Етикет: апостол петър

Животът на апостол Павел*

Публикувано на от Dragan Bachev

Проф. Александър Павлович Лопухин

В живота на апостол Павел трябва да се разграничат три основни етапа: неговият живот като юдеин и фарисей, обръщането му към Христос и животът и дейността му като християнин и апостол.

Апостол Павел преди своето обръщане

Павел е роден в Киликийския град Тарс, разположен на границата между Сирия и Мала Азия (Деяния на светите апостоли 21:39). Той е евреин от Вениаминовото племе (Римляни 11:1; Филипяни 3:5). Първоначалното му име е Савел (или Саул), най-вероятно дадено в чест на първия цар на Израил, който също произхождал от Вениаминовото племе. Родителите на Савел принадлежали към фарисейската партия, тоест строго ревностни изпълнители на Моисеевия закон (Деяния на светите апостоли 23:6; срв. Филипяни 3:5). Вероятно бащата или дядото на апостол Павел е получил римско гражданство за някакви заслуги – факт, който по-късно ще се окаже от голяма полза в мисионерската дейност на Павел (Деяния на светите апостоли 16:37 и сл.; Деяния на светите апостоли 22:25-29, 23:27).

Говоримият език в дома на Павел със сигурност е бил общоразпространеният тогава в юдейските общности на Сирия – сиро-халдейски. Въпреки това е без съмнение, че още като дете Савел се е запознал добре и с гръцкия език, който е бил основният говорим език в Тарс (На Изток, в големите градове, и днес се срещат немалко хора, които говорят на два-три езика. И такива хора се срещат и сред по-нисшите слоеве на обществото). В онези времена Тарс съперничел на Атина и Александрия по отношение на образоваността на жителите си. Като талантлив и любознателен младеж, Павел едва ли би могъл да остане без допир до гръцката литература. От неговите послания и речи можем да заключим, че той е бил запознат с творчеството на някои гръцки поети. Първият цитат от гръцки автор, който той прави, е от киликийския поет Арат (и също приписван на Клеант): „Негов сме и род“ (Деяния на светите апостоли 17:28). Вторият е от Менандър (1 Коринтяни 15:33), а третият – от критския поет Епименид (Тит 1:12). Хипотезата, че апостол Павел е познавал донякъде гръцката литература, се подкрепя и от факта, че му се е налагало да говори пред образовани атиняни. За тази цел той би трябвало поне до известна степен да е запознат с техните религиозно-философски възгледи, отразени в поетичните творби на гръцките мислители.

Въпреки това възпитанието и обучението на Павел несъмнено са били насочени към юдаизма и равинизма, за което свидетелстват неговата своеобразна диалектика, начинът му на изложение и стилът му. Съвсем вероятно е, че поради изключителните му способности, още от ранна възраст той е бил определен за равинско служение. Възможно е именно с тази цел родителите на Павел да са се погрижили да му осигурят обучение в занаята на шиенето на шатри (гръцки σκηνοποιός –  Деяния на светите апостоли 18:3), тъй като според юдейското разбиране равинът трябва да бъде материално независим от своите ученици (Pirke Abot, II, 2).

Св. апостол Павел

Ако вземем предвид всички тези обстоятелства от детството на Павел, напълно ще разберем неговата благодарност, с която по-късно казва: „Бог, Който ме избра още от утробата на майка ми“ (Галатяни 1:15). Ако наистина задачата, определена за Павел, е била да освободи Евангелието от покрова на юдейството, за да го предложи в чисто духовен вид на езическия свят, то тогава той е трябвало да съчетава в себе си две на пръв поглед противоречиви условия. От една страна, той е трябвало да произхожда от самите недра на юдейството, защото само така можел дълбоко да познае какво означава живот под Закона и лично да се убеди в неговата неспособност да спаси човека. От друга страна, той е трябвало да бъде свободен от националната юдейска неприязън към езичниците – неприязън, особено дълбока в палестинското юдейство. Може би в известна степен именно това, че е израснал сред гръцката култура, с която, както знаем, е бил добре запознат, му помогнало да отвори вратите на Божието Царство пред езичниците от целия свят.

