Клара Стаматова

Сред много философи е съществен въп­росът дали Блез Паскал е скептик[44], тъй като мислителят ясно посочва неспособността на човешкия разум да постигне истината: „Подчиняване и разсъждаване – ето в какво се състои истинското християнство[45]“; „Колко верен на себе си е умът, когато не вярва в собствените си сили![46]“; „…Величи­ето на човека е да остане в предначертаните му граници. Величието е не да излезеш, а да не излезеш от тях[47]“. „Скептицизмът“ на Паскал се състои в съгласието с твърде­нието, че човешкият разум често се заблуж­дава и не може сам да достигне до пълната истина. От друга страна обаче, мислителят признава, че на човешката природа са при­същи много вродени истини, които никакъв скептицизъм (пиронизъм) не е в състояние да отрече. По този начин Блез Паскал умело съчетава двете противоположни учения и показва, че е възможно да бъдеш човек на науката, без да измениш на вярата: „Всичко на този свят е отчасти вярно, отчасти невярно. Абсолютната истина не е така­ва: тя е съвсем чиста и безусловно истин­на. Всеки примеся петни и унищожава… На­шата истина и нашето добро са само от­части такива и са примесени със зло и лъ­жа[48].“ Архимандрит Серафим нарича Блез Паскал „нито скептик, нито догматист по­отделно, а, ако може тъй да се каже, и двете едновременно в един ограничен смисъл[49]“. „Каква химера е човекът? – заявява Блез Пас­кал. – Каква новост, каква уродливост, ка­къв хаос, какъв обект на противоречия, как­во чудо! Съдник за всичко, невзрачен земен червей; хранилище на истина, тресавище на несигурност и заблуждение; гордост и измет на вселената. Осъзнайте прочее, гор­деливецо, какъв парадокс сте за самите се­бе си. Смири се, безпомощен ум! Млъкни, тъ­па природо! Проумейте, че човек превъзхож­да безкрайно човека, и узнайте от повелителя си истинското си положение, за кое­то сте в неведение. Вслушайте се в Бога[50].“

Блез Паскал предупреждава да се избяг­ват крайностите – изключване на разума и допускане само на разума. Разумът е сляп за много истини, които са достъпни само на сърцето, тоест вярата е надразумна: „вярата действително разкрива онова, което сети­вата не разкриват, но и обратното на оно­ва, което те долавят. Тя стои над тях, но не им противоречи[51]“ Чрез посочване сла­бите места на неверието Блез Паскал разумно обосновава превъзходството на вярата, ко­ято според него обаче все още не е спаси­телна: „…Но хората, лишени от интуитив­на вяра, не могат да стигнат до нея освен чрез разсъждение, очаквайки Бог да им да­ри вяра по чувство, защото в противен слу­чай вярата е само земна и не може да доп­ринесе за вечното ни спасение[52].“ За мисли­теля вярата е дар Божи и Бог всажда рели­гията в духа чрез разумни основания, а в сър­цето – чрез благодат. Казано накратко, ме­тодът му е „с разума да докаже неразумността на „разумния“ атеизъм. Тъй Паскал до­вежда атеизма до познание на собствената му празнота, а вярата – до тържество[53]“.

Своеобразно примирение между скеп­тицизма и догматизма у Блез Паскал може да се открие и в популярния негов pari – облог за или против Бога, определян като най-сил­ното доказателство за значението на разу­ма във философията на религията[54]. Въпре­ки твърденията, че разумът не може да има решаваща роля в отговора на въпроса дали Бог съществува, облогът аргументира вяра­та с помощта на разума. Човек се обзалага: има ли Бог, или не. Ако Бог не съществува, какъвто и да е залогът, няма печалба; ако обаче Бог съществува, човек печели всич­ко, тоест той рискува своето ограничено вре­менно съществуване, за да придобие вечно­то небесно блаженство: „Ако спечелите, пе­челите всичко, ако загубите, не губите ни­що. Обзаложете се прочее без никакво коле­бание, че има Бог… Уверявам ви, че и в този живот ще спечелите, на всяка крачка по то­зи път ще се убеждавате в сигурността на печалбата и в нищожеството на риска, докато накрая признаете, че сте се обзало­жили за нещо сигурно, вечно, без да пожер­твате каквото и да било[55].“

Независимо че облогът на Блез Паскал е обект на много спорове, всички опоненти се обединяват около безспорния факт, че той символизира свободата на човешкия избор и изразява стремежа към истина и щастие чрез Бога.

Човекът според Блез Паскал

За Блез Паскал човекът е най-важният обект на познанието – познавайки човека, ние получаваме възможност за познание на всичко, което е достъпно за разума. Въпро­сът за смисъла на човешкото съществуване винаги е занимавал философите, които Блез Паскал, основавайки се на ученията на Епиктет (50-138) и Монтен (1533-1592), разделя на две групи – стоици[56] и скепти­ци[57]. Според него стоиците възвеличават чо­века, приписват му безгранично всемогъщ разум и го поставят по-високо от всичко. Скептиците пък изпадат в другата крайност – за тях човекът е само принизено, безпо­мощно и жалко създание, което малко се различава от животните[58]. „Може да изглеж­да – пише Блез Паскал, – че съчетаването на тези две системи може да създаде съвърше­ния морал. Но не е така: Те взаимно се из­ключват и унищожават, за да отстъпят мяс­то на истината на Евангелието[59].“

Какъв е човекът според Паскал? В онтологичен смисъл той, от една страна, е „вледенен“ от космическото си нищожест­во: „Когато мисля за мимолетния си жи­вот, погълнат от вечността преди и след мен, за нищожното пространство, което заемам и виждам изгубено в необятните безкрайни простори, напълно непознати за мен, както и аз за тях, ужасявам се и се удивлявам, защото няма никакво основание да живея на това място, а не другаде, сега, а не в друга епоха. Кой ме е поставил тук? По чий почин и повеля ми е било отредено точно това място и време[60]?“ От друга страна обаче, освен този безкрайно голям свят съществува и друг – на безкрайно мал­кото, който също има своите бездни – неиз­броимите светове на атомите, в сравнение с които човек е истински колос. Това също е изумително чудо[61]. Така според Блез Паскал човек открива себе си между две бездни – на безкрайно голямото и на безкрайно мал­кото, той е „нищо в сравнение с безкрайно­то, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности, целта на явле­нията и техните първоначала са за него неп­реодолимо скрити в непроницаем мрак; за него са еднакво непостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща[62]“.

