(Опит за биографичен очерк)

Христо Темелски

Един от дейните съратници на Апостола в революционната му дейност в София и Софийско бил тогавашният игумен на Драгалевския манастир “Св. Богородица” йеромонах Генадий. За него се споменава често, но доста кратко в различни изследвания, посветени на революционното движение и на Васил Левски. През 1898 г. поборникът Филип Симидов започва да издава в Русе “Поборник-опълченец. Биографическо илюстровано списание за българските народни дейци, действовавши за освобождението на България”. В рубриката “Илюстровани биографий на борците за свободата на днешна българия” Симидов започва да печата обширен очерк за “Отец Генадий (“Скитникът”)” Според него “отец Генадий Скитникът е отчасти виновника да влезе Васил Дякона всецяло в бунтовното поприще”[1]. Очеркът е с продължение, но за съжаление такова липсва[2]. По-обширен, но непълен очерк написа за него и Л. Дойчев[3]. Същото направи и П. Чолов, но без съществен принос[4]. По случай 100-годишната на Априлското въстание, Л. Пеков се опита да го представи в подробен биографичен очерк, но за съжаление не разполагаше с всички известни сведения[5]. Няколко години по-късно архимандрит Николай (Кацарски) доразшири този очерк, но и неговите сведения се оказаха непълни[6]. Преди няколко години В. Гълъбова написа история на родния си град, като в нея отдели няколко страници на о. Генадий[7], но и тя не е успяла да го представи в пълнота.

Светското име на този патриот е Иван Стоянов Караиванов , който имал няколко прозвища – Ихтимански, Шияковски, Драгалевски, Драгалевският поп, Скитникът, Риза ефенди. Роден е около 1832 г. в Ихтиман[8]. Липсват всякакви сведения за семейството му, за детството му, къде е учил, с какво се е занимавал и пр. От много по-късни сведения научаваме, че рода му Караивановци, се наричал още и Палавейци; че имал брат, който след Освобождението живеел в Букурещ, Румъния, където бил женен за румънка, че имал и сестра Спаса, омъжена за общественик от Ихтиман (от тях имало наследници в Ихтиман и София)[9].

Неизвестно кога и как Иван Стоянов попаднал в Хилендарския манастир на Света гора, където станал послушник. Неизвестна е и годината, когато бил постриган за монах, но вероятно това е станало около 1847 г., защото сам той посочва в една анонимна дописка, че “съм покалугерен и аз на 15 годин…”[10]. А сведението на В. Гълъбова, че замонашването му станало ок. 1853 г. не почива на никаква документална основа[11]. След време бил ръкоположен за йеродякон, но също неизвестно кога. Около 1860 г. го намираме на послушание като дякон и помощник на архимандрит Виктор (Чолаков, роден в Калофер, а от 1872 г. Нишки екзархийски митрополит)[12], който по това време бил таксидиот в Ниш. Последният въртял търговия със своя духовен събрат в Карлово архимандрит хаджи Василий, вуйчото на Васил Левски. Генадий бил помощник на о. Виктор в търговската дейност, пренасял от Ниш в Карловско пиротски килими, а донасял обратно шаяк и гайтан[13].

Някои автори приемат, че о. Генадий публикувал дописка в бр. 45 от 8 август 1861 г. на  в. “Дунавски лебед”, подписвайки се с псевдонима “Един старопланинец с цървен подкапник”[14]. Във въпросната дописка са разкритикувани софийските първенци, Софийския митрополит Доротей (наречен подигравателно “Дорчо”), игумена на Драгалевския манастир йеромонах Теодосий Рилски като негов поддръжник и пр. За съжаление о. Генадий не е автор на тази дописка, по простата причина, че той не е бил запознат още със софийските порядки и неуредици[15].

Ето как е станало запознанството му с йеродякон Игнатий (В. Левски), който служел като певец и помощник на вуйчо си в Хилендарския метох в Карлово[16]. “… през 1860 година, служейки при Нишкия владика Виктора, при една случайност аз се запознах с бореца за нашата свобода дякона Левски в гр. Карлово, с когото като разменихме някои думи по нашето народно положение под турчина, додохме до съглашение и карловский метох бе свидетел на нашата клетва дадена за, че ще работим тайно и задружно за постигание идеяла – нашето освобождение”[17]. Двамата дякони посетили всички карловски забележителности, даже ходили и на Хисарските минерални бани[18]. Йеродякон Игнатий се оплакал от алчния си вуйчо и описал патилата си. Генадий също се оплакал от своя архимандрит, но той имал по-дълъг, както житейски, така и духовен стаж. Затова вдъхнал вяра и кураж на своя по-малък духовен събрат, обещавайки му, че ще му и помогне да се измъкне от това заплетено положение[19].

При посещението си в Карлово в началото на 1862 г. дякон Генадий уговорил своя духовен събрат, че е дошло времето да напусне вуйчо си и да подири свободен живот. Подпомогнал го даже материално с 200 гроша, за да си извади пътно тескере и се разбрали да се съберат заедно в Т.-Пазарджик[20]. През нощта на 3 март 1862 г. дякон Игнатий (Васил Левски) взел коня на вуйчо си и тайно напуснал светогорския метох в Карлово. Генадий останал още два дни, за да не падне вината върху него и станал свидетел на беснеенето на архимандрит хаджи Василий[21]. След това си заминал по живо, по здраво, минавайки през Т. Пазарджик. Там двамата дякони се събрали и поели заедно за Ниш, минавайки през София. В Ниш Генадий представил дякон Игнатий за свой братовчед и отседнали в тамошния светогорски метох[22]. Те решили да вземат парите на архимандрит Виктор и да заминат за Белград, където Раковски очаквал революционната младеж. Но от сръбския търговец Нигошенски узнали, че хилендарския таксидиот нямал свободни пари, защото бил накупил доста стока, най-вече пиротски килими. Тогава двамата дякони му поискали няколко денка шаяк и гайтан, които щели да продадат доста изгодно в Сърбия. Архим. Виктор се съгласил, а Нигошенски им извадил търговско тескере. Натоварили конете и преминали границата при с. Пандорало. В Княжевац разпродали стоката, а също и конете на сръбски офицери. Дякон Генадий се обръснал и подстригал и облякъл цивилни дрехи. Така пристигнали в Белград и постъпили като легионери в Първата българска легия[23].

След разтурянето на Легията двамата приятели се разделили и както е известно Васил Левски се завърнал отново в родния си град[24]. Следите на дякон Генадий се губят, като някои приемат, че се скитал из Влашко, Унгария и Банат[25]. Други пък пишат, че “дирите му намираме едва след десетилетие, през 1872 година”[26]. Най-правдоподобно е становището на В. Гълъбова, че се завърнал в поробеното си отечество и станал свещеник в Т. Пазарджик[27]. Ето какво сам е написал отец Генадий в едно свое прошение до Народното събрание: “След някой месец напуснах Сърбия и ся отправих за Т. Пазарджик, гдето свещенствувах…”[28] Но за да отиде там и да служи като свещеник, първо трябвало е да бъде ръкоположен в йеромошески сан. Къде е станало това, той не посочва, но напълно възможно да е станало в самия Белград[29]. И понеже бил Хилендарски духовник, вероятно е бил изпратен от манастирската управа за таксидиот в Т. Пазарджик, където вероятно са имали метох[30].

В Т. Пазарджик йеромонах Генадий останал верен на духовния си събрат дякон Игнатий и с подчертан интерес следял постъпките му. Впечатлен от неговото разкалугеряване, описал накратко положението му във възрожденската цариградска преса. В бр. 13 от 27 юни 1864 г. на в. “Съветник”, редактиран от Тодор Бурмов и Никола Михайловски е публикувана анонимна кореспонденция с дата 3 юни, Пловдивско. Обаче авторът загатва за своята самоличност с думите: “…аз съм калугер и съм покалугерен млад и зелен, когато още не можех да позная нито себе си, нито мирът, от който се отрекох, като приех монашески чин”. И той продължава, че като калугер обикалял и просел в полза на манастира си. Така попаднал и в Карлово, където го наскърбила “историята на едно калугерче”, което “било облечено в черни дрехи младо с измама, и то с измама не от някой чужд калугер, но от собственият му вуйка” [31]. От тези думи веднага става ясно, че той описва замонашването на Васил Левски[32]. И след като изрежда цялата орисия на “калугерчето”, съобщава, че на връх Великден тази година (1864), “хвърли калугерското облекло, а с него и калугерския си чин. И така то се облича в мирски дрехи с твърдо решение никога вече да се не калугери, но да служи Богу, както и повечето человеци, без да се отрича от мирът”[33]. И тук Генадий съобщава, че той бил замонашен още 15-годишен и може да му влезе в положението. И продължава, че “не мога да обвиня него, но никога не мога прости вината на оногози, който го е калугерил в такъвази зелена възраст, когато момчето не отбирало още нищо”[34]. В интерес на истината тази доскоро анонимна дописка за пръв път дава достоверно сведение за бъдещият Апостол на свободата.

В Т. Пазарджик отец Генадий останал до към края на 1867 г. Има податки, че при сформиране на Втората българска легия той и В. Левски отново се явили в редиците на доброволците[35]. Но и този път надеждите им да се сражават с вековния поробител пропаднали. Йеромонах Генадий се завърнал в поробеното си отечество, като този път се установил в Софийско.

През 1870-1871 година има сведение, че бил игумен на Шияковския манастир “Св. Архангел Михаил” край Костинброд[36]. Наскоро открих документално свидетелство, че о. Генадий е станал игумен по-рано, към 1868 г. Защото през пролетта на 1869 г. е записано в един тефтер, че внесъл две суми от 300 и 191 гроша като приход за Софийската църковна община. Там той е отбелязан като “Генадий Шияковски”[37]. Самият манастир бил разположен “в полето, половин час далеч от селото Шияковци…[38]Има две прости сгради и 40 овце; 10 глави едър добитък; до 10 рала земля и една коса ливади”[39].  По негова инициатива през 1871 г. в манастира пристигнал Левски, където с няколко души сложили началото на Тайния революционен комитет в Костинброд[40].

От Шияковския манастир отец Генадий се преместил в Драгалевския манастир “Св. Богородица”, където също станал игумен. По това време манастира бил беден и неугледен. В официален доклад от Софийската митрополия до Българската екзархия в Цариград е записано следното: “Църквата твърде малка; освен две стайки, всичките други (около 6-7) приличат на яхър и готови са на падание… Жива стока има около 500 глави кози и овци – малки и големи, до 60 глави едър добитък и до 10 коси ливади, и до 20 рала земля; малко горица около манастира и две воденици прости”[41]. Независимо от това състояние, вратите на светата обител били широко отворени както за Васил Левски, така и за други комитетски дейци. “Драгалевският поп” станал член на Софийския таен революционен комитет и както го охарактеризира Стоян Заимов, един от първите му биографи “Скитникът Генадий са наел с помощта на калугерското расо и с игуменската си патерица да въздейства върху умът и сърцето на шопското племе”[42].

Веднъж в Драгалевския манастир пристигнали Левски и Димитър Общи. Те гостували цяла седмица на о. Генадий, като ходели на лов из планината Витоша[43]. При други посещения на Апостола, йеромонах Генадий го придружавал из софийските села по комитетски дела. Има сведения, че са посетили селата Желява, Биримирци, Требич, Горубляне, Шияковци, Бучин проход, Мошино и др. Заедно посетили град Самоков и някои Софийски манастири – Кладнишкия “Св. Никола”, Горнобанския “Св. Крал”, Германския “Св. Иван Рилски”, Лозенския “Св. Спас” и други[44].

През месец май 1871 г., във връзка със сюннет-дююну (обрязването) на големия син на Софийския паша, в конака било дадено голямо угощение, на което били поканени и редица българи софийски първенци. Между поканените бил и игуменът на Драгалевския манастир о. Генадий. Както по-късно той споделил със Ст. Заимов, с него дошъл и Левски. Последният по това време се намирал в манастира и се преоблякъл с дрехите на един манастирски ратай. В качеството си на слуга той придружил игумена и се явил в конака на самото пиршество. Присъстващите там Христо Ковачев и Спас Тумпаров, учители и комитетски дейци, изтръпнали като видели Апостола сред многобройните гости. Софийският първенец Дим. Трайков, който бил член на мезлиша, също разпознал Левски и помолил о. Генадий да му каже да напусне конака, защото “полицията го търси под път и на кръстопът. Левски изслушал съветите на дяда Генадия, но останал, дорде свършило пируването”[45].

След злополучния обир на Арабаконашката поща, организиран и проведен от авантюриста Димитър Общи, били заловени редица комитетски дейци, в това число и самият организатор. Пред съдебните органи започнало масово разкритие на тайната комитетска организация. Издаден бил и о. Генадий, наричан “Драгалевският поп”. Димитър Общи дори съобщил комитетското му име – “Риза ефенди”[46]. Но както Апостолът останал до край подозрителен към помощника си Общи, такова било и отношението на отец Генадий към този балкански авантюрист. Само по такъв начин може да се обясни отказа му да приеме от него върнатия кон от В. Левски, а не поради страх да бъде заподозрян от турската власт. Тези неща Д. Общи съобщил при разпита си на 9 декември 1872 г. Той не премълчал и обстоятелството, че престоял два дни в Драгалевския манастир и че о. Генадий му дал два наполена за разноски[47].И други задържани съобщили при разпитите си, че “Драгалевския поп” е съпричастен на комитетското дело. Чорбаджи Тоне Иванов от с. Желява заявил пред следствената комисия, че Д. Общи донесъл в селото му три устава, единия от които трябвало да се предаде на игумена на Драгалевския манастир йеромонах Генадий чрез Димитър ножаря[48].

Научавайки тези сведения турската полиция изпратила няколко заптиета да арестуват непокорния игумен. Той обаче бил доста съобразителен и бърз – напуснал Драгалевския манастир преди да бъде задържан. Част от комитетската архива укрил, а друга взел със себе си. Поел с коня си направо през планината, като минал през Кладнишкия манастир “Св. Никола”. Затова научаваме от една приписка в един от църковните минеи: “Да се знае, кога мина игуменът на Драгалевския манастир “Св. Богородица” йеромонах Генадий, остави коня си с пребита нога и взема друг. Година 1872, 29 ноември.”[49]

Отец Генадий се озовал в Белград и се представил на войводата Панайот Хитов. Последният веднага написал писмо до БРЦК в Букурещ. В това писмо (без дата, но е от втората половина на месец ноември 1872 г.) войводата пише следното. “…От София доди един калугер, който е бил игумен на Драгалевския манастир (тоя манастир е близо до София един сахат). Тос калугер името му е Генадия, той каза, че е бил член на Софийския комитет и като са уловил Димитър Общи у Тетевен и го докарали у София, и исказал няколко хора от София и от селата. И пратили от София жандарми да уловят и игумена от манастира, а Генадия доспял, та се метнал на конет си и побегнал. И дошел у Сърбия и доди при мене и ми разказа за работата, какво се е случило и колкото е можал да узнае от издаването на работата…. Горе реченият Генадия ма пита да му кажа де е комитетът и иска да доди у Букурещ и да търси комитет. Но аз му казвам, че аз не зная нищо, както е и право, че не зная, както не съм познавал досега и речения Генадия игумен. Но със сичко, че не съм познавал до сега Генадия, сега виждам, че Генадия наистина е бил помесен у работата. Сега очаквам от Вас отговор що да правя със Генадия? Също питам и за мене, ако намервате Вий за нужно да дода при Вас, Вий ми пишете!”[50]

В края на писмото си войводата П. Хитов дава вербален портрет на о. Генадий. “Физиономията на реченият Генадия: години 40, възраст среден, снага омерена, коса черна, малко пробелела, лице червено, очи черни, лик валчест, нос омерен, коса гъста, на сарци здрав, разговор сръчен, има глед (вид) храбър”[51].

Външният вид на йеромонах Генадий, както е скициран от воеводата П. Хитов, напълно отговаря на известните днес две негови фотографии – едната от около 1879 г., а другата от двадесет години по-късно[52].

Какъв отговор е получил Панайот Хитов и какво е станало с о. Генадий, няма никакви сведения. Но в “Прошението” си до Народното събрание той съвсем кратко е споменал следното: “В Сърбия и Румъния не оставахме празни с известния дядо Ильо, а след години намерих по-сериозна работа – българската легия в Сръбско-турската война…”[53] По такъв начин йеромонах Генадий се отдал изцяло на революционна дейност и сновял непрекъснато ту в Сърбия, ту в Румъния.

При подготовката на Априлското въстание от 1876 г. о. Генадий взел дейно участие като доброволен куриер на Гюргевския революционен комитет, който под прикритието на расото и монашеския си сан е можел да обикаля безпрепятствено из цялата Османска империя. Има сведение, че през месец март 1876 г. се явил чак в Солун и пред тамошните дейци споделил, че “обиколил цяла България, ходил в Сърбия, Измир, Цариград и другаде”[54].Свещеник Петър Солунски му поверил какви приготовления са извършили в Солун и го накарал да се срещне и разговаря с тамошните патриоти. “В тези разговори отец Генадий им откри, че цяла България и Тракия са готови и през май ще вдигнат силни въстания”[55]. Поп Петър го завел и във Велес, където свикали събрание с местните революционни дейци. Обаче поради предателство събранието веднага било прекъснато и “отец Генадий се спаси от преследванията на турците само върху сръбска територия”[56]. Коте Попстоянов, сип на поп Стоян Разловски и един в участниците в първото македонско въстание, в спомените си дословно твърди, че друг “проповедник освен отец Генадия в Македония не е имало”[57].

След потушаването на Априлското въстание от 1876 г. о. Генадий продължил активната си революционна дейност. Както сам пише в споменато вече „Прошение” взел участие в Сръбско-турската война от лятото на 1876 г., а „по-после в Руско-турската от 1877/8 год., а най-сетне се завърнах в Отечеството си, което беше вече освободено”[58].

Съществуваха някои податки, че след Освобождението йеромонах Генадий отново се явил в Софийско и за кратко време бил игумен на Горнобанския манастир “Св. Кирил и Методий”, а след това, към 1881 г. отново поел игуменската длъжност на Драгалевския манастир. Там обаче останал около година. След това се приема, че бил изпратен в Рилския манастир, където проживял до смъртта си ок. 1900 г.[59]

Преглеждайки запазените църковни архиви на Св. Синод и Софийската митрополия се натъкнах на доста интересни факти за този в истинския смисъл на думата Скиталец!

След Освобождението той се върнал през Цариград в София и известно време бил игумен на Горнобанския манастир “Св. Кирил и Методий”, който наскоро се сдобил с нов храм[60]. Имал и “ 4 прости сгради…, около 100 рала земля; 80 глави дребен добитък и 30 едър”[61]. По спомени на магера на Драгалевския манастир Стефан Бонев о. Генадий към 1881 г. бил втори път игумен, но останал кратко време – може би година и половина[62]. Вероятно в началото на 1883 г. заминал за Габровския край и отседнал в “габровските манастири”[63]. Тези т. нар. Габровски манастири са само два – Соколският мъжки манастир “Успение Богородично” и Габровския девически манастир “Въведение Богородично”. Предполагам, че о. Генадий е отседнал в Соколския манастир, където игумен по това време бил йеромонах Висарион Теодосиев (също Хилендарски постриженик и приятел на Генадий) [64]. Не е известно колко време е останал тук, но вероятно около две години.

Веднага след Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885 г.) о. Генадий се прехвърлил оттатък Балкана и се озовал в Пловдив. Тук станал военен свещеник към І-ви Софийски пехотен полк, чийто командир бил капитан Христо Г. Попов. При започване на Сръбско-българската война полкът бил съсредоточен в района на Сливница и на 7 ноември 1885 г. станал ядрото на Брезнишко-Трънския отряд, с командващ капитан Попов[65].Военен свещеник на новия отряд станал йеромонах Генадий, който се изявил като доблестен и смел воин. При водените сражения винали бил с двамата ординарци, поручиците Македонски и Узунов, на първа бойна линия. На височината “Ерман” при с. Гълъбовци били убити два коня – на единия от ординарците, който бил и ранен, и този на полковия свещеник, който като по чудо останал невредим[66]. Едно от задължениета на военния свещеник било и погребението на убитите при сраженията войници. Отец Генадий като доблестен пастир се грижел и за погребването на противниковите войници, които също били християни[67]. След приключването на войната йеромонах Генадий бил представен за награждаване от своя полкови командир. За него капитан Хр. Попов записал: “Рядък свещенослужител, наставник, въодушивител на чиновете от полка с кръст в ръка във всички сражения; утешител на ранените и издихающите от загуба на кръв. В сраженията под “Балканский дол” и Пирот изпълнява със самоотвержение и самопожертвование доброволно службата на ординарец, когато останалите ординарци летяха по бойната линия. Примерен боец вери”[68].

След демобилизацията йеромонах Генадий отседнал в Сотирския манастир, близо до с. Сотиря, Сливенско. Този стар средновековен манастир бил в разруха до 1871 г., когато сливенската църковна община “Св. Димитър” купила мястото му и започнала разкопаването му. Била открита част от манастирския храм “Св. Петка” – голяма трикуполна базилика[69]. Били направени частични поправки и построена малка жилищна сграда, като първи игумен станал “отец Генадий Стоянов”[70]. В този нововъзобновен манастир йеромонах Генадий фактически се самонастанил и без разрешение от Сливенската митрополия започнал да свещенодейства в с. Сотиря. Това подразнило местното население, което се оплакало на гражданската власт в Сливен. Последната го призовала и довела в Митрополията, за да бъде разгледано поведението му от епархийския съвет. Отец Генадий обаче “вместо да се вразуми от наставленията на духовното си началство (митрополит Серафим), се одързостил да го обругае с думите, че не признава над себе си никакво началство, и се завърнал пак да свещенодейства в с. Сотир, против волята на самото население”[71]. Съгласно канона митрополит Серафим му наложил епитимия – т. е. забранил му да служи, без да поставя определен срок. Това вероятно е станало в самото начало на 1887 г., според по-късните признания на самия йеромонах Генадий[72]. Митрополията и гражданската власт в Сливен се оплакали от недостойното поведение на Генадий до Българската екзархия в Цариград. Но понеже Сливенска епархия вече влизала в пределите на Княжество България, то екзарх Йосиф І препратил тези оплаквания до Св. Синод в София, с молба да вземат становище. На заседание на Св. Синод от 23 февруари 1887 г., “като взе предвид непокорността и своеволията на йеромонах Генадий, определи: Да се поиска чрез Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ) щото йеромонах Генадий да се изпрати вън от границата, защото той е от братството на Хилендарската обител в Св. Гора”[73].

Държавната власт обаче оказала известно покровителство над “Скитникът Генадий”, заради миналите му заслуги по освобождението на Отечеството. МВРИ препоръчало на Сливенска митрополия да накаже смекчаващо провинилия се калугер. Последната го изпратила на “заточение” в Троянския манастир. Там той прекарал година и половина и непрекъсннато занимавал с положението си митрополит Натанаил, който управлявал Ловчанска епархия, като заместник на титуляра Йосиф І, който бил и екзарх. В крайна сметка Българската екзархия дала разрешение на о. Генадий да отиде в съседна Румъния при брат си, който живеел в Букурещ[74].

Там той стоял само два месеца, след което заминал за Видин. Но и тук не се задържал дълго и се отправил за София. Така в началото на 1889 г. той самоволно се настанил в познатия му вече Драгалевски манастир[75]. Светата обител нямала постоянен игумен и се управлявала от драгалевския свещеник Гълъб Вучков (родом от с. Суходол, но оженен за драгалевка)[76]. Последният се опитал да отстрани самонастанилия се йеромонах Генадий и станало голямо пререкание. Непокорният “Скитник” извадил пищов и изпъдил вън от манастира поп Гълъб, като му взел и ключовете[77]. Така в продължение на година той поел манастирското управление в свои ръце и останал глух на съобщенията от св. Софийска митрополия да се яви там, за даване на обяснения. Последната потърсила съдействие от МВРИ да се намеси, за да изгонят непокорния калугер от манастира. Обаче министерството отказало да се намеси и фактически покровителствало престоя на о. Генадий в Драгалевския манастир[78].

При това комплицирано положение Софийска митрополия се оплакала до Св. Синод, който по “политически причини” и по инициатива на Доростоло-Червенския митрополит Григорий провеждал извънредна сесия в град Русе[79]. На заседанието си от 12 юни 1890 г. Св. Синод разгледал “Преписка № 7”, внесена от Софийската митрополия и решил: да се замоли председателстващия митрополит Григорий да се срещне с правителствения делегат Петър Генчев и да разговаря с него за непристойното поведение на о. Генадий, който не зачитал духовното си началство и свещенодействал без разрешение, а имал и старо запрещение за това. Да се прекрати сегашното дело на Софийска митрополия срещу йеромонах Генадий и да се състави пълно и редовно дело срещу него, и след взимането на решение да информират Св. Синод[80].

На следващото заседание на Синода от 13 юни 1890 г. митрополит Григорий доложил, че се срещнал и разговарял с правителствения делегат. Последният заявил, че правителството било взело под внимание обстоятелството, че о. Генадий бил взел участие “в някои въстания преди войната” и временно било го изпратило в Драгалевския манастир, като му забранило да извършва каквито и да било църковни треби. П. Генчев споделил, че и самото МВРИ не било доволно от поведението на Генадий, който си позволявал често да слиза в столицата и да върши неприлични за званието му работи. Според сведения от самото Министерство, о. Генадий не бил служил, а само изповядвал някои богомолци. Правителственият делегат щял да пише до МВРИ в София, за да се внуши на Генадий да отиде в Троянския манастир и оттам да поиска от Св. Синод опрощение на престъпленията и непослушанието си[81].

През това време йеромонах Генадий си събрал багажа и на 24 юни 1890 г. напуснал Драгалевския манастир. От Княжево изпратил до екзарх Йосиф І в Цариград телеграма със следното съдържание: „Ваше Блаженство, най-покорно моля благословение! Прося да отида да си завърша моята старост в Рилския манастир. Драгалевски манастир, Генадий Стоянов.”[82]

На заседанието на Св. Синод от 4 юли 1890 г. били разгледани две писма по “делото на о. Генадий”. Първото било от екзарх Йосиф І, с дата 28 юни 1890 г., с което главата на Българската църква съобщавал, че о. Генадий му поискал разрешение да отиде да прекара старините си в Рилския манастир. Св. Синод решил да отговори телеграфически на екзарха, че той вече е определил Генадий да отиде в Троянския манастир, след като даде на Софийската митрополия някои сведения по направени от него нарушения на църковните правила. Второто писмо било от Софийска митрополия, с дата също от 28 юни 1890 г., че о. Генадий излязъл от Драгалевския манастир, но още не бил тръгнал за Троянската обител. За да станело съдебно дирене, то непременно Генадий трябвало да се яви в Митрополията и да даде показания. Затова питат дали да го привикат чрез гражданската власт да се яви на разпит в Митрополията. Св. Синод решил да се отговори телеграфически на Софийската митрополия, че о. Генадий ще замине за Троянския манастир, само след като бъде надлежно разследван от Митрополията за извършените от него “престъпления и нарушения на църковните правила”[83].

След дълги преписки между четири институции – Българската екзархия в Цариград, Св. Синод, временно заседаващ в Русе, Софийската митрополия и МВРИ най-сетне о. Генадий бил докаран на духовно дело в Софийската митрополия. Делото било разглеждано от Софийския епархийски съвет на 15 октомври 1890 г.[84] Тук о. Генадий подробно отговорил къде се бил скитал, кога пристигнал в Драгалевския манастир и как се настанил там. Когато му поискали да представи документи от Сливенска и Ловчанско митрополия за съответните наказания и разрешение за заминаване за Румъния, той отговорил, че не притежава никакви документи. Това поставило под съмнение, неговите твърдения, че законно пребивавал в Троянския манастир и законно заминал за Букурещ. На въпроса защо е изгонил временно управляващия Драгалевския манастир свещеник Гълъб Вучков, о. Генадий отговорил, че не бил го гонил, а той сам избягал и му хвърлил ключовете. На въпроса дали е служил в светата обител той отговорил, че след напускането на свещеника изпълнявал свещенически треби на посетителите. А когато го запитали, защо е свещенодействувал, след като е имал запрещение за това, той отговорил “Нуждата ме застави”. А на въпроса, защо не се е явил в Митрополията, когато го викали, той заявил, че не бил в манастира, а на обиколки по просия из Царибродско. Генадий си признал, че продал окосена трева за 15 наполеона, продал и две прасета за 150 лева и едно конче за 30 лева. Парите прибрал и изразходвал за храна на манастирския добитък[85].

След проведения разпит о. Генадий бил обвинен в следните престъпления: че без разрешение на духовната власт подир заминаването му зад граница се завърнал и живял в Софийска епархия без да представи надлежни документи, съгласно Екзархийския устав; че без позволение на Митрополията се самонастанил в Драгалевския манастир, където живял и се хранил; “със своето своенравно и буйно поведение е принудил настоятеля свещ. Гълъб Вучков да остави манастира, а той прибирал и разходвал манастирските доходи”; “съсипал до крайна степен материално манастира и злоупотребил с всичките му доходи”; през всичкото време на пребиваването си в манастира свещенодействал, без да е известно на Митрополията; че не се явил в св. Митрополия да даде обяснение, след като бил викан на два пъти. Духовният съд решил – отстранява го от Софийска епархия и му забранява да служи за в бъдеще. Горното решение било изпратено до заседаващия в Русе Св. Синод[86].

