Калин Янакиев

Църквата като благовестното общество на Царството

„Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. […] Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят…“ (Матей 5:38-44).

Едва ли има други думи на Христос, казани на земята, които да са станали жертва на толкова превратно и чуждо на намерението им тълкуване. Поради това тълкуване почти във всички векове на историята християните са били подигравани и подлагани на издевателства като люде с „овчедушно” учение, проповядващо позорна пасивност и примиренчество. С ехидна злост са хвърляли в лицата им упрека, че отстъпват от учението на собствения си Бог, когато са си позволявали да издигнат глас в защита на накърнен морал или срещу цинична агресия. Осъждали са вярата им като създаваща „етос на статуквото”, инфилтриращ в историческия свят на „героичните свершения” дълбинен и пагубен „нихилизъм” (Ницше).Но именно когато (както е обичайно) бъдат четени откъснати от своя контекст, в тези думи би трябвало да блесне нещо, което да обърка издевателите. Защото, ако наистина това са думи, заповядващи просто пасивност, ако са нареждания за едно (немъжествено, противоестествено) непротивене на злото, то защо те го правят по толкова странен – прекомерен за вменената им цел начин? Та ако на християните действително е наредено чисто и просто да не се противят на извършваното по отношение на тях зло – да не отвръщат на плесницата, която някой им удря по „дясната страна” – защо Иисус ги учи да го правят, като им заповядва още, свръх това, да обърнат за плесница към нападателя и другата? Защо, ако им се нарежда чисто и просто да се примиряват с отнемането на онова, което им принадлежи (ризата), Христос ги кара да го направят като още, свръх това, отдадат на отнемащия им я и „горната дреха” (която последният все пак не е поискал)? Защо, ако им е заповядал чисто и просто да не се отнасят към онзи, който се държи с тях като враг, с подобаващата за враждебността му враждебност, Господ ги наставя още, свръх това, и да „благославят” този враг? Не се ли вижда достатъчно ясно, че в думите на Христос към учениците Му има заповед по-скоро за някаква особена, парадоксална активност, а не за пасивност и примиренчество? А това самото вече подсказва, че те, изглежда, въобще и не изричат тъкмо това странно и противоестествено учение, което им вменяват, но нещо съвсем, съвсем различно.За да го разберем обаче, наистина е нужно да върнем цитираните думи на Христос към учениците Му в техния автентичен и – най-важното – цялостен контекст, контекста на Евангелието. Да излезем от станалия през вековете толкова привичен (и за самите християни) навик да се гледа на това Евангелие като на книга, събрала афоризми, притчи, максими „за живота”, които могат да се цитират и привеждат сами за себе си. Да си припомним, на първо място, какво въобще означава в превод заглавието на тази книга – „Евангелие”. Защото, щом тя се нарича така, то значи тя е книгата, която съдържа в себе си не нещо друго, а определена „вест” – съдържа една „блага” вест, а именно „Благата вест” на Христос, че „се е приближило (вече) Царството небесно” (срв. Матей 4:17), че ето, приижда, настъпва вече в този свят „Царството на Бога и Неговата правда” (Матей 6:33).Трябва да се припомни следователно, че думите, заради които християните толкова дълго и толкова упорито са осмивани и подигравани като „овчедушни нихилисти”, са изречени от Христос в контекста на Неговата вест, на Неговото Благовестие за идващото Царство и значи, именно като смислово произтичащи от и свързани с това Благовестие трябват да бъдат четени и разбирани. Те въобще – не бива да пропускаме да обърнем внимание на това – са казани от Христос на учениците Му в началото на Неговата проповед, възвестяваща Царството, и защото „се е приближило” (и преди всичко за тях се е приближило) Царството, на което им предстои да станат жители.

Това е първото. От което следва и второто: че щом това е така, то за „този свят”, за „този еон”, в който въпросната вест се възвестява, са настъпили „последните дни” и той – от света, в който хората са живели отначало – се е превърнал в „стария свят” („стария еон”), в който е „остаряло” и вече е при своя край и всичко, което е имало валидност и сила за него. Но ето защо всички онези, които живеят и слушат Христос, в тези „последни дни” на „стария еон” (и вече са предопределени за новия) би трябвало да се научат в какви отношения трябва да се поставят с (вече) отиващото си. Защото те вече принадлежат, още отсега принадлежат на нещо отвъдно нему, на нещо окончателно и всеразрешаващо.И ето, Христос започва да обяснява това, като казва първо (първо по ред в тази същата Проповед на планината, в която са казани „скандализиращите” думи): „Блажени са…”. Блажени са сиреч всички, които по един или друг начин страдат в стария свят – плачат, жадуват, търпят гонения – защото тям предстои да бъдат утолени във всичко. След това казва (за тези „блажени”), че тяхната праведност, именно като предопределени жители на Божието царство, безспорно трябва да надмине тази „на книжниците и фарисеите”, и в тази връзка разгръща пред учениците известните Си противопоставяния: „Слушали сте, че бе казано на древните” („не убивай”, „не прелюбодействай”, „клетва не престъпяй” и така нататък), „Аз пък ви казвам” („всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде”, „всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” и така нататък), за да стигне накрай до заповедите, които ни интересуват и които следователно, вижда се, не са нищо друго освен заповеди за съвършената свобода, която трябва да придобият синовете на Царството в отношенията си със „стария еон”.

Следователно с думите, които Христос казва на учениците Си, Той им нарежда не нещо друго, а как трябва – като Негови ученици – да се отнасят (вече) към света, в който Благата вест е прозвучала. Те, става ни ясно сега, трябва да бъдат в него като „чужденци”, като люде, които в него не са от него, които, бидейки вече откровени като поданици на едно горно отечество, остават в „чужбината” на „този свят”, но носят, трябва да носят, в него „имунитета”, с който ги е снабдило царственото „отечество”.Но ако думите на Христос към учениците Му бъдат прочетени по този начин, тоест като думи, изречени в порядъка на изложението на Благата вест, на проповедта на „Евангелието”, то те веднага разкриват един съвсем различен от вменявания им смисъл. И най-същественото – веднага става разбираемо и логично онова, което при привичното им (но неправилно) четене изглежда като „прекомерност”. Защото на онзи, „който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата”, затова „дай и горната дреха”, понеже тук въобще не става дума за това да не се съпротивляваш на посегателството, да не браниш своето, а да покажеш свободата си. Нито ризата, нито горната дреха за теб, на когото е благовестено от Самия Цар, че вече е тук Царството Му, са вече „твоето”, ултимативно „необходимото”, онова, от което си зависим (и затова трябва да го браниш за себе си). Както ризата, така и горната дреха са вехтории от „стария свят”, които ти носиш в неговата „чужбина”, но от които вече – като благоизвестéн жител на един загърбващ го, заменящ го със себе си „нов свят”, като един жител на бъдещето, все още ненапуснал окончателно миналото – ти си съвършено свободен. И ризата, и горната дреха са вече достояние не на твоя, а на този „чужд” на теб свят. Ти си облечен в несравнено по-скъпоценна дреха и споменатите „риза и горна дреха”, макар все още надянати върху теб, вече въобще не ти „трябват”. Те – както и всичко, всичко от този свят, за което обитателите му са готови да се „съдят”, защото само с него могат да бъдат живи – са за теб нещо надживяно, нещо, което все още не си съблякъл само защото, застанал на прага на стария си дом, все още не си го прекрачил. Ето защо прочее от онзи, „който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата”, ти не просто не бива да се отбраняваш (да му се противиш „в съда” на този свят), но трябва да му оставиш „и горната дреха”. Трябва, защото нямаш повече „дела” за водене в „този свят”, ти си свободен от него, не принадлежиш повече на неговата „юрисдикция”. И това произтича тъкмо от провъзвестената ти Блага вест, логично е да го приемеш като нещо, което трябва да правиш, ако вярваш в Благата вест. Защото, ако Царството е тук, в благовестящия го Христос, Който и е неговият Цар – избралият ни, призовалият ни да Му станем „поданици” – то ясно е, че точно затова, като ни припомня какво ни е било казано, когато сме били още поданици на света, от който ни взима, Той ни заявява сега: „Аз пък ви казвам”… „Казано ви бе: „око за око, зъб за зъб”, „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата”. Базисната грешка следователно при четенето на тези думи, която ги прави и така скандализиращи и подвеждащи, е, че те се тълкуват като адресирани към едни и същи с древните люде, към люде, обитаващи един и същ с древните свят, а не есхатологически. Това обаче не е така. Те са казани за един друг свят и затова са различни от казаните на „древните”. Защото именно в стария свят, в който дяволът е бил господар, доброто е трябвало да се налага със сила над злото и за да не надделява злото, на него е трябвало да се противостои със зло. В стария свят, значи, ако някой ти е удрял плесница, ти или е трябвало да му отвърнеш с плесница, за да спреш, отблъснеш злото, или, ако си се оказвал безсилен да го сториш, е трябвало да се свиеш, да претърпиш, да се примириш със злото му. В света на Царството обаче, което Христос сега благовести на учениците, дяволът е осъден и доброто вече не съществува само като недопуснатост (възпрепятстваност) на злото чрез Закона, ами – само по себе си, свободно и суверенно в Бога, Който е Господарят на това Царство. Но ето защо и избраните вече от света за това Царство, научилите от Самия Благовестващ им Негов Цар, че за „този свят” са дошли „последните дни”, трябва да знаят, че те са свободни от неговото зло. Злото му вече не бива да ги засяга. Те нито вече ще трябва да са задължени да отвръщат на плесницата с плесница, нито ще трябва да я претърпяват , ако не могат да ѝ отвърнат. Те не могат да бъдат вече пленници на злото – нито като въздаятели, нито като потърпевши, защото стават „синове на небесния Си Отец”, а Той е неуязвим, защото е Любов.Та ето, Самата Любов, Която се възцарява в сетните дни на стария еон, им казва: „да се не противите на злото” му. Вие вече сте свободни от него, защото сте в царството на любовта, защото сте „поданици” на любовта, а тя нито въздава (защото обича), нито претърпява и бива уязвена (пак защото обича). На онези, на онези преди Благовестието „бе казано: око за око, зъб за зъб”. На вас обаче Аз пък казвам – вие сте свободни от атаките на злото. Ако ви ударят плесница по дясната страна, нито отвръщайте, нито се свивайте и скривайте, но обърнете им и другата. Защото, като жители на Царството, нямате вече „врагове” (на които да бъдете на свой ред врагове или на които да оставате жертви). Вие сте поданици на небесния Отец, Който нито е враг някому, нито има враг, на когото да може да стане жертва, но като съвършена Любов „оставя своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд над праведни и неправедни” (Матей 5:45).

Християните следователно са не народ от „нихилисти” и „слабаци”, а народ избран (и отделен) от света за жителство в другия (новия) свят, идващ в Христа – народ свободен от и сред народите на този свят; не „етнос” (народ в светския смисъл на тази дума), а „лаос”(народ в есхатологичния смисъл на това понятие и „значи” – народът на Църквата).

Църквата като Тяло Христово

Според така нареченото в християнското богословие „органологично учение” за Църквата, разгърнато от св. апостол Павел в дванадесета глава на Първото му послание до Коринтяни, тя, Църквата, бива уподобена на човешко[то] тяло.

Църквата е „тяло” и на това тяло апостолът на първо място дава неговото идентифициращо го определение – казва сиреч какво по-точно „тяло” е тя, чие „тяло” е. И ето, той казва: Църквата е Тяло[то] Христово – Тялото „Христово” е, доколкото „душата”, която го одушевява, или, по-строго: Личността, Която е в него, на Която то е „тяло”, е Сам Христос.След Своето Възкресение, след като е „победил света” (срв. Иоан 16:33), Христос е в Църквата като в Свое Тяло и Църквата е именно пребиваващото във времето Негово Тяло. „Тялото” обаче въобще – и това е същността на „органологичната” метафора за Църквата – е нещо раз-член-ено, съставено от множество „членове” (органи), които всичките са все негови, на това тяло „членовете” (органите), доколкото са одухотворявани от все неговия, на „тялото”, един дух. Ето защо, както е раз-член-ено в много „членове”, така тези пък „членове”, доколкото са одухотворявани от един и същи дух, се съчленяват в една интегралност, в една (много-членна) монада – тялото.

В органологичната метафора на св. апостол Павел, както може да се забележи, има една трудност, която трябва да бъде просветлена. Защото апостолът, както казахме, говори за Църквата като за Тяло „Христово”, а същевременно в метафората това Тяло е одухотворявано, оживявано от един „Дух” – от, безспорно, Духа Свети, от третото Лице на Св. Троица (срв. „Има различни дарби, ала Духът е един и същ”, 1 Коринтяни 12:4; „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло… и всички с един Дух сме напоени”, 1 Коринтяни 12:13). В какъв смисъл тогава Църквата се идентифицира като Тяло на Христос, а същевременно живот на „членовете” ѝ дава Светия Дух?Отговора на този въпрос намираме в думите на Самия Спасител в Неговата прощална беседа с учениците (апостолите) на Тайната вечеря, предадена ни от св. Иоан Богослов в глави 14-16 от Евангелието му. В тази беседа Иисус, утешавайки онези, от които предстои да бъде взет през тази нощ, ги уверява: „Няма да ви оставя сираци; [пак] ще дойда при вас” (Иоан 14:18). Забележително е обаче, че Той казва това във връзка с обещанието Си, че ще помоли Отца да даде на оставяните „друг Утешител” и това е „Духът на истината” (Иоан 14:16). „Той – казва Христос – … във вас ще бъде” (Иоан 14:17). От тези думи следователно става ясно, че подир увенчанието на Своя подвиг, подир Страстите, Възкресението и Възнесението при Отца, Христос „ще дойде” при Своите, но чрез единосъщния с Него Дух Свети. В Него, в Духа, Той, Христос, „ще дойде” при Своите, защото пак по думите Му от тази прощална беседа Духът Свети ще има мисията именно Него да „прослави” – „от Неговото да вземе и да възвести” на учениците (срв. Иоан 16:14). „Кога дойде Утешителят, който Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца – казва Христос, – Той ще свидетелствува за Мене, а и вие (подразбира се именно, че доколкото Духът ще пребъдва във вас) ще свидетелствувате” (Иоан 15:26-27).И тъй, Христос е победил света и ще дойде при него в Духа; ще дойде във всички „Христови” и във всеки „Христов” и това Негово „идване” в Духа ще е и раждането на Църквата – Неговото присъствие тук след края на спасителния Му подвиг (което и се изпълнява в деня Петдесетница, когато първо апостолите приемат Духа във вид на огнени езици – вж. Деяния апостолски 2:1-4). Но ето – и тук е началото на органологичното учение за тази Църква на св. апостол Павел – Той ще дойде във всеки един от всички „Христови”, от всички „нас”, които „в Христа се кръстихме и в Христа се облякохме” (срв. Галатяни 3:27) в определен Свой аспект, произтичащ и от нашите иманентни качества, тоест ще ни дари със специфичен духовен дар на „Христовост”, със специфичен дар на Духа (харизма). В най-голяма дълбочина в тази много-различност на даровете (харизмите) е и основанието на вътрешноцърковното раз-член-ение, а оттук и на така наречената църковна иерархия.Така, чрез Духа, Христос в едни „Свои”, в едни „Христови”, ще „дойде” със Своето Пастирство, ще ги дари със Своето пастирство, за да продължат – те, имайки тази харизма, като Него, да „пасат Неговите овци” (срв. Иоан 21:16). Чрез Духа, значи, Христос ще дойде в тях с Пастирството Си, за да бъдат те в Тялото Христово „пастирите”, епископите. В други по-нататък Той ще дойде със Своето учителство, ще ги дари със Своето Учителство, за да продължат те, имайки тази харизма, да „научават (както го е правел и Той) всички народи” (срв. Матей 28:19), за да бъдат в Тялото Христово учителите, презвитерите (защото първоначално „презвитерите църковни”, буквално старейшините, стареите от Божия народ, са били тъкмо онези, които са учителствали в него). В трети още по-нататък Христос „ще дойде” със Своята Диакония, със Своето – нека не се смущаваме от думата – Прислужничество, за да продължи чрез тях да бъде „среди нас като прислужник”, какъвто бе и сред учениците Си на Тайната вечеря, когато взе убрус, препаса се и започна да мие нозете им (срв. Иоан 13:4-5 и също Лука 22:27) – и това в Тялото Христово ще бъдат дяконите. Накрай, в четвърти – Христос „ще дойде” със Своето Пророчество, ще ги дари със Своето Пророчество, за да имат те в тази харизма силата „да изпитват духовете” (1 Иоан 4:1) и да свидетелстват за Царството, за да бъдат те в Тялото Христово изпитващите и възвестяващите – потвърждаващите с пророческото „амин”, тоест лаосът, лаиците (по-късно, в особено подчертан смисъл, онези от тях, които избират пътя на перманентния подвиг на молитвата и съзерцанието, на трезвението в развързаност от попеченията за света – монасите).Както се вижда следователно, доколкото всеки дар е все дар на Духа, с който Христос ще бъде при нас, с който изпълнени, ние няма да сме без Христос, няма „да сме сираци”, ние всички ще сме дарени с един Дух и в Този един Дух ще бъде все Той, Христос. В своята съвкупност даровете Му ще бъдат дареният нам в Духа Христос, ще бъдат Христос-в-нас – в нас „многото”, които пък, всички, ще сме поради това присъстващият-с-нас-Христос. Точно така го обяснява и апостолът, когато казва: „Всичко това (тоест в нас) го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска” (1 Коринтяни 12:11). Поради това „както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло – тъй и Христос (сиреч – в Тялото Си, в църквата Си)” (1 Коринтяни 12:13). Ето защо също ние, многото, ще бъдем Христос-в-нас, ще бъдем (вече духовното) Тяло на Христос на земята, духовното Тяло Христово. И доколкото сме много, в които е все Христос, ще бъдем Неговото Тяло, раз-член-ено в многото Си „членове”, а доколкото пък сме много, в които е все Христос, ще бъдем Неговото Тяло, съ-член-ено от тия „многото”.

В това Тяло, обръщам отново внимание, не просто люде, а Христос ще пастирства в онези, които е удостоил с дара на пастирството, които е дарил не с някакво тяхно, а със Своето Пастирство (епископите). В това Тяло пак Христос ще учителства в онези, които е удостоил да дари не с някакво тяхно, а със Своето Учителство (презвитерите). В него пак Христос ще дяконства в онези, които е удостоил с Диаконията Си (дяконите), и накрай, в него пак Христос, Христос ще пророчества, ще изпитва духовете и ще вести Царството в онези, в които е „дошъл” не с някакво тяхно, а със Своето Пророчество и благовестничество (лаиците, монасите).Но и пастирството, и учителството, и дяконията, и пророчеството, и свидетелството, с които Христос ще е в Своите Си и с които те ще са с Него в Църквата, както се вижда, са все служения. Тоест Христос пак „ще дойде при нас”, „няма да ни остави сираци”, за да продължи – всъщност – да служи. В пастирите (епископите) да служи като Пастир на всички други; в учителите (презвитерите) ще служи като Учител на всички други, в служителите (дяконите) ще служи като Дякон на всички други, в „пророците” (в монасите, в лаиците) ще служи като Пророк на всички други. По този начин служението на всеки в Църквата ще служи на всички в нея и така всички ще служат един другиму Неговото служение.

В тази Църква следователно, действително, „всичко и във всички е Христос” (срв. Ефесяни 1:23). Затова всички без изключение са все членове на Неговото Тяло, членове „Христови”, но същевременно Христос е в тях всичките с много-различните Си дарования за служение. Ето как Христос, дошъл в Духа Свети, е Тяло, раз-член-ено на Своите „членове”, които си служат един на друг, и ето как Христос във всеки от тях служи на всички отново.Защото, ако Христос идва в нас в Духа Си по различен начин, то нима, идвайки у едни, у епископите, с дара на Своето Пастирство, Той не идва, за да служи чрез тях отново на всички – за да имат в епископите всички на земята Христос-Пастира? А нима, идвайки у други, у презвитерите, с дара на Своето Учителство, Той не идва пак, за да служи чрез тях на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в презвитерите Христос-Учителя? Нима по-нататък, идвайки у трети, у дяконите, с дара на Своята Диакония, Той не идва отново, за да служи чрез тях на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в дяконите Христос-Прислужващия на Вечерята? Накрай, нима, идвайки при четвърти, при – най-общо казано, лаиците – с дара на Своето Пророчество и благовестничество, Той не идва чрез този дар, за да служи на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в лаиците Христос-Пророка, Христос-благовестителя? Ако, значи, надарените било с учителство, било с дякония, било с изпитване на духовете нямаха всред себе си преди всичко дарените с пастирството, те всичките, с всичките си дарования, не биха имали все в себе си пълния Христос, не биха имали Пастира си. Но също и ако надарените с пастирството нямаха в Тялото още даровете на учителите, на дяконите, на пророците, те също, макар да са надарени с такъв първенствуващ дар, не биха имали в него пълния Христос. Не биха имали в него, Учителя Си, Прислужника Си, ако щете, Пророка Си, Който, като изпитва и тях, когато е нужно, дори да ги изобличава. Това е, което св. апостол Павел казва, разгръщайки органологичната метафора: „защото и тялото – казва той – не се състои от един член, а от много… и не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате” (1 Коринтяни 12:14, 21). Това, най-накрай, е и онова, което апостолът казва – че ние, многото, съставяме едно тяло, доколкото във всички нас присъства на света в Духа Свети, Христос, а отделно „един другиму сме членове” (Римляни 12:5). Един другиму, доколкото Христос е във всеки от нас, многото, със специфичната дарба на Духа, тъй че в Църквата всеки е служител на всички останали и само пълнотата на всичките служения е пълнотата на Христос, Чието Тяло е Църквата, съборна в самата себе си, на всяко едно място.