В гносеологичен смисъл според мисли­теля човек също е средина: „Нашето поз­нание заема в областта на познаваемото същото място, каквото и тялото ни в необятността на природата[63].“

Срединното положение на човека опре­деля и загадъчността на съществуването му – той се страхува от света и неизвестността, потиснат е от безкрайността. Със своя диалектически подход обаче Блез Паскал доказ­ва и противоположното: човек може да об­хване всемира чрез мисълта: „…Колкото и земи да владея, няма да стана по-богат: чрез пространството природата ме обхва­ща и поглъща като точка, докато чрез ми­сълта си аз обхващам вселената[64].“

Човек е едновременно велик и жалък – тази е основната мисъл на Блез Паскал, която той развива по различни начини и чрез раз­лични подходи и разсъждения: „Човек е са­мо тръстика, най-крехкото нещо в приро­дата, но той е мислеща тръстика. Не е нуж­но цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъч­ни, за да го убият. Но дори когато природа­та го смазва, човек пак ще надвишава оно­ва, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато самата тя няма никаква предста­ва за това. И така цялото ни достойнст­во се свежда до мисълта ни. Само чрез нея можем да се възвисим, а не чрез пространс­твото и времето, в които се загубваме. Да усъвършенстваме мисълта си – ето осно­вата на морала[65].“ Блез Паскал обаче не пре­увеличава значението на мисълта – за него тя е велика по своята природа и едновре­менно с това ниска по своите недостатъци[66].

Под „мисъл“ той има предвид самосъзнани­ето на човека, което го води към разбира­нето, че е слаб и немощен да познае дейст­вителността напълно.

                                                               Етиката на Блез Паскал

В нравствено отношение човекът за Блез Паскал също е средина: „Човек е само чо­век, тоест годен за малко и за много, за всичко и за нищо: нито ангел, нито звяр, а човек[67].“ Това напомня възгледа на Арис­тотел (384-322 година преди Христа) за добродетел­та, според който добродетелта е доброде­тел, доколкото се различава и противопос­тавя на крайностите. Според Блез Паскал оба­че крайностите са не само злини и пороци, но също блага и добродетели, тоест среди­ната не се противопоставя на крайностите: „Не изчерпваме величието, ако постигнем едната крайност, а ако постигнем и двете, запълвайки цялото пространство помежду им[68].“

Мислителят отделя голямо внимание на човешката неспособност да определи какво е справедливостта. Според него тя е неясно понятие за народите, а човешките об­щества се ръководят от обичаите, които са наследили, или от законите, затвърдени от силата, удобството и навика. Непосилно е за хората сами да намерят справедливост­та.

Като не открива щастието у себе си, чо­век започва да го търси навън и не може да остане сам, тъй като му липсва вътрешното доволство: “Нищо не е по-непоносимо за чо­века от пълния покой, без страсти, без ра­бота, без развлечения, без занимания. Тога­ва той осъзнава своето нищожество, изоставеност, несъвършенство, зависимост, безпомощност, пустота. Мигом от дълби­ните на душата му ще изплуват отегчени­ето, унинието, огорчението, озлоблението, отчаянието[69].“ Според Блез Паскал щастие­то не може да бъде намерено по пътя на развлеченията, тъй като хората са загубили ис­тинското си щастие, което нищо не е в със­тояние да замени и „скуката ще започне да извира от неговото сърце, където тя има ес­тествени корени, и ще почне да отравя духа му със своята горчилка… Тъй ние тичаме, казва Паскал, безгрижно към пропастта, след като сме поставили нещо пред себе си, което да ни пречи да я виждаме… По-трагично от това описание на човека едва ли може да има… Паскал свлича всички маски на човека и го поставя разсъблечен, гол пред нас. Неговата цел е да доведе човека до туй да се ужаси от себе си и да потърси истина­та за себе си[70]“.

Доброто преминава в зло според мис­лителя – „Човек не е нито ангел, нито жи­вотно и за нещастие в стремежа си да пос­тъпва като ангел той се държи като жи­вотно.“ Всички ние се стремим към щас­тие, а намираме само горест и смърт, жаду­ваме за истина, а сме неспособни за увере­ност[71].“

Представяйки непредубедено човека с всичките му слабости, мислителят го опре­деля едновременно като велик и жалък. По естествен начин Блез Паскал намира отгово­ра на неразрешимата загадка, посочвайки единствения истински път – стремежа на чо­вешката душа към Бога, тоест чрез религия­та: „Тъй като човешкото величие и нищо­жество са съвсем очевидни, истинската ре­лигия непременно трябва да изтъкне, че в човека са заложени едно велико и едно ни­щожно начало. Тя трябва да обясни това удивително противоречие. За да направи чо­века щастлив, тя трябва да му докаже, че има Бог, че той е длъжен да Го обича, че единственото ни блаженство е да живеем в Него; тя трябва да признае, че сме изпъл­нени с мрак, който ни пречи да Го познаем и обикнем. И тъй като дългът ни повелява да обичаме Бога, а страстите ни отдале­чават от Него, ние сме изпълнени с греховност. Трябва да ни обясни защо се проти­вопоставяме на Бога и на собственото си добро. Трябва да ни посочи лек срещу слабостите ни и как да се сдобием с него. Изу­чете всички религии в света и вижте дали някоя друга освен християнската отгова­ря на това изискване[72]. “

Прочетете още „Човекът според Паскал – средина между всичко и нищо – продължение и край*“ →

Клара Стаматова

Ако разгърнем страниците на съв­ременните енциклопедии, за Блез Паскал (1623-1662) ще от­крием следното: „френски ма­тематик, физик, философ. Основни прино­си в проективната геометрия и теорията на вероятностите, формулира принципа на пълната математична индукция и закона на Паскал в хидростатиката. Конструира една от първите механични сметачни машини. Главно философско произведение – „Мис­ли[1]“.