Отец Генадий отново се прибрал в Рилската света обител. Там го намерил през лятото на следващата 1891 г. Стоян Заимов. Както е известно, през периода 1888 – 1895 г. той бил учител в Кюстендил. Лятната ученическа ваканция на 1891 г. той прекарал в Рилския манастир. Ето какво е записал и публикувал на две места: “При многото ботанически и географски екскурзии по върховете и гърбовете на Рила планина, незабравихме да поразтършуваме и частните архиви на братята монаси в Рилската обител, т. е. направихме и няколко исторически екскурзии. В архивата на стареца Генадия намерихме: 1) цял вързоп комитетски квитанции, печатани в печатницата на БЦРК през 1869-70 год.; 2) няколко екземпляра от окръжното писмо”; 3) Мензулата на Левски. Тези неща са дадени на стареца от самого Левски, когато старецът бил игумен на Драгалевския манастир… Левски и отец Генадий били запознати още във време на дяконството им; запознали се на Карловските бани, помирисали се и се разбрали още при първата среща; след няколко години от първата им среща съдбата ги свързала и впрегнала в пропагандата за освобождението. Отец Генадий в качеството си таксилдар на Нишкия владика Кирил [погрешно!], сетне в качеството си игумен на Драгалевския манастир, бил една от сигурните ръце на Левски, с когото е водил делото на тайната организация в Нишко, Пиротско, Берковско и Софийско. Дядо Генадий е един от многото забравени труженици по делото на освобождението ни. Между бившите борци за свободата той е известен под името скитникът Генадий. И действително неговите патила и скитания нямат край. Той спада в онзи тип авантюристи-патриоти монаси, които се срещат в изобилие в историята на гръцкото освобождение. За сега той се намира в цветущо здраве, но без пара и без пул”.[87] Оплакването на отец Генадий, че бил оставен в безпаричие е под въпрос, защото той като че е забравил, че е монах и при пострига си е дал обет за нистежание, т. е. за бедност. Освен това живеел на упокой в манастира, където имал самостоятелна килия и се хранел на монашеската трапеза. За съжаление Заимов, въпреки че имал възможности, не е записал подробни биографични сведения за о. Генадий, а твърди че бил забравен!

В началото на 1893 г. отец Генадий решил да действа да му бъде отпусната поборническа пенсия. За целта трябвало да отиде по родния си град Ихтиман и до София, за да подготви нужните документи. Управата на Рилския манастир му издала удостоверение № 46 от 22 февруари 1893 г., че може да посети Ихтиман по свои лични дела[88].  На 5 октомври 1893 г. манастирската управа отново му разрешила да отиде до Ихтиман и София по лични дела[89].

На 30 октомври 1893 г. йеромонах Генадий Стоянов отправил “Прошение” до председателя на VІІ-то Обикновено народно събрание. В него описал по-важните си заслуги, които направил за 17 години по освобождението на отечеството си. Но след това прекалил с оплакванията си: “Аз с последни сили прекарах някои години в йеромонахство, но от 3-4 години, нито годините ми, нито измъченото ми тяло ми позволява да върша това, вследствие което пък, аз съм лишен от средства за прехрана; при това лишен от свои с положение при които да отида и прекарам малкото години, които ми остават. Аз прекарвам като скитник без средства за най-необходимите ми нужди за живот…. Излишен съм вече, това зная, но трябва да чакам волята на Тоя, който ма е създал, да ме прибере…. Изчерпани средства, изгубена надежда….”[90] Накрая завършва, че надеждата му е в парламента, който може “да избави и мене стареца от положението в което съм попаднал, като ми отпусне една пенсия, с която да мога да проживея и да ми послужи като първа и последна награда за цели 17-годишни, нищожни може би, трудове, полагани от мен за Отечеството си”[91]. Към въпросното “Прошение” о. Генадий приложил медицинско свидетелство, че е стар и немощен и три препоръки, че действително е бил поборник. Първата препоръка е от Ильо войвода и Ст. Заимов, втората от софийските първенци от изградения поборнически комитет, а третата от “общините” (но не е известно кои общини)[92]. Прави впечатление, че в “Прошение”-то е посочено, че отец Генадий е от Ихтиман, а “понастоящем живущ у София”[93]. След едногодишно протакане пенсия не била му отпусната, по простата причина, че е монах, без близки и може да преживява старините си в манастир. Документите му били върнати чрез Татарпазарджишкия окръжен управител, тъй като родния град на Генадий Ихтиман спадал към това окръжие. През средата на юли 1895 г. околийският началник на Ихтиман изпратил върнатите документите на отец Генадий в Рилския манастир. Манастирската управа му ги предала на 22 юли с. г.[94]

От Протокол № 41 от заседание на Св. Синод от 3 декември 1894 г. научаваме още новости за о. Генадий. На 20 август 1893 г. той изпратил свое прошение до екзарх Йосиф І в Цариград. По-късно, на 15 ноември 1894 г. отправил още две подобни прошения – едното до екзарха, а другото до Св. Синод. В тези прошения той излагал несносното си положение в Рилския манастир и молел да бъде вдигната най-сетне от него, наложената му още през 1887 г. епитимия, която му забранявала да служи като свещенослужител. Освен това той молел да му се позволи да излезе от Рилския манастир, за да си намери свободна енория в която да служи, за да може да се прехранва. Ако не му позволели това, то поне да го признаели за редовен брат на манастира, за да може да изпълнява различни послушания свързани с богослужебната дейност[95].

На същото заседание на Св. Синод било разгледано и писмо № 297 от 19 ноември 1894 г. на Рилския манастир. В него се посочвало “непристойното и нетърпимо поведение на йеромонах Генадий”, като молели “да се отстрани оттам, за да не внася съблазън помежду братството”. Св. Синод решил да се поискат чрез игумена на Рилския манастир писмени обяснения от о. Генадий  относно неговите прегрешения – пиянства ли, “теглил ли е револвер върху един брат вътре в манастира и хулил ли е всичко църковно?”[96]

В началото на 1895 г. йеромонах Генадий направил опити да се премести в Жабленския манастир. Той се намирал в околността на с. Жаблено, Радомирско и от десетина години в него нямало духовник, който да изповядва и причестява селяните. Затова те в началото на февруари 1895 г. подали молба до Св. Синод в София да им назначат „архимандрит” Генадий. Сам отец Генадий изпратил телеграма до Св. Синод с дата 27 февруари 1895 г., че желае да отиде в този манастир[97].

На 20 март 1895 г. на заседание на Св. Синод била разгледана телеграма от о. Генадий от 27 февруари 1895 г. Той молел да му се позволи да се оттегли в Жабленския манастир, защото животът му в Рилската света обител бил в опасност. Решението било: “Понеже ред дела касающи се до непристойното поведение и живота на проситела са на изучаване, Св. Синод реши да остане просбата му без последствие”[98].

На друго синодално заседание от 14 юли 1895 г. било разгледано писмо № 199 от 9 май 1895 г. на Рилския манастир. В него известявали, че на 2 април с. г. о. Генадий напуснал светата обител без ничие разрешение и заминал в неизвестна посока. “Предвид непоправимото и нетърпимо поведение на йеромонах Генадий, Св. Синод реши да се изпроводи на Софийската митрополия цялата преписка по делото му откак е изпроводен в Рилския манастир на изправление, с поръка да я разгледа и да се произнесе. Да се помоли МВРИ да разпореди потребното, за да се намери, където и да е йеромонах Генадий и да се предаде на светата Софийска митрополия, за да го съди”[99].

Засега не разполагам със сведения какво е станало с новото духовно дело срещу йеромонах Генадий. Но има податки, че повече от половин година след избягването му от Рилския манастир той бил все още в неизвестност. Обаче репресивната система била задействана и той бил издирван в пределите на цялото Княжество. За това се подразбира от писмо № 2183 от 28 октомври 1895 г. на Варненска и Преславска митрополия до Св. Синод. Митрополията се оплаква от престараването на Балчишкия околийски началник, който без да уведоми епархийското началство, изпратил на 15 октомври с. г. под строг полицейски конвой във Варна свещеник Генадий Стоянов от село Гурково, Балчишка околия. От прошението на свещеника до митрополит Симеон се вижда, че околийския началник помислил, че това бил търсеният от правителството избягал от Рилския манастир йеромонах Генадий Стоянов, затова го арестувал и изпратил под строг конвой в Митрополията във Варна[100]. В случая объркването е станало от съвпаденията на имената на двамата духовници. Даже по това време в Сливенска епархия имало още един йеромонах Генадий Стоянов (5 май 1845 г. – 26 април 1904 г.). Той бил ръкоположен за йеромонах на 11 май 1894 г. в столичния катедрален храм “Св. Крал” (“Св. Неделя”) от Софийския митрополит Партений[101].

Във връзка с издирването на отец Генадий и Дупнишкия Околийски началник на 13 декември 1895 г. телеграфически запитал манастирската управа на Рилския манастир там ли е въпросния духовник. Отговорът бил отрицателен – йеромонах Генадий липсвал[102].

Засега остава под въпрос по-нататъшната съдба на йеромонах Генадий Стоянов Ихтимански. Според някои сведения той починал в, или около 1900 г. в Рилския манастир[103]. Обаче в архива на Рилския манастир няма данни за това. Според внука на о. Генадий от сестра му Спаса – Методи Йорданов Кошев (роден през 1893 г. в Ихтиман), йеромонах Генадий Стоянов Ихтимански починал ок. 1903-1904 г. в София. За съжаление той не си спомня точната дата и къде са го погребали[104].

Надявам се след цялостно преглеждане на синодалната и митрополитската архива да се доизясни жизнения път и съдбата на този бивш революционер и духовник-авантюрист – Скиталец в истинския смисъл на думата!

^{__________________________________________}

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83

[1]. Отец Генадий (“Скитникът”). – сп. Поборник-опълченец, год. І, кн. 3, 1898, с. 1-2.

[2]. Липсата на продължение се обяснява с обстоятелството, че Симидов не е разполагал с биографични сведения за о. Генадий. От името на редакцията на списанието той помолил тогавашният игумен на Рилския манастир йеромонах Кирил “да ѝ яви истина ли е жив отец Генадий и дали не би било възможно той да даде някои бележки за “скитническия” си живот и пр.” Обаче редакцията не получила отговор нито от о. Генадий, нито от игумена о. Кирил. По този повод Ф. Симидов пише, че “ний познавами почтеннаго отца Кирила, и са чудим как е останал студен към молбата на нас, смирените негови чада во Христе”. – * , Отец Генадий (“Скитникът”)…., бел. под линия.

[3]. Л. Дойчев, Скътникът в расо. – В: Л. Дойчев, По пътеките на Апостола, С., 1971, с. 41-50.

[4]. П.Чолов, Скитникът Генадий. – В: П. Чолов, На Левски най-верни другари, С., 1965, с. 11-15.

[5]. Л. Пеков, Йеромонах Генадий Драгалевски. – В: Априлското въстание и Българската православна църква, С., 1977, с. 151-158.

[6]. Архимандрит Николай (Кацарски), Драгалевският манастир, С., 1982, с. 45-54.

[7]. Веселка Гълъбова, История на Ихтиман, т. І, С., 2007, с. 129-135.

[8].  Дори в “Прошение”-то си до Народното събрание през 1893 г. йеромонах Генадий не посочва рождената си дата. – ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 54-57.

[9]. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., сс. 46 и 54.

[10]. Вж. дописката в Сб. Левски във времето, С., 1987, с. 168. Въпросната дописка е анонимна и е от 3 юни 1864 г. и е поместена във в. “Съветник”. Посочено е, че е от Пловдивско. Безспорно неин автор е йеромонах Генадий, който по това време пребивавал в Т. Пазарджик като таксидиот на Хилендарския манастир.

[11].  В. Гълъбова, пос. съч., с. 130.

[12]. В “Прошение”-то си до Народното събрание през 1893 г. о. Генадий пише следното: “Млад още, в най-зрялата си възраст, през 1860 година, служейки при Нишкия владика Виктора…”. – ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 54-57. Тук обаче той не е пояснил, че тогава Виктор е само архимандрит и таксидиот на Хилендарския манастир в Ниш. Нишки владика става чак след създаването на Българската екзархия през 1872 г.

[13]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът. Кратка биография, написана по повод откриване на паметника, С., 1895, с. 22. Авторът е черпил сведения за живота на о. Генадий лично от него при срещата им в Рилския манастир през лятото на 1891 г.

[14]. Г. Вишневски (псевдоним на Г. Клисаров), Из героичното минало на окръга. Сподвижникът на Васил Левски. – в. Софийска правда, бр. 26 от 28. ІІ. 1967 г., с. 4.;  Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 46.; В. Гълъбова, пос. съч., с. 129.

[15]. Дописката е много обширна и подробна, което подсказва, че автора е местен човек, вероятно учител. Вж. цялата дописка у П. Динеков, София през ХІХ век до Освобождението на България, (Материали за история на София, кн. ІХ), С., 1937, с. 114-116.

[16]. Вж. подробно това у Хр. Темелски, Към въпроса за замонашването на Апостола на свободата. – В: Хр. Темелски, Из църковното ни минало, т. 2, С., 2009, с. 73 и сл.

[17].  ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 54.

[18]. Ст. Заимов, Три документа по въстанието. – СбНУНК, кн. ХІ, С., 1894, с. 768. Само че Заимов греши, като посочва “Карловските бани”, понеже в Карлово няма минерални извори.

[19]. Отец Генадий (“Скитникът”)…., с. 2.

[20]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 28.

[21]. П. Чолов, Скитникът Генадий…, с. 13.

[22]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 28. Даже някои приемат, че може би са били роднини по майчината линия на В. Левски, т. е. истински братовчеди. Вж. това у Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 47 и Веселка Гълъбова, пос. съч., с. 130.

[23].  Пак там, с. 29-31.

[24].  Ив. Унджиев, Васил Левски. Биография. Второ стереотипно издание,, С., 1993, с.94.

[25].  П. Чолов, пос. съч., с.14.

[26].  Л. Дойчев, Скътникът в расо…, с. 45.

[27].  В. Гълъбова, пос. съч., с. 132.

[28]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 55.

[29]. Съвсем неточно е сведението на Г. Клисаров, че за йеромонах бил ръкоположен, когато станал игумен на Шияковския манастир. – Вж. Г. Вишневски, пос. ст., с. 4.

[30].  Продължавам да издирвам негови следи в Пазарджик.

[31].  Вж. дописката в Сб. Левски във времето, С., 1987, с. 168.

[32]. За замонашването на В. Левски вж. подробно у Хр. Темелски, пос. съч., с. 73 и сл.

[33]. За размонашването на Дякона вж. подробно у Ив. Унджиев, Васил Левски. Биография, С., 1980, с. 60.

[34]. Сб. Левски във времето, С., 1987, с. 168.

[35]. Вж. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 48 и В. Гълъбова, пос. съч., с. 132.

[36]. Ал. Андреев и др., Неуловимият. (По стъпките на Левски), С., 1973, с. 70-71.; Ив. Унджиев, пос. съч., с. 345.

[37]. П. Динеков, пос. съч., с. 84.

[38]. Днес слято с гр. Костинброд.

[39]. Хр. Темелски, Интересни сведения за Софийските манастири от 1874 г. – сп. Духовна култура, кн. 1, 1995, с. 17.

[40]. В. Гълъбова, пос. съч., с. 132-133.

[41].  Хр. Темелски, Интересни сведения…, 15-16.

[42].  Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 89.

[43]. А. Монеджикова, София през вековете, част Първа, С., 1946, с. 109.

[44]. Ал. Андреев и др., пос. съч., с. 100.; П. Чолов, Скитникът Генадий…, с. 14.

[45]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 153.

[46]. Сб. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, С., 1952, с. 105.

[47]. Пак там, с. 105-106.

[48]. Пак там, с. 178-179.

[49].  Г. Вишневски, пос. ст., с. 4.

[50]. Д. Страшимиров, Васил Левски. Живот, дело, извори., С., 1929, с. 574.

[51]. Пак там.

[52]. Първата се намира в архива на д-р Константин Стоилов – ЦДА, ф. 600к, оп. 1, а. е. 1855, л. 9. Форматът на снимката е 10,8 х 18,5 см. Правена е в ателието на Анастас П. Белковски в София. Представен е духовник в цял ръст с нагръден кръст и 4 медала или ордена. С дясната си ръка се подпира на бастунче, а лявата му ръка е облегната върху аналой, с книга върху него. На гърба има надпис с виолетово мастило, навярно от фотографираното лице: “Въ знакъ на признателностъ на г-ну Стоилову, началникъ на кабинета на Негово Височество подарявамъ ликатъ си. Отъ Архимандрита Генадия, г. София, 28/8 1881 год.”

Втората снимка се съхранява в НБКМ-БИА, С ІІ 46. Тя е с формат 12 х 18 см. На нея е изобразен допоясно гологлав, възрастен духовник с побеляла брада и коса. Под самото изображение има печатен текст: “Кабинетъ-портретъ Димитаръ Младеновъ Германски, Самоковъ”. На гърба е писано с молив: “Отецъ Генадий игуменъ на Драгалев. Монастиръ, избягалъ презъ Сърбия въ Румъния въ 1872 г., когато уловили Левски съ когото работилъ, въ манастиря се събирали. Живъ е. Но где е сега? Въ монастиря Рила.” Под този текст има залепено листче с машинописен текст: “Отец Генадий игумен на Драгалевския монастир. Избегал през Сърбия в Ромъния в 1872 г., когато уловили Левски с когото работил. Събирали се [в] монастира”. Тази снимка е била притежание на Ф. Симидов, който я публикувал към началото на биографичния очерк на йеромонах Генадий. Вж. *, Отец Генадий (“Скитникът”). – сп. Поборник-опълченец, год. І, кн. 3, 1898, с. 1.

[53]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 55.

[54]. Коте Попстоянов, Тридесет години назад. Исторически записки по първото Македонска въстание през 1876 г., С., 1988, с. 46.

[55]. Пак там.

[56]. Пак там.

[57]. Пак там, с. 47.

[58]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 56.

[59]. П. Чолов, пос. съч., с.15.; Л. Дойчев, пос. съч., 47.; Л. Пеков, пос. съч., с. 157.

[60]. В. Ковачев, Драгалевският манастир “Св. Богородица Витошка” и неговите старини, С., 1940, с. 37, бел. 3 под линия.; Ел. Николова, Манастири в Софийско, С., (без дата), с. 54.

[61]. Хр. Темелски, Интересни сведения…, с. 18.

[62]. В. Ковачев, пос. съч., с. 50.

[63].  П. Чолов, пос. съч., с.15.

[64]. Хр. Темелски, Соколският манастир “Св. Успение Богородично” край Габрово, В. Търново, 2004, с. 62.

[65]. П. Г. Х. (Попов, Георгиев Христо), Горгулята – Брезник – Трън – пирот или Брезничко-Трънския отряд в Сърбско-българската война през 1885 година (Материали за описвание историята на Сърбско-българската война), Шумен, 1889, с. 36.

[66]. Пак там, с. 53.

[67]. Пак там, с. 181.

[68]. Цит. по В. Гълъбова, пос. съч., с. 187.

[69]. Вл. и К. Шкорпил, Някои бележки върху археол. и историческите изследвания в Тракия, Пловдив, 1885, с. 71.

[70]. (К. Шкорпил), Спомен на Сливен и манастирите му. Исторически бележки от Шкорпил, Сливен, 1886, с. 42.

[71]. Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 20  от 23 февруари 1887 г. – Църковноисторически и архивен институт при Българската Патриаршия (ЦИАИ), необработен фонд.

[72]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1,а. е. 1, л. 160.

[73]. Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 20…

[74]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1, а. е. 1, л.160.

[75]. Пак там, л. 97.

[76]. В. Ковачев, пос. съч., с. 50.

[77]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1,а. е. 1, л. 161.

[78]. Пак там.

[79]. Пак там.

[80].  Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 20…

[81]. Пак там, прот. № 21.

[82]. ЦДА, ф. 246, оп. 1, а. е. 60, л. 50.

[83]. Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 33.

[84]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1,а. е. 1, л.160.

[85]. Пак там, л. 161.

[86]. Пак там.

[87]. Ст. Заимов, Три документа по въстанието…, с. 787.; Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 153.

[88]. Вж. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 53.

[89]. Пак там.

[90]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 56.

[91].  Пак там, л. 56-57.

[92].  Пак там, л. 57.

[93].  Пак там, л.54.

[94].   Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 53.

[95].  Из протоколната книга на Св. Синод за 1894 г., прот. № 41.

[96].  Пак там.

[97]. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 53.

[98]. Из протоколната книга на Св. Синод за 1895 г., прот. № 28.

[99]. Пак там, прот. № 48.

[100]. Из протоколната книга на Св. Синод за 1896 г., прот. № 6.

[101].  ДА – Сливен, ф. 44к, оп. 1, а. е. 219, л. 140.

[102].  Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 54.

[103]. П. Чолов, пос. съч., с.15.; Г. Вишневски, пос. ст., с. 4.; Л. Дойчев, Скътникът в расо…, с. 49.; В. Гълъбова, пос. съч., с. 135.

[104].  Вж. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 54.

Изображения: авторът Христо Темелски и отец Генадий Ихтимански. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1ze

Христо Темелски

В Етрополския край някога са съществували няколко манастира от които днес е останал само “Св. Троица”, наричан още “Варовитец”. Дори в някои летописни бележки (приписки) е посочен и като “Големи Варовитец”. Това уточнение идва да покаже, че е имало и друг манастир, наричан “Малък Варовитец”, но за съжаление не се знае местоположението му. Според моите наблюдения това може би е манастира “Св. Атанас”, разположен край старо тракийско светилище на височината южно над Етрополе. Има сведения, че бил основан още от римляните и просъществувал до към нач. на ХІХ в. Изглежда е пострадал по време на кърджалийските размирици, когато бил ограбен и опожарен. Иманяри са копали в северната половина на олтарното пространство и са разкрили доста добре някои зидове. Според наблюденията ми манастирската църква е еднокорабна, едноапсидна и била с размери: дължина – 22,50 м и ширина – 7 м. Зидарията е от ломен камък, споен с хоросан. Дебелината на зидовете е 180 – 200 см. По всяка вероятност това е средновековен строеж, а не късноантичен, както говори преданието. Манастирът е построен върху скалисто чело, което се спуска почти отвесно на юг. Разстоянието от него до днешния манастир “Варовитец” по изоставен горски път е около 4 км.

Друг изчезвал манастир е Яковщица. За него споменава руският славист Полихроний Сирку, а също и старите краеведи на Етрополе. Според Ал. Тацов се е намирал в местн. “Робовица” и бил унищожен от турците около 1740 г. Някои съвременни изследователи отричат съществуването на такъв манастир в Етрополско, като се базират, че под името “Яковщица” е известен днешния Елешнишки манастир. Действително той се тарича така по името на рекичката, протичаща край него – Яковщица. Неговото име е “Успение Богородично”. Така се среща и в редица приписки, повечето от които върху етрополски ръкописи. Но има и приписки в които се спомена манастира “Яковщица”, но с патрон “Рождество Богородично”. От това уточнение става ясно, че е имало два манастира Яковщица – единият посветен на “Успение Богородично” – и това е сегашния Елешнишки манастир, а другият – “Рождество Богородично” и все още спорно къде се е намирал. Вече съм склонен да приема, че той е бил разположен в местн. “Манастирски ливади” под връх “Острома”, южно от с. Осиковица, Правешка община. При проведените археологически разкопки е разкрита еднокорабна църква, без притвор с размери: дължина – 10 м, ширина – 6 м и височина 4,50 м. Стените са с дебелина 60-90 см, а зидарията е от каменни блокчета с различни размери. Открити са парчета от вътрешната мадилка със следи от стенописи и някои славянски букви. Тази манастирска църква е от Второто българско царство и не е пострадала при османското нашествие в края на ХІV в. Продъществувала е до към средата на ХVІІІ в. Около църквата да открити множество фратменти от възрожденска гледжосана керамика от ХІХ-ХХ в., предимно съдове за вода. Местното население от незапомнени времена провежда събор с раздаване на курбан на празника Малка Богородица, т. е. 8 септември “Рождество Богородично”. Това показва, че след разрушаването на манастира Яковщица ок. 1740 г., той не е бил възобновен, но селяните от Осиковица и махалите са продължили да честват храмовия му празник на 8 септември, превръщайки го в събор на селото.

През своето многовековно съществуване Етрополският манастир “Св. Троица”, или  още “Варовитец” е имал десетки игумени – знайни и незнайни. За едни се знаят само имената им, за други много малко и само за отделни личности има по-подробни сведения. За йеромонах хаджи Хрисант, който игуменувал на границата на две исторически епохи се знае доста, защото сам той е оставил сведения по белите полета на различни ръкописни и старопечатни книги. Той е рядка възрожденска личност, съчетал в себе си духът на духовника, на грижовния стопанин, на революционера, на народния лечител, на пазителя на народните старини. За съжаление името му липсва в Енциклопедия “България”, а в Енциклопедия “Български възрожденски дейци” за него много пестеливо и почти телеграфно е записано: “Роден в Трявна. Игумен на метоха в Етрополе (1870 – 1896). Член на РК.” И нищо повече.

Йеромонах хаджи Хрисант не е родом от Етрополския край, но е балканджия и почти половин век проживява в манастира Варовитец. Той е роден на 19 декември 1833 г. в Тревненските колиби Поповци. Рожденото му име било Христо Недялков Узунов. Не е известно къде е получил елементарно килийно образование, но има податки, че това е станало в Трявна при даскал Димитър Самоводчанина. Някъде около 1848 г., едва 14-годишен той бил заведен за послушник в Мъглижкия манастир “Св. Никола”. Негов духовен старец станал йеромонах Викентий, когото той следвал неотклонно. Наскоро учителят и ученикът му се преместили в Килифаревския манастир “Св. Богородица”, но и там не останали трайно. След време се преместили чак в Черепишкия манастир, където останали до към 1856 г.

По времето на Ловчанския епископ Мелетий, към която епархия спадал Етрополския манастир, за игумен бил поставен гръцки духовник, извикан за целта чак от турската столица Цариград. Това бил йеромонах Мелхиседект Кипърчанин, който поел игуменството на 20 април 1846 г. Гръцкото влияние, което провеждал новия игумен, не се понравило на останалите монаси българи и скоро те се разпръснали. Към края на 1855 г. той продал тайно манастирските кози в Златица и с получените пари изчезнал. В светата обител, която силно западнала останал само някакъв старец мирянин в качеството на пазач. Вероятно по покана на етрополските първенци, които били разтревожени за състоянието на манастира, тук на 2 август 1856 г. пристигнал йеромонах Викентий със слугата си Христо Узунов. Първият поел управлението на западналия манастир, като основната им задача била възобновяването на старата манастирска църква. Последната била доста стара, пропукана през средата (от преди 300 години) и подпряна с дървени талпи. За майстори били привлечени опитните брациговски строители Иван Боянин и Георги. Те първо изработили макет на новия храм от 7 оки чист пчелен восък. Той бил одобрен от сформирана за целта смесена комисия в която участвали – игумена, етрополски първенци и турски чиновници от града. (Въпросният модел като интересен паметник на архитектурата се пазил грижливо в манастира. Но на един храмов празник поради липсата на восък за направата на свещи бил стопен.) За надзирател на постройката бил определен Иванчо Даскалчето, а настойници станали хаджи Пейо х. Христов и Павел Панчов, всичките етрополци.

Строителството на новия храм започнало на 15 април 1858 г. на чист терен – източно от старата манастирска църква. Игуменът йеромонах Висентий дарил всичките си спестявания, възлизащи на 16 000 гроша. А населението на Етрополе събрало и предало крупната сума от 50 000 гроша. Куно Иванов Парапанчев дарил железни греди и останалите метални изделия, необходими за постройката. Керемидите за покрива били изработени от майстор Георги Доров от Пирдоп, който се подписал на една керемида и поставил датата 28 август 1858 г. За направата на олтарните двери през 1860 г. 1000 гроша дарил йеромонах хаджи Поликарп, таксидиот на Рилския манастир в Етрополе. Външната украса на фасадата била направена също през 1860 г. от “писец Костадин Троянец”. Новата църква била кръстовидна трикорабна петкуполна базилика и погълнала всички събрани и дарени средства. Наложило се найстойниците на строежа да прибегнат и до капиталите на училището, църквите и някои еснафи в Етрополе, като всички “били употребени до шушка”.

По време на строежа на новия манастирски храм, Христо Узунов в качеството си на послушник и слуга на игумена изпълнявал многобройни задачи и постоянно бил в движенеие. И така до освещаването на храма, което по всяка вероятност е станало на храмовия празник през 1860 г. – тогава света Троица била на 24 май, неделя.

След освещаването започнали да събарят старият храм, за да разширят манастирския двор. Били намерени два надписа, написани на каменни плочи – едната стояла под престола, а другата в църковния долап. Тогавашният игумен архимандрит Викентий снел копия от тези надписи, а плочите с надписите били зазидани в основите на новия храм. За съжаление преписите на тези ценни надписи били загубени още навремето. В запазения манастирски поменик на 4 април 1884 г. игуменът йеромонах хаджи Хрисант записал, че при сабарянето на старата църква, било установено, че тя е от преди 700 години – тоест била строена около средата на ХІІ в.

След като новата църква била осветена и животът в светата обител се поуспокоил, послушникът Христо Узунов решил да приеме монашество. Това станало на празника Благовещение (25 март) 1862 г. Постригът бил извършен от неговия духовен старец, тогавашния игумен архимандрит х. Викентий. Христо приел новото духовно име Хрисант. Така след едно твърде дълго, 14-годишно послушничество той приел монашески постриг и посветил живота си в служба на Бога и св. православна Църква. Въпреки, че бил слабограмотен, монах Хрисант бил силно впечатлен от книжовното наследство на Етрополския манастир. В храма служели по стари ръкописни богослужебни книги, дело на книжовници от прочутата някога Етрополска книжовна школа. В една килия също имало стари ръкописи и младият монах обичал да ги разлиства, като в много от тях оставил интересни летописни бележки – за станали интересни събития, за своето духовно израстване, за природни явления, за посещения на видни гости в светата обител и пр.

На 8 ноември 1865 г. игуменството било поето от протосингела на Ловчанския епископ Иларион йеромонах Неофит, родом от с. Церова кория, Търновско. Тази информация ни дава една летописна бележка от Етрополския поменик. През 1867 г., без знанието на манастирското братство, монах Хрисант укрил в килията си няколко ранени четници от четата на Панайот Хитов, участвали в сражението при местността “Хаджийца”. Лекувал ги с разни билкови отвари и мехлеми, тъй като бил известен като народен лечител. Освен това бил и самоук “правач” или “чакракчия” – намествал изкълчени и навехнати крайници и счупени кости. За тези негови умения било разказвано, как успял да сглоби счупена стомна, поставена в торба. По-късно хаджи Хрисант предал опита си на народен лечител на етрополския свещеник Недялко Златанов, а той пък на своята дъщеря Мара Попова.

Апостолът на свободата Васил Левски посетил за първи път Етрополския манастир през 1869 г. облечен в расо, представяйки се за монах Прокопий от Сопотския манастир “Св. Спас”. Той гостувал в килията на духовния си събрат Хрисант, който бил готов да посвети живота си на освобождението на поробеното си Отечество. Втори път Апостолът посетил светата обител през 1870 г., този път представяйки се за търговец на кожи. По това време бил основаван и Етрополския революционен комитет. Монах Хрисант бил извикан в Етрополе в дома на видния етрополец Тодор Пеев и станал деен комитетски член. Той продължил да посреща в потайните манастирски килии Васил Левски. Дори под магерницата направил скривалище с таен подземен изход, водещ извън светата обител. След обесването на Левски монах Хрисант поръчал да му се отслужат няколко заупокойни литургии и затова бил викан в конака и бит по нареждане на мюдюрина.