Така юдейското законничество, гръцката образованост и римското гражданство са предимствата, които апостол Павел е притежавал заедно с особено даруваните му от Христос духовни дарби, необходими му в мисията да проповядва Евангелието по цялата земя.

Когато юдейските момчета навършвали 12-годишна възраст, обикновено ги водили за пръв път в Иерусалим по време на един от главните празници – от този момент нататък те ставали, според тогавашния израз, „синове на Закона“. Така вероятно е било и с Павел. Но той останал да живее в Иерусалим, изглежда, при свои роднини, за да постъпи в равинско училище (срв.  Деяния на светите апостоли 23:16). По онова време в Иерусалим се прочул със знанията си по Закона един от учениците на прочутия Гилел – Гамалиил, и бъдещият апостол заел място „при нозете на Гамалиил“ (Деяния на светите апостоли 22:3), ставайки негов усърден ученик. Макар самият учител да бил човек с по-умерени възгледи, неговият ученик станал най-ревностен изпълнител на Моисеевия закон както в теорията, така и в практиката (Галатяни 1:14; Филипяни 3:6). Той насочил всичките си волеви усилия към осъществяването на идеала, начертан в Закона и в тълкуванията на отците, за да бъде удостоен със славно място в Царството на Месията.

Павел съчетавал в себе си три качества, рядко срещащи се заедно у един човек: сила на ума, твърдост на волята и живост на чувствата, които качества още тогава привлекли вниманието на неговите началници. Но външността му не създавала особено благоприятно впечатление. Варнава, в Ликаония, бил сметнат за Юпитер, а Павел – само за Меркурий, което показва, че първият е изглеждал значително по-внушително от втория (Деяния на светите апостоли 14:12). Въпреки това едва ли трябва да се отдава особена тежест на свидетелството на апокрифното съчинение от II-ри век – Деянията на Павел и Текла, където Павел е описан като нисък човек, плешив и с голям нос… Дали Павел е бил с физически слабо телосложение, трудно е да се каже със сигурност. От време на време у него действително се проявявали признаци на телесна немощ (Галатяни 4:13), но това не му попречило да обиколи почти целия юг на тогавашна Европа. Що се отнася до „ангела сатанин“, който му бил даден (2 Коринтяни 12:7), това не означава непременно телесна болест – то може да се разбира и като указание за особените гонения, на които Павел бил подложен в хода на своята мисионерска дейност.

Сред юдеите било обичайно рано да се встъпва в брак. Бил ли е женен Павел? Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, а по-късно Лутер и реформаторите, са давали утвърдителен отговор на този въпрос. Но тонът, с който апостол Павел говори в Първото послание до коринтяните относно дадения му дар (1 Коринтяни 7:7), по-скоро служи като основание за предположението, че Павел не е бил женен.

„Савле, Савле, защо Ме гониш?“ – пита възкръсналият Христос св. апостол Павел, все още като Савел, край Дамаск

Видял ли е апостол Павел Иисус Христос по време на пребиваването си в Иерусалим? Това е твърде вероятно, като се има предвид, че Павел е присъствал в Иерусалим по време на големите празници, а Господ Иисус Христос също посещавал града тогава. Но в посланията на апостол Павел няма никакво пряко указание за такава среща (думите във 2 Коринтяни 5:16 се отнасят само до „плътския“ характер на разпространените сред юдеите очаквания за Месията).

След като достигнал 30-годишна възраст, Павел, като най-ревностен фарисей и враг на новото християнско учение, което му се струвало заблуда, получил от юдейското началство поръчение да преследва привържениците на новото учение, тогава още наричани от юдеите просто „еретици назаряни“ (Деяния на светите апостоли 24:5). Той присъствал при убиването с камъни на св. Стефан и активно участвал в гоненията срещу християните в Иерусалим. След това се отправил към Дамаск, главния град на Сирия, с писма от Синедриона, които му давали пълномощия да продължи инквизиторската си дейност и там.

