Иконом Иван Генов

Abstract

Nowadays, there are a lot of talks about the difficulties and inability to treat people suffering from drug addiction. Drug addiction is a scourge of society. It is necessary to understand the problem itself. What is the nature of the drug addiction problem? We need to look at the spiritual roots and teachings of the Church about opiate use.

The history of human use of opiates (psychoactive substances) is from ancient times. According to St. Ire naeus of Lyons, the demons discovered women the power of the roots of the grass, who began to use them for magical purposes. Drugs cause a change in consciousness by making it susceptible to the influence of spiritual influences from outside. According to the Orthodox anthropology of the original man, his body had a more spir itual and subtle property, which was not an obstacle to communicate with the spiritual world. Man has changed since the fall. Man, being in the world, was surrounded by fallen angels. God, being merciful so as not to be like the fallen spirits that surround us, gave man not to see and hear these spirits, closing his senses. However, this isolation is not absolute. The Holy Fathers reveal three kinds of thoughts and feelings in the mental life of man. The first kind is the touch of God grace and the thoughts of our guardian angel. The second type is the natural mental activity of man. And the third type is the influence of demons on the mind, heart and body through sug gestions – dreams, thoughts, desires and even touches, which depend on the will of man. It is obvious that in the case of opiates it is a demonic nature of spiritual influence from outside. The Orthodox psychiatrist, Dimitar Avdeev, emphasizes that: When using psychoactive substances, a person not only turns to his unconscious part of the psyche, but also provides complete freedom of action in his mind to very specific forces – the demonic.

Key words: drug, addict, clergyman, drug addiction, fallen spirits, God.

***

В съвремието доста често се говори за трудностите и невъзможността за лекуване на лица, страдащи от наркозависимост. Наркоманията е бича сред цялото общество. Необходимостта да се вникне в самия проблем и от какво естество е проблемът “наркозависимост”, трябва да се обърнем към духовните корени и учението на Църквата относно употребата на опиати. Историята на използването на опиати – психоактивни вещества, от човека е от доста дълбока древност. По свидетелството на свети Ириней Лионски, още в допотопната епоха (5-6 хилядолетие преди Рождество Христово) сред потомството на Каин: „Демоните открили на жените силата на корените и тревите“, които започнали да използват за магически цели. Още тогава е било известно свойството на тези вещества да предизвикат изменение на съзнанието, да го правят податливо към влиянието на духовно въздействие отвън. Според православната антропология на първоначалния човек тялото му притежавало по-духовно и финно свойство, което не е препятствало проблем да общува с духовния свят. След грехопадението човек се изменил. Човек бидейки в света, е бил заобиколен от паднали духове. Бог бидейки милостив, за да не се уподоби на падналите духове, които ни заобикалят, дал на човек да не вижда и чува тези духове, затваряйки сетивата ни. Тази изолация обаче не е абсолютна. Светите отци разкриват три вида помисли и усещания в психическия живот на човека. Първият вид е докосването до Божията благодат и помислите от нашия ангел-пазител, втория вид е естествената психична дейност на човека и третия вид е въздействието на демоните върху ума, сърцето и тялото посредством внушения – мечтания, мисли, желания и даже чрез докосвания, които зависят от волята на човека. Очевидно е, че в случая с опиатите става дума за демоничен характер на духовно въздействие отвън. „При употребата на психоактивни вещества човекът се обръща не просто към своята „безсъзнателна част от психиката“, но и предоставя пълна свобода за действие в съзнанието си на напълно конкретни сили[1]“ – демоничните. В Библията са описани различни примери на бесообщение при древните хора, докато светите отци говорят за допотопна цивилизация с високо развитие на интелигентност и науки, но обсебена от бесовете с магически характер.

Древни свидетелства за употребата на наркотични вещества

Хората от каменната епоха са ползвали доста от психоактивните вещества, като опиума, хашиша и кокаина. Известия за употребата на наркотични вещества намираме още от най-дълбока древност. Почти всички познати народи от времето на първите писмени сведения са ползвали редица упойващи вещества. Предполага се, че най-ранните данни са от преди 40,000-10,000 година преди Рождество Христово. Екстаза предизвикан от упойващо вещество е бил в честа употреба сред шаманите по земите на днешна Европа, при извършването на магически действия, както и при лекуване. Употребата на опиум в Китай произхожда от 2,500 година преди Рождество Христово, а в Египет от 1,500 година преди Рождество Христово е известна употребата на така наречените „святи билки“, а в Гватемала от този период е намерена каменна статуя на човек, държащ в ръка токсичен вид гъба, от която излиза глава на бог. Ритуалната употреба на отровни или полуотровни гъби за въздействие на съзнанието е била изключително популярна при някои индиански племена в Мексико[2]. Първите писмени свидетелства за мака като психоактивно вещество се срещат в творенията на Хезоид (IV-ти век преди Рождество Христово), в които се обяснява и тяхната психотропна употреба в град Маконе (града на Мака), в околностите на Коринт. Шумерските клинописни глинени плочки от Нипур (III-II век преди Рождество Христово) дават сведения за използването на различни видове опиати и растения. В „Одисеята“ на Омир се говори за специална напитка „напентес“ която се приготвя от дъщерята на Зевс, Елена и имала „чудодейни“ сили. В китайските легенди са познати свойствата на „хашиша“. Индийската ведическа религия описва напитката на боговете „сома“ приготвена от различни растения принесени с „коноп“. Микенската култура (III-II век преди Рождество Христово) познава свойствата на „мака“, като го възхвалява като богинята на мака. В известните Елевсински мистерии се говори за използването на халюциногенни гъби, които са близо до химическия състав на ЛСД-25, съдържащи веществото „спорин“. В много свидетелства се говори, че самите магьосници използвали билкови смеси и мазила с психоактивни вещества под вид на елачи, което се споменава и в „Метаморфози“ от Апулей. Ацтеките са употребявали „божествена гъба“ – теонанкател – „месото на боговете“ в обредите си, или за релаксант в своите „гъбични церемонии“. Маите са употребявали специално питие „баличе“, което се е използвало от корите на някои дървета и ферментирал мед. Индианците от Гватемала и Мексико са използвали наркотиците като основен елемент за свързване със свръхествествени сили[3]. В мюсюлманската религия се срещат изводи за употреба на наркотици, при съзерцанието на Аллах, за достигане състояние на транс. Именно от Близкия изток е донесен опиума в Европа. Викингите използват „мухоморката“, за да добият стимул на „сили“. Херодот (V-ти век преди Рождество Христово) описва конопените бани, които са използвали „скитите“. Жреците са достигали до транс и съзерцание за бъдещето именно, чрез до̀сега на опиума и под въздействието на техните „богове“. Перуанските индианци са дъвчели листа от „кока“ за успокоение и стимулиране в ежедневието. В Китай 2,700 години преди Рождество Христово има сведения, канабиса да се взима за лечение под формата на чай. Има сведения от 3,000 години преди Рождество Христово за индианците в Южна и Централна Америка, които са дъвчели листа от кока преди битка и религиозни обреди[4]. Древноегипетски ръкописи от 7,000 години преди Рождество Христово описват използването на опиума за медицински цели. Има свидетелства, че в Перу и Европа – ПАВ се използвали като обезболяващи средства, например при трепанация на черепа. По времето на Хипократ (440-337 година преди Рождество Христово), се споменава за опиум, като лекарско вещество. Хашиша се е употребявал като лекарство за кашлица и разстройство. Споменават се около 300 лекарства от растения, които в основата си са опиум. В Библията по данни на иудейски историци, се споменава за сок от мак. В Талмуда има сведения за медицинска употреба на опиум[5].

