Румен Ваташки

Сливенската епархия е създадена на 28 февруари 1870 година с фермана на султан Абдул Азис за основаването на Българската екзархия. Съгласно чл. 10 от този ферман Екзархията е разделена на 15 епархии, между които е и Сливенският санджак, без Поморие и Несебър, с главен град Сливен, седалище на епархията[1]

Изборът на град Сливен за център на епархията не е случаен, а е продиктуван от факта, че Сливен е сред големите и будни български средища през Възраждането, чиито духовни традиции са съхранени през вековете. Обяснява се и до голяма степен с родолюбивия дух на сливналии и с тяхното активно участие в църковно-народните борби в средата  на XIX-ти век.

На 25 май 1872 година Екзархията назначава новите български митрополити. Между тях е и Сливенският митрополит Серафим. На 28 юни 1872 година турското правителство издава берати за новоназначените български митрополити[2].Преди това Сливенска епархия е управлявана временно от Софийския митрополит Доротей[3].

Поради трудности от църковно-административен характер първият титулярен сливенски митрополит пристига в седалището на епархията си на 3 юни 1873 година[4].Той поставя основите на духовния живот в епархията[5].

В аналите първият сливенски митрополит е известен с голямата си пожертвувателност и родолюбие, особено по време на Априлското въстание[6]. Митрополит Серафим умира на 11 август 1896 година в Сливен [7].

Вторият титулярен сливенски архиерей е дядо Гервасий (1897-1919 година ).По време на неговото управление епархията е предприето голямо храмостроителство. Сред българската църковна общественост дядо Гервасий е известен като голям славянофил. Предава Богу дух на 4 април 1919 година[8].

Иларион Арабаджиев е третият сливенски архиерей. Митрополит Иларион, чиято епархия постоянно е излагана на масирана инославна пропаганда, има голям принос за запазването на православието в своя диоцез.

Роден е в град Севлиево през 1870 година. Светското му име е Григор. След като завършва основното си образование в родното си място, постъпва в богословското училище във Велико Търново, наследник на Духовната семинария в Петропавловския манастир. След успешното му завършване през 1891 година е поканен за учител в Севлиево. Там работи в продължение на три години. След това заминава за Русия, където през 1898 година завършва Киевската духовна академия. След завръщането си в България работи в Казанлъшкото педагогическо училище. Като учител Григор Арабаджиев разгръща активна просветителска дейност. Под негова редакция започва да излиза духовно-литературното списание “Православен мисионер”. Неговата многостранна църковнополезна дейност не остава незабелязана от висшия клир на Българската православна църква. Сливенския митрополит Гервасий го поканва за свой протосингел. На 14 септември 1904 година Григор Арабаджиев е ръкоположен за йеродякон с монашеското име Иларион и назначен за протосингел на Сливенската митрополия. Няколко години учителствува в Софийската духовна семинария, където приема йеромонашеско ръкоположение и по-късно е въведен в архимандритски чин. През 1908 година е назначен за ректор на Цариградската духовна семинария. От 1910 до 1917 година отново заема длъжността протосингел на Сливенската митрополия. Дейността му е оценена по достойнство от Светия Синод на Българската православна църква и на 25 октомври 1917 година Иларион Абаджиев е възведен в епископски сан и назначен за викарен епископ в Сливен. След смъртта на дядо Гервасий, на 11 юни 1922 година епископ Иларион е избран за сливенски митрополит[9]. На 22 юли 1922 година изборът му е утвърден от Светия Синод, а на следващия ден в параклиса на Светия Синод е извършен каноничният избор за сливенски митрополит на Величкият епископ Иларион. На 27 август същата година, след като получава съответния царски указ, митрополит Иларион заминава за епархията си [10].

Митрополит Иларион е отличен с различни награди като признание за голямата му църковна и обществена дейност. Награден е с малкия и големия кръст на дружество “Червен кръст”, с “Орден за граждански заслуги” II степен, с военния орден “Св. Александър II степен, с Кръста на Руския Червен Кръст и с други отличия[11].

Настоящата сграда на Сливенската св. митрополия е дело на дядо Иларион. До 1933 година сградата на митрополията е местена в различни къщи. Това създава известно неудобство за епархийската администрация. През същата година сливенският митрополит Иларион закупува парцел с възможност за строителство на митрополитска сграда, съобразена с нуждите на епархията. В началото на 1934 година плановете на сградата са готови. За строителството на митрополитския дом Светият Синод отпуска заем от 500,000 лева, а от доброволни помощи са набрани още 431,221 лева. През 1935 година Министерството на благоустройството отпуска още 400,000 лева. Строителството на сградата завършва през 1939 година. За жалост митрополит Иларион не успява да дочака окончателното завършване на сградата, тъй като умира на 13 март същата година. Освещаването на новата двуетажна митрополитска сграда е извършено на 16 юли 1939 година[12].

За архиерейското служение на дядо Иларион трябва да изтъкнем голямата му ревност по отношение на православието[13]. Дейността на различните чужди пропаганди в епархията му е смущавала духа на този ревностен български митрополит, който, обзет от апостолска ревност кръстосва епархията си надлъж и нашир, за да запази повереното му стадо[14].

Още през 1904 година, като млад клирик на Българската православна църква Иларион Арабаджиев се противопоставя решително на опитите на униатите да се установят в Сливен и да развият прозелитична дейност в града.

Униатските идеи в Сливен вероятно намират привърженици преди провъзгласяването на акта на българската уния от 18 декември 1860 година. Самото униатско движение сред българите в Цариград в някаква степен също намира отзвук в Сливен. То е следствие на цялостното национално и духовно пробуждане на българите. Още повече, че сливналии участвуват и в самото провъзгласяване на унията в Цариград. Много дейно участие в униатското движение взимат двама сливналии – д-р Миркович и хаджи Мина Пашов. Те участват в българската делегация начело с Драган Цанков, която посещава католическия архиепископ Павел Брунони в Цариград. Д-р Миркович и Драган Цанков поднасят на монсеньор Брунони написаното на френски език заявление за приемане на унията. Един от дейните привърженици на унията е и сливналията поп Станчо, чиято дъщеря е омъжена за Драган Цанков.

Унията с Римокатолическата църква намира привърженици и в град Сливен. По-видни представители на униатското движение в Сливен са Анастас хаджи Добрев, Христо Самсаров, П. Генов и други. Разбира се, увлечението им е по-скоро политическо, отколкото чисто религиозно [15].

Католическата енория в Сливен води началото си от 1904 година, когато отците успенци закупуват една къща в града. Впоследствие къщата е приспособена за храм, посветен на св. апостол Петър. През същата година за католически енорийски свещеник в град Сливен е назначен отец Герман Рейдон, успенец, и отец Иван Тодоров.

Може да се каже, че като цяло унията в град Сливен не е имала успехи въпреки големите надежди, които католическата пропаганда възлага на нея. Твърде показателно в това отношение е, че отците успенци превръщат града в средище на католическия “Добър печат”. В град Сливен излиза първото католическо списание в България “Поклонник”. Най-деен в издателската дейност е отец Герман Рейдон. От Сливен води началото си и месечното католическо списание “Вяра и наука”[16].

През 1904 година католическата пропаганда в Сливен начело с бившия православен свещеник Иван Тодоров работи много активно.Оказва се,че същият е зет на Г. Ст. Бунтовников, учител в Софийската духовна семинария.

На проведения в Сливен митинг срещу дейността на католическата пропаганда Г. Бунтовников отказва да защити православието и да се противопостави на католическата пропаганда в града. Съществуват донесения, че материално подкрепя своя зет, както и предположения за оказана морална подкрепа на Иван Тодоров.

Иеромонах Иларион застава решително срещу чуждата пропаганда, но неговите усилия не дават нужните резултати. Затова настоява пред г-н Костов, секретар на Светия Синод, от МВРИ да вземат по-строги мерки срещу католическата пропаганда в княжеството и особено в град Сливен.

Отец Иларион и Негово Високопреосвещенство сливенският митрополит Гервасий дават парични помощи на лица, попаднали под влияние на католическата пропаганда, за да ги запазят в православната вяра. „Но те не са един или двама, че да удовлетворим всички[17]”. Благотворителните дружества в града са няколко, но не развиват никаква дейност. Населението е бедно.

Преди Великден иеромонах Иларион написва възвание до сливналии, насочено срещу католическата пропаганда и действията на католическите свещеници. Той възнамерява да го изпрати и до Светия Синод.

Става ясно, че католиците  пишат изложение до прокурора и възнамеряват да се оплачат на княза. Въпреки това иеромонах Иларион заема твърда позиция срещу тях и това личи от думите му „Но аз не искам да ги зная, защото излизам в печата с документи и проверени данни”[18].

От кореспонденцията между г-н Костов и йеромонах Иларион се узнава, че след появата на католическата пропаганда в Сливен е създаден комитет, който да се бори с разпространението на римокатолицизма в града. От същия комитет изпращат писмо до г-н Бунтовников, подписано от председателя г-н Дограмаджиев, с което е поканен да държи публично слово на 3 август (неделя) 1903 г. в салона на читалище „Зора” на тема „Преимуществото на православната църква пред римокатолическата с указание гибелните следствия за православието от католическата пропаганда”.

Същия ден обаче Бунтовников е натоварен от Сливенския митрополит Гервасий  да изнесе друго слово в църква и учителят тактично отказва с думите: „Ето защо предложението на почитаемия комитет се явява в случая като такова, което надминава силите ми[19]”.

В създалата се ситуация от комитета настояват владиката да освободи Бунтовников от това задължение в полза на комитета и отново пишат писмо до него. Бунтовников запазва присъствие на духа и това е видно от писмото му.

”В отговор на второто Ви писмо смея да Ви съобщя, че ако Негово Високопреосвещенство Сливенският митрополит г-н г-н Гервасий ме е освободил от поръчката, която собствено аз предложих, то оттук ни най-малко не следва, че почитаемият комитет има нравствено право да ме задължава със свои поръчки, преди да е взел моето съгласие за тяхното изпълнение[20]”. Съвсем тактично на 30 юли Бунтовников заминава за София.

След появата на „Възвание към сливенските граждани” католическите свещеници се оплакват на Софийско-Пловдивския епископ Роберт Менини, който писмено настоява пред прокуратурата при Окръжния съд в Сливен да защити католическите духовници. В противен случай заплашва да търси помощ от царя.

Иеромонах Иларион не крие стратегията си. “Ако разполагам с някоя сума, ще бъда в положение да отнема всички бедни хорица, които са отишли при католическите патери за пари, и щом патерите останат сами, ще бъдат принудени да си отидат от Сливен[21]”. Той работи с голям жар и дори успява да подготви втора брошура, насочена срещу католическата пропаганда в града[22].

На фона на засилващата се униатска пропаганда в Сливенска епархия вече като митрополит, Иларион Арабаджиев води истинска борба за чистотата на православието.

Светият Синод от своя страна следи с особен интерес развитието на католическата пропаганда в Сливенска епархия. За това свидетелства писмо на Светия Синод с входящ № 6703 от 1930 година до Сливенската митрополия, в което се настоява за сведения относно католическите мисии в Малкотърновската, Елховската, Бургаската и Ямболската духовна околии. В отговор на това писмо Сливенската митрополия изготвя подробен доклад от 29 юни 1931 година (вх. № 4565).

Според доклада в Малкотърновска духовна околия освен католическите свещеници, живеещи постоянно в град Малко Търново, католическата пропаганда не разполага със свои агенти в околията. Постоянни нейни сътрудници са униатите Михаил Георгиев от Малко Търново, служител на осигурително дружество “Витоша”, Петко Константинов, секретар-бирник в село Заберново, Г. Мешков, ветеринарен фелдшер в село Граматиково, и други.

В град Малко Търново, където живеят седемдесет униатски семейства, католическата мисия разполага с трима свещеници, от които – двама учители с висше образование, три монахини учителки, един храм и една смесена прогимназия със забавачница. В село Заберново има само едно католическо семейство.

В Елховска духовна околия има няколко селища, населени с униати. В град Каваклий (Тополовград) живеят четиридесет униатски семейства, обслужвани от трима свещеници. Те обаче не разполагат с храм. В село Соуджак (Студена) има тридесет и едно униатски семейства с храм и свещеник. В село Гаджилово (Гранитово) живеят само четири униатски семейства. В споменатото село пропагандата успява да проникне в началото на XX-ти век. През 1901 година отец Тома Пшибилски построява в село Гаджилово къща, която по-късно превръща в молитвен дом. През 1918 година този дом се срутва. Тогава католиците настояват да им се разреши да построят храм, въпреки че Тома Пшибилски дава пред общинското управление в селото честната си свещеническа дума, че няма да се отклони от даденото му от общината позволително за построяване на обикновено жилище. (Препис от това задължително е приложен към доклада за сведение).

В Ямболска духовна околия католическата пропаганда също развива активна дейност. В град Ямбол, където живеят няколко католически семейства от латински и източен обред, има един католически храм с две отделения – западно католическо и католическо от византийски обред. В града католиците издържат училище и пансион с около тридесет и осем момчета и момичета от селата.

В село Довруклий (Правдино) униатските семейства са тридесет и две, с един свещеник и храм, а в село Топузларе живеят три униатски семейства с един свещеник и храм.

В Бургас има четиридесет католически семейства. Те разполагат с два храма, забавачница, основно училище, прогимназия с единадесет учителки, от които пет французойки, една полякиня, една англичанка, една арменка и три българки. В прогимназията учат седемдесет и седем българи, тридесет и шест гърци, десет арменци, пет евреи, двама турци и двама от други народности. Всичко сто тридесет и две деца. Католиците са обслужвани от двама свещеника.

Сливенската света митрополия следи зорко движението и проявите на католическите мисии в епархията, като взема своевременно нужните мерки срещу тях. Често прибягва и до съдействието на административните власти. В това отношение ценна подкрепа на епархийската духовна власт оказва бившият Бургаски окръжен управител Симеон Дончев. Той дава решителен отпор и срещу проникването на Петдесятната църква в Бургас.

В енориите си католическите свещеници извършват требите безплатно, венчават при забранени от Православната църква родства и през непозволено от нея време. По този начин успяват да съблазнят много православни християни в селища, където живеят православни и униати, предимно от по-бедните слоеве на населението. На деца на православни християни католическите мисионери обещават безплатно образование в католическите училища.

Разбира се, има случаи, когато държавата не само че не подкрепя Православната църква в България, а напротив, насърчава чуждите пропаганди в страната. Така западните религиозни мисии у нас имат възможност да засилят дейността си, стават по-дръзки и успяват да разбиват националното единство на българите във време, когато такова единство наистина е съществувало и на което единство се е държало особено много.

За жалост българските правителства рядко се вслушват в постоянните сигнали за неправомерна дейност на западните религиозни мисии. Като че ли нашите управници са склонни да се вслушват повече в гласовете, които ходатайствуват в полза на чуждите религиозни пропаганди, отколкото на защитниците на православието.

Така например православният свещеник в село Гаджилово, Елховско, с рапорт № 18 от 8 март 1931 година прави подробно изложение за посещението на представителя на Дирекцията на изповеданията инспектор Ряпов, изпратен в село Гаджилово във връзка с църковния спор. Вместо да защити законните права на Българската православна църква, той взема страната на католиците, заявявайки на православния свещеник в присъствието на верни, че “Качествеността на нашата църква (има се предвид Българската православна църква) не се състои в нейната численост и че вчера християните може да са били православни, а днес могат да бъдат католици”.

С действията си този висш държавен чиновник насърчава пряко католическата мисия в селото и обръщането на православните в католичество, поставяйки се по този начин в услуга на католическата пропаганда.

За осуетяване домогванията на инославните мисии в Сливенска епархия православното духовенство прави нужното според възможностите си и според средствата, с които разполага. Голяма е борбата в град Малко Търново, където католическите мисионери проявяват голяма активност, а местните православни свещеници работят всеотдайно в желанието си да запазят паството си. За тази цел православните пастири изнасят сказки и беседи, а в града работи и проповедник.

Свещениците, ангажирани пряко в борбата срещу католическите мисии в Сливенска епархия, са подпомагани материално от епархията. Така например през 1930 година на двамата православни свещеници от Малко Търново митрополията в Сливен отпуска финансови средства в размер на триста лева месечно, а на свещениците от селата Гаджилово, Соуджак и Довруклий по сто лева. От 1 април 1931 година месечната им помощ е увеличена на петстотин лева. От 1927 година до 1930 година за ученическите трапезарии в Малко Търново са отпуснати 9,000 лева. Разходите, необходими, за да се противодейства на построяването на католически храм в Малко Търново, възлизат на 4,000 лева.

Помощта за споменатите свещеници обаче се оказва недостатъчна. В същото време зачестяват случаите, когато православни християни прибягват до услугите на униатски свещеници. За да задържат енориашите си, православните духовници извършват требите безплатно – обстоятелство, което неминуемо затруднява свещениците материално.

За да бъде по-ефикасна дейността на православните клирици в районите със смесено население, необходимо условие е те да бъдат осигурени материално. Постигането на това е възможно само със субсидия от Светия Синод или от държавата, тъй като бюджетът на епархийския съвет в Сливен не винаги е имал възможност да осигури нужните средства.

Съвсем основателно се налага мнението, че на свещеници, чиито енории са застрашени от чужди религиозни пропаганди, трябва да се настоява за отпускането на извънредно възнаграждение от държавата, както това е правено за погранични учители и чиновници, таксите за основните треби да се събират във вид на задължителен държавен данък, а свещениците да служат безплатно, като издръжката им се поеме от държавата.

Все пак най-сигурната мярка за ограничаването на католическата пропаганда  в България е създаването на закон за вероизповеданията, който обаче не е приеман, тъй като съществуващото положение е било удобно за българските правителства[23].

Предвид сведенията, които митрополит Иларион дава през 1927 година пред Светия Синод за засилващата се католическа пропаганда в Сливенска епархия, синодалните архиереи му препоръчват да потърси добре подготвено лице, което да назначи за епархийски проповедник, като му възложи мисия против чуждите пропаганди. В случай, че Сливенският митрополит не разполага с подходящи лица, Св. Синод изразява готовност да препоръча такива[24].

От своя страна Сливенска епархия уверява Светия Синод, че разполага с добре подготвени кадри и е в състояние да противодейства на католическата пропаганда. Митрополит Иларион признава обаче, че за воденето на по-успешна борба срещу домогванията на униатите в епархията липсват финансови средства[25].

Заради засилената католическа пропаганда в Сливенска епархия на заседание на архиерейското събрание, проведено на 30 ноември 1933 година, протокол № 12, постъпва предложение за откриване на нова епархия – Бургаско-Дебелтска. На заседанието вземат участие следните епархийски архиереи: Видински Неофит, Пловдивски Максим, Неврокопски Макарий, Търновски Филип, Софийски Стефан, Сливенски Иларион, Доростолски и Червенски Михаил и Врачански Паисий. Поради заболяване от заседанието отсъства само Старозагорският митрополит Павел.

Председателят на събранието Неофит[26] информира присъстващите архиереи, че е посетен от делегация, съставена от видни представители на Бургаски окръг. Членовете на делегацията изразяват пред дядо Неофит настойчивото желание на населението от този край за откриване на Бургаско-Дебелтска епархия. Като причина за това се изтъква, че споменатите области са обект на домогвания на чужди национални и религиозни пропаганди.

Относно развитието на този въпрос от значение е заседанието на Светия Синод, проведено на 12 декември 1933 година (протокол № 21), на което е взето решение да се открие нова епархия – Бургаска, със седалище в Бургас и архиерейско наместничество в град Малко Търново. Като най-сериозен мотив за това решение се изтъква обстоятелството, че в приморските и граничните области съществуват чуждите религиозни мисии. Поради това се търсят по-ефикасни начини за противодействието им. Въпреки взетото решение епархията не е създадена[27].

Иларион Сливенски умира на 13 март 1939 година. На този ден тъжно бият камбаните на градските църкви в Сливен, известявайки за нещастието, което сполетява епархията. За погребението е създаден общоградски комитет, в който влизат Негово Преосвещенство Смоленският епископ Евлогий, кметът и околийският управител на града, представители на просветни и културни организации[28]. На погребението на дядо Иларион трогателна реч произнася Софийският митрополит Стефан[29]. Напуска ни един уважаван български архиерей, чийто достоен живот е пример за подражание.

В духа на цялостното дело на митрополит Иларион Сливенски, чийто ореол на непоколебим страж на православната вяра искам да одухотворя в настоящия си научен доклад, ще си позволя да цитирам една мисъл на Негово Високопреосвещенство нине здравстващия Сливенски митрополит Иоаникий, която в началото на XXI-ви век звучи много актуално. “…Православната вяра е била и си остава великият и негаснещ светилник. Новото в религиозно отношение, което навлиза – секти и отчасти разкол, е опасно, защото погубва душата. Това е най-опасното състояние, човек не чувства своята гибел. Православната вяра дава спокойни мисли, чиста съвест и тишина на душата. Православната вяра облагородява, просветява. Православната вяра е незалязващото слънце за България…”[30].

___________________________________________________________________________

*Публикувано в сборник Девети Светиниколаевски православни образователни четения, Бургас, 2012. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Динков, К. История на Българската църква. С., 1954, с. 86-88.

[2]. Пак там, с. 94.

[3]. Парпулов, Д. Едно архиерейско посещение преди 100 години в Сливен. – Църковен вестник, 1971, бр. 6, с. 4.

[4]. Табаков, С. История на град Сливен. Т. 2, С., 1924, с. 466.

[5]. Янев, В. 120 години Сливенска епархия. “Не се гаси туй, що не гасне”.  – Сливенско дело, 1990, бр. 56, с. 2-3.

[6]. По този въпрос вж. по-подробно Кръстев, А. Сливенския митрополит Серафим и Априлското въстание. (По случай 120 г. от Априлското въстание и 100 г. от смъртта му). – Богословска мисъл, С., 1996, кн. 4. с. 47-50; Иванова, М. Сливенски митрополит Серафим (1889-1896). – Духовна култура, 1990, кн. 4, с. 28-29.

[7]. Иванова, М. Цит. съч., с. 31.

[8]. Цанков, С. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – Годишник на Софийския университет, Богословски факултет (ГСУБФ), Т. XVI, С., 1939, с. 54-55.

[9]. Александров, Н. Петдесет години от смъртта на приснопаметния Сливенски митрополит Иларион (1939-1989). – Духовна култура, 1989, кн. 4, с. 14-18; Цанков, С. Цит. съч., с. 76-77.

[10]. Новият Сливенски митрополит. – Църковен вестник, 1922, бр. 21, с. 1-2; Юбилейна книга…, с. 7-11.

[11]. Юбилейна книга на катедралния храм „Св. Димитър” в гр. Сливен, 1831-1931. С., 1931, с. 10.

[12].Тамахкярова, И. Строежът на новата митрополия. – Сливенско дело. 1992, бр. 96, с. 2.

[13].  Юбилейна книга…, с. 19-20.

[14]. Ибрашимов, Г. Църквата пак е в скръб. – Църковен вестник, 1939, бр. 12, с. 133-134; Цанков, С. Цит. съч. с. 76 – 77.

[15]. Табаков, С. Цит. съч., с. 447-448.

[16]. Елдъров, С. Католиците в България 1878-1989. С., 1994, с. 168.

[17]. Писмо от 28 април 1904 г. на йеромонах Иларион до г-н Костов, секретар на Св. Синод, ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 2.

[18]. ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 3.

[19]. ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 4.

[20]. ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 5.

[21]. ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 6

[22]. Писмото е подписано от йеромонах Иларион. Носи дата 13 май 1904 г. и е адресирано до г-н Костов, секретар на Св. Синод, ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 4-7.

[23].Докладът е подписан от протосингела на Сливенската митрополия архимандрит Амвросий,  ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 100, л. 54-56.

[24]. Заседанието на Св. Синод е от 7 юли 1927 г., протокол № 48, ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 43.

[25]. Заседанието на Св. Синод е от 24 ноември 1927 г., протокол № 74, ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 43.

[26]. Митрополит Неофит (Никола Митев Димитров) е роден през 1868 г. в село Гълъбово, Старозагорско. Първоначално е енорийски свещеник, но след овдовяването му постъпва в духовна семинария. По-късно заминава да учи в Русия, където през 1896 г. успешно завършва Санктпетербургската духовна семинария. През 1900 г. завършва и висшето си богословско образование, след което се завръща в родината си. В 1904 г. е удостоен с архимандритско достойнство, а на 21 юни 1909 г. получава епископска хиротония. През 1914 г. е избран за Видински митрополит. Той е дългогодишен член на Св. Синод и негов наместник-председател. Митрополит Неофит е радетел на умерени преобразования в Църквата. Вж. Цанков, Стефан. Цит. съч., с. 71-73.

[27]. ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 51.

[28]. Ст., К. Рубрика “Писма и дописки. Из живота на епархиите”. Погребението на митрополит Иларион. – Църковен вестник, 1939, бр. 14, с. 165-166.

[29].Стефан, Софийски митрополит. Реч при погребението на блаженопочиналия Сливенски митрополит. – Църковен вестник, 1939, бр. 13, с. 145-146.

[30].Иоаникий, Сливенски митрополит. Приветствия и слова при разни случаи, С., 2000, с. 76.

Използвани извори и литература

Централен държавен архив (ЦДА)

Списък

Ф. 1318 к Патриарх Кирил

Ф. 791 к Св. Синод на Българската православна църква

(Протокoлите от заседанията на Св. Синод)

Писмо от 28 април 1904 г. на иеромонах Иларион до г-н Костов, секретар на Светия Синод.

ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376.

Писмо, подписано от иеромонах Иларион от 13 май 1904 година, адресирано до г-н Костов, секретар на Светия Синод.

ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376.

Заседание на Св. Синод от 7 юли 1927 г., протокол № 48.

ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 43.

Заседание на Св. Синод от 24 ноември 1927 г., протокол № 74.

ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 43.

Заседание на Св. Синод от 12 декември 1933 г., протокол № 21.

ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 51.

Доклад (вх.№ 4565) от 29.06.1931 година на Сливенската св. митрополия, подписан от протосингела на митрополията архимандрит Амвросий.

ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 100.

Периодичен печат

Новият Сливенски митрополит. – Църковен вестник, 1922, бр. 21.

Ибрашимов, Г. Църквата пак е в скръб. – Църковен вестник, 1939, бр. 12.

Ст., К. Рубрика “Писма и дописки. Из живота на епархиите”. Погребението на митрополит Иларион. – Църковен вестник, 1939, бр. 14.

Стефан, Софийски митрополит. Реч при погребението на блажено починалия Сливенски митрополит. – Църковен вестник, 1939, бр. 13.

Янев, В. 120 години Сливенска епархия. “Не се гаси туй, що не гасне”.  – Сливенско дело, 1990, бр. 56.

Тамахкярова, И. Строежът на новата митрополия. – Сливенско дело. 1992, бр. 96.

Литература

Александров, Н. Петдесет години от смъртта на приснопаметния Сливенски митрополит Иларион (1939-1989). – Духовна култура, 1989, кн. 4.

Динков, К. История на Българската църква. С., 1954.

Елдъров, С. Католиците в България 1878-1989. С., 1994.

Иванова, М. Сливенски митрополит Серафим (1889-1896). – Духовна култура, 1990, кн. 4.

Иоаникий, Сливенски митрополит. Приветствия и слова при разни случаи, С., 2000.

Кръстев, А. Сливенския митрополит Серафим и Априлското въстание. (По случай 120 г. от Априлското въстание и 100 г. от смъртта му). – Богословска мисъл, С., 1996, кн. 4.

Табаков, С. История на град Сливен. Т 2, С., 1924.

