Опит за изворова интерпретация на съдържанието на открития реликварий в старата църква на манастира „Св. Иоан Предтеча“ на едноименния остров срещу Созопол

Венцислав Каравълчев

Тази година ще се навършат пет години от едно значимо за църковно-духовния живот у нас събитие – откриването на частици от предполагаемите мощи на св. Иоан Предтеча и Кръстител. На 28 юли 2010 година екип от археолози под ръководството на професор Казимир Попконстантинов при разкопки на манастирския комплекс „Св. Иоан Предтеча”, разположен на едноименния остров срещу Созопол, откри реликварий с шест човешки и три животински костици (sic!). На базата на открития в близост друг малък реликварий с надписи „Господи, помагай на своя раб Тома”, „на св. Иоан” и „24 юни” беше направено предположението, че частиците във втория реликварий са именно на св. Иоан Предтеча[1]. Реликварият с частиците е открит под олтара на по-стария храм на острова. Направеният впоследствие въглероден анализ на една от костиците в Оксфорд, както и ДНК анализът на три от костиците, направен в Копенхаген, показаха, че се касае за човек, живял през I век от рождество Христово, което подкрепя хипотезата, че това наистина са частици от мощите на св. Иоан Предтеча[2]. Събитието беше широко отразено както от българската, така и от международната преса, името на Созопол и България влезе в световните новини, но пет години по-късно много от въпросите, свързани с това откритие, остават и търсят своите отговори, най-вече поради прекъснатото предание и липсата на памет за принадлежността на мощите в олтара на островния храм, както и поради липсата на преки писмени указания за техния произход.

Настоящата статия, в която с помощта на историческите извори се проследява накратко съдбата на мощите на св. Иоан Предтеча през вековете, предлага една нова интерпретация на откритието. И по-конкретно се изказва хипотезата, че освен мощи на св. Иоан Предтеча реликварият от Созопол вероятно съдържа и мощи на св. пророк Елисей (ІХ век преди Христа). Надяваме се статията да послужи за основа и да подпомогне бъдещи изследвания по въпроса.

Св. Иоан е последният старозаветен пророк, наречен Предтеча и Кръстител заради това, че открива на избрания израилски народ Иисус Христос като Месия – Спасител, и след това Го кръщава във водите на река Иордан. Води изключително строг аскетичен живот, като непрекъснато призовава еврейския народ към покаяние, подобно на всички старозаветни пророци: „покайте се, защото се приближи Царството Небесно” (Матей 3:2). Същевременно той непрекъснато изобличава греха, като изобличението му е насочено към всички слоеве на населението и най-вече към управляващите. На такива изобличения е подложен и самият цар Ирод Антипа и неговата незаконна съпруга Иродиада, с която го свърза кръвна родствена връзка. Заради тези свои изобличения св. Иоан е хвърлен в тъмница. Сам Господ Иисус Христос казва за св. Иоан, „че няма по-голям от него между родените от жена” (Лука 7:28). Неговата праведност става жертва на интригите и прищевките на Иродиада и на нейната дъщеря Саломе. На един пир Саломе, подучена от майка си, иска от Ирод, който неблагоразумно обещава да изпълни едно нейно желание, да отсече главата на св. Иоан Предтеча и да ѝ я поднесе. Ирод изпълнява желанието на Саломе и св. Иоан Предтеча е посечен в тъмницата, а пречестната му глава е поднесена на блюдо на Саломе, която я предава на майка си[3]. Учениците на св. Иоан отнасят тялото му и го погребват (Марк 6:29). От евангелския текст се вижда, че главата на светеца остава у Иродиада (вж. Матей 14:1-12). Според Преданието главата на св. Иоан и след отсичането ѝ продължила да изобличава Иродиада, което я принудило да се разпореди тя да бъде заровена на тайно място.

Прочетете още „Св. Иоан Предтеча – по следите на неговите свети мощи*“ →

(Опит за библейско-филологически анализ на формулата אשרי)

Ивайло Найденов

Старозаветната формула אשרי (asre) е така обичана и използвана в библейския еврейски език, но същевременно е и странно интерпретирана, превеждана и разбирана. Това, което съпътства срещите с разглеждания термин не е „изследователско блаженство“, а по-скоро научно лутане из речници, енциклопедии и специализирани изследвания. Все пак някакво „научно блаженство“ би било налице, ако предложеното изследване е в помощ на онези, които четат Свещеното Писание и се стремят да си изясняват непонятни термини и специфични словосъчетания.

Думата אשרי се среща четиридесет и пет пъти в книгите на Стария Завет. Въпреки етимологичните колебания, формата се изяснява най-често като status constructus (конструктивна форма) от съществително име, което се среща в Битие 30:13 и най-точно би се превело като щастие[1]. Търси се и връзка с познатия в еврейския, угаритския и арабски езици корен אשר – вървя, който обаче рядко се използва в Qal[2] (Притчи 9:6), а по-честата му употреба в Piel се предава с думите – водя, ръководя. Пиелната глаголна форма, която изхожда от имплицираната идея за щастие в корена на думата, може да се преведе и като „правя щастлив“ (Малахия 3:12; Псалом 72:17), но тя се среща доста по-рядко от номиналната форма (седем пъти Piel и два пъти Pual[3]). Най-често думата се среща в Псалтира – двадесет и шест пъти, осем пъти в Притчи Соломонови и на други места в старозаветната литература. Това разпределение обаче все още нищо не говори за първоначалния Sitz im Leben[4] на формулата. Възможна връзка се търси с богослужението във Втория (Зоровавелев) храм, като литургическият възглас се свързва с глагола אשר и се акцентира най-вероятно на щастието и трепета, изпитани след дългото вървене към Иерусалим – поклоннически походи или връщането от плен: този, който е стигнал дотам, е блажен, щастлив[5]. Това предположение изглежда доста интересно, но както бе отбелязано вече, формата на глагола אשר в Qal се среща твърде рядко за да може да е основа на формата אשרי.

Един път формулата се среща в историческия разказ на 3 Царства 10:8 и 2 Паралипоменон 9:7: „Блажени твоите люде, блажени и тия твои слуги, които стоят пред тебе винаги и слушат мъдростта ти.“ Тези думи, изречени от Савската царица към Соломон, имат характер на поздрав. При посещението си царицата вижда щастието, успеха и мъдростта на Соломон и с голямо удивление го поздравява. Този поздрав е констатация за съществуващо щастие и успех, но той стои и много близо до благословията, ориентирана към бъдещето. Така се оформят два аспекта: потвърждение на щастието като даденост, от една страна, и като бъдеща сигурна перспектива, от друга страна. Това навежда на мисълта, че първоначалният Sitz im Leben на формулата е поздравът и пожеланието за щастие и успех в ежедневието.Текстът от книга Второзаконие – „Блажен си ти, Израилю! Кой е като тебе, народ пазен от Господа, Който ти е щит, закрилник и меч на славата ти?“ (33:29), стои много близо до употребата на אשרי-φopмyлaτa в 3 Царства 10:8. Приликата е в това, че поздравът е директно обръщение, във второ лице. Това се среща рядко – в двата споменати текста и в Исаия 32:20. На всички други места ублажаването е по отношение на трето лице.

Една често срещана старозаветна тема е прославата на щастието на Израил: „Блажен оня народ, комуто Господ е Бог, и племето, което Си е Той избрал за наследие!“ (Псалом 32:12, Псалом 89:16, Псалом 144:15). Подобна е участта на страна, чийто цар е добър и благороден, както и пожеланието за щастие към определен човек: „Блазе ти, земъо, кога царят ти е от род благороден, и князете ти ядат навреме, за подкрепа, а не за пресищане!“ (Еклисиаст 10:17); „Ето, наследие от Господа са децата, награда от Него е плодът на утробата. Каквото са стрелите в ръката на силния, това са младите синове. Блажен човек, който е напълнил стрелника си с тях“ (Псалом 126:3-5). Това обръщение към многодетен баща свидетелства, колко близо стои поздравът за щастие до благословията. От една страна поздравът констатира изпълнената благословия, а от друга страна изразява желанието това щастие да продължи.

От изложеното по-горе възниква въпросът: каква е връзката между пожеланието за щастие и благослова? Според X. Й. Kpayc[6], трябва да се прави разлика между светското אשרי (asrе) и богослужебното ברוך (baruk[7]). Забележката е основателна, защото אשרי не се използва по отношение на Бога. Обикновено пожеланието за щастие ясно се различава от Божията благословия по това, че предпоставка за него са определени дела от вярващия. Това се вижда от редицата следващи текстове, при които личи идеята за ангажимента на вярващия: „Праведник ходи в своята непорочност; блажени са децата му след него“ (Притчи 20:7); „Блажен всеки, който се бои от Господа….“ (Псалом 127:1); „Блажени вие, които сеете при всички води и които пращате там вол и осел“ (Исаия 32:20); „Блажен, комуто е помощник Бог Яковов“ (Псалом 145:5); „Блажен оня човек, който вразумяваш Ти, Господи, и поучаваш на Твоя закон!“ (Псалом 93:12); „Блажен е онзи човек, когото Бог вразумява…“ (Иов 5:17).

В друга група текстове на мястото на благослова, като проява на щастието, се споменава близостта или живеенето в светилището: „Блажен е оня, когото си ти избрал и приближил да живее в Твоите двори; ще се наситим с благата на Твоя дом, на светия Твой храм“ (Псалом 64:5); „Блажени, които живеят в дома Ти: те непрестанно ще те хвалят (Псалом 83:5).“

Всички свидетелства дотук са единодушни, че пожеланието за щастие констатира нещо съществуващо, сбъдната благословия в различна форма или положително отношение на Бога към човека под формата на дар Божи.

Друга група свидетелства предлагат един по-различен смислов нюанс. И тук също се говори за нещо подарено, за нещо дадено, придружено с пожелание за щастие. Различното обаче е, че на мястото на даденото добро, което се констатира, се появява едно доверие – защитата и сигурността, която Бог дарява на онзи, който се уповава на Него: „Който се Господу надява, блажен е“ (Притчи 16:20); „Блажени са всички, които се Нему уповават!“ (Псалом 2:12).

Свидетелствата от тази група са особено характерни за старозаветното възприятие за блаженство. Един човек е блажен, защото чрез доверието си към Бога намира своята вечна и непоклатима защита, която определя целия му живот. Това убежище при Бога не е предопределено само за благословения, но и за всеки, който е в затруднение, притеснение и нужда. В тези текстове проличава как дребното щастие напуска пределите на ежедневното и обичайното, и преминава в отношение към Бога и от Бога. Точно тази употреба на формулата е най-характерна за премъдростната литература.

В друга група текстове ясно проличава, че се обещава блаженство на онзи, който има определено поведение. Най-ярък пример за такъв вид ублажаване е Псалом 1: „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи… Това поведение се свързва с пребъдване в мъдрост и благочестие (Псалом 105:3; Псалом 118:1-2; Притчи 28:14, 29:18), както и с добро отношение към ближния (Псалом 40:2; Притчи 14:21).

Юдейската апокалиптична литература доразвива идеята за блаженството. Тук блаженството не е състояние характерно само за този свят и сега, а за есхатона, тъй като определя настоящи обстоятелства в светлината на бъдещето и обещава спасение в последните времена[8]. Това блаженство носи дарове в момент на трудност и участие в бъдещия живот (Даниил 12:12-13). То успокоява и прави вярата в бъдещото спасение по-силна. Именно тази традиция проличава в посланието на Спасителя за Божието царство. За това, че Христос използва ублажаването в есхатологичен план, свидетелстват думите Му, описани от светите евангелисти Матей и Лука[9].Есхатологичното блаженство е и част от живота на ранната Църква, проповядваща повторното идване за съд и спасение на Възнеслия се Христос.

Новозаветната представа за блаженството е доста по-различна от старозаветната и не е обект на настоящата работа. Кратките бележки по-горе имат за цел да очертаят по-ясно рамката и облика на старозаветното блаженство и да го различат от новозаветното.

Ако в класическата и елинистическата епоха на гръцката литература – в духа на идеалите на философията – състоянието на блаженство е характерно за хора, които са щастливи, защото са постигнали богатство, мъдрост или добродетели[10], то старозаветното Откровение утвърждава идеята: Бог, Подателят на всичко, дарява тези, които спазват Неговите наредби и живеят по правилата на мъдростта. Божествените дарове насърчават доброто в света и са предпоставка за определяне на награди – живот, щастие, потомство, радост, спечелване на Божието доверие и спокоен живот под Божията закрила.
_________________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Westermann, Claus, Forschung am Alten Testament, Gesammеltе Studien, Bd. 2, München, 1974, S. 191.

[2]. Qal, Piel, Pual са строго определени построения на глагола в библейския еврейски език, които предават различни етимологични нюанси на един и същ корен.

[3]. Theologisches Handworterbuch zum Alten Testament. Bd. 1, Hrsg. von Ernst Jenni, 5 Auflagе, 1994, S. 257-258; Gesenius, Wilhelm, Hibraisches und aramäischcs Handworterbuch liber das Alte Testament, 17 Auflagе, Berlin – Gottingen – Heidelberg, 1962, S. 75; Theologisches Worterbuch zum Alten Testament. Bd. 1, hrsg. von G. Botterweck и H. Ringgren, Kohlhammer Verlag, 1973, S.481-482.

[4]. „Sitz im Leben“ – „житейска ситуация“. – вж. Шиваров, Николай, ставр. иконом, Литературните жанрове в Стария Завет. – ГДА, 1973/74, т. XXIII, с. 62-63.

[5]. Theologisches Wörterbuch… Bd. l, S. 481-482.

[6]. Kraus, Hans Joachim, Die Psalmen. – BK X, Neukirchen, 1960, S. 234.

[7]. Транскрипцията на еврейските букви е по Шиваров, Николай, протопрезвитер, Библейска археология, С., 1992, с. 554.

[8]. Шиваров, Николай, протопрезвитер, Старозаветната есхатология – поява, развитие и значение. – ГБФ, т. 3 (нова серия), 1996, С., 1999, с. 74-78.

[9]. Theologisches Begriffslexikon zum Neuen Testament, Herausg. von Lothar Coenen, Klaus Haacker, S. 207.

[10]. Ibid., S. 208.

Изображения – авторът Ивайло Найденов. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5j5

„Защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна” (Лука 24:5-6)

Анна Маринова

Големите християнски празници Възкресение Христово и Рождество Христово обикновено са поводи за нови сензации около личността на Иисус Христос и Неговия земен живот от страна на хора, които търсят популярност или дори се стремят да нанесат удар на християнството. След „Шифърът на Леонардо” от Дан Браун и “сензацията” за “откритото” Евангелие на Юда (известно отдавна на новозаветната библеистика) сега се предложиха още “подробности” за живота на Иисус Христос. В случая поредната сензация за Христовия земен живот, разпространена от медиите, беше, че бил открит гробът на Христос с Неговото тяло. В тази гробница в отделен саркофаг Той бил погребан (всъщност във въпросния саркофаг е открита само пепел, а няма кости!) заедно с Мария Магдалина (която и при тази „новина” се представя като Христова жена) и с Юда – техния син.

Тази „новина” има обаче своя предистория: преди двадесет и шест години е открита гробница със саркофази, а на тези саркофази са изписани имена – Иисус (четенето на това име като Иисус не е потвърдено от първоначалния оглед на дадения саркофаг!), Юда, син на Иисус, Мариам(на) и прочее. И след двадесет и шест години (интересно защо не веднага?!), точно преди Пасха на Джеймс Камерън му хрумнало, че подобно съвпадение на имена в една гробница е просто невероятно и че това може да бъде само семейната гробница на Иисус Христос.

