Христо Гяуров

Abstract

Всеизвестна е борбата, която години наред води писателят Николай Хайтов (1919-2002) относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски. Въпреки пречките, които отвсякъде му се правят, той успява не като писател, а като изследовател да докаже, че в храм „Св. Петка Самарджийска“, близо до ЦУМ великият българин е препогребан в светия олтар. По-късно обаче скелетът му изчезва, вероятно да не се знае истината за гроба в храма. Неслучайно там е поставена плоча, на която пише относно иеродякон Игнатий-Васил Левски, както и имената на онези служители при посочения храм, които са донесли тялото на екзекутирания от първия му гроб и извършили това препогребване на Апостола. Николай Хайтов с издадени книги относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски остава в историята с това, което направи, но първият човек, който уведомява обществото относно гроба в светия олтар при храма и от когото Николай Хайтов черпи информация и по-нататък продължава, докато завърши това свое трудно дело за доказване гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски е професор д-р Христо Гяуров (1889-1966) от Богословския факултет при Софийския университет. Това е същият факултет, който между 1951-1991 година се нарича Духовна академия към Българската православна църква, а сега отново заема своето достойно място като факултет при Софийския университет. Предлагаме статията на професор д-р Христо Гяуров, отпечатана в Духовна култура, 1959, кн. втора, с. 29-32, възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Който се интересува повече по въпроса, препоръчваме книгите на Николай Хайтов, както следва: Гробът на Васил Левски, 1987, Пловдив, издателство Христо Г. Данов и том 10-ти със същото заглавие от Съчинения в 17 тома, С., 2013. В тях е казано всичко.

***

Когато Васил Левски бил заловен от турците, казал следните думи: «ако ме обесят, поне ще ми остане гробът в България, и всякой ще го знае; ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко» (вж. Иван Н. Унджи­ев, «Васил Левски», биография. София, 1945, стр. 667). Великият мъж на България бе обесен в България, край София. Не се сбъд­наха обаче неговите думи, че ако бъде обесен, всеки българин ще знае неговия гроб. И до­сега гробът на Апостола на свободата остана неизвестен; никой не знае, де се намира той. Иван Н. Унджиев, като разглежда обстойно въпроса за гроба на Васил Левски, пише: «Въпросът за гроба и костите на Апостола стои все още открит и едва ли някога ще бъде при­ключен… Времето е заличило всички следи и много е съмнително, дали ще бъде въобще открит някога» (страници 1075, 1084). Защо гробът на един от най-великите българи остана неизвестен досега? Може ли да се вини бъл­гарският народ за това, че се отнесъл нехайно към своя велик мъж, че е забравил даже мя­стото, дето той бил погребан? – Такова нещо не може да се допусне. Българският народ е ценил винаги своите велики мъже. Не е могъл той да прояви невнимание към Васил Левски, Апостола на свободата, тъй като го е високо уважавал и силно обичал. Дълбока скръб извикала у всички българи вестта за залавя­нето на Васил Левски. «Ние всички, казва Иван Андонов, плакахме с горчиви сълзи до забрава» (вж. Иван Унджиев, цит. съч., стр. 668). След като Васил Левски бил обесен, същият Иван Андонов казва: «ние плакахме със сълзи и дълго време ходехме по улиците като завеяни от дълбока скръб».

След като проучихме внимателно обстойното изложение на Иван Унджиев относно гроба на Васил Левски и след като предприехме от своя страна някои изследвания по този въ­прос, ние се убедихме, че гробът на Васил Левски е останал досега неизвестен, тъй като Апостолът на свободата, поради тогавашните обстоятелства, е бил погребан тайно. Събрахме писмени показания от останали живи до­сега стари и други българи, които можеха да дадат някои сведения за гроба на Васил Лев­ски. Тези писмени показания, като ръкописни документи, предадохме за съхранение и пол­зване в института «Христо Ботев и Васил Левски» при Българската академия на науките.

Елена Димитрова, която живее в София, ул. Васил Коларов, 30, и сега е на 87 години, ходила през 1879 година като дете с вуйчо си и майка си на мястото, дето бил обесен Васил Левски.