Цанков, С. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – Годишник на Софийския университет, Богословски факултет (ГСУБФ), Т. XVI, С., 1939.

Юбилейна книга на катедралния храм „Св. Димитър” в гр. Сливен, 1831-1931. С., 1931.

Изображения: Авторът Румен Ваташки и Сливенски митрополит Иларион (1870-1939). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2xS

Христо Темелски

Издаденият след Кримската война султански реформен акт, наречен Хатихумаюн (1856 година) дал на поробените българи основа за легална дейност, ко­ято стимулирала църкобно-народната борба. В продължение на четиринадесет години цариградските бъл­гари били в кипежа на поредица от събития, които бавно, но си­гурно подготвили почвата за извоюването на църковна неза­висимост. Повратен момент била така наречената Великденска акция от 3 април 1860 година, когато в ис­торическата дървена църква „Св. Стефан” епископ Иларион Макариополски символично отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патри­аршия и обявил самостоятелна българска църковна организа­ция. Населението от стотици църковни общини подкрепило Великденската акция на цариградските българи и също отхвърлило властта на Патри­аршията[1].

В тези повратни времена пред­ставителите на „партията” на западняците, упорито търсели съдействието на Западните велики сили за уреждането на българския църковен въпрос чрез Ватикана. Решено било да се уч­реди българска униатска общи­на, оглавявана от архиерей, ръкоположен за целта в Рим. След дълги перипетии за такъв бил определен архимандрит Йосиф Соколски, който по това време случайно се намирал в турската столица. Невярно е твърдението на някои автори, че в Ца­риград го отвела църковната борба и желанието му да стане владика[2]. Кой е наистина архимандрит Йосиф Соколски, как и защо е попаднал в кипежа на готвената уния като я оглавил?

Това са въпроси, на които досега няма задоволителен отговор. Йосиф Соколски имал странна и немного завидна, трудна съд­ба на човек, който цял живот живял и работил на различни ме­ста в поробената си родина и завършил вековният си житейски път в чужбина – в Киево-Печорската лавра с несбъдната мечта, да положи своите кости на родна българска земя – в основания от него Габровски Соколски манастир. Той бил пла­менен родолюбец и активно участвал в бурните възрожденски процеси, въпреки че в някои моменти достигнал до крайности, които имат отрицателен ефект. Обаче направеното от него за род и родина, бурният му и динамичен живот на будна и коло­ритна личност го свързват здраво с народа и той принадлежи на него и на епохата, която го е създала и в която се е изявил[3].

Той бил роден в село Нова махала (днес квартал Априлово на град Габрово), Етърска община, Габровско, между 1765 и 1780 година[4] в семейството на беден въглищар. Мирското му име било Иван Марков и учил в местното килийно училище твърде кратко вре­ме, защото през целия си вековен живот не умеел правилно да пише[5]. След напускането на училището Иван станал овчарче и дълги години пасъл овцете по склоновете на Балкана. От този момент до постригването му за монах съществуват разногласия между отделните автори за въпросния период от живота му. Според мен младият момък е бил хайдутин и се под­визавал из родния си край[6]. Въпреки че липсват точни сведения за хайдутството на Соколски, едно е вярно, че неговата буйна и темпераментна натура получила формиране и закалка във вол­ния живот в планината като народен отмъстител. След бурния и волен живот Иван изчезнал за известно време, за да се появял отново, но вече като духовник с името Йосиф. Относно мястото и времето на замонашването му също съ­ществуват неточности и разногласия. Ст. Станимиров твър­ди, че проверил архивата на Троянския манастир и там нищо не намерил за Соколски[7]. Тр. Стоянов пък предполага, че това е станало или в Троянската обител, или в Св. Гора[8]. Петко Гъбенски го намира през 1802 г. послушник в скита „Св. Никола” край Троянския манастир, при стареца Манасий. Това той докумен­тирал с една преписка, която открил в книгата „Малое повечерие“, собственост на известния Онуфрий Габровски. Приписката е кратка и лаконична: „Йосиф, Свитиниколски послушник, 1802 и старец мой папа Манасия“[9]. В подкрепа на това сведение е и бележката от така наречения Троянски дамаскин от втората поло­вина на XVII-ти век, която гласи: „Знайно да бъде какво прийдохме Рачо и аз, Минчо от Габрово в Троенский манастир на лето 1805 на Свети Григория Богослова и се покалугериха Рачо и Иванчо на месец август 14 ден, и нарекоха име на Рача Рувим, а на Иванча Йосиф, лето 1806, беше ден неделя; начертах аз грешни Мин­чо Станев на тази [книга].”[10]

И така, в самия край на XVIII-ти или в началото на XIX-ти век Иван Марков бил вече послушник в скита „Св. Никола” на Троянския мана­стир при стареца Манасий. Последният бил ученик на извест­ния архимандрит Паисий Величковски и дошъл от Молдавския манастир „Нямцу” след смъртта на учителя си заедно с йеросхимонах Спиридон Габровски, авторът на „История во кратце о народом болгарском и словенском“. Двамата донесли много книги и ръкописи и отворили в скита училище за манастирски послушници, развивайки широка просветна дейност[11]. Тук Йо­сиф Соколски като послушник, а след това и като монах изучил богослужебните книги и строгия монашески живот. Въпреки че бил неук в новобългарското писмо, той знаел много добре църковно-славянски и четял с лекота различни църковни писания, а освен това имал изключителна памет и помнел цели служби и правила наизуст[12].

На 7 януари 1820 година Соколски бил ръкоположен за иеромонах в Тро­янския манастир[13].Кога точно е бил удостоен с архимандритско достойнство, това остава неизяснено. Ст. Станимиров предполага, че през 1830 година. Йосиф Соколски бил член на делега­цията от Троянския манастир, която отишла в Цариград при Вселенския патриарх с молба да направи манастира им став­ропигиален. И тогава той бил посветен от патриарха за архи­мандрит[14]. Предположението на Станимиров обаче е погреш­но и от проучванията, които направихме се установи, че между 1820 и 1824 година Соколски ходил на поклонение в Света гора и именно там го ръкоположили за архимандрит. След това от 1 май 1826 г. до към лятото на 1832 година бил игумен на Калоферския мъжки манастир “Св. Богородица”[15]. След това отново се завърнал в Троянската обител, но за съвсем кратко време. Заед­но с йеромонах Агапий отишли в родния край на архим. Йосиф и отседнали на хълма на Соколската пещера. Според П. Гъбенски те нарекли хълма и скалата “Сокол” поради многото дупки, в които живеели соколи[16].

На това място двамата монаси си направили малка къща от дъски и започнали да изсичат сиалата пред пещерата, защо­то мястото било доста тясно, само около 10 крачки. Така те оформили олтарната апсида, побили в нея цилиндричен камък и поставили престола. Самата църквица съградили също от дъс­ки и през януари 1833 година манастирчето било готово[17]. Понеже турското правителство издавало фермани само за възобновя­ването на стари средновековни манастири, пострадали по вре­ме на османското завладяване на България или през годините на кърджалийските размирици, архим. Йосиф прибягнал до след­ната хитрост. С буен огън обгорил пещерната олтарна апси­да, а в самата пещера, вляво на входа, поставил в ниша грубо издялана каменна икона на св. Богородица с младенеца[18]. По то­зи начин той успял да заблуди турската администрация в Габ­рово, че на това място от по-рано съществувал стар мана­стир, който бил опожарен[19].

Йосиф Соколски не се задоволил само с това, а успял да из­действа и два фермана за новооснования Соколски манастир. Първият носел дата 1 август 1833 година и бил адресиран до Търновския шериатски съдия. В него се нареждало никой да не се меси и да не безпокои попската къща на баира „Сокол“ в Балкана. Монасите в нея имали пълното право да извършват всички религиозни обреди. Вторият ферман бил издаден на 15 август 1833 година и също бил предназначен до Търновския шериатски съ­дия. В него се заповядвало да се спрат произволите при нала­гане на глоби и угнетяване на църквата в местн. „Сокол“ до Габрово[20]. От двата фермана се установява, че те не се отна­сят за строителството на нов манастир или за възобновява­нето на стар, а преди всичко за защитата на вече съществу­ващия от произволите на местната турска администрация и от различни скитащи се разбойнически групи. По този начин архим. Йосиф снабдил манастира с два фермана, подписани лич­но от султан Махмуд II и поставил пред свършен факт турската администрация в Габрово, на която било забранено да се меси в работите на светата обител[21].

Основаният Соколски манастир бил малък и неугледен, затова околното население се притекло на помощ. След събирането на помощи през март 1834 г. започнало строителството на голяма каменна църква, която през август с. г. била готова[22].Освещаването на новооснобания Соколски манастир станало тържествено на Голяма Богородица, 15 август 1834 година от тога­вашния Търновски митрополит Иларион Критски[23].Едновременно със Соколския манастир архим. Йосиф действал по основаването и на девически манастир в самото Габрово. Идеята за такъв манастир била замислена от него още по вре­ме на игуменството му в Калоферския мъжки манастир. За та­зи цел той извикал роднината си Ефросиния Николова от Габрово и я замонашил в един от Калоферските девически манастири. През 1830 година извикал и дъщерята на свещеника от с. Гъбене, Севлиевско – Ефросиния Попниколова, която също била замонашена[24]. През 1834 година двете монахини били извикани от Ка­лофер и настанени в къщата на видния габровски първенец Пе­тър Хаджихристов[25]. Едва през 1836 година започнало закупуването на дворно място за бъдещия девически манастир на левия бряг на р. Янтра, в тогавашния грънчарски квартал[26]. През 1837 година била направена жилищна сграда за монахините, които първо­начално нямали църква, а използвали временен параклис в една от килиите[26a]. През 1842 година била направена още една жилищна сграда и започнали строителството на манастирската църква, която била завършена през 1846 година[27].

Архим. Йосиф Соколски успял да снабди със султански ферман и монахините от Габровския девически манастир. За целта той се обърнал към тогавашния Търновски митрополит Панарет да ходатайства пред Цариградската патриаршия за издава­нето на документа. Султан Махмуд II подписал искания фер­ман през август 1839 година. Той, както и двата фермана на Сокол­ския манастир, не се отнасял за основаването на нов мана­стир, а за защитата на вече съществуващия от произволите на местните власти и от различни скитащи се разбойнически групи[28].

Според някои изследователи идеята за уреждането на богословски училища в България възникнала към средата на XIX-ти век, главно във връзка със засилилата се католическа и проте-стантска пропаганда[29]. Обаче още в началото на 40-те години на XIX-ти век у архимандрит Йосиф Соколски се породило желанието да основе духовно училище с пансион (семинария) в Соколския ма­настир. За това голямо дело били необходими много средства, а било трудно да бъдат събрани от околното на манастира колибарско население, което дало значителни средства при основаването на светата обител. Ето защо Соколски поискал разрешение от Търновския митрополит Атанасий да събира милостиня из цялата епархия. През март 1847 година владиката из­дал специална пантахуса на гръцки език[30].Архимандрит Йосиф не можал да осъществи идеята си за откриване на духовно училище в Соколския манастир, защото средства­та, които събрал, били крайно недостатъчни. Затова той при­бягнал към друго средство – започнал да кани богати и видни българи, живеещи в чужбина, да посетят манастира и съот­ветно да направят дарения[31]. Когато и това не дало резултат, Соколски неизвестно откъде узнал, че Херсонският и Таврически архиепископ Йонокентий изявил желание да придобие където и да било в България място за уреждане на учреждение на руското подворие, и замислил да му продаде основания от него мъжки манастир[32].

Така още през 1848 година архимандрит Йосиф възприел идеята и решил да подчини Соколския манастир на самодържавното руско прави­телство, което от своя страна щяло да открие там духовно училище. Той съзнавал както важността на решението си, така и трудността по осъществяването му. Затова с писмо от 28 април 1848 година замолил Н. Хр. Палаузов, живеещ в Одеса, да му окаже съдействие. Ако всичко се уредяло добре, Соколски обещавал на Палаузов, че ще бъде провъзгласен за първи ктитор на Соколския манастир[33]. По този въпрос архимандрит Йосиф занима­вал и други лица, между които и руския вицеконсул в Пловдив Н. Геров. Съгласно предписание № 107 от 16 юни 1858 година руското правителство наредило на Н. Геров да посети инкогнито Соколския манастир и да даде точни сведения за неговото местоположение, състояние, а също и за основателя му[34]. Н. Геров в докладна записка до руския консул в Одрин Николай Дмитриевич Ступин от 29 август 1858 година предал исканите све­дения. Той съобщил, че в Габрово се носят слухове за желани­ето на Йосиф Соколски да ходатайства за помощ пред руското правителство за уреждане на духовно учебно заведение в Соколския манастир. Според Геров манастирът бил малък и сла­бо известен и не бил подходящ за тази цел. Ако наистина трябвало да се открие духовно училище, то такова можело да бъде устроено в големия и навред известен Рилски манастир. В Бъл­гария имало много манастири като Соколския, разположени край градове и села, и те били използвани като места за извънградска почивка. Руският вицеконсул посочил, че Соколският манастир бил разположен на такова място, че от околните хълмове можело да се наблюдава всякакво движение в манасти­ра, а освен това можел да бъде и обстрелван с оръдия от нас­рещните височини[35].

Архимандрит Йосиф продължил упорито да действа по въпроса за пре­даването на Соколския манастир под руско покровителство. За целта той замолил Н. Геров да му съдейства да отиде в Ру­сия, за да се поклони на светите места в Киев и Москва. Н. Ге­ров уведомил за това руския посланик в Цариград княз Лобанов-Ростовски, но изказал опасения, че вероятно Соколски ще се отклони от пътя си, за да отиде в Петербург и да занимава императора с въпроса за предаването на манастира. Азиатски­ят департамент разрешил на Соколски да отиде в Русия и княз Лобанов-Ростовски съобщил това на Н. Геров, като го замолил да извести архимандрит Йосф[36].

След като понаредил работите в манастира, през ноември 1860 година архимандрит Йосиф Соколски си стегнал багажа и тръгнал за Русия с дякона си Висарион, минавайки през Цариград. В турската столица той обаче бил спечелен от униатските дейци, разчитащи на папската намеса при решаването на църковния въпрос. На 18 декември 1860 година. Соколски участвал като член на българската делегация, която се явила пред Цариградския католически архиепископ Павел Брунони да моли ходатайство­то му пред папата, за да бъде възобновена българската народ­на и каноническа йерархия[37]. През януари 1861 г. в Цариград при­стигнал и Тодор Икономов, който веднага се включил на стра­ната на униатите. В своите спомени той посочва, че чак в на­чалото на февруари 1861 година архимандрит Йосиф Соколски бил избран за глава на униатската българска църковна община. Като нов член на униатското движение Икономов не взел участие в то­зи избор и не знаел защо точно бил избран Соколски. В по-сет­нешни разговори с Драган Цанков той узнал причините. Преди всичко това били простотата и добродушието на архимандрит Йосиф, а също и възможността, както се твърди предубедено, той да бъде играчка в ръцете на другите[38].

В една своя монография униатският свещеник Андрей Славов не приема, че Соколски случайно попаднал в кипежа на унията. Според него архим. Йосиф отдавна симпатизирал на униатството и лично бил доведен на кон от Соколския манастир в Цариград от водачите на униатското движение[39]. Това, как­то вече посочих, не отговаря на историческата правда, но е възможно симпатиите на нашия духовник да са били спечелени в името на бързото решаване на десетилетната битка. След като архим. Йосил Соколски оглавил българската униатска църква в Цариград, започнала трескава дейност за оти­ването му в Рим при папата, който се съгласил да го ръкоположи сам. След необходимата дипломатическа подготовка на 15 март 1861 г. с кораба „Ефрат” на Императорското транспор­тно дружестбо делегацията потеглила за Италия. В нея вли­зали Соколски, дякон Рафаил Попов, Др. Цанков, д-р Г. Миркович и мисионерът Евгений Боре дьо Етиен, главен ръководител (апостолически префект) на католическата мисия в Цариград[40].Българските делегати пристигнали в Рим на 22 март, където били посрещнати с уважение и внимание. Кардинал-префектът на Пропагандата Александър Барнабо представил делегацията на папа Пий IX. Йосиф Соколски прочел кратко слово на български, което Е. Боре превел на френски. В него се казвало: “…Цели векове ние бяхме надъхвани с отровата на гръцката схизма… Свети Отче, ние се връщаме у дома, насърчени от Вашия зов… Ние смирено изразяваме желанието на всички наши братя бъл­гари, обединени около католическата вяра. И ако все още нез­нанието и други пречки спират някои предубедени, Вашата благословия, която ще ни дадете, ще се разпространи и върху тях, надявам се, и ние отново ще дойдем всички, единни като едно стадо с един пастир само. Така да бъде”[41].В Рим Йосиф Соколски проявил известна самостоятелност и се държал дръзко и предизвикателно. В навечерието на ръкоположението му трябвало да се отреже малко коса от теме­то му, за да бъде помазан със свето миро. Той не се съгласил, като заявил, че това противоречи на източно-правосламния обичай. Папата бил определил на българския духовен водач да се даде титлата „Йосиф Соколски, архиепископ, апостолически викарий за българите католици”. Обаче цялата българска делега­ция не била доволна от определението „католици” и Е. Боре уведомил кардинал-префекта Барнабо за това ново затруднение. Папата без възражения приел да се махне нежеланото при­лагателно[42]. Преди ръкоположението трябвало да бъдат пре­ведени на български език молитвите на епископската хиротония и изповядването на вярата (наречена УгЬат VIII), за да можел архим. Йосиф да разбере церемонията и особено клетви­те, които щял да прочете според латинския ритуал – съвмест­но с папата, „но на свещения език на св. Кирил и св. Методий. Г-н Боре трябвало да вложи цялото си умение, за да се справи с усложненията, породени от невежеството, слабата памет и ината на Соколски”[43].

Тържественият обряд на епископската хиротония бил извър­шен на 14 април 1861 година в Сикстинската капела, лично от папа Пий IX. Негови асистенти при ръкоположението били един архиепископ от източния обряд – монсеньор Етиен Мисир, титу­ляр на Иринополис и един латински епископ – монсеньор Людвик-Йожен Рено, епископ на Шартър. На церемонията присъст­вали Неаполитанският крал с кралицата и тяхната свита, два­надесетте кардинали на Пропагандата, ученици от колежа „Св. Атанасий” в Рим, от гръцкия колеж „Рутен”, мехитаристи от Венеция и Виена, базилиани от Полша и други[44]. През цялото време на хиротонията Е. Боре стоял от лявата страна на Соколски, като му помагал и следял отговорите му. Част от ли­тургията била отслужена на църковно-славянски език по изто­чен обряд от новоръкоположения униатски владика Йосиф[45].След ръкоположението папата поканил новия епископ на обяд в частната си библиотека. Тук Соколски повдигнал въпроса за възстановяване на Българската патриаршия. Е. Боре, който от­ново служел за преводач, твърде неохотно превел българското искане. Между другото той споменал следното: „Вие твър­де много направихте за българите като им дадохте архиепископ и ето, че те искат и патриарх. Тази постъпка е ориенталска. Извинете тяхната слабост”. Тогава папата отговорил високо, за да бъде чут от всички кардинали на трапезата: „Един патриарх предполага наличието на архиепископи и епископи под негово ръководство. Изчакайте да се образува паството, за да му дам и пастир. Когато станете 500 000 обединени бъл­гари, тогава ще имате свой патриарх”[46].Вечерта архиепископ Йосиф Соколски бил поканен на трапеза­та на държавния секретар кардинал Антонели и бил поставен да седне срещу кардинал Патриций. Българският духовник отново се държал независимо и отказал да се блажи, понеже в Източноправославната църква било още Велики пости. За да не го обидят му поднесли постни храни, специално приготвени за него[47].

На 15 април 1861 г. архиепископ Йосиф Соколски се завърнал в Цариград и веднага отишъл на посещение на архиепископ Па­вел Брунони. Той яздел хубав бял кон със златни украси, воден от един арменец, чиновник при Високата порта. Следвал го ар­химандрит Макарий, също на кон, а от двете им страни върве­ли богато облечени българи, с дълги бастуни в ръце. Тая тържествена процесия била охранявана от 12 турски жандарми, изпратени от Портата и била ръководена от Др. Цанков и д-р Г. Миркович. Процесията преминала през главната улица на квартал Пера сред тълпи от любопитни граждани, приемайки военни почести от всички полицейски части, които се намира­ли там. Соколски направил посещение и на армено-католическия архиепископ Антони Хасун, на всички турски министри и на дипломатите, акредитирани в турската столица. За да изтъкнел новото си високо йерархическо достойнство, архиепис­коп Йосиф бил облечен в мораво расо и носел голям златен пръ­стен на ръката си[48]. Високата порта не закъсняла да издаде и султански берат на Соколски, в който се казвало, че той се утвърждава в архиепископското си достойнство и занапред ще ръководи всички църковни работи на българите, приели католичеството[49].

Бляскавите и надути церемонии скоро изморили стария Йосиф Соколски. Католиците и арменокатолиците от цял Цариград се изредили да му целуват десницата и да му искат благосло­вията. Т. Икономов посочва, че на дядо Йосиф бил омръзнал то­зи цирк и на своите поклонници той разказвал за волния си жи­вот в Балкана, когато ходел с пищови и ножове в ръце[50]. За да спасели от срам българската униатска община по решение на нейния съвет отдалечили архиепископа от активна дейност като го оставили на спокойствие и до него прибягвали само в крайна необходимост. Т. Икономов бил ръкоположен лично от Соколски за негов дякон под името Йосиф[51].Изолацията от своя страна бързо отегчила Йосиф Соколски и той започнал открито да изразява своето недоволство. Ос­вен това осъзнал и грешката, която извършил и започнал да мисли как да я поправи. Разрешение виждал единствено в бягство от Цариград, но сам не можел да избърши това, тъй като бил под наблюдение, а и вече го познавали много хора. Създаването на българска униатска община начело с архиепископ в момента на засилената църковно-народна борба разтревожило както българските дейци, така и руските прави­телствени среди. Ето защо било решено да бъде „обезглавена” униатската община в Цариград, като отстранят архиепис­коп Йосиф и го отведат в Русия. Руският вицеконсул в Пловдин Н. Геров получил тайно нареждане и заминал за турската сто­лица. Той имал влияние над Соколски от предишните им връзки, но предпочел да остане в сянка, а с прякото отвеждане на архиепископа бил натоварен Петко Рачов Славейков. Работата на пос­ледния била улеснена от обстоятелството, че Соколски бил решен на всичко, само и само да се махне от униатите. Славейков посетил униатския дом като случаен посетител и незабе­лязано извел стария духовник. Двамата се добрали до лятната резиденция на руското посолство в Биюкдере и на 6 юни 1861 година отплавали с руския пощенски параход „Елбурц” за Одеса[52].Бягството на Йосиф Соколски подействало като гръм от яс­но небе върху българската униатска община и ускорило проце­са на разложението ѝ. Унията напуснал архимандрит Макарий с цяла група свещеници, а така също и Т. Икономов – униатският дякон на архиепископ Йосиф[53]. Соколски бил настанен в Киево-Печорската лавра, където живял цели 18 години – чак до смъртта си – 30 септември 1879 година[54].  Така бързо завършила униатската дейност на мастития български възрожденски духовник Йосиф Соколски, ускорявайки без съмнение решаването на българския църковен въпрос.

__________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83

[1]. Вж. Хр. Темелски. Султанският ферман от 27 февруари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. – списание Духовна култура, кн. 8, 1995, с. 19.

[2]. Кирил, Патриарх Български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век, т. I (1859-1865), С., 1962, с. 253, бел. 1 под линия.

[3]. Тази оценка бях направил преди повече от 20 години в студията си “Към въпро­са за живота и дейността на архиепископ Йосиф Соколски”, която беше прие­та за печат в юбилеен сборник, посветен на 1300 години от създаването на българската държава. По вина на тогавашния директор на Синодално издателство този сборник не можа да бъде отпечатан толкова години и накрая беше изгубен.

[4]. П. Гъбенски. Архиепископ Йосиф Соколски като ревнител на българската прос­вета по неиздадени източници. – В: Сб. в чест на Пловдивски митрополит Максим по случай 80 години от раждането му и 60 години от приемане на духовно звание. С., 1931, с. 227; Тр. Стоянов. Габровски Соколски манастир, Габ­рово, 1939, с. 13; Ст. Станимиров. Страница из живота и дейността на архиепископ Йосиф Соколски. – Известия на историческото дружество в София, кн. VI, 1924, с. 92-93.

[5]. Вж. това у Хр. Темелски. Непубликувани и малко известни писма на архиепис­коп Йосиф Соколски. – Църковно- исторически архив, т. II, С., 1986, с. 71.

[6]. Хр. Ив. Христов (Темелски). Манастирите от Великотърновския край като на­ционални книжовно-просветни средища през Възраждането (дисертация). С., 1981, с. 144.

[7]. Ст. Станимиров. Пос. съч., с. 94-95.

[8]. Тр. Стоянов. Пос. съч., с. 13-14.

[9]. П. Гьбенски. Пос. съч., с. 227.

[10]. Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969, с. 223.

[11]. В. Ив. Пандурски. Троянският манастир. Архитектура, изкуство и средище на книжнина и просвета. С., 1968, с. 31.

[12]. Ст. Станимиров. Пос. съч., с. 103-104.

[13]. В. Ив. Пандурски. Пос. съч., с. 33.

[14]. Ст. Станимиров. Пое. съч., с. 105-106.

[15]. Хр. Ив. Христов (Темелски). Пос. съч., с. 144.

[16]. П. Гъбенски. Пос. съч., с. 232, бел. 1 под линия.

[17]. Й. Г. Бакалов. Материали за историята на някои манастири 6 България. – СбНУНК, Кн. 12, 1895, с. 339.

[18]. Иконата е издълбана на плоча с размери 42 х 55 см, дебела 15-16 см и днес се намира на прозореца на южния певник в храма.

[19]. Тр. Стоянов. Пос. съч., с. 9.

[20]. Ст. Станимиров. Материали за историята на Габровските манастири. – Годишник на народния музей за 1922- 1925 г. С., 1926, с. 586-590.

[21]. Хр. Ив. Христов (Темелски). Габровските манастири през Възраждането. – Сп.Исторически преглед, Кн. 1,1983, с. 77.

[22]. Й. Г. Бакалов. Пос. съч., с. 339.

[23]. Й. П. Георгиев. Екскурзия в Габрово. – Периодическо списание на БКД, Кн. 64,1904, с. 750.

[24]. Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски). Габровските манастири…, с. 85.

[25]. Пак там.

[26]. Хр. и П. Гъбенски. Историята на града Габрово и габровските въстания. Габро­во, 1903, с. 18.

[26a]. Пак там.

[27].  Пак там.

[28]. Ст. Станимиров, Материали за историята…, с. 590-592.

[29].Д. Дончев,. Богословските училища у нас до Освобождението. – В: История на образованието и педагогическата мисъл в България. Т. I, С., 1975, с. 290.

[30].   П. Гъбенски. Пос. съч., с. 234-237.

[31]. Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски). Габровските манастири…, с. 80.

[32].  Документи за българската история. Т. I (Архивна Н. Геров, ч. I). С., 1931, с. 65, док. 66.

[33].П. Обрешков. Неизвестна преписка на манастирите Соколски и Рилски с Н. Хр. Палаузов. – СбБАН, Кн. ХХХУ1-2,1941, с. 192.

[34]. Документи за българската история…, с. 64, док. 66.

[35]. Пак там, с. 66, док. 66.

[36]. Пак там, с. 130, док. 135.