Въпреки явната несъстоятелност на подобна теза ми се ще да се върнем към онези дни – деня на Христовото разпятие и погребение и деня на Неговото светло Възкресение, и да си припомним доказателствата за факта на Възкресението на Христос. За яснота, макар и формално, ще разделя въпросите си и доказателствата в няколко точки.

І. Недоумения в новината, че е открит гробът с тялото на Христос

Във вестници и в други медии се каза, че чрез ДНК анализ се е потвърдило, че тялото, което е открито в саркофаг с надпис Иисус (Йешуа е името на Спасителя на говоримия по времето на Неговото земно служение арамейски), e на Иисус Христос и следователно Той не бил възкръснал, а е погребан в семейна гробница заедно с Мария Магдалина, баща Му Иосиф и сина на Иисус – Юда.

Знаем, че за да има ДНК анализ, трябва да имаме взети съответни проби от дадения човек (в случая Иисус от Назарет). Да, но Иисус от Назарет е живял “само” преди две хиляди години, когато взимането и респективно запазването на проби от хора за ДНК анализ не е съществувало. Следователно за нас си остава истинска загадка, как така ДНК анализът успя да установи окончателно, че прахът във въпросния гроб е на Иисус от Назарет, Който за християните е Месия (Христос – помазаник) и Бог.

Името Иисус (Иешуа) се среща на поне двадесет и седем места в Свещеното Писание на Стария Завет. То всъщност е съкратена форма на името Иехошуа, което име означава „Яхве (Господ) спасява”. Близко по значение с името „Иисус” е името Исаия (Иешаяху), което означава „Спасение от Господ”. Името Иисус е често срещано и това е съвсем понятно, имайки предвид неговото значение и очакванията на евреите (по времето на земното служение на Христос) за Месия като земен цар, възстановител на Давидовата династия, който да ги избави от властта на Рим.

Името Юда (Иехуда) се среща шестдесет и осем пъти в Свещеното Писание на Стария Завет и означава „Прослава на Господа”. Името Мария (с варианти Мариам и Мариамне – госпожа) също е често срещано женско име, понеже сестрата на Моисей се е казвала Мариам (вж. Изход 6:20 и други.). Оттук следва, че срещането на такива имена, които са били често употребявани, заедно на едно място не е нещо необичайно и това открито признава дори израелският археолог Амос Клонер, един от откривателите на саркофазите.

ІІ. Някои доказателства за достоверността на текста и на книгите на Новия Завет

Ще си позволя съвсем накратко да спомена някои извънбиблейски доказателства за достоверността на текста и броя на книгите на Свещеното Писание на Новия Завет.

Новозаветните писания са написани от средата до края на І век след Христа – тоест дори по времето на написването на последните книги на Новия Завет е имало живи свидетели и очевидци най-малко на проповедта на апостолите (а възможно и на дейността на Христос).

1.Цитати и идеи от книгите на Новия Завет има още в творенията на приемниците на светите апостоли (на така наречените апостолски мъже) – св. Климент Римски (починал 101 година), св. Игнатий Богоносец (починал 117 година), св. Папий Иераполски (починал 130 година), св. Поликарп Смирненски (починал 167 година), св. Юстин Философ (починал 166 година), Ерм (около 200 година), св. Ириней Лионски (починал 202 година), Климент Александрийски (починал 214 година), св. Иполит Римски (починал 236 година).

2.Папирусите P46, P66, P90 и Р98, които съдържат текстове от посланията на св. апостол Павел (P46), четирите евангелия (Р66, Р90) и книга Откровение (Р98), са датирани около ІІ век. Има множество папируси от ІІІ век, които съдържат цялостно или части от всички новозаветни книги.

3.Автентичността на никое антично произведение не е засвидетелствана по такъв безспорен начин от толкова много ръкописи, които отстоят от оригинала на не повече от сто-сто и петдесет години.

Мураториев канон

Мураториевият канон е един от най-важните документи за ранната история на канона (особено за броя на книгитe на Новия Завет) и е датиран около 180-та година. Той съдържа осемдесет и пет стиха, написани на латински език. Мураториевият канон се нарича така по името на неговия откривател – италианския историк Лудовико Антонио Муратори и за пръв път е публикуван през 1740 година. Този ценен текст се намира в библиотека Амброзиана в Милано (MS J. 101 sup.).

Сега ще се обърнем към евангелските свидетелства за разпятието и погребението на Христос.

ІІІ. Разпятието на Христос, Неговата реална смърт и погребение

1.Христос, а не друг е разпнат на кръста

Съществува хипотезата, че на кръста не е разпнат Иисус Христос, а друг човек (Негов брат-близнак, например). Тази хипотеза е напълно неоснователна. Нека да си спомним само, че Христос е предаден от Юда, който засвидетелства пред стражата, дошла да арестува Христос, че това е неговият Учител, като Го целува и Му казва: „Радвай се, Рави (учителю мой – б. м.)!” (Лука 22:47-49). Юда е един от дванадесетте апостоли (Матей 26:47 и паралели), който не може да не е познавал своя Учител, понеже именно на него е гласувано доверието той да бъде пазач на ковчежето, касата, където апостолите държали общите си пари. За съжаление Юда често злоупотребявал, като крадял от него (Иоан 12:6).

2.Страдания на Христос преди и по време на разпятието

Христос е свързан, заведен е при първосвещениците Ана и Каиафа, при Пилат, при цар Ирод Антипа, след това отново при Пилат, по чиято заповед е бит с бич. Археологически находки на бичове, датирани от времето на Христос, показват, че бичът тогава е представлявал върви с накрайници във вид на железни куки, които са се забивали в плътта (Матей 27:26; Марк 15:15; Иоан 19:1). Бичуването е водело както до непоносими физически болки, така и до дълбоки разкъсвания по тялото. Освен бичуването, с цел унижение на осъдения Христос на главата Му е сложен трънен венец, облечен е в багреница (пурпурна, царска дреха) и са Му удряни плесници, придружени с подигравки (Матей 27:29; Марк 15:17, Иоан 19:2; Матей 26:67; Марк 14:65; Иоан 19:3).

Христос както всеки осъден на кръстна смърт Сам носил кръста Си (Иоан 19:17) през целия път от преторията на Пилат Понтийски до мястото на разпятието – хълма Голгота (думата gulgolet означава череп; мястото се наричало Голгота, защото е било място за погребения), който се намирал извън градските порти. Христос понесъл кръста Си, но понеже поради немощ вървял бавно, наложило се войниците да накарат Симон Киринеец да го носи (Матей 27:32; Марк 15:21; Лука 23:26). Христос е разпнат на кръст между двама разбойника (тук няма да се спирам на това, какъв вид е бил Христовият кръст; най-вероятно това е бил така нареченият crux immissa – кръст с една напречна греда) и Неговите страдания са продължили няколко часа. Изпитвал мъчителна жажда, но Му предложили да пие оцет, смесен с жлъчка. След като вкусил, не пожелал да пие (Матей 27:34). Отказът на Христос да пие от сместа се дължи на факта, че на осъдените на разпятие давали смес, съдържаща упойващи вещества, за да се облекчат техните страдания. С отказа от тази упойваща напитка Спасителят проявил желанието Си да изпие докрай чашата на страданията заради нашето изкупление и спасение (срв. Матей 26:40; Марк 14:36; Лука 22:42).

3.Христос действително умира на кръста

За разлика от други разпнати на кръст, които са живели по-дълго (до 2 дена), Иисус Христос страдал на кръста и умрял още същия ден. Поради факта, че Спасителят сравнително бързо умрял на кръста, се ражда тенденциозната хипотеза, че Той не е починал, а само бил изпаднал в безсъзнание или бил в клинична смърт. По-късно в гроба дошъл в съзнание и, като отхвърлил повивките, отвалил камъка и се явил като възкръснал на учениците Си (в частта, където накратко ще се спра на погребалните обичаи на юдеите и на пазенето на гроба, ще отбележа защо тази хипотеза е несъстоятелна).

В Евангелието според Марк се казва, че дори Пилат се е почудил, че Христос е умрял толкова скоро (15:44). Ако Христос беше само изпаднал в кома и после беше дошъл в съзнание и не беше възкръснал, в евангелието според Марк нямаше да бъде допуснато да има такъв изобличителен текст (нали някои обвиняват евангелията в прикриване на обстоятелствата от Христовия живот и истината за Него!).

Наистина Спасителят е издържал на кръста не много, но Той е бил бит с бич, носел е и кръста Си. Ако Спасителят не беше умрял на кръста, римските войници, които са извършвали хиляди разпятия, щяха да реагират по съответния начин. Тук трябва да вметна, че разпятието е римско наказание за осъдени на смърт, които не са римски граждани. За осъдени на смърт, които са римски граждани, наказанието било посичане с меч. Посечен с меч е починал свети апостол Павел, понеже той бил римски гражданин (Деяния апостолски 22:28). Така че и в случая с Иисус Христос римските войници около кръста щяха да счупят пищялните кости (тънката кост между коляното и глезена) и по този начин щяха да предизвикат смъртта. Понеже телата трябвало да се свалят от кръстовете в петък следобяд преди настъпването на събота (което става със залеза на слънцето), тъй като в онази събота се падала Пасха, то римските войници пречупили пищялите на двамата разбойници, но като стигнали до Христос, установили, че Той е починал, и не счупили Неговите пищяли (Иоан 19:32-33).

Счупването на пищялните кости при разпънатите на кръст се правело, защото при висенето на кръста на разпънатия не достигал въздух поради принудителната поза на гръдния кош (широко разперените ръце и тежестта на тялото) и той, повдигайки се, е вдишвал и издишвал. Когато пищялите се счупят, разпнатият не може да се повдига вече, за да диша, и така се задушава и умира от недостиг на кислород. Има и друго обяснение, според което при счупването на пищялните кости се разкъсвали и кръвоносните съдове, минаващи покрай пищялите, и това със сигурност ускорявало смъртта. За да се уверят в смъртта на Спасителя обаче, един от римските войници пробол ребрата Му с копие. Интересно е свидетелството на св. евангелист Иоан за следствието от това пробождане с копие на ребрата Му: „и веднага изтече кръв и вода” (19:34). Причината за изтичане на кръв и вода е събралата се в перикарда (обвивката на сърцето) течност. След пробождането на сърцето с копие и изливането на перикардната течност, подобна на вода, никой не би могъл да остане жив.

4.Погребението и гробът на Христос. Предохранителни мерки

Иосиф от Ариматея измолил от Пилат тялото на Христос и понеже Иосиф бил влиятелен човек, член на Синедриона, Пилат се съгласил (Марк 15:43) и дал разрешение Христовото тяло да не бъде погребано в общ гроб, каквато е практиката при разпъване на престъпници, които са се разбунтували срещу Рим и императора (пред Пилат Христос е обвинен не в богохулство, какъвто е случаят пред Кайафа – Матей 26:65, а в това, че се наричал Син на Давид и уж имал претенции към Давидовия престол; следователно бил заплаха за Рим – Лука 23:2 и сл.).

Заедно с Иосиф и другия член на Синедриона – Никодим, били някои от следовничките на Спасителя, които след съботната почивка ще дойдат отново, за да довършат помазването на тялото, понеже то е извършено набързо поради настъпващата събота и падащата се в нея Пасха. Иосиф и Никодим взели тялото и го погребали в гроб, собственост на Иосиф (Матей 27:60). При всяко юдейско погребение се използвали различни аромати (между тях алое и смирна), които се слагали в голямо количество. Тялото било повивано в погребални повивки, а главата – покривана с кърпа. Смирната слепвала погребалните повивки и те плътно прилепвали по тялото, така че дори Христос да беше само припаднал (след бичуването, разпъването на кръста и пробождането с копие), което би било чудо по-голямо от възкресението, Той не би могъл Сам да се освободи от плътно прилепналите повивки.

След като тялото било повито, вратата на гроба била затворена с камък. Камъкът лесно е можел да бъде тласнат от един или двама души (срв. Марк 15:46), но не можел да бъде поместен от толкова. При археологически разкопки на намерени гробове се вижда, че те се изсичали в скала, а за да може да се привали камък пред входа, се правел жлеб под наклон. Така лесно камъкът е можел да бъде привален, за да затвори входа, но не е можел да бъде повдигнат обратно. Нужни били усилията на много хора, за да се вдигне отново камъкът. В тази връзка е обяснимо притеснението на жените-мироносици, когато те тръгнали за гроба на Христос, и тяхното питане: “Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?” (Марк 16:3).

Освен тежкия камък гробът бил заварден от стража и запечатан с римски печат. Първосвещениците и фарисеите помолили Пилат да постави стража, понеже те чули думите на Христос, че Той ще възкръсне, и се опасявали, че учениците Му могат да откраднат тялото Му и да кажат, че Той е възкръснал (Матей 27:62-64).

От отговора на Пилат „Имате стража, идете и осигурете, както знаете” (Матей 27:65) следват две възможности: 1) стражата, която юдейските първенци поставят, е от храмовата стража и 2) стражата е римска стража.

Първото предположение е по-малко вероятното, защото, ако първенците бяха решили да използват храмовата стража, нямаше да отидат при Пилат и да поискат от него охрана за гроба. Искането на стража от Пилат е във връзка с това, че Иисус Христос е осъден като бунтовник срещу Рим и следователно за сигурността на гроба и за евентуални “ексцесии” от страна на апостолите отговорност носи прокураторът Пилат. Ако стражата беше храмовата стража, първосвещеникът и фарисеите нямаше след възкресението на Христос да предлагат на стражата пари, за да каже, че е заспала, и нямаше да се налага да се успокоява гневът на Пилат от предполагаемо неизпълнение на заповед (Матей 28:12-15). Но дори да допуснем, че става дума за храмовата стража, наказанието за напускане на поста или заспиване на юдейската храмова стража е било изгаряне с огън. Наказанието за заспиване на пост на римски войник е посичане с меч. Пред всеки охраняван от римска стража обект (в случая Христовия гроб) са били поставяни четирима войни, а в непосредствена близост още други. Римската стража се е сменяла на четири часа и е било невъзможно както всички войници да са заспали едновременно, така и апостолите да се промъкнат, да отворят безшумно гроба (или пък да се сражават със стражата!), да извадят тялото пак безшумно и да го отнесат неизвестно къде.

Всъщност в Евангелието според Матей най-добросъвестно се съобщава за слуха, който се носел между юдеите „до ден-днешен” (Матей 28:15), че учениците са откраднали тялото на Христос.

Дали е възможно учениците да откраднат Христовото тяло? За открадването на Христовото тяло има някои пречки:

1)Тежкият камък, запечатан с римски печат и поставената стража биха спрели евентуален опит на апостолите да откраднат Христовото тяло.

2)Ако учениците са откраднали Христовото тяло и са го погребали някъде другаде, то нека не забравяме, че след Петдесетница апостолите не започнали да проповядват Христовото възкресение някъде другаде, а започнали проповедта си за възкресението от Иерусалим – града на Христовите страдания и разпятие. Нямаше ли юдейските стареи (след като са сигурни, че Христовото тяло е откраднато) лесно да открият тялото, да го покажат на апостолите и да ги изобличат в лъжа? Но не става нищо подобно – напротив, на Петдесетница към Църквата се присъединили около три хиляди души!