Обръщане към Христос

Павел не намирал утеха в своето ревностно дело. Както личи от 7-ма глава на Посланието до римляните, той съзнавал, че по пътя към постигане на праведността, начертана от закона, пред него стои сериозна пречка, а именно плътската похот (стих 7). Болезненото чувство за безсилие в стремежа към добродетелност било, така да се каже, отрицателната предпоставка за великия вътрешен прелом, който настъпил у него по пътя към Дамаск. Напразно се опитвал да насити душата си, копнееща за праведност, с ревностни усилия в защита на закона: не успял да заглуши в себе си тормозещата мисъл, че чрез закона спасението не може да бъде постигнато…

Но би било съвсем в противоречие с цялата история на Павел, ако обясним този прелом като естествен резултат от неговото духовно развитие. Някои богослови тълкуват случилото се с Павел по пътя към Дамаск като чисто субективно преживяване, протекло само в съзнанието му. Например Галстен (в труда си „За евангелието на Петър и Павел“) излага някои находчиви аргументи в подкрепа на такава хипотеза, но дори неговият учител Баур, който също смятал явяването на Христос за „външно отражение на вътрешното духовно състояние“, не могъл да отрече, че това събитие си остава изключително тайнствено. Самият апостол Павел възприема своето обръщане не като дело на собствена воля, а като насилствено призоваване от страна на Христос, Който го избрал за Свой съд в делото на човешкото спасение (1 Коринтяни 9:16, 18; срв. Галатяни 1:5-6). С това тълкуване на самия Павел съвпадат и сведенията, които се съдържат в книгата Деяния на апостолите. Три пъти в тази книга се разказва за обръщането на Павел (Деяния на светите апостоли 9:1-22; 22:3-16; 26:9-20), и във всички тези места намираме указания, че и спътниците на апостола са били свидетели на нещо тайнствено, което, макар и да се е случило лично с Павел, в някаква степен се извършвало сетивно, било достъпно за възприятията. Казва се, че те не видели лицето, което говорело с Павел (Деяния на светите апостоли 9:7), но видели сияние по-ярко от обедната светлина (Деяния на светите апостоли 22:6; 26:13); те не разбрали ясно думите, изречени към Павел (Деяния на светите апостоли 22:9), но чули звуците на гласа (Деяния на светите апостоли 9:7). От това несъмнено можем да заключим, че „явяването при Дамаск“ е било обективно събитие, външно.

Св. апостол Павел извършва бягство от Дамаск

Самият Павел бил толкова уверен в това, че в Първото послание до коринтяните (1 Коринтяни 9:1), за да докаже истинността на своето апостолско призвание, се позовава именно на този факт – „че е видял Господа“. В глава 15-та на същото послание той поставя това явяване наред с явяванията на Възкръсналия Христос на апостолите, като го отделя от своите по-късни видения. А и целта на тази глава показва, че той не е имал предвид нищо друго освен външното, телесно явяване на Христос, защото целта ѝ е да изясни реалността на телесното възкресение на Господа, за да изведе от този факт заключението за реалността на възкресението на телата изобщо. Но вътрешните видения никога не биха могли да служат като доказателство нито за телесното възкресение на Христос, нито за нашето. Трябва да се отбележи още, че когато апостолът говори за видения, той се отнася към тях много критично. Така например говори колебливо за възнасянето си до третото небе: „не зная“, „Бог знае“ (2 Коринтяни 12:1 и сл.). А тук говори за явяването на Господа без никакви уговорки (срв. Галатяни 1:1).

Прочетете още „Животът на апостол Павел*“ →

Гетсиманската трагедия*

Публикувано на от Dragan Bachev

(Матей 26:30, 36-56; Марк 14:26, 32-52; Лука 22:39-53; Иоан 18:1-12)

+ Драговитийски епископ Иоан

Тайната вечеря завърши. Иисус и единадесетте ученици изпяха устано­вените за седера[1] хилели[2] (хвалебни песни[3]) и напуснаха иерусалимската горница. След пасхалната вечеря законът разрешаваше да се излезе за кратко време сред природата[4], за да се почувства още по-силно в нощната прохлада пролетният празник (хаг хаавив). Защото пасха (еврейски пессах)[5] не е само праз­ник на свободата, на избавлението на еврейския народ от дома на робството (Изход 13:3) и излизането му от Мицраим (Египет). Както всички поклоннически празници на Израил, пасха е празник и на природата. Равините не одобрявали тези нощни разходки след седера, тъй като често пъти, по ези­чески пример, те се превръщали в шумни процесии с танци, музика и гуляи. Оттук иде предписанието в хагада, че след като се изяде в края на седера онази част от безквасния хляб (маца), наречена афикоман[6], нищо повече да не се вкусва.