[37]. Артър Друл. История на лазаристката мисия в Македония (1839-1939). – Църковноисторически архив, т. II, С., 1986, с. 191.

[38]. Т. Икономов. Мемоари. С., 1973, с. 524.

[39]. Ан. Славов. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски. С., 1930, с. 84.

[40]. А.  Друл. Пос. съч., с. 192.

[41]. Пак там.

[42]. Пак там, с. 193.

[43]. Пак там, с. 192-193.

[44]. Пак там, с. 193.

[45]. Цариградски Вестник, бр. 18 от 29 април 1861 г.

[46]. А. Друл. Пое. съч., с. 193.

[47]. Пак там.

[48]. Кирил, Патриарх Български. Пос. съч., с. 257.

[49]. Цариградски вестник, бр. 24 от 10 юни 1861 г.

[50]. Т. Икономов. Пос. съч., с. 527.

[51].  Пак там, с. 528.

[52]. А. Друл. Пос. съч., с. 193.

[53]. Кирил, Патриарх Български. Пос. съч., с. 269-270.

[54]. Й. П. Георгиев. Архиепископ Йосиф Соколски в Киево-Печорската лавра. – СпБАН, кн. 8, 1914, с. 125.

Изображения:

1. Авторът на статията д-р Христо Темелски, източник Гугъл БГ

2. Архиепископ Йосиф Соколски, източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2u4

Професор ставрофорен иконом Николай Шиваров

Догматическият спор с иконокластите е относно допустимостта на иконите за официална употреба в Църквата и за тяхната полезност. Иконоборците са категорични, че култът към иконите е идолопоклонство и обвиняват църковната иерархия и вярващите в идололатрия и отпадане от истината[1]. Те черпят едностранно, буквалистично и повърхностно аргументи от Св. Писание и изопачават или отхвърлят значението на редица вероучителни изяснения. Противниците на иконите отричат, че Богочовекът би могъл да бъде представян картинно и поставят отново под въпрос църковните вероопределения относно личността на Иисуса Христа и неслитността на двете Му природи[2]. Те желаят св. Евхаристия да остане като единствен образ на Христа[3].

Оживените борби във Византия намират отглас и в България като непосредствен съсед на империята. Българската външна политика по времето на византийския император Лъв III (717-741 г.) обективно му помага. Същото би могло да се каже и за дейното спазване на мирния договор с Византия от страна на Омуртаг. Отдавна се правят заключения като това на Ф. Ив. Успенски: „Мартагон със своето вместване подкрепил иконоборската партия за още 20 години и нанесъл силно поражение над инородните елементи в империята, които се стремят да надмогнат елинизма“[4]. По-специално относно българския поход против Тома, проф. Васильев отбелязва: „В лицето на Тома бил победен главата на православната партия; затова българският владетел оказал не малка услуга на императорите иконоборци въобще, поддържайки за някое време иконоборческата партия”[5].

Наистина, политиката на поддържане даден император в момент на трудности (Юстиниан II, Лъв III, Лъв V) е в полза на укрепване на властта му, независимо от това, че тази политика е резултат на спазване на международен договор и е извикана от вътрешни и външни проблеми. При цитираните две отсъди се забравя и нещо друго. VII Вселенски събор въвежда официално иконопочитанието, но иконоборската партия не изгубва своите позиции, особено в армията. Един от най-жестоките иконоборци, Михаил Лаханодракон, някогашен губернатор на Тракия, е дори меродавен съветник на имп. Константин VI (780-797 г.). Самата столица става враждебна към иконите. Българската държавна политика не е обвързана с дадена византийска партия. Това не означава обаче, че в ханския двор няма поглед към вътрешните борби в Константинопол. Случаи на правилно реагиране показват, че вследствие данни от бегълци, търговци и пр. има възможност да се правят доста правдоподобни оценки на настроенията и силите на партиите и на възможностите на василевсите и на претендентите за престола. Обсадилият Константинопол в 821 г. претендент Тома трудно би могъл да бъде окачествен като иконопочитател. Той наистина е коронясан за император от Антиохийския патриарх Иов, но под давление на халифа Ал Мамун[6]. В Европа към него се присъединяват преселени там павликяни, които не са иконопочитатели. Против него са студийските монаси. Св. Теодор Студит го подозира поради връзките му с арабите[7]. Поради това се прави дори заключение, че въстанието на Тома послужило за сближение на иконопочитателите и иконоборците. В полза на това заключение се привеждат и думите на св. Теодор Студит: „Сега не е време да се възобновяват предишни спорове. Това носи смутове. Сега е време за единомислие“[8]. Сочи се дори, че един иконоборец пише, че иконите са нужни, но единствено за простия народ. Образованите нямат нужда от тях[9]. Затова император Михаил II не се бил обявил изцяло против иконите, но в негово време те били поставяни само нависоко, за да не се извращава църковното учение за иконопочитанието[10].

Приведеното показва ясно, че въстанието на Тома няма религиозен характер и не се води в името на иконопочитанието, а е политическо. Ще бъде погрешно, ако се счете и, че с намесата си Омуртаг спомага за сближение на иконопочитатели с иконоборци във Византия. Цитатът от студийския игумен е от времето на обсадата на Константинопол, когато чрез Тома надвисва чужда опасност — арабска. Приведеното мнение на един иконоборски автор не бива да учудва. Първо, подобна мисъл изразява и св. Иоан Дамаскин — че иконите са за необразованите това, което е книгата за образованите[11]. На Запад, където при франките отначало има съпротива и неразбиране на VII Вселенски събор, постепенно през Средновековието се приемат картините с библейски и други свещени сцени и дори се наричат „Armenbibel“. Второ, изразеното половинчато становище (у св. Иоан Дамаскин е част от комплексно) на един иконоборец, че иконите са само за простия народ, не е следствие от приближение на иконопочитатели и иконоборци. Съществува и течение на умерени иконоборци, което заема подобна почти „неутрална“ позиция. Това течение излиза напред при император Михаил II (820-829 г.) след ликвидиране въстанието на Тома, което безспорно донася известно успокоение на духовете, но все пак иконоборците са на власт, макар и не в остра форма. Забравя се, че Михаил II преследва по-ревностни иконопочитатели като монах Методий Изповедник, сардския епископ Евсевий и други и поставя за патриарх иконоборския водител епископ Антоний[12]. Следователно би могло да се приеме, че като поддържа онези, с които има договор, т. е. иконоборците, и оздравявайки държавата си чрез мира, Омуртаг косвено допринася за укрепването на иконоборците, които обаче имат достатъчно сили на превес особено в армията и Константинопол, което е свидетелство за трезва политика на хана.

За положението на християните в българската държава през периода на иконоборството обикновено няма преки сведения. В Менология на император Василий II за 23 юли е отбелязан помен за загиналите с император Никифор Фока като мъчени да се откажат от Христа след погрома на византийската армия[13]. Тази вест не намира покритие в други извори и навярно е резултат на считане на византийските военни действия като християнска, свещена. Небивалото поражение не можело да остане забравено, въпреки победите на Василий II. Едно от запазените свидетелства за действително гонение на християни при Омуртаг се намира у продължителя на Теофан и Скилица-Кедрин[14]. Като мъченици загиват одринският митрополит Мануил, епископите Георги Девелтски, Лъв Никейски и Петър, презвитер Парод, воеводите Иоан и Лъв и други — до 377 души[15]. Проф. В. Златарски приема, че това става веднага след като ханът заема престола[16]. От едно поучение на св. Теодор Студит може да се приеме, че първоначалната заповед за него е издадена от самия хан[17].

Няколко са въпросите, които трябва да бъдат разрешени: кога е гонението; повсеместно ли е и кой го ръководи; какви са загиналите християни, вероизповедно погледнато. Отговорът на тези въпроси би оссветлил в някаква степен отношението на християните в България към иконопочитанието.

Трудно е да се приеме, че гонението започва веднага след като Омуртаг заема ханския престол. Професор Васил Златарски пише, че „при Крум християнството (в България, скоби Николай Шиваров) не ще да е приело такива широки и бързи размери, които да са могли да му обърнат вниманието, за да вземе мерки против разпространението му“[18]. Резултатите от политиката му на преселване се почувствали след смъртта му. Въпреки това твърдение, самият професор Златарски приема, че Омуртаг започва да преследва християните в България веднага[19]. Наложително е да се погледнат изворите още веднъж. Крум починал на 13 април 814 година – на светли четвъртък, а св. Теодор Студит съобщава за гонението в поучение за Третата неделя на Великия пост и изтъква, че то станало през време на поста, без да уточнява, дали в началото или по-късно. Следователно, ако се приеме, че в поучението е взета актуална, нова вест, въпросното гонение ще да е почнало почти година по-късно след възшествието на Омуртаг – през Великия пост на 815 г. За отбелязване е, че св. Теодор Студит не споменава имена на загинали, може би тъй като в поучението са взети първите все още неточни вести. С други думи, към гонение се пристъпва едва след като български пратеници пристигат в Константинопол (в края на 814 или началото на 815 г.) за преговори за мир и, както изглежда при тези съпоставки, то започва след сключването на 30-годишния мир, т. е. след като Омуртаг осигурява спокойствие на южната българска граница. Тук би могло да се възрази, че съгласно мирния договор би трябвало да има размяна на пленници и следователно гонението е преди сключването на договора. Но изпълнението на договора в някои точки не става веднага. Българите задържат крепости като Проват (при Одрин), Скутарион и др., а византийците – някои в Пловдивска област. Окончателно изпълнение на договора в тази точка се извършва в 834-835 година[20]. Наистина, Скилица свидетелства за порядъка: гонение – мирен договор – освобождаване на останалите пленници[21]. Но това навярно е резултат от разсъждението му за Божието промислително дело за спасението на бъдещия император Василий Македонянин.

В изворите няма изрични и ясни данни за повсеместно гонение на християните в България. Посочването имената на двама боили като гонители, които не действат едновременно, а един след друг[22], и фактът, че няма съвременна византийска вест за лично участие на хана, като че ли свидетелства за преследване само в една българска област. Това е навярно онази, в която са поставени пленените духовници и миряни при последните Крумови победи. В изворите не се споменава за преследване на славяни-християни и в тях прибавени славянски имена дори на обикновени хора, което не би могло да се обясни с това, че те не са познати в Константинопол. Имената на редица хора стават известни след техния подвиг. Ето защо е по-вероятно, че преди всичко са преследвани онези пленници от Византия, които са по-видни и с държанието си упражняват влияние в полза на християнството сред останалите пленници, както и сред славяните, а след това и други пленници. По тази причина се дава числото на загиналите с мъченическа смърт 377. Следователно ще да е пресилено да се мисли, че гонението обхваща „всички слоеве на населението — както славяни, тъй и българи“[23]. То не засяга и всички пленници в държавата, както показва фактът за завръщане голямо множество във Византия, в това число на бъдещия император Василий Македонянин[24].

Няма и преки данни дали християнските мъченици при въпросното гонение почитат св. икони. Все пак някои податки позволяват да се реши този въпрос. Св. Теодор Студит в поучението си, Менологият на Василий II и Синаксарът на Константинополската църква (и славянския му превод) говорят за мъчениците като за правоверни християни, докато вероизповедните отклонения се споменават в подобни случаи в други древни църковни съобщения[25]. C изповед на Христа те приемат смъртта -xpicTi-ане есмы и чести брата нашего молимсе не погрЪшити[26]. Скилица съобщава от своя страна, че се искало от „светия архиепископ Мануил и първенците около него“ да се отклонят „от православната и безупречна християнска вяра“ (τής ώρθοδòξον καί αμωμή τον τωυ χριστιανών πίτρεως)[27]. От друга страна, в изворите няма податки, че някога в България е имало иконоборци. Споменатите архиереи и военачалници са пленени от хан Крум при царуването на Михаил I Рангаве, който е ревностен иконопочитател, и в началото на управлението на Лъв V много преди този да започне да преследва иконите. Официалното им положение като епископи и военачалници и т. н. би трябвало да послужи като допълнително доказателство, че пленените са на страна на иконопочитанието. Както изглежда, и поради това гонението започва след сключването на мирния договор с Византия тъкмо тогава или почти тогава, когато също Лъв V започва да преследва иконопочитателите. Трудно е да се каже доколко този факт свидетелства за повсеместно иконопочитане в българските предели. Той може да послужи само като допълнително указание за това. Мисионизираните от военнопленниците именно ще да са иконопочитатели, а останалите — предположително, тъй като няма други податки.

Друго гонение на християни, за което има исторически вести, е при хан Маламир. Между пленниците, които хан Крум взима в 813 година в Одрин, е и някой си Кинам, за когото Теофилакт Охридски дава твърде ласкав отзив — „мъж великолепен и хубав по външния си вид, а по душевната си красота по-славен и по-божествен от своите съвременници“[28]. Дали това описание на външния вид на Кинам е точно, а не само витийски подход на охридския епископ, не може да се установи. Във всеки случай няма и съмнение, че плененият Кинам става прекрасен мисионер. Под негово влияние става християнин и първият Омуртагов син Енравота, който вероятно поради склонност към чуждата религия е лишен от престолонаследие. Не е ясно от кого Енравота приема кръщение. Фактът, че името на свещенослужителя не се споменава, говори за това, че той ще да е обикновен иерей — един от малцината свещеници в българската държава, навярно славянин, а не пленен византиец. В противен случай би се очаквало авторът на житието да остави поне някаква податка. Заедно с Енравота приема мъченическа смърт Кинам и други християни, които ще да са били във връзка с ханския двор. И този път няма данни за повсеместно гонение. Ханът и българските боили пристъпват към разправата от страх да не би да се утвърди в ханския дворец християнството и оттам да се разпространи бързо, да бъдат загубени привилегиите, а и за Византия да има лесен достъп в България. Кинам не е обаче във връзка с византийските власти, както това правят някогашни пленници от Византия, заселени в днешна Южна Бесарабия малко по-късно (в 836 г.). Той не е и върнат във Византия в изпълнение на мирния договор от 815 г., а не е и на свобода, понеже Енравота се застъпва да бъде освободен от затвор. При това положение има само място за предположения като например, че при гонението по време на Омуртаг не всички изправени пред боилите християни са осъдени на смърт или че не всички смъртни присъди са изпълнени. Податка за това има в Менология на Василий II, когато се говори за разправата с пленените заедно с Никифор Фока, тъй че хвърлянето в затвор на пленници е твърде вероятно не е в един случай или само по едно време[28a]. Възможно е Кинам да пребивава близо до Плиска и да се занимава с преподаване на гръцки език в средата на управляващите, поради което му се открива достъп и до Енравота, като по някакъв повод е затворен. При всички подобни изяснения и въпросителни няма място за съмнение, че християнството прониква навсякъде в българската държава и то не в някаква еретическа форма. Данните в житието сочат ясно правата вяра и оттук богоозарението на Енравота да предскаже близката смърт на Маламир и скорошното цялостно християнизиране на България. Ако Теофилакт Охридски би имал някакво съмнение в тази насока, той не би дръзнал да включи подобни данни в житието. Обобщителните думи в Синаксара за гонения и след Омуртаг насочват към трудното положение на местните християни в България, които ще да са иконопочитатели, подобно на пострадалите вече.

Изтъкнатото дотук не разрешава окончателно въпроса, дали все пак има иконоборци в България. Ако няма данни за такива сред славяни и прабългари, то трябва да се установи, дали случайно няма други. Когато българските владетели присъединяват нови области към държавата си, в нея влизат, освен компактните маси славяни, и други дотогавашни византийски поданици, в това число преселени от византийските императори арменци, сирийци и пр. В „Хронография“ на св. Теофан Изповедник се подчертава, че победата на хан Крум и настъпилият хаос в Тракия са резултат от оставянето да се ширят еретиците — „павликяни, атингани, иконоборци и тетрадити“ — и развратът, клетвопрестъпничеството, алчността и т. н.[29] Поставянето на иконоборците между павликянски разновидности като че ли говори за наличието им в тази област, от която по-късно в 834-835 г. в изпълнение на мирния договор голяма част влиза в българските предели заедно с Пловдив. Това свидетелства за някаква възможност иконоборци да живеят известно време в България. За някаква тяхна дейност обаче няма никакви данни.

Православното направление на християните в българската държава следователно не буди съмнение. За неговото утвърждаване при това съдействат редица фактори, не разбира се на съвсем последно място споменът за войни с иконоборски императори като Константин Копроним или за езическо сътружие с иконоборци като Лъв V. От решаващо значение са обаче положителните фактори. На първо място би трябвало да се отбележи дейността на просветителя св. Кирил-Константин Философ. Според свидетелството на някои домашни извори той е мисионерствал по течението на р. Брегалница, поради което дейността му в Константинопол и при хазарите, която намира отражение впоследствие в Пространното му житие, ще да говори и за съдържанието на евентуалната му проповед при българските славяни още през 60-те години на IX в. Освен това в безспорно положителното влияние на отбелязаното в Пространното житие в полза на иконопочитанието след 886 г., когато в България се чете и преписва това житие.

Младият Константин Философ има два диспута с тема за почитанието на св. икони. Първият е с бившия иконоборски патриарх Иоан Граматик, а вторият – по време на мисията при хазарите. Необходимо е да се приведат някои бележки относно автентичността на първия диспут, за която има различни мнения. 1. Преди всичко се обръща внимание, че след 843 г. подобни прения били излишни[30]. Тъй като Иоан Граматик се ползвал с име на отличен полемист, в житийната литература навлезли споменавания за победи над него. Затова Вавринек отбелязва тази глава от Пространното житие (ЖК) като агиографски топос[31]. 2. Дворник мисли, че в ЖК V е предадена частна беседа[32], без обаче да привежда някакво доказателство. Посочването, че известието за затварянето на бившия патриарх в манастир близо до Константинопол (Клидион край Босфора) не е сигурно[33], не говори нищо против действителността на диспута, защото публична или частна беседа би могла да се проведе и на друго място. 3. Проф. Иван Дуйчев счита, че в ЖК V е поместена част от съчинение на св. Кирил против иконоборството, написано във формата на диалог[34].

След като се вникне в епохата след 843 г., с увереност може да се приеме, че актуалността на темата не би могла да не привлече вниманието на младия Константин. Негови учители са Лъв Математик и бъдещият патриарх Фотий. Първият е солунски митрополит в иконоборско време и аргументи на иконоборците св. Кирил е можел да чува от него и да се заинтригува в тематиката. Вторият от учителите му пък е писал съчинение против иконоклазма. В такъв случай началните думи в ЖК V, че Иоан Граматик не бил побеждаван в диспут, отразяват не неговата непобедимост, а по-скоро спомена за жестоки преследвания в иконоборско време, когато не е могло да има действителен диспут без риск на живота. Ето защо, когато тази мрачна действителност е отминала, иконоборските доводи може да бъдат оборени от един надарен и добре запознат с иконопочитателска литература млад човек като Константин Философ. Понякога погрешно се мисли за диспут в присъствие на важни личности от империята. Според ЖК св. Кирил е пратен при Иоан Граматик, тъй че се е целяло срещата да премине в тесен кръг. Освен това в ЖК си е налице колоритът на диспут на официално място, пълен с типични източни емоции. Държането на Просветителя е твърде коректно[35]. Думите на бившия патриарх „Неподобава да се търсят цветя наесен, нито да се праща на война стар човек като младият Нестор“, както се установява, са цитат от св. Григорий Богослов[36]. Ако диспутът би бил фиктивен или отразява съчинение на св. Кирил във форма на беседа или пък топос, не би се очаквало св. Кирил или негов ученик да влага слова на любимия автор на славянския Просветител тъкмо в иконоборски уста[36a]. Затова трябва да се приеме, че не само житието е играло роля сред българите по въпроса за иконопочитанието, но и живото слово на св. Кирил оказва съответно влияние.

В диспута, подтикнат от Иоан Граматик, св. Кирил се спира най-напред върху въпроса за пълнотата на изобразеното. Следвайки традиционното църковно изяснение, той подчертава, че при загубване на част от кръста и на образа върху иконна дъска те престават да бъдат предмети за почитане, понеже не се почитат като идоли, но трябва ясно да говорят за първообраза, за когото е отдавната почит[37]. С този аргумент св. Кирил е можел да се запознае както в писмена форма, така и лично от самия патриарх Фотий, в чието съчинение също се намира[38].

Във втория кръг на диспута е поставен въпросът за надписите на кръстовете и на иконите. Иоан (Анис) привежда довода на иконокластите, че кръстът без или с надпис си остава кръст, а иконата без надпис престава да бъде икона. Ето защо, почитането на кръста не може да служи в подкрепа на иконите. Св. Кирил отговаря ясно в духа на защитниците на иконопочитанието през X в.: всички кръстове имат за първообраз един Кръст, докато иконите имат различни първообрази и затова при тях надписите са необходими. Следователно, надписът само подпомага вярващият да се насочи към първообраза, тъй че кръстът и иконата имат еднаква функция. Също така патриарх Фотий изтъква надписа като един от важните вторични признаци, които допринасят за идентичността на дадена икона с първообраза. Св. Кирил не се отклонява обаче от рамките на поставения въпрос и затова не следва механично своя учител при изяснението[39].

Следващата тема в диспута е във връзка с иконоборското позоваване на старозаветната трета Божия заповед, да не се прави изображение на Господа в каквато и да е материална форма. Изясняването на същността на забраната, което дава славянския Равноапостол, е направено въз основа на добри граматически познания. Текстът на Септуагинта дава възможност да се разбира, че Бог забранява да се изобразява „всякакво подобие“ в смисъл „каквото и да е“, т. е. в Изх. 20:4 не се отрича достойното изображение, но служещото за идолопоклонство. Това изяснение св. Кирил привежда и по-късно в диспута си с юдеите в хазарската земя (ЖК, X). Изяснението намира подкрепа и в разпореждането в самото Моисеево законодателство да бъдат изобразени херувими в скинията. Подобни изводи привеждат също св. Теодор Студит[40], св. Никифор Цариградски[41], св. Иоан Дамаскин[42] и други, което свидетелства, че св. Кирил живее и диша с православната литература.

Изясненията на бъдещия славянски Просветител имат мисионерска насоченост и не носят отпечатъка на теоретични разсъждения. Те са избираеми и за обикновените хора. Поради това може да се приеме с увереност, че те оказват позитивно влияние, още повече, че св. икони в България се появяват преди Покръстването и са в широка употреба сред християните. Затова се създава легендата, че живописецът монах Методий нарисувал за св. княз Борис картината на Страшния съд и тя оказала решително въздействие върху него, за да пристъпи към Покръстването[43]. Това изображение не би могло да се окачестви като обикновена рисунка. Иконоборските императори застъпват като позволено изобразяването на птици, животни, пейзажи, събиране на плодове, ловни и театрални сцени, конни надбягвания[44], но не и на такива сюжети като Страшния съд, защото трябва да се изобразят Господ Иисус Христос, апостоли, светии и пр.

Влияние в полза на иконопочитанието в България оказва и посланието на патриарх Фотий до св. княз Борис. Целта на това послание е повече да предпази новопокръстения княз и поданиците му от еретически и друговерски увлечения. Затова в поредицата на вселенските събори на седмия от тях е отделено сравнително малко място. Основната мисъл, която патриархът поставя на преден план, е, че чрез иконата се отдава почит на първообраза и когато някой е против нея, когато се поругава над нея, той се отнася недостойно към първообраза. „С поклонение и служене, пише той,… ние свещенолепно и неразделно се възнасяме към Божеството, което е неразделно, едновидно и обединително“[45]. Същото важи и за иконите на светиите.

Иконопочитанието не е поставено изолирано в Посланието, но стои в тясна връзка с цялостния живот на вярващия – молитвен, насочен към Бога, и етичен по отношение на другите човеци. Затова патриарх Фотий изтъква думите на Иисус Христос, че двете заповеди – за любов към Бога и любов към ближния – са основоположни (Матей 22:38). Без тях „не е възможно човек да бъде от частта на боголюбивите и верните или да се удостои с небесно царство“[46], тоест иконопочитанието е свързано с настоящия живот на земята, и с бъдещия. В такава връзка стои и съветът: „Съграждай храмове на името на Бога и на светиите Му, съгласно с църковните закони, и приучвай народа да се черкува, та като омилостивява Бога с общи молитви и Му поднася общо славословие, да се стреми още повече към общо съгласие и да добива обща полза и спасение“[47]. От изтъкнатото в посланието проличава голямото значение на социалната функция на храмовете и св. икони особено в жизнено важния процес на консолидация на българския народ и културното му израстване. В това направление са от значение и други писмени трудове, които пледират за строежа на множество храмове като духовни огнища (като например Псалтирният коментар на блажени Теодорит Кирски в старобългарски превод)[48].

Посланието на патриарх Фотий е отправено до българския княз, но съдържанието му ще да е било известно и извън дворцовите кръгове още през IX-ти век. Не е известно дали още тогава то е преведено на старобългарски. Загубата на голямо множество ръкописи и по всяка вероятност на не малко творения на старобългарски автори не позволява да се реши този въпрос. Може би поради това то по-късно е преведено на среднобългарски език през XIV-ти век, ако не по-рано, от който превод се запазени преписи в руска и сръбска редакция[49]. Разбира се, запознаването с творенията на патриарх Фотий и на борците за иконопочитанието става и по други пътища. Българските младежи, изпратени на учение във Византия, имат възможност да четат такива съчинения. Един от тях, Иоан Екзарх, превежда впоследствие творението на св. Иоан Дамаскин „Точно изложение на православната вяра“ в голямата му част и по този начин дава възможности и на други сънародници на роден език да се запознаят и с някои теоретически размишления на видния богослов относно св. икони. За съжаление, днес се знае твърде малко за каталога на тогавашните български библиотеки — манастирски, прицърковни и царска в Преслав – съвсем малко от някои ранни руски преписи. Прочутият цар Симеонов Сборник от 915 година например (известен още като Светославов Изборник от 1073 година) включва единствено две малки извадки също от труда на св. патриарх Никифор „Против иконоборците“[50]. Съхранението до наши дни, разбира се, не представя в цялост по дялове наличното през IX-X век, но все пак дава малка представа за интересите и насоките в общите трудове.

За почитането на иконите в България и за голямото изкуство на българските иконописци свидетелства и едно съобщение на византийски автор. В историческия компендиум на Скилица-Кедрин, когато се говори за триумфа на Иоан Цимисхий (971 година) се отбелязва, че той наредил да върви пред него колесница с българските царски одеяния и върху тях икона на Божията Майка[51], която е била несъмнено притежание на българския двор. Това е илюстрирано и в Манасиевата хроника. За да вземе именно тази икона, а не някоя друга, дори също на св. Богородица, византийският император се движи не само от значението ѝ, но и от нейната ценност.

В запазеното ръкописно наследство прави впечатление, че на старобългарски език са превеждани творения, дори частично, в които не се поставя ударение върху харизматическата функция на иконите, върху тяхната чудотворност, за която се говори в определенията на VII Вселенски събор. Старобългарските труженици обръщат внимание на първо място на вероизповедното право на съществуването на св. икони и на пътеводната им роля към първообразите, на аналогичната функция и на това, че те напомнят за спасителни събития. Св. Иоан Дамаскин изтъква и освещаващото значение, като изяснява, че изображението на подвизите и страданията на светиите се поставят пред очите на вярващите, „за да се освещават (αγία ζόμενος) чрез тях и подбуждат към ревностно подражание“[52], но на това не се набляга през „Златния век“, доколкото е известно. Широките маси във Византия през VIII-IX век нерядко почитат иконите като самостоятелни носители на благодат и очакват от тях спасение от беди, което дава повод на иконоборците за атаки против християнските изображения[53]. Това е твърде чувствително в армията при военни походи и сражения. Естествено, опасността от езическо осмисляне на иконите в новопокръстена България и в X-ти век дори е значително голямо, поради което в Българската църква и сред книжовниците няма желание за теоретизиране относно чудотворната сила на иконите. По тази причина навярно един тъй усърден проповедник като св. Климент Охридски говори за поклонение пред св. Кръст и чрез него пред Иисуса Христа, но не се спира специално на иконите, както би могло да се съди от дошлото до нас негово творчество.