Това синтезирано определение изразя­ва само една страна от изключителната лич­ност на Блез Паскал – той е гениален учен. Именно поради това настоящата статия е опит да се разкрие друга страна от живота и творчеството на мислителя – неговото раз­глеждане на действителността през призма­та на християнското религиозно учение.

Трудно е в няколко страници да бъде об­хваната както личността на Блез Паскал, така и духовното наследство, с което той дарява човечеството. Ако едни едностранчиво ве­личаят само религиозния му гений, други го приемат като създателя на новата френска проза, то за трети той е изключителен учен и откривател, а неговите размисли върху въпросите на вярата се приемат като заб­луждение и отпадане от висотата на научното мислене. „И едното, и другото, и тре­тото становища – пише архимандрит Сера­фим – осакатяват истината по личността на Паскаля. Само оня би му дал дължимата правилна оценка, който еднакво би подчер­тал у него и учения мъж, и гениалния писа­тел-мислител, и вярващия християнин[2].“

Разнопосочни са оценките, давани за пи­сателя. Граф Лев Толстой (1828-1910) например го определя като философ-пророк с поглед, отправен в бъдещето, но за Волтер (1694-1778) и Лев Шестов (1866-1938) той е ретрограден мислител. Въпреки че е оригина­лен философ, и до днес Блез Паскал е „отлъч­ван“ от философията. Ревностен привърже­ник на достоверното знание, той несправед­ливо е определян като скептик. Бил е искрено вярващ християнин, а е обвиняван в ате­изъм. Оценявал е значимостта на човешкия разум, а е заклеймяван като ирационалист. Изпитвал е дълбоко уважение и любов към хората, но независимо от това е определян като възвишен мизантроп. Водел е аскети­чен живот, но не е бил пощаден от слухове, че е склонен към чревоугодничество и разврат[3]. Наистина личността на Блез Паскал е странна, загадъчна и неразбираема за мно­зина, какъвто е и неговият живот.

Блез Паскал е роден в Клермон Феран. Когато е тригодишен, при раждането на по-малката му сестра – Жаклина, умира него­вата майка. Спомените на другата негова сестра – Жилберта Перие, предоставят автентични данни за детските му години. Ба­щата Етиен Паскал не сключва втори брак, а изцяло се посвещава на възпитанието на трите си деца. Високоинтелигентен и даровит математик, той съзира заложбите на си­на си и създава специална програма за не­говото обучение, в която приоритетни са ла­тинският и гръцкият език, логиката и физи­ката. Въвеждането в света на математика­та е обещано на малкия Блез като бъдеща награда за отличен успех. Вместо да се отдаде на детски игри, през свободното си вре­ме Блез чертае геометрични фигури и раз­мишлява върху съотношенията между тях. Така, когато е на 12 години, достига до 32-рата теорема на Евклид[4]. Не е случайно, че някои изследователи определят способнос­тите на Блез Паскал като „най-яркият случай на ранна надареност в историята на чове­чеството[5].“

Бащата, силно впечатлен от интелекта на сина си, му дава разрешение да изучава математика. Скоро Блез надминава своя ро­дител и е допуснат на заседанията на мате­матическия кръжок на Мерсен, където пър­воначално само слуша дебатите на възраст­ните, но от 15-годишната си възраст вече ак­тивно участва в тях. На 16 години написва известния си „Опит върху коничните сече­ния“, а важни научни открития в областта на физиката прави едва 23-годишен. Напрег­натата работа обаче изтощава младото му тяло и според сестра му от 18-годишна въз­раст до края на живота си Блез Паскал не е преживял дори един ден без физически бол­ки.

Много отрано у писателя се появява на­викът да размишлява върху прочетеното, не­говата сила е мисълта, а изследването и поз­нанието – неговият живот. „Познанието е означавало за него не само констатация, от­критие, но винаги и вземане на становище. Той е изживявал с голяма вътрешна борба всички свои проблеми и, каквото е пости­гал като истина, цял живот е защищавал с необикновена твърдост. Това особено важи за неговите постижения в областта на вяра­та след обръщането му към Христа[6].“

Първото и второто „обръщане“

В Руан Блез Паскал се запознава с движе­нието на янсенистите[7], което е насочено про­тив иезуитизма[8]. По това време се разболя­ва тежко, но понасяйки стоически страда­нията, чете Библията и приема болестта си като изпратено от Бога изпитание[9]. Той оп­ределя стремежа си към нравствено съвър­шенство и благочестив живот и отричането от светските науки като свое „първо обръ­щане“ – съединяване с Бога в душата[10].

След категорична лекарска забрана за напрегната умствена дейност и препоръки за повече отдих и развлечения, Блез Паскал постепенно се впуска във вихъра на светс­кия живот и навлиза в кръговете на висшето общество. Но за мислителя това е про­пиляно време, поради което той постепен­но възобновява своите научни занимания. В известна степен обаче светският живот го обогатява – той има възможност да наблю­дава странностите на човешката природа и да търси скритите подбуди на всяко деяние. До края на живота си Блез Паскал остава подвластен на „проблема за човека“, а негови­те велики „Мисли“ намират място в съкро­вищницата на човешката мъдрост.