Минахме – казва тя – край църквата «Св. Софѝя» и стигнахме на едно поле, дето ня­маше нищо. Там вуйчо ми ни показа една куп­чина камъни (натрупани от българи), дето е била бесилката. За гроба на Васил Левски вуйчо ми не каза нищо, защото гробът не е бил известен» – Петър Стефанов Красев, живущ в София, ул. Парчевич, 34, син на Еле­на Андреева Начева, най-малката дъщеря на сестрата на Васил Левски – баба Яна, казва следното за баба Яна: «Когато я запитахме за гроба на Васил Левски, тя ни каза само това: чула съм, че тялото му било захвърлено на полето, около бесилката». Баба Яна била идвала много пъти в София. «Слушал съм, казва също Петър Красев, че когато Васил Левски е бивал в София, се е укривал и спал в камба­нарията на църквата «Св. Неделя».

Въпросът за гроба на Васил Левски е за­почнал да се изследва от отдавна. Създала се е по него значителна литература. Според едни сведения, Васил Левски бил погребан в из­точната част на София, дето е била бесилката, а според други – в западната част, дето имало гробище; на мястото на тези гробища – на булевард Христо Ботев, е построено зданието, в което сега се помещава Министерството на земеде­лието. Ние се постарахме да изследваме, кои от тези крайно противоречиви сведения са достоверни. Дойдохме обаче до заключението, че нито едно от тях не е достоверно.

Александра Николова Харитова, която жи­вее в София, ул. Любен Каравелов, 73 и сега е на 81 години, написа саморъчно следния свой разговор с Александра Ангелова Чешмеджиева.

Когато в моя разговор с Александра аз ѝ казах, че според някои Васил Левски бил по­гребан на едно място в София, дето се намирала бесилката, тя ми заяви твърдо и отсечено: това е съвършено невярно. Истината е тази: след обесването, като се мръкнало, през нощта, Васил Левски бил отнесен в къщата на една баба, чиято къща се намирала при църквата «Св. Софѝя». Това е напълно доказано. Докато бабата била още жива, ходили при нея и я питали, вярно ли е, че Васил Левски през нощта след обесването бил занесен в нейната къща. Тя отговорила: това е вярно. От къщата на бабата после тялото на Васил Левски било занесено за погребение не на едно място в тази част на София, дето се намирала бесил­ката, а другаде.

Александра Чешмеджиева (починала през 1950) била съпруга на Ангел Чешмеджиев (починал през 1955), който бил писател и имал къща на горнобанския път. От осиновената им дъщеря и нейния брат узнахме, че Ангел Чеш­меджиев бил написал голям труд върху исто­рията на София. Този негов труд, в ръкопис, бил унищожен през време на бомбардиров­ките над София.

Станислав Манолов Лазаров (на 87 години), живущ в София, ул. Шемница, 11, доказа убе­дително недостоверността на сведенията, че Васил Левски бил погребан в гробищата, които се намирали на булевард Христо Ботев. Неговият баща даскал Манол – софиянец, кореняк (на негово име има улици в София, Етрополе и Ловеч), е бил в близки връзки с Васил Левски; бил е член на Ловчанския комитет, основан и ръкъводен от Апостола на свободата. Васил Левски е ходил няколко пъти в къщата на бащата на Станислав М. Лазаров, която се намирала в София, при стария говежди пазар, сега ул. Цар Борис I, ъгъла булевард Александър Стамбо­лийски. Баща му починал в 1881 година и бил тържествено погребан в гробищата на булевард Христо Ботев.

Майка ми – казва Станислав М. Лазаров – ходеше всяка събота на гроба на баща ми; с нея ходех много пъти и аз. Ходили сме на гроба на баща ми стотици пъти. Никога не е ставало въпрос, пък и от никого не съм слушал, че Васил Левски бил погребан в гро­бищата, в които е погребан баща ми. Всяко едно твърдение, че Васил Левски е погребан в тези гробища, считам за съвършено неосно­вателно.

