Ангел Н. Ангелов

XII. Отношение на исляма към света и към човека

В тази глава ще се опитаме да хвърлим един кратък поглед и да видим какво е отношението на исляма към просветата и науката, към жената, към труда, към брака и семейството, към търговията и финансите, какви са забраните на шариата и така нататък или всъщност какво е отношението на исляма към света и към човека.

1. Предписания на шариата, отнасящи се до брака и семейството.

Бракът (акд) се определя от шариата като сключване на договор, според който жената престава да бъде чужда, „забранена“ за мъжа, с който встъпва в брачен съюз. Обаче, само съгласието на мъжа и жената не е достатъчно за бракосъчетанието. Както за постоянен, така също и за временен брак трябва да се прочете формулата за бракосъчетание и да се сключи брачен договор. Тази формула четат както женихът, така също и невестата или техни доверени лица, които могат да бъдат мъже или жени. До сключването на брачен договор на жениха и невестата се забранява да се виждат помежду си, даже тайно. По принцип формулата при сключване на брак се чете на арабски език, първо от невестата и след това от жениха. Четенето на формулата от доверени лица става, като първо я произнася довереното лице на невестата, а след това -довереното лице на жениха. Временният брак, който се практикува от мюсюлманите-шиити, се осъществява в същата форма, но с посочване срока на брачния договор.

За сключване на брачния договор шариата изисква спазването на следните четири условия:

1) Формулата за бракосъчетаване трябва да бъде произнесена на правилен арабски език. Само като изключение (ако арабски език не знаят нито женихът, нито невестата, нито техните доверени лица) се допуска нейното произнасяне на друг език;

2) Произнасящите формулата (женихът, невестата или техните доверени лица) трябва да бъдат пълнолетни и със здрав разсъдък;

3) При произнасяне на формулата е необходимо да се споменат имената на невестата и жениха, за да не получи последния, неочаквано, друга невеста;

4) Женихът и невестата трябва да желаят този брак и да не са принудени за него. В шариата има особено правило, според което пълнолетна девойка трябва да получи разрешение  за брак от баща си или от дядо си по баща. Разрешение от майката и брата не се изисква.

Според шариата причина за разтрогване на брака могат да бъдат седем вида пороци и недостатъци (физически и умствени) у жените. Към тях се отнасят лудост, слепота, проказа, безсилие, парализа, афза (свързване на пикочния канал с менструалния) и такова устройство на половия орган на жената, което прави невъзможно половото сношение.

Жената също може да поиска развод, ако разбере след женитбата, че мъжът ѝ е ненормален или страда от полово безсилие, или е кастриран, или има болест, която прави невъзможна половата близост. Мъж или жена, които имат посочените физически или умствени недостатъци се разделят със съпрузите (съпругите) си без оформяне на развода (талак). Отчитайки етичните норми и психологичните фактори, шариата изисква разводите поради физически и умствени недостатъци да не се афишират. По законите на шариата мъжът има право да наказва жена си за непокорство, обаче, той няма права върху нейния махр (имущество, което мъжът предава на жената при сключване на равноправен брак – завадж), който е нейна собственост.

Временният брак е форма на брака, която е съществувала в ранния ислям и след това е била отхвърлена от правоверния сунизъм. Той няма широко разпространение даже при шиитите, у които се е съхранил. Обикновено такъв брачен договор сключват възрастна жена и старец, за да се грижат един за друг.

Пророкът на Аллах е казал: „Не се женете заради привлекателна външност, защото красотата може да бъде причина за нравствен упадък. Не се женете заради богатство, защото то може да стане причина за непослушание. Женете се в името на религиозното благочестие“ (хадис на ат-Тирмизи)[36].

2. Ислямът и жената

Всяка заповед в Корана, която касае мюсюлманите, се отнася еднакво както за мъжете, така и за жените. Те имат еднакви религиозни задължения и ще бъдат съдени един ден по едни и същи критерии.

Ислямът предоставя на мъжете правото на „превъзходство“ над жените само в определени, твърде ограничени аспекти. Мъжете, например, превъзхождат жените „със степента на своето достойнство“ (Коран 2:228), когато става дума за издръжката на семейството или за разтрогването на брака. Бракоразводните съглашения и законите за наследяване на имуществото в много ислямски страни се приемат, като се отчита материалната отговорност на мъжете.

Мюсюлманките имат право на осигурен живот и мъжете нямат право да ги принуждават да печелят пари като работят. Обаче, заедно с това никой няма право да забрани на жена си да работи, ако тя желае това, при условие, че тази работа е приемлива и достойна. Даже, ако жената се окаже по-богата от своя мъж, той е длъжен да я издържа без да разчита на помощ от нейна страна.

Пророкът Мохамед винаги е бил внимателен към нещастните жени, изнемогващи от непосилен труд: „Аллах, без съмнение, няма да остави безнаказан и най-малкия грях и в Съдния ден даже обида причинена от мъж на жена ще бъде наказана!“ (хадис на Муслим).

Всяка жена, която работи за да увеличи семейния доход има право на достойно заплащане и условия на труд. Ислямът не разглежда мъжете и жените като „едно и също“. Мъжете трябва да бъдат снизходителни и да защитават жените, тъй като те прекарват бременност, раждане, кърмене на младенците и така нататък[37].

Обикновено мюсюлманските жени покриват главите си с шал или кърпа и скриват ръцете и краката си с дълги одежди в пълно съответствие с изискванията: „О, Асма – казал пророкът Мохамед на по-малката сестра на една от жените си, – когато девойката достига полова зрелост, тя не бива да показва своето тяло, освен това и това“. И той посочил нейното лице и дланите на ръцете ѝ.

3. Ислямът, просветата и науката

В исляма образованието било няколко степени. Началната степен се наричала „куттаб“, това било първоначално училище, където децата се обучавали на азбуката и Корана. За помещение използвали стая или двора на някое обществено здание. В средните векове терминът „куттаб“ се е използвал в повечето ислямски страни, а днес главно на Арабския полуостров, в Египет и Тунис.

„Мактаб“ (място, където пишат; начално училище) се употребява като синоним на куттаб. През XVIII-XX век думата мактаб се употребявала най-често в Османската империя, Поволжието, Крим и Средна Азия, докато в арабските страни я заменяли с куттаб.

Мадраса или медресе (място, където се учат) е учебно заведение от втора степен. Най-ранните известия за медресе в страните, където е разпространен исляма се отнасят към Х век, териториално – към Хорасан (Иран) и Маверанахр (Средна Азия). От XI век нататък медресето станало основен тип учебно заведение. Дотогава обучението било слабо организирано и ставало в масджид (джамиите), в частни домове, а също така в ханове, библиотеки и болници. Медресетата се учредявали  и съществували за сметка на вакъф (имущество на частни лица, предавано за благотворителни цели). В медресето, на преподавателите и другите служители се изплащали заплати, учащите се получавали учебни принадлежности и жилище. Основен и нерядко единствен предмет за изучаване било мюсюлманското право (фикх). Първи били учредени шафиитските медресе, скоро след това – ханафитските и така нататък. По-късно възникнали медресе за преподаване на фикха по два, три или по всичките четири школи (мазхаби), всяка от които била представена с един преподавател (мударрис). Обучението се водело под формата на лекции, изучаването на определени книги и диспути. Програми в медресе нямало, допълнително можело да се изучават коранически дисциплини, арабски език и литература, хадисоведение, богословие, а така също аритметика, медицина и други. По принцип медресето било част от вакъфни учреждения, към него имало и библиотека.

Медресето оказало влияние върху възникването на системата от колежи в Западна Европа през XII век. Знаменити са медресатата Низамийа в Багдад и ал-Азхар в Кайро.

Преподавателят в медресе, мударрисът, обикновено бил специалист по фикха, познавач на етико-правните норми на исляма и на методиката на юриспруденцията. Мударриси наричали също така преподавателите по други предмети (хадисоведение, граматика и така нататък), но тогава трябвало да се уточни тяхната специалност. След възникването на държавните университети терминът мударрис се използва за щатен професор.

Третата образователна степен е университетската. В арабския език думата „джами“ означава петъчна масджид от една страна и учебно заведение от университетски тип – от друга. Джамията служела и за университет, където се преподавали както собствено религиозни, така също и известните, по-късно в Европа, като светски дисциплини. В света на исляма всички науки имали преди всичко духовна основа.