Прочетете още „Наркоманията духовен и исторически анализ*“ →

Галя Господинова

Александър Ярославич Всеволодович (Алек­сандър Невски) (монашеско име Алексий) е роден на 30 май 1220, а умира на 14 ноември 1263 година. Първоначално е бил княз на Новгород, Переяслав, а след това е велик княз на Киев (1249 година). Три години след това става и велик княз на Владимир (от 1252). Баща му е великия княз Ярослав Всеволодович (кръстeн Теодор[1]). Смята се, че е бил отровен от майката на Ве­ликия хан хатун Туракина в Каракорум Мон­голска империя. Майката на Александър Ярос­лавич е Теодосия Игоревна, която е била княгиня от Рязан. Тя починала през 1244 година, след като дала монашески обет (монашеското ѝ име е било Ефросиния).

Сведенията за живота на княз Александър се откриват в неговите жития, летописи и хро­ники. Те са били редактирани през годините, като първото е най-кратко и е писано от негов анонимен съвременник. Предполага се, че това е митрополит Кирил[2], който в ръкописа се е представил за беден, грешен и недостоен. Това житие се съдържа в така наречената Лаврентьевска летопис (1377 година). Останалите са по-подробни и са съставяни според агиографската традиция. Последното житие на Александър Ярославич е от XV-ти век и е компилация от по-старите образци.

Други свидетелства за живота и делото на княз Александър се съдържат в ръкописите – Новгородската хроника, Лаврентьевска лето­пис, Суздалската летопис (Московско-Академи­ческая летопись IX-XV век) – Воскреска летопис и Ливонската хроника.

Първия и най-ранен източник за живота на княза е така наречената Новгородска хроника (XIII-XIV век[3]). Свидетелствата, които се съдържат там за живота и делото на княз Александър, са основополагащи при съставянето на следващи­те житиеписни творби. Първото споменаване на княз Александър в хрониката е свързано с годината 1228-ма година, когато баща му Ярослав заедно с княгинята тръгнал от Новгород за Переяславъл и оставил двамата си сина Фьодор и Александър в Новгород (л. 1056)[4]. На 30 декември 1230 година, княз Ярослав отива в Новго­род, взима със себе си двамата си синове от Переяславъл и ги назначава да управляват Нов­город.

През 1236 година княз Ярослав отишъл от Новгород в Киев и поставил на престола в Новгород сина си Александър (л. 120). Това е първото свидетелство за поставяне на княз Александър на трона без намесата на Църквата за ръкополагането му като владетел. Три години след това (1239 година) княз Александър Ярославич, се оженил за дъщерята на Брячеслав от Новгород, като я отвел в Полоцк. Същата година се установява в Торопча и заедно с новгородците построили крепост по поречието на река Шелон (л. 1266).

Oт 1240 година до края на живота си княза е споменат във връзка с военните му подвизи. Така през същата година на 15 юли на празника на светиите Кирик и Юлита, е отбелязана по­бедата на княза над шведите, която той води заедно с новгородците и ладожците. Битката се състояла при река Нева, като данните сочат, че голямо множество кораби с техните князе и капитани са били застанали на реката, при устието на Ижера. Всички те искали да превземат Ладога, реката, Новгород и въобще ця­лата Новгородска област (л. 1266-127а). Тук липсва видението на старейшината Пелугий от първото житие на княза, съдържащо се в Лаврентьевската летопис. В това чудно видение се разказва за гребците, които ще му помагат по заповед на мъчениците Борис и Глеб. За същата тази битка в Новгородската хроника, е споме­нато, че били хвърлени много в изкопана яма и много от тях били ранени. По-нататък в ръко­писа името на княз Александър е отбелязано през зимата на 1240 година, когато той пристига от Новгород до Переяславъл при баща си, майка си и жена си и целия княжески двор (л. 128). Данните за следващата година в ръко­писа ни информират, че княза дошъл в Нов­город и по тази причина новгородците били пленени. След това той отишъл и в град Копорье с новгородците, ладожците, королевците и ижеряните и заедно с тях превзел града. То­гава хората, които били новгородци довел в техния град Новгород, а останалите пуснал да си вървят. По това време се споменава, че той превзел вожаните и чудците (л. 128). На лист 129а се казва, че княз Александър отишъл заедно със своя брат, новгородците и нижегородците в чудската земя, като се борил срещу нимзите. Там той превзема всичко като накрая изгонва князът. След тези действия, той тръгнал сам срещу чудите. В чудската земя князът изпратил целия полк в изгнание. По-нататък е отбелязана и битката при Чудското езеро, където на 5 април се казва, че по молитвите на светите мъченици Борис и Глеб, Бог помага на княз Александър, така, че нимзите са победени, а чудите се предават. Тази битка се разпростира чак до Суболичекия бряг[5].