3)Дори да нямаше стража, дори и на гроба да не беше поставен римски печат (чието счупване означава сигурна смърт за счупилите го), то защо ще е на апостолите да откраднат Христовото тяло?

Всъщност как са понесли апостолите Христовото залавяне, съд и разпятие? Ето някои свидетелства:

а) При залавянето на Христос всички ученици се пръснали и се разбягали (Матей 26:56). Свети апостол Петър самоотвержено и емоционално се опитал да защити Учителя си, като извадил меча си и отсякъл ухото на слугата на първосвещеника (Матей 26:52; Иоан 18:10).

б) Един от учениците избягал гол (Марк 14:52), а апостол Петър трикратно се отрекъл, че е Христов ученик, след което горко се каял (Лука 22:55-62).

в) Пред кръста на Христос бил само един от учениците Му (Иоан 19:26 и сл.), който бил очевидец на случващото се и според Свещеното Предание това е св. Иоан Богослов.

Оттук следва, че учениците са уплашени, разочаровани, че техният Учител не е земният Месия, какъвто те, както и повечето юдеи, са очаквали и ги е страх. Доказателство за техния страх е фактът, че когато Христос им се явил, вратите в къщата са заключени „поради страх от юдеите” (Иоан 20:19), както критично отбелязва евангелистът.

Защо едни уплашени, излъгани в надеждите си за земно царство ученици, които от страх и объркване се заключват, ще се решат да откраднат мъртвото тяло на своя Учител? Психологически е нереално и е невъзможно изведнъж, незнайно защо и с каква цел апостолите да се въоръжат, да нападнат добре обучената римска стража, да отвалят камъка от гроба, да вземат тялото, да го носят на друго място, за да го препогребат. Каква полза биха имали апостолите от препогребването на мъртвото Христово тяло и от разпространяването на една лъжа?

4)Единадесет от апостолите са загинали мъченически за Христос (единствено св. Иоан Богослов умира от естествена смърт) заради своята проповед, че Той е Бог и като такъв е възкръснал. Защо апостолите ще оставят жени (св. апостол Петър например е бил женен), роднини, близки и своето ежедневие и ще започнат да се подлагат на лишения, скърби, студове, пости, глад, затваряне в тъмници, удари и прочее, ако Христос не беше възкръснал?

5.Христос възкръсна

Разказите в четирите канонични евангелия за явяванията на Христос след Неговото възкресение не могат да се синхронизират, но това не означава, че те си противоречат. Различията в разказите за Христовите явявания след възкресението са били очевидни още за първите читатели. И те не са смущавали никого, защото психологически е доказано, че едно и също събитие, видяно от различни хора, се описва по различен начин от всеки един очевидец. Причината е това, че на всеки от нас различни неща правят впечатление и будят различни чувства и асоциации. Преднамерено и изкуствено редактирано би било, ако в четирите евангелия четяхме един и същ или твърде еднакъв разказ за необикновеното събитие – Възкресението на Христос. Това събитие толкова поразява учениците и следовниците на Христос, че вниманието им не е насочено към хронологическия порядък на Христовите явявания, а към самото Възкресение. Разказите на четирите евангелия за най-великото събитие в човешката история взаимно се допълват и известяват радостната вест (евангелие означава „благовестие”), че Христос е възкръснал. Реалността на Христовото възкресение в плът се вижда от неочакваността на Христовите явявания:

1.В скръбта си, че гробът е празен, Мария Магдалина и другите жени-мироносици съвсем не очаквали да видят отново своя Учител, а Мария Магдалина отначало приела празния гроб за още едно посегателство и унижение на Христовата личност от страна на противниците (срв. Иоан 20:13, 15). Както Мария Магдалина, така и жените-мироносици повярвали в Христовото Възкресение, когато Го видели възкръснал.

2.Апостолите не повярвали на разказа на жените-мироносици (Лука 24:11). Затова апостол Иоан и апостол Петър отишли на гроба и видели, че той е празен. Петър влязъл в гроба и видял повивките и кърпата за главата. След него в празния гроб влязал Иоан и, след като видял гроба празен, „видя и повярва” (Иоан 20:8).

3.Поради страх от юдеите апостолите са се заключили (Иоан 20:19) и тогава неочаквано за тях им се явил Христос, като влязъл през заключените врати. Някои скептици са се опитвали да възразяват, че от безутешна скръб и покруса, и от желание Учителят да е възкръснал и да Го видят отново жив, жените-мироносици и апостолите били доведени до това, че започнали да халюцинират и да виждат това, което им се искало да видят – възкръсналия Христос. Такова предположение обаче е абсурдно, защото отначало и самите ученици си мислели, че виждат дух (Лука 24:37) и се убедили, че Христос реално и с тялото Си е възкръснал, след като Той изял парче риба пред очите им (Лука 24:43).

4.При първото явяване на Христос Тома не присъствал и казал, че няма да повярва, докато не види с очите си и не попипа с ръцете си (Иоан 20:25). След осем дена Христос отново се явил на учениците и казал на Тома: „Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и простри ръката си и постави в реброто Ми, и не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан 20:27). Тома, след като се убедил, казал: „Господ мой и Бог мой”! (стих 28)

5.Важно свидетелство за Христовото Възкресение е обръщането на апостол Павел (тогава още с име Савел) по пътя за Дамаск (Деяния апостолски, девета глава) и неговият живот в себеотрицание и проповед на Евангелието. По собственото си свидетелство св. апостол Павел бил ревнител на отеческите Писания, гонител на Църквата Божия, непорочен според Моисеевия Закон (Галатяни 1:13-14) и ученик на един от най-известните юдейски книжници – равина Гамалиил (Деяния апостолски 22:3), чието име и чиито коментари са запазени във Вавилонския талмуд (ІІ-V век след Христа), а неговите изказвания и до днес са високо ценени от юдеите. Защо св. апостол Павел е счел всичко това за нищо (срв. Филипяни 3:7) и вместо като ученик и наследник на рави Гамалиил да бъде един от видните участници в Синедриона, той е направил три благовеснически пътешествия, писал е послания, бил е в тъмници, търпял е корабокрушения, опасности от лъжебратя, бил е бит с камъни (срв. 2 Коринтяни 11:23-27) и повече от всички апостоли се е потрудил (1 Коринтяни 15:10)? Той дотолкова е възлюбил Христос, че казва за себе си: „Разпнах се с Христа и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:19).

6.Доказателство за реалността на Христовото Възкресение е това, че Христовата Църква не само не престанала да съществува въпреки гоненията (І-ІV век след Христа) от страна на юдеите и на Рим, а напротив – тя повече се разпространявала и станало така, че кръвта на мъчениците се превърнала в семе за разпространение на християнството (по Тертулиан, 160-220 година).

Христовото Възкресение е исторически факт. За нас обаче е важно, какво следва от този факт. Това е основният въпрос, на който всеки от нас трябва да си отговори, защото Христовото Възкресение за нас ще е и наше собствено възкресение, ако се доверим на Христос и Го възлюбим, и разпнем страстите и похотите си с Него, за да съвъзкръснем с Христос. Тогава поздравът „Христос възкръсна!” и радостният отговор „Наистина възкръсна!” ще свидетелстват както за Христовото, така и за нашето собствено възкресение.

А защо е цялата тази скалъпена история с някакви гробове? На този въпрос всеки може да си отговори, като знае, че авторите на “историята” съвсем не са християни, нито са заинтересовани истината за Иисус Христос да се знае и разпространява. Оттам нататък всичко е ясно…

___________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5iz

Изображение – авторът Анна Маринова. Източник –  Гугъл БГ.

Архимандрит Горазд

До излизането на Христа Спасителя на обществено служение Той прекарва времето Си в дома на Иосиф и помага на престарелия дърводелец за изработване на направените от назаретските граждани поръчки. Той бил работник и с труд припечелвал прехраната Си. Св. евангелист Лука ни разказва, че юношата Иисус, вече дванадесетгодишен, след завръщането от Иерусалимския храм, се покорявал на родителите Си и преуспявал в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците (Лука 2:51-52).Какво е било отношението на Иисус, когато Той възмъжал, станал пълноправен гражданин и излязъл на обществена проповед към Неговата майка и нейните желания? Бихме могли да кажем, че Богочовекът Иисус Христос, съобразявайки се със Своята мисия в света и със земно-обществените условия на живот, отдал пълна почит и грижа на Своята Пречиста Майка-Богородица. Случаят със сватбата в Кана Галилейска потвърждава Иисусовата синовна преданост. Уверената във възможностите на своя божествен Син и в Неговото послушание към нея, Майка-Богородица му казва, че виното в дома на младоженеца е свършило – „вино нямат“ (Иоан 2:3). След думите на Иисус: „Още не е дошъл часът Ми“, тя поръчва на служителите да сторят това, което Иисус им каже. Те напълват шестте каменни делви с вода и Иисус по чудесен начин я превръща във вино. Това е първото чудо, което Той прави и то е свързано с молбата на Пресветата Му Майка, която проявява грижа и към обикновените земни нужди на хората.В усилената проповедническа дейност на Христа Иисуса по Галилея и Юдея, при извършване на много други чудеса и дори при тържественото влизане в Иерусалим ние не виждаме Майката Божия като постоянна спътница. Но имаме достатъчно основание да кажем, че Спасителят е бил в постоянна връзка с нея. Когато двамата ученици на св. Иоан Кръстител, един от които е апостол Андрей, брат на Симон Петър, а другият – вероятно самият св. Иоан Богослов, запитали Христа: „Равви (учителю), къде живееш?“, Той им отговаря: елате и вижте. Те отишли и видели къде живее Той и прекарали при Него този ден. Било около десетия час (Иоан 1:38-39). Те прекарали в дома на Иисус и очевидно Майката Божия се е грижила за тяхната храна, участвала е в разговорите, които се водят, или и по този начин проявила първите грижи за светите апостоли при самото зараждане на малкото стадо Христово.

Както светото Евангелие, така и Свещеното Предание ни съобщават, че Божията Майка и братята на Иисус са отивали при Него. Но братята Му още не вярвали в Иисус (Иоан 7:5).Майката и след смъртта на праведния Иосиф се отнасяла със същата майчинска нежност към божествения си Син, както и към всички нуждаещи се, обременени и страдащи духовно и физически хора. Така трябва да си обясним и твърде строгите думи на Спасителя, когато Му казали, че Майка Му и братята Му стоят вън и искат да говорят с Него, а Той посочил на Своите ученици, слушатели изпълнители на Неговото слово, и казал: „Ето моята майка, ето моите братя, защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той ми е брат, и сестра, и майка“ (Матей 12:49-50). Очевидно, Проповедникът и Строителят на Царството Божие на земята поставя като условие за истинска принадлежност към Него изпълнението на волята на Небесния Отец, а изпълнението волята на Небесния Отец е въплъщаване на любовта Божия в човешките отношения, затоплянето им, повишаване на съзнанието за дълг към ближния. Когато следващите Христа, които слушат Словото Му и го изпълняват, се изпълват с любовта Христова и стават братя Христови и истински братя помежду си, те стават и истински любящи майки за своите деца, те стават предани една на друга сестри в Господа. Този е ясния логичен смисъл на тези Христови думи, защото Той бе дошъл на земята, за да даде нови схващания за добродетелта и благочестието и ново схващане за Бога и за човеците.

Могла ли е да се огорчи светата Майка от тези строги думи на божествения си Син? Не! Тя вече знаела кой е Той и разбирала неговата мисия в света, легнал в зло (1 Иоан 5:19).

По-късно Христовите братя повярвали в Христа-Месия, и поради родството им с Господа Иисуса, били наречени “деспосини“ (роднини с Господа). Тези „деспосини“ не само повярвали, но и дейно участвали в разпространение на вярата в Христа Иисуса. До IV век след Христа този род на братята Господни е давал и мъченици за Христа. Така в 245 година св. мъченик Конон от този род, бил подведен под съдебна отговорност за своята ревностна изповед на Христа и заявил на съда: „Аз съм от Назарет, роднина на Господа, на Когото служа, както са служили моите предци“.Смирението, търпението и молитвата на Пречистата и Преблагословена Майка Божия и нейната молитва привлекли сърцата на близки и далечни към светата вяра. Тя през своя земен живот ни учи да не губим вяра в доброто и да не се плашим и отчайваме нито за себе си, нито за нашите близки, когато ни сполетят беди и неблагополучия, а с вяра и молитва да преодоляваме изпитанието.

Но преваляло времето на общественото служение на Христа Спасителя. Разширявали се границите на малкото първоначално Божие царство на земята. Личността и словото на Иисус прехвърля исторически установените прегради от културен, обществен и национален характер. Синът на Дева търсят и мъдри елини, и силни римляни, и страдащи от болести царе. Царството Божие расте, но заедно с него расте и злобата на книжници, фарисеи и първосвещеници израилеви. Идват страшните часове на Христовите страдания за изкупление на човешкия род, идват часове на болки и изпитания за тази, която носеше в паметта си и спазваше в сърцето си думите на Богоприемеца Симеон: „… ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, — и на сама тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца“ (Лука 2:34-35). Идваха часовете, за които сам Иисус бе казал: „Вие ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва“ (Иоан 16:20). Кой беше този свят, който щеше да се възрадва? Светата Божия Майка го виждаше. Това бе светът на духовната нищета, малкият кръг на користни книжници, фарисеи и заслепени първосвещеници, чиято душа не можа да бъде озарена от Словото на живота, за да познаят духовните хоризонти на новия ден, мъчително раждан в колебанията на съвестите и в труса на Голгота, където божественият Страдалец с кръвта Си очистваше греха на попадналите в смъртна сянка. Всичко това виждаше светата Майка и нож пронизваше душата ѝ. И, ако при много други случаи и събития, ако на много други места ние само можем да предполагаме нейното присъствие в общественото дело на Сина Божи и Сина Човешки, то сега Светата Майка не изпускала с погледа си своя Син-Изкупител. И колкото повече народът, забравил благодеянията и чудотворните дела на Иисус, викал и искал смъртта Му, колкото по-дълбоко се очертавала бездната на духовното падение на ръководните и обикновени израилеви синове, толкова по-силно се врязвал предреченият меч в душата на Дева-Богородица. Тя видяла и с физическите си очи и бичовете на войниците, и раните от тях по тялото на Този, Който нямаше грях и за Когото тя бе станала „Врата небесни“ към този свят на безумни човеци, които разпъват на кръст Сина ѝ.Какво ли е могло да облекчи в тези страшни часове сърцето на светата Майка, удряно всеки миг от нови сцени на кървава жестокост? Може би в това премаляващо от болка майчино сърце едно възпоменание на ангелското благовестие в деня на Благовещението да е пускало своя светъл лъч, да го е ободрявало: „Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида“ (Лука 1:32). Имаше ли основание Светата Майка да вярва на ангелските думи? Можеха ли те да я облекчат, да я ободрят? Да! Тя сигурно е виждала бъдещето на Своя Син и Бог, когато Той ще бъде велик и ще седне на престола на Давид, защото вече много от ангелското благовестие се бе изпълнило. Без тази вяра в изпълнението на Божия Промисъл и без утехата на това видение на бъдещето, тя трудно би могла да устои на това, което ставаше в свещения град на Израил.

Светата Майка била близко до своя Син-Изкупител, когато Той висел на кръста. Ние знаем от думите на разпнатия Иисус. От кръста на Голгота Той се обръща към апостол Иоан и на неговите грижи поверява светата Си Майка: „Ето, майка ти“ (Иоан 19:26-27). Описаната от св. Иоан Богослов сцена е покъртителна, незабравима! „При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина. А Иисус, като видя майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето Син ти! После казва на ученика: ето, майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си“ (Иоан 19:25-27).

