Иван Ж. Димитров

От втори век до края на Средновековието са писани много съчинения, които имат формата и носят имена на двадесет и седемте новозаветни канонични книги (евангелия, деяния, послания, откровения). Тяхното съдържание на дело e посветено на същите въпроси като каноничните книги – живота и дейността на Иисус Христос и Неговите апостоли. Тези извънбиблейски книги са новозаветните апокрифи (от гръцкото απόκρυφος – скрит, таен, съответно и неприет, неканоничен).

В неправославната богословска литература като апокрифи се определят така наречените неканонични или второканонични книги (libri deuterocanonici) на Стария Завет, които са били запазени в древния му гръцки превод, наречен Sеptuaginta („превода на седемдесетте“ преводачи), ползван от ранната Църква като нейно Свещено Писание. Но новозаветните апокрифи по правило никога не са имали място в канона на Новия Завет както на Изток, така и на Запад, макар някои от тях за известно време да са се радвали на внимание в някои църковни общини (например апокрифите Деяния на [апостол] Павел, Откровение на Петър).

Така имаме апокрифни евангелия, апокрифни деяния, апокрифни апостолски послания, апокрифни откровения, разделени според четирите групи канонични новозаветни книги.

Защо се появяват апокрифите?

Тези апокрифни книги дължат произхода си главно на следните две причини:

1)Някои от тях са написани, за да запълнят празнините, които действително съществуват в разказите за живота и дейността на Спасителя и апостолите. Наистина двадесет и седемте книги на Новия Завет не съдържат в подробности всичко онова, което благочестивата народна душа е желаела да знае за своя Господ и учениците Му. Особено се чувства липсата от сведения за детските години на Иисус Христос, за живота на св. Богородица, за дейността на повечето апостоли. От тях в новозаветните книги е отделено място само на апостолите Павел, Петър, съвсем малко намираме за дейността на Иоан, Яков, Варнава и това е всичко. Разбира се, в самите новозаветни книги изрично е написано, че те не съдържат всичко казано или сторено от Иисус Христос, както четем в Евангелието според Иоан: „И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга“(20:30) и „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“(21:25). Така или иначе обикновените вярващи били изпълнени с благочестивото любопитство да узнаят повече за живота на Иисус Христос и на апостолите. И съставителите на апокрифи се постарали да запълнят тъкмо това естествено любопитство, като измислили с помощта на въображението си много „събития“ и чудеса, които понякога са по детски наивни, та дори и ужасяващи.

Разбира се, в тези повествования са влезли и редица истински предания, които авторите на апокрифи са почерпили или от устното предание в Църквата, или от съществували по тяхно време, но загубени по-късно съчинения. Някои учени[1] смятат, че тъкмо такива книги се подразбират от евангелист Лука в предговора на неговото евангелие, където пише: „Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото“ (1:1-2). Тези разпръснати сред легендарния материал на апокрифите автентични сведения Църквата е отсяла, съхранила и използвала в богослужебните си текстове или в иконографските сюжети, за да служат за религиозното и нравствено изграждане на християните. Мнозина от древните църковни автори като св. Юстин Философ и Мъченик, Климент Александрийски, Ориген, Евсевий Кесарийски, блажени Иероним, св. Григорий Нисийски и други дават множество сведения за Иисус Христос, за апостолите и св. Богородица, които са почерпили критично от новозаветни апокрифи. От апокрифното Първоевангелие на Яков[2], например, научаваме, че родителите на светата Дева се казвали Иоаким и Анна и че тя на тригодишна възраст била посветена на Бога, като останала при храма в продължение на 12 години. Така са определени и празниците: Зачатие на св. Богородица от св. Анна – 9 декември, Рождество Богородично – 8 септември и Св. Иоаким и Анна – 9 септември, Въведение Богородично – 21 ноември. Необходимо е било само критично да се проверят сведенията на различните апокрифи, за да се подбере истинното в преданието от легендарното и фантастичното. Защото в апокрифните книги се намират много наивни разкази и чудеса, с които авторите им явно са мислели, че се извисява личността на Иисус Христос и апостолите. Апокрифното Евангелие на Тома например разказва, че Христос, когато бил малко дете, умъртвил с една само дума сина на книжника Анна, защото му изплискал водата, която Иисус, играейки си, бил събрал в една ямка; или пък, че когато случайно се счупила стомната, с която Иисус трябвало да занесе вода вкъщи, той пренесъл водата в полите на дрехата Си. Такива детински и фантастични „чудеса“ вместо да извисяват, унижават божествената личност на Спасителя и са в пълно противоречие с високото боговдъхновено равнище на каноничните книги на Новия Завет[3]. Чудесата в апокрифните книги не се извършват с някаква възвишена религиозна или нравствена цел, а за удовлетворяване на лични чувства или лично любопитство.

2)Повечето от апокрифите явно са написани от различни еретици – гностици, евионити, манихеи и други – с цел да прокарват по-лесно своите погрешни възгледи. И за да могат по-лесно и безпрепятствено да разпространяват книгите си, те ги надписвали с имената на авторите на новозаветните канонични книги или на други апостоли и техни сътрудници, като уж от тях написани. Затова тези книги са определяни от Църквата като ψευδεπίγραφα (лъжливо надписани) и νόθα (подправени, неистински). Според свидетелството на Евсевий Кесарийски (I-та половина на IV-ти век)[4] още църковният писател от II-ри век Хегезип „разказва за така наречените апокрифи и смята, че някои от тях са били съставени по негово време от някои еретици“. Тертулиан (починал около 225 година) в съчинението си Adversus Marcionеm[5] и св. Атанасий Велики (починал 373 година) в 39-то си пасхално послание (писано в 367 година) наричат апокрифи книгите за Иисус Христос, написани от еретици за заблуждаване на вярващите.

Санкцията на Църквата

Често пъти такива книги временно са били свободно разпространявани и спокойно четени от християните, но щом епископите, които имат учителната власт в Църквата, са се запознавали със съдържанието им, те строго са забранявали четенето им от вярващите. Така например Антиохийският епископ Серапион (192-211 година), като прегледал най-напред бегло апокрифа „Евангелие според Петър“ (Κατα Πέτρον ευαγγέλιον), разрешил четенето му от християните, които го запитали дали съдържанието му е православно. Но когато имал възможност внимателно да прочете книгата и се убедил, че тя е еретическо произведение, той забранил да се чете, като писал: „Ние, братя, приемаме и Петър, и останалите апостоли, както Христос, но лъжливо надписаните с техните имена книги отхвърляме като опитни, защото знаем, че такива не сме приемали“ (ημεις, αδελφοί, καί Πέτρον καί τους αλλουσ αποστόλους αποδεχόμεθα, ώς Χριστόν, τα δε ονόματι αυτϖν ψευδεπίγραφα ως εμπειροι παραιτούμεθα, γινώσκοντες, ότι τα τοιαυτα ου παρελάβομεν)[6].

Евсевий Кесарийски разделя съществуващата по негово време християнска книжнина на „общопризнати (ομολογόυμεναι)“, „оспорвани (αντιλεγόμεναι)” и „подправени (νόθαι)“, тоест неприемани от никого да бъдат включени в канона на Новия Завет, а писанията на еретиците нарича „неуместни (ατοποι)“ и „нечестиви (δυσσεβεις)“ по отношение на съдържанието им, затова те не трябвало да се причисляват дори към „подправените (νόθαι)“: „Затова те не трябва да се причисляват дори към подправените, но като напълно неуместни и нечестиви трябва да се отхвърлят (οθεν ουδέ εν νόθοις αυτα κατατακτέον, αλλ` ως ατοπα παντηη καί δυσσεβη παραιτητέον)”[7].

Качество на сведенията

Съдържанието на апокрифите е несравнимо по-ниско от възвишеното равнище на каноничните книги на Новия Завет и разликата е такава, че и днес дори след всички критични изследвания и анализи на апокрифите нищо от тях не се смята за неправилно отхвърлено и изключено от канона на Новия Завет. Църквата, ръководена и в това отношение от обитаващия в нея Свети Дух, правилно ги е изключила завинаги от канона на свещените си книги и съвременните изследвания напълно оправдаха становището ѝ за тях. Съвременната критика доказа тяхното по-ниско качество и в историческо, и в религиозно отношение, като приема само това, че чрез апокрифите опознаваме по-пълно средата, в която се разпространявала християнската вяра, борейки се за своята чистота срещу всякакви ереси и лъжеучения. От апокрифите нищо не е прибавено към знанията ни за Иисус Христос, получени от каноничните евангелия. И дори да приемем, че нещичко е прибавено, то е толкова незначително, че, както казва G. Ricciotti, е „капка в морето“. Така или иначе, определено отмина времето, когато западни учени се опитваха да посочат апокрифи като извори за каноничните новозаветни книги[8].

Видове новозаветни апокрифи

Апокрифите от новозаветната група, както стана дума по-горе, са започнали да се пишат от II-ри век нататък. На брой са твърде много, но явно само една малка част от тях са стигнали до нас, като на повечето от тях са запазени само имената или пък у древни автори са съхранени съвсем малки откъслеци. Особено много апокрифи са излезли наяве при разкопките в Наг Хаммади, Египет[9]. Недалеч от този град селяни изкопали през 1945-1946 година 13 папирусни кодекса (не свитъци, а ръкописи под формата на тетрадки), съхранени в каменни делви и съдържащи 49 различни съчинения на коптски език, за които се приема, че са били от библиотеката на някаква гностическа група. Смята се, че са писани най-късно около 400-та година след Христа, но повечето от тях вероятно са съставени още през II-ри век. Находките са помогнали както за изучаването на гностицизма, така и на новозаветните апокрифи и на новозаветния текст въобще. Тези папирусни ръкописи са запазени в Коптския музей в Кайро и са грижливо проучени.

Апокрифни евангелия: Първоевангелие на Яков, Евангелие на евреите, Евангелие на Петър, Евангелие на Тома, История на дърводелеца Йосиф, Евангелие на Псевдо-Матей, Деяния на Пилат (Acta Pilati)[10], Евангелие на Матия, Евангелие на Филип, Евангелие на Вартоломей, Евангелие на Андрей, Евангелие на Юда и така нататък (над 60 на брой).

Апокрифни деяния: Проповедта на Петър, Деяния на Петър, Деяния на Павел и Текла, Деяния на Павел, Деяния на Иоан, Деяния на Тома, Деяния на Андрей, Деяния на Филип, Деяния на Варнава, Деяния на Вартоломей, Деяния на Матия, Деяния на Тадей и други. Св. Фотий, Цариградски патриарх (IX-ти век) споменава за сборник Деяния под заглавие „Обиколки на апостолите“, като пише за него: „Съдържа безброй детински, невероятни, безвкусни, лъжливи, глупави, взаимно противоречащи си, нечестиви и безбожни неща; ако каже човек, че това е извор и майка на всяка ерес, няма да сбърка“[11].

Апокрифни послания: Послание до лаодикийци, Кореспонденция между Павел и коринтци (на сирийски език), Кореспонденция между Павел и Сенека, Апокрифно послание на Поплий Лентул, Апокрифна кореспонденция между Авгар и Спасителя, Послание на единайсетте апостоли.

Апокрифни откровения: Откровение на Петър, Откровение на Павел, Откровение на Тома, Откровение на Захария, Откровение на Мария, Откровение на Стефан и други.

Послание до лаодикийци

В Послание до колосяни (4:16) св. апостол Павел препоръчва на своите читатели в малоазийския град Колоса да се погрижат да прочетат и посланието, което било в близкия град Лаодикия. Изказани са различни мнения за това послание „от Лаодикия“: едни смятат, че е послание на апостола до християните в този град, но после загубено; други допущат, че може да става дума за послание на лаодикийските християни до апостол Павел и така нататък Във всеки случай споменатото в Колосяни 4:16 послание „от Лаодикия“ си остава една загадка. Според Тертулиан[12] последователите на Маркион смятали, че каноничното Послание до ефесяни е всъщност послание до лаодикийци. Мураториевият канон (около 190-та година) споменава Послание до лаодикийци като произведение на Маркионовата ерес[13].

Не е ясно какъв е бил текстът на това послание, което се споменава през II-ри век, и дали то е едно и също със запазеното в Западната църква Послание до лаодикийци на латински език. Последното се среща в множество ръкописи от V-ти до XV-ти век[14]. Независимо от мнението на Адолф фон Харнак за маркионитски произход на това послание, науката не е склонна да приеме тази хипотеза[15]. Всъщност текстът не съдържа нищо, което да е специфично маркионитско или да подкрепя интересите на тази секта. Това послание е само една компилация от апостол-Павлови изречения, която започва с Галатяни 1:1 и продължава с изречения, които почти дословно повтарят текста на каноничното Послание до филипяни. Прав е бил Еразъм Ротердамски, когато е писал: „Не може да се намери по-убедителен довод срещу авторството на апостол Павел освен самото послание!“[16]

Посланието е било преведено на редица европейски езици[17]. Смята се за сигурно, че оригиналът на това апокрифно послание е бил написан на гръцки език, но е бил рано отхвърлен, съответно изоставен, и нататък текстът се е предавал основно на латински език. От това следва, че произходът на апокрифа е твърде ранен[18]. Според други учени обаче е възможно апокрифът да е бил написан на латински език. Някои намират в латинския му език белези на северно-африканския латински език, близък до този, на който пишат Тертулиан и други африкански автори[19].

Началото на текста е в официален и полемичен тон, включително и изразите от Галатяни 1:3, но стилът на останалата част е различен. При сравнение с останалите послания на св. апостол Павел се вижда, че текстът на това Послание до лаодикийци е съставен от заемки от различни апостол-Павлови послания, предимно от така наречените затворнически и пастирски послания, но най-много са от Послание до филипяни. Авторът на апокрифа или не е имал какво свое да каже, или се е стремял да напише едно послание, което да изглежда като Павлово. Но безспорно не е постигнал нищо такова.

След началния поздрав и благословение (стих 1 и сл.) авторът изразява радостта си за верността и твърдостта на вярващите в Лаодикия, като насочва вниманието им към опасността от лъжеучители, без да ги определя какви и кои са (стих 3 сл.). Споменава, че е в окови и че търпи мъки заради напредъка на благовестието, а после дава наставления за единство на християните, за вярност към приетото учение, за страх от Бога, за радост в Христос и упражняване във всяка добродетел (стихове 9-17). След завършителните поздрави „естествено“ идва и препоръката по подобие на Колосяни 4:16 – „като се прочете това послание у вас, погрижете се да се прочете и в Колоса, а онова от Колоса да прочетете и вие“ (стихове 18-20). От този „огледален“ на Колосяни 4:16 текст е очевидно, че тъкмо това място в Послание до колосяни и недоуменията около него са станали повод авторът, когото бихме могли да наречем условно „Псевдо-Павел“, да се заеме с този явен фалшификат.

Значение на апокрифите

Дори повърхностното запознаване с текста на апокрифите е достатъчно, за да се убеди човек, че тези текстове не могат да се смятат за надеждни извори за исторически сведения относно живота и дейността на Иисус Христос и Неговите апостоли. Известно изключение правят някои от най-древните апокрифи, но пък техните текстове са дошли до нас в съвсем фрагментарен вид. Това естествено не означава, че апокрифите са съвсем без значение. Тяхната стойност се състои в това, че ни позволяват да надникнем в живота и възгледите на едно по-късно време (от II-ри век и до Средните векове) по начин, различен от онзи, по който тези сведения могат да се срещнат у ранните църковни отци. Ранното християнство не е било едно монолитно цяло, нито може да се раздели на „православно“ и „еретическо“. Апокрифите ни показват в различни степени как Църквата е развивала своето учение, отговаряйки на различните предизвикателства на съвременните философски учения и въобще идейни течения. Ясно може да се проследи как Църквата е съхранила своята идентичност, като е избягнала „разтварянето“ в идейното море на заобикалящия я свят. В апокрифите може да се види как християните са полагали повече или по-малко успешни усилия да използват елементи на съвременната им култура за целите на християнската проповед. И въпросът не е, дали въобще са използвани чужди елементи, а как именно те са оползотворявани. Защото едно нещо е да се възприемат мотиви, схващания, понятия и литературни форми и те да се включват, да се интегрират в християнската богословска и проповедническа дейност, и съвсем друго нещо е да се задушават същностни съставки на християнското учение от чужди влияния, за което Църквата е внимавала изключително много.

Апокрифите ни разкриват тъкмо пъстрото разнообразие на течения и направления в „народното“ християнство в ранните векове от живота на Църквата: юдеохристиянски, гностически, енкратитски и православни. Научаваме за развитието и разрастването на аскезата и на агиографията, за възгледите за небето и ада, за образа на св. Богородица в християнството и почитта към нея. Влиянието на апокрифите в областта на християнското изкуство и книжнина е почти толкова голямо, както и в областта на библейските знания.

От друга гледна точка, апокрифите имат значение за нас и с това, че те ни дават негативното мерило, за да можем да преценим трезвостта и надеждността на новозаветните канонически книги, особено на евангелията.

В обобщение трябва да се каже: значението на апокрифите не е в някакво пряко свидетелство за времето, за което всеки един от тях говори, а по-скоро във възможността чрез тях да надникнем в християнството на по-късното време, тоест на времето, когато те са били създадени.

Аграфа

Това е един друг вид кратки текстове (словосъчетания или изречения), представяни като думи на Иисус Христос. В този случай самите изследователи[20] се стремят да ги представят като „незаписани думи“[21] на Спасителя. Подразбира се, че тези думи или изречения стоят извън Христовите слова, които ни предават четирите канонични евангелия. При това те се отнасят само към периода до Неговата кръстна смърт, тоест не включват думи на възкръсналия Спасител.

По-горе бяха цитирани думите на св. Иоан Богослов, който сам свидетелства, че преобладаващата част от изреченото от Иисус Христос е останала незаписана (Иоан 20:30 и 21:25). Но става дума безспорно за количествен подбор. Колкото до качествения, той е направен по възможно най-добрия начин, така че да повярваме, „че Иисус е Христос, Син Божи“ (Иоан 20:31). И наистина първите християни са били убедени, че написаните скоро след Христовото възкресение канонични евангелия са били достатъчни за поддържане на вярата им, макар определено да не са задоволявали любопитството на любознателните[22].

Първото системно изследване на така наречената аграфа е било сравнително оптимистично, но постепенно текстовата критика е намалила многократно допустимия им брой. Така например A. Resch през 1889 година посочва 177 фрагмента, от които той приемал 74 за автентични думи на Иисус Христос. Днес обаче числото на приеманите за възможни Христови думи, останали засвидетелствани извън четирите евангелия, е смалено на 4-5[23], макар че междувременно бяха открити множество папируси с текстове от II-ри и III-ти век.

„Аграфа“ се отнасят към апокрифите по две причини. Преди всичко, както се спомена, те стоят извън каноничните евангелия (макар и не непременно извън Новия Завет като цяло) и, второ, тяхната автентичност в множеството случаи е твърде съмнителна, съответно те са без историческа стойност[24].

В текстовете на Новия Завет се сочат като възможни аграфа най-напред онези места, където апостолите цитират като че ли Христови думи: „Да помните думите на Господа Иисуса, защото Сам Той каза: по-блажено е да се дава, нежели да се взима“ (Деяния на светите апостоли 20:35); „Прочее, това ви казваме чрез слово Господне, че ние живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим починалите, защото Сам Господ, с повеление, при глас на архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха“ (1 Солуняни 4:15-17); „А на женените заповядвам – не аз, а Господ – жена да не се разделя от мъж, – ако пък се и раздели, да остане неомъжена или да се примири с мъжа си, – и мъж да не оставя жена си“ (1 Коринтяни 7:10-11). На второ място са няколко текстови варианта в гръцките ръкописи на оригиналния евангелски текст и предимно в известния с пояснителните разширения на текста codex Cantabrigiensis (или D). Тук сe сочат Матей 20:28 и Лука 6:4 в кодекс D, както и Марк 16:14 в codex Washingtoniensis (означаван като W или „на Freer“)[25].

Редица аграфа се предполагат в текстове на ранни християнски автори, включително у така наречените апостолски мъже (например Послание на апостол Варнава 7:11)[26], както и в апокрифни евангелия (Евангелие според Тома, Евангелие на евреите). Смята се обаче, че те не представят нещо повече от варианти[27] на каноничните евангелски текстове с известни следи на устното предание.