Около 1930 година узнахме, доколкото си спомняме, от една статия в софийски вестник, че Васил Левски бил погребан в олтара на църквата «Св. Параскева Самарджийска», на­мираща се сега на площада северно от църква­та «Св. Неделя», на бул. Георги Димитров, 2. Тогава не предприехме нищо за проверка на това твърдение. Когато през 1956 година за­почнаха археологическите разкопки около цър­квата «Св. Параскева Самарджийска», оти­дохме в църквата, за да узнаем нещо относно слуха за погребението на Васил Левски в олтара на църквата. Узнахме, че сведения за това погребение давали софийските жители Георги Михайлов Димитров (ул. Александър Михов, 53) и Кирил Левтеров Михайлов (ул. Хилендар, 7). И двамата са родственици на четника от Ботевата чета Илия Лазаров Джагаров, от село Локорско (Софийско). Оти­дохме при Кирил Левтеров, който е оженен за Николина, внучка на четника; в къщата, в която той живее, живеят още: друга внучка на четника и дъщерята на четника Анастасия Илиева Бокова, която сега е на 75 години. Дъщерята на четника даде и саморъчно под­писа следните сведения:

Прочетете още „Гробът на Васил Левски“ →

(Доклад на декана на Богословския факултет проф. д-р Иван Денев, изнесен по случай юбилейното честване на 1.XI.1993 година)

Иван Денев                                         

VII. Катедра „Църковно право“

През изминалите седемдесет години в катедрата работят:

1.Професор академик протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965) – редовен професор и ръководител на катедрата от 1.II.1923 до 1960 година.

2.Професор ставрофорен иконом к.б.н. Радко Поптодоров (роден 1924) – ас­пирант (28.IX.1951), асистент (1.1.1955), старши преподавател (28.III. 1958), доцент (15.IX.1960), професор (1.XI.1960). Ръководител е на катедрата. От 10.II.1992 година чете хонорувани лекции по църковно право.

3.Старши асистент Владимир Бакърджиев (роден 1946) – задочен аспи­рант (от 1976, с прекъсване, възстановен през 1982 до 1985), асистент (1986), старши асистент (от 1.IX.1991). Чете лекции по устройство и управ­ление на БПЦ и води упражненията по църковно право[25].

През изтеклите седемдесет години на студентите-богослови четат лекции вид­ни наши учени-професори, както следва:

1.Професор д-р Васил Николов Златарски – по българска история.

2.Професор Иван Георгов – по история на философията.

3.Професор Йордан Иванов – по история на старобългарската лите­ратура.

4.Професор Стоян Романски – по църковно-славянски и старобългар­ски език.

5.Професор Димитър Михалчев – по логика, психология и метафизика.

6.Професор Михаил Попруженко – по религиозно-етични проблеми в руската и западноевропейската художествена литература.

7.Професор Спиридон Казанджиев – по психология.

8.Професор Иван Саръилиев – по история на философията.

9.Професор Стефан Баламезов – по Конституция на НРБ.

10.Професор Кирил Мирчев – по църковно-славянски и старобългар­ски език.

В Богословския факултет се преподават църковна музика, хорово пе­ене, руски, немски, френски и английски език, както следва:

1.Църковна музика (източно-църковно пеене) – преподавано пос­ледователно от Ангел Попконстантинов (1947-1950), Божидар Белогушев (1951-1955), иконом Димитър Попконстантинов (от 1.I.1956), Георги Йонков, Симеон Димитров (по-късно Левкийски епископ Неофит), а днес от старши преподавател Иван Димов Праматаров.

2.Хорово пеене (музика) – последователно преподавано от Ангел Попконстантинов, Божидар Белогушев, а днес от старши преподавател Димитър Николов Димитров. (Същият е диригент на хора на храм-паметник „Св. Александър Невски“ и на състава „Йоан Кукузел“.)

3.Руски език – дълги години преподаван от професор д-р Николай Дилевски, за кратко време от професор д-р Димитър Дюлгеров, свещеник Вла­димир Иванов, а днес (от 1990) от главен асистент при Катедрата по руска филология в Университета Людмила Савова.

4.Немски език – дълги години преподаван от университетски професори, през учебната 1950-1951 година от д-р Константин Цицелков, от 1.I.1952 година от д-р Николай Ганев, а в по-ново време от старши преподавател Стоян Христов Стоянов (от 1.IX.1974).

5.Френски език – преподаван последователно от Атанас Драгиев (1950- 1953), Милан Дамянов (от 19.II.1953), д-р Иван Стефанов, Ана Симеонова, а в по-ново време от Теменужка Маркова (от 1990).

6.Английски език – от 1.I.1981 година насам преподаван от старши преподавател Александър Петров Господинов.