Тези думи на светия евангелист ни разкриват по-нататъшното положение на Божията Майка сред апостолското общество и непосредствените грижи на апостол Иоан за нея и неговия дом.

От времето на голготските страдания на Иисус и от момента, когато Изкупителят поверява светата Си Майка на грижите на Своя любим ученик, завършва семейната общност между Божията Майка и братята Господни. Тя заживява в дома на св. Иоан Богослов.

Изпълнявайки волята и заповедта на Своя учител и Господ, светите апостоли пребивавали в Иерусалимската горница, където трябвало да се изпълни даденото обещание за слизане на Светия Дух над тях и обличане им в сила отгоре: „Не се отдалечавайте от Иерусалим, а чакайте обещанието на Отца, за което сте слушали от Мене; защото Иоан кръщава с вода, а вие не след много дни от днес ще бъдете кръстени с Дух Свети“ (Деяния апостолски 1:4-5). Божественото поръчение било изпълнявано строго и от всички: „Те всички единодушно прекарваха в молитва и моление с някои жени и с Мария, майка на Иисуса, и с Неговите братя“ (Деяния апостолски 1:14). Майката Божия била неразлъчно в тези свещени дни със светите Апостоли и участвала в техните молитви и моления, в които участвали определен кръг от близки изповедници на Христа. От книга Деяния на светите апостоли ние узнаваме, че този тесен кръг от предани на Спасителя следовници е наброявал около сто и двадесет души.Малкото християнско общество живее единодушно и сред него, оградена с обич и синовна преданост, пребъдва в обща молитва и моление светата Божия Майка. Възкресението и Възнесението на Господ Иисус разширяват духовното зрение на светите апостоли. Започваше нов исторически път за човечеството и неговата изходна точка беше горницата на Сион в Иерусалим, където пребъдваше и Пречистата Майка Божия заедно с апостолите: „Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно. И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделиха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят. А в Иерусалим се намираха иудеи… партяни и мидяни, еламити…, жители на Месопотамия, Кападокия, Понт и Асия, на Фригия и Памфилия… дошлите от Рим, критяни и араби… всички бяха смаяни и… думаха един другиму: какво ли ще е това“ (Деяния апостолски 1:1-12). Това беше, както времето и събитията потвърдиха, явената на света сила на Светия Дух, Който разшири и задълбочи пътищата на духовното строителство на началата на любовта, правдата и братството меж¬ду хората. В това строителство участва и Божията Майка със своята молитва и ходатайство пред победния си Син и с нейния покров над всекиго от нас, над човешкия род. На всички икони, изобразяващи слизането на Светия Дух, сред светите апостоли е дадена Майката Божия. Светото Предание ни осведомява, че тя е била изпълнена с дух за апостолско служение. При хвърлянето на жребий: кой от апостолите къде да развие апостолската си мисия, на светата Майка жребият определил сегашна Грузия, тогава наричана Иверия, но по Божие внушение, това далечно пътуване, свързано с много трудности, било отклонено. А и първата християнска община в светия град Иерусалим имала нужда от нейното ръководство и помощ. Тя, Божията Майка, била опора на първия мъченнк заради Христа св. архидякон Стефан. Божията Майка станала утеха за всички. Светото Предание ни разказва, че ученикът на св. апостол Павел, Дионисий Ареопагит, довел при нея двама новопросветени във вярата гали и сам той и представените нови членове на Църквата били поразени от смирението и нравственото величие на светата Майка. Нито дългите пътища, нито техните трудности, са пречели на нейното усърдно мисионерско дело. Когато Лазар, братът на Марта и Мария, възкресен от Иисус, пожелал да види Божията Майка на остров Кипър, където бил епископ на новообразуваната църковна община, тя предприела в твърде напреднала възраст пътешествието. Появилата се в Средиземно море буря, която застрашавала малкия кораб, който се движел от гребци сред яростни вълни, накарала Божията Майка да насочи кораба към Атон, който бил прочут елински езически център с много храмове и скулптури на езически божества. Божията Майка огласила с евангелското слово жителите на Атонския полуостров и те приели кръщение. Когато напускала Атон, тя казала: „Това място да бъде моят жребий, даден ми от Моя Син и Бог. Неговата благодат да бъде на това място и на живущите тук с вяра и благоговение и упазващи заповедите Му. Аз ще бъда застъпница на това място и топла Ходатайка пред Бога“.

Многовековната история на Атон, Светата Гора, ни уверява, че по молитвите на Божията Майка, благодатта Божия почива над това място на подвига и молитвата.

Колко дълбок, благодатен извор на благочестие и святост е Атон, украсен от свети обители, поселен от подвижници, по молитвите на Божията Майка, по неустанния ѝ свят Покров!

От Атон, придружена от своите спътници, между които е бил и св. Иоан Богослов, светата Майка-Богородица отплувала с кораба за Кипър, където я очаквал св. Лазар. Нему тя подарила омофор, изработен от нея.В напредналата си възраст светата Майка установила близка връзка с лекаря и художника св. евангелист Лука и често общувала с него. Тази свята връзка ни е дала възможност да узнаем и някои важни моменти от живота на светата Майка-Богородица. Св. евангелист Лука ни разказва, както вече споменахме, за светото Благовещение, за посещението на светата Дева в планинския град Юдин при сродницата ѝ Елисавета, както и за детството и юношеските години на Христа-Спасителя. Този апостол Христов от седемдесетте апостоли пръв е изобразил на икона светата Божия Майка и тя благословила неговото умение и творчество.

Евангелието ни повествува, че Пресветата Божия Майка до края на своята блажена кончина била в Иерусалим и живяла в дома на св. Иоан Богослов, който по баща бил заможен, а семейството поддържало връзка с първосвещеника на Иерусалим. Подпомагана от две вдовици, които посвещавали голяма част от времето си в нейна услуга, светата Майка обхождала местата, в които нейният божествен Син бивал на молитва: Гетсиманската градина; място, където Юда Го предал, и с много сълзи обливала пътищата на Неговите страдания – пътищата към дома на Първосвещеника към преторията на Пилат Понтийски, към страшната Голгота.

В Гетсиманската градина били погребани нейните родители Иоаким и Анна и нейния обручник праведният Иосиф. Тази градина, където се моли с кървави капки пот на челото нейният възлюблен Син и Бог пред скръбните за съдбата на богоизбрания народ Израил предпасхални събития, е била притегателен център за нейното майчинско сърце; там тя свободно могла да се отдава на мисли и копнежи за по-скорошно отиване при Него – Победителя на смъртта, Изкупителя на падналия в грях човешки род. Изпълнена с благодат и обич към всички хора, дейно подкрепяща строителите на Църквата Христова, тя давала пример на усърдна проповедничка на Евангелието, духом била винаги бодра и внушавала увереност в малодушните, а на бедните давала своята лепта, за да ги подкрепи и облекчи в живота. Св. Игнатий Богоносец пише за нея: „Всички у нас знаят, че Приснодевствената Майка Божия е изпълнена с благодат и всички добродетели“. Благодарни към нея сърца са ѝ отдавали голяма почит и вдъхновено говорили за добродетелите ѝ. Самият св. Игнатий Богоносец бил един от нейните съвременници – това било малкото момченце, което Иисус прегърнал и благословил, сочейки го на учениците Си за образец на невинността.Наближавал краят на земния живот на Божията Майка. На Елеонската планина, във време на молитвата ѝ, се явил Архангел Гавриил с палмови клонки при нея и ѝ казал, че след три дни ще настъпи многожеланата от нея земна кончина. Свързана с връзките на многопредана майчинска обич с апостолите, тя пожелала да ги види около себе си, и, като се прости с тях, да им даде майчински напътствия в проповедническата им мисия по света. Споделяйки със св. Иоан Богослов Архангелското посещение на Елеон и насочвайки молитвено мислите си към Бога да изпълни желанието ѝ за последна земна среща с апостолите шум, подобен на този при съшествието на Светия Дух в горницата на Сион, се разнесъл в дома на светия евангелист и всички апостоли, освен апостол Тома, по чудесен начин дошли в Иерусалим и радостни я обкръжили. Съобщавайки им за своята предстояща кончина, тя ги благословила и помолила да бъде погребана в Гетсиманската градина. В деня, указан от Архангел Гавриил, лежейки на смъртния одър, тя молитвено насочила поглед към небето, обградена от апостолите, а стаята ѝ се изпълнила със светлина. При такава обстановка сам Господ Иисус Христос се появил над нея и тя, възрадвана и затрогната, Го приветствала с думите, които бе казала пред Елисавета: „Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой“. Христос Господ я призвал в небесните чертози, в Своите обиталища, а тя с радостно сърце извикала: „Готово е моето сърце, готово е“! и отдала душата си в ръцете на своя божествен Син.

Свещеното Предание ни разказва, че погребението на тялото на блажената покойница – Майка Божия, станало особено тържествено. Носилката с тялото ѝ била носена от светите апостоли Петър, Павел и Иаков, брата Господен, подпомагани от другите апостоли, а дадените ѝ палмови вейки от Архангела на Елеон носел св. Иоан Богослов. Погребалната процесия минала през центъра на светия град Иерусалим и се насочила към Гетсиманската градина. Неспокойните противници на Христовите последователи се опитали да смутят процесията и да изземат тялото на Божията Майка, за да го изгорят. Намесила се и стражата на иерусалимския първосвещеник и се опитала да подпомогне нападателите, най-яростен измежду които се проявил юдейският свещеник Атоний. Той вбесен се нахвърлял срещу апостолите, носещи благоговейно погребалната носилка и целял да отнеме тялото на светата Майка Христова. Но Бог бдял над Своята смирена рабиня! Ангел отсякъл ръката на кощунственика Атоний, който заридал, разкаял се, станал християнин и получил изцеление. И в тази Божия милост се проявило небесното благоволение към светата Майка-Богородица, за да се изтъкне нейното милосърдие и нейният покров над грешните човеци.На входа на пещерата, където била погребана, превалили камък. Когато на третия ден от успението на Божията Майка пристигнал св. апостол Тома, който възвестявал Евангелието на Господ Иисус в Индия, и пожелал да се поклони на тялото ѝ, камъкът бил отвален, а тялото липсвало. Там били само повивките, с които била обгърната при погребението ѝ. Свещеното Предание разказва, че след Възнесение Господне светите апостоли имали обичай да сядат на обща трапеза и за своя учител и Господ не поставяли прибор и парче хляб на трапезата. От този хляб те вкусвали след молитвеното възвание: „Господи Иисусе Христе, помагай нам“, като го считали за осветен от Господа. И в този ден, когато светият апостол Тома бил с тях, те сторили същото. И когато завършили яденето, по обичая, благодарили и прославили Бога за Неговите благодеяния, Божията Майка се появила във въздуха, прославяна от Небесни сили, и казала на светите апостоли: „Радвайте се! Аз съм с вас през всички дни“, а те възторжено извикали: „Пресвета Богородице, помогни ни“!

Пресветата Божия Майка е близка на всяко вярващо сърце. Към нейната помощ и покров се насочват молитвите на много страдащи, на много изпадащи в беди и изпитания. Проявената майчинска любов през земния ѝ живот към всички отрудени и измъчени в живота люде се проявява и след блажената ѝ кончина. Затова я „ублажават всички родове“ (Лука 1:48) и много възторжени песнописци са посветили на нея служби, възхвали, величания, които умиляват нашите сърца пред бързата помощница и покровителка в беди и нужди.

През VII век започват да се създават религиозни химни за празниците в чест на Бога, на светата Майка и на светиите. Тези химни се наричат канони. Всяка част от канона (всяка песен) завършвала с обръщение към светата Майка, с което се измолва нейната милост и с което била прославяна за нейните благодеяния. Ирмосите на деветата песен на канона са величание на Божията Майка.

Още през V век била съставена и специална служба в чест на света Богородица, наречена Акатист или неседална служба, защото при изпълнението ѝ всички трябвало да стоят прави и благоговейно да изслушват Акатиста. Първият Акатист бил извършен във Влахернския храм „Св. Богородица“ в Цариград след победата на византийските войски над арабите в 673 и 716 година, когато Божията Майка проявила своя покров над град Цариград. Този акатист редовно се извършвал на утренята в събота, на петата седмица от Великия пост.

Сега в чест на Божията Майка през първите пет седмици от Великия пост, всеки петък на вечернята, разпевно с голямо благоговение и умиление се прочита Акатиста в чест на Божията Майка. Близка на нашето сърце, с топло синовно чувство ние молитвено се обръщаме към нея: „Радвай се, наша Радост и ни запази от всякакво зло с честния Твой омофор“ (из акатиста на Покров Пресветия Богородици).
____________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5if

Емил Трайчев

С победата на Помпей след по-малко от осемдесет години съществуване (ако се изчислява от 142 година, когато по времето на Симон Макавей Юдея придобива автономия) свободата на юдейския народ е отнета. Помпей, разбира се, е достатъчно прозорлив да не направи каквито и да е съществени промени във вътрешното устройство на страната. Въпреки че иерархичната структура остава непроменена, юдеите губят независимостта си и първосвещеникът става подвластен на Рим. Това е неизбежният резултат от стъпването на римляните в Сирия. Защото властта на Рим се оказва различна от тази на Селевкидските царе. Дори и най-великият източен владетел не е в състояние да се противопостави на римското превъзходство. Завоюването на страната от Рим, трябва да се подчертае, е улеснено от факта, че Юдея е разединена и борещите се партии са достатъчно безразсъдни да търсят защита и помощ от чужденци. Много малко е останало от онзи дух, който сто години по-рано е ръководил народа в борбата за независимост.

В началото, след заминаването на Помпей, Палестина се радва на няколко мирни години. Скавр, комуто Помпей предава Келесирия до река Ефрат и цялата територия между Египет и Ефрат и му оставя два римски легиона (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 4, 4), има проблеми с набатеите в Арабия (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 5, 1-2; За юдейската война, I, 8, 1), но това не оказва влияние върху положението на юдеите.

В 57-ма година обаче синът на Аристовул, Александър, успява да избяга по пътя за Рим и за кратко време събира голяма войска, потегля към Иерусалим и почти сваля от престола Хиркан II (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 5, 2; За юдейската война, I, 8, 2). Габиний, управителят на Сирия, се намесва. Той изпраща Марк Антоний, подвластните му юдеи начело с Питолай и Малих, както и доброволците на Антипатър, срещу Александър и го принуждава да предаде трите крепости (Александриум, Хиркания и Махерус), които са в ръцете му. Тези укрепления Габиний срива до основи (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 5, 2-4; За юдейската война, I, 8, 2-5).

По същото време Габиний извършва важна промяна в политическото устройство на Палестина[1]. Хиркан е лишен от политическа власт и са му оставени единствено грижата и попечителството на храма. Страната е разделена на пет данъчни области – с главни градове Иерусалим, Газара, Аматус, Иерихон и Сепфорис, всеки от които има свой законодателен съвет (συνεδριον[2]) – непосредствено подчинени на управителя на провинция Сирия (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 5, 2-4; За юдейската война, I, 8, 2-5).