След издаването на фермана за създаването на Българската екзархия (27 февруари 1870 г.) и изграждането на новата институция, Ловчанска епископия прераснала в митрополитска катедра. За пръв Ловчански екзархийски митрополит на 14 юни 1873 г. бил избран Дионисий Помаков, роден през 1840 г. в Берковица. На връх Нова година 1875 г. митрополит Дионисий посетил Етрополе и провел няколко служби в градския храм “Св. Архангел”. Още след първата празнична литургия на 1 януари 1875 г. Хрисант бил ръкоположен в йеродяконски чин. На 3 януари с. г., пак в същия храм владиката го ръсоположил в йеромонашески сан. След това митрополит Дионисий със свитата си се отправил през Балкана за град Пирдоп. Придружил го и новият йеромонах Хрисант, който взел участие в църковните служби в Пирдоп. На празника Богоявление (6 януари) 1875 г. в пирдопския храм “Успение Богородично” митрополит Дионисий удостоил с архимандритско достойнство Хрисант. Така този тих и скромен калугер в разстояние на една седмица в началото на 1875 г. израснал твърде бързо в духовно отношение. Това по всяка вероятност се дължало на обстоятелството, че етрополските първенци били много доволни от него и преданата му служба към любия им манастир и помолили владиката не само да го ръкоположи и издигне в духовната йерархия, но и да го назначи за игумен на Етрополската света обител. Така от началото на 1875 г. архимандрит Хрисант поел управлението на манастира и игуменувал  непрекъснато цели 30 години.

Ловчанският митрополит Дионисий бил болен от туберколоза и починал твърде млад на 29 май 1875 г. Поради различни затруднения Българската екзархия забавила избора за нов владика. Изборът му в Ловеч бил проведен чак на 18 януари 1876 г., а утвърждението и ръкополагането му от Екзархията станало на 2 февруари с. г. Това бил младият и амбициозен Йосиф І, бъдещият екзарх и бележит църковен дипломат. В Ловеч новият митрополит пристигнал на 2 май 1876 г. След като уредил работите в седалището си Ловеч, той предприел близо тримесечна обиколка на епархията си – от 27 юли до 15 ноември 1876 г. На 23 септември 1876 г. владиката пристигнал в Етрополе, тържестевено посрещнат от местното духовенство и цялото население на града и околните села. Сред посрещачите бил и новият игумен на Етрополския манастир архимандрит Хрисант.

По време на Руско-турската Освободителна война местната турска администрация предприела арести на видни граждани и заподозряни в революционното движение дейци. Така на 23 октомври 1877 г. архимандрит Хрисант бил арестуван заедно с 12 видни етрополци и изпратени в околийското управление в Орхание (дн. Ботевград). Там били малтретирани и прекарали в зандана 18 дни. След това ги преместили в София, където мъченията продължили още 42 дни. Паническото избягване на турците от София, след освобождението й от ген.-лейтенант Й. Вл. Гурко, заварило затворниците по килиите им. Една случайна жена влязля в затвора, взела оставените ключове и освободила всички арестанти. Това станало в петък, 23 декември 1877 г., според записките на етрополския хронист хаджи Цено Христов. Етрополските арестанти пристигнали в града си на връх Васильовден, 1 януари 1878 г. Архимандрит Хрисант бил полуоблечен, само по едно “касъче”, защото задигнали дрехите му. Той се завърнал в манастира си, където го очаквали проигумена архимандрит Викентий, йеромонах хаджи Поликарп и монасите Вениамин и Пахомий.

Има сведения, че Етрополския манастир бил посещаван от някои руски офицери, освободителите на Етрополе. Игуменът ги посрещал като скъпи гости и им правел безценни подаръци. Понеже в църквата и библиотеката имало доста славянски богослужебни ръкописни книги, тези които били излишни, той ги подарил. Така около десетина ръкописа били отнесени от руските офицери в Русия. (Задача на бъдещите изследователи е да проверят къде се намират сега тези ръкописи – дали  са предадени в библиотеки и архиви и съответно ако не са описани подробно, да ги проучат.)

По-късно архимандрит Хрисант предприел една доста благочестива постъпка, която го извисява като спасител на книжовното наследство на Етрополската книжовна школа. В ранната пролет на 1896 г. той съобщил писмено в Ловчанска митрополия, че в манастира продължават да служат по стари ценни славянски ръкописи, които трябва да бъдат запазени за поколенията, а за целта могат да им закупят и предадат печатни богослужебни книги. На първо време той предложил да бъдат извадени от употреба 12 ръкописни минеи и едно евангелие. В Митрополията възприели това предложение и отправило писмо № 873 от 20 април 1896 г. до Св. Синод в София. Те съобщили на синодалните старци какви ценности има в манастира “Варовитец” и изказали мнение, “че би било добре да се спре употреблението на тези книги като старина и молим Св. Синод, ако намери за добре да ги прибере в Синодалната библиотека, а срещу тях да отпусне на манастира други печатни, с които да се служи.” Писмото на Ловчанска митрополия било разгледано на заседание на Св. Синод на 1 юни 1896 г. Синодалните членове веднага одобрили това предложение и взели следното решение: “Да се откупят 12 минеи и евангелие и да се проводят в замяна на ръкописите, които да се запазят в Синодалната библиотека. При това с Окръжно да се приканят епархийските началства да издирят навред по църквите и манастирите стари ръкописни книги и като ги приберат да ги изпроводят на съхранение в Синодалната библиотека.”

В духа на взетото решение на 21 юни 1896 г. Св. Синод издал Окръжно № 932 до всички митрополити и игумени на ставропигиални манастири. В него се казвало: “Приканваме Ваше Високопреосвещенство да разпоредите потребното, грижливо да се подирят по църквите и манастирите в поверената Вам епархия стари ръкописни богослужебни книги и всички които се намерят, да се изпроводят в Св. Синод”. Така етрополският игумен архимандрит Хрисант се оказал инициатор на идеята за издирване и запазване на стари и ценни славянски богослужебни книги в диоцеза на БПЦ.

В началото на месец август същата 1896 г. той бил извикан да се яви в Св. Синод в София, за да предаде старите ръкописи на съхранение и да получи закупените печатни богослужебни книги. Паметна остава и до днес датата на предаването на ръкописите в библиотеката на Св. Синод 6 август. На няколко от ръкописите игуменът собственоръчно записал: “1896 год., август 6. Предава ягумина от Етрополский манастир “Св. Троица”: игумин йеромонах Хрисант”. По този начин отец Хрисант, който бил инициатор на историческото Окръжно № 932 на Св. Синод, първи го изпълнил, като се явил в Синодалната библиотека и предал 12 минеи и едно евангелие – ценни славянски ръкописи от прочутата на времето Етрополска книжовна школа.

Като игумен на Етрополския манастир архимандрит Хрисант извършил и доста стопански дейности. С големи усилия успял да върне заграбения от някои етрополци манастирски бостан, намираш се в околностите на Етрополе. Разширил обработваемата земя и стопанисвал добре притежаваните гори. От 27 април до 24 май 1892 г. с материалната подкрепа на кмета Д. П. Винаров, Георги х. Христов и Дино Христов били направени три стаи със салончета в манастирския двор. Общо за тях били изразходвани около хиляда лева. На 24 и 25 февруари 1894 г. етрополските свещеници Симеон Бенчев и Н. Златанов в съдружие със Сава Василев преговаряли с игумена да направят две съседни здания вътре в манастира. Определено било точното място на бъдещите постройки и “остана само да се почне незабавно да сече гора и да се почне правенето”.

На 13 май 1885 г. българският княз Александър Батенберг посетил Етрополе, тържествено посрещнат от духовенството и гражданството. Сред посрещачите бил и игуменът архимандрит Хрисант. Князът преспал в града в дома на Никола Арнаудов и на другия ден бил също така тържествено изпратен за Златица през Балкана. Сръбско-българската война от есента на 1885 г. развълнувала силно отец Хрисант. На една книга той записал с молив “Болгари, болгарская рат сос сарби 1885 месиц ноиврии 1 ден. Милан или проклетий поганъ братуубииц, но сос Божия воля и сос храбри вожд Александръ 1 Гази или победител, прогони наступника, но неминци проклети воспре. Подъписал Хрисанда игумин Узунов”. В тази война взели участие и много доброволци от Етрополе. След завръщането им от фронта някои от тях посетили на 4 януари 1886 г. манастира “Варовитец” и били гости на любезния игумен.

Твърдото и градивно игуменуване на архимандрит Хрисант не се понравило на някои етрополци, които имали стремеж да заграбят и стопанисват незаконно манастирска земя, пасища и гори. Интригите и сплетните се засили с остаряването на принципния игумен. Стигнало се до там, че на 22 март 1902 г. той си подал оставката и тя била приета от Ловчанска митрополия. Но само след малко по-вече от два месеца последвало повторното му назначаване, тъй като верни негови приятели се застъпили за завръщането му на поста. След кратко боледуване на 22 декември 1905 г. архимандрит Хрисант починал и на следващия ден бил погребан от южната страна на манастирския храм. За него проф. Л. Милетич още преживе бил написал, че това е “твърде разумен човек и добър познавач на народа в цялата околност”. А етрополци, живеещи в столицата, отпечатали следната жалейка в официоза на БПЦ “Църковен вестник”. “+ Етрополската дружба в ст. София  със скърб известява за голямата загуба, която претърпява градецът Етрополе със смъртта на игумена при Етрополския манастир “Св. Троица” отец Хрисанда, който на 22-ий того предаде Богу дух на 75 год. възраст. Покойникът е един от видните дейци на нашето политическо освобождение, като член на рев. комитет, действующ тогава в Етрополския район. Вечна памет на незабравимия труженик!”

След смъртта на архимандрит Хрисант Етрополския манастир бил управляван от или неопитни игумени, или от такива, обвързани с някои етрополски първенци, които си затваряли очите за различните злоупотреби и посегателства върху манастирското имущество. Подобна била и съдбата на останалите в манастира славянски ръкописни богослужебни книги. Те изчезвали една по една, присвоявани от различни хора. Интересно сведение за това ни е оставил видния наш историк проф. П. Мутафчиев, който през лятото на 1915 г. предприел едно пътуване по старопланинските манастири, започвайки от Искърското дефиле и достигайки до Троянския манастир. Резултатите от това му научно пътуване били публиквани още на времето. За книжовното богатство на Етрополския манастир той пише следното. “В манастира, в 1915 г., когато за пръв път го посетих, още се пазеха твърде много ръкописни книги, остатъци от някогашното му книжовно богатство. Тук давам къси бележки за тия от тях, които тогава успях да прегледам”. И той описва осем ръкописа и манастирския “поменик-кондика”. Петнадесет години по-късно картината коренно била променена. Ето неговото становище: “При повторното си посещение на манастира през миналото лято (т. е. през 1930 г.) не намерих в него нито една ръкописна книга. Липсва и кондиката и никой не знае какво е станало с тях. Едничката останала сега тук книга с приписка е Служебник, печатан в Москва в 1851 г.” Жалка и тъжна констатация направена не от кой да е, а от един учен и очевидец!

За наше щастие един етрополец успял да спаси от тотално изчезване доста етрополски ръкописи. Това бил Панчо Павлов Пръдльов, роден през 1887 г. в София. Коренът му е етрополски – прадядо му е видния чорбаджия Павле (Павел) Панчов Пръдльов (1805 – 9 май 1861 г.) виден табак и търговец. Баща му Павел Панчев (1865 – 1927) бил учител и директор на І и ІІ мъжки гимназии в София, а също така и окръжен управител. Самият Панчо Павлов израстнал и учил в столицата, завършил Софийския университет и специализирал във Виена. Бил е учител по латински едик във ІІ мъжка гимназия в София. Лятните ваканции прекарвал в Етрополе, където събирал сведения за миналото на града и околността. По този начин събрал огромен архив, който за съжаление не е предаден никъде и още се намира у негови съвременици. Покрай събирането на сведенията той събирал и стари ръкописи. Починал в София на 17 юли 1954 г. Две години по-късно, през 1956 г. неговите наследници продали на Народната библиотека в София общо 22 ръкописа за общата сума от 5100 лв. По този начин етрополските ръкописи в Народната библиотека станали около 35. Така до наши дни в различни хранилища са съхранени около 80 ръкописа, ценни произведения на Етрополската книжовна школа, чийто разцвет бил през ХVІІ в.

____________________________

* Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83

Изображения: 1. Авторът Христо Темелски. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Гугъл БГ.

2. Църквата на Етрополския манастир.

3. Църквата на Етрополския манастир.

4. Йеромонах хаджи Хрисант.

5. Водопадът Варовитец, намиращ се на 10-15 мин. от Етрополския манастир.

6. Същият водопад, друг изглед.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1pY

Христо Темелски

                                                                      (Предварителни бележки)

За историята на българската „Дървена църква” „Св. Стефан” (която просъществувала близо половин век) и нейния приемник „Желязната църква” е писано доста[1]. Но за духовенството (предстоятели, свещеници, дякони, певци, клисари и др.), което е служило през годините в нея няма никакво изследване. Настоящата кратка статия има за цел да се направи опит да се определят служителите (клирици и миряни) в този исторически български храм, който бил наречен още от съвременниците си „майка на българските църкви”[2].

                                                                                       ***

Но първо нека видим как е възникнала тази доста прочута на времето си „Дървена църква”. Към средата на XIX в. в тогавашната турска столица Истанбул (наричана от българите Цариград) живеели близо 50,000 българи[3]. Повечето от тях били занаятчии, търговци и аргати, временно пребиваващи, дошли тук за известен период от време, за да припечелят по някоя и друга пара. Малцина били тези, които живеели семейно и имали собствен дом. Именно поради тази причина българите не се заселили трайно и не образували свои махали и квартали, а пребивавали разпръснато из огромния милионен град. Така до средата на XIX век цариградските българи живеели доста изолирано и неорганизирано, нямали нито собствена църква, нито църковна община или някаква културно-просветна организация, дори и собствено училище. Голяма заслуга за тяхното пробуждане и раздвижване изиграл котленецът архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели, който пристигнал в турската столица през пролетта на 1839 година, за да работи по своята кандидатура за Търновски митрополит. Той се сприятелил с първомайстора на абаджиите в Хамбара Иван Спасов Фетваджиев и започнал да събира българите в една стая. В нея устроил импровизиран параклис и тук извършвал някои служби; разяснявал на абаджиите, че трябва всички цариградски българи да си построят свой храм в турската столица, и им изнасял беседи по родолюбие. “Тук – казвал той – трябва да се основе център и черква, тук трябва да бъдат дейците, пред очите на царя, и тука трябва да се порази фенерското духовенство, в самото гнездо на Патриаршията”[4].

Така от 40-те години на XIX в. цариградските българи активно се включили в движението за независима българска църква и конкретно заработили по въпроса за създаването на български храм в турската столица. Особена острота този въпрос получил в края на 40-те години, когато през есента на 1847 година в него се вкючил старозагорецът Александър Стоилов Бейоглу Екзарх и неговият пряк помощник габровският абаджия Никола Евтимов Сапунов[5]. През 1848 г. в този въпрос се намесил с целия си авторитет висшият султански чиновник княз Стефан Богориди, който през лятото на следващата 1849 г. решил да подпомогне всячески своите сънародници, като им подари старата си къща в квартал Фенер[6].

За да решат окончателно въпроса с Богоридиевото предложение, еснафите решили да свикат свое общо събрание. То било проведено на 23 юли 1849 година в голямата бахча на българина Иван Груев в квартал Балат. Присъствали 263 българи от по-дейните първомайстори и видни еснафи. Никола Евт. Сапунов подробно запознал присъстващите с перипетиите по търсенето и закупуването на място за строеж на български храм. Той изтъкнал, че само за мястото в Ун-капан трябвало да заплатят 330 000 гроша, а нямали никакви готови пари. Оказало се, че обещанието на Ал. Екзарх да помогне с парични средства “било само слово”. Накрая Сапунов съобщил за какво го бил викал княз Стефан Богориди: “… да ви събера и да ви кажа неговото желание. Какво князът има сърдечна склонност и подарява неговият палат между Фенер и Балат – да направим там църквата, защото каза: “На родът си не можах твърде да заслужа, защото времената не помагаха, затова днес пред Бога и человека подарявам моето притежание на Фенер, да се въздигне там един храм български и един метох”[7]. След редица разгорещени спорове приели предложението на княз Стефан Богориди. Въодушевени от направения им щедър подарък, еснафите радостно възклицавали: “Да живее султанът и негова Светлост нашият княз г. г. Стефан Богориди! Господ да им даде леки старини!” “Бог от нашите години да отнема и на князовете години да прибави!”[8].

Специална тричленна делегация, съставена от Никола Евт. Сапунов, Иванчо Бозвели и Константин Груев, още същата вечер се явила пред благодетеля и му съобщила народното желание. Зарадван, че най-сетне предложението му било прието от всички първенци, Ст. Богориди заявил: “Сега аз вярвам, че черква за българите ще стане, но попове да видите да се намерят”[9]. А като научил, че по щастлива случайност вече има и готови двама млади дякони, той се разпоредил още на следващия ден да стане предаването на ключовете на старата му къща, за да може там да се настанят духовниците.

На 29 юли 1849 г. Н. Евт. Сапунов завел дяконите при княз Богориди, за да ги види и да ги напъти в бъдещата им дейност. Това били рождените братя Теодосий и Кесарий Хорозовски, родом от Елена[10]. Зарадван, че нещата започнали бързо да се уреждат, князът, развълнуван казал: “Благодариме на промисълът Божий, защото аз, като са родих на света в България от чиста кръв и от род български, и ма кръстиха по български с “Господи, помилуй”… и погребението ми ще да стани по български с “Господи, помилуй”, а не с “Кирие елейсон![11].” И още същият ден братята дякони били заведени и настанени в подарените от княз Богориди къщи.

От 1 до 5 август 1849 г. Сапунов обикалял цариградските квартали и ханове, за да извести на първомайстори, търговци и по-видни граждани да се съберат на празника Преображение Господне на заседание в Богоридиевата къща. В уречения ден, 6 август, в празнично украсените салони на къщата се стекли много видни цариградски българи. Последен пристигнал княз Стефан Богориди с всичките си адютанти. Той довел със себе си и Кесарийският гръцки митрополит Паисий, член на Патриаршеския Св. Синод. Заседанието било ръководено от Богориди, който благодарил на всички присъстващи за доверието им към него и тържествено обявил, че подарява имота си на “българския народ и ще го припише върху народът като народно стопанство”. Желанията на дарителя били три. Първо, “да се направи един метох, който да служи като странноприемница за българските фамилии, които идат като поклонници за светите места. Второ, да се направи една малка временна церкова, която да се тъй размери, щото да служи, доде се направи (трето) голямата церкова”[12].

Присъстващите единодушно одобрили княжеските предложения. И понеже князът бил не само човек на обещанията и думите, но и на действията, веднага наредил на присъстващия архитект на султанските сгради Хаджи Стефан Калфа да премери дворното място и да се произнесе за направените предложения. След извършените измервания и предварителни изчисления Хаджи Стефан Калфа докладвал, че подареното място е доста просторно и няма да има проблеми за направата на трите постройки – метоха, временната и голямата църкви. Той предложил метохът да се направи в западния край на двора, точно върху старата византийска крепостна стена, която била запазена на няколко метра височина. Според него, голямата църква щяла да бъде противоположна на метоха, край брега на Златния рог. Импровизираното събрание му възложило по най-бързия начин да изготви трите плана, които да представи за преглед и одобрение в близките дни[13].

През следващите дни в подарената от Богориди къща непрекъснато идвали цариградски българи – бедни майстори и занаятчии, които с възхищение се любували на голямата народна придобивка. На 17 август същата година, сряда, пак в стария Богоридиев дом, се събрали цариградските българи, за да разгледат изготвените от архитекта планове. След като ги одобрили без всякакви възражения, гостуващият гръцки Кесарийски митрополит Паисий извършил тържествен водосвет. След това пристъпили към избора на църковно настоятелство. По предложение на видния калоферски търговец Христо Тъпчилещов присъстващите единодушно определили за пръв епитроп и ктитор княз Стефан Богориди. Последният с благодарност приел оказаната му чест, но понеже бил много зает, определил за свой пълномощник дейния първомайстор-абаджия Тома Стефанов, пловдивчанин. От страна на еснафите избрали шестима настоятели. На въпроса на архитекта от кого ще получава пари, Тома Стефанов изпреварил всички и заявил: “Пари от мене ще да дириш, аз ще съм отговорен за сичкото”. С това заседанието приключило, като по молба на княза митрополит Паисий завел членовете на настоятелството в Патриаршията (разположена само на 300 метра от стария му дом), за да бъдат представени и одобрени от самия цариградски патриарх[14].

На следващия ден, четвъртък, 18 август 1849 година, архитектът Хаджи Стефан Калфа довел работници и след водосвет и подобаваща молитва започнала усилена работа по изпъление на приетите планове[15].

Дарението на княз Стефан Богориди включвало стария му дом в квартал Фенер на брега на Златния рог (понеже той живеел в нова къща в квартал Арнауткьой на десния (европейския) бряг на Босфора). Това бил доста голям имот, състоящ се от обширен двор (ок. 5-6 дка) и няколко постройки. Първата, най-голямата постройка била бившият “прекрасен палат с многобройни камери (т. е. помещения), с просторни и светли зали, с високи кевгири”[16] в която фактически живял доста години Ст. Богориди с многобройната си фамилия. Имало и втори по-малък “палат”, в който живеела прислугата. Тези две къщи, наричани поради големината и здравината си от съвременниците “палати” или “конаци”, били масивни каменни постройки, с евентуален втори или трети етаж от дърво. Третата постройка била изцяло дървена и служела като пералня и яхър (конюшня). Тя също била двуетажна и се намирала на заден план в югозападния ъгъл на обширния двор, докато “палатите” били в близост до морския бряг, като пред тях имало цветна градина. При започването на строителните работи на 18 август 1849 г. фактически били съборени двете каменни къщи. Очевидецът Сапунов посочва съвсем точно – “почнахме да събаряме конаците и кевгирите”[17]. Строителните материали от тях били заделяни за направата на метоха. Третата сграда, паянтовата постройка не била съборена. Фактически бил преправен само долният й етаж, като премахнали всички вътрешните преградни стени. За стабилност поставили два успоредни реда правоъгълни масивни дървени колони, така че интериорът на параклиса заприличал на трикорабен храм, чиято олтарна абсида била ориентирана в югоизточна посока (изградената много по-късно Желязна църква била пък с ориентация североизток). Първомайстор бил някой си Димитър, под чието ръководство се трудели няколко десетки специализирани и общи работници[18]. Подът бил настлан с груби правоъгълни каменни плочи, а покрай левите и десните стени били поставени дървени тронове за сядане на по-знатните богомолци, направени от Никола Дограмаджи[19]. Иконостасът бил проста дървена преграда, с два реда икони – царските (6 на брой) на първия ред, а над тях – празничните (22 на брой). Една част от тях били изписани до началото на октомври 1849 г., а останалите били завършени до 20 март 1850 г. Иконописец бил един цариградски грък на име “зографа Андрикон”[20]. В олтарното помещение бил поставен престол – груба каменна маса, а при входната врата монтирали решетъчна дървена преграда – за женско отделение. Двата полилея и свещниците изработил някой си майстор Андон[21].

Към края на месец септември 1849 г. параклисът бил завършен и започнала вътрешната му украса. На 27 септември някой си “Мустафа наккаш” (стенописец-декоратор) го боядисал, като му били заплатени 600 гроша[22]. Поради самата конструкция полагането на стенна живопис било невъзможно, оставало самото оборудване на иконостаса. Редица икони, църковна утвар и богослужебна книжнина били осигурени чрез дарения от различни лица. Дарителят на имота княз Стефан Богориди заплатил на “зографа Андрикон” изписването на една голяма, красиво изработена икона “Св. Стефан”, която станала храмовата икона. Московският търговец Иван Денкоглу (родом от с. Балша, Софийско) изпратил позлатен сребърен потир за причастие, един кивот за причастие на болни с необходимите принадлежности и 35 лакти плат за ушиване на свещенически одежди на първите духовници в храма – двамата братя дякони Теодосий и Кесарий Хорозовски (родом от Елена). Йеромонах Йероним от руската посолска църква в Цариград подарил два стъклено-позлатени свещника и чифт покривки за причастния потир. Александър Екзарх донесъл комплект руски печатни богослужебни книги и един чифт свещенически одежди[23].

Първоначално освещаването на параклиса било насрочено за 2 октомври 1849 г., но поради довършителни работи го отложили с още една седмица. Дори се наложило да вземат за неопределено време някои икони от гръцки православни храмове от града и о-в Принкипо, само и само да осветят параклиса навреме. Така например  “от острова Принкипо от церковата дадоха ни 1 икона Св. Никола и 1 Св. Богородица; от Галата от церковата даде ни г. Захарош 1 икона Христос, 1 икона Св. Иван, 1 кръст-разпятие и купи са една икона Св. Стефан, подобна и князът подари…”[24]. През това време по-големият от братята дякони – хаджи Теодосий, бил ръкоположен в йеромонашески сан в една от гръцките църкви.

Тържественото освещаване на параклиса станало на 9 октомври 1849 година от Созоагатополския митрополит, който единствен от гръцките митрополити можел да служи по църковнославянски. В освещаването участвали и първите български свещенослужители – иеромонах Теодосий Хорозовски и брат му – иеродякон Кесарий. Водеща фигура в освещаването бил и архимандрит Онуфрий Попович Хилендарски, който по това време пребивавал в турската столица. Иеромонах Неофит Рилски, който тогава бил преподавател в Халкинското богословско училище, произнесъл вдъхновено слово в поучително-религиозен дух. Параклисът бил посветен на дарителя княз Стефан Богориди[25].

Паралелно с доизкарването на параклиса започнало и строителството на голямо църковно здание – Метох, в който да пренощуват поклонници и гости на параклиса и Цариград. За строежа му били използвани камъните от двете разрушени Богоридиеви къщи. Неговите основи били положени в самата стара (средновековна) крепостна стена, като лицето му било към залива Златния рог. Поради преминаващата улица, която фактически разделяла параклиса от Метоха, мястото се оказало доста тясно и затова по план сградата станала силно удължен правоъгълник. Членовете на първото църковно настоятелство работили енергично две седмици по строежа на Метоха, след което занемарили дейността си, тъй като обръщали по-голямо внимание на личните си дела. Това тяхно бездействие породило голямо негодувание сред еснафите, които поискали тяхната оставка[26].

За целта на 27 декември 1849 г. в църковните стаи над параклиса било проведено общо събрание на цариградските българи. Настоятелството било снето, а поверените му документи и църковния печат били иззети от еснафите и предадени на новоизбраните петима привременни настоятели. За помощници на това настоятелство били избрани дванадесет души, между които били и братя Никола и Стефан Сапунови[27].

Строителството на Метоха приключило на 23 април (тогава Гергьовден и Великден се паднали заедно) 1850 г. Той бил дълга (близо 40 м) триетажна сграда с 25 стаи. Под самия покрив по цялата дължина на фасадата бил изписан следният надпис:”Болгарский народний имот. Божием соизволением и споможением, царским же високим соизречением, во время величавшаго царя султана Абдул Меджида ефендимиз и патриарха Антима, се первая сограда “Метох болгарскиа церкве” от всеродолюбивий височайший княз Стефан Богориди пред Богом и человеки пресвято и подари сие място болгарскому народу, их же народним спомоществованием и иждивением всеобщим согради ся сей “Болгарский метох” и под надзирательством …(заличено). Совершися в лето 1850 …(заличено). Написа С. Н. С. Изворски. Болгарский народ”[28].

                           ***

Както вече беше посочено, първите духовници в Дървената църква били братята йеродякони Теодосий и Кесарий. Биографичните сведения за тях са твърде оскъдни и противоречиви. Те били родени в самото начало на 20-те години на ХІХ в. в семейството на имотния и именит еленчанин Недю Хорозов. Теодосий бил по-големият брат, роден през 1820 или 1821 година[29]. За Кесарий се знае, че се родил през 1823 година[30]. На корицата на една възрожденска книга е посочено, че е издадена „С иждивението на бр[атя] Хорозовски – йеромонах х. Теодосий и йеродякон х. Кесарий, еленчани, управители [на] Капиновския манастир, пострижени в монашество във Витлеем и преждебивши първослужители при Българската в Цариград народна църква”[31]. Неизвестно как през лятото на 1849 г. братята дякони се озовали в Цариград и още от 29 юли с. г. били привлечени за първи духовници към бъдещия български храм. Още на 1 август съборно им определили месечно възнаграждение от 500 гр. Но през октомври въпросното възнаграждение било увеличено на 800 гр. като църквата се задължила да ги и храни[32]. Навярно увеличението се дължало на обстоятелството, че на 8 октомври 1849 г. Теодосий бил ръкоположен за йеромонах, за да може да служи в новия храм[33].

По това време към църквата имало „щатни” двама певци и двама четци. Певците били „протопоп и первый певец… отец п. Петър (някъде се среща и Петко) Николаев” и „песнословейши вторый певец… г. Стефан Василев [или Вълков] от Жеравна. Четците били „церковный четец и свещежигател [т. е. свещогасител] г. Илиа Пейчинов от Самоков” и „словейши церковен четец г. Димитър Илиев от Берковица”[34]. От друг списък на спомоществователи става ясно, че четецът Димитър Илиев по професия е абаджия[35]. Същият бил шурей на Н. Евт. Сапунов – брат на жена му Стамата и бъдещ духовник Дионисий, за когото ще стане дума по-надолу.

