Категория: Св. Писание Нови Завет

„Пребъдването в Бога“ според Първо съборно послание на св. апостол Йоан Богослов*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Abstract:

The article considers the expression „ἐν τῷ θεῷ μένει“ („abiding in God“) in the First Epistle of John, while trying to establish its meaning and significance in the context of the entire Epistle in relation to its content.

Key words: abiding in God, the First Epistle of John

***

Поводът за съставянето на настоящото изследване е констатацията на автора, че изразът за „пребъдването в Бога“ („ἐν τῷ θεῷ μένει“)по отношение на вярващите в Него, както и за „пребъдването“ на Бога в тях, се употребява от св. апостол и евангелист Йоан Богослов в неговото Първо съборно послание, което се състои само от 5 глави, над 20 пъти, което довежда до мисълта за важността и централното значение, което този израз има и носи в цялото Послание. Същевременно не е учудващо, че именно св. апостол Йоан засяга този толкова важен въпрос – за общението и единението на човека с Бога, тъй като както е известно, също и в Евангелието съставено от него, той разглежда и там най-дълбоките и сложни богословски въпроси, свързани със същността на Бога (отношението между Неговите три Лица), христологията и духовната природа на човека. Целта на настоящото кратко изследване, е да се установи и анализира употребата на споменатия израз в Първо съборно послание на св. апостол и евангелист Йоан, както и да се разгледат съдържателните и контекстуални връзки, в които той се употребява.

Стиховете, в които се установява, че глаголът „μένω“ („пребъдва“) се среща в Първо съборно послание на св. апостол и евангелист Йоан, най-често употребен по отношение на човека в Бога, и на Бога в човека, са следните: „Който казва, че пребъдва в Него, длъжен е да постъпва тъй, както Той е постъпвал“ (1 Йоан. 2:6) (ἐν αὐτῷ μένειν)[1], „Който обича брата си, той пребъдва в светлината, и в него няма съблазън“ (2:10) (ἐν τῷ φωτὶ μένει)[2], „…и Божието слово пребъдва във вас, и победихте лукавия“ (2:14) (ὁ λόγος τοῦ θεοῦ ἐν ὑμῖν μένει)[3], „И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека“ (2:17) (μένει εἰς τὸν αἰῶνα[4]), „И тъй, каквото вие сте чули отначало, то и да пребъдва у вас; ако пребъде у вас което сте чули изпърво, и вие ще пребъдете в Сина и в Отца“  (2:24) (καὶ ὑμεῖς ἐν τῷ υἱῷ καὶ ἐν τῷ πατρὶ μενεῖτε[5]), „И помазанието, което вие получихте от Него, пребъдва у вас, и нямате нужда да ви учи някой; но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило. И тъй, чеда, пребъдвайте в Него, та, когато се яви, да имаме дръзновение и да се не посрамим от Него, кога дойде“ (2:27-28) (καὶ ὑμεῖς τὸ χρῖσμα ὃ ἐλάβετε ἀπ’ αὐτοῦ μένει ἐν ὑμῖν/μένετε ἐν αὐτῷ)[6], „Всякой, който пребъдва в Него, не съгрешава; всякой, който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал“ (3:6) (ἐν αὐτῷ μένων)[7], „Всякой, който е роден от Бога, грях не прави, защото семето Му пребъдва в него; и не може да греши, защото е роден от Бога“ (3:9) (ὅτι σπέρμα αὐτοῦ ἐν αὐτῷ μένει)[8], „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт“ (3:14) (μένει ἐν τῷ θανάτῳ)[9], „Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него“ (3:15) (ζωὴν αἰώνιον ἐν αὐτῷ μένουσαν)[10], „А който има световните блага, пък като види брата си в немотия, затвори от него сърцето си, – как пребъдва в такъв Божията любов?“ (3:17) (ἡ ἀγάπη τοῦ θεοῦ μένει ἐν α ὐτῷ)[11], „И който пази заповедите Му, пребъдва в Него, и Той – в него. А че Той пребъдва в нас, узнаваме по духа, който ни е дал“ (3:24) (ἐν αὐτῷ μένει καὶ αὐτὸς ἐν αὐτῷ/μένει ἐν ἡμῖν, ἐκ τοῦ πνεύματος οὗ ἡμῖν ἔδωκεν)[12], „Бога никой никога не е видял. Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас“ (4:12) (ὁ θεὸς ἐν ἡμῖν μένει καὶ ἡ ἀγάπη αὐτοῦ ἐν ἡμῖν τετελειωμένη ἐστίν)[13], „Че ние пребъдваме в Него и Той в нас, узнаваме от това, дето ни е дал от Своя Дух (4:13) (ἐν αὐτῷ μένομεν καὶ αὐτὸς ἐν ἡμῖν, ὅτι ἐκ τοῦ πνεύματος αὐτοῦ δέδωκεν ἡμῖν)[14], „Който изповяда, че Иисус е Син Божий, в него пребъдва Бог, и той – в Бога“ (4:15) (ὁ θεὸς ἐν αὐτῷ μένει καὶ αὐτὸς ἐν τῷ θεῷ)[15], „И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това. Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него“ (4:16) (ἐν τῷ θεῷ μένει, καὶ ὁ θεὸς ἐν αὐτῷ μένει)[16], „Знаем също, че Син Божий дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен“ (5:20) (ἐσμὲν ἐν τῷ ἀληθινῷ, ἐν τῷ υἱῷ αὐτοῦ Ἰησοῦ Χριστῷ)[17].

Според „Кратък речник към Новия Завет“ глаголът „μένω“ (aor. ἐμεινα, imper. με̑ινον, inf. με̑ιναι, 3. pl. pqpf. μεμενήκεισαν) означава оставам, живея, пребивавам, продължавам да съществувам, трая, оставам жив/жив съм (1 Коринтяни 15:6)[18].Според „Старогръцко-български речник“ „μένω“ има значения на оставам, стоя, продължавам да съществувам, трая, оставам в сила,оставам непроменен, престоявам, пребивавам, стоя твърдо, постоянствам, държа се в нещо[19].