В 970 година Джаухар, фатимидския военачалник, който оглавил строителството на Кайро предната година, започнал строителството на Великата джамия ал-Азхар. Първоначално построена като масджид за новия град, ал-Азхар постепенно се превърнала в крупен център на богословието на ислямския свят, ставайки фактически средище на образованието и науката. Университетът ал-Азхар съществува и днес и в него се преподава вече повече от хиляда години. По-късно при джамиите и на други големи ислямски градове били създадени такива университети [38].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 7*“ →

Ангел Н. Ангелов

XI. Фикх и шариат

1. Фикх

Ал-Фикх (дълбоко разбиране, знание) е ислямската доктрина за правилата на поведение на мюсюлманите (юриспруденция) и за ислямския комплекс от социални норми (мюсюлманското право в широк смисъл).

И в двете значения ал-Фикх не се оформил веднага с възникването на исляма и на първата мюсюлманска държава – халифата. До първата половина на VIII век системата от социални норми (в това число и юридически) на халифата, като цяло не се определяла от положенията на исляма, а се състояла от норми, които имали предислямски произход и продължавали да действат в новите исторически условия. По това време правната система на халифата възприела отделни елементи от византийското, сасанидското, талмудическото и каноническото (на източните християнски църкви) право, а така също и немалко местни обичаи, много от които впоследствие били ислямизирани и включени в ал-Фикх.

Създаването на ал-Фикх-юриспруденцията протичало заедно със записването на хадисите за пророка Мохамед по думите на неговите сподвижници. Затова първите трудове по ал-Фикх представлявали всъщност сборници с тематично подбрани хадиси, а не правни изследвания. Систематизацията на хадисите способствала за оформянето на ал-Фикх като самостоятелна дисциплина.

През VIII-ми и първата половина на IX-ти век в ал-Фикх-юриспруденцията се създавали свои понятия, формирали се специфичен език и методология. Бил направен изводът, че Коранът и суната имплицитно съдържат отговорите на всички въпроси, които факихите (законоведите) трябва „да извлекат“ от тях. Постепенно били намерени начините „за извличане“ (ал-истинбат) на правни решения от основните източници. За самостоятелен източник факихите признали също така единодушното мнение (иджма) на мюсюлманската община (ума), разбирано като консенсус на сподвижниците на пророка Мохамед. Появило се понятието ал-кийас (по аналогия), чието признаване на източник за ал-Фикх, заедно с Корана, суната и иджма поставило началото на особено направление в ал-Фикх – Усул ал-Фикх, занимаващо се с източниците, методите за тяхното тълкуване и използването им при решаването на конкретни правни въпроси. Голяма заслуга за създаването на ал-Фикх-юриспруденцията има аш-Шафии (починал в 820 година), който в трактата „ар-Рисала“ за първи път формулирал точни определения на нейните основни категории.

Ал-Фикх-юриспруденцията започнала да включва в себе си изучаването на две категории норми:

1) определящи отношенията на мюсюлманите с Аллах – правилата на култа и изпълняването на религиозните задължения (ал-ибадат);

2) регулиращи отношенията между хората, а така също отношенията на мюсюлманската власт (държавата) с поданиците, с другите религии и държави (ал-муамалат). Основните усилия на факихите (законоведите) се насочили към разработката на втората категория норми.

От средата на IX век в сунитската ал-Фикх-юриспруденция постепенно се утвърдила идеята, че само крупните законоведи от миналото са имали право да изучават и решават въпроси от богословско-правния комплекс, а в средата на Х век бил постигнат мълчалив консенсус, в съответствие с който появите на нови школи и направления със своя система от начини за формулиране на правни решения, занапред ставало невъзможно.

Най-развитата част от ал-Фикх – правото представлява правото на личния статус (ал-ахвал аш-шахсийа) – съвкупността от нормите, регламентиращи брачно-семейните, наследствените и някои други близки до тях отношения. Прилагани били и норми на европейското право, което било допустимо в Османската империя, през XIX век, по време на „режима на капитулациите“. Освен това, личният статус на немюсюлманите се определял с правила, признати от една или друга религиозна община, което също така ограничавало сферата на действие на ал-Фикх – правото. В резултат на всичко това, то съхранило своите позиции главно при урегулиране отношенията на личния статус и на практика престанало да се прилага в държавното, административното, наказателното, търговското, а в значителна степен и в гражданското право. Заедно с това, обаче, тогава била извършена първата официална кодификация на нормите на ал-фикх – правото чрез приемането в 1869-1877 година на Маджаллат ал-ахкам ал-адлийа, която играела ролята на граждански кодекс на Османската империя (до днешно време този акт продължава частично да се прилага в Кувейт).

В сегашно време конституциите на много ислямски страни признават основните и смятани за неизменни норми на ал-Фикх за главен източник на тяхното законодателство. Затова при подготовката на съответните закони широко се използват класическите трудове по ал-Фикх – юриспруденция, а в отделни страни (Египет, Йеменската арабска република и други) се създават даже специални комисии за систематизация нормите на ал-Фикх – право по отделните отрасли. От петдесетте години на ХХ век се предприемат опити да се подготви енциклопедия на ал-Фикх (в частност в Египет, Сирия и Кувейт). Най-авторитетното издание от подобен тип е енциклопедията на ал-Фикх, носеща името на Гамал Абдел Насър и излизаща в Египет от 1966 година.

2. Разклонения на фикха

Фуру ал-Фикх или „разклоненията“ на фикха представлява ислямското позитивно право. Самото понятие “разклонения“ (фуру) за пръв път е зафиксирано в съчинението „Китаб ал-асл фи-л-фуру“ (по-известно като ал-Мабсут) на Мохамед аш-Шайбани. За разлика от източниците на фикха (усул ал-фикх), които ясно и точно били формулирани от Мохамед ал-Шафии, частите на позитивното право не били разграничени помежду си и един и същи въпрос можело да бъде разглеждан като принадлежащ към различни раздели. Обаче, във фикха се открояват няколко големи теми, обединяващи близки правни въпроси:

1) въпроси, отнасящи се към вярата и ритуала: молитва, пост, очистване, поклонничество и така нататък;

2) въпроси, отнасящи се към данъчното облагане;

3) въпроси, отнасящи се до различни договорни задължения: търговски и трудови съглашения, наем, аренда и други;

4) въпроси, касаещи семейно-брачните отношения, завещания, наследства и други;

5) въпроси, засягащи престъпленията и наказанията налагани при тях;

6) въпроси, отнасящи се до държавното устройство и управлението на държавата;

7) въпроси, отнасящи се до начина на водене на войните и междудържавните отношения;

8) въпроси, касаещи делопроизводството и съдопроизводството и

9)въпроси, отнасящи се до оценката на човешките постъпки и помисли в пет категории: задължителни, желателни, неутрални, нежелателни и забранени.

На практика, да се отнася всеки правен случай към една от посочените теми не било задължително, защото всеки от тях можело да се разглежда  в няколко аспекта. Тези теми, обаче, отразяват специализацията на правните знания, която се получила в съответствие с изискванията на живота.

3. Шариат

Иш-Шариа (прав, правилен път; закон, предписания) е комплекс от предписания, посочени в Корана и суната, които определят убежденията, формират нравствените ценности и религиозната съвест на мюсюлманите, а така също са източници на конкретни норми, регулиращи тяхното поведение.

Затова шариатът често се възприема в масовото съзнание като ислямския начин на живот, като комплекс от правила за поведение, включващи най-разнообразни норми – религиозни, нравствени, битови, правни и други. И действително от позициите на историческия и социологическия подход шариатът може да се разбира като общо учение за ислямския начин на живот, като сбор от предписания, обезателни за изпълнение от мюсюлманите и съдържащи се в Корана и суната. В тях преди всичко се засягат въпроси на вероучението и етиката, определящи убежденията и религиозната съвест на вярващите. Що се касае до постъпките на човека, до неговото външно поведение, положенията на шариата ги регламентират не сами по себе си, а по пътя на конкретизацията в определени норми. Тази функция изпълнява ал-фикх – юриспруденцията, която е дисциплина, занимаваща се с извличането на конкретни правила на поведение от шариата. Може да се каже, че на нивото на нормативната регламентация на отношенията между хората шариатът не може да мине без ал-фикх – правото, а знанието на нормативната страна на шариата съществува реално само в конкретната форма на ученията на различните школи на ал-фикх – юриспруденцията. Само посредством фикха се извършва прехвърляне на положенията на шариата в плоскостта на действащите и съблюдавани от мюсюлманите правила на поведение. Другояче казано, положенията на Корана и суната съставляват съдържанието на шариата, който, от своя страна, играе ролята на общ идеен източник, на религиозно-етична основа на ал-фикха (право и юриспруденция).