Писателят чувства Бога, но за него Той все още е само понятие, което занимава ума му, но отсъства от сърцето му. Мислителят е раздвоен: зад него е бляскавият и суетен живот, а пред него – неизвестността на не­познатия Бог. Дилемата между завръщане­то към славата на гениален учен или търсе­нето на Бога намира разрешение в така нареченото „второ обръщане[11]“.

Според някои изследователи причина за него е случилото се на моста над Сена в се­ло Ньой, когато конете от каляската, в коя­то пътувал мислителят, се подплашили. Ка­то по чудо ремъците се скъсали и във вода­та паднали само първите два коня. Блез Пас­кал преживява силно сътресение и от този ден започва да изпитва халюцинации, без­съние, болезнено главоболие и страх от прос­транството. Малко по-късно той присъства на проповед на янсениста Сенглен, която силно го впечатлява. Приемайки я за Божи знак, след два дни вечерта Блез Паскал изпада в мистичен екстаз и написва на лист хартия мислите си върху преживяното. След него­вата смърт един слуга случайно открива за­шит в хастара на дрехата му пергамент, който съдържа преписаното от листа хартия. Този пергамент е известният„Мемориал“:

…

Огън

„Боже на Авраам, Боже на Исаак, Боже на Иаков “, не на философите и на уче­ните.

Увереност. Увереност. Чувство. Радост. Умиротворение.

Боже на Иисус Христос.

Deum meum et Deum vestrum[12].

„Твоят Бог ще бъде мой Бог[13].“Забрава на света и на всичко извън Бога. »

Той се намира само по пътищата, посочени в Евангелието.

Величие на човешката душа.

„Отче праведний! Светът не Те позна, но аз Те познах[14].“

Радост, радост, радост, радостни сълзи.

Отделих се от Тебе.

Dereliquerunt mefontem aquae vivae[15].„Боже мой, защо си Ме оставил[16]?“Дано никога не се разделя с Теб.

„А вечен живот е това да познаят Те­бе, Едного Истинаго Бога, единствен и истински, и пратения от Тебе, Иисус Христос[17]“.

Иисус Христос.

Иисус Христос.

Отделих се от Него; избягах от Него, отрекох Го, разпнах Го.

Дано никога не се разделя с Него. Запазваме Го само по пътищата, посочени в Евангелието.

Пълно и сладко отречение.

Пълно подчинение на Иисус Христос и на наставника ми.

Вечно в радост в замяна на един ден те­гоба на земята.

Non obliviscar sermones tuos[18]. Amen[19]“.

Мемориалът се превръща в обект на ожесточени спорове – според едни изследо­ватели това е заклинание срещу дявола, вто­ри обвиняват Блез Паскал в атеизъм, за трети е плод на предепилептичен припадък, а Волтер откровено заявява, че след произшест­вието на моста Блез Паскал е загубил ума си[20]. Неговите врагове – иезуитите, също го обя­вяват за умопомрачен.

Според архимандрит Серафим обаче „се извършва един непозволителен научен скок да се причислява към болезнено-патологич­ните натури един такъв трезв, критичен към себе си и към другите и проявил несъмнено геройски черти в борбата си с болестите и страданията в живота човек като Паскаля, и че по тоя път по никой начин не може да се обясни тайната му като „велик христия­нин“, за какъвто го признава даже Ницше[21]“. Именно след второто си обръщане Блез Пас­кал написва своите знаменити „Писма до един провинциалист“, безсмъртните „Мис­ли“, прави и някои научни открития. Спо­ред архимандрит Серафим, Волтер се самоопровергава, като нарича Паскал „сюблимен безумец“, и единственото нещо, което го отчуждава от него, е „безумието“ на Христовата проповед, която за невярващия е не­понятна (1 Коринтяни 2:14[22]).

Прочетете още „Човекът според Паскал – средина между всичко и нищо*“ →

Иван Йовчев

„CREATIO EX NIHILO“ – THE CHRISTIAN TEACHING OF THE CREATION OF THE WORLD „OUT OF NOTHING“

Ivan Yovchev

Abstract:

Everything that exists – the visible and the invisible world – according to Christian teaching, came from God, who had created it out of nothing. The Christian view creatio ex nihilo (Latin for „creation out of nothing“) refers to the statement that the Universe, the all space-time, was created by the free act of God out of nothing, not from any pre-existing substance or the Divine Essence itself. The holy fathers and teachers of the Church reveal in detail the doctrine about the creation of the world and man from nothing, in the sense that the reason for the existence of the world – of substance and form – is the absolute will of God. They defend the idea of the creation of the world and object to the Epicurean teaching; against the dualistic view and against the gnostic-pantheistic view. All of them have pointed out that such views are incompatible with the concept of God and the world.

Keywords: Creatio ex nihilo; Holy Fathers of the Church; The creation of the world and man; Christian teaching.

***

„Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо, и че тъй е произлязъл човешкият род“ (2-ра книга Макавейска 7:28).

Един от основните въпроси, на който човешката мисъл се опитва да даде еднозначен отговор през цялата си история, е въпросът за сътворението на света. Извън християнския контекст съществуват множество теории, няколко от тях са най-разпространени. Тук само ще ги маркираме, без да се впускаме в подробни обяснения. В миналото това са материалистическата, дуалистическата и пантеистическата теория за произхода на света. Днес науката в областта на еволюционната биология, геологията, палеонтологията, термодинамиката и квантовата физика също предлага свои отговори по този въпрос. Всяка една от тях се придържа към определени твърдения, за да се аргументира пред широката общественост. Но тези теории са чужди на християнското учение, което кратко изразено, ни разкрива, че Бог е сътворил света, целия всемир, „от нищо“ (латински ex nihilo; гръцки ἐξ οὐκ ὄντων; славянски „из несущих“)[1].

