Ангел Н. Ангелов

XII. Отношение на исляма към света и към човека

В тази глава ще се опитаме да хвърлим един кратък поглед и да видим какво е отношението на исляма към просветата и науката, към жената, към труда, към брака и семейството, към търговията и финансите, какви са забраните на шариата и така нататък или всъщност какво е отношението на исляма към света и към човека.

1. Предписания на шариата, отнасящи се до брака и семейството.

Бракът (акд) се определя от шариата като сключване на договор, според който жената престава да бъде чужда, „забранена“ за мъжа, с който встъпва в брачен съюз. Обаче, само съгласието на мъжа и жената не е достатъчно за бракосъчетанието. Както за постоянен, така също и за временен брак трябва да се прочете формулата за бракосъчетание и да се сключи брачен договор. Тази формула четат както женихът, така също и невестата или техни доверени лица, които могат да бъдат мъже или жени. До сключването на брачен договор на жениха и невестата се забранява да се виждат помежду си, даже тайно. По принцип формулата при сключване на брак се чете на арабски език, първо от невестата и след това от жениха. Четенето на формулата от доверени лица става, като първо я произнася довереното лице на невестата, а след това -довереното лице на жениха. Временният брак, който се практикува от мюсюлманите-шиити, се осъществява в същата форма, но с посочване срока на брачния договор.

За сключване на брачния договор шариата изисква спазването на следните четири условия:

1) Формулата за бракосъчетаване трябва да бъде произнесена на правилен арабски език. Само като изключение (ако арабски език не знаят нито женихът, нито невестата, нито техните доверени лица) се допуска нейното произнасяне на друг език;

2) Произнасящите формулата (женихът, невестата или техните доверени лица) трябва да бъдат пълнолетни и със здрав разсъдък;

3) При произнасяне на формулата е необходимо да се споменат имената на невестата и жениха, за да не получи последния, неочаквано, друга невеста;

4) Женихът и невестата трябва да желаят този брак и да не са принудени за него. В шариата има особено правило, според което пълнолетна девойка трябва да получи разрешение  за брак от баща си или от дядо си по баща. Разрешение от майката и брата не се изисква.

Според шариата причина за разтрогване на брака могат да бъдат седем вида пороци и недостатъци (физически и умствени) у жените. Към тях се отнасят лудост, слепота, проказа, безсилие, парализа, афза (свързване на пикочния канал с менструалния) и такова устройство на половия орган на жената, което прави невъзможно половото сношение.

Жената също може да поиска развод, ако разбере след женитбата, че мъжът ѝ е ненормален или страда от полово безсилие, или е кастриран, или има болест, която прави невъзможна половата близост. Мъж или жена, които имат посочените физически или умствени недостатъци се разделят със съпрузите (съпругите) си без оформяне на развода (талак). Отчитайки етичните норми и психологичните фактори, шариата изисква разводите поради физически и умствени недостатъци да не се афишират. По законите на шариата мъжът има право да наказва жена си за непокорство, обаче, той няма права върху нейния махр (имущество, което мъжът предава на жената при сключване на равноправен брак – завадж), който е нейна собственост.

Временният брак е форма на брака, която е съществувала в ранния ислям и след това е била отхвърлена от правоверния сунизъм. Той няма широко разпространение даже при шиитите, у които се е съхранил. Обикновено такъв брачен договор сключват възрастна жена и старец, за да се грижат един за друг.

Пророкът на Аллах е казал: „Не се женете заради привлекателна външност, защото красотата може да бъде причина за нравствен упадък. Не се женете заради богатство, защото то може да стане причина за непослушание. Женете се в името на религиозното благочестие“ (хадис на ат-Тирмизи)[36].

2. Ислямът и жената

Всяка заповед в Корана, която касае мюсюлманите, се отнася еднакво както за мъжете, така и за жените. Те имат еднакви религиозни задължения и ще бъдат съдени един ден по едни и същи критерии.

Ислямът предоставя на мъжете правото на „превъзходство“ над жените само в определени, твърде ограничени аспекти. Мъжете, например, превъзхождат жените „със степента на своето достойнство“ (Коран 2:228), когато става дума за издръжката на семейството или за разтрогването на брака. Бракоразводните съглашения и законите за наследяване на имуществото в много ислямски страни се приемат, като се отчита материалната отговорност на мъжете.