Само мимоходом ще спомена, че „незаписани слова“ на Иисус Христос се сочат в Талмуда[28], у мохамедански автори и в археологически паметници

В заключение трябва да се каже, че в съвременната богословска литература въпросът за аграфа е загубил онзи интерес, с който учените започват да го изследват в края на XIX-ти и началото на XX-ти век. Защото днес науката е единодушна, че с аграфа не се добавя нещо ново към сведенията за учението на Иисус Христос, които имаме от каноническите евангелия[29]. А както се подчерта и по-горе при апокрифите, с аграфа само се осветляват допълнително добре известни положения от Неговото учение. Но безспорно с аграфа трябва да е запознат всеки, който изследва свещения текст на Новия Завет, неговата боговдъхновеност и автентичност.

Текстът на Послание до лаодикийци

1.Павел, апостол призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисус Христос, до братята, които са в Лаодикия:

2.благодат вам и мир от Бог Отец и от Господ Иисус Христос.

3.Благодаря на Христос във всяка своя молитва за това, че вие пребъдвате в Него и постоянствате в Неговите дела в очакване на обещанието за деня на съда.

4.И дано не ви измами празното бръщолевене на някои хора, които ви убеждават, за да ви отклонят от истината на благовестието, което аз благовестя.

5.И да даде Бог, така че тези, които произлизат от мене, да служат за подкрепа на истината на благовестието(…)[30] и да вършат добри дела за спасение в живот вечен.

6.И сега са известни моите окови, в които страдам заради Христос и заради които съм весел и радостен.

7.Това ми служи за вечното спасение, което се постига с вашите молитви и при съдействието на Светия Дух – било чрез живот, било чрез смърт.

8.Защото моят живот е в Христос и за мене е радост да умра.

9.И това ще направи действена Неговата милост към вас – ако имате същата любов и същите мисли.

10.И така, възлюбени, както сте чули от мене в мое присъствие, така устоявайте и работете със страх Божи, и ще ви се даде вечният живот.

11.Защото Бог е Този, Който действа във вас.

12. А каквото правите, правете го без да се съмнявате.

13.И така, възлюбени, радвайте се в Христос и се пазете от онези, които се стремят към нечиста печалба.

14.Нека всички ваши просби да са открити пред Бога и бъдете твърди в мисълта Христова.

15.А каквото е чисто, истинно, честно, справедливо и обично – него правете.

16.И каквото сте чули и получили, това запазете в сърцата си и ще имате мир.

17. Поздравете всички братя със свята целувка.

18.Поздравяват ви светиите.

19.Благодатта на Господ Иисус да бъде с вашия дух.

20.И се погрижете това послание да се прочете на колосяни, а онова от Колоса да се прочете у вас.

____________________________________________________________

(1) Галатяни 1:1 (2) Галатяни1:3; Филипяни 1:2 (3) Филипяни 1:3 (4) Колосяни 2:4; Г.алатяни1:11 (5) Филипяни 1:12 (6) Филипяни 1:13, 18 (7) Филипяни 1:19-20 (8) Филипяни1:21 (9) Филипяни 2:2 (10) Филипяни 2:12 (11) Филипяни 2:13 (12) Филипяни 2:14 (13) Филипяни 3:1; Тит 1:11 (14) Филипяни 4:6-7; 1 Коринтяни 15:58; 2:16 (15) Филипяни 4:8 (16) Филипяни 4:9 (17) 1 Солуняни 5:26 (18) Филипяни 4:22 (19) Филипяни 4:23; Галатяни 6:18 (20) Колосяни 4:16.

_____________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2001, кн. 8, с. 1-8.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Христо Гяуров,  Евангелие от Лука. Исагогическо изследване. С., 1941, с. 40-41. Βασίλειος Ιωαννίδης, Εισαγωγή εις την Καινήν Διαθήκην. Β΄εκδ. Αθήνα 1992, σ. 108.

[2]. Христо Гяуров, Протоевангелие на Якова, ГСУ (VI Богословски факултет), т. VII (1929/1930 г.), с. 125-140. Хр. Гяуров помества в ГСУ и пространно изследване върху апокрифа Евангелие на евреите (т. VIII, 1930/1931 г., с. 49-120).

[3]. Срв. и Robert McLachlan Wilson, Apokryphen II. – TRE, Bd. 3, S. 317.

[4]. Църковна история 4, 8.

[5].Тертулиаи в Adversus Marcionem, пишейки на латински, употребява думите аросrypha и falsa като синоними. Същото се среща и у св. Ириней Лионски (II пол. на II в.) за απόκρυφος и νόθος (R. Wilson, поc. съч., с. 318).

[6]. Сведението у Евсевий  Кесарийски,  Църк. история 6, 12, 3.

[7]. Пак там, 3, 25, 7.

[8]. А. Robert и А. Feuillet, Einleitung in  die Heiligen Schriften. Bd. II – Neues Testament. 2. Aufl. Wien-Freiburg-Basel, 1965, S. 666.

[9]. Nag Hammadi е град в близост до останките на Χηνοβόσκιον, древно селище на дeсния бряг на р. Нил в Горен Египет и епископско седалище през първите векове на християнството. В тази област св. Пахомий Велики е ocновал първия си манастир в началото на IV век.

[10].Числи се към евангелията, макар и да се нарича „деяния“, понеже разказва за събития около живота на Иисус Христос.

[11]. Μυριόβιβλος, 114.

[12]. Adversus Marcionem V, 11 и 17. Вж. за това и у св. Епифаний Кипърски, Haereses 42, 9, 4 и 42, 12, 3.

[13]. На ред 64 сл. четем, че два маркионитски фалшификата – едно послание до лаодикийци и едно до александрийци – „били подправени с името на Павел за сектата на Маркион“. Вж. превода на този раннохристиянски текст у Хр. Гяуров, Мураториевият канон, ГБф. т. IX (1931/1932), с. 61.

[14]. В известния латински кодекс Fuldensis, писан между 541-546 г. в Капуа по поръка на епископ Виктор и съдържащ целия Нов Завет, Послание до лаодикийци е поставено между Послание до колосяни и Първо послание до Тимотей (О. Bardеnhеwеr, Geschichte der altkirchlichen Literatur. Bd. 1. 2 Aufl., S. 599-600). Вж. още W. Schneemelcher, Neutestamentliche Apokryphen. II Bd., 6. Aufl. Tüebingen 1997, S. 41 ff.

[15]. W. Schneemelcher, поc. съч., c. 43.

[16]. R. Wilson, поc. съч., с. 349.

[17]. J. B. Lightfoot, St. Paul’s Episteles to the Colossians and to Philemon, 1879, p. 274.

[18]. Всъщност нe e запазен гръцки вариант на апокрифа. За съществуването му в древност се съди само по споменаването му от гръкоезични църковни писатели (срв. W. Schneemelcher, поc. съч., с. 42). От друга страна, споменаването в Мураториевия канон на Послание до лаодикийци не може да служи със сигурност за датиране на разглежданото тук послание, запазено на латински език, защото не е сигурно, че тъкмо то се има предвид в този раннохристиянски паметник (ок. 190 г.).

[19]. T. da Castel San Pietro, EC VII, р. 902.

[20]. Пръв е A. Resch, Agrapha. – Texte und Untersuchungen, 5, 4/1889. Второ издание пак в TU/NF 15, 3. 4/1906.

[21]. Това означава гръцкият термин αγραφα (мн. ч., подразбира се αγραφα λόγια). В употреба е и понятието λόγια (съответно на лат. logia=слова, думи).

[22]. А. Robert и А. Feuillet, пос. съч., с. 667-668.

[23]. L. Vaganay, Agrapha. – Dictionnaire de la Bible, Supl. I, 1928, c. 162.

[24]. J. Jeremias, Agrapha. – RGG, Bd. 1., 3. Aufl., Sp. 178.

[25]. Срв. и Dieter Luehrmann, Agrapha. – RGG, Bd. 1, 4. Aufl., Sp. 190.

[26]. Сочат се също места у Климент Александрийски, (Excеrpta ех Thеodoto 2,2), Ориген (In Jerеmiam, homilia lat. 3, 3), Тертулиан (De baptismо 20).

[27]. За някои дори се предполага, че са правени и с умисъл, вж. J. Schmid, Agrapha. – LThK, Bd. 1., 2. Aufl., Sp. 206.

[28]. B. b. Schabb. 116 a, b; Tos. Chullin 2, 24.

[29]. Otfried Hofius, Agrapha. – TRE, Bd. 2., S. 109.

[30]. Текстът не е запазен в цялост и се предава по възстановки на изследователите.

Изображение: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2yF

Анна Маринова

Напоследък се среща многобройна литература, проповядваща вяра в кармата и прераждането. Авторите на тези книги не само че не отричат и не се противопоставят на християнството открито, напротив, те твърдят, че Библията (респективно християнството) приема вярата в прераждането, а Господ Иисус Христос бил (според тях) само един велик учител (такъв като Буда, Кришна, Мохамед), едно от многобройните въплъщения (аватари) на Божеството. Той ни бил открил една малка частица от истинското (всемирно) познание.

В сбита форма учението за прераждането се състои в следното: основен закон в духовния живот е развитието на душата, а за това един живот не бил достатъчен. Понеже не може в краткия период на едно земно съществуване да се достигне съвършенство, душата се вселява след смъртта на тялото (след повече или по-малко продължително време) в друго, ново тяло, за да продължи в него пътя на самоусъвършенстване. Тези, които тук не правят зло, в другия си живот или ще се преродят като духовни водачи, или ще се освободят от прераждания. Накрая всички ще се слеят с Абсолюта. Отделните личности са маVя – тоест илюзия. Всички сме частици от Бога, тоест богове, но на ниско стъпало на усъвършенстване.

За съжаление много православни християни все повече се увличат в учения, проповядващи прераждания (индуизъм, вайшнавизъм, дъновизъм и други), и смятат, че християнската им вяра е съвместима с тези нови убеждения. Често хора, определящи се иначе като православни християни, заявяват, че всъщност дори Библията учела не за частен и всеобщ съд след смъртта, а за смърт, карма и следващ живот на земята.

Налага се да отговорим на въпроса: има ли прераждане според Библията? Съвместима ли е вярата в Спасителя и Неговото учение с вяра в неограничен брой прераждания?

Свещеното Писание ни открива Бог като Триипостасен Творец и Промислител. Той е сътворил света от любов, а човека е поставил като разпоредник и съуправител – венец на Неговото творение. Бог е сътворил човека по Свой образ – дарил го е с безсмъртна душа, свободна воля, с ум и чувства, и го призовал към богоуподобяване (Битие 1:26-27). Нашите праотци Адам и Ева са били създадени с възможност за безсмъртие. Смъртта е една от горчивите последици на греха, който е внесъл повреда в нашата природа. Тя е двояка: физическа – смъртта на тялото, и духовна – отделянето на човека от Бога (срв. Битие 3-та глава).

Какво става с душата след смъртта според Свещеното Писание, преражда ли се тя в друго тяло?

В книга Псалтир можем да намерим ясен отговор на поставения по-горе въпрос. В псалом 9:18 (срв. 48:15) Псалмопевеца нарича нечестивци тези, които не изпълняват Божиите заповеди и по този начин забравят Бога: „Да си идат в ада нечестивците, – всички народи, които забравят Бога”.

Участта на нелюбещите и нетърсещи Бога души е в ада и следователно, те нямат възможност да се преродят. Някои може би ще си помислят, че праведниците ще се преродят, за да се усъвършенстват още повече в доброто. Не! В Псалом 77:39 е изразена идеята, че всички хора, както праведни, така и грешни не се прераждат. Тук ясно личи несъстоятелността на мнението, че Библията била учела за прераждане. В целия псалом се разкрива Божията милост към евреите, въпреки че те непрекъснато са се противили на Бога в пустинята (през време на четиридесетгодишното си странстване) и не са изпълнявали волята Му. Въпреки това Бог не ги е погубил. „Той помнеше – пише св. Псалмопевец, – че те (в смисъл хората) са плът, дихание, което отива и се не връща.”

В книга Иов библейската истина, че няма прераждане, е доста ясно отразена. „Разведрява се облакът и изчезва; тъй слезлият в преизподнята не ще излезе, не ще се вече върне в къщата си, и мястото му не ще го знае вече” (Иов 7:9).

Размишлявайки за преходността на земния живот, праведният Иов изповядва: „Краят на годините ми иде, и аз заминавам на път невъзвратен” (Иов 16:22).

От гореказаното е ясно, че Словото Божие учи, че след физическата смърт душата не умира. Тя отива в ада или в рая (душите на праведните след Христовото изкупително дело), но не се връща на земята, не се въплъщава в никакво тяло.

В книгата на св. пророк Исаия (38-ма глава) е описано страданието на юдейския цар Езекия (727-698 година преди Рождество Христово). Последният е бил на смъртно легло и с дълбоко прочувствени думи се е обърнал към Подателя на живота: „Казах в себе си: когато преполових дните си, трябва да вляза в портите на преизподнята; аз съм лишен от остатъка на годините си. Аз казах: не ще видя Господа, Господа в земята на живите; не ще видя вече човек между живеещите в света” (стихове 10-11).

Езекия изповядва общата за старозаветните хора вяра, че душата след смъртта на тялото ще отиде в ада, и надеждата, че Спасителят ще въведе душите на праведните в рая, защото така учи Бог чрез Своето слово, записано в светата Библия от боговдъхновени мъже. Затова и Езекия не мисли, че ще се прероди, но че няма да види повече земята на живите и там не ще може да „види” Господа – тоест не ще може да върши добри дела, които водят до съзерцаване на Бога както тук на земята, така и в отвъдното

Знаем, че след смъртта човек не може да извършва никакви дела, включително не може и да се покае. Езекия също е знаел, че само докато е жив може да се разкае за греховете си, че след смъртта си няма да има възможност за това. Ако имаше прераждане, едва ли Езекия щеше така умилно да се обръща към Бога със сълзи на покаяние, защото щеше да знае, че макар тук и сега да е грешил, то след прераждането си, в другия си живот на земята, може да се усъвършенства духовно, да изкупи грешките си със страдания и да се надява на по-добро прераждане. Щеше да се надява в другия си живот да постигне нирвана или пък да се слее с безличния Абсолют. Но не, Езекия знае богооткровеното учение на Свещеното Писание за състоянието на душата след смъртта, и че от ада може да го избави само Изкупителят Бог, но при условие, че той искрено се откаже от греха и възжелае от все сърце да служи на Бога приживе.

Голяма част от тези, които, считайки се за християни, смесват своята вяра с вяра в прераждането, смятат, че в Матей 11:10-14 и Матей 17:10-13 се говори, че св. пророк Илия се е преродил и сега е св. Иоан Кръстител. Но това е само на пръв поглед – смисълът тук е, че св. Иоан Кръстител е смел изобличител на греховете на юдеите, такъв, какъвто е бил св. пророк Илия. Сам св. Иоан Кръстител заявява, че не е Христос, нито е пророк Илия (Иоан 1:12-27).

Според защитниците на прераждането, за да може душата да се въплъти, тя трябва да е напуснала предишното тяло. В случая дори и да имаше прераждане, това е невъзможно, защото както знаем св. пророк Илия не е умрял, а е взет жив на небето (4 Царства 2:14). Също така, ако юдеите вярваха в прераждане, а не във възкресение, те не биха сметнали Христос за възкръсналия св. Иоан Кръстител, който е починал около 31 година след Рождество Христово, тоест две години преди смъртта и Възкресението на Спасителя.

Привържениците на вярата в кармата и прераждането сочат като основание, че и Библията проповядва това учение – в Иоан 9:1-2, където се повествува за изцерението на слепородения. При изцеряването му апостолите попитали Господ Иисус Христос кой е съгрешил – слепороденият или родителите му, та се е родил с такъв недостатък (стих 2). Според вярващите в прераждането, светите апостоли явно също са вярвали в него.

Апостолите били свидетели на това как Спасителят преди това изцерил разслабения, като му казал: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо” (Иоан 5:14). Сега те споделили всеобщото мнение, че за греховете на родителите могат да бъдат наказани техните деца. То се основавало на неправилното разбиране на думите от Моисеевото законодателство, че Господ „за вината на бащите наказва децата и децата на децата до трета и четвърта рода” (Изход 34:7, 20:5; Числа 14:18). Затова и Спасителят побързал да разсее недоумението им, като отвърнал: „Нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му” (стих 3).

В проповедта на планината Господ Иисус Христос говори за това, че вярата ни трябва да бъде придружена с добри дела: „Всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън” (Матей 7:17-19).

Доброто дърво изобразява добродетелните и праведните, а лошото – непокаялите се. Участта на грешника след смъртта е в огъня, тоест в ада. В Христовия разказ за жестокия богаташ и бедния Лазар (Лука 16:19-31). Тук образно Господ Иисус Христос ни предава както мъките на жестокосърдния богаташ в ада, така и блаженството на Лазар в лоното Авраамово. Ясно е, че всеки си получава заслуженото не в друго тяло, а в отвъдното.

Свети апостол Павел в посланието си до евреите пише, че „на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (9:27), така „и Христос, веднъж като принесе Себе Си в жертва, за да отнеме греховете на мнозина, втори път, без да става жертва за грях, ще се яви на ония, които Го очакват за спасение (стих 28).

Следователно както Христовата жертва е еднократна, така и човек живее само веднъж на земята, иначе би трябвало Господ Иисус Христос да се жертва за всеки един човек по много пъти – тъй като това е немислимо, така и животът много пъти.

В Свещеното Писание на Стария и Новия Завет се възвестява не прераждане, а всеобщ съд и възкресение. Ние, християните, не можем да вярваме едновременно в Страшния съд и в прераждането. Нека за миг да приемем, че както има справедлив и окончателен съд над всички, така съществуват и прераждания. При това положение възникват доста противоречия:

1.Ако човек чрез много прераждания достига до нирвана и се избавя от кармичните последици, то защо трябва да има съд, който окончателно да въздаде всекиму заслуженото? Страшният съд тогава би бил безсмислен и нереален.

2.Всеобщият съд би прекъснал преражданията, тъй като той е окончателен. С прекъсването на преражданията се прекъсва и възможността за освобождаване от прераждания. Пита се, нима справедливият Бог, Който не иска смъртта на грешника, а неговото покаяние, би прекъснал духовното усъвършенстване на Своите чеда?

Учението за прераждането не само е несъвместимо с Христовото учение, но то е изтъкано от много вътрешни противоречия. Ето само някои от тях:

Както споменахме по-горе, според това учение добрият живот и карма определят бъдещото добро прераждане и обратно. Това обяснявало защо някои в този живот се радват на успех и добро, а други страдат.

Ако съществуваха обаче минали животи и душата е съществувала по-рано, то:

1.Би трябвало още от най-ранната си възраст, човек да притежава много знания и опит (натрупани вследствие от предишните животи). Ние обаче наблюдаваме точно обратното: знанията, опитът, уменията се получават и натрупват с годините в един живот.

2.Никой човек не си спомня с какво точно е съгрешил или какви добрини е извършил в предишния си живот, респективно животи, и следователно с какво е заслужил страданията или безбедния си настоящ живот.

3.Ако имаше прераждания, то всички хора без изключение трябваше да си спомнят предишните си животи, така както всички ние имаме съвест, която колкото и да е помрачена, ни изобличава и ни спомня всички лоши и добри дела, които сме извършили.

4.Ако поддръжниците на вярата в прераждането ни опонират, че някои от нас са забравили предишните си животи или че само с помощта на гуру можем да си ги спомним, то ще отвърнем така: Ако човек не си спомня преражданията си то те са напълно безсмислени. Защо да страдаме, като не знаем защо сме наказани? Не е ли жестоко от страна на Бога да наказва някого за грях, който той не знае и за който няма чувство на вина? Не е ли все едно да бъдат наказани малоумни и невменяеми за техните грехове! Ако имаше прераждания Бог нямаше да ни остави в неведение и щеше да ги запише върху скрижалите на съвестта ни.

5.Ако с помощта на духовен учител, чрез вършенето на добро могат да се обезсилят лошите последствия от предишния живот и може да се измени кармата, то тогава последната се отрича като неизбежен и абсолютно справедлив закон. Нали Бог е отредил чрез страдания в сегашния, човек да изкупва грешките от миналия си живот. А ако и сега грешим, също трябва да понесем вината си. Страданието сега за предишните, както и за настоящите грешки се приема за справедливо и никой човек не може да го отмени. Греховете против Бога могат да бъдат простени и изкупени само от Него.