Църквата като лечебница

„Бог е по-велик от греха. Изповедалнята не е стая за мъчения, а място, в което милостта на Бога ни дава сили да продължим нататък.” Това заяви неотдавна първосвещеникът на римокатолиците, папа Франциск.Разбира се, погледнато абстрактно, това знае добре и всеки православен свещеник и мирянин. Но има, ще трябва да признаем това, и една раздразнена, сърдита настроеност на някои православни църковни люде, когато обсъждат в обобщен порядък така наречения секуларен и либерален свят, обграждащ Църквата им отвсякъде. Той, убедени са тези „сърдити православни християни”, е така препълнен от грехове, които извършителите им дори не съзнават, не преживяват като грехове, че по-добре би било Църквата да стои на колкото се може по-голяма дистанция от този свят и неговите „жители”. А когато въобще се обърне към тях (за да заяви, да подчертае тази дистанция), тя трябва само да обяви в най-сурова форма как нарича деянията на тия външни на своя език. „Блудници” са всички мъже и жени, които влизат в не-брачни и промискуитетни сексуални връзки, „прелюбодейци” са всички, които нарушават брачната си клетва, „убийци” са жените, които по една или друга причина прекъсват своята бременност.Ни най-малко не оспорвам тези наименования. Мисля си обаче дали наистина никак, никак не се чувства наранена и виновна една млада жена от „либералния свят”, когато след неблагоразумието си да зачене от случайна връзка, когато е още на самия праг на самостоятелния си живот и при сложните социални условия, в които живеем, със сигурност не може да започне работа, за да се грижи за едно дете, реши да постъпи „както правят всички жени”. Дали наистина след „оперативно-козметичната” процедура по изстъргването на плода ѝ, тя не преживява никаква екзистенциална криза? Ако това би било така в масовия случай обаче, ще трябва да приемем също, че тайнството на зачатието и майчинството (заради което Църквата осъжда абортите) не лежи в самите основи на сътворената от Бога човешка природа, а е чисто и просто културно обусловена от патриархалния живот „ценност”, която съвременната култура е дезактуализирала, заменяйки я с „ценностите” на индивидуалистичния автономизъм и ултимативното преимущество на „себереализацията”. Но тогава Църквата чисто и просто отстоява нормите на една – (предмодерната) култура срещу нормите на друга – съвременната градска индивидуалистична цивилизация. Антагонизмът е, значи, не между естественото за човешката природа и чуждото на нея, извращаващото я, а между исторически обусловени и значи, релативни „социални норми”. Доколкото, като християнин, не смятам, че е така, осмелявам се a priori да бъда убеден, че абортите, промискуитетът, изневерите, дори когато се практикуват, неминуемо нараняват дълбинно практикуващите ги. Осмелявам се даже да мисля, че населението на „либералната култура” в мнозинството си се състои тъкмо от дълбинно уязвени, екзистенциално себеусъмнени хора, които само на повърхността изглеждат самоуверени, безгрижни и дори нагли. Но в такъв случай, когато Църквата, в лицето на своите „ревнители”, хвърля срещу тях най-ветхозаветно звучащите определения на техните постъпки, дали тя не затваря пътя им към себе си? Та ако в незрялата душа на младо момиче внезапно прокърви някаква дълбочина, в която се открива пустотата и унинието на промискуитетния живот, който води от години, как би го изразила тя, ако не с объркания и косноезичен лепет: „обърках се”, „искам да се върна пак в детството си”, „искам някой да ми обясни, да поговоря с някого” и така нататък. Само че, ако търсейки с поглед наоколо си кому да адресира този лепет, премине с очи към Църквата и вече е чула как нейните служители я наричат заради вършеното от нея (и внезапно натежало ѝ, „опустяло ѝ”) – дали няма тутакси да реши – „о, тук за мен е затворено, за Бога аз съм „блудница”, в тази територия на мен ми е прочетена присъда, аз съм подведена под член (канон) еди-кой си и за мен тук няма път”. Или пък лекомислено отърчалата в гинекологична клиника девойка, за да приключи с „тази неприятност”, и която веднага след като се е събудила от упойката, най-неочаквано за себе си е осъзнала: „аз погубих свое дете” (защото това ѝ казва природата ѝ) – дали ако в паниката от невъзвратимостта в мисълта ѝ проблесне Църквата – тя няма да побегне от името ѝ, защото „там аз вече съм убийца”?Да, разбира се, и първата, и втората жена би могла да влезе в Църквата, да се срути и открито да каже: „Аз станах блудница, аз станах детеубийца. Господи, помилуй мен, осъдената!”. Но ние всички добре знаем, че това е крайно трудно и се случва много, много рядко. Знаем (защото всички знаем механизма на действието на греха), че първият рефлекс на осъзнатия грях е страхът. Страх ме е, страх ме е да изрека какво станах: „убиец”, „блудник”, „крадец”. Още повече не желая да го чуя за себе си. Затова и започвам, искам да започна с „обърках се”, „не знаех”, „не знам защо го направих”, „аз не съм такъв човек”. И търся някого, който е склонен да изслуша тогава този мой жалък, малодушен лепет. Да бъде склонен търпеливо и мълчаливо да го слуша, да го приема, да не говори – най-вече да не говори, тъй че постепенно самият аз, едновременно успокоен и засрамен от неговото мълчание, да достигна до куража и потресението да изрека „да, да – аз убих, аз съм блудник”.Всъщност точно така се държи в Евангелието Христос. Когато довеждат хванатата в прелюбодеяние жена (Иоан 8:3-11), ние не Го чуваме с нито една дума да засяга нейния грях, но същевременно – и това е много важно – Той не го отрича. Когато се обръща към обвинителите ѝ с думите „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея” (Иоан 8:7), Той казва: който, за разлика от нея, която е грешница, не е грешник, нека пръв я накаже. И когато по-нататък прочета, че обвинителите ѝ са се разотишли , а останал насаме с нея, Христос е мълчал, и наведен надолу, е пишел нещо по земята (срв. Иоан 8:8), аз не мога да не бъда убеден, че точно в този момент прелюбодейката с най-голяма сила е осъзнала своя грях. Мълчанието на Христос пред нея, непостижимо деликатното навеждане на очи (за да не я посрами, за да не види тя в очите Му как я вижда в греха ѝ) най-вероятно ще да са я ударили по-силно от камъка, с който обвинителите ѝ са се готвили да я замерят. И тя се е срутила. Срутила се е едва тогава. Защото преди това – оглушена от виковете на дюдюкащата тълпа, от крещяното в лицето ѝ име на престъплението ѝ – тя единствено се е теглила, мъчила се е да се отскубне, пазила се е, бягала е с греха си и от греха си. Сега обаче, насаме с Мълчащия, тя го е осъзнала. А след промълвеното от Него „и Аз те не осъждам” (Иоан 8:11) тя сигурно дори вътрешно се е взривила: „и Ти не ме осъждаш? Мен? Прелюбодейката?” – потресено е произнесла тя истинското име на своя грях. И самото му произнасяне го е снело от плещите ѝ. Защото наистина в тази сцена, която е протообраз на „изповедалнята”, става ясно, че „Бог е по-велик от греха”, че Той го нарича със собственото му име не за да низвергне извършителя му, а като го прониже със светлината Си и покаже целия му мрак, да накара човека, ужасéн, да го избълва от себе си.
______________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Калин Янакиев и новозаветни сюжети. Източници – Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Pk.

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3.2. Окултните практики днес като криминогенен факторГоворейки за окултни практики или деструктивни култове (имащи претенция за разрешаване на всякакви проблеми в съвременния свят) и криминогенност, ще споменем главните групи криминогенни фактори:

а) социални – плод на обществото; демографска структура; степен на класово разслоение; социално положение и неговата важност в обществото;

б) икономически – най-влиятелните фактори: бедност; кризи; периоди на преход към различна форма на икономическа организация на обществото;

в) административно-държавни – лоша законова уредба: неефективни съдилища; недобра работа на полицията; достъп до власт и държавни ресурси – най-съществения фактор от тази група;

г) етнически – противопоставяне на различни народности;

д) религиозни – има се предвид някои от криминогенни секти;

е)културни – когато под влиянието на определен вид култура лицето не осъзнава престъпния характер на действията. Това разделение е твърде условно, разбира се. Ясно е, че много от факторите могат да се отнесат към повече от една група. В крайна сметка тези фактори съществуват като дадености, но не всички индивиди се повлияват от тях. Всички тези обстоятелства се възприемат от психиката на всеки човек относително различно, точно затова през последните две десетилетия на двадесетото столетие решаването на научните проблеми относно организираното противодействие на престъпността все по-определено се свързва с психологическите изследвания на престъпното поведение.

Изследвайки генезиса на негативните промени в личностните качества, обуславящи нейното престъпно ангажиране, криминалната психология подпомага криминологията при изясняване на субективните предпоставки, причини и условия за извършване на престъпления. Човек не се ражда с готова програма за извършване на агресивни действия. Той се научава да върши това стихийно или организирано, въпреки че съществува такава теория – така наречената алтавистична теория. В научните изследвания, проведени през втората половина на столетието, предпоставките за отклоненията в поведението, свързани и с извършване на престъпления, се свързват и с различни деформации на психични и личностни качества, възникнали в индивидуалния живот на личността и повлияни от конкретно сложилата се жизнена ситуация. Отхвърляйки наследствената предопределеност на престъпността и престъпното поведение, психолозите не изключват възможността различни наследствено обусловени аномалии на психиката да повлияят за извършване на конкретно престъпление. Това може да се случи както под влияние на емоционални модалности, така и под влияние на акцентуации на характера и темперамента. Това може да стане, но може и да не стане. Според тези изследвания две основни подструктури играят решаваща роля за приобщаването на личността към престъпния начин на живот и извършването на престъпления. Това са социално-психологическите характеристики на личността и нейният мотивационен профил. Социално-психологическите особености на личността се формират в конкретна социална среда, тоест при общуването с нея. Те играят важна роля за социализацията на личността: социално познание, общуване, усвояване на навици и привички за практическа дейност, усвояване на роли и функции, формиране на деонтологично отношение към действителността и други.

В самата социализация на личността се очертават три основни етапа: ранна социализация на детето; маргинална или промеждутъчна социализация, свързана с близкото обкръжение на подрастващите, която е преходна и неустойчива; трайна, устойчива социализация, която се реализира след прехода от юношеството към зрелостта. Трите етапа на социализацията се реализират чрез общуването на личността с формални и неформални общности. Неуспехите в този процес най-често водят към дестабилизация на поведението. Разстройствата в психиката и в нервната система също не влияят директно (пряко) върху решението на личността да извършва или да не извършва престъпления. Те се отразяват неблагоприятно върху общуването със социалната среда. Под тяхно влияние могат да настъпят смущения и в социалното унаследяване.

Същото се отнася и за влиянието на темперамента и характера. Няма престъпно насочени характери и темпераменти. Влиянието и в този случай е индиректно, тоест чрез общуването със социалната среда и възникването на разстройства в процеса на социализацията на личността. Насочеността на поведението се определя не от характера и темперамента, а от усвоения социален опит и социални позиции, от възприетите критерии за оценка на доброто и злото в обществото и във взаимоотношенията между хората.

Анализът на социално-психологичните особености на личността, играещи ролята на специфични психични механизми при нейното ориентиране към извършване на престъпления, показва, че са напълно възможни и реални два типа престъпни действия:

а) престъпни действия, обусловени от трайните разстройства и деформации в насочеността и в ценностната система на личността;

б) престъпни действия, повлияни от временни смущения в нейния живот и дейност, свързани с конфликти, с емоционално напрежение и други мотиви и мотивация на престъпното поведение.

Основна отличителна особеност на човешките действия е техният съзнателен характер. Всеки човек предварително осъзнава и осмисля, че трябва да извърши определени действия и чрез тях да получи определен резултат. Всъщност при всяко волево действие става дума за осъзнаване и осмисляне на една специфична човешка потребност да се извърши нещо, за да се постигне определен резултат. Именно тази чисто човешка потребност играе ролята на мотив за извършване на едно или друго действие.

В реалната криминална практика не винаги и не при всички случаи ясно се откроява стимулът, който актуализира потребността за действия.

Понякога този стимул може да бъде някакъв ценен предмет, нежелателно движение или действие, а понякога и дълбока вкоренена амбиция да се демонстрират сила и превъзходство. При престъпленията против личността (особено чрез окултни практики) стимулираща роля може да играе и „комплексът за малоценност“, базиран на различните форми на личностни разстройства под въздействието на деструктивните култове.

„Успехите в превенцията на детската престъпност в значителна степен се определят от задълбоченото познаване и умелото прилагане в практиката на методите на възпитание и превъзпитание“ (65, с. 352). Въз основа на това може да се приеме, че след девети септември 1944 година в България е настъпила секуларизацията (осветскостяване[172]) на образованието и възпитанието на подрастващите. А след 1990 година в България, съответно в целия бивш социалистически блок, е настъпила деидеологизация на възпитанието и превъзпитанието на децата в общото образование. Тогава, за да има законосъобразност, целенасоченост, оптимизъм, колективизъм, персонификация, опора в положителното, единство на груповите и превантивно-педагогическите въздействия, единство на взискателност и уважение към личността на детето, системност, последователност, непрекъснатост и приемственост на превантивно-възпитателното въздействие, комплексност на използваните методи и други, е нужна обективна информация за парадигмата на окултните практики. И ако разсъждаваме в тази насока, възниква въпросът, как да се извършват превенция, рехабилитация и превъзпитаване на деца – правонарушители, жертви на наркотици и деструктивни култове? В следващите редове ще се опитаме да дадем информация и отговори в тази посока.

Въпреки че XXI век е времето на „ню-ейдж“-движенията, или „Нова епоха“, ще започнем с малка ретроспекция. Ще обобщим: окултизмът е мистично нехристиянско учение за съществуването на тайнствени скрити сили в природата, които могат да се овладеят чрез магически методи, известни единствено на избрани „посветени“ хора чрез специална инициация. Окултизмът не изповядва само една определена религия, както споменахме, тъй като се базира на много култове, но той събира в себе си всяка форма на болна религиозна мистика, която присъства във всяко религиозно течение, опитвайки се да я обобщи и създаде някаква система. Към него се отнасят магията, хиромантията, ясновидството, гаданието, вълшебството, чародейството, врачуването, спиритизмът, сатанизмът, астрологията, космизъмът, масонството, шаманството със своята мистична насока, кабала, алхимията и други.

Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, „народно лечителство“ (наречено баене, леене на куршум), нетрадиционна медицина, кодиране, чародейство, контактуване с духове, предизвикващи полтъргайст, контактуване с „висшия разум“, включване към „космически енергии“, парапсихология, различните видове йога, трансценденталната медитация, източни бойни изкуства и други. Нетрадиционните религиозни окултни учения (деструктивни култове) до известна степен почиват на базата на антропоцентричността[173] и антропологизма[174]. С други думи те обясняват явленията в обществото не въз основа на законите за неговото развитие, а като изхождат от потребностите и свойствата на социалната категория, за която са предназначени. Или, обуславят своите идеологически доктрини (с криминален характер) на базата на нуждите и свойствата на отделни личности като биологични, а не духовни същества. Така обаче не може да се придобие обективна представа за високата степен на обществената опасност в държавата ни и в съвременния свят от практикуването и разпространението на окултизма и методите му.

Защото окултните практики, учения и методи (нехристиянски учения) и практикуващите ги окултисти в нашата държава и съвременния свят се обявяват негласно или прикрито против дуалистичното разделяне на материалната и духовната същност на човека, но не стигат до материалистично схващане на личността като съвкупност от обществени отношения.

Така съвременното общество разглежда предимно социалните и материалните проблеми при ползването на окултните практики (деструктивни култове) без това да се осъзнава от децата, родителите и служителите от органите по ЗЗДет., ЗМВР, ЗКНВ, ЗСВ и ЗБППМН. А именно в обществото не се осъзнава, че асоциалното поведение на отделния човек, отделната група или отделната детска личност влияе отрицателно върху обществените отношения в правната действителност. Защото предметът на общата, съответно криминалната психология е психичният, духовният елемент у човека, тоест човешкото поведение като израз на вътрешния духовен свят на индивида.

Психологията не борави с установени (числени) мащаби, както останалите науки. Човешкото поведение може да се изследва чрез външно наблюдение или самонаблюдение. Субективността е част от самото поведение, което се формира и под въздействието на субективни фактори. Субективността като предмет на правната психология има квалификации. Това са: емоции; когниции; мотивации; съзнавано; несъзнавано; вербалност; невербалност. Психичното няма обективни (извън субекта) измерения; то е субективното – това, което човек има вътре в себе си – чувства, мисли, мотиви, представи, знания, нагласи и така нататък. Как се изследва, след като е иманентно субективно? – опосредява реалното поведение на всеки един от нас и тъкмо в това си качество има обективни измерения (действия или бездействия, тоест поведението).

Ще обобщим условно, че елементите на психичното са:

– съзнанието – всичко, което може да бъде наименувано от психичното; В пространството на психичното няма обективна истина, а има само субективна; Обективността в субективното е в инструментариума (тоест в речта);

– съзнанието все пак може да бъде верифицирано (дори и да ни лъжат, можем да го проверим):

а) предсъзнателно – тази част от психичното вътре, в която назованото веднъж се превръща в автономно – извън волята на субекта;

б) несъзнаваното – то няма почерпено от съзнанието съдържание, нито има инструментариума, тоест то не борави с думата, няма семантика.

Съдържанието не идва от съзнанието, несъзнатото (идва от човешкия опит, от рода, от социалната история на човешкия род) не е социално, но в никакъв случай не е антисоциално. Психично и съзнателно не е едно и също. Съзнателното е онова пространство от психичното, което е субективно и е достояние на субекта, той самият го притежава. Съзнателното субектът отчита вътре в себе си. Следователно по презумпция, ако приемем, че съвременното общество не е осъзнато за генезиса на окултните практики, то е загубило интерес към духовните ценности поради обективна религиозна неграмотност. Вследствие на това при наличие на духовни житейски проблеми представителите на нашето съвременно общество се обръщат към услугите на окултисти, които безпрепятствено и почти безконтролно предлагат – съвсем законно или незаконно – продукта „окултна услуга“, която обещава бързо или светкавично разрешаване на духовните проблеми на хората. Следователно, предлагайки псевдо- или квазимистично възвеличаване на материалните и духовните потребности (наречени метапотребности в психологията), неоокултистите или класическите окултисти привидно се доближават до стремежа на част от обществото да разреши своите житейски проблеми по противоправни, но некриминализирани начини, различни от общоприетите според конституционните принципи на държавата ни. Затова човешкият индивид в съвременното общество и свят намира в окултизма и окултните учения и практики благоприятен начин за себедоказване и утвърждаване лично на егото си.

Така в съвременната епоха абстрактно-рационалистическите представи за живота и неговата целесъобразност влизат в рязка антиномия[175] с действителната обществена практика и естествения нравствен закон. Изхождайки от последиците от самоволното отваряне на чувствата и опасностите на съвременния живот при цялото разнообразие и външно различие на окултните и източните религиозно-мистически системи (черпещи от източника на невидимия духовен свят[176]), техните психотехнически похвати са изключително деструктивни[177] за психиката и соматиката и са удивително сходни. Целта в окултизма и деструктивните култове е да се установи контакт с невидимия свят, като се заобиколят онези забрани, които е установил за нас Господ за времето на нашето земно съществуване. Но тук нека се спрем на един виден преподобен православен будител, живял в Гърция в периода XVIIІ-XIX век, който е изследвал обстойно парадигмата на окултните практики.

Преподобни Никодим Светогорец (роден през 1749 година в областта Наксос и се преставил в Христа в нощта на 13-14 юли 1809 година, подвизавал се в монашество на Света Гора – Атон) споменава, че: „Както дяволът, бидейки по-рано единен и неразделен заради подобието си спрямо свръхразумната Единица и изпаднал в множеството, стана разнообразен и многостранен ум; по такъв начин и видовете на злото, които изобрети и замисли, са твърде разнообразни и почти безчислени; откъдето след това и видовете магични действия, които измисли и ги пося сред нещастните хора, са различни и твърде много“ (68, с. 9). Въз основа на последното, темата и предвид генезиса на духовния невидим свят ще насочим вниманието върху целта на нашето съществуване на земята. Св. епископ Игнатий Брянчанинов свързва особеностите на нашето тяло с целта на нашия земен живот. Той пише: „При размножаването на човечеството в сегашното му състояние на падение, тялото има за душата значение, много подобно на това, каквото имат пелените за новородения младенец. Обвитото в пелени тяло на младенеца се развива правилно, без пелени членовете му поради мекостта си биха могли да придобият уродливи форми. Така и душата, облечена в тяло, закрита и отделена чрез него от света на духовете, постепенно се формира с изучаването на Закона Божи, или което е същото – чрез изучаването на християнството, и придобива способност да различава доброто от злото“ (Евреи 5:14). Тогава ѝ се дарува да вижда духовете и ако това се окаже съобразно с целите на ръководещия я Бог, сетивно, тъй като измамата и прелъстяването за нея са вече не толкова опасни, а опитността и знанието са и полезни. При разделя¬нето на душата от тялото чрез видимата смърт ние отново встъпваме в разреда и обществото на духовете. От това се вижда, че за благополучното встъпване в света на духовете е необходимо своевременно да се образоваме в закона Божи, че именно за това преобразуване ни е предоставено известно време, определяно за всеки човек от Бога за странстване по земята. Това странстване се нарича земен живот“.

От гореказаното става ясно, че:

а) Господ преднамерено ни е лишил от възможността да общуваме с невидимия свят изключително за наша полза;

б) целта на този земен живот не включва в себе си необходимост от познаване на невидимия свят, а трябва да ни приготви за контакт с него, който в цялата си пълнота е възможен едва след смъртта;

в) контактът и общуването с невидимия свят в нашето земно състояние е опасен и вреден за нашата душа (психика).

Тези изводи ние трябва добре да запомним. От всичко казано дотук става ясно също, че всякакви самоволни опити да проникнем в невидимия свят и да установим с него контакт са опасни и могат да имат катастрофални и непоправими психосоматични и отрицателни (общественоопасни) последици (в криминогенен аспект). Защото в сегашното ни паднало състояние пълнотата на знанието за всичко съществуващо не е полезна и ни заплашва с погибел. Въз основа на това църковните правила – канони[178], са поставили духовна ограда за заниманията с окултизъм (магьосничество). Защото ни е необходим минимум от духовни знания, който да обхваща само онова, което е необходимо за спасението ни, а не за задоволяване на нашето пагубно за душата (психиката) любопитство. Тук се има предвид, че според правната психология: „Субектът – това е съзнаващият се индивид.“ Несъзнаваното е недостъпната за субекта част от разума. Идея и представа за същността на несъзнанието се добиват индиректно чрез определени прояви в поведението. Самото поведение е дериват на вътрешния свят на човека. При обратния анализ – налагането на модела на поведение върху очертанията на вътрешния свят, се забелязва определено разминаване. Не може да се намери и пълно, и едностранно обяснение за определени постъпки на субекта, които в сравнение със съзнателния поведенчески модел могат условно да бъдат наречени „грешки на поведението“. Освен тях могат да присъстват и потресаващи епизоди в живота на даден човек, които да са в разрез с неговото вътрешно съзнание и да са невъзможни за проумяване и осъзнаване от него. При силно противоречие между постъпките и вътрешния свят на индивида е възможно дори неговото дистанциране от случилото се. Психологията отново обяснява криминалните постъпки в много случаи с несъзнанието (135). Затова според теологията ограничеността на нашите възможности в познанието е предопределена от самия Господ за наше благо. „Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме; но кога дойде съвършеното знание, тогава това донейде ще изчезне“ – пише св. апостол Павел (1 Коринтяни 13:9-10). Само когато човек се научи да различава доброто от злото – свидетелства св. Игнатий Брянчанинов, му се дава духовно виждане на духовете и (ако това съответства на замисъла Божи) като изключение на сетивното виждане (117). Изхождайки от казаното, пак ще отбележим, че окултните практики са вероломно деструктивно навлизане в духовния-невидим свят, който е източник на зли сили и деяния. Дори през XXI век, трябва да се знае, че според св. отци на Православната църква „…хората – практикуващи и ползващи окултни практики за навлизане в невидимия духовен свят без нужната духовна подготовка чрез очистване на сърцето от страстите и духовна борба с помислите в много дълъг период на подвизаване в Христа[179] – рискуват да попаднат на демоните (падналите духове на злобата).“

В резултат религиозните авантюристи почти на сто процента стават криминално мислещи и действащи личности. Следователно всички форми на окултни практики са акт, чрез който се предизвиква определено негативно ментално въздействие върху хората от страна на злите духове. Проводник на това умствено негативно въздействие са съвременните магьосници, наречени в съвременния свят окултисти – канали, екстрасенси, гурута, „ходжи“, рейки, баячи, астролози, нюейджъри, ясновидци, гледачи, нестинари и така нататък. Това е така, защото при класическата магия се използват най-различни средства – предмети, дрехи, коса, нокти и прочее, – носители на ДНК[180] (на субекта на окултното нападение), билки, химикали, магически формули – заклинания (мантри) и други окултни действия. При съвременните форми на окултизъм са налице неоокултни доктрини под формата на ню-ейдж култове. При тях се практикуват окултни мантри[181], заклинания и други ритуали с цел деструктивна медитация – сношение със злите сили (демоните) с цел измама, неоснователно забогатяване, убийство, склоняване към самоубийство, проституция и блудни (развратни) действия, например с деца (малолетни и непълнолетни), манипулация, псевдолечение, хипноза на съзнанието на определени личности или големи групи от хора. Тези съвременни окултни учения просперират и се разпостраняват поради духовно невежество на работещите в медиите чрез медийна пропаганда и реклама или виртуални средства. Но последните имат хипнотичен и сугестивно-психосоматичен деструктивен (фактически) ефект за съвременното общество и психиката на отделната личност. Следователно както е реално съществуването на зли сили (падналите ангели) в бита ни през XXI век, така са реални и магиите (в наши дни), независимо дали хората вярват, или не вярват в тях. Действеността на магиите обаче зависи от самите нас – ако имаме чиста, православна вяра, те няма да имат власт над нас, православните християни.