Мюсюлманките имат право на осигурен живот и мъжете нямат право да ги принуждават да печелят пари като работят. Обаче, заедно с това никой няма право да забрани на жена си да работи, ако тя желае това, при условие, че тази работа е приемлива и достойна. Даже, ако жената се окаже по-богата от своя мъж, той е длъжен да я издържа без да разчита на помощ от нейна страна.

Пророкът Мохамед винаги е бил внимателен към нещастните жени, изнемогващи от непосилен труд: „Аллах, без съмнение, няма да остави безнаказан и най-малкия грях и в Съдния ден даже обида причинена от мъж на жена ще бъде наказана!“ (хадис на Муслим).

Всяка жена, която работи за да увеличи семейния доход има право на достойно заплащане и условия на труд. Ислямът не разглежда мъжете и жените като „едно и също“. Мъжете трябва да бъдат снизходителни и да защитават жените, тъй като те прекарват бременност, раждане, кърмене на младенците и така нататък[37].

Обикновено мюсюлманските жени покриват главите си с шал или кърпа и скриват ръцете и краката си с дълги одежди в пълно съответствие с изискванията: „О, Асма – казал пророкът Мохамед на по-малката сестра на една от жените си, – когато девойката достига полова зрелост, тя не бива да показва своето тяло, освен това и това“. И той посочил нейното лице и дланите на ръцете ѝ.

3. Ислямът, просветата и науката

В исляма образованието било няколко степени. Началната степен се наричала „куттаб“, това било първоначално училище, където децата се обучавали на азбуката и Корана. За помещение използвали стая или двора на някое обществено здание. В средните векове терминът „куттаб“ се е използвал в повечето ислямски страни, а днес главно на Арабския полуостров, в Египет и Тунис.

„Мактаб“ (място, където пишат; начално училище) се употребява като синоним на куттаб. През XVIII-XX век думата мактаб се употребявала най-често в Османската империя, Поволжието, Крим и Средна Азия, докато в арабските страни я заменяли с куттаб.

Мадраса или медресе (място, където се учат) е учебно заведение от втора степен. Най-ранните известия за медресе в страните, където е разпространен исляма се отнасят към Х век, териториално – към Хорасан (Иран) и Маверанахр (Средна Азия). От XI век нататък медресето станало основен тип учебно заведение. Дотогава обучението било слабо организирано и ставало в масджид (джамиите), в частни домове, а също така в ханове, библиотеки и болници. Медресетата се учредявали  и съществували за сметка на вакъф (имущество на частни лица, предавано за благотворителни цели). В медресето, на преподавателите и другите служители се изплащали заплати, учащите се получавали учебни принадлежности и жилище. Основен и нерядко единствен предмет за изучаване било мюсюлманското право (фикх). Първи били учредени шафиитските медресе, скоро след това – ханафитските и така нататък. По-късно възникнали медресе за преподаване на фикха по два, три или по всичките четири школи (мазхаби), всяка от които била представена с един преподавател (мударрис). Обучението се водело под формата на лекции, изучаването на определени книги и диспути. Програми в медресе нямало, допълнително можело да се изучават коранически дисциплини, арабски език и литература, хадисоведение, богословие, а така също аритметика, медицина и други. По принцип медресето било част от вакъфни учреждения, към него имало и библиотека.

Медресето оказало влияние върху възникването на системата от колежи в Западна Европа през XII век. Знаменити са медресатата Низамийа в Багдад и ал-Азхар в Кайро.

Преподавателят в медресе, мударрисът, обикновено бил специалист по фикха, познавач на етико-правните норми на исляма и на методиката на юриспруденцията. Мударриси наричали също така преподавателите по други предмети (хадисоведение, граматика и така нататък), но тогава трябвало да се уточни тяхната специалност. След възникването на държавните университети терминът мударрис се използва за щатен професор.

Третата образователна степен е университетската. В арабския език думата „джами“ означава петъчна масджид от една страна и учебно заведение от университетски тип – от друга. Джамията служела и за университет, където се преподавали както собствено религиозни, така също и известните, по-късно в Европа, като светски дисциплини. В света на исляма всички науки имали преди всичко духовна основа.