Първият певец поп Петър или Петко понякога изпълнявал някои треби и тайнства в качеството си на свещеник. Ето какво срещаме записано за него под датата 20 април 1850 г. (тогава Велики четвъртък): „Поп Петко певец красти дете мъжко; име ему нарече Светослав, [син] на Никола Ефтим. Сапуновски габровица от енория Едрине капусу; кръстнико Теню Б. Бозвели от Казанлък”[36]. Бащата Н. Евт. Сапунов в едно свое писмо от 15 януари 1851 година до габровския първенец Петко х. Манафов пише, че сватбата му била „перва сватба болгарска в Цариград” и че първородния му син „са красти перви в новата церква на первото название Светослав”[37]. Сапунов обаче греши в последното си твърдение, синът му Светослав не е бъл кръстен първи в Дървената църква „Св. Стефан”, а втори. За първото кръстено дете е записано следното: „Ном[ер] 1-во. Поп [йеромонах] Теодосия [Хорозов] красти дите женско, именем Мария Петрова Черногориц от Балинос енория; крастнико Димитър Кундураджи от Елена, бабата Фаница. 1849, ноември 8”[38]. Година по-късно, на 29 октомври 1850 година, иеромонах Теодосий кръстил дъщерята на сръбския капукея при Високата порта Константин Николаевич Милица, като нейн кръстник бил Александър Пачич[39].

През 1850 г. в Цариград се появил и „поп хаджи Христо П. Теодоров, Оряховченец”, който потърсил подслон в Метоха и препитание към църквата[40].

Двамата братя Хорозови служили в Дървената църква близо две години. През пролетта на 1851 г. в Цариград пристигнали поп Стоян и хаджи Пешо х. Стоянов от Крива паланка. Те били опълномощени да търсят добър игумен за възобновяващия се край града им Осоговски манастир „Св. Йоаким Сарандапорски”[41]. След дълги увещания и предложения за по-високо заплащане те успели да склонят двамата братя духовници да отидат в Осоговския манастир. Понеже братята били извадени от Дървената църква в началото на юни 1851 г., кривопаланчани заплатили месечината им от 1000 гроша, а на тях обещали за две години сумата от 26 242 гроша[42].

Известно време в Дървената църква служил и архимандрит Онуфрий Попович Хилендарски, в качеството си на предстоятел на светогорските манастири в Цариград. Както вече беше посочено, той взел участие в освещаването на параклиса на 9 октомври 1849 г. След това се поболял и останал, като от църквата му давали помощи. Има сведение, че през декември 1849 г. били му отпуснати 32 гр. за баня и лекарство[43].

                          ***

Понеже всички православни храмове в Цариград имали за свой предстоятел някой архиерей (епископ), цариградските българи предвиждали за тоя пост йеромонасите Неофит Рилски, Иларион Стоянов или архимандрит Онуфрий Попович Хилендарски. Обаче Патриаршията отхвърлила тези кандидатури и препоръчала сръбският авантюрист архимандрит Стефан Ковачевич Рилски – една доста невзрачна и нестабилна личност. В дадения случай нейните съображения били доста прозрачни – да не поставя на такива високи постове активни дейци, които по-късно могат да се окажат нейни противници[44].

Почти всички цариградски българи посрещнали с неодобрение кандидатурата на сръбския архимандрит, считайки го за недостоен за този отговорен пост. Въпреки това Цариградската гръцка патриаршия била категорична (в случая тя имала подкрепата и на руския посланик В. П. Титов) и не отстъпила. Така църковните епитропи Георги Золотович, Павел Куртович, Гавриил А. Моравенов и Стоян Д. Каблешков били принудени да се съгласят и с писмо от 29 април 1851 г. предложили официално на архимандрит Стефан Ковачевич да стане архиерей на “народна българска церква”. Той отговорил на 2 май с. г., че е съгласен. Обаче от страна на епитропите му били поставени някои условия, които той приел в особен “Зговор”. Условията били да не иска от българската църква заплата; да не се меси в общите епитропски работи и при положение, че няма разбирателство, една от двете страни да се оттегли “без никаква противна реч”[45].

За да предадат необходимата официалност и законност на тези “уговорки”, на 14 август 1851 г. множество цариградски първенци, между които д-р Захари Струмски, Павел Куртович, Г. Моравенов, Н. Тъпчилещов, Стефан Гешов, Стоян Каблешков и др., посетили Патриаршията и се представили на патриарх Антим ІV. Те “народно просяха, на архиерейский чин г. Стефан Ковачевич, архимандрита Рилскаго, за болгарската церква да ся произведе”. Без всякакво възражение гръцкият патриарх дал необходимото разрешение и наредил хиротонията да се проведе още на следващия ден[46].

При това “благоприятно стечение на обстоятелствата” на 15 август 1851 г., на празника “Успение пресвятие Богородици” (или още Голяма Богородица), архимандрит Стефан Ковачевич бил тържествено хиротонисан за Лаодикийски епископ от Бошненския митрополит и от двама епископи – Тримитунския и Ерзерумския. На празничната служба, която се провела в гръцкия храм “Св. Никола” в квартал Джубалие, присъствали близо 5000 души. След хиротонията новият еископ Стефан, придружен от много българи, посетил патриарх Антим ІV и Бошненския митрополит. От Патриаршията се отправил за българската църква “Св. Стефан”, където бил посрещнат от множество българи, които скандирали “Бог царя да поживи!” Привечер Стефан Ковачевич посетил и 12-те члена на патриаршеския Св. Синод. В неделя, 2 септември и на празника Рождество Богородично (или Малка Богородица) – 8 септември, новият епископ служил в българската църква, където били надошли много цариградски българи, зарадвани от новата сполука. По този начин българската църква се сдобила със свой епископ-предстоятел, който много скоро показал безпътния си начин на живот[47].

Станало така, че през 1852 г. самата Патриаршия отстранила временно епископ Стефан Лаодикийски. Чрез съдействието на княз Ст. Богориди и по искане на цариградските българи за нов техен епископ бил хиротонисан архимандрит Поликарп (ок. 1790-1865) с титул Патарон (Патарски), който дълги години бил таксидиот на Синайския манастир, отначало в Цариград, а след това във Влашко. Същият бил “любороден болгарин”, родом от Котел, и според сведения на съвременници – бил сродник на самия Стефан Богориди. Епископската му хиротония била извършена през месец юли 1852 г. в Цариград от Кесарийския митрополит Паисий и от двама епископи – Кирил Миреон и Хапитон Давнисийски[48].

Едва през 1854 г. сръбският авантюрист епископ Стефан Ковачевич, който бил настоятел на българския храм, най-сетне бил отстранен и пратен на заточение в Трапезунд от самата Патриаршия. Настоятелството на храма “Св. Стефан” било поверено на Патарския епископ Поликарп, който рядко се задържал в турската столица и почти не развил народополезна дейност в Дървената църква. След две години бил принуден да напусне Цариград и се установил за владика на българите в Галац[49].

Йеромонах, а след това архимандрит Иларион Стоянов до 1858 г. живеел в Цариград като представител на светогорските манастири (след архим. Онуфрий Попович). Отдавна цариградските българи го желаели за свой църковен предстоятел, но Патриаршията все протакала хиротонията му. Чрез енергичното застъпничество на княз Стефан Богориди едва на 5 октомври 1858 г. Цариградската патриаршия се съгласила на отстъпки и го хиротонисала за Макариополски епископ, но без право да иска управление на епархия[50]. Той станал фактически предстоятел на българската „Дървена църква“, която била тясна и неудобна за непрекъснато увеличаващата се българска колония.

                          ***

След напускането на йеромонах х. Теодосий и брат му йеродякон х. Кесарий църковното настоятелство на Дървената църква потърсило постоянен свещеник. Такъв бил намерен в лицето на йеромонах Иларион, който бил казанлъчанин, а постриженик на Хилендарския манастир. През 1844 г. той бил изпратен от манастира си да се учи в Куручешменското гръцко училище в Цариград. Там се записал като спомоществовател за една книга под името „г. Иларион Т[еодосиев] свещеннодиакон”[51]. Неговият земляк д-р Христо Т. Стамболски го нарича „свещенноинок поп Иларион Факиркин”, но не дава никакви биографични сведения за него[52]. Неизвестно кога той бил ръкоположен в йеромонашески сан и през втората половина на 1851 г. бил условен за свещеник в българската църква. На 20 януари 1852 г. той кръстил някой си Теодор, син на каикчията Пандели. Кръстник бил Василий Анчов от Тетевен[53]. Вторият свещеник бил „хаджи поп Христо П. Теодосиев сакеларий из Ряховица, В. Търново”[54]. В църквата служил и „йеромонах х. Иларион Хилендарец” (бъдещият епископ Иларион Макариополски). Към църквата тогава бил и „свещенодякон х. Антония Хилендарца”, а певците били „Стефан Вълков из Жеравна” и „Георги Лазаров из Тетевен”[55]. През 1853 г. към църквата все още се числял „отец архим. Х. Онуфрий Хилендарец”[56].

В Дървената църква няколко години служил и архимандрит Партений Зографски. Той дошел в Цариград през 1853 г. и станал учител по славянски език в Богословското училище на о-в Халки, на мястото на напусналия йеромонах Неофит Рилски[57]. След две години се преместил към българската църква, където станал нещо като настоятел и управител на българското училище. Това продължило до хиротонията му за Полянински епископ на 29 октомври 1859 година[58].

Към средата на 50-те години на ХІХ в. в Цариград се появил поп Тодор Тошков. Той бил свещеник във Видин, но заради лекото поведение на попадията си, потърсил спасение от хорския срам чак в турската столица[59]. Тук той бил назначен за ефимерий при Дървената църква, където служил доста време – цели 18 години. По същото време тук дошел и станал певец и учител в българското училище казанлъченинът Иван Найденов[60].

През лятото на 1857 г. игумените на Капиновския и Килифаревския манастир (и двамата архимандрити и едноименници – Теодосиевци) били опълномощени от всички манастири от Търновска епархия да отидат в турската столица и да търсят в османските архиви документи за имотното им състояние[61]. Двамата духовници отседнали в Метоха и близо пет месеца стояли там, като през свободното си време и на празници служели в Дървената църква. Там те станали и спомоществователи на една книга. В списъка на спомоществователите на тази книга са упоменати всички лица, служещи при българската църква. Това били: „Н. Пр. Макариополский епископ Болгарския церкве г. г. Иларион,[62] Негово всепреподобие отец Иларион [казанлъчанин], Негово всепреподобие архим. Х. Теодосий [Хорозовски], игумен на Капиновския манастир, Негово всепредобие Теодосий, игумен на Килифаревския манастир, Благоговейни г. поп Теодор Тошков от Видин, Негово преподобие священнодиакон г. Паисий, Священнодиакон г. Мелетий Павлович от Дебър, Преподобни монах г. Даниил Цветков Хилендарец вранянец, Мусикословнейший оучител г. Иван Найденов от Казанлък первопевец, Мусикословнейший г. Лука И. Дрейков копривщенец, Мусикословнейший г. Теодораки Илиев от Сопот и Мусикословнейший г. Атанасий хаджи Минчев от Сопот”[63].

Новопоявилият се иеродякон Паисий бил българин от Асеновградските села, ръкоположен от Цариградската патриаршия и изпратен като нейн агент. Заради дръзкото му и скандално поведение бил изгонен на 6 януари 1859 г. от епископ Иларион Макариополски. Патриаршията побързала да го хиротониса и изпрати за управляващ Самоковска епархия, откъдето също бил позорно изгонен. Известен бил с прякора „Палисвет”[64].

От 23 април до 13 септември 1858 година към Дървената църква пребивавал еленчанинът поп Андрей Попдойнов Робовски. Той не се задържал, защото Патриаршията го заплашила със заточение[65]. Името му се среща в един списък на спомоществователи – „Благоговейни поп Андрей П. Дойнов Еленчанин”[66]. В този списък се среща и името на един нов духовник – „Г. Дионисий свящ-диакон Илиев”[67]. Това фактически е „словейши церковен четец г. Димитър Илиев от Берковица,” шурей на Никола Евт. Сапунов. Той приел монашество в Рилския манастир, където през март 1855 г. Софийският митрополит Гедеон го ръкоположил в йеродяконски чин. По късно бил хиротонисан за гръцки патриаршески митрополит в Зворник[68].

В историческата Великденска акция от 3 април 1860 г. взело участие цялото духовенство от Дървената църква. Само че тя била дело на младите цариградски българи, които насилствено (чрез заплахи от физическа саморазправа с дебели бастуни) накарали епископ Иларион Макариополски да не спомене в службата името на вселенския гръцки патриарх[69]. Извикан да отговаря за постъпката си в Патриаршията, епископ Иларион извършил народно предателство, като хвърлил вината върху миряните и решил да поправи грешката си. Той наредил на дежурния ефимерий поп Тодор Тошков да служи на Светли петък, 8 април 1860 г., като този път спомене името на патриарха. За да бъде избягнат конфликт с миряните, свещеникът бил посъветван да служи много рано, т. е. когато в църквата няма никакви богомолци. Послушният свещеник изпълнил владиковата заръка и когато хората заприиждали за празничната служба, той вече се преобличал в олтара. Щом богомолците разбрали каква е работата, поискали обяснение от поп Тодор и хукнали към близкия метох да търсят епископ Иларион за саморазправа. Претърсили и трите етажа, но не го открили, защото хитрият еленчанин много добре знаел какво го очаква и се бил укрил в покоите на един от живеещите наблизо гръцки епископи. Разярената тълпа изкарала яда си на поп Тодор Тошков, който публично бил пребит в двора на църквата[70].

Униатското движение в края на 1860 г. засегнало и българското духовенство от Дървената църква. По това време тук временно пребивавали архимандрит Йосиф Соколски, игумен на Соколския манастир край Габрово и дяконът му Висарион Теодосиев, които отивали за Русия[71]. Тук бил и архимандрит Макарий Савов Хилендарски, таксидиот на Хилендарския манастир в Самоков и йеродякон Рафаил поп Добрев, рилски постриженик, а дякон на бившия Велешки митрополит Авксентий и др.[72] Почти всички били поканени да се присъединят към готвената уния, но малцина поддали. Това били архимандрит Макарий, когото подлъгали с 2500 гроша месечно възнаграждение; поп Тодор Тошков, комуто обещали по 1000 гроша месечно; простодушният старец Йосиф Соколски, че ще стане български патриарх; дякон Висарион, който бил излъган от амбициозния Никола Евт. Сапунов и пр.[73]

Обаче успехът на българската уния бил кратковременен и тя още неукрепнала, започнала да се разпада. Още на 25 януари 1861 г. йеродякон Висарион Хилендарец подал декларация, че се отказва от унията[74]. Той веднага бил ръкоположен за йеромонах от епископ Иларион Макариополски и станал ефимерий при Дървената църква. Тук го виждаме още на 25 март 1861 г. да кръщава едно момче[75]. А след бягството на униятския архиепископ Йосиф Соколски и отвеждането му Русия разпадането на унията се ускорило. Напуснали я редица свещеници, в това число и поп Тодор Тошков[76]. Последният дълбоко се покаял пред църковното настоятелство и бил върнат отново в Дървената църква[77]. Това станало през втората половина на 1861 г., когато от страна на духовенството спира да се среща името на йеромонах Иларион Факиркин казанлъчанин[78].

Три години прекарал в Цариград, кратовският свещеник Георги  х. Поп Атанасов, живеейки в Метоха и помагайки в някои служби в Дървената църква. Той бил тук, за да се съди с бившия Кюстендилски митрополит Дионисий[79]. През лятото на 1865 г. се разболял от върлуващата чума и починал на 20 юли с. г.[80] Бил погребан в двора на болницата, където постъпил на лечение[81].

Кратовският младеж Ефрем Каранов учил в българското училище при Дървената църква в Цариград от септември 1864 г. до 6 януари 1867 г. В спомените си той пише, че в Метоха живеели следните духовници: поп Панарет със сина си Стефан Панаретов, тогава ученик във Фенерското българско училище, поп Тодор Тошков, поп Висарион, поп Георги Кратовски и дякон Григорий Немцов. Певец бил учителят Иван Найденов, а клисари копривщенеца Никола и някой си Митко[82]. Новопоявилият се йеродякон Григорий бил бъдещият Доростоло-Червенски екзархийски митрополит, който бил учител във Фенерското училище от 1863 до 1869 г. През това време той служил като дякон, а след това и като свещеник в Дървената църква[83]. На 6 януари 1868 г. архимандрит Григорий Хилендарец кръстил дъщерята на Никола Хр. Тъпчилещов Пена. Кръстник бил чичо й Никола Хр. Тъпчилещов[84].

Съратникът на епископ Иларион Макариополски Авксентий Велешки починал в Ортакьой (тогава село, сега предградие на Цариград) на 2 февруари 1865 г., а бил погребан на 4 същия месец. Тленните му останки били положени в гроб, изкопан вътре в църквата – отдясно на царските двери на иконостаса[85]. След седем години починал и другият Иларионов съратник митрополит Паисий Пловдивски. Погребението му било извършено на 27 февруари 1872 г., като тленните му останки били положени до тези на Авксентий[86].

След издаването на фермана и изграждането на Българската екзархия, настъпили някои промени в духовенството в Дървената църква. Предстоятелят й епископ Иларион Макариополски бил избран и ръкоположен за първи Търновски екзархийски митрополит през май 1872 г. и в началото на септември с. г. заминал за епархията си[87]. На негово място за предстоятел бил поставен Смоленския епископ Нил Изворов[88]. През 1873 г. след дългогодишно служение напуснали храма двама духовници. Първият бил йеромонах Висарион Теодосиев, който в началото на юли с. г. бил удостоен с архимандритско достойнство и заминал за Хилендарския манастир. Там не се бавил много и се върнал в родния си край – Габрово. През 1875 г. бил игумен на близкия Соколски манастир, след което се преместил в Дряновския манастир. Там прекарал старините, почивайки на 26 октомври 1890 г.[89] Вторият духовник бил свещеник Тодор Тошков, на когото следите просто се губят. Според някои сведение приел монашество и заминал за Рилския манастир, където живял до кончината си[90].

Според запазена църковна архива в нач. на 1875 г. служещи в Дървената църква били следните лица. Предстоятел бил Врачанският екзархийски митрополит Аверкий, който още на 9 ноември 1874 г. си подал оставката и се установил в Цариград[91]. Духовниците били: архимандритите Харитон, Мисаил и Теофилакт, поп Михаил и дяконите Венедикт и Акакий. Певци били Ив. Найденов, Д. Павлов и някой си Христо. На клисаря е посочено само личното име Атанас, а като капуджии (портари, вратари) са записани Михаил, Коста Тодоров, Димитър и Стоян[92]. През месец ноември с. г. се появяват още двама духовници – митрополит Дамаскин Велешки и архимандрит Кесарий[93]. От посочените четирима архимандрити първият е Харитон Ангелов Карпузов, родом от с. Либяхово, Неврокопско, който през 1873 г. бил предложен за Неврокопски митрополит. От Дървената църква заминал за архиерейски наместник в Берковица[94]. Вторият вероятно е Мисаил Байкушев от Трън. В продължение на 43 години (1837-1880 г.) той бил игумен на Мисловщичкия манастир ”Св. Богородица”, където починал през 1880 г.[95] Третият може би е игуменът на Тетевенския манастир „Св. пророк Илия”, упоменат като спомоществовател още през 1858 г. или е сгрешеното име на архимандрит Теофил Добринович[96]. Четвъртият е известният Кесарий Даскалов (Тревненец), който от 1875 до 1877 г. бил предстоятел на Дървената църква[97].

Както е известно Търновският митрополит Иларион (бивш Макариополски) починал внезапно на 4 юни 1875 г. в Цариград, където бил пристигнал като синодален член[98]. Погребението му било на 5 юни с. г., като тленните му останки били положени вътре в Дървената църквац[99]. Само след два месеца тук починал и митрополит Доротей, който бил погребан на 11 август 1875 г. вътре в църквата[100].

В един сметководен тефтер е отбелязано, че месечното заплащане за януари 1875 г. на свещеници, певци, клисари и капуджии в Дървената църква възлизало на 5, 105 гроша[101]. Пак там е записано, че за периода от 1 декември 1875 г. до 2 декември 1876 г. на служителите в храма – свещеници, дякони, певци, клисари и капуджии била заплатена сумата от 35,761 гроша[102].

В началото на 1876 г. служещи в църквата „Св. Стефан” били: архимандрит Кесарий, поп Михаил (или Михал), дякон Акакий, певците Христо и Георги Н. Шишерджиев, клисаря Георги и капуджията Георги[103]. На 7 февруари 1876 г. в Цариград починал Нишавския митрополит Партений (Зографски). Той бил опят и погребан в Дървената църква, като на десетимата носачи на ковчега му били платени 250 гроша[104]. Към края на 1876 г. служещите в храма били: архимандрит Кесарий, поповете Михал и Дамян, свещенодякон Йосиф, певците – Николай Шишеджиев – десен певец, Христо Зота (?) – ляв певец, свещенодякон Никифор – ляв певец и Тодор Македонски – също ляв певец; клисарите били двама, Георги и Кузман и портарите също двама – Георги и Коста[105].

През 1877 г. сред духовенството се появил поп (или йеромонах) Софроний и временно тук пребивавал Велешкия митрополит Дамаскин[106]. На 15 януари 1878 г. починал бившия Врачански митрополит Аверкий, който бил погребан в Дървената църква[107]. През април 1878 г. архимандрит Теофилакт отново се появил в църковните сметки[108]. А през втората половина на 1878 г. сред служащите се срещат имената на певеца Благой, портарите Лазар и Димитър, архимандрит Теодосий, поп Димитър, клисаря Данаил и свещеник Наум[109]. Последният духовник бил Наум поп Трайков (или Трайчев), родом от с. Мечкуево, Щипско. През 1878 г. бил ръкоположен от митрополит Синесий в Одрин[110]. Той служил в българската църква „Св. Стефан” най-дълго време – чак до края на 1903 г.[111] След това бил свещеник в Щип, а в началото на 1915 г. подал молба до Софийска митрополия да му се даде енория в границите на Софийска епархия. На заседание на Св. Синод от 5 март 1915 г. молбата му била удовлетворена – предложили му Жедненската вакантна енория, Радомирско[112].

През 1879 г. служители в Дървената църква били – поп Наум, певците Лазо и Ради, клисарите Димитър, Трайко и Стефан и портарите Димитър и Хараламби[113]. За 1880 г. липсват сведения, но се предполага да са пак същите. През 1881 г. на първо място фигурира отново поп Наум, дякон Климент, певците Лазар, Радо, Никола и Павли, клисар е Димитър, а църковен слуга Никола, капуджии Коста и Михал Ставров[114]. Този състав се запазил и през следващите няколко години. През 1887 г. протосингел на Българската екзархия станал поп Георги Тилев (или Хаджитилев), който понякога служил и в Дървената църква[115]. Затова заплащането му е твърде променливо – първоначално по 250 гроша, а в края на 1891 г. по 400 гроша[116].

На 18 март 1887 г. в дома на екзарх Йосиф І се случило голямо нещастие. При него живеели двете му сестри – Рада и Въла. Последната паднала от дървената стълба за втория етаж, ударила си лошо главата в слепоочието и след големи мъки починала след три часа[117]. Опелото и погребението й станало на другия ден 19 март 1887 г. Погребали я зад олтара на Дървената църква, до самата ограда на църковния двор[118].

През 1889-1890 г. в Дървената църква служили поп Наум Трайков, поп Георги Тилев, дякон Сарандов, клисарят Иван поп Георгиев и портара Стоян Личев[119]. През периода 1892-1894 г. се появили вторият портар Христо Велев, йеромонасите Иларион и Пантелеймон и дякон Горазд[120].

За периода от 1894 до 1898 г., т. е. последните години на Дървената църква, в нея служели: отец Наум Трайков, йеромонах хаджи Иларион, поп Иван, отец Методи Димитров, дяконите Горазд и Иларион, клисарите Иван и Пандо Андрееви,  певците Никола Наумов, Ради Тасев и Георги поп Симеонов и вратаря Христо Велев[121].

Още от есента на 1888 г. започнала подготовката за строителство на нова църква в двора на старата. Архитектурните планове били изготвени от арменския архитект Ховсеп (Йосиф) Азнавур, който предложил постройката да бъде от разглобяеми железни елементи, поради нездравия терен – стар насип. На 25 юни 1890 г. бил издаден височайш султански ферман, като основния камък бил положен на 26 април 1892 г. при тържествена обстановка[122].

Тържественото освещаване на новата Желязна църква станало на 8 септември 1898 г. Службата започналa рано сутринта в старата Дървена църква, която била покрита цялата в зеленина. Целият църковен двор и околните улици били запълнени от гости-богомолци. Към 8 часа и половина от старата църква излязла църковна процесия начело с екзарх Йосиф І и много архиереи, носейки хоругви, ковчеже със свети мощи и други църковни ценности. Процесията обиколила новия храм и влязла вътре, където започнало самото му освещаване. 40 дни след освещаването на Желязната църква, старата Дървена църква, която се намирала точно пред входа на първата, била разрушена и теренът разчистенц[123]. Така след 49 годишно съществуване изчезнала завинаги една истинска народна светиня, през която преминали десетки знайни и незнайни духовници и миряни служители. Бъдещата ни задача е да издирим и установим всички тях, за да не потъват в забравата на времето…

_______________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. Вж. тези изследвания у Хр. Темелски, Българската светиня на Златния рог (Второ преработено и допълнено издание), С., 2005, с. 185-187.

[2]. Вж. това у Хр. Темелски, Към въпроса за възникването и началната история на българския храм „Св. Стефан” в Цариград. – В: Международна конференция в чест на професор доктор Тотю Коев, В. Търново, 2005, с. 176.

[3]. За това вж. у Хр. Темелски, Българската светиня…, с.19.

[4]. М. Арнаудов, Неофит Хилендарски Бозвели. Живот, дело, епоха, т. 2, С., 1971, с. 125.

[5]. Вж. това у З. Маркова, Българският храм в Цариград (Начална история). – В: Сб. В памет на академик Михаил Димитров, С., 1974, с.249 и сл.

[6]. Никола Евт. Сапунов, Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград, В. Търново, 1999, с. 68 и сл.

[7]. Пак там, с. 93.

[8]. Пак там, с. 94.

[9]. Пак там, с. 95.

[10]. За тях ще говорим по-подробно по-надолу.

[11]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 98.

[12]. Пак там, с. 100.

[13]. Пак там, с. 100-101.

[14]. Пак там, с. 101-102.

[15]. Пак там, с. 102-103.

[16]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 97.

[17]. Пак там, с. 102-103.

[18]. Централен държавен архив (ЦДА), ф. 1459, оп. 1, а. е. 1, с. 1.

[19]. Пак там, а. е. 3, с. 16.

[20]. Пак там.

[21]. Пак там, с. 14.

[22]. Пак там, с. 11.

[23]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 39.

[24]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 104.

[25]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 39-40.

[26]. Пак там, с. 41.

[27]. Пак там, с. 42.

[28]. Пак там, с. 43-44.

[29]. Зв. Цонев посочва 1821 г., като в книгата му е допусната печатна грешка – отпечатана е годината 1721. – Вж. Зв. Цонев, Старини из българската земя, т. І, Пловдив, 1937, с. 46. Но на надгробната плоча на архимандрит Теодосий е посочено, че е починал на 1 декември 1864 г. на възраст 44 години – т. е. бил е роден през 1820 г. – Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски), Капиновският манастир „Свети Никола”. – ИБИД, кн. ХХХІV, 1982, с. 129 и с. 134.

[30]. На неговия надгробен паметник намиращ се в двора на Мерданския манастир „Св. Четиридесет мъченици” е посочено, че е роден „в гр. Елена на 1823 г.”

[31]. Иван Н. Момчилов, Описание на светыя град Иерусалим и изобщо на светыте места на изток, Виена, 1865.

[32]. ЦДА, ф. 246к, оп. 1, а. е. 12, с. 98.

[33]. Пак там, с. 43.

[34]. Така са записани като спомоществователи на „Огледало за болгарскыте училища…, преведена от … Стефана п. Николов Изворски Котлянец, Цариград, 1850”.

[35]. Вж. „Календар вечний … от Пенча Радова карловца, Цариград, 1850”.

[36]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 6 („Помяник на Бълг. Народ. Църква”), отделен хвърчащ лист. Вероятно той произхожда от същия фонд, но от а. е. 5, която е „1850. Кодик заради що са кращават в Славянобългарската церква „Светаго первомученика и архидякона Стефан” чадата на нашите единородни българи и прочии на Фенер”.

[37]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 176.

[38]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 6, отделен хвърчащ лист.

[39]. Пак там, а. е. 5, л. 2^б.

[40]. Името му срещаме в списъка на спомоществователите на „Наполеон Бонапарт… драма…., от сербски преведе Христаки Драганович…, Константинград, 1850”.

[41]. М. Лачев, Документи за историята на българските манастири от архива на Александър Екзарх. – МПр., кн. 4, 1992, с. 168-169.

[42]. Църковноисторически и архивен институт при Българската патриаршия (ЦИАИ), инв. № 9098.

[43]. ЦДА, ф. 246к, оп. 1, а. е. 12, с. 43.

[44]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 48.

[45]. Й. П. Георгиев, Принос към историята на българската църква в Цариград. – Архив на Министерството на народното просвещение, год. ІІІ, кн. І, 1911, с. 50-51.

[46]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 49.

[47]. Ст. Станимиров, Стефан Ковачевич, епископ Лаодикийски. – Изв. на Нар. етногр. музей, кн. 1 и 2, С., 1922, с. 37 и сл. Вж. и Цариградски вестник, бр. 48 от 18 август 1851 г.

[48]. Цариградски вестник, бр. 94 от 2 август 1852 г.

[49]. П. Р. Славейков, Съчинения, т. 3, С., 1979, с. 256.

[50]. М. Арнаудов, Иларион Макариополски и българският черковен въпрос. – В: Иларион Макариополски Митрополит Търновски (1812 – 1875). Биография, спомени и статии за петдесетгодишнината от смъртта му, С., 1925, с. 167-168.

[51]. Православное учение или сокращенно христианско богословие… от священноинока хилендарскаго Илариона Стоянова Еленчанина, Цариград, 1844.

[52]. Хр. Т. Стамболски, Автобиография, дневници и спомени, т. І, С., 1927, с. 32.

[53]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 3^б.

[54]. Така се е подписал в списъка на спомоществователите в „Книга нарицаемая Митарства, Цариград, 1853”.

[55]. Пак там.

[56]. Той се записал като спомоществовател за „Месецослов или Календар вечний… от Велка Радова Королеева, Цариград, 1853”.

[57]. Кирил, Патриарх Български, Екзарх Антим (1816-1888), С., 1956, с. 52-53.

[58]. Г. Константинов, Възраждане в Македония, С., 1943, с. 194-197.

