Димитър Пенов

Християнството е религия на живо­та и на щастието. Христос затова сле­зе от небето всред греховете и стра­данията на човеците, за да изтръгне жилото на смъртта, греха (1 Коринтяни 15:56) и да даде на човеците живот и то живот в изобилие (Иоан 10:10; 1 Иоан 4:9; Римляни 5:21). От цар­ството на греха и смъртта, в което сами се бяха захвърлили. Той дойде да ги призове и да ги подготви за царството Божие.

Идеята за царството Божие е цен­трална, основна за християнството. Според евангелското учение това цар­ство е завършек и венец на история­та, идеал и последна цел на всичките човешки очаквания и стремежи, по­следна награда и утеха за всички ония, които с постоянство в добри де­ла са търсили слава, чест и безсмър­тие (Римляни 2:7). Иисус не само по­стоянно благовестеше за това царство (Матей 4:23; Марк 1:14-15; Лука 8:1; Деяния на светите апостоли 1:3) и поръча на ученици­те Си да го проповядват (Лука 9:2), но и направо каза, че в това е Него­вата мисия, затова е пратен: да благовести царството Божие (Лука 4:43).

В противоположност на противоре­чията и кървавите братоубийства в сегашния живот; в противоположност на неправдите и притесненията и от­там на мъките, страданията и скър­бите, царството Божие се рисува като осъществен идеал на щастие и покой, на хармония и неизказани радо­сти. Св. апостол Павел го нарича царство на правда, мир и радост в Светаго Духа (Римляни 14:17), като по този начин е изразил пълната му про­тивоположност със сегашния безрадо­стен, безправен и безмирен живот и същевременно е изразил какъв е ос­новният копнеж на човечеството.

Идеята за щастлив и мирен завършек на световната история не е само новозаветна, християнска. Тя е всечовешка. Защото всички човеци – не само християните – носят образа Бо­жи в себе си и всички жадуват за истината, доброто и красотата, жаду­ват за щастие и мир. И колкото е по-страдалчески и безрадостен животът им, колкото е по-безпросветен, толко­ва повече те зажадняват за радост и светлина, за покой. Затова и религии извън християнството учат за настъп­ването в края на историята на вечна безметежност и успокоение в някаква нирвана, а и някои нерелигиозни со­циални учения черпят моралния си патос от вярата, че това кърваво и грешно царство скоро ще се замени с царство на пълна свобода, братство, правда и мир – оттам – на пъл­на радост и щастие. Единствено в хри­стиянството обаче тази идея за края на историята намира своето правил­но разрешение, при което са творче­ски съчетани силата и благодатта Бо­жия с усилията и въжделенията на чо­века; съчетани са вечното и временното.

В религии като будистката щастли­вият завършек се очаква в резултат на пълно отмиране на всички потреб­ности и стремежи, на бавно себеумъртвяване, на убиване на всякакви те­лесни усилия и активност. Вместо в това, християнството учи, че царство­то Божие е не в думи, а в сила (1 Коринтяни 4:20), сиреч постига се с уси­лия с високо напрежение и творческо проявление на духовните и физиче­ски сили. На християнството е чуждо съзерцателното, мечтателно очакване да настъпи царството Божие без уси­лията и заслугите на самия човек, са­мо по милостта и благодатта Божия, тъй като такова схващане не оценява достатъчно ролята на самия човек. Нему е още по-чужда самонадеяната и главозамаяна увереност на човеци­те, че сами, без Божията помощ, си­ла и воля ще завоюват царството Бо­жие. Християнството учи, че това цар­ство е Божие царство, сиреч, че гос­подар и разпоредител в него е Бог. За разлика от земните царе и госпо­дари, които с войска, оръжия и кре­пости пазят царствата си, Бог е про­водил в света Своя Единороден Син, за да призове и спаси погиналото и да го приведе в Своето царство (1 Иоан 4:9; Евреи 9:26). Но така по­казаната любов и милост от Бога е създала само възможността за човеците да се спасяват и да наследя­ват царството небесно, а това, дали те ще се възползват от тази възмож­ност и дали ще я превърнат в реално свое спасение, зависи от самите тях – от свободната им воля и от мо­ралните им усилия. Затова влизането в царството Божие според християн­ството не е нито само дело Божие, нито само дело човешко, а е дело бого­човешко: Бог благодатно подпомага и призовава човеците във и чрез Своята църква към достигане царството не­бесно, а човеците от своя страна се стремят към Него и го достигат всеки според мярката на собствените си уси­лия и заслуги.