В 970 година Джаухар, фатимидския военачалник, който оглавил строителството на Кайро предната година, започнал строителството на Великата джамия ал-Азхар. Първоначално построена като масджид за новия град, ал-Азхар постепенно се превърнала в крупен център на богословието на ислямския свят, ставайки фактически средище на образованието и науката. Университетът ал-Азхар съществува и днес и в него се преподава вече повече от хиляда години. По-късно при джамиите и на други големи ислямски градове били създадени такива университети [38].

Дамаските халифи (Омейядите, 661-750 година) и техните велможи подобно на предишните вождове на племена били покровители на поезията. В тяхната придворна среда имало жив интерес към арабската древност – към песните, пословиците и преданията. Такъв бил първият етап от възникването и развитието на арабската книжовност. Той обхваща по-малко от сто години и тогава арабската писменост става официална. Били съставени първите сборници с хадиси и първите тафсири (тълкувания на Корана). Обаче, оценката на тази ранна писмена продукция е много трудна, тъй като тя почти изцяло се е разтворила в по-късната литература, напомняйки за себе си само с имена, названия и цитати.

Но истинският подем на арабската литература и наука – разделяне на жанровете, рязко увеличаване количеството на авторите и на съчиненията, огромен размах на дейността по създаване и размножаване на ръкописите – се отнася към багдадския период в историята на халифата, начело с династията на Абасидите (750-1258). Най-важната отличителна черта на ранната абасидска епоха, обаче, била интензивната преводаческа дейност.

В битката при Талас (Средна Азия) през 751 година мюсюлманите разгромили китайската армия и пленили майстори, които познавали технологията за приготвяне на хартията. Новата индустрия се появила в Багдад, откъдето след това се разпространила по целия халифат, достигайки Египет, Мароко и Испания. По този начин отпаднала необходимостта  от приготвянето на по-скъпия и нетраен папирус. Това стимулирало ръста на литературата и давало възможност да се създават евтини книги.

Хартията се появила в Западна Европа през XII век, благодарение на фабриките, основани от арабите в Испания и Сицилия. Европейците не разполагали със свои хартиени фабрики чак до XIV век.

Пред нововъзникналата арабска наука се появила необходимостта да се запознае с достиженията на Древна Гърция и Рим. Първите преводи на медицинските трактати на Хипократ и Гален били направени по поръчка на халифа ал-Мансур (754-775). Около 60-70 години по-късно в 830 (или 832 година) халифът ал-Мамун (813-833), голям ценител на науката, основал в Багдад „Домът на мъдростта“ (Байт ал-Хикма). Той станал център на научни изследвания и в него се срещали учени от всички краища на халифата. „Домът на мъдростта“ имал богата библиотека, преводаческо отделение и астрономическа обсерватория. Основните усилия били насочени към създаването на преводи с високо качество на античните текстове, от гръцки на арабски език. Ръководител на екипа от преводачи бил високобразованият християнин-несторианин Хунайн ибн Исхак (809-873), който сам бил практикуващ лекар с отлична репутация и преподавал гръцки език. По-късно някои по-млади членове на неговото семейство, също така се включили в екипа.

В същото време се засилила интелектуалната активност и в Испания. Само в Кордова имало не по-малко от седемдесет библиотеки. Кордовският (омейядски) халиф ал Хакам II (961-976), сам бидейки високообразован човек и покровител на науката, превърнал Кордова в съперница на Багдад. Той събрал библиотека от четиристотин хиляди книги, издържал и местния университет. Научавайки, че някои бедни семейства нямат средства за обучение на децата си, халифът открил двадесет и седем безплатни начални училища. На Европа били необходими няколко столетия, за да достигне нивото на образование в мюсюлманска Испания през Х век. Западът заимствал от мюсюлманите, също така, организацията и работата на библиотеките, класификацията, каталозите, библиографиите, речниците енциклопедиите, книжарниците и така нататък.

Планомерната работа по превода на научни трудове продължила през цялото първо столетие на абасидското управление (750-850 година). Едва след това започнало критичното осмисляне на науката и знанията на другите цивилизации и книгата се превърнала в главно средство за обмен на идеи. Арабите, в известен смисъл, били ученици на гърците, но всичко възприето от тях, било внимателно преработено, допълнено и разгледано от гледна точка на исляма. Появили се и първите оригинални съчинения на мюсюлмански учени в различните клонове на науката. Тук, поради липса на място, ще се спрем само на някои от най-известните учени и на техните творби.