4. Школи в ислямското право

Мазхаб (мн. ч. мазахиб, път) е термин, широко използван във всички области на исляма – в богословието, фикха, философията и други. В най-разпространеното значение мазхаб означава богословско-правна школа, направление. С оформянето на сунитския фикх мазхаби започнали да наричат преди всичко четири основни богословско-правни школи – на ханафитите, на маликитите, на шафиитите и на ханбалитите. По-късно към тях бил добавен пети (шиитски) мазхаб – богословско-правната школа на имамитите-джафарити (ал-фикх ал-джафари), която днес представлява държавната правна ситема на Иран.

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 6*“ →

Ангел Н. Ангелов

VII. Ибада – служение на Аллах

Думата „ибада“ произлиза от думата „абад“ и означава роб или слуга. Следователно, ибада е служение или поклонение на Аллах. В основата си то представлява онова, което мюсюлманите разбират като Богопочитание или религия (дин).

В Корана термина дин се употребява над сто пъти в различни значения. Той може да означава „съд“, „въздаяние“ (например в израза йаум ад-Дин – Съдния ден, Коран 1:4), „религия“, „вяра“ на отделния човек (Коран 39:2) и религията като система на ритуалната практика, която е основа на религиозната община (Коран 6:161; 3:73). Терминът дин се прилага както към исляма (Коран 3:19), така също и към езичеството (Коран 109:6), юдаизма или християнството (Коран 3:73). Обаче, основното кораническо значение на термина дин е свързано с най-важната идея в Корана за обезателното подчинение на Аллах и Неговата безпределна власт.

Многоаспектността на кораническото понятие дин родила множество негови тълкувания в средновековното мюсюлманско богословие. Терминът дин се възприемал обикновено като съвкупност от три понятия. Широко разпространение получило определението за дин, което се съдържа в един хадис на ал-Бухари, съгласно което ад-Дин е съвкупност от:

1) изпълнението на религиозните предписания (петте стълба на исляма);

2) вяра в истинността на исляма (ал-иман) и

3) усъвършенстване в нравствените добродетели (ал-ихсан).

В предната глава се спряхме подробно на петте стълба на исляма, поради това тук няма да се повтаряме.

Ал-Иман (от глагола амана в значение „вярвам“) – вярата е неотделима част от мюсюлманската религия (дин). В най-широко значение терминът иман се употребява повече от четиридесет пъти в Корана. Поради това, че религия и право са били едно цяло в ранния ислям, проблемът за вярата занимавал както мюсюлманските богослови, така също и законоведите. От VIII век нататък понятието „вяра“ става предмет на дискусии между различните богословски и религиозно-правни школи. Споровете се водели за същността на вярата, за нейните съставни елементи. Мюсюлманските учени определят три основни елемента на иман:

а) Словесно признание (икрар би-л-лисан, каул) на истинността на Аллах и Неговите пророци;

б) Вътрешно съгласие, осъзнаване чрез сърцето (итикад, тасдик би-л-калб, акд) на истинността на Аллах и

в) Добри дела (амал). Думата амал означава също така „действие“. Под добри дела (амал) се разбират действия, които се заключават в следване през целия жизнен път на Суната на пророка Мохамед или, най-малкото, на принципите, установени в мюсюлманската община.

Съвременните сунитски богослови, променяйки малко терминологията, също така подразделят вярата на три части:

– вяра на основата на традицията,

– вяра на основата на знанието и

– вяра като вътрешна убеденост.

Имамитското (шиитско) съдържание на вярата остава близко до сунитското. Исмаилитите продължават традицията да делят вярата на „външна“ (захир) – словесно признание (каул) и „вътрешна“ (батин) – убеденост в сърцето (итикад бил-л-калб).

Ал-Ихсан (чистосърдечие, съвестливост) – това е искреност при изпълнение на религиозните задължения, противоположна на лицемерното благочестие (рийа). В един от хадисите халифът Омар разяснява: “Ихсан – това е когато ти се покланяш на Аллах, като че ли го виждаш. А дори и да не го виждаш, като че ли той те вижда“. Ал-Газали употребявал термина ал-ихсан заедно с думата адл (справедливост), така че това съчетание придобивало значението „справедливост и съвест“. Като догматическо понятие ал-ихсан заедно с понятията ислям и иман съставя общото понятие дин (религия), където под ал-ихсан се подразбира пълно възприемане на всички догмати на исляма без съмнения в тях или претълкувания, тоест безпределна преданост към всички негови предписания. От понятието ал-ихсан произхожда едно от названията на вярващия мюсюлманин – мухсин. В ежедневието терминът ал-ихсан е синоним на думата ихлас – душевна чистота, искреност в мислите и постъпките[30].

VIII. Джихад

Първоначално под джихад (усилие) разбирали борба за вярата, в защита и разпространение на исляма. По отношение на тази борба в Корана се съдържат нееднозначни указания, отразяващи конкретни условия от дейността на Мохамед в меканския и мединския период от неговия живот:

1) да не се влиза с „многобожниците“ в конфронтация и те да се привличат в истинската вяра „с мъдрост и добро увещаване“;

2) с враговете на исляма да се води отбранителна война;

3) да се нападат неверните, но така, че военните действия да не съвпадат със свещените месеци;

4) да се нападат те по всяко време и навсякъде.

В разработените по-късно от факихите (богословите-законоведи) концепции за джихад, този термин се изпълва с ново съдържание: прави се разлика между „Джихад на сърцето“ (борбата със собствените лоши наклонности), „Джихад на езика“ (одобряване на хубавото и забрана на порицаваното), „Джихад на ръцете“ (вземане на дисциплинарни мерки по отношение на престъпниците и нарушителите на нормите на нравствеността) и „Джихад на меча“ (въоръжената борба с неверниците, на падналите, в която е осигурено вечно блаженство в рая), като се посочват думите на Мохамед от хадисите: „Ние се завърнахме от малкия джихад, за да пристъпим към великия джихад“. Духовното самоусъвършенстване се обявява за „велик джихад“, а войната с неверните – за „малък джихад“.

Джихад се смятал за едно от главните задължения на мюсюлманската община. От гледна точка на обекта на въоръжената борба в трудовете по право се различават шест вида джихад:

1) против „враговете на Аллах“ (тоест онези, които заплашват съществуването на общината, онези, които преследват мюсюлманите и против езичниците);

2) против тези, които заплашват неприкосновеността на границите (тоест против агресия отвън);

3) против вероотстъпниците (лъжепророците);

4) против „притеснителя“ (ал-баги);

5) против разбойниците и

6) против монотеистите-немюсюлмани, отказващи да плащат данъка джизя.

Изборът между „меч“ (смърт) и приемането на исляма се предлагал главно на езичниците. Що се касае до „хората на Писанието“ (ахл ал-китаб), на тях се предлагало или да приемат исляма, или да плащат джизя, или война. В страните извън пределите на Арабския полуостров, където мюсюлманите навлизали за пръв път, целта на джихада била не приемането на исляма от тамошните жители, а тяхното подчинение на ислямската държава и преминаването им в положението на покровителствани – зимии (ахл аз-зимма), задължени да плащат джизя. От края на VII век приемането на исляма, което освобождавало новоповярвалите от плащането на този данък, даже не се поощрявало, тъй като нанасяло ущърб на мюсюлманската хазна.