Иисус се отправя заедно с учениците Си към Елеонската планина[7], която се издига на изток от Иерусалим. В западното ѝ подножие имало градина с маслинови дървета, от които тя получила наименованието си „Гетсимания“ (преса за маслини). Това място и по-рано е било свидетел на тихите молитвени събрания на Божествения Учител с Неговите ученици. Тук в близост до храма, но отделено чрез долината на потока Кедрон и от шума на прииждащите пок­лонници за пасха, Иисус често идвал с апостолите, когато е бивал на праз­ници в светия град. Това Му посещение обаче е за последен път. От сърце беше пожелал Той да яде с учениците Си тази пасха преди да пострада (Лука 22:15). Сега, след като беше извършена службата на пасхалната вечеря, Иисус поиска да изпълни насаме и индивидуалната молитва „тефилат-йахид“, както беше проповядвал на слушателите Си: „А ти, кога се молиш, влез в скриш­ната си стая и, като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец“ (Матей 6:6).

Пролетната луна обливаше със сребриста светлина цялата околност. Иерусалимският храм блестеше като бисер и приличаше на неземно видение. Отдалеч долиташе ревът на жертвените животни и глъчката на търговците. Сухият пустинен вятър шарав носеше тежкия мириз на изгоряло месо и тлъстини. Малката дружина на Учителя от Назарет мълчаливо вървеше по освете­ната пътека, която първо слизаше към потока Кедрон, а след това извиваше по склона на Елеонската планина, за да се изгуби в мрака на старите масли­нови дървета на Гетсимания. Учениците този път не се възхищаваха от вели­колепието на храма. Умора от крайно душевно напрежение се беше отпечатала върху техните сериозни лица. Тежко предчувствие за настъпване на нещо необикновено, съдбоносно свиваше сърцата им. Нима в тази нощ ще се изпълни всичко, писано чрез пророците за Сина Човечески и предсказано от техния Божествен Учител преди възлизането им в Иерусалим, че Той ще бъде пре­даден на първосвещениците и книжниците и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците, и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го разпнат и убият (Марк 10:32-34)? Та нали Той е Христос, Синът на Живия Бог (Матей 16:16), Царят Израилев (Иоан 12:13)! Но що озна­чаваше тогава този необикновен седер, на който хаггада шел пессах[8] беше заменена с прощална беседа и първосвещеническа молитва, а кидуша – с установяване на тайнството евхаристия? Учениците бяха смутени от тъмните слова на техния Учител, Който ставаше все по-загадъчен за тях.

От всички най-много страдаше апостол Петър. Той не можеше да допусне, щото неговият Господ, Който го беше избавил от морските глъбини (Матей 14:30-31), да пострада. Затова той беше Му възразявал, без да мисли що е човешко и що е Божие (Матей 16:23), като се водеше само от желанието Учителят му да бъде запазен. Нима ще остави той сатаната да разсее учениците Му като  пшеница? Нали за него Иисус се беше молил да не оскъднява вярата му и да утвърждава братята си (Лука 22:31-32)? Не, той няма да се отрече от своя Учител, дори ако потрябва и да умре с Него (Матей 26:35). Но може ли тогава да се съмнява в словата на Пророка от Назарет? Остават още няколко часа докато петли пропеят[9]. Нима в това кратко време той три пъти ще се отрече от Христа, че Го познава? Кой ще му разреши това недоумение? Другите ученици? Та лицата им ясно говорят за скръбта, която ги е обзела. Учи­телят? Но Петър се страхува да не чуе отново упрека: „Махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън!“ (Матей 16:23).