Всъщност функционирането на правосъдна система е единствената отстъпка на римляните спрямо юдеите, но само по въпроси, засягащи последните. Когато случаят изисква съдебно решение (например налагане на смъртно наказание), той трябва да се потвърди от римския прокуратор (επίτροπος). Габиний премахва последния остатък от политическата власт, която Хиркан II все още притежава. Помпей му отнема царската титла, а сега Хиркан II е лишен и от всякакви политически прерогативи и е ограничен до първосвещеническите си функции. По такъв начин Иерусалим (по-рано с единствен в Юдея συνεδριον) загубва своето значение на столица. В тази реформа се реализира своеобразният римски политически принцип: „Divide et impera[3]“.

Около 56-та година Аристовул и синът му Антигон избягват от Рим и се опитват да си възвърнат властта в Юдея. Но успехът им е още по-краткотраен от този на Александър. Двамата са пленени и за втори път са изпратени в Рим, където по решение на сената Аристовул е хвърлен в тъмница (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 6, 1; За юдейската война, I, 8, 6). Докато Габиний е в Египет, за да защити интересите на Птолемей XII Авлет (55-51), който е изгонен от александрийците, но постига подкрепата на Помпей и Крас, в Юдея избухва нов бунт, пак ръководен от Александър, сина на Аристовул. Начело на трийсет хилядна юдейска войска той потегля срещу Габиний, но отново претърпява поражение в битката при планината Тавор (55 година) (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 6, 2-3; За юдейската война, I, 8, 7).

Габиний е наследен в качеството си на управител на провинция Сирия от Марк Лициний Крас (54-53) (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 6, 4; За юдейската война, 1, 8, 8), който през 60-та година влиза в коалиция с Помпей и Цезар – така наречения първи триумвират (Дион Касий, Римска история, 37, 54-57[4]). За своя поход срещу партяните (54-та година) този алчен проконсул ограбва от Иерусалимския храм скъпата златна утвар на стойност осем хиляди таланта и две хиляди таланта, оставена непокътната от Помпей (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 7,1; За юдейската война, I, 8, 8). След като през пролетта на 53-та година прекосява Ефрат при Зевгма, Крас претърпява съкрушително поражение от партяните и е принуден да се оттегли към Каре (Харан). Малко по-късно, едва достигнал арменските планини, той е коварно убит от партяните (53-та година). С гибелта на Крас се разпада и първият триумвират. След смъртта му Питолай (участник във въстанието на Аристовул) се опитва да организира бунт в Галилея, но резултатът е, че тридесет хиляди недоволстващи са продадени в робство, а самият той е екзекутиран от Гай Касий Лонгин, новия управител на провинция Сирия (53-51) (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 7, 3; За юдейската война, I, 8, 8-9).

Преминаването на Цезар през Рубикон в 49-та година преди Христа в отговор на гласувания по инициатива на Помпей и противниците му senatus consultum ultimum – постановление новопристигналият пълководец да върне своите пълномощия, което ще рече да предаде властта там, тоест да освободи войските и да му се назначи приемник в Галия – поставя началото на войната за власт в Рим. Тази война се оказва гибелна за столицата и провинциите и особено за онези, които трябва да осигуряват огромни суми, необходими на воюващите страни. Въобще този двадесетгодишен период (49-30) – период, белязан от пукнатината в отношенията на Помпей и Цезар и от последвалата война, до смъртта на Антоний – се отразява както на историята на целия средиземноморски свят, така и на тази на Палестина.

Когато в началото на 49-та година Помпей и по-голяма част от сенаторите са принудени да напуснат Рим, и Гай Юлий Цезар го завладява (Светоний, Божественият Юлий, 33-34), последният решава да се възползва от пленения Аристовул. Тъй като Аристовул не може да бъде политически противник на Помпей, той се превръща в пионка в римската завоевателна политика. Цезар го освобождава, дава му два легиона и го изпраща в Сирия в качеството на влиятелно лице да предизвика благоприятен обрат в тамошните дела. Но юдейският принц е отровен от поддръжниците на Помпей още преди да отплува за Сирия, а синът му Александър – обвинен в интриги против Рим – по-късно е обезглавен в Антиохия по изричната заповед на Помпей (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 7, 4; За юдейската война, I, 9, 1-2).

След битката при Фарсала (Североизточна Гърция, август 48-ма година) и смъртта на Помпей в Египет същата година (месец септември) Хиркан и служителят му идумеецът Антипатър прегръщат каузата на Цезар (срв. Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 8, 1). Когато през 47-ма година римският пълководец е силно притиснат в Александрия от атаките на значително превъзхождащите го по сила египтяни, той е подкрепен от юдейска войска от три хиляди души, която заедно с контингентите на съседните владетели и армията на Митридат Пергамски участва в превземането на Пелусиум[5]. Освен това юдейският първосвещеник използва влиянието си сред египетските юдеи, за да ги спечели на страната на Цезар в конфликта, избухнал в Египет поради вмешателството на римския пълководец в спора между Клеопатра VII и Птолемей XIV (47-44) за египетския престол. Същата година двамата са щедро възнаградени от Цезар. Първосвещенството на Хиркан и наследниците му е препотвърдено заедно с всички привилегии, свързани с него според Моисеевия Закон, и Хиркан е определен за потомствен глава на юдейския народ (εθνάρχης). По този начин е възстановен политическият статут на Хиркан, който той получава от Помпей, и се слага край на Габиниевото разделение. Антипатър, след като е удостоен с римско гражданство и е освободен от данъци, е номиниран за Хирканов прокуратор (επίτροπος) на Юдея. Това го поставя начело на финансовата администрация на страната и му вменява отговорност в полза на икономическите интереси на Рим. Юлий Цезар разрешава да се възстановят градските стени. Малко по-късно той връща на Хиркан пристанището на Иопия (Яфа), богатата Ездрелонска долина, Лида и други по-малки области (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 8, 1-5; 10, 6; За юдейската война, I, 9, 3-5[6]).

При Цезар Юдея се радва на добри дни. Нейните обитатели не са презирани, както някога, позволено им е да извършват богослужението си, имат повече права и изобщо между римляните и юдеите цари атмосфера на приятелство По благоволението на Цезар юдеите, живеещи извън Палестина, получават важни привилегии. Александрийските юдеи стават пълноправни граждани. В свидетелство на това Юлий Цезар се разпорежда да се издигне медна колона в Александрия със съответен надпис (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 10, 1-25).

Слабият Хиркан е само номинален господар. Както пише Иосиф Флавий, той „се отнася твърде лекомислено към себе си и царската власт“ и е „крайно вял и твърде безсилен“ (Юдейски древности, XIV, 9, 3; За юдейската война, I, 10, 4). Всъщност управлението е в ръцете на хитрия и действен Антипатър, който вижда, че Хиркан е муден и апатичен, и назначава по-големия си син Фасаил за пълководец (στρατηγός) на Иерусалим и Юдея, а Галилея поверява на по-малкия, Ирод (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 9, 2).

Но издигането на идумееца Антипатър и семейството му – тяхната военна и икономическа власт – събужда враждебност във висшите слоеве на юдейското общество. Иродовите груби обноски довеждат до нови проблеми. През 47-ма година залавянето и екзекутирането на галилееца Иезекия, главатар на действащи по сирийската граница разбойници, е приветствано в Сирия, но от друга страна, има негативен отзвук в Иерусалим. Ирод е обвинен пред синедриона за убийство на юдеи без съд. Намесата на Секст Цезар (47-46), управителя на провинция Сирия, и Хиркановото съгласие спасяват Ирод от сериозни последствия. Той е принуден да избяга в Дамаск. Поради доказаните му способности обаче управителят на Сирия го назначава за военен управител на цяла Келесирия (47-46). Опитите на Ирод да отмъсти на враговете, са възпрепятствани от Антипатър и Фасаил (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 9, 2-5; За юдейската война, I, 10, 5-9).

Секст Цезар е убит през 46 година и Цецилий Вас (46-44), свързан с партията на Помпей, се провъзгласява за господар на Сирия (Дион Касий, Римска история, 47, 26-27; Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 11, 1; За юдейската война, I, 10, 10). Войната между Цезаровите и Помпеевите привър- женици продължава с неотслабваща сила. Антипатър е на страната на Цезар. След убийството на Цезар (15 март 44-та година) Марк Антоний сключва с Лепид и младия Октавиан коалиция, известна като втори триумвират, и повежда борбата срещу убийците Марк Юний Брут и Гай Касий Лонгин. През 44-та година Касий поема управлението на провинция Сирия. Нуждата от финанси за новата гражданска война го тласка към груби действия, засягащи и Юдея. Ясно е, че юдейските водачи трябва да съдействат на всеки, който е на власт в Сирия. Хиркан, Антипатър и синовете му са принудени да съберат седемстотин таланта, наложени от Касий. Ирод се отличава с това в Юдея. Старанията му са възнаградени с потвърждаване на поста му военен управител, а в Юдея е натоварен също така и с контрола на арсенала (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 11, 2-3; За юдейската война, I, 11, 1-3).

В юдейското общество вътрешната враждебност към доминиращото крило на Антипатър по никакъв начин не стихва. Самият Антипатър става нейна жертва. Разногласията прерастват в открита война, когато Касий напуска Сирия в 42-ра година (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 11,2-7; За юдейската война, I, 11, 2-8; 12, 1).

Антигон, другият син на Аристовул, се появява на сцената, подкрепян от царя на Халкис в Ливан[7] и господаря на Тир Марион. След някои първоначални успехи на противниците си Ирод успява да ги отблъсне. Хиркан твърдо подкрепя Ирод и му обещава своята внучка Мариамна (чиито родители са Александра, дъщерята на Хиркан II, и Алекcандър, синът на Аристовул II) за жена, привличайки го по този начин към собственото си семейство (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 12, 1; За юдейската война, I, 12, 2-3).

В битката при Филипи (октомври 42-ра година) обединените сили на Октавиан и Антоний побеждават Брут и Касий и разпиляват последните надежди на републиканската партия. Докато Октавиан получава провинциите на Запад, включително Италия, Антоний, чиято власт е в апогея си, поема управлението на цялата провинция Асия (Дион Касий, Римска история, 48, 28, 4; Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 12, 2; За юдейската война, I, 12, 4).

Този развой на нещата тласка юдейските водачи към ново разпределение на приоритетите. Но на срещата във Витания и Антиохия през 41-ва година с Марк Антоний – триумвира, отговарящ за реорганизацията на източните провинции – юдейските делегации, враждебни към Иродовото крило, не получават нищо въпреки числеността си (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 12, 2; За юдейската война, I, 12, 4). Това се дължи отчасти на Хиркановата трайна подкрепа и най-вече на благоразположението, проявено от Антоний към сина на Антипатър и водещо началото си от отдавнашното им приятелство в Габиниевия сирийски щаб в 57-55 година. Тези пратеничества свидетелстват обаче за широкото несъгласие около Ирод, продължило и по-късно. Може би с намерението да заздрави вътрешните позиции на синовете на Антипатър, Антоний назначава Ирод и Фасаил за тетрарси[8], докато Хиркановият по-висш пост е запазен (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13, 1; За юдейската война, I, 12, 5).

Юдеите в Иерусалим не се примиряват лесно с решението на Антоний, нито пък Антониевото задържане на петнадесетте делегати, които отиват в Дафне, намалява вълненията. Голяма тълпа юдеи потеглят за Тир, където Антоний дава прием. Той се отнася грубо с протестиращите – заповядва да бъдат разпръснати със сила, и убива и ранява мнозина (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13, 2; За юдейската война, I, 12, 7). Вече е абсолютно ясно, че Антоний няма да се поколебае да окаже пълна военна подкрепа на съществуващия в Юдея режим.

Крайната несигурност на положението проличава при партянската инвазия в Сирия през 40-та година (срв. Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13, 3; За юдейската война, I, 13, I[9]). Естествено, партяните подкрепят всички сили, враждебни към римляните и римския порядък. В Палестина това означава Антигон[10]. Последният никак не се затруднява, дори с минимална партянска помощ, да достигне Иерусалим, където има няколко сблъсъка с войските на Ирод и Фасаил. След пристигането на партянските войски в резултат на лъжлив опит за посредничество Хиркан и Фасаил са пленени (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13, 3-6; За юдейската война, I, 13, 1-5). На първия са отрязани ушите, за да бъде негоден за първосвещенството поради осакатяване (срв. Левит 21:17-23). Вторият се самоубива (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13,9-10; За юдейската война, 1,13,9-11; Дион Касий, Римска история, 48, 26). По щастлива случайност Ирод успява да избяга в Александрия, оттам – в Родос и впоследствие – в Рим (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 14,1-3; За юдейската война, I, 14, 2-3). Но той оставя в крепостта Масада (на западния бряг на Мъртво море – най-високата точка на юдейската пустиня) годеницата си, група свои поддръжници и съкровището си (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13, 6-9; За юдейската война, I, 13, 6-8). Антигон си присвоява първосвещенството и царската титла (40-37). Той е и последният представител на Хасмонейската династия[11].

В Рим договорът в Брундизий между Антоний и Октавиан поставя край на сериозния конфликт между двамата, довел до Перузийската война (41-40) (Тит Ливий, История на Рим, CXXVI; Дион Касий, Римска история, 48, 14; Светоний, Божественият Август, 14). Триумвирите разбират, че по-полезно за сигурността срещу партяните и за мира в провинция Сирия е да имат ефикасно управление в Палестина, начело със силна личност, която да се противопостави на Антигон. В края на 40-та година римският сенат по искане на триумвирите признава Ирод за цар на Юдея, за приятел и съюзник на римския народ. Ирод и придружаващите го от двете му страни Антоний и Октавиан вървят в тържествена процесия, докато консулите и другите държавни сановници ги съпровождат до храма на Юпитер Капитолийски (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 14, 5; За юдейската война, I, 14, 4; срв. също така Страбон, География, XVI, 2, 46; Тацит, История, V, 9[12]). Но от номинирането до реалното влизане във владение има още една, по-трудна стъпка.

През 39-та година Ирод акостира при Птолемаида и започва да събира войска. Междувременно в Сирия римският предводител П. Вентидий Вас, назначен от Антоний за легат (39-38), отблъсква партяните и се опитва да потуши вътрешните безредици в градовете (срв. Дион Касий, Римска история, 48, 41, 4-5). В Палестина по практически съображения той признава Антигон и му налага парично обезщетение. Същата политика следва, след заминаването на Вентидий, неговият легат Попедий Силон, когото той оставя в областта (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 14, 6; За юдейската война, I, 15, 2).

Както изглежда, римляните също разбират, че Антигон има много последователи в страната, особено в сравнение с новия цар-идумеец, полуюдеин и от незнатен произход (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 2). Вследствие на това подкрепата им за Ирод при завоюването на царството е хладна въпреки Антониевите заповеди. Но Ирод успява да спечели известни позиции в Идумея и Самария. Главната му цел е да завладее Галилея, огнището на антиримската съпротива. Той превзема без сериозно противодействие столицата ѝ Сепфорис и започва да унищожава центровете на съпротива в пещерите на Арбела (на запад от Галилейското езеро) (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 4-6, 10; За юдейската война, I, 15, 3; 16, 1-7; 17, 1-3). Въпреки тези негови успехи не се знае дали той успява напълно да прекърши Галилейската опозиция. Точно тогава настъпва влошаване на отношенията между Силон и Антигон и за Силон вече няма друга възможност, освен да се солидаризира отново с Иродовата стратегия. Един от Иродовите братя, Перор, получава задачата да укрепи крепостта Александриум, която става продоволствена база на римската армия в Юдея (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 4; За юдейската война, I, 16, 3).