6.Не е ясно защо благочестиви хора страдат. След като са толкова благочестиви и добри, то явно в предишния си живот също са били такива (по закона на прераждането и кармата) защо сега страдат?

7.В обществения живот, както и в развитието на цялото човечество въобще, трябваше да има голям духовен подем и напредък. След толкова много прераждания човечеството трябваше да е станало много по-духовно извисено от своите предшественици. Напротив – омразата, социалните напрежения, войните ни карат да мислим, че в повечето отношения ние сме станали по-лоши от нашите предшественици.

8.Ако бъдат последователни и логични, то вярващите в кармата и прераждането не би трябвало да осъждат престъпника за неговото престъпление и да защитават потърпевшия. Престъпникът не е виновен, че е такъв, защото в предишния си живот не е могъл да се усъвършенства, имал е лоша карма и затова сега е такъв. Жертвата пък съвсем не е невинна. Тя вероятно в предишния си живот е била престъпник и сега „заслужено” е получил наказанието си.

Това са само някои от вътрешните противоречия в учението за прераждането. Господ Иисус Христос ни учи, че с вяра в Него, с дела съобразни с учението Му, чрез покаяние, изповед и причащение с Тялото и Кръвта Христови ние духовно се прераждаме и се богоуподобяваме. По Божия милост се надяваме да общуваме с Него и в Неговото царство.

_______________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки Анна Маринова, Богословски факултет при СУ.

Изображение: авторът Анна Маринова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2xs

Иван Ж. Димитров

1. За находката

Вече шесто десетилетие изследователите на християнската античност и нейното обкръжение се занимават с проучване на една изключително интересна находка от ръкописи, имащи отношение към въпросната епоха и по-специално към средата, в която се развива християнството през първите три века. Това са именно ръкописите от Наг Хаммади.

През месец декември 1945 година селяни от околността на град Nag Hammadi в Горен Египет намерили една голяма делва с множество папирусни ръкописи в нея. Това забележително откритие станало на десетина километра североизточно от моста на река Нил при град Наг Хаммади[1], в подножието на хълма Джебел-ет-Тариф, разположен на левия бряг на голямата река. Селяните, намерили делвата с ръкописите, нямали представа какво културно съкровище са открили. Както често става в такива случаи, те се отнесли към антиквари, започнали пазарлъци, надробяване на ръкописите на части с цел да получат по-висока обща цена и така нататък. Докато накрая се намесила египетската държава и ръкописите в по-голямата им част били прибрани в Коптския музей в Кайро.

Става дума за 13 ръкописа[2] или части от тях, писани върху папирус на коптски език[3]. Понеже този език имал различни наречия, трябва да се уточни, че намерените ръкописи са основно на горноегипетското сахидско наречие, а само някои са на ликополитанско наречие. Но явно всички текстове в тринайсетте ръкописа са превод от гръцки; за някои се предполага, че може да са превод от сирийски (Евангелие на истината, Евангелие на Тома).

Повечето от текстовете не съдържат податки, въз основа на които да се направи заключение за времето на написването им. Затова датирането на мнозинството от оригиналните съчинения е приблизително. А що се отнася до датирането на откритите коптски ръкописи, палеографските проучвания, както и сведенията от оформлението на ръкописите (подвързия и прочее) показват, че те произхождат от първата половина на 4-ти век след Христа. Но това, разбира се, все още не показва възрастта на самите текстове в оригинал.

За мястото на написване на оригиналните текстове също не може да се каже много. Във всички случаи не се предполага да са съчинени в Египет. Смята се по начало, че са произлезли в гръкоезична среда. За отделни текстове със сигурност се предполага, че са съчинени в Сирия (напр. Евангелие според Тома, Евангелие според Филип).

Неясно е и как се е образувала тази сбирка от 13 ръкописа, намерена край Наг Хаммади. Различията в езика, шрифта, формата, подвързията и пр. не позволяват да се допусне, че ръкописите са произлезли на едно и също място и по едно и също време. От друга страна, съдържателните и идейните разлики между ръкописите не допускат да се предположи, че това са книги от библиотеката на една институция (манастир, храм), личност или група от хора. Неизвестно е още кога и защо ръкописите са били скрити.

2. За ръкописите в сбирката

Сбирката обхваща 52 отделни съчинения, като някои се повтарят по два и три пъти. Тук ще ги дадем в тяхната последователност по поредния номер на ръкописа (посочен с римски цифри)[4]. В международната научна книжнина по въпроса е въведено единно означаване и номериране, напр.: NHC I, 1, при което NHC означава Nag Hammadi Codex (ръкопис от Наг Хаммади), римската цифра сочи поредния ръкопис (от 1 до 13), а арабската – поредния трактат в кодекса, т. е. в ръкописа. Началният пореден номер в курсив в следващата таблица е от автора на настоящата публикация и има помощно значение.

№    Ръкопис                     Заглавие

1.         І, 1                 Молитва на апостол Павел

2.         І, 2                (Апокрифно) послание на Яков

3.         І, 3                 Евангелие на истината

4.         І, 4                 Послание до Регин за възкресението

5.         І, 5                  Трактат в три части

6.         ІІ, 1                 Апокриф на Йоан

7.         ІІ, 2                 Евангелие според Тома

8.         ІІ, 3                 Евангелие според Филип

9.         ІІ, 4                 Хипостаза на архонтите

10.       ІІ, 5                  За началото на света

11.       ІІ, 6                  Тълкувание върху душата

12.      ІІ, 7                   Книга на Тома

                                     (Подвижникът пише на съвършените)

13.       ІІІ, 1                 Апокриф на Йоан

14.       ІІІ, 2                Евангелие на египтяните

                                    (Свещената книга на великия невидим дух)

15.       ІІІ, 3                Послание на Евгност

16.       ІІІ, 4                Премъдрост на Иисус Христос

17.       ІІІ, 5                 Диалогът на Изкупителя

18.       ІV, 1                 Апокриф на Йоан

19.       ІV, 2                Евангелие на египтяните

                                    (Свещената книга на великия невидим дух)

20.       V, 1                  Послание на Евгност

21.       V, 2                  Откровение на Павел

22.       V, 3                  Първо откровение на Яков

23.       V, 4                  Второ откровение на Яков

24.       V, 5                  Откровение на Адам

25.       VІ, 1                 Деяния на Петър и на дванайсетте апостоли

26.       VІ, 2                Вронти (гръм)[5] – съвършено разбиране

27.       VІ, 3                 Автентично слово

28.       VІ, 4                Мисълта[6] на нашата голяма сила

29.       VІ, 5                 Платон, Държавата 588В-589В

30.       VІ, 6                 За осмицата и девятката

31.       VІ, 7                  Хермическа молитва

32.       VІ, 8                 Асклепий

33.       VІІ, 1                Парафраза на Сеем

34.       VІІ, 2               Второ слово на великия Сит

35.       VІІ, 3                Откровение на Петър

36.       VІІ, 4               Ученията на Силуан

37.       VІІ, 5                Трите колони на Сит

38.       VІІІ,1                Зостриан

39.       VІІІ,2               Послание на Петър до Филип

40.       ІХ, 1                  Мелхиседек

41.       ІХ,2                   Ода за Нореа

42.       ІХ,3                   Свидетелство на Истината

43.       Х                        Марсанес

44.       ХІ, 1                   Тълкувание на гносиса

45.       ХІ, 2                   Валентиниански трактат

46.       ХІ, 2а                Пет валентиниански молитви:

                                        При миропомазването

            ХІ, 2б                  при кръщението І

            ХІ, 2в                  при кръщението ІІ

            ХІ, 2г                  при евхаристията І

            ХІ, 2д                  при евхаристията ІІ

47.       ХІ, 3                    Аллогенес

48.       ХІ, 4                   Ипсифрона

49.       ХІІ, 1                  Мъдрости на Секст

50.       ХІІ, 2                  Евангелие на Истината

51.       ХІІІ, 1                  Триобразната Протеноя

52.       ХІІІ, 2                 За началото на света

При някои от тези текстове в самия ръкопис не е дадено, съответно не е запазено заглавие. Както се посочи, някои от текстовете се срещат повече от един път в сбирката: Апокрифът на Йоан – три пъти; Евангелие на истината, За началото на света, Евангелие на египтяните и Послание на Евгност – по два пъти (при първите две съчинения вторият вариант е запазен съвсем откъслечно). Трябва още да се изтъкне, че за някои от текстовете съществуват паралели и в други древни ръкописи[7].

Установено е също, че между отделни писания в сбирката има явна литературна зависимост. На някои от текстовете е добре известен гръцкият оригинал (напр. Държавата на Платон, Хермическа молитва, Мъдрости на Секст) или поне неговият латински превод (както е при Асклепий). Досега някои от текстовете бяха познати само по гръцки фрагменти (Евангелие според Тома и Премъдрост на Иисус Христос). Също така някои ръкописи са били известни само по име – било от антиеретическа християнска книжнина (Евангелие на истината или Евангелие според Филип), било от неоплатоническата полемика (Зостриан и Аллогенес). При мнозинството текстове обаче въобще не е имало сведения за съществуването им преди тяхното намиране.

Откритите 52 текста могат да се групират по най-различен начин. Самите заглавия, с които те са известни сега, малко могат да ни помогнат за групиране по жанр. Най-често срещани определения са: евангелие, молитва, послание/писмо, разговор, мъдрости/премъдрости, учение, откровение. В тази сбирка от текстове, която е станала известна с гностическото си съдържание, не се съдържат само гностически текстове. Негностическите текстове са или нехристиянски (Държавата, Послание на Евгност, Мъдрости на Секст) или показват негностическо  християнство от неправославен тип (Деяния на Петър и 12 апостоли, Автентично слово, Ученията на Силуан). Прави впечатление и една група от хермически текстове (За осмицата и девятката, Херметическа молитва, Асклепий). Сред голямата група на най-общо казано християнско-гностически текстове се открояват определено валентиниански текстове (Молитва на апостол Павел, Трактат в три части, Евангелие според Филип, Първо откровение на Яков, Валентиниански трактат, Пет валентиниански молитви). Редом с християнско-гностическите текстове стои и една група от еднозначно гностически текстове на нехристиянския гносис (Апокриф на Йоан, Хипостаза на архонтите, Евангелие на египтяните, Откровение на Адам, Трите колони на Сит, Зостриан, Мелхиседек, Ода за Нореа, Марсанес, Аллогенес, Триобразната Протеноя). Според ролята, която играе в отделните текстове Сит, синът на Адам, те се наричат от изследователите “ситиански”.

При проведеното разделение на текстовете остават четири текста, които не могат да се включат в никоя от тези групи (Вронти – съвършено разбиране, Мисълта на нашата голяма сила, Парафразата на Сеем, Хипсифрона).

3. Значение на ръкописите от Наг Хаммади

Главното значение на находката от Наг Хаммади е в областта на историята на религиите и се състои в излизането на бял свят на една неподозирана доскоро сбирка от гностически текстове. Защото тези текстове са своего рода възкръснали свидетели на едно значително религиозно движение от късната античност – гностицизма, който естествено е бил теоретически атакуван и съответно оборван от укрепващата по това време Християнска църква. С помощта на текстовете от Наг Хаммади се дава огромен тласък на изследването на гностицизма. Научната им стойност обаче отива и далеч отвъд тази област. Тя засяга историята на коптския език и неговата книжнина, папирусната кодикология (наука за ръкописите), както и най-общо – историята на раннохристиянската литература.

Но нека отбележим, че не всичко намерено има еднаква стойност. Липсва и онова, което учените на драго сърце биха искали да открият сред ръкописите в Наг Хаммади: няма нито едно оригинално съчинение от големите гностически учители, основатели на школи, направления на това учение. Обяснението е просто: в крайна сметка находката не произлиза от Рим или Александрия – големите средища на културата, науката и религията, а от египетската провинция. Все пак находката е достатъчно богата и нейната истинска оценка тепърва ще се очертава. Публикуването на факсимилета от ръкописите и на преводи на тези текстове на различни езици[8] ще позволи да се направи правилна оценка на тези ръкописи през следващите години.

Трябва да се има предвид и това, че текстовете от Наг Хаммади ни дават голямо число новозаветни апокрифи, макар предимно гностически. Независимо от особения си характер, апокрифите дават не малко сведения за епохата и обкръжението на ранната Църква, както и за нейния живот[9].

В немското издание Neutestamentliche Apokryphen[10], т. І (1990 г. – “Евангелия”), са поместени в пълнота на немски език: Евангелие според Тома, Евангелие според Филип, Книга на Тома, Апокрифно послание на Яков, Диалогът на Изкупителя, Първо откровение на Яков, Второ откровение на Яков, Послание на Петър до Филип. Във втори том (1997 г. – “Апостолски текстове, откровения и сродни”) са поместени: Деяния на Петър, Откровение на Павел, Деяния на Петър и на дванайсетте апостоли.

Находката от Наг Хаммади е спомогнала съществено да се разшири и познанието ни за историята на премъдростната традиция. Има цяла поредица от негностически и гностически писания от Наг Хаммади с определено премъдростна насоченост. Това са преди всичко: Евангелие според Тома, Книга на Тома, Вронти – съвършено разбиране, Автентично слово, Учения на Силуан. Те не само позволяват да се проучат гностическите метаморфози на юдейската (донякъде и на християнската) мъдрост, но и показват в особена чистота[11] онзи тип християнство, който възприема Иисус Христос първоначално като Божия премъдрост[12].

Що се отнася до твърде заплетения въпрос за произхода на гностицизма, находката от Наг Хаммади не дава някакво окончателно и неоспоримо решение. Сред ръкописите не се намира нито един оригинален гностически текст от предхристиянско време. Но се смята за безспорно установено тъкмо с помощта на текстовете от Наг Хаммади, че гностицизмът по своята същност е предхристиянско явление. И това става ясно преди всичко от анализа на групата на т. нар. “ситиански” текстове. Освен това тези текстове имат голямо значение за проучването на историята на гностицизма. Тяхното изследване е довело до откриването на една съвсем нова разновидност на гностическото учение, за която се смята, че има допирни точки с валентинианството. Тя ни представя едно предхристиянско идейно течение, тръгнало по пътя на гносиса, което в определен момент се среща с християнството, но отчетливо си взаимодейства и с неоплатоническата философия[13].

Ръкописите от Наг Хаммади с валентинианско съдържание дават възможност да се осветли допълнително и учението, свързано с името на Валентин[14], като друг клон на гносиса. Особено забележително е и следното. Посредством т. нар. Трактат в три части, който въпреки своя относително голям обем е всъщност само извлечение от едно още по-голямо съчинение, ние за пръв път научаваме за съществуването на един ревизиран вид на валентинианството с цел то да се пригоди към християнското учение. В този вариант на валентинианството най-впечатляващото е, че твърде различните помежду си функции на София, Ахамот, Христос и Спасител (Сотир) се приписват на един и същи образ, който се нарича Логос (Слово).

Нови сведения се откриват и за разбирането на гностическото симонианство (по името на Симон Маг/Влъхва, срв. Деян. 8:9-24). Те произлизат от синоптическото разглеждане на три съчинения, които са тясно свързани помежду си и при това така се допълват взаимно, че един и същи мит за душите се представя в първото съчинение диалектически (Вронти – съвършено разбиране), във второто – етически (Автентично слово), а в третото – митологически и екзегетически (Тълкувание върху душата). Анализът на тези съчинения е довел до работната хипотеза, че тяхното съдържание е много повече симонианско от онова симонианство, което ни е известно от критиките срещу него на църковните отци[15]. При това повече или по-малко оправданото съмнение в гностическия характер на текстовете на тези три съчинения удовлетворява онези учени, които не искат да възприемат историческия Симон Вълхва като гностик[16]. И най-важното заключение за мене е, че сведенията от древноцърковните противници на гностицизма не само се допълват и частично коригират чрез новите текстове от Наг Хаммади, но и тяхната достоверност решително се потвърждава[17].

4. Оповестяване на съдържанието на находката

Все още не е завършил процесът на оповестяване на съдържанието на ръкописите от Наг Хаммади. Това не е еднозначен, нито е лесен процес. Защото той засяга, първо, проучването на текстовете на коптски език и съответно превеждането и първичния им коментар на съответния език, който естествено е езикът на самия изследовател. Така основните изследвания и преводи са направени на английски, френски и немски език. Въз основа на публикуването на преводния текст учените изследват задълбочено самите текстове, сравняват ги с останалия религиозно-исторически материал от съответната епоха и правят своите заключения. Но това е дейност, която едва е започнала.

Самият факт на откриването на ръкописите даде повод на много хора – учени и журналисти, публицисти и религиоведи, както и на много други с неясна характеристика – да правят прибързани заключения, да заклеймяват дори християнството в неговия “гръцко-византийски” вариант като изменило, дори изопачило оригиналното учение на Иисус Христос, което (видите ли!) се съдържало в чист вид тъкмо в апокрифите, в текстове като тези от Наг Хаммади. Дори се стигна до абсурдни обвинения, че ръкописите от Наг Хаммади били заключени в Коптския музей в Кайро, за да не се наруши статуквото на християнството! Разбира се, такива твърдения са явно тенденциозни. Те преди всичко обвиняват християнството в несъществуващи грехове, сякаш то има от какво да се страхува при изследването на неговата древност. При това ръкописите не са заключени, а са съхранени в Коптския музей, защото тъкмо той е най-подходящото място, където би трябвало да се пазят такива находки, а не е, да речем, иначе огромният и препълнен с експонати от различни епохи на древния Египет Египетски музей в Кайро. Коптският музей е компетентният музей за историята на християнството на територията на днешната държава Египет. Но ръкописите от Наг Хаммади, които се пазят в този музей, са разчетени, текстовете им са публикувани и вече са преведени на няколко езика. Така всеки, който се интересува от съдържанието им, може да ги прочете и да си направи своите заключения. Никой не ги е скрил, а най-малкото това би могло да стане в една страна с мнозинствено мюсююлманско население като Египет.

Трудности с изследването на древните ръкописи има, но те са от съвсем друго естество. Преди всичко трябва да се знае, че не са много коптолозите в света, които биха могли да се занимават с ръкописи от типа на Наг Хаммади. Това са съвсем малки групи от по 2-3 души и то само в няколко страни. Ограничен е броят и на новите учени, които проявяват интерес да се специализират в тази област. Но такова е положението въобще с изследването на древността. Например в музеите на Берлин, Лондон и пр. се съхраняват огромни количества гръцки и др. папирусни находки, които вече около 200 години очакват своя изследовател. Не достигат специалистите, не достигат и средства за разгръщане на по-голяма изследователска работа, която при наличието на средства би си възпроизвела изследователите.

По отношение на находките от Наг Хаммади заслужава внимание онова, което казва един от най-известните коптолози на 20 век – Ханс-Мартин Шенке[18]: “Оказва се, че е почти невъзможно да се поправят определени грешки и недоразумения, допуснати от началото на изследването (на ръкописите от Наг Хаммади – б. м.), макар те да са известни на специалистите”[19]. Той има предвид, че първоначалните преценки и публикации са били правени от недостатъчно подготвени хора, но са се наложили и са мултиплицирани в литературата, така че коригирането им да изглежда невъзможно.

При свързването по съдържание на текстовете от Наг Хаммади помежду им и с текстове извън групата се появил по един проблем при “ситианските” и при валентинианските съчинения. При “ситианската” група текстове се поставя въпросът: дали сродството на въпросните текстове помежду им е само едно чисто литературно явление, или те все пак имат някаква социологична основа, примерно в определена гностическа група от хора. Решението на този въпрос зависи преди всичко от значението, което има кръщението в тези текстове. Проучването на Jean-Marie Sevrin[20] върху “ситианските” кръщелни традиции се очаква да даде пояснение на първия въпрос. Относно валентинианските следи в текстовете от Наг Хаммади трябва да се каже, че определянето на някои писания от тази находка като валентиниански се оспорва. Преди всичко при Евангелие на истината по-голямата част от изследователите са убедени във валентинианския му произход, макар Х.-М. Шенке да не го приема. Мнозина възприемат и Послание до Регин за възкресението като валентинианско писание. Първите издатели на съчиненията от І ръкопис (тогава наречен Codex Jung), които сметнали цялата книга за валентинианска, приписали валентиниански характер дори на Апокрифно послание на Яков. Друг учен смятал също и Тълкувание на гносиса за валентинианско съчинение[21].