В Богословския факултет днес работят: седем редовни професори (професор протопрезвитер к.б.н. Николай Шиваров, професор к.б.н. Тотю Коев, професор к.б.н. Николай Маджуров, професор к.б.н. Христо Стоянов, професор к.б.н. Славчо Вълчанов, професор к.б.н. Антоний Хубанчев и проф. к.б.н. Иван Денев); двама хонорувани професори (професор ставрофорен иконом к.б.н. Радко Поптодоров – по църковно право, и професор д-р Стоянка Жекова – по пе­дагогическа психология); трима редовни доценти (доцент к.б.н. Иван Желев, доцент к.б.н. Иван Петев, и доцент д-р Димитър Киров); един хоноруван доцент (старши научен сътрудник II степен Стефан Кожухаров); петима старши преподаватели (Румен Сте­фанов – по библейски гръцки и латински езици, Димитър Николов Димитров – по музика, Иван Димов Праматаров – по източно-църковно пеене, Стоян Христов Стоянов – по немски език, и Александър Господинов – по английс­ки език); двама хонорувани преподаватели (иконом Анатолий Балачев – по пастирско богословие и богослужение и един преподавател – по български език за чужденци); трима асистенти (Иван Рашков – по църковна археология и християнско изкуство, Владимир Д. Бакърджиев – при Катедрата по църковно право, Любомир Тенекеджиев – при Катедрата по догматичес­ко и нравствено богословие); осем хонорувани асистенти (един при Катедрата по Стари Завет – Петър Граматиков, един при Катедрата по Нови Завет Емил Трайчев, двама при Катедрата по църковна история – Александър Омарчевски и Стойчо Стайков, един при Катедрата по християнска апологетика с християнска философия – Драган Бачев, двама при Катедрата по практическо богословие Божидар Андонов – по омилетика, педаго­гика (катехетика) и методика на обучението по богословие и Маринка Великова Иванова – по педагогическа психология).

Във Факултета се обучават в момента четирима аспиранти (двама при Катедра­та по догматическо и нравствено богословие, един при Катедрата по Нови Завет и един при Катедрата по практическо богословие).

Административно-стопанската част на Факултета се обслужва, както следва: един секретар (инж. Павлина Михайлова), един инспектор по учебна­та част (Сидер Сидеров), един специалист по административно-стопанската дейност (инж. Славея Юрукова), един машинописец (Евгения Гогова), трима биб­лиотекари (Маргарита Андреева, Лозана Тончева и Маргарет Адамова),един домакин (Костадин Велев), един електротехник, един техник по ВИК, четирима портиери и шест чистачки.

През изминалите седемдесет години Богословският факултет се ръководи от следните декани:

1.Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков – през годините 1922- 1923, 1923-1924, 1938-39. През учебната 1940-1942 година той е и ректор на Софийския университет.

2.Професор архимандрит д-р Евтимий – през учебната 1924-1925.

3.Професор д-р Иван Спасов Марковски – през годините 1925-1926, 1931-1932, 1939-1940, 1945-1946, 1946-1947.

4.Професор д-р Ганчо Стефанов Пашев – през годините 1926-1927, 1932-1933, 1941-1942.

5.Професор протоиерей д-р Иван Гошев – през годините 1927-1928, 1932-1933, 1941-1942.

6.Професор д-р Иван Снегаров – през годините 1928-1929, 1933-1934, 1940-1941.

7.Професор д-р Димитър В. Дюлгеров – през годините 1929-1930, 1937- 1938 и зимния семестър на учебната 1942-1943.

8.Професор протоиерей д-р Христо Димитров – през годините 1930-1931, 1935-1936,1943-1944.

9.Професор д-р Христо Гяуров – през 1936-1937 и летния семестър на учебната 1944-1945 година.

10.Професор д-р Илия К. Цоневски – през годините 1948-1949, 1949-1950. Същият изпълнява длъжността ректор (при отделянето на Факул­тета от Университета и обособяването му като Духовна академия) от 1.IX.1950 до 31.XII.1953 година.

11.Макариополски епископ Николай – изпълнява ректорски задъл­жения от 1.I.1954 до 31.XII.1973 година.

12.Драговитийски епископ Йоан – изпълнява ректорски задължения от 1. I.1974 до 31.XII.1980 година.