След ключовата римска победа над партяните през 38-ма година[13] Ирод решава лично да се обърне към Антоний, който по това време обсажда Самосата, столицата на Комагена, за да се оплаче от оказваната му досега подкрепа на римляните. След рисковано пътуване Ирод достига Самосата. Когато обсаденият град капитулира пред Антоний, римският пълководец заповядва на Гай Соций, новия управител (έπαρχος) на провинция Сирия (38-37), да осигури на Ирод военна помощ (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 7-9; За юдейската война, I, 16, 7; 17, 2).

Но докато Ирод е извън Палестина, положението в страната се влошава. Антигон прави последен отчаян опит да се противопостави, подкрепян от голяма част от народа. Галилея въстава срещу Ирод и поддръжниците му са убити. Неговият брат Иосиф, който тръгва към областта на Иерихон начело на няколко римски кохорти, пада в битка и кохортите, съставени главно от волнонаемни сирийци, са унищожени. Съпротивата срещу Ирод расте и в Идумея (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15,10; За юдейската война, I, 17,1-2).

Ирод научава за това, докато е в Дафна (близо до Антиохия). Той има вече на разположение два легиона. Галилея е подчинена без затруднения. Близо до Иерихон Ирод се среща с армията на Антигон и в завързалото се сражение е ранен (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 11; За юдейската война, I, 17, 3-4). Антигон разделя армията си и част от нея изпраща в Самария начело с главнокомадващия Папа. Решителната битка между Ирод и Антигоновите войски става близо до Иешана, на пътя от Иерусалим за Сихем, около тридесет и два километра северно от Иерусалим. Тя завършва с победа за Ирод и римските му съюзници. Антигоновите войски са подложени на масова сеч, като сред убитите е самият Папа (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 12-13; За юдейската война, I, 17, 5-8).

Цяла Палестина с изключение на столицата е в ръцете на Ирод. Само настъпването на зимата му пречи да започне обсадата на Иерусалим. Освен това той изчаква към него да се присъединят допълнителни римски части под командването на Соций, който е на път за страната. През пролетта на 37-ма година, веднага след като времето позволява, Ирод разпъва лагер пред Иерусалим и започва да се готви за обсада. В хода на всички тези приготовления той решава да отпразнува сватбата си с Мариамна, като по този начин цели да спечели известна легитимност в очите на юдейския народ. В Иерусалим фарисейските водачи, които не гледат с добро око на обединението на царската и свещеническата власт в лицето на Антигон, всъщност препоръчват капитулация. Сватбата се състои в Самария, Иродова крепост (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15,14; За юдейската война, I, 17, 8).

С пристигането на Соций и войските му пред Иерусалим се съсредоточава огромна римска армия[14]. Обсадата продължава пет месеца[15]. От северната страна на града са изградени големи насипи и катапултите започват работа. Юдеите се сражават храбро, изпълнени с вяра в Божията помощ и готови да понесат всичко в защита на храма. Но военното превъзходство на римляните е смазващо. Накрая Иерусалим е превзет с щурм. Настъпва ужасна сеч. С големи усилия Ирод успява да предотврати плячкосването на града и оскверняването на храма (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 16, 1-3; За юдейската война, I, 17, 9-18, 1-3).

Антигон, след като се предава на римляните, е отведен в Антиохия и по-късно – убит в съгласие с волята на Ирод и по заповед на Антоний. За пръв път римляните прилагат такава присъда спрямо цар (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 16, 4; XV, 1, 2; За юдейската война, I, 18, 3; Дион Касий, Римска история, 49, 22-26; Плутарх, Упоредни животописи, Антоний, 36[16]).

Така след 126 години[17] според Иосиф Флавий се прекратява владичеството на династията на Хасмонеите (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 16, 4). Антигон, последният представител на тази династия, започва военната си кариера с бунт срещу Рим и през целия си живот се сражава с него. Понякога с оглед постигане на целта си се помирява с Рим дори след като е коронован от партяните за цар на Юдея. Всъщност предвид конкретната политическа действителност тази негова цел не е недостижима, но той постоянно е възпрепятстван от Иродовите близки връзки с римляните (тази лоялност му е наложена, тъй като Ирод няма никакви корени в юдейското общество). От друга страна, Антигон се радва на абсолютната солидарност на юдейския народ, голяма част от който му остава верен до последния миг. В известна степен народната солидарност към Антигон може да се обясни с общата лоялност към Хасмонеевата династия, с омразата към Рим и неговите предани лакеи, потомците на идумееда Антипатър. Но тя също така може да се дължи и на личните качества на Антигон, който проявява забележителни способности както във военните операции, така и в дипломатическите преговори. Ирод се старае всячески да очерни славата на Антигон и да принизи подвизите му[18]. Въпреки това името на последния продължава да бъде уважавано сред народа.

___________________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Монархичното устройство отстъпва място на „аристократичния начин на управление“, както пише Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIV, 6, 1; За юдейската война, I, 8, 5).

[2]. Това устройство фактически не продължава дълго. То е отменено от Цезар.

[3]. Иосиф Флавий, Иудейские древности, 2. Минск, 1994, с. 579, бел. 22.

[4]. В 56-та година преди Христа съглашението е подновено (вж. Светоний, Божественият Юлий, 24) в резултат на което през 55-та година двама от тях, Помпей и Крас, получават консулска власт. Докато са консули, Помпей се заема с управлението на Испания, а Крас – с това на Сирия, всяко в течение на пет години (Дион Касий, Римска история, 39, 33-36).

[5]. Пазеща достъпа до Египет крепост източно от нилската делта. В МТ името е „Син“ (Иезекиил 30:15). В Септуагинта се предава със „Саис (Сиена)“.

[6]. McEntire, A. Т. Outline Studies in New Testament History. New York, 1927, pp. 14-15; Reicke, оp. cit., pp. 84-89; вж. също така Hill, D., The Gospel of Matthew. Grand Rapids, 1987, p. 81.

[7]. Град и околностите му, център на бившето Халкидско царство (вж. Schuerer, оp. cit. I, pp. 561-573).

[8]. Reicke, оp. cit., рр. 89, 92.

[9]. За партянската инвазия в Сирия и Мала Азия вж. Buercklein, А., Quellen und Chronologic der roemisch-parthischen Feldzuege in den Jahren 713-718 d. St. Dissertation, Berlin, 1879; Debevoise, N. C. A Political History of Parthia, University of Chicago, 1938, pp. 108-120; Buchheim, H., Die Orientpolitik des Triumvim M. Antonius. – Abh. Heidelberg Ak. Wiss. 3, 1960, S. 74-81; Βελλα, op. cit., σελ. 68.

[10]. За да се възкачи на престола, Антигон обещава на партяните не само хиляда таланта, но и петстотин жени-юдейки от най-знатните семейства (Иосиф Флавий, Юдейски древности, ХІV, 14, 3).

[11]. Антигон сече монети с юдейски надписи, утвърждаващи статута му на първосвещеник Мататий, докато гръцките им надписи го обявяват за цар Антигон (вж. Kanael, B., Ancient Jewish Coins and Their Historical Importance – BA, № 26, 2, 1963, p. 47).

[12]. Казват, че той не очаква да получи тази висока титла, а отива в Рим, за да помоли да бъде удостоен с нея братът на жена му, Аристовул III, който е от хасмонейския дом (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 14, 1-5).

[13]. В битката при Гиндарос (Киристики – според Плиний, Естествена история, V, 81) (селище в Северозападна Сирия) партянската войска е сразена от Вентидий и партянският престолонаследник Пакор I (?-38) пада на бойното поле. Смъртта му е тежък удар за Партия, тъй като Пакор е основната движеща сила в цялата партянска борба срещу Рим и се ползва с голяма симпатия в Сирия (Дион Касий, Римска история, 49, 20). Неговата смърт поставя край на партянската заплаха за тази провинция. Вентидий възстановява римското господство над все още бунтуващите се части на страната, които все още се бунтуват, и след това се обръща срещу Комагенското царство, за да накаже царя му Антиох I Теос (около 70-около 35), който е в съюз с партяните.

[14]. Вж. Jones, А. Η. М., The Herods of Judaea, Oxford, 1938, p. 47

[15]. Schuerer, оp. cit. I, pp. 284-285.

[16]. Reicke, оp. cit., pp. 91-93; Yamauchi, E., Harper’s World of the New Testament, San Francisco, 1981, p. 5.

[17]. Това ни връща обратно до 163 или 162 година преди Христа. По всяка вероятност Иосиф Флавий поставя началото на Хасмонеевата династия около момента, когато първосвещеник от Ониевия дом, Оний IV, избягва в Египет (Юдейски древности, XII, 9, 7).

[18]. Срв. коментара на R. H. Pfeiffer (History of New Testament Times. With an Introduction to the Apocrypha, New-York, 1949, p. 26).

Изображение – авторът Емил Трайчев. Източник – Гугъл Бг.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5de.

Алексей Клецов

1. Как е възникнал светът?

Този въпрос вълнува хората от самото начало на цивилизацията. За някого може да изглежда парадоксално, но две различни парадигми – религиозната (богословската) и научната (физическата) – се сближават в отговора на този фундаментален въпрос. За да осмислим този факт, първо ще разкрием метафизичния (богословския) смисъл на началните стихове на книга Битие, разказващи за Сътворението на света, след което ще сравним с научната теория за възникването на света – теорията за Големия взрив (а по-точно – с нейната интегрална част, квантовата космология).2. Философските въпроси за началото на света

Преди да изследваме първия стих от книга Битие бихме искали да поставим два онтологически въпроса, които ще ни помогнат да разберем дълбинния му смисъл:

2.1. Създаден ли е светът или е съществувал вечно (тоест има ли светът начало или е безначален)?

2.2. Ако светът е създаден от „нещо”, то какво е било това „нещо”, от което е бил създаден, и как се е появило то?

През 2003 година обаче космолозите Борде, Гут и Виленкин математически доказаха, че светът наистина е имал свое начало, поради което ще преминем направо към втория въпрос. Ако „до” началото на битието нашият материален свят не е съществувал, то и материалното „нещо”, от което да бъде създаден той, също не би могло да съществува. Ето защо това „нещо”, от което е създаден светът, се свежда към нищо (nihil) като към абсолютно небитие и вторият въпрос придобива нов вид: Какво представлява нищото, от което възниква светът, и как е станало това?Можем ли да се съгласим с философа Епикур, да приемем, че светът е възникнал сам по себе си (безпричинно), самопроизволно? Уверени сме, че не можем, доколкото самопроизволното възникване на каквото и да било противоречи на наблюденията, а и освен това по принцип не може да бъде доказано научно. Ако, следвайки Платон[1], решим, че за което и да било съществуване трябва да има причина, ще имаме два избора: или съществува вътрешна (иманентно присъща на света) причина, или тази причина е извън света. Обаче ако светът има начало (което вече е и математически доказано), това означава, че никаква, дори и най-малка част от него, не е съществувала до момента на неговото възникване. Следователно и никаква вътрешноприсъща на света причина за битието му не може да има[2]. И така, първопричината на света пребивава извън сътворения свят.

Тогава обаче в какъв смисъл можем да говорим за „нищо” (nihil) – като причина за възникването на света? Или все пак още нещо (или някой) е участвал в създаването (в сътворяването) на нашия свят? Отговорите на тези въпроси могат да бъдат открити в първите стихове от книга Битие.

3. Първият стих от книга Битие: „В начало Бог сътвори небето и земята”.

В древноеврейския оригинал първият стих звучи така: „Берешит барà` Елохим ет ха`шамайим веет ха`ерец”.

3.1. Берешит – воглаве, в началото; „бе” – в, на, „реш” – глава, начало.

3.2. Барà (от бар – „извън”) е богословски термин, обозначаващ изключително действието на Бога: 1) да ражда; 2) да започва (като мисъл), да твори от нищо.

3.3. Елохим (множествено число от Елоах) – 1) богове, Върховният Бог, 2) Върховна Сила.

3.4. Елоах (от Ел) – божество, Бог.

3.5. Ел – 1) сила, власт, могъщество, 2) главен, силен, Всемогъщ, 3) Бог.

3.6. Шамайим (от шам – „онова, което е далеч”) – 1) небе, Божия обител, 2) небосвод.

3.7. Ерец (от ретсец – „да притиска”, „да сгъва”, „да бъде твърдо”) – 1) земя, 2) първична материя.

4.От „Берешит” към догмата за началото на света (creatio cum tempore)Както се вижда, етимологията на първата дума от книга Битие, берешит – „воглаве, в началото” – обозначава началото на света (и на времето). Точно такова тълкуване откриваме и при св. Василий Велики: „Първо (Моисей) говори за началото, та да не би някой да сметне света за безначален[3]”. Така първият стих от книга Битие определя нулевата точка, от която започва времето. Св. Филарет Московски в Тълкувание върху книга Битие нарича тази точка „границата, от която започва битието на света[4]”. Така че и християнските богослови вярват в абсолютното начало на света като в безспорна истина, скрита в Битие 1:1, а именно в думата „берешит”. Да видим как тази старозаветна истина се превръща в непререкаем догмат за Християнската църква.

Още през ІІ век св. Ириней Лионски, в отговора си на въпрос какво е правил Бог „до” Сътворението, очертава идеята за началото на самото време: „Защото Писанието ни учи, че този свят е създаден от Бога, получил е своето начало във времето; но какво е правил Бог преди това, Писанието не ни казва[5]”. Блажени Августин разширява мисълта на св. Ириней Лионски, добавяйки, че времето е създадено от Бога, Който съществува до самото време: „Напразно е да се търси време преди тварите (творението); сякаш може да има време преди времето.[…] Оттук, по-скоро, времето започва от тварното (от творението), отколкото тварното (да е почнало) от времето. Обаче и едното, и другото е от Бога[6]” и „Ти (Боже) Си създал самото време; и Ти съществуваш преди всички времена…”[7]. Блажени Августин отделя идеята за времето от понятието за Бога (тоест Бог е извън времето) и пределно ясно разкрива старозаветната истина, че Сътворението на света е точката на абсолютното начало на времето: „Без съмнение светът не е бил създаден във времето (тоест времето не е съществувало преди творението), но (заедно) с времето” („Procul dubio non est mundus factus in tempore sed cum tempore[8]”). От цитираните думи („mundus factus… cum tempore”) е изведено и латинското название на догмата за началото на света – сreatio cum tempore, което на латински означава „сътворение (заедно) с времето”. Този догмат утвърждава началото на времето, а следователно Вселената съществува в крайно (а не в безкрайно) време. Трябва да се помни, че християнският догмат за creatio cum tempore не е някакво нововъведение, а разкриване на старозаветната истина за начало на света, изказана с думата „берешит”.

5. От „барà” към догмата за сътворяването на света от нищо (creatio ex nihilo)

Действието, чрез което светът (първоначалните небе и земя) е получил битието си, се нарича „Сътворение”. „До[9]” акта на Сътворението нищо не е съществувало освен Базначалният Бог. Думата „барà”, преведена като „сътвори”, описва божественото действие, чрез което Вселената възниква „от нищо” (ex nihilo). Св. Григорий Нисийски, например, казва (заедно с много други отци на Църквата) за Сътворението от нищото (небитието): „Всичко сътворено […] е доведено в битие от небитието[10]”. Архимандрит Силвестър (Малевански) подробно пише за отсъствието на каквато и да е предвечна материя „до” сътворяването на света (противно на идеята на Платон за създаването на Космоса от предвечно съществуваща материя): „Той (Бог) не просто от готова и предварително съществуваща материя е образувал или е подредил света, не също и от Себе си го е родил или произвел, но го е сътворил, тоест не само по форма, но и по материя го е създал единствено чрез творческия акт на Своето действие или свободна воля[11]”. „Барà” е единствената дума в староеврейския за сътворяване на нещо от нищо [12]. Етимологически коренът „бар” означава „вън” („извън”) и по-точно – всичко, което се отнася към външни действия. По такъв начин глаголът „барà” може да се преведе като „да извеждаш нещо във видимост[13]”. Речникът на книгите от Стария Завет и еврейско-халдейският речник на Библията дават следните значения на думата „барà”: „да ражда; да започва (като мисъл), да твори от нищото”. Така самата дума, описваща акта на Сътворението на Вселената, ни показва същността на този акт – Вселената е решена (като мисъл) от Бога, след което е сътворена от „нищо”.