Въз основа на цитираните по-горе стихове от Първо съборно послание на св. апостол Йоан Богослов, се констатира, че глаголът „пребъдва“ се употребява от апостол Йоан общо 27 пъти, от които: 1) 11 пъти по отношение на човека в Бога (включително с поясненията – в Сина, в Отца, в помазанието (Светия Дух), в светлината, в Божията любов); 2) 12 пъти за пребъдването на Бога в човека (включително с поясненията – Божието слово, помазанието (Светият Дух), семето Му (Христос)[20], вечният живот и Божията любов (които пребъдват в човека); 3) 2 пъти по отношение на „чутото“ (Словото)[21], което пребъдва в тях (във вярващите); 4) 1 път се говори за пребъдване на човека „довека“ (вечно, завинаги) и 5) 1 път за пребъдване на човека (който не обича братята си) „в смърт“.

Предпоставките за „пребъдването“ на човека в Бога въз основа на изложените по-горе стихове от Първо съборно послание на св. апостол Йоан Богослов се установява от автора на изследването, че човекът ги притежава, когато:

  • „постъпва тъй, както Той [Христос] е постъпвал“ (1 Йоан. 2:6);
  • „обича брата си“ (2:10)[22];
  • „изпълнява волята Божия“(2:17);
  • „чутото“ (словото на Христос)[23] пребъдва в него (2:24);
  • „не съгрешава“ (3:6);
  • „пази заповедите Му“ (3:24)[24];
  • люби другите (4:12);
  •  дадено му е от Божия Дух (4:13)
  • „изповяда, че Иисус е Син Божий“ (4:15);
  • „пребъдва в любовта“ (4:16);

Други важни смислови и контекстуални връзки, с които „пребъдването в Бога“ се констатира, че е  свързано, са следните:

  1. обичането на ближните се свързва с „пребъдването в светлината“ (2:10) [светлината е Христос, Бога (срв. Йоан. 8:12; срв. 1 Йоан. 1:5)][25];
  2. пребъдването на Божието слово в човека се свързва с – победата над лукавия (2:14);
  3. изпълняването на Божията воля – с пребъдването „вечно[26]“ на човека (2:17);
  4. с пребъдването на „чутото“ [Божието слово, Евангелието, истината, словото на Иисус Христос][27] в човека се свързва – пребъдването му в Сина и в Отца (2:24). Под „пребъдване“ в Сина и Отца се разбира според блаж. Теофилакт общението с Бога според посоченото в Евангелие от Йоан: „…както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно…“ (Йоан. 17:21)[28]. За общението на човека с Бога се констатира от автора на изследването, че апостолът говори още и на следните места в същото Послание, в които той пряко употребява думата „общение“: „нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа“ (1 Йоан. 1:3; срв. още: 1:6,7), а в 1 Йоан. 2:5 той направо казва: „[ние] сме в Него“.
  5. пребъдването на „помазанието“[29] (Светият Дух) в човека се свързва с получаването на вътрешно знание (2:27-28)[30];
  6. пребъдването на човека в Бога се свързва с – неизвършването на грехове (3:6);
  7. който е „роден от Бога“ – не може да греши и грях не прави, тъй като Божието семе (Христос) пребъдва в него (3:9);
  8. любовта към ближните се свързва с – „преминаването от смърт в живот“ (3:14а), както и обратното, „който не обича брата си, пребъдва в смърт“ (3:14б); на това място се откроява употребата на понятията „живот“ и „смърт“ при св. апостол Йоан Богослов, от което става видно, че любовта се свързва – с живота, а безлюбието – със смъртта;
  9. от 1 Йоан. 3:15 се разбира, че „вечният живот“ „пребъдва“ в човека от казаното в обратен смисъл, че „човекоубиецът няма вечен живот, който да пребъдва в него“ (3:15б), което стои след изложеното преди това твърдение, че „всякой, който мрази брата си е човекоубиец“ (3:15а), от което става още ясно, че омразата се отнася към убийството.
  10. който не обича и не помага на братята си (ближните), и е затворил сърцето си за тях, в такъв човек не пребъдва Божията любов (3:17);
  11. спазването на Божиите заповеди се свързва с пребъдването на човека в Бога, и на Бог в него, а че Бог пребъдва в човека се узнава по духа, който му е даден (3:24). Авторът на изследването обръща внимание, че в този стих „дух“ е с малка буква в текста на Свещеното Писание за разлика от стих 4:13 в същото Послание, където „Дух“ е с главна буква, и тогава (но във втория случай) казаното се отнася ясно за „Светия Дух“. За 1 Йоан. 3:24 интерес представлява още тълкуванието на св. Юстин (Попович) за това, какво се разбира под „пребъдване на Бога в човека“: „…Господ Иисус Христос живее в човека, без да губи нищо от пълнотата на Своята Личност. Но това пребиваване на човека в Христос и на Христос в човека, това Божествено-човешко съжителство идва и съществува със Светия Дух и в Светия Дух. И Светият Дух дава на човека благодатна сила за този живот. Господ Иисус Христос присъства в човека ,в Светия Дух‘. Затова св. Йоан Богослов провъзгласява: ,А че Той пребъдва в нас, узнаваме по духа, който ни е дал‘ (1 Йоан. 3:24б)“[31]. Във връзка с казаното от него той обяснява също, че за това „Целият живот на християнина е постоянно, ежедневно достигане на …одухотворяване и обожение….“[32].
  12. който люби другите, Бог пребъдва в него (4:12);
  13. пребъдването на човека в Бога и на Бог в него се узнава по това, че Бог му е дал Светия Дух (4:13);
  14. пребъдването на Бога в човека, и на човека в Бога, се свързва с изповядването от човека, че Иисус е Син Божий (4:15);
  15. в 1 Йоан. 4:16 св. апостол и евангелист Йоан направо казва, че „Бог е любов“, и за това „пребъдването в любовта“, според него, е тъждествено с пребъдването на човека в Бога и на Бог в него (4:16).
  16. в 1 Йоан. 5:20 св. апостол Йоан обяснява, че чрез светлината и разума[33], които им са дадени [на вярващите] от Сина Божий, за да познаят Бога, те пребъдват в Бога (и в Неговия Син), който е „живот вечен“ (5:20).

Прочетете още „„Пребъдването в Бога“ според Първо съборно послание на св. апостол Йоан Богослов*“ →

Един е вашият учител – Христос (За прозвищата на Иисус Христос в новозаветните книги)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

One is your Teacher – Christ

(The Names of Jesus Christ in the New Testament Books)

Ivan Zhelev Dimitrov

Abstract

In the vocabulary of the today’s Orthodox Christians, the personal name of the Savior Jesus is usually accompanied by one or two other definitions. It is called and spelled Jesus Christ, Lord Jesus or Lord Jesus Christ. The definitions God-man and Teacher are used less often, according to the context. In the New Testament Greek text there are three words that are used with a similar meaning and are related to the teaching activity of Christ: διδάσκαλος (rabbi), καθηγητής ἐπιστάτης.  The nicknames of Jesus Christ in the New Testament books are numerous and varied. All of them have to do with His divine-human personality and His saving activity. But here we focused more on those of them that are related to His teaching activity. He gave this teaching activity as a binding covenant to His disciples and followers (Matt. 28:19-20).