13.Професор протопрезвитер к.б.н. Николай Шиваров – изпълнява рек­торски задължения от 1.I.1981 до 24.XI.1989 година.

14. Левкийски епископ Неофит – изпълнява ректорски задължения от 24.XI.1989 до 26.VII.1991 година. От 26.VII.1991 година той е първият избран декан на възстановения Богословски факултет (1.VII.1991) до 10.XI.1992 година.

15.Професор к.б.н. Иван Денев Георгиев – декан на Факултета от 11.II. 1992 година до днес.

През изтеклите седемдесет години преподавателите в Богословския факултет (респективно Духовната академия) развиват активна научно-изследователска и учебно-преподавателска дейност. За това време са издадени общо 59 тома от Годишника с около 500 студии.

След възстановяването на Факултета започва издаването на нова се­рия на Годишника – първите два тома за учебната 1991-1992 и 1992-1993 година са вече под печат в Университетското издателство.

За времето от 1951 до 1993 година в Богословския факултет (респективно Ду­ховната академия) са удостоени със званието „доктор хонорис кауза“ 16 души: Видински митрополит Неофит, професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков, Патриарх Кирил Български, Митрополит Николай Крутицки и Коломенски, професор Иван Снегаров, професор протоиерей Иван Гошев, професор Димитър Дюлгеров, професор Иван Марковски, професор Ганчо Пашев, професор протоиерей Христо Димитров, професор Христо Гяуров, професор Борис Маринов, професор Боян Пиперов, Макариополски епископ Николай, професор Илия Цоневски, включително един хабилитиран доктор на богословските науки – професор Тодор Събев за труда му „Самостойна народностна Църква в Средновековна България“ (1982).

За времето от 1955 до 1993 година 20 души стават кандидати на богос­ловието: Тотю Пенчев Коев – за съчинението „Догматически формули­ровки на I-ви и II-ри Вселенски събори“ (1955); Тодор Събев Тодоров – за съчинението „Религиозно и нравствено състояние на християните през първите три века“ (1955); иеромонах Сергий Петров Язаджиев – за съчи­нението „Мисионерските речи на светите апостоли Петър и Павел в книгата Деяния на светите апостоли“ (1956); Николай Стефанов Шиваров – за съ­чинението „Отношението между законодателствата на св. пророк Моисей и Хамурапи откъм произход и съдържание“ (1958); протоиерей Симеон Нан­ков Симеонов – за съчинението „Литургическото дело на св. Патриарх Евтимий Търновски“ (1959); свещеник Радко Поптодоров – за съчинението „Съборното начало в живота, устройството и управлението на Църквата“ (1959); дякон Петър Попрадославов – за съчинението „Християнският катехуменат през първите пет века“ (1960); Румен Димитров Василев – за съчинението „Откритият при Айн Фешка древен ръкопис с текст и коментар на книгата на пророк Авакум – исагогическо и екзегетическо изследване“ (1964); архимандрит Климент Рилец – общо за богословското му творчество; свещеник Димитър Попфилипов Добрев – за съчинението „Образът на душепастира, отразен в съчиненията на светите Трима светители“ (1968); Николай Иванов Маджуров – за съчинението „Религиозно-фи­лософските възгледи на Михаил Василиевич Ломоносов в апологетическо осветление“ (1971); протоиерей Панайот Колев Памуков – за съчинението „Индивидуално­то душегрижие чрез пастирски посещения на вярващите“ (1971); Христо Стоянов Христов – за съчинението „Протестантските мисии в България през XIX век“ (1972); Славчо Вълчанов Славов – за съчинението „Кумранските текстове с апокрифно съдържание и старозаветните апокрифи“ (1972); Иван Денев Георгиев – за съчинението „Св. Климент Охридски като проповедник“ (1972); Иван Желев Димитров – за съчинението „Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос – екзегетически анализ на Иоан 17-та глава“ (1982); архимандрит Пантелеймон Пулос (Гърция) – за съчинението „Български светии от времето на Първото българско царство“ (1983); Димитър Станков Киров – за съчинението „Божият образ у човека – богословско-антропологично изследване“ (1982); Иван Петев Димов – за съчинението „Учението на св. Григорий Богослов за Света Троица“ (1985); Любомир Ганчев Тенекеджиев за съчинението „Учението на св. Иоан Дамаскин за иконопочитанието“(1988).