В светото Евангелие ясно е изразен както индивидуално-психологическият така и всемирно-историческият харак­тер на царството Божие. От една страна за него се казва, че то не е от тоя свят (Иоан 18:36), че е трансцендентно, отвъдно, надвишаващо то­зи кървав грешен живот и контрасти­ращо с него. Но от друга страна то е вътре в нас, така че не ще дойде за­белязано и изведнъж, та да го посо­чат тук или там (Лука 17:20-21). А това значи, че като идеал в своята пълнота царството Божие ще се до­стигне едва в края на историческия процес, но като стремеж и копнеж към този идеал то лежи във всекиго от нас и в този смисъл ни е иманентно, свое.

Спасителят най-често сравнява цар­ството Божие със синапово зърно, кое­то първоначално е най-дребно, но по­сято на нивата расте, става голямо, така че птиците се подслоняват под клоните му, и дава плод. Сравнява се и с квас, който се слага от жената малко в тестото, но постепенно обхва­ща и възкисва цялото (Матей 13:31-33). Тези сравнения най-добре показ­ват органическия характер на осъще­ствяване царството небесно, показват неговото постепенно врастване в се­гашния и тукашен живот на човеците, така че „втасал“ ще бъде той едва накрая, но заквасен и „втасващ“ е още отсега. Сравненията показват още, че целият, всестранният човешки жи­вот подлежи на заквасване и пресътворяване: както личният, така и об­щественият, както духовният, така и телесният. Постигането на царството Божие не може да бъде само лично психологическо очакване и настроение, защото човек е социално същество и психофизическо същество. А това зна­чи, че индивидуалните настроения трябва да преминат в социални и да не си останат само настроения, а и индивидуално и социално да се пре­връщат в организирани предприятия и дела за изменяне живота в светли­на и по посока на царството Божие. Те­зи предприятия и дела са от най-раз­лично естество: като се започне от цър­ковно-литургически и омилетически, та през учебно-възпитателни, педагоги­чески, се премине към правно-юридиче­ски и стопанско-икономически – всич­ки засягат различни страни на чо­вешкото същество и следователно всич­ки подлежат на оценка и пресъздава­не от гледище на царството Божие. Нищо не стои извън обсега на общо­човешкия идеал.

Прочетете още „Християнството и щастието*“ →

Ейбрахам Креси Морисън
бивш председател на Академията на науките
в Ню-Йорк

Ние сме още в зората на научната ера, и всеки нов лъч разкрива по-ярко делото на един разумен Творец. От деветдесет години насам след Дарвин човечеството постигна изумителни от­крития, и с дух на научно смирение и с вяра, основана на знанието, ние се приближаваме все по-близо до едно уверение за съществуването на Бога.

Аз намирам за себе си седем осно­вания за тази вяра.

Първо: Чрез необорим матема­тически закон ние можем да докажем, че нашата вселена е планирана и по­строена от един велик строителен Ум.

Нека за пример поставим в джоба си десет еднакви монети, номерирани от едно до десет, и да ги разбъркаме добре. Да се опитаме след това да ги изваждаме последователно от едно до десет, като връщаме обратно изваде­ната монета, и всеки път отново ги раз­бъркваме. Математически погледнато, шансът да извадим при първото изтегляне монетата номер едно ще бъде едно към сто; да извадим номер едно, две и три последователно е едно към хиляда, и така нататък. Шансът ни да извадим всички последователно от номер едно до десет ще бъде невероя­тното число едно към десет милиарда.

Като разсъждаваме така, ние виж­даме, че за живота на земята са нео­бходими толкова много уточнени усло­вия, че не би било възможно те да съществуват в тези отношения случайно. Земята се върти около оста си с около 1,760 километра в час. Ако се движеше със 176 километра в час, нашите дни и нощи щяха да бъдат десет пъти по-дълги от сегашните, и горещото слънце щеше да обгаря нашата растителност през много дългия ден, а през дългата нощ оцелелите нежни пъпки щяха да измръзнат.

Слънцето, изворът на нашия жи­вот, има на повръхнината си една тем­пература над 6,600 градуса по Целзий, но земята е достатъчно отдалечена, за да може „вечният огън“ да ни топли точно колкото е потребно, и не повече. Ако слънцето изгуби само половината от сегашното си лъчеизпускане, ние ще замръзнем, а ако го удвои, ние ще изгорим.