Само Иисус върви спокойно към съдбоносното място. Той знае, че тази пасха е последна за Него, и че заедно с хилядите жертви ще трябва и Той да бъде принесен като непорочен агнец за греховете на света. Той бе свършил делото, що Отец Му бе дал да изпълни; прославил бе Неговото име и бе предал словата, чрез които човеците ще могат да достигнат до богопознание и вечен живот. Единствена грижа представляват учениците Му, които са още толкова неукрепнали във вярата. За тях Той сега трябва да се моли, както и за ония, които по тяхното слово ще повярват в Него, та да бъдат всички в пъл­но единство, както Той е с Отца. След дневния труд, продължителната беседа с учениците и предвиждайки настъпването на ужасните страдания, на Иисус е необходимо чрез молитва да се подготви и да почерпи сили за предстоящия велик подвиг. Както древният Израил се е борил с ангела (Битие 32:24-30), така и новият Израил трябва да се пребори с княза на този свят. Къде можеше да стане тази тайнствена борба, ако не в мрачната тишина на Гетсиманската градина, както някога в пустинята?

Когато стигат в Гетсимания, Иисус оставя учениците Си и се отдале­чава навътре в градината, като взима със Себе Си само Петър, Яков и Иоан. Тези трима избрани ученици бяха способни да съзерцават божествената Му слава на Тавор. Пред тях Той разкрива сега цялото Си сърце: „Душата Ми е прескръбна до смърт; останете тук, бъдете будни с Мене и се молете“ (Матей 26:38; Лука 22:40). Такива слова са съвършено нови и неочаквани за учени­ците, които са свикнали да виждат своя Учител винаги спокоен и благо­душен.

Господ Иисус Христос се моли в Гетсимания

Време е Иисус да изпълни тефилат-йахид. Той се отдалечава от учени­ците на един хвърлей камък, пада по лицето Си и започва да се моли така, както се молят в храма. В това уединение трябва да се разреши окончателно начинът на спасението на човешкия род от греха и смъртта – чрез кръстни страдания на Богочовека, или чрез други неведоми пътища, скрити в безд­ната на Божията премъдрост. Учениците познават тези молитвени упражне­ния на своя Учител. Те винаги плахо са се отдръпвали настрана, когато Той молитвено е беседвал лице с лице със Своя Небесен Отец в една непосред­ственост, която ги е карала да треперят.

Иисус предчувства Своя край. Нему е ясно, че възлизането Му в светия град е жертвоприношение при което Той ще бъде „приносяй и приносимий“. Той ще трябва като евед Яхве, раб Божи, да претърпи страдания, като смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. И все пак – не е ли тази нощ лел шимурим, тоест нощта на закрилата? Нощта, в която Яхве простря крепката Си десница над Своя народ Израил и го запази от ръката на фараона? Нощта, през която Той го изведе със силна ръка от Египет, от дома на робството? Нощта, в която Той отмина къщите на синовете Израилеви, а порази всички първородни в Египетската земя (Изход 12:27, 29)? Но нощта от първия ден на пасхата – лел шимурим – означава преди всичко „нощ на бдението“, както е дадено в Писанието: „Тая нощ е бдение Господу за всички синове Израилеви“ (Изход 12:42). Затова през тази нощ еврейският народ трябва да се уподоби на своя Бог, за Когото пророк и цар Давид беше казал: „Няма да задреме Оня, Който те пази; не дреме и не спи, Който пази Израиля“ (Псалом 120:3, 4). В такава нощ на Божии чудеса и милосърдие бого­избраният до Христа народ трябва да бди. Затова Иисус моли учениците Си да бъдат будни заедно с Него и да се молят, та лел шимурим да бъде и за Него нощ на закрила. Но те са немощни и заспиват. За сломената от тъга човешка плът е трудно и един час да бди заедно с Богочовека.

Прочетете още „Гетсиманската трагедия*“ →

Завръщането на Савел в Иерусалим*

Публикувано на от Dragan Bachev

Фредерик Фарар

Сам Павел, повален и наставен от глас небесен,

пратен бил при един човек, да приеме от него тайнство.