Прочутият алхимик Джабир ибн Хайян, роден в Тус (Мешхед, Иран), бил първият алхимик сред мюсюлманските учени (по-късно той станал известен в Европа под името Гебер). Макар основните му занимания да били свързани с това, което днес наричаме „алхимия“ (той мечтаел да открие еликсира на живота и „философски камък“, който да превръща простите метали в благородни), неговите наблюдения при проведените лабораторни опити послужили като основа за създаването на нова научна дисциплина – химията. Джабир изобретил множество лабораторни прибори от различен тип, създал метод за дестилация на водата, определил множество алкалоиди, киселини, соли и открил живака. Неговите изследвания са включени в книгите му, от които до нас са достигнали двадесет и две. Починал около 815 година.

Математикът Мохамед ибн Муса ал-Хорезми (роден около 780 година в Хорезм, Средна Азия) работил в „Дома на мъдростта“ в Багдад. Неговата книга на арабски език „Хисаб ал-джабр ва-л-мукабала“ поставила основите на алгебрата. Книгата представлява сборник от правила за решаване на линейни и квадратни уравнения и по елементарна геометрия. След като тя била преведена на латински в Толедо (Испания) от знаменития преводач Жерар от Кремона (около 1114-1187), Европа се запознала с алгебрата, а самата книга била настолно пособие по тази наука чак до XVI век.

Тук, просто ще отворим една скоба за да отбележим, че след като кастилците отвоювали в 1085 година Толедо, там била основана преводаческа школа по инициатива на архиепископ Раймонд I (1126-1152). В нея, в 1143 година, се появил първия латински превод на Корана, направен от англичанина Робърт от Кетон. Най-видният преводач бил, именно Жерар от Кремона, който произхождал от Италия. Когато той починал, неговите ученици направили списък на неговите преводи от арабски, който включвал седемдесет и едно заглавия.

Работата на ал-Хорезми за цифрите (числата) била преведена на латински в XII век от англичанина Аделард от Бат и тези цифри по погрешка били наречени „арабски“, макар самия ал-Хорезми да ги наричал „индийски“, посочвайки техния истински произход. Само след като италианския математик Леонардо Фибоначи (около 1170-1230) публикувал книгата си „Liber Abaci“ в 1202 година, новата аритметична система била приета в Италия и изместила старата и неудобна система с използване буквите на гръцката и латинската азбука. В латинския превод на труда на ал-Хорезми за цифрите неговото собствено име било преобразувано в думата „алгоритъм“ (стар термин, който първоначално означавал в Европа „аритметика“). Починал около 850 година.

Друг математик, Сабит ибн Курах (836-901), ръководел група от преводачи, заедно с които превел голяма част от гръцките математически и астрономически трудове. Те усъвършенствали някои от преводите на Хунайн ибн Исхак от „Дома на мъдростта“ в Багдад, например работите на Евклид и „Алмагест“ на Птолемей. Друго голямо достижение на ибн Курах било подобрения превод на „География“ на Птолемей, който имал, според някои сведения, каталог на географските пунктове с посочване на тяхната ширина и дължина. Освен това ибн Курах написал повече от седемдесет оригинални книги в различни области на науката, като математика, астрономия, медицина, философия и музика.

Абу Бакр Мохамед ар-Рази (около 865-925) е първият виден мюсюлмански медик. В каталога Фихрист, съставен от ан-Надим в 987 година, се изброяват сто и тринадесет главни и двадесет и осем второстепенни трудове на ар-Рази. Неговите главни работи в областта на медицината са първата книга за едрата шарка (този труд бил преведен във Венеция през 1565 година на латински, а след това и на други европейски езици) и 24-томната енциклопедия „ал-Хави“, съставена посмъртно от негови ръкописи (тя била преведена на латински от евреина от Сицилия Фарадж бен Салим в 1279 година). В Европа ар-Рази бил смятан за един от най-великите медици на Изтока. В латинска транскрипция той станал Разес. Сред неговите постижения в медицината са използването на клиничния опит, диагностиката при лечението, описанието на наследствените и очните болести и други. Той открил много нови вещества и създал прозорец от стъкло. Разес пръв започнал да използва спирта за дезинфекция. Любопитно е да се отбележи, че думата алкохол произлиза от арабското име на спирта „ал-кухул“. В своята работа „Книга за тайната на тайните“ той описал технологията за производство и дестилация на природен нефт. Неговите експерименти били описани толкова точно, че всеки друг изследовател би могъл да получи същите резултати следвайки неговите указания.