В хрониката е отбелязана и войната с литовците, като се споменава, че тя е била през 1245 година близо до Торжок и Бежецк. Великият княз Ярослав заедно с новоторжците преследва литовците, но бил победен. След като получава подкрепление от Дмитров се води битка до Торопец, където литовците били разбити, след което се укрили в Торопец. На следващата сутрин княз Александър заедно с новгородците превземат града и убиват князете, като една част от тях са убити при езерото Жижицко. Князът обаче не спира дотук, а посещава Витебск, взима сина си Василий, след което с малка войска се бие при Усвят. Там отново побеждава литовците, като бързината и атаките се смятат за сигурен успех, постигнат за кратко от княз Александър[6]. След тази битка в ръкописа е споменато, че князът се връща, за да одере кожата на войската му. Тези две победи при Чудското езеро и при река Нева изиграват ключова роля за разпространение на славата на княз Александър като защитник на западните граници на Русия[7].

През 1246 година той е при татарите, четири години след това князът отива от Ордата при Новий град. Изложените данни за княза в ръкописа ни препращат към 1255 година, когато той заминава, за да защити сина си Василий, който бил свален от трона в Новгород и изгонен. Споменава се, че отишъл с много полкове меж­ду които били и новгородците (л. 1356). Следващата постъпка на княза е заминаването му за Нижни Новгород, където пленява новгородските посланици Елеуф и Михаил Пинишчинич и възстановява управлението на сина си Василий (л. 1356).

През 1257 година княз Александър се срещнал с татарските посланици, които желаели да получат данъци от Новгород. Тогава синът му избягал в Псков, след което князът го изгонва оттам и го изпраща в Нижни Новгород. По-нататък действията на княз Александър са представени в ръкописа, че той и свитата му екзекутират и отрязват носа на един, а на друг, който е подтикнал сина му към зло, му изваж­дат очите.

Шест години след това действие е записа­но, че княз Александър Татарски пристигнал в теж­ко здравословно състояние през есента на 14 ноември и отишъл в Городец, където бил постриган на 14 ноември, в деня на празника на свети апостол Филип. Същата нощ той починал и след това отнесен в град Владимир[8].

Лаврентьевската летопис (1377 година) дава по-подробни данни за живота на княз Александър и първото му споменаване е когато се изброяват синовете на княз Ярослав[9]. Нататък хроноло­гичната подредба на събитията ни отвеждат към годината 1242 година, когато княз Ярослав из­праща сина си Андрей в Новгород Велики, за да помогне на Александър срещу германците. През 1247 година великия княз Ярослав Всеволод починал, а княз Александър заедно с чичо си Светослав и братята си го оплакали. Две години след това княз Александър след завръщане от татарите, седнал на престола на Киев и цялата руска земя (л. 1656), а неговия брат Андрей оглавил град Владимир.

През 1246 година княз Александър победил немците и довел много хора като пленници, завръщайки се в своя род (л. 167а). През зимата дошли преброителите, които имали за цел да създадат единна данъчна система. През 1249 година княз Александър прекарва тежка болест, като се излекувал с помощта на починалия си баща и молитвите на митрополит Кирил. Три години след това (1252 година) той отишъл при татарите и те му дали старшинство над всичките му братя (л. 166 а). През 1255 година в Новгород избухнал бунт и княз Василий син на княз Александър бил изгонен (л. 1666). Сведенията за 1259 година са свързани с пристигането на княза от Новгород в Ростов в сряда на Страстната сед­мица, като тогава се поклонил в манастира „Св. Богородица“, а също и на митрополит Кирил и целунал честнѝя кръст (л. 167а). Две години след това му се родил син наречен Даниил (л. 167а).

През 1263 година починал великия княз Алек­сандър Ярославич (л. 168). Така след неговата смърт негов съвременник, представящ се в летописа като грешен и беден, съставя кратко житие за княза. То се съхранява в летописа веднага след хронологично представените съ­бития (л. 168-1696). В житието вече е поставена закрилата и намесата на Бог, Ангела Господен, старозаветните пророци и царе и така нататък. Княз Александър е описан, че произлиза от милостиви и човеколюбиви родители и притежава качества на смел човек, със забележи­телен ръст, молещ Бога и любим син на неговия баща – княз Ярослав. Забележителното е вмък­ването на видението, което в хрониката и летописа отсъства на старейшината Пелугий, който наблюдавайки морския бряг имал видение на кораб с гребци и мъчениците Борис и Глеб. Видението е станало във важен мо­мент от живота на княза, а именно преди бит­ката с шведите. Самите мъченици според видението били облечени в червени одежди със скръстени на гърдите ръце, където Борис казал: Брат Глеб, заповядай на гребците да помогнат на нашия сродник Александър (л. 169а). Победите на княз Александър при река Нева над шведите и битката на Чудското езеро срещу тевтонците са представени, че се дължат на Ангела Господен, сравнен със старозаветното чудо на цар Езекия, който ги избил и всички били мъртви. Така е било и когато нанесъл поражение отвъд река Ижора (при сливането ѝ с река Нева), където не можел полка му да премине, но Ангел Господен отново помогнал и голямо множество хора били убити. Тези, които останали живи избягали, а труповете хвърлили на корабите и те потънали в морето, (л. 169а-169б[10]).

Прочетете още „Защо Александър Невски не е и не може да бъде светец на Православната църква?*“ →

Димитър Попмаринов

б)Днес в България нахлуват нови протестантски секти, идващи най-вече от САЩ. Те трудно печелят терен в страните от Западна Европа, която за тях е междинна база към Източна Европа. Затова те са експанзионистични и напористи там, където стъпят. Те въобще не могат да виреят в истински протестантските страни като Германия, Швейцария, Англия, Дания, Скандинавия. Не ги вземат насериозно, защото там доминират класическите протестантски течения като лутеранство, калвинизъм или англиканство.