Наклонът на земята под ъгъл от 23 градуса ни дава годишните времена. Ако тя не беше така наклонена, изпа­ренията от океаните биха се движили от север към юг и биха натрупали цели материци от лед. Ако нашата луна беше, например, отдалечена на 80 хи­ляди километра, вместо сегашното ѝ дей­ствително разстояние, океанските при­ливи биха били толкова големи, че по два пъти на ден нашите материци щяха да бъдат потопявани; дори и планините скоро щяха да бъдат изронени. Ако зе­мната кора беше само три метра по-дебела, нямаше да има кислород, без който животът умира. Ако океанът беше само с няколко метра по-дълбок, въг­леродният двуокис и кислородът щяха да бъдат погълнати, и никакъв расти­телен живот не би съществувал. Или, ако нашата атмосфера беше много по-разредена, много от метеорите, които сега изгарят в пространството всеки­дневно с милиони, щяха да брулят вси­чки части на земята и да предизвикват навред пожари.

Поради всички тези и безчетни други примери не може да се допусне дори с вероятност едно към милион, че животът на нашата планета е слу­чайност.

Второ: Самото осигуряване и поддържане на живота с необходимите му средства, за да може той да из­пълни своето предназначение, е проява на един всеобхватен Разум.

Какво представлява животът всъщност, никой човек не е проумял. Той няма ни тегло, нито измерения, но притежава сила: растящият корен скала разпуква; животът покорява во­дата, почвата и въздуха, управлява еле­ментите, като ги заставя да се разла­гат и да изменяват своя състав.

Животът е скулптор – вае всички живи същества; художник е – рисува всеки лист на всяко дърво и дава кра­ски на всеки цвят. Животът е музикант, който научава всяка птичка да излива в песни трепетите на своята любов, и насекомите да се призовават чрез му­зиката на многобройните си гласове. Животът е висш химик, който дава вкуса на плодовете и зеленчуците, дъха на розата, превръща водата и въгле­родната киселина в захар и дървесина, и като извършва това, освобождава кислород, за да могат животните да дишат и живеят.

Погледнете невидимата капка протоплазма, прозрачна, пихтиевидна, спо­собна да се движи и да черпи енергия от слънцето. Тази единична клетка, тази прозрачна тайнствена капчица, крие в себе си зародиша на живота и има си­лата да разпределя този живот на всяка жива твар, голяма и малка. Силите на тази капчица стоят над растителността, животните и човека, защото целият жи­вот иде от нея. Не природата е създала живота. Изпечените скали и първичното море не притежават свойствата, за да сторят това. Кой тогава е вдъхнал жи­вота по земята?

Трето: Мъдростта на живот­ните говори необоримо за един добър Създател, Който е вложил инстинкти в иначе безпомощните малки твари.

Малката риба сьомга прекарва го­дини в морето, а след това се връща в своята река, като пътува откъм същата страна на реката, където се вливат при­тоците, в които тя е била родена. Коя сила я завежда обратно с такава то­чност? Ако я преместите в друг при­ток, тя веднага усеща, че е изместена от пътя си и се бори да си проправи път в една или друга посока, за да на­мери пак своя приток и тогава поема отново пътя нагоре по течението, за да стигне точно на своето място.

Още по-малко обяснима е тайната на змиорките. Тези чудни създания в зряла възраст тръгват от всички блата и реки, от всички части на Европа, раздалечени с хиляди километри, и отиват в океана, всички неизменно отправени към едни и същи бездънни води близо до Бермуда. Там те дават живот на нови поколения и умират. Малките, без наглед да имат някаква друга пред­става, освен че се намират в пустинна маса вода, се отправят назад към бре­говете, откъдето техните родители са дошли, право към езерата и малките блата и реки, така че навсякъде във водите пак се появяват змиорки… Ни­коя американска змиорка никога не е била уловена в Европа, и никоя евро­пейска змиорка – в американски води. Природата дори забавя назряването на европейската змиорка с една или по­вече години, за да ѝ даде възможност да извърши дългото си пътешествие. Откъде произлиза този направляващ импулс?

Осата поваля скакалеца, издълбава дупка в земята, ужилва го точно на определено място, така че скакале­цът да не умре, а да остане само в безсъзнание и да живее под форма на запасна храна. След това осата снася яйцата си на изгодно място, така че, като се излюпят малките, да могат да се хранят от насекомото, без то да бъде умъртвено, тъй като мъртвото месо за тях е гибелно. Тогава майката отлита някъде и умира. Никога тя не вижда малките си. Но осата със сигур­ност извършва това всякога и то за пръв път и винаги правилно, иначе нямаше да се развъждат оси. Тази тайнствена техника не може да се обясни с приспособяване: тя е дарба, вложена в насекомото.

Четвърто: Човек има нещо по­вече от животински инстинкт – той притежава разум.

Никое животно не е дало доказа­телство за способност да брои до де­сет, или да разбира значението на чи­слото десет. Докато инстинктът може да се уподоби на единичен тон от флейта, прекрасен, но все пак ограни­чен, човешкият мозък съдържа всички тонове на всички инструменти в орке­стъра. Няма нужда да се развива тази четвърта точка; благодарение на чо­вешкия разум ние можем да размшляваме и да съзнаваме, какво сме и то, защото притежаваме искра от Миро­вия Разум.