Православното богословие учи, че Бог е Първопричина на битието на света. Този възглед по най-категоричен начин е заявен още в първата книга на Свещеното Писание, в първия стих на книга Битие, където се казва: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1)[2]. Всяка една дума от библейския стих е изпълнена с дълбоко съдържание. От него става ясно, че целокупното битие има начало, противно на онова, за което говорят материалистите, според които материята е първична и съществува независимо от духа, съзнанието, идеята, които са вторични явления[3].

Светът не е възникнал случайно, както твърдят Демокрит, Епикур и техните последователи[4], а в хармония с Божествения план. От Свещеното Писание следва, че Бог е сътворил света разумно и мъдро (Притчи Соломонови 3:19, Псалом 135:5, Иеремия 10:12), тоест в съответствие с Неговите най-висши умствени представи (образци/логоси[5]), в които Той съзерцава бъдещите Си творения от незапомнени времена, преди да получат реално съществуване. Според св. Иоан Дамаскин, Бог „всичко съзерцава, защото от Него нищо не може да се укрие, и е Всевиждащ (защото Той е видял „всичко преди неговото раждане“, всичко е обмислил без оглед на времето, и всяко нещо става в предопределено време съгласно с Неговата вечна и обединена с волята мисъл, която е предопределение, образ и план“[6]).

Логиката ни принуждава да признаем, че Божественият план за света е вечен, тъй като идеята за създаването на света не може да възникне внезапно в Бога. Свещеното Писание потвърждава това заключение: „Познати са у Бога отвека всичките Му дела“ (Деяния на светите апостоли 15:18); „Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“(Евреи 11:3). От приведените библейски цитати става ясно, че сътворението е преход от вечните Божествени предначертания към реалното съществуване на света.

Първият стих на първа глава от книга Битие ясно разкрива пред нас, че творението има своя Творец, чрез Който всичко се случва, и че първите Божествени творения, с които се поставя началото на целия всемир, са небето и земята. И в други текстове на Свещеното Писание изявлението за Бога като Творец на света и човека, многократно се повтаря. Например: „защото в шест дни създаде Господ небето и земята, морето и всичко що е в тях“ (Изход 20:11); „Бог, Който сътвори света и всичко, що е в него“ (Деяния на светите апостоли 17:24); „Понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо“ (Колосяни 1:16).

Истината за Бога Творец се изповядва категорично от всички християни. Тя дори е установена от светите отци чрез благодатта на Светия Дух в Никео-цариградския символ на вярата. Християнският възглед creatio ex nihilo (на латински „сътворение от нищо“), се отнася до твърдението, че Вселената, цялото пространство-време, е създадено чрез свободния акт на Бога от нищо, а не от някаква предварително съществуваща материя или от самата Божествена същност. Този възглед е широко, макар и не всеобщо приет, в ранната християнска Църква и е официално определен като догмат от Православната църква още от първите години на нейното признаване[7].

За първи път идеята за сътворението ex nihilo е изразена в Библията (2-ра книга Макавейска 7:28), където една благочестива еврейка, по време на гоненията в Антиохия, призовава сина си да приеме смъртта заради вярата на неговите отци: „Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо“ (ὅτι ἐξ οὐκ ὄντων ἐποίησεν αὐτὰ ὁ Θεὸς). Като стъпва върху тази библейска основа, християнското учение за сътворението на света „от нищо“ (ex nihilo) ясно подчертава, че Бог е сътворил първоматерията, следователно Той е Творец на всичко, както на веществото така и на формата. Античната философия е чужда на християнския възглед за сътворението „от нищо“. Това е особено видно при Платон, за когото Бог не е Творец, а по-скоро устроител на света, който привежда в ред цялото мироздание. Той е майстор на космоса (κόσμος), който в древногръцката традиция означава ред, порядък, украса[8]. Демиургът на Платон не е творец, подобен на християнския Бог, а своеобразен скулптор, придаващ форма на безформената материя, която съществува предвечно и наравно с него като неопределено вещество, готово да придобие различна форма и образ[9].

Св. апостол Павел говори на Атинския ареопаг пред древните гърци, че Бог е сътворил света (ὁ Θεὸς ὁ ποιήσας τὸν κόσμον – Деяния на светите апостоли 17:24), като под свят (κόσμος) трябва да се разбира най-вече интегралността на всичко ограничено, което е различно от Бога, защото пак според апостола, „Всичко е от Него, чрез Него и у Него“ (Римляни 11:36), което означава, че причина на всичко, както първоначална, така и последваща и крайна, се заключава само в Бога[10]. При това положение не може да се има предвид паралелното съществуване на материя извън Божието битие, защото „всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан 1:3). Но въпреки аргументираното Павлово изложение Атинският ареопаг останал глух пред апостолските думи, защото елинският и библейският възглед за сътворението са две различни концепции, противостоящи една от друга[11].

В книга Битие се казва: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). Неслучайно в този стих се използва глагола „сътвори“, а не създаде, изгради или образува, защото колкото и да са близки по значение с глагола сътворявам, те имат различна денотация, което е видно при по-подробно етимологическо изследване.