Приведеното за иконопочитанието в България през IX-X век дава основание да се подчертаят някои важни страни в книжовния и културен живот, за правилното развитие на които спомага и иконопочитанието.

1. Източните богослови от VIII-ми и IX-ти век свързват почитането на св. икони с въплъщението на Сина Божи. Онова, което е било невидимо за старозаветния човек, става видимо за новозаветния чрез Иисуса Христа; чрез Него човек влиза в непосредствено общение с Бога. Онзи, който отрича, че Иисус Христос може да бъде изографисан, отрича и Боговъплъщението. Затова изобразителното изкуство е достойно, за да изразява също така религиозните истини и на него му се дава простор за развитие.

Това се забелязва съвсем ясно в процъфтяването на иконното изкуство през Златния век на старобългарската литература и култура. Дървото не е траен материал и дървени икони не са запазени (също така с изключение на една-две и от Византия), но уникалните керамични от Преслав са известни не само в България, но чрез международните изложби буквално по цял свят. В иконата на св. Теодор например погледът на светеца пронизва сърцето и привлича вярващите към друг свят, говори му за необходимостта от подвиг тук за спечелване на царството Божие.

Интересни свидетели са два запазени нагръдни кръстове от IX-X в. от някогашните български столици, намиращи се днес в Националния археологически музей в София. Те съчетават кръстния знак със свещени изображения. Кръстът от Плиска е троен, като трите кръста са поставени един върху друг. Двата горни са златни и именно върху тях има изображения. В центъра на единия е св. Богородица Оранта в цял ръст, придружена от по 6 апостола от всяка страна по напречната част на кръста. Над това изображение е Иисус Христос Вседържител в медалион, носен от четири ангела, а върху долната част на кръста е представена сцената на слизането на възкръсналия Спасител в ада. На златния кръст от Преслав също така е изобразена св. Богородица в цял ръст, държаща (?!) Младенеца, а в четирите краища в кръгове са образите на четиримата евангелисти[54]. В тези кръстове безспорно е вложена идеята за равночестността на св. Кръст и св. икони за почитане от християните на първообраза. Твърде вероятно е собствениците и самите майстори да са черпили вдъхновение за това и от описания диспут на св. Кирил-Константин Философ с бившия иконоборски патриарх.

Св. икони са подходящо, благословено средство за човека по пътя на духовното му възвисяване. Те поучават и вдъхват сили. Каквото е речта за слуха, това е и картината за окото; каквото е книгата за образования читател, това е иконата за неукия християнин[55]. Тяхното положително въздействие обаче не е насочено само към определен кръг от вярващи. Те говорят на всички и изискват отговор от всеки християнин къде се намира и какво е неговото поведение. Св. икони са едновременно за почитане и за украса. Църковните фрески и мозайки пренасят в света на доброто и сочат спасението като процес на усъвършенстване c Божия помощ. Заедно със св. икони въздействат и другите символи и орнаменти, за които добиваме представа от археологическите находки в България. Особено в ръкописи, включително библейски, наред с плетениците се рисуват птици и растения (както е в Асеманиевото евангелие от X-XI в., Светославовия изборник 1073 г., и др.).

2. С приемането на иконопочитанието и с другата си символика Църквата освещава материята. Тя използва материалните средства като Божие творение и нещо добро, т. е. отговарящо на Божия творчески план. Няма място за манихеизъм, който отрича достойнството на материалния свят. В общия светоотечески дух патриарх Фотий изяснява, например, че Син Божи е Мъдрост, но с това, не се отрича божествената мъдрост в Св. Писание. Той е светлина и живот, но това съвсем не отрича значението на слънчевата светлина и на нашия земен живот. Въплътилият се Син Божи е образ Божи по същество, но това не е пречка за изографисването Му с помощта на изкуството[56]. Докато при манихейството и други подобни течения материалният свят е зло и тъмница за душата, иконопочитанието така разяснено, както се приведе по-горе, води до утвърждаване на знанието и на живота като дар Божи[57]. Интензивните трудове в България през IX и X в. в областта на просветата чрез създаването на преводна и оригинална литература, най-различна в жанрово отношение и богата в стилно, слагат основата на старобългарската и изобщо славянска богословска и научна терминология и издигат старобългарския език като литературен на световно равнище наред с гръцкия и латинския.

3. Възражението на иконокластите, че народите (гърци, римляни, индуси, египтяни) изобразяват Иисуса Христа различно, се оборва от защитниците на иконопочитанието с правилния аргумент, че както в различните евангелски преводи има един дух и в основата им лежи същият типос и характер, така е и с иконите[58]. Даденостите в иконата (надпис, обкръжаваща среда, облекло и т. н.) служат за насочване към първообраза, независимо от начина на възпроизвеждането. Този възглед за иконопочитанието подкрепя в българския народ и в неговото творчество наред с националното да се развие и универсалното, което се подчертава многократно днес от видни слависти. Утвърждава се правото на всеки народ да възприема Бога и светиите като родни и да се чувства равен на другите народи, тъй като всеки човек има образа Божи. Утвърждава се правото на българския народ и на славянството да имат свой български превод и богослужение на свой роден език — за което се борят светите братя Кирил и Методий в Моравия и Панония. Откриват се нашироко вратите и други народи да ползват приноса на нашите деди.

4. Националният и универсалният елемент се преплитат тясно в свещените изображения. За съжаление, поради тежката историческа съдба на българския народ не може да се приведат съответни примери за икони от Златния век на старобългарската литература и култура. Миниатюрите в някои ръкописи дават обаче някои илюстрации в това отношение. В руски препис от ХIII в.[58a] от Учителното евангелие на епископ Константин Преславски е запазен образът на св. княз Борис в цял ръст. Надписът (стъ) говори, че ореолът не е владетелски атрибут, който се среща по византийски икони, а Покръстителят е изобразен в труд на старобългарски автор като канонизиран светия. Трябва да се съжалява, че не може да се установи, дали са българи ликът светии в трикуполен храм в руския препис от Симеоновия сборник, т. нар. Светославов изборник от 1073 г., понеже няма надпис към миниатюрата. Илюстрациите в един друг ръкопис, съдържащ превод на Манасиевата летопис с български допълнения, са свидетелство, че свещените изображения в никакъв случай не само не са пречка за художествено предаване на исторически и други сцени, но и подтикват към по-цялостно изобразително препредаване на историческото минало. Свидетелство са, например, на кръщението на българския народ цар Симеон на трапеза с византийския император, смъртта на цар Петър и др. В Асеманиевото евангелие (X—XI в.) пък, чийто протограф е откъм 916-924 г., са дадени както изображения на Иисуса Христа, така и на евангелски лица (самарянката, евангелския слепец)[59]. В този паметник универсалният елемент, колкото и пестеливо да е приложен, е ясно изразен. Наред със светиите са и обикновените хора, чиито страдания и нравствено преобразяване дават основание да се припомнят.

Нека бъде припомнено още, че св. икони имат твърде положителна роля през тежкото турско робство за запазване българското самосъзнание и за вдъхновяване за подвиг пред олтара на Родината. Чрез св. икони поробените деди се срещат с видните български чеда в славното минало и у тях се разгаря искрата на надеждата за светло бъдеще. Чрез св. икони дедите се срещат със своите братя, които са дали със своята саможертва светли примери за отстояване на Христовата вяра пред мюсюлманския потисник и на своя род и език. Забележителното увеличение на изображенията на родни светци и сюжети от българската църковна история през Възраждането и най-вече през втората половина на XIX в. свидетелства и за особено положителното значение на иконопочитанието в живота на българския народ[60].

От приведеното с право може да се заключи, че иконопочитанието е намерило благодатна почва сред нашия народ, възприето е било с ум и сърце и послужило за развитие на положителни черти в народния характер, за процъфтяване на българската литература и култура, както и за народностно съхраняване и отвоюване националната свобода.
__________________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1988, кн. 9, с. 9-22.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, януари 2012, авторът на статията е професор протопрезвитер д-р. Той е дългогодишен преподавател-старозаветник в Богословския факултет при СУ.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Cf. Concilium iconocl. a. 754. — Mansi, XIII, 205 sq.; Joan Damascenus, De sacris imaginibus (De imag.), Or. I,2. — Migne, PG, 94, 1232; Niceph. Const., Antirrhet. I. – Migne, PG.

[2]. Joan Damascenus, De imag., Or. III, 24. – Migne, PG, 94, 1344; Niceph. Constantinopolitanus, op. cit., I, 1,5. — Migne, PG, 100, 208-209. Theod. Studita,, Epistolarum, II, 156. — Migne, PG, 99, 1344.

[3]. Concil. iconocl. c. 1; Concil. VII. — Mansi, XIII, 266; Niceph. Constantinopolitanus, op. cit., II, 3. 19., III, 28. — Migne, PG,100, 334 sq et 369 sq; 418 sq.

[4]. Константинопольский собор 842 года. — Журналь Министерства Народного просвещения, 273, 1891, с. 149. — В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 1., София, 1970, с. 400.

[5]. А. Васильев, Византия и арабы, Петроград, 1900, с. 24.

[6]. Иван Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви, т. I, София, 1944, с. 172.

[7]. Ср. Theod. Studita,, Epistolarum, II, 127. — Migne, PG, 99, 1412.

[8]. Ibid.

[9]. Op. cit., II, 171. – Migne, PG, 99, 1537.

[10]. MGH, Legum Sectio III. Concilia, II, 2, p. 475. — по М. Я. Сюзюмов, Второй период иконоборчества. — История Византии, т. 2, Москва, 1967, с. 73.

[11]. Joan Damascenus, De imag., Or. I, 17-18. — Migne, PG, 1248.

[12]. Иван Снегаров, пос. съч. с. 415.

[13]. 34. — Гръцки извори за българската история (ГИБИ), VI, София, 1965, с. 60-61.

[14]. Ср. Theophanes Continuatus, Chronographia, 217, 5-8. — ГИБИ, V, София, 1964, с. 119; G. Cedrenus-I. Scylitzes, Historiarum compendium, II, p. 185, 10-22. — ГИБИ, VI, c. 240.

[15]. Synaxarium ecclesiae Constantinopolitanae, 12. — ГИБИ, V, c. 288.

[16]. Пос. съч., c. 377.

[17]. Cedrenus-Scylitzes, Hist. comp. 68. – ГИБИ, VI, c. 240.

[18]. В. Златарски, поc. съч., c. 376.

[19]. Пак там, с. 377 сл.

[20]. Пак там, с. 429-430.

[21]. Cedrenus-Scylitzes, op. cit., 68. – ГИБИ, VI, с. 240.

[22]. По този въпрос има изразени различни мнения от изследователите. Застъпваното от проф. Златарски, че Цок и Децевг са хан-Крумови военачалници, вече се счита като най-вероятно. (Вж. История на България. гл. ред. Д. Косев, т. 2, София, 1981, с. 156).

[23]. Ср. В. Златарски, пос. съч., с. 381.

[24]. Cedrenus-Scylitzes, op. cit., пос. място.

[25]. Ср. Greg. Naz., Orat. IV, 86 sqq; V, 29; Philostorgius, Historia ecclesiastica, VII, 1-4.

[26]. „Xpicтiaнe есмы и чести брата нашего молимсе не погръшити“. — В. Златарски, пос. съч, с. 380.

[27]. Cedrenus-Scylitzes, op. cit. 68. ГИБИ, VI, c. 240.

[28]. Theophilactus Bulgariae archiepiscopus, Historia martirii XV martyrum. 29. — Migne. PG, 126, 192.

[28a]. 34. — ГИБИ, VI, с. 61.

[29].  62. — ГИБИ, III, 1960, с. 284.

[30]. Fr. Dvornik, Les légendes de Constantin et Méthode vues de Byzance, Prague, 1933, p. 73-77.

[31]. V. Vavrinek, Staroslovênské zwoty Konstantina a Metodeje, Praha, 1963, s. 70 сл.

[32]. Fr. Dvornik,, Les légendеs…, p. 70-73.

[33]. Вж. P. Lemerle, Le premier humanisme byzantin, Paris, 1971, p. 144-145.

[34]. I. Dujčev, Constantino-Filosofo Cirillo et Giovanni VII Grammatico. — Зборник радове византолошког ин-та, Београд, 1970, т. 12.

[35]. Ср. нападките в житието на св. Симеон Лесбоски.

[36]. I. Dujčev, Nestor in the Life of Constantin-Cyril. — Studia Palaeslovenica, Praha, 1971.

[36a]. Разбира се, диспутите са били по-обхватни. От тях в житието е взето същественото и то така резюмирано, че разказът да бъде ясен и разбираем от широк кръг читатели или слушатели (Ср. Fr. Dvornik, op. cit., p. 78). По-новите проучвания потвърждават историческата надеждност на житийните сведения за диспутите (Вж. Franz Grivec, Konstantin und Меthod Lehrer der Slaven, Wiesbaden, 1960, S. 37). Тук е необходимо да се посочи, че иконоборските аргументи през IX в. са „твърде бедни“ и „се ограничават най-вече само върху външни детайли“ (Franz Grivec, а. а. О., S. 39). Разчита се на военната сила. Това обстоятелство е достатъчна причина да се търсят прения, макар и в малък мащаб, след 843 г. То слага свой отпечатък и върху въпросите към славянския Просветител и обуславя в някаква степен рамките на неговите отговори.

[37]. Ср. Leont Neapolitanus, Questio ad Antiochum ducem, 41. — Migne, PG, 28, 624 (Творението е поместено в Мин под името на св. Атанасий Александрийски); Joan Damascenus, De fide orthodoxa, IV, 16. — Migne,  PG, 94, 1169.

[38]. Stimme der Orthodoxie, 1982, H. 10, S. 53-58.

[39]. На значението на надписите се спира и св. Теодор Студит. (Antirrhetica I, XIV. – Migne, PG, 99, 345).

[40]. Antirrhetica I, V. – Migne, PG, 99, 33.

[41]. Antirrhetica III, 40. – Migne, PG, 100, 445sq, спец. 449.

[42]. Adversus Constantinum Cabalinum. — Migne, PG, 95, 324; De fide orthodoxa, IV. 16. – Migne, PG, 94, 1169.

[43]. Theoph. Contin., Chron., p. 163-164 – ГИБИ, V, c. 116-117.

[44]. Вж. История Византии, ред. С. Д. Сказкин и др., т. 2, Москва, 1967, с. 99.

[45]. 17. – Photius, Ep., lib. I. VIII – Migne, PG, 102, 648-9; Варненски митрополит Симеон, Посланието на Цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса. – Български старини, V кн., София, 1917, с. 48-49.

[46]. 23. — Photius, op. cit., — Migne, PG, 102, 661—662 (27).

[47]. 27. Ibid., 102.

[48]. Вж. ставр. ик. Николай Ст. Шиваров, Древни източни коментари на Псалтира и старобългарските им преводи. — Год. Дух. акад., т. XXVIII (LIV), София, 1986, с. 44/40).

[49]. Вж. В. Н. Златарски, Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса в славянски превод. — Български старини, кн. V, София, 1917, с. 7-8.

[50]. 43/35 г; 82/168в. (Изборник Святослава 1073 года, Москва, 1983).

[51]. Cedrenus-Scylitzes, Hist.,comp., 97. — ГИБИ, VI, c. 274.

[52]. Joan Damascenus, De imag. I, 21. — Migne, PG, 94, 1252.

[53]. Вж. Виктор В. Бычков, Теория образа в византийской культуре VIII—IX веков. — Старобълг. литература, 19, 1986, с. 73.

[54]. Вж. История на България, т. 2, 1981, с. 366 и 362.

[55]. Joan Damascenus, De imag. I, 17-18. – Migne, PG, 94, 1248.

[56]. Photius, 134. — Migne, PG, 94, 1240; Joan Damascenus, De imag. 18. — Migne, PG, 94, 1240.

[57]. Photius, 64. — J. Hergenröther, Photius, Patriarch von Constantinopel, Bd. III, Regensburg, 1869, S. 566.

[58]. Синод. № 262 — ГИМ, Москва, Ср. още в Иполит папа Римски, Слово за антихриста. Чуд. 12, ГИМ.

[58a]. Наистина, всички ръкописи на Манасиевата летопис са от времето на цар Иван Александър, а и сам Константин Манасий живее през XII в. — по-късно от Златния век, но въпреки това, а също и византийската подложка, в миниатюрите с българска тематика (включително смесените) показват една вековна българска традиция. Посочените горе миниатюри са съответно на л. 163, 172 и 175. Забележително е и това, че на л. 155 е представен иконоборският император Теофил при предсмъртното си разкаяние за преследването на иконите (съобразно една византийска традиция. — Вж. Э. Липшиц, Очерки по истории византийского общества и культуры: VIII — первая половини IX века, Москва—Ленинград, 1961, с. 212, 315). Несъмнено, подобни трактовки са играели също голяма роля, било при запознаване с изображения в гръцки текстове, било евентуално в старобългарски ръкописи от Златния век.

[59]. Вж. л. 18 об., 24, 31, 79 об., 125 об., 147 об., 149 об. — В. Иванова-Мавродинова-А. Джурова Асеманиево евангелие. Старобългарски глаголически паметник от X век. 2. Факсимилно издание, София, 1981.

[60]. Вж. Асен Василиев, Български светци в изобразителното изкуство, София, 1987.

Изображение: авторът професор протопрезвитер доктор Николай Шиваров (източник Гугъл БГ).

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2oe

(Спомени за Света гора и Зограф от отец Атанас Иванов Илиев)

Д-р Христо Темелски

Света гора (или Атон) в продъл­жение на векове е била притегателен център не само за Христовите воини (иноците), но и за миряните-поклонници, сред които се прокрадвали и учени изследователи. Известни са десетки спомени или пътеписни бележки за чутовната монашеска република, която няма аналог другаде по света.

Преди известно време у мен спонтанно възникна идеята да събера по-интересните спомени и пътеписи от български учени и обикновени поклонници и да ги издам в отделен сборник. В процеса на издирванията си случайно попаднах и на едни необнародвани и малко известни спомени от Cвета гора, или по-точно за българския Зографски манастир. Техен автор е починалият през ноември 1990 г. ставрофорен иконом Атанас Иванов Илиев (или отец Атанас – Матросът) от с. Душево, Севлиевско.

С автора на тези спомени ме свързва отдавнашно познанство. Бях още дете, ученик в 4 клас на „Абаджийското“ основно училище в Севлиево, когато за първи път видях и се запознах с поп Атанас и неговото семейство. Така се случи, че живеехме на квартира у неговия тъст (бай Петко) и попът с попадията – презвитера Йордана и малката им дъщеря Тотка, често идваха от близкото с. Душево. Отец Атанас беше едър и внушителен свещено­служител, излъчващ респект, но с добро­душно и благо лице, с висок, чист и ясен глас. През пролетната ваканция ме взеха на Душево, където им гостувах десетина дни и така още от 1959 г. станах близък с това мило и благочестиво семейство.

През лятото на 1993 г. бях в отпуск със семейството си в родното си село Шумата, Севлиевско. Един ден с големия ми син Петър решихме да отидем с велосипеди до съседното село Душево и да видим леля Йорданка – попадията, която беше останала вдовица[1]. Речено-сторено. Заварихме я да бере в зеленчуковата градина домати и краставици за едно познато семейство от София. Посрещна ни много сърдечно и „заряза“ цялата си работа – нагости ни и 4-5 часа се отда­дохме на спомени, разговаряхме за близки и познати, за живи и мъртви… Разглеж­дахме стари албуми със снимки и така попаднах на записаните спомени на отец Атанас за Света гора и Зографския мана­стир. Прегледах ги набързо и изявих желание след като ги „поизгладя“, да ги публикувам. Презвитера Йорданка беше много любезна и без възражение ми ги предостави – „да правя каквото си искам с тях“.

Позволих си да ги преработя съвсем леко в стилистично отношение, като на места сложих и някои обяснителни и пояснителни бележки. Спомените на отец Атанас Илиев са от края на 1943 до лятото на 1945 г., когато той е бил послушник в Зографския манастир и е имал намерение да посвети живота си в служба на Бога. Обаче така се стекли обстоятелствата, че той и още двама монаси били интернирани от монашеската република и съдбата му отредила да стане енорийски свещеник в родното му село Душево. Макар на места неподредени хронологично и система­тично, спомените на отец Атанас пред­ставляват интерес, защото ни връщат повече от половин век назад, в едно смутно и повратно време, когато Великите сили си поделяли Балканите на сфери на влияние. В тези политически кроежи попаднала и монашеската република, която винаги през вековете е била стожер на правосла­вието. След точно 30 години отец Атанас имал отново щастието да посети люби­мата си Света гора и по този начин да доразшири спомените си.

Изповед на един Зографски послушник

Аз, най-малкият и млад член на братството от българската обител „Зографски манастир“ на Атон, Атанас Иванов Илиев, съм роден на 9 ноември 1926 г. в с. Душево, Севлиевско. Свако ми Найден Цонков Найденов от същото село е роден през 1887 г. и с него решихме да отидем в Зографския манастир и да приемем монашество.

Свако ми беше заможен и начетен човек. Участвал е в няколко войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата европейска. Бил е голям земе­делски поддръжник на Александър Стам­болийски и е стоял известно време кмет на селото. След преврата на 9 юни 1923 г. без малко да го екзекутират – само благодарение на свои приятели избягнал смъртта. Той и леля ми нямаха деца. Като много религиозни хора осиновили едно малко момиченце – сираче, отгледали го и когато то пораснало, вместо да се омъжи, пожелало и станало монахиня в Габровския манастир[2] с името София[3].

През 1932 г. свако ходил в Света гора на поклонение. Много му харесал религиозния живот в Атон, самата монашеска обстановка и прекрасната природа. След като се завърнал, споделил всичко с леля ми и си поставили за цел обновлението на селския храм. Старата църква трябвало да бъде съборена и на нейно място направена нова; леля ми да остане прислужница, като ѝ се направи една стая за живеене под навеса на църк­вата, а свако да отиде монах в Зографския манастир. За целта той поел касиерството на църквата в качеството си на църковен настоятел, една част от имота си подарил на бедни, а другата част продал за сметка на църквата, като около 10-15 дка оставил на леля да се прехранва от тях. Така с негово съдействие и с помощта на селя­ните бил построен нов храм „Св. Парас­кева“, който днес краси селото ни[4].

През пролетта на 1943 г. игуменът на Зографския манастир дядо архиман­дрит Владимир дойде в България по служба и свако отиде в Зографското подворие в София. Той се срещна с него и сподели желанието ни да станем и двамата монаси в Зографския манастир. Дядо архимандрит Владимир се зарадвал много и му казал да си подреди домашните работи, а той през това време ще уреди документите за нашето заминаване. По това време аз учех в овощарското (земе­делско) училище в сегашния гр. Априлци. Веднага прекъснах учението си, за да се подготвя за Света гора.

На 1 октомври 1943 г. двамата със свако отидохме при дядо Владимир в София. Той ме изпрати в Германския манастир[5], който беше имение на Зограф. Там беше игумен дядо йеромонах Теофан, родом от Санданските села, изпратен от Зографския манастир да управлява име­нието му. Негов помощник беше монах Антоний, родом от моето село, който бил градинар в Молдова до Зографското имение в Нямцу. След като се завърнал в България, той станал монах в Германския манастир, където преди няколко години умря и там е погребан. Друг монах беше Филарет, дошел от Оряховските села и тук се покалугерил.

Аз като малчуганин им прислугвах и помагах в земеделската работа: ходех на зеленчуковата градина и воденицата, които се намираха до рекичката, близо до с. Герман. Моето пребиваване в Герман­ския манастир ще запомня с дата 14 ноември 1943 г., когато англичаните бомбардираха София.

След като всички документи бяха оформени, свако дойде в София. Беше издал касиерството на храма и уредил домашните си работи. На 1 декември 1943 г. дядо игумен Владимир ни събра в Зографското подворие – мен, свако, монах Филарет от Германския манастир и монах Сергей от Зограф, който се намираше по това време на лечение в България. Игуме­нът ни каза, че утре, 2 декември, вечерта потегляме от гара София за град Кавала, където ще изчакаме пристигането на храните и провизиите от България и след като ги натоварим, ще ги придружим до Зографското пристанище. Каза ни също, че в Кавала има хотел на Зографския мана­стир и няма да плащаме за пренощуването.

На другия ден и четиримата потеглихме с влака и стигнахме до град Драма, понеже влак няма до Кавала. Спахме в Драма и на следващия ден с камион пристигнахме в Кавала, като се настанихме в хотела. Този хотел беше близко до римския водопровод, долният етаж от който беше кръчма и българските моряци (т. е. войници) всяка вечер пиеха, пееха и някой път се сбиваха, и аз от любопитство ги наблюдавах. На митни­цата на пристанището комендант беше капитан III ранг (майор) Митев, а негов помощник някой си Петров, който говореше отлично немски език. Двамата даваха команди за излизането и влизането на всякакви морски съдове. На приста­нището беше и рибната борса, а също имаше и консервна фабрика за риба. Тогава Беломорието беше българско и всички учреждения се управляваха от българи.

В Кавала стояхме 10 дена. След като пристигнаха храните в Кавала, които бяха предназначени за Зографския мана­стир, те бяха натоварени на една гръцка гемия (петдесеттонна), която имаше екипаж от четирима души, единият от които знаеше български. На пристани­щето ни изпратиха капитан Митев и Петров и ние потеглихме за Света Гора. Когато минахме покрай остров Тасос, капитанът на гемията ни каза, че ще отидем на естествено пристанище (лиман), защото ще има голямо вълнение. Ние го помолихме да ни обясни, как така ще има вълнение, след като морето е съвсем тихо. Той ни посочи едни едри риби, които плуваха след гемията. „Тези риби са акули (домус риба) – те са най-хищните. Когато времето започне да се разваля, те започват да се изхвърлят над водата.“

Тъкмо прекосихме Орфанския залив и морето започна да се вълнува. Едва стигнахме до лимана „Плати“, където зад един нос започва Хилендарското землище. На отсрещния южен бряг пък се намира селото Иерисо. Морето така силно се развълнува, че никакъв морски съд не можеше вече да пътува. Стояхме цели три дни, а морето не стихва. Хлябът ни се привърши, защото беше купонна система и от Кавала ни бяха дали толкова хляб, колкото да стигнем до Зограф. Наложи се свако и монах Филарет да слязат от гемията и по суша да отидат до Зограф и да ни донесат хляб и храна. Един член от екипажа ги упъти по една пряка пътека за Хилендарския манастир, а оттам до Зограф свако знаел пътя още от времето, когато е ходил на поклонение. По посоче­ната пътека те стигнали в манастира и обяснили какво е положението с нас и с гемията. На сутринта изпратили манас­тирския работник Драко с две мулета натоварени с хляб и храна, защото не знаели докога ще стоим в лимана. Обаче още същата сутрин морето се успокои и ние потеглихме за Зограф, като заобико­лихме връх Атон. Пристигнахме на светогорското пристанище Дафни и там нощувахме на гемията. На другия ден уредихме митническите документи и потеглихме за Зографското пристанище „Арсаната“. Пристигнахме около 11 часа и там ни посрещнаха по-младите монаси от Зограф и манастирските работници, които бяха дошли да разтоварят гемията. Този  ден   беше   19   декември, Никулден[6]. Монасите се зарадваха, че идват нови хора от България и желаят да останат в манастира. От „Арсаната“ отидохме в Зограф. Там ни дадоха отделни стаи и след няколко дни ни възложиха послушание – където стане нужда, да помагаме. Това продължи до месец март следващата година. Когато игуменът се завърна от България, на 10 март 1944 г. свако прие монашество с името Наум. На мен възложиха да давам хляб на монасите, да правя разни сметки и да съм в помощ на главния епитроп. Освен това ме задъл­жиха да изучавам църковнославянски език при йеромонах Прокопий и нотно пение при монах Евтимий, който беше голям протопсалт[7], с цел един ден да стана дякон в манастира. Наред с тези задължения (послушания) бях опре-делен да бъда в помощ на монах Теогност, който беше капитан на манастирските лодки. Където и да отидеше той по море, до Лонгос, Св. Никола, Трепети, Урано-полис, остров Амолени и на други места, аз ходех с него, защото обикнах морето. Също ходех да помагам, когато се беряха маслините, гроздето, лешниците и оре-хите, да жънем житото на „Паша конак“, да вършеем с мулетата на хармана, който се намираше на отсрещния хълм до училището, обущарницата   и   шивалнята[8].  Така протичаше моят живот в Зограф. На свако Наум му възложиха послушанието да дава вино на монасите на обяд и вечер. Монах Филарет стоя един месец, разболя се и го изпратиха в България. Той имаше собст­вена къща в Горубляне, близо до 9-и кило­метър. За съжаление, не съм го виждал и не знам дали е още жив или умрял.