Пето: Промислителност за вся­ко живо създание откриваме в онези явления, които ние днес познаваме добре, но които Дарвин не познаваше – каквито са, например, чудесата на гените.

Толкова невероятно малки са тези гени, че, ако съберем на една куп­чинка тези, от които са произлезли всички живи хора на света, ще бъде не повече от едно напръстниче. И все пак тези ултра-микроскопични гени и техните спътници хромозомите на­селяват всяка жива клетка и са аб­солютните фактори за всяко човешко, животинско и растително качество. На­пръстникът представлява много малко място, но то побира всички лични каче­ства на два милиарда човешки същества. Тези факти са вън от всяко съмнение. Как тогава тези гени могат да съдър­жат в себе си всички нормални на­следствени качества на неизброимо множество прадеди и да съхраняват психичните черти на всеки от тях в това безкрайно малко пространство?

Ето тук наистина почва всяка еволюция: от клетката, от една суб­станция, която съдържа и предава ге­ните. Как няколко милиона атоми, свър­зани като безкрайно микроскопична гена, могат по абсолютен начин да уп­равляват живота на земята, е един пример на дълбока мъдрост и съобразителност, които могат да произлизат само от един творчески Ум. Никаква друга хипотеза не може да обясни това.

Шесто: Природната економика ни заставя да признаем, че само без­крайна мъдрост би могла да предвиди и приготви такова целесъобразно производство и снабдяване.

Преди много години един вид ка­ктус бе посаден в Австралия, като ох­ранителен плет. Като не срещнал там никакво насекомо-неприятел, кактусът скоро се разпрострял в грамадни раз­мери. Застрашителното му ширене стигнало до такива размери, че расте­нието покрило едно пространство колкото Англия, като почнало да изтла­сква жителите от градовете и селата и да разорява стопанствата им. За да намерят средство за борба, ентомолозите обходили света. Най-после се на­тъкнали на едно насекомо, което се хранило изключително с кактуса, без да се докосва до друго нещо. При това, то се размножавало лесно и нямало неприятел в Австралия. Така насеко­мото скоро победило растението, и днес кактусовата напаст е ограничена. Поддържа се само една малка охрани­телна част от насекомото, достатъчна, за да може да се справя всякога с как­туса.

Такива справяния и уравновесява­ния се наблюдават в природата навред. Защо бързо умножаващите се насе­коми не могат да покорят цялата земя? Защото те нямат бели дробове, как­вито притежава човекът. Те дишат през тръбички. Но когато насекомите растат на големина, техните тръбички не израстват съразмерно с големината на тялото. Затова никога не се нами­рат насекоми с голям ръст. Това ограничение в растежа им ги държи в определени граници на развитие. Ако не бе предвидено това физическо огра­ничение, нямаше да има място за чо­вешко съществуване. Представете си, например, че срещнете стършел голям колкото лъв!

Седмо: Фактът, че човекът може да обхване идеята за Бога, е по само себе си едно особено доказа­телство.

Понятието за Бога произлиза от божественото качество на човека, не­присъщо на останалия наш свят. Това качество ние наричаме духовно виж­дане. Чрез тази сила човек и само чо­век, може да установява доказателства за невидимите неща. Обзорът, който тази сила открива, е необозрим; и когато усъвършенстваният вътрешен поглед се издигне до духовен фактор, той може да съзре във всичките данни на промисъл и целесъобразност вели­ката истина, че небето е навсякъде и във всичко, че Бог е навред, но никъ­де не е така близо, както в нашите сърца.

И научно, и за нашия вътрешен поглед е вярно това, което псалмопевецът казва: „Небесата разказват за Божията слава и твърдта възвестява делото на ръцете Му“.

Превод от английски Н. А.

________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1947, кн. 5, с. 17-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Ейбрахам Креси Морисън – виден учен-естественик, академик (1864-1951). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ee2

Димитър Пенов

Изкуството е една форма на религията (Огюст Роден)