В тази връзка ще отбележим въпреки, че магията е наричана с различни имена – бяла, черна, – тя винаги си остава една и съща по своя сатанински произход, състав и предназначение: тя е рожба на сатаната и единствената ѝ цел е да ни отдалечи от триипостасния Бог (и навеки да ни свърже с дявола).

От древността до наши дни магията (като казахме досега) се е проявявала в различни форми. Едни от тях са се запазили, други са отпаднали, появили са се и нови нейни наукообразни разклонения. Успехът на магьосничеството (в съвременния му вид) принципно се корени в човешките страсти. Тези, които страдат от неверие, суеверие, омраза, завист, любопитство към бъдещето, търсят в магията и деструктивните култове удволетворение на своите страсти. Към нея се обръщат и проявяващите непокорност към Божията воля, които искат да устроят живота си по свое желание и разбиране, като забравят, че Господ най-добре знае какво и кога да ни даде.

Има хора, които са подвластни – пристрастени (като наркомани) към окултните практики (магьосничеството във всичките му форми) поради прелест[182] (духовна заблуда). Понякога самите окултисти (магьосници), извършващи магическите (окултни) действия, дори не знаят, че подобни чудеса стават с помощта на тъмните сили. После те имат за цел да вземат в отплата душите им и да ги доведат до тежка психосоматична деградация, която в някои аспекти може генетично[183] да се унаследи, да разболее медицински други хора, да причини другиму смърт[184] (предумишлено или по непредпазливост). Но има и такива окултисти (магьосници), които съвсем съзнателно посвещават целия си живот на сатаната и сключват вечен съюз с него (който съюз наследствено се унаследява-предава чрез инициация на потомците от потомствения окултист).

Такива окултисти, въпреки да са просветени и да съзнават за душепагубните последствия, действат съзнателно. Тази форма на духовно състояние на падение при хората според нравственото богословие се нарича ожесточение в злото. Бог обаче по великата си милост според Свещеното Предание на светите отци на Православната църква може да дари прошка дори на тези, които са стигнали до последната степен на падението, стига те искрено да се покаят, да изповядат греха си и да се откажат от него чрез тайнството покаяние-изповед, последвано от причастие.

Нека се спрем и на мотивацията за криминалото поведение, за причинността на индивидуалното поведение (например субективните, вътрешни причини). В психичното планиране причините не се свеждат до представата на човека (нещо като различни видове съзнание). Мотивацията в психологията и в правото означава различни неща: в психологията – събирателно наименование на всички видове причинности на субективното поведение в индивидуален план; в правото – води се само от идеята за рационалност.

Водейки се само от причините за виновното криминално поведение, ще заключим, че те могат да бъдат вербализирани. Подобен род типове причини за виновно поведение според криминалната психология са: разбраната и рационализирана причина (приемаме я и от гледна точка на правото).

Изхождайки от казаното по-горе, ще обобщим, че за разлика от днес в древността, апостолските времена и Средновековието окултизмът (магьосничеството) е изобличаван, забраняван, укоряван и преследван наказателно, дисциплинарно и морално чрез законови и правоохранителни рестрикции на държавата и Църквата (56, с. 103).

Това е така, тъй като в миналото двата субекта са съществували в симфония [185].
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на  основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[172]. „Светският характер на българското образование и обективните закони на обществено развитие предопределят прилагането на такива методи, средства и прийоми за корекционно-възпитателно въздействие, които да не бъдат в противоречие с научните познания в областта на педагогиката.“ – В: Петров, Г., цит. съч., с. 353.

[173]. Антропоцентризъм (гръцки: άνθρωπος, anthropos, „човешко същество“; и κέντρον, kentron, „център“), е форма на човешко превъзходство и егоизъм. Превъзходството на човека е вярата, че хората трябва да бъдат смятани за център на света, също вярата, че хората имат способност да възприемат истинските качества на обектите. Чувството за „център на света“ е еманация на егоцентризъм, гордост и тщестлавие.

[174]. Антропология – наука за биологичната природа на човека според светското тълкуване на термина. Според християнската антропология (от гръцки антропос – човек, и логос – слово, наука) е подет от човека комплексен рефлективно-емпиричен опит да познае себе си по априорно-трансцендентен път чрез Свещеното Писание или според апостериорните науки медицина, биология, социология, психология и други.

[175]. Антиномия (от старогръцки – αντι и νομος – против, срещу, преди; и закон; буквално – „противозаконие „, „противопоставяне на два закона“) е термин, възприет от различни науки за обозначаването на някакво противоречие било на фундаментално, било на конкретно ниво.

[176]. Светителят епископ Игнатий Брянчанинов, разсъждавйки за падналите духове, казва: „че хората поради греховността си са много по-сродни и близки до тях, отколкото до Божиите ангели. И когато човек е духовно неподготвен, вместо ангели му се явяват демони, което от своя страна води до голяма духовна прелест (заблуда). Тоест източника на всяко познание е или от Бога, или от лукавия.“ – В: Сочиненiя, т. 3., С. П., 1905, с. 5.

[177]. Джес Стърн в „Приключенията на психиката“ казва: „почти всички медиуми чувстват, че са инструменти на една по-висша сила, която изтича чрез тях, и не и позволяват да твърдят, че произхожда от тях самите“. – В: Акенбърг, Д., Дж. Уелдън, Факти за окултизма, С., 2000, с. 11-14.

[178]. Правилата на светата Православна християнска църква са една насъщна нужда колкото за църковния пастир като духовен учител и като управник, толкова и за християнина. Те съдържат законите и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите Вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове. Тези църковни правила са известни под името канони (което вече обяснихме) и са извор на законоположения не само за живота и управлението на светата съборна апостолска източна Църква, а са легнали (главно духът им) в основата на държавните закони на всички християнски страни.

[179]. Чрез обожаване (гръцки теосис, богоуподобяване) по благодат.

[180]. ДНК кодира генетичната информация благодарение на четирите нуклеотида, „строителни елементи“, наречени бази: аденин, тимин, гуанин, цитозин. Срв. http://www.bg.wikipedia.org/wiki/ДНК.

[181]. Понятието „мантра“ произлиза от две други думи: „май“ – мисля, и „тра“ – защита или свобода от „робството на феноменалния живот-самсара“. По-просто казано, това е санскритска фраза (заклинание), дума или дори звукосъчетание. Мантрите се вземат от Ведите, свещените писания на индусите. Всяко име на божество (идол) от индуисткия пантеон се смята за мантра и онзи, който упорито и дълго повтаря мантрата, може да се удостои да бъде посетен от това божество (идол), да общува с него и да бъдат удовлетворени всичките му желания. Мантрите биват „конкретни“ (тоест съдържащи имената на „конкретни божества“, Кришна, Шива, Сарасвати и други) и „абстрактни“, насочени към безличния Абсолют и даващи освобождаване, навлизане в състоянието самадхи – сливане с Абсолюта.“

[182]. Прелест (църковнославянски) – духовна форма на заблуда. В прелест (заблуда), в широкия смисъл на тази дума, се намира цялото човечество в състоянието на грехопадение, защото цялото човешко естество е повредено от лъжата. За прелестта, присъща на всички хора, преподобният Симеон Нови Богослов казва: „Нашият Господ Иисус Христос точно затова е и слязъл при нас, защото е поискал да ни освободи от плена и от най-злата прелест.“ В крайна прелест изпада онзи, който е развил в себе си присъщото за хората самопрелъстяване, гордостта. Встъпил е в общение с дявола и е станал негов храм и оръдие. Източникът на прелест, както и на всяко зло, винаги е бил дяволът. „Дзобщо една от причините за прелестта е гордостта“ (св. Григорий Синаит). Срв. За прелестта, Елеон, Москва, 1994, с. 3-4.

[183]. Генетика – наука за наследствеността и изменчивостта на организмите, която е теоретична основа на селекцията на растенията и животните и има важно практическо значение за създаването на нови техни форми, за пренасянето на ценни белези от един вид на друг вид и за опасни болести по растенията, животните и човека. Генетиката изучава материалната същност на наследствените явления, закономерностите на запазване и предаване на наследствена информация от предшественици на потомци, механизмите за изменение на наследствени признаци и свойства и начините за предаване и запазване измененията в поколенията. В: Десев, Л., цит. съч., с. 104.

[184]. Причиняването на смърт другиму или отнемането на живот е тежко престъпление срещу личността.

[185]. За симфония между Църква и държава: „Отдайте Кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Матей 22:21; Марк 12:17). Поддържането на балансирани отношения между Църквата и държавата в съвременните условия на изграждащо се демократично гражданско общество в България предполага наличието и изпълнението на няколко основополагащи изисквания както от страна на институциите на държавната власт, така и от страна на представителите на Църквата. Тези изисквания и условия изразяват специфичния демократичен дух на съвременните принципи на партньорство между държава и Църква и са особено важни за утвърждаване на конституционните и международноправните норми относно свободата на съвестта и вероизповеданието. В нашия посткомунистически социокултурен контекст те имат и своето особено значение за преодоляване на негативното наследство от времето на тоталитаризма. – В: Нушев, К., Срв. http://www.svobodazavseki.com

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Oz

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3. Окултните практики като криминогенен факторНе може да има национална сигурност и обществен ред в държава, в която са блокирани процесите на социалната защита, в която хората не виждат лична перспектива за себе си. Понякога и част от законите се превръщат в криминогенен фактор – тъй като у нас лобизмът се смята за безогледна защита на частни интереси. Защото светът поставя нови предизвикателства пред демокрацията – бързината, скоростта на достигане на информацията до гражданите води до нови параметри на отношенията между държавната власт и хората. Нека преминем нататък и проследим общественоопасната проблематика, свързана с окултните практики от древността до днес.

2.3.1. Окултните практики в древността като криминогенен фактор

Окултизъмът[147] (от латински occulus – таен, скрит) – мистическо учение за съществуването на тайнствени, скрити сили в природата, които могат да се овладеят чрез магически методи, известни единствено на избрани „посветени“ хора. Окултизмът не се изповядва само в една определена религия, тъй като се базира на много сатанински култове, той събира в себе си всяка форма на болна мистика[148], която присъства във всяко религиозно течение, опитвайки се да я обобщи и създаде някаква система. Към него се отнасят магията, хиромантията, гаданието, спиритизмът (викането на духовете на мъртви), сатанизмът, полтъргайст, астрологията, космизъмът, масонството със своята мистична насока, кабала, алхимията и други. Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, „народно“ лечителство (народно – баене, леене на куршум), нетрадиционна медицина, кодиране, чародейство, контактуване с духове, предизвикващи полтъргайст, контактуване с „висшия разум“, включване към „космически енергии“, парапсихология, йога и други източни култове, медитация, източни бойни изкуства, НЛО и други.

Свещеното Писание не отрича съществуването на такива явления (извънземни, полтъргайст, контактуване с тях или с „висшия разум“), но ги обяснява с осъществяване на контакт със сатанинските „поднебесни духове на злобата“ (с бесове – наречени още демони, паднали ангели, зли и неми духове, войнство на лукавия и прочее). Свещеното Писание и Свещеното Предание на Църквата категорично забраняват и осъждат заниманието и съприкосновението с окултните практики и всяко гибелно за човешката душа общуване с падналите духове, наричайки окултизма безбожие, богоборство, бесовщина или форма на бесообщение. Въз основа на казаното е удачно да споменем в началото още с оглед на интердисциплинарната насоченост на изследването, че деструктивният мистицизъм, характерен за окултизма, окултните практики и неорелигиозните доктрини, базирани върху езичеството като цяло, претендира за разгадаване загадките на психиката като някаква самостоятелна[149] духовна ценност, освободена привидно от прагматизъм.

В този ред на думи ще отбележим пак, че в Большая Советская Енциклопедия думата „окултизъм“ се определя по следния начин (97, с. 348): понятието окултизъм (от латинската дума: occultus – таен, съкровен) е общо название на ученията, признаващи съществуването в човека и в космоса на скрити сили, недостъпни за обикновенния човешки опит, но достъпни за „посветените“, преминали през особена инициация[150] и специална психическа тренировка. При това целта на ритуала на посвещението в окултизма е достигане на висша степен на съзнанието, откриващо достъп до така наречените „тайни знания“. Тези квази „тайни знания“ лежат в основата на древното магьосничество[151] (древна езическа форма на окултизъм), от което са произлезли в съвременния свят екстрасензориката, биоенергетиката[152], модерните форми на ясновидството, уфологията[153], хипнозата[154], учението за кармата[155], учението за агни-йога[156], кабала[157] и други нехристиянски учения. Още през древността Старият Завет на Свещеното Писание се отнася изключително рестриктивно и строго по отношение на представителите на древните форми на окултизъм (чародейство, магьосничество, гледачество, прорицателство, некромантия, астрология, жречество, шаманство и други различни форми на езичество), наричани тогава: магьосници, вражачи, гадатели и други. В книга Второзаконие (18:9-13) св. пророк Моисей е казал: „Когато влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, да се не учиш да вършиш гнусотии, каквито са вършили тия народи; не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа, тъкмо поради тия гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти. Бъди непорочен пред Господа, твой Бог.“ В книга Левит св. пророк Моисей казва в същия смисъл: „Не се обръщайте към ония, които извикват мъртъвци, и при магьосници, не ходете, и не се оставяйте да ви оскверняват. Аз съм Господ, Бог ваш“ (Левит 19:13); „И ако някоя душа се обърне към ония, които извикват мъртъвци и към магьосници, за да ги последва в блудството им, Аз ще обърна лицето Си против оная душа и ще я изтребя измежду народа ѝ. Освещавайте се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, (свет) Бог ваш“ (Левит 20:6-7). В книга Изход битиеписателят и автор на Тора казва: „Врачка да се не оставя жива“ (Изход 22:18). В същия дух в книга Левит битиеписателят – св. пророк Моисей регламентира особено сурово наказание за хората, които се занимават с древните форми на окултизъм[158]: „Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени: с камъни да бъдат убити, кръвта им е върху тях“ (Левит 20:27). В Новия Завет също има много текстове (визиращи забрани), които описват дейността на сатаната и падналите духове (окултните проявления на нечистите духове) или пък се описват случаи на изгонване на бесове от Господ Иисус Христос и светите апостоли.

Тук ще се спрем само на тези текстове, които могат косвено да тълкуват генезиса на окултизма и окултните практики (сатанизма и магьосничеството), като припомним думите на св. апостол Павел: „и сатаната сам се преобразява в ангел на светлината“ (2 Коринтяни 11:14), за да прелъсти човека. Това е еднозначно предупреждение, че в невидимия духовен свят не всичко е толкова ясно, елементарно и просто, колкото изглежда на пръв поглед. Така съвременните хора, а и съвременното общество мислят, че демоните не са реалност, а илюзия или безсмислена словесна прокламация, но всъщност те са реални твари – създания (вж. Символа на вярата – първи член „за невидимия свят“), с които хората са призвани да водят духовна борба според учението на Православната църква.

В този смисъл св. апостол Павел ни дава много ценен библейски съвет: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против… поднебесните духове на злобата“ (Ефесяни 6:12). Или „какво съгласие може да има между Христа и Велиара?“ (2 Коринтяни 6:14-16). Затова в Добротолюбие (петте тома) и Лествицата (преподобни Иоан Синаит) са ни дадени прекрасни и ефикасни съвети за успешното водене на духовната борба, за която говори св. апостол Павел в Посланието си до Ефесяни – глава шеста, което послание е писано в окови вероятно в Рим по време на първото затворничество около 63 година след Христа. А веднъж св. апостол Павел изгонил един зъл дух на предричане от една слугиня, въпреки че този зъл дух е казвал истината[159]: „тия човеци са раби на Бога Всевишний и ни възвестяват път на спасение“ (Деяния апостолски 16:16-18).

Следователно можем да приемем и да твърдим дори, че тъмните сили понякога казват истината за бъдещето или миналото, но това е само с една-единствена цел – да измамят и заблудят по-голям кръг от хора, групи от хора, та даже и цели народи. Затова в новозаветни времена Бог отново чрез църковните правила на Вселенските[160] и поместните[161] събори е поставил охранителна ограда, зад която да опази чедата на светата Православна църква от примките на служителите (злите духове) на лукавия. Правилата на светата Православна християнска църква са една насъщна нужда колкото за църковния пастир (духовник) като духовен учител и като управник, толкова и за християнина. Те съдържат законите и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове.

Известни са под името канони и са извор на законоположения не само за живота и управлението на светата съборна апостолска източна Църква, като духът им главно е легнал и в основата на държавните закони на всички християнски страни. Тези правила (канони) строго забраняват магьосничеството (във всичките му форми) като предвиждат същите наказания, каквито се налагат и на убийците (седмо, шестдесет и пето и седемдесет и второ правило на св. Василий Велики[162]). А на онези, които са се обръщали към магьосници, ако след това не се покаят, светата Църква налага шестгодишен срок на покаяние чрез епитимия[163] и едва след този срок ги допуска до свето Причастие.

В подкрепа на казаното дотук привеждаме някои от тези правила[164], които са и част от критичния апарат на тезата: „ Ония, които се обърнат към магьосници…, за да узнаят от тях не ще ли им открие нещо, каквито желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците, нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подлагат и ония, които предлагат, и ония, които предсказват щастие, съдба, родословие, и много други…, постановчици на предпазни талисмани и гадатели. Ония пък, които упорстват в това и не се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонят съвършено от Църквата, както и св. правила заповядват“ (шестдесет и първо правило на Шести Вселенски събор, двадесет и четвърто правило на Анкирийския събор и осемдесет и трето правило на св. Василий Велики). Известният православен канонист далматински епископ Никодим Милаш в тълкуването си на това правило казва на клириците, занимаващи се с магия (значи е имало и такива клирици с окултна насоченост): „Понеже това е измяна на вярата, такъв свещеник трябва да се изключи (отлъчи) и от Църквата, защото като се занимава с подобни дела, той от служител на Вечния Бог се е превърнал в служител на дявола“ (срв. тридесет и шесто правило на Лаодикийския поместен събор).

В този ред на думи ще споменем и за Правило трето от св. Григорий Нисийски: „А ония, които отиват при чародеи или гадатели, или такива, които обещават, че чрез демоните… ще ги предпазят от вреда, трябва грижливо да бъдат разпитвани и изследвани дали, оставяйки си вярата в Христа, са били въвлечени в такъв грях вследствие на някакво нещастие или тежка загуба, или пък са прибягнали до помощта на демоните, напълно презирайки изповядването на вярата, което сме им поверили.“ Това правило заклеймява последните като реални вероотстъпници от Христа, а към първите, които са се прелъстили (заблудили) духовно вследствие на голяма неволя или тежко нещастие, канона призовава да се покаже човеколюбие от Църквата (23, с. 54).

Съвсем не се вижда обаче човеколюбие относно окултизма (магьосничеството) в Еклогата, титул XVII, За наказание за престъпни въпроси, параграф четиридесет и трети: „Баячите и магесниците, които във вреда на людете се сношават със злите духове, да се накажат със смърт чрез меч.“ Тук е необходимо да се направи един важен за изследването извод, който е и аргумент, че всички окултисти (хора, занимаващи се с най-различни окултни практики – магьосничество) се сношават със злите духове. Следователно окултистите се съвукопляват със злите духове (бесовете), след като ги акумулират и генерират (в себе си) и ги адресират и внедряват във вреда в душите на други „люде“ – човешки индивиди. Това обаче не може да се случи, когато човек е обграден с благодатта на Светия Дух, тоест при благочестивите и смирени хора, водещи евхаристиен – църковен живот, чрез изповед, причастие, молитва, пост и други.

В допълнение трябва да отбележим, че Сборникът Еклога[165] като правен източник, създаден през VII век след Христа (по времето на император Лъв III), е нормативен акт с цивилен характер освен и каноничен, защото след управлението на императора на Византия: св. цар Юстиниан Велики, известен с Юстиниановото Законодателство (Кодекси, Новели и Дигести), окултните практики са репресирани законодателно.

По времето на св. благоверни цар Юстиниан Управда[166] държавният апарат на Византия е проявил юридическа (освен духовна) загриженост и репресия по отношение на окултните практики, нанасящи съществени общесвеноопасни вреди на хората. Бихме искали да подчертаем, че Еклогата като общовалиден и универсален правен източник за целия православен свят е пораждал правно действие дълги години. По този рестриктивен правен освен духовен начин още в Стария Завет е отбелязано чрез Божието слово отношението към хора, които се занимават с вълшебства, гадания, чародейство, астрология[167] (звездобройство и сабаизма). Тоест в древността и средновековието в наказателното право отношението към окултистите е напълно ясно и строго определено – включително до предаването им на смърт. Защото дори и в древността навлизането в духовния свят (във вреда на другите хора) без нравствено очистване и покаяние, а чрез насилствено психофизични методи и окултни практики спрямо човешкия род е водило до развиване на гордост, която става причина за тежки психически и ментални заболявания у такива лица.

Това е така, защото окултните упражнения, влияния, занимания и практики потискат Божиите образ и подобие у хората, в резултат на което те губят тотално свободната си воля и заболяват, страдат, умират или придобиват криминално поведение.

Затова спазването на Закона Божи е положителното, правилно отношение (разбиране и приложение) към нравствения закон, заложен у човека при сътворението в синхрон и с цивилните закони през древната епоха на теокрацията и монархията. Това отношение се заключава в разбирането и изпълнението на закона (дори и в светските му форми) по дух, не само по буква и логика, чрез живо участие на всички духовни сили на човека: ум, чувство и воля.

Всяко изискване на нравствения закон не трябва да се изпълнява сляпо, формално, механично, педантично, бездушно, откъслечно, а трябва да се поставя в хармония с духа на целия Божи Закон (въплътен в Свещеното Писание). Той трябва да се изпълнява с радост, като „изискване на Божията воля и с любов към Бога и към нашите ближни, свободно, драговолно, според нашите сили, немощи и възможности“ (19, с. 42). Затова цялата нравствена природа на човека е насочена към изпълнението на заповедите Божии. „Прародителите ни са го съзнавали, което се вижда от това, че Ева при изкушението напомня на змията за заповедта Божия. Така Адам и Ева съгрешили и след съгрешението изпаднали във второто състояние на свободата на волята. Състояние на реална свобода – отначало реално зла: вместо да се признаят за виновни, прехвърлили вината на друг, но признали Бога за Съдия“ (19, с. 32). С оглед на последното ще се спрем на учението на Свещеното Писание за нравствената свобода на човешката воля, защото практикуващите окултизъм се делят на различни категории, които ще опишем по-нататък. Най-общо в древността и днес окултистите се делят на осъзнати в злото, което вършат, и такива, които са в духовна прелест (заблуда) – неосъзнати, и си въобразяват, че вършат добро – тоест, че условно „помагат на другите“ хора.