Света Гора е откъсната от външния свят и всеки, който е отишъл там, си гледа послушанието и не го интересува какво става извън нейните предели. Когато дойдоха гръцките партизани (андарти), научихме, че българите се изтеглили от Беломорието. Гръцкото военно партизан­ско управление постави във всеки мана­стир по четирима полицаи, както е редът в Света Гора. С нас, българите, партиза­ните се държаха добре, като казваха, че „ние с българите сме заедно и една идея имаме“. Те поискаха от нашия манастир помощи – пари, зехтин, платове, вино и други неща. На няколко натоварени мулета монах Исидор ги отнесе в гр. Полигерово, където беше щабът на партизаните. След като предал всичко, се завърна с мулетата в манастира.

Така продължи няколко месеца. Обаче на власт дойде крал Георги, който след завладяването на Гърция от герман­ците беше забягнал с част от армията си в Африка (Каринайка), която беше англий­ско владение (колония). След изтеглянето на българите от Беломорието и Македо­ния и на германците от Гърция, те се завръщат, справят се с партизаните и заемат управлението, а също и Света Гора.

Дойде и злокобният и плачевен за нас месец юли 1945 г. Свако Наум, аз и отец Серафим (който беше дошъл преди нас в Зограф) бяхме извикани под конвой от двама полицаи в губернаторството в Карея. Фактически бяхме арестувани. Епистас[9] на Зографския манастир беше моят учител по пение дядо Евтимий. Той попита по какъв повод сме арестувани, а те му отговориха, че за 24 часа трябва да напуснем Света Гора.

На другия ден пак под конвой от двама полицаи пеша отидохме до пристанището в Дафни. От там с лодка минахме покрай Зографската „Арсана“. Там бяха дошли да ни изпратят всички монаси. Те и ние със сълзи на очи се разделихме и вече не се видяхме. От манастира ни дадоха документ, че ако се завърнем живи и здрави в България, аз да продължа образованието си в семинарията за сметка на Зограф, а свако Наум и отец Серафим да останат в Германския манастир или в Пловдив.

Потеглихме от „Арсаната“ с покрусени сърца и души и стигнахме до кейчето на Трепети, защото тогава нямаше път и пристанище в Уранополис. От Трепети пеша през нивите стигнахме до с. Иерисо и там пренощувахме при един грък, на име Янис, чийто баща беше писар в Зографския манастир. На сутринта потеглихме с едно малко рейсче от Иерисо за Солун. Закараха ни в „Обществената безопасност“, заключиха ни в една стая и там спахме, но не ни дадоха никаква храна. На другия ден ни изведоха и под конвой тръгнахме по улиците. От тротоарите гърците ни псуваха, като викаха „Мамка Ви старобългарска“. Заведоха ни в затвора „Еди-кули“ и ни поставиха в едно подземие, тясно и приличащо на тунел. Там имаше много затворници, партизани, македонци и гърци, които са били на българска и германска служба през окупацията.

Толкова много бяха затворниците, че през деня стоим седнали, а вечерта като сардели лягаме да спим на пода. Денем ни извеждаха по за 20 минути в едно дворче, широко около 3-4 метра и дълго не знам колко, и стоим прави, защото няма простор за разходка.   Беше  много задушно, както в подземието, така и в двора, защото през юли слънцето пече силно. Храна ни даваха по толкова, колкото да се каже, че са давали. Благо­дарение на партизаните (комунисти), които не бяха арестувани, оцеляхме, те под булото на „Червения кръст“ обхож­даха с камион магазините и пазарите и събираха хляб, дини, пъпеши, макарони, маслини, цигари и други храни и ни ги донасяха. Направи ми впечатление, че властите на затвора разрешаваха да се стоварват храни без ограничение, само проверяваха да няма оръжие; даже и игла да имаше, вземаха я. Тези храни се разпре­деляха по равно между затворниците. Макар че ние бяхме българи, от нищо не ни лишаваха и деляха всичко по братски. Така изминаха 17 дни, но на нас ни се видяха 17 години, защото никой нищо не ни казва – дали ще ни очистят от лицето на Земята или ще ни изпратят на някой остров, докато угаснем. На 17-ия ден сутринта ни заведоха при началника на затвора, който ни каза, че сме били с редовни документи и нямаме никаква вина, но се налага да напуснем Гърция. Взехме си довиждане с всички затворници и тръгнахме пак под конвой от двама полицаи – ние напред, а те с карабините отзад. Качиха ни на един камион пълен с месни консерви и хляб. Ние още не можем да проумеем какво ще става с нас – дали извън Солун ще ни теглят куршума или заминаване на някой остров на изгнание. Един от тези полицаи знаеше чист български – обясни ни, че е родом от с. Горни Воден (когато бил на 10 години баща му се преселил в Гърция). Той ни успокои, като ни каза, че ще ни придружат до Демир Хисар, а оттам ще ни изпратят за България. И понеже няма превоз, използват този камион, който кара храна за гръцките войници там.

Държаха се много добре с нас. В село Лахана спряхме да обядваме и ние искахме да платим, но те казаха: „Ние ще платим, и Вие сте хора като нас.“ Когато минахме река Струма и видяхме Бела­сица, се успокоихме, защото се завръщаме в България.

Пристигнахме в Демир Хисар и ни заведоха в полицейското управление. Предадоха ни на един полицай, който беше на пост, като му казаха да ни придружи до границата. Този полицай ме попита откъде съм и като разбра, че съм от България, напсува ме и ме взе на бой с нож. Благодарение на полицая от Солун, който знаеше български, успях да се спася. Той улови карабината му и каза: „Какво ти е направило момчето, че искаш да го убиваш! Ако те е бил някой българин през окупацията, то вина за това няма!“

Когато си спомня за Демир Хисар, мъка пробожда сърцето ми и сълзи наливат очите ми. Там видях една трога­телна и плачевна картина. Един грък отишъл в Германия като работник, оженил се за германка и имат дете на година и половина. Жена му я гонят от Гърция като германка, а той с детето остава. Те насила я качиха при нас в камиона за границата. Мъжът ѝ се държи за канатите, детето плаче, а тя иска да се хвърли от камиона -не иска да се раздели от детето и мъжа си. Полицаят от камиона насила дръпна мъжа й, щеше да му отреже ръцете с ножа. Камионът потегли за границата, тя пищи и плаче, а ние нажалени и смутени стоим като заковани.

Пристигнахме на Кулата. Границата беше затворена – бариерата спусната през средата на моста, който е построен на една река, приток на р. Струма. Гърците ни гонят, а българите не ни пускат. Наложи се да чакаме около два часа, докато се разберат двамата началници на българския и гръцкия гранични постове. Българският началник направил запитване по телефона до София, а оттам питали в село – дали има такива и такива хора в Гърция. След като отговорили, че има, чак тогава вдигнаха бариерата и ни въведоха в постовото помещение. Там пренощувахме и на сутринта под конвой от един милиционер ни заведоха в Петрич. Там имаше руски комендант, който ни разпитва какво сме видели от военните обекти, понеже с гръцката армия дойдоха и английски войски в Гърция.

Вечерта в Петрич се качихме на влака и под конвой пътувахме до София. Сутринта ни заведоха направо в „Обществената безопасност“. Там ни искаха щателни показания за какво сме отишли в Света Гора, къде сме видели английски войски, какви са летищата в Микря и Солун, за моста на Струма, за разни бункери и военни обекти и т. н. След разпита ни освободиха и ние взехме един файтон и право в Германския манастир. Първата ни работа беше да се освободим от осмоногите ни животинки, които завъдихме още в затвора в Солун. Те така се бяха размножили, че където се похванеш, все животинка ще намериш. Спомням си от книгата „Писма и изповеди на един четник“ на Христо Селянов -войвода-четник от Леринския край, написаното, че „когато се освободим от бойни действия, започваме борба с осмоногите животинки – въшките“. Така стана и с нас, справихме се отлично.

Свако Наум постоя известно време и замина за Пловдив, о. Серафим остана в Германския манастир, а аз се записах да уча в семинарията. През ваканциите помагах на старците в Пловдив, пеех в църквата, събирах наемите, ходех по покупки; което ми се възлагаше, всичко изпълнявах. След завършването на семинарията ме взеха войник, служих като матрос във Варна. Бях на такава служба, че можеше да достигна до голям военен чин, но моето желание и призвание беше да стана духовно лице. Затова станах свещеник в родното си село Душево. Свако Наум, след като починаха старците в Пловдив, дойде в Батошевския манастир[10], стана игумен и го стабили­зираха, но се разболя и почина през 1965 г. Там го и погребаха.

Света Гора и Зографският манастир 

За Света Гора и нейните манастири са писали много историци, изследователи и писатели. Но според думите, които сподели с мен проф. Атанас Божков: „Света Гора представлява един огромен лабиринт на исторически документи и ценности, които още не са открити в библиотеките и скривалищата на манасти­рите.“ Също така той сподели, че ние, българите, не знаем какво сме имали и имаме зад границите на България.

Българският Зографски манастир е бил едничкото учреждение на политичес­ката и духовна власт през време на османското робство. Там се пазел българ­ският национален дух, оттам са излизали просветени хора – таксидиоти, които просвещавали българския народ и запазвали неговата националност. Моят учител по литература Михаил Ковачев, който е бил студент на проф. Йордан Иванов – откривателя на Паисиевата история, бил натоварен от него с мисията да отиде в Зографския манастир и да продължи своите изследвания. Действи­телно Ковачев е открил много научни документи[11] и като разбра, че съм Зограф­ски възпитаник, изнасяше пред класа ни цели лекции за Света Гора и Зографския манастир. В моето съзнание се запечатаха думите му: „Зографският манастир съществува от цар Симеоново време чак до сега и манастирът е подкрепял материално и духовно българския народ за просвета и националност.“ Тогава аз като малчуган в манастира не съм проя­вявал интерес, защото мислех да остана там и с течение на времето може би щях да изуча поне отчасти ценностите на манастира. Колкото и да не съм проявявал интерес, все пак в моето детско съзнание се запечатаха много работи за Света Гора, за монасите и манастира. Затова, макар бегло, не мога да не напиша някой ред за Света Гора и Зографския манастир.

Света Гора е един от ръкавите на Халкидическия полуостров – левият, средният се казва Лонгос, а южният Касандра. Този ляв ръкав още го наричат Атонски полуостров – носещ името си от връх Атон. Света Гора започва от провлака, близо до с. Иерисо. Там започва от нулева надморска височина и посте­пенно се издига до височината Атон, връх, който е висок 2033 м и отвесно се спуска над морето. Полуостровът от северната и от южната страна се мие от водите на Бяло море. Дължината на полуострова е около 50 – 60 км, а ширината е между 8-10 км. В средната част се издигат хребети, които достигат до самия връх Атон. Северната и южната страни са наклонени към морето и са силно назъбени от много рекички. Западната и средната част до градчето Карея са обрасли с хубави борови, дафинови, кестенови, кипарисови и други дървета, а източната част и самият връх са почти каменисти, тук-таме се забелязват малки горички по склоновете. Има и разработени манастирски земи, които са засадени с маслинови, портокалови и лешникови дървета, има също и зеленчукови градини, изобилстват и лозята.

Според преданието от връх Атон са предавали сигнализации чрез огън – там се развивали бойните действия по време на Троянската война. Друго историческо предание говори, че под връх Атон, при силно морско вълнение била потопена персийската флота на адмирал Мардони, която отивала да се бие с гърците. Трето предание говори, че Александър Македонски бил идвал в Света Гора (в Карея) на лечение и почивка и там имал лична резиденция.

Целият полуостров е осеян с големи манастири – на брой двадесет; редица скитове – наподобяващи на манастирите, особено руския скит „Св. Андрей“, гдето се помещава духовната семинария (със своята монументална архитектура и коло-салност той стои като страж в карейската околност); има и над 600 келии, пръснати из манастирските землища и по склоно­вете на връх Атон. От северната страна на полуострова са манастирите: Хилендар, Есфигмен, Ватопед, Пантократор, Ставроникита, Кутлумуш, Ивер, Каракал, Филотей и Лаврата, а от южната страна са: Зограф, Костамонит, Дохиар, Ксенофонт, Пантелеймон, Ксиропотам, Симонопетър, Григориат, Дионисий и Павел.

Управлението на Света Гора се нарича „Кинотис“ (събор на антипросопите) и се състои от духовни лица. Всеки манастир си има свой представител, който участва в заседанията и има право да гласува с „да“ или „не“. Този Кинотис се грижи за духовното състояние на полуострова; следи за религиозния живот на монасите в манастирите, скитовете и келиите; контролира кой влиза и кога излиза; контролира различните нововъве­дения. В Света Гора има губернатор (граж­данско лице) и полиция, която се грижи за реда и спокойствието на манастирите.

Зографският манастир се намира на южната страна на полуострова, той е и първият манастир от запад на изток; разположен е на два и половина километра от морето навътре в сушата. Построен е в една малка котловина, осеяна в зеленина от кипарисови, дафинови, борови, орехови, маслинови и други дървета. Него­вата мащабност и височината на зданията му (корпусите) го наподобяват на някой средновековен замък. Например височи­ната на западното крило достига до 45 м. Негови основатели са били трима братя от Охрид – Мойсей, Арон и Иван-Селима, които живеели поотделно в сегашното Зографско землище. Най-после решили да се съберат и построили манастир, като го нарекли на името на Свети Георги (понеже сам се изографисал по чудесен начин на една чиста рендосана дъска – и до днес тази икона стои в централния манастирски храм).

Землището на манастира се прос­тира в следните граници: на североизток то граничи с това на манастира Ватопед; на югоизток – с манастира Костамонит; на юг – с морето; на запад – с манастира Хилендар, и на север – с манастира Есфиг-мент. Зографското землище е едно от най-богатите на гори, от които секат строите­лен материал и го продават. То е проря­зано с 5 рекички (долчини), които през лятото пресъхват. Равните места и котловините са разработени и засадени с маслинови дървета, портокали, лимони, орехи, лешници и най-много с лозя.

По-важните местности в землището на манастира Зограф са:

ИВАНИЦА, която на юг граничи с морето, а на запад с Хилендарското землище. Тази местност е почти равна, през нея минава рекичка и цялата е заса­дена с маслинови дървета (сред тях може би има вековни), също има и ливади. Там беше манастирското стопанство, в което отглеждаха и кокошки за яйца. Има хубави постройки и църква „Св. Спиридон“; има също и голяма и дълбока щерна за вода, изградена от камъни.

НЕРАНЖИТЕ – те са до самото море, между Иваница и Арсаната. Там има хубави гори и всред тях още от езическо време е останало училище и капище, на които още стърчат зидовете.

АРСАНАТА – това е пристанището на Зограф. Там има построени здания за живеене, складове за храни и хангар за манастирските лодки. Има и хубава църква, построена в чест и памет на св. Никола. До Арсаната се издига вятърна мелница, за която се говори, че е построе­на от отец Матей Преображенски, когато е бил в Зограф. Близо до самата Арсана е и зеленчуковата градина. По-нагоре по течението на реката се намира манастир­ската воденица, която използва водите на двете рекички. Първата идва откъм манастира, а другата от местността „Св. Апостоли“. Водите и на двете са събрани в голяма щерна и се използват за мелене на брашно и за поливане на зеленчуковата градина.

ТУМБАТА – разположена на запад от пътя, водещ от Арсаната за манастира. Тя е равна и там бяха централните лозя и доста смокини.

ПОТИРА – намира се по на север от Тумбата, по пътя за Зограф. Там има лозя и няколко постройки с църква. Там се приготвяха виното и ракията за манас­тира. След като започне гроздобера, гроздето, натоварено на мулета, се донася тук и отец Агатангел правеше виното, а отец Никифор – ракията. Тук се произвеж­даха с тонове бяло и червено вино и гроздова ракия.

ХЕРОВО – разположена пак по пътя за Зограф, но по на запад. Там също имаше постройка с църква; много хубави лозя, големи дървета орехи и смокини (послед­ните нямаше кой да ги бере и така се захаросваха по дърветата).

На запад от манастира е пещерата “Св. КОЗМА”, а по-нагоре е местността ИВАН СЕЛИМА – там имаше хубава нива, която я сееха с жито. Там още се виждат развалините на кулата на Иван-Селима.

ПАША КОНАК – разположена по на запад и на север, и граничи със земли­щето на Хилендарския манастир. Там има голяма и равна нива, която сееха с жито и ечемик за мулетата и воловете.

ЧЕРНИ ВИР[12] – разположена на север от манастира при хармана и граничи със землището на манастира Есфигмент. Местността е равна и се обработваше, като сееха бакла и нахут. Там има хубави постройки и църква с три престола. Тази келия е била руска, но след като в нея останали двама монаси, подарили я на Зограф, а те се прибрали в манастира си и там починали.

СВ. АПОСТОЛИ – разположена на юг от манастира и през нея преминава река. Има много равна нива и в нея всяка година сееха бакла и нахут. Там има стари и хубави постройки с църква в чест на Св. Апостоли. Тази келия е била гръцка, но я продали на Зограф.

ПАЛЬО – ПИРГО – намира се по-нагоре от Апостолската река, като на изток граничи със землището на манас­тира Костамонит. Има хубава равнина и с дядо Панарет ходехме да облагоро­дяваме крушови и ябълкови дървета. Там дядо Панарет беше направил една хубава овощна градина. От тази местност е хва­ната водата и чрез водопровод е докарана в манастира за пиене.

На запад от манастира през рекич­ката и под хармана има ябълкова и масли­нова градина, дело на монах Кесарий. На север от манастира, пак през рекичката, има друга маслинова градина. Под самия манастир на запад има хубава зеленчукова градина.

Между местностите „Иван-Селима“ и „Иваница“ има една красива местност с останки от стари постройки. Знае се, че там е живял и писал нашият български патриарх св. Евтимий.

Извън пределите на Света Гора Зографският манастир има следните имоти: в Солун две здания; в София и Пловдив по едно здание; манастирско стопанство при Германския манастир; воденица и зеленчукова градина при р. Искър. На полуостров Лонгос има метох с маслинова градина; също такива има и на остров Тасос.

КАЛА МАРИЯ – метох с много земя и различен домашен добитък на Халкидическия полуостров[13]. Оттам се задоволяваха нуждите на манастира с яйца, сирене, мляко и др.

Зографският манастир също е имал имоти в Молдавия – до град Нямц и в Бесарабия – Киприяновския манастир[14].

Пътища и пътеки

Път № 1 – водещ от провлака, Уранополис, Паша конак, Иван-Селима, пещерата “Св. Козма”, Зограф и за Карея.

Път № 2 – водещ от манастира, покрай Потира за Арсаната и морето.

Път № 3 – водещ от манастира до “Св. Апостоли”.

Път № 4 – водещ от манастира, Арсаната за Иваница.

Път № 5 – водещ от манастира до Херово.

Път № 6 – водещ от манастира до Черни вир[15].

Път № 7 – водещ от манастира до Василиевата килия, която се намира на един връх, близо до землището на Ватопедския манастир.

Път № 9 – водещ от кулата на Иван-Селима до Иваница.

Постройки

Извън манастира има следните постройки:

1.  Болница – когато се разболеят монасите от манастира, там ги преместват и се грижат за тях.

2. Помещение за машините, където се приготвя зехтинът и склад за дървен и железарски материал.

3. Помещения за полицията и работниците.

4. Обори за мулета и волове.

5. Сеновал.

6.  Пералня и ковачница за желе­зария.

7.  Фурна, гдето се печеше хлябът. Тя се намира до самото южно крило на манастира.

Самият манастир представлява, както казах вече, един голям четириъ­гълник, наподобяващ средновековен замък.

ИЗТОЧНО КРИЛО – в долния етаж имаше складове за дрехи и дърводелница. По горните етажи има стаи за живеене. В това крило се намират параклисите: “Св. Димитрий Солунски”, “Св. Йоан Кръстител” и “Св. Преображение”. Към него са изгра­дени часовниковата кула и камбанарията[16].

СЕВЕРНО КРИЛО – в неговото подземие е избата, където се съхранява виното. Над него са складовете за храни­телните продукти, а горните етажи са предназначени за живеене. Тук се помеща­ва и манастирската библиотека, където се съхраняват ценни исторически книги, документи и хрисовули още от основа­ването на манастира, та чак до сегашни времена. В това крило има параклис в чест и памет на Св. 26 Зографски мъченици. В северното крило е и главният вход за влизане и излизане от манастира. Портата е грамадна, изкована от желязо и като се затвори, само с оръдие може да се разбие, за да се влезе.

ЗАПАДНО КРИЛО – в подземието му се съхраняват зехтинът и маслините в големи пръстени и дървени съдове. На първия етаж беше складът за хляб, магер-ницата (кухнята) и трапезарията (която може да побере над 200 човека). На горния етаж е “Фандарика” – специална кухня за по-видни гости. На още по-горните етажи са спалните стаи за официалните гости и заседателната зала на манастирския събор. Тук има и стаи за живеене на монаси. В западното крило се намира величествената църква “Св. св. Кирил и Методий”, на която палех денонощно кандилата и се грижех за чистотата ѝ. По на юг в същото крило се намират параклисите Св. Архан­гел Михаил и Св. Козма Зографски.

ЮЖНО КРИЛО – в него се поме­щава игуменарницата, гдето живее игу­менът и клисарницата, гдето се замесваха и печаха просфорите. Също там се пригот­вяше всеки ден жито за службата. Има и някои помещения за живеене[17].

В манастирския двор се намира централният храм, издигнат в чест на Св. великомъченик Георги Победоносец. Църквата е солидна сграда, покрита е с олово, има изящна изография, великоле­пен иконостас, които веднага пленяват окото на посетителя, който изпада в недоу­мение – кой е направил изографията и дърворезбата. Това е изкуство, ненадми­нато за вечни времена. В този храм има четири чудотворни икони, три от тях с лика на св. Георги – самоизографисалата се, иконата, донесена от морето с мулето, и иконата, подарена от Молдовския вой­вода Стефан. Четвъртата икона е тази на Св. Богородица, тази, която заповядала на св. Козма да се оттегли от манастира и да отиде и да се отдаде на аскетизъм в пещерата, недалеч от манастира. В самия храм има скривалище на ценни книжа и документи.

На север от главния манастирски храм се намира църквата “Успение Бого­родично”. Тя е подобна на централната, също е изографисана изящно и има чудесна дърворезба. В двора се намира и кръщелницата, където се осветява водата на Св. Богоявление. Близо до самата кръщелна има издигнат паметник в чест на изгорелите монаси при нашествието на латинците[18].

Вън от манастира се намира парак­лисът “Св. Никола” – при гробищната църква “Св. Благовещение”. На запад от манастира на един хълм се намират постройките на скита Св. Георги – там се помещава училището, обущарницата и шивалнята. Там има построена много хубава църква в чест на “Св. Георги”. Близо до Карея Зографският манастир има келия с храм “Веех Святих”; при нея има и лешникова градина. В самата Карея манастирът е построил хубаво здание с църква, което е на три етажа и в него могат да се намерят много поклонници. То е едно от най-хубавите здания в Карея и в него живее Зографският представител (епистас).

Управление

Манастирът се управлява от събор, който се грижи за поддръжката на светата обител и цялото й имущество, вътре и вън от нея. Съборът се грижи и за манас­тирския ред и дисциплина. Той се състои от следните лица: игумена архимандрит Владимир, заместник-игумена йеромонах Евгений, главния епитроп монах Натанаил, втория епитроп монах Партений, третия епитроп монах Никанор и монасите – Агатангел, Панарет, Евтимий, Исидор и Лука. Съборът се събира всеки месец на заседание и решава манастирските работи

–  какво са направили досега и какво ще правят в бъдеще.

Ред и дисциплина

От манастирския събор се определя на всеки монах каква длъжност ще изпъл­нява, независимо дали живее в манастира или вън от него. Той е длъжен да прави послушание, независимо днес каква служба заема и утре какво ще му възло­жат. На всеки се определя службата според възрастта, здравословното състояние и способностите му.

Най-малкото непослушание се наказва от игумена – например монахът да тегли броеница, дълга около два метра, през време на ядене в трапезарията на обяд и вечеря, да прави поклони и да казва: “Господи, помилвай ме, мене, твоя грешен раб…” Според размера на вината му, той може да прави тези поклони един-два или повече дни. Когато монасите се нахранят и излязат от трапезарията, чак тогава той сяда да яде. Ако е по-голямо провине­нието, монахът се наказва за известно време на послушание да живее извън манастира или го изпращат в някой гръцки манастир за определено време, за да изкупи вината си. Без благословението на игумена никой монах няма право да излиза и до морето (Арсаната).

Извън пределите на Света Гора излизаха само игуменът и някои от съборните старци и то по служба или за уреждане на някои манастирски работи. Зографски монах излизаше извън Света Гора само по болест и ако се налага, за да се лекува в Солун или в България.

По принцип монасите след като са се замонашили, са се откъснали от външ­ния свят и си гледат само послушанието и душеспасението. Много от тях въобще не желаят да излизат от Света Гора.

Имаше един такъв случай с монах Тома, родом от Македония. Като дете той боледувал много и физически не се развивал. Като станал на седем години баща му го донесъл в манастира в едни дисаги на кон, подарил го на братството и казал: “Ако има от Бога дни да живее, нека остане и помага на манастира”. Действи­телно монах Тома оздравял, но беше висок само 1,20 м. Научил се да прави обувки в обущарницата при манастира, също се научил да чете по славянски и да пее по източни ноти – имаше много хубав глас (тенор). Той не познаваше друг свят, освен този в Света Гора. Не беше виждал какво е това жена, разни домашни животни, къщи, здания и т. н. Показваха му ги само на снимки и трябваше да му обясняват.

Животът в манастира е следният:

Вечер входната врата (портата) се затваря и портарят занася ключа на игуме­на. Сутринта отива да вземе благосло­вение от игумена и той му дава ключа да отвори портата. Отварянето и затварянето на портата става само в строго определен час. Веднъж затвори ли се тя, не се отваря – ако се отвори, имат го като престъп­ление, т. е. грях.