[59]. Хр. Т. Стамболски, Пос. съч., с. 32.

[60]. Пак там, с. 336, бележка под линия.

[61]. Митрополит Климент, Лясковският манастир”Св. Петър и Павел”. – сп. Преглед, кн. ІІ, 1907, с.94.

[62]. Изглежда книгата била отпечатана по-късно от посочената 1857 г., защото Иларион бил хиротонисан едва на 5 октомври 1858 г.

[63]. Вж. „Ковчег цветособрания…., В Константинополе, 1857”.

[64]. Хр. Т. Стамболски, Пос. съч., с. 37 и 412.

[65]. М. Радивоев, Поп Андрей Робовски. – СпБАН, кн. 1, 1920, с. 38 и сл.

[66]. Вж. Францушко-българскы разговорник.., Цариград, 1858.

[67]. Пак там.

[68]. Вж. за него у Хр. Темелски, Никола Евтимов Сапунов и неговият дневник. – В: Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с.13-14.

[69]. Вж. това у Хр. Темелски, Двамата Иларионовци от Елена в църковната борба. – В: Христо Темелски, Из църковното ни минало, С., 2001, с. 97 и сл.

[70]. Пак там, с. 98.

[71]. Хр. Темелски, Архиепископ Йосиф Соколски в лоното на унията. – В: Българи в Италия и италианци в България. Приноси, С., 1997, с. 284 и сл.

[72].  Кирил, Патриарх Български, Пос.съч., с. 113.

[73].  Кирил, Патриарх Български, Католическата пропаганда сред българите през втората половина на ХІХ век, т. І (1859-1865), С., 1962, с. 211 и сл.

[74].  Вж. декларацията му публикувана в Цариградски вестник, бр. 5 от 28 януари 1861 г.

[75]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 7.

[76]. Кирил, Патриарх Български, Католическата пропаганда…, с. 269-270.

[77]. Т. Ст. Бурмов, Българо-гръцката църковна разпря, С., 1902, с. 233.

[78]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 7 и сл.

[79].  Е. Каранов, Спомени, С., 1979, с. 22.

[80].  ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 14^а.

[81]. Е. Каранов, Пос. съч., с. 53.

[82].Пак там, с. 22-42.

[83]. Вж. за него у Т. Билчев и Д. Костадинова, Митрополит Григорий Доростолски и Червенски. Живот и дейност (1828-1898), В. Търново, 2006, с. 14 и сл.

[84]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 12^б.

[85]. Е. Каранов, Пос. съч., с. 56.

[86]. Хр. Т. Стамболски, Пос. съч., т. ІІ, С., 1927, с. 188-189.

[87]. Хр. Темелски, Двамата Иларионовци…, с. 102.

[88]. Кирил, Патриарх Български, Екзарх Антим…, с. 534.

[89]. Хр. Темелски, Соколският манастир „Св. Успение Богородично” край Габрово, В. Търново, 2004, с. 62.

[90]. По сведения от покойния ми колега Митко Лачев, но за съжаление още не разполагам с достоверния източник.

[91]. Кирил, Патриарх Български, Екзарх Антим…, с. 610-611.

[92]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 12, с. 1.

[93]. Пак там, с. 18-19.

[94]. Ив. Марков, Дейци на националното Възраждане в Неврокоп и Неврокопско, С., 1979, с. 104 и сл.

[95]. Вж. за него у Н. Илиев, Мисловщичкия манастир „Св. Богородица”,С. 2001, с. 12-24.

[96]. Вж. Първа храна за здравия человечески ум…, Цариград, 1858 г. и По възпитанието на девойките. Превел А. П. Шопов, Цариград, 1874.

[97]. Вж. за него у Ив. Бонева, Архимандрит Кесарий (Кънчо Цонев Кънчев – Даскалов). – В: Годишник на музеите от Северна България, кн. VІІІ, Варна, 1982, с. 148.

[98]. М. Арнаудов, Пос. съч., с. 317. Авторът обаче греши, посочвайки, че Иларион бил погребан в двора на Дървената църква.

[99]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 12, с. 10.

[100]. Пак там, с. 13.

[101]. Пак там, с. 80.

[102]. Пак там, с. 81.

[103]. Пак там, с. 23-24.

[104]. Пак там, с. 82.

[105]. Пак там, а. е. 13, с. 9.

[106]. Пак там, с. 14.

[107]. Пак там, а. е. 14, с. 27.

[108]. Пак там, с. 29.

[109]. Пак там, с. 30-33.

[110]. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а. е. 31 (Из Протоколната книга на Св. Синод за 1915 г.), с. 46-47.

[111]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 29, с.26.

[112]. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а. е. 31, с. 47.

[113]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 14, с. 36-37.

[114]. Пак там, а. е. 16, с. 0 – 32.

[115]. Ив. Кепов, Въстанието в Перущица, Пловдив, 1931, с. 71-77.

[116]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 19, с. 7.

[117]. Български екзарх Йосиф І, Дневник (Текст, коментар и бележки Хр. Темелски), С., 1992, с. 199.

[118]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л.15.

[119]. Пак там, а. е. 19, с. 6-14.

[120]. Пак там, с. 23-29.

[121]. Пак там, а. е. 23, с. 15-27.

[122]. Хр. Темелски, Българската светиня…, с. 72-76.

[123]. Пак там, с. 83-85.

Изображениа: авторът Христо Темелски и княз Стефан Богориди (1775-1859). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1gP

(Църковно-народният събор от 1871 година. По случай 140 години от провеждането му)

Христо Темелски

Свиканият и проведен в Цариград през 1871 година Първи църковно-народен събор бил паметно събитие в обществено-политическия живот на възрожденска България. Неговите главни цели били две – изработването и приемането на “Устав за управлението на Българската екзархия” и избор на екзарх. Особено първата представлявала акт с изключителна стойност в новата българска история. За първи път след близо пет века безправно съществуване била създадена и официално призната от Високата порта една общонационална българска институция – Българската екзархия. Така българите били призвани самостоятелно да изградят структурата и управлението на своето духовно ведомство, което успели да извоюват след няколко десетилетна упорита борба.

1. Султанският ферман за учредяването на Българската екзархия.

Началото на църковно-народната борба, която по своята същност била обществено-политическо движение за признаване на българската нация, било белязано от няколко локални конфликта между населението и съответния патриаршески митрополит през 20-те и 30-те години на ХIХ век, между които особена острота имали конфликтите във Враца и Скопие. В края на 30-те години на ХIХ век църковният въпрос се превърнал в общонационален въпрос, в разрешаването на който взели участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество.

Църковно-народната борба, подобно и на движението за новобългарска просвета и култура, била легално движение, официално основано на издадените от турското правителство реформени актове – Хатишерифа (1839) и Хатихумаюна (1856). Легални били формите и методите на тази борба, затова тя с основание се нарича “мирен” етап на българската национална революция. Известно е, че идеолозите на революционното движение, възприемали борбата за църковна и политическа независимост като две страни на национално-освободителния процес. “Българският черковен въпрос, заявил организаторът и идеологът на българската национална революция Любен Каравелов, не е нито йерархически, нито икономически, а политически, защото с неговото решение ще да се признае и съществуването на българската народност, която доскоро не беше призната даже и от самото правителство.”

До 1870 година църковно-народната борба преминала през два ярки етапа: първият, бил движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и въвеждане на български, а вторият, бил по-труден и по-продължителен – изгонване на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. До Кримската война (1853-1856) борбата за независима Българска църква обхванала всички по-главни селища и техните райони в Централна и Северозападна България и в Северна Тракия. Съпричастни на това народно движение били и най-будните представители на българската емиграция в Румъния, Русия, Сърбия и други.

Не останали назад и българите от турската столица. Както е известно, в средата на ХV век (1453 година). Цариград паднал в ръцете на азиатските завоеватели и станал административен център на огромната Османска империя. От дълбока древност в този “царски” град живеели българи, но през възрожденската епоха техният брой се увеличил неимоверно бързо, за да достигне в средата на ХIХ век цифрата 50 хиляди. Повечето от българите били бекяри и се занимавали предимно със занаятчийска и търговска дейност, като постепенно се оформил и кръгът на културните дейци. През първата половина на ХIХ век главните средища на българите в турската столица са били големите ханове, като Балкапан, Куршум-хан, Зюмбюл-хан и други. По това време възникнала и идеята за създаването на български храм и тя принадлежала преди всичко на архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели, който заявил: “Тук трябва да се основе център и черква, тук трябва да бъдат дейците пред очите на царя и тука трябва да се порази фенерското духовенство в самото гнездо на Патриаршията.” Така в лицето на архимандрит Неофит Бозвели църковно-народната борба имала своя пламенен трибун, безкомпромисен и решителен ръководител, мъдър политик. Той и неговите сподвижници успели да възпламенят обществената енергия и борческото чувство, да ги насочат към реални цели, да изградят организацията и да обосноват програмата и тактиката на народната борба.

Издаденият след Кримската война султански реформен акт, наречен Хатихумаюн, дал на българите основа за легална дейност, която стимулирала църковно-народната борба. В продължение на 14 години цариградските българи били в кипежа на поредица от събития, които бавно, но сигурно подготвили почвата за извоюване на църковна независимост. Повратен момент била Великденската акция от 3 април 1860 година, когато в историческата Дървена църква „Св. Стефан“ епископ Иларион Макариополски под натиска на младите цариградски българи символично отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия и обявил самостоятелна българска църковна организация. Населението от стотици църковни общини подкрепило Великденската акция на цариградските българи и също отхвърлило властта на Патриаршията.

В Цариград бил образуван Смесен народен съвет от архиереи и епархийски представители от редица български градове, който подкрепил каузата за самостойна Църква. Засили своята дейност и различните “партийни” групировки. Най-силна и влиятелна била “партията” на националното действие с двамата големи водачи – епископ Иларион Макариополски и доктор Стоян Чомаков. Тя се ползвала с подкрепата на цялата нация, на всички общини, на радикално настроената българска интелигенция, на революционната демокрация. Останалите три групировки: на умереното действие (начело с проруски настроените дейци, като Найден Геров, Тодор Бурмов и други); на туркофилите (Гавриил Кръстевич, братя Тъпчилещови, х. Иванчо Хаджипенчович и други) и на западняците (Драган Цанков, доктор Георги Миркович, Тодор Икономов и други) имали обща характерна черта – обединявал ги българският патриотизъм, желанието да се реши църковният въпрос в интерес на българската нация.

След близо четири десетилетия от първите вълнения във Враца и Скопие, а по-късно и в Търново, през 1870 година българското църковно-народно движение достигнало своя щастлив завършек. На 27 февруари, петък, 1870 година султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, почти независима от Вселенската цариградска гръцка патриаршия. На следващия ден – 28 февруари, събота, Тодоровден, Великият везир Али паша извикал на Високата порта членовете на двустранната мирска българо-гръцка комисия и им връчил по един екземпляр от султанския ферман, с молба да го предадат на своите духовни архипастири. Българските представители Гавриил Кръстевич и хаджи Иванчо Хаджипенчович веднага се запътили за цариградското предградие Ортакьой, където се помещавал Привременния български Св. Синод. По пътя Гавриил Кръстевич се отбил буквално за секунди в редакцията на в. “Македония”, издаван от големия възрожденец Петко Рачов Славейков, да му съобщи радостната вест. Изкачвайки се по стълбите към стаята на главния редактор, той викал с все сила: “Славейков, Славейков! Ето фермана!” Когато Петко Рачов Славейков се появил и видял в ръцете на Гавриил Кръстевич така дългоочаквания документ, последният от средата на стълбите се върнал и продължил за дома на владиците. Там набързо им превели фермана член по член и “всички се зарадвали до уши, като узнали съдържанието му”.

По стечение на обстоятелствата дългоочакваният ферман се появил на бял свят точно в навечерието на 1000-годишнината от основаването на Българската православна църква (4 март 870 година). Малко известен е фактът, че заслугата за това се дължи на руския посланик в Цариград граф Н. П. Игнатиев. Последният положил много усилия, “за да помиря българите с Великата църква и да доведа ако не до едно основно решение на разпрата, поне до една спогодба, приемлива за двете страни…”. За да ускори издаването на фермана от тромавата османска администрация, при една среща с Великия везир Али паша, той прибягнал до дипломатически трик. “Говорих именно за хилядагодишнината на Българската национална църква, която щеше да бъде празнувана на 4 март в спомен на епохата, когато цар Борис, изпращайки своите делегати на Цариградския събор, скъса връзките, които го свързваха с Римския престол. Този празник, напомняйки на българите времена на слава и независимост, би дал, разбира се, повод за манифестации, които в интереса на турското правителство е да отклони… Али паша напълно прие умесността на моите съвети. Той ми обеща веднага да представи фермана на одобрението на султана и да се потруди своевременно да го получи обратно, за да може да го съобщи на българите преди въпросния празник”. Интересното в случая е, че от страна на възрожденските българи такова 1000-годишно честване въобще не е било готвено, нито пък свързани с него някакви протестни манифестации. Просто съвпадението на тази кръгла годишнина дало повод на руския дипломат да я използва като силен коз пред Великия везир, за да бъде издаден веднага дългоочаквания ферман. И както е известно този умел ход на граф Игнатиев успял.

Мълвата за издаването на фермана тутакси обиколила българското население в Цариград. В редакцията на вестник  “Македония” идвали много хора, за да се уверят в истинността на слуховете. След като продиктувал на словослагателите съобщение за издаването на фермана, Славейков отишъл с приятели в една гостилница “да се веселят и радват за великата сполука на българския народ”. Късно през нощта той се завърнал в квартирата си и легнал да спи. Обаче след около час се събудил и като седнал в леглото, написал стихотворението “Честит ден”, посветено на издаването на фермана. След това посред нощ отишъл в печатница и с помощта на един словослагател, който нощувал там, набрали стихотворението и го отпечатали на отделен лист като притурка на в. “Македония”.

“Ден тържествен! Празник всенароден!

Тържествувай българский народ!

Ти черковно вече си свободен,

Свободен си, на царский живот.”

На другия ден, 1 март 1870 година, Неделя на Православието, българската дървена църква и дворът ѝ на Златния рог били препълнени от радостни и възбудени богомолци. След божествената Литургия и благодарствения молебен епископ Иларион Макариополски произнесъл вдъхновено слово, като в края заявил: “… Трети април (1860 година – Българският Великден) бе славен и знаменит ден в който въпроса се роди и народното желание за народна йерархия изрази. Днес, Първи март 1870 година е още по-славен и знаменит, защото се изпълни народното желание. Тогава бе раждането на въпроса, днес е изпълнението на въпроса. Тогава бе едно просто желание за въпроса, днес въпроса се облича с царски закон. Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото, който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний чада, сеяхме на 1860 година, 3 април; жънем плода сега на Първи март 1870 година. Ето ви, чада, ферман, подаден вчера на българския народ от високославното правителство.” В този сюблимен момент председателят на българския архиерейски събор епископ Иларион Ловчански извадил от кожен калъф фермана и го разтворил, за да го видят всички. Радостта на цариградските българи била неописуема. Викове „Да живее султанът! Да живеят неговите министри! Да живее Иларион Макариополски! и продължителни ръкопляскания дълго се разнасяли недалеч от Вселенската патриаршия.

Веднага към всички по-големи български общини полетели възторжени телеграми: “Честита Ви българска народна иерархия! Черковният въпрос се реши и реши се за наша полза!” Навред настъпила всеобща радост и възбуда, организирани били спонтанни повсеместни тържества, ликували, пирували и съчинявали благодарствени адреси до султана и Високата порта.

Благодарение на султанския ферман от 27 февруари 1870 година било възможно възстановяването на изгубената в началото на ХV век българска църковна независимост. Неправилно някои изследователи посочват, че чрез фермана българите се сдобили с Църква “независима от Цариградската патриаршия”. Други пък  продължават да смятат, че по същество ферманът бил “самоуправство”, че Високата порта се опитала да реши един религиозно-богословски проблем, че по този начин българите се отцепили от Православието и не признавали върховенството на Вселенската Цариградска патриаршия. Тези обвинения се оказват обаче напълно неоснователни, като вземем под внимание предхождащите го събития в турската столица (по-точно периода 1856-1870 година) и като подложим фермана на подробен анализ като юридически документ. Именно след Хатихумаюна (1856) били водени многобройни преговори между българи и гърци, внасяни били десетки предложения за взаимно-уреждане на църковно-правното положение на онеправданите българи. И понеже църковният спор между двата съседни православни народа бил притеснен с национално-политически стремежи, турската власт се ангажирала “в случая като конституционен законодател, изпълнител на повеленията на естественото право, мандатьор на междунаридния колективитет…”. Или по-просто казано, както някога със султански акт било узаконено отнемането на църковната ни автономия, така и сега (през 1870 година) по същия начин били възстановени правата на българите и тяхната Църква.

Освен това във фермана няма никаква турска намеса на антиканоничност. Както е известно, в неговата основа е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 година, както и ревизираният пак от него проект на Смесената българо-гръцка мирска комисия от 1869 година. По същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на Вселенската Цариградска патриаршия, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори. Пет члена (3, 4, 6, 7 и 9) от общо 11 на фермана красноречиво говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската Майка-Църква и дори в известна зависимост от нея. Именно в духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви били съставени и останалите членове на фермана.

Единствено член 10 от фермана създавал известни “затруднения” за приемането му от Цариградската патриаршия. Това фактически е членът, който определял диоцеза на новата църковна област – Екзархията. Но докато в първичните проекти този диоцез е бил точно и поименно определен, то в официалния документ Високата порта заложила такъв текст, който да бъде постоянен източник на раздори между българи и гърци. Става дума за това, че във фермана били изброени поименно само 15 епархии, като за останалите, където живеело смесено население се предвиждало провеждането на всенародно допитване и ако 2/3 от православните пожелаели, можели да преминат към Екзархията. Това именно най-много подразнило Цариградската патриаршия, защото по такъв начин екзархийския диоцез оставал постоянно отворен и можел да се увеличава непрекъснато.

Това е било най-важната причина, за да откаже първоначално Патриаршията формалното получаване на фермана, а след това и неговото признаване, и съответно неговото приложение. Въпреки активната и масирана дейност на руското посолство в Цариград, което чрез граф Игнатиев се стремяло да изглади конфликтите и подобри двете спорещи страни (българи и гърци), Вселенската цариградска патриаршия проявила непростима непреклонност и отказала да признае валидността на султанския акт. Цели две години и половина (и 17 дни) продължила грубата и безпринципна игра “кой – кого”, докато се стигнало до фаталния 16 септември 1872 година, когато Патриаршията от позицията на силата прибягнала до срамния и позорен акт на обявяването на схизмата.

2. Привременен Смесен съвет на Екзархията.

Въпреки затрудненията, които създавала Патриаршията, българските дейци в Цариград пристъпили към изграждане на екзархийското ведомство. Преди всичко било необходимо да се състави привременно управително тяло, официално признато от Високата порта ( за разлика от съществуващия в момента Временен Св. Синод и Временен смесен съвет), което да състави проектоустава за духовното управление на Екзархията; да организира и свика събор за приемането на устава; да решава ежедневните въпроси и да поддържа връзка с турската власт.

На 13 март 1870 година в Екзархийския дом (наета под наем еврейска къща) в Ортакьой се събрали 39 видни цариградски българи, за да изберат членовете на Привременния смесен съвет. На избор подложили 30 лица, като било проведено тайно гласуване със (черни и бели) зърна на зрял боб. Избрани били десет миряни (Гавриил Кръстевич, Хаджи Иванчо Хаджипенчович, Георгаки Чалооглу, Хаджи Николи Минчоглу, доктор Стоян Чомаков, доктор Христо Стамболски, Христо Тъпчилещов, Димитър Гешов, Стефан Камбуров и Велю Милошев), които заедно с петимата архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски, Антим Видински и Иларион Макариополски), съставящи Временния Св. Синод, поели ръководството на Българската екзархия и изработването на проектоустава.

Така избраният Привременен смесен съвет бил утвърден със султанско ираде на 30 март 1870 година, като негов председател станал председателят на Временния Св. Синод епископ Иларион Ловчански. Писарската работа била поверена на архимандрит Мелетий (по-късно Софийски митрополит), като от средата на месец юли същата година привлекли за писар и младият амбициозен юрист Марко Д. Балабанов.

Привременният смесен съвет започнал работата си на 15 март 1870 година, като заседавал веднъж седмично, в петък. В продължение на седем месеца оживено разисквали над предложения от Гавриил Кръстевич проект за екзархийски устав. Обстоятелството, че разискванията протичали при закрити врати, дали повод на някои демократични среди да недоволствуват и да се отнасят с недоверие към работата на членовете на съвета (наричани комисари). Освен това били отправени и нападки към тези комисари, че в действителност те не са истински народни представители, понеже били избрани само от един доста тесен кръг цариградски българи. Наистина, че тези упреци са логични, но те биха били основателни само при една нормална обстановка; в конкретния случай всички избори и действия се явявали единствено разумните и правилните.

При разискванията на проектоустава за управлението на Българската екзархия без отговор останали някои важни и съществени въпроси – преди всичко тези за пожизненост или периодична сменяемост на екзарха и относно размера на приходите на архиереите. Още тук, в Привременния смесен съвет (а и навън сред дейците на българската национална революция) се сблъскали интересите на представителите на двете течения – консервативното (т. нар. “старите”) и демократично-либералното (“младите”). Консервативните дейци до голяма степен стриктно се придържали към постановките във фермана, като някои от тях били готови да пожертвуват националните интереси, заради своите лични. Рамките на принципния идеен диспут въобще не били спазвани и в него започнали да изкристализират лични амбиции и долни партизански страсти. Това било особено присъщо за така наречената “Търновска партия”, или групировката около Макариополския епископ Иларион. Този бележит борец за църковна независимост само за броени месеци през 1870 година успял в значителна степен да компрометира своите огромни заслуги към Църква и народ, и с “чорбаджийския си инат” разигравал членовете на Съвета и пречел на нормалната им дейност. Неговите съпартизани, водени от жаждата за лични материални изгоди и прекомерно честолюбие, не само го подкрепяли, но го и тласкали към необмислени и рисковани действия.

Част от консервативните дейци, като Гавриил Кръстевич, доктор Христо Стамболски, Хаджи Иванчо Хаджипенчович, митрополит Антим Видински и други, били склонни да приемат модерния принцип за съборност на Църквата, обаче смятали пожизнеността на екзарха и усложнената многостепенна избирателна система гаранции за стабилността на църковната институция.

Представителите на демократично-либералното течение (кръгът около доктор Ст. Чомаков) с лека ръка пренебрегвали каноничната страна на въпроса, ръководейки се единствено от обществени и национални интереси. Целта им била изграждането на по-либерална Църква, която в условията на робството и при явните и засилени аспирации на съседните балкански държави към българските земи да стабилизира националното единство и осигури възможност за известна вътрешна автономия и засилване на просветно-културното дело.

Същевременно проблемите за бъдещото църковно управление все повече занимавали българските възрожденци, които споделяли своите мнения в периодичния печат. Така например Петко Рачов Славейков, чрез исторически преглед на Западната и Източната църкви защитавал принципа за съборност и синодалност пред единоначалието. Той стигнал и до крайности, настоявайки за периодична подмяна на синодалните членове, за сменяемост и на членовете на Мирския съвет, който трябвало да има реално и активно участие в екзархийското управление, а не да бъде, а не да бъде безгласен придадък на Св. Синод, както било в Цариградската гръцка патриаршия. Той обосновавал необходимостта от широко участие на миряните при избора на ръководните църковни органи, както на екзархийско, така и на епархийско ниво, за да бъде Църквата “народна”, съобразно “положението в духа на времето”.

В разпалилата се дискусия се включил и Тодор Икономов – един от най-ярките и най-крайни привърженици за демократично и напредничаво църковно устройство. В конкретния случай възраженията на Икономов били против разделянето на църковната власт между Св. Синод и Мирския съвет, защото нямало преграда между духовните и светски дела. “Черквата не са само духовните, Черква е всичкото събрание на верните, всичкий народ”. В поредица от статии и документи той доразвил и обогатил тази своя идея. Според него Българската екзархия можела да бъде полезна за обществото само ако съдействала за неговия напредък, за духовно-просветното му и обществено-политическо съзряване, за националното му сплотяване и единство. А това би било възможно само при едно демократично устройство на църковната институция и пълноценно участие на миряните в нейното управление. Радикалните му призиви за връщане към принципите на ранното християнство, против напластенаната през вековното развитие догматика и сложна църковна иерархия, за демократично устройство в духа на ХІХ век и пр., солидно обобщени по-късно в „Една стъпка напред“, разкриват неговото реформаторско и просвещенско отношение към Църквата, заради което с право е получил характеристиката „революционер между черковниците“.

Интересното в случая е, че Тодор Икономов бил и подбудител на практически действия за ангажирането на по-широки обществени кръгове в защита на радикалните му принципи. По негова идея се ражда инициативата на Тулчанската църковна община за установяване единодействие на църковните общини от вътрешността на страната с цел да се наложат демократични и съборни с общонационалните интереси начала в изграждането на Българската екзархия. Близо месец след издаването на фермана църковната община в Тулча отправила до няколко подобни общини в Дунавския вилает писмо, в което ги приканвала да определят представители, които да работят във взаимно съгласие, ръководейки се от следните принципи: съобразно управление, смесени съвети с болшинство на мирските членове, периодична сменяемост на всички управителни органи, обществен контрол върху църковните приходи, висшегласие при решаване на всички дела и въпроси, избиране на архиереите от самите епархии и други. Този документ бил съставен от Икономов и публикуван във вестник“Македония“, се превърнал в програма на „младите“ и получил наименованието „Проект на Тулчанската община“. Въпросният проект изиграл голяма роля за мобилизиране на обществеността и станал причина миряните от редица български селища да изяснят и определят своите позиции.

Така в продължение на няколко месеца десетки църковни общини в Дунавския вилает разглеждали „Тулчанския проект“, като правели съкращения или допълнения. Свищовци дали конкретно предложение за свикване на събрание на представители от по-главните селища в Русе, на което да се избистрят позициите, които ще защитават впоследствие в турската столица. Една част от църковните общини се солидаризирали изцяло с тулчанци и свищовлии, други проявили известна колебливост. Възражението на видинци било, че изработването на проектоустава трябвало да стане от цариградските българи и да се разпрати до църковните общини за обсъждане. На същото мнение били и русенци, които тактично отхвърлили идеята за свикване на събрание в техния град, опасявайки се от затруднения от страна на османската власт. Единствено Търновската църковна община открито изявила несъгласие с тулчанското писмо. Според нея българското духовенство трябвало да бъде облечено със силна власт и да не е толкова зависимо от миряните.

Така идеята за събиране на народните представители в Русе се провалила и не се стигнало до съставянето на проектоустав “отдолу”, зад гърба на комисарите. Това допаснало на редакцията на вестник “Турция”, която се изказала доста остро срещу инициатора на тулчандсата акция Тодор Икономов, наричайки го “руски охраненик и руско мекере”.

Същевременно вестник “Македония” продължил да призовава за сменяем екзарх, за да не придобие той извънредно голяма власт – условие за деспотизъм, чужд на възрожденския дух. На остра критика била подложена и залегналата в проектоустава и в “Повода за избиране на представителите” за Църковно-народния събор двустепенна избирателна система, чрез която миряните на практика били еминирани от участие. Специално се наблягало върху отговорността на народните представители, които не трябвало да се ръководят от лични или поселищни интереси, а от интересите на нацията. Главното им задължение било да съдействат за постигане на национално обединение чрез присъединяване към Българската екзархия и на “спорните” по смисъла на член 10 от фермана епархии. Във връзка с това защитавана била идеята, че седалището на Екзархията твърдо трябва да бъде в Цариград. По страниците на вестника се прокрадва нуждата от висше богословско училище в турската столица, издържано от всички епархии. Въобще Славейковият вестник се превърнал в ярка трибуна за широко обсъждане на проектоустава и отпечатал десетки статии за демократизиране на Българската екзархия – насока, която представителите щели да спазват и по време на заседанията на събора. На същите позиции застанал и емигрантският печат, макар като цяло проблемите на екзархийското устройство да го занимавали отчасти.

B самото начало на месец октомври 1870 година проектоуставът бил окончателно завършен и решили да го дадат на Петко Рачов Славейков, “за да го печати в Македония”, но със задължение да го напечати без заплата и на брошура, като му заплатят само хартията. Неизвестно поради какви причини Славейков не отпечатал проектоустава, а това станало в печатницата на арменеца А. Минасиан, която имала български отдел и там като словослагатели работели няколко българи.

Веднага след завършването на проектоустава, Привременния смесен съвет, след предварително споразумение с Високата порта, изработил и разпратил по епархиите правилник за избиране на представителите за Първия църковно-народен събор. Този правилник, наречен “Повод”, бил съставен от 12 члена и детайлно посочвал начина за избирането на народните представители. Техният брой бил съразмерен с големината на епархиите, като само Търновска имала правото на 4-ма; Доростолска, Видинска, Нишка, Софийска, Кюстендилска, Самоковска и Пловдивска по двама, а останалите по един. Избраните представители били поканени да се явят в Цариград най-късно между 1 и 15 януари 1871 година, като се задължавали да носят редовно заверени и надлежно подпечатани избирателни писма. Освен това от тях се искало да представят подробни статистически сведения за броя на венчилата, църквите, манастирите, училищата, свещениците, монасите и учителите в съответната епархия.

Изборите по места протекли доста спонтанно, неорганизирано, а някъде и твърде формално. Не били спазени всички изисквания на “Повода”, както поради тяхната сложност, така и поради обективни затруднения, като например в македонските епархии (Пелагонийска, Струмишка, Воденска, Скопска и други).

Докато се провеждали изборите по места, Привременния смесен съвет ръководел текущите дела на Екзархията. От своя страна Цариградската патриаршия настоятелно искала съгласието на Високата порта за свикването на Вселенски събор, който да осъди фермана като антиканоничен. В изложение до Великия везир Али паша “комисарите” опровергали доводите на Патриаршията относно нуждата от свикването на подобен събор. Те аргументирано изтъкнали, че нямало никакво нарушение на догмите, че това били преди всичко въпроси от административен характер. Освен това, членовете на Съвета направили и някои опити за помирение с Патриаршията, но резултати не били постигнати.