Може да се каже, че от всички културни прояви изкуството стои най-близко до рели­гията. Защото докато моралът и науката само постепенно и след преодоляване безброй преч­ки ни възвеждат към Абсолютното, изкуство­то, подобно на религията, ни поставя изведнъж в атмосферата на това Абсолютно, пре­нася ни да Го съзерцаваме в някаква чиста, безметежна форма. По самата си същност изкуството е съзерцаване красота и предаване чрез външни образи и форми чувствата, предизвикани от това съзерцаване. Красотата не е в края на краищата нищо друго, освен идеал­ното, това, в което не забелязваме недостатък, съвършеното, тоест Абсолютното. Тук няма значение противоречието между нашите кон­кретни представи за красотата, обусловени от най-различни причини, защото и при това противоречие всеки отнася своите образи към една последна безпротиворечива Красота. Са­мо по силата на това той сам цени и от дру­гите брани собствените си представи и им придава безотносителен смисъл. На връзката между изкуството и красотата не противоречи и изобразяването на грозотата в живота, на отвратителното. Тук само по обратен, отрица­телен път се събужда копнежът по красота­та, изживява се болно нейната липса. Връзка­та на красотата с Абсолютното е в това, че едва в Него се осъществяват всички идеали и всяко съвършенство – отвъд разпокъсаността на околния живот[1]. Бог е не само абсо­лютното Добро и абсолютната Истина; Той е и абсолютната Красота.

1. Изкуството в религията

Колко тясна е връзката между религията и изкуството, ни показва вече основната роля, която изкуство­то играе в култа, в богослужението на исто­рическите религии. Достатъчно е само един празничен ден да присъстваме на богослу­жението в наша църква, за да видим застъ­пени всички основни форми на изкуството: самата храмова постройка е използвала архи­тектурното изкуство, а отвътре е украсена с живопис, църковните химни са поетични произведения, по-голямата част от които му­зикално са предадени от големи композитори и се изпълняват от хор. Тържественост, хар­мония и ритмичност обединяват цялата служ­ба в едно художествено изпълнение, чрез кое­то се въздигат душите. По самото си съдър­жание пък богослужението е най-великата богочовешка драма, която увлича и разтърсва до дъно цялото същество. „Особено в цър­ковните химни, казва философът Хьофдинг, ние като че ли слушаме възклика на чо­вешката душа, чрез който много хиляди люде в продължение на векове са изразявали своя страх и своята надежда, своята скръб и своята благодарност, своето падане и своето възраждане. Всеки отделен човек чувства, че тук има пред себе си великия общ спомен на хилядолетията в областта на вътрешния живот. Той намира тук основните принципи, с чиято помощ лесно осмисля собствения си опит. В църковния култ се разиграва великата драма на вековете и индивидът получава тук по-широк поглед за разбиране и оценя­ване на собствения си живот. Като участва в богослужението, той преживява велики­те основни противоречия на живота, неговите чувства се проясняват и идеализират, когато мисълта е насочена към спомняните събития и към почитаните от църквата като образци лица [2]“.

Самият свърхрационален характер на рели­гията, който прави невъзможно или поне не­достатъчно изразно средство за нея логиче­ските понятия, отваря широко вратите ѝ за изкуството в неговата най-благородна форма. Има наистина не само отделни лица, но и це­ли религиозни течения, които биха желали да „освободят“ богослужението от изкуството, понеже по тяхна преценка то материализирало, овъншнявало духовния характер на религията. Може да се каже обаче, че тези разбира­ния произлизат от недооценяване духовния характер на самото изкуство, от спиране поглед само на външните му форми. Срещу тях е на­сочено възражението на такива авторитети като големия философ Рудолф Ойкен. „Колкото ре­лигията е по-духовна, казва той, толкова по-малко ние сме в състояние да я обхванем, толкова по-необходими стават за нея карти­ната и сравнението, толкова повече се нуждае тя от помощта на фантазията и на изкуството. Протестантизмът е премахнал в това отноше­ние някои ценни неща, които не може да въз­станови едно изкуствено реставриране, а само едно основно преобразуване. Изкуството има в областта на религията една много съще­ствена и то неслучайна, а постоянна роля[3]“.

Вильям Джеймс още по-подчертано изтъква зна­чението на изкуството за религията. Като сравнява протестантството и католицизма в това отношение (православието той изобщо не познава) и като оценява високо протестант­ската естественост (той сам е протестант), той все пак признава: „В сравнение с величестве­ната сложност на тържественото богослуже­ние, гдето постоянното движение никак не вре­ди на хармонията на цялото, гдето никоя по­дробност, колкото и да е скромна, не изглежда незначителна, тъй като тя е част от велико цяло – какъв безцветен изглежда евангел­ският протестантизъм, какъв изсушен изглежда религиозният живот на тези уединени хора, които се надяват, че сред пустош ще срещнат Бога. Реформацията е дръзнала да превърне в прах цялото това построение. Но на човек, привикнал към съзерцаване на огромни изгле­ди на величие и слава, разголената схематичност на евангелизма прави такова впечатле­ние, както ако от дворец биха го завели в ковачница… Католицизмът представя на въображението такива разкошни пасища, та­кива дивни сенчести места, в него има тол­кова много ядки с различни видове мед и той е така снизходителен в своите многообразни призиви към човешката природа, че протестантизмът винаги ще изглежда в очите на като­лика като някаква пустиня“[4].