Блажени Августин

Завръщането в Иерусалим трябвало да коства не малко усилия на бъдещия апостол. Колко мъчителни трябвало да бъдат угризенията на съвестта му, когато се приближавал до мястото, където той бил оставил трупа на св. Стефан да лежи под грамадата убили го камъни! С какъв страшен интерес трябвало той сега да гледа на мястото на разпятието и на онова място, където лежал в градински гроб Оня Който сега е възкръснал и прославен! В какво ужасно смущение трябвало да се намират чувствата му вследствие крайната промяна на неговите сегашни отношения към свещениците, чиято вяра той оставил и към християните, чието евангелие приел! Той оставил Иерусалим като равин, фарисеин, фанатичен защитник на устния закон; сега той влизал в него като човек, който отхвърлял значението на подзаконната праведност, който напълно презирал жалките останки на юдейското предание. Високомерният човек станал безкрайно смирен; яростният гонител – мирен благовестник; самодоволният равин за един миг оставил всичката си национална гордост, всичката изключителна презрителност, своето фарисейско самопревъзнасяне, за да получи в тяхна замяна блаженство на несправедливо гонение и да стане страдащ проповедник на презираната вяра. Какво могъл той да очаква от Теофил, чиито писма, навярно, унищожил? От членовете на синедриона, чиято ярост той разпалил? От старите си приятели от школата на Гамалиил, които виждали в Савел Тарсийски един човек, който по своята ученост бил гордост на школата на Гилел и по своята ревност съперничел на школата на Шамай? Как ще се отнесат към него тия приятели на неговата младост, тия учители и другари на неговия живот, след като той, провъзгласявайки своята система, своята ученост, своето убеждение, целият свой, а следователно и техния, живот за неизправимо заблуждение, – станал открит привърженик на малката община, която той някога преследвал и изтребявал?

Ала сред естествените опасения, от които той не могъл да не се вълнува, гледайки в бъдещето, той несъмнено могъл да се утешава с мисълта, че ще намери братски привет сред ония мирни и благородни хора, за вярата на които той знаел и на чиято взаимна любов той завиждал, когато дори още ги мразел. Какво блаженство би било за него да участва в тоя свят, който той някога се стараел да разруши; да внушава на другите ония доводи, които по убедителен начин действали на неговата собствена душа, дори когато той още отчаяно им противодействал!

Колко приятно би било да чуе от свещени и благородни уста думи за Онзи, Когото той някога хулел! Савел, разбира се, могъл да мисли, че любовта, благородството, радостта на неговите нови събратя ще го възнаградят и нещо повече за онова влияние и почест, които той доброволно оставил, и че ползването заедно с тях от всички плодове на духа – любовта, радостта, мира, дълготърпението, нежността, добротата, вярата, смирението, умереността – ще бъде блаженство, заради което той могъл да остави целия свят. Неудивително е поради това, че той залягал да се присъедини към учениците (Деян. 9:26**). Неговото познанство с човешката природа, наистина, могло да го предупреди, че “доверието винаги бавно расте”, че такъв предмет, какъвто той желаел, едва ли бил възможен за него. Може би, той твърде много разчитал на промяната, произведена в човешкото разположение от Божията благодат.

Но, уви! Него го очаквало ново изпитание. Наистина, апостол Петър, когото особено му се искало да види, веднага го приел с обикновеното великодушие на пламенното сърце и, бидейки женен човек, без закъснение му предложил гостоприемство (Гал. 1:18), но на първо време с това и се ограничило всичко. Че Петър по-рано от другите събратя се издигнал по-високо от духа на подозрителността, това не могло да не говори в полза на неговото лично величие и доброта и е съвършено съгласно с онова естествено благородство, което сме в право да очакваме от човека, когото обичал и благославял Сам Христос. В това време той бил вожд на църквата в Иерусалим. Намирайки се в такова положение, той не бягал с другите при приближаване на бурята. Той трябвало да знае, че при нозете на тоя млад фарисеин лежали дрехите на убийците на Стефан. Той, навярно, се е боял от него, може би дори се е криел от него, когато той се е вмъквал в къщите на християните. Нещо повече, сърцето на Петър, вероятно, било поразявано от скръб, когато виждал как неговата малка църква се избивала, разгонвала и изтребвала, и любвеобилната община, чиято вяра била така светнала, взаимната любов така нежна и чиста, немилосърдно била разрушавана от безжалостната гонитба на “ученика на школите”. При все това с несъмняваща се искреност на една светла натура, с оная духовна непроницателност, посредством която божествена любов не само забелязва действително достойнство, но дори го създава там, където по-рано не е съществувало, – Петър отваря своите врати на оногова, когото един по-низък човек би могъл съвсем да отхвърли като коварнохищен вълк сред стада.