„Канонът по медицина“ на Авицена (арабски Ибн Сина, починал в 1037 година), преведен на латински от Жерар от Кремона (починал в 1187 година) в XII век е бил основен труд в медицината до края на XVI век. Само през периода 1470-1500 година той претърпял петнадесет издания на латински. Авицена бил и велик философ. Неговата философия изложена в най-крупната енциклопедия, създадена от един човек „Китаб аш-Шифа“ е също така значително достижение на ислямската научна мисъл от края на Х и началото на XI век.

Забележителен астроном бил Мохамед ибн Джабир ал-Батани (около 859-929). Той проверил и усъвършенствал астрономическите изчисления на Птолемей (II век), като за пръв път използвал таблица на синусите. Най-известната от четирите основни книги, написана от него, била „Китаб аз-зидж“ (Книга за астрономическите таблици). Тя съдържала корекции за траекториите на движение на Слънцето и Луната, посочени от Птолемей в неговия труд „Алмагест“. Друго важно постижение на ал-Батани било по-точното изчисляване дължината на слънчевата година (в сравнение с изчисленията на гърците) и изчисляването големината на ъгъла на земната ос (23^˚ 35), образуващ се в плоскостта на въртене на Земята. Неговите изчисления били използвани седем века по-късно, по време на Григорианската  реформа на юлианския календар. Многобройните постижения на този учен, известен сред европейците като Албатегниус били ползвани и прилагани в Европа от бележитите астрономи Коперник (1473-1543), Кеплер (1571-1630), Тихо де Брахе (1546-1601) и Галилей (1564 -1642).

Един от първите ислямски философи бил бележитият учен Абу Юсуф Якуб ибн Исхак ал-Кинди (около 803-873). Голям познавач на трудовете на Аристотел (IV век преди Христа), ал-Кинди се опитвал да съедини неговата логика с основните догми на исляма. Той се интересувал от обширни области на знанието, като аритметика, медицина, музика, фармакология, география, кулинария и други. Освен преводите и коментарите към трудовете на Аристотел на неговото перо се приписват повече от двеста и петдесет трактата по многобройни дисциплини, като от тези съчинения до нас са достигнали твърде малко.

Друг бележит философ бил Абу Наср Мохамед ибн Тархан ал-Фараби (около 870-950). Той произхождал от Средна Азия, но получил образование на медик и преводач при двама християни в Багдад, а по-късно се преместил в Алепо (Сирия), където  живял до смъртта си. Ал-Фараби (известен в Европа като Алфарабиус) продължил работата на ал-Кинди върху развитието на ислямската философия. Неговата книга „Изброяване на науките“ оказала голямо влияние върху системата на образование в Европа и той бил наречен Вторият учител (за първи учител бил смятан Аристотел). Той поставил основите на политическата философия в исляма с книгата си „Съвършеният град“, в която се постарал да съедини и да съгласува възгледите на Платон и Аристотел в рамките на ислямския монотеизъм. Ал-Фараби бил признат авторитет и в областта на математиката и музиката (неговото съчинение „Великата музика“ станало един от източниците за теорията на източната музика) и в някои други области.

Ибн ан-Надим (починал в 995 година), собственик на книжарница в Багдад, съставил анотиран сборник на научни трудове „Фихрист“ (каталог), който съдържал препратки към огромен брой книги, заедно с биографически данни за авторите. Каталогът „Фихрист“, който описвал всякакви публикации от филологията до алхимията, дава представа за разнообразието на тогавашната научна литература. Той представлява истинска енциклопедия на средновековната ислямска култура. Можем да посочим имената на още много учени – географи, историци и филолози (автори на граматики, речници и други), но тъй като не това е целта на нашето изследване, тук ще завършим очерка за отношението на исляма към просветата и науката[39].

4. Ислямът и медицината

Характерно отличие на арабската медицина е стремежът към научен подход при разглеждане на медицинските въпроси. Арабите черпели познания от опита на покорените от тях страни и народи (Сирия, Египет и Иран).