Старозаветната истина за „сътворението от нищо” (creatio ex nihilo) е в основата на един от фундаменталните догмати на християнството – догмата за „творението от нищо” (creatio ex nihilo), утвърждаващ, че първоосновата на света – „небето и земята”, е сътворена от нищото по волята на Бога.

6. „Небето и земята” като първооснова на света

Използвани заедно, „небе и земя” обикновено означават творението като цяло. Св. Григорий Нисийски изразява ясно тази мисъл още в ІV век: „Небето и земята – [това е] съвкупността от тварите, затворени в границите на пространството и на времето[14]”. През същия век блажени Августин развива идеята за „небето и земята” като първооснови на Вселената: „Духовната и телесната материя („небето и земята”), от което е сътворено всичко, което е било нужно да се сътвори, макар и самата тя (материята) да не е съществувала преди нейното основополагане… от Бога[15]”.

7. Ерец – „земята” – невеществената праматерия – виртуалните частици

Ако се обърнем сега към тълкуванията на св. отци на книга Битие, ще видим, че там думата „ерец” („земя”) в първите два стиха означава или „първична материя”, или „невеществена праматерия” (по смисъла на „нещо възможно, от което впоследствие да може да произлезе всичко”). Блажени Августин тълкува „земята” като „първична материя”, като твърди, че „с името на невидимата, на неустроената (необразувана) земя… е означено несъвършенството на телесната (веществена) същност, от която е произлязло временното творение[16]”. Св. Филарет Московски пък казва, че първоначалната „земя” означава „веществото на целия свят изобщо”, а също и „първоначалното вещество като семето на целия видим свят[17]”. За да разберем докрай физическия смисъл на думата „ерец”, трябва да видим определението за „земята”, дадено в началото на втория стих: „Земята беше безвидна и пуста” („Ве ха`ерец хайетà тòху ва`вòху), а именно думите „тòху” и „вòху”, които са преведени като „безвидна и пуста”. „Тòху” значи „пустота, нереалност”, „вòху” – „пустота, отсъствие на каквото и да било”, с други думи, същността на първоначалната „земя” е пустотата, тоест липсата на каквито и да било качества (което цялостно е развито от св. Григорий Нисийски).

Братът на св. Василий Велики – св. Григорий Нисийски, разкрива същността на невеществената праматерия (първичната „земя”), определяйки я като свръхчувствени (невеществени) сили-качества-концепции (намиращи се отвъд границите на нашите възприятия). Той подчертава, че веществото в безвидната и пуста земя е съществувало единствено във възможност, а не в действителност: „всичко вече е било във възможност (потенция), […] но в действителност отделните вещи не са съществували. […] Земята едновременно е била и не е била, защото нейните качества все още не са се проявили. […] Още не е съществувала реално, а е имала битие само като възможност[18]”. Според тези думи на св. Григорий „безвидната и пуста земя” трябва да бъде разбирана в смисъла на „неовеществена праматерия”, в която всичко съществува във възможност и от която след това ще произлезе съществуващото реално в света.

Св. Григорий Нисийски изяснява и причината, поради която отначало Бог е сътворил невеществената праматерия, а не веществените тела: „Безтелесното същество (Бог) е създало умопредставимите (невеществените) начала („земята”) на телесното (вещественото) битие, защото умопредставимото (невеществено) същество твори умопредставими (невеществени) сили, а вече взаимното действие на тези последните (сили) довежда в битие веществената природа (материята[19])”.

По този начин, като имаме предвид значението на думата „ерец” („земя”), дадено от споменатите богослови – „необразувана и пуста материя” (блажени Августин); „първоначално вещество, семе за видимия свят” (св. Филарет); свръхчувствени, невеществени сили, „имащи битие само във възможност” (св. Григорий Нисийски) – можем да изведем и неговия физически смисъл в първия стих: „невеществена праматерия, в която веществото съществува само във възможност”. С други думи, „ерец” (земята) е невеществената първооснова на видимия свят, от която впоследствие възникват всички веществени обекти във Вселената.Физикът би нарекъл тази невеществена първооснова на Вселената (безвидната и пуста земя) виртуални (невеществени) частици, съдържащи се във физическия вакуум, възникването на който и ознаменува началото на Вселената. И наистина, според Теорията на Големия взрив в момента на възникването на Вселената не е имало каквито и да било веществени частици. По-малко от секунда след това виртуалните невеществени частици са се превърнали в наблюдаваните елементарни частици на реалното вещество. Така „ерец” (земя) = виртуални (невеществени) частици е вещество, съществуващо във възможност, а не действително, в първоначалния физически вакуум.

8. Шамайим – „небето” – невидимото пространство

Св. Филарет, следвайки отците (Теофил Антиохийски, Ефрем Сирин, Василий, Теодорит, Дамаскин и други), казва, че „небето (в стих първи) не е нито въздушното, нито звездното небе[20]”, а „небето на небесата – невидимият (духовният) свят”. Блажени Августин пише, че „небето” от самото начало е сътворено идеално[21]: „Под името небе се разбира духовната, вече получила форма, съвършена твар[22]”. Той говори и за невеществеността на „небето” в стих първи: „Небето не е телесно (веществено), а безтелесното (невещественото) небе (над него[23]). Така че физическият смисъл на „небе” в първия стих е „невеществен, съвършен и невидим свят (невеществено, идеално и невидимо пространство)”.

9. Шамайим като физически вакуум

Както видяхме, физическата интерпретация на думата „шамайим” („небеса”) е „нематериално (духовно), съвършено и невидимо пространство”. И макар че „небето” не може да се отъждестви буквално с някаква физическа, материална реалност, за съвременните учени свойствата на това духовно пространство по нещо напомнят за свойствата на невидимия и невеществен физически вакуум[24]:

9.1. той съществува във Вселената от самото начало;

9.2. физическият вакуум не се променя;

9.3. като полева форма на материята вакуумът не е веществен – в смисъл че не съдържа частици вещество, и поради това е невидим и

9.4. физическият вакуум е навсякъде.

Независимо от това обаче една аналогия не бива да бъде възприемана буквално, тъй като при тълкуването на Свещеното Писание вярващият следва да се придържа към традицията на отците. Тази аналогия има за цел единствено да подтикне учените да погледнат поновому към православното богословие, в светлината на съвременните открития във физиката и космологията.10.Космологическите потвърждения на догматите creatio ex nihilo и creatio cum tempore

Моментът на Сътворението е точката, в която метафизиката се среща с физиката, така че естественонаучните данни могат да бъдат използвани за изясняване на определени метафизически (богословски) постулати за това уникално събитие. Нека видим какво казва науката за произхода на Вселената.

От шейсетте години на ХХ век общопризнатият космологически модел за произхода на Вселената е Теорията на Големия взрив. Интегрална част от тази теория е теорията на Виленкин за квантовото зараждане на Вселената (1982 година), която постулира, че Вселената е възникнала от нереално квантово поле[25]. Това поле не е съществувало във физически смисъл, тоест не е притежавало нито материя, нито пространство. То е било чисто математическа конструкция, наречена от Виленкин „буквалното нищо”. Впрочем произхода на това „първоначално” квантово поле Виленкин не обяснява. Вследствие от спонтанна флуктуация на това „квантово нищо” псевдореалната частица, представляваща бъдещата Вселена, е навлязла в процес на квантов преход през границата, разделяща чисто математическия свят на „квантовото нищо” от последващата физическа реалност. При излизането си от другата страна на тази бариера псевдореалната частица се превръща в реалната Вселена под формата на реално квантово поле (физическия вакуум), заемащо нищожен (10-33 см3) обем от пространството и не съдържащо вещество в обикновения смисъл на тази дума. Така научното обяснение за произхода на Вселената от нереално „квантово нищо” (притежаващо всички характеристики на богословското „nihil”) съответства на християнския догмат за „creatio ex nihilo” (истината за сътворяването на Вселената от нищо), разкрит в първия стих на книга Битие.

Що се отнася до въпроса за началото на Вселената, науката му отговаря през 2003 година в лицето на космолозите Арвин Борде, Алан Гут и Александър Виленкин, които доказват в теоремата за сингуларността, че времето на разширяващата се (усреднено) Вселена не продължава безкрай в миналото, а има начало[26]. Доколкото Вселената според астрономическите наблюдения се разширява, това означава, че тя е имала начало в миналото (което е непълно доказано още през 1922 година от бащата на Теорията на Големия взрив – Александър Фридман). Тъй като това означава началото на времето („до” което време изобщо не е съществувало), Борде, Гут и Виленкин по същество доказват математически християнския догмат за началото на света (creatio cum tempore). А най-удивителното е, че тази истина е съкровено разкрита преди няколко хилядолетия в книга Битие чрез думата „берешит” („в началото”).11. „Битие 1:1” като точка на срещата между науката и християнството

Да направим изводи от сравнението между библейския разказ за Сътворението и научното описание на това събитие. Науката обяснява произхода на Вселената така:

Вселената (като физическа реалност под формата на физически вакуум, съдържащ виртуални частици) е възникнала в крайно време назад от нереално квантово поле („съществуващо” под формата на математически уравнения) с помощта на неподдаващия се на проверка механизъм на квантово тунелиране от „квантовото нищо” в реалност.

Да сравним сега това обяснение с библейското повествование (в първия стих на книга Битие в неговия метафизичен смисъл):

В началото (на времето) Бог е сътворил от нищото невидимото пространство и невеществената праматерия (в която веществото съществува само в потенция).

Като отчетем обоснованите в тази статия терминологични замени – „нищо”=„нереално квантово поле”; „творение от нищо”=„квантово тунелиране от небитие в битие”; „небе”=„реално квантово поле” (физически вакуум) и „земя”=„виртуални частици” – става ясно, че както физиката, така и богословието дават един и същ отговор на въпроса за произхода на света:

Крайно време назад (в начало), чрез необясним с естествени причини механизъм на квантово тунелиране, от нереалното „квантово нищо” е възникнала (Бог е сътворил от нищото) Вселената под формата на невидимо пространство („небеса”) и виртуални частици („земя”).

В крайна сметка получаваме и общия извод, че науката не опровергава първия стих на книга Битие, а напротив – потвърждава го.

21 февруари 2013 година

Превод: Марио Коев

________________________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg и Клецов, А., „Космология соглашается с первым стихом книги Бытия” – В: Православие.ру (бел. прев.). Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Платон, Тимей, с. 28.

[2]. Иванов, Н. И сказал Бог. Библейская онтология и библейская антропология, Клин: Фонд „Христианская жизнь” 1999, с. 57.

[3]. Творения иже во Святых Отца нашего Василия Великого, архиепископа Кесарии Каппадокийской, ч. 1, „Беседы на Шестоднев”, Беседа 1, Москва: „Типография Августа Семена” 1845, с. 4.

[4]. Филарет, митр. Московский Толкование на Книгу Бытия, ч. 1, „Сотворение мира и история первого мира”, Москва: „Лепта-Пресс” 2004, с. 24.

[5]. Св. Ириней Лионски, Против ересите, 2, 47.

[6]. О Книге Бытия, буквально (De Genesi ad Litteram) – В: Творения блаж. Августина, епископа Иппонийского, кн. 5, гл. 5, Москва: „Паломник” 1997, с. 9.

[7]. Hagenbach, K. R. Compendium of the History of Doctrines, Vol. 1, Edinburgh: “T & T Clark” 1850, p. 360.

[8]. Augustine, De Civitate Dei, 2, 6, ed. Dombart & Kalb (Corpus Christianorum: Series Latina), 48, p. 326, 16-17.

[9]. „До” стои в кавички, тъй като до акта на Сътворението самото време не е съществувало.

[10]. Несмелов, В. Догматическая система святого Григория Нисского, СПб.: „Центр изучения, охраны и реставрации наследия священника Павла Флоренского” 2000, с. 338.

[11]. Сильвестр (Малеванский), архим. Опыт Православного Догматического Богословия, т. 3, СПб.: „Общество памяти игумении Таисии” 2008, с. 16-17.

[12]. Nahmanides, Moses, Ramban Commentary on the Torah, New York: “Shilo Publishing House” 1971, p. 23.

[13]. Munk, E. The Seven Days of the Beginning, Jerusalem-New York: “Feldheim Publishers” 1974, p. 20.

[14]. Григорий Нисский, Творения, т. 1, О шестодневе. кол. 77CD.

[15]. Пак там, кн. 5, гл. 5, с. 10.

[16]. Пак там, кн. 1, гл. 1, с. 143 и гл. 9, с. 151.

[17]. Филарет, митр. Московский Цит. съч., с. 30.

[18]. Григорий Нисский, Цит. съч., кол. 77D, 80A.

[19]. Григорий Нисский, Творения, т. 1, Об устроении человека, кол. 213B.

[20]. Филарет, митр. Московский Цит. съч., с. 26; Сильвестр (Малеванский), архим. Цит. съч., с. 174.

[21]. Идеята за съвършенството на небесата ги уподобява на неизменния по всичките си свойства физически вакуум, пронизващ цялото пространство на Вселената (виж по-нататък).

[22]. О Книге Бытия, буквально (De Genesi ad Litteram), с. 151.

[23]. Пак там, с. 164.

[24]. Чернин, А. Д., „Темная энергия и всемирное антитяготение” – В: Успехи физических наук, т. 178, № 3, 2008, с. 267-300.

[25]. Vilenkin, A., “Creation of Universes from Nothing” – In: Physics Letters, Vol. 117B, N 1, 2, 1982, p. 25-28.

[26]. Borde, A., A., Guth, A. Vilenkin “Inflationary space-times are not past-complete” – In: Physical Review Letters, vol. 90, N 15, 2003, p. 151301.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази статия – http://wp.me/p18wxv-58y

Доц. д-р Димитър Попмаринов

Свещеното Писание няма отделно учение или определение за пола. Учението за пола се извежда от библейското учение за човека като цялостно творение, състоящо се от две естества – материално и духовно. Материалното е загатнато още в самото начало, с името, което му е дадено, Адам. То едновременно свидетелства за материалния му състав (от евр. адам“ = пръст, червена пръст) като тяло, физика, като естество на всички хора, и духа, който носи, който му е вдъхнат от Бога (Битие 2:7). Нематериалната страна на човека е различна от тази на предхождащия го животински свят. На един ранен етап от творението водата произвежда живи души (Битие 1:20); на следващия по-висш етап земята произвежда душите на земните животни (Битие 1:24). Това са действия на творческите закони в природата, вложени от Бога още от сътворяването ѝ. Само Адам получава пряко своята душа от Бога. Така Адам става архетип, първият човек (човекът по принцип), родоначалник на цялото човечество. Той потенциално съдържа в себе си цялото бъдещо човечество. Той е едновременно личност, като духовно същество, но съдържа в себе си и цялото предходно материално творение. Той е едновременно земно, но и небесно същество – връзка между земното и небесното творение. Така той съдържа в себе си цялото земно творение, човечеството като цяло – в материален план той се родее с природния свят, а като дух той е подобен на ангелите и се родее с тях (Псалом осми). Всичко това говори за изключителното високо предназначение, което Бог отрежда на човека. В източните митове хората са създадени, за да бъдат слуги на божествата. Тук човекът е създаден, за да се радва на творението, да изпитва удоволствие от това, че е жив, че живее. Той е средоточие на Божието творение. Земята му е предложена като райска градина: „Аз създадох земята и сътворих на нея човека… Защото тъй казва Господ, Който сътвори небесата, Той, Бог, Който образува земята и Който я създаде; Той я утвърди; не напразно я сътвори; Той я образува за живеене“ (Исаия 45:12, 18).