Св. апостол Павел

Но от другите вождове на църквата, ако само някой от тях бил по това време в Иерусалим, никой още не се е приближавал до новообърнатия, никой не се е решавал да побеседва с него. Навсякъде го срещали студени, недоверчиви погледи. В един миг той изгубил всички свои стари приятели и изглеждало като вероятно, че той не ще намери наместо тях нови. Християните, гледайки на него с ужас и недоверие, не вярвали, че той е ученик на Христос. Те, може би, чували за обстоятелствата, които придружавали неговото обръщане, но тия обстоятелства се случили три години преди това. Известията за неговата неотдавнашна проповед и неотдавнашната опасност в Дамаск, вероятно, още не били стигнали до тях; но дори ако и да са стигнали, те са били странни, че на тях им е простено да гледат със съмнение на гонителя, обърнал се в събрат, – дори просто от страх, да не би под мнимото обръщение да се окаже само хитростта на Савел с цел да разузнае техните тайни и да залови тях за довършване окончателната им гибел. И по такъв начин неговите сношения с християните на първо време в Иерусалимската църква току-речи се ограничавали с неговия прием в къщата на Петър. “Другиго от апостолите не видях, – пише той до галатяни, – освен Яков, брата Господен”. Но макар и да видял Яков, той имал малко общение с него.

Всичко, което знаем за първия иерусалимски епископ, показва, че характерите на тия двамата били извънредно различни – току-речи до непримирима противоположност. Дори със Самия Спасител, както ясно показват евангелските изречения (Мат. 12:46; Марк 3:1; Лука 8:19; Иоан 7:5), най-големият от Неговите братя наглед в течение на целия Му земен живот имал малко общение. Наистина, той приемал неговото месианско достойнство, но приемал само в юдейски смисъл и бил недоволен от онова, което в Неговия живот било най-вече божествено. Ако преданието вярно го изобразява като законник, назореин, току-речи есеин, който прекарвал целия си живот в молитва в храма, то именно неговата преданост на Моисевия закон, едва изменена само отвън с неговото обръщение към християнството, и му спечелила дори от юдеите названието “праведник”. В неговото послание намираме сурова и възвишена нравственост, но не намираме в него нито едно пряко слово относно въплъщението, или разпятието, или изкушението, или оправданието чрез вяра, или освещението чрез духа, или възкресението от мъртвите. Във всеки случай, при съвместното четене посланието на Яков, с което и да е послание на апостол Павел, не можем да не забележим голямото различие между двамата апостоли. Св. Яков бил човек извънредно непоколебим; апостол Павел умеел навреме да отстъпва, но той най-малко от всичко бил готов да отстъпва в ония именно точки, които най-вече събуждали съчувствието на Яков. Онова, което знаем за апостол Петър, напълно е съгласно с оная добра готовност, с която той приел подозирания и лишен от приятели елинист. Онова, което знаем за Яков, заставя ни да предполагаме, че неговите отношения към Павел никога не са могли да имат повече от формален характер, който те и носят в Деяния на апостолите и още повече в Посланието до галатяни. Но онова обстоятелство, че между апостол Павел и апостол Яков съществувало малко видимо съчувствие и взаимнообщение, и че те се спират на видимо противоположни страни на истината, никак не дава право на неодобрително отношение към единия или другия. Различията, наглед възникващи от анализа на истината в отделните умове, сливат се в общността на по-широкия синтез. Когато апостол Павел учи, че ние “се оправдаваме чрез вяра”, той проповядва безкрайно велика истина; но в същото време и апостол Яков проповядва драгоценна истина, когато с различен отсенък на значението в двете думи говори, че “човек се оправдава чрез дела”. Истините, които били поверени на тия двама апостоли да проповядват, се попълвали и допълвали една друга, а не си противоречели помежду си. Ние сме наследили двете страни на тая велика истина.

Прочетете още „Завръщането на Савел в Иерусалим*“ →