Окултистите са хора обладани или обесебени от зли духове (при инициацията) – но в различна степен. В този ход на думи можем да отебележим, че в състояние на реално зло също се е намирал и Каин. Преди братоубийството Бог му казал: „Той (грехът) те влече към себе си, но ти владей над него“ (Битие 4:7), но Каин, вместо да се противопостави на злото, доброволно и осъзнато извършва с пряк умисъл[168] братоубийството. Това се отразява върху духовното състояние на неговото потомство, а после и върху цялото човечество, склонно повече към злото. В тази връзка ще отбележим, че практикуващите съзнателно окултизъм и непокаяли се приживе ги чакат адските и вечни мъки[169] в ада (който е в отвъдния свят), обстоятелства, които засягат в някое отношение и потомството им. Владеенето на злото обаче не е унищожило свободата на човека и тя може да се осъществява и в посоката на доброто. Показателен пример с оглед на темата е житието на свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски и мъченица Юстина (чиято памет честваме на 2-ри октомври). Свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски от най-големия магьосник (приятел на дявола) се обръща и превръща в Божи угодник, който помага на пострадлите от окултизъм (магьосничество) чрез специалния чин на заклинателните си молитви във връзка с познанието си в областта на магьосничеството (древната форма на окултизъм). Като в края на живота си свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски и мъченица Юстина заедно засвидетелстват вярата си в Христа с мъченическа смърт – която е реален духовен венец и е класическа илюстрация на преминаване на нравственото зло към нравственото добро.

В заключението на тази глава ще споменем, че не можем[170] да навлезем подробно и изчерпателно в описанието на всички форми на древните езически окултни практики в Асирия, Египет, Месопотамия и много други библейско-исторически епохи.

Въз основа на изложеното можем да направим обоснован извод, че чрез окултните практики от древността до днес, през XXI век, се моделират психосоматични деградации на личността (в частност на потомството – децата). Те се проявяват в криминогенен, духовен, медицински, юридически и социалнообществен аспект. Така въз основа на окултизма[171] във всичките му древни форми са се генерирали криминогенни събития, личности и общественоопасно поведение, имащи противоправен и общественоопасен характер по отношение на обществените отношения в древността и днес.
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[147]. Езотеризъм (от гръцки εσωτερικός, тоест „вътрешен“ или вътрешно познание) е „синоним на окултизъм, понятия, които в най-общ смисъл се назовават спрямо всяка религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени. „Езотерика“ или „езотерично“ се нарича всяко учение, предназначено за определен кръг хора. Такова учение изучава тайно и предавано по поколенията знание от всякакво естество. Докато знанието е по принцип философско или етическо и мистично, на теория може да бъде разнородно. Езотеричните или окултните учения не се концентрират в някакво географско място, а по своята идейна същност представляват самото чисто ядро на дадена духовна традиция. Езотеризмът като вътрешно познание се приема само от хора, поставили в основата на ценностната си система духовното развитие. Според тях това е познание, към което всеки трябва да подходи индивидуално, според степента на собственото си развитие. Според езотеризма (окултизма) всеки сам е отговорен за собствената си съдба. Езотеризмът в различните му прояви: окултизъм, херметизъм, тайни общества, неоплатонизъм, спиритизъм, медиуизъм, гностицизъм, алхимия, кабала, парапсихология, теософия, екстрасензорика, астрология, биоенерготерапия, гледачество, от много векове е заклеймяван от ортодоксалната християнска Църква. Въпреки мерките, предприемани от Църквата срещу езотеризма (окултизма), той продължава да се развива и процъфтява успоредно с християнството и се е проявявал в течение на изминалите двадесет века във философията и най-видимо в литературата и в изкуството. Модерна форма на езотеризъм е движението на „ню-ейдж“ култовете.“ Срв. www. pravoslavie. bg.

[148]. Болната мистика е „напълно противоположна на здравата, понеже е противоположен нейният източник. Докато здравата мистика иде от Бога, болната иде от дявола. Обаче въпреки тая противоположност съвсем не е лесно да се различи коя мистика е божествена и коя – демонична. Защото сатаната е много хитър – за да заблуди и вкара в измама, той се явява не в грозния си вид, а в привлекателна форма: като светъл ангел, като подбудител на душата към добро, като доброжелател, като Божи пратеник. Свети апостол Павел, великият познавач на духовния живот, ясно свидетелства, че „сам сатаната се преобразява в ангел на светлината“ (2 Коринтяни 11:14). Когато някой има видения, трябва да притежава голяма духовно-благодатна опитност и съвършена чистота на сърцето, за да може да познае какви са неговите свръхестествени мистични преживявания – божествени или сатанински“. – В: Алексиев, Серафим, архимандрит, Болна и здрава мистика. Срв. http://www.pravoslavie.com.

[149]. Обстоятелства, визиращи антропоцентризъм в секуларния и глобализиращ се съвременен свят.

[150]. Инициация (латински ination) означава посвещение (латински тайнство) в християнски аспект. Думата „инициация“ според окултистите произлиза от латинска дума, която означава „започвам“. Окултната инициация „представлява едно ново начало, навлизане в нов начин на живот“, означава „посвещение“ на дявола.

[151]. Според член 199, точка 5 от Устава на Българската православна църква (Приет от VI Църковно-народен събор на 11.12.2008 година в Рилската св. обител, публикуван в „Църковен вестник“, извънреден брой от 9.01.2009) магьосничеството и врачуването са тежки църковни провинения предвид каноните (правилата) на Вселенските събори.

[152]. Биоенергетика (биоенерготерапия) – термин, използван за означаване на своеобразна терапия с цел осъзнаване на биотоковете в тялото, тяхното усещане, изясняване нарушенията във функцията им и възстановяване на хармонията „тяло-душа“ чрез премахване на ненужните задръжки. Биоенерготерапията е свързана с „вегетативната терапия“ на В. Райх, създадена през 50-те години в САЩ от учениците му А. Лоун и Дж. Пиеракос. Десев, Л., цит. съч., с. 65.

[153]. Уфология – наука за НЛО (извънземни индивиди).

[154]. Хипноза (от гръцки „хипнос“ – сън) – въведен от английския лекар Джеймс Брайд (1843) термин, с който се означава гранично звено между естествен сън и различни форми на патологичен сън; близко до съня състояние, предизвикано изкуствено чрез фиксиране вниманието на хипнотизирания субект върху блестящ предмет и чрез внушение, при което хипнотизираният субект изпълнява всякакви команди на хипнотизатора. Хипнотизираният сън се предизвиква от хипнотизатора най-често чрез вербално-речево внушение. Десев, Л., цит. съч., с. 668.

[155]. Цитат от окултното учение за кармата на бедността и богатството: „В това се състои големият замисъл, „играта на Господ“. Като присъства във всеки от вас, „Господ отначало създава илюзия“, а след това я „разрушава“. По подобен начин детето прави пясъчен замък и след това го разрушава, за да построи друг, по-съвършен замък. И „всеки път“ неговото творение става все по-съвършено, все повече се приближава до съвършенството и всеки път превъзхожда по съвършенство всяко предишно творение. Вие сте „подобни на Бога“ и по същия начин имате възможност да творите и да създавате съвършени образци в своя живот. Някои индивиди предпочитат да вървят по собствен път и изграждат своя живот и заобикалящата ги действителност по стандарти, които са далеч от съвършенството. „Бог ви позволява да експериментирате“. Вие сами ще можете рано или късно да се убедите кое от създаденото е красиво и хармонично, кое се вписва в представите за съвършенство, а кое е грозно и уродливо и трябва да бъде преобразувано. Затова, ако предпочитате да се ръководите в живота си от ниски стандарти и небожествени ориентири, позволява ви се да правите това“. Срв. http://www.terrafim.wordpress.com

[156]. Агни-йога (йога на огъня): деструктивна окултна практика, която е тясно свързана с традицията на окултизма, като за нас е интересно да научим как се разбира в нея „вътрешната чистота“. В християнството покаянието е средство за очистване от греха. За очистване говори и класическата йога. Понятието за вътрешна чистота присъства и в агни-йога. Как се разбира в нея тая вътрешна чистота ? Ето какво пише по тоя повод „майката на агни-йога“ Е. И. Рьорих в писма до своите ученици: „Прогонвайте всяка нечиста мисъл, заменяйки я с мисъл за благо. Бързайте да очистите духа с широки съзидателни мисли за чудесното бъдеще“ (с. 46). За ефективността на такова „очистване на духа“ можем да съдим по примера на нашите бивши държавни ръководители, на които „широките съзидателни мисли за чудесното бъдеще“ ни най-малко не пречеха да проливат кръвта на невинни хора през време на революцията, гражданската война и масовите репресии. Очиства само покаянието пред Господа, но за него в агни-йога не се споменава, защото в нея Христос е само човек, достигнал със свои собствени сили свръхчовешки статус, а собствено Бог е Абсолют, който по силата на своята абсолютност изобщо не се намесва в земните дела и е напълно безразличен към съдбата на отделния човек на тая грешна земя. В това се усеща силният повей на будизма, който е оказал несъмнено влияние на формирането на окултните възгледи на Е. И. Рьорих и Н. К. Рьорих. Срв. http://www./star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[157]. Кабала – термин от еврейски произход, който буквално означава предание, тайно учение, в по-разгърнат смисъл на думата – еврейско религиозно-мистично учение, пълно със суеверие, чиито преставители се занимават с тайнствено тъкуване на думи и цифри; в преносен смисъл – нещо неразбираемо, загадъчно. В арабския език кабала означава: буквално – задължение; в древността – робство; в книжовния език – духовно робство, пълна зависимост. Десев, Л., цит. съч., с. 212.

[158]. Този библейски старозаветен текст от една от книгите на Петокнижие (Тора) на св. пророк Моисей се отнася за всички видове на врачуване, обайване, чародейство, вълшебство и други видове магьосничество. Тоест, ако има някой, който се „възхищава“ и „почита“ дейността на покойните: Евангелия Гущерова (Ванга), Вера Кочовска и други, трябва да знае, че последните попадат под санкцията на Второзаконие (18:9-13) и сл.

[159]. Такъв е примерът с Евангелия Гущерова, Нострадамус, Вера Кочовска, Кашпировски, Джуна и много други съвременни и древни магьосници – предсказвачи, ясновидци, гадатели, екстрасенси, шамани и прочее.

[160]. Правило 61 на VI Вселенски събор: „Ония, които се обръщат към магьосници или към така наречените стоначалници, за да узнаят от тях не ще ли им открие нещо, каквото желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подхвърлят и ония, които водят мечки или други животни за забава и съблазън на простите хора и които предсказват щастие, съдба, родословие и много други подобни неща, също така и тъй наричаните облакогонци, обайници, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Ония пък, които упорстват в това и не искат да се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонват съвършено от Църквата, както и светите правила заповядват, защото: „Какво общо има между светлина и тъмнина“, казва апостолът? Или: „Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? или: „Каква прилика между Божия храм и идолите “ (2 Коринтяни 6:14, 15, 16). – В: Божков, Б., цит. съч., с. 43.

[161]. Правило 36 на Лаодокийския поместен църковен събор: „Посветени или клирици не трябва да бъдат вълшебници, обайници, числогадачи, астролози или такива, които правят предпазителници, свързващи душите с нечисти духове. Ония, които носят такива, заповядваме да се изхвърлят из Църквата.“ – В: Божков, Б., цит. съч., с. 43.

[162]. Както съборите били тълкуватели на основните принципи, изразени в Свещеното Писание и Свещеното Предание, така на съборните постановления тълкуватели били отделните отци на църквата. Съборните правила представлявали изобщо определения, които предстоятелите на една или друга поместна църква прилагали в особени случаи и при известни обстоятелства под лична отговорност. Такова прилагане на съборните определения било обнародвано с окръжни послания до паствата с канонически послания на един епископ до друг епископ и с канонически отговори на поставени въпроси и така нататък. Дълбокото каноническо познание на някои епископи им заслужило всеобщо уважение в църквата. Затова от техните послания, както и от други техни произведения, били извлечени съответни места, които представлявали възвишени правила по пастирското управление и като такива били приети, одобрени и признати за задължителни за цялата Христова Църква и заедно с каноните на съборите са влезли в общите църковни канонически сборници. Срв. Правилата на св. Църква, част 2, Атон, Света Гора, 2004, с. 1-2.

[163]. Епитимията е църковно дисциплинарно „наказание“, налага се от свещеник на мирянин; епитимия може да бъде наложена и на клирик от по-висш клирик или от негов духовен наставник. Епитимията (от гръцки έπιτιμία – порицание) е също извънредно задължение, което се налага от духовник във връзка с извършени грехове от вярващите, изповядани пред него. В различните случаи това задължение може да бъде под формата на различни духовни упражнения, четене на молитви, определен период на пост, лишаване за определено време от причастие и други. Епитимията е определена и практикувана още от апостолско време. Тя няма за цел да наказва, а да изправи и излекува.

[164]. Срв. Съвети на св. отци как да се борим с врага на нашето спасение. Побеждавай сатаната. С., 2003, с. 22.

[165]. Еклогата е сборник от закони, издаден през 726 година след Христа във Византия от император Лъв III. Състои се от 18 глави. Създаден е въз основа на законите от времето на император Юстиниан I. Сборникът, имащ и цивилистичен характер, известен като Еклогата, е разпространен сред южните славяни и в Русия.

[166]. Св. благоверен Цар Юстиниан Управда – честваме го в Православната църква на 14 ноември.

[167]. Астрология (гръцки астрон – светило; логос – наука) = лъженаука за предсказване на бъдещето по разположението на планетите. Сродна на астрологията е астромантията (астро – гръцки manteia „предсказване“), която се занимава с гадаене по звездите. Астрологията е вид многобожие, а многобожието е отхвърляне на Единия истински Бог и приемането на други лъжливи божества, в случая небесни светила. Те обаче не са богове, а чудно Божие творение говори за всемогъществото и вседобротата на Бога и за което свидетелства и псалмопевецът: „Небесата проповядва славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Псалом 18:1). – В: Николов, Ив., За астрологията, К., 2003, с. 5.

[168]. Умисъл – „престъплението е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Умисълът е винаги конкретен.“ – В: Ненов, Ив., цит. съч., с. 96.

[169]. Срв. „Там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Матей 8:12). Господ посочва вечната задгробна участ на неразкаяните грешници: външната тъмнина, ада, където е плач и скърцане със зъби. Думите ад, тартар, геена, преизподня означават едно и също нещо и това е мястото, където се мъчат грешниците – място тъмно, във вътрешността на земята, където – според св. Кирил Александрийски – живеят страшни, диви, жестоки, немилостиви и безсрамни демони, подобни на черни етиопци. На ония, които се съмняват, че има ад и демони, вечни мъки и митарства, ние препоръчваме да прочетат книгата на архимандрит Серафим Алексиев за преподобни Серафим Саровски и особено главата под наслов „Действително ли има бесове и адски мъки“. Но да се отрича вечността на адските мъки, е все едно да се отрича достоверността на Евангелието и да се приеме, че Христос е лъжец. Господ казва за осъдените грешници: „И тия ще отидат във вечна мъка“ (Матей 25:46). – В: Серафим (Алексиев), архим., Преподобни Серафим Саровски, С., 1983.

[170]. По-важно е да се покаже психологическият ефект от дóсега с тези нехристиянски учения, какво може да се случи с хората и как може да се деформира личността им в резултат от това, какви са вредните последици Тези негативни последици, чието съществуване не може да се отрича, ние смятаме за напълно достатъчен аргумент. Защото, както показва опитът, чете¬нето на окултна литература, дори без особен интерес, е процес на съединение с тъмните сили, невидимо погубващ душата на четящия.

[171]. Чрез окултизъм и окултни практики никога не може да се осъществи нещо добро, тъй като източникът на окултните практики са падналите ангели (духове на злобата), наречени демони, чийто княз е лукавият.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4O8

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.1.Политико-икономически и духовно-нравствени фактори, свързани с девалвацията на ценностите и употребата на психоактивни вещества при младите хораВсъщност налице е пагубна двойственост, която прави борбата с наркоманията и употребата на психоактивни вещества като цяло безуспешна. Работата е в това, че де юре наркотиците са забранени в цял свят (с изключение на Холандия, където употребата на „слаби наркотици“ е легализирана, и някои държави, където към марихуаната има снизходително отношение), а де факто те вече станаха толкова съществен компонент на икономиката, политиката и културата, че каквито и да било сериозни действия в това направление, ако те по принцип са възможни, биха предизвикали сътресения с мащабите на световна война (14, с. 70). Доходите от наркобизнеса по приблизителни оценки съставляват около четиристотин милиарда долара годишно. Но работата не е толкова в апетитите на наркобароните. Съществуването на наркобизнеса представлява национален интерес на цели държави. Това са, разбира се, на първо място страните, производителки на суровината. Най-крупният доставчик на хашиш и други канабиноиди (производител на канабиса) е Мароко, където съществуват цели конопени плантации с обща площ петдесет до седемдесет хиляди хектара, произвеждащи до хиляда тона хашиш годишно. Експортът на местния сорт марихуана е основният доход на Ямайка (1.1 милиарда долара годишно), който няколко пъти превишава доходите от износ на полезни изкопаеми (боксити) и от туризъм. Афганистан е на първо място в света по производство на опиум (три хиляди тона годишно). Това е единственият източник на доходи за населението от планинските райони. Подобна е ситуацията в страните от Златния триъгълник (Бирма, Лаос, Тайланд). Ако тайландският селянин не отглежда опиумен мак, цялото му семейство ще умре от глад. Същите са проблемите в страните от Латинска Америка, специализирани в производството на кокаин, където на търговията с него, в която участват самите членове на правителствата, се крепи икономиката.

Да се решат икономическите проблеми на тези страни от „третия свят“, означава да се откажат от основните принципи на икономиката си богатите държави. А те съществуват за сметка на експлоатацията на „слаборазвитото“ болшинство от държави с неразвита икономика, базираща се на производство на наркотици или суровини за наркотични вещества. Затова при тези дъжави е валидна максимата „злото ражда зло“. Експлоатирайки страните от Азия, Африка и Южна Америка, Западът всъщност умножава собствените си социални проблеми, увеличавайки числото на наркоманите (21, с. 71). Не по-малко заинтерисовани от съществуването на наркобизнеса са страните, където се изпират „мръсните“ пари – такива са Сърбия (в миналото), Албания, Кипър, Русия, държавите от Карибския басейн, предоставящи удобни възможности за банкови машинации.

Стандартното заплащане за изпиране на пари се колебае между 3 и 7 за 1 $, но дори тези загуби да са повече, те малко се отразяват на свръхпечалбите на наркотърговците. Та нали купеният в Азия и продаденият в Лос Анджелис или Париж килограм наркотик струват 100 и дори 1000 пъти повече от цената на мястото на закупуване.

Да вземем факта, че тези финансови средства съвсем не са статична стока, а се влагат постоянно. В това число, разбира се, и в напълно легални отрасли на икономиката. А икономическите аспекти са тясно свързани с политическите. С процентите от изпраните наркопари са финансирани военни действия от страна на Сърбия (16, с. 192). Така както и действията на Обединената армия на Косово (ОАК) са финансирани основно със средства от търговия на наркотици в страните, откъдето функционира „албанската“ наркомафия (85, с. 15-17). От доходите от опиумния мак съществуват разнообразните афганистански формирования.

Освен това наркотиците имат още и важно стратегическо значение, което е много разностранно. Чрез наркотиците става възможно да се извадят от обществения живот големи маси хора и най-вече младежите – най-активната и переспективна част от населението. Както казвал Хитлер, „който притежава младежта, притежава бъдещето“ (14, с. 72).

Наркотиците са и едно много мощно оръжие за социален геноцид[128], което дава възможност за създаването на крупно перо разходи за борба с наркоманията в страните, по отношение на които се извършва този геноцид. Също така употребата на психоактивни вещества предоставя възможности и за по-удобна манипулация на съзнанието и повишена внушаемост на населението. Употребата на психоактивни вещества (от всякакъв вид) е средство за окултно въздействие и демонизация на обществото[129].

Въз основа на казаното по-горе може да се направи извод, че много от очертаните обстоятелства са валидни за фактическата обстановка в България от гледна точка на политико-икономическите фактори, независимо, че нашата държава е член на Европейския съюз. Политическите и икономическите предпоставки в една страна влияят пряко на духовно-нравствените фактори, които са свързани с девалвацията на нравствени ценности. А това поражда неминуемо предпоставки за употребата на психоактивни вещества при младите хора и децата, което пък генерира криминогенност в различните сфери на обществения живот. По-надолу ще се опитаме да разгледаме въпросите, свързани с демографската криза и война у нас и в частност при славянските народи. Какви са методите на тази необявена война, как се води тя и каква е тази криза?

Политико-икономическата, демографската и нравствената криза са производни на духовната криза или ситуация, водещи до девалвация на нравствеността у народа и в частност у младите хора. Защо? Защото духовността на един народ се определя от няколко фактора и преди всичко от неговата религиозност. Духовността на българския народ е традиционно свързана (съгласно член тринадесети (3) от Конституцията на Република България) със светото православие. То определя от векове нравствено-моралните устои на обществото, неговите начин на живот, култура, изкуство, отношение към децата и брака, към възрастните хора и към устоите на семейството като цяло. Както културата и изкуството, така и брачните, и семейните отношения, начинът на живот на православните народи през миналите векове са се отличавали с високо ниво на развитие, тъй като са се надграждали над нравствеността на православното християнство. Но какво всъщност е православната духовност[130]? И как ние, православните християни, можем да определим духовността на човека? Духовността всъщност не е някаква отвлечена абстракция, а напълно реално състояние на даден човек и на хората като цяло. Това е взаимодействие на духовни същности. И тъй като Бог е Дух, то Той е първоизточник на всичко съществуващо, включително и на материята. В Евагелието е казано: „Бог е Дух: и тия, които му се покланят, трябва да се покланят с Дух и Истина“ (Иоан 4:24). Човекът е Божие творение и носи в себе си Божия образ и подобие. В Библията е казано: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст, и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Битие 2:7). „Бог е Дух“ (Иоан 4:24), противоположен на инертната и тварна материя, а човекът притежава дух – Божие дихание. Подобното се стреми към подобно, ето защо и човекът като носител на дух и като Божие дихание се стреми към своя Първообраз и стъпва в определени взаимоотношения с Него чрез църковните тайнства. Точно тези взаимоотношения на тези две духовни същности – Бог и човек – съставляват духовността като явление. И така духовността на човека това са неговите отношения с Бога. Но човекът е в определени взаимоотношения не само с Бога, но и с хората, със създадения от Бога за човека свят.