Монахът портар стои от сутрин до вечер при портата в специална стаичка и наблюдава кой влиза и кой излиза. Ако дойдат чужди хора, веднага обажда на началството и те ако разрешат, тогава ги пуска да влезат. Там при него стоеше една голяма кошница с хляб, друга с маслини и сардела риба. Когато някой пътник минава край манастира, той му дава от тази храна, за да има за из път.

Богослужението

Всеки ден в манастира се извършва служба. Сутрин специална камбана бие в 3,30 часа и в 4 часа всички монаси отиват в църквата на служба. Игуменът с поглед оглежда дали са дошли всички монаси, ако някой закъснее, си понася наказанието. Извинение има само за тези, които са болни. През обикновените дни службата трае 4 часа, през неделните и празничните дни – 6 часа, а на самия храмов празник достига до 11 – 12 часа.

През работните сезони, когато се беряха лозята, маслините, орехите и лешниците, когато имаше сено за съби­ране или да се жъне и вършее, монасите, които работеха, се освобождаваха от присъствие на богослужението. През обикновените дни богослужението се извършва в храма “Св. Богородица”. След като се извърши утринното правило за половин час монасите отиват по килиите си да починат, а чредният свещеник през това време споменава на проскомидията всички живи монаси от Зограф за здраве и спасение. Като удари отново камбанката, монасите идват отново и стоят докато свърши светата литургия.

Йеромонасите, които служеха в храма, бяха: Прокопий, Евгений, Акакий, Йоаким, Амфилий (той беше освободен от служба поради старост, но изпълняваше длъжността изповедник) и дякон Анатолий. Ръководител на певците на десния клир беше монах Агатангел, а освен него и Антоний, а на левия клир – монах Евти­мий и Панарет. И други помагаха, който можеше да пее. Четци бяха монах Калистрат, Йоан (който беше канонарх), Мартениан и Владимир. Старши клисар беше монах Корнилий, а негови помощници – монасите Никола, Андрей и Серафим.

Чредният свещеник по задължение служеше в църквата, а някои от останалите свещеници, които бяха свободни от чредство и който желаеше, след като свърши утринното правило, ходеше да служи в някой параклис из жилищните корпуси. Аз пък ходех да му чета и пея -това, което съм научил, там го прилагах.

Най-тържествена беше службата в неделен и празничен ден. Още предния ден следобед всички монаси, които живееха извън манастира, започваха да прииждат един по един за богослужението. Седейки на терасата при храма „Св. св. Кирил и Методий“, аз ги наблюдавах как вървят бавно и замислено с броеница в ръка. Като направят десетина крачки, спират се и се прекръстват. Ако има паднал камък или дърво на пътя им, навеждат се и го махат. Като пристигнат пред манастирската порта, спират се и застават благочинно, прекръстват се и чак тогава влизат в светата обител. Всеки си отива в своята килия (стая), почива си или се среща с някой монах, за да разменят по някоя дума. Манастирските камбани бяха няколко и техният мелодичен звън се разнасяше далеч от Зографските предели. Аз имах щастието да се науча да ги бия и срещу празник като по-млад се качвах на камбанарията и започвах да ги удрям.

Спре ли камбанният звън, всички монаси напускаха работата си в килиите и се озоваваха в централния храм „Св. Георги“ за вечерно богослужение. След свършване на вечерната служба всички се отправяха в трапезарията, за да вечерят. Като се нахранеха, отново отиваха в храма и присъстваха на службата „малое повечерие“. Това последование се извършва всеки ден след вечеря, независимо дали е празник или не. На тържественото бого­служение в неделните и празнични дни присъстват всички монаси, начело с игумена. Чредният свещеник служи, а певците със своите мелодични гласове те унасят до заспиване. Така стоиш няколко часа и не усещаш кога е минало времето. След свършване на службата отново забиват камбаните и игуменът, свещени­ците и монасите, предвождани от клисари с фенери, хоругви и икони, при пеене на тропара за деня, излизат от храма и се отправят за трапезарията на обяд.

Трапезарията, както споменах, е голяма, може да побере над 200 души. Всеки си сяда на определеното място, по старшинство. Масите са заредени с ястията, които са определени за деня. Освен това на всеки монах и присъстващ мирянин в трапезарията се дава обед и вечер по 300 грама вино в пръстени купички, а на по-големите празници допълнително има и по чаша бяло вино. Всички монаси застават пред масите благочинно, изпява се определена молит­ва, чредният свещеник благославя трапе­зата и всички започват да се хранят. През това време един от четците, застанал на едно специално високо място, чете житие­то на съответния светец. Игуменът някой път става от мястото си и прави проверка дали яденето се разсипва по равно на всички. Веднъж при разсипване на ядене­то, което беше яхния от бакла, попаднал повече зехтин в чинията на игумена. Той забеляза това, стана и обходи масите, и извика готвача. Попита го защо не е раз­сипал правилно зехтина. Взе чинията си и я даде на мене, а взе моята, като наказа готвача два дена да тегли броеница и да се моли пред иконата за прошка. След като се нахранят всички, почуква се едно малко звънче, монасите стават прави и се прочита молитва. Пак с хоругвите и фенерите се излиза от трапезарията и се внасят в храма. Чак тогава монасите се освобождават: едни отиват по килиите си, други излизат да се разхождат извън манастира, а трети се събират на приказка. Тези, които живеят извън манастира, след обяда си получаваха дажбите от храна, вино, хляб, зехтин и други продукти за цялата седмица, сбогуват се с монасите, живеещи в манастира, и се отправят за там, където са определени на послушание. Най-тържествен беше храмовият празник на Гергьовден. Камбаните бият, всички зографски монаси се прибират от скитовете и келиите. Идват и монаси от други манастири, скитове и келии и манас­тирският двор потъмнява от калугери. На този ден се събират повече от 300 монаси и миряни. Службата започва вечерта и продължава до другия ден. Въобще богослужението трае около 11-12 часа. Служи игументът с владишка мантия, свещениците и дяконът от Зограф и всички свещеници и дякони от другите манастири, скитове и келии: гърци, руси, румънци, сърби и др. Голямо впечатление ми направи на мене, малкия послушник, руската делегация от руския манастир „Св. Пантелеймон“, водена от дякон Агатангел. Той събра всички руски мона­си, дошли в нашия манастир, и образува един четиригласен хор. Като запяха братята руснаци, всички бяхме приковани на място. На празника беше дошъл и един руски дякон на име Маркиян, който живееше сам в една руска келия, нами­раща се през рекичката до морето, при нашата маслинова градина „Иваница“. Той имаше такъв басов глас, че когато започваше да казва ектениите, стъклата на прозорците трепереха и звъняха.

След като свърши богослужението, пак с биене на камбани, с фенери и хоругви се отправят всички за трапезарията. На този празник освен полагаемото се вино се дават допълнително и по две чаши бяло вино. Понеже посетителите бяха доста много, обядваше се на две смени. След приключване на обяда специален монах раздаваше по 500 грама зехтин на бедните монаси келиоти за благословение на манастира.

На другия ден след празника се извършва отново служба и след нея, начело с игумена и всички служили свеще­ници и дякони, облечени в свещенически одежди, следвани от останалите монаси, при пеене и биене на камбаните, се прави литийно шествие с чудотворната икона „Св. Георги“, която е донесена с мулето от морето. Литийното шествие отива до хълма, където е скитът „Св. Георги“. Тук донасят иконата в църквата и се прави молебен, и отново по същия път и начин се връщат в манастира. Това нещо се прави по същия начин и на втория ден на Великден.

На третия ден на Великден, след свършване на службата, йеромонах Йоаким, облечен в пълно одеяние, заедно с по-младите монаси и моя милост, придружавани от манастирските работ­ници, вземахме иконата на „Св. Богоро­дица“, хоругви и лампади и при тържест­веното биене на камбаните напускахме манастира. С песнопения от „Пасхалния канон“ тръгвахме по пътя за Св. Апостоли и там влизахме в храма. Правехме кратък молебен и продължавахме по пътя от св. Апостоли покрай реката и стигахме до пътя за Арсаната. Оттам се отправяхме

за манастира, пак с песнопения и молитви. В това време игуменът, облечен в мантия, заедно със свещениците и дякона, също в одежди, и останалите братя от манастира излизат да ни посрещнат при кръста, под самия манастир, където излиза пътят, водещ за Хилендарския манастир. След като се направи кратък молебен при кръста и при тържественото биене на камбаните се завръщаме отново в манастира, първо влизаме в храма, а оттам в трапезарията. Това литийно шествие се прави всяка година на Великден, в знак на благодарност към Св. Богородица, която е закрилница и пази-телка на Света Гора и Зограф.

В манастира има строг ред и дисциплина, но не диктаторски, а брато-любиви. Тук всички живеят братски – един за всички и всички за един. Всеки гледа да изпълни послушанието си, към което е определен. Разлика между монасите няма, само ги отличава един от друг длъжността, която изпълняват. Направи ми впечат­ление, че каквото расо и обувки носи игуменът, такова имат и готвачът и портарят. Всеки гледа да изпълни послу­шанието си предано към манастира; ако не го изпълни, много тъжи и търси прошка от игумена. Спомням си един такъв случай с отец Серафим. Веднъж отидохме работ­ниците и по-младите монаси на нивата при Св. Апостоли да окопаваме баклата. Глав­ният епитроп дал на о. Серафим един литър ракия да почерпи всички ни по чашка след привършване на работата. Отец Серафим ни почерпи по чашка, но в шишето остана малко ракия. Тогава някой от монасите изяви желание да не връщаме обратно ракията, а да се изпие от които желаят. Обаче о. Серафим им каза, че няма благословение от игумена и няма да им даде повече. Те ме накараха да взема шишето от ръцете му и я раздадох да я изпият, понеже бях много млад и игуме­нът нямаше да ме накаже. Но отец Серафим заплака, защото го беше страх, че е извършил грях, гдето няма да върне останалата ракия в манастира.

Така със своята дисциплина и ред, със своето братолюбие и послушание монасите от Зограф се славеха по цялата Света Гора. Много гръцки манастири, даже и от Кинотиса, настояваха монасите гърци от другите манастири да се поучават на ред, дисциплина и послушание от българските монаси на Зографския манастир.

Кратки биографични сведения за монасите

Когато отидохме в Зографския манастир, заварихме 51 души монаси, като с нас (мен и свако) станаха 53-има. В България от Зограф имаше 5-има монаси, така че през време на моето пребиваване в Зографския манастир братството му се състоеше от 58 монаси. Обширни сведе­ния за тях не мога да дам, защото тогава аз бях най-малкият и не проявявах инте­рес, като очаквах с течение на времето да изуча на всеки житието и битието. Обаче така се стекоха обстоятелствата, че трябваше да се разделя с братята от Зографския манастир и да се завърна в България. Тук ще се постарая, макар и вкратце, да напиша това, което съм чул и видял за всеки един от тях. Повечето монаси бяха родом от Македония и от Беломорието, а от България бяха твърде малко. Това е така, защото след Европей­ската война[19] гърците не разрешавали да идват хора от България и да стават монаси в Зограф.

1.Архимандрит ВЛАДИМИР – игумен на манастира, на възраст около 60 години, родом от Леринските села[20]. Става монах и след като го ръкополагат за йеромонах го изпращат в Беса­рабия, при имението „Киприян”. След револю­цията[21], заедно с останалите монаси се завръща в Зограф с огромна парична сума. Избират го за игумен и той поема управлението на манастира, като го прави образцов. Има големи заслуги за подобряване на стопанството и имението в Германския манастир – построява хубаво здание и манастирска воденица при река Искър, при която се намира и хубава зеленчукова градина. Също по негова инициатива се построява здание (хотел) на ул. „Г. Кирков“ и в Пловдив на ул. „Райко Даска­лов“. Наред със своята организаторска дейност той беше и добър стопански ръководител.

2.Иеромонах ЕВТИМИЙ – родом от Македония, около 58-годишен. Беше заместник-игумен и член на манастирския събор. Когато отсъстваше игуменът, той го заместваше. Служеше в храма по чредство и беше изповедник.

3.Иеромонах АМФИЛОХИЙ – родом от Македония, 70-годишен, мил и скромен старец; изпълняваше длъжността изповедник, но беше освободен да служи в храма поради старост.

4.Иеромонах ПРОКОПИЙ – родом от село Горно Броди, Серско, около 50-годишен[22]. Висок, строен и подвижен свещеник, добър певец и наред с чредничеството изпълняваше длъжността типи-кар – той подреждаше църковните служби. Аз бях негов ученик по славянски езици и много ме обичаше. След нашето заминаване станал игумен.

5.Иеромонах ЙОАКИМ – родом от Костурските села, беше около 25-годишен;[23]. племенник на монах Агатангел. Беше много мил и скромен човек, стана голям мой приятел, където и да ходеше по служба, все бяхме заедно.

6.Иеромонах АКАКИЙ – родом от Санданските села, около 50-годишен[24]; бавно-ходен, но разговорлив. Когато пристигнахме в манастира, беше дякон и след това го ръкопо­ложиха за йеромонах.

7.Дякон АНАТОЛИЙ – родом от Леринските села, млад, на 22 години[25]. Беше послушник на епистаса Кесарий в Карея, но го призоваха в манастира и го ръкоположиха за дякон.

8.Монах АГАТАНГЕЛ – вуйчо на йеромонах Йоаким, родом от Костурските села, на възраст около 55 години[26]. Ходил в Америка като работник и като се завърнал, дошел в Зограф и приел монашество. Беше начетен човек, отли­чаваше се с хубавия си глас и беше един от първите протопсалти в Света Гора – пееше и ръководеше десния клир; член на манастирския събор. Наред с певческите си и съборни задължения той пригот­вяше манастирското вино на „Потира”; въобще бе голям специалист по вината.

9.Монах ПАНАРЕТ – родом от Леринските села, 56-годишен[27]; мил, добродушен и религиозен старец беше, излишна дума от неговите уста не излизаше. Всичко понасяше со кротце и со благо, като на 24 часа спеше само 4. Останалото свободно време от послушанието си прекарваше в стаята в коленопреклонна молитва. Много хубаво пееше на левия клир. Беше член на събора и придружаваше дядо игумен до Солун и България. Ходеше да наглежда манастирските имоти в Лонгос и Тасос. Освен тези задължения изпълняваше и длъжността библиотекар. Той описа и номерира всички книги и документи в библиотеката.

10.Монах ЕВТИМИЙ – родом от Македо­ния, на възраст около 60 години, строен и начетен старец. Отличаваше се с хубавия си глас, ръководеше левия клир и беше член на събора. Преди да напуснем Света Гора беше епистас в Карея. Всред монасите се отличаваше с дългата си брада, която стигаше до коленете му. Бях негов послушник и ученик по пеене.

11.Монах АНТОНИЙ – българин от Бесарабия, около 50 -годишен. Дошел в манастира заедно с брат си и станали монаси. Той изпъл­няваше длъжността певец и четец на десния клир. Чудех се откъде този човек вземаше сили – с часове пееше, без да го смени някой.

12.Монах МАРТИНИЯН – родом от Македония, около 60-годишен[28]. Изпълняваше длъжността канонарх, беше нисък на ръст, но много подвижен.

13.Монах ЙОАН – родом от с. Крушево, прочуто с името на „Крушевската република“ през 1903 г., на възраст около 30 години. Станал монах в българския скит „Св. Богородица“, но се преместил в Зограф и изпълняваше длъжността четец.

14.Монах КАЛИСТРАТ – родом от Костурските села, млад – на 22-23 години[29];енергичен и подвижен, изпълняваше длъжността четец и певец.

15.Монах НАТАНАИЛ – родом от Костурските села[30]. Бил работник в Австралия, но умряла жена му и се завърнал на село. Построил си хубава къща, но я оставил на сина си, който го отглежда негова леля, а той идва в Света Гора и приема монашество в Зограф. Член на манас­тирския събор и изпълнява длъжността главен епитроп на манастира. Беше около 45-годишен и държеше всички ключове на стаи, складове и изби – изобщо много подвижен и енергичен. Отличаваше се с високия си национален български дух. След смъртта на монасите той спаси манастира да не го обсебят други националности, докато дойдат монаси от България и поемат управлението. Той не знаеше умора, раздаваше се в полза на манастира, но това се отрази на неговото здраве. След като застаря, разболя се и, изглежда, е получил удар. Вследствие на това пада газената му лампа и се подпалва стаята му и той изгаря. Заедно с него изгоря и южното крило на манастира, гдето се помещаваше клисарницата. Това се случи на 26 декември 1976 година[31].  Когато ходих с църковна делегация през 1975 г. в Зограф, само той беше останал жив от старците, всички други монаси бяха починали. Като ме видя и заплака. Заплаках и аз, а той с просълзени очи каза: „Ако не бяха те изго­нили гърците, сега да си игумен на манастира и нямаше да имам толкова неприятности при спасяването на манастира.“ За тази борба, която е водил за спасяването на манастира, е бил интерниран извън пределите на Света Гора, но това не пречупило неговия български борчески национален дух.

16.Монах ПАРТЕНИЙ – родом от Мелнишките села, но след Европейската война той останал да живее в границите на Гърция. Беше около 35-годишен, бързоходен и подвижен, член на събора. Изпълняваше длъжността втори епитроп, ръководеше манастирските работници при полските работи на манастира.

17.Монах КОРНИЛИЙ – родом от с. Смядово, Шуменско, на възраст около 55 години[32],мил и добродушен  старец.  Той  дошъл на поклонение в Света Гора като млад, харесал му религиозният живот и самата обстановка. След като се завърнал от поклонението, споделил желанието си със своята любима, че желае да остане в Света Гора. Тя му разрешила, оплела му няколко чифта чорапи и фланела в знак на уважение и благодарност. Любимата му и всички хора от селото излезли да го изпратят. Те били радостни и благодарни, че от тяхното село човек отива да става монах в далечния Зографски манастир.

Приема монашество в Зограф и съборът го изпраща на послушание извън Света Гора – в Кала Мария, където манастирът има голямо стопанство. Там пребивавал известно време, след което отново се завърнал. Заедно с монах Теогност са били капитани на манастирските лодки. Превозвали маслините от Лонгос и Тасос, храни и продукти от стопанството Кала Мария, които са ги товарили от кейчето на Св. Никола. Заварих го в манастира като старши клисар. Той се грижеше за чистотата на храма, палеше кандилата, лееше свещи, месеше просфорите за службата, вареше жито за празниците.

18. Монах НИКОЛА – родом от Серските села, на възраст около 30 години[33]. Той приел монашество в българската келия „Достойно ест”, но дошъл на послушание в Зограф и станал негов брат. Изпълняваше длъжността клисар, заедно с него биехме църковните камбани.

19. Монах АНДРЕЙ – родом от Македония, българин, на 23 години. Приел монашество в гръцкия манастир Филотей, но дошъл в Зограф и го приели за негов брат. Изпълняваше длъжността клисар.

20. Монах СЕРАФИМ – родом от Санданските села, на възраст около 22 години. Първо­начално бил послушник в Рилския манастир и оттам се отправил за Зограф, където приел монашество. Беше тих и скромен, и много религиозен. Най-напред му назначават послуша­нието да раздава вино на братята, а след това му възлагат клисарството. Но и него постигна същата участ – тримата бяхме изгонени от Света Гора. Изживя всичко, което и ние изживяхме, докато се приберем в България. Но Бог и св. Георги го удостоиха пак да се завърне в Зограф и да бъде пазител на българския дух в манастира.

21. Монах ТЕОГНОСТ – родом от Серските села, на възраст около 43 години[34]. Смирен, тих и услужлив монах, имаше понятие от техника. Той поддържаше водопровода на манастира, умееше да залива оловните и тенекеджийските повреди. Същевременно беше капитан на манастирските лодки. Когато пътуваше по морето, вземаше и мен за другар и ме научи как да боравя с греблата, с платната и с мотора. Голям познавач на морето беше той. От дългогодишната практика винаги познаваше кога ще се развълнува морето и кога ще утихне.

22. Монах ВАРСАНУФИЙ – брат на отец Теогност, на възраст около 55 години, мил и изпълнителен старец в послушанието си. Той беше отговорник и готвач в магерницата.

23. Монах  СЕРГИИ   –   родом  от  с. Патрешко, Троянско, на възраст около 45 години[35]. Той приел монашество в Троянския манастир и с големи трудности успял да дойде в Зограф и да стане член на братството. Отначало изпълнявал длъжността клисар, но се разболял и получил парализа в ръката и поради тази причина го назначават за портар на манастира.

24.   Монах ИЛАРИОН – родом от с. Патрешко, Троянско, на възраст около 60 години. Бил е градинар в Молдавия, но дошъл в Зограф и станал монах. Разбираше от техника; той пускаше мотора и пресите при извличането на зехтина, поправяше и се грижеше за часовника.

25. Монах ИСИДОР – родом от Македония, на възраст около 55 години, висок на ръст, добро­душен и разговорлив монах. Беше член на събора. Имаше технически познания, той поправяше и се грижеше за телефоните в манастира, на Арсаната и в Конака. Изпълняваше длъжността готвач на „Фандарика“, когато дойдат по-специални гости. Имаше  понятие  от медицина и  когато  се разболееше някой монах от простуда, слагаше му вендузи.

26. Монах ИГНАТИЙ – родом от селото на монах Партений (Мелнишките села), на възраст около 50 години[36]; среден на ръст, малко прегър­бен. Беше отличен в сметките си и изпълняваше длъжността „диохар“ – държеше склада със зехтина и маслините, а също ходеше да измерва дървения материал, който манастирът продаваше на гръцки търговци.

27. Монах САВА – родом от с. Доксат, Драмско, около 60-годишен[37]. Беше тих, скромен и изпълнителен монах. Когато отидох в Зограф, той беше отговорник на стопанството в „Иваница“, след това го повикаха в манастира и го направиха портар.

28. Монах МЕТОДИЙ – родом от с. Злокучен, Шуменско, на възраст около 60 години. Беше работлив и добър лозар, живееше на „Тумбата“   и   полагаше   големи   грижи   за централното манастирско лозе. Имаше срекме и ловеше риба от морето. Когато ходех при него, винаги ме гощаваше с прясна риба.

29. Монах БЕНЕАДИКТ – българин, родом от Молдавия, около 50-годишен, с нисък ръст. Той живееше на „Потира“ и се грижеше за тамошното манастирско лозе. През сезона, когато се правеше виното, помагаше на о. Агатангел. Също изпъл­няваше длъжността воденичар, мелеше житото на брашно, от което приготвяха хляба за монасите и работниците.

30. Монах АЛЕКСАНДЪР – родом от Македония, на възраст около 60 години, среден на ръст[38]. Беше слаб, но подвижен старец и живееше в зданието на Арсаната. Там пазеше манастирските складове, които бяха пълни със зърнени храни. Когато умствено се пренеса на Арсаната, винаги си спомням за този старец, който ни гощаваше с няколко вида прясна риба, когато ходехме с отец Йоаким да служим на празника „Св. Никола“.

31. Монах ПАВЕЛ – родом от Бесарабия, брат на отец Антоний, на възраст около 60 години. Беше слаб и висок, добродушен старец, обичаше виното и ракията. Изпълняваше длъжността хлебар – месваше и печеше хляба за монасите и работниците.

32. Монах МЕТОДИЙ – родом от Видин, на възраст около 70-75 години. Беше висок, снажен и мил старец, с висока култура. Много не разговаряше, гледаше си старините и беше освободен от всякакви задължения. Сведенията, които имам за него, са следните: бил послушник в Зограф, но напуснал манастира и се завърнал в България. Завършил художествено училище или академия, след което станал монах в Рилския манастир. Оттам отново отишъл в Зограф и станал член на братството. Беше голям художник, той нарисува иконата на св. Георги над входната манастирска врата. След нашето заминаване приел схима под името Мина.

33. Монах ЛУКА – родом от Македония, на възраст около 70 години. Беше среден на ръст, спретнат и подвижен, въпреки че накуцваше с единия си крак. Беше член на събора и изпъл­няваше много задължения и послушания. Като добър земеделски стопанин го изпратиха да управлява маслиновото имение на „Иваница“.

34. Монах ПАМФИЛИЙ – родом от Маке­дония, на възраст около 60 години. Тих, скромен и учтив, но беше много пълен и тази му пълнота го правеше бавно подвижен. Той се грижеше за стаите, които бяха определени за гости; също се грижеше за болния дякон Иринарх.

35.  Дякон ИРИНАРХ – родом от Македо­ния, около 65-годишен. Беше болен от парализа и не можеше да става от леглото. Преди това е бил член на събора и изпълнявал високи длъжности, като е бил и манастирски дякон.

36. Монах ДАНАИЛ – родом от Беломорието[39]; нисък на ръст, но блага душа имаше, със всекиго ще се заприказва и гледа на всекиго да помогне. Неговото послушание беше да сервира и подрежда масите в трапезарията.

37. Монах ЛАЗАР – родом от Македония, около 50-годишен[40]; нисък на ръст, много изпълни­телен и общителен монах. Беше помощник-готвач в магерницата.

38. Монах ТЕОКТИСТ – родом от Македо­ния, около 55-годишен. Той беше много пълен и едва се движеше. Освободен бе от всякакви задъл­жения и послушания, но някой път доброволно сменяше портаря на входната врата.

39. Монах МЕТОДИЙ – родом от Маке­дония, на възраст около 60-65 години. Беше затворен и мълчалив старец, изглежда, боледуваше душевно и не беше в ред с ума си, затова се хвърли от четвъртия етаж на западното крило и се преби (почина). Аз го заварих като отговорник на магерницата.

40. Монах ТЕОДОТ – родом от Македония, около 60-годишен, висок, тънък и бързоходен. Той беше отначало работник в манастира и ходеше с четири мулета да върши манастирски работи – по прибиране на маслините, гроздето, орехите, снопите и др. Прие монашество и стана член на братството. Послушанието му бе да ръководи работниците, които работеха с мулетата.

41. Монах СОФРОНИЙ – родом от Маке­дония, около 70-годишен. Беше висок и строен, но старостта вече се чувствуваше, ходеше бавно. Неговото послушание беше да стои един вид като пазач на църквата и постройките на „Черни вир“, северно от манастира.

42. Монах ЙОВ – родом от Беломорието, около 65-годишен[41]. На ръст беше нисък, винаги засмян и разговорлив, и винаги изпълнителен, Професията му беше шивач и неговото послу­шание се състоеше да шие дрехи и да изкърпва свещеническите одежди.

43. Монах КЕСАРИЙ – родом от Маке­дония, Леринските села, около 55-годишен, среден на ръст, малко пълничък, но се движеше бързо. Имаше замах в работата, която му възлагаха. Когато пристигнах в Зограф, той беше епистас в Карея. След това го отзоваха в манастира и изпълняваше друга служба, беше член на събора. Когато е бил по-млад, изпълнявал длъжността главен епитроп. Чрез негова инициатива и с негов физически труд са направени тераси, на които е посадил ябълкови и маслинови дръвчета. Тази хубава овощна градина се намира отвъд дерето, на запад от манастира.

44. Монах ТОМА – родом от Македония, около 50-годишен[42]. Беше нисък на ръст, слаб, но пъргав и подвижен. Научил се да прави обувки и живееше на хълмчето „Св, Георги“ и се грижеше за църквата и постройките. По-горе описах неговото житие и битие – как го донесли с дисагите и подарили на манастира.

45. Монах АВАКУМ  – родом от Македо­ния, на възраст около 60 години; слаб и висок, но изпълнителен в послушанието си. Той живееше в Зографската келия “Всех святих” при Карея. Неговото послушание беше да пази килията и да се грижи за лешниковите дървета. Когато узрееха лешниците, ние, по-младите, ходехме да ги берем.