в)Настаняващите се в България секти са от така наречените харизматични движения, тоест такива, които претендират, че в тях обитава Светия Дух и че пряко общува с тях, като им съобщава непосредствено как да живеят и да се организират. Те имат разни видения, езотерични връзки и какво ли не. Някои от тях са изключително фанатизирани и който попадне под тяхно влияние, трудно може да се избави. Той става напълно зависим от ръководителите на сектата и се лишава от собствената си свободна воля. Поведението му се променя. Безкритично се отнася към това, което му се внушава, и често това поражда конфликти с близките, приятелите и семейството, като се превръща в малка лична и обществена драма. Неслучайно по света вече има създадени обществени организации за съпротива срещу ересите и съвременните култове.

г)Духовната слабост, за разлика от политическата и икономическата на Римокатолическата църква и класическите протестантски вероизповедания, доведе до изникването на тези нови течения в западния свят. Тяхното месторождение е Америка, където безкритичният им дух ги приближава до езичеството и древното шаманство. Някои от тях лесно сменят и убежденията си.

д)В Западна Европа обаче те са по периферията на обществото. Те нямат дълбоки корени. Обществото е създало механизми за съпротива срещу тях и без много да се говори, се води изключителна борба. Те се разглеждат като язва за държавата. Прониквайки обаче в България, поради религиозната неграмотност и неподготвеност на нашето общество, поради религиозната неграмотност и на нашите нови политици, възпитани в материалистическия атеизъм, на тях им се отварят широко всички врати, като едва ли не се смята, че така парадно влиза демокрацията. Българската православна църква не може да отреагира в обстановката.

е)Поради обещанието за лесно спасение (следването на няколко етически правила, осигуряващи „билет“ за рая), завладяващата си простота, лесна разбираемост, много младежи в страната ни стават техни жертви, особено в средните и висшите учебни заведения. Идвайки с трохите от трапезата на западните общества (които за нас са богатства), те проникват в националното радио и телевизионния ефир, могат да си платят за всичко в страната. Пресен е случаят с комплекса „Филаделфия“ в град Велико Търново – купува се земя, която се заплаща с медицинска техника, не само морално, но и физически остаряла (вж. вестник „Синьо време“, бр. 3, 17 януари, 1992 година град Велико Търново). Всеки един уважаващ себе си човек или организация би разтрогнал такава сделка. Това не може да се случи на Запад в отношенията между две страни в един договор – нарушени са клаузите – договорът се разваля и доверието се губи завинаги. Но с нас не е така! С нас се отнасят както с коренните жители на Америка – купуват ни за лъскави дрънкулки.

3. Ислям

Засега няма непосредствена опасност от исляма като духовно течение. Тук опасността, ако съществува, е само при военна заплаха за завладяване на страната от външни сили. Но спрямо нас той има глобални цели.

а)За исляма българската територия е добра изходна база за нахлуване в Европа и за консолидиране на ислямските общности на Балканския полуостров. Във връзка с тези му намерения той ще се опита да оформи в България стартова площадка, която ще е вратата към Европа. Като такава обаче тя ще бъде изключително опасна за западната ѝ част, където ислямът печели привърженици не само сред жителите, преселени от ислямски страни, но и сред местните и добре задоволени материално граждани, търсещи „силни усещания“. Този процес е особено обезпокоителен във всички западни страни и неслучайно се бие тревога в Германия, Франция, Англия и другаде. Приема се, че силно проникване на исляма ще породи социални напрежения и ще подготви почвата за подмяна на системата с приоритетно влияние на ислямския фундаментализъм. При една умна политика България би могла да използва загрижеността на Западна Европа от това състояние на нещата и да извлече дивиденти.

б)За България истинска опасност от исляма ще настъпи, ако се подмени Православието с нови религиозни учения. Православните не могат да приемат доброволно исляма поради недопускане на синкретичност в православното учение. Ислям и Православие са като вода и масло – те не се смесват.

в)При синкретичния дух обаче на сектите, които нахлуват в страната, възможното преминаване от сектантство в ислям е съвсем допустимо. Пример за това е посоченият по-горе факт в западните страни. А това е вече реална заплаха за националната ни сигурност. За нас този горчив опит е познат от времето преди падането ни под турска власт, когато страната ни е била заливана от секти и ереси. След като ни превземат турците, изчезват всички ереси. Защо? Защото са приели исляма – остава само Православието. Тук ярко изпъква взаимозависимостта между нахлуващите в страната ереси и едно бъдещо разпространение на исляма дори и сред българи, смятащи себе си за християни, но не православни.

4. Източни учения, съвременно езичество, екзотични секти

Когато един християнин слуша българското национално радио и гледа българската национална телевизия, чете български вестници, има чувството, че живее в Средновековна Европа. Отвсякъде се носят предсказания на разни врачки, магове, лечители, екстрасенси и тем подобни. България отново е езическа страна. Пораждат се истински демонични секти.

а)Днес съвременните екзотични секти не са нищо друго освен американска „редакция“ на древни езически култове. Те носят магическата сила на нисшия космизъм, обладават способността да влияят много силно на психиката на човека чрез окултни методи. Те са по-опасни дори от най-крайните протестантски секти, които в повечето случаи са само промеждутъчно звено. Потвърждение на това е, че феномени те, които се наблюдават при едните и другите, често съвсем съвпадат.

б)Ясно е, че протестантските секти стават мост за преминаване към източните учения, които в сравнение с тях са много „по-дълбоки“. Затова на тях трябва да им се обърне изключително внимание. Не е случаен фактът, че именно радиото и телевизията напоследък засилват тяхната пропаганда. Евтиният протестантизъм не може да задоволи дълбоките търсения на човека. Без ориентир, той лесно може да бъде завладян от тези нови източни култове, които са носители на голяма окултна мощ. Да си спомним джунглите на Гвиана в края на 70-те, когато се самоубиха около хиляда души от сектата на Джим Джоунс.

Неспециалисти трудно биха се оправили тук. Ето защо е необходимо сериозно изследване и анализ на тези движения.

в)Непознаването на много секти позволява да бъдат регистрирани такива, които официално изповядват нещо, което на пръв поглед е съвсем нормално и няма нищо смущаващо, но, от друга страна, има езотерическо (тайно) значение. Такива секти крият опасността от принасяне на различни жертви, включително и човешки, или довеждане на съзнанието на отделен член на сектата до такова умопомрачение, когато той ще е в състояние да се самоубие по заповед на своя гуру като жертва на някой бог например.