***

Всеки християнин е чувал думите на Иисус Христос: „А вие недейте се нарича учители, защото един е вашият учител – Христос“ (Мат. 23:8). Те са повеля, отправена от Спасителя към Неговите ученици. А когато има ученици, има и учител. Христос обаче изтъква, че единственият Учител с главна буква и с главна роля е Самият Той.

Християните вярваме в Спасителя Иисус и Го изповядваме (приемаме и признаваме) за Богочовек, въплътен Бог Син, Който живял на земята, поучавал, вършил чудеса и накрая дал живота Си, за да изкупи греховете на цялото човечество. В книгите на Новия Завет Той е определян освен с личното име Иисус още с прозвищата Месия или съответно на гръцки Христос, с Учител, включително и с еврейското съответствие рави, равуни[1], Наставник, Господ, Син Давидов, Син човешки[2]. В евангелията обикновено се употребява личното име на Спасителя[3] – Иисус, дадено Му при именуването на осмия ден от раждането според указанието от ангела, който съобщил на св. Йосиф Обручник: „ще Му наречеш името Иисус, защото Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21).

В днешната словоупотреба на православните християни личното име на Спасителя Иисус обикновено се придружава от още едно или две определения. Казва се и се пише Иисус Христос, Господ Иисус или Господ Иисус Христос. По-рядко се употребяват определенията Богочовек[4] и Учител, според контекста, т. е. според съдържанието на мисълта, която говорещият или пишещият развива.

По-нататък ще бъде разгледано предимно определението за Иисус Христос като учител. То е било сравнително често прилагано към Неговата личност както от страна на учениците Му, така и от различни хора, които Го наричали учител.

Учителната дейност е естествена и присъща на Иисус Христос, въплътения Божи Син, Който дойде на земята, за да ни даде откровението и да ни научи на Божия закон[5]. Сам Той се определя като Учител, когато на така наречената тайна вечеря[6] казва на учениците Си: „Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму“ (Йоан 13:13-14). Както се вижда и от тези думи на Иисус Христос, избраните от Него дванадесет последователи, които Сам Той нарекъл и Свои апостоли, тоест пратеници (вж. Лука 6:13), Го наричали учител. Те тръгнали с Христос след Неговия избор и призив към всеки един от тях, защото имали духовни търсения и силна жажда да научат нещо повече за очаквания от целия еврейски народ Спасител (Месия[7]).

Възвишените истини за Божията воля, за същността и смисъла на живота, за правилата на поведение на хората, за промисъла на Бога относно нашето добруване в земния живот и в Неговото небесно царство са дадени от боговдъхновените писатели както в старозаветните, така и в новозаветните книги на Библията. В последните основно място и главна тежест има учението на Самия Христос. А Неговата дейност на Учител е в изпълнение на Божието обещание към Моисей: „Аз ще им издигна Пророк изсред братята им, какъвто си ти, ще вложа думите Си в устата Му и Той ще им говори всичко, което Аз Му заповядам“ (Втор. 18:18). Затова и Иисус Христос казва: „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил; …и което Аз съм слушал от Него, това и казвам на света…, и нищо не върша от Себе Си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря“ (Йоан 7:16; 8:26, 28).

По-голямата част от Своята дейност Иисус Христос е посветил на поучения към последователите Си и към множеството народ, като с думи и дела ги учил на благовестието за спасението. Прочутата Му проповед на планината (Мат. 5-7 гл.) е прекрасен и неизчерпаем образец на обучение в нравствените начала. А от беседата на Спасителя с жената в Самария при кладенеца на патриарх Яков се вижда, че тази самарянска жена е очаквала от Христос правилното учение по важни въпроси на вярата в единия истински Бог и очаквания Месия (Христос[8]). На нейното очакване Учителят открито отговорил, че Той е Месия: „Аз съм, Който говоря с тебе“ (Йоан 4:26). В описанието на този случай и този разговор намираме и друго. Когато учениците предложили на Учителя си да се нахрани, Той отвърнал, че Неговото поучение, което слушателите приемали като духовна храна, било и за Самия Иисус по-важно от всяка веществена храна (ст. 31-34).

Като форма на поучение Спасителят най-често използва притчата – кратък измислен поучителен разказ, който предава възможни взаимоотношения [9]. Една картина от живота, едно събитие, някаква случка или обичай, дори птица или растение, или камък и всичко, което е свързано с човека или живота – бедност или богатство, раждане, сватба или смърт, обработване на земята, сеитба, урожай, жътва, складиране на житото, пари и лихви, и пр. дават повод на Учителя да предложи на слушателите Си поучение чрез притча. Така Той онагледява поуката, която желае да даде, и я прави разбираема и за учения, и за неукия. Използва и редица други, също обичайни, но понятни ораторски способи, за да убеди, да затрогне, да изобличи, да заклейми и да води слушателите към осъзнаване, изправяне и поемане по пътя на спасението. Цялата тази дейност на Иисус Христос съвсем естествено Му е спечелила названието Учител, с което се обръщат към Него почти всички, дори и противниците Му (вж. Мат. 12:38; 22:16, 24; Марк 12:19; Лука 11:45; 19:39; Йоан 8:4 и други).

В новозаветния гръцки текст има три думи, които се използват с подобно значение: διδάσκαλος (rabbi), καθηγητής, ἐπιστάτης. Първите две (διδάσκαλος и καθηγητής) са синоними[10], но имат различна етимология. А в третата (ἐπιστάτης) се има предвид преди всичко ръководене, наставляване или надзор, а не конкретно учителна дейност. За отбелязване е, че ἐπιστάτης е характерна дума за евангелист Лука, който единствен я употребява. Той обаче никога не използва думата рави (ῥαββί), употребявана обикновено като обръщение и затова превеждана като „Учителю“. Съответно пък ῥαββί най-често се среща у евангелист Йоан[11].