Едни от първите преведени на арабски език били дванадесет книги ог Хипократ, между които „За естеството на човека“, „За въздуха, водите и местата“, „За фрактурите и изкълчванията“ и други. Най-превеждан след Хипократ бил Гален. От неговите трудове били преведени „Изкуството да се лекува“ и пет книги върху анатомията. Не по-малко известен бил Орибазий (326-403), лекар на трима римски императори. По нареждане на император Юлиан той написал медицинска енциклопедия в седемдесет и два тома, която била преведена на арабски. След гръцките лекари най-известни в арабската медицина са индийските автори Спендахар, Шарак, Куолхоман, Атхра и други.

Девети век, със своята предимно преводаческа дейност запазил древната съкровищница на човешката мисъл и открил нови пътища за изучаване на природата и човека.

От началото на Х век започва втората фаза от развитието на арабската медицина – периодът на организация и творчество.

Въпреки, че не са правени дисекции върху човешки трупове, а само върху маймуни, арабската медицина дава по-точно описание на човешката анатомия, отколкото Гален. Авицена с точност описва реакциите на зеницата на окото. Авензоар ни е оставил подробно и точно описание на стомашния рак. Абулкасис, хирург в Кордова (Испания), описва много ясно чернодробните абцеси. Ибн ал-Кахтим твърди, че изолирането на болните предпазва от зараза, а от друга страна, болестта може да се предава чрез дрехите и приборите за хранене. Анафис, друг арабски лекар, описва много точно малкото кръвообращение три века преди Харвей.

Арабите създават своя организация на медицинското обслужване и свое аптечно дело. Медицинското обучение още през IX век е било вече добре организирано. Смятало се, че най-доброто обучение е преподаването пред леглото на болния.

Студентите обикновено били издържани от суми, които везирите и богатите търговци редовно давали за тяхното обучение. Лекциите били изнасяни или в библиотеката, или в двора на болницата. Към всяка болница имало училище и библиотека. Броят на студентите в една болница се движел между петдесет и триста души. Първата обществена болница в ислямския свят била основана в Багдад през 809 година и скоро във всички крупни градове на халифата се появили такива болници. След определения срок от три (а за някои училища и до пет години) кандидатите се явявали на изпит и получавали документ, равностоен на съвременните дипломи. Никой лекар не можел да практикува без такова официално свидетелство. Фармацевтите, също така, трябвало да полагат подобни изпити.

През Х век били открити следните специализирани болнични отделения вътрешно, хирургическо, очно, кожно, за болни от треска (малария), за злополуки и женско отделение. Началото на спешната болнична помощ може да се открие към 970 година в Багдад, където в специално пригодено отделение приемали болни с наранявания. В по-големите градове на халифата били откривани и добре устроени квартални болници. Голяма крачка в развитието на болничното дело било внедряването във всички по-големи болници на така наречения „Дневник на случаите“, в който се вписвали постъпилите за лечение болни и се отбелязвали за всеки болен поотделно оплакванията и откритите клинични признаци. След древния Рим арабите също така отделят аптекарството и освобождават лекарите от задължението сами да приготвят предписаните от тях лекарства.

Арабите притежавали и медицински кодекс, който наричали „Карабадин“, съставен от две части. Първата обхващала всички лекарства, подредени по азбучен ред. Втората част подреждала лекарствата според действието им върху всеки орган на тялото поотделно. Първата част на този кодекс била предназначена за аптекарите, а втората – за лекарите.

Третият период от развитието на арабската медицина се характеризира с разпространение на арабската медицинска мисъл в Западна Европа. Погрешно се твърди от някои автори, че кръстоносците са пренесли арабската медицина в Европа. Знанията всъщност пристигат от мюсюлманска Испания и малко по-късно от Италия чрез много известното медицинско училище в Салерно.

Широка дейност по превеждането на арабски научни трудове ръзгърнал архиепископа на Толедо Раймонд I (1126-1152), който създал школа за преводачи. Между многобройните преводачи се откроява личността на Жерар от Кремона (починал в 1187 година), който прекарал голяма част от живота си в Толедо и превел на латински език седемдесет и една арабски научни книги, от които двадесет и две медицински. Каталунецът Арнолд ди Виланова (1235-1311) познавал еднакво добре арабски и еврейски език. Съставил е прочутият „Салернски кодекс“, съдържащ ценни хигиенни и медицински съвети, които го правят най-добрата и най-известната творба на Салернската медицинска школа. Константин Африкански (роден около 1020 година в Картаген) още много млад заминава за Индия. Там изучава освен редица други науки и медицината. На връщане посещава Етиопия и Египет. Принуден е да избяга в Салерно и оттам се оттегля в манастира Монте Касино, където развива огромна преводаческа дейност и разпространява преведените ръкописи из Западна Европа. Можем да посочим още много имена, но поради липсата на място ще завършим тук с констатацията, че от ръкописите достигнали до нас, могат да се направят следните кратки изводи:

а) въпреки, че анатомията по религиозни причини, била спъвана в своето развитие, хирургическите сведения на Абулкасис и отчаси тези на Авицена остават няколко века единствените известни познания, за европейските лекари, по този въпрос.