г)Някои секти, които са на границата между християнството и езичеството, проповядват едва ли не точната дата на Второто пришествие. Такова твърдение, ако бъде подето от някоя радиостанция или телевизионен канал, може да „побърка“ народа. Той не е подготвен религиозно, няма здравото и трезво православно мислене и това би довело до масова психоза, особено в днешното стресово състояние. А че е възможна такава изненада, няма и съмнение. Да си спомним само случая „Ку-ку“. В Западна Европа това е невъзможно. В САЩ обаче – да! Но тя е огромна страна и само незначителна част от населението би се увлякла. Ако се случи обаче у нас, то това би било доста голямо изпитание.

Прочетете още „Православието – елемент на националната сигурност – продължение и край*“ →

Димитър Попмаринов

Увлечени от залисията по избори, изборни платформи, взаимни оплювания, заринати от вълната на национален нихилизъм, от съзнанието на обществеността се изплъзва един много важен въпрос – този за вярата на българина. Каква е тя? Къде е тя? Има ли я или я няма? Говорим, че тя ни е спасила. И май че дотук стига нашето знание за нея.

Въпросите, които ще се опитам да повдигна, са много сложни, изискват дълъг и дълбок анализ. Те нямат еднозначен отговор и поради това не могат да бъдат изпълнени по рецепта. Те се отнасят до религията като цяло и до националната ни вяра – Православието – в частност. Религията сама по себе си е изключително специфична област и нейното непознаване и пренебрегване води до опасни последствия. В други страни се правят сериозни изследвания, осмислят се концепции и политика. Ако се вгледаме внимателно, живеейки в живота на БПЦ (Българска православна църква), ще видим безпомощното положение и пълното неразбиране на политиците по отношение на вярата и на висшето духовенство по отношение на политиката. И в двата случая личат пагубните последствия от отминалия режим. Той успя напълно да изчисти нещо изключително важно от душата на всички ни – инстинкта за духовно самосъхранение, който българите винаги са носели в сърцата си – чувството за неотделимостта на православното от националното самосъзнание в душата на народа. Днес някои дори се срамуват, че са православни. И така потвърждават своето невежество.

Напоследък често се злоупотребява с темата национална сигурност. Мнозина развяват този байрак, търсейки за себе си или за организациите, които представляват, определени политически изгоди. Разбира се, това е част от политическата конюнктура и сигурно е правило от политическата игра, от която не всеки разбира достатъчно. „Тънкостите“ на политическия занаят невинаги се определят с най-добрите думи. Факт е обаче, че от тях зависят съдбите на много хора, а в определени моменти и съдбата на страната ни. Това обстоятелство подтиква и непрофесионалисти в областта да се замислят от последиците на едно или друго политическо решение или действие. В тази връзка най-малко един човек като православен би трябвало да има основание да се меси в политическите реални на деня. Очевидно е обаче, че човекът, независимо от своето вероизповедание, е едновременно и член на обществото, в което живее, гражданин на своята държава и рожба на своето Отечество. Поради това той не може да остане безразличен към съдбата на своите братя и сестри, към своите ближни, когато въпросът опира до тяхната вяра. Решенията и действията на управляващите – независимо от коя политическа сила са те – по отношение на вярата, са пространството, което е на границата между религията и политиката. На тази основа ще се опитам, доколкото ми позволяват силите, съвсем непрофесионално да поставя някои принципни положения, засягащи политиката и Църквата, използвайки, където е необходимо, исторически паралелизъм. Какво се има предвид.

Политика и религия

А. Взаимозависимост и взаимообусловеност

1.Не е случайно, че в историята на страната ни църковници са тръгвали да будят народа, да го просвещават, а в най-отговорните моменти са ставали и негови водачи, тоест поемали са на плещите си политически функции – защитата на Търновград от св. Патриарх Евтимий, родолюбивата дейност „Церкви и Отечеству на пользу“ на св. Паисий Хилендарски и св. Софроний Врачански, отец Матей (Миткалото), Иларион Макариополски, дякон Игнатий (Левски) заедно с още много други расоносци. Тогава е било така.

*Има ли основание да се мисли, че и сега не може да бъде така, макар условията и обстоятелствата да са съвсем други? Не! Борбата обаче сега се води при други и то не по-лесни обстоятелства и нива – тя е не толкова за физическото оцеляване на народа (макар че това не се изключва), отколкото за оцеляване на душата му.

2.Фактически България винаги е разпъвана от влиянието на два мощни световни центъра, които условно се определят като Изток и Запад. Източният има духовно значение, а западният – материално (Те се откриват дори и в ученията и практиката на двете големи църковни деноминации: на Запад – Римокатолическата църква и породеният от нея протестантизъм, и на Изток – Православната църква). За тях обаче няма ясно разбиране и значението им отбягва от погледа на политиците, защото то е отвъд прагматичната и поради това емпирична политика. Съзнанието за тези центрове е ясно, но се губи дълбокият им смисъл: те се определят предимно като културни и политически. Пример за по-дълбокия смисъл: дори и в най-големия разцвет на съветския комунизъм, независимо от декларирания материализъм, по същество този център му даваше (на комунизма) религиозно, тоест духовно значение (разбира се квазирелигиозно и квазидуховно). На Запад се говори за духовни ценности, но се строи материално-потребителско общество.

Несъмнено и в бъдеще тези центрове ще бъдат определящи. Потвърждение на това деление е фактът, че сектите, които нахлуват от Запад, са източни по произход и те присаждат източни религиозни образци и начин на мислене в западния свят; обратно – индустриализацията, технологиите и потребителският начин на мислене и живот нахлуват от Запад на Изток.

а)От друга страна, трябва да се отбележи, че тези центрове се противопоставят и взаимопроникват, но на различни нива. Изтокът влияе духовно на Запада, а Западът прониква материално на Изток. България е в средата, кръстопът на този сблъсък. Тя е в центъра на огромен процес, чрез който се осъществява гигантски синтезис на материални и духовни тенденции макар и на различни нива на битието. Условно това може да се разглежда като проекция на древния свят в съвременността: Иерусалим-Атина, Константинопол-Рим, Москва-Ню-Йорк (разбира се имената на последните градове са съвсем условни – тези центрове нямат географски еквиваленти).