Взаимоотношенията между хората като носители на духа са също духовни отношения. Друг е въпросът, че невинаги това са отношения, представляващи въплъщение на Любовта, въпреки че би трябвало да са такива, тъй като „Бог е Любов“ (1 Иоан 4:16). Синът Божи – Господ Иисус Христос, е дал на хората нов завет[131]: „Обичайте се един другиго“. Затова дълбоката духовност на един православен народ е предпоставка за психическо и физическо здраве както на отделния човек, така и на обществото като цяло, а също така и за социално-икономическото му развитие, защото по думите[132] на св. апостол Павел: „плодът на Духът се състои във всяка доброта, правда и истина“ (Ефесяни 5:9); (13, с. 8-9). В днешно време духовността на българския народ се намира в криза, тоест в критично състояние, което е вследствие на откъсването и отстъплението му от този източник на нравственост и любов (към ближния) – cветото православие.

Тази духовна криза се наблюдава във всички области и сфери на нашето общество: в социално-икономическата, в политическата, в нравствено-моралната, в демографската, както и в семейно-брачните отношения, а оттам и във възпитанието на децата, подрастващите и младите хора. Следователно политико-икономическите промени не трябва да се считат за основна причина за демографската криза. Тя е породена от духовната криза и от девалвацията на нравствено-моралните ценности базирани изцяло през поледните 1300 години върху учението и живота на Православната църква. Тоест девалвацията на духовно-нравствени ценности, изразяваща се в наркомании, неокултмания и други, се дължи на отстъплението (гръцки апостасия[133]) на българския народ от светото православие и от благодатта на Светия Дух, чрез даровете на Който хората имат възможност да се обожават, сиреч да се стремят към възстановяване[134] на единството между „образ“ и „подобие“ с цел благодатно духовно-нравствено обновление на човешката природа.

2.2. Наркомания и алкохолизъм при децата като криминогенен фактор

Исторически сведения посочват, че употребата на дроги и алкохол датира от хилядолетия. Едва от края на XIX и началото на XX век обаче това явление прерасна в проблем за човечеството. Този проблем непрекъснато се задълбочаваше и през последните петдесет години застана в центъра на вниманието на развитите държави и общества. Основната причина е, че мащабите на явлението достигнаха колосални размери, а свързаните с него проблеми – здравни, социални, икономически, правни, психологически, застрашават устоите на държавите и развитието на обществата. Решаването на тези проблеми беше издигнато в ранг на държавна политика и първостепенна задача на гражданските общества. Къде е България в тази ситуация? „След няколко десетилетия „тихо“ натрупване на проблемите през последните двадесет години те се „взривиха“. Традиционно съществуващата злоупотреба с алкохол и никотин рязко нарасна преди всичко за сметка на младите хора и децата. Значимо се е увеличила немедицинската злоупотреба за справяне със стреса, безсънието и болката до степен на злоупотреба и зависимост спрямо тези медикаменти. Но общественото внимание беше привлечено преди всичко от впечатляващо бързото разпространение на нелегални дроги като хероин, марихуана, кокаин, екстази и свързаните със злоупотребата им проблеми сред младите хора и подрастващите. Мащабът на злоупотребата с хероин в България ни изведе на едно от първите места в Европа. В същото време се оказа, че държавата и обществото ни не са подготвени за това, което се случва. Като цяло липсва необходимият ресурс за противопоставяне на явлението наркомания. В продължение на двадесет години България постоянно е в състояние на преход. Инвестира се преди всичко в стратегия на ограничаване на наркотрафика и предлагане на наркотици“ (66, с. 5).

Не се инвестира достатъчно в стратегия за намаляване търсенето на дроги и алкохол чрез резидентно-рахабилитационни и духовно-просветни програми с помощта на Православната църква.

В увода споменахме, че наркоманията не е медицинска болест, а е духовен проблем – грях на отделната личност и грях на обществото като цяло. Тоест наркоманията и неокултманията са духовна болест (с медицински измерения), която може да бъде „лекувана[135]“ ефикасно по духовен път (чрез психо-социална рехабилитация и духовно обгрижване за възстановяването на личността от поведенческите и психичните ѝ разстройства). А това е Пътят, Истината и Животът в Бога, който е само в светото православие и в църковните тайнства на св. Православна църква. Там, в църковните тайнства – кръщение, миропомазване, изповед, причастие, маслосвет, водосвет, венчание, свещенство, монашество, – човешката душа (поробенна от страстта на наркоманията, алкохолизма и други) получава даровете на Светия Дух, които я освещават, умиват, очистват, разхубавяват. Даровете на Светия Дух чрез божествената енергия обновяват душата, буквално дори я умиват при дълбоко покаяние (гръцки метаноя) от греховността и състоянието на грехопадение. Разбира се, Православната църква не отрича медицината и науката, а напротив, в успешната и ефективна рехабилитация на зависими е препоръчително да се съчетаят медицинските и социалните грижи с духовното обгрижване.

Отделно от горното, връщайки се към икономиката, светската социология, психология и педагогика, ще споменем, че опитът на развитите държави показва, че отношенията „пазар-клиент“ са двупосочни и взаимно детерминирани. Не може да се очаква, че нелегалният пазар на дроги може да бъде унищожен, докато има клиенти за този пазар, както е невъзможно да се ограничат клиентите за легални наркотици (алкохол, цигари, психоактивни медикаменти) при „сегашното състояние на техния пазар в условията на псевдопазарна икономика“ (66, с. 6).

От гледна точка на социално-педагогическата наука: алкохолизмът и наркоманията, и употребата на всички психоактивни вешества са непосредствен фактор, генериращ и стимулиращ противоправно и общественоопасно поведение сред част от подрастващото поколение на всяка една страна, в частност и в нашата. Употребата на спиртни напитки и наркотични вещества е сложен феномен, обусловен от редица социални, духовни, психопедагогически и биологични предпоставки. Подценяването на този фактор води след себе си тежки за нравственото, психическото, физическото и социалното изграждане на личността на детето отрицателни последици. „Като такива последици, вследствие на алкохолизма и наркоманията, могат да се посочат в най-общ план засилилата се детска и младежка престъпност; дезорганизацията на вътресемейните взаимоотношения; малолетната и непълнолетната проституция и хомосексуализмът; автодеструктивното поведение, често преминаващо в суицидни тенденции и прочее“ (65, с. 233).

Затова учението на Православната църква гледа на наркоманията не като на биологическо заболяване, а като на духовна болест[136], защото именно грехът и греховният начин на живот пораждат страстта, която води до психични и соматични нарушения. Върху тези нарушения слага отпечатък преморбидният фон (съвкупността от наследствени и придобити психофизични особености, както и чертите от характера на човека, които той е притежавал, преди да започне употребата на наркотични вещества), който съществува у пациента до появата на греховната страст и способства за нейното развитие. Убедени сме, че преморбидните личностни особености на наркоманите се определят не от биологически причини, а от бездуховността на семейството, неправилното възпитание, например хиперопека[137] и тирания, непълни семейства, създаващи много възпитателни проблеми: от дефекти на възпитанието в училище до влиянието на уличното възпитание и други. Тези фактори могат да развият егоцентрични (антропоцентрични[138]) или, напротив, потискащи личностната активност общественоопасни тенденции, които се отразяват на психическото развитие на подрастващите. А оттам те формират девиантно, тоест противоправно и общественоопасно поведение.

„Бездуховността, безрелигиозността на семейството, отсъствието у децата на елементарни понятия за религия, духовност и грях определят непълноценните съдби на нашите младежи и девойки“ (13, с. 44-45).

Защо споменаваме познанието за религия с оглед на въпроса за наркотиците като криминогенен фактор? Защото наркоманията в някаква степен е квазирелигиозна и мистична практика, основаваща се на болна мистика, базирана върху гордостта[139]. Макар че споменахме в началото на изследването какво е религия, ще повторим пак, че значението на думата религия има смисъл и на съединяване (сношаване) със свръхестественото. Православният възглед за наркоманията е, че жертвите ѝ се съединяват (сношават и общуват) с духовете на злобата. Така формират криминално поведение.

Защото съгласно православната антропология хората са дихотомни (двусъставни) същества, призвани да общуват със Светия Дух (третата ипостас[140] на Бога), а не с падналите духове на злобата[141]. От това демонично общение (непознато за хуманитарините науки) внедреният зъл дух в душата става негова втора природа, която е реална еманация на безнравственост и противообществени прояви. В този ред на думи пак ще повторим, че „Православната църква счита наркоманията за окултна мистична практика още в древността“ (14, с. 17-19). Затова ще се опитаме пак накратко да очертаем тази съществена връзка между окултизма и наркотиците.

Наркоманията, както споменахме по-горе, е грях преди всичко (освен че зависимостта има и медицински измерения) на отделната личност и е грях на общество.

Старецът Паисий Светогорец в четвърти том, книгата „За семейния живот“, казва:… Грехът се е превърнал в мода за съвременния човек. Темата за окултните практики и наркоманията е много широка. Тя има духовен, психологичен, юридически, социален и медицински аспект. Защо и в какво наркоманията е свързана с окултните практики?

Според историята на Църквата и религиите употребата на наркотици[142] е окултна мистична практика, част от окултната антихристиянска култура. Наркоманията облекчава по псевдодуховен начин контакта на човека с падналите духове. Като такава тя (наркоманията) е изиграла съществена роля в установяването и развитието на множество традиционни езически и някои световни религиозни култури. Във връзка с това ще повторим, че според християнското светоотеческо учение на Православната църква се явява ан¬титеза на окултизма. И на практиката на употребата на наркотици се гледа като на частно проявление на окултизъм. Причините в съвременния свят за разпространението на злоупотребата с психоактивни вещества е следствие на отстъплението от принципите на православния мироглед, което е свидетелство и симптом на дълбока религиозна, нравствена и мирогледна криза. Тази криза пък е напълно закономерно и неизбежно следствие от духовното развитие на западната цивилизация. Привеждаме някои факти (валидни за България) в подкрепа на твърдяното, които споменава професор д.м.н. Димитрий Авдеев (психиатър, психотерапевт, медицински психолог, доктор по теология): „Наркоманията – тази страшна беда, стремително се разпространява в Русия“ (3, с.119).

„Ето само някои данни, свидетелстващи за мащабите и дълбочината на поразеността на нашето общество от наркотиците: два процента от населението на страната имат устойчива зависимост от наркотиците; през последните десет години наркоманията сред децата и подрастващите се е увеличила десет пъти и днес има повече от половин милион деца наркомани. Към това се добавя, че един наркоман „заразява“ (привлича към наркотиците) до шестдесет души още. Това е свързано (в криминогенен аспект) с пласирането на наркотиците. Наркоманът е принуден да стане пласьор, за да може преди всичко той самият да има пари за ежедневна доза дрога. Ще маркираме също, че наркоманията е практически нелечима по цял свят (излечимостта ѝ е 2-3 %). И това е така, защото тази болест не е телесна, а преди всичко духовна“ (3, с. 119). А процесът на лечение е свързан не толкова с приемането на медикаменти, колкото с превъзпитание, самоопределяне, продължително и търпеливо възстановяване. Според определението на Световната здравна организация (СЗО) „наркоманията е състояние на периодична или хронична интоксикация, вредна за човека и обществото, предизвикана от употребата на наркотик (естествен или от синтетичен произход)“.

Условията, при които един човек следва да се смята за наркозависим, са следните:

а) непреодолимо влечение към наркотика;
б) нарастваща толерантност (увеличаване на дозата);
в) психофизична зависимост от наркотиците.

Затова наркоманията е многоаспектен проблем. Той е и нравствен, и медицински, и социален, и юридически, и духовен. Пристрастието към наркотиците е факт още след втория, третия месец употреба. Нерядко човек става роб на наркотиците още след първата инжекция на коварно опиянение. Ще посочим това, че от началото на употребата на наркотични средства, такива като хероин например, наркоманът живее средно 7-8 години, понякога или 10-12, след което умира, но това не е живот, а по-скоро безкрайна мъка. Към наркотиците се развива физическа и психична зависимост. Първата (физическата зависимост) се определя от това, че наркоотровата се включва в механизмите на обмяна на веществата и биохимичните процеси, протичащи в организма, които изискват редовен прием на наркотик. На всеки 10-12 часа наркоманът изпитва непреодолимо желание да приеме своята доза, която постепенно се повишава. Ако наркотикът по някакви причини не се приеме, то наркоманът изпитва силно страдание и мъки. Избива го студена пот, появява се гадене и повръщане, схващане на ставите, слабост, болки в корема, треперене на цялото тяло.

Депресията и вътрешното напрежение са обичайни спътници на абстиненцията. В такова състояние именно наркозависимите проявяват криминално мислене и поведение за набавяне на средства за осигуряване на следващата доза. Това като цяло обуславя обществена опасност и общественоопасни последици в различни степени. Психичната зависимост е още по-тежка проява на наркоманията. Моделът на поведение на наркомана, както образно описват това състояние нарколозите, изпитва чувство на „любов“ към наркотиците: личността на наркомана, както и влюбеният, през цялото време мисли за предмета на своите желания, постоянно очаква среща с него, радва се, ако тази среща се състои, тъгува и нервничи, ако тази среща се отлага; готов е на всичко само и само винаги да бъде до наркотиците (3, с. 120-121). Личността на наркозависимия тотално се променя чрез психосоматична деградация[143] от медицинска гледна точка, а в юридически аспект настъпват криминогенни, финансови, облигационни (договорни[144]) и вещноправи проблеми. Накратко ще отбележим още, че употребата на наркотици нанася огромна, в много случаи непоправима вреда на психо-соматичното здраве. Поражения има върху главния мозък и нервната система, имунитетът спада, увреждат се черният дроб и сърцето. Всички органи, системи в организма на наркомана са засегнати от употребата на наркотици. Около осемдесет процента от наркоманите са заразени с вируса на хепатит В. Сред наркозависимите със същата честота се срещат ХИВ-инфекцията и вирусът на хепатит С.

Изхождайки от горните обстоятелства, ще допълним, че повечето от симптомите на наркозависимите са идентични с психосоматичния здравословен статус на жертвите на деструктивни култове, при които депресията, вътрешното напрежение, патологичната тревожност, натрапливите мисли и страхове са обичайни спътници както при абстиненцията на наркозависимите и алкохолозависимите. Затова окултно пострадалите са предразположени изначално към злоупотреба с алкохол, наркотици и други ПАВ и обратното. Зависимите към ПАВ са склонни към участие в деструктивни култове.

Относно алкохолизма като криминогенен фактор ще споменем следното: психолозите са определили някои характерологични черти, свойствени за хора (в частност деца), предразположени към алкохолизъм. Установено е, че някои от тях са лесно раними, не добре приспособени към практическия живот, слабоволеви, а други – излишно самоуверени, тщеславни, болезнено преживяват и най-малките житейски неуспехи, настойчиво търсят при¬знание. Ако върху тези черти се насложи и психо-травма, то вероятността за нервен срив и пропиване с алкохол е много голяма. Както показват наблюденията, пътят към пиянството започва от ранна възраст. Усвояването на алкохолните ритуали става много преди първото запознаване с алкохола. Малките деца, седейки на празнична маса, „играят на възрастни“, разливайки плодов сок по чашите, а след това с гримасата на лицето пият „детско вино“ пред одобрителните възгласи на родителите и гостите. Няма съмнение, че още по това време в съзнанието на детето започва да се формира представата за алкохола като за универсален спътник в живота на възрастните. Руският психиатър, професор доктор Д. Авдеев, твърди, че към 11-12-годишна възраст у подрастващите се формират напълно устойчиви стереотипи на отношение към пиянството (3, с. 120-121). Нерядко разглезеното с „усилията“ на родители, баби и дядовци дете с времето се превръща в претенциозна личност, изискваща непременното задоволяване на всички свои прищевки. Ако това не става, тогава се появяват разочарование, гняв, чувство за досада и желание „да се забравиш във виното“.

Така атмосферата на бездуховност и грях, която подрастващият вижда в обществото на възрастите и на първо място в своето семейство, също го тласка по пътя на пиянството (и криминалните деяния, за да си набави средства за алкохол и друго). Пиянството на родителите осакатява душата на децата, което е фактор за бъдещо правонарушение, тоест така се раждат децата правонарушители. Затова от гледна точка на теорията на възпитанието на малките и подрастващите деца алкохолизмът и наркоманията са сериозен криминогенен фактор при противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. А от морална гледна точка сърцето на всеки човек се къса, когато виждаме изтерзани деца, лишени от вниманието и ласките на родителите (алкохолици). За да се спаси дадено дете от страстта (болестта) на алкохолизма, е нужна подкрепа (духовна, социална, юридическа, предагогическа и други) и най-вече любов.

Това е така, защото алкохолизмът е психофизична болест, при която човек (детето) се намира в състояние на физическа и психическа зависимост от алкохола, което води до промени в психиката на болните, нарушено функциониране на обмяната на веществата и увреждания на много органи в организма.

Алкохолната зависимост възниква бавно, обикновено при повече от 10-15-годишна злоупотреба при мъжете и доста по-бързо при жените и младите хора. Характеризира се със социална дезадаптация[145], често насилие в семейството и впоследствие разтрогването му. Болните запускат външния си вид, отпадат от работа. Алкохолът е достъпен и разрешен за употреба от пълнолетни лица, както и лесен за изготвяне в домашни условия, така че рискът от привикване и пристрастяване към всекидневната му употреба е един от тежките проблеми на съвременното общество. Освен моралните негативи алкохолиците често са обект и на нормативни ограничения. Така например член пети от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи гласи: „Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона: например законно лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници.“

Синдромът на алкохолна зависимост е съчетание с телесни, поведенчески и мисловни разстройства, при които употребата на спиртни напитки придобива много по-висок приоритет за дадено лице, отколкото други видове поведение, които в миналото са имали по-висока стойност. Няколко са основните характеристики (които вече описахме) на заболяването: влечение (нарича се още психическа зависимост) да се приема алкохол, за да се промени съзнанието, психическото или физическо състояние на човека; толеранс – промяна в поносимостта на организма, която се изразява в необходимост от приемане на все по-големи количества до определен етап (повишаване на толеранса), след което ефектът на опиянение се постига от приемането на по-малко количество алкохол; абстинентен синдром – физически и психичен дискомфорт при липса на алкохол в организма; телесни увреждания – предизвикани от дългогодишната злоупотреба; нарушение в социалното функциониране – проблеми в семейството, загуба на приятелска среда, работно място[146] и други (127). В този ред на мисли е удачно да споменем следното: съгласно Наказателния кодекс, член 193 (изменен Държавен вестник, брой двадесет и осми от 1982 година, в сила от 01.07.1982 година, изменен Държавен вестник, брой осемдесет и девети от 1986 година) (1) (изменен – Държавен вестник, брой десети от 1993 година, изменен Държавен вестник, брой деветдесет и втори от 2002 година, изменен Държавен вестник, брой сто и трети от 2004 година, в сила от 01.01.2005 година) „който опие с алкохолни напитки лице, ненавършило осемнадесетгодишна възраст, или невменяем, се наказва с лишаване от свобода до шест месеца или с глоба до петстотин лева.“ (2) (изменен Държавен вестник, брой двадесет и осми от 1982 година, в сила от 01.07.1982 година, изменен Държавен вестник, брой десети от 1993 година, изменен Държавен вестник, брой деветдесет и втори от 2002 година, изменен Държавен вестник, брой сто и трети от 2004 година, в сила от 01.01.2005 година, изменен Държавен вестник, брой двадесет и седми от 2009 година) „който продаде алкохолна напитка на лице, ненавършило осемнадесетго- дишна възраст, или невменяем за лична употреба, се наказва с глоба до хиляда лева и пробация, а ако върши това системно с лишаване от свобода до три години и глоба до три хиляди лева“.

Престъпността, разглеждана в контекста на алкохолизма при децата, е постоянен проблем за всяко общество. Защото, когато алкохолизмът се свързва със зависими деца, независимо дали извършители или жертви, обществеността става особено чувствителна към него. Според едни мнения престъпността сред децата се дължи на липсата на родителски контрол, според други проблемът е в неработещата образователна система или огромното влияние на електронните медии и по-конкретно насилието, което непрекъснато залива децата от телевизионните екрани и интернет игрите. Не липсват и по-глобални изказвания, които виждат основните фактори като следствие от разрушаването на съществуващите норми и правила, живот в ценностен безпорядък и липса на морални устои в цялото общество. Въпросът за причините, обуславящи изявата на детето като жертва или извършител на престъпление, е едновременно свръхизследван и подценяван. Изписано е много, но се знае малко от богословска и духовна гледна точка за алкохолизма като криминогенен фактор, тоест абстракцията на теоретичното заключение често не кореспондира с непосредствените потребности на реалния духовен живот, в който растат поколения деца. Конфликтът на детето със закона, семейството, училищната среда и обществото се определя от сложна съвкупност от разнообразни обстоятелства с несигурно проявление в действителността. Това са рискове, които присъстват в света и на извършителя, и на жертвата и го деформират не само чрез ограбване на обективните възможности за развитие, но и чрез изкривяване на възприятията във вътрешния свят. Обусловените от рискове процеси са едновремено обективни и субективни, външни и вътрешни, осъзнати и несъзнателни (128). Те определят житейския опит на детето и самоличността му, а житейският опит и степента на изградена индивидуална идентичност определят уязвимостта му на рискови фактори от различен вид, които в случая с алкохолизма при изследваната категория деца имат криминогенен аспект.
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[128]. Геноцидът (от гръцки γενο – род, племе, и латински: caedo – убивам) е целенасочено и систематично унищожаване, частично или пълно, на дадена национална, етническа, расова или религиозна група посредством: убийство на членовете на тази група; тежко физическо или психическо увреждане на членовете на групата; насилствено възпрепятстване на тяхното въз¬произвеждане; причиняване на каквито и да е тежки условия за живот с цел унищожаването, изцяло или частично, на тази група; насилствено отнемане на деца от една група и прехвърлянето им в друга група. Самият термин „геноцид“ за първи път е въведен в употреба в началото на тридесетте години на ХХ век от полския юрист Рафаел Лемкин, а международен правен статус получава едва след края на Втората световна война, на 9 декември 1948 година, с Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид, определяща го като тежко престъпление срещу човечеството. Геноцидът е признат за международно престъпление. Според някои тълкувания отговорността за извършен геноцид се приписва не на държавата, а на властта. Самото признание за извършен геноцид на международно равнище често е проблематично. В много случаи властта, която инкриминира акта на геноцид, не желае да го признае; обратното се наблюдава в редки случаи, и то когато извършването на геноцида се признава от вече новите приемници на властта. В нередки случаи геноцидът се признава само от някои трети държави.