В тази трудна и твърде сложна дейност по изследването на текстовете, които често пъти са запазени само в откъслеци, е нужна не само усърдна работа, но и усет, “око”, както се изразява Х.-М. Шенке[22], което не всички изследователи имат. “А които го имат, не го имат за всеки текст”[23]. Така например при Евангелие според Тома, за което е писано толкова много и такива добри изследвания са направени, едва немско-американският новозаветник Хелмут Кьостер е имал прозрението да го определи като източносирийски вариант на евангелие със същото име, съдържащо само изречения на Иисус Христос, което евангелистите Матей и Лука са използвали като свой втори източник (по известната теория за източниците на синоптическите евангелия, обобщавани с немската дума Quelle (източник, извор), именно като Quelle 2)[24]. И още два важни примера в тази насока. Само един изследовател е имал правилния поглед върху Послание до Регин за възкресението, а освен това е могъл да реши загадката с Вронти – съвършено разбиране. Това е Бентли Лейтън[25]. От друга страна на Клаус Кошорке дължим разкриването на истинската стойност на определени християнско-гностически текстове (Откровение на Петър, Послание на Петър до Филип, Свидетелство на истината, Тълкувание на гносиса).

5. Молитва на апостол Павел

5.1. За текста на молитвата

Молитвата на апостол Павел (известна и с латинското название Precatio Pauli, тоест Молитва на Павел) принадлежи към съчиненията, чието съществуване и чийто текст са станали известни едва с находката от Наг Хаммади. И досега, близо 60 г. след намирането на ръкописите в Наг Хаммади, не са открити други свидетелства за този текст. Той се съдържа върху форзаца (прикрепен лист в началото и вкрая на една книга) на ръкопис І.

5.2. За ръкописа, в който е открит текстът

Този пръв ръкопис в находката от Наг Хаммади има малко по-различна съдба от останалите ръкописи в сбирката. За разлика от другите ръкописи по-голямата част от този ръкопис І дълги години не била притежание на Коптския музей в Кайро, а се намирала в института C. G. Jung в гр. Цюрих, Швейцария. Оттук е останало и другото му название: Codex Jung. Отделните текстове в него били публикувани постепенно от 1956 до 1975 г. Затова те сравнително късно били причислени към поредицата от Наг Хаммади и късно Молитвата на апостол Павел била възприета като първи текст на ръкопис І, а оттук – и на цялата поредица от текстове от Наг Хаммади[26].

5.3. Заглавие и авторство

Едва вкрая на текста на молитвата се среща заглавието й: Προσευχή Παύλου αποστόλου (Молитва на апостол Павел). Този надпис придава на текста апостолски авторитет, който може да бъде отнесен към целия ръкопис І. А това, че надписът е на гръцки, може да се схване като податка, че текстът на молитвата първоначално е бил съставен на гръцки език. Самият родителен падеж Παύλου αποστόλου се разбира от изследователите по два начина: 1) апостолът е автор на молитвата; 2) молитвата била произнесена от апостола и оттам станала известна като негова, което също й придава авторитет. Но така или иначе нищо не можем да твърдим със сигурност за авторството на този текст.

5.4. Време и място на написване

От текста на Молитвата на апостол Павел не могат да се извлекат никакви сведения за времето и мястото на написването ѝ, както и за нейния автор. По отношение на времето като terminus ante quem може да се приеме средата на 4 век, защото се смята за сигурно, че целият ръкопис І е съставен преди 350 г. И ако вземем предвид забележимата идейна близост до школата на Валентин, трябва да допуснем, че молитвата е съставена не преди втората половина на 2 век или най-сигурно – през 3 век. Приемем ли обаче известно сродство с апостолпавловите идеи (напр. редове 11-12, 25-27), тогава въпросът с датирането остава по-скоро открит.

Не може да се установи и мястото на написване. Ако допуснем връзка с валентинианството, тогава написването трябва да се свърже с някое от местата, където това учение е било разпространено[27].

5.5. Характер на текста

Няма съмнение, че текстът (според поставеното вкрая заглавие) представя една молитва, по-точно една просителна молитва със завършващо славословие. Въз основа на известна близост с молитвата на апостол Яков вкрая на Второ откровение на Яков някои смятат, че това по-скоро е предсмъртна молитва. Понеже липсва началото на молитвата, може да се предположи, че тя е била заключителна част от по-дълго съчинение и е била предизвикана от съответно събитие, чието описание завършва с тази молитва[28].

Въз основа на съдържанието си текстът на молитвата може да се раздели на три части: 1-12, 13-24, 25-29.

5.6. Извори за съставяне на молитвата

Трудно е да се установи използването на някакъв конкретен (съответно – познат на науката) извор за тази молитва. Езикът ѝ показва известна близост с езика на псалмите и особено на апостолпавловите послания. Изследователите са посочили сходство с призивите в заклинателни текстове, както и с молитви в Corpus Hermeticum[29]. Изтъква се и особена близост с един химничен откъс от Трите колони на Сит[30]. Затова допускат, че ако няма пряко литературно заимстване, възможно е да е бил използван един общ извор.

От религиозноисторическа гледна точка Молитвата на апостол Павел безспорно е гностическо съчинение. На места са забележими валентиниански идеи. От друга страна е известно, че валентинианстващи гностици са се позовавали на апостол Павлови мисли и думи[31].

5.7. Превод на текста[32]

(форзац А) [… (липсват около два реда) … [Твоята] светлина,

покажи ми Твоята [милост!

Мой] Спасителю, спаси ме, защото [аз] съм Твоят,

Който [чрез Тебе] съм дошъл на света!

Ти си [моят] Разум (νους), изведи ме!

Ти си моето съкровище, отвори (се) за мене!

Ти си моята пълнота (πλήρωμα), приеми ме при Себе Си!

Ти си <моят> покой, дарувай ми съвършенството,

което не може да бъде овладяно!

Умолявам Те Тебе, Който съществуваш и си предсъществувал,

в името, [което] е над всички имена,

чрез Иисус Христос, [Господ] на господарите, Царя на вековете[33].

[Дай] ми Твоите дарове, за които Ти не съжаляваш,

чрез Сина човешки, [Духа], Утешителя [на истината]!

Дай ми сила [да] Те моля![34]

Дай (ми) [изцерение][35] на моето тяло, когато Те моля чрез евангелиста, [и] изкупи вечната ми светла душа и моя дух!

И [Първо]родния от пълнотата (πλήρωμα) на благодатта –

[открий] Го на моя разум (νους)!

Дарувай (ми), каквото никое ангелско око [не е видяло] и никое архонтско ухо не е чуло,

и което никое човешко сърце не е постигнало,

който[36] е произлязъл равноангелски и според образа на душевния бог[37],

когато той беше създаден от начало –

защото имам вярата и надеждата!

И яви пред мене Твоето възлюбено, избрано и благословено величие[38],

Единородния и Първороден (форзац Б)

и [чудното] тайнство на Твоя дом,

[защото] Твоя е силата [и] славата,

и хвалата, и величието сега и во веки.

[Амин].

Следва завършек на гръцки език:

Молитва на апостола [Павел].

С мир.

Христос е свет.

6. (Апокрифно) Послание на Яков

Това съчинение е запазено само в един единствен препис в ръкопис І от Наг Хаммади веднага след Молитвата на апостол Павел. Състоянието на текста като цяло е добро, само в горната част на първите страници има някои празноти.

6.1. Езикът, на който е написано.

Съчинението е написано (както и други текстове от находката от Наг Хаммади) на ликополитанското (субахмимско) наречие на коптския език. Става дума за превод от гръцки език, както личи наред с другото и от една запазена гръцка дума в дателен падеж. Гръцкият е оригиналният език на съчинението[39].

6.2. Време на написване

Времето на написване на съчинението не се определя еднозначно от изследователите. Според някои то е писано в началото на 2 в. или още през 1 в.,[40] а според други – в края на 2-ри век или дори през 3-ти век[41]. За ранното датиране се взема предвид фактът, че това послание съдържа материал, който е сходен с материала на каноничните евангелия, но същевременно няма никакво ясно свидетелство за пряка зависимост от техните текстове. Затова се смята, че съставителят му е почерпил сведения от все още живото устно предание. От друга страна обаче се преценява, че дори това послание да преработва някакво по-старо писмено или устно предание, все пак в настоящата си форма то е произлязло не по-рано от края на 2 в. Наистина според началната сцена учениците съчиняват писания по спомените си за думите на Спасителя, а това не само предполага съществуването вече на евангелията, но и приписването им на апостоли на Иисус Христос[42].

Авторът на този апокриф на дело се противопоставя на каноничните евангелия, затова и те не се споменават въобще, макар да е безспорно, че са съществували и той дори познава съдържанието им. И още нещо: съществуващото сходство с постройката на доводите у св. Ириней Лионски (+202 г.) се преценява от изследователите като противопоставяне на богословски позиции, повлияни от него[43].

6.3. Автор

Началните редове на посланието сочат като автор Яков. В рамките на повествованието той се сочи като един от дванадесетте апостоли, но има и белези, които го доближават до Яков, брат Господен (например връзката с Йерусалим). Вероятно съставителят на апокрифа е слял в образа на мнимия автор Яков черти на св. апостол Яков Зеведеев и св. ап. Яков, брат Господен[44]. Изложеното в апокрифа учение се свързва с този (трудно установим) Яков, който е авторитет и гарант за учението.

6.4. Място

За мястото на съставянето на апокрифа може само да се гадае. Както и при други писания, свързани с името на Яков, за място на написването може да се предположи Сирия[45]. Други изследователи предлагат и Египет[46].

6.5. Строеж и вид на текста

Текстът започва и завършва под формата на послание на (апостол) Яков до един трудно отъждествим адресат (стр. 1, 1-2,7 и 16, 12-30)[47]. Има известни основания да се допусне, че липсващото име може да се допълни като [Керин]тос. Това е древен еретик, споменат от св. Ириней Лионски в “Против ересите” (1, 26, 1; 3, 3, 4; 3, 11, 1)[48].

В началото още авторът Яков говори за изпращането на един текст, съдържащ “тайно”, скрито учение (т. е. апокриф – стр. 1, 10). Това учение заема и основната част от апокрифа (стр. 2, 7-16, 11): Иисус Христос се явява след Своето възкресение на 12-те Си ученика и в разговор дава на Яков и Петър подробни поучения преди отново да си отиде от тях, а Яков и Петър преживяват във видение едно забележително пътуване в небесата. Накрая се говори накратко за по-нататъшната участ на учениците.

Названието на този текст послание на Яков или апокриф на Яков е дадено от изследователите му и се основава както на външната му форма (на послание), така и на споменатата в текста дума “тайно учение” (1, 10)[49].

Формата на Послание на Яков е типична за така наречените “диалогични евангелия”, тоест писания, в които Иисус Христос след възкресението Си води разговор с някои от Своите ученици или ученички, или с цяла група от тях. Този вид текст бил особено предпочитан в гностически кръгове, но се употребявал и извън тях[50]. В някои диалогични евангелия се съдържа и едно послание, предхождащо явяванията и диалога (Послание на Петър до Филип, Послание на апостолите). То трябва да се разглежда като един вид предговор, който в елинистическо време често бил слаган в началото на литературни творби, за да се поясни намерението и значението на текста и да се посвети той на определена личност[51].

6.6. Какви източници преработва апокрифът

От някои изследователи на Послание на Яков се приема, че то е произлязло чрез вторично “рамкиране” на едно по-старо повествование[52]. Така изследователите на този апокриф се стремят да обяснят преди всичко многопластовия му строеж, който включва послание, рамкиращ разказ и диалог, както и различната оценка на ролята на Яков в тях. Подобен произход се смята за доказан при апокрифите Премъдрост на Иисус Христос, при който текстът на Послание на Евгност се приема за негова основа, съответно оригинал. Подобно предположение се прави и за Апокриф на Йоан. Но за разлика от последните писания при Послание на Яков не е така лесно да се различи подобeн оригинал. Диалогът е тясно преплетен с рамкиращия разказ. Характерните за послание елементи са добре съчетани с основната част на изложението[53]. Затова се приема, че съчинението по-скоро трябва да се възприема и разбира като една цялост, вместо да се говори за подложка и нейно развитие от неизвестния автор, и пр.[54] Разбира се, не е вероятно авторът на апокрифа да е съчинил всички тези думи, вложени в устата на Иисус Христос. Допуска се, че той е използвал съществуващи християнски предания (писмени или устни)[55].

6.7. Религиозноисторическа преценка на текста

Апокрифът Послание на Яков е християнско съчинение, което предава вярата в Иисус Христос като Спасител и до голяма степен има връзка с християнската традиция. Авторът е познавал евангелията, той предполага такова познаване и у читателите си. Това се вижда както от началната сцена, където се говори за съставяне на писания, така и от изреждането (с. 8, 6-10) на заглавията на поредица от известни Христови притчи, съдържащи се в различни канонични евангелия. Предполага се, че читателите на апокрифа могат по споменатите заглавия да разберат: 1) за коя именно притча става дума; 2) какво е тълкуванието ѝ.

Все пак отношението на автора на апокрифа към тези (да ги наречем автентично християнски) писания е критично. Той признава само частично тяхната стойност. И дори когато думите на Иисус Христос по начало се приемат за важни и заслужаващи помнене и припомняне, авторът на апокрифа изхожда от предпоставката, че като цяло те не се разбирали правилно (с. 12, 36-37). От това неразбиране значително били ощетени както евангелията, така и апостолската проповед. Дори се забелязва иронично-полемично отношение към другите християнски (канонични) текстове, които стоели качествено по-ниско от неговото съчинение. Авторът отбелязва, че докато Иисус Христос отделил Яков и Петър, за да ги “изпълни” (разбирай – с истинско познание), останалите апостоли продължили да се занимават с писането на евангелия и други текстове (с. 2, 35-39). Накрая, след Христовото оттегляне, притежаващият истинското учение Яков е този, който изпраща учениците (не разбиращи в пълнота Христовото учение) по целия свят, като сам той се оттегля в Йерусалим (с. 16, 2-11)[56].

Такова ярко разграничаване от останалите апостоли е нетипично за т. нар. “диалогични евангелия”, които обикновено се отнасят положително към други свидетелства за Иисус Христос, но ги пренасищат с гностическо-митологични учения. Необичайно е и формалното сходство на предадените Христови думи в диалоговата част с известните Негови думи от други (т. е. канонични) извори на християнското записано предание. Тук се предлагат притчи, блаженства, изречения с “горко” и други форми, докато в останалите диалогични евангелия преобладават философско-митологични разработки.

Послание на Яков излиза от познатите рамки на този вид евангелия и в друго отношение. Защото се предават не само действия и думи на Спасителя преди възкресението, но и след него: на с. 8, 1-4 се говори за оставане на Иисус Христос с учениците Му в продължение на 18 дена “след скръбта”. Смята се, че “Послание на Яков възприема предания и форми от различни християнски течения и ги преработва с напълно самостоятелен план”[57].

6.8. Отношение към гностическата традиция

Спори се, дали Послание на Яков е действително гностическо писание. Липсват ясни указания за гностическо-митологически представи, но в терминологията има редица характерни за гностицизма понятия[58]. Поставят се в пряка зависимост познанието (гносис) и спасението (с. 8, 26-27), при това знанието трябва да е в съчетание с вярата (с. 14, 8-10). Езотеричният характер на текста и високото ценене на Яков (докато останалите ученици явно се пренебрегват) сочат, че текстът е възникнал в обособена гностическа група. Силно доказателство в тази посока би било името Керинт, ако допълването на името по наличната сричка е правилно.

И още нещо. На няколко места се споменава за едно по-ранно откровение на Яков (с. 8, 31-36; 13, 38-14, 1). Като изходим от думите на Иисус Христос към Яков (говори се за следване на Христос и възможността да се преодолеят архонтите), можем да направим паралел с апокрифа (също от Наг Хаммади) Първо откровение на Яков, където се разглеждат същите въпроси. Затова се допуска, че апокрифът Послание на Яков не само познава и използва Първо откровение на Яков, което е типично гностическо-валентинианско съчинение, но е и негово продължение[59].

В заключение ще кажем, че посочените белези позволяват Послание на Яков да се определи като гностическо съчинение[60]. Митологически въпроси не са предмет на съчинението и затова не се разглеждат изрично.

6.9. Тематични кръгове в посланието

Съществена тема за Послание на Яков е мъченичеството (с. 5-6). На учениците се възвестяват конкретни форми на страдание чрез организирано от държавната власт преследване (съдебен процес, разпятие), което съответства на образеца на Христовите страдания[61]. От учениците се изисква да търсят мъченичеството: в противовес на една плътска насоченост на живота и също като проява на любов и избраност от Бога. Мъченичеството или поне готовността за него се изтъква като предпоставка за спасението. В този смисъл е и изискването да се вярва в Христовия кръст и да се разбира той (с. 6, 2-4). Може да се приеме, че апокрифното съчинение представя една антропология, в която страданието засяга само външния, плътския човек, докато истинският човек остава чужд както на света, така и на страданието (с. 5, 29-30). Но и реалността на Христовото страдание е съхранена. Противостои се на желанието на Яков да не слуша за кръстните страдания и смърт, защото те били вече отдалечени във времето (с. 5, 31-6, 1).

Отклонено е и желанието на учениците да бъдат пощадени от преследванията. И на следващото конкретно запитване за запознаване с пророчестването е отказано (с. 6, 21-7, 1), колкото и странна да изглежда тази обосновка. Иисус Христос посочва св. Йоан Кръстител: с неговото обезглавяване е отстранена и главата на пророчестването! Т. е. за автора на Послание на Яков пророчестването е дейност на една отминала епоха.

Противоречиви са изказванията в апокрифа относно възможността да се постигне спасение. То се представя ту като много трудно за постигане (с. 12, 13-17), ту като вече настъпило (с. 14, 8-19). Във всеки случай спасението се смята за осигурено само за една отбрана група. То не е сигурно дори за самите Яков и Петър. Но наред с тези обезсърчителни изказвания има и изисквания за лично спасение дори с цел да се изпревари Самият Иисус Христос (с. 6, 19-21; 7, 10-15). Някои очевидни противоречия в текста могат да се обяснят, ако думите се отнесат не към Яков и Петър, а към други, по-късни читатели (с. 10, 28-11, 6; 14, 41-15, 5). Но разграничаването от други мнения в Послание на Яков се прави по един ироничен, дори странен начин. Има някои изисквания, които противоречат на същинския заамисъл на апокрифа. Тъкмо това може да се приеме за доказателство, че съчинението действително има езотеричен характер, предназначено е за малък, ограничен кръг от посветени (“изпълнени” с необходимото знание), както това се твърди изрично във въведителните редове на посланието (с. 1, 20-22).

6.10. Цел на посланието

Предмет на апокрифното съчинение е насърчението и наставлението на една угнетена християнско-гностическа група: дори и при страдания да останат верни на собственото учение. Тази група, която е получател и читател на посланието, е посочена в него като “по-късните чеда/деца”. Единствено те са способни за съвършеното разбиране и дори Яков получава тях за образец на спасението си (с. 15, 38-16, 19).

Възможно е притчата за палмовата издънка (с. 7, 24-28) да е илюстрация на представата за себе си на гностическата група, за която е предназначено посланието. Разбира се, нейната неяснота дава основания за разни и разнопосочни преводи. Според някои изследователи това може да означава, че гностиците от групата, за която е предназначено съчинението, възприемат себе си като издънки от една първоначална християнска традиция, на която те дължат произхода си. Но сега вече те предлагат свое учение, пренебрегвайки оригиналното като “изсъхнало”. Така се очертава в пълнота шаблонът на еретическата мисъл.

6.11. Превод на текста[62]

Начало на посланието (с. 1, 1-2, 7)

(с. 1) [Яков пише] на [ученика Керинт]. Мир [да бъде с тебе от] мира, [любов от] любовта, [благодат] от благодатта, [вяра] от вярата, живот от свят живот.