Според етимологията на ἐπιστάτης значението е „някой, който стои над нещо“, надзирава, наставлява, ръководи (стадо или пък деца и оттук може да означава също педагог, учител). Като определение за Иисус ἐπιστάτης се среща седем пъти в Евангелие според Лука (5:5; 8:24 – 2 пъти, 45; 9:33, 49; 17:13), но никъде другаде в Новия Завет. И винаги на български думата ἐπιστάτης е преведена „наставник“ (в синодния превод).

Интересно е обаче, че евангелист Лука влага думата ἐπιστάτης и в устата на апостола Йоан Зеведеев (по-късно наречен Богослов), който сам в евангелието си използва предимно ῥαββί (ῥαββουνί) наред с διδάσκαλος, но никога ἐπιστάτης. Ето мястото у Лука: Ἀποκριθεὶς δὲ ὁ Ἰωάννης εἶπεν· ἐπιστάτα, εἴδομέν τινα ἐπὶ τῷ ὀνόματί σου ἐκβάλλοντα δαιμόνια, καὶ ἐκωλύσαμεν αὐτόν, ὅτι οὐκ ἀκολουθεῖ μεθ᾿ ἡμῶν (А Йоан продума и рече: Наставниче, видяхме човек, който в Твое име изгонва бесове, и му забранихме, защото не ходи с нас – 9:49). Явно евангелист Лука използва обичайните за своя речник понятия и ги приписва също и на други лица.

В българския синоден превод с наставник преводачите са предали и друго едно определение за Иисус Христос – καθηγητής, което означава водач, наставник, учител[12] (Мат. 23:10). То е от така наречените hapax legomena (от гръцкото ἅπαξ λεγόμενον – „само веднъж казано“) в гръцкия текст на Новия Завет[13].

Прочетете още „Един е вашият учител – Христос (За прозвищата на Иисус Христос в новозаветните книги)*“ →

Апостолският събор и спорът между светите апостоли Петър и Павел в Антиохия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Методий

В посланието си до Галатяни, след като доказва, че неговата благовестническа дейност от самото на­чало и в продължение на 17 години (Галатяни 1:3, 2:13-14-17) е била в пълен унисон с проповедта на ос­таналите апостоли, св. апостол Павел в подкрепа на своите доказателства, привежда и един интересен спор между него и св. апостол Петър, който станал в Антиохия, столица на то­гавашна Сирия. За този случай ни­къде другаде в Писанието нищо не е казано. Ето какво разказва св. апостол Павел:

„А когато дойде Петър в Антиохия, аз му се лично опрях, защото се бе изложил на осъждане. Понеже, пре­ди да пристигнат някои от Якова, той ядеше заедно с езичниците; а когато те дойдоха, почна да се спо­таява и да страни, като се боеше от обрязаните. Заедно с него лицемере­ха и другите юдеи, тъй че дори и Варнава се увлече от лицемерието им. Но когато видях, че те не по­стъпват право по евенгелската исти­на, казах на Петър пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо ка­раш езичниците да живеят по юдейски? Ние по природа сме юдеи, а не грешници от езичниците; обаче, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправ­даем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът… Защото, ако чрез закона е оправданието, тогава Христос на­празно умря“ (Галатяни 2:11-21).

Както виждаме – силни аргу­менти и остро изобличение, което апостол Павел прави на апостол Петър пуб­лично, в присъствието на християни от евреи и езичници, на обрязани и необрязани, на фанатични привър­женици на обрязването като уж абсолютно необходимо за спасението, макар да е пределно ясно, че то съв­сем не е необходимо, напротив: като несъвместимо с благодатта, то трябва да бъде изоставено.

За да ни бъде ясно какво собствено е станало между двамата апостоли, необходима е кратка предистория.

След обръщението си от бивш гонител на Христа, апостол Павел вед­нага (Деяния на светите апостоли 9:20) започнал усърдно да проповядва в Дамаск, а след това и в Иерусалим, че Иисус е Син Божи, обещаният Месия. Но и на двете места озлобените юдеи правят за­говор да го убият (Деяния на светите апостоли 9:23-26), поради което апостолите, за да го предпазят от покушение, го изпращат в родния му град Tapс. Оттам апостол Варнава го довежда в Антиохия, където в продължение на цяла го­дина те развиват плодотворна мисио­нерска дейност (Деяния на светите апостоли 11:22-26). Трябва да отбележим, че малко преди това, чрез особено откровение, дадено на апостол Петър, бил приет в Църквата първият християнин от езичниците – стотникът Корнилий (Деяния на светите апостоли 10-та глава). От този момент християнството бързо се разпространило между езични­ците в съседните на Юдея области. Изключителна заслуга за това имали апостолите Павел и Варнава. След едногодишната им проповедническа дейност в Антиохия, те предприели мисионерски пътувания до Кипър (родното място на Варнава – Деяния на светите апостоли 4:36), Пергия, Икония, Галатия, Киликия и други съседни провинции в Сирия и Мала Азия, но навсякъде срещали голяма съпротива от юдействащи християни, идващи от Иеру­салим, които им създавали затруд­нения, нанасяли им жестоки побоища и ги гонели от един град в друг. Завърнали се от първата си обиколка в Антиохия, те сварили там голямо смущение между християните, защото малко преди това от Иерусалим пак дошли юдействащи християни, които казвали на своите антиохийски единоверци от езичниците: „Ако не се обрежете по обряда Моисеев, не можете се спаси“ (Деяния на светите апостоли 15:1). Това наложило апостолите Павел и Варнава, заедно с група от братята-християни, да заминат за Иерусалим, за да обменят мисли с другите апо­столи по този силно вълнуващ ги въпрос. Апостол Павел получил за това и особено откровение (Галатяни 2:2), по силата на което взел със себе си и апостол Тит, в качеството на свой особено доверен сътрудник. Апостол Павел го обичал с нежна любов и, познавайки неговите способности, по него из­пратил първото си послание до Коринтяни, като го и натоварил с трудната задача да уреди случая с коринтския кръвосмесник (1 Коринтяни 5-та глава). Апостол Павел го очаквал с го­лямо вълнение да се завърне и много се зарадвал, когато Тит му съобщил, че случаят е уреден благополучно – чрез разкаянието на грешника и на цялото коринтско общество (2 Коринтяни 2:13, 7:6, 13-15). Тит бил чист елин и бил приел Христа, без да е бил предварително еврейски прозелит, поради което и не е бил обрязан. Точно такъв сътрудник бил нужен на апостола за събора, тъй като самият той и Варнава, като евреи, били обрязани.