На еврейски език глагола „сътворявам“ (bara), който често се среща в Стария Завет, винаги се отнася към Бога, към Неговото действие, и никога към поведението на човека, защото този глагол ни разкрива нов стадий на творение. Професор Борис Маринов посочва, че „bara, beria значи призоваване на нещо из небитието в битие. На арабски означава същото[12]“. Авторът на книга Битие във всички повествования за сътворението на света и човека, само в три случая употребява глагола „сътворявам“ (bara). И в трите случая става въпрос за възникването на принципно нови същности: 1) при сътворението на небето и земята; 2) при сътворението на живите души; и 3) при сътворението на човека[13]. При сътворяване (bara) се предизвиква появата на нещо несъществуващо, което не е по възможностите на човека. Дори в българския език, при по-задълбочено анализиране на глаголите „сътворявам“ и „създавам“, се забелязва смисловата разлика между тях, въпреки че на пръв поглед може да се определят като еднозначни.

Скулпторът също може да се определи като творец, но за да произведе свое творение той се нуждае от готова материя, например, глина, камък, метал, вещество съществуващо вън от неговите действия, на което придава идеалния образ и форма. Той създава (на еврейски „asah“) нещо, а не го сътворява (bara), защото при сътворението се изисква да приведеш нещо от небитие в битие[14], извън силата на наличната материя, както ни се разкрива от еврейския глагол „bara“. Ненаучно казано, извършване на магическо действие подобно на вълшебство от детските приказки, само че смислено и логически аргументирано, без допълнителни художествени интерпретации. Като обобщение може да се каже, че „bara“ се употребява за творчески действия, в истинския смисъл на този израз[15]. Именно затова се казва в книга Битие: „В начало сътвори“, а не създаде (asah), произведе или направи[16], защото сътворението е неповторим процес, извън човешките възможности. По този начин се фиксира ново иерархично ниво. В библейския християнски възглед, подкрепен от етимологическото значение на глаголите „bara“ и „asah“, се прави смислова разлика между „сътворявам“ и „създавам“. Това, което е създадено, възниква не от небитие, а от нещо вече съществуващо, което по-рано е сътворено и може да бъде причина за потенциално възможно битие на създаденото. Никъде в Свещеното Писание не се използва „bara“ за обозначаване на човешко произведение или във връзка с дума, която препраща към предварителен материал. При такива обстоятелства се използва глагола „asah“[17].

Колкото до самото сътворение ex nihilo, трябва да се посочи, че то е действие, което е не само и единствено присъщо на Бога, но то е действие, което съзижда нещо извън Бога. Това сътворение е създаване от страна на Бога на нов субект, който не се свързва с Божествената природа, защото то е творение не от същността на Бога, а по Неговата воля и благост. „Благият и преблагият Бог, казва св. Иоан Дамаскин, не се задоволил да съзерцава Самия Себе Си, но поради изобилие на благост благоволил да създаде нещо, на което да отдаде благодеяние[18]“. Този нов субект е едновременно отдалечен, но същевременно и приближен до Бога. Неговата отдалеченост от Бога‚ „не е по място, а по природа[19]“. Благостта, доброто при древните философи, не е Бога на св. апостол Павел, „Който зове несъществуващото към съществуващо“ (Римляни 4:17). При поставянето на въпроса за причината и целта на творението на света и човека, отговорът може да бъде еднозначен, както ни се разкрива при светите отци и християнските автори, съгласно които Бог твори от благост, за да участват и другите в Неговата благост. За професор Георги Флоровски, „сътворението е свободно, доброволно Божие дело, а не неотменно Негово свойство или нещо „необходимо“ присъщо Нему. Значи светът не е необходимост и на това може да се погледне от две позиции: от страна на света, който можеше да не съществува, и от страна на Твореца, Който можеше да не твори[20]“. Светът е сътворен, защото така е пожелал Бог, и желанието Му не се определя от нищо и освен това не е принудено.

Християнският възглед за сътворението на света ex nihilo е следствие от богооткровеното учение за Бога като абсолютно и съвършено Същество, следователно не могат да съществуват други съвечни на Него начала, например някаква праматерия, защото по този начин ще потвърдим многобожието. Така стигаме до второ заключение, че Бог е сътворил света освен разумно и мъдро, но Той също е творил по Своя воля или чрез свободното Си желание (Псалом 113:11, Псалом 134:6, Откровение 4:11), тоест напълно свободно, а не поради някаква външна или вътрешна необходимост. Още от древност светите отци и християнските писатели учат, че Бог е сътворил света не от някаква нужда, а единствено от Своята воля, тоест сътворението е акт на волята, а не на природата. Много ясно тази парадигма е изразена при св. Иоан Дамаскин, който разграничава акта на сътворението на света от раждането на Бог Син. Раждането на Сина и изхождането на Светия Дух са действия на природата, а сътворението на света и човека е действие на Божията воля. Св. Иоан Дамаскин подробно обяснява в свои изследвания следствието от разграничението между това, което е по воля, и това, което е по природа: „Нечестиво е да говорим за раждането на Сина, че е опосредено от времето и, че битието на Сина е възникнало след Отца. Защото ние твърдим, че от Него, тоест от природата на Отца, е раждането на Сина. И ако не допуснем, че Синът отначало е съществувал заедно с Отца, от Когото се е родил, то ние въвеждаме изменение в ипостаста на Отца, понеже, не бидейки Отец, е станал по-късно Отец. Защото творението, ако и да е възникнало след това, то обаче не е възникнало от същността на Бога, но е приведено в битие от небитие чрез Неговата воля и сила, и изменението не се отнася към природата на Бога. И наистина раждането се състои в това от същността на раждащия да се поражда ражданият подобен по същност. Творението пък и създаването се състоят в това, че отвън, а не от същността на този, който твори и създава, възниква творимото създаваното, съвършено неподобно по същност“[21].