Ти ме помоли да ти предам едно тайно учение, което чрез Господ беше открито на мене [и] Петър. Аз не можах, наистина, да ти откажа, нито обаче и да говоря с тебе, така че го [записах] с еврейски букви. Аз ти го предавам и то само на тебе, защото ти именно си служител на спасението на светиите. Бъди разсъдлив и се пази да не разказваш на мнозина от тази книга. Спасителят не искаше да разкаже това (тайно учение дори) на всички нас, Неговите дванайсет ученика. Но са блажени онези, които се спасяват чрез вярата в това учение.

Аз обаче ти предадох преди десет месеца едно друго тайно учение, което Спасителят ми беше предал. А ти го разбирай така, както то беше открито на мене, Яков. То (с. 2) обаче – [понеже] и аз [още не съм го опознал (напълно) и то] беше открито [също за тебе и] твоите, [бъди] сега [разсъдлив] и търси [Неговото учение]! Така [ти ще постигнеш] спасението. [След всичко това] ти трябва [също да го откриваш!]

Явяване на Спасителя на учениците (с. 2, 7-39)

[Когато] обаче всички дванайсет ученика седяха събрани заедно и си припомняха онова, което Спасителят беше казал на всеки един от тях – било тайно, било открито, – и когато те го [излагаха] в книги, аз написах, какво се съдържа [в онова (тайно учение)]. Ето, тогава се яви Спасителят – [след като] Той си беше отишъл [от нас] и [ние] Го бяхме чакали – и то петстотин и петдесет дена, след като Той беше възкръснал от мъртвите.

Ние Му казахме: “Ти отиде ли си и отдалечи ли се от нас”?[63]

Но Иисус каза: “Не, Аз обаче ще си отида на онова място, от което съм дошъл. Ако искате да дойдете с Мене, елате!”

Те всички отговориха и рекоха: “Ако ни заповядаш, ще дойдем.”

Той рече: “Истината ви казвам: никой никога няма да влезе в небесното царство, ако Аз му заповядам, но (вие ще влезете,) защото вие сте изпълнени. Оставете ми Яков и Петър, за да ги изпълня.”

И след като повика двамата, Той ги взе настрана[64]. На останалите заповяда (да продължат) да се занимават с онова, с което (дотогава) се занимаваха.

Разговор на Спасителя с Яков и Петър (с. 2, 39-15, 6)

Спасителят каза (на Яков и Петър): “Вие сте получили благодат (с. 3) [чрез Отец да приемете Моите думи]. Ако [и останалите ученици са записали Моите думи в своите] книги, сякаш [са ги разбрали – пазете] се! [Значи, те са се] потрудили без [да проумяват]. Като [неразумните] те са слушали и [като…][65] не са разбрали. Не искате ли да бъдете изпълнени? И вашият разум е <опиянен>. Не искате ли да бъдете трезви? Засрамете се сега! И когато сте будни, и когато спите, помнете: вие сте видели Сина човешки, говорили сте с Него, слушали сте Го. Горко на ония, които (само) са видели Сина човешки! Блажени са, които не са видели Човека и които не са били заедно с Него, и които не са говорили с Него, и които нищо не са чули чрез Него! Ваш е животът! Помислете само: Той ви изцери, когато бяхте болни, за да царувате. Горко на онези, които са се изцерили от болестта си, защото те отново ще се разболеят от нея! Блажени, които не са били болни и са познали изцерението, преди да са се разболели! Ваше е царството Божие. Затова ви казвам: бъдете изпълнени и не оставяйте никакво пространство у вас празно! Който проникне (във вас), ще може да ви се присмее.”

Тогава Петър отговори: “Ето, Ти три пъти (вече) ни каза: (с. 4) [‘Бъдете изпълнени’, а пък] ние (вече) сме изпълнени.”

[Спасителят отговори и рече]: “Затова ви [казвам: ‘Бъдете изпълнени’], за да не [сте в недостиг. Онези] обаче, [които имат недостиг], няма да бъдат [спасени]. Защото изпълването е добро, а [недостигът] е лош. И както впрочем е добре, че си в недостиг, и обратното – лошо е, че се изпълваш, така изпълненият изпитва недостиг и изпразненият няма да се изпълни, както (от друга страна) изпразненият се изпълва, докато изпълненият в достатъчна степен става завършен. Редно е прочее (дотолкова) да намалявате, доколкото е възможно вие да се изпълните, и да се изпълвате, доколкото е възможно да намалеете, за да можете да [се изпълните] в преизобилие. И така, [бъдете] изпълнени с Духа! Но имайте недостиг в разсъдък (λόγος)! Защото <принадлежащият към> душата разсъдък (λόγος) е също душевен!”

Аз обаче отговорих и Му казах: “Господи, ние можем да Ти се покоряваме – ако желаеш. Защото ние напуснахме нашите бащи, нашите майки и нашите села и те последвахме. Погрижи се сега да не бъдем изкушавани от лукавия дявол!”

Господ отговори и рече: “Каква е заслугата ви, че вършите волята на Отец, щом не ви е дадено от Него като добавка да бъдете изкушени от сатаната? Но ако вие сте измъчвани и преследвани от сатаната и изпълнявате Неговата (т. е. на Отец) (с. 5) воля – Аз (ви) [казвам]: Той ще ви обича, ще ви направи равни на Мене и ще си спомня за вас, защото вие сте били възлюбени (още) в Неговия промисъл съобразно вашето избиране. Не искате ли да престанете да обичате плътта и да се страхувате от страданието? Или не знаете, че вие още ще бъдете преследвани, несправедливо обвинявани, в тъмница затваряни, без закон осъждани, <без> основание разпъвани на кръст и в пясъка погребвани, както и Самият Аз чрез лукавия? Вие се покорявате на себе си, за да се съобразявате с плътското – вие, които Духът е обгърнал като стена! Ако погледнете света, колко дълго е съществувал <преди> вас и колко дълго още ще съществува след вас, ще разберете, че вашият живот е (като) един едничък ден и вашето страдание е (като) един едничък {…} час. Добрите, прочее, няма да влязат в света[66]. Затова презирайте смъртта и (много повече) се грижете за живота! Помнете Моя кръст и Моята смърт и ще живеете!”

Но аз отговорих и Му казах: “Господи, не ни възвестявай за кръста и за смъртта! Та те са далече от Тебе!”

(с. 6) Господ отговори и рече: “Истината ви казвам: човек не се спасява, ако не вярва в Моя кръст. [Защото] на тези, които са повярвали в Моя кръст, е Божието царство. Затова търсете смъртта, както умрелите, които търсят живота! Защото онова, което те търсят, ще им се открие. Какво ли пък е това, което им създава грижи? Ако се обърнете към случая със смъртта, тя ще ви научи да избирате. Истината ви казвам: {…} Никой от онези, които се страхуват от смъртта, няма да бъде спасен. Защото царството <Божие> е на онези, които биват убивани. Бъдете по-добри от Мене и (така) се равнявайте на Сина на Светия Дух!”

Тогава аз Го попитах: “Господи, по какъв начин можем да пророчестваме на онези, които искат от нас да им кажем пророчество? Защото безброй са онези, които ни умоляват и очакват да чуят от нас слово (λόγος).”

Господ отговори и рече: “Не знаете ли, че с Иоан беше отстранена главата на пророчестването?”[67]

Аз обаче казах: “Господи, {…} та възможно ли е да се отсече главата на пророчестването?”

Господ ми рече: “Ех, да знаехте, какво означава ’глава’ и че пророчеството излиза от главата. Разберете какво означава: ’Вашата глава беше отсечена’. (с. 7) По-рано ви говорех с притчи и вие не разбирахте. Сега обратно: говоря открито с вас и вие (все още) не разбирате. Но вие Ми послужихте като притча сред притчите и като очевиден (пример) в открит (разговор).

Побързайте да бъдете спасени без да ви е поискано (преди това)! Но сами се старайте усърдно и, ако е възможно, сами Ме изпреварвайте! Защото така Отец ще ви обича.

Мразете лицемерието и злите помисли. Защото (злите) помисли са онова, което предизвиква лицемерие. Лицемерието от своя страна е далече от истината.

Не оставяйте небесното царство да изсъхне! Защото то се уподобява на палмова <издънка>, чиито плодове бяха окапали около нея. <Те> пускат листа и когато пораснаха, оставиха основния ствол да изсъхне. Така става и с плода, който произлезе от един и същ корен. След като беше посаден, от много (посадени плодове) произлязоха (други) плодове. Разбира се, би било добре, ако сега (ти) успееш да отгледаш тези новопосадени[68] – ти би го (т. е. небесното царство) намерил.

<След като> Аз толкова съм се прославил преди това време, вие защо Ме задържате, когато Аз бързам да си отида? (с. 8) Защото след [скръбта] вие настоявахте да остана при вас още осемнайсет дена заради притчите. Беше достатъчно за хора, <които> са слушали учение<то>, че те разбират ‘Пастирите’, ‘Сеенето’, ‘Строенето’, ‘Светилниците на девиците’, ‘Заплатата на работниците’ и ‘Дидрахмата и жената’[69].

Трудете се усърдно за словото (λόγος)! Словото (λόγος) прочее – неговата първа страна е вярата, втората е любовта, третата са делата.От тези именно произлиза животът. Защото словото (λόγος) прилича на житно зърно. След като човек го засял, той му се доверил. И след като то израсло, той го обикнал, защото вместо едно (зърно) видял много зърна. А когато завърши (жътвата), той се спаси, защото го беше преработил за прехрана. После остави (нещо) за посев. Така и вие можете да получите за себе си небесното царство. Ако вие не го получите чрез познание (γνώσις), не можете да го намерите.

Затова ви казвам: бъдете будни! Не правете грешка! Аз често съм говорил както на (всички) вас заедно, така и само на тебе, Якове, съм казвал: стреми[70] се към спасение. Аз ти възложих да Ме следваш и те научих, каква е задачата ти пред архонтите[71]. Вижте: Аз съм слязъл, говорил съм и съм се мъчил, и съм си спечелил венец, (с. 9) за да ви спася. Аз слязох, тъкмо за да живея при вас, за да можете и вие да живеете при Мене. И когато намерих, че къщите ви нямат покрив, Аз живях – след като слязох – в къщите, които можеха да Ме приемат.

Затова Ми се доверете, братя Мои! Разберете, какво е великата светлина! Отец няма нужда от Мене. Защото един баща няма нужда от сина си, а синът е този, който има нужда от баща си. Аз съм по пътя към Онзи. Защото Отецът на Сина няма нужда от вас.

Чуйте словото (λόγος)! Проумейте познанието (γνώσις)! Обичайте живота и никой няма да ви преследва, нито ще ви притеснява, освен вие самите себе си!

О, вие мизерници, вие нещастници, вие лицемери спрямо истината, о, вие лъжци срещу познанието (γνώσις), о, <вие> похитители на духа! Досега ли още успявате да слушате, макар да ви подобава отначало да говорите? Още отсега ли сте готови да заспите, макар че ви подобава отначало да сте будни, за да ви приеме в себе си небесното царство? (с. 10) Истината ви казвам: по-скоро един светец би станал нечист или едно светило би светнало в мрака, отколкото вие да стигнете до господство – или да не стигнете.

Аз си спомних вашите сълзи, вашата скръб и вашата болка. Те са далече от нас. Сега обаче: вие, които сте извън наследството на Отец, плачете там, където е нужно, и скърбете, и възвестявайте по подобаващ начин доброто, че Синът се възнася! Истината ви казвам: ако бях пратен при онези, които Ме слушат, и ако бях говорил с тях, никога нямаше да се издигна[72] от земята! Сега, прочее, бойте се занапред от онези!

Ето, Аз ще се отдалеча от вас и ще отида (нагоре), и няма да стоя повече при вас, колкото и да не (го) желаете вие самите. И тъй, последвайте Ме бързо! Затова ви казвам: заради вас слязох. Вие сте възлюбените. Сред многото вие ще сте причинителите на живота. Призовете Отец! Молете Бога многократно и Той ще ви даде! Блажен е, Който ви е видял при Себе Си. Той се проповядва сред ангелите и се прославя сред светиите. Ваш е животът. Радвайте се и тържествувайте като (с. 11) Божии чеда. Спазвайте [Неговата] воля, за да бъдете спасени! Следвайте Моите наставления и (така сами) се спасете! Аз се моля на Отец за вас и Той много ще ви прости.”

Като чухме това, ние се зарадвахме. Защото <ние> се бяхме опечалили от онова, което <Той> преди това ни беше казал.

Когато обаче Той видя, че ние се зарадвахме, рече: “Горко ви, задето имате нужда от подкрепа[73]! Горко ви, задето имате нужда от милост! Блажени, които са говорили свободно и сами са си спечелили милост. Сравнете се с чужденците: как живеят те пред вашия град? Защо вие се тревожите, когато вие сами себе си прогонвате и себе си отстранявате от вашия град? Защо вие самите напускате вашето местоживеене и го правите (такова) за онези, които искат да живеят в него? О, вие, бездомниците и скитащите! Горко ви, защото ще ви разберат! Или си мислите може би за Отец, че Той е човеколюбив или че ще се остави чрез молби да Го предумате, или че ще се покаже милостив към някого заради някого (другиго), или че ще чуе някого, който умолява? Той наистина познава (човешкото) желание и от какво се нуждае плътта. (Или може би си мислите,) че това не е (плътта), която се стреми към душата? Защото без душата тялото не може да греши, (така) както (с. 12) душата не може да бъде спасена без дух(а). Ако обаче душата се избави от злото, а и духът се избави, тялото става безгрешно. Защото духът е този, който утешава душата, но тялото е, което я убива, това означава, че тя сама се убива. Истината ви казвам: Той няма да прости на никоя душа греха й, нито на плътта вината й. Защото никой от онези, които са носили плът, няма да бъде спасен. Та смятате ли, че мнозина биха намерили небесното царство? Блажен е, който е видял себе си като ‘четвърти’ в небесата.”

Като чухме това, ние се натъжихме.

А Той, като видя, че се натъжихме, заговори: “Аз ви го казвам това, за да познаете себе си. Защото небесното царство прилича на клас, който расте в една нива. И когато той узря, разпръсна семената си. И отново изпълни нивата с класовете си още една година. Вие самите побързайте да пожънете един жив клас, за да бъдете изпълнени с царството!

И докато още съм с вас, насочете вниманието си към Мене и Ми се покорявайте! Когато обаче си отида от вас, спомняйте си за Мене! Спомняйте си обаче за Мене, защото (докато) бях при вас, вие не Ме познахте. Блажени, които са Ме познали. Горко на онези, които са чули и не са повярвали! Блажени, които (с. 13) не са видели и (все пак) са [повярвали]![74]

Но Аз още ви [говоря][75]. Защото Аз ви се явявам, докато строя един дом, който ви е много полезен, защото под него вие намирате сянка, както той успява да подкрепи (и) дома на вашите съседи, ако заплашва да се срути. Истината ви казвам: горко на онези, заради които Аз бях пратен на това място долу! Блажени, които отиват горе при Отец. Още ви упреквам, о, вие, които съществувате! Бъдете подобни на онези, които не съществуват, за да сте заедно с онези, които не съществуват!

Не оставяйте небесното царство да запустее у вас! Не бъдете високомерни заради просвещаващата светлина, но бъдете така един спрямо друг, както Сам Аз (бях) с вас! Аз се подложих заради вас на проклятие, за да бъдете спасени.”

Петър обаче отговори на това и рече: “Понякога Ти ни насочваш към небесното царство, друг път пък ни отклоняваш, Господи. Понякога ни говориш, привличаш ни към вярата и ни обещаваш живот, друг път пък Ти ни отблъсваш от небесното царство.”

Но Господ отговори и ни рече: “Аз много пъти съм ви предложил вярата, още повече обаче на тебе съм се (с. 14) откривал, [Якове,] но вие не Ме разбрахте. Сега отново виждам, че вие често се радвате и именно, когато се радвате на обещание[то] за живот. Но вие сте скръбни и опечалени, когато ви поучават за царството. Вие обаче – чрез вярата [и] познанието сте получили (все пак) живота. Така че пренебрегвайте [отклоняване]то, когато го чуете! Но когато чуете обещанието, толкова повече тържествувайте! Истината ви казвам: който получи живота и вярва в царството, никога няма да го напусне; дори и тогава, когато Отец иска да го преследва[76].

Дотук искам това да ви кажа. Но сега ще се изкача на това място, от което съм дошъл. Вие обаче, когато Аз бързах да отивам, Ме изхвърлихте навън и вместо да Ме съпроводите, ме преследвахте. Но обърнете внимание на славата, която ме очаква! И ако сте отворили сърцето си, то чуйте хвалебствията, които Ме очакват горе на небето! Защото днес Аз трябва да заема (мястото) отдясно на Моя Отец. Аз ви казах последната Си дума и ще се разделя с вас. Защото ме пое една колесница на Духа. И отсега се готвя да се съблека, за да се облека (отново). Внимавайте: блажени са, които са проповядвали Сина, преди Той да дойде, така че, когато дойдох, Аз (отново) си отивам. Трижди блажени са (с. 15), които бяха възвестени чрез [Сина] преди да съществуват, за да порасне делът ви при тях.”

След като каза това, Той си отиде.

Яков и Петър: небесно видение (с. 15, 6-29)

А ние коленичихме – аз и Петър – и благодарихме. И изпратихме сърцето си нагоре в небето и чухме с ушите си, и видяхме с очите си грохота от войни и тръбен звук, и голям смут.

И когато ние {…} се издигнахме далече над онова място, изпратихме нашия разум (νούς) още по-нагоре. И видяхме с очите си, и чухме с ушите си хвалебствия и похвални песни на ангелите и празнуване на ангелите и небесните величия. Те възхваляваха и ние също тържествувахме.

След това отново ние поискахме да изпратим и нашия дух нагоре, високо към величието. И когато тръгнахме нагоре, не ни се даде нито да видим нещо, нито да чуем. Защото останалите ученици извикаха към нас.

Яков и Петър: разговор с учениците (с. 15, 29-16, 11)

Те ни попитаха: “Какво чухте от Учителя?” и “Какво ви каза Той?”, и “Къде отиде Той?”

А ние им отговорихме: “Той отиде нагоре” и “Той ни даде едно обещание и обеща на всички нас живот, и ни откри деца, които идват след нас, като [ни] заръча, (с. 16) че трябва да ги обичаме, понеже ние ще бъдем [спасени] заради тях.”

А когато те чуха (това), повярваха наистина на откровението, но се разгневиха заради онези, които трябваше да се родят. А понеже аз не исках те да се ядосват, изпратих всеки един на различно място. Сам пък аз отидох в Йерусалим да се моля, за да получа участие (в спасението) с възлюбените – онези, които тепърва ще се появят.

Завършек на посланието (с. 16, 12-30)

Аз се моля обаче чрез тебе да се постави начало. Защото така аз ще мога да се спася, както и че ще получат (и) онази светлина чрез мене, чрез моята вяра и чрез една друга, която е по-добра от моята.Аз пожелавам (тъкмо това), моята да е по-малка. Помисли си сега да се уподобиш на онези и се моли да получиш твоя дял при тях! Защото освен това, което казах, Спасителят не е съобщил никакво откровение за онези. Ние възвестяваме дял (в спасението) заедно с онези, за които беше възвестено, тези, които Господ направи Свои чеда.

__________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки проф. д-р Иван Желев Димитров, Богословски факултет при СУ.

[1]. Nag Hammadi е град в близост до останките на Хηνοβόσκιον древно селище на десния бряг на р. Нил в Горен Египет и епископско седалище през първите векове на християнството. В тази област св. Пахомий Велики е основал първия си манастир в началото на 4 век (срв. И. Ж. Димитров. Новозаветни апокрифи.- ДК 8/2001, с. 8).

[2]. Ръкописите са във вид на кодекс, т. е. оформени като тетрадка, а не като свитък (вж. по-подробно И. Ж. Димитров. Пос. ст., с. 3).

[3]. Коптският език е най-късният стадий от развитието на египетския език. Той е сроден със семитските и хамитските езици. През 2 в. сл. Хр. този език започва да се пише с гръцки букви, към които прибавили още седем знака за звуковете, липсващи в гръцкия език. Самото име “коптски” е по-ново, но то произлиза от името Египет (на грц. Аιγυπτος, лат. Aegyptus; оттам в блг. “гюпти”,  англ. Gypsy и Gipsy). Днес копти се наричат християните в Египет от дохалкидонското вероизповедание, обикновено определяно като монофизитско.