б) арабските лекари притежавали голям клиничен опит, който отразявали в подробни и точни описания на различните болести.

в) те провеждали експериментални наблюдения върху животни, за да установят действието на различни лекарствени средства.

г) арабските учени обогатили хербариума на Диоскорид с нови азиатски и африкански лечебни растения.

д) те открили нови начини за приготвяне на лекарства, като използвали дестилацията, тинктурите, различните екстрати, есенциите и други. Прилагали и водолечението.

е) изградили първите истински аптеки и осигурили добро съхраняване на различни лечебни вещества. Контролирали изпълнението на предписанията и създали първия аптекарски кодекс.

ж) арабските болници били съвършено различни от тези на гърците и римляните. Имало специализирани отделения, които се занимавали с определена патология, включително и със спешна медицина. Особено впечатление прави задължителната регистрация на болните и писмените сведения за протичането на болестта.

з) обучението на бъдещите лекари ставало чрез лекции, изнасяни във вътрешния двор на болницата и чрез разисквания до леглото на болния. Студентите се явявали на изпит и получавали документ за право на медицинска практика.

и) арабските медицински книги най-често били написани на хубав, ясен език. Книгата на Авицена „Канон на медицинската наука“  представлява един забележителен коментар на медицинските знания, обогатени с личния опит на автора[40].

Блестящо допълнение на арабската медицина е философската дейност на повечето арабски лекари. Тяхната мисъл достига големи висоти и открива нови възможности за изява на човешкия дух.

Следва…(виж тук).

______________________________________

*Продължение от Съдържание 7, публикация № 1490.

[36]. Литература: Stern G. A., Marriage in Early Islam, L., 1919; Linant de Bellefondes Y., Traitè de droit musulman comparè, v. 1-2, P., 1965.

[37]. Литература: Mernissi F., Women and Islam: An Historical and Theological Enquiry, Oxford, 1991; Сб. Женщина в исламе, М., 2002.

[38]. Makdisi G., Madrasa and University in the Middle Ages, Studia Islamica, vol. XXXII, New-York, 1970.

[39]. Литература: Rosenthal F., Knowledge Triumphant. The Concept of Knowledge in Medieval Islam, Leiden, 1970; Steinschneider M., Die arabischen setzungen aus dem Griechischen, Graz, 1960; Tritton A. S., Materials on Muslim education in the Middle Ages, L., 1957; Golvin L., La mosquèe, ses origines, sa morphologie, ses divers fonctions. Son rôle dans la vie musulmane, P., 1959; Mieli A., La science arabe et son role dans l’èvolution scientifique mondiale, Leide, 1938; Levey M., Early Arabic Pharmacology, Leiden, 1973; Schacht J., E. Bosworth, The Legacy of Islam, Oxford, 1974; Eche Youssef, Les bibliothèques arabes publiques et semi-publiques en Mèsopotamie, en Syrie et en Ègypte au Moyen Âge, Damas, 1967; Corbin H., Histoire de la philosophie islamique, t. I-II, P., 1964-78;  Creswell K. A., A short account of early muslim architecture, L., 1958;  Lèvi-Provencal E., Histoire de l’Espagne musulmane, v. I-III, P., 1950-53; Montgomery Watt W., The influence of Islam on Medieval Europe, Edinburgh, 1972; Карра де Во Б., Арабские георграфы, пер. с франц., Л., 1941; Халидов А. Б., Арабские рукописи и арабская рукописная традиция, М., 1085.

[40]. Литература: Browne E. G., Arabian Medicine, Cambridge, 1921; Levey M., Early Arabic Pharmacology, Leiden, 1973; Бабинов Л., Арабската медицина, С., 1980; Апостолов М., История на медицината, С., 1970.

Изображения: авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023). Източник личния му архив.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ch6