От джихад били освобождавани непълнолетните, ненормалните, слугите, жените, болните и немощните, лицата, които нямат походно снаряжение и длъжниците, които не получават разрешение от своите кредитори. Според предписанията, касаещи взаимоотношенията между воюващите страни, в противниковия стан е забранено да се убиват жените и непълнолетните, ако те не се сражават против мюсюлманите. Възрастните мъже стават военнопленници (асара). С военнопленниците имамът можел да постъпи по три начина: да ги осъди на смърт, да ги освободи срещу откуп или да ги превърне в роби. Имамът можел също така да освободи военнопленника, като го превърне в зими (покровителстван). Не се разрешавало да бъдат убивани военнопленниците, приели исляма. На територията на противника не бивало да се унищожават посевите и градините. Съгласно всички мазхаби (юридически школи), подлежало на унищожение онова имущество на противника, което не можело да бъде прехвърлено на мюсюлманска територия. Относно добитъка, обаче, нямало единодушие. Някои мюсюлмански учени причисляват джихад към „стълбовете на исляма“, като шести стълб[31].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 5*“ →

Ангел Н. Ангелов

Всеки човек, на който поста може да навреди, се освобождава от това задължение. Такива са онези, които се нуждаят от специални грижи: малките деца, старците, бременните жени и кърмещите майки. Инвалидите и хората, чието състояние може да се влоши при съблюдаването на поста, също така се освобождават от това задължение. От него се освобождават воините, участващи в бойни действия и душевноболните, които не могат да осъзнаят религиозната значимост на поста. Всички изброени по-горе са задължени да постят след изчезване на причините, които са пречели за изпълнението на това задължение. Ако все пак съблюдаването на поста е невъзможно, тези хора трябва да раздават милостиня през всеки пропуснаят ден от поста, ако, разбира се, средствата им позволяват. Децата обикновено започват да постят в ранна възраст, като пропускат отначало само обяда или вечерята, а от дванадесетгодишна възраст те постят наравно с възрастните.

Лейлят ал Кадр, нощта в която Мохамед получил първото кораническо откровение, се празнува по традиция на 27 рамадан. Огромно количество мюсюлмани прекарват тази нощ в джамията на съвместна молитва. Мюсюлманите смятат, че тази нощ проведена в молитви и размишления е способна да дари толкова благодат, колко не могат да дарят хиляда нощи, посветени на молитва.

След залез слънце, по време на поста, вярващите прекъсват своя пост с някаква сладка напитка (кайсиевият сок е любимо питие) и плодове, за предпочитане са фурмите, защото такъв е бил обичаят на пророка Мохамед. Неразумно е веднага, без предварителна подготовка да се поема тежка храна, онези, които постъпват така, често заболяват. След лека вечеря, известна като ифтар, се извършва вечерната молитва (салат ал-магриб) и чак след това мюсюлманите пристъпват към основната трапеза.

Смята се за невежливо да се яде, пие или пуши в присъствието на човек, който съблюдава пост. В някои мюсюлмански страни за подобна постъпка могат да ви арестуват и да ви задържат до края на поста. Някои туристи, посещаващи ислямски страни, трябва поне от уважение към религиозните чувства на вярващите, да се въздържат от приемането на храна по време на поста, за да не предизвикат твърде нежелателни последствия.

Мнозина мюсюлмани твърдят, че поста е много добра оздравителна практика, защото стомахът през това време си отпочива. Мюсюлманите по време на поста ядат повече плодове и по-малко пикантна храна, отколкото обикновено.

Нарушилите поста случайно трябва да компенсират пропуснатите дни след завършването на рамадана. Нарушилите ас-Саум умишлено трябва, освен да компенсират тези дни, да се покаят(ат-тауба) и да извършат изкупителни действия (ал-каффара). Освен общия пост има и индивидуален пост, поради някакъв обет или просто от благочестие.

За съблюдаването на поста трябва да следят кадиите, управниците, полицията и всички мюсюлмани. Обаче, такъв контрол никога не може да бъде достатъчно ефективен, затова съблюдаването на поста се явява въпрос на лично благочестие. Откритото пренебрегване и демонстративното нарушаване на ас-Саум се разглежда като кощунство и предумишлено правонарушение и се наказва в съответствие със законите на всяка отделна мюсюлманска страна.

Данъкът в полза на нуждаещите се мюсюлмани (аз-закят) е следващото задължително предписание в исляма. Мюсюлманските законоведи тълкуват този термин като „очистване“ (заплащането на данъка „очиства“, прави безгрешно използването на собствеността, върху чиято стойност той е заплатен). В меканските сури аз-закят означава материална помощ, милостиня. Редовното облагане в полза на нуждаещите се членове на общината се е появило, по всяка вероятност, веднага след хиджрата, но съдейки по това, че изброяването на имащите право на помощ се появява чак в предпоследната, по това време, сура (Коран 9:60), значителни суми са постъпили едва след сключването на договора с бедуините (630 година), след влизането в Мека. Размерът на данъка, вероятно, се е определял всеки път различно, а не по един и същи начин. Регламентирането на аз-закят по всяка вероятност се отнася към началото на управлението на халифа Омар (634 година).

Данъкът бил плащан само от възрастните дееспособни мюсюлмани върху:

1) посевите;

2) лозята и фурмовите палми (относно зеленчуковите градини мненията се различават);

3) добитъка (товарните и селскостопанските животни не се облагат);

4) златото и среброто и

5) стоките.

Облагаемият минимум (нисаб) за земеделската продукция е пет васка (975 килограма), за добитъка – пет камили, двадесет крави или четиридесет овце (конете се облагали само при продажба), за златото и среброто – двадесет динара или двеста дирхема, за стоките – след съответното оценяване. Нископробните монети се приемали според съдържанието в тях на скъпоценен метал. Женските украшения, както и златната и сребърна украса на оръжието не се приемали.

Събирането на този данък от земеделските продукти, в размер на една десета от реколтата, се извършвало веднага след нейното прибиране, а от останалото, в размер на една четиридесета – след изтичане на календарната година. Със събраните суми се разпореждал кадията и те трябвало да бъдат изразходвани в течение на една година и само в онази област, откъдето са били събрани, изключение представлявали средствата, предназначени за газиите (воини за вярата). Право за получаване на помощ от тези средства имали: бедняците; събирачите на аз-закят; лицата, заслужаващи поощрение (твърде неопределена категория); несъстоятелните длъжници, газиите и приходящите (новодошлите), които нямали средства за завръщане у дома. Закят върху земеделската продукция често се наричал ушр и обикновено не постъпвал в разпореждане на кадията, но този въпрос трябва допълнително да бъде изследван. Една пета (хумс) от добива на злато, сребро и скъпоценни камъни, която също била смятана за закят, постъпвала в държавната хазна. В повечето случаи под закят се разбира данък върху добитъка, парите и стоките.

Подобна милостиня няма нищо общо с помощта, която средствата за масова информация призовават да се оказва на жертвите на трагични катастрофи. Това е особена форма на милосърдие, известна в исляма като садака (доброволна жертва), макар и да не съвпада напълно с това понятие. Закят е редовна свещена милостиня. Мюсюлманите са длъжни да се грижат за своите семейства и за нуждаещите се, но освен това Аллах изисква от тях и заплащането на религиозен данък в размер на една четиридесета част (2,5%) от тяхното благосъстояние, без да очакват благодарност Коран (26:109). Това е напълно разумна сума, която не представлява особена тежест. Данъкът се взима само от имущество, което е било придобито през съответната година. Той помага на мюсюлманина да преодолее своята алчност, а на получаващия помощ – да пребори своята завист, ревност и омраза.

Извършват милостиня (закят) обикновено анонимно, за да се избегнат всячески обърквания и затруднения. Обаче, милостиня може да се оказва и публично с цел да бъдат поощрени и другите вярващи към това Богоугодно дело (Коран 2:273). Коранът, обаче, осъжда хората, превръщащи милостинята в театър (Коран 2:266).

Плащането на закят зависи от съвестта на вярващия. Никой никого не проверява и даже този данък не е държавен, макар че, ако се наложи, ислямските власти могат да вземат участие в събирането и разпределянето на парите. Очевидно е, че закят – това е изпитание и проверка за искреността и благочестието на мюсюлманите.

Пророкът на Аллах винаги е проявявал грижа за бедните и нуждаещите се и ясно е посочил, че според него „не е вярващ онзи, който яде до пресита, докато неговият ближен е гладен“ (хадис на Муслим).

Последният от петте стълба на исляма, но по важност един от най-значимите, е хадж (пътешествие с определена цел) поклонничеството в Мека – люлката на исляма. Той е задължителен (поне веднъж в живота) за мюсюлманите, които са в състояние да го извършат, който не е в състояние да предприеме поклонничество, може да изпрати вместо себе си „заместник“ (вакил ал-хадж).