След завземането на Египет от арабите коптският език постепено бил изместен от арабския и в днешно време той е останал само богослужебен език на Коптската църква. Различават се пет наречия в този вече мъртъв език: са(х)итски – класическият коптски език, говорен в Горен Египет, на който са написани повечето от запазените текстовете; бохаирски, говорен в Долен Египет, който е богослужебният език; успоредно с тези две главни наречия съществуват още фаюмско, ахмимско и субахмимско (наричано и ликополитанско или асиутско – от Асиут, сегашното име на древния горноегипетски град, известен в историята с гръцкото име Ликополис). Коптската книжнина обхваща голям брой преводи на библейски книги, апокрифи, жития на светците, гностически съчинения и др.

[4]. Вж. това подреждане на ръкописите у H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 732-733, където сбирката е наречена “каирска” (от гр. Кайро, където основно се съхранява), но все пак това е равнището на терминологията до началото на 90-те години на 20 век. Същото подреждане, но с установеното и международно прието название “ръкописи (съответно текстове) от Наг Хаммади” намираме и в изданието на тези текстове в немски превод, направено от Академията на науките в Берлин-Бранденбург съвместно с академиите на науките в германските градове Берлин, Дюселдорф, Гьотинген, Хайделберг, Лайпциг, Мюнхен и Майнц: Nag Hammadi Deutsch (hrsg. von Hans-Martin Schenke, Hans-Gebhard Bethge und Ursula Ulrike Kaiser). Berlin/New York. Bd. 1 (NHC I,1-V,1), 2001, S. XIX-XXI. Вторият том, съдържащ трактатите от V, 2 до ХІІІ,1 (NHC V,2-XIII,1), е издаден през 2003 г. Трябва да се отбележи, че в това издание трактатите, които се повтарят в следващи ръкописи, се разглеждат само веднъж при срещата с тях в първия по ред ръкопис. Затова първият том завършва с разглеждането на NHC III, 5, но преди това вече са разгледани трактатите ІV, 1 (= ІІ, 1 и ІІІ, 1), ІV, 2 (= ІІІ, 2) и V, 1 (= ІІІ, 3). Вторият том пък завършва с ХІІІ, 1, понеже последният от поредицата трактат ХІІІ, 2 (“За произхода на света”, но тук се съдържа не целият, а само началните 10 реда от него) е разгледан още в първия том, където в трактат ІІ, 5 се намира цялостният му текст.

[5]. На гръцки βροντή.

[6]. На гръцки νόημα.

[7]. Вж. по-подробно у H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 733.

[8]. The Facsimile Edition of the Nag Hammadi Codices. Published under the Auspices of the Department of Antiquities of the Arab Republic of Egypt in conjunction with the United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization. 12 volumes. Leiden 1972-1984; Yvonne Janssens. Évangiles gnostiques. Dans le corpus de Berlin et dans la Bibliothèque Copte de Nag Hammadi. Traduction française, commentaire et notes. Louvain-la-Neuve 1991; James M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi Library in English. Translated and Introduced by Members of the Coptic Gnostic Library Project of the Institute of Antiquity and Christianity, Claremont, Cal. 4th rev. ed. Leiden/New York/Koeln 1996; и вече посоченото немско издание Nag Hammadi Deutsch (hrsg. von Hans-Martin Schenke, Hans-Gebhard Bethge und Ursula Ulrike Kaiser). Berlin/New York. Bd. 1 (NHC I,1-V,1), 2001. Bd. 2 (NHC V,2-XIII, 1), 2003.

[9]. Вж. И. Ж. Димитров. Пос. ст., с. 5.

[10].Wilhelm Schneemelcher. Neutestamentliche Apokryphen in deutscher Uebersetzung. 6. Auflage. Bd. I – Evangelien. Tuebingen 1990; Bd. II – Apostolisches, Apokalypsen und Verwandtes. Tuebingen 1997. Това е продължение на основаното през 1904 г. от Edgar Hennecke (+1951) издание.

[11]. Това важи особено за Ученията на Силуан.

[12]. Срв. H.-M. Schenke. Einfuehrung. Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 4.

[13]. J. D. Turner. Sethian Gnosticism. A Literary History. In: Ch. W. Hedrick-R. Hodgson jr. (ed.). Nag Hammadi, Gnosticism and Early Christianity. Peabody 1986, p. 55-86.

[14].Валентин бил родом от Египет. Първоначално действал в Александрия, но подобно на други ересиарси скоро започнал да пътешества, за да разпространява по-лесно учението си. В Александрия неговата общност оцеляла до 4 в. Но сам той отишъл в Рим и там основал школа. Бил кандидат за епископ на Рим, както и друг еретик – Маркион, но не успял. Тогава се отцепил от Църквата и основал своя общност. Негови школи имало още в Антиохия, Ефес и на о. Кипър. Последната била най-резултатна, поради което и Валентин се преселил на острова, където умрял във ІІ пол. на 2 в. Съставил различни книги: евангелие, слова, химни и послания, но са запазени само незначителни откъслеци от тях. Учението си свързвал с ученик на св. апостол Павел на име Тевда. Богословието му е изпълнено с философски идеи с мистичен и поетичен уклон. Затова в учението му се преплитат философия, митология, магия и обредност.

[15]. Както за валентинианството, така и за симонианството, и за множеството други ереси няма запазени преки извори, а сведения се черпят главно от изобличителните съчинения срещу тях на църковните писатели-апологети.

[16]. H.-M. Schenke. VF 32/1987, S. 11-17.

[17]. Срв. Същият. Einfuehrung…, S. 5.

[18]. За жалост от 2002 г. вече е покойник.

[19]. H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 735.

[20]. J.-M. Sevrin. Le dossier baptismal séthien. Québec 1986.

[21]. Klaus Koschorke. Eine neugefundene gnostische Gemeindeordnung: Zum Thema Geist und Amt im fruehen Christentum. ZThK 76/1979, S. 31.

[22]. H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 736.

[23]. Пак там.

[24]. H. Koester-J. M. Robinson. Entwicklungslinien durch die Welt des fruehen Christentums. Tuebingen 1971, S. 118-134, 155-173, 204-208.

[25]. B. Layton. In: Nag Hammadi, Gnosticism and Early Christianity, p. 37-54.

[26]. H.-G. Bethge-U.-K. Plisch. Das Gebet des Apostels Paulus (NHC I,1). In: Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 7-8.

[27]. Вж. картата у B. Layton. The Gnostic Scriptures. A New Translation with Annotations and Introductions. Garden City 1987, p. 268-269.

[28]. Bethge-Plisch. Op. cit., p. 8-9.

[29]. Срв. Corpus Hermeticum I,31-32; V,10-11; XIII,16-20.

[30]. Срв. NHC VII,5, p. 118,30-119,1.

[31].Срв. напр. писмото на Птолемей до Флора (у св. Епифаний Кипърски. Против ересите 33, 5, 8; 33, 6, 6); св. Ириней Лионски. Против ересите 1, 3, 8; също – Евангелие според Филип 110а.

[32]. Направен е по немския превод в H.-G. Bethge-U.-K. Plisch. Op. cit., S. 9-10, и английския превод на D. Mueller в J. M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi in English. Fourth Revised Edition. Leiden/New York/Koeln 1996, p. 27-28.

[33]. Грц. дума αιών (еон) означава: време, период от време, век, поколение (във времеви смисъл), безкрайно време, вечност, но в гностицизма еоните са олицетворение на отвлечени понятия, по-нисши от божеството, нещо средно между него и видимия свят. По природата си те са зли. Христос преминал през тях, като ги измамил, че принадлежи към тяхната пълнота (букв. от πλήρωμα, т. е. съвкупността на еоните). След като извършил изкупителното си дело на земята, Той възстановил мира и между враждуващите дотогава еони.

[34].Dieter Mueller допълва празното място по друг начин и превежда “[когато] Те моля” (D. Mueller. The Prayer of the Apostle Paul. Introduction, Text and Translation. In: Harold W. Attridge (ed.). Nag Hammadi Codex I (The Jung Codex). Introductions, Texts, Translations, Indices. (NHS 22) Leiden 1985, p. 9.

[35]. В зависимост от попълването на лакуната (празното място в текста) тук може да се чете вместо изцерение думата отминаване, т. е. “Дай (ми) [отминаване] на моето тяло…”. Такова четене явно по-добре подхожда на контекста (срв. предсмъртната молитва на ап. Яков вкрая на Второ откровение на Яков). Разбира се, една молба за изцерение на тялото не е невъзможна в предполагаема молитва на ап. Павел.

[36]. Синтактично по-правилно би било “което”, но тук явно се има предвид демиургът.

[37]. Обичайно е демиургът да се мисли като душевна същност, но наистина съчетанието “душевен бог” никъде другаде не е засвидетелствано.

[38]. Буквално преведено трябва да бъде величина (μέγεθος), но като свойство на Бога обикновено се предава с величие, съответно изразявано и с други (макар и сродни) думи на гръцки: μεγαλειότης (Лука 9:43; Деян. ап. 19:27; 2 Петр. 1:16) и μεγαλωσύνη (Евр 1:3; 8:1; Юд 25). Думата μέγεθος се среща само в Еф1:19, където също е преведена “величие”.

[39]. Dankwart Kirchner. Der Brief des Jakobus. NT Apokryphen. Bd. I, S. 235.

[40].Срв. Willem C. van Unnik. The Origin of the Recently Discovered “Apocryphon Jacobi”. Vigiliae Christianae 10, 155-156; Ron Cameron. The Other Gospels: Non Canonical Gospel Texts. Philadelphia 1982, p. 56; D. Kirchner. Op. cit., S. 235.

[41]. Срв. Pheme Perkins. Johannine Tradition in EpJac (NHC I,2). JBL 101 (1982), p. 413-414; Francis E. Williams. The Apocryphon of James. Introduction. Text and Translation. In: H. W. Attridge (ed.). Nag Hammadi Codex I (The Jung Codex). Introductions, Texts, Translations, Indices. (NHS 23) Leiden 1985, p. 26-27; Donald Rouleau. L’Épître apocryphe de Jacques (NH I,2). BCNH.T 18. Québec 1987, p. 22; Judith Hartenstein. Die zweite Lehre. Erscheinungen des Auferstandenen als Rahmenerzaehlung fruehchristlicher Dialoge. (TU 146) Berlin 2000, S. 223-224.

[42].Срв. мненията на Ron Cameron. Sayings Traditions in the Apocryphon of James. Philadelphia 1984, p. 91-124 (към когото се присъединяват D. Kirchner. Op. cit., S. 235 и Helmut Koester. Ancient Christian Gospels. Their History and Development. Lpndon/Philadelphia 1990, p. 34, Footnote 2) и на противопоставящата му се Judith Hartenstein. Op. cit., S. 223-224. R. Cameron смята, че изразът “припомняха си” е типичен, употребяван до средата на 2 в., когато е трябвало да се изложи устно предание за делата и учението на Иисус Христос, и така обосновава по-ранното съставяне на (апокрифното) Послание на Яков. Но J. Hartenstein възразява, че въпросният израз на това място (началната сцена в текста, когато Изкупителят се явява на учениците) не въвежда думи на Христос, а предава съчиняването на други книги.

[43].Ph. Perkins. The Gnostic Dialogue. The Early Church and the Crisis of Gnosticism. New York 1980, p. 161; Ejusdem. Johannine Tradition…, p. 413.

[44]. По същия начин в апокрифа Послание на Петър до Филип в образа на Филип са слети черти на св. апостол Филип от 12-те и св. апостол (от 70-те) и дякон Филип Благовестника (вж. Деян. 6 и 8 гл.). Срв. J. Hartenstein-U. K. Plisch. Der Brief des Jakobus (NHC I,2). In: Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 13.

[45].Срв. Ph. Perkins. Johannine Tradition…,p. 413-414 (Западна Сирия или Мала Азия).

[46].Срв. F. E. Williams. Op. cit., p. 27; Jan Heldermann. Anapausis in the Epistula Jacobi Apocrypha. In: Robert McL. Wilson (ed.). Nag Hammadi and Gnosis. (NHS 14) Leiden 1978, p. 43.

[47].От името е запазен само завършекът -θος, което някои смятат, че е остатък от името Керинт – Κέρινθος. Срв. H.-M. Schenke. Der Jakobusbrief aus dem Codex Jung. OLZ 66 (1971), S. 119.

[48]. Допълване на липсващата част от името като [Керин]тос се подкрепя от внимателното изследване на текста, където може да е стояло тъкмо това име. Друго име или израз не може да се вмести там. Освен това по вероятното време на написване на разглеждания апокриф Керинт е бил известен като “гностикът на 1 век”. Малко неща се знаят със сигурност за неговото учение и затова е под въпрос, дали Послание на Яков има нещо общо с учението на историческия Керинт, дори и да е стояло неговото име в текста на апокрифното послание. Още повече че и това послание едва ли отговаря на учението на някой от историческите апостоли с името Яков. Но трябва да кажем, че провежданото от Керинт разграничение между Иисус и Христос напълно съвпада с някои изказвания в Послание на Яков, като напр. разграничението между “сина на Светия Дух” и Иисус (стр. 6, 19-21) или необичайното споменаване на името Иисус при Неговото явяване след възкресението Му (стр. 2, 23). Вж. по-подробно у D. Kirchner. Epistula Jacobi apocrypha. Die zweite Schrift aus Nag-Hammadi-Codex I. (TU 136) Berlin, S. 59-64.

[49].На англ. се употребява определението “апокрифът на Яков” – the Apocryphon (of James); на латински и френски се предпочита “апокрифно послание на Яков” – epistula Jacobi apocrypha; l’épître apocryphe de Jacues; на немски се казва просто “послание на Яков” – der Brief des Jakobus, resp. Jakobusbrief, което безспорно може да обърка незапознатия читател заради съвпадение на названието с онова на каноничното “(съборно) Послание на апостол Яков”.

[50].Примери за гностически евангелия в диалог са “Премъдрост на Иисус Христос” и “Апокриф на Йоан” – и двата от находката от Наг Хаммади. Но има и пример на антигностическо писание в тази форма – Ерistula Арostolorum (Послание на апостолите е апокрифно диалогично евангелие от 2 в., запазено в цялост на етиопски, а частично на коптски и латински – вж. C. Detlef G. Mueller. Epistula Apostolorum. NT Apokryphen. Bd. I, S. 205-233).

[51]. Вж. напр. предговорите на “Против ересите” от св. Ириней Лионски, на Евангелие според Лука (1:1-4) и Деяния апостолски (1:1-3).

[52]. Тази хипотеза поддържат R. Cameron. Sayings Traditions, p. 4; D. Kirchner. Epistula Jacobi, S. 236; H. Koester. Op. cit., S. 200.

[53]. F. E. Williams. Op. cit., p. 18.

[54].B. Dehandschutter. L’Epistula Jacobi apocrypha de Nag Hammadi (CG I, 2) comme apocryphe néotestamentaire. In: ANRW II, Bd. 25.6. Berlin/New York, p. 4542 sq.

[55].Charles W. Hedrick. Kingdom Sayings and Parables of Jesus in the Apocryphon of James. Tradition and Redaction. NTS 29, p. 6 sq.

[56]. Вж. J. Hartenstein-U. K. Plisch. Op. cit., S. 15.

[57]. Ibidem, S. 16.

[58].Срв. противопоставянията опиянен–трезв, пълнота-недостиг, спя-буден съм; гностически произход свидетелстват както идеята, че по-късни вярващи ще надминат Иисус Христос и Яков, така и отхвърлянето на св. Йоан Кръстител (вж. J. Heldermann. Op. cit., p. 39-40; F. E. Williams. Op. cit., p. 22).

[59]. Вж. J. Hartenstein. Op. cit., S. 229-232.

[60]. Така смятат D. Kirchner (Der Brief des Jakobus., S. 238) и др. А според Wilhelm Pratscher (Der Herrenbruder Jakobus und die Jakobustradition. Goettingen, 1987, S. 161) Послание на Яков е свидетел на все още слабо развития гносис.

[61]. Интересно е, че при изброяването на формите, които имат страданията на учениците и на Иисус Христос, се споменава и едно безчестно погребение (“в пясъка заровени…”, с. 5, 18-19). Това наистина е в разрез с описанието на Христовото погребение, предадено от каноничните евангелия, но съвпада с изобразеното напр. в Epistula Apostolorum.

[62]. Направен е по немския превод в J. Hartenstein-U. K. Plisch. Op. cit., S. 18-26, и английския превод на F. E Williams в J. M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi in English, p. 29-37.

[63].Изречението може да се разбере и преведе и като упрек: “Ти си отиде и се отдалечи от нас!” (Ibidem, S. 19, Anm. 34).

[64].Перспективата на разказа често се сменя неочаквано: авторът ту говори като Яков, ту като трето лице (наблюдател, съответно разказвач); ту е един от дванайсетте (“ние”), ту е извън тази група (“те”).

[65].D.Kirchner (Epistula Jacobi apocrypha) допълва и превежда: “и [като глухи]”.

[66].Преводът е буквален и трябва да се разбира така: “(Истински) добрите (т. е. светите) няма (истински, завинаги) да влязат в света (т. е. да станат част от света).” (вж. D. Kirchner. Epistula Jacobi apocrypha, S. 101).

[67]. Двусмислието е особено подчертано: св. Йоан Кръстител е бил (последният предвъзвестяващ Христос) пророк и бил обезглавен; а употребеният коптски глагол означава отстранявам, но и обезглавявам.

[68]. Срв. гръцкото νεόφυτος, новопосаден; така са били наричани и новоприетите в Църквата християни.

[69]. Според F. E. Williams (Op. cit., p. 33) последната притча трябва да се разбира като две: “Дидрахмата” (срв. Мат. 17:24-27, макар това да не е притча, а действителна случка от дейността на Иисус Христос) и “Жената”. Но само така отделена, последната дума може да означава няколко притчи и случки, а в Лк 15:8-11 все пак има притча за жена, загубила една драхма.

[70]. Повелително наклонение на коптски няма отделни форми за 2 л. ед. ч. и 2 л. мн. ч., затова тук може да се разбира и “стремете се”. Наистина авторът не е обработил прецизно текста и на места се получава объркване между мн. ч. (на учениците) и ед. ч. (на Яков).

[71]. Под архонти тук се разбират или силите, които се стремят да попречат на гностиците да се изкачат в царството на светлината, или властите в Йерусалим. Според някои изследователи в контекста на Послание на Яков второто е по-вероятно (вж. J. Hartenstein-U. K. Plisch. Op. cit., S. 22, Anm. 51).

[72].D. Kirchner (Epistula Jacobi apocrypha) превежда: “никога нямаше да сляза на земята”, което езиково е напълно възможно, но няма смисъл в контекста. Тук предложеното разбиране на текста вж. у Peter Nagel. Hinauf oder hinab? Ein missverstandenes Ortsadverb in der Epistula Jacobi apocrypha (Nag Hammadi Codex 1,2: p. 10,19). Goettinger Miszellen (Beitraege zur aegyptologischen Diskussion) 152 (1996), S. 43-49.

[73]. За подкрепа е употребена гръцката заемка в коптски παράκλητος (утешител).

[74]. Срв. Иоан 20:29.

[75]. В смисъл: “още се опитвам да ви убедя”.

[76]. D. Kirchner тук превежда: “когато Отец иска да остави да го преследват”, т. е. Отец не е причинител на притеснението, а само допуща то да се случи (Epistula Jacobi apocrypha, S. 134, Anm. 390).

Изображение: авторът проф. д-р Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2uB

Георги Петков Царев

Вярата в съществуването на ангелите се основава на Божественото Откровение[1]. Непосредствено след грехопадението на прародителите Бог ги изгонил от рая и поставил на „изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч…, за да пазят пътя към дървото на живота” (Бит. 3:24). Това е първото библейско свидетелство за съществуването на Ангелите. По-късно откровеното учение за Ангелите получава все по-голяма определеност и ясност.