б)Осмисляйки и отчитайки само тези тенденции, България би могла да направи необходимите изводи за своята политика. Пример: през турско, а и след Освобождението, политиците гледат на Запад (както и сега) за материална помощ (know how, икономическа, технологическа и всяка друга), а народът гледа на Изток за духовна опора (както и сега, макар че тук тенденциите не са съвсем изчистени поради това, че много духовни учения навлизат от Запад, но те са източни по своя произход, както вече беше споменато. На Запад не се е родила нито една велика религия. В религиозно отношение Западът е импотентен).

в)Ако бъде приета тезата за характера и значението на тези центрове, тя би помогнала да не се смесват сферите на различните влияния – икономически и духовни, тоест да се държи ясна сметка кое какво е и кое откъде е. Казано с други думи: някой има към нас чисто икономически интереси. Добре! За това обаче ние не трябва да плащаме с духовни стойности. Още по-глупаво би било ние сами да му ги предлагаме на безценица. Всичко материално остарява и изчезва, духовното – никога!

г)Ако не се следва този път и не се дава сметка за естеството на влияние на тези центрове, ще се повтори грешката, макар и като друг вариант, която направи комунистическата система – смесване на закономерности, които са различни по своя характер. При комунизма икономическите категории насилствено бяха подчинени на етическата утопическа комунистическа парадигма, тоест беше направен опит икономическите закони да бъдат подчинени на етическите – братство, равенство, свобода. Оттук дойде и катастрофата, защо то това е явно смесване на съвсем различни нива от ценностната система на битието: опит етическите категории, които действат в сферата на свободата и които са от по-висш порядък, да бъдат поставени в прокрустовото ложе на материалистическия детерминизъм – в сферата на несвободата.

д)Отчитайки посочената по-горе реалия, днес става печален фактът, че ако не се насърчава, то поне се гледа с безразличие на навлизането на нови вероизповедания и много екзотични секти. Не се прави сметка, че това е бомба със закъснител. Този процес води до изникването на нови религиозни центрове в страната, които вече гледат ту на Изток, ту на Запад, но никой от тях не гледа в България. Това прави само Българската православна църква чрез родната ни вяра (тук не трябва да се смесва определена част от клира и чиновниците на Българската православна църква с всички вярващи и Църквата като цяло). Тази тенденция е предпоставка за религиозна анархия.

е)Подобно е било състоянието на страната в друг  труден момент, какъвто е времето след Освобождението. За съжаление политиката тогава, както и сега, в много отношения е късогледа. И тогава, и сега, бедни и гладни, българите са готови за материални блага да продават духовните си съкровища. Опасността, прозряна тогава от Търновския митрополит Климент (Васил Друмев), с голяма сила важи и днес. Той направил забележителното заключение: „Има Православие у нас, има български народ – няма Православие, няма български народ“. На политически език тези думи означават, че въпросът за вярата не е въпрос само на вярващите, но и на политиците, тоест въпросът за вярата на българина е въпросът за Православието като елемент от националната сигурност на страната.

Прочетете още „Православието – елемент на националната сигурност*“ →

The Spiritual Impulse of Theology

Антоний Хубанчев

На светлата памет на проф. д-р Славчо Вълчанов, основател на специалност „Теология“ в Шуменския университет, с когото ни свързват семинарски и студентски години, служение на родна Църква и богословска наука. „Наистина, Ти си Бог съкровен…“ (Исаия 45:15)

Богословието е молитва, размисъл, дълбинно прозрение. Христос желае да разговаряме с Бога, тъй както и Самият Той, Синът Божи и Човешки, е беседвал с Небесния Отец през земния Си живот. И ако богооткровените истини на Църквата са неизменни и винаги тъждествени на себе си, защото по същността си са божествени, то богословското им усвояване и разбиране се доразкрива постепенно, като се усъвършенства, както в съзнанието на всеки християнин, така и в съборния разум на цялата Църква. Класическата формулировка на тази постановка е на св. Викентий Лерински:

„Може би някой ще твърди, че в Христовата Църква не трябва да има никакво преуспяване в религията? Разбира се, че трябва да има, и то твърде голямо! Обаче така, че напредъкът да бъде действително преуспяване във вярата, а не промяна. Нека възрастват и във висша степен да преуспяват с годините и вековете разбирането, познанието и мъдростта у всеки поотделно и сред всички, както в човека, така и в цялата Църква, но само в истинската им същност: в едно и също учение, в един и същ смисъл, в едно и също понятие. Нека християнската религия да укрепва с годините, с времето да се разширява, с вековете да се възвисява, обаче тя трябва да остава неповредена и ненакърнена“.

Като следва светоотеческата традиция и св. Евтимий Патриарх Търновски също пише: „Ние нито отнемаме, нито прибавяме нещо към свещените правила, но се грижим да ги пазим така, както ни ги е предала Църквата“.

Богооткровените истини, съдържащи се в Свещеното Писание, не са резултат на абстрактно-логическо мислене. Поради това всяка една рационална система, създадена с цел да обхване и да обясни природата на Божественото, достига само до възможната граница да създаде теоретичен конструкт като чиста философска абстракция за Бога или да доведе до логико-диалектическата антиномия за познавателните граници на безграничното Абсолютно Битие. Като наблюдава света на материалните обекти и природната детерминираност, разумът не намира там своя Бог. Питайки за Неговото име, дори Бог отказва да се назове точно. „Защо питаш за Името Ми? То е чудно“(Съдии 13:18).

Това е скритостта, съкровенността на Бога в недрата на Неговото творение, където ние търсим следите на Предвечния Логос (срв. Римляни 1:20). Тогава разумът разбира, че истинското познание за Този, Когото той търси, и действителното виждане се състоят в това, да се прозре, че Той е непостижим, и признанието, че Той превъзхожда всяко познание, бидейки познавателно отделен от всяка емпирична даденост чрез Своята непостижимост като над същност на Същност. Така материалната вселена, от една страна, и човекът с неговата психофизична структура от друга – са емпиричен екран, на който са дадени символите на рационално непостижимия Бог. Човекът се стреми да разкрие смисъла на тези символи, да разгадае тайнствения шифър-тайнопис, вложен в битието. Той сравнява, търси нови образи и понятия, създава символи и превежда явленията в обкръжаващата го действителност на свой език.