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 4*“ →

Ангел Н. Ангелов

V. Основните догмати на исляма

В мюсюлманското богословие Усул ад-Дин (корени, основи на вярата – основните догмати на исляма) означава учение за общите принципи на вярата и представлява методологията на това учение. В богословската литература Усул ад-Дин или усул ад-дийана, често се употребява като въведение в изложението на богословската система. Оттук водят названията си такива трудове, като ал-Ибана ан усул ад-дийана, приписван на ал-Ашари (починал в 935 година), Усул ад-дин фиилм ал-калам на ал-Багдади (починал в 1037 година) и други. В подобни съчинения авторите подразделяли  петте основни догмата на исляма на голямо число „основи“ (усул), всяка от които те делели, от своя страна, на „въпроси“ (масаил) или проблеми. Така например, ал-Багдади в споменатото, по-горе, съчинение описал петнадесет „основи“ на вярата, подразделяйки всяка от тях, също така, на петнадесет „въпроси“. Аш-Шахрастани (починал в 1153 година) от своя страна в съчинението си Нихайат ал-икдам фиилм ал-калам изложил богословска система във вид на двадесет „основоположения“ (каваид).

Във висшите духовни заведения на страните от съвременния мюсюлмански свят (например в ал-Азхар, Кайро) има специални факултети (например куллийат усул ад-дин), където се преподават основи на богословието и апологетика.

Сунитските богослови са формулирали пет основни догмата. Това са:

1)Учение за единобожието (ат-таухид);

2)Вяра в Божествената справедливост, в правосъдието на Аллах (ал-адл);

3)Признаване пророческата мисия на Мохамед и предишните пророци (ан-нубувва);

4)Вяра във възкресението, Съдния ден и отвъдния свят (ал-маад или ал-кийама) и

5)Учение за халифата (имамата).

При втория догмат между сунити и шиити се забелязват известни различия но главния предмет на техните противоречия е въпросът за върховната власт в халифата (имамата).

Тук му е мястото да посочим и разликата, която съществува между сунити и шиити в значението, което те влагат в думата имам.

Според сунитите имамът (от глагола имма – стоя отпред, ръководя нещо) ръководи молитвата, той е духовен ръководител и глава на мюсюлманската община. В ежедневния живот имам наричат ръководителя на общата молитва в джамията. Функциите на имам могат да се изпълняват от един и същи човек, обаче имам не е нито сан, нито професия

В първите години на исляма, имам като ръководител на молитвата бил Мохамед, а след неговата смърт – халифите.  Доколкото пророка на Аллах и първите халифи били не само предстоятели по време на молитвата, но едновременно с това и глави на общината, то имамът-халиф се явявал висшия духовен и политически авторитет. Споровете за това, кого именно трябва да смятат за законен имам и каква е същността на неговата власт, легнали в основата на разделението на мюсюлманите на сунити и шиити. Съгласно сунитското виждане за върховната власт, имамът на всички мюсюлмани е халифът. Главната негова задача е опазването на религията и управлението на светските (мирските) дела. Сунитите, както и хариджитите смятали имама за пълномощник на общината, който се избирал на теория от цялата община, а практически – от нейни представители или се назначавал (определял) от своя предшественик.

Съгласно шиитската доктрина, върховната власт на имама е предопределена свише и поради това не зависи от желанията на хората, поради което той не може да се избира. Шиитите провъзгласили, че върховната власт на главата на мюсюлманската община е наследствена в рода на Али, защото правото на Алидите е предопределено по Божията воля. Като нейни изпълнители, имамите не се нуждаят от формалното съгласие на общината. Обаче, при естественото раздробяване на рода на Алидите се увеличавало и числото на потенциалните претенденти за върховната власт. Шиитският ислям се разпаднал на течения и общини, които признавали за имами членове на различни клонове от рода на Али. Зайдитите, исмаилитите, имамитите и крайните шиити имали различно мнение по такива въпроси, като принципа на предаване на върховната власт, правата и задълженията на имама, качествата на имама, отношението му към несправедливите владетели и така нататък. За болшинството шиити днес няма видим имам от рода на Али. Негови представители са шиитските религиозни авторитети – „хората на религията“ (риджал ад-дин). Под влиянието на различни исторически обстоятелства в средата на шиитите възниквали многочислени общини, които проповядвали теории за временно прекратяване, „спиране“ (вакф) на имамата, „изчезване“ или „скрито състояние“ (ал-гайба, ас-сатр) на последния имам, „завръщане“ (ар-раджа) на очаквания имам (ал-каим, ал-махди) и така нататък, което в крайна сметка довело до догматични различия вътре в шиитския ислям.

В тази връзка трябва накратко да се спрем и на термина ал-Каим. В шиитската догматика той означава очаквания член от „семейството на пророка“, който трябва да се надигне (каим) против незаконната власт и да възстанови справедливостта на земята. Сред шиитите нямало единна представа относно ал-Каим. Тук се открояват две гледни точки: умерена и крайна. Според умерените шиити ал-Каим ще дойде на земята, за да изпълни нарежданията на Аллах и да установи справедливост. Крайните шиити (и в частност карматите) проповядвали, че ал-Каим ще дойде с „нов шариат“, ще отмени шариата на пророка Мохамед и ще провъзгласи „нов Коран“. С други думи, те очаквали ал-Каим като основател на нова религия

Символ на неговата власт щял да бъде меча (каим би-с-сайф, сахиб ас-сайф), с чиято помощ той щял да отстрани несправедливостта. Заедно с това ал-Каим е „изпълнител на волята на Аллах“ (каим би-амр Аллах) и „господар на епохата“ (сахиб аз-заман). В този смисъл всеки законен имам е ал-Каим.

Съгласно шиитската традиция, ал-Каим трябва да се появи в Мека, след което да отиде в Куфа, откъдето ще упрявлява света. Неговото управление щяло да продължи седем години, но всяка от тези години ще се равнява на десет обикновени години. Според друго предание управлението му ще продължи деветнадесет години.

Шиитите-имамити свързват с появата на ал-Каим (който за тях се явява „скрития“ дванадесети имам Мохамед б. ал-Хасан, който в 874 година се „скрил“ в Самарра, тогавашната столица на халифата), възкресението (ар-раджа), като предполагат, че между смъртта на ал-Каим и възкресението и Съдния ден ще изминат четиридесет дни.

В средата на шиитите-имамити и шиитите-исмаилити ал-Каим често се идентифицира с махди (следващият правия път). Това е „скрития“ имам от рода на Али, който трябва да се появи в „края на епохата“. Вярата в очаквания махди станала един от основните догмати на шиитите.

Шиитските-имамитски богослови и в частност Хайдар Амули (починал в 1385 година) проповядват пришествието на очаквания ал-Каим-махди в качеството на тълкувател на скрития и истински смисъл на Корана.

Тук ще се наложи да хвърлим поглед и върху термина ал-Гайба (отсъствие, невидимо съществуване), който в шиитската догматика означава „скритото състояние“ на имама. Представата за „скрития“ имам и неговото завръщане се зародила в средата на привържениците на рода на Али, които не вярвали в смъртта на своя имам и твърдели, че той се крие някъде и ще се появи като махди, за да възстанови справедливостта на земята. По-късно учението за „скрития“ имам било възприето от различни шиитски общини, както крайни (в това число исмаилитите), така също и умерени (в частност имамитите). Учението за „скритото състояние“ на имама станало актуално за шиитите след 874 година,когато „изчезнал“ техния последен дванадесети имам и започнал периода на така нареченото „малко укриване“ (ал-гайба ас-салира).

В 874 година Хасан-ал-Аскари, почитан между шиитите като единадесети имам, починал в Самарра, тогавашната столица на халифата, на 28 години. Независимо от своята младост имам Хасан ал-Аскари вече бил хвърлян в затвора, тъй като със самото си съществуване представлявал опасност за управляващата династия на халифите Абасиди. Смята се, че той, както и мнозина други от неговите предци от рода на Али, бил отровен по нареждане на властите. Имамът имал петгодишен син Мохамед. Съгласно шиитското предание, скоро след неочакваната смърт на неговия баща, Мохамед, преследван от воините на халифа, „изчезнал“ (ал-гайба) от хорските очи.

Периодът на „укриване“ на имама трябва да завърши с появата на очаквания махди, който ще възстанови потъпканите права на потомците на пророка Мохамед, тоест ще върне властта на нейните законни притежатели – Алидите. Съгласно шиитското предание, в периода на „укриване“ връзката между „скрития“ имам и шиитската община са осъществявали сафири (пратеници). След смъртта, в 940 година, на четвъртия сафир, завършил периода на “малкото укриване“ и настъпило „голямото укриване“ (ал-гайба ал кабира), което продължава и до днес. Ръководството на шиитската община поели духовни авторитети. Вярата в „скритото съществуване“ на имама и в негово завръщане станала един от главните догмати на ишитите-имамити, свързвайки неразривно техните представи за непрекратяващото се Божествено ръководство на общината с тяхната всекидневна практика[28].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 3*“ →

Ангел Н. Ангелов

III. Направления в исляма – сунити, шиити и хариджити

В тази глава ще се опитаме да разгледаме по-подробно и да посочим отликите между сунити, шиити и хариджити.