Новозаветното Божествено Откровение не само потвърждава, но още повече засилва вярата в съществуването на Ангелите. Тя става съществена и неотменна част на новозаветното учение и като червена нишка преминава през цялата свещена история на Новия Завет.Ангел Господен – Гавриил – съобщил на свещеник Захария радостната вест за раждането на Иоан Кръстител (Лука 1:11-20). Същият Ангел след шест месеца благовестил на света Дева Мария за раждането на Иисуса Христа (Лука 1:26-38). Ангел Господен известил на пастирите, че им се родил „в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ“, а заедно с него „многобройно воинство небесно… хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:11, 13, 14). Ангел Господен няколко пъти се явява на Иосиф и му открил тайната на боговъплъщението; внушил му да замине за Египет, за да спаси живота на Младенеца; а когато преминала опасността – да се върне в земята Израилева (Мат.1:20, 2:13; 19-20). След изкушението на Иисуса в пустинята от дявола ангели дошли и Му служели (Мат. 4:11). В Гетсиманската градина Ангел от небето се явил на Иисуса и Го подкрепял (Лука 22:43). Когато жените мироносици в първия ден на седмицата отишли на гроба Господен, Ангели им съобщили, че Христос е възкръснал (Мат. 28:1-7; Марк 16:5-7; Лука 24:1, 4-8). При Христовото възнесение Ангелите се явили на апостолите и им предсказали, че Иисус пак ще дойде по същия начин, както са Го видели да отива на небето (Деян. 1:10-11). По-късно Ангел се явил на апостолите и ги извел из тъмницата (Деян. 5:19); на Корнилий и му дал съвети за спасение (Деян. 10:3-6); на св. апостол Петър и го извел от тъмницата (Деян. 12:7-11); на св. апостол Павел и предсказал предстоящето му пътуване до Рим (Деян. 27:23-24).

Съществуването на Ангелите е засвидетелствано определено, ясно и категорично от Самия Господ Иисус Христос. Като тълкува притчата за плевелите, Той съобщава: „…жетварите са Ангелите“ (Мат. 13:39). Учениците Си съветва: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен“ (Мат. 18:10). На св. апостол Петър, който в Гетсиманската градина прави опит да Го защити с оръжие, Спасителят казва: „…върни ножа си на мястото му… или мислиш, че не мога сега помоля Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели“ (Мат. 26:53). На апостолите открива, че при Второто пришествие, „…кога дойде Син Човеческий в славата Си…, тогава ще седне на престола на славата Си“ и с Него, придружен от „всички свети Ангели“ (Мат. 25:31). „За оня ден и час (Второто пришествие и Последния съд – с. а.) никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец“(Марк. 13:32).За съществуването на Ангелите и вярата в тях свидетелстват и светите апостоли в своите послания. Св. апостол Павел прави сравнение между Сина Божи и Ангелите (Евр. 1:4-14), както и между Ангелите и човека (Евр. 2:7). Той сочи и предназначението на Ангелите – да проникват в тайната на Божията премъдрост, която ни доближава към Бога (Ефес. 3:10), и да служат на ония, които ще наследят спасение (Евр. 1:14). Истината за Боговъплъщението апостолът потвърждава и с това, че след като се явил в плът, Бог се показал на Ангелите (1 Тим. 3:16).

Наследила от Иисуса Христа и от светите апостоли това ясно и определено учение за Ангелите, Църквата Христова го е запазила и го предава непроменено на вярващите като основна истина на своето изповедание. Това учение е отразено в древните символи на Иерусалимската, Антиохийската, Кесарийската и др. църкви, в които ясно и определено се говори, че освен видимия свят Бог създал и невидимия, т. е. Ангелите. Като всеобщо и задължително за цялата Църква, учението за Ангелите е формулирано в догматическото определение на Първия вселенски събор (Цариград, 325 г.) с първия член от Символа на вярата, в който е отразена вярата в Бога като Творец „на всичко видимо и невидимо“.

За сътворението на света писателят на кн. Битие съвсем кратко отбелязва: „В начало Бог сътвори небето и земята“ и веднага добавя: „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата“ (Бит. 1:1-2). Такова било състоянието само на земята: неустроена, без определена форма, без порядък. Очевидно това не е била нашата планета Земя, а първоначалното вещество, от което по силата на творческото Божие Слово после се оформил със своето многообразие целият видим свят. Към него принадлежи и онази твърд, която Бог нарекъл небе, т. е. видимото небе (Бит. 1:6-8)

За сътвореното от Бога в началото небе не е казано, че има недостатъците на първата земя, т. е. на първото вещество. Следователно това небе било напълно уредено и устроено. С това то съществено се различавало от неустроената земя. Като имаме предвид това противопоставяне, логично е да приемем, че писателят на библейския разказ за творението под небе разбира невидимия или духовния свят – света на Ангелите.

В свещените книги на Новия Завет учението, че духовният свят и неговите обитатели – Ангелите, са сътворени от Бога, е дадено определено и ясно. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов в предговора на евангелието пише: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан 1:3). Следователно Бог чрез Своето Слово е Творец на всичко съществуващо, в това число и на Ангелите. Св. anостол Павел на няколко места в своите послания потвърждава същата мисъл: „Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него“ (Рим. 11:36); „…защото всеки дом се съгражда от някого; а Тоя, Който е сътворил всичко, е Бог“ (Евр. 3:4; ср. Еф. 3:9; Апок. 4:11). Още по-ясно и определено това учение е предадено в посланието до Колосяни: „…чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено“ (Кол. 1:16). Несъмнено тук с невидимо е означен духовният свят, а с видимо – материалният свят[2].В Свещ. Писание няма ясно и определено указание кога са сътворени Ангелите. В него обаче намираме достатъчно основание да приемем, че те били първото Божие творение. В разказа за грехопадението (Бит. 3 гл.) се казва, че изкусителят се явил на прародителите в образ на змия. Този изкусител не може да бъде друг, освен един от падналите духове. А от това следва, че преди сътворението на първите люде вече са съществували безплътните духове[3]. В книга Иов намираме определено указание за това, че Ангелите са създадени преди четвъртия творчески ден: „при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост“ (Иов 38:7). Под синове Божии в кн. Иов се разбират Ангели (Иов 1:6; 2:1). А и в разказа за творението ясно е казано, че небето – духовният свят, е сътворен преди земята – видимия, материалния свят.

Ангелите обитават небесния, невидимия, духовния свят, който съществено се различава от видимия, от материалния свят. В тази връзка съвсем естествено се поражда у човека интерес да знае с какво естество, с каква природа Бог е сътворил Ангелите. На този въпрос Новият Завет дава определен отговор: Ан гелите са духове. Св. апостол  Павел пише в посланието си до Евреите за Ангелите: „Нали те всички са духове служебни…“ (Евр. 1: 14). А св. апостол и евангелист Иоан Богослов съобщава, че изпраща записаните от него откровения „до седемте църкви, които са в Асия: благодат вам и мир от Оногова, Който е, и Който е бил, и Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол“ (Откр. 1:4). Като имаме предвид, от една страна, че Иисус Христос определя Божията същност със същия израз „Бог е дух“ (Иоан 4:24) и, от друга страна, че и човекът притежава духовна природа (Бит. 2:7), то къде е мястото на Ангелите в света на разумните същества? Като ги сравнява с Иисуса Христа, св. апостол Павел ги поставя несравнено по-ниско от Него: „и стана толкова по-горен от Ангелите, колкото по-славно от тях име е наследил…“ (Евр. 1:4). И още: „С тая сила Той действува в Христа, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия“ (Еф. 1:20-21). А като сравнява човека с Ангелите, апостолът привежда думите на псалмопевеца: „Понизил си го малко нещо спроти Ангелите“ (Евр. 2:7; ср. Пс. 8:5-6). Следователно Ангелите са същества духовни, тяхната духовна природа е несравнено по-ниска от Божествената природа, но стои по-високо от човешката. Св. апостол Павел отбелязва и едно важно свойство на ангелската природа – те са невидими (Кол. 1:16), а това ще рече, че тяхната природа не се възприема от човешкото зрение, защото е безтелесна. Спасителят дава кратка, но пълна характеристика на духа: „…духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам“ (Лука 24:39). Тези думи са казани от Възкръсналия Христос, Който се явил на учениците Си с прославено тяло. Значи духът се различава не само от човешкото тяло в неговия земен вид, а и от онова духовно, нетленно и безсмъртно тяло, в което ще се облече земното човешко тяло след възкресението (1 Кор. 15:42-44, 51-54).

Свещ. Писание не определя степента на духовност у Ангелите. Те са безтелесни, безплътни в сравнение с човека. Св. Иоан Дамаскин по този въпрос пише: „Ангелът е същество разумно, свободно и безтелесно… Впрочем безтелесен и невеществен се нарича Ангелът само в сравнение с нас, защото в сравнение с Бога, единствено несравним, всичко се оказва грубо и веществено: само Бог всецяло е невеществен и безтелесен“[4]. От тези думи е ясно, че по своята природа Ангелите имат особена форма на битие, различна както от Божествената същност (ουσία), която е абсолютен дух, така и от вдъхнатото в лицето на човека дихание за живот, т. е. човешката душа.На много места в Свещ. Писание се говори, че Ангелите се явявали на човеци във видим, осезаем образ. Като изпълнители на Божията воля Ангелите наистина понякога приемали някакъв видим за човешкото зрение образ – обикновено на млади мъже, облечени в бляскави като светкавица дрехи (Мат. 28:2-3; Марк 16:5; Иоан 20:12). Неоснователно е обаче въз основа на това да им приписваме каквато и да било телесна природа. Известно е, че при кръщението на Иисуса Христа „Дух Светий слезе върху Него в телесен вид, като гълъб“ (Лука 3:22). Разбира се, никой никога не е приписвал на третото лице на Св. Троица някаква телесност.Макар и да са безплътни духове, по-съвършени от човешката душа, Ангелите все пак са ограничени по своята природа. Наистина в своето съществуване те са независими от влиянието на материалния свят, но като творения Божии са ограничени както по пространство, така и по време. Те не са вездесъщи, а се намират там, където в определен момент действат: „Отдясно на кадилния жертвеник“ (Лука 1:11), „в галилейския град, на име Назарет“ (Лука 1:26), в Гетсиманската градина (Лука 22:43), на гроба Господен (Мат. 28:2). Фактът, че са сътворени от Бога, показва, че Ангелите са зависими и от времето, поне по началото на своето съществуване. Според Иисуса Христа те не могат да умрат (Лука 20:36) – имат вечен живот (Мат. 22:30; 25:46). Тяхното безсмъртие обаче не е самобитно. То им е дадено от Твореца.

Като лични същества Ангелите имат същите лични свойства, които имат и човеците. Те притежават разум, чувства и воля. Макар тези свойства у Ангелите да са по-развити, отколкото у човеците, те все пак са ограничени (Марк 13:32; 1 Кор. 2:11; Еф. 3:10; 1 Петр. 1:12).

В свещените книги на Новия Завет намираме указания, че броят на Ангелите е неизчислим. При раждането на Спасителя „многобройно воинство небесно“ прославяло Бога (Лука 2:13). При залавянето Му в Гетсиманската градина Иисус казва на св. апостол Петър, че Неговият Отец може да Му изпрати в защита „повече от дванайсет легиона Ангели“(Мат. 26:53). За съд на нечестивите Господ ще дойде „с десетки хиляди Свои свети Ангели“ (Юда 1:14; ср.Мат. 16:27; 24:31; 25:31). Истинно вярващите ще се присъединят в небесния Иерусалим „към десетки хиляди Ангели“ (Евр. 12:22). А тайнозрителят св. апостол Иоан Богослов видял и чул „гласа на много Ангели… (и броят им беше много милиони“)(Откр. 5:11).

В Новия Завет е изложено ясно учението, че между Ангелите има известно различие. Те имат еднаква природа, но се различават помежду си по степента на дадените им от Бога сили и съвършенства. Св. апостол Павел в посланията си споменава имената на седем ангелски чина: престоли, господства, начала, власти, сили, ангели и архангели (Кол. 1:16; Еф. 1:21; 3:10; Рим. 8:38; 1 Сол. 4:15). Като присъединил към тях и споменатите в Стария Завет херувими (Бит. 3:24; Пс. 79:2; 98:2; Йез. 10:15-20) и серафими (Ис. 6:26), Дионисий Ареопагит (VI в.) в съчинението си „За небесната иерархия“ разделил деветте ангелски чина на три степени: първа – серафими, херувими и престоли; втора – господства, сили и власти, и трета – началства, архангели и ангели. Светите отци и учители на Църквата обаче считали учението за небесната иерархия непостижимо за човешкия разум. За имената и чиновете на Ангелите ние знаем само това, което ни е открито в словото Божие. Сам св. Дионисий Ареопагит признава, че само Бог знае колко са чиновете и степените в небесната иерархия[5].

Различието между отделните ангелски чинове и степени не е резултат от проявата на тяхната лична свобода и воля. То е дадено от Твореца. Това ясно личи от думите на св. апостол Павел: „Чрез Него (чрез Сина Божи – с. а.) е създадено всичко…, било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти (Кол. 1:16).

Предназначението на цялото Божие творение е да слави Господа, да се усъвършенства и да се радва на своето съществуване. Не само разумните и живи творения, но и цялата природа е призвана да слави своя Творец (Пс. 18:22; 148:7; 149:6). Такова е предназначението и на Ангелите по отношение на Бога: „Хвалете Господа от небесата, хвалете Го във висините. Хвалете Го, всички Негови Ангели, хвалете Го, всички Негови воинства“ (Пс. 148:1-2; ср. Лука 2:13-14; Откр. 5:11-12; 7:11-12).

Като изпълнители на Божията воля Ангелите са посредници между Бога и човеците. Според св. апостол Павел те „са духове служебни, провождани да служат на ония, които ще наследят спасение“ (Евр. 1:14). Като небесни пратеници те се явяват на хората през време на сън (Мат. 1:20; 2:13,19), в будно състояние (Марк 16:5; Лука 24:4; Иоан 20:12), във видение (Деян. 10:3). Страх обземал онези, на които Ангелите се явявали, но те ги успокоявали (Лука 1:12-13; 3:9-10; Марк 16:5-6). В речта си пред синедриона св. архидякон Стефан свидетелства, че законът е бил даден на Израилевите синове „при служение на Ангелите“ (Деян. 7:53). Св. апостол Павел също потвърждава, че законът „е предаден чрез Ангели“ (Гал. 3:19; ср. Евр. 2:2).Ангели служели на Спасителя през време на Неговия земен живот. След изкушенията в пустинята „Ангели дойдоха и Му служеха“ (Мат. 4:11). Св. евангелист Лука съобщава, че когато Спасителят се молел в Гетсиманската градина, понеже „се намираше във вътрешна борба“, „яви Му се Ангел от небето и Го подкрепяше “ (Лука 22:44, 43). С Ангели ще бъде обкръжен Син Човечески, когато дойде на земята за Последния съд: „Защото ще дойде Син Човеческий в славата на Отца Си със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата му“ (Мат. 16:27; ср. 24:31; 25:31). Ангели служели на светите апостоли, когато се намирали в затруднение (Деян. 5:19; 12:7-10).

Всяко дете има свой Ангел на небето. Спасителят съветва учениците Си: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен“ (Мат. 18:10). Но не само децата, а и всеки човек има свой Ангел на небето, който обикновено се нарича Ангел хранител. Вярата в такъв Ангел съществувала още у първите християни. Когато св. апостол Петър по чудесен начин бил освободен от тъмницата, той отишъл в къщата, където били събрани вярващите. Слугинята им съобщила за идването му, но те не повярвали и казали: „Това е неговият Ангел“ (Деян. 12:15). Ангелите съпътстват човеците до края на живота им, а след смъртта отнасят душите им в отвъдния свят: „Умря сиромахът и занесоха го Ангелите в лоното на Авраама“ (Лука 16:22).

Вярата на Църквата в Ангелите е намерила израз в богослужебния чин на установения в тяхна чест празник „Събор на Архистратига Михаила и другите безплътни сили“ (8 ноември). В едно от песнопенията на този празник вярващите се обръщат към Ангелите със следната молитва: „пресветли молитвеници, които винаги стоите пред страшния престол, озарени от светлите лъчи на трислънчевото Божество, просветете нас, които радостно празнуваме вашия събор, като разпръснете греховния мрак и усърдно молите да се избавим от беди“ (Първи седален на утрената).

Освен учението за добрите духове – Ангелите, – в Новия Завет е изложено и учението за „зли духове“ (Лука 7:22), наречени още „нечисти духове“ (Мат. 10:1), „духове на злобата“ (Еф. 6:12), „бесове“ (Лука 8:30, 33, 35). Измежду тях се споменава един, на когото останалите са подчинени. Обикновено той се нарича „дявол“ (1 Петр. 5:8) или „сатана“ (Мат. 25:41; Откр. 12:9). Дяволът е наречен още „изкусител“ (Мат. 4:3), „Веелзевул“ (Лука 11:15), „велиар“ (2 Кор. 6:15), „княз на тоя свят“ (Иоан 12:31), „княз на въздушната власт“ (Еф. 2:2), „бесовски княз“ (Мат. 9:34).

В свещените книги на Новия Завет злите духове са представени като действителни, лични, свободни същества. Спасителят, като тълкува пред учениците Си притчата за доброто семе и плевелите, казва: „Сеячът на доброто семе е Син Човеческий; нивата е тоя свят; доброто семе, това са синовете на царството, а плевелите – синовете на лукавия; врагът пък, който ги пося, е дяволът…“ (Мат. 13:37-39). На фарисеите, които Го обвинявали, че изгонва бесовете „чрез Веелзевула, бесовския княз“ (Мат. 12:24), Той отговорил по такъв начин, че засвидетелствал действителното съществуване на сатаната и неговото царство (Мат. 12:26-29). В присъдата, която ще бъде произнесена при Последния съд, Спасителят ще каже на грешниците: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели“ (Мат. 25:41). Тук ясно са разграничени, от една страна грешниците, а от друга – дяволът и неговите ангели, които са представени като действителни същества, определени за вечно наказание.

Съществуване на злите духове е засвидетелствано и от светите апостоли. Св. апостол Яков ги представя като разумни, мислещи и чувстващи личности: „И бесовете вярват и треперят“(Як. 2:19). Св. anостол  и евангелист  Иоан Богослов казва, че „който прави грях, от дявола е, защото открай време дяволът съгрешава. Затова се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола“ (1 Иоан 3:8). Съществуванието на сатаната и дявола потвърждава и св. апостол Павел (2 Кор. 2:11; 2 Тим. 2:26).

Църквата Христова всякога е изповядвала вярата в съществуването на дявола и неговите ангели. За това говори фактът, че и в най-древния чин на светото тайнство Кръщение се е изисквало от кръщавания да се отрече от дявола и всичките му дела.

В Свещ. Писание на Новия Завет намираме ясно и определено изразено и учението за произхода на злите духове. Те били създадени от Бога добри, безгрешни, но съгрешили и били осъдени. Иисус Христос като изобличавал юдеите, че не разбират и не искат да слушат словото Му, им казал: „Ваш баща е дяволът… Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина” (Иоан 8:44). Това, че дяволът не устоя в истината, ясно говори, че от начало е бил в истината, но после доброволно и съзнателно отпаднал от нея. Св. апостол Петър също определено говори, че злите духове са сътворени от Бога добри, но сами са съгрешили и паднали под осъждане: „Защото Бог не пощади съгрешилите ангели, но като ги сгромоляса в ада и свърза с вериги на мрака, предаде ги да бъдат пазени за съд”(2 Петр. 2:4). Същото учение е изразено и в думите на св. апостол Юда: „Ангелите пък, които не опазиха своето началничество, а напуснаха жилищата си, запази във вечни окови, в мрак, за съда на великия ден” (Юда 1:6). От тези думи е ясно, че злите духове не запазили първоначалното си състояние и поради това напуснали съответстващите на това състояние жилища.Св. апостол Павел дава съвет за епископ да се не поставя „новопокръстен, за да не се възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола“(1 Тим. 3:6). Тези думи сочат, че главната вина, поради която бил осъден дяволът, е горделивостта, която проникнала цялото му същество. Споменаването на дявола наред с епископа дава да се разбере, че той (дяволът) преди съгрешаването имал висок, началнически пост в духовния свят, какъвто има епископът в Църквата. Отпаднал от Бога, дяволът увлякъл след себе си и подчинените му по-нисши духове и така образувал своето сатанинско царство (Мат. 12:24-26), в което също има началства и власти (Еф. 6:12; Кол. 2:15), с различна сила зли духове (Лука 11:26). В Свещ. Писание числото на злите духове не е определено. Като имаме предвид, че се споменават легиони (Лука 8:30), трябва да приемем, че числото им ще да е много голямо.