Не по малко е значението на творческото въображение и на изкуството за самото съз­даване и изграждане на историческите рели­гии като цялостни стройни системи. „Осно­вателите на религиите, както справедливо из­тъква Ойкен, никога не биха могли да спече­лят сърцата и да владеят умовете на хората, без помощта на царствена фантазия, която облича в конкретни живи образи съзерцава­ната духовна дълбочина и която допринася да се свърже цялото световно многообразие в стройно цяло. Възвестяваното ново царство не остава само мъгляво начертание и празни надежди, а застава като живо – така наглед­но, близко и изпълващо цялата душа, че пре­връща целия околен сетивен свят в призрак и сянка и му придава ценност и смисъл само чрез съзерцавания по-висш порядък на битие­то. Такава близост и наложителност новият свят може да достигне само благодарение на това, че една царствена фантазия противопо­ставя на забъркаността на живота една картина, която го надвишава и придава на тази картина най-силни очертания и най-светли краски. Така тя изпъква пред човечеството със завличаща сила, която го откъсва от непод­вижността на всекидневния живот, обединява го чрез една обща цел, произвежда бурни устреми чрез тържествени обещания и стра­хотни заплахи, постига немислими иначе ре­зултати. Това пробиване път в царството на невидимото, това не на шега, а с всичката сериозност създаване нова действителност, то­ва преобразяване световете, което прави чо­века чужденец за околното сетивно битие, а пък царството на вярата превръща в негова родина – това е най-великото, каквото из­общо е предприемано и постигано от хора. За да постигнат това, основателите е трябвало да бъдат велики мислители, нещо повече от мислители – велики художници, нещо повече от художници – титани на делото[5].

2. Религията в изкуството

Изтъкнатата служба на изкуството по отношение на рели­гията в нейните конкретно-сакраментални и мистични форми оправдава мисълта на Шлайермахер, че „изкуството е език на религията“. Възможността пък за известно отъждествяване на двете се дължи на религиозните основи на изкуството.

По своя исторически произход изкуството във всичките си видове се е зародило и раз­вило около храмовете, в служба на религията. Ако проследим по-нататъшното му историче­ско развитие, ние пак го виждаме свързано с религията. Заличим ли от историята имената на религиозните творци, премахнем ли рели­гиозните произведения, от цялата история на изкуството ще остане само сива, безплодна пустиня. Няма тогава катедрали и оратории няма повечето симфонии и възторжени химни; няма Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаел и Данте; няма необозримата пълнота от мотиви, раздвижвали през хилядолетия сър­цата[6].

Прочетете още „Религия и изкуство*“ →

Виктор Димитриевич Кудрявцев

За да познаем един реален пред­мет, е необходимо: 1) този предмет да действа върху нас; 2) да остави впе­чатление у нас, тоест да имаме усеща­не за него; и 3) да мислим за пред­мета съобразно законите на нашия познаващ дух. Действието на предмета върху нас и полученото от него впе­чатление ни уверяват в съществуването на предмета; мисленето за предмета, което подлага на процеса на своята законосъобразна дейност впечатлението, ни дава познание за предмета, което, разбира се, може да бъде твърде раз­лично по степен на ясност и верност, в зависимост от степента на яснотата и силата на впечатлението, и в зависи­мост от мярката, с която участва и се проявява мислителната сила на духа. Прилагайки към идеята за Божеството този способ за придобиване познания за реалните предмети, ние идваме до заключението, че първоначалното и единствено основание за признаване съществуването на Бога (или иначе казано – за вярата в Бога) е усе­щането, съзнаването на действието на Божеството върху нашия дух; що се отнася до дейността на познаващата сила на човешкия дух (представи, ми­слене), то тя съставлява по-нататъш­но условие за нашето богопознание и определя за нас не толкова самата увереност в съществуването на Боже­ството, колкото качеството и достой­нството на тези представи и понятия за Него, каквито човекът може да си състави.

Но при атеизма не става дума за качеството на понятието за Бога; атеизмът не е някакво едностранно или лъжливо понятие за Него; безбожието отрича самото съществуване на Божеството; оттук е ясно, че основ­ната причина за неверието ще да се заключава във второто условие от три­те, които способстват да се образува религиозната идея, а именно в извън­редното ослабване на усещането за Бога. Само този може да отрича би­тието на Бога, който не усеща или съвършено слабо усеща в собствения си дух Божието действие.