1.Сунитите или „Хора на суната и на съгласието в общината“ (Ахл ас-Суна ва-л-Джамаа) са едно от основните течения в исляма.

Първата част от името произлиза от думата суна, примерът на живота на Мохамед като образец и ръководство за цялата мюсюлманска община и за всеки мюсюлманин при решаването на проблемите в живота. Този пример е зафиксиран в хадисите, съобщенията за неговите постъпки и изказвания. Доколкото ислямът признава, че Мохамед непосредствено е общувал с Аллах, то и изказванията му се смятат за боговдъхновени. Затова, заедно с Корана, суната се възприема от мюсюлманите като основа на исляма. Шиитите също почитат суната, но имат свои сборници с хадиси, тъй като смятат, че сунитите са променили в техните сборници всичко онова, което потвърждава особената роля на Али в мюсюлманската община.

Втората част от името – „съгласно мнението на общината“ – отразява втората много важна идея на традиционния ислям – идеята за особената роля на общината при решаването на основните религиозни и обществени проблеми, възникващи пред мюсюлманите. След смъртта на Мохамед животът в общината (ума) трябвало да се гради върху строгото изпълнение на заветите на Корана и суната, чието правилно тълкуване се осигурявало чрез съгласието на общината, представлявана от своите авторитетни учени-богослови (иджма – съгласие). Съгласно мнението на общината политическата и духовната власт трябва да принадлежи на халифа – човек, избиран от общината и най-подходящ, според личните си качества и знания, за претворяване в живота заповедите на Корана. Шиитите смятат, че родството с Мохамед, пророка на Аллах, дава на членовете на рода на Али Божия благодат и само те могат да ръководят мюсюлманите.

Основните формални признаци за принадлежност към Ахл ас-Суна ва-л-Джамаа са: признаване законността на първите четирима халифи (Абу Бакр, Омар, Осман и Али), признаване достоверността на шестте сборника с хадиси (ал-Бухари, Муслим, ат-Тирмизи, Абу Дауд, ан-Насаи и Ибн Маджи) и принадлежността към една от четирите богословско-правни школи (мазхаб) – маликитска, ханафитска, ханбалитска и шафиитска.

Сунитите представляват болшинството от населението на всички страни от ислямския свят, с изключение на Иран и Ирак, където те отстъпват по численост на шиитите[20].

2.Шиити (аш-Шиа – привърженици на; партията на [Али]) е общото название на различни групировки, признаващи Али б. Аби Талиб и неговите потомци за единствено законни наследници и духовни приемници на пророка Мохамед. Тези групи се оформили в хода на борбата за власт в началото на втората половина на VII век и станали ядро на движението, което нарушило първоначалното религиозно единство на мюсюлманската община и по-късно довело до нейното разделяне на две основни части – сунити и шиити. По своето значение този разкол излязъл от рамките на династийното съперничество за власт вътре в халифата, като оказал огромно влияние върху съдбата на ислямския свят.

След убийството на Али неговите привърженици повели борба за връщането на върховната власт (имамата) в „семейството на Пророка“, под което те разбирали изключително Алидите – потомците на Али. Военно-политическите поражения на шиитите (гибелта на Хюсеин, по-малкия син на Али) съдействали за това тяхната дейност да се насочва все повече в областта на религиозните идеи. Шиитската пропаганда помогнала за свалянето на Омейядите, обаче, от плодовете на многогодишната борба се възползвал друг клон на хашимитите – Абасидите. Алидите не прекратили борбата за власт, но тяхното разграничаване от Абасидите стеснило значително тяхната социална база. Освен това и в самото шиитско движение нямало единство. Разногласия и разколи сред тях предизвиквал преди всичко въпроса за предаване правата върху имамата на съответния потомък на Али. Още през VIII век шиитското движение се разпаднало на две основни течения – умерено и крайно. Към умерените шиити се отнасят зайдитите (днес по-голямата част от тях се намират в Северен Йемен) и имамитите (днес те представляват най-многочисления клон на шиитите, над 80% от тях). Тяхното учение е държавно вероизповедание в Иран, а в Ирак те са половината от населението. Освен това имамитски общини има в Ливан, Кувейт, Бахрейн, Йордания, Афганистан и в други страни.

Имамитското вероучение се свежда до пет принципа или основи на вярата (Усул ад-Дин):

1) Учение за единобожието (ат-таухид);

2) Вяра в божествената справедливост (ал-адл);

3) Признаване пророческата мисия на Мохамед и предишните пророци (ан-нубува);

4) Вяра във възкресението на мъртвите, Съдния ден и задгробния живот (ал-маад или ал-кийама) и

5) Учение за имамата.

Първият, третият и четвъртият догмати са общи за шиитите-имамити и за сунитите. В разбирането на божествената справедливост между тях има известни различия, но само учението за имамата, което станало основен догмат на имамитите, се разминава радикално със сунитската доктрина за върховната власт.

В правото шиитите-имамити имат отделна школа (мазхаб). Нейни отличителни особености са допустимостта на временен брак (мута) и „благоразумното скриване на вярата“ (ат-такийа). Те имат свои сборници (Ахбар) с предания (хабар) за думите и делата на Мохамед. Освен всичко това, за тях е характерен култа към мъчениците, за каквито те обявяват всички свои имами и на първо място Хюсеин. Затова поклонничеството до техните гробници (в Неджеф, Кербела и другаде) има голямо значение в тяхната религиозна практика.

Крайното течение било оглавено от онези шиити, които обожествявали имамите от рода на Али и от исмаилитите, чието учение толкова се отдалечило от основните положения на исляма, че фактически се превърнало в нова религия. От своя страна тези клонове се разпаднали на многочислени общини.

През цялата история на исляма шиитите водели с променлив успех борбата за връщане на властта на потомците на Али. Най-енергично водели тази борба зайдитите и исмаилитите, на които се отдало да създадат алидски държави (имамати) в различни краища на мюсюлманския свят (Табаристан, Йемен, Египет).

В сегашно време към шиитското вероучение се придържа абсолютното болшинство от населението на Иран, повече от половината от населението на Ирак, значителна част от мюсюлманите на Ливан, Йемен и Бахрейн, а шиитски общини има почти във всички мюсюлмански страни[21].

3.Хариджитите (ал-Хаваридж – излезлите) са последователи на най-ранната в историята на исляма религиозно-политическа групировка, която се образувала в хода на борбата за власт в халифата между привържениците на Али и Муавия. В битката при Сифин (657 година) Али се съгласил на арбитражен съд, което предизвикало негодувание в неговия лагер. След като се разочаровали от Али като вожд и заявявайки, че „решението принадлежи на Аллах“, 12 хиляди воини напуснали неговия, лагер, който се намирал край Куфа и се преместили край селището Харура, поради което в началото били наричани харурити. Така възникнало хариджитското движение. То е било наречено с това име поради „излизането от Куфа“ на бившите привърженици на Али. В литературата те се споменават и под други имена: ал-мухакима; аннавасиб; аш-шурат, ал-марикун (отстъпници). Впоследствие хариджити наричали всички онези, които се противопоставяли на законния глава на общината.

Те водили въоръжена борба срещу Али, докато той не бил убит в 661 година. С не по-малко ожесточение те се борили и срещу Муавия, увеличавайки списъка на падналите мъченици за вярата, за чието отмъщение призовавали. Хариджитите изработили своя тактика – неочаквани набези с конни отряди, които в случай на опасност бързо отстъпвали към основната база в ал-Батаих – блатиста местност недалеч от Басра.