46. Монах ВЛАДИМИР – родом от Скопските села, около 56-годишен. Той е бил брат на Хилендарския манастир; завършил богословско училище в Измир; върнал се в Хилендар, но понеже преобладавали сърбите, а българите били много малко, напуснал Хилендар. Пристигнал в България и стоял в няколко манастира, но най-вече в манастира “Седем престола” край гара Елисейна, където бил игумен и свещеник. Отново се завърнал в Света Гора и станал брат на Зографския манастир. Изпълнявал длъжността канонарх и четец, понеже съборът не му разрешил да служи като свещеник, защото си загубил документите за свещено­служител.

47. Монах НИЛ – родом от село Зърниво, Серско, около 65-годишен. Беше висок, слаб и приличаше на аскет от Катонакия, но по душа бе тих, скромен и учтив, и изпълняваше всяко послушание. Неговото задължение беше да помага в магерницата и да прислужва на болните, като им носи храна и почиства стаите им.

Той ми показа една снимка, на която много се радваше. През 1912 г. българската армия влязла в Солун и една българска рота войници, команд­вана от офицера Цветанов[43], била изпратена да охранява манастира Зограф. Войниците общували с монасите и послушниците, като си направили снимка с послушника Никола – по-късно станал монах под името Нил.

След като българи, сърби и гърци скъсали Балканския съюз, българската армия се изтеглила на старите си граници, а ротата останала в Зограф. Гръцкото военно командване предложило на офицера Цветанов да се предаде в плен, но той отказал, като помолил да пуснат ротата му да се завърне в България. Било му отказано и ротата се окупирала в манастира и не искала да се предаде. Тогава се събрали монаси: гърци, сърби и власи, и работници от манастири и келии, които, придружени от военни, блокирали манастира. Предложили на българските войници за последен път да се предадат. Ако не сторят това, ще разрушат манастира. Тогава войниците и манас­тирската управа се съвещавали и взели решение ротата да се предаде, за да се запази манастирът от разрушение, тази крепост на българския нацио­нален дух. Къде е отведена ротата, не се знае.

През 1942 г. в Зографския манастир дошъл един български офицер, който веднага познал послушника Никола (т. е. монах Нил). Този офицер е бил през 1912 г. най-младият войник в ротата, която е била в Зограф. След завръщането си в България той станал офицер и сега му се отдало възможност да посети Зограф и за негово щастие се видял с много монаси, които на времето били послушници.

49.  Монах ВИКТОР – родом от Сърбия, около 80-годишен. Той е Хилендарски монах, но напуска манастира и става брат на Зографския манастир. Изпълнявал е различни послушания, вътре и вън от манастира, но старостта си казваше своето – беше сляп и не виждаше.

50. Монах ГЕРАСИМ – по народност грък, около 50-годишен. Неговото послушание бе да пази църквата и постройките на „Херово“ и да обработва лозето.

51.  Монах ПОРФИРИЙ – по народност руснак, на възраст около 55 години. Изпълняваше послушанието лозар на „Тумбата“.

52.  Монах … – руснак по народност, на около 60 години, на когото съм забравил името. Беше лозар на „Тумбата“.

Зографски монаси в България:

53.  Архимандрит ТЕОФИЛ – българин от Бесарабия, около 70-годишен. Беше висок, строен и много мил старец. Изпратили го от Зограф да управлява имението в Германския манастир. След като построили в Пловдив зданието, станал негов управител и служил като свещеник в параклиса. Същевременно беше и като надзорник на хотела в София и на Германския манастир, т. е. на Зограф­ските имоти в България. Много ме обичаше и където и да ходеше в Пловдив – по служба или по гости, все заедно бяхме. Той ми даваше пари от Зографската каса, за да си платя таксата в семина­рията. Дядо Теофил е погребан в Пловдив.

54.  Архимандрит СЕРГИИ – родом от Македония, около 70-годишен; тих кротък, смирен и поучителен старец беше. Не знам по каква причина е напуснал Зограф и е дошъл в България. Служил като енорийски свещеник много години в с. Априлово, Габровско и издържал едно бедно момче да завърши семинарията. Това момче е сегашният археолог проф. Атанас Милчев, живеещ в София. Дядо Сергии е погребан в Пловдив.

55. Йеромонах ТЕОФАН – родом от Сан-данските села, около 65-годишен; среден на ръст, беловлас, скромен и тих монах беше. Изпратен беше от Зограф да управлява имението при

Германския манастир, но мисълта му беше все в Зограф и винаги, когато си спомняше за него, плачеше. След като починаха старците, дойде в Пловдив като управител на зданието. Почина в Пловдив и там е погребан.

56.  Монах АНТОНИЙ – за него съм дал сведения по-горе[44].

57. Йеромонах НАУМ – свако ми.

58.  Послушник АТАНАС – най-малкият брат на Зографския манастир[45].

Член на църковна делегация

След тридесетгодишно телесно, но не духовно и умствено отсъствие св. Георги ме удостои да стъпя отново на светогорска земя и в двора на Светата Зографска обител. То бе щастие и духовна радост, които не мога и нямам сили да опиша.

През 1975 г. бях включен в състава на една църковна делегация, която беше определена да посети Зографския манастир и да служи там на Великден и на храмовия празник. Делегацията се състоеше от 17 духовни лица и трима миряни и се ръководеше от епископ Николай.

На 1 май на гара София бяхме изпратени от представители на Св. Синод, Духовната академия и Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове към Министерството на външните работи. Влакът потегли в 9,30 часа от Централна гара София и вечерта в 20 часа при­стигнахме на Солунската гара. Посрещ­наха ни представител от българското консулство, Иван Желев – студент-богослов в Атина, и Христо, съдържател на хотела, собственост на Зографския манастир. Настанихме се в хотела и веднага отидохме в църквата „Св. София“, която се намира само на стотина метра от хотела. Там служеше викарният епис­коп на Солунския владика, който ни уведоми, че на другия ден (Разпети петък) сутринта ще служи митрополит Пантелеймон в храма „Св. Димитрий Солунски“ и там да отидем и да му се представим.

На сутринта в 8 часа отидохме в храма и заварихме митрополита да служи. Представихме му се и след отпуст на службата ни покани за закуска. Преди да се разделим, ни каза: „Довечера е Велики петък и след като сте тук, ще вземете участие в службата. Ръководител ще бъде епископ Николай, с него ще служи и моят протосингел, а аз ще служа в храма „Св. Григорий Палама“.

Вечерта в 19:30 часа нашата делегация пристигна в храма „Св. Димитър“, който беше препълнен с бого­молци. Всички очакваха нашето присти­гане и от входната врата до светия олтар направиха проход от около два метра, а отстрани стояха в шпалир ученици и ученички от гимназията. Поздравиха ни с добре дошли и хвърляха върху ни цветя. Когато влязохме в св. олтар, се покло­нихме и духовните лица облякоха одеж­дите, които им дадоха от храма. Всички останахме учудени, откъде вземаха толкова много еднообразни одежди.

Заедно с гръцкия протосингел, свещениците при храма и дякона, започнахме службата. Излязохме от олтара и се възкачихме на балдахина, където беше светата плащеница. През това време от двете страни застана войскова почетна рота – наподобяваща на нашите гвардейци. Започнахме опелото, ние пеем, а с нас и църковният хор от двата клира. Службата се предаваше директно по радиото и телевизията. Когато дойде време да обикаляме с плащеницата, започнахме да излизаме по старшинство, а пред нас имаше 60 – 70 деца иподякончета, които носеха кръстове, хоругви и лампади. Като излязохме от храма, флотската военна музика засвири специа­лен погребален марш. Носейки плащени­цата, започнахме да обикаляме улиците, музиката свири и хорът пее. След нас се образува шествие, като полицията поддър­жаше реда. Спирахме на няколко места и произнасяхме ектении – когато ги произ­насяме ние, гърците отговарят на славян­ски, а когато те, ние отговаряме на гръцки.

Голямо впечатление ни направи следната гледка. По които улици мина­вахме, хората стояха по прозорци и тераси със запалени свещи и кандилници в ръце. Мила и затрогваща до сълзи беше срещата ни на един кръстопът със свещениците от друга църква, които също обикаляха. Като ни видяха, оставиха тяхната плащеница, дойдоха при нас и се целунахме братски. След това те продължиха пътя си, а ние се завърнахме в храма. На края на служ­бата дядо епископ Николай произнесе проповед за празника на гръцки език. Всички присъстващи в храма ни благо­дариха за хубавата служба и проповед. След свършване на службата се приб­рахме в хотела.

На другия ден, в събота, потеглихме с автобус от Солун за Уранополис, а там се качихме на корабчето и заплувахме за Света Гора. Когато минахме покрай Зографското имение „Иваница“, очите ми се наляха със сълзи. Веднага си спомних прекараните тук хубави дни, когато събирахме сено и беряхме маслините. Корабчето спря на Зографското приста­нище Арсаната и ние слязохме, а то продължи пътя си за Светогорското пристанище Дафни. На пристанището ни посрещнаха с четири мулета. Там беше моят приятел Драко (Георги), който натовари багажа ни за манастира. Той ме гледа и аз го гледам, след това и двамата се просълзихме – цели тридесет години не бяхме се виждали.

Потеглихме за манастира. Аз вървя и оглеждам всяко кътче, където преди съм минавал, и така до самия манастир. Там ни посрещнаха братята монаси. Очите им се наляха със сълзи от радост, че идват хора от България. За мое щастие заварих жив само един монах на име Натанаил, всички други бяха починали. Настаниха ни в гостните стаи. За моя радост ми се падна същата стая, в която през 1943 г. спах за пръв път.

През нощта започна Пасхалната служба по реда, както е установен в манас­тира. През деня разгледахме библиоте­ката, църквите и другите забележител­ности. Вместо да си почина, аз обиколих всички места около манастира, където преди съм ходил. На втория ден на Великден посетихме Хилендарския манастир. Там ни посрещнаха много добре и ни сложиха обяд. Разгледахме всички забележителности и килията на преподоб­ния отец Паисий Хилендарски. Вечерта се прибрахме в манастира, за да започнем всенощно бдение, понеже третият ден от Великден съвпадна с храмовия празник – Гергьовден.

За наше щастие и радост за празника в Зограф беше пристигнала една руска делегация, ръководена от Суздалски митрополит Владимир – от родния град на прославения генерал Столетов. Русна­ците, ние и дошлите гърци взехме участие в службата, която продължи до 11 часа. След службата, както е установеният ред, направихме литийно шествие с чудотвор­ната икона „Св. Георги“. При тържестве­ното биене на камбаните ходихме на хълма „Св. Георги“, направихме молебен в храма и обратно се върнахме в манас­тирската църква. После всички влязохме в трапезарията на обяд.

На другия ден изпратихме руската делегация, а ние останахме в манастира да си поговорим с братята зографци. На 8 май се разделихме с нашите монаси и на Арсаната се качихме на корабчето за Дафни. Оттам отидохме в Карея, за да се представим на Кинотиса. Зографски епистас беше монах Йоан. Той ни пред­стави на председателя на Кинотиса йеро­монах Гавраил, който беше много любезен към нас. Той ни покани да вземем участие във вечерната служба в Протатския храм. Нашето пеене и държане учудиха всички присъстващи, които изказаха ласкави думи на благодарност към нас.

Вечерта спахме в нашия конак. На другия ден ходихме до келията “Достойно ест”, руския скит “Св. Антрей”, посетихме и иконописците “Йоасафите”, които са добри приятели на зографските братя. Разгледахме и други забележителности на Карея.

На 10 май напуснахме Карея и отидохме на пристанището Дафни. Оттам с една голяма лодка се отправихме за манастира „Великата лавра“. На приста­нището ни чакаха монаси, които с един камион ни извозиха до манастира им, където бяхме тържествено посрещнати. Дадоха ни официална вечеря. На другия ден взехме участие в службата. Отново се представихме добре и спечелихме благо­дарностите на лавърските братя. Разгле­дахме библиотеката, която е една от най-богатите в Света Гора. Там видяхме ризни­цата и одеждите на император Никифор Фока, а също посетихме и гроба на Йоан Кукузел.

С тържествено биене на камбаните монасите от Лаврата ни изпратиха и ние със същата лодка взехме курс за руския манастир „Св. Пантелеймон“. Братята руснаци ни посрещнаха с просълзени от радост и обич очи. Взехме участие във вечерната служба, а след това вечеряхме в трапезарията им. На другия ден разгле­дахме манастира, библиотеката и другите забележителности и с корабчето, идващо от Дафни, потеглихме за Уранополис.

Минавайки край Зографското при­станище Арсаната, видяхме братята от Зограф, които бяха дошли да ни изпратят. Аз пак с насълзени очи, с мъка и болка в гърдите оглеждам всичко Зографско: Арсаната, Неранжите, Тумбата, Иваница и хубавите Зографски гори. Гледах, докато всичко се скри от очите ми…

Аз, Зографският послушник, с нищо не мога да се отплатя на починалите мили старци, които със своята манастирска лепта ми отвориха очите да завърша семинарията. Те вече нямат нужда от материална подкрепа, а се нуждаят от молитви за душеспасение. Аз като свеще­ник съм задължен да се моля постоянно за тях и с чиста съвест изпълнявам това свое задължение, и ще го изпълнявам, докато съм жив и пребивавам на тази земя. Дано Бог, Св. Богородица – закрилницата на Света гора, и Св. Георги, ако съм им угоден, благоволят да бъда отново там, в светата българска обител „Св. Георги“ – Зографския манастир.

10 февруари 1987 година.

 Написал: иконом Атанас Иванов Илиев, с. Душево, Габровски окръг

_______________________________

*Материалът е предоставен от автора д-р Христо Темелски. За справки, тел. 359/2/987-44-83.

Бележки и пояснения:

[1]. Ставрофорен иконом Атанас Иванов Илиев почина внезапно на 20 ноември 1990 г. на 64-годишна възраст.

[2]. Габровски девически манастир „Благовещение Богородично“, основан през 1836 г. от архи­мандрит Йосиф Соколски, а разрушен варварски през лятото на 1959 г.

[3]. Вероятно е допусната грешка; става дума за монахиня Зиновия (светско име Руса Иванова Цанкова) от с. Душево, Севлиевско.

[4]. Основният камък на храма бил положен на 20 юни 1937 г., а освещаването му станало на 10 ноември 1940 г.

[5].  Германски манастир „Св. Иван Рилски“ при с. Герман, Софийско, предаден във владение на зографци по решение на Софийския епархийски съвет от юли 1928 г.

[6]. По стар стил, Никулден сега е на 6 декември.

[7]. Пръв или главен църковен певец.

[8].  Става дума за скита „Св. Георги“, намиращ се срещу манастира.

[9]. Т. е. член на Епистасия, която се конструира по следния начин. 20-те големи Атонски манастира се разделят на пет четворки, всяка една от които управлява автоматично след всеки пет години – от 1 юни до края на май. За тази цел се изпраща ежегодно от всеки манастир от дадена четворка по един монах, притежаващ качества, необходими за достойнството на епистас. Първият по ред от всяка четворка носи титлата протоепистас. Фактически той председателства Епистасията и държи бастуна, емблемата на първия. Всички епистаси са равни помежду си и имат равен глас, като се различават само по йерархическия ред на манастирите си.

[10]. Батошевски  мъжки манастир „Успение Богородично“, разположен на около 3 км южно от с. Батошево, Севлиевско.

[11]. Вж. ги публикувани у М. Ковачев, Зограф. Изследвания и документи, част I, С., 1942; Същият, Български ктитори в Света Гора. Исторически очерк, изследвания и документи, С., 1943.

[12]. Отец Ат. Илиев неправилно посочва „Сини вир“.

[13]. Този метох се е намирал на около 60 км югоизточно от Солун, недалеч от морския бряг. Бил е национализиран от гръцката държава, както всички останали манастирски светогорски имоти.

[14]. Този манастир се намира на 35 км западно от Кишинев, до малкия поток Ишновец. След Октомврийската революция през 1917 г. зографци са отстранени и имението им е отнето.

[15]. Погрешно посочено „Сини вир“.

[16].  Сега това крило е необитаемо и започва да пропада поради неподдържане.

[17]. Днес това крило е в руини, понеже беше опожарено на 21 декември 1975 г.

[18]. Както е известно, византийският император Михаил VIII Палеолог (1261 -1283) правил опити за сключване на уния с папата. Светогорските монаси били против тази уния и станали обект на нападения от страна на западните кръстоносци. На 10 октомври 1275 г. бил нападнат Зографският манастир. В отбранителната му кула се бил затворил игуменът Тома с още 21 монаси и 4 мирски лица. Нападателите подпалили кулата и в нея изгорели мъченически 26-имата зографци. До 1873 г. тази кула стояла в полуразвалини. Тогава я премахнали и на нейното място издигнали възпоменателен паметник на зографските мъченици.

[19]. Тоест Първата световна война (1914 – 1918).

[20]. Отец Атанас Илиев е допуснал много грешки относно възрастта и родните места на членовете на манастирското братство. Въз основа на един „Списък на монасите на Зографския манастир от 29 януари 1957 г.“ можем да изправим някои неточности. Така например архимандрит Владимир (светско име Васили Бъчваров) е роден през 1877 г. в с. Тиолища, Костурско. В Зограф е постъпил през 1898 г., а се е замонашил през 1900 г. – Вж. въпросния „Списък“ в Църковноисторически и архивен институт при Българската Патриаршия, ф. 2, оп. 4, а. е. 34. По-нататък всички имена са от този „Списък“.

[21].  Става дума за Октомврийската революция в Русия от 1917 г.

[22]. Светско име Петър Шкутов, роден през 1893 г., постъпил в манастира през 1911 г., а замонашен през 1914 г. След 1945 г. е възведен в архимандритско достойнство и става игумен.

[23].  Светско име Иван Аврамов, роден през 1916 г. в с. Кучкоене, Леринско; постъпил в манастира през 1935 г. и замонашен на следващата 1936 г.

[24]. Светско име Антоний п. Илиев, роден през 1891 г. в с. Манджово, Мелнишко; постъпил в манастира през 1913 г., а замонашен през 1916 г.

[25]. Йеродякон Анатолий (светско име Атанас Христов), роден в с. Нерет, Леринско; постъпил в манастира през 1934 г., а замонашен на следващата 1935 г.

[26].  Светско име Андон п. Атанасов, роден, през 1887 г. в с. Кучкоене, Леринско; постъпил в манастира през 1909 г., а замонашен през 1911 г.

[27]. Светско име Петър Джуров, роден през 1888 г. в с. Загоричене, Костурско; постъпил в манастира през 1909 г., а замонашен през 1911 г.

[28]. Светско име Иван Гулев, роден през 1876 г. в с. Загоричене, Костурско; постъпил в манастира през 1898 г., а замонашен през 1900 г.

[29]. Светско име Петър Кочов, роден през 1918 г. в с. Нерет, Леринско; постъпил в манастира през 1937 г. и на следващата 1938 г. замонашен.

[30]. Светско име Наум Грекинов, роден през 1900 г. в с. Бапчор, Костурско; постъпил в манастира през 1935 г. и замонашен на следващата 1936 г.

[31]. Пожарът е избухнал на 21 декември. Вж. това у Б. Милев-Огин и М. Берберов, Атон – легенда жива, С., 1981, с. 54.

[32]. Светско име Кръстю Макслимов, роден през 1877 г.; постъпил в манастира през 1911 г., а замонашен през 1913 г.

[33]. Светско име Костадин Къръджов, роден през 1912 г. в с. Старчища, Драмско; постъпил в Зограф през 1936 г., а замонашен неизвестно къде през 1933 г.

[34]. Светско име Тома Китков, роден през 1877 г. в с. Герман, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1911 г. а замонашен през 1913 г.

[35]. Светско име Станко Спасов, роден през 1903 г.; постъпил през 1927 г. в Зографския манастир, като на следващата 1928 г. бил замонашен. Посоченото от отец Атанас Илиев, че е замонашен в Троянския манастир, не отговаря на истината.

[36]. Светско име Иван Ласкаров, роден през 1890 г. в с. Сангелово, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1917 г., а замонашен през 1919 г.

[37]. Светско име Георги Калчев, роден през 1878 г. в с. Петруса, Драмско; постъпил в манастира през 1907 г., а замонашен през 1915 г.

[38]. Светско име Илия Попов, роден през 1876 г. в с. Кърчево, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1907 г., а замонашен през 1909 г.

[39]. По-точно Даниил (светско име Стефан Фовлев), роден през 1895 г. в с. Белево (дн. Белослав), Варненско; постъпил в Зограф през 1934 г., а замонашен неизвестно къде през 1915 г.

[40]. Светско име Димитър Коев, роден през 1901 г. в Банско; в манастира постъпил през 1925 г., а замонашен през 1930 г.

[41].  Светско име Иван Сайков, роден през 1875 г. в с. Тешово, Неврокопско; постъпил в манастира през 1893 г., а замонашен през 1895 г.

[42]. Светско име Тодор Смилянов, роден през 1888 г. в с. Елешница, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1906 г., а замонашен през 1913 г.

[43]. Отец Атанас Илиев неточно посочва „Цвета­нов“. Фактически това е Георги Цветинов, който през 1918 г. издава книгата „Светогорският български манастир Зограф. Исторически очерк“.

[44].  Вж. бележка 11. Обаче по този начин отец Атанас Илиев е пропуснал един монах. Това е отец Ириней (светско име Йеремия Рангов), роден през 1875 г. в с. Ново село, Троянско. Постъпил като послушник в Зограф през 1895 г., а го замонашили през 1898 г. През 1957 г. е бил още жив и член на зографското братство.

[45].Тоест отец Атанас Илиев, авторът на спомените.

Изображение: Христо Темелски, източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-289

Христо Темелски

Десетилетните църковно-народни борби достигнали своя щастлив завър­шек на 27 февруари 1870 г., когато султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна в административно отношение българска църковна йерархия под формата на Българска екзархия, полузависима от Цариградската гръцка патриаршия[2]. Последната посрещнала с неприязън този акт на османската администрация и обявила, че в него има намеса на антиканоничност[3]. По същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на Вселенската патриаршия, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори[4]. Единствено десетият му член създавал известни „затруд­нения“ за приемането му от Цариградската патриаршия. Този член опреде­лял духовната юрисдикция на Българската екзархия, която обхващала 15 епархии, изброени поименно, а за областите със смесено население се пред­виждало провеждането на всенародно допитване. На практика чл. 10 от фер­мана отнемал от Цариградската вселенска патриаршия многомилионно бъл­гарско население, живеещо в богати църковни области, лишавал я от значи­телни финансови приходи (т. нар. „владичина“) и поставял бариера за гръц­кото влияние сред българската възрожденска нация[5]. Патриаршията не само пречела на изграждането на новата българска институция, но прибегнала и до тежко църковно наказание — обявила българския народ и неговата цър­ковна организация за схизматични (т. е. отлъчени от Православието)[6].

Тогава това изобщо не впечатлило българския народ, който горял от не­търпение да изгради своя независима църковна администрация, но схизмата като позорно петно тежала над нашата църква в продължение на цели 73 го­дини[7]. Независимо от всички обективни трудности и непрекъснати пречки, българското църковно дело започнало да укрепва от ден на ден. През 1873 г. били проведени т. нар. „плебисцити“ (допитвания) сред населението на Скопска и Охридска епархии и те били присъединени към екзархийския диоцез[8]. Резултатите от тези допитвания стреснали не само Патриаршията, но отчасти и Високата порта, която забранила провеждането на нови допитва­ния. От друга страна турското правителство протакало и бавело одобрение­то на Екзархийския устав, изработен и приет от Първия църковно-народен събор, който заседавал в Цариград през 1871 г.[9].  До Освобождението (1878 г.) в Македония имало екзархийски митрополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общини действали в Битоля, Прилеп, Струми­ца, Воден, Костур, Солун, Сяр, Одрин и др., които признавали Българската екзархия и под нейното ръководство изграждали църковно-просветното де­ло[10].

Руско-турската освободителна война и последвалият наскоро след това Берлински конгрес (1878 г.) довели до пълно разстройство на екзархийското дело. В самото начало на Освободителната война станала и промяна в екзар­хийското ръководство, начело на което застанал младият ловчански митро­полит Йосиф (в мире Лазар Йовчев),(1840—1915)[11]. Именно върху негови­те плещи легнала тежката и отговорна задача по възобновяването на екзар­хийското дело. Трудностите били многобройни и най-различни. Де факто екзархийският диоцез бил разделен на три отделни политически области: сво­бодното Княжество България, чийто сюзерен бил турският султан; Източна Румелия — автономна област, намираща се под пряката военна и политичес­ка власт на султана, и Македония и Одринска Тракия, оставащи в пределите на Османската империя. Някои екзархийски части като Нишка и Пиротска епархия преминали към Сръбската църква, а Северна Добруджа (Тулчански окръг) влязла във ведомството на Румънската църква. След кратко колеба­ние и превъзмогвайки руските искания, Екзарх Йосиф I трезво преценил, че истинските интереси на българския народ, взет в етническата си цялост, на­лагали седалището на Екзархията да остане в турската столица, понеже само оттам тя щяла да бъде в състояние да поддържа преки връзки с поробеното население от Македония и Одринска Тракия, пазейки го от произволите на властта и от покушения на чужди народностни (гръцка и сръбска) или вер­ски (преди всичко униатите) пропаганди[12].

На 9 януари 1880 г. Екзарх Йосиф I отпътувал от Пловдив, където прека­рал с известно прекъсване година и половина[13], за Цариград. Полагайки не­имоверни усилия, той започнал отново да изгражда разстроеното екзархий­ско управление. Трудностите били многобройни и от различно естество. Въпреки съборността на Църквата, застъпена доста обстойно в Екзархийс­кия устав от 1871 г., Високата порта не разрешила съставянето на Св. синод с владици, идващи от свободното Княжество, а такива във вилаетите нямало. Не били изградени и останалите управленски тела — Смесеният екзархийски съвет и Мирският екзархийски съвет[14]. От своя страна султанът и Високата порта трупали съмнения върху българите във вилаетите като непризнателни и склонни към бунтарство; съществували и основателни съмнения за вдига­нето на екзарха от Цариград и непризнаването на фермана от 1870 г. Обаче енергичните протести на българското население от Македония и Източна Румелия накарали Абдул Хамид II да се поразмисли и да промени курса на изо­лация на Екзарх Йосиф I. На 17 декември 1883 г. последният бил приет от султана и с блестящото си красноречие и правдивите си аргументи успял да разпръсне всички подозрения и да засвидетелства, че „поданиците му бълга­ри и всичкий български народ, който е в неговата държава, му е верен”[15]. Аб­дул Хамид уверил българския духовен водач, че валидността на фермана от 1870 г. ще продължи и занапред да се спазва, че седалището на Екзархията ще си остане в турската столица; дадено било и обещание, че църковно-народните права на българите във вилаетите ще бъдат зачитани и занапред[16].

Въпреки декларираното нормално функциониране на Българската екзархия, Йосиф I си останал едноличен управник, който бил подпомаган в управ­лението от екзархийската канцелария. Отначало тя била с доста ограничен брой служители, но с течение на времето се оформила като стабилен и мно­гофункционален управленски орган. През 1882/1883 г. било създадено т. нар. „Училищно попечителство“, което представлявало екзархийски комитет за ръководство на просветната дейност на Екзархията. Скоро то било транс­формирано в „Училищен отдел“ (1883/1884 г.), който в продължение на бли­зо 30 години играл ролята на Министерство на народното просвещение[17]. Лично Йосиф I следял цялата дейност на този отдел и сам назначавал него­вите началници[18]. Също към Екзархията бил изграден и Духовен отдел, кой­то се занимавал с духовните дела в целия екзархийски диоцез, намиращ се в пределите на Османската империя[19].