Прочетете още „Седемдесет години Богословски факултет – продължение 1 и край*“ →

(Доклад на декана на Богословския факултет проф. д-р Иван Денев, изнесен по случай юбилейното честване на 1.XI.1993 година)

Иван Денев

Идеята за откриване на Богословски факултет у нас се заражда още преди Освобождението от турско робство. Основаването на Българската екзархия през 1870 година налага необходимостта от високо просветени цър­ковни кадри. Идеята на църковно-народните ни водачи в Цариград за откриване на Българска гимназия и Български университет с Богослов­ски факултет към него не могла да намери реализация поради липса на средства и на подготвени преподавателски кадри, както и поради послед­валите политически събития – Априлското въстание и Руско-турската освободителна война от 1877-1878 година[1].

Първите и настойчиви постъпки за откриване именно на Богословски факултет (а не на Духовна академия или на Висше духовно училище) Светия Синод прави през 1908 година. В писмо (№ 2295 от 24 юни 1908 година) до Ми­нистерството на изповеданията той настоява за откриване на Богословски факултет към Университета с цел – подготовка на висши кадри за Цър­квата. Министърът на изповеданията Стефан Паприков (в писмо № 864 от 14 юли 1908 година) уведомява Синода, че е сезирал министъра на просвещение­то Никола Мушанов, който отговаря (писмо № 8780 от 4 юли 1908 година), че „този въпрос ще се има предвид от страна на повереното му министерство“[2].

Въпреки всичко Министерството на просвещението внася Законопро­екта за народното просвещение в Народното събрание, без да придвижи въпроса за откриването на Богословски факултет. В ново писмо (№ 3577 от 29 октомври 1908 година) Светият Синод отново настоява пред министъра на изповеданията да се открие Богословски факултет. Но и след тази ак­ция от страна на Синода Народното събрание приема Законопроекта (26 февруари 1909 година), без да придвижи въпроса за откриване на Богословски факултет[3].

Отказът на правителството да внесе в Законопроекта за народното просвещение въпроса за откриването на Богословски факултет към Уни­верситета и поведението на Народното събрание по този въпрос не обез­куражават Светия Синод. В ново писмо до министъра на изповеданията (№ 1289 от 24 април 1909 година) Синодът отново обосновава настояване­то си за откриване на този факултет и за улеснение предлага той да бъде открит при Софийската духовна семинария. На преден план излиза въп­росът за сграда на факултета. В същото писмо до министъра на изпове­данията Светия Синод предлага събраните след 1895 година суми за въздигане на паметник на Българската екзархия да се използват за построяване на сграда за Богословския факултет – именно като паметник на Българската екзархия; Синодът моли да му се възложи със събраните по фонда средства да построи тази сграда, но правителството продължава да се колебае дали все още е назряла необходимостта от висше богословско образование у нас.

Протакането на въпроса за откриване на Богословски факултет към Университета от страна на правителството налага Светия Синод да проме­ни искането си – вместо факултет към Университета той предлага да се открие „Висше богословско училище“ под негово ведомство. Синодът отново настоява фондът за „паметник на Екзархията“ да се използва за построяване на сграда за „Висшето богословско училище[4]“.

За място за построяването на тази сграда се предвижда да се даде даром старо митрополитско място на площад „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“) – там, където се намира факултетът и сега[5].

Искането на Светия Синод намира реализацията си обаче едва при Иван Евстатиев Гешов като министър на изповеданията, а след това и като министър-председател. Силно подкрепя идеята за откриване на „Висше богословско училище“ и секретарят на Министерството на изповеданията – Стефан Костов.

Верен на своята идея за откриване на Висше богословско училище, Светият Синод отправя ново писмо (№ 2244 от 25 май 1910 година) до Министер­ството на изповеданията. Министър Иван Евстатиев Гешов възприема идеята и внася синодалното предложение в Министерския съвет, който с поста­новление от 28 април 1911 година (I-во постановление, протокол № 33) удовлет­ворява искането на Св. Синод[6].

През следващата година (1912) Народното събрание гласува „Зако­нопроект за разрешаване на Свeтия Синод да построи здание-паметник в столицата, което да служи за помещение на Висше богословско училище“ (Държавен вестник, 24 април 1912, № 91).