Обаче, още в началото на втората половина на VII век всред хариджитите се образували няколко групировки, наричани по имената на техните вождове – азракити, ибадити и суфрити. Тяхното съперничество отслабвало хариджитското движение като цяло, всяка от тях водела борбата без да разчита на помощта на останалите. Независимо от това мощните движения на азракити и ибадити държали в постоянно напрежение централната власт. Освен в Ирак и Иран хариджитите развили широка дейност в Арабския полуостров (Хадрамаут, Йемен) и Оман и в Северна Африка, където и днес съществуват общини на ибадитите (в Алжир и Либия). Те имат значителен принос при разработването на въпросите, свързани с идеята за халифата. По въпроса за върховната власт в халифата хариджитите се противопоставяли както на сунитите с техния принцип на изборност на халифа, така също и на шиитите с техните представи за наследственост и святост на имамата. Те признавали изборността на водача на религиозната община, но произхода на кандидата за тях нямал значение. Халифът можел да бъде „роб или свободен, набатей или курейшит“, според мюсюлманския богослов от XII век аш-Шахрастани[22]. Необходимите качества за претендента били: да следва Корана и суната, справедливо да се отнася с хората и да е способен с оръжие в ръка да се противопостави на владетеля-тиранин. Всяка община, според хариджитите, може да си избере свой имам-халиф, както и да го отстрани, ако той се окаже недостоен. По същество суверенната власт, съгласно тяхното учение, принадлежи на мюсюлманската община, а имамът-халиф е неин пълномощник.

Във въпросите на вярата хариджитите били поборници за чистотата на исляма и се отличавали със строго изпълнение на религиозните предписания. Изхождайки от положението, че истинската вяра се определя от действията, те правели извода, че извършилите тежки грехове стават вероотстъпници, с които трябва да се води свещена война (джихад).

Обаче, тяхната нетърпимост към всичките им политически и религиозни противници, както и към другоячемислещите мюсюлмани стеснявала социалната база на движението им[23].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 2*“ →

Ангел Н. Ангелов

II. Първата ислямска държава – халифата

Смъртта на Мохамед изненадала мюсюлманската община. Тя не била подготвена за такова събитие. Въпросът за негов наследник, който да ръководи духовно и политически вярващите не бил обсъждан сериозно. Тази неустановеност довела след малко повече от двадесет години до разцепление в общината (ума). Когато Мохамед заболял, той назначил Абу Бакр да ръководи общите молитви и последният се оказал начело на общината, след смъртта на нейния ръководител. Повечето от мухаджирите начело с Омар, който по-късно станал  вторият халиф, призовали всички да се закълнат във вярност на Абу Бакр, като заместник (халиф) на Мохамед. Абу Бакр, от своя страна, предложил кандидатурите на Омар и Абу Убайда. Тогава ансарите от племето аус се съгласили да дадат клетва за вярност на Абу Бакр и това решило въпроса за приемника на Мохамед (9 юни 632 година). Халифът не бил носител на Божественото откровение, а само повелител на вярващите, който е призван да опази вярата. Според мюсюлманите-сунити първите четирима халифи: Абу Бакр, Омар, Осман и Али са известни като Праведните халифи (ал-хулафа ар-Рашидун) и тяхното управление се смята за Златен век в историята на исляма. Мюсюлманите-шиити смятат първите трима за узурпатори, които са лишили от власт единствения законен, според тях, халиф Али, а харидаситите, напротив изключвали Али, както и Осман и смятали, че халиф може да стане всеки достоен мюсюлманин, дори той да не е арабин и да е роб. В една от следващите глави ще разгледаме подробно въпроса за сунити, шиити и хариджити и какви са отликите между тях. Титлите на халифа били: халифа расул Аллах (замeстник на пратеника на Аллах) и амир ал-муминин (повелител на правоверните).

Според мюсюлманите целият свят се разделял на дар ал-Ислам, дар ас-Сулх и дар ал-Харб[10]. Дар ал-Ислам обозначавало съвкупността от мюсюлманските страни, намиращи се под властта на мюсюлмански владетели, където отношенията напълно се регулират от шариата. Това е територията на исляма.

Дар ас-Сулх (територия на мирния договор) означавало областите, чието население плащало данък на хазната по договор. Извън условията на договора продължавали да действат старите порядки.

Дар ал-Харб (територия на войната) били немюсюлманските страни, извън дар ас-Сулх, които били смятани от мюсюлманските прависти, като намиращи се в състояние на война с мюсюлманите, а отсъствието на военни действия се разглеждало като примирие.

През 633 година Абу Бакр организирал три армии по три хиляди души във всяка. Две от тях навлезли в Йордания, а третата – в югоизточна Палестина и около Газа разбила неголямата войска на местния византийски управител Сергий. След това поражение византийският император Ираклий (610-641) оценил сериозността на ситуацията и започнал да събира голяма армия. Двете войски, византийската и ислямската, се срещнали през юли 634 година при Аджнадайн, на около петдесет километра югозападно от Иерусалим и византийците били напълно разбити. Остатъците от тяхната войска намерили спасение зад стените на Иерусалим, но останалите селища в областта капитулирали едно след друго.

Скоро след тази победа халиф Абу Бакр починал през август и бил погребан редом с Мохамед в джамията на Медина. На смъртния си одър Абу Бакр назначил за свой приемник Омар[11].

Година по-късно, през март 635 година, арабите обсадили Дамаск, който капитулирал след шест месеца. В хода на тази капитулация  бил решен въпросът за отношението към немюсюлманското население на завоюваните територии. Бил сключен договор с жителите на Дамаск, християни и юдеи, който станал прецедент за разрешаването на  подобни ситуации в различните страни, а именно на капитулиралите без сражение се съхранявал живота, имуществото и местата за богослужение и им се гарантирало покровителство срещу плащането на данък.

С енергични усилия император Ираклий събрал около осемдесет хилядна армия от различни райони на империята и през август 636 година на река Ярмук, южно от Тивериадското (Галилейското) езеро, се състояла ожесточена битка, която продължила няколко дена и в която византийците били напълно разбити. Император Ираклий отчаян се завърнал в Константинопол , а съдбата на Сирия била решена и нейните градове един след друг преминавали в ръцете на мюсюлманите без съпротива.

Иерусалим бил обсаден и скоро след това неговият управител патриарх Софроний, назначен от император Ираклий, капитулирал. Християните приели покровителството на халифа и извършвали своите богослужения срещу заплащането на данък. Омар се въздържал от извършването на молитва в храма на Гроба Господен и тази християнска светиня не била превърната в джамия. Той посетил мястото на разрушения Иерусалимски храм, където Мохамед, пророка на Аллах, извършил Нощното пътешествие (ал-Исра) и наредил да започне строителството на джамия, която по-късно била неречена джамията на Омар. Тя не бива да се смесва с Куполът на Скалата (Куббат ас-Сахра), построена при халиф Абдал-Малик (685-705), която някои изследователи погрешно наричат джамията на Омар.

Скоро след смъртта на Мохамед шахиншах на Иран станал 16-годишния Йездигерд III (убит в 651 година). Иран по това време включвал Ирак и все още бил една от най-могъщите държави. Новият владетел, независимо, че бил твърде млад, организирал голяма армия под командването на пълководеца от знатен аристократичен род Рустам.

През 637 година край Кадисия се състояла битка между армията на сасанидски Иран и войската на мюсюлманите. Персите били разбити, Рустам загинал, а отстъпващата армия изоставила имперския щандарт, свещеното знаме на династията на Сасанидите. Ирак бил завладян от мюсюлманите.

Както споменахме по-горе при халифа Омар, в 639 година бил приет новия мюсюлмански лунен календар от дванадесет лунни месеци. За негово начало била приета датата 16 юли 622 година – първия ден от първия месец на годината на преселението (хиджра) от Мека в Медина.

В края на 639 година пълководецът Амр ибн ал-Ас преминал от Палестина в Египет, след което в средата на 640 година разбил византийците при Хелиополис (на няколко километра североизточно от днешно Кайро). Осъзнавайки опасността александрийският патриарх  Кир започнал мирни преговори и поискал мнението на император Ираклий по този въпрос, но в отговор получил обвиненията на императора в пораженчество и предателство. Скоро след това, през февруари 641 година Ираклий починал, а неговият син и приемник Константин III го последвал след четири месеца. На престола се възкачил 11-годишният Констанс II (641-668), син на Константин III. Всичко това попречило на Византия  да организира успешна съпротива срещу настъплението на мюсюлманите. Патриарх Кир подписал договор с Амр ибн ал-Ас през ноември 641 година, според който византийците се задължавали да напуснат Египет в срок от единадесет месеца. Местните християни и юдеи получили същите права, които по-рано били предоставени на „хората на Писанието“ (ахл ал-Китаб) в Сирия, Палестина и Ирак. Така завършило византийското владичество в Египет.