Но по какъв начин може да произ­лезе в душата на човека такава нечувствителност към божественото, стигаща до отричане на Божието съществуване? Ако в човека има способност да усеща и да познава божественото начало, ако признаваме, че Бог не само може, но и действително непосредствено се от­крива на нашия дух, тогава как да си обясним такова отсъствие на възприемчивост към божественото, което стига до отричане на Божието битие? Самото съществуване на атеизма се представ­лява невъзможно, тъй като това би означавало отричане на човека от соб­ствената си природа, изчезване в него на най-съществената принадлежност на духа му – способността да усеща и познава сръхчувственото.

Що се отнася до пълното изчез­ване в човека на всякакво усещане за действието на божественото начало, ние сме готови да се съгласим, че това явление е невъзможно, и че атеизъм в най-точното значение на тази дума не съществува. Откритото и решително отричане на истината за Божието битие, изказвано от така наречените атеисти, тук още нищо не значи. Твърде е въз­можно това отрицание да съществува само на думи, основано на недоразу­мение, и всъщност засяга само едно или друго определено понятие за Бога, а не докосва най-дълбоката, никога неизличима основа на това понятие, която и не може да бъде изкоренена. Че е възможно такова теоретическо мнимо отричане на неотрицаемите фак­тически и в живота основни истини на нашето съзнание, примери за това ни дава историята на човешката мисъл. Субективният идеалист например отрича истината, че съществува външният свят, но на практика живее и действа така, както е възможно да живее само при условието, че признава неговата реал­ност; в действителност признава това, което на теория отрича и с това си противоречи. Абсолютният скептик, от­ричайки достоверността на нашето поз­нание, при самото отричане на позна­нието той мисли и разсъждава според същите закони на мисленето, които теоретически признава за недостоверни. Така е и с атеиста, който на теория отрича истината за Божието битие: и той в практическия живот проявява някои неща, които са възможни само при признаването на тази истина, само при допускането, че идеята за Божест­вото е съществена и неотемлема при­надлежност на нашия ум. И действи­телно, ние виждаме, че и атеистите, като другите хора, не са лишени от стремежи към висши, идеални цели в живота: най-добрите между тях се грижат за благосъстоянието на човече­ството, за разпространяване на знания и добро; в наше време мнозина от тях със всичката си искреност про­повядват вместо служене Богу, служе­не на идеала. Но биха ли могли да имат някакъв смисъл всички тези стре­межи и убеждения, ако атеизмът бе последователен, ако той напълно беше уверен, че не съществува нищо извън сетивното? За да се стремиш към идеала, необходима е вяра в идеала, че той действително съществува, съще­ствува нещо такова съвършено, към което човек трябва да се стреми, трябва да го търси. Ако идеалът не беше нищо повече от една пуста мечта, то­гава всички идеални стремежи биха били празно самозалъгване; за да не бъде той мечта, за да бъдат стреме­жите към него разумни и оправдани, необходимо е да се признае, че има нещо реално съвършено, към което, като към цел, трябва да се приближава човекът; а това реално съвършено може да бъде само Същество абсо­лютно съвършено. Затова, ако човек сериозно се стреми към някакво съвър­шенство, подбуждан от увереността в неговото истинско съществуване, то извор на този стремеж всъщност може да бъде само несъзнаваната от него ясно идея за абсолютно съвър­шеното Божество. Също трябва да кажем и за стремежите на човека към истината, доброто и правдата, които не са чужди и на атеистите; ако истина, добро и правда не са празни думи, а реални сили, които движат човека и човечеството, то трябва да съществува и реална субстанциална основа на тези сили – абсолютна истина, абсо­лютно добро и абсолютна правда; и ако човек, независимо от това какви са неговите теоретически убеждения за религията, повече или по-малко се стреми към тях, то това е възможно пак по силата на тайната и подсъзна­телна увереност в съществуването на реалната последна цел на неговите стре­межи, а именно – абсолютната истина, абсолютното добро и абсолютната прав­да. При по-дълбок анализ на понятията съвършенство, истина, добро, правда, излиза, че техен център и основа, а заедно с това и последната гаранция за тяхната реалност и задължителност за нас е идеята за Божеството. Бог е абсолютното съвършенство и добро, абсолютната истина и правда; затова и стремежът към усъвършенстване, към знание, към добро всъщност е един ясно неосъзнат стремеж към Бога. И ако сега този стремеж срещаме и у атеиста също така, както и у всеки друг човек, то, така да се рече, може в известен смисъл да кажем, че всъщ­ност няма атеисти, че самият атеизъм не е нищо друго, а  съдбоносно недоразумение, понеже атеизмът, отричайки на думи истината за Бо­жието битие, в своя практически жи­вот не може да се отрече от онези принципи, които предполагат тази истина и получават смисъл само с нейното признание.