В неизкоренимия порив към Бога се търси сродното между две реалности: първата – сетивната, достижима и изследвана с емпирично-експериментални методи, и втората – трансцендентната. По този начин се извършва символизация на този свят. Или сумарно изразено, както учи преподобни Максим Изповедник, това е символният път на богопознанието, където Бог като трансцендентна същност (ousia) чрез изявата на Божия живот и Божиите енергии (energeia) присъства и действа в сътвореното битие, при което чрез ума-логос на човека, тълкуващ логосите-символи се вниква в Логоса – Първоначало на всяко битие като Смисъл и целеполагане на цялото творение.

Богооткровената истина е посеяна във всички сфери на битието. Тя съществува като „семена на Предвечното Слово“ и мислещият дух в стремежа си към Истината на всички истини събира и синтезира фрагментите на общия логосен Смисъл. В богословието този процес е свързан с опитите да се създадат адекватни понятия като отрицателни и положителни определения за Бога, както и с дълбок богословски символизъм, служещ като мост между двата свята: естествения и свръхестествения, обогатяващи със съдържанието си човешката идея за Бога.

В тази насока са и мислите на св. Василий Велики: „Няма нито едно име, което, обгърнало цялото Божие естество, би било достатъчно за Неговото изразяване. Но многото и разнообразни имена, взети в тяхното собствено значение, съставят понятие, което макар и тъмно и напълно бегло в сравнение с цялостното, все пак е достъпно за нас. Едни имена, казвани за Бога, посочват онова, което е в Бога, а други, обратно – което не се съдържа в Него. По такъв начин чрез тези два способа: с отрицанието на онова, което не е, и с положителното определение на това, което е, в нас се образува като че ли някакъв отпечатък за Бога“. Или, казано с други думи: как и доколко посредством категориално понятийния апарат на една апофатика или в светлината на естествения разум (lumen naturalae rationis) може да бъде изразен неизразимият Бог.

В самия фундамент на християнската картина за света е заложена истината на вярата, че Триипостасният Бог е единственият Източник на всяко битие. Разбиран като „causa sui“, Той не получава битието Си от никого. То Му принадлежи, тъй като е естествено свойство на самобитната същност Божия. И нищо не съществува битийно извън Бога. „Онова, което не е в Съществуващия, то въобще не съществува“ (св. Григорий Нисийски). Бог е „Всебитие в самата битийственост на Всебитието“ (Псевдо-Дионисий Ареопагит в съчинението „За божествените имена“), а в богословския синтез на св. Иоан Дамаскин тази мисъл е разкрита по следния начин: „Бог като някакво неизмеримо и безпределно море на същността съдържа в Самия Себе Си цялата съвкупност на съществуващото“. Онтологичното основание за съществуването на всяко единично битие, включително и за човека, е самото битие Божие. Тази концепция е централна за систематическото богословие. Но ако Триипостасният Бог има Своето битие в абсолютна пълнота и всецяло, то всичко сътворено го притежава само в оная степен, в която то му е дадено. Всичко съществуващо само и затова съществува и се движи, и живее, защото е съпричастно на животворното Божие битие, което е най-висшето и съвършено Благо.

Прочетете още „Духовният порив на богословието*“ →

Иван Желев

В тази кратка статия думата е за дигитализираните древни или по-нови текстове, с които по редица причини се налага да работим и в научната област.

Всеизвестно е, че в последните години все повече се използват за науч­на работа дигитализирани древни текстове. Това е удобно за учените, но то крие и големи опасности. Първо, защото дигитализирането обикновено се прави от хора без научна квалификация, а, второ, защото ние се предоверяваме на дигитализираните текстове, но в тях понякога по различни причини се промъкват грешки, които правят съответния текст неразбираем или труден за работа. На такива случаи се натъкнах напоследък и в моята работа с богослужебни текстове на средновековен гръцки език и на църковнославянски език.

Без да изпадам в излишна подозрителност и черногледство, обобщено ще кажа нещо, с което се надявам, че повечето от читателите ще се съгласят: дигитализирането на текстовете, с които работи всеки, занимаващ се със ста­ри писмени паметници, намали осторожността, притъпи вниманието на из­следователите, а това често води след себе си опасност от грешки. Когато не погледнем и не видим проучвания текст сами, „своима очима“, тогава може да се изправим пред несигурност в резултата от проучването си на първоиз­точника. И няма нужда да обяснявам, че пред такива случаи се изправя всеки един от нас в своята работа. Ще споделя един свой скорошен опит, който стана причина да напиша настоящия текст и да го предложа на просветената общност.

Заедно с български свещеник, който сега живее и служи във Велико­британия, през последните години любителски превеждаме службите за неделни и празнични дни, а после той ги предлага свободно в своя блог да се ползват при богослуженията от всички, които желаят в църква да кажат пет думи разбрани, за да поучат и други, отколкото хиляди думи на език непознат (думи на св. апостол Павел в неговото Първо послание до коринтяни 14:19). Въпросният български свещеник е наченал това дело преди много години и се опитва да се справя според силите си[1]. Започна да ме търси за решаване на трудни места в текстовете, особено при сравнение на пре­водите с оригиналите на средновековен гръцки език на служби, писани в различни времена[2].

В хода на съвместната ни работа, при която използваме предимно дигитализирани гръцки и църковнославянски богослужебни текстове, се натък­вам и на някои странни места, както и на явни грешки. Но веднъж въведени в „оборот“, такива неясни и очевидно грешни места се ползват безкритично. Казвам безкритично, защото от църковните певци се очаква да са специа­листи по църковното пеене, но не и по гръцки или църковнославянски език.