Персите били победени вече при Кадисия (Ирак) в 637 година, а три години по-късно в битката при Нехавенд (в Западен Ирак) Сасанидите претърпели окончателно поражение и Иран, с изключение на няколко източни провинции, капитулирал. Шахиншахът Иездигерд III избягал на Изток. Остатъка от живота си той прекарал като изгнаник, придружен от малка група верни привърженици и бил убит от местен жител в Мерв (днешен Туркменистан) в 651 година.

През същата година мюсюлманите завладели град Мосул в Северен Ирак и достигнали до Двин, главния град на Армения.

Халифът Омар се завърнал от поклонничество в Мека, каквото той извършвал всяка година и малко след това, на 3 ноември 644 година, бил ранен в джамията на Медина от един роб персиец. На 7 ноември халифът починал от раните си, като на смъртния си одър назначил съвет (шура) от шестима измежду най-старите сподвижници на Мохамед за избор на нов халиф[12]. За такъв бил избран Осман ибн Афан (644-656). Той бил богат търговец и приел исляма още в началото на проповедта на Мохамед. Осман се оженил за дъщерята на пророка на Аллах, Рукайя, още в 610 година, а след нейната смърт в 624 година негова жена станала Ум Кулсум, друга от дъщерите на Мохамед, която починала nпрез 631 година. Заедно с жена си Рукайя  той възглавил преселването на част от мюсюлманите в Етиопия през 615 година, а в 623 година бил вече в Медина. Преди избирането си за халиф Осман никога не играел активна роля  във военните походи и в политиката.

По време на неговото управление завършило завоюването на Иран  и се затвърдило положението на мюсюлманите в Кавказ (Армения и Грузия) и в Тунис. По инициатива на Осман бил утвърден каноничния писмен текст на Корана, а всички останали списъци били изгорени, за да няма различия и спорове. След това Коранът бил изпратен за преписване в по-големите градове – Мека, Дамаск, Куфа и Басра, а оттам бил разпространяван по всички области на халифата.

В отделна глава ще разгледаме как е бил оформен този писмен текст, от колко глави и стихове се състои Коранът, кои са официалните печатни издания и някои други сведения.

В последните години от управлението на Осман за пръв път възникнала опозиция на халифа. Най-сериозни били обвиненията в семейственост. На редица важни постове той назначавал свои близки и роднини, каквито били наместниците на Басра и Куфа. Обогатяването на халифа и неговите близки предизвиквало също така упреците на аскетично настроената част от мюсюлманите, които го обвинявали в отстъпление от начина на живот на Мохамед и двамата първи халифи.

В началото на май 656 година в Медина от Куфа, Басра и Египет пристигнали въоръжени групи, общо около петстотин души, които се разположили на лагер край вратите на града. Даже след убийството на Омар нямало необходимост от лична охрана на халифа и в Медина липсвала войска. Армията била съсредоточена в провинцията и по границите на халифата. Осман обещал на метежниците да смени своите протежета, но същевременно писал на египетския наместник, след завръщането им, да екзекутира бунтовниците. Това писмо било прехванато и метежниците поискали халифът доброволно да се откаже от властта. След като дворецът му бил под обсада в продължение на десет седмици се разнесъл слух, че в помощ на Осман пристигат войски от Дамаск (Сирия), където наместник бил неговият родственик Муавия, от рода Омейя. Тогава, на 17 юни, недоволните нахлули в двореца и убили халифа. Според преданието неговата кръв опръскала лежащия пред него Коран[13].Такъв Коран е имало в Самарканд (днес се намира в Музея по история на Узбекистан в Ташкент). Найла, жената на Осман, се опитвала да го защити и се лишила от част от пръстите си. Тя изпратила отсечените пръсти, заедно с окървавената риза на халифа, на братовчед си Муавия, в Сирия, с молба за помощ. Смъртта на Осман предизвикала дългогодишна междуособна война в халифата и разцепление в мюсюлманската община (ума).

Осем дни след смъртта на халифа Осман, за халиф бил избран и провъзгласен Али ибн Абу Талиб. Той дал съгласието си при условие, че го признаят сподвижниците на пророка на Аллах, Талха ибн Убайдулах и Зубайр ибн ал-Авам. Те се съгласили да го признаят, но по-късно заявили, че са направили това под натиска на привържениците на Али. Въпреки молбите на мнозина видни мюсюлмани, между които били Талха и Зубайр, да започне издирване на убийците на Осман, Али отказал да стори това. Талха и Зубайр напуснали Али, към тях се присъединила и Айша, любимата жена на Мохамед и техният отряд се отправил към Басра. През декември 656 година край този град се състояла „Камилската битка“ (ал-Джамал) между войската на Али и неговите противници. Тя е наречена така, защото Айша седяла върху камила. Али победил, но и от двете страни имало много жертви. Талха и Зубайр били убити, а Айша била изпратена под конвой в Медина, където починала в 678 година. Така за пръв път мюсюлмани влезли в сражение с мюсюлмани. Завръщайки се в Куфа, която станала новата столица на халифата, Али решил да отстрани Муавия от поста наместник на Сирия поради това, че последният отказал да му даде клетва за вярност. От своя страна Муавия също не стоял със скръстени ръце. След смъртта на Осман, той станал глава на рода Омейя и смятал, че той трябва да бъде халиф. Муавия бил наместник на Сирия почти двадесет години и през това време създал голяма и лоялна към него армия. Той сключил мир с византийците срещу плащането на данък от тяхна страна и така можел да разполага с войската  си по всяко време.

През пролетта на 657 година Али се насочил през Ирак на северозапад и се сблъскал с армията на Муавия на границата със Сирия, край Сифин (руините на римска крепост на южния бряг на Ефрат, около днешния град Рака в Сирия). Когато всички опити да сключи мир с Муавия пропаднали Али се решил на крайна мярка и се приготвил за бой. На 8 август 657 година започнало сражение, което било много ожесточено. Когато победата започнала да се скланя към Али, воините от армията на Муавия вдигнали на копията си листа с текста на Корана. Решено било да се прибегне до арбитражен съд. Така сражението завършило без победител.

За съдии били определени Амр ибн ал-Ас от страна на Муавия и Абу Муса ал-Ашари от страна на Али, които се установили в Думат ал-Джандал за изработването на съвместно решение. Това станало в началото на 658 година, седем месеца след битката при Сифин. Тъй като сроковете за обсъждане не били определени, делото се проточило. По време на примирието двете армии се завърнали в своите бази – съответно в Дамаск и Куфа. В същото време съдът в Думат ал-Джандал (днес Ел-Джауф в северната част на Саудитска Арабия, но някои мюсюлмански учени смятат, че той се е състоял в Азрух, северозападно от град Маан в днешна Йордания) взел куриозно решение. Абу Муса съобщил мнението на съдиите, че нито Али, нито Муавия са достойни да бъдат халифи и трябва да бъдат проведени избори за нов халиф. След него станал Амр и казал, че според него високият сан трябва да получи Муавия. Присъстващите били шокирани, но Муавия въз основа на решението на съдиите поискал клетва за вярност. Още от самото начало позицията на Али била губеща, Муавия не бил халиф и не можел да изгуби титлата, той бил метежник, който успял да се приравни по статус с действащия и признат халиф.

Междувременно, още преди решението на съда, от Али се отделили онези, които не били съгласни с арбитража. Дванадесет хиляди воини напуснали лагера край Куфа и се установили в селището Харура. Те били наречени хариджити (излезлите, отделилите се). Техният лозунг бил „Само Аллах има правото да съди“.

Али не признал решението на съда за законно. Той призовал хариджитите да се завърнат и да му помогнат да възстанови справедливостта. След дълги преговори част от тях се върнали, друга част се пръснала из Ирак, а най-непримиримите се противопоставили на Али с оръжие в ръка и били разбити от него в сражение на 17 юли 658 година.

В течение на следващите две години, в 658-660 година, отрядите на Муавия извършвали набези върху съседните на Сирия и Египет владения на Али, а в 660 година Муавия се провъзгласил за халиф и приел клетва за вярност от сирийци и египтяни. На Али останали верни Ирак и Иран. През януари 661 година, на излизане от джамията в Куфа, той бил ранен тежко от един хариджит и след два дена починал. Али бил погребан на десетина километра западно от Куфа, там, където по-късно възникнал град Неджеф. Това място станало една от най-почитаните светини за мюсюлманите-шиити[14]. Али бил четвъртия, последния от Праведните халифи (ал-хулафа ар-Рашидун).

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 1*“ →