Прочетете още „Основната причина на неверието*“ →

Архимандрит Иларион

Животът е пълен с грапавини. Човек трябва много да внимава да не се препъне. Падне ли, ще се изцапа, ще се окаля и може да се осакати. А в такова състояние нито за себе си, нито за другите ще е приятен. Напротив, ако има съзнание за лично достойнство, в едно такова състояние той ще се срамува от другите и от самия себе си. И, ако не обръща внимание на положението, в което е изпаднал, съвсем ще се обезобрази. Калта в живота, това е грехът. За греха може много да се говори. Та кой ли не е изпитал жилото на греха? Той е навсякъде – във всички среди, при всички възрасти. От никого не е желан, но човек лесно му се поддава, «Защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя» (Римляни 7:15) – казва Апостолът от името на всички човеци. Там е бедата, че грехът може да омотае човека тъй, че последният да го смята за свой доброжелател. Сдружава се с него и все повече и повече пада, докато бъде погубен от него. Една легенда разказва: – В един запустял палат се загнездила страшна змия и никой не се решавал да влезе там, защото ще го ухапе. Но, ето, че се намерил един смел човек, който се заклел да я убие. И когато отишъл в двореца и надникнал, забелязал в гнездото на змията една голяма жълтица от аравийско злато. Взел я и си казал: Ако тази змия ми мислеше злото, не би ми дала такава жълтица. Минало се време. Змията ухапала коня му и, в гнева си, той се спуснал да я убие. Но пак намерил жълтица в гнездото и я пощадил. После ухапала слугата му, сина му, жена му; най-сетне и самия него ухапала за крака. И като оздравял, отишъл да я убие. Но, за негова изненада, намерил един голям и красив бисер и пак я пощадил. В края на краищата, змията го ухапала и в сърцето. И тъй, този човек, при все че е съзнавал грозящата опасност от змията, самоизмамвал се от блясъка на жълтиците и бисера и я пощадявал, до­като го погубила.

Палатът – това е светът; змията – дяволът; отровата – това е грехът. Последният е наистина смъртоносна отрова за човека.

Човек трябва да се пази от изкушенията и примамките на греха, за да не бъде поразен смъртоносно. Трябва да бди, защото какви ли не разновидности има грехът. Понякога той тъй силно заслепява човека, че последният му става роб и почва да му слугува. Грехът може да заслепи човека, тъй че в неразумието си да бъде готов да пожертва заради него всичко. Това е падение, което и сам падналият не съзнава. Тогава и съвестта е помрачена, и разсъдъкът е в плен на греха. Църковният летописец Георги Кедрин пише, че Хонорий, син на Теодосий Велики – цар на Западната Римска империя, имал една птица, която, заради красивото пеене или пък заради красивите ѝ пера, много обичал и полагал големи грижи за нея. Нарекъл я даже с името на столицата Рим – Рома. Един ден, пред него се явил един от придворните му, който, цял разтреперан, извикал:

– О, царю, Рим загина!

– Как? – с ужас извикал Хонорий – аз току-що я чух да пее!

– Не говоря за птицата Рома, а за града, който е в опасност, нападнат от неприятелски войски – задъхан пояснил придворният.

– О, човече, как ме изплаши! – отвърнал царят едва ли не загубил ума си. Сега се успокоих, нищо, че градът Рома загинал, птицата, птицата само да е жива.

Какво безумно заслепление – не му е жал за древната столица Рим, за многото паметници в нея, за хилядния народ, а за птицата му!

Тъй човек понякога се увлича в греха – в празни, суетни неща, че забравя своите задължения към себе си, към другите – забравя душата си, народа, и нехае, че може да загуби и Царството небесно.

Колкото човек по-високо се издига, толкова може и по-ниско да падне, толкова и падането му е по-катастрофално. Колкото едно тяло е по-голямо, толкова по-голяма е и неговата сянка. Но, ако към слабостите на по-малките хората са снизходителни, към тия на големите – настоящите на високи и отговорни места – са безпощадни. Това е тъй, защото люшият пример на големия има много по-голям обсег на влияние.

Грехът загрубява, похабява не само душата, ами и лицето на човека. Тялото и душата са тъй свързани помежду си, че дават отражение един на други. Един мъдрец казал на сина си, който искал да пътува по света: – «Иди, сине мой, но запази чертите на лицето си!». Тази поръка е мъдра и дълбока. Действително добротата, благостта и добродетелите се четат по лицето на човека. Порокът разваля, а добродетелта разхубавява лицето на човека и отразява невинността му.

Прочетете още „Падане и ставане*“ →