И за св. Атанасий сътворението е акт на Божията воля, а волята е онтологически различна от природата. „Синът е породен от същността – ἴδιον τῆς πατρὸς οὐσίας γέννημα. Творението напротив, е „външно“ по отношение на Твореца. Затова няма „необходимост“ тя да пребивава винаги – οὐκ ἀνάγκη ἀεὶ εἶναι. Но Раждането не подлежи на изволение (или на желание) – τὸ δὲ γέννημα οὐ βουλήσει ὑπόκειται. Обратно, то е свойство на същността – ἀλλὰ τῆς οὐσίας ἐστιν ἰδιότης[22]“.

Прочетете още “ „Creatio ex nihilo“ – християнското учение за сътворението на света „от нищо“*“ →

Илиана Димова

Abstract:

Biblical Account in the Pre-School Education: Methodology and Practical Dimensions. This article explores the current issues and prospects for the development of religious tourism in Bulgaria and its theological dimensions in the context of traditional pilgrimage.

Keywords: Bible, Education, Moral Values, Virtues, Preschool Age, Adaptation, Application, Identity

Библейският наратив – смисъл, значение и използване

В широк смисъл наративът, изваден от Свещеното Писание (или цялото Свещено Писание, разглеждано като наратив), е семиотично образувание, което е вид повествование със знаково значение за християнската общност. Във втората половина на XX-ти век има засилен научен интерес към наратива като общо понятие. Този интерес е предизвикан от прокарваната от епистемологията и постмодерната философия хипотеза, че наративът е основна форма за разпространение на знанието в света. „Разказът[1] може да бъде предаден посредством устния или писмения език; посредством неподвижния или подвижен образ, посредством жеста и посредством организираната смесица от всички тези субстанции; разказ има в мита, легендата, баснята, приказката, повестта, романа, епопеята, историята, трагедията, драмата, комедията, пантомимата, картината, витражите, комиксите, произшествието, разговора. Под тези почти безкрайни форми разказът съществува във всички времена, във всички краища на земята, във всички общества; наративът започва още с историята на човечеството[2].“ От гледна точка на образованието наративът може да има частен и общ аспект. Частната страна на наратива обръща внимание на определени детайли и конкретни действащи лица и събития, а общата – на по-глобалния модел, това, което искаме да остане като траен възпитателен резултат, извод от разказаните събития. Това в пълнота важи и за библейския наратив, като той има и още една страна, която му дава допълнително предимство в нравствен аспект – той остава във времето извор на вяра, опора и коректив във всеки житейски избор на човека. Свещеното Писание е онзи знаков конструкт, в който християните откриват отговорите на въпросите си и който им помага да направят оценка на постъпките си.

Систематизирайки катехизическото учение на св. Кирил Иерусалимски, Магдалена Легкоступ отбелязва, че „цялата катехизация се основава на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет[3].“ За ранното християнство наративът е бил Свещеното Предание, което е съкровищницата на Божествените истини. Тези истини са записани по-късно в Свещеното Писание, за да бъдат запазени и открити на хората и за да останат непроменени във времето. Ако трябва да изясним значението на библейския наратив за катехизацията и нравственото възпитание на децата, то трябва да направим уточнението, че християните въвеждат децата си в литургичния живот на Църквата още преди да започнат да ги катехизират. Това е древна традиция, която не отнема правото на избор на децата, а им дава възможност да получат дара на благодатта още в най-ранна възраст. Когато участват в празничните богослужения, родителите се стремят да възпитат у децата си „чувство на общност и съпричастност, на единство и взаимност[4].“ Това извежда напред библейския наратив и го прави основен извор на знанието, на житейските истини и на нравствените категории, защото в основата на богослужебния живот стои Свещеното Писание. То се явява знаков постамент, върху който се основава вярата на християните в Бога и възпитанието както на възрастните, така и на децата в общността. В Свещеното Писание е заложено и изкуството на иконописта, от него произтича литургичният опит на Църквата. „Установената последователност от празници позволява да следваме живота на Иисус Христос още от самото Му раждане, или по-скоро – още от раждането на Неговата майка. Църквата дава възможност да споделяме живота на Иисус Христос чрез Свещеното Писание, чрез иконите и чрез Литургията[5].“ Изводът, който може да се направи, е ясен – без библейския наратив възпитанието в християнски (респективно общочовешки) ценности е невъзможно.

В посткомунистическия период в България има връщане към тази страна от националната ни идентичност, която включва православното духовно наследство и религиозното възпитание и обучение в училище. Появяват се обаче твърде много дискусии относно наименованието, формата и съдържанието на предмета Религия в училище. Така, съзнателно или не, бе изместен фокусът от жизнено важното духовно-нравствено възпитание на подрастващите. Без да навлизаме в подробности относно светския характер на българското образование, с който пряко са свързани тези дискусии, можем да обобщим, че „светскостта означава признаване като ценност и фактическо наличие в обществените отношения на свобода на вероизповеданието и нещо повече – свобода на съвестта, убежденията и мислите[6].“Тоест светският характер на българското образование не противоречи на религиозното образование в училище. Още повече, че предметът религия има статут на избираем предмет и не влиза в списъка на задължителните дисциплини. Библейският наратив в обучението по религия през този период често е заменян с небиблейски повествования (приказки и разкази), които уж имат същото нравствено послание към подрастващите и постигат със същия успех възпитателно-образователните цели на педагогическия процес. Без опората на Свещеното Писание обаче те остават без тежест и без коректив и последствия. Ако все пак е използван библейски наратив в обучението, много често интерпретацията и обемът му са неподходящи за дадената възраст. Поради дългите полемики относно светския характер на образованието и множеството издадени през годините и неприемливи от православна гледна точка сборници, помагала и детски книжки с библейски наративи, имаме основанието да твърдим, че е необходимо да се изработи технология, основана на определени критерии, чрез която учителят да може да направи прецизна адаптация на необходимите в учебния процес библейски текстове и чрез която ще се постигне трайна ефективност в обучението по религиозно възпитание в предучилищна възраст.