[129]. „Съвсем не е случайно, че зад проекта „МК-ултра“ е стоял Алън Дълес, бившият директор на ЦРУ. Ще си позволим да цитираме откровеното му изказване, имащо непосредствено отношение към Русия: „Всявайки в Русия хаос, ние незабелязано ще подменим техните ценности с фалшиви и ще ги заставим в тези ценности. Как? Ще намерим съмишленици, свои помощници и съюзници в самата Русия. Епизод след епизод ще се разиграва грандиозна по своя мащаб трагедия на гибелта на най-непокорния на земята народ, окончателното, необратимото угасване на неговото самосъзнание. От литературата и изкуството например постепенно ще изкореним тяхната социална същност. Ще отучим художниците, ще убием у тях охотата да изобразяват и да изследват тези процеси, които произлизат от дълбините на народните маси. Литература, театър, кино – всичко ще изобразява и ще прославя най-низките човешки чувства. Ние всячески ще поддържаме и издигаме тъй наречените творци, които ще насаждат и втълпяват в човешкото съзнание култ към секса, насилието, предателството – с една дума, към всякаква безнравственост… Честността и порядъчността ще бъдат осмивани и никому ненужни, ще се превърнат в отживелица от миналото. Простащина и наглост, лъжа и измама, пиянство и наркомания, животински страх един към друг и безсрамие, предателство, национализъм, вражда между народите, преди всичко вражда и ненавист към руския народ – всичко това ние ще култивираме ловко и незабелязано… И само малко, съвсем малко хора ще се досещат или ще разбират какво става. Но такива хора ние ще поставим в безпомощно положение, ще превърнем в посмешище. Ще намерим начин да бъдат оклеветени и отхвърлени от обществото“. Берестов, А., йером., Духовните основи наркоманията, Варна, 2002, с. 73. Цит. по: Митрополит Иоан (Снычев), Руская Симфония. Очерки русской историософии. СПб., Царское дело, 1998, с. 329. „Отбелязваме, че цитираната по-горе реч била произнесена още през 1945 година, което е още едно потвърждение, че психеделическата революция от шестдесетте години и последвалата я вълна от увлечение по наркотиците и износа на това увлечение в Русия определено са инспирирани от ЦРУ и стоящите зад него сили“. Берестов, А., йером., Духовните основи…, с. 73.

[130]. „Много интелектуалци биха твърдяли в този контекст, че „духовността“ е: театърът, киното, операта, изкуството (във всичките му форми), музиката и прочее. Но това не е така съгласно учението на Православната църква. Защото изкуствата, музиката и киното са само средства за духовно общуване, а духът (душата) на човека общува истински с даровете на Светия Дух в църковните тайнства. И тук ще цитираме св. Ириней Лионски, който казва:… „човекът е сътворен от Бога с призвание и предзначение да общува със своя Творец и да възраства нравствено в богоподобието“. – В: Нушев, Костадин, Антропологията на св. Максим Изповедник и развитието на православното нравствено богословие, С., 2013, с. 107.

[131]. Завет (Berit, в Септуагинте – διαθήκη) – еврейский термин „берит“ употребляется в Библии в двояком смысле: в значении союза отдельных лиц, кланов и целых народов между собою и в значении торжественного объявления одного или многих законов как знамения союза между Богом и народом (Бытие, 14, 13; 21, 27-32; 26, 28; 31, 44; Исход, 23, 32; 34, 12; Иошуа, 9, 6; Второзаконие, 9, 9; Исход, 24, 7). У древних семитических народов „берит“ имел целью покровительство и защиту отдельных лиц чужого клана, и на этой ранней ступени развития он сопровождался характерннм обычаем делать надрезы на руках союзников, (Бытие, 14, 13), и кровь эту смешивать, что символизировало собою вступление союзников в родственную (кровную) связь. В Библии „берит“ носит или характер политического (ср. Бытие, 14, 13), или религиозного союза (срв. Исход, 23, 32; Второзаконие, 29, 11). Срв. Православная энциколопедия, М., 1901.

[132]. Берестов, А., йером., цит. съч., с. 8-9.

[133]. Апостасия (от гръцки Αποστασία отстъпничество) – вероотстъпничество, богоотстъпничество, апостасия са термини, използвани със значение на религиозно, верско изоставяне. Етимологията на понятието има гръцки произход и означава нещо средно между изневяра и бунт. В повечето случаи употребата на термина носи пейоративния смисъл на безчестие, дори предателство.

[134]. Щом говорим за възстановяване на единство между „образ“ и „подобие“ в човешката природа, нека поясним релевантно битието на това разединение. Тоест ще опишем битието на злото при падналите ангели – ненавиждащи човешкия род, защото този невидим свят на паднали духове е основният източник на злини, съответстващи на окултните практики в света. Действието на злите духове е доста очевидно за онези, които внимателно наблюдават какво става по света. Но откъде идва тази ярост, с която демоните се стремят да ни погубят? И тук ще направим отново следния релевантен извод в тезата: „Като нямат възможност да нападнат Бога, те го нападат в Неговите творения, особено в човека, който е създаден по Негов образ и подобие. Те изпитват огромно адско удоволствие да осквернят този образ и да отнемат от Твореца онова творение, към което Той проявява Своята безгранична любов. Кой не знае, че злият дух, който не е способен да извърши нещо добро, изпитва необяснимо удоволствие, когато може да си спечели съучастници в своите престъпления, които също така ще споделят с него и наказанието. И дали сатаната може да остане равнодушен тогава, когато ние живеем с надеждата за онова блаженство, от което той се е лишил? Дали може да остане равнодушен, когато Господ чрез Своята благодат ни прави равни на ангелите, когато Синът Божи е приел човешки образ, за да ни направи наследници на Бога? (Ефесяни 2:12). Затова сатаната побеснява само като си помисли, че верните последователи на Господ Иисус Христос, седейки на величествени престоли, при свършека на времената заедно с ангелите ще го съдят. Тази завист го изгаря по-силно от адския пламък. Дяволът разтърсва и небето, и земята, за да ни въвлече в своите мрежи. Срещу нас той обръща цялата ярост на своя гняв и най-опасен става тогава, когато ни напада не с открита сила, а с коварните измами и различните хитрости на своя изобретателен ум.“ Срв. Божков, Б., цит. съч., с. 177.

[135]. Важно е да се спомене, че психиатрията има претенция да лекува психиката (душата) на хората; психологията има претенция да психоанализира и диагностицира човешката психика, а християнството чрез църковните тайнства има за цел да спасява душата на човека като „образ“ и „подобие“ на Бога.

[136]. Има се предвид парадигмата на „окултната болест“, тъй като наркоманията е форма на окултизъм.

[137]. Хиперопеката е форма на деструктивно обгрижване; обсебване на личността чрез психическо и физическо насилие. Хиперопеката води до личностни разстройства, едипов комплекс, наркомания и други.

[138].Антропоцентризъм (гръцки άνθρωπος, anthropos – човешко същество; и κέντρον, kentron- център), понякога и като човешко превъзходство, превъзходство на човека, е вярата, че хората трябва да бъдат смятани за център на света, също вярата, че хората имат способност да възприемат истинските качества на обектите. Например във философията на Фойербах (1841) е налице амбицията човекът да бъде издигнат до нивото на Бога с цел да покаже своята истинска същност на съществуването си и също да се разтвори Богът в човешката същност в по-голяма степен и по-ясно, отколкото при Хегел.

[139]. Гордостта е смъртен грях, защото е коренът на всяко зло, всеки грях и всяка страст, които разболяват човешката душа. В състояние на гордост умът, волята, чувствата и съвестта на човека се помрачават. При употреба на наркотични вещества или окултни практики се развива високо самомнение в душата.

[140]. Ипостас (гръцки) – означава лице, природа и други.

[141]. „Съгласно Божието Домостроителство въобще не считай Бог виновен за съществуването на злото и не си представяй, като че злото съществува самостоятелно. Злото е липса на добро. Сътворено е око, а слепотата е произлязла от загубата на окото. Така, ако окото по своята природа не подлежи на повреждане, нямаше да има и слепота. Тъй злото не съществува самò по себе си, но се появява при повреждане на душата. То не е неродено, както говорят нечестивите, които правят лукавото естество равночестно на благото естество, признавайки и едното, и другото безначални и висши по произход; то не е и родено, защото, ако всичко е от Бога, то как от благия ще произлезе зло? Безобразното не произлиза от прекрасното, порокът не е от добродетелта. Прочети историята на мирозданието и ще намериш, че там „всичко, що създаде (и ето), беше твърде добро“ (Битие 1:31). Затова злото не е сътворено заедно с това, което е добро. Но и разумните твари, произлезли от Създателя, не са приведени в битие с примес на лукавство. Защото, ако телесните твари са нямали в себе си зло при създаването си, то още повече разумните твари, толкова различни със своята чистота и святост. И тъй, дяволът станал наш противник вследствие на падението, до което сме били доведени от неговата злоба. И според Божието домостроителство с него сме в борба, за да го победим с послушание и да възтържествуваме над противника. Друго нещо, ако не беше станал дявол, но пребиваваше в чина, в който го поставил отначало Чиноначалникът! Но доколкото станал отстъпник, враг на Бога и враг на човеците, сътворени по образ Божи (той е човеконенавистник по същата причина, по която е и богоборец: той ни ненавижда като творения на Господа, ненавижда ни и като Божие подобие), то мъдрият и благопромислителен Домостроител на човешките дела се възползвал от лукавството му за обучение на нашите души, както и лекарят употребява отровата от ехидна в състава на спасително лекарство“. – В: Творения Василия Великого, архиепископа Кесарии Кападокийской. Изд. 4, ч. 4. Свято Троицкая Сергиева Лавра, 1901, с. 111-114.

[142]. Това частично е така и според историята на светската психиатрия като хуманитарна наука.

[143]. Психосоматичната деградация на личността се изразява в състоянието на „окултна болест“. Тя се проявява в психоза, придружена от коморбидни заболявания. Психозата е дълбоко нарушение на психиката, психично заболяване в тесен смисъл на думата; качествена промяна на психичната дейност, изразяваща се в изопачено отразяване на действителността и неадекватно поведение. Това влияе в конкретния случай и на соматиката (тялото) на човека и социалното му функциониране. „Светите отци не се колебаят да признаят физиологическия произход на някои форми на лудост, като се придържат към утвърдените медицински понятия на своята епоха. Психическото умопомрачение, причинено от употребата на алкохол или дрога, е доказателство за такъв произход при някои форми на делириум или халюцинация“. Срв. Ларше, Ж., Кл., Терапия на менталните болести, С., 2013, с. 48.

[144]. Например наркозависимият може безрасъдно да прехвърли неизгодно собствеността си, или да сключи договор с неравноправни клаузи за заем или кредит, без да преценява обективно своята кредитоспособност.

[145]. Дезаптация (от фр. des и лат. adapto – приспособявам) – липса на адаптация; нарушена способност или пълна неспособност за приспособяване към условията на околната среда (природна и социална), към определена форма на трудова дейност; наблюдава се при психичноболните с деградация на личността (психози, тежки неврози, психоаптии и други).

[146]. Срв. http://www.puls.bg.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4ND

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

§2.Фактори за противообществената нагласа в изследваната категория малолетни и непълнолетни децаВ началото на този параграф ще поставим риторичния въпрос, каква е същността на факторите за противоправно поведение на изследваната категория деца? Същността и базисният фактор за противообществената нагласа, а оттам и на противоправно поведение в изследваната категория малолетни и непълнолетни деца се състоят в разрушението на семейството като основна клетка на обществото и на изконните национални (патриархални) семейни ценности и традиции на института на брака не като доброволен съюз между мъжа и жената, а като семейна общност, изпълнена с любов. Така липсата на семейна любов, разбирателство, себеотрицание, взаимопомощ води до другите маргинални фактори, където децата намират в иерархията на подменените ценности в света на злото и на противообществените прояви, където престъпният свят или групата от наркозависими или членовете на деструктивен култ образуват своего рода тяхно „семейство“ в условията на алиенация[118] (осъзната или неосъзнавана).

В такава общност на отчуждение от реалния свят (в липса на семейна среда) се обуславя еманацията на употребата на наркотици и окултни практики, които се явяват и криминогенни фактори на противообществената нагласа при децата – правонарушители и жертви. Накратко, най-общо това са:

а) фактори, способстващи за употребата и злоупотребата с психоактивни вещества при младите хора (попаднали в криминална среда);

б) наркомания и алкохолизъм при децата като криминогенен фактор;

в) окултните практики при децата като криминогенен фактор;

г) кримоногенни, комерсиални, „ню-ейдж“ и други секти при децата като фактор в условията на глобализация.

Затова сложната социална и психологическа обусловеност на противоправното поведение на малолетните и непълнолетните и устойчивият харктер на извършваните от тях протвообществени прояви и престъпления привличат вниманието на учени от различни специалности – юристи, психолози, педагози, социолози, лекари, теолози и други. „Все по-голямо внимание се отделя на комплексни изследвания при изучаването на причинната обусловеност на аморалната и противоправната насоченост на поведението на подрастващите“ (29, с. 6). Защото „противоречивите тенденции в психическото развитие на децата и юношите винаги са били достатъчно основание и за провеждане на самостоятелни психологически изследвания“ (29, с. 6-7).

Противообщественото поведение на децата правонарушители е синтезиран продукт от взаимнообусловеното влияние на различните звена от социалната среда и близкото социално обкръжение (семейство, близки, приятели и колеги). Аморалните прояви, водещи впоследствие до правонарушения и престъпления, се усвояват в процеса на социалното общуване. Те са „резултат от конкретен начин на взаимодействие между личността и средата“ (25, с. 213). Например това се отнася за личността на наркозависимите и адептите на деструктивни култове. И така деформациите на индивидуалното и груповото поведение и усвояването на престъпния[119] опит зависят изцяло от поетите и реализирани законодателни, социални и нравствено-морални ангажименти. Това е така, защото „когато даден индивид се индентифицира с дадена група, той променя своя личностен манталитет, променя цялостния си индивидуално-психичен облик и именно тази промяна представлява социално-психичното битие[120] на неговата индивидност“ (25, с. 213). При една такава група (например от наркозависими или жертви на секти), както впрочем при всяка друга група със спонтанен генезис, индивидите се обединяват на базата на някаква взаимност, „понеже общността има смисъл като място за търсене и намиране на другия като еднакъв или сходен“ (25, с. 214). Затова е важно да се отбележи, че… социалната микросреда непрекъснато възпроизвежда такава социална психика, чиято „същност произтича от формиралите се вътрешнонационални социално-икономически отношения и унаследеното и придобивано общонационално, етническо и повседневно психическо съдържание“ (12, с. 23).

Въз основа на горните обстоятелства ще споменем, че според скромното ни изследване в нашата държава не се прави достатъчно за криминално проявените деца, жертви на наркотици и деструктивни култове. Например за тях няма създадени резидентски и рехабилитационни терапевтични институции за духовна, психо-социална рехабилитация и ресоциализация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества. В този смисъл в България не съществуват стратегия, методика и програма за подобен род дейност, което е сериозен проблем за обществото. Това се дължи на несъвършенството на националното ни законодателство, охраняващо и защитаващо законните права и интереси на изследваната категория деца съгласно Конституцията на Република България. В този ред на думи ще отбележим, че в Република България няма[121] резидентски или пентациарни рехабилитационни държавни интитуции, които се занимават адекватно с деца – правонарушители и жертви на наркотици и деструктивни култове. Това е така, защото парадигмата на наркоманията и окултната болест (аналогична и за двете състояния на човешката психика) е непозната от духовна и професионална гледна точка на държавните служители, медиците, социалните и педагогическите работници, клиничните психолози, магистратите, разследващите органи, правоохранителните органи и други. В резултат на това възниква въпросът, колко са децата, жертви на наркотици и деструктивни култове (окултни практики) и секти, които са загинали, без да им се окаже адекватна социална, педагогическа, психологическа, медицинска и духовна помощ?

На този въпрос е трудно да се отговори (особено ако се изследва генезисът на суицидите), защото по отношение на този сложен отговор трябва да работи цял институт. За разлика от Франция, САЩ, Русия, Великобритания и други у нас няма държавни институти, които да изследват многоаспектно парадигмата на деструктивните култове.

Но нека преминем по-нататък, защото децата поради своята физическа и умствена незрялост имат право на специални грижи, внимание, правна защита и помощ, за да бъдат напълно подготвени за самостоятелен и целесъобразен живот в обществото. За закрила на българските деца международноправните универсални норми, освен в Международната харта за правата на човека се съдържат и в редица други актове, като най-значимата за българските деца е Конвенцията за правата на детето, приета от ОС на ООН през 1989 година (ратифицирана от Великото народно събрание на Република България през 1991 година). Съгласно Конвенцията „дете“ е всяко същество на възраст до 18 години, на което държавата осигурява права без каквато и да е дискриминация (независимо от раса, цвят на кожата, пол, език, религия или друг статут на детето или неговите родители). Тъй като Република България е ратифицирала Конвенцията, това означава, че на практика нейните разпоредби са задължителни за приложение в държавата ни. В член 14 от Конституцията на Република България се посочва, че децата са под закрилата на държавата и обществото. Постановено е също, че отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право на техните родители и се подпомага от държавата.

На пръв поглед се създава впечатление, че задълженията на държавата да закриля децата се прехвърлят едва ли не изцяло върху родителите им, а държавата само ще подпомага като страничен наблюдател. Ако погледнем в дълбочина, ще прозрем волята на законодателя, а именно децата да раснат преимуществено в семейна среда, защото там могат да получат любов, топлина и грижи.

Поради това сектантските организации и деструктивните култове са насочили усилията си да рушат семейството – основната градивна единица на обществото. Ролята на държавата е да защити правата на децата (и най-вече психичното им здраве) от сектантската и култова агресия[122].

Дейността на държавата за закрила на децата съответства на задължението, произтичащо от ратифицираните международни актове и договори. Съгласно член трети, алинея втора на Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такива закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благоденствие, като вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници, попечители или други лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те приемат всички необходими законодателни и административни мерки“. Съгласно член четвърти от Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, са длъжни да предприемат[123] всички необходими законодателни мерки за осъществяване на правата, признати в тази Конвенция“.

В член първи от Закона за закрила на детето се посочва, че „този закон урежда правата, принципите и мерките за закрила на детето, органите на държавата и общините и тяхното взаимодействие при осъществяване дейностите по закрила на детето, както и участието на юридическите лица с нестопанска цел и физически лица в такива дейности“.

Съгласно Закона за закрила на детето: От изключително значение за всеки народ е грижата за децата. Поради липсата на емоционална, психическа зрялост и жизнен опит децата са най-уязвимата част от обществото по отношение на външно въздействие и внушаемост. В член единадесети, алинея първа се посочва, че: „Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо, психическо, нравствено и образователно развитие.“ В същия текст алинея четвърта предвижда право на закрила за всяко дете срещу въвличане в религиозни дейности. Предвидени са различни форми на закрила, включително и полицейска такава. С тези разпоредби законът дава добра възможност за предотвратяване и преустановяване на въздействието на ученията на сектите върху младежите до осемнадесетгодишна възраст.

Проблемът по прилагането на тази закрила е в това, че често младите хора се затварят в себе си, не споделят за случващото се, което понякога е и изискване на самата секта, и така препятстват собствената си защита.

От съдържанието на тези текстове е видно, че държавата полага (в някаква степен) необходимите усилия, за да гарантира правата на българското дете.

Съгласно преамбюла на Конвенцията, в който са възприети принципите от Декларацията за правата на детето, „детето ще се ползва от специална защита и за него ще му бъдат представени възможности и улеснения чрез закона и чрез други средства, които да му позволят да се развива физически, умствено, морално, духовно и социално по здравословен и нормален начин и в условията на свобода и достойнство. При приемането на закона за тази цел най-доброто осигуряване на интересите на детето трябва да бъде най-висше съображение.“ Правата на децата неминуемо се накърняват при досега с наркотиците и деструктивните култове, ползващи окултни практики.

Законът за закрила на детето е синхронизиран (в някаква степен) както с европейското законодателство, така и с Конвенцията за правата на детето, приета от Общото събрание на ООН. Залегналите в него принципи на закрила, мерки за закрила и останалите принципни положения съответстват на необходимостта от защита на физическото и психичното здраве на децата. Промените в закона следват спецификата и динамиката на изменящите се обществени отношения, като последната промяна е публикувана в Държавен вестник, брой 84 от 27 септември 2013 година.

Изброените в член трети от Закона за закрила на детето принципи отразяват обективно принципите, съдържащи се в преамбюла на Конвенцията за правата на детето, макар да не ги преповтарят дословно с оглед на спецификата на обществените отношения в Република България.

Предвидена е специална закрила на детето в Република България, която ще му позволи да се развива физически, умствено, морално, духовно и социално по здравословен начин, до навършване на осемнадесет години (пълнолетие). Мерките за закрила на българските деца, предвидени в член четвърти от ЗЗДет., следва да се изпълняват ефективно от органите за Закрила на детето. Сериозен проблем е, че служителите им не познават обективно парадигмата на наркоманията и окултната болест. Изброените мерки за закрила на децата в ЗЗДет.: съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда; настаняване в семейството на роднини или близки; настаняване в приемно семейство; осиновяване; настаняване в специализирани институции; полицейска закрила; специализирана закрила на обществени места; информиране за правата и задълженията на децата и родителите; осигуряване на превантивни мерки за сигурност и защита на детето; осигуряване на правна помощ от държавата и специални грижи за децата с увреждания – трябва да се изпълняват в пълен обем, за да могат пълноценно да помогнат на децата – жертви на наркотици и деструктивни култове, да бъдат ресоциализирани.

В член деветнадесети от Конвенцията се посочва, че „държавите – страни по Конвенцията, приемат всички необходими законодателни, административни, социални и образователни мерки за закрила на детето от всички форми на физическо и умствено (ментално и психическо) насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи и небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително и социални престъпления“. Съгласно член двадесети на Конвенцията държавата следва да предвиди в законодателството си алтернативни грижи за детето. В Закона за закрила на детето не са посочени някои конкретни права на детето, съдържащи се в Конвенцията, в противоречие с текста на член първи от нея, че „държавите – страни по конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция, без каквато и да е дискриминация“. Главната цел на закона (ЗЗДет.) би следвало да бъде насочена към по-пълно обхващане правата на детето и способите за тяхната защита, но вместо това в глава втора „Права на детето“ са включени: право на закрила; закрила срещу насилие (физическо, психическо и умствено); право на изразяване, информиране и консултиране; защита на религиозните убеждения; участие в процедури. Така от общо четиридесет и седемте текста на закона (ЗЗДет.) само седем са посветени на правата на детето. Това не само не съответства на Конвенцията за правата на детето, в която са изброени над тридесет права на детето, но не са включени и защитени жизненоважни права на българските деца. Най-странното също е това, че ЗЗДет. не отразява и защитава живота в пълен обем на българските деца и до днес след промените му срещу такива съвременни явления като употреба на наркотици и деструктивни култове (чрез които се осъществяват умствено „психическо насилие“, убийства, отвличане, сексуална и друга експлоатация, психически тормоз и така нататък).

В тази насока трябва да се вземе предвид, че страните, ратифицирали Конвенцията, се задължават да гарантират висок стандарт на живот на децата в държавата.

Най-важното и актуално в правен аспект за Република България като страна по Конвенцията е задължително да бъде спазена разпоредбата на Конвенцията, предвиждаща, че „държавите – страни по Конвенцията“ са „длъжни да предприемат всички мерки за осъществяването на правата, признати в тази Конвенция“.

Това налага да бъде създаден специален закон за противодействие и превенция на опасните и деструктивни култове, чрез които сектите и окултистите индивидуалисти осъществяват психическо насилие над личността на хората и в частност върху съзнанието на децата. Те като жертви на това умствено насилие[124] се превръщат в криминално проявени личности. Тези факти са изключително негативни за обществото като цяло, тъй като общество от криминално проявени личности няма бъдеще. Може да се каже, че по този начин бездействието на законодателната власт и непознаването на проблема в неговата многоаспектност водят до липсата на разбиране и адекватност в действията на държавата, които застрашават бъдещето на нацията.