И така, при превода на канона от триода за утринната в неделята на митаря и фарисея в пета песен, при третия тропар, се натъкнахме на следния текст в гръцкия оригинал:

Ἁρματηλάτης ἐν ἀρεταῖς, ᾤετο δραμεῖν Φαρισαῖος, ἀλλὰ πεζὸς παρακλύδιον, ἅρμα διαθέων, καλῶς προέλαβε, συζεύξας ὁ Τελώνης οἴκτῳ ταπείνωσιν.

В църковнославянски превод (по технически причини предаден със съвременен шрифт) текстът гласи:

Колесни́чник в доброде́телех, мня́шеся тещи́ фарисе́й:/но пе́ший, па́че лиди́йския колесни́цы теки́й, мыта́рь до́бре предвари́,/припря́г щедро́те смире́ние.

Фарисеят си мислеше, че кара колесницата на добродетелите; но митарят пеша го изпревари, по-бърз от лидийска колесница, защото съчета смирението с плача (за своите грехове, бележка моя, Иван Желев).

Църковнославянският текст безспорно е превод от гръцкия оригинал. В средата на тропара в гръцкия вариант обаче има една дума, παρακλύδιον, явно употребена като определение към следващото съществително ἅρμα. Само че в гръцкия език не съществува такава дума – παρακλύδιον (предпо­лагаем среден род от несъществуващо предполагаемо прилагателно παρακλύδιος). За изкушените в старогръцкия език не е трудно да предположат, че тук вероятно се е промъкнала грешка, дошла от неправилно изписване на израза (поговорката) πεζός θέω παρὰ λύδιον ἅρμα, тоест пеша се надбягвам с/изоставам от лидийска колесница.

Съвременните издания на триода на гръцки език съдържат една несъ­ществуваща в старогръцкия език дума παρακλύδιον (ἅρμα) вместо да пишат παρὰ λύδιον ἅρμα.

Това е явна заемка от израза (поговорка) παρὰ τὸ Λύδιον ἅρμα θέειν, който се среща у старогръцкия поет Пиндар (Schroeder 1900: 469)[3], а пос­ле и у Плутарх (Plutarchus 1845: 94)[4] в сродния израз παρὰ Λύδιον ἅρμα πεζὸς οἰχνεύων (или ἰχνεύων).Този израз е отразен и в сбирките с пого­ворки на Диогениан (I-ви век след Христа) (Leutsch, Schneidewin 1839: 274)[5] и на начетения цариградски патриарх Григорий Кипърец (XIII-ти век) (Leutsch, Schneidewin 1839: 367)[6]. В античността лидийските колесници били из­вестни със своята бързина, затова станало нарицателно сравнението за скорост със споменаването им. Изразът се употребява от старогръцките автори в смисъл „тичам по-бавно/изоставам от лидийската колесница“.

Проблемът тук е, че това е много рядък израз и го знаят само фи­лолозите, но не и църковните певци или клириците, които обикновено боравят с тези богослужебни текстове. Така вместо παρὰ λύδιον ἅρμα ня­кой неграмотен преписвач е записал παρακλύδιον ἅρμα. Излиза, че ста­робългарският преводач навремето правилно е превел гръцкия текст на този тропар от пета песен на канона за неделята на митаря и фарисея, а междувременно някой грък поради недостатъчна книжовна грамотност е объркал текста.

Помолих нашия свещеник във Великобритания, който служи в гръц­ка църква там, да попита някой грамотен гръцки свещеник на Острова за тази дума. Резултатът беше плачевен. Гръцкият свещеник, който явно не знаел как да си обясни наличието на това място на непознатата (или по-точно казано несъществуваща) дума παρακλύδιον, изразил предполо­жение, че тя трябва да има връзка с думата παράκλησις, съответно с про­изводното от него прилагателно παρακλητικός. Естествено, това е напълно невярно предположение, което няма никакво основание, освен известна фонетична близост с παρακλύδιον (по новогръцкото произношение на ду­мите, което се прилага и за древните богослужебни текстове в Гръцката църква).

Продължих да се „ровя“ в мрежата и се натъкнах на нещо интересно. Тази най-вероятно преписваческа грешка е била засечена преди стотина го­дини от един гръцки изследовател при сравняване на печатните гръцки бого­служебни текстове с ръкописи в библиотеката на синайския манастир „Света Екатерина[7]“. Това е филологът Емануил Г. Панделакис, учител и директор на гимназия, който в началото на 30-те години на миналия ХХ-ти век бил член на комисия от гръцки филолози, натоварени от Цариградската патриаршия със сверяване на гръцките печатни богослужебни книги с древни ръкописи, за да се поправят и да се установи един добър „приет текст“ (textus receptus) за богослужебно ползване в гръцките църкви (Цариградска, Александрийска, Иерусалимска, Гръцка, Кипърска)[8]. Емануил Панделакис в своя доклад пред Хрис­тиянското археологическо дружество в Атина през 1933 година (Παντελάκης 1936: 129-157) пише, че заедно с екип от четирима синайски монаси той сверил текста на печатните гръцки богослужебни текстове и установил грешки в десетки тропари и стихири. Панделакис посочва и грешката в пета песен на канона за неделята на митаря и фарисея. Изтъква, че никой не знае за съ­ществуването на такава дума (παρακλύδιον), нито се съдържа тя в гръцките речници. Но, пише той, от историята на античността се знае, че лидийските колесници били прочути и така се създала поговорката πεζὸς παρὰ Λύδιον ἅρμα „(състезавам се) пеша с лидийска колесница“. Панделакис посочва, че изразът се среща първо у Пиндар, сетне у Плутарх и у свети Григорий Богослов (Назиански) в неговото Двадесето слово (Παντελάκης 1936: 138). И прави предположението:„Като си е спомнил тази поговорка, гръкоезичният поет (химнограф, бележка моя, Иван Желев) казва, че фарисеят, състезавайки се като колесничар на попрището на добродетелта, мислеше, че ще стигне до целта преди митаря, а митарят, макар да вървял пеша покрай лидийската колес­ница на фарисея, го изпреварил в надбягването и пристигнал по-напред до целта. Но неуките преписвачи, като не знаели поговорката, създали думата παρακλύδιον, която не означава нищо“ (Παντελάκης 1936: 138).

Прочетете още „Капанът на дигиталната книжовност*“ →