Започналите да пристигат през месец януари 1871 година представители от епархиите, били допуснати да присъствуват на 41-то заседание на Привременния смесен съвет. На 5 февруари същата година било проведено поредното 42-ро заседание на Съвета, което по решение на участниците в него, прерастнало в Първо предготвително заседание на Църковно-народния събор.

Били проведени общо пет предготвителни заседания на които се обсъждали редица процесуални въпроси и приели правилник за работата на Събора. Доста оживени спорове се водили около въпроса, дали “комисарите” имат право да участвуват в заседанията на Събора, понеже не били специално избрани за тази цел. В края на краищата се наложило мнението, че понеже те изработили проектоустава, то трябвало да участвуват с пълни права за окончателното му изработване и приемане.

Разгорещени дебати възникнали и около законността и целесъобразността на участието на представителите от така наречените спорни епархии, които не били упоменати поименно в султанския ферман. Първоначално до тези епархии не била отправена покана за участие, което хвърлило в смут населението им. Едва на 1 януари 1871 година, под влияние на демократично настроените църковно-народни дейци в Цариград, Временният Св. Синод отправил призив към българските общини в тези спорни епархии, за да изпратят и те свои избраници на Събора.

На 3-то предготвително заседание (12 февруари 1871 година) бил поставен въпроса за тяхното участие в заседанията, понеже някои представители били вече пристигнали и чакали пред вратата. Част от представителите, главно тези от търновско-русенската група продължили да упорствуват против участието им, с цел да не се дразни правителството. Обаче след изслушване на прочувствените изказвания на Тодор Кусев (по-късно монах и висш духовник под името Методий) от Пелагонийска епархия и Гавриил Кръстевич за единството на целокупния български народ, мнозинството гласувало да участвуват всички заедно и пълноправно при решаването на екзархийските дела.

3. Първият Църковно-народен събор.

Тържественото откриване на Първия църковно-народен събор станало на 23 февруари 1871 година в Екзархийския дом в Ортакьой. Извършено било водоосвещение с участието на петимата български архиереи, двама свещеници и един дякон. След пристойна към Бога молитва, председателят на Събора епископ Иларион Ловчански произнесъл поздравително слово към всички участници. След него доктор Ст. Чомаков подробно описал историята на българския църковен въпрос през последното десетилетие. Прочувствено и с исторически обзор било и словото на Гавриил Кръстевич. Върху някои конкретни моменти от личното си участие в църковния въпрос, говорил и епископ Иларион Макариополски. Така в прочувствени слова и спомени преминало първото редовно заседание на Църковно-народния събор.

Редовните работни заседания на Събора се провеждали два пъти седмично – във вторник и петък и продължителността им траела по 5-6 часа. Протоколната книга се водела от писаря на Привременния смесен съвет М. Д. Балабанов, който бил и представител на Пловдивска епархия.

В Първия църковно-народен събор, който продължил цели пет месеца (до 24 юли 1871 година) взели участие общо 50 души – 15-те члена на Привременния смесен съвет (5 архиереи и 10 “комисари”) и 35 представители от епархиите. Част от последните не участвали обаче във всички заседания, а по ред причини (лични, семейни, служебни и други) пристигали и напускали по различно време Събора. Повечето от тях били заменени от редовно избрани по места заместници, а други от живеещи в Цариград българи, но някои от последните не били приети от Събора.

Представителите от епархиите в Събора били: Господин Хаджииванов от Варненска епархия; Костадин П. Шулев (заменен през месец юли 1871 година с Лазар Йовчев, но последния не бил приет) от Велешка епархия; Никола Първанов от Видинска епархия; Георги Гогов от Воденска епархия; Никола Занкин (заместен от 23 април 1871 година от архимандрит Дионисий) от Врачанска епархия; Димитраки Теодоров и Сава Хаджиилиев Доброплодни от Доростолска (Силистренска) епархия; Димитър Ангелов и иконом поп Апостол Поликарев от Кюстендилска епархия; Михаил (Мирю) Павлов от Ловчанска епархия; Костадин (Коста) Сарафов от Неврокопско; Петър Димитров и Коста Петров Даскалов от Нишавска (Пиротска) епархия; архимандрит Виктор от Нишка епархия; Яков Геров от Одринска епархия; Михаил Манчев от Охридска епархия; Тодор Йовчев Кусев от Пелагонийска Битолска епархия; Георги Груев и Марко Д. Балабанов от Пловдивска епархия; Хаджи Георги Бучков заменен от 9 април 1871 година с Костадин поп Гутов от Поленинска Дойранска епархия; Величко Христов от Преславска епархия; Захари Хаджигюров и Христо Димитров Тодоров от Самоковска епархия; Симеон Г. Груев (от 12 март 1871 година заменен от Стоян Костов) от Скопска епархия; Добри Чинтулов и Стефан П. Стефанов от Сливенска епархия; Хаджи Мано Стоянов и Христо Тодоров Стоянов от Софийска епархия; поп Тодор Илиев Тилков от Струмишка епархия; Кънчо Кесаров (през месец май 1871 година заменен с Кирил Попов, но последния не бил приет, понеже бил избран само от Търновска община), Петър Ангелов (през лятото на 1871 година заменен с Димитър Павлов Грозданов, но поради избора му само от Търновска община, не бил приет), Хаджи Господин Славов и Йордан Д. Николов (от 27 април 1871 година заменен от Никола Ст. Михайловски) от Търновска епархия и иконом Петър К. Арнаудов от Червенска (Русенска) епархия.

Интересен бил случаят с представителя на Берковската каза, архимандрит Дионисий Помаков (по-късно Ловешки митрополит), който не бил приет от Събора, понеже от Софийска епархия (към която спадала и Берковската каза) вече имало приети двама редовно избрани представители. Въпреки това той останал в Цариград и участвувал неофициално в редица заседания.

В Първия църковно-народен събор, както се вижда, взели участие все заслужили дейци по българския църковен въпрос от национален и местен мащаб, влиятелни първенци от Цариград и от епархийските центрове, учители, свещеници и членове на местното самоуправление. Прави впечатление, че около една пета от участниците в Събора били с висше образование (от тях трима юристи) и почти толкова били завършили духовни учебни заведения.

В почти всички заседания респектира професионалната компетентност (освен на петимата архиереи) на Гавриил Кръстевич, М. Д. Балабанов, доктор Ст. Чомаков, Хр. Т. Стоянов и някои други, които активно участвували във възникналите дискусии и изнесли на плещите си цялата делова работа на Събора. Някои представители са били само фигуранти и почти не вземали думата, а когато я взимали, то е било за да кажат, че са съгласни с мнението на някои от капацитетите. Безспорно най-деен бил Гавриил Кръстевич, който като автор на проектоустава много често и без ред взимал думата, за да поясни или защити допълнително едно или друго положение. Неслучайно Видинският представител Н. Първанов твърди, че той се държал като диктатор и не уважавал достатъчно мнението на останалите представители. Заседанията не протичали винаги делово и колегиално, а доминирали празнословия и пререкания, гарнирани понякога с обиди. Всичко това, гледано от позициите на развития парламентаризъм, говорело за незрялост, а в дадени моменти и за наивност. Но това било съвсем нормално и разбираемо за този пръв учредителен форум на поробените българи.

До известна степен деловият ход на заседанията на Събора бил провокиран и от създадената смесена българо-гръцка комисия, чиято цел била да балансира отношенията между Патриаршията и Екзархията. При пълна дискретност от българска страна в нея участвували Гавриил Кръстевич и Хаджи Иванчо Хаджипенчович. Въпреки това участниците в Църковно-народния събор научили за тази комисия и поискали подробни разяснения от двамата български представители. Естествено получили половинчати отговори и това довело до редица смущения и вълнения, до протакане на работата по проектоустава.

При обсъждането на последния бил възприет принципът на последователното и подробно разглеждане на член по член, като при възникване на проблемни въпроси се задействували работни групи или нарочни комисии. Разногласията били неизчерпаеми и те започнали още при обсъждането на първите въвеждащи членове. Петимата архиереи, подкрепяни от Гавриил Кръстевич, са били за “духовното начало” в Църквата, докато демократично-либералното течение държало за единство на мирското, “вещественото” и духовното. Този техен принцип бил охарактеризиран от Пловдивския митрополит Паисий като “протестантски” и “схизматичен”. Ето защо либералите били принудени да отстъпят и член 3 останал непроменен: “Съгласно с настоящия устав, Екзархията въобще, управлява се духовно от Св. Синод, а всяка епархия от митрополит”. Мнението си обаче те наложили по въпроса за епархийските съвети (член 12). В Проектоустава се настоявало за два отделни съвета – духовен и мирски. Това обаче било отхвърлено и гласували за един – смесен епархийски съвет, в който миряните доминирали. Също така бил увеличен и броят на светския елемент в Екзархийския смесен съвет – от 4 на 6 (член 8).

Бурни дебати се разгорели върху предвидената в Проектоустава двустепенна избирателна система. Либералите настоявали в една или друга степен за пряко гласоподаване на народа при избора на мирските членове в смесените епархийски съвети, на екзарха и на митрополитите. Архиереите, подкрепяни от Гавриил Кръстевич, проявили изключително упорство и заплашили, че ако това се приеме, Екзархията може да изпадне в положение на схизматична. На няколко пъти настъпвал голям смут и заседанията били прекъсвани. Архиереите проявявали изключителна упоритост – изборът на митрополити под влияние на миряни, според тях не бил каноничен. В крайна сметка тази двустепенна избирателна система се запазила, но се засилило участието на миряните при избора на епархийските архиереи.

Дебати били водени и по предложението за по-ограничени годишни доходи на епископите, митрополитите и екзарха. В края на краищата и двете страни били склонни на компромиси, като се стигнало до разделението на епархиите на три степени, а възнаграждението на митрополитите им било определено на 72, 54 и 45 хиляди гроша.

На 23-то заседание (14 май 1871 година) на Събора бил разглеждан въпроса за пожизненост или периодична сменяемост на екзарха. Възникнали ожесточени спорове, като становището на либералите за определен мандат упорито било защитавано от представителя на Софийска епархия Хр. Стоянов. Интересното в случая е, че мнението на архиереите по този въпрос се разделило и Иларион Ловчански, Панарет и Паисий Пловдивски споделили становището, че периодичната сменяемост на екзарха била “едно нововъведение в управленческата част на Черквата”, но че то не било антиканоническо. Словестният диспут бил разрешен от тайно гласуване – от присъствуващите 43 души, 28 гласували за периодичността на екзарха.

Така на 14 май 1871 година “Уставът за управлението на Българската екзархия” бил окончателно завършен и предложен на участниците в Събора за подписване. При полагането на подписа си Гавриил Кръстевич добавил: “Приемам цялото съдържание на Устава без периодичността на екзарха”. С подобна забележка се подписали и други консерватори: Хаджи Николи Минчоглу, Димитраки Теодоров и Никола Михайловски (Хаджи Иванчо Хаджипенчович отсъствал от заседанието). Това поведение на четиримата консервативни дейци противоречало на възприетия принцип на вишегласие “и предизвиква извънредно голямо възмущение и справедливо” сред останалите представители.

4. Устав за устройството и управлението на Българската екзархия.

Приетият и подписан устав съдържал общо 134 члена, разделени в три части. В първата част подробно било разгледано избирането на екзарха, на членовете на Св. Синод, на членовете на Екзархийския смесен съвет, на епархийските митрополити, на членовете на епархийските смесени съвети, на членовете на смесените съвети по кази и нахии; определянето на епархийските мирски и духовни избиратели и избирането на енорийските свещеници.

Във втората част обстойно били посочени правата и задълженията на централните и местни екзархийски органи. На Св. Синод и на съответните духовни лица принадлежала компетенцията по вероизповедните и по догматичните въпроси, и по правораздаването при нарушения в тези области (членове 93, 94 и 100). С основание на мирските членове се давало простор за народополезна дейност – грижа за училищата, за развитието на българския език и книжовност; въобще за “всякакви средства и мерки, полезни за развитието на образованието в българските епархии и за умствения и нравствения напредък на българите”; за направата на общополезни заведения, за състоянието на подведомственото на Екзархията имущество; контрол върху приходите и разходите; решаване на веществени спорове при развод, годеж, заверяване на завещания, дарения и пр. (член 98).

Последната трета част била посветена на църковните приходи и разходи. Впечатлява предвиденият строг контрол върху тях и заделянето на значителна част от приходите за издръжка на училищата и другите обществени заведения.

Според последният 134-ти член, висшият законодателен орган на Българската екзархия се явявал Църковно-народния събор (съставен от духовници и миряни), свикван периодично на всеки четири години. На него щял да се приема отчета на всички екзархийски сметки; при необходимост щели да се внасят изменения и допълнения към екзархийския устав и щял да се избира нов екзарх.

Съпоставен с Проектоустава, Уставът се отличавал с редица предимства. Той съдържал повече яснота, логичност, последователност и най-вече – доминирал с либерално-демократичен дух. Естествено този резултат бил дело на народната воля, упорито и принципно поддържана и прокарвана от епархийските представители.

За да се оцени по-пълно и по-точно българския църковен устав, несъмнено трябва да бъде сравнен и с основните закони на съседните православни църкви по онова време. От публикуваните протоколи на Събора ясно личи, че те са били взети предвид. Всеизвестно е, че залегналата в устава синодална форма на управление не била откритие на Българската екзархия. Тя била обичайна и за Еладската (Гръцката), Румънската, Сръбската и Руската православни църкви, но с тази съществена разлика, че при тях била характерна силната им зависимост от държавната власт. Всъщност държавата била тази, която изработвала законите за управлението на съответната църква. По принцип Св. Синод се явявал носител на върховната църковна власт, но де факто тя принадлежала на държавния глава (цар или крал) и правителството. По този начин Църквата фактически била превърната в обикновено държавно учреждение. Архиереят имал права само в догматическата и богослужебната област, а участието на редовните клирици и миряни в църковно-управленческата сфера било твърде ограничено.

Положението на Българската екзархия в този пункт било доста по-различно, защото тя била принудена да функционира при друговерска власт. От друга страна Екзархията се ползвала със значителна независимост при уреждането на вътрешните си работи – в духовната, просветната и културната си дейност. По този начин тя имала възможността да се устрои и да се превърне в националнообединяваща институция, която олицетворяла и провеждала частична гражданска автономия на българския народ.

Авторите на Екзархийския устав имали възможността да черпят готов опит от “Общите закони” за управлението на Вселенската цариградска патриаршия, приети от църковно-народен патриаршески събор, заседавал през 1858-1860 г. Но наред с редицата сходни моменти, налице били и някои съществени различия.

Безспорно демократично положение на българския църковен устав било изборното начало, според което никой в Църквата “от първия до последния” не се назначавал, а се избирал, включително и екзархийските чиновници. Чисто революционно нововъдение за практиката на Православната църква била периодичната (на 4 години) сменяемост на екзарха, което било един чисто републикански принцип. Тази периодична сменяемост ликвидирала възможността за установяване на силна еднолична власт в Църквата и гарантирала колективното начало в управлението. Освен това вече всеки архиерей имал правото да се кандидатира за екзаршеския престол. Принципът за съборност бил проведен много по-последователно, отколкото в уставите на всички споменати поместни православни църкви. Характерно било и периодичното свикване на всеки четири години на Църковно-народен събор с висши законодателни и контролни функции. Мястото на миряните в Църквата било разширено не само чрез ролята им в централното управление (както е при Цариградската патриаршия), но и чрез създаването на смесени епархийски, казалийски и нахийски съвети.

Изработеният и подписан Екзархийски устав бил даден веднага за превод на турски език, с цел да бъде представен на Високата порта за одобрение. Заседанията на Църковно-народния събор продължили, като обсъждали други належащи въпроси – териториалното преустройство на някои епархии (разрешен частично, поради възникнали конфликти); изработване и приемане на каталог с кандидатите за митрополитските катедри; текущата финансова издръжка на Екзархията и други. Освен това участниците в Събора напразно очаквали правителството да даде позволение за избирането на екзарх. Стигнало се до постепенното оредяване на представителите – многомесечната заседателна дейност нарушила семейния, стопанския и финансовия ритъм на мнозина от тях. Ето защо на 24 юли 1871 година било проведено последното, 37-мо заседание, на което взели решение за разпускането на Събора. “Това последно заседание на Народния събор стана на отворено място в градината на Екзархийския дом”, като правели някои поправки в почти преведения на турски език устав. В края на заседанието пристигнал поканен майстор-фотограф (вероятно Паскал Себах) и всички присъстващи се снимали за спомен, като по този начин увековечили този бележит общобългарски форум.

След закриването на Събора продължили заседанията на Привременния смесен съвет. В тях били допуснати да участват и останалите в Цариград епархийски представители. Преведеният на турски език Екзархийски устав бил връчен на Високата порта едва на 29 юли 1871 година от четиричленна делегация, съставена от Гавриил Кръстевич, х. Иванчо Хаджипенчович, доктор Ст. Чомаков и Георгаки Чалоглу. Правителството изобщо не бързало с одобрението на устава и по този начин бавело избирането на екзарха. Най-сетне на 11 февруари 1872 година било дадено позволение да се направи избор, въпреки че Екзархийския устав все още не бил одобрен. На 12 февруари 1871 година Привременния смесен съвет провел избор и избрал  епископ Иларион Ловчански за първи български екзарх. Обаче по внушение на външни сили той си дал оставката и на 16 февруари бил проведен нов избор.Този път единодушно избрали за екзарх Видинския митрополит Антим. Така Привременния смесен съвет дозавършил работата на Първия църковно-народен събор. В интерес на истината трябва да поясним, че Екзархийския устав изобщо не бил одобрен от Високата порта, но независимо от това седалището на Българската екзархия останало в Цариград до 27 ноември 1913 година, когато екзарх Йосиф I го преместил в София.

Първият църковно-народен събор от 1871 година в изключително трудна обстановка – в столицата на Османската империя и под носа на Цариградската патриаршия – успял да изработи устав за управлението на Българската екзархия. Този устав бил със сравнително напредничави и демократични принципи и правел чест на своите създатели и на българската общественост. Съборът станал причина за активизиране на общественото мнение и за избистряне на политическото мислене по съществени въпроси на националните институции и методи на управление. Натрупаният опит в общ и в по-тесен смисъл се оказал изключително полезен при работата на Търновското учредително събрание през 1879 година, което обсъдило и приело Първата българска конституция.

След Освобождението и създаването на Третата българска държава били създадени съвършено нови условия за развитието на Църквата. Ето защо след дълги перипетии се стигнало до друг “Екзархийски устав, приспособен в Княжеството, одобрен от Светия Синод, приет от Държавния съвет и Народното събрание и потвърден с Указ на Негово Височество Князът от 4 февруари 1883 година, под № 82”. Този устав претърпял частични изменения през 1890 и 1891 година, като се стигнало през 1895 година да се приеме нов устав, който от своя страна бил допълван през 1897 и 1900 година. Първообразът на Екзархийския устав останал само като далечен спомен – демократичните и прогресивните му придобивки постепенно били унищожени: периодичната сменяемост на екзарха била заменена с пожизненост; Екзархийският смесен съвет бил премахнат; епархийските съвети от смесени постепенно се превърнали в духовни; църковно-народен събор не бил свикван в продължение на половин век, тоест до 1922 година, когато бил изработен нов Екзархийски устав. Българското църковно самоуправление постепенно попаднало под силната зависимост на държавно-политическата власт. Така неумолимият ход на събитията неминуемо довел Българската екзархия до положение, сходно с това на поместните православни църкви в Русия, Гърция, Румъния и Сърбия.

_____________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

Използвана литература:

Бурмов, Т., Българо-гръцката църковна разпра, С., 1902.

Каравелов, Л., Събрани съчинения, т. 7, С., 1967.

Маркова, З., Българската екзархия 1870-1879, С., 1989.

Маркова, З., Църковно-народният събор 1871 г. – сп. Векове, кн. 3, 1981, с. 5-18.

Михайлов, Ап., Тридесет неизвестни писма на Видинския митрополит Антим. – Църковно-исторически архив, т. I, С., 1981, с. 51-75.

Мишев, Д., Църковен архив, кн. III, С., 1931.

Ников, П., Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С., 1971.

Протоколи на Българския народен събор в Цариград през 1871 г., С., 1911.

Сбирка от документи за уредбата и духовните правдини на Българската екзархия, Цариград, 1909.

Сб. 100 години от учредяването на Българската екзархия, С., 1971.

Събев, Т., Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г., С., 1973.

Темелски, Хр.. Ферманът – схизмата, Екзархията – Патриаршията и Османската държава. – В: Държава & Църква – Църква & Държава в българската история. Сб. по случай 135-годишнината от учредяването на Българската екзархия, С., 2006, с. 247-258.

Темелски, Хр.. Фотографията на Първия църковно-народен събор от 1871 г. – В: Темелски, Хр., Из църковното ни минало, С., 2001, с. 134 –148.

Темелски, Хр., Църковно-народният събор от 1871 г. – сп. Родина, кн. 2, 1996, с. 84-99.

Темелски, Хр., Църковно-народният събор от 1871 г. – В: Темелски, Хр., Из църковното ни минало, С., 2001, с. 116-133.

Христов, Величко, “Дневник на Църковно-народния събор”. – Ръкопис в Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия, инв. № 464.

Цанков, Ст., Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – ГСУ, БФ, т. ХVI, 6, 1939, с. 1-372.

Църковно-народният събор 1871 г. Документален сборник по случай 130-годишнината от Първия църковно-народен събор (сътавител Хр. Темелски), С., 2001.

Шопов, Ат., Първият български народен събор в Цариград (Материали за историята му). – сп. Библиотека, кн. 7, 8 и 10 от 1895 г. и кн. 11, 12 и 13 от 1896 г.

Първо изображение: авторът на статията, г-н Христо Темелски. Източник – Гугъл Бг.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1bB

(Според новоткрити документи)

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

През последните десетина години няколко млади светски (в това число и двама църковни) изследователи, упорито се опитват да омаловажат и обезценят църковно-националната борба, като именно в нея започват да търсят причините за днешното разединено състояние на Българската православна църква (БПЦ). Освен това пак според тях, създадената с толкова много усилия Българска екзархия била използвана от държавните ни дейци след 1878 г. само за защита на националните интереси, с което “Българската православна църква е поставена в невъзможност да се самоуправлява и нормално да изпълнява главното си духовно предназначение”. Не му е тук мястото да подлагам на остра критика тези изводи и становища, защото те са по-скоро изводи на лаици, примесени с голяма доза излишна самоувереност и политическа ангажираност.

Освен това днешното младо поколение с основание си задава въпроса: Какъв е този Български Великден за който постоянно ни натякват политиците през последните години?

Става дума за Великденската акция от 3 април 1860 г., когато на службата в историческата българска дървена църква “Св. Стефан” в Цариград епископ Иларион Макариополски отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия. Български Великден я нарече публицистът Тончо Жечев през 1975 г. в едноименната си книга и оттогава тя остана под това име. Съвременници на събитието са го наричали другояче: “Великденската нощ” (Никола Евт. Сапунов); “Извършеното на  април 1860 г.” (д-р Христо Стамболски); “Станалата на връх Великден…. постъпка” (Тодор Бурмов); “Работата за неспоменуването името на патриарха” (Петър П. Карапетров); “Събитието на Великден 1860 г.” (Светослав Миларов) “Изхвърлянето името на патриарха” (Георги Георгиев Димитров) и др. Някои изследователи пък го наричат: “Извършеното на Великден” (Милан Радивоев – биограф на епископ Иларион Макариполски); “Революционният акт на 3 април” (историкът Петър Ников); “Случката на 3 април 1860 г.” (академик Никола Начов); “Великденският революционен акт” (академик Кирил Патриарх Български); “Великденската акция” (проф. Николай Генчев, ст. н. с. Зина Маркова); “Великденското събитие” (проф. Тодор Събев); и т. н.

В историческата ни книжнина отдавна се пишат общи неща за паметния Великден от 3 април 1860 г., когато било изхвърлено от служба името на тогавашния вселенския гръцки патриарх Кирил. За основен двигател на акцията се представя епископ Иларион Макариополски, който според проф. Т. Жечев “приел върху себе си всички отговорности на станалото… По този начин потвърдил своя избор за глава на националната църква.” Напоследък някои млади духовници и техни клакьори се опитват с всички сили и средства да омаловажат Великденската акция, да докажат, че била грешка и е довела до падение Българската църква.

Къде е истината? Преди десетина години открих нови документи от онази романтична епоха, които публикувах под заглавие “Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград” (Издателство ПИК, Велико Търново, 1999), но книгата остана почти незабелязана от нашата общественост.

Борбата за независима Българска църква започвала през 20-те години на ХIХ век. Нейното начало било белязано от няколко локални конфликта между населението и съответните патриаршески митрополити, между които особена острота имали конфликтите във Враца и Скопие. Поставен обаче в края на 30-те години на ХIХ в. в Търновска епархия, църковният въпрос се превърнал в общонационален въпрос, в разрешаването на който взели участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество.

Църковно-народната борба протекла на няколко етапа и представлява всенародно движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и изгонване на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. (А омразни владици били: Хрисант Пловдивски; Неофит Византинос (Търновски); Йеремия Самоковски; Дели Матей Самоковски; Вениамин Преславски; Дионисий Доростолски; Мелетий Полянински (Кукушки); Мелетий Охридски; Кирил Одрински, Дели Панарет Търновски и др.) По своята същност църковно-народната борба била обществено-политическо движение за признаване на българската нация и представлява мирен етап в националната ни революция.

Още през есента на 1844 г. в турската столица започва дружбата между двама духовници, които застават начело на църковната борба. Това са архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели и йеромонах Иларион Стоянов Еленчанин (бъдещият Макариополски епископ). От името на българския народ те представят пред Високата порта следните искания: 1) Българите да имат архиереи от своята народност и те да се избират от епархиите; 2) Да откриват свои народни училища; 3) Да са свободни да печатат книгите и вестниците си на роден език; 4) Да имат своя църква в Цариград; 5) В българските градове да се създадат съдилища от българи и мюсюлмани, за да се защищават срещу гръцките интриги; 6) Да се състави една българска делегация от членове на духовенството или от граждани-миряни, които да изложат всички народни нужди пред Портата.

След Кримската война (1853-1856) е издаден султански реформен акт, наречен Хатихумаюн, с който били дадени правдини на всички народности в Османската империя. Въз основа на него в Цариград бил свикан разширен църковно-народен събор, който заседавал от октомври 1858 г. до 16 февруари 1860 г. На този събор участвали и четирима българи миряни (Илия Петров от Видин, д-р Стоян Чомаков от Пловдив, Петко Р. Славейков от София и хаджи Николи х. Минчоглу от Търново), които поставили съвсем скромни искания – за българските епархии да се ръкополагат българи митрополити. Това не било взето под внимание, а и огромният патриаршески дълг от 7 милиона гроша бил разхвърлен на цялото християнско население. Българите останали недоволни от това незачитане на правата им и решили да пристъпят към радикални действия. Понеже по това време нямало единно и достатъчно българско висше духовенство (архиереи), освен епископ Иларион Макариополски, който бил предстоятел на българската Дървена църква в Цариград, идеите, организацията и провеждането на мероприятията паднали на плещите на миряните – в случая на младите цариградски българи (занаятчии, служители в търговски кантори и интелигенти). Именно те се събрали в понеделник, 28 март 1860 г., в Метоха при църквата и изготвили протест до Високата порта, който бил дълъг 9 1/2 аршина (т. е. 6,50 м) и подписан и подпечатан с 5233 подписа и печата. Връчването на този протест на Великия везир Мехмед Ружди паша станало още същия ден от двама първомайстори – Никола Евт. Сапунов и Манол Иванов. На събранието в Метоха избрали и комисия от шест лица, която да държи връзка с Портата и да следи отговора по протеста. На 1 април 1860 г., Разпети петък, членовете на въпросната комисия (Никола Евт. Сапунов, Манол Иванов, Стоян Джейков, Иван Бозвелиев, Стайко Димов и Драган Чавдаров) поканили първомайсторите на всички еснафи и някои от първенците на българската колония и направили заседание в Метоха. Тогава решили да действат вечерта на следващия ден, а именно на църковната служба на празника Възкресение Христово или Великден. Замисълът бил точно на Възкресение, за да възкресят потъпката ни църковна иерархия. Нещата са били подготвени и изпипани до най-дребните подробности, защото цялата акция преминала гладко, без никакви сътресения и усложнения. Понеже знаели твърдостта и принципността на епископ Иларион Макариополски, младите цариградски еснафи се подготвили и за евентуални насилствени действия. Късно вечерта в събота на 2 април 1860 г. българската Дървена църквица била препълнена от богомолци, повечето от които били млади хора, разделени на “отделения” и “сичките се с бастуни дебели”. Службата водел лично епископ Иларион в съслужение с храмовите свещеници поп Тодор Тошков (от Видин) и иеромонах Иларион Факиркин (от Казанлък). Между дяконите бил и дякон Дионисий Илиев (шурей на Никола Сапунов). Сред църковните певци се откроявал учителят при българското цариградско училище Иван Найденов (казанлъчанин). При това архиерейско празнично служение, преди четенето на Апостола било изпято “Елици во Христа крестите ся….” След това дяконът подал първите думи на многолетствието “Святейшему Кирилу…..”, но бил спрян от множеството в храма и тогава изпели многолетствие (подготвено предварително) за турския султан Абдул Меджид.  Литургията продължила по установения ред и след освещаването на даровете, трябвало да се възгласи от самия служещ епископ името на Цариградския патриарх Кирил VII, но множеството в храма силно викало “Долу, долу гръцкият патрик” и вдигало бастуните във въздуха. Тогава изплашеният и възбуден епископ Иларион Макариополски споменал “Помени Господи всякое епископство православних”. По този начин той изтъкнал, че служи като архиепископ, който не зависи от друга църковна власт и по този начин било официално обявено скъсването с Цариградската гръцка патриаршия. След това  дяконите и свещениците изпели: “Помени Господи священоначалника нашей Илариона”. След свършването на празничната литургия, певците изпели специална песен, съчинена за възхвала и чест на султана: “Весели се наш народ, Бога прославяй и за мирний наш живот, Царя благодаряй”.