Ел Греко, Св. св. апостоли Петър и Павел, 1592, Ермитаж

В Иерусалим апостолите Павел и Варнава, заедно с останалите чле­нове на делегацията, били приети с радост „от църквата, апостолите и презвитерите“, сиреч от цялото хри­стиянско общество, пред което вероятно нееднократно те разказ­вали „всичко, що Бог бе сторил с тях и как отвори вратата на вярата за езичниците“ (Деяния на светите апостоли 15:4). Освен това апостол Павел изложил „насаме на най-видните“ апостоли благовестието, което проповядва между езични­ците, за да чуе тяхната преценка, та „да не би някак“ напразно да тича, или да е тичал, тоест да не би в някой отделен случай да не е бил прав, или изобщо изцяло да е на погрешен път. Разбира се, тази преценка е била нужна не на самия апостол Павел, който бил приел апостолското достойнство „не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца“ (Галатяни 1:1), за великото дело, за което той е бил предизбран от утробата на майка си (Галатяни 1:15), като „избран съд“ да понесе името на Господ Иисус „пред народи, царе и синове израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15) и което за него означавало „да бъде, или да не бъде[1]“. Право казва един мислител, че „пристига­нето на Павел в Иерусалим и свик­ването на събора представлява една от най-тържествените страници в историята на християнството. Пред­стояло да бъде премахнато едно страшно недоразумение, и от успеха на тази задача зависело всичкото бъдеще на човечеството[2]“. „Най-видните апостоли“ били трима: Яков, наричан „праведният“, брат Госпо­ден и пръв иерусалимски епископ; след това Кифа, тоест Петър, и тре­ти – любимият ученик на Спаси­теля – апостол Иоан. Апостол Яков не бил от числото на дванадесетте, както и апостол Павел не е бил от тях. Но както апостол Яков се ползвал с авторитет, равен на авторитета на дванадесетте, със същия авторитет се ползвал и апостол Павел. Затова последният нарочно поставил името на апостол Яков пред това на апостол Петър. Апостол Яков бил голям постник и строг изпълнител на Моисеевия закон, поради което юдействащите ревнители обичали да го считат за свой водач (срв. „някои от Якова“ – Галатяни 2:12), но това било едно недоразумение, както ще видим. Според израза на св. апостол Павел, тримата „най-видни“ били „смятани за стълбове“ на Църквата (Галатяни 2:9). След като изслушали доклада на апостол Павел, тримата апос­толи намерили изповеданието на вя­рата му, както и благовестието между езичниците, напълно съгласни с еван­гелската истина. „Те нищо не ми прибавиха“, казва апостол Павел. „На­против, като видяха, че мене е по­верено да благовестя на необрязаните, както Петру – на обрязаните (понеже Оня, Който помогна на Петър в апостолството между обряза­ните, помогна и на мене между езич­ниците) и като узнаха за дадената на мене благодат, Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те – при обрязаните, като само ни поръчаха да помним сиромасите, кое­то се и постарах да изпълня точно“ (Галатяни 2:6-10).

И така, след този доклад, тримата „най-видни апостоли“ решават да се свика събор, който да вземе решение по този наболял въпрос. Понеже в този събор взели участие всички апостоли, той се нарича „Апостол­ски“. Той станал в 51-ва година.

Прочетете още „Апостолският събор и спорът между светите апостоли Петър и Павел в Антиохия*“ →

Св. апостол Петър в Новия Завет – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Н. Гяуров

„Блажен си Ти, Симоне, син Ионин:– казал Спасителят на апостол Петър след не­говото изповедание, – защото не плът и кръв (σάρξ καί αίμα) ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Матей 16:17). Апостол Петър бил син на Иона (срв. Иоан 1:42); името Иона произлиза от името Иоан[9]. Иисус Хрис­тос облажава апостол Петър за неговото изповедание, което е израз на неговата гореща и твърда вяра в Христа като истински единороден Син на Бога Отца, като второ Лице на Света Троица. Според думите на Иисус Христос, изповедание­то на апостол Петър не било негово соб­ствено дело, а му било дадено, било му открито от Бога Отца – „защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“. Как ще трябва да бъдат разбирани тези думи на Иисус Христос? Както бе изтък­нато по-горе, изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра в Иисус Христос като Син Божи; значи, то е дело на неговата вяра. Религиозната вяра пък е дело не на опита, на разума; тя се добива не чрез из­следването на материалния мир – това изследване може само да я подкрепи, да стане причина тя да се събуди и развие у човека, ако е била задрямала у него (вж. Римляни 1:20). Вярата е дело на духовната природа у човека, създадена от Бога; значи, в известно отношение тя може да бъде считана за дело на Бога. Бог може да засили и усъвършенства вярата у човека, когато той се обърне с молитва към Него. Когато Христос казал на бащата на момчето, обхващано по новолуние от бяс: „ако можеш да повярваш, всич­ко е възможно за вярващия“, – той веднага извикал и със сълзи казал: „вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:23-24). Самите апосто­ли на Христа се обърнали към Него със следната молба: „усили у нас вя­рата“ (Лука 17:5). Непосредствено след това Той им казал: „да имахте вяра колкото синапово зърно, щяхте да ка­жете на тая черница: изтръгни се и се пресади в морето, и тя би ви послу­шала“ (Лука 17:6). От гореприведените места се вижда ясно, че вярата у чо­века може да бъде усилена и усъвършенствана от Бога. Апостол Петър се е обръщал с молитва към Бога, и Той е усилил вярата у него, открил му да из­повяда своята вяра в Иисус Христос като Син Божи. С такава молитва се обръщали към Бога и другите апос­толи. Изразът „плът и кръв – σάρξ καί αίμα“, е библейски; среща се в Стария и на няколко места в Новия Завет (Матей 16:17; Иоан 1:13, 1 Коринтяни 15:50; Галатяни 1:16; Ефесяни 6:12; Евреи 2:14). Чрез този израз се обозначава телесното, про­тивоположното на духовното. Апостол Пе­тър стигнал до своето изповедание не чрез опита, не чрез опитно изслед­ване, а по духовен път, чрез вярата, подкрепена и усилена у него от Бога Отца.