Съгласно клаузите на Законопроекта (чл. 1) строежът трябвало да възлезе на 500,000 лв., а фондът „за въздигане на паметник в спомен уч­редяването на Българската екзархия“ към 1 януари 1911 година възлизал на 200,000 лв. Недостигът на средства трябвало „да се покрие изключител­но със средства от Светия Синод“ (чл. 2).

Отдаден на търг през юли 1912 година, строежът на сградата започва в началото на 1913 година под ръководството на архитект Фридрих Грюнангер и завършва чак през 1922 година[7].

Наред със строежа на сградата Свeтият Синод се заема с организацията и подготовката по откриване на Висшето богословско училище. Своевре­менно той назначава и специална комисия, която да подготви учебен план, да посочи броя на катедрите, които трябва да се открият, както и броят на предметите, които трябва да се изучават. В състава на комисията вли­зат: Велички епископ Неофит, ректор на Софийската духовна семинария (по-късно Видински митрополит), протосингелът на Светия Синод архиман­дрит (по-късно Неврокопски митрополит) Макарий, началникът на кул­турно-просветното отделение на Светия Синод протоиерей Стефан Цанков и университетските професори Васил Николов Златарски и Беню Цонев.

На 8 юли 1914 година Светият Синод определя и бъдещата професорска ко­легия на Висшето богословско училище, както и катедрите, които трябва да се заемат:

1.Архимандрит Стефан (тогава протосингел на Светия Синод, по-късно Со­фийски митрополит и Екзарх Български) – Катедра по пастирско бого­словие, омилетика и катехетика.

2.Протоиерей Стефан Цанков (тогава началник на просветното отделение на Светия Синод, по-късно професор и академик) – Катедра по църковно право.

3.Иеродякон Евтимий (командирован тогава да следва философия в Берн, Швейцария) – Катедра по основно богословие.

4.Милко Генов (тогава гимназиален учител в София) – Катедра по църковно-славянски език и литература.

5.Иван Спасов Марковски (тогава учител в Софийската духовна семина­рия) – Катедра по Свещено Писание на Стария Завет.

6.Александър Чучулайн (гимназиален учител в София) – Катедра по църковна история.

7.Протоиерей д-р Кръстю Ценов (тогава учител в Софийската ду­ховна семинария) – Катедра по философия.

8.Ганчо Стефанов Пашев (тогава гимназиален учител в Плевен) – Катед­ра по нравствено богословие.

9.Данаил Ласков (тогава учител в Софийската духовна семинария) – Катедра по догматика.

10.Христо Попов (тогава учител в Софийската духовна семинария) – Катедра по Свещено Писание на Новия Завет[8].

След края на Първата световна война (в заседание от 27 декември 1919 година) Светият Синод назначава и първите професори във Висшето бого­словско училище (считано от 1 февруари 1920 година) – архимандрит Стефан и протоиерей д-р Стефан Цанков на определените им преди това катедри, като им възлага да подготвят условията за откриването на Висшето бо­гословско училище, както и условията за провеждане на конкурс за про­фесори и доценти на свободните катедри. Шест месеца след това (средата на 1920 година) Светият Синод назначава с двугодишен договор за професор във Висшето богословско училище новодошлите у нас емигранти – руските богослови:

1.Протоиерей Александър Петрович Рождественски (бивш професор в Петроградската духовна академия) – при Катедрата по Свещено Писание на Стария Завет.

2.Протопрезвитер Георги Иванович Шавелски (бивш професор по богосло­вие в Петроградския императорски историко-филологически институт) – при Катедрата по пастирско богословие.

3.Александър Павлович Доброклонски (бивш професор по църковна история в Одес­кия университет) – при Катедрата по обща църковна история. (Доброклонски обаче наскоро се отказва и отива професор в Белградския бого­словски факултет.)

4.Михаил Емануилович Поснов (бивш професор по обща църковна история в Киевската духовна академия) – при Катедрата по догматика.

5.Архимандрит Тихон (бивш професор, по пастирско богословие в Киевската духовна академия) – професор по патристика.

6.Сергей Викторович Троицки (бивш доцент по църковна история в Новоросийския университет).

През март 1920 година Светият Синод решава бъдещите професори и доценти във Висшето богословско училище (временни и редовни) да бъдат назна­чавани чрез конкурс[9].

Прочетете още „Седемдесет години Богословски факултет*“ →