайки се да изпълнят човека с неправда.

Ето защо св. Иоан Дамаскин пише, че Адам паднал в грях, устремен към Бога, но устремен по погрешен път. Действително, моят личен опит – на сръбски православен християнин – ми казва, че дяволът е могъща сила, притежаваща активна способност да ни привлича. Всичко това обаче бледнее в сравнение със споменатата среща с Господа, Който е излязъл, за да ни посрещне. Когато със сълзите на покаянието придобих този опит, който действително беше опит от горчиво разочарование дори в успехите ми, аз разбрах, че всъщност дяволът е много слаб и че човекът е много по-силен и от дявола, и от архангела. И понеже на християните днес се налага да живеят при режим, налагащ себе си не само със сила, но и чрез съблазнителна идеология, разбрах, защо дяволът е така агресивен в нашия живот: защото съвсем не е уверен, че може да победи човека.Обратно на това, Бог не е агресивен в отношението Си към нас. Понякога дори се отдръпва, защото е уверен, че човекът Го следва. Любовта не е агресивна, същото важи за истината и за есхатологията. Когато приемаме тези реалности, тогава живеем с убеждението, че ежедневният ни живот е вечен. Не искаме да губим тази увереност, дарувана ни от котвата на нашата вяра, която по думите на апостол Павел сме хвърлили на третото небе. Всъщност бяхме измъчвани не само като индивиди или нации, – гърци, сърби, българи или руснаци – но и като хора, които търсят котвата на историческата сигурност, на увереността в успеха.

Живот в есхатологичното време

В крайна сметка разбираме, че Бог ни показва Своята любов в това, че сме далеч от успеха и не ни позволява да се къпем в него. Божията Любов иска да сме свободни – от всеки идол. Дори Бог може да бъде наш идол, а най-лошият от всички сме самите ние. Както е казано в покайния канон на св. Андрей Критски, който се чете в началото на Великия пост: Сам станах идол на себе си. Св. Иоан Богослов завършва своето Първо послание с думите: Чеда, пазете се от идолите.

Есхатологичната позиция на православния към живота, литургична и аскетична едновременно, е позиция на кръстната любов, водеща към възкресение. Възкресението няма да настъпи, ако не минем през опита на Разпятието. Ето защо есхатонът в нашия ежедневен живот не е усещането за блаженството на богослужението, което ни оставя чувство за умиротвореност и безопасност. В действителност религията сама по себе си е доста опасно явление. Може да се превърне в средство за оправдаване на извършени неправди, в алиби за неверие, в подмяна на кръстната любов. Това е така, защото човек може с всички бездни, таящи се в неговата душа, да се върне при самия себе си и да се погледне като крайна цел и смисъл на своя живот. В този случай любящият и страдащ Бог просто ще престане да съществува за него.

Можем да отхвърлим Христос от нашия живот, така както можем да отхвърлим и Бога чрез безбройни богчета. Нашият есхатологичен опит обаче ни говори, че Мария от Евангелието е била права: само едно е нужно за опитното познаване на Христос – да Го следваме така, както в Апокалипсиса мъчениците следват Христос. И това съвсем не означава, че просто заставаме отзад и губим историческа активност. Това не е мързел, а очакване. Очакване на продължаващ се кръстоносен поход, но не със сила, а с дадената ни от Бога немощ.Във всички наши немощи трябва да помним, че Светият Дух е с нас и вътре в нас призовава: „Авва, Отче!”. И в този епиклезисен подход, който е призоваване на Светия Дух, в тази едновременно литургична и аскетична ситуация няма голяма разлика кой е свят и кой – грешник, кой е добродетелен и кой – паднал, кой стои горе и кой – долу. По какво са се различавали един от друг разбойниците, стоящи отляво и отдясно на разпнатия Христос? Само по това, че, макар и двамата да са били грешници, гледащи лицето на смъртта, единият от тях я е осъзнал като лична и спасителна. В момента на истинското покаяние, на есхатологичната епиклеза, той извикал „Помени ме Господи, в Своето Царство!”.

Точно това е кръстът – пресичането на възпоменание и епиклеза, на библейската диалектика на историята и есхатологията. Това обаче не е диалектика заради самата диалектика, заради някаква еволюция или революционна промяна, а е диалектика на разпятието и възкресението, на вярата и любовта.

Бих искал да завърша с мисъл на св. Марк Отшелник, която може да се предаде така: есхатологичната перспектива е незагасващата светлина на нашия живот. Бог няма да ни прати в ада за това, че сме грешници и сме извършили някакви конкретни грехове, нито ще ни прати в рая, защото сме вършили добри дела, но ще направи това според вярата, която се проявява в любовта. Ще ни съди или по-точно сами ще съдим себе си според отговора, който даваме на любовта: любовта идва към нас, продължава да свети към нас от страната на края, който е Сам Бог.

Тази позиция и открит отговор на любовта може да бъде наречен есхатологично присъствие в нашия ежедневен живот. На нас обаче ни е тежко да живеем с такова напрежение. Често, дори бидейки християни, предпочитаме сигурността, контрола и безопасността, но това в действителност са илюзии и препятствия за есхатологичното присъствие. По думите на един от най-великите отци на Църквата, св. Иоан Златоуст, когато си в неувереност, когато няма на кого да се довериш или опреш, тогава, колкото и да е парадоксално, ти си най-устойчив, защото само Господ е твоя опора и крепост. В това няма нито безнадеждност, нито страх. По-скоро прилича на откритостта, която дете има към друго дете или към родителите си, когато знае, че е обичано, защото и самото то обича.

Много деца са изпълнени с тази любов. Тя им дарява сладост и радост, и, когато пораснат и станат възрастни, любовта им неизбежно ще се срещне с опита от кръста. И ако останат верни на любовта си и преминат жестокия опит от кръста и възкресението, отново ще намерят детската откритост. Тогава ще заживеят в есхатологичното време.

Превод: Венцислав Каравълчев

_________________________________

*Източници – http://karavaltchev.blogspot.com и Athanasios of Hercegovina “The Eschata in Our Daily Life” – In: Living Orthodoxy in the Modern World, ed. by A. Walker & C. Carras, London 1996, p. 37-49 (бел. прев.). Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът, епископ Атанасий Иевтич. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-53R