„Ти си Петър (Πέτρος – камък) – ка­зал Иисус Христос на апостол Петър след неговото изповедание, – и на тоя камък (επί ταύτη τή πέτρα) ще съградя (οίκοδομήσω) църквата Си и портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“(Матей 16:18). Не трябва да се прокарва разлика между употребените тук гръцки думи Πέτρος и πέτρα, защото и двете имат едно и също значение, и защото, като казва: „и на тоя камък – επί ταύτη τή πέτρα“, Иисус Христос има предвид и употре­бената от Него първа дума – Πέτρος. В какъв смисъл Христос нарича тук апостол Петър „камък“? Като се вземе пред­вид обстоятелството, изтъкнато по-горе, че изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра (под­крепена и усилена от Бога Отца) в Ии­сус Христос като Син Божи, може с основание да се приеме, че в Матей 16:18 Христос нарича апостол Петър „камък“ поради горещата му и твърда вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху неговата вяра Той ще съгради Своята Църква. В службата на апостол Петър и апостол Павел (29 юни стар стил) и в тази на два­надесетте апостоли (30 юни стар стил) апостол Петър е наречен „камък на вярата – камень веры“. Такава вяра са имали и другите апостоли, такава вяра ще имат и всички бъдещи истински членове на Христовата Църква. От само себе си се разбира, че, ако тази вяра изчезне у членовете на Христовата Църква, са­мата тази Църква ще престане да съ­ществува. Тази вяра пък никога няма да изчезне, защото е вяра в Сина Бо­жи и тя ще бъде подкрепяна и усил­вана от Бога Отца. Като разширява обема на вярата, като разбира под нея истините на вярата – богословските ис­тини или богословието изобщо, св. Иоан Дамаскин в третата песен на своя канон на апостол Петър казва: „на камени твоего богословiя водрузи Владыка Iисусъ церковь непреклонну, в нейже тя, апос­толе Петре, славим“. За доказателство на това, че под „камък“ в Матей 16:18 ще трябва да се разбира вярата в Ии­сус Христос като Син Божи, може да послужи отговорът, който апостол Петър дал от името на всички апостоли през време на беседата на Христа за небесния (евхаристичния) хляб. „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за ве­чен живот и ние повярвахме (ημείς πεπιστεΰκαμεν) и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69). Този отговор, както бе вече изтъкнато, апостол Петър дал преди своето изповедание в околността на Кесария Филипова. Не може да има никакъв спор за това, че тук апостол Петър говори от името на всички апостоли, защото казва: „ние повярвахме – ημείς πεπιστεΰκαμεν“. Както думите на апостол Петър в този негов отговор: „Ти си Христос, Синът на Бога Живий – Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“, – са израз не само на неговата вяра, но и на вя­рата на всички апостоли, така също и дословно същите негови думи (Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“) в из­поведанието му в околността на Кеса­рия Филипова, станало в по-късно вре­ме, трябва по необходимост да бъдат признати за израз както на неговата лична вяра, така и на вярата на всички апостоли в Иисус Христос като Син Божи.

Петер Паул Рубенс, Св. апостол Петър, Национална художествена галерия по изкуство, Вашингтон, САЩ

И мнозина древни църковни писатели приемат, че в Матей 16:16 Христос на­рича апостол Петър „камък“ заради него­вата гореща и силна вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху вярата в Иисус Христос като Син Божи, ще съгради Христос Своята църква. „Следовател­но – казва св. Амвросий Медиолански – вярата е основата на църквата; защото не за плътта, а за вярата на Петър било казано от Господа, че адовите врата няма да надделеят на вярата“ (De incarnatione, с. 5). Подобно обяснение на Христовите думи в Матей 16:18 дава и блажени Августин: „върху този камък ще съградя; върху вярата, която изповяд­ваш; върху това, което ти каза: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ – върху това ще съградя църквата Си“ (Sermo 295 – Migne PL, 38, 1349). Като привежда думите на Иисус Христос: „и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си“ – св. Иоан Златоуст непосредствено обя­снява: „с тези думи Господ показва, че отсега мнозина ще повярват, ободрява духа на Петър и го прави пастир“ (Тълкувание на евангелието от Матей, беседа 54, 2). От ду­мите на св. Иоан Златоуст „отсега мнозина ще повярват“ може да се за­ключи, че както апостол Петър бил повяр­вал в Иисус Христос като Син Божи, също така и мнозина други християни щели така да повярват, и върху тази именно вяра Иисус Христос щял да съ­гради Своята Църква.

„И портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“ (Матей 16:18). В древно време, когато градовете се ограждали със стени, вратите на тези стени се считали за най-важното място; те се силно укрепявали и във време на на­падение особено зорко се охранявали. Поради това вратите на града се счи­тали (в Палестина и други някои стра­ни) като символ на мощ, на сила. Под израза „портите адови“ ще трябва да се разбира мощта, силата на ада. Значи, и мощта, силата на ада не ще може да съкруши съградената от Госпо­д Иисус Христос църква върху вяра­та в Него като Син Божи.

Прочетете още „Св. апостол Петър в Новия Завет – продължение и край*“ →

Св. апостол Петър в Новия Завет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Н. Гяуров

Сведения за св. апостол Петър, за него­вия живот и дейност се черпят главно от Свещеното Писание на Новия Завет.

От думите на евангелист Иоан: „а Филип беше от Витсаида, от града Ан­дреев и Петров“ (Иоан 1:44), може да се заключи, че апостол Петър бил роден в град Витсаида. Там той се занимавал с риболовство. От град Витсаида апостол Петър, заедно с брат си апостол Андрей, се пре­селил в град Капернаум, дето двамата братя придобили своя къща („в къщата на Симона и Андрея“ – Марк 1:29). В град Капернаум апостол Петър се оженил. Тъща му живеела в неговата къща, където Иисус Христос я излекувал от огница (Марк 1:29 следва и паралели).

В Новия Завет апостол Петър се обозна­чава с две имена: 1) Симон – Σίμων (Иоан 1:41,42; Матей 10:2; Марк 3:16 и други) или Симеон – Σιμεών (Деяния на светите апостоли 15:14; 2 Петр. 1:1) и 2) Кифа – Κηφάς или Петър – Πέτρος (Иоан 1:42; Матей 10:2; Деяния на светите апостоли 1:13 и други). На някои ме­ста той се обозначава с едно от тези имена, а на други места и с двете: Симон Петър (Матей 16:16; Марк 14:37; Лука 5:8; Иоан 6:68 и други). Името Симеон – Σιμεών, е еврейско – Schim’on (чуване); то било дадено на апостол Петър при обрязването му. Името Симон – Σίμων, представлява елинизирана форма на името Симеон. Името Кифа – Κηφάς, или Петър – Πέτρος, било дадено на апостол Петър от Иисус Христос. „Ти си Симон, син Ионин; ти ще се наречеш Кифа (което значи Петър – камък)“, – казал Спасителят на апостол Пет­ър, когато брат му апостол Андрей го завел при Него (Иоан 1:42). Името Кифа (по-точно Кейфа) е арамейско (древно-еврейската дума „кеф“ значи: камък, скала). Гръцкото име Петър – Πέτρος, значи също камък (ό πέτρος= камък; η πέτρα=скала).