Затова общественото внимание следва да бъде фокусирано в усилията за създаване на Закон за противодействие на менталното обсебване на индивида (включително и на детето), в който следва да бъдат възпроизведени цялостно предвидените права в Конвенцията за правата на детето и в нормите на Правото на ЕС, защитаващи децата от наркотици, сектантска агресия и деструктивни култове. В сегашната редакция на ЗЗДет. „са пропуснати да бъдат защитени тези най-опасни посегателства срещу правата на децата“ (17, с. 49). Това обективно е така, защото подчиненият на нов икономически ред съвременен свят е под натиска на нова престъпност – глобалната престъпност, включваща конвенционалната (традиционната), квазиконвенционалната, която съчетава характеристики на обикновената, традиционната и нетрадиционната, икономическата и организираната престъпност (91, с. 8).

Новият световен икономически ред обуславя и непрекъснато възпроизвежда нов тип престъпност, преминала националните граници и обхванала всички страни – развити, развиващи се и страни в преход. Глобалната престъпност е най-новият продукт на цивилизацията в края на XX век и началото на XXI век. Като съвременно социално явление тя е била подготвяна с десeтилетия и за по-малко от двадесет години след 1990 година придобива непознати за човечеството размери. В основите на консолидацията на „видовете престъпност е мощната транснационална икономическа престъпност в сянка – „черна“ и „сива“, която генерира все по-нови видове престъпления“. Това се отнася за тези, които не съществуват в националните доктрини по наказателно право (91, с. 9).

В член тридесет и трети от Конвенцията е посочено правото на детето за закрила от незаконна употреба на наркотици и психотропни вещества, както и предотвратяване използването на деца в незаконното производство и трафик на такива вещества. Република България съгласно този текст е длъжна да предприеме всички необходими законодателни, административни, социални и образователни мерки. На практика обаче се оказва, че българските деца не само не са защитени в ЗЗДет., а са оставени свободно да бъдат превръщани в жертви на деструктивни култове, наркотични вещества, както и да бъдат въвличани в окултни практики, употреба и разпространение на наркотици и други психотропни вещества. В Закона за закрила на детето въобще не съществува защита на това право на българските деца, а в Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите от 1999 година единствено в глава седма се предвижда превенция за злоупотреба с наркотични вещества, главно посредством разработването на програми.

Съгласно националната наказателноправна доктрина и система:

1.Наказателната отговорност за деяния, имащи за предмет наркотични вещества се носи по общия текст на член 354а от НК и не е необходима промяна.

2.При квалификацията на деянията и определянето на подбудителите и помагачите се посочва общият текст съответно член двадесети, алинея трета и алинея четвърта от НК. Този текст се прилага към всички видове престъпления от НК.

3.Престъпленията, свързани с наркотични вещества, не могат да се включват в престъпленията против младежта, тъй като имат самостоятелно значение и друго систематично място.

Право на българските деца, което в достатъчна степен е гарантирано от националното законодателство, е защитата от отвличане, продажба[125], трафик, търговия и продажба на деца (факти, свързани косвено и пряко с наркотиците и деструктивните култове).

Според статистиката през 1997 година в Република България е имало подобни престъпни посегателства срещу повече от хиляда деца, но сега те вече били намалели (17, с. 50). Съгласно член тридесет и пети на Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, предприемат всички подходящи мерки на национално, двустранно и многостранно равнище за предотвратяване на отвличането, продажбата или търговията с деца в каквато и да е форма и с каквото и да е цел“. Смисълът на тази международноправна норма се отнася за дейността за деструктивните секти и съпровождащите ги гибелни култове. В тази посока са регламентирани редица препоръки на Съвета на Европа, Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), Европейския парламент, които ще приложим в края на изследването. Задължение за Република България, което тя е изпълнила съгласно член единадесети от Конвенцията, който гласи: „Държавите – страни по Конвенцията, предприемат мерки за борба за незаконното прехвърляне и невръщане на деца от чужбина.“

Българското законодателство предвижда строга наказателна отговорност за визираните по-горе престъпни посегателства в член 159а, алинея втора, точка първа и следващите от НК. Нормата на член 159а, алинея трета от НК предвижда наказателна отговорност и за бременна жена, когато трафикът на хора е с цел продажба на детето.

Българското законодателство не само не квалифицира визираните по-горе престъпни посегателства, но и не предвижда наказание за „търговията и продажбата на деца“ чрез „психическо насилие“ или „ментално обсебване“, което практикуват деструктивните сектантски формации или окултистите индивидуалисти. Тук се има предвид, че дистанционното „психическо насилие“ и „ментално обсебване“ може да влияе пагубно и се склоняват деца да осъществяват убийства; да се склонява към самоубийства, проституция, кражби и други противообществени прояви.

Съгласно член тридесет и шести от Конвенцията нашата държава е задължена да закриля българските деца от всички форми на експлоатация, засягаща тяхното благосъстояние. Освен използването на деца в незаконно производство на наркотици и психотропни вещества (член тридесет и трети на Конвенцията) в член тридесет и четвърти на същата държавата се задължава да защитава българските деца от всички форми на сексуална експлоатация и сексуално насилие, включващо: подбуждането или принуждаването на детето да се занимава с каквато и да е незаконна сексуална дейност; експлоатация на деца с цел проституция или друга незаконна сексуална политика; експлоатация на деца с цел производството на порнографски материали. В член единадесети, алинея трета от ЗЗДет. е предвидена закрила на правото на детето срещу сексуална експлоатация, но не е предвидена забрана на експлоатацията, свързана с производството и разпостраняването на наркотици и психотропни вещества[126].

В българския Наказателен кодекс като престъпление по член 188, алинея първа е предвидено принуждаването на малолетно или непълнолетно лице към извършване на престъпление или към проституция. Размерът на наказанието се завишава, ако от това са настъпили вредни последици за физическото, душевното или моралното развитие на пострадалия съгласно член 188, алинея втора от НК. Нормата на член 189, алинея първа от НК предвижда наказателна отговорност в случай на системно използване на деца за просия.

На практика обаче тези разпоредби не се прилагат ефективно, тъй като, ако си направим труда да проверим, ще се уверим, че на всяко по-голямо кръстовище в София има деца просяци.

Задълженията за Република България, произтичащи от член тридесет и втори на Конвенцията, съгласно който „държавата признава правото на детето да бъде защитено от икономическа експоатация“, са изпълнени. Предвидена е наказателна отговорност по член 192а, алинея първа от НК за всеки, който без надлежно разрешение от Инспекцията по труда приеме на работа лице, ненавършило осемнадесетгодишна възраст. Наказанието е завишено, ако лицето не е навършило шестнадесетгодишна възраст съгласно член 192а, алинея втора от НК.

В Преамбюла на Международната организация на труда (МОТ) забраната за използване на детски труд е отразена като необходимост за защита на децата и младежите от неблагоприятни условия на труд. В около десет, приети от МОТ, международни акта в промишлеността и в други отрасли минималната възраст за приемане на работа е четиринадесет години, а в други области – осемнадесет години. В голям брой конвенции, приети от МОТ, се предвижда забрана за нощен труд, задължителен медицински преглед на младежи, както и задължителни условия за полагане на труд. През последните години в Република България се наблюдава неконтролирано, диво използване и експлоатиране на детски труд, вина за което имат контролните държавни органи, които трябва да установят това. Например: несключване на трудов договор за наемане на работа; укриване или неплащане на социални и здравни осигуровки; неспазване на възрастта за наемане на работа, определена от Кодекса на труда; нерагламентиране на работното време и почивките (работният ден продължава понякога повече от 12-14 часа); заплащане под всякакви определени минимални от закона размери; нерагламентиран труд и така нататък

С оглед на изложеното дотук можем да кажем, че грижата и защитата на българските деца са не само международноправни, но и национални. Проблемно е, че разпоредбите на националното законодателство не се прилагат на практика стриктно и точно.

Горните обстоятелства очертаваме съзнателно с цел не да се отклоняваме от предмета на изследването, а за да опишем обективно някои недостатъци на националната законодателна политика, насочена към превенция и закрила на децата.

Въз основа на казаното дотук се формират редица фактори, които ще очертаем по-надолу като обуславящи противообществената[127] нагласа в изследваната категория деца – правонарушители и жертви. В тази връзка можем да допълним отново, че българските деца са все още много далеч от упражняването на правото си, предвидено в член двадесет и четвърти на Конвенцията „да се ползват от най-високия достижим стандарт на здравословно състояние“, още по-далече са от ползване на правото си на висок жизнен стандарт съгласно член двадесет и седми на Конвенцията (17, с. 51).
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[118]. Алиенация (латински) – отчуждение.

[119]. „В този смисъл престъплението е израз на субективната недостатъчност. Криминалната личност е морално дефицитен субект. Проблемът за престъплението е проблемът за човека и човечността.“ – В: Стойнов, Ал., Наказателно право. Обща част, С., 1999, с. 211-213.

[120]. „От юридическа гледна точка, за правото представлява интерес само какво ще каже субектът за своето деяние. Но за да се достигне до обективната истина, трябва да се разбере и доколко това, което казва е истина. До този отговор се достига чрез неговата субективност. От друга страна, правото е стандарт и не се субективизира.“ – В: Стойнов, Ал., цит. съч., с. 211-213.

[121]. ЗЗДет./ППЗЗДет., ЗБППМН/ЗМВР, НК/НПК не регулират подобни права на децата и правоотношения съгласно Конвенцията за правата на детето и актовете на институциите на Европейския съюз. Това е така и съгласно Националната стратегия за борба с наркотиците 2009-2013 година и Плана за действие към нея, приети с Решение на НСНВ на третото редовно заседание, състояло се на 22 октомври 2008 година.

[122]. Виж Резолюция, приета на 27.01.2011 г. CONF/PLE (2011) RES1 относно „Агресия и нарушаване на човешките права от страна на сектантски организации“.

[123]. Има ли закон в Република България, който да дава специална закрила на децата от наркотици и опасни култове? Този риторичен въпрос е актуален с оглед на нормите на Конвенцията за правата на детето на ООН.

[124]. Умственото насилие като термин в правото и психологията е синоним на „менталното насилие“ и „психическото насилие“, понятия – предмет на континентални и англосаксонски правни доктрини. Понятието „психическо насилие“ присъства само в Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет. (Правилник за прилагане на Закона за закрила на детето). Точка 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет.: „Психическо насилие“ са всички действия, които могат да имат вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на детето, както под¬ценяване, подигравателно отношение, заплаха, дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение, както и неспособността на родителя, настойника, попечителя или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури подходяща подкрепяща среда. Вж. точка 4 от Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет.: „Сексуално насилие“ е използване на дете за сексуално задоволяване.

[125]. Например търговците на деца (най-вече роми) се възползват от либералното законодателство на Република Гърция и узаконяват чрез двама свидетели припознаването на деца много след раждането.

[126]. Източник: ЗЗДет.

[127]. „Проблемът при изследванията на криминалното поведение е дали изобщо може да се говори за определен тип криминална личност дали има специфики, които един човек, предразположен към извършването на престъпления, притежава. Дали на базата на подобни характеристики, присъстващи у повече от един извършители, би могло да се създаде модел на криминалната личност? И дали тези модели могат да се категоризират. Подобна теория е била развивана още в началото на ХХ век от немски учени (наричана Verbrechetypen Theorie), като по времето на нацистка Германия (1933-1945) тя бива доведена до крайност и невинни хора биват осъждани поради техни генетични, физически или психически белези, които са рискови и биха могли да ги отнесат към някоя от категориите. Поради това теорията е спорна, но нейни варианти все още се обсъждат между специалистите по криминална психология. Това, което е основното за криминалната психология въобще, е не специфичната формация на личността от гледна точка на нейната структура и поведение, а генезисът на самото криминално поведение и детерминация на криминалния акт зараждането, предизвикването и проявлението на умисъла и самия акт на престъплението в личността. Криминалното поведение се изследва във и чрез личността. Поведението може да бъде изследвано и на база статистики, но много по-ясни резултати се получават, когато се вземе предвид самата личност, извършила престъплението.“ Срв. Гайдаров, К., цит. съч., с. 147-149.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Nu

Дилян Николчев

Преди няколко години публикувах статия, озаглавена Българската православна църква между вярата и политическата религия: посттоталитарни влияния и проявления[1]. В нея обърнах внимание на един тревожен за страната ни в последните години процес, а именно – все по-отчетливото демонстриране на явни и скрити „канали“ на взаимно влияние между Българската православна църква и политиката, респективно техните взаимно обвързани църковни и политически прояви. В същия текст употребих и се опитах богословски да анализирам понятия като „политическа религия“ и „православни политици“, определения, на които както тогава, така и днес малцина обръщат внимание – по същество и в перспектива. Затова и с известна доза задоволство изгледах като зрител авторското предаване „Вяра и общество“ на журналиста Горан Благоев на 5 април тази година, което тематично – с участието на професор Калин Янакиев – отдели внимание именно на тази проблематика в богословско-православна перспектива[2].

И така, когато през 1938 година немският учен Ерик Фьогелин издава труд със заглавие Политическите религии[3] и по този начин за пръв път това понятие („политическа религия“) придобива смисъл на определение за тоталитарните идеологии като фашизма, комунизма и националсоциализма, почиващи идеологически на квазирелигиозна националистическа основа, същият автор надали си е представял, че след шест и повече десетилетия неговата теория ще претърпи практически ново развитие в различни по форма политически квазирелигиозни движения в Европа, преди всичко на Изток и Югоизток. За Фьогелин и неговите последователи „политическата религия“ сама по себе си обаче не представлява религия в собствения смисъл на думата: това е идеология, притежаваща всичките признаци на религията, но не предполагаща вяра в Бога и задължително следване на определени традиционни религиозни принципи и правила[4]. В този аспект се състои в известен смисъл разликата между теорията на Фьогелин и тази на нововъзникналите най-вече в Източна и Югоизточна Европа партии и организации, изграждащи своята идеология на базата на религията, включително и по отношение основните ѝ верови характеристики. С оглед на традиционните религиозни специфики на тази част от стария континент религията, на която заложиха тези „политически религии“, бе единствено възможната – православието, изразено чрез някои Поместни православни църкви.Днес един от дълбоките проблеми, на които трябва да се обърне сериозно внимание, се явява този за характера и степента на влияние на православието в регионалната и световна политика. Наред с общоупотребяваните вече понятия „ислямски свят“, „ислямска политика“ и производните им политически интерпретации в популярната и научната литература, през последните години все по- активно започнаха да се използват и аналогичните им в религиозно отношение обозначителни термини „православен свят“, „православна политика“ в контекста на различните политически и обществени събития, най-вече в Източна и Югоизточна Европа. Очевидно е, че поне засега „православната политика“, за разлика от „ислямската политика“, не стъпва на световната сцена като едно монолитно политическо цяло. Това се дължи на обстоятелството, че са налице неясноти по някои съществени въпроси, като например за това дали има де юре и де факто такива държави или недържавни субекти, които както по идеологически път, така и посредством лидерски позиции се обединяват около „вменената им православна идеология“. Във връзка с това е необходимо да се установи действително ли днес съществува перспективата „православната политика“ да навлезе като религиозно-политически фактор в територията на локалнатата и световна политика и дали една такава политика се явява алтернатива на проислямската политика на Изток и на прохристиянската политика на Запад.

По отношение на поставените въпроси трябва със съжаление да се каже, че в наличната научна литература в нашата страна липсват каквито и да било сериозни изследвания. В редките случаи на работа по тази проблематика, в отделни научни статии или защитавани на конференции тези, съответните автори ограничават своите проучвания до обичайното изясняване на позициите на Църквата и държавата в контекста на утвърдените стандарти за системата на отношенията „Църква-държава“. По този начин актуалните проблеми, на които обръщам внимание – за процесите на инкорпориране на православието в политиката, от една страна, а от друга, на политизацията на Православната църква в държавите от Източна и Югоизточна Европа – са тотално премълчавани, подминавани и неизследвани, обстоятелство, непозволяващо обективно да се оценят самите процеси както като политически фактори, така и като православни такива.С оглед на политическите процеси в Източна Европа в контекста на използването на Православната църква като институция и религия за политически цели трябва да се посочат и причините за възникването на тази симбиоза между политика и религия. Може да се каже с положителност, че политизацията на религията и религиозацията на политиката се явяват закономерен резултат от неуспешния политически преход в тези държави от Европа, както и от неудачната модернизация и социализация, довели до социална криза и бедност в условията на икономическо развитие, а вследствие на това – и до криза на демокрацията, на националната, а и на религиозната идентичност в източноевропейските страни. Тези кризисни характеристики образуват всъщност обективните причини за политизацията на религията и религиозацията на политиката.

Що се отнася до инициаторите на тези процеси, колкото и анонимни да са те, то безспорно това са „новите православни политици“, отличаващи се с изключително повърхностни познания в областта на православното богословие, вследствие на което учението на Църквата се интерпретира като политическо-религиозна идеология по един особено спекулативен, манипулативен и демагогски начин, неотговарящ на православните канонични традиции. По правило това са хора, приели православието в резултат на „внезапно обръщане“ към вярата, пъстра представителност на най-различни социални слоеве от населението, люде с различно ниво на интелигентност, всичките обаче изповядващи „политическа религия“ „в полза“ на Православната църква. Тези „нови православни политици“ са характерно явление за страните от бившия социалистически лагер: Радован Караджич и Вук Драшкович в бивша Югославия, Корнелиу Вадим Тудор в Румъния, Жириновски и Дугин в Русия, Волен Сидеров и Слави Бинев в България и други[5]. За същите „нови православни политици“ важен фактор в привличането на последователи на „политически православните“ формации е съществуването на силни обредни православни традиции всред широките социални слоеве, наследство, завещано в голяма степен от порядките на комунизма в тези държави. Именно в средите на слабограмотни в политическо и религиозно отношение хора „новите православни политици“, в по-голямата си част сторонници на комунистическата идеология, намериха най-добрата за политическо-религиозна пропаганда почва, която сравнително успешно експлоатираха и експлоатират за постигането на определени политически цели.

Характерна за „новите православни политици“ е убедеността им, че те са истинските православни християни, докато всъщност съвсем не е така – те не винаги изповядват това, което включват учението, традицията и преданието на Църквата, и често гръмогласно издигат политически лозунги, стоящи в явно противоречие със същността на Църквата и още повече с нейните канони. В стремежа си да подчертаят своята загриженост за Православната църква тези „нови православни политици“ се вживяват в ролята си на „хибриден светски и духовен епископат“: приемат църковни и политически награди за изключителни заслуги за православното единство, с особено политическо-молитвено настроение протягат ръце за архонтска „благодат“, изключително активни са в областта на църковната дипломация, громят враговете на православието – ереси и политици – повече, отколкото самата Православна църква.„Загубата“ на Югославия в резултат на падането на Милошевич предизвика у православните панслависти остра реакция. В годините на войната те сурово заклеймяваха „враговете“ на разпадащата се федеративна република, настояваха публично Русия да помогне с оръжие на братята православни християни. След Милошевич те обвиниха славянските страни с прозападна ориентация като предатели на православието и панславизма и запазиха надежда, че социалистите в Сърбия ще се върнат на власт, след което новата балканска република може да бъде разглеждана отново като братска православна страна[6].

Изключение от тази панславянска политика не направиха и българските леви политици, както и някои техни висши църковни „покровители“. Нека само да припомним действията на Българската социалистическа партия, демонстрирането на активност от страна на „новите православни политици“, загрижеността на част от висшия клир за режима на Милошевич. Тези прояви на политически и „религиозен“ панславизъм поразително напомняха например политическата и религиозната активност на тогавашния руски президент Елцин, на лидера на най-голямата руска комунистическа партия Зюганов, а също и на споменатия Жириновски. Неизменно в техните политически платформи и програми присъстваше православната вяра, нещо повече – укрепването на връзката с Православната църква в полза на Русия. Така Русия все повече заприличваше на скрито православно царство, където границите между политиката и православната вяра и нейната църковна институция на практика се размиха.

Подобен православен комунизъм се роди и в нашата страна – с най-активното участие на тези, които до вчера убиваха православните християни само заради това, че вярват в Христос, а днес внушават на народа ни нова вяра – в идеите на православния комунизъм, защото според тях (по думите на Зюганов), „ако се вгледаме в Нагорната проповед на Иисус Христос и Моралния кодекс на строителя на комунизма, то по своето вътрешно същество те не се различават[7]„.

В настоящия момент различните православно-политически движения в Източна Европа изграждат своите идеологии и политики на базата на оформилите се през последните две десетилетия фундаментални православно-политически посоки: панславизъм, неоевразийство, православен национализъм, православен комунизъм и националболшевизъм. От съществуващите вариантни православно-политически идеологии най-универсална е евразийството в лявата му версия, тоест в съчетание с „православния комунизъм“. Най-добро представителство на тези политическо-религиозни православни течения днес се наблюдава в Русия, където управляващите – в лицето на партията „Единна Русия“ на президента Владимир Путин – неприкрито използват проправославните и прокомунистическите настроения, партии и движения не само за укрепване на властта, но и за консолидиране на православния свят в самата федерация и на международния терен около политиката на Русия и за политиката на Русия. Поддръжниците на тази про-Путин политика отидоха дори още по-далеч, като заговориха за „ядрено православие“ в контекста на „руската политика за национална и духовна сигурност“ и във връзка с ядрената военна мощ на европейско-азиатската федерация[8].Така националистическият политически управленски руски вариант на политическото православие бе използван и на международен терен посредством активирането му по време на събитията в Украйна например и по този начин постави „политическото православие“ като скрита карта и значим фактор в международните отношения. Всъщност ставащото днес в Русия – по думите на свещеник Яков Кротов – е „национализация на православието“, превръщането му в държавна идеология, като Руската православна църква възприема „функциите на полкови военен свещеник, който изпълнява задачи на командването[9]„. В случая, отново за Украйна, наблюдаваме демонстративно инструментализиране на православието от страна на Кремъл, както и пропагандна война, която Русия наложи по отношение на съществуването – според нея – на два религиозни християнски свята в споменатата държава: на Изток проправославен и проруски настроен, на Запад прокатолически и прозападен. Именно внушеното от тази политика съчетание на етнос и религия ми дава основание да изкажа опасение, че в случая вече става дума не само за регионална политика, но и за международна, която има пряко отношение към безопасността и мира в световен мащаб. От друга страна, проблемът се превръща в еклезиологичен, тъй като ние сме свидетели, че вместо да освещава националния си живот чрез прилагане на високите идеали за Едната Църква в него, Руската православна църква се използва от управляващите в Русия политици като инструмент за увековечаване на техните национални, политически и културни интереси.