Както бе споменато по-горе,Православието, разглеждано като традиционна религия в България, е извор на ценности с общочовешки характер, които са част от българската национална идентичност и имат многогодишна история на формиране във възпитателния аспект на педагогическия процес. Бихме казали, че те са генетично обусловени в българската нация, което подпомага възпитателния процес и обуславя естественото и непринудено възприемане на този начин на мислене от децата. Това са ценности, „които са резултат на общественото развитие, на въздействието на социалното върху човека и които в крайна сметка кристализират в неговата генетична програма[7]“.Християнските ценности, разпознати отдавна в обществото като необходими и валидни извън християнската общност, от най-ранна възраст са част от системата добродетели, основа на българската нравственост и културна идентичност. Нашата задача е по-скоро да ги запазим като ценно българско духовно наследство, за да не бъдат заличени и забравени на фона на ширещата се глобализация и стремеж към материален просперитет.

Функция на библейския наратив

За да бъде изяснена функцията на библейския наратив в педагогическия процес по религиозно възпитание, е необходимо да се акцентира върху някои основни функции на действащите лица в библейски повествования. Важна предпоставка при разглеждането на мотивите за написването на книгите в Свещеното Писание и уточняването на основните функции на действащите лица, е дистанцирането от подходи, базирани главно на литературния анализ.Тази предварителна уговорка се основава на разбирането, че „Свещено Писание се наричат книгите, които са написани от богоизбрани мъже по внушение и при съдействие на Светия Дух[8]“. Тоест за християните Свещеното Писание е нещо повече от обикновен литературен сборник с исторически разкази и послания. Библията е книга за вярата на хората в Бога и важно „условие за правилното тълкуване на Свещеното Писание е неговото преживяване в Църквата, в която то е възникнало[9].“ Свещеното Писание е отражение на една жива вяра, която в пълнота виждаме в Стария и в Новия Завет. Господ Иисус Христос е изпълнил Стария Завет, а Старият Завет, от своя страна, е подготовка и очакване на това изпълнение, на този завършек. „Божието Откровение е историята на завета между Бога и човека, а това означава, че то е неотделимо от историята и обратно, че историята е неотделима от Откровението.Самата история става свещена история на Божието действие тъй като Бог се явява и действа в нея[10].“

Това богословски коректно разбиране отхвърля възможността светата Библия да бъде разглеждана като обикновен литературен сборник от книги. „Ако четенето е умение, което надхвърля познаването на буквите и изисква изостряне на душевните и умствени сетива, то четенето на Свещеното Писание предполага много повече и от това, предполага постигане на онзи вътрешен фокус, в който се събират и хармонизират тялото, душата и духът[11].“ Същевременно не бива да бъде пренебрегван и фактът, че целта (мотивите) на старозаветните и новозаветните писатели е една и съща – да се утвърди заветът между Бога и човека, да се свидетелства за действието на Божията благодат върху хората, да се съхранят исторически свидетелства и детайли от живота на Господ Иисус Христос на земята, на светите пророци, на апостолите и прочее и да се покажат безграничните възможности на вярата на човека в Бога. В този смисъл книгите на Стария и Новия Завет съставят „тялото на Писанието – това, което днес наричаме литература, достъпното в своята сетивна наличност, като текст, тъкан от думи – изречени, написани, тълкувани, запомнени[12].“ От тази „литературна“ гледна точка функциите на действащите лица в някои библейски книги се припокриват, защото те са описание на постоянно случващи се реални житейски ситуации и читателят лесно разпознава себе си в тях като действащо лице. За функции на действащите лица много систематизирано говори Владимир Проп в своята „Морфология на приказката[13].“ Там, макар че става въпрос за приказки с измислен сюжет и съдържание, целта е да се внуши поука, извод, който да бъде формиращ и възпитателен елемент в педагогическия процес в детската градина, училище и дори вкъщи. Сериозно предизвикателство и продукт на задълбочен богословски анализ е да се направи подробно структуриране на функциите на действащите лица в библейските наративи, затова ще се ограничим само в няколко функции, които биха могли да спомогнат изпълнението на целите на религиозното възпитание в детската градина. Вярата в Бог би трябвало да бъде константа, обусловена както от действието на Светата Троица в света, така и от действията на Божиите избраници в различните епохи и периоди от съществуването на живота на земята. Библейските книги са написани в различно време, а някои от тях в различни епохи. Но действието на Бога в света във всички тях е едно и също и библейските наративи помагат и утвърждават здравата основа, на която се крепи човешкият живот – вярата в един Бог, чийто атрибути (качества) са константа. От друга страна, човекът, създаден от Бога със своята свободна воля, сам взима решения дали да се възползва от даровете на Светия Дух (1 Коринтяни 12:4-11), или да ги пренебрегне. Всичко това поставя децата в ситуация, в която от най-ранна възраст те могат да вземат решения дали да заемат позиции, в които да постъпват като добри християни, или обратното – да не последват примера на Божиите избраници.

Подбрали сме няколко постоянни функции на действащите лица, без да си поставяме за цел предварително да мислим от кого и как се изпълняват. В случая е важно, че те потвърждават общата цел на религиозното образование. Освен това изясняват основната и най-важна функция на библейския наратив – поставят основите на формиране на общовалидни човешки ценности в детската личност и потвърждават необходимостта от възпитаване на посочените нравствени добродетели като цел на религиозното възпитание – любов, смирение, уважение, доверие, покаяние търпение, себеотричане (саможертва) и липса на стремеж към материалното. Тези добродетели са път към вярата в Бога и от християнска гледна точка водят към постигане на целта на човешкия живот – Единение с Него.

Прочетете още „Библейският наратив в предучилищна възраст – функция и приложение*“ →