Интересното в случая е, че Българската екзархия в Цариград функциони­рала като официална османска институция, а финансово се издържала от Княжество България. Всяка година в българското Министерство на външни­те работи и изповеданията, а по-късно и в Св. синод в София бил изпращан проектобюджетът на Екзархията. Той бил разглеждан на няколко нива и след това гласуван в Народното събрание[20]. Отпусканите средства, набирани от българските данъкоплатци, били значителни и служели както за издръжката на екзарха и Екзархийското управление в Цариград, така и за заплати на учи­тели и свещеници, намиращи се под екзархийското ведомство. Това е твърде интересен парадокс, как друговерската османска власт разрешавала на Кня­жеството да финансира Българската екзархия, а последната да поддържа ши­рока мрежа от духовни и просветни огнища в Македония и Одринска Тра­кия[21].

Какви са били задачите и целите на Българската екзархия в Цариград, след като Църквата в свободното Княжество вървяла по друг път на разви­тие, като за целта през 1883 г. променила и приспособила за свои вътрешни нужди Екзархийския устав от 1871 г.?[22] „Задачата на Екзархията е — четем в едно твърде поверително изложение на Екзарх Йосиф I от 23 март 1900 г. до самоковския митрополит Доситей, председател на Св. синод в София — да приложи втората част на Императорския ферман от 1870 г., именно да при­добие ведомство в смесените епархии, които се оспоряват от Патриаршията. На Екзархията следователно предстои да оделотвори тежката историческа задача — да прибере под свое ведомство всички българи във вилаетите на Ев­ропейска Турция, да развие у тях съзнание и любов към народността и езика им и да култивира в тях всенародния идеал: всички българи проникнати от един дух, едни тежнения и една вяра, сплотени под крилото на праотеческата си Черква и образуващи едно здраво и жилаво тяло, способно да отстои и запази своята индивидуалност при всяка евентуалност в империята. Правото си Екзархията основава на историята, фермана и етнографията; за извоюва­нето на това право тя си служи с най-законните средства — мирна културна еволюция чрез черквите и училищата.“[23]

Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото бъл­гарско население, но особено да придобие „черковните права на Македо­ния“. Според него „Македония е населена от 8 части българи и една част гърци“. По население и по дух тя била „страна българска“ – в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи[24]. Тези негови твърдения били основани на ста­тистически данни, предоставени му от компетентни екзархийски органи, а също и на някои авторитетни изследвания. Още през 1883 г. екзархът отбеля­зал в своя план 13 епархии в Македония, 2 в Одринска Тракия и 3 в Източна Румелия. Според него от тези общо 18 епархии с около 300 000 венчила (т. е. семейства) можела да се състави самостоятелна екзархия (т. е. църковна об­ласт), способна да съществува независимо от Княжество България[25].

Този план обаче останал неосъществим, защото различни сили пречели и спъвали разрастването на екзархийския диоцез. Още през декември 1884 г. султанът обещал да се върнат Охридска и Скопска епархия, но това се про­точило цели 6 години. В Министерския съвет половината от министрите „ос­танаха при възгледа, че ферманът е даден в други времена и при други усло­вия и че не е в интереса на империята да се толерира Екзархията. Срещу от­стъпването на двете епархии протестира енергично и Патриаршията, срещу това отстъпване излязоха и сърбите, които пръв път се явиха противници и съперници на българите.“[26] Едва през лятото на 1890 г. с активната помощ на българския министър-председател Ст. Стамболов били получени султански­те берати за българските владици в Охрид и Скопие. Четири години по-къс­но във Велес и Неврокоп посрещнали своите канонически избрани митропо­лити. През 1897 г. същата привилегия и радост получили епархиотите от Би­толя, Струмица и Дебър. В дневника си Екзарх Йосиф I с болка отбелязал: „Колко мъчно се печелят берати и колко труд и енергия съм харчил аз в ми­налите си действия.“[27] Така за 20-годишно екзархуване (1877—1897), изпъл­нено с напрежение и нескончаеми борби, били спечелени 7 епархии с над един милион българи, 21 архиерейски наместничества, 20 църковно-училищни об­щини, 1180 черкви, 36 храма с поредно служене на екзархисти и патриаршисти, 89 параклиса и 43 манастира[28].

Тези успехи не задоволили Екзарх Йосиф I и той продължил упорито да разширява диоцеза си. До края на 1912 г. били устроени още 8 епархии в Ма­кедония и една в Одринско, управлявани от „екзархийски наместници“: Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. В така оформилия се обширен ек­зархийски диоцез влизали около 1600 храма и параклиса, 73 манастира и 1310 свещеници[29]. Интересното в случая е следното. Както сам посочва Ек­зарх Йосиф I, Екзархийският устав от 1871 г. въобще не бил одобрен от Ви­соката порта (в случая нямало никакъв отговор за него — нито положителен, нито отрицателен)[30]. Въпреки това „в епархиите, дето ферманът е приспосо­бен, Екзархийският устав е приложен изцяло, с изключение на третата му част за дажбите, които ще се събират от християните на венчило…“[31] В слу­чая Българската екзархия не събирала от българското християнско население т. нар. „владичина“ и нямала постоянни приходи. Фактически Екзархия­та в Цариград се издържала от финансовата помощ на Княжество България и въобще не пристъпила към събирането на „владичина“. Тази нейна финан­сова политика била продиктувана както от мудността на турската админист­рация по одобрението на Екзархийския устав, така и от борбата за влияние и спечелване на епархиоти. Конкуренти в тази борба били гръцката и сръбска­та пропаганди, а отчасти и действащите тук униати. Всяка от тези страни се стремяла да привлече към себе си македонските българи чрез парични и ма­териални облаги, с безплатна просвета и раздаване на литература и т. н. Именно поради тези причини Българската екзархия избягвала да търси как­вито и да било средства от местното християнско население. С право Екзарх Йосиф I заявява: „Най-силният аргумент за зрелостта на българите във вилае­тите ще бъде фактът, кога поемат да поддържат пастирите и учителите си.“[32]Той смятал, че „Опитът за събиране владичина трябва да се предшества от друг — населението да почне да поддържа само училищата си…“[33]

Откриваните и издържаните от Екзархията училища нараствали с всяка измината година. До Балканската война под нейното ведомство в Македо­ния и Одринска Тракия имало 1373 български училища (от които 13 гимна­зии и 87 прогимназии) с 2266 учители и 78 854 ученици. От всички препода­ватели само 19 били родени извън пределите на Европейска Турция[34]. Най-елитното учебно заведение била Цариградската духовна семинария, открита през 1891 г. чрез преместването на Одринското свещеническо училище. Неин патрон станал големият български светец Иван Рилски. От края на 1897 г. се­минарията се сдобила със собствени помещения и обширен парк-двор в сто­личния квартал Шишли, закупени със средства, отпуснати от княжеското правителство. Тази семинария, която се намирала под специалните грижи на Екзарх Йосиф I, дала много кадри на екзархийското дело — чиновници, учи­тели, възпитатели, свещеници, монаси, епископи и митрополити[35].

Неспокойният и несигурен живот във вилаетите карал мнозина екзархий­ски свещеници да се изселват в свободна България, оставяйки своите пасоми без духовни пастири. Възмутен от това Екзарх Йосиф I издал Окръжно № 3764 от 10 февруари 1912 г., в което забранил на митрополитите и управ­ляващите епархиите да разрешават на екзархийските свещеници да напускат енориите си и да се изселват в свободните български земи. „… Нарушителите ще се преследват и наказват според правилата и наредбите на Св. Църква, ко­ято строго порицава и осъжда наемничеството в пастирското служение.“[36]

Изпращането на чети от България в Македония и създаването и изграж­дането на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) били в разрез с мирната еволюционна политика на Българската ек­зархия. Възникнали редица противоречия между революционните дейци от организацията и самата Екзархия. Тези противоречия били противоречия по форма, а не по съдържание и нямали отношение към самата Екзархия като институция. Те се разграничавали в методите на борбата — еволюция и ре­волюция, легалност и нелегалност и т. н.[37] Силно притеснен от засилилата се революционна обстановка през пролетта на 1903 г., екзархът се обърнал към българския монарх с лична поверителна записка. В нея той посочил, че „по­литическото обединение е идеал, който пълни традиците, книжнината и сър­цата на освободени и неосвободени българи. Всички българи в Македония имат очите си в България и надеждите си в Господаря на България. Тия на­дежди особено наякнаха и закрепнаха от осем години насам, когато София стана средище на копнежите на македонските българи. Явиха се революционни апостоли…“, като според българския духовен глава „мизерията и отчаяни­ето“ били революционният титан-апостол. „Всички други апостоли вървят подир тоя титан, проповядват на озлочестения и отчаян народ революция и му обещават политическа автономия. Тия проповеди разколебават младежта и я отвръщат от духовната автономия, която е задача на Екзархията. Култур­ните плодове се намират мъчни и мудни. Форсират се събитията и се дава предимство на революцията пред мирната културна еволюция. Блазнени от перспективата на политическа автономия и увлечени от обещанията, давани отвсякъде, мнозина прегърнаха революцията. Екзархията не се поддаде на течението и с риск се държа и държи в позициите на лоялността. Ала мнози­на от нейните органи не устояха: тероризирани и незакриляни, маса учители и духовници се повлякоха от течението…“[38] Изплашен от бурното развитие на събитията, Йосиф I съветвал Фердинанд да не вкарва България във война с Турция, защото „една такава война ще бъде катастрофа за целокупния бъл­гарски народ. Моментът е съдбоносен и затова мерките трябва да бъдат ре­шителни и ефикасни…“[39]

След избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. екзархът употребил голямото си влияние и авторитета си пред Високата пор­та и западните дипломати, акредитирани в турската столица за спасяване на редица градове и села от разграбване и масови екзекуции. Неговите молби и ходатайства пред турското правителство нямали чет. Като истински достоен българин той искрено скърбял за разстроеното екзархийско дело, което бил градил десетки години. Пред своите подчинени той непрекъснато повтарял: „Не революцията ще спаси Македония, а еволюцията, просветата…“[40] Пет години по-късно, с поверително писмо № 77 от 20 август 1908 г. той съобщил на министъра на външните работи и изповеданията ген. Ст. Паприков, че „комитетско-четнишката политика тури в окови целия ни обществен и култу­рен живот“[41].

Неоснователни са обвиненията към българския духовен глава, че по вре­ме на революционните събития в Македония и Одринска Тракия по настоя­ване на турското правителство той изпращал окръжни до своите пасоми да запазят мир и спокойствие и да останат верни поданици на султана. Не тряб­ва да се забравя, че самата Екзархия е била турско учреждение, а Йосиф I – поданик на империята и висш османски служител[42]. Една погрешна стъпка от негова страна — и нямаше да съществува нито той като духовен глава, нито Българската екзархия като църковна институция на поробените българи от вилаетите. Екзархът е трябвало винаги да бъде лоялен към султана и Висока­та порта, за да запази екзархийското дело от пълен погром и православните българи във вилаетите от масово унищожение[43]. Някои тогавашни револю­ционни дейци не разбрали това и дори се стигнало дотам, че в началото на март 1909 г. в Цариград пристигнал Яне Сандански да накаже със смърт ек­зарха. Но когато се видял на 7 март с. г. с българския духовен глава, той бил запленен от големия дипломат и мъдрия политик и „стана негов най-горещ адмиратор и приятел“[44].

Покрай защитата на българското християнско население от вилаетите Ек­зарх Йосиф I нямал нито ден спокойствие. В продължение на близо 4 десетилетия той имал многобройни срещи и разговори със самия султан Абдул Хамид, с великите везири, с различните министри и висши държавни чиновни­ци, с политически, военни и религиозни дейци, с посланиците на всички ев­ропейски държави, акредитирани в турската столица, с журналисти и учени, и т. н. Той не знаел що е умора и постоянно сновял между Високата порта и чуждите посолства. Навред бил посрещан и изпращан с почит и уважение, като също бил посещаван от високи гости в Екзархийския дом[45].

Малко известно е обстоятелството, че Екзарх Йосиф I нито веднъж не е посещавал своите пасоми в Македония и Беломорска Тракия по причина на възбрана от страна на подозрителната Висока порта. Последната ясно е раз­бирала какво би представлявало едно посещение на екзарха в македонските епархии. Това би бил един изключителен триумф на екзархийското дело, ед­на внушителна манифестация на българщината, доминираща многократно над останалите народности. От спомени на съвременници ясно се вижда с каква голяма популярност се ползвал Йосиф I сред македонските българи[46]. Неговият фотопортрет висял във всички митрополии, архиерейски наместни­чества, канцеларии на екзархийски храмове, училища и читалища; за него са знаели и млади, и стари; неговото име се произнасяло като име на светец и древен пророк[47]. Въпреки тези пречки да посещава своето паство, екзархът приемал с отворени обятия всички българи, идващи в Цариград, и разговарял с тях по цели часове за положението и обстановката в родните им места; поддържал огромна лична и служебна кореспонденция с духовници, учители и първенци от Македония и Одринско; интересувал се ежедневно за положе­нието във вилаетите[48]. Това той правел по свое усмотрение и по убеждение, въпреки че имал възможността да се прибере в София и да председателства Св. Синод, като се радва на свободен живот и почит от страна на управляващи и пасоми.

В дейността си Българската екзархия срещала пречки не само от мудната османска администрация, от страна на Патриаршията и от гръцката и сръб­ската пропаганди, но дори и от руското посолство в Цариград, а също и от българските правителства. Фрапиращи са следните два случая. През 1892 г. министър-председателят Ст. Стамболов в угода на княз Фердинанд, който пожелал да създаде династия чрез брак с най-голямата дъщеря на бурбонско-пармския дук Мария-Луиза, предприел действия за изменение на чл. 38 от Търновската конституция. Понеже при изменението на чл. 38 от Търновска­та конституция бил игнориран Св. Синод, Българската православна църква предприела съпротива. Излизащият в Цариград екзархийски орган в. „Нови­ни“ открил рязка борба против българското правителство чрез редица хап­ливи уводни статии, почти всичките анонимни[49]. Тонът в тях бил даван от Екзарх Йосиф I, който веднага бил нападнат от в. „Свобода“. „Негово Бла­женство да не ни продава храброст и надут патриотизъм от турската столи­ца, защото от там всеки се храбри. Ние знаем, че за него е безразлично, че бил или не екзарх, защото и в Русия, и в Турция той все владика ще бъде, а в Ру­сия може би и на по-големи почести, задето е ратувал против княза.“[50] Екзар­хът отправил и редица протестни писма до българското Външно министер­ство и някои политически личности. Правителството криело тези писма и не им давало гласност, понеже княз Фердинанд „не споделял оптимизма на Стамболов и че борбата на Църквата го плашела“[51]. Тогава в. „Новини“ за­почнал да публикува в резюме някои писма и телеграми на Йосиф I до бъл­гарското правителство[52]. Това още повече вбесило издателите на в. „Свобо­да“, които публикували злостни клевети против българския духовен глава. Той бил обвинен, че води разгулен живот и живее в разврат. „Или Негово Блаженство мисли, че като занимава такова високо място, че ние ще го счи­таме за светец. Няма вече ахмаци хора на света.“[53]

Стамболовото правителство отново прибягнало до изпитаната мярка -да заплаши екзарха със спиране на субсидиите за Българската екзархия в Турско и с евентуално отделяне на Църквата в Княжеството. Освен това по­търсено било и съдействието на турското правителство в лицето на Великия везир. Последният предупредил Йосиф I, че ако не спре кампанията против българското правителство, ще забрани излизането на в. „Новини“[54]. В днев­ника си екзархът записал следното: „…заплаши ме (правителството — б. а., Х. Т.), че ще вземе мерки против вестника „Новини“, ако пише по тоя въп­рос, а мене казва, че ще ме затвори в манастир, ако следвам да обнародвам във вестника, що пиша на министерството. На мене. Екзархът, по един въп­рос, дето се излага вярата на народа в сериозна опасност, не се позволява да си изкажа мнението. Кой, прочее, ще може в България да изкаже мнението си или да гласоподава против правителството?“[55]  Поставен в безизходица, ек­зархът веднага прекратил атаките си срещу Стамболовото правителство и от края на декември 1892 г. по страниците на екзархийския орган вече не се спо­менавало нищо за промените в Конституцията. И не само това. Дори срам­ният и гнусен съдебен фарс срещу митрополит Климент изобщо не бил не са­мо отразен, но дори и загатнат по страниците на вестника.

Вторият случай е във връзка с т. нар. „Фирмилиянов въпрос“[56]. Под давление на руското посолство Високата порта дала съгласието си Цариградска­та патриаршия да постави сръбския архимандрит Фирмилиян на Скопската митрополитска катедра. Екзархията веднага реагирала срещу това посега­телство, тъй като Скопска епархия била екзархийска и съответно Портата била издала ферман за това. В тази борба екзархът почти останал сам, защо­то и българското правителство дало съгласието си за ръкополагането на Фирмилиян за Скопски митрополит. Последното станало на 14 юни 1901 г. от трима гръцки синодални архиереи в манастира при с. Чаушкьой, близо до гр. Енос[57].

Двете Балкански войни довели България до първата национална катаст­рофа. След сключването на Букурещкия мир от юли 1913 г. величавото екзар­хийско дело в Македония и Одринска Тракия било разрушено и потъпкано. Екзархийските митрополити в тези области били заставени да напуснат ка­тедрите си, а архимандрит Евлогий, управляващ Солунска епархия, бил уда­вен в морето[58]. При това положение Екзарх Йосиф I не можел повече да остане в турската столица и решил да премести седалището на Българската ек­зархия в София. Като мъдър и прозорлив дипломат той не затворил след се­бе си вратата, а я оставил открехната. В Цариград той оставил да функцио­нира т. нар. „Екзархийско заместничество“, управлявано до закриването му през 1945 г. от български архиереи[59]. Задачите на това заместничество били да продължи да се грижи за духовното и физическото оцеляване на българи­те християни в пределите на Османската империя, а по-късно и в Република Турция.

Когато на 28 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф пристигнал грохнал и съкру­шен на Софийската гара, той бил посрещнат от управляващия елит начело с монарха. В гаровия салон бил проведен интересен диалог между царя и ек­зарха, като последният открито и без всякакъв страх обвинил Фердинанд за виновен за националната катастрофа. „Ваше Величество, престанете да тър­сите виновниците за българската катастрофа вън от България, защото те са вътре в България. Те са в лицето на Ваше Величество, във Вашите бивши и сегашни съветници, па ако щете и в мое смирение. Те са в личния режим на В. Величество… От това тежко положение днес има един изход: Ваше Вели­чество да абдикирате и да оставите православния престолонаследник да гру­пира около себе си партии и народ и с Божия помощ, със съдействието на св. ни Църква ще се възвърне славата и величието на България… Вашето оста­ване на българския трон ще бъде фатално и за Ваше Величество, и за Бълга­рия по простата причина, че на Ваше Величество никой вече не вярва, сле­дователно и никой с Вас не може да води искрена политика. И аз, скромни­ят, смирен народен църковен служител не Ви вярвам, защото моята вяра във Вашите дипломатически способности и държавни похвати ми донесе неиз­разимо огорчение и разочарование; дързостта ми, решил съм да бъда откро­вен днес, аз съм вече ранен и сразен генерал, уви, без да бъде в сражение, аз съм свидетел на разорена и погубена Македония, на откъснатата Добруджа, поробена, окървавена Тракия, свидетел на обезчестена и обезславена Бълга­рия. Свидетел на трагичната смърт на най-идеалната българска рожба – Екзархията, без да бъде зачетена тя с мнение и решение, когато се слагаше въпросът за нейната съдба. Не мога, Ваше Величество, да остана хладнокръ­вен и примирен с факта, че Вие след злополуката на политиката Ви претен­дирате още за българския трон. Отстъпете го на Вашия син, това дете е дете на България, то ще ѝ донесе щастието на разумна и плодотворна политика. Княз Борис има условията да бъде заобиколен от искреност, доверие, преда­ност и обич. Повярвайте ми, че имам всичките основания, които ще Ви из­ложа подробно и аргументирано, ако се съгласите с предложението ми, че след Вашата абдикация България ще бъде освободена от тежестите на Буку­рещкия договор и че Лондонският протокол по отношение на Тракия ще бъ­де приложен…”[60]

^{________________________________________________________________________}

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. Така формулираната тема е твърде обширна и в рамките на една статия не може да бъде изчерпана. Затова на преден план са поставени и разгледани редица неразрешени и спорни въпроси, които ще бъдат от полза при по-нататъшното разработване на основна­та тема.

[2]. Четири члена от фермана (3, 4, 6 и 7) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Църквата-майка — Вселенската цариградска патриаршия и дори в известна зависимост от нея. Вж. Хр. Темелски, Султанският ферман от 27 фев­руари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. — Духовна кул­тура, 1995, №8, с. 21 сл.

[3]. Т. Събев, Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. С., 1973, с. 77.

[4]. В самия ферман бил залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка коми­сия от 1869 г. Хр. Темелски,  Цит. съч., 21—22.

[5].  Пак там, с. 22.

[6]. Това тежко наказание било наложено, защото българските църковни дейци били об­винени, че внесли в Църквата филетизма (т. е. племенното начало), чужд на църковното учение. Вж. С. Н. Миларов, История на българския народ 679—1877. Пловдив, 1885, с. 246 сл.

[7]. Схизмата била вдигната едва на 22 февруари 1945 г. Хр. Темелски, Цит. съч., с. 27.

[8]. Т. Събев, Цит. съч., с. 164.

[9]. Хр. Темелски, Църковно-народният събор от 1871 г. — Родина, 1996, №2, 84 — 99.

[10]. Т. Събев, Цит. съч., с. 173.

[11]. ЦДА, ф. 989к (Екзарх Йосиф I), оп. 2, а. е. 25, л. 13—15; Й. Митев, „Записката“ на митрополит Методий Старозагорски като извор за свалянето на екзарх Антим I. — ИИИ, т. 28 1985,236—252.

[12].  Български екзарх Йосиф I. Дневник. С., 1992, с. 72 сл. (по-нататък само Днев­ник); Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат. – Родина, 1996, № 3, с. 32.

[13].  Хр. Темелски, Екзарх Български Йосиф I — жизнен път и дело. — В: Екзарх Йо­сиф I в спомени на съвременници. С., 1995, с. 25 сл.

[14].  М. Арнаудов, Живот и дейност на екзарх Йосиф. С., 1965, с. 108.

[15].  Дневник, с. 126.

[16].   Пак там, с. 127.

[17]. Хр. Темелски, Строител на Българската църква. — Духовна култура, 1995, № 7, с. 8.

[18]. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 37.

[19].   Илиев, Ат. Спомени. С., 1926, с. 376.

[20].  Пак там, с. 384 сл.

[21].По този въпрос работя от няколко години и ще публикувам подробно изследване.

[22].През 1880 и 1881 г. в София било свикано архиерейско събрание на всички митро­полити от свободното Княжество. То се занимало с основния въпрос — как, по какви пра­вила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен бил законопроект, наре­чен „Екзархийски устав, приспособен в Княжеството“, като за основа послужил Екзар­хийският устав от 1871 г. На 4 февруари 1883 г. княз Александър Батенберг утвърдил то­зи църковноправен документ и той влязъл в сила. През 1890 и 1891 г. той бил допълван, като 4 години по-късно бил утвърден нов устав, който на свой ред бил допълван през 1897 и 1900 г. Вж. Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до нас­тояще време. — ГСУ, БФ, т. 16, 1939, № 6_Ь 134-138.

[23]. Пасков, Ил. Изложение на екзарх Йосиф I до Св. Синод на Българската църква за църковно-училищното дело в Македония и Одринско (1897-1900 ). – ИДА, 1990, № 59, с. 398.

[24]. Дневник, с. 72 сл.

[25].Темелски, Хр. Екзарх Български Йосиф I като политик и …, с. 28.

[26]. Пасков, Ил. Цит. съч., с. 400.

[27]. Дневник, с. 517.

[28]. Темелски, Хр. Строител на Българската църква…, с. 8.

[29]. Поверително писмо № 41 от 5 април 1912 г. на Екзарх Йосиф I до министър-предсе-дателя и министъра на външните работи и изповеданията Иван Евст. Гешов – ЦИАИ, инв. № 10978, с. 17.

[30]. Ето какво казва Екзарх Йосиф I за него през 1912 г.: „… уставът стоеше все още неутвърден от турското правителство и поради това без задължение и възможност за пълно приложение. Турското правителство беше издало един „Привременен правилник“, с кой­то утвърдяваше само някои парични разпоредби на всенародния устав, и тоя правилник имаше да служи вместо устава до окончателното одобрение на тоя подирния. Ала и правилникът оставаше неизпълнен, като не се спомагаше за събиране по него паричните при­носи на паството, нито се даваше на екзарха споменуваният в него Екзархийски съвет” (ЦИАИ, инв. № 10978, с. 13).

[31].Ил. Пасков, Цит. съч., с. 404.

[32]. Пак там.

[33]. Пак там.

[34]. Хр. Темелски, Екзарх Български Йосиф I — жизнен път и дело…, с. 31.

[35]. Хр. Темелски, Султанският ферман…, с. 26.

[36]. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1071, л. 20 – 22.

[37]. Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 42.

[38]. Освободителната борба на българите в Македония и Одринско 1902—1904 г. Дип­ломатически документи. С., 1978, с. 213 сл.

[39]. Пак там, с. 215.

[40]. Ив. Снегаров, Екзарх Йосиф като политик. — В: Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници. С., 1995, с. 399.

[41]. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 154, л. 33.

[42].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 41.

[43].  Ив. Снегаров, Цит. съч., с. 397 сл.

[44].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, 42-43.

[45].  Пак там, с. 40.

[46].  Хр. Ст. Попов, Кръщението на българското царче. С., 1936, с. 8 сл.

[47].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 41.

[48].  Екзархът познавал поименно всички семинаристи от втори курс нагоре на Цари­градската духовна семинария. С тях той често беседвал в семинарския парк, като се инте­ресувал за родители им, за първенците в родните им краища, за напредъка на екзархий­ското дело и пр. Вж. Хр. Темелски, Българската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ в Цариград. — Църковен вестник, № 12 , 21-27 март 1994 , с. 8.

[49]. Новини, № 19, 20, 21,22, 23 и др. от 24 и 27 ноем., 1, 4, 8, 15 дек. 1892 г.

[50]. Свобода, № 95 от 26 дек. 1892 г.

[51]. В. Т. Велчев, Принос към новата ни история. Стамболов и Фердинанд. Диктаторският режим и борбата против него. С., 1922,  с. 37.

[52]. Новини, № 22, 23 и 24 от 4, 8 и 14 дек. 1892 г.

[53]. Свобода, № 94 от 25 дек. 1892 г.

[54]. В. Т. Велчев, Цит. съч., с. 39.

[55]. Дневник, с. 318.

[56]. Вж. подробно за него у Хр. Темелски, Новооткрити документи по Фирмилияновия въпрос от 1902 — 1904 година. — ВИСб,  1993, № 5, 141-168.

[57].Дневник, с. 519.

[58]. Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 43.

[59]. Хр. Темелски, Цариградските българи и техните проблеми. – Български месеч­ник, 1997, № 1, с. 155.

[60]. Ц. Билярски, Ил. Пасков. Документи за някои страни от дейността на екзарх Йо­сиф I след 1901 г. – ИДА, 1983, № 46, 144-145.

Изображения: авторът Христо Темелски и екзарх Йосиф (1840-1915). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1Ps