На самия 3 април – Великден, когато било Второ Възкресение, на църковната служба се чете Евангелието на различни езици. Този път народът се възпротивил и въпреки увещанията от страна на Тодор Бурмов, не разрешил то да се чете по гръцки. Когато в обширния църковен двор епископ Иларион Макариополски раздавал на богомолците червени яйца (които били 5800), на балкона на близкия Метох 32 ученици под диригентството на учителя Ив. Найденов пеели песента за възхвала на султана. След това в Метоха българските първенци и първомайстори написали един махзар (изложение), дълъг 11 аршина (т. е. 7,50 м), в който дали обяснение какво и защо са го направили. Документът бил подписан от над хиляда души и подпечатан с печатите на 33 български еснафа. Връчен бил на Високата порта още същият ден от Христо Тъпчилещов и хаджи Николи Минчоглу. Турските министри приели махзара с усмихнати лица, без да укоряват българските представители за случилото се. По този начин турското правителство негласно подкрепило българите в борбата им срещу Патриаршията, но както е известно тази подкрепа получила юридическа санкция едва десет години по-късно.

Научавайки за Великденската акция, лукавото гръцко духовенство пуснало в ход клеветите. От страна на Патриаршията бил подаден такрир (рапорт), в който се казвало, че името на патриарха било заместено не с това на султана, а на руския цар, и “че от българското училище учениците отишли на руския дворец (т. е. посолството) и пеели песен многолетна на руския император”. Цариградските българи направили ново подробно изложение до Високата порта за хода на Великденската акция, което било връчено на 6 април 1860 г. на Великия везир и на двама други министри.

Епископ Иларион Макариополски бил викан на Патриаршията, където му искали обяснения за случилото през Великденската нощ. След като дълго го съветвали, го изпратили да оправи нещата.. Той наредил на поп Тодор Тошков да служи на Светли петък, 8 април, като този път спомене името на патриарха, но службата да започне много рано, т. е. да няма в църквата богомолци. Послушният свещеник изпълнил владиковата заръка, заради което ял голям бой от разгневения народ, а епископ Иларион се бил укрил в дома на някой негов духовен събрат (гръцки архиерей). След това цариградските българи имали сериозен разговор с владиката си, който бил поставен между чука и наковалнята. След като се престрашил и взел страната на народа, поискал документ, че това не е негово своеволие, а желание народно. За тази цел му направили специално пълномощно писмо, с дата 21 април 1860 г., в което се посочвало, че българите вече не признават върховенството на “гръцкото високо духовенство”, а за свой духовен водач определяли Иларион Макариополски, който нямало да се отрече “от това християнско дело; а ний за Ваше спокойствие и за безопастността Ви, на всяка случка се обещаваме да отговаряме за Вас”.

Снабден с този документ (новооткрит) на 24 април, неделя, 1860 г. епископ Иларион служил в българската църква  без да вземе нужното разрешение от патриарха и без да плати определената такса от 10 гроша.

Към самотния български архиерей се присъедил и бившия Велешки митрополит Авксентий (българин от Самоков), който бил в Цариград и желаел да заеме Самоковската митрополитска катедра; по-късно се присъедил и Пловдивския митрополит Паисий (албанец, който останал верен на делото до смъртта си през февруари 1872 г.); малко като авантюрист се присъединил и Софийския гръцки митрополит Гедеон, който бил изпратен на заточение от Патриаршията.

В интерес на историческата правда трябва да посоча, че Великденската акция, т. е. отхвърлянето на църковната зависимост от Патриаршията, била изпреварена от напористите самоковци. Те изгонили омразния си владика Дели (луд) Матей, не приели неговия викарен епископ българина Паисий и още в средата на март 1860 г. забранили на градските свещеници в Самоков да споменават гръцкия патриарх, а да заменят името му с това на съгражданина им митрополит Авксентий Велешки. А след самата Великденска акция в Цариград зависимостта на Цариградската патриаршия била отхвърлена от много градове и села. В хронологична последователност това били градовете София, Свищов, Габрово, Дупница, Шумен, Стара Загора, Хасково, Ямбол, Елена (то е от 30 юли 1860 г.), Трявна, Дряново, Чирпан и т. н. още десетки селища. Това красноречиво говори, че Великденската акция била кулминационна точка, апогей в църковно-народната борба и вече връщане назад нямало.

На 8 юли 1860 г. в Цариград било проведено общонародно събрание, на което била избрана временна комисия за ръководство на църковно-народното дело. В нея влизали митрополит Авксентий Велешки, епископ Иларион Макариополски, Христо Тъпчилещов, хаджи Николи Минчоглу и Димитър Ив. Гешов.

След 10 години по повод на издаването на фермана (27 февруари 1870 г.), епископ Иларион Макариополски държал реч на 1 март 1870 г. в българската Дървена църква. Между другото той споменал, че  “… третий април бе славен и знаменит ден, в който въпросът се роди и народното желание за народна йерархия изрази. Днес, първи март 1870 г., е още по-славен и по-знаменит, защото се изпълни народното желание. Тогава бе рождението на въпроса, днес е изпълнението на въпроса. Тогава бе едно просто желание за въпроса, днес въпроса се облича с царски закон. Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото, който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний, чада, сеехме на 1860 година на 3 април, жънем плода сега на първи март 1870 година.”

Доскоро нашите политици и държавници вдигаха толкова много шум с този Български Великден, но не знам кой и защо постави наименованието на това чисто църковно събитие на някаква национална акция (и то двойна) за искане на финансови помощи от богати българи, живеещи в чужбина. Да бяха го нарекли “Ктитори за национално свестяване” или “Дарители за българска наука и култура”. А в самата си същност един съвременен Български Великден действително ни е необходим. Но този път няма да се делим от никого, този път трябва да обединим разединената ни Българска православна църква, която вегитира под символичното управлението на Синодалните старци, които в комбина с други си пълнят гушите с църковни средства и имоти. На практика се разбра, че сама нашата Църква не ще може да превъзмогне някои пречки и сама да се обедини. Трябва да ѝ се помогне и то от най-високо място. С народни акции, както през 1860 г. няма да стане. Трябва правителството да се намеси с твърда ръка, а има правно основание за това, защото в нашата Източноправославна църква действа принципът на “цезаропапизма” (т. е. държавния глава е над църковния). Нека премиер и президент проведат една нова Великденска акция в истинския смисъл на думата и ще се радват на заслужена слава, и имената им ще бъдат записани със златни букви в църковните анали.

________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

Изображения: авторът Христо Темелски и книгата „Българският Великден или страстите български“ от Тончо Жечев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1aC 

(По случай 170 години от рождението му)**

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Животът, делото и безсмъртният подвиг на Апостола на свободата са обект на проучвания повече от 125 години. Въпреки стотиците публикации, въпросът с неговото замонашване все още остава недостатъчно изяснен[1]. Това се дължи най-вече и на обстоятелството, че самите изследователи или са го подценявали, или просто са го  подминавали, или са го разглеждали мимоходом. А това е акт от твърде особена важност, защото в онази епоха религиозността на българина е била сериозен критерий за неговото съществувание и национално самоопределение. Подигравки и подценяване на вярата не са били допускани, а ако все пак имало такива, то те били осъждани от обществото по особено жесток и драстичен начин.

Известно е, че Васил Иванов Кунчев произлизал от два известни карловски рода – Кунчевия (по баща) и Караивановия (по майка)[2]. От четиримата братя на майка му, за нас интерес представлява Христо Василев Караиванов – известен  под духовното си име Василий[3]. Този вуйчо на бъдещия Апостол играл важна роля в неговото физическо и духовно съзряване, бил негов „духовен старец”, възпитавайки го в православно-християнски дух и подготвяйки го за свой църковен приемник.

Както е известно Васил бил роден в Карлово на 6 юли 1837 г. Според изявление на майка му, той бил кръстен на духовното име на вуйчо си Василий[4]. Тръгнал на училище осемгодишен, през есента на 1845 г.[5] В спомените си Евдокия Караиванова казва. „Много време Василчо не можеше да се нарадва, че вече е ученик, че има нови дрехи. Често ми споделяше щастието си от тези дни”[6]. Но това щастие било краткотрайно. Баща му се разорил, боледувал, ослепял и бил на предсмъртен одър. Средствата не достигали и Васил бил принуден през последните две години от ученичеството си да ходи в свободното си време да учи занаят при хаджи Стоян Грамът – кафтанджийство[7]. А след завършване на училищния курс вече ходел целодневно при майстора си[8]. През това време починал баща му (1851 г.), а майка му мечтаела да види сина си образован и просветен, а не неграмотен като нея. Затова през 1852 г. тя го завела при брат си йеромонах хаджи Василий, който бил изпратен от Хилендарския манастир за таксидиот и изповедник в Карлово и околията. Със сълзи на очи тя му предала 15-годишният си син, като условието между тях било: „младият Васил да служи и помага на вуйчо си, а последният се задължава да го изучи в училище”[9].

Намеренията на вуйчото са били да има постоянен и евтин слуга, който след време постепенно да поеме неговото послушание, т. е. да го замести в таксидиотството. Или казано по-просто от този момент Васил Кунчев започвал едно дълго и тежко послушничество, подготвяйки се за бъдещ духовник. По това време бъдещите кандидати за монашеско звание постъпвали в манастир и там изпълнявали послушничеството. Обикновено тяхната възраст била 16-18 години[10] и срокът на послушничеството бил най-малко три години. За духовен възпитател им бил определян възрастен благочестив монах, при когото послушникът живеел и изучавал чинно манастирския ред и църковните правила. След като даден послушник покажел необходимата зрялост и подготовка, неговият духовен старец докладвал на игумена или манастирския събор, че неговия ученик е готов за монашески подвиг.

Случаят с послушничеството на Васил Кунчев е по-специален. Той не постъпил в манастир, където послушниците живеят и се възпитат в една строго специфична среда, далеч от роднини и светски съблазни, спазвайки строга дисциплина и денонощно изучавайки църковните правила и манастирския ред, без минута лично време и пр. Може да се каже, че послушничеството на юношата Васил било доста по-леко и свободно, в градска среда (в Карлово и Ст. Загора), с постоянни контакти с близки и приятели, с много свободно лично време и др. Негов духовен старец бил самият му вуйчо, кръвен роднина, брат на майка му. Двамата, „старец” и послушник (т. е. вуйчо и племенник) живеели заедно в Светогорския метох, намиращ се в двора на карловския храм „Св. Богородица”. Те се прехранвали сами, като ролята на постоянен слуга изпълнявал младия Васил. Той трябвало да готви и чисти, да поддържа цялото домакинство, да се грижи и за вуйчовия си кон и пр. Освен това х. Василий периодично обикалял Карловския край в ролята си на таксидиот и изповедник като племенникът му го придружавал и съответно прислугвал[11]. Друго задължение на вуйчото било поне два-три пъти годишно на големи празници да води поклонници в Хилендарския манастир на Св. Гора. Липсват всякакви данни дали понякога е вземал със себе си и своя племенник, или го е оставял да се грижи за метоха – по вероятно е второто.

Придобивките за Васил Кунчев от това многолетно негово послушничество (цели 6 години) били твърде малобройни. Вуйчо му го хранел, купувал му дрехи и обуща и се грижел за неговото възпитание и съответно ограничено обучение. Докато пребивавали в Карлово, Васил Кунчев ходел на частни уроци по църковнo пеене при Райно Попович. За това спомени са оставили братовчед му Васил Караиванов и дъщерята на Попович Елисавета. Първият съобщава следното: „Послушникът Васил Иванов Кунчев е взимал частни уроци по черковно пеене от даскал Райно Попович, които уроци е заплащал вуйчо му хаджи Василий”[12]. А Елисавета Попович съобщава: „Дякон Игнатий имаше хубав глас, школуван от баща ми, който го занимавал по черковно пеене, още преди да бъде покалугерен”[13]. Самият хаджи Василий пък обучавал племенника си в църковния ред, вероятно го е карал да чете богослужебни книги и да свиква с реда на службите и пр.

През 1855 г. управата на Хилендарския манастир преместила йеромонах хаджи Василий на служба като таксидиот и изповедник в Стара Загора. С него тръгнал и послушникът му Васил. Двамата се настанили в метоха при църквата „Св. Димитър”. С цел да продължи образованието си Васил Кунчев започнал да посещава тамошното добре уреденото трикласно училище. С особена ревност той изучавал христоматия, битоописание, катехизис, черковна история, черковнославянски език, псалтика, всеобща история, землеописание[14]. Според съвременници „бъдещият Левски е посещавал редовно училищните занятия и е бил обичан другар на съучениците си… А когато запеели двамата (с вуйчо си) херувикото в неделен ден, богомолците в черквата оставали прехласнати на местата си”[15].

Когато Васил Кунчев завършил втори клас на трикласното училище, учителят по псалтика Атанас Иванов разкрил едногодишен курс за бъдещи свещеници. По настояване на вуйчото племенникът започнал да посещава този курс. Изглежда от времето прекарано в Ст. Загора (1855 – 1858) произхождат записките на бъдещия монах по ”Въведение на обличителното богословие” – най-ранният негов ръкопис, направен по руска църковна литература[16]. Този ръкопис свидетелства за интереса на Васил Кунчев към проблемите на основната богословска дисциплина – догматиката – и по-специално към отстояването на православното догматическо учение в сравнение с това на инославните изповедания[17].

За пребиваването на вуйчото и племенника в Ст. Загора интересни спомени ни е оставил поп Минчо Кънчев, който по това време е бил съученик с Васил Кунчев. „В него време беше с нас заедно и Васил Гинин (т. е. Кунчев), който много пакости правеше: кой да хвърли камък в турски двор – Васил Гинин; кой да се сбий с турчетата и гони еврейчетата из улиците – В. Гинин. Кога се надскачвахме, само той и Васил Тошев ме надскачаха. Вуйчо му хаджи Василий какъв добър духовник беше! Понякогаж дохождаше с мене в село (Арабаджиево, Старозагорско) и по пътя – беля. Веднъж беше добил едни турчета, да го бяха удирили, обесен беше. Умът ни беше и на двамата, кажи, еднакъв, а и за това се много обичахме и слушахме с него. Вуйчо му много пъти ни съветуваше, но ний малко слушахме умните му духовни съвети”[18]. Същият поп Минчо Кънчев пък разказал на Ст. Заимов следния спомен. Един летен ден Васил и няколко негови другари отивали да берат череши и се натъкнали на двама турци, които се опитвали да изнасилят майка и дъщеря. Другите ученици се страхували да се намесят и тръгнали обратно към града, а Васил грабнал кобилицата, с която жените носели кошниците си, и заудрял с нея турците, докато те избягали. После придружил жените до домовете им[19].

Позволих си да приведа в цялост тези спомени, защото те разкриват интересни страни от характера на бъдещия духовник. В интерес на истината тук за пръв път са казани много добри думи за вуйчото хаджи Василий. А Васил Кунчев вече ни е разкрит като немирник и пакостник, буен по природа, търсещ справедливост и възмездие. Не трябва да забравяме обаче, че той бил вече 20-годишен младеж, на всичко отгоре послушник – готвещ се за духовен подвиг. По негово време това е било доста зряла възраст. Известно е, че още 14-годишен Бачо Киро Петров станал даскал в с. Коевци, а той бил само две години по-голям от Васил Кунчев[20]. А П. Р. Славейков, който бил десет години по-голям от бъдещия духовник, започнал учителската си кариера на 16 години[21]. Подобен е случаят и със севлиевския просветител и книжовник поп Пенчо Димов (1794-1835), който на 18 години бил ръкоположен за свещеник, което означава, че вече бил женен[22].Обобщавайки 6-годишното послушничество на Васил Кунчев, намирам го за напълно загубено време за него, след като знаем понататъшния му съзнателен революционен път.

През лятото на 1858 г. йеромонах хаджи Василий, отново по нареждане на Хилендарската управа, се завърнал с послушника си в Карлово и заживяли отново в метоха[23]. Тук те се запознали с един нов и амбициозен духовник, който бил таксидиот и изповедник на Рилския манастир. Това бил йеромонах Кирил (1825-1895) и за неговото пристигане в Карлово подробни сведения ни е оставил друг бележит духовник и просветител, йеродякон Игнатий Рилски. „Като пристигнал в Карлово в 1858 г. игумен[24] Кирил заварил там духовника от Хилендарския манастир хаджи Василий и при него неговия сестреник Василчо Лъвски, който ходил в Карловското училище да се учи. Тия двама проповедници-апостоли, като работници на едно дело, скоро се сдружили и сприятелили, и Василчо толкова скоро обикнал игумена Кирил, щото и сърцето си нему откривал. В честите си виждания о. Кирил съглеждал буйното сърце на Василчо, затова и често пъти водил с него разговори за юначеството на старите българи срещу Византия, и тия новите, които Рилския манастир държал по балканите. Много пъти се случвало, че о. Кирил е бивал примирителът между вуйката и племеника[25], тъй като първия имал раздразнителен характер, а пък последния буен и се заканваше зелени чалми да сече”[26].

Тогава на дневен ред бил поставен въпросът за бъдещето на Васил Кунчев – разискван между майката Гина, вуйчото хаджи Василий и самия многострадал послушник. Най-енергична в спора била майката, защото виждала как брат й използва всячески вече порасналия ѝ син. Атакуван и от роднини хаджи Василий бил принуден да лавира. За това спомен ни е оставил въпросният йеромонах Кирил, който както видяхме бързо спечелил доверието на бъдещия Апостол. „Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери, та на стари години или в случай на смърт да има свой човек, който да го замести. Братът (хаджи Василий) и сестрата (Гина) се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се разделя на две враждуващи партии по въпроса за покалугеряването или запопването на Василя. Кунчевци, начело с Гина, искаха Васил поп да бъде, а Караивановци, начело с хаджи Василя – Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василя, намесих се в роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Караивановци се събраха на роднински съвет в Светогорския метох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василя. За да се тури капак на спора, аз повиках „послушника” Васил и го накарах сам той да реши повдигнатият спор между майка му и вуйка му. Васил каза: „Ще се покалугеря, ако уйка ми ме проводи на учение в Русия и то още тая година”. Хаджи Васил обеща на сестреника си пред целия роднински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъствуващи. Гина се примири.”[27]

Този роднински съвет се е състоял на 23 ноември 1858 г., а актът на монашеския постриг станал на следващия ден. Изглежда вуйчото е бързал, за да нямат време нито Васил, нито майка му да размислят върху неговото решение. За да приеме монашество даденото лице трябвало да стане брат на някой манастир, обикновено там където е изкарал послушанието си. В нашия случай Васил Кунчев, както вече споменах, карал свободно послушание, без да се обвързва с даден манастир. Да ходи с вуйчо си, който бил хилендарски монах, да се замонаши чак там на Света гора, било доста трудно и почти неизпълнимо. Затова бил избран най-близкия мъжки манастир, а именно Сопотския „Възнесение Господне“ (или „Св. Спас“). Той се намира на около 2 км североизточно от Сопот, закътан в пазвите на величествения Балкан. Най-близките роднини пристигнали в манастира още привечер на 23 ноември. Вечерта вуйчото поискал да изпуши едно наргиле и Васил Кунчев отишъл да го почисти и зареди с тютюн. Помагал му братовчед му В. Караиванов, който го запитал, няма ли да му е мил светския живот, след като се покалугери. На това бъдещият монах отговорил: „Няма какво да се прави – защото, който е хранен с калугерски хляб, непрокопсва”[28]. Това показва, че Васил отдавна се бил примирил със съдбата си и пристъпил в манастирския храм по принуждение, вследствие на безнадежното си положение – материално и морално. Решението за замонашването му било не негово лично решение, а по скоро семейно-роднински пазарлък с привкус на бъдещи облаги.

„На другия ден (т. е. на 24 ноември 1858 г.) – продължава разказа си йеромонах Кирил Рилски – всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия, и няколко от карловските първенци, отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обряда на (замонашването). Аз бях приемния отец на „посвещаването му в служение на монашеството“. Тоя ден бе тържествен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. От Васил Иванов той стана дякон[29] Игнатий. Дякон Игнатий, моят духовен син, доколкото помня, бе тих, мирен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив. Нямаше нито един косъм на лицето, когато го задяконихме[30]„.[31]

Обстоятелството, че Васил Кунчев при замонашването си не е имал ни брада, ни косми по лицето (един вид бил кьосе) кара някои изследователи да смятат, че той е бил много млад, някъде дванадесетгодишен, или роден през 1846 г.[32] Това твърдение е абсурдно и Православната църква никога не би допуснала такава грешка или изключение на каноните – т. е. да замонаши 12-годишно момче. Дори според монашеския устав на св. Василий Велики най-ниската възраст за встъпване в монашество по изключение можела да бъде 16-17 години, но принципът е бил лицето да е пълнолетно[33].

Спомени за замонашването на Васил Кунчев е оставил и братовчед му В. Караиванов. „По въпроса за дякон Игнатия, той са е задячил[34] в Сопотския манастир „Св. Спас” през 1858 лето, 7 декември[35]. В църквата, когато го въведоха, за да го покалугерят, Васил и вуйчо му архимандрит[36]х. Василий бяха покрити с една черна, доста широка мантия през главите. И като дойдоха до сред църквата от царските врата на олтаря излезе дядо Кирил (калугер от Рилския манастир в Карлово) и дойде при тях и почна церемонията за калугерованието. Присъствуващите при извършването на обряда казваха, че дядо Кирил бил станал кръстник. След постригването и като се свърши обрядът, тогава по обичая го изправиха пред иконите докато се даде отпуск на църквата..”[37].

Според църковните правила и обичаи на лицето приемащо монашество „прието е да се дава име, което да наченава със същата буква, с каквато е начевало името му, дадено при кръщението“[38]. Както се вижда в този случай това не било спазено. Съществуват и други обичаи, според които встъпващият в монашество приемал името на своя духовен старец. Такъв на Васил Кунчев е бил вуйчо му йеромонах хаджи Василий, но и този обичай не бил спазен. Има доста примери, когато при монашески постриг даденото лице приема името на духовника, който извършва обреда. Но и тук Васил не приел името на своя приемник йеромонах Кирил Рилски. Макар и твърде рядко, ако замонашването става на голям църковен празник, лицето взима името на светеца, чиято памет се чества тогава. Но както знаем тогава е било 24 ноември, празникът на великомъченица Екатерина и не вървяло монах да приеме име на жена мъченица.

Така случаят с монашеското име на Васил Кунчев – Игнатий става заплетен и неразрешим. В огромната по обем литература за Васил Левски този въпрос не е изяснен, въпреки че има някои статии и изследвания точно за монашеския и дяконския период от живота му[39]. Единствен Иван Унджиев през 1947 г. в обемния си биографичен труд за Левски мимоходом споменава, че „за да зарадва вуйчо си, за свое монашеско име той избира името на вуйчовия си духовен кръстник“[40]. За съжаление големият биограф на Апостола на свободата не посочва откъде черпи тази информация и тя не се повтаря в другите му изследвания. Освен това, въпросното сведение е доста съмнително, защото твърде малко се знае за живота и дейността на вуйчото хаджи Василий – оттам и за неговия духовен кръстник[41].

Навярно повлиян от това сведение на Ив. Унджиев по погрешен път е тръгнал и краеведът Петър Матеев Берлиев от Сопот. В едно телевизионно предаване той заяви, че родът на йеромонах хаджи Василий е от с. Войнягово. Тогава там бил духовник (навярно ефимерий в селската църква) един йеромонах от Сопотския мъжки манастир. Неговото име било Игнатий и именно той станал духовен старец и наставник на Христо Караиванов, който след това приел монашество под името Василий[42]. Това е просто абсурдно и невъзможно след като знаем, че Христо Караиванов приема монашество в Хилендарския манастир и цял живот служи на този манастир като негов таксидиот в Карловско, Старозагорско и пак Карловско. През 1874 г. той бил ограбен и зверски убит в с. Синджирлий (дн. с. Веригово, квартал на град Хисаря)[43].

Вече споменах, че след тригодишен престой в Ст. Загора, където учил две години в класното училище и една година свещенически курс, Васил Кунчев се завърнал в Карлово и приел монашески постриг под името Игнатий. Именно пребиваването му в Ст. Загора ме кара да мисля, че там той се запознал с житието на новия преподобномъченик Игнатий Старозагорски[44] и навярно приел неговото име.

Кой е този преподобномъченик? Светското му име е Иван Георгиев и е тясно преплетено с това на вуйчо му Иван Калпакчи. И двамата са родени в Ст. Загора, където вуйчото станал майстор-калпакчия. Неизвестно кога захвърлил инструментите и станал разбойник. Заради пари убил близо стотина души – според собствената му изповед преди замонашването му. Стигнало се до там, че Иван Калпакчи заедно с другари-разбойници посегнал и на светите места. Има достоверно сведение, че през 1778 г. бил в една дружина на разбойници-арнаути, които ограбили и опожарили Рилския манастир[45].

След тази разбойническа акция, гледайки димящите руини на този голям и славен български манастир, в сърцето на вече 50-годишния старозагорец нещо трепнало и съвестта му заговорила. И в една тъмна нощ разбойникът потропал плахо на манастирската порта. Той се изповядал на игумена йеромонах Герасим[46] и го помолил да остане послушник. Това станало някъде между 1778-1784 г.

Разкаялият се разбойник донесъл много ограбени пари. За да изкупи греховете си, той щедро давал средства за възобновяването и украсяването на манастира. В своето „Описание“ на Рилския манастир йеромонах Неофит Рилски е отделил цели три страници за щедрата ктиторска дейност на старозагореца[47]. След 1784 г. Иван Калпакчи приел монашество под името Игнатий. Ходил на поклонение в Йерусалим и станал хаджия. Към 1795 г. обновил из основи почти рухналата църквица „Евангелист Лука“ и жилищните сгради в постницата „Св. Лука“, които отстоят на около 3 км източно над манастира[48]. При него дошъл да живее и племенникът му Иван, син на сестра му Мария.

Иван Георгиев бил роден в Ст. Загора около 1793 г. – бил връстник на йеромонах Неофит Рилски. По-късно родителите му – Георги и Мария се преселили в Пловдив. Там малкият Иван бил подлъган от някакви турци да приеме исляма и склонил, като за целта го обрязали. Но последвали драматични събития, които стреснали заблуденото момче. Заради някакво неподчинение баща му бил зверски убит от турците, а майка му и двете му сестри насила ги потурчили. Това станало около 1804 г. и Иван избягал при вуйчо си в Рилския манастир[49].

В постницата „Св. Лука“ той живял шест години и усърдно учел четмо и писмо. Негов другар бил послушникът Неофит Рилски – по-късно виден възрожденски деец и духовник. В светата обител Иван разбрал и осъзнал какъв грях е сторил и решил да го изкупи с кръвта си.

През 1810 г. напуснал Рилския манастир и се отправил за Света гора. Преминал през няколко манастира, докато най-сетне отседнал в скита „Св. Иоан Предтеча“ на Иверския манастир. Тук имало духовно издигнати старци-възпитатели, които чрез специален постнически режим подготвяли бъдещите мъченици за смъртта[50]. При тях Иван живял близо четири години и се замонашил с вуйчовото си име Игнатий. Главният старец, който го подготвил за подвига бил схимонах Никифор, а негови помощници били монасите Акакий и Григорий. Режимът под който се намирал младия монах бил суров и изтощителен: по 30 грама хляб и чаша вода на ден, по 4000 поклона до земята и много повече поясни такива на ден, непрестанни молитви и пеене на псалми и др.

На 29 септември 1814 г. старецът Григорий завел Игнатий в Цариград. Там го облякъл в турски дрехи и го изпратил в едно върховно съдилище, където младежът смело поругал исляма, демонстративно захвърлил чалмата и ярко защитил православието. Заради този му смел и открит протест бил подложен на различни мъчения. След това бил осъден на смърт и на 8 октомври 1814 г. в 12 часа по обед го обесили[51]. На третия ден монах Григорий купил трупа от палачите за „много пари” и го пренесъл в Света гора. Няколко години по-късно Цариградската патриаршия канонизирала тримата нови светци – Евтимий, Игнатий и Онуфрий. Били им написани жития и служби и в дните на тяхната мъченическа смърт започнали тържествено да ги празнуват.

Рилските монаси като научили за подвига на своя бивш послушник, наредили да бъде изписан неговия лик в притвора на параклиса „Св. Архангел“. През 1845 г. Игнатий Старозагорски бил изобразен с великосхимнически дрехи и надпис: „Св. преподобномученик Игнатий от Ески Захра“[52]. Наскоро след смъртта на племенника, загинал трагично и вуйчото хаджи Игнатий. Той бил удушен в килията си от някакъв разбойник, който не намерил никакви пари, понеже всичко било изразходвано за възобновяването на Рилската обител. Така загинали вуйчо и племенник, разбойник и светец…[53]

Изглежда Васил Кунчев е бил дълбоко впечатлен от съдбата на тези старозагорци и най-вече на племенника, и затова решил да приеме тяхното име Игнатий. По този начин той пренебрегнал някои монашески правила, не уважил нито вуйчо си хаджи Василий, нито мнимият негов духовен старец Игнатий, нито йеромонах Кирил Рилски, който извършил неговия постриг и му дал духовното име.

Замонашването на Васил Кунчев предизвикало различни реакции. Дъщерята на Райно Попович пише следното: „Баща ми скоро открил, че ученикът по черковно пение на име Васил, обречен от рано на духовен сан, е годен за всичко друго, само не за Божи служител. (Подчертано от мен – Х. Т.) „Намерили кого да покалугерят!” – казвал той често. Думите на баща ми се оправдаха: дякон Игнатий, вдъхновен от провидението, съблече расото, престана да служи Богу, за да се предаде всецяло в служба на Родината си, да страда и загине за нея”[54]. Не трябва да се забравят и думите на самия Васил, често повтаряни пред вуйчо му: „Не притежавам аз всичките качества да стана калугер!”[55]

След съдбовният ден 24 ноември 1858 г. монах Игнатий се прибрал с вуйчо си в метоха в Карлово. За съжаление не последвала някаква сериозна промяна в живота на младия монах, а продължило обичайното сиво ежедневие. Едва през следващата 1859 г., но неизвестно точно кога, в Карлово пристигнал Пловдивският гръцки митрополит Паисий (албанец по произход). Той служил в църквата „Св. Богородица”, като в края на службата извършил две ръкоположения – монах Игнатий бил ръкоположен в йеродяконски чин, а вуйчо му хаджи Василий бил удостоен с архимандритско достойнство. За това събитие свидетелстват йеромонах Кирил Рилски и братовчедът Васил Караиванов. Първият разказал на йеродякон Игнатий Рилец, че той присъствал на това ръкоположение, като първо изповядал младия монах. „Новий йеродякон Игнатий останал да служи в карловските църкви и да се учи в карловското училище”.[56] А В. Караиванов дословно пише: „През 1859 лето Пловдивският митрополит Паисия при обиколката си из епархията си доважда в Карлово и при службата си в църквата „Света Богородица” ръкоположи отче Игнатие за дякон Игнатие и х. Василий за архимандрит, и така оттогава дякон Игнати се обличаше със стихар и орар и служеше в църквата като дякон”.[57] А Ел. Попович, тогава ученичка в Карлово дава следното описание на младия дякон. „Тайствени бяха за мене … старият духовник х. Василий и племенникът му – младият дякон Игнатий. За жилището и живота на двамата отшелници представа нямах… Вратичката към метоха беше винаги затворена. Само привечер, когато черковното клепало биеше за вечерня, вратичката се отваряше. Ние, ученичките, … чакахме да видим как дякон Игнатий ще се появи на малкия комшулук. Със среден ръст, слаб, с дълго черно расо, дяконът беше внушителен. Той се спираше за малко пред нас, с една уловима усмивка, изглеждаше ни продължително със сините си загадъчни очи и отиваше в черква. Често пъти някои от нас тихичко последвахме дякона в храма, за да го чуем как той чете и пее”[58].