Св. апостол Петър бил повикан два пъти от Иисус Христос за Негов ученик. Първо­то повикване станало във Витавара (от­въд река Йордан, дето св. Иоан Пред­теча кръщавал – Иоан 1:28), когато апостол Андрей завел брат си Петър при Хри­ста. След това повикване апостол Петър, като следвал подир Иисус Христос изве­стно време, пак отишъл в град Капернаум, дето се занимавал с риболовство. Второто повикване станало близо до град Капернаум, при брега на Генисаретското езеро, след един чудесен лов на риба (Лука 5:1 следва). Зачуден и изпла­шен от този лов на риба, апостол Петър казал на Христа: „иди си от мене, Го­споди, понеже аз съм грешен човек“ (Лука 5:8). Иисус Христос го успокоил, като му рекъл: „не бой се, от сега ще ловиш човеци“ (Лука 5:10).

Когато някои ученици напуснали Иисус Христос през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, Той запитал дванадесетте Си апостоли: „да не искате и вие да си отидете“ (Иоан 6:67). Апостол Петър, от името на апостолите, отговорил: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за ве­чен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69). През време на чудесното ходене на Иисус Христос по водата на Генисаретското езеро апостол Петър излязъл от кораба, в който били учениците, и тръгнал към Него, но, като се уплашил, почнал да потъва и извикал: „Господи, избави ме!“ (Матей 14:30). Спасителят го упрекнал за про­явеното в този случай неверие и му казал: „маловерецо, защо се усъмни?“ (Матей 14:31). Апостол Петър и апостолите Яков и Иоан Зеведееви били близки ученици на Иисус Христос. Те присъствали при възкресението на Иаировата дъщеря, извършено oт Него (Лука 8:5 следва и паралели), при преобразяването Му на планината Тавор (Матей 17:1 следва и паралели) и при молитвата Му в Гетсиманската градина (Матей 26:37 следва и паралели). На въпроса на Христа към учениците (в околността на град Кесария Филипова): „а вие за кого Ме мислите?“ (Матей 16:15 и паралели) – апостол Петър из­повядал: „Ти си Христос, Синът на Жи­вия Бог“ (Матей 16:16 и паралели). Взи­майки под внимание силната вяра на апостол Петър, Спасителят му казал: „ти си Петър (камък), и на тоя камък ще съ­градя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и как­вото свържеш на земята, ще бъде свър­зано на небесата; и каквото развър­жеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Матей 16:18-19). Апостол Петър не вникнал в дълбокия смисъл на пър­вото предсказание на Христа за стра­данията, смъртта и възкресението Му (направено след изповеданието му) и затова казал: „милостив Бог към Тебе, Господи, това няма да стане с Тебе“ (Матей 16:22). За тези негови думи той бил упрекнат много строго от Спаси­теля: „Махни  се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за това, що е човешко“ (Матей 16:23 и паралели).

През време на Тайната вечеря Иисус Христос предсказал, че апостол Петър ще се отрече три пъти от Него. Макар апостол Петър да възразил: „ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се от­река от Тебе“ (Матей 26:35 и паралели), той три пъти през същата нощ се от­рекъл от Учителя си; след това си от­ричане той горещо се разкайвал и пла­кал горчиво (Матей 26:75 и паралели). Когато Иисус Христос се явил след въз­кресението Си на седем Свои ученици при Тивериадското езеро, като искал да изтрие петното, появило се след три­кратното отричане на апостол Петър от Него, три пъти го запитал, дали Го обича, и три пъти му казал: „паси Моите овци“ (Иоан 21:15-17).

Прочетете още „Св. апостол Петър в Новия Завет*“ →

Иисус Христос възвести ново отношение към жените*

Публикувано на от Dragan Bachev

Лионърд Суидлър

Деца, роби и жени

През време на земния живот на Господ Иисус Христос жените в Па­лестина се намирали в подчинено, унизително положение спрямо мъжете. Макар че в Стария Завет са изобразени няколко героини на еврейския на­род, равинистичните обичаи преди двадесет века и дълго време след това забраня­вали на жените да изследват Писанията. Един равин от I-ви век след Христа, Елиезер, се изразява твърде рязко по въпроса, като казва: «Думите на Тора по-скоро ще бъдат изгорени, отколкото да бъдат поверени на жена… Който учи дъщеря си на Тора, прилича на човек, който я учи на сладострастие».

Жените, подобно на робите и децата, не били задължавани да казват така наречената «шема» – утринна молитва или каквито и да е молитви преди и след ядене. В Талмуда даже се съдържа следното изречение: «Проклятие да бъде върху мъжа, чиято жена или деца казват благодарствена молитва вместо него». Освен това в ежедневните молитви на юдеите била включена особена тройна благодарност: «Слава на Бога, че не ме е създал езичник; слава на Бога, че не ме е създал жена; слава на Бога, че не ме е Създал невежа».

Юдейските жени били ограничени и по отношение обществената мо­литва. Те не се броели при набиране необходимия брой лица, за да се със­тави «миниам» – необходимото число лица за започване на обществена мо­литва. В Иерусалимския храм техният достъп бил ограничен само до жен­ския двор, който се намирал пет стъпала под двора, в който стояли мъжете. Жените били разделени от мъжете и в синагогите, където на тях не се раз­решавало да четат на глас Свещеното Писание или да поемат някаква ръководна функция. При извършване второто чудо с умножаване на хлябовете събралите се хора наброявали, според евангелист Марк, «около четири хиляди» (8:9), а евангелист Матей добавя: «освен жени и деца» (15:38).

Отношението към жените в тогавашното общество било най-ясно под­чертано при институциите и ритуалите на брака. За огромната част от же­ните ролята им в семейството се ограничавала само до раждане и отглеж­дане на деца. Жените като «по-слаб съсъд» винаги се намирали под опеката на мъжа – баща или съпруг, а в случай, че жената била вдовица, тя за­висела от брата на починалия ѝ мъж.