Този ред на творението съдържа една особено важна идея. А тя е именно, че редът, който е зададен от Бога е неотменен. Това личи и в разбиранията, които са отразени в култа. За библейския човек няма нужда от поставяне на ново начало, за инициация, обикновено практикувана в езическите вярвания свързани със зимното слънцестоене, когато денят започва да нараства. За разлика от езическите вярвания, евреите нямат празненства за новата година. С новата година се отбелязва само едно начало и то е сътворението на света. Това е ден за молитва и личен отчет за отминалата година. За библейската вяра всичко, което е сътворено от Бога е непоклатимо и се води от законите, вложени от Него в природата, която включва и човека. Тази неотменна сигурност се гарантира и от законите на пола, на рода, на размножаването, както в животинския свят, така и при човека. Човекът, както и останалите същества е полово същество. Това е смисълът на Битие 1:27.

Полът е явление от материалния свят, той не е присъщ на духа. Духът няма пол. Жената, както и мъжът, еднакво казват „Аз“. Аз-ът е израз на нематериалното, на самосъзнанието, той е на най-висше духовно ниво и поради това не е обусловен от материални (времево-пространствени) измерения. Вечността, като висша духовна реалност, поради своята неизменност, дава на човека усещането за настояще, за нещо, което не се променя. Това усещане води до Бога, Който е крайната твърдина, неизменното, непроменяемото битие – единственото на което тварното битие (човекът) може да разчита и което му дава сигурност. В този смисъл единството на човека се корени в единството на самосъзнанието, където няма мъжки и женски пол и където всеки като личност носи своята отговорност пред Бога и останалите (съвестта).

1. Природата на човека

От всичко това следва, че единството на човека се състои в неговата природа, която включва и делението по пол. Тоест пълнотата на човека (Адам) представляват и двата пола, мъжът и жената едновременно. Затова ясно свидетелства Писанието когато говори за човека в единствено число, но го представя в множествено „ги“: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:27); „Когато Бог сътвори човека… мъж и жена ги сътвори и ги благослови, и им даде име „човек“ в деня на тяхното сътворение“ (Бит. 5:1-2).

2. Половото различие

В иерархическата структура на човека могат да се определят три основни нива: биологично – тяло; жизнен принцип – душа; и дух. На първото и най-нисшето ниво, на биологично равнище, човекът, макар и на върха на биологичната пирамида, прилича на останалия животински свят, съдържа го в себе си. Не е случайно, според биолозите, че развитието на фетуса минава през всички етапи на развитието на биологичната верига – от клетката, през рибата, до гръбначните, за да се оформи накрая като човек. Човекът се храни, размножава по същия начин както и останалия животински свят, тоест неговото възпроизводство е обусловено от пола. Тук разликите в човека са най-големи – разликите на пола. Биологическата функция при мъжа и жената макар и близка е белязана от нуждите на пола. При сътворението на човека като част от природния свят, мъжкото и женското начало са били в хармонично сътрудничество – те са се взаимно допълвали. Те са имали различни функции и в тези техни разлики (като взаимно допълващи се) се състои единството на човешката природа. След грехопадението човешката природа е повредена. Грехът като отрова влиза в природата на човека и постоянно ѝ вреди. Така тези разлики в природата в определен момент се превръщат в противоречия, а понякога и във враждебна противоположност. Като следствие от греха това води до неравенство в отношението между половете. Мъжкият пол, най-вече поради външната си физическа сила си извоюва властови предимства. Властовите позиции в света и отношенията в него сякаш пряко са свързани с последиците от греха (Битие 3:14-19). На това впоследствие се дължи социалното неравенство между жените и мъжете в семейството и обществото, подтисничеството и дискриминацията на жените през историята. Едва с идването на Иисус Христос, когато Той ликвидира греха, това неравенство е унищожено. Женското естество се изравнява с мъжкото, но само чрез преодоляването на греха както от страна на жената, така и от мъжа едновременно.

Половото различие е преди всичко различие в телесното предназначение на мъжа и на жената. То е дар за човека. Чрез него той се размножава, а с привличането между половете е заложен стремежът за духовно израстване – едновременно реализиране единството на човека в най-нисшия пласт на природата му, тялото и извисяване, чрез любовта към Бога. Поради това, че в човека инстинктът за самосъхранение е изключително силен – той може да бъде открит още в Божията благословия: „плодете се и множете се…“ (Битие 1:28) – привличането между половете е основополагащо за самото съществуване на човешкия род. След греха обаче, този силен жизнен принцип е повреден и вместо да се употребява от човека според дадената му благословия, той се превръща в оръдие на греха и поквара на човешката природа. Влечението към другия пол вече не се свързва с Божията благословия за осъществяване на единството на човека, а за задоволяване на падналата човешка природа, за задоволяване на нейните егоистични страсти. Нещо повече, волята на човека да греши, тоест да се отдалечава от Бога, дотолкова се усилва, че води дори до „разочарование“ на Бога, че е сътворил човека. Бог едва ли не пожелава да унищожи Своето творение (Битие 6:6). Грехът променя човешката природа – естественото се заменя с противоестествено. Сред човешкия род се разпространява такава нравствена развала, че Бог е принуден да унищожава цели градове (Битие 18:20). Тази съблазън е изключително голяма за човека и поради това тя е ограничена със специални закони в Моисеевото законодателство. В езическия свят, в древна Гърция, за оправдание на тези отношения се е появило специално учение, наречено „евдемония“ . То е смесица от телесни и душевни удоволствия, като най-подчертани са удовлетвореността от тукашния, сегашния, сетивния живот. Това включва и половата разпуснатост. Такива състояния на удовлетвореност изпитват, макар и на по-низше равнище, и представители на животинския свят. Тук близостта между човека и животното е най-голяма.

Второто ниво е душевното. Това е жизненият принцип, vis vitalis. Тук разликите в пола са по-малки, но съществени. Мъжката психология е по-различна от женската. Мъжът приема по един начин света, нещата от живота, жената по друг. Тази разлика обаче не е така голяма както при първото равнище – телесното. В психиката на мъжа и жената се наблюдават повече сходства, отколкото различия. Тук когато човекът изпитва върховно удовлетворение се чувства щастлив, а когато е неудовлетворен – нещастен. В този смисъл щастието и нещастието са психологически състояния. Това е областта на сетивността и на чувствата. Въпреки по-малката разлика между мъжа и жената на второто, психологическо равнище, тя е осезаема. Това често води до неразбирателство между мъжете и жените, а и до противоречия.

Съвсем разбираемо е например ако една жена предпочита да влиза в магазин за дрехи или козметика например, а един мъж да предпочита магазин за инструменти или техника. Разбира се тук не включвам изключенията. Това равнище се отъждествява с усещането за щастие или нещастие. Човек се чувства щастлив ако придобие определена вещ и нещастен ако я загуби; ако постигне определена цел или не я постигне. Макар и на по-ниско равнище подобни състояния има и при животните. Домашният любимец – куче или котка – е щастлив когато му се обръща внимание и нещастен, тъжен, страда, когато му се скарат. Тук отново между човека и животните има общи неща. И отново има разлика в поведението по пол.

И накрая идва третото равнище – духът. Тук е мястото където между мъжа и жената няма разлика. Това е нивото на самосъзнанието. То не съществува у животинския свят. То е коренната разлика между животното и човека. При човека на това ниво няма мъжки нито женски пол. Тук всеки човек има своето „аз“. Аз-ът е личностното начало, центърът на личността, „мястото“, центъра на Божия образ, нещото, което е неизменно, което се родее с Бога и което не се променя. Аз-ът е неизменен, защото личностното самосъзнание пребивава във вечността. Тоест както Бог е неизменен, така и човекът, като сътворен по образ Божи, има в себе си нещо неизменно, централно – Аз-ът, затова той е и Божи образ, сътворен по Божи образ. Човек през целия свой живот се променя телесно, психологически, духовно, но нещото в него, което се намира в сърцето (което е в „сърцето на сърцето“), то не се променя. Аз-ът е най-интимната страна на човека, която остава тайна и за самия него. Аз-ът е носител на най-неизменното от Божия образ – вечността, която е вложена в човека при сътворяването му (Еклесиаст 3:11). И тъй като вечността е състояние, чисто духовна категория, тя не е зависима от времето и пространството от материята. Тук тази божествена част в човека, именно като божествена, е познаваема докрай само и единствено от Бога, защото тук пребивава и Светия Дух.

Третото ниво, като „мястото11″ където обитава Божият Дух, неизменно притежава и съответствие, които имаме на първото (евдемония) и второто (щастие) ниво, свързани с емоционалната страна. Това е блаженството. Блаженството е висше духовно състояние, което в абсолютен план е присъщо на Бога и произхожда от Неговата вечност. Като такова то е висше състояние, което може да си изпита и от човека, но в определени рамки, само в състояние на висша духовна извисеност, тоест близост до Бога. В светския, секуларния начин на живот блаженството често се смесва с щастието или двете думи се приемат като синоними. Разликата обаче за богословието и за църковното съзнание е, че щастието е психологическо състояние, блаженството – духовно. Блаженството е степен на богоуподобяване. Затова и в Евангелието се говори не за щастие, а за блаженство и блаженства (Матей 5:3-11). Това разбиране е навлязло дълбоко и в църковната терминология, например в титулуването на църковните иерарси като „блажени“, а не като „щастливи“.

В крайна сметка от човека зависи дали ще се одухотворява и на кое равнище предпочита да остава. Ако избере и се потопи в първото равнище, той ще остане на ниво плътски желания (евдемонизъм) и ще бъде най-близко до животинското си естество. Ако има по-висши цели в живота, в области като естетика, музика, наука изкуство, той може да се изкачи на второто равнище (щастие, естетизъм, тоест психологическото), и последно, ако той търси Бога с цялото си естество, той може да се одухотвори (да изпитва блаженство) като одухотвори и предишните две равнища. Разбира се в чист вид всички тези равнища не се срещат. Те съществуват съвместно и се проникват едно в друго и в зависимост от волята на човека някое от тях взема връх в него.

3. Единството на човека. Библейски основи на учението за християнския брак

Според християнското разбиране единството на човека се реализира изцяло в брака. Тази идея е издигната и одухотворена в пълнота в Църквата. Тя е продължение на старозаветното разбиране за пълнотата на отношенията между половете: „Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24). За Църквата верността е неотменна и прелюбодеянието се смята за велик грях. В Стария Завет то влиза като основно правило за спазване в Моисеевия закон (в декалога – Изход 20:14; Второзаконие 5:18) и се смята за гнусота. Тъй като отношенията между мъжа и жената са свързани с най-важната причина, поради която е сътворен човекът – именно да живее, да бъде жив, и тъй като самият живот е велика тайна, то оръдието за появата на живота – половият живот, се е смятал за свет. Това била великата тайна на единението на човека, на неговото единство в мъжа и жената едновременно. И всяко отклонение от целта за осъществяване на това единство, се е смятало за нарушаване на Божията повеля. Единството между съпрузите се е разглеждало като вярност между Бога и човека. Свидетелство за това е обстоятелството, че при раждането на деца, първородният син се посвещава на Бога. Затова прелюбодеянието се е наказвало със смърт чрез убиване с камъни (Левит 20:10). И тъй като грехът е разстроил изключително човешката природа, свидетелство за което са езическите култови практики, половата разпуснатост преминавала всякакви граници – от кръвосмешение до содомия. Дълбочината на това извращение служи на библейските автори да отъждествяват отклоненията от вярата в истинския Бог и покланянето на чужди богове с прелюбодеяние, изневяра. Наказанието и за двете се е приемало еднозначно.

След идването на Иисус Христос отношенията между мъжа и жената са поставени на друга основа. С раждането от жена на Иисус Христос, Бог възстановява първичното достойнство на жената отпреди грехопадението. Затова и св. Богородица е наричана новата Ева. Със своя начин на живот тя поправя това, което Ева е загубила. Света Богородица достигнала такава степен на чистота в човешката история, каквато никой човек преди нея, а и след нея не е могъл да постигне. Така човешката природа чрез нея станала способна да приеме Бога в себе си. От друга страна Бог не е нарушил волята ѝ. Той е искал нейното съгласие (Лука 1:26 нат.). Но както спасителното дело на Иисус Христос не действа механично, а изисква усилия от всеки човек, търсещ спасение да Го последва, така и чистотата, която е постигнала св. Богородица изисква от нейните последователки непрестанна борба за чистота и съвършенство. Тази чистота на отношенията между мъжа и жената биват осветени и узаконени чрез Църквата в християнския брак.

Основната цел на християнския брак е да доведе двамата чрез пълното им единение на взаимната любов до единение с Бога, да бъдат взаимно в Божията любов. Това е изпълнението на първата Божия заповед – да обичаш Бога (Матей 22:37). А логическото следствие от първата е изпълнението на втората: „ближния си като себе си“ (39), тоест любовта един към други. Само в следването на тези заповеди създаденото семейство има смисъл. Изпълнявайки тази любов едновременно към Бога и към ближния (в конкретния случай в семейството: съпруг, съпруга) чрез пълното единение в духовен, психологически и телесен план като следствие се раждат децата – плод на тази пълнота на любовта. Разбира се, това е идеалът, към който християнинът трябва да се стреми. Този начин на отношения между мъжа и жената в брака има значение не само за тях, но и за обществото. Защото тук светското клише, че семейството е основната клетка на обществото е напълно вярно. За църковното съзнание обаче семейството е „домашната църква“ (Колосяни 4:15). От това разбиране се вижда колко важно значение имат брачните отношения за християнския живот. Неслучайно св. апостол Павел сравнява тайната на отношенията между Иисус Христос и Църквата с отношенията в брака (Ефесяни 5:22 нат.).

Истинността и важността на брака се е запазила дори и там, където обикновено може да се каже, че не би трябвало да има нищо общо – в монашеския живот. Когато една жена реши да приеме монашески обет, тя се омъжва за Иисус Христос. Той става неин съпруг. Тя трябва да изпълнява всичко, което Той иска чрез Своето учение от нея. И обратно, когато мъж поеме монашеско служение той се жени за Църквата. В него той се задължава да следва всичко, което тя изисква от него. Да пази съпружеска вярност, да не ѝ изневерява.

Днес тези високи разбирания по отношение на християнския брак са трудно осъществими. Това предизвикателство важи преди всичко и най-вече за православните християни. Но въпреки че е трудно, то не е невъзможно. Независимо от натиска на така наречената унисекс култура, която залива света отвсякъде, Бог дава сили на тия, които пожелаят да живеят според Неговото учение, за да могат да Го достигнат и бъдат спасени.

________________________________

*Източник – http://pbfvt.pravoslavie.bg/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение– авторът Димитър Попмаринов. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-56Y