Обаче тази идилия не продължила дълго. Обещанието дадено от вуйчото за учение в Русия останало в забрава. Младият йеродякон ясно осъзнавал, че мечтата му за по-високо образование оставала неосъществена. “Хаджи Василий бил неук, прост и алчен. Постоянната му просия дотегнала на Василия. Скъперничеството го отвратило”.[59] Ето защо той решил да скъса и с духовния живот, и със слугуването на вуйчо си, за да посвети остатъка от живота си на поробеното си отечество. Споделил всичко това с духовния си кръстник йеромонах Кирил Рилски, който тихомълком го поощрил. Тогава бъдещият “Левски паднал на колене пред св. иконостас и о. Кирил го благословил, и той тръгнал на трудната и опасна работа. Като извадил конят на вуйка си из яхъра, Левский заминал…”.[60] Този прелом е станал през 1861 г., защото сам Васил Левски го потвърждава в едно свое писмо от по-късно време: “Аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 61-во [лето] да му служа до смърт, и да работя по народната воля”.[61]

И по ирония на съдбата йеродякон Игнатий (Васил Левски) завършва живота си на бесилката в името на свободата на своя поробен народ, тъй както преподобномъченик Игнатий Старозагорски увисна на бесилката в защита на християнската православна вяра. Единият става светец и паметта му се тачи от Църквата, а другият е национален герой и е на почит от Църква и народ.

Според гръцкия учен Константин Нихоритис „Хилендарският представител (тоест архимандрит хаджи Василий) и старозагорският новомъченик са възпламенили

Сърцето и духът на бъдещия герой

та да не намери покой,

а само да сънува свободата,

която ще дойде само с борбата.

Понеже поробителят друг език не разбирал,

само езикът на смелостта,

на мъченичеството и на борбата

ще известят на целия Балкан за свободата.

Първо с вътрешния мир и покой,

а после с външната свобода.

която не разрешава на турчина престой,

а само с непрестанната борба

Замина за бесилото нашият герой.

И двамата са увековечени

и техните имена са

на небесата извисени.

Преподобномъченик

Игнатий Старозагорски

и народномъченик дякон Игнатий

Васил Левски вечная памет.

(Константин Нихоритис)[62]

_____________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: г-н Хр. Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

** Уточнение: Статията не се отнася за тази година, а за 2007 година.

[1]. Още в края на 1998 г. публикувах статията „Защо Васил Левски при замонашването си приел името Игнатий”. – в. Литературен форум, бр. 37 от 24-30 декември 1998 г., с. 2. Изводите, които правя там се харесаха на гръцкия учен Константин Нихоритис, който ги възприе и отрази в специален раздел в доктората си. Вж. К. Нихоритис, Света гора – Атон и българското новомъченичество, С., 2001, с.83-85.

[2]. Вж. П. В. Караиванов, Васил Левски в спомени на Васил Караиванов, С., 1987, с. 14.

[3]. Пак там, с. 15.

[4]. Ст. Заимов, Васил Левски, Дяконът, С., 1895, с. 15.

[5]. Ив. Унджиев, Васил Левски. Биография. Второ стереотипно издание, С., 1993, с. 79.

[6]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 97.

[7]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 80.

[8]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 99.

[9]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 80.

[10]. Разбира се, че имало и отклонения. Някои послушници били още невръстни деца, оставяни в манастира от свои роднини, понеже родителите им били починали. Тяхното послушничество траело по-дълго, докато възмъжеят и станат поне към двадесетгодишни. Други пък постъпвали в манастира възрастни и след по-кратко послушничество приемали монашески постриг. Имало случаи когато в светата обител идвали и овдовяли старци, за да прекарат остатъка от живота си като монаси. Вж. подобни случаи у Хр. Темелски, Батошевски мъжки манастир „Успение Пресвятие Богородици”, С., 2006, с. 58-67, 102-109 и сл.

[11]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 80-81.

[12]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 100.

[13].Пак там.

[14]. Ст. Заимов, пос. съч., с. 17.

[15]. Д. Илков, Принос към историята на Стара Загора, Пловдив, 1908, с. 171.

[16]. Вж. пълният текст на записките у Васил Левски. Документално наследство. Юбилейно издание по случай 100 години от гибелта му, С. 1973, с. 43-54.

[17]. Иван Панчовски, Апостолът на свободата – дякон Васил Левски. – В: Априлското въстание и Българската православна църква, С., 1977, с. 78.

[18]. Поп Минчо Кънчев, Видрица. Спомени, записки, кореспонденция, С., 1983, с. 161.

[19]. Ст. Заимов, пос. съч., с. 19-20.

[20]. Вж. това у Хр. Темелски, Поздрав от Севлиево, С., 2006, с. 186.

[21]. Пак там, с. 151.

[22]. Пак там, с. 135-136.

[23]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 84.

[24]. След завръщането си от Карлово е бил игумен два пъти на Рилския манастир – от 1868 до 1871 г. и от 1881 до 1883 г. Вж. това у Й. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият манастир, С., 1917, с. 91.

[25].Погрешно напечатано „внукът”.

[26]. [Игнатий Рилски], Откъслек от историята на Рилския манастир. – сп. Български църковен преглед, кн. 8, 1895, с. 12.

[27].  Левски във времето. Документално-мемоарен и литературен сборник, посветен на 150-годишнината от рождението на Васил Левски, С., 1987, с. 231-232.

[28].  Д. Т. Страшимиров, Васил Левски – живот, дела, извори, т. І. Извори, С., 1929, с. 707.

[29]. По-точно монах, а за дякон бил ръкоположен следващата 1859 г.

[30]. Правилното е „замонашихме”.

[31]. Левски във времето…, с. 232.

[32]. Вж. това у Георги Туртуриков, Възкресението на Апостола 1846 – 1873 или кога всъщност е роден Васил Левски. Факти, критика, хипотези, С., 2006, с. 33.

[33]. Вж. това в Древни монашески устави, С., 2002, с. 326 и сл. Срв. Далматински епископ Никодим Милаш, Православно църковно право, С., 1904, с. 647.

[34]. Правилното „замонашил”.

[35]. Преизчислено по нов стил, но тогава (1858 г.) и сега празникът св. Екатерина се празнува на 24 ноември. Това е така, защото от 25 декември 1968 г. Българската православна църква премина към Новоюлианския календар и всички неподвижни църковни празници си остават на датата, когато са. Вж. това у Т. Събев, Църковно-календарният въпрос, С., 2000, с. 74-78.

[36]. Тогава бил още йеромонах.

[37]. Д. Т. Страшимиров, пос. съч., с. 704-705.

[38]. Вж. подробно това в Литургика или наука за богослужението на Православната църква. Съставил Епифаний Нестеровский; привел с някои съкращения и допълнил йеромонах Макарий, С., 1906, с. 320.

[39]. Ст. Станимиров, Васил Левски бил ли е дякон? – в. Развигор, бр. 105 от 17 февруари 1923 г.; Ив. Г. Клинчаров, Васил Левски – Дяконът. Живот и революционна дейност, С., 1924, с. 24-25.; Д. Кацев-Бурски, Дякон Игнатий. Васил Иванов Левски. Живот и дела, С., 1924, с. 12-13.; Т. Г. Влайков, Дяконството на Левски. – В: Възпоменателна книга Васил Левски 1837 – 1873 – 1937. Наредили Христо Борина и Вичо Иванов, Пловдив, 1937, с. 78-83.; Г. Клисаров, Към биографията на Васил Левски. Данни от книжовника Игнатий Рилски. – сп. Духовна култура, кн. 2, 1956, с. 30-32.; Ив. Петев, Религиозността на йеродякон Игнатий (Васил Левски). – В: Троянският манастир в национално-освободителното движение, С., 1992, с. 44-55.

[40]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 86.

[41]. Това навярно е бил някой монах от Хилендарския манастир в Св. Гора, където Христо Караиванов се е замонашил.

[42]. Предаването е „Вяра и общество” с Горан Благоев, излъчено в неделя на 19 февруари 2006 г. по БНТ. Понеже самото предаване не е на живо, а на запис, въпросният краевед Петър Берлиев фактически реплекира моето становище, което излагам понататък. По-късно аз се свързах с него и го помолих всичко това да го напише в една статия, която обещах веднага да му публикувам в сп. „Духовна култура”, на което съм редактор. За съжаление повече от половин година чакам въпросната статия.

[43]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 16.

[44]. Вж. житието му в Жития на българските светии, т. І, С., 1974, с. 171-177.

[45]. Вж. това у Й. Иванов, пос. съч., с. 55.

[46]. Бил игумен на два пъти. Първият път от 1772 до 1782 г. и втори път от 1786 г. до смъртта си на 16 май 1798 г. Вж. за него у Й. Иванов, Пос. съч., с. 90.

[47]. Йеромонах Неофит Рилец, Описание болгарскаго священнаго монастыря Рыльскаго, С., 1879, с. 84-86.

[48]. Вж. това у Р. Камбурова-Радкова, Рилският манастир през Възраждането, С., 1972, с. 41.

[49]. Йеромонах Неофит Рилец, пос. съч., с. 86.

[50]. В този скит били подготвени и загинали като мъченици св. Евтимий – загинал на 22 март 1814 г. и св. Онуфрий Габровски – на 4 януари 1818 г. Вж. К. Нихоритис, пос. съч., с. 70-90.

[51]. Вж. това у Д. Зографски, Света гора. Зограф в миналото и днес, С., 1943, с. 51.

[52]. Вж. А. Василиев, Български светци в изобразител ното изкуство, С., 1987, с. 199.

[53]. Хр. Христов (Темелски), Разбойникът и светеца (Йоан Калпакчи – х. Игнатий и мъченик Игнатий Старозагорски). – в. Септември (Ст. Загора), бр. 36 от 26 март 1983 г., с. 5.

[54]. Левски във времето…,  с. 366.

[55]. Ст. Заимов, пос. съч., с. 15.

[56]. [Игнатий Рилски], Откъслек от историята…., с. 12.

[57]. Д. Т. Страшимиров, пос. съч., с. 705.

[58]. Левски във времето…,  с. 366.

[59]. Васил Левски (Живот и дейност). – В: Сборник Левски. Под редакцията на Христо Бенков и М. Мирски, С., 1941, с. 73.

[60]. [Игнатий Рилски], Откъслек от историята…., с. 14.

[61]. Писмото е от 25 август 1872 г. до Атанас Попхинов в Плевен. – Вж. Левски във времето…,  с. 72.

[62]. К. Нихоритис, пос. съч., с. 188-189.

Изображения: авторът Христо Темелски и иеродякон Игнатий-Васил Левски – на най-горния ред, вторият отляво надясно.

Виж повече подробности в http://strannopriemnicata.wordpress.com/2008/04/27/vasil-levski-6/

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-17H

(Според неговият Требник)

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Доскоро свещеник (или поп, както масово се нарича българския свещенослужител) Кръстю Тотев Никифоров ни беше познат като предателят на Апостола на свободата – Васил Левски. Благодарение на активната дейност на членовете на Културно общество “Поп Кръстю” предателството беше отхвърлено, научните проучвания също не го потвърдиха и в крайна сметка този скромен духовник и просветител започна постепенно да заема полагаемото му се място в пантеона на българските възрожденски дейци. Дори на ловешката църква “Св. Богородица” вече е поставена паметна плоча, на която е написано, че “В този храм служи ПОП КРЪСТЮ Тотев Никифоров, живял: 1838-1881 г. Борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата му памет бе помрачавана 120 години”.

Поп Кръстю се ражда и живее в една славна и борческа обстановка – във времето на българското Възраждане, когато кипи борбата за народна просвета, независима Българска църква и национално освобождение. Подобно на мнозина други свои съвременници той не остава безучастен зрител, а участвува активно и в трите фази на тази борба. Доживява и дългоочакваното Освобождение, но само три години и половина след подписването на Санстефанския мирен договор умира от белодробна туберколоза (21 септември 1881 г.). Така едва 43-годишен си отива един трезвомислещ духовник, който ратува за просветен и здрав клир, за едно демократично управление на новосъздадената Българска екзархия, който негодува против непросветеното, но алчно за пари духовенство, което потъпква моралните християнски ценности.

Всичко това е видно от неговото ръкописно наследство, което е твърде скромно. Става дума за написаният през 1879 г. Попкръстюв Требник, който той нарича “Требник нова мода”. По принцип Требникът (или Евхологионът) представлява богослужебна книга, която съдържа молитвословия и свещенодействия, извършвани по потребностите на едно или няколко лица. В случая обаче се касае за нещо съвсем различно. “Требникът нова мода” няма нищо общо с богослужебната книжнина, а фактически е сборник с различни авторски произведения на поп Кръстю – стихове, епиграми, есета и научно-философски размишления по важни за епохата въпроси. В началото на този требник е посочено, че „съдържава чяст от неговите произведения”. Остава да гадаем какво още друго е писал този възрожденски духовник и къде е разпиляно неговото книжовно наследство.

Въпреки че „Требникът” е запазен в най-голямото ни книгохранилище (Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Кирил и Методий”) до скоро той беше непознат на научната ни общественост. Благодарение на издателство „Чернат” (под съставителството на Светлана Колева и редакцията на Георги Мишев) през 2002 г. той видя бял свят. За съжаление изданието е непълно – липсват шест от авторовите творби. (Доколкото разбрах, предстои пълното му издание, в строго научен стил).

Както е известно през ХV-ХІХ в. Ловеч е епископско седалище, подчинено на Търновската митрополия. До средата на ХІХ в. тук са управлявали само гръцки архиереи. Едва през месец март 1852 г. за епископ е изпратен от митрополията българинът Иларион, родом от Еленско. Независимо от българския си произход той управлява като истински фанариот, понеже е хиротонисан от фанариоти, които са духовните му началници. Така той си спечелва омразата на голяма част от епархиотите си. От втората половина на 60-те години на ХІХ в. поп Кръстю е свещеник в църквата „Св. Богородица” в родния си град. Заедно с група прогресивни миряни той застава начело на борбата против омразния епископ. Ето какво пише за него съвременникът Феликс Каниц: „Въпреки че по рождение бе българин, Иларион бе определян от всички напредничави българи като силно препятствие за по-бърз разцвет на народното образование. Той управляваше напълно в духа на фанариотските владици, които са негови възпитатели. Приписват му се като престъпление големи произволи при женитби и разводи, беше ми описан като користолюбив човек, а което бе по-лошо, той, както и прогоненият вече гръцки клир, се намираха постоянно в борба с учителите и с по-либерално настроените ловешки духовници като поп Кръстю.” Едва в края на 1868 г. епископ Иларион решава да премине към лагера на борците за независима българска църква и заминава за турската столица. Независимо от това ловчанлии са толкова недоволни от него, че никога не му прощават стореното дотогава.Поп Кръстю и неговите съратници с радост научават за издаването на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., с който БПЦ получава автономия от страна на Цариградската гръцка патриаршия под формата на Българска екзархия. По този повод на 15 март с. г. в Ловеч се провежда масово тържество, на което реч произнася и поп Кръстю. Неговото и общото мнение на ловчанската прогресивна интелигенция се заключават в следното: да се определят заплати на владиците; значима част от приходите на епархиите да отиват за издръжка на училищата; да се намали броят на митрополиите, като две-три по-малки епархии се обединят в една; владиците да водят по-скромен живот и др. Така според ловчанлии Екзархията трябвало да бъде едно национално и преди всичко демократично учреждение, освободено от пороците на фанариотската патриаршия. Преди всичко тя трябвало да служи за просветно-културното и нравствено издигане на поробения български народ и на цялостните му интереси.

Спрямо другите епархии, изборът на Ловчански екзархийски митрополит се проточва доста дълго. Ловчанлии отказват упорито да приемат обратно Иларион, който първоначално показва писма и доказва пред делегатите на Първия църковно-народен събор в Цариград, че населението го обича и уважава. Възникна остър конфликт с ловешкия делегат Мирю Павлов, който дори напуска заседанията на събора. Най-сетне и сам Иларион се отказва да се върне в Ловеч и е избран за Кюстендилски митрополит.

Изпратеният от Българската екзархия каталог на кандидатите за митрополити не се харесва много на ловчанските избиратели, в това число и на поп Кръстю, който изпълнява ролята на архиерейски наместник. Тогава ловчанлии започват сами да си търсят кандидат за бъдещ митрополит и такъв намират в лицето на архимандрит Кесарий Хорозовски. Последният бил еленчанин, възобновител и игумен на Мерданския манастир „Св. 40 мъченици” и протосингел на новия Търновски екзархийски митрополит Иларион (Макариополски). В нач. на 1873 г. в Ловеч е проведен епархийски избор за митрополит, който е спечелен от отец Кесарий. Обаче изборът се оказва непълен, тъй като липсват представители от Златишка и Орханийска кази. Благодарение на силното застъпничество на Търновския митрополит Иларион Св. Синод признава избора за законен и поканва архим. Кесарий да се яви в Цариград. Той трябвало да положи елементарен изпит пред архиереите, понеже няма завършено никакво духовно образование. За срам и резил Кесарий се явява два пъти на този изпит и не може да го издържи. Така изборът му пропада и трябвало да се проведе нов, този път спечелен на 14 юни 1873 г. от архимандрит Дионисий Помаков.

Новият Ловчански екзархийски митрополит пристига в епархията си в самото начало на септември 1873 г. На тържественото му посрещане поп Кръстю си позволил да произнесе поздравително-назидателно слово, което е запазено в неговия “Требник нова мода”. Дионисий бил връстник на поп Кръстю, учил като него в Белградската духовна семинария, известно време учителствал, след което бил дякон на Софийския митрополит Доротей. Изглежда двамата са се познавали, тъй като в словото си ловешкият свещеник му държи твърде остър и назидателен тон. Още в началото той заявява, че „за наша жалост, толкова годишните ни трудове, които положихме за освобождението ни от чуждата духовна власт, не посочват напълно плода си, който се очакваше! Големите надежди, които се питаеха за едно добро бъдеще, провиждат се гнили, като гледаме, че някои от новоръкоположените народни Архиереи не показаха до днес нищо такова, което да ни науми, че сме освободени от чуждата власт. Даже и явиха се у тях работи, които докарват голям срам на светите наши домогвания.” И главно изплашени от това, ловчанлии забавят избора на своя архиерей. Тук поп Кръстю има предвид Търновският митрополит Иларион, Врачанският митрополит Аверкий, Самоковският митрополит Доситей и др. За всеобща изненада бившият Макариополски епископ се показва по алчен сребролюбец и от гръцките си предшественици. Той предприема половингодишна обиколка из обширната си епархия, за да събира пари и подаръци. Дори повторно освещава църкви, взема високи такси за освещаване на храмове, за ръкополагане на свещеници, за развод, за водоосвещение и пр. Неговият духовен събрат Аверкий Врачански също влиза в конфликт с врачанските първенци и се стига до неговото отзоваване и изправяне на съд в Цариград. Доситей Самоковски се проявява като мекушав човек с фанариотски наклонности,  и пр.

Поп Кръстю си позволява да съветва новия екзархийски митрополит Дионисий да се погрижи да „облагороди и в добро състояние доведе повереното Ви словесно стадо”. А това най-бързо ще стане чрез едно преустройство на училищата и черквите, като в тях бъдат поставени истински и достойни учители и свещеници, а „шарлатаните” и „вредителните” да се изгонят. „Това ако вземете във внимание, тогава нашата епархия за цяло ще постигне добър живот, истински напредък”. Заключителните думи на поп Кръстю към новия владика са: „Бъдете защитник на правдата и строг гонител на кривдата и беззаконието, ако искате да придобиете любовта на стадото си.”

В “Требник нова мода” най-значима е статията “Две думи върху православието”, която е завършена на 9 ноември 1879 г. Това е един прекрасен трактат върху православната религия на възрожденския българин, върху ролята и дейността на клира и въобще върху задачите и дейността на Църквата. Написването на такъв трактат изисква както добро познаване на общата история на Църквата и редица богословски дисциплини, така и отлична наблюдателност, житейски опит и логична мисъл. Всичко това не липсва на ловчанския поп, който се изявява като горещ патриот и родолюбец, ратуващ за чистота на вярата и стриктно спазване на църковните канони от страна на клира.

Подобно на своя духовен събрат от втората половина на Х в. презвитер Козма, поп Кръстю директно критикува българското духовенство. В случая като енорийски свещеник с добра практика свещеник Кръстю Никифоров безапелационно бичува своите духовни събратя, които повърхностно и вяло изпълняват пастирските си задължения и оставят да се разпръсне “стадото Христово”. С основателен гняв и дълбока покруса той пише следното: “Ако наистина има Създател Бог, Който да иска ответ за делата на света; ако наистина има вяра, която да иска точно изпълнение; ако наистина без това, както ни учи Писанието, ние не можем да получим успокоение на душите си и вечно блаженство, аз с голям ужас ще извикам: Изгубени сме!!! Изгубени сме!!! Изгубени сме, ще извикам, защото виждам, че Божието име се поменува у нас само тогава, когато имаме голяма нужда. Вярата се не изпълнява нито на пет на сто и черквите ни се отварят само, защото няма как да бъдат затворени!”

И възмутеният до край енорийски свещеник продължава, че в Българската православна църква (по това време Българската екзархия) никакви догми, никакви свещенодействия не се изпълняват така, както го изисква религията. Според поп Кръстю голяма част от българските свещеници “извършват всичко машинално: без набожност, без точност, само за да докачат парата, в което всичките им длъжности се състредоточават”. И за да не бъде голословен ловешкият поп дава редица примери за тази масово разпространила се машиналност. “При освещаването на бабината називаема вода*, вярата иска от свещеника не само да промърмори над нея и да гледа да вземе гроша и да бяга, но да съветва лехусата** и да я увещае как трябва да се пази от настинка; да се пази в чистота; как да постъпва с детето; да отбягва от безполезните и вредителни още бабешки суеверия и пр.” Примерите и съветите продължават и при извършване на отделните тайнства. Т. напр. при кръщаване на детето свещеникът трябва да съветва и наставлява “простия възприемник (т. е. самия кръстник), който без никакво знание, без никакво понятие в извършването на това тайнство, е дошъл само като да извърши един прост обичай – да му докаже: какво е кръщението и защо е възприемничеството, и как възприемникът трябва да постъпи с духовното си чедо…”. Поп Кръстю критикува духовните си събратя, че извършват тайнството кръщение твърде формално – “с едно духане и плюване, и с едно елици во Христа крестисте ся, да раздрънка кадилницата и да гледа кой час да вземе мнимо-заслужената си заплата, и да бяга”. Същите съвети се отнасят и до изповедта и причастието – този който се изповядва и след това причестява, трябва да знае много добре какво е пост и защо се пости, какво е грях и как трябва да се изповяда, какво представлява самото причастие и защо го приема и пр.

При венчаването свещеникът е длъжен да посъветва младоженците, как трябва да живеят за в бъдеще: заедно да понасят добро и лошо, правилно да възпитават децата си, да живеят задружно и пр. При маслоосвещението духовникът трябва да “разпита за нуждите на болния; да го увещае, че покрай молитвите трябва и лекар да подири, като му докаже, че “Господ дава, но в кошара не вкарва” и т. н. А при опелото на покойници, свещеникът трябва да съветва родините и близките да не тъжат безмерно, а да им покаже, “че всички разноски за ядене и пиене около него не ловят място, и че молитвите, литургиите, както и помагането на бедни, на болни и но абщи заведения е онова, което е за облекчение на душата на покойния”.

По принцип нашите свещеници знаят своите длъжности, но за съжаление тях ги няма дори в “ума им”. Те знаят само да “промърморят над обряда и умът им да бъде повече в кесията на оногова, за когото се извършва тоя обряд, а не в превилата на черквата и в Бога”. Това, така наречено требничарство било широко разпространето през целия период на робството. Липсата на самостойна Българска църква, а и политическото робство били причина за слабограмотноста сред българските свещеници. На практика през периода ХV – средата на ХІХ в. липсвали духовни училища. Единствено през първата половина на ХІХ в. започнало да функционира духовното училище на о-в Халки в Мраморно море, което било издържано от Цариградската гръцка семинария. В огромното си мнозинство българските свещеници били с елементарно килийно образование. Те едва можели да четат и пишат, но тогава това било напълно достатъчно. Свещениците нямали постоянна и сигурна заплата – тяхното възнаграждение идвало само от извършваните треби. И именно тези две причини определяли нивото на българското духовенство – слабограмотно и извършващо задълженията си на две – на три, с мисълта по-бързо да взема парата (т. е. полагаемият му се хонорар) и да бяга.

В своя „Требник” поп Кръстю отделя внимание не само на духовенството, но и на обслужваните от него храмове. С тревога той констатира, че последните постепенно пропадали и дори запустявали. Те не били посещавани дори и на “най-големите празници; никой не ще да знае що е вяра, що е служба, що е свещенодействие, що е свещенство.” Заради формалното и дори лошо служение народът вече не почитал свещениците, държал се с тях като с “едни извънредни ратаи”. Без да преувеличава в разсъжденията си поп Кръстю стига до генералния извод, че православната ни вяра е “презряна, занемарена” и то от самия народ. Вина за това имало преди висшето гръцко духовенство, а след създаването на Българската екзархия (1870 г.) и някои от първите екзархийски митрополити. Такъв в Ловеч бил Дионисий, който не блестял с  добро образование и архпастирски качества. Според ловешкия свещеник той “изпопи и свинарите из Ловчанската епархия, без да е имало толкова нужда за свещеници, и без да е гледал ни най-малко на наука и достойнство”. За екзарх Йосиф І, който бил титулярен Ловчански митрополит след Дионисий, но за съжаление реално бил в епархията си само година време, поп Кръстю храни много добри чувства. За него той пояснява, че “не прие да тури ръка на недостойни хора за свещенически чин, а ги пращаше първо да се изучат и удостоят за това”.

Поп Кръстю не търси вината само във висшето духовенство, а пояснява, питайки: “… ние не можахме ли, и не даваше ли ни се да си сами избираме свещеници, каквито ни трябват? Ако това е тъй, тогава не е ли крив повече народът, който не е внимавал на тия работи?” И отговаря, “че е той крив, а не други”. Но като опитен психолог той пояснява, че вината на народа се състои само в това, “защото е прост, та се оставя неколцина користолюбци да му решават съдбата” и привежда някои доказателства за това. С две думи казано, свещениците се назначават с връзки и чрез ходатайство и по този начин остават “без достойнство и под влияние на някои си,” които ги командват както си искат. От своя страна дейността на църковните настоятели се свежда само до това “да прибират прихода на черквата”. А за ремонти, поддръжка, подновяване на иконите и църковната утвар “пари няма” и никой не се грижи. Затова църквите са “днес съвсем занемарени и празни и в най-големите празници”. Вината според ловешкия свещеник е в “същите градски чиновници и управители, които имат властта само за запазване постовете и подкрепяне интересите си, без да са дали ни най-малко внимание на черквите и училищата”.

И на края поп Кръстю Никифоров заявява. “Като член от тази черква (т. е. Българската православна църква), за която говоря, още повече като свещеник, аз се намирам за длъжен да поднеса това на вниманието както на духовното ни началство, тъй и на почитаемото Народно събрание, което е призвано днес да тури основа както на гражданското, тъй и на духовното ни управление”.

Обстоятелството, че дори и след Освобождението (1878 г.) седалището на Българската екзархия остава в Цариград, а Св. Синод в София започва да заседава редовно едва от средата на 90-те години на ХІХ в. са причина за бавното и мудно уреждане на църковните дела и образованието на българското свещенство. С архипастирска загриженост и евангелска откровеност екзарх Йосиф І също констатира, че “нашата Черква е останала много назад в развитието на духовенството…, Църквата е слаба, духовенството просто, без съзнание от нуждата от дисциплина…” За излизане от това състояние той правел всичко възможно да обнови Църквата, да се подготвят и ръкополагат достойно свещенослужители и така нататък. Обаче пречките били многобройни и обновлението вървяло много бавно. Според статистически сведения през 1905 г. в България имало общо 1992 свещеници, от които само двама са били висше богословско образование, 309 имали средно богословско образование; мнозинството били с общо средно образование, а 607 души имали само основно или дори начално образование. Така поп Кръстю още през 1879 г. правилно и вярно дал не само оценка за състоянието на българското духовенство и респективно на БПЦ, но и алармирал за излизане от това състояние, посочвайки и някои от пътищата. Това красноречиво говори за неговата голяма обща култура, за неговото призвание като пастир, за неговата вяра и дълг към Църква и народ.

В заключение бих посочил, че днес, в зората на ХХІ в. ни е необходим един нов поп Кръстю. Колкото и жалко да звучи, нашето общество боледува тежко и не можа за толкова години да извърши демократичните промени. Църквата ни се намира в окаяно състояние благодарение на дълголетното атеистично възпитание. За едни тя е станала обект за подигравки, а за други „златна мина”. Алчни за пари и материално благополучие духовници (в това число и някои архиереи) в съдружие с мафиоти и мафиотски структури безотговорно разграбват църковни имоти. Грабят и лъжат нагло, без да имат страх от Бога, защото те такъв изобщо не признават. Крайно време е да се появи един нов поп Кръстю, който да бичува яростно новите „фанариоти”, да поведе безмилостна борба срещу безбожниците-грабители, да сплоти вярващите под купола на храма…

___________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

Изображения: авторът д-р Христо Темелски и отец Кръстю Тотев Никифоров (1838-1881). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-15U