Талмудът хвърля достатъчно светлина върху този въпрос: «Добре е на този, чиито деца са момчета, но горко на онзи, чиито деца са момичета… При раждане на момче всички са радостни, а при раждане на момиче всички са опечалени… Когато момче идва на света, мир влиза в света; когато идва момиче, нищо не влиза… И най-добродетелната от жените си остава ма­гьосница… Нашите учители са казали: жените имат четири качества – те са лакоми за храна, жадни за клюки, мързеливи и ревниви».

Наистина в първия век жените от Палестинска Юдея са били изправени пред мрачни и безрадостни перспективи.

Жени, последователки на Христа

Доколкото може да се съди от евангелията Спасителят с думи и дела възвестявал пълното равенство между мъжете и жените – нещо, което пред­ставлявало революция в сравнение с установените по Негово време социални отношения.

Първото очевидно скъсване с традицията от страна на Иисус Христос било разкриването на благовестието, смисъла на Писанията и религиоз­ните истини и на жените. По времето, когато се смятало за неуместно и дори «неприлично» да се учат жените на Тора, това действие на Спасителя е било преднамерено решение да се наруши един обичай, оскърбителен за жените.

Нещо повече – жени от Галилея са ставали последователки на Христа, поучавали са се от Него, следвали са Го през време на Неговите пътувания и са Му служили от все сърце. В Лука 8:1-3 някои от тях са споменати по име в едно и също изречение с дванадесетте: «Той обхождаше градове и села, като проповядваше и благовестеше Царството Божие, и с Него бяха дванаде­сетте, и някои жени… които Му услужваха с имотите си». Гръцката дума, преведена тук като «услужваха», а в Марк 15:41 «служеха», е именно «дииконун», която е от един и същ корен с «дякон». Както се вижда, задачите на дяконите в ранното християнство до голяма степен се покривали с тези на жените-последователки на Богочовека.

Прочетете още „Иисус Христос възвести ново отношение към жените*“ →

Претория какво е?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

Думата претория я слушаме често в евангелските четива през Страстната седмица. И доколкото тази седмица, преди всичко от Велики четвъртък до Пасха, е време на сравнително често посещение на богослуженията (особено от така наречените коледно-великденски християни), всеки богомолец я чува поне по няколко пъти всяка година.

Тя се среща общо осем пъти в книгите на Новия Завет: в Евангелие според Матей – 1 път, в Евангелие според Марк – 1 път, в Евангелие според Йоан – 4 пъти, в Деяния апостолски – 1 път и в Послание на св. апостол Павел до филипяни – 1 път. Ето ги тези места:

1. „След това войниците управителеви взеха Иисус в преторията и събраха срещу Него цялата чета войници“ (Матей 27:27).

2. „Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, пусна им Варава, а Иисус бичува и предаде на разпятие. Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията, и събраха цялата чета войници“ (Марк 15:15-16).

3-4. „Поведоха Иисус от Кайафа в преторията. Беше заран; и те не влязоха в преторията, за да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата“ (Йоан 18:28).

5. „Тогава Пилат пак влезе в преторията и повика Иисус, и Му рече: Ти ли си юдейският Цар?“ (Йоан 18:33).

6. „И пак влезе в преторията и рече на Иисус: отде си Ти? Но Иисус му не даде отговор“ (Йоан 19:9).

7. „И (Феликс, б. а.) заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35).

8. „Желая, братя, да знаете, че тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филипяни 1:12-13).

Думата претория звучи авторитетно и макар непреведена (а и неизползвана извън новозаветния речник), от контекста, от съдържанието на текста се разбира, че това е някаква важна сграда. Съществителното претория, на гръцки πραιτώριον, е заета от латинския език, в който понятието praetorium първоначално означавало палатката на претора (praetor), тоест на висш военачалник или административен ръководител, магистрат. По метонимия (с прехвърляне на значението) после започва да се употребява и за сградата на седалището на този военачалник или управител на провинция. Така наричат евангелистите (текстове 1-6 по-горе) седалището на Пилат Понтийски в Йерусалим. Независимо чий е бил този дворец преди това и къде точно в светия град се е намирал (археолозите и историците не са единни в мненията си), Пилат го е ползвал за своето пребиваване и работа в Йерусалим.

Евангелист Марк дава също и един синоним на претория – αὐλή, което означава двор, но и дворец: „Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията“ (15:16). За тази употреба на думата αὐλή (дворец) свидетелства и еврейският историк Йосиф Флавий (За Юдейската война II, 3, 1-4; Юдейски древности XVII, 10, 2-3; XVIII, 2-3).

Римските военачалници и управители на провинциите често използвали за своите жилищни и административни нужди дворци на предишни местни владетели. И това се вижда от случая със задържането на апостол Павел в Кесария, където резидирал римският управител по това време Марк Антоний Феликс. Управителят се разпоредил видният арестант да бъде настанен и пазен не в общия затвор за престъпниици, а в някогашния дворец в града на Ирод Велики: „И заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35). Смята се, че и йерусалимската претория, която обитавал Пилат Понтийски, е била бивш дворец на Ирод Велики.

Преторията в Рим, която споменава апостол Павел в посланието си до християните в град Филипи (днес в развалини на 15 км северно от гръцкия град Кавала), според едни тълкуватели означава двореца на императора. Това мнение са изразили още св. Йоан Златоуст (PG 62, 192) и Теодорит Кирски (PG 82, 564). Още повече че в края на посланието/писмото си апостолът изпраща поздрави от всички вярващи от императорския дом/дворец: „Поздравяват ви всички светии (християни, б. а.), а особено които са от кесаревия дом“ (4:22).

Авторът Иван Ж. Димитров и митрополитът на Варна и Варненско-Великопреславска епархия г-н г-н Иоан на тържественото честване по повод изпълването на 100 години от създаването на Богословския факултет при Софийския университет, 10 март 2023 година

Според други тълкуватели обаче тук претория означава казармата или въобще целия личен състав на преторианската императорска гвардия на Рим (по това време над 4 хиляди души). Апостол Павел бил охраняван при домашния си арест в Рим от преториански войници и той успял да привлече мнозина от тях към вярата в Иисус Христос. Затова пише на филипийци така окуражаващо: „Тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филип. 1:12-13).

В крайна сметка дали ще означава дворец, използван за административна сграда в голям град в някоя римска провинция като Йерусалим или Кесария Палестинска, или императорския дворец в Рим, или помещенията на преторианската гвардия в столицата на империята, думата претория играе своята роля в свещената история на Новия Завет.

____________________________________________________

*Публикувано в https://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров и Негово Високопреосвещенство Варненско-Великопреславския митрополит Иоан. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eeM