По Божие допущение дяволът и неговите ангели ще действат в света до деня на Последния съд, когато „Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби” беззаконника (2 Сол. 2:8). С осъждането и предаването им на вечен огън ще се прекрати пагубната дейност на злите духове.
___________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1986, кн. 11, с. 1-7.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Авторът, професор Георги Петков Царев (починал 1986), е дългогодишен преподавател в Катедрата по Свещено Писание на Нови Завет в Духовната академия в София, както се нарича Богословския факултет при СУ в периода 1950-1991 г. От 1991 г. отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Архим. Макарий, Православно-догматическое богословие, т. II, Спб., 1851, с. 45.

[2]. Вж. Послание на Патриарсите на Източно-Католичната Църква за Православната вяра, в: Православен християнски катехизис, С., 1930, с. 213-214.

[3]. Eп. Силвестър, Опытъ православнаго догматическаго богословия, т. III, второe изд., Кiевъ, 1889, с. 158.

[4]. S. Joannes Damascenus, De fide orthodoxa, lib. II, c. 3; Migne, PG, t. 94, col. 868.

[5]. Архим. Макарий, Православно-догматическое богословие, т. II, Спб., 1851, с. 68.

Първо изображение: авторът Георги Петков Царев (1915-1986). Източник Гугъл БГ.

Останалите изображения са, както следва (отгоре надолу, източник Яндекс РУ): явяване на ангел на св. Захария в св. Олтар, ангел изгонва Адам и Ева от Едем, Ева дава ябълката на Адам, а змията ги наблюдава, двама ангели се явяват на светите апостоли и им дават информация за току-що възнеслия се Христос, Благовещение, второто пришествие: Христос пристига с милиони ангели, ангел утешава Христос в Гетсимания малко преди ареста Му, Христос и дяволът.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2qj

Емил Трайчев

В Евангелията са отбелязани различни изречения, казани от Иисус Христос непосредствено преди Неговата кръстна смърт. Първите двама евангелисти – св. Матей и св. Марк – ни предават едно изречение, св. Лука дава други три и св. Иоан добавя още три. С други думи, разполагаме със 7 различни изречения на Иисус Христос от кръста.

Няма безспорна основа, която може да се намери в Евангелията за подреждане на тези 7 изречения на разпнатия Иисус Христос в определен хронологичен ред. Но ние можем да изградим приемлив хронологичен ред с отнасяне на някои от тези изречения към началото на Христовите кръстни страдания, а други – към края, точно преди Неговата смърт. Към първата група бихме могли да отнесем Лука 23:34 и 23:43, и Иоан 19:26-27, а във втората да поставим Марк 15:34 (Мат. 27:46), Иоан 19:28 и 19:30, и Лука 23:46. Нека дискутираме изреченията в този ред[1]. Това, което е сигурно относно тези думи на Иисус Христос от кръста, е, че всички те изразяват изпълнение. Месианската мисия е приключена. Тези думи ни припомнят старозаветното обещание, както и думите и делата на Иисус Христос по време на Неговото обществено служение.

С думите от Лука 23:34: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“, които могат да бъдат разглеждани като първи думи, казани на кръста, Иисус Христос разкрива тайната на кръста[2]. Иисус Христос е Този, Който сближава небето и земята. Кръстът е изворът и основата на Евангелието на прощението. С тези думи Иисус Христос се молил както за юдеите, така и за езичниците, които взели активно участие и носели отговорност за Неговото осъждане на смърт. Те не биха могли да претендират за незнание, напротив – нуждаели се от прощение. Достатъчно ясно било, че Иисус Христос е невинен и въпреки това те несправедливо Го осъдили. В замяна на това Христос моли те да могат да изпитат милостта на Отца. Преди разпятието Неговите преследвачи имали властта да Го освободят или да Го осъдят и те решили да Го осъдят. С този краен акт тяхната сила и авторитет били сами по себе си осъдени, а силата на прощението – освободена. Думите на Христос са и делата на Христос, и тези думи са в пълно съгласие с Неговото прощаване на грешници по време на общественото Му служение. Христос на кръста не очаква разкаянието на Своите екзекутори; Той не разчита те да бъдат трогнати от Неговото страдание. Вместо това им предлага прощение, докато те все още остават в своите грехове. В това Иисус Христос далеч надвишава отношението и начина на мислене на фарисеите, които се доближавали само до каещия се грешник и само него приемали[3].

Тези думи на Иисус Христос относно прощението имат интересна история. Някои християнски писари, които преписвали Евангелието от Лука през времето на юдео-християнските спорове и вражди, изразявали отношението си, като изпускали думите от Лука 23:34 в своите ръкописи. Те предполагали, че Иисус Христос не би могъл да прости на онези главни авторитети, които Го наказали със смърт. Въпреки това тези, които следвали Христос преди и след Неговото възкресение, подражавали на примера Му, като просели прощение за своите врагове. Така например св. архидякон Стефан, докато хвърляли върху него камъни, „коленичи, викна с висок глас: Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деян. 7:60)[4].

Първият плод на прощението от кръста бил разкаянието на единия от двамата разбойници, които били разпнати заедно с Иисус Христос – единият от лявата Му страна, а другият – от дясната. Единият Го хулел, другият умолявал разпнатия Месия да си спомни за него в Своето царство. На тази просба Иисус Христос отговорил с думите: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43). Иисус Христос му обещава рая след Своята смърт. Ударението в това изказване пада върху думата „днес (σήμερον)“, върху настоящето и върху „с Мене (μετ´εμου)“.

Христовата смърт ще промени много неща. Не само че разкаялият се разбойник ще бъде в близост до Иисус Христос – нему ще бъде дадено „да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай“ (Откр. 2:7). Да бъдем в рая, мястото, където Бог обитава, е да бъдем „под жертвеника“ на Бога (Откр. 6:9 сл.).

Думата „рай“ (парадейсос) е персийска, означаваща градина, мястото, което човек загубил след грехопадението. Със Своята смърт на кръста Иисус Христос насочва вниманието ни към първото творение, Той възстановява връзките с Бога, които били разрушени с грехопадението на Адам. Раят е дом на праведниците. Онези, които изпитват прощението и спасението, идващи от Бога, са в близост до Бога. Всичко това, което ще бъде различно след Христовата смърт – „днес“, е първият ден на новото творение[5]. Това е значението на второто изречение на Иисус Христос от кръста.Да бъдем с Христос означава да участваме в съвместен живот – такъв, който вече е започнал за всички онези, „възкръснали заедно с Христа“ и които търсят „това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога“(Кол. 3:1). Третото изречение посочва този живот в общение, съвместният живот в тялото на Христа, което е Църквата. При кръста на Иисус Христос стояли Неговата майка и любимият Му ученик. Иисус казал на майка Си: „Жено, ето син ти!“, а на ученика – „Ето майка ти!“ И „от оня час ученикът я прибра при себе си“, както св. Иоан съобщава (19:26-27). Светоотеческите и съвременните тълкуватели на четвъртото Евангелие отдават особено внимание на значението на тези думи, както и на цялата обстановка, при която те били казани. В повечето тълкувания любимият ученик изобразява идеалния християнин, докато Пресвета Дева Мария в подножието на кръста означава новата Ева („Жено!“), духовната майка на всички вярващи, които сега имат Пресвета Дева Мария за своя майка. Пресвета Дева Мария символически изобразява Църквата. Така материнството на Църквата и синовството на вярващите са обявени от кръста[6].

Думите на Иисус Христос от кръста, които създават особени трудности за много християни през вековете, са тези за Неговите страдания и скръб: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ (Марк 15:34; Мат 27:46). Учените са разделени относно въпроса за езика, на който Иисус Христос изказал тези думи. Бил ли е той арамейски, говоримият език по онова време, или класическият еврейски език? Някои твърдят енергично, че Иисус Христос употребил еврейска форма на изказване. Този аргумент е основан върху забележката на свидетелите, които, след като чули тези думи, казали: „Ето, вика Илия“ (Марк 15:35). Съществувало народно вярване, че пророк Илия ще дойде, за да спаси благочестивите. В такъв случай забележката на свидетелите би била разбираема, ако Иисус Христос по-скоро бе извикал с висок глас ,,ήλεί ήλεί“ или ,,ήλί ήλί“ (Или! Или!), както е предадено в Мат. 27:46, отколкото „Ελωί (Елои)“, което намираме в Марк 27:46, предаващо арамейска форма[7]. Няма никакво несъгласие обаче относно това, че тези думи са встъпителни в Пс. 21.

Псалом 21 е молитва на праведния страдалец. В нея праведният страдалец е „гавра за човеците и презрение у народа“ (21:7), той е обкръжен от сбирщина злосторници, които се отнасят към него като свирепи животни. Те „пробиха ми ръце и нозе“ и ,делят помежду си дрехите ми и за одеждата ми хвърлят жребие“ (21:17, 19). Въпреки това праведният страдалец не се отчайва, тъй като се уповава на Господа и Неговото спасение: „Но Ти, Господи, не се отдалечавай от мене; Сило моя! побързай ми на помощ; избави от меч живота ми, и от псета (врагове) – самотната ми душа“ (21:20-21). Той ще призове името на Господа. Псаломът завършва с явен израз на надежда: „Потомството (ми) ще Му служи и ще се нарича Господне навеки; ще дойдат и ще възвестяват на човеците, които ще се родят, правдата Му, ще разказват това, що Господ е сторил“ (21:31-32). Единствено ако встъпителният стих на псалома е взет сам по себе си, без да се има предвид това, което следва, съществува възможност за тълкуването му като израз на отчаяние.Ранната Църква никога не би отнесла към Иисус Христос думите от Пс. 21:1, ако Той Сам не ги е казал. Може също така да допуснем, че Той не е цитирал само първия стих от псалома, а продължил нататък. Възпитан в благочестиво юдейско семейство, Иисус имал обичая да цитира псалмите – главната част от юдейския молитвеник. Бихме могли да приемем, че останалото от псалома, повторено със слаб глас, се е изгубило в шума и хаотичната атмосфера, които придружавали разпятието.

Както вече изтъкнахме, фактът, че Иисус Христос казал тези думи от Пс. 21:1, когато бил на кръста, смущава много благочестиви християни в продължение на векове. Някои съвременни екзистенциалисти тълкуватели намират изход от това затруднение, като виждат в тези думи израз на отчаяние от човешкото положение, на загуба на надежда и крайна самота във вселената. John P. Meier обаче опровергава това твърдение, като изтьква, че „можем категорично да отхвърлим“ съвременната екзистенциална интерпретация на тези думи като израз на отчаяние. Праведният страдалец е в силна болка и плаче с висок глас, въпреки това неговата тъга само показва „непосредственото усещане за близостта“ му и упованието в Бога. „Той е в такава близост с Бога, че може да изрази своята скръб с неопределен език“. Остротата на болката има за цел да възбуди Бога да избави праведния мъж, който знае, че неговият вик ще бъде чут и на чийто вик е отговорено с апокалиптичните събития по времето на Христовата смърт и с Неговото възкресение. Така думите на Иисус Христос „показват както Неговото истинско страдание, така и синовното Му упование в Отца“[8]. Karl Rahner размишлява върху тези думи по следния начин: „За да изразиш Твоята силна скръб…, Ти си започнал да казваш 21 псалом… Единствената молитва, която си искал да произнесеш през времето на това най-горчиво страдание, била тази, казвана в продължение на хиляди и хиляди години преди това. В смисъл Ти си се молил с думите на литургията, когато си предложил Твоето собствено тържествено богослужение, това богослужение, в което Ти си предложил Себе Си като вечна жертва“[9].

Освен това, св. отци и учители на Църквата виждали, че страданията на Иисус Христос внесли в Пс. 21 ново значение. Те отбелязвали, че Иисус Христос преминал през всички страдания на хората, чиито грях ги отделя от Бога. Грешниците се отказали от Бога и „обикнаха повече мрака, нежели светлината“ (Иоан 3:19). Кулминационната точка нa това отчуждение на човека от Бога намира своя цялостен израз, когато Иисус Христос извиква: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ Той казва тези думи от името на цялото човечество, за да сложи край на отчуждението и да обърне лицето на човека към Бога, Който го търсил. В единство с Бога и единомислие с човека Иисус Христос обръща човека към неговия Бог. Той се моли Отец да погледне към нас, защото Самият Той приел цялата наша природа без греха, когато станал човек. Поради непослушанието на Адам всички ние сме отделени от Бога и оставени сами за плячка на злите сили. Но сега, с вика на Иисус Христос от кръста, ние сме приети и спасени, както св. Атанасий Велики и много други отци посочват. Христос на кръста не е изоставен от Отца. В Своята личност Той изобразява нас и се моли заради нас.Нито едно от тези тълкувания няма намерение да омаловажи истинските страдания на Иисус Христос. Точно обратното, св. отци виждат Неговите страдания като отправен и важен момент в тяхното тълкуване и в същото време подчертават тайната на въплътения Бог, умиращ на кръста. Смисълът е, че няма никакво място в новозаветното описание на Христовите страдания за каквато и да била интерпретация на безнадеждност, самота или отчаяние. Съвременните екзегети постоянно обръщат внимание на обстоятелството, че старозаветните цитати и изразни средства, употребявани в Св. Писание на Новия Завет, трябва да се изследват в техния разнообразен контекст. Само в контекста на Пс. 21 като цяло, както и в контекста на всички събития от Христовите спасителни страдания, бихме могли да дойдем до вярна интерпретация на тези думи на Иисус Христос от кръста. Христос на кръста изпитвал най-силна форма на страдание и скръб, но не и на отчаяние[10]. С думите на псалмопевеца Той възвестил Своето пълно упование в спасението на Бога за цялото човечество, което страда поради греха.

Св. Иоан Богослов не отбелязва думите от Пс. 21:1 в своето Евангелие, но двете допълнителни изречения, които той дава в своя разказ за Христовите страдания, хвърлят светлина върху значението на думите, предадени от евангелистите Марк и Матей. Изразите, които св. Иоан отбелязва, са: „жаден съм“ и „свърши се!“ (19:28 и 30). Думите „жаден съм“ посочват преди всичко физическите страдания на Иисус Христос и тяхното по-дълбоко значение никога не трябва да изключва буквалния им смисъл. Всяко едно духовно значение не е замяна на буквалното, физическо значение, а го включва и надвишава[11]. От една страна, думите „жаден съм“ изразяват страданията на Иисус Христос, а от друга – посочват, че истинското намерение и цел на Неговите страдания и смърт е да се завърне при Отца. За да разберем пълното влияние на тези думи, ние отново трябва да се обърнем към псалмите:

„Душата ми жадува за Бога силний, живий: кога ще дойда и се явя пред лицето Божие!“ (41:3).

„Боже, Ти си Бог мой. Тебе търся от ранни зори; за Тебе жадува душата ми, за Тебе чезне плътта ми в земя пуста, изсъхнала и безводна“ (62:1).

„И дадоха ми за храна жлъчка и в жаждата ми с оцет ме напоиха“ (68:22).

Докато първите два стиха говорят несъмнено за духовна жажда, жаждата за Бога, последният изразява необходимостта да се удовлетвори физическа жажда. Иисус Христос идва от Отца и посредством смъртта се връща при Отца, за Когото Той „жадува“. Неговият живот е пътуване, което ще бъде завършено с Възкресението и Възнесението.С израза „свърши се“ ние сме призовани да си спомним за Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос преди разпятието (Иоан 17 гл.). Там Иисус Христос се обръща към Отца: „Аз ида при Тебе“ (17:11, 13). С думите „свърши се“ Неговото пътуване достига целта си[12]. Иисус Христос стига до края в любов и послушание към волята на Отца. „Свърши се“ (τετέλειτει) означава „завърши се“. Но този край означава и началото на нов стадий на съществуване. Последните думи на Иисус Христос от кръста в четвъртото Евангелие са думи не на поражение, а на триумф и победа.

Третото, отбелязано изречение на Иисус Христос в Евангелието от св. Лука – последните думи от кръста в нашия ред на обсъждане – посочва още веднъж абсолютната увереност на разпнатия Месия в Неговия Отец. С думите „Отче! В Твоите ръце предавам духа Си“ (Лука 23:46). Иисус Христос изразява Своята близост, Своето упование в единството Си с Отца, както и знанието, че Неговият живот и месианско служение е достигнало τέλοζ, завършека. В евангелията само Иисус Христос произнася думата „άββα”, „Отче“. Той умира с молитвени думи на уста (срв. Пс. 30:6).

Думите на Иисус Христос от кръста се различават от Евангелие до Евангелие. От седемте само едно изречение е отбелязано от двама евангелисти (Марк 15:34 и Мат. 27:46). Въпреки това всички тези думи са откровение, което ни говори за Иисус Христос и Неговото дело. Когато смъртта наближавала, Иисус Христос потвърдил и осветлил с тези думи Своето учение и дейност. Така думите Му стават по-ясни и по-живи със самия си резултат, отколкото със значението, което те някога могли да имат.
_______________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 4, с. 4-8.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, януари 2012, авторът на статията е доц. доктор.

Същата статия e възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].  Вж. реда на изложение у Karl Rahner в неговото съчинение Watch and Pray with Me: The Seven Last Words, New York, 1966, pp. ff. Той започва с Лука 23:34, следват Лука 23:43, Иоан 19:26-27, Мат. 27:46, Иоан 19:28, 19:30 и Лука 23:46.

[2].  Kesich, V., The First Day of the New Creation. The Resurrection and the Christian Faith, New York, 1982, p. 53.

[3].  За възгледа, че тези думи, в какъвто и ред да ги вземем, се отнасят до общественото служение на Иисус Христос, вж. Rahner, К., Ibidem. Вж. Boman, Т., Das letzte Wort Jesu. – Studia Theologica. 17, 2, 1963, S. 103-119 и Wilkinson, J. The Seven words from the Cross. – Scottish Journal of Theology, 17, I, 1964. pp. 69-82.

[4]. Kesich, V., Op. cit., p. 54.

[5]. Ibid., p. 55.

[6]. Ibid.

[7]. Taylor, V. The Gospel according to St. Mark. London, 1959, pp. 592ff’. Целият този дебат относно това, дали думите на Иисус Христос на кръста, отбелязани у Мат. 27:46, „Или! Или! лама савахтани?“, са на еврейски или на арамейски език, или половината на еврейски и половината на арамейски, може би окончателно е приключен, казва Joseph А. Fitzmyer в статията си The Aratmeic Language and the Study of the New Testament. – Journal of Biblical Literature, 99, 1980, pp. 5-21. Един неотдавна открит палестински арамейски текст, все още непубликуван, но известен на специалистите-арамеисти, запазва употребата на думата el като име за Бога в арамейския език, за разлика от обичайната дума elah(a). Въпреки че арамейската суфиксова форма eli все още не е открита, безусловно el „Бог“ се появява няколко пъти в този текст (вж. Kesich, V Op. cit. p. 56).

[8]. Meier, J. The Vision of Matthew: Christ, Church and Morality in the First Gospe], New York. 1979, pp. 203-204.

[9]. Rahner, K. Op. cit., pp. 49f.

[10]. Вж. Benoit, P., The Passion and Resurrection of Jesus Christ. NewYork, 1969. Benoit пише. че „скръб е думата, която ние трябва да използваме, а не отчаяние. Отчаянието предполага загуба на вяра в Бога, скръбта загатва само за огромно страдание и мъка“ (pp. 194-195).

[11]. Kesich, V., Op. cit., p. 59.

[12]. Срв. Димитров, Иван Желев, Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос (екзегетическо изследване на Иоан 17-та глава), С., 1982, с. 95 – „За Своето завръщане при Отца след завършването на изкупителната мисия Господ Иисус Христос говори неведнъж (срв. Иоан 13:3; 14:12 – „Защото Аз отивам при Отца Си“).“

Първо изображение: авторът Емил Трайчев. Източник Гугъл БГ.

Останалите изображения са свързани с целувката на Юда, на път на Господ Иисус Христос за Голгота, разпъването на Господ Иисус Христос на кръста и свалянето на тялото Му от кръста. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2pP