Разбира се, когато интерпретираме въпроса за експлоатирането на православието за политически цели, то не бихме могли да се ограничим със случващото се в Русия. Тази игра на „политика в религията“ е позната и в страните от Източна и Югоизточна Европа, преди всичко в така наречените от някои автори православни държави от този регион. Тя, естествено, се характеризира с ред специфичности в резултат на придобития исторически опит от всяка от тях. Така например „интеграцията“ на православието в политиката на Република Гърция има вече двувековна традиция и дълбоко е пуснала корени в политическия и в държавния живот на южната ни съседка. Може дори да се каже, че съществува основание Гърция да се нарича православна държава, без това определение да се поставя в кавички, независимо че член тринадесети от нейната конституция от 1975 година гарантира свободата на вероизповеданията. В същото време обаче прозелитизмът се забранява, а Гръцката православна църква не само одобрява политическата активност в тази посока, но и сама възглавява този своего рода политическо-религиозен процес. Ето защо не е и чудно, че при това срастване на Църква и държава, на православна религия и политика през последните години се стигна до ескалиране на националистически тенденции на православнорелигиозна основа. Нека само да припомня казаното през 1981 година от тогавашния премиер-министър на Гърция господин Константинос Караманлис, че в гръцкото самосъзнание нация и православие са буквално синонимни понятия, които съвместно създават елинско-християнската цивилизация[10]. С други думи, православието в южната ни съседка вече се е превърнало в „гръцка вяра“, в „елинистическо православие“, но не само във веровата форма, а и във форма, политическа по същество. Нека също да припомня и за реакцията на Гръцката православна църква по време на събитията в Косово, когато тя рязко се противопостави на политиката на западните демократични ценности и застана зад политиката на етническо и религиозно прочистване от страна на Милошевич в този регион на Балканите. Именно архиепископ Христодул – при всички други положителни негови качества на православен архиерей – през 1999 година нарече ударите на НАТО по обекти в Югославия „удар против православието[11]„, а просръбската позиция на Гръцката православна църква по нищо не се отличаваше от тази на Гръцката комунистическа партия: и двете институции – църковната и политическата – демонстрираха агресивно по телевизии, радиа и вестници своите антинатовски и антиевропейски позиции; и двете събираха хуманитарни помощи единствено за Сърбия, но не и за страдащите и подложени на изтребление косоварци; и двете издигаха лозунги от типа на „Янки, вървете си у дома!“ и „Америка – убиец на народите[12]!“Друго характерно за проявите на „политическата религия“ в Гърция е и обстоятелството, че православието беше „прегърнато“ политически не само от ляво, но и от крайно дясно. В случая имам предвид отношението на крайно дясната националистическа организация „Златна зора“ към Гръцката православна църква през последните години. В резултат на нейната политика на „покровителство“ и „защита“ на православието в Гърция днес поместната църква в южната ни съседка е изправена, ако не пред разцепление, то пред силен вътрешноцърковен конфликт. Така например някои архиереи от по-младото поколение, начело на които е митрополитът на Калаврита – Амвросиос, открито демонстрират симпатии към „Златна зора“ и решително се обявяват против идеята за нейната забрана[13]. Те не само освещават постоянно разкриващите се офиси на неофашистите, но и ги съветват в проповедите си как „да подобрят своята работа за родината, религията, идеалите ни и срещу кризата на ценностите“. В другия лагер са противниците на настъплението на неофашизма и насилието – това са деветима епископи под ръководството на архиепископ Иероним, които излязоха с открито послание до миряните за осъждане на расизма, ксенофобията и насилието срещу емигрантите. В посланието ясно се казва, че „Църквата не може да заема политически позиции, още по-малко в крайно дясно, тя подкрепя демокрацията в Гърция и не се нуждае от защитници и спасители, каквито са тези от „Златна зора“ По-късно стана ясно, че някои от епископите, подписали това послание, са получили от неонацистите смъртни заплахи по телефона[14].

Останалите държави от Източна и Югоизточна Европа имаха обаче съвсем друга политическа и религиозна съдба, тъй като те вече бяха опознали тоталитарния държавен атеизъм чрез кръв, затвори и концлагери, което, от една страна, „обезкърви“ религиозно тези народи, а от друга, ги постави в условията на неподготвеност за настъпилите демократични промени в края на осемдесетте и на¬чалото на деветдесетте години на миналия век. Вероятно странно за мнозина, периодът на антирелигиозност в тези бивши комунистически страни сравнително бързо бе подменен от нова православнорелигиозна и политическа идентичност, израз на която дадоха възникналите вече свободни политически партии и движения. В същото време на преден план в православната религия и политика, отново станахме свидетели на съживяването на идеята за „Трети Рим“ в образа на Москва и нейната православна политика. Да се преодолее съветското минало – това означаваше в частност да се възстанови дълбоко наранената Руска православна църква, да ѝ се помогне да се възроди. Същевременно обаче вратите на политиката се отвориха широко за Църквата и затова както клириците сами за себе си като личности, така и православната символика и реторика нахлуха масово в различните политически партии, групи и движения независимо от техните понякога противоположни политически идеи. Обединяващи тези процеси бяха руският месианизъм и рязкото противопоставяне на религиозен принцип на западната демокрация (тоест противопоставянето на православие и католицизъм, и то не на базата на догматични различия, а на политически прикрита религиозна, социална и дори етническа основа). С други думи, политиката в Русия прегърна православието, за да използва Църквата като инструмент – като обединяваща и сплотяваща сила в епохата на силна дезинтеграция на постсъветското комунистическо общество. За отбелязване е също, че в този преходен период официалното ръководство на Руската православна църква в лицето на всерусийския патриарх и Св. Синод рядко изразяваше съборни църковни позиции по социални и обществени въпроси, но още тогава се положи начало на тенденция, която даде възможност на същите тези управляващи официални църковни лица да се изявяват и изказват публично по изключително актуални въпроси от социално-обществения и политическия живот, като по този начин те влияеха в една или друга степен на политиката на правоприемника на СССР – Руската федерация. Нещо повече, бившият руски патриарх Алексий II в продължение на години бе член на Съвета за национална сигурност към президента на Руската федерация, орган от първостепенно геополитическо, икономическо, разузнавателно и военно значение[15]. Този пример демонстрира как Руската православна църква посредством най-висшия си представител се превърна в един от основните политически фактори за политическа стратегия във всички сфери на държавния живот на руската държава. В тази ситуация още тогава в православния свят се чуха въпроси като: каква е Църквата в Русия днес и какво стои зад понятието Църква в руските политически условия; в същите тези условия тя съединява или разединява на политически принцип, прикриващ се зад православно религиозни послания? Още тогава бе ясно за мнозина православни наблюдатели, че типологията на религиозното съзнание и дисциплина на ръководството на Руската православна църква се е отделило от каноничната църковна традиция и е приело по-скоро ролята на политически „изпълнител“ от времето на теократична Византия с нейния дуалистичен модел на църковно-държавни институционални отношения. Последното доказателство за „политическата кройка“ на Руската православна църква в лицето на нейното иерархично ръководство дойде само преди няколко дни, след като по време на Великденската литургия в катедралния храм „Христос Спасител“ в руската столица предстоятелят на тази най-голяма по диоцез и население православна църква патриарх Кирил (Гундяев) подчерта, че всички опити да бъде отнета Украйна от Русия в миналото са се проваляли. Каза го така, като че ли някой е нападнал Руската федерация, и за да не остане съмнение в изреченото от него пред богомолците, допълни, че руснаците трябва да се молят, та никой да не може да унищожи „Свещената Русия[16]„.В заключение, опитът за православна идеологизация и сакрализация на политиката в страните от Източна и Югоизточна Европа и за използване на Православната църква за вътрешна и външна държавна политика е процес и тенденция с двустранни негативни последици. От една страна, той засяга постигнатите до момента европейски принципи и ценности, а от друга, ерозира сърцето на Православната църква, нейното Евангелие в контекста на казаното: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“ (Деяния апостолски 5:29). „Тя с това живее, и заради това живее“, пише през 1960 година преподобни Юстин Попович. „В това е нейното безсмъртие и вечност; в това е нейната непреходна всеценност. Да се покоряваме на Бога повече, отколкото на човеците – това е неин принцип над принципите, светиня над светините, мерило над мерилата[17]„.
_______________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Николчев, Д., Българската православна църква между вярата и политическата религия: посттоталитарни влияния и проявления. – Науката, образованието и изкуството през 21 век, Съюз на учените – Благоевград, Годишник наука–образование–изкуство, т. 4, Благоевград, 2010; същият текст в: http://www.svobodazavseki.com, бр. 20, юни 2009.

[2]. Вж. предаването на е-стр. на bnt.bg/predavanyia/vyara-i-obshhestvo/ – 5 април 2014.

[3]. Вж. повече: Еric Voegelin, Die politischen Religionen, Wien 1938; neu hg. von Peter J. Opitz, München, 2007.

[4]. Вж. цитирания труд на Е. Фьогелин.

[5]. Вж. посочената моя статия Българската православна църква между вярата и политическата религия: посттоталитарни влияния и проявления.

[6]. Вж. пак там.

[7]. Цит. по Митрофанова, А. Политизация „православного мира”. М., 2004, с. 144.

[8]. Емблематичен пример за тази про-Путин политика е съвместното честване на руски учени и военни служители през 2007 година на 60-годишнината от Руската програма за ядрени оръжия във Военната зала на славата на Катедралата на Христос Спасителя. Критиците още тогава заговориха, че Русия влиза в ХХI век, носейки „брониран нагръдник, украсен с разпятие”; „още един пример за хибрида между Църква и държава”. Поддръжниците пък на Путин предпочитаха да наблегнат върху новото симфонично единство между Църква и държава, установено с идеологията от ХХI век за „ядрено православие”. Те твърдят, че докато Сталин виждал величието на Русия да почива върху военната мощ, той подценил оръжията на психологическата война, насочена към духовната и териториална цялост на Русия. В „крещяща степен” това асоцииране на темата за духовна сигурност от ХХI век със Сталин изглежда повече от показателно за политиката на Руската федерация днес по отношение на православието и Руската православна църква. – вж. Джаксън, Дарел. Руската политика за национална и духовна сигурност. – Публикуван текст в: http://svobodazavseki.com/, бр. 19, март 2009.

[9]. Цит. по посоч. предаване „Вяра и общество” по БНТ от 5 април т. г.

[10]. Митрофанова, Анастасия, Религиозны фактор в мировой политике, дисертация, М., 2004, собств. copy електр. носител без обозн. на стр.

[11]. Пак там.

[12]. Пак там.

[13]. Свещен спор за „Златна зора”. – Цит. по http://www.grreporter.info/, публикувано 31 октомври 2012; също: Гръцката църква разделена за „Златна зора” – http://m.actualno.com/, публикувано 01.11.2012.

[14]. Шопов, Д., Възходът на „Златна зора” в Гърция и уроците на историята. – Нова зора, бр. 50, 2012.

[15]. Вж. повече у Андреев, Андр., Руската правослaвна църква – традиции и избори. – В: Сборник. Президентски избори 2012. Ouo Vadis…, С., 2012, с. 78.

[16]. Цитиран в световния новинарски обмен – радиа и телевизии, вестници и електронни новинарски сайтове.

[17]. Преп. Иустин Челийски (Попович), Истината за Сръбската православна църква в комунистическа Югославия. – Богословска мисъл, кн. 3–4/2011: „Плененото богословие”: Православната църква, Духовната академия и Държавна сигурност, с. 15.

Изображения – авторът,  Дилян Николчев. Източник – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Mh

Марио Коев

1. Дуализъм и утилитарност

Искам да започна с генералното различие между съвременния светоглед и християнското мислене. То е изказано от Честъртън:

Оптимизмът на епохата ни е бил винаги фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка[1].И действително, ако „светът ни е по мярка”, тоест ако този свят е единственият и истинският наш „дом”, то би било съвсем естествено и да търсим щастието си само в него, което в частност означава и да изграждаме идентичността си според неговите закони и реалности. Една от основните характеристики на модерните идентичности без съмнение е идеята за националното: едновременно като обединяващ принцип и като начин за самоопределение. Това, взето самò по себе си, е пряка противоположност на предхождащия го средновековен универсализъм на Christianitas.

Какво е модерността и откъде започва? Конвенционалното мислене в този случай е съвсем просто: модерността е секуларна област, в която човекът замества Бога като център на съществуването и се стреми да стане господар и притежател на природата чрез употребата на новите науки и съпътстващите ги технологии. Модерният свят се явява като сфера на индивидуализма, на мненията и на субективизма, на изследванията и откритията, на свободата, правата, равенството, толерантността, либерализма, както и на националните държави. Според конвенционалното разбиране тук, също има една доста изчистена история на източниците на модерната епоха. Тя е продукт на мислителите от XVII век, отхвърлили схоластиката… Нейните корени са във философията на Декарт и Хобс и в научните търсения на Коперник и Галилео[2].

Тази конвенционална представа за историческия ход и за връзките между едни или други интелектуални и познавателни процеси страда от очевидни слабости, но аз няма да се спирам на нея. Само я маркирам тук, за да кажа, че тя по същество е продукт на идеологическа подмяна на основни въпроси и проблеми изобщо за историческото време и за неговия ход. При нея се провижда идеята за някакво радикално прекъсване[3], последвано от „интелектуален взрив” – нещо прекалено незряло като мислене, но и твърде сериозно (в изследователския смисъл), ако го погледнем в оптиката на определени образователни, пропагандни, а по същество и политически стратегии. Това, макар и твърде опосредствано в случая, ни отвежда и към някои от разработките на Фуко, според когото „критичната точка на биологичната модерност” е там, където ‘родът’ и ‘индивидът’ като живо тяло се превръщат в залог на политическите стратегии. Лекциите му в Колеж дьо Франс са посветени точно на прехода от ‘териториалната държава’ към ‘държавата на населението’ и като следствие от това нарастването на важността на биологичния живот и здравето на нацията като проблеми на суверенната власт, която постепенно се превръща в „управляване на хората”. Следва вид животноуподобяване на човека чрез най-прецизни политически техники[4]. В крайната си фаза този анализ достига до две насоки на развитие:

„От една страна, изучаването на технологията и политическите стратегии, чрез които държавата вгражда в структурите си проблема за биологичния живот на индивида; от друга страна, технологиите на аз-а, чрез които се задействат процесите на субективизация и които правят човешкото съзнание и идентичност податливи на външен контрол… В едно от своите последни произведения той формулира твърдението, че в моделите на западната модерна държава са вградени с безпрецедентна сила техники на субективна индивидуализация и процедури на обективна тотализация, теоретизирайки „двойната политическа безизходица, конституирана от индивидуализацията и едновременната тоталитаризация на структурите на модерната власт[5].

Животноуподобяването на човека, за което говори Фуко, е част от неговите изследвания на идеологическите практики на националсоциализма, ала то може да бъде видяно и в доста по-широкия контекст на съвременната култура – във функциите, които изпълнява Медията и въобще „мрежовото общество” по отношение на пропагандата на „вечната младост” и тоталното утилитаризиране на всяка житейска цел. Впрочем „двойната политическа безизходица, конституирана от индивидуализацията и едновременната тоталитаризация на структурите на модерната власт” не е просто политическа в тесния смисъл на думата, а екзистенциална и телеологична (като схващане за смисъла на живота). В християнскоантропологически план индивидуализмът[6] е процес, противоположен на оличностяването. С две думи – индивидуализмът е „статичен”, докато личността е динамичен процес. Само за да завърша засега, ще кажа, че своеобразното стигматизиране на Средновековието изобщо в съзнанието на съвременния човек е продукт на чисто политическа, идеологическа стратегия, в основата на която стои въпросът за човека и за неговото място във Вселената. Той сам по себе си е религиозен въпрос независимо от опитите да бъде прехвърлен към компетенциите единствено на една или друга научна или философска система. От своя страна тук специфична (и по-трудно доловима) роля играят и така наречените окултни учения, гностически доктрини, мистични религии и секти, както и техните адепти и последователи, чието непрестанно подновяване и действие в света има определено не само културни, но и собствено политически импликации и следствия. Православната църква отлично знае, че духът на злото, „бащата на всяка лъжа” е реално съществуващ дух, на чийто дъх никой човек не може да устои сам по себе си, лишен от благодатната помощ на Светия Дух. Това знание не може да бъде адекватно артикулирано извън Църквата и не може да бъде доказвано в картезианския смисъл на тази дума. То, както казва св. апостол Павел, е борба не срещу кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата (Ефесяни 6:12).

В този аспект гностическата духовност, която заема все по-голямо място в днешната култура на глобализацията, както и вътре в самата Църква, следва да бъде категорично отхвърлена. Изключителната наивност, която проявяват дори църковни дейци и богослови по този въпрос, е симптоматична изобщо за съзнанието на съвременния човек. Не всичко, както предупреждаваше Ерих Фром, което „работи”, е поради това вече и „добро”. Например в днешно време тежнението към национализъм в православието е по същество именно гностическо световъзприятие (или в най-добрия случай силно приближаване към него), приложено към отношенията между Църквата и света и в частност към политическата и културната реалност. Онова, което немалко православни християни си представят като противопоставяне на света, твърде често е манихейска или богомилска нагласа. „Да дишаш сухия въздух на съвремието” (Сергей Аверинцев) изобщо не означава да подвеждаш това съвремие под общото разбиране за зло, поставяйки хората в една или друга категория по силата на елементарно, а и погрешно в случая диалектическо противопоставяне между добро и зло или между ценност и привидност. Това е вид духовна надменност, гордост, по принцип характерна за гностицизма, но не и за Църквата.

Тук ще отворя скоба, за да кажа още няколко думи по този повод.

Гностическото мислене по своя характер е дуалистично мислене. Този възглед за света е обусловен от една първоначална проста аперцепция, чиято логика е непоклатима в ежедневните отношения и в субективно-емоционалния опит, пряко произтичащ от тях.

Безхитростният дуализъм на простолюдието в християнските страни също много трудно приема вълка за Божие творение. Селяните от Монтайю например са убедени, че Бог не може да е създал вредните същества – совите, вълците, жабите, влечугите и други подобни. „Аз вярвам – изповядва младата Гразида Лизие, – че Бог е създал всички телесни неща, годни да бъдат употребявани от човека – самите хора, животните, които дават месо или са по друг някой начин полезни за людете (воловете, овцете, козите, конете, мулетата), а също и ядливите плодове на земята и на дърветата. Ала не вярвам Бог да е създал вълците, мухите, гущерите и другите вредни за човека създания; не вярвам и че е създал дявола[7]”.

Това е парадигматичен пример за споменатата проста аперцепция. Определям я като проста, тъй като не е рефлектирана впоследствие и се възприема „едно към едно”. Това е същият онзи акт на спонтанността, определен от Кант в Критика на чистия разум като чиста аперцепция или първоначална аперцепция[8]. Интересно е да се проследят връзките между нея и философския материализъм и позитивизъм, но това е задача за цяла отделна книга. Единственото, на което искам да наблегна, е нерефлектираната впоследствие интуиция, поставена в основата на тези и на подобните на тях възгледи.

Поради казаното дотук, смятам, спокойно можем да твърдим, че утилитаризмът, който е неизменна и необходима част от приетото днес за факт „светът ни е по мярка”, е философски и психологически свързан с дуалистичния начин на мислене. В случая няма никакво значение как се възприема „този свят” – дали като „зло” или като „единственото”, тъй като в съвременността големите разкази от този вид вече не са обществено и социално актуални. След редица сложни културни процеси, които тук е невъзможно да бъдат дори и накратко споменати, в момента наблюдаваме своеобразния ренесанс на гностическия дуализъм и на политическия утилитаризъм в Църквата под формата на идеологическо противопоставяне между „православие” и „неправославие”. Всичко това обаче съвсем не е нещо ново – напротив, твърде старо и хитро е (срв. Битие 3:1[9]).

2. Църква и държава

Няма да правя исторически преглед на отношенията между държавата и Църквата – това не е целта сега. На първо място, ще кажа следното: Едно е християнската Църква, друго – християнската култура, трето – християнската цивилизация. Църквата сама по себе си е другата човешка („небесна”) история, а не част или етап от земната история. Тя живее в човешкия свят, а човешкият свят има различни свои „истории”. Църквата не е „огледален образ” на света. Тя е образ (тип) само и единствено на своя Прототип по същия начин, по който двумерното пространство на иконата е образ на невъзможното за мисълта и въображението ни Божие царство.

На второ място, колкото и скандализиращо да прозвучи за някого, в момента практически не съществуват „православни”, „католически” или „протестантски” държави. Тези определения са исторически, поради което са натоварени и с твърде много възможности за изкривяване и за манипулиране с тях днес. Онова, което наричаме „глобално общество” или „мрежово общество”, не ги отрича в някакъв идеологически аспект, както си мислят някои по-фундаменталистки настроени християнски групи от различни деноминации. То само ги обезценява окончателно, доколкото те никога не са притежавали и същинска християнска ценностна основа – такава е само Църквата, не държавата, не цивилизацията, не обществото, да не говорим за историята или пък етноса. В този план би могло този процес да се види като нещо позитивно, ако самата същност на „глобализацията” и на „мрежовата култура” обаче не беше строго утилитарна. Точно тя подпомага и така да се каже, дава алиби за гностическите противопоставяния, за които говорим.

Нека помислим например какво имат предвид онези, които говорят за „православието”. Разбира се, че не става дума за Църквата, още по-малко за Нейния Глава, Господ Иисус Христос; те нямат предвид също така и догматическите разлики между Източната и Западната църква, защото не ги познават, а и изобщо не се интересуват от тях (има и изключения, но те са пренебрежимо малко). Всъщност става дума за чисто политически, по-правилно – геополитически процеси, в които „православието” играе ролята на етно-национален принцип на идентичност. С други думи, то е лозунг. Не жива вяра, не живот в Христа, а начин да заявиш, че определено историческо минало, създало своите културни стереотипи, е „по-добро” или „по-истинско” от историческото минало и културните стереотипи на противоположната страна. „Православиeто” е строго утилитарно по същността си, целта му по възможност е да си изгради „свой свят”, а в идеал – този свят да стане „православен”. И тук, пак казвам, не би имало никакво принципно значение или пък разлика в това дали светът ще е „православен”, „католически” или „протестантски”, просто сега говорим за „православния”. Тоест този свят, „който целият лежи в злото” (1 Иоан 5:19), трябва да стане такъв – удобен за самоидентифициране и оттам – за илюзията на сатанинската лъжа за етно-националното „спасение” и щастие. Само че, когато казва, че светът „лежи в злото”, св. апостол Иоан Богослов няма предвид, че творението е зло, а че човекът, човешкото общество, неговата култура е под знака на грехопадението и на злото и че Църквата Христова е мястото, „етосът”, „начинът” за спасение от него. Апостолът не посочва определена култура, определено общество, определен човек – тъкмо обратното – той говори въобще за културата, за обществото и за човека, за „този свят”.

3. „Учения – заповеди човешки”

Противно на това евангелско разбиране идеолозите на „православието” буквално твърдят, че другите – тоест „не-православните”, „неславяните”, „неелините” и така нататък, поради това, че са такива, са ако не „зли”, то във всички случаи под управлението на злото. Те разделят „този свят” на две сфери – едната „добра”, „православна” – другата – „зла”, „неправославна”. Забравили са, ако изобщо някога са знаели, словата на Господ: А Той им отговори и рече: защо и вие престъпвате Божията заповед заради вашето предание? Защото Бог е заповядал и казал: „почитай баща си и майка си”; и „който злослови баща или майка, със смърт да се накаже”. А вие казвате: „който каже на баща или майка: това, с което би се ти ползвал от мене, е Богу дар, – той може и да не почете баща си или майка си”. Тъй нарушихте Божията заповед заради вашето предание. Лицемерци, добре е пророкувал за вас Исаия, казвайки: „тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита, проповядвайки учения, – заповеди човешки” (Матей 15:3-9). Забравили са, ако изобщо някога ги е интересувало, че вярата изисква индивидуалност (не индивидуализъм). Така, както аз вярвам в Бога, по същия начин и едновременно по изцяло друг начин вярва в Бога другият. Така, както аз страдам или се радвам, по същия начин и едновременно по изцяло друг начин страда или се радва другият. Еднаквостта е следствие от общата ни тварна природа, а разликите – от това, че сме по Божи образ и подобие тоест нещо, по същността си неизказваемо и непознаваемо. Имаме едни и същи думи за едни и същи неща, но изговаряме и мислим различни бездни-под-тях, различни „саморазбираемости”. Не съществува единият и същ за всички вик de profundis. В това се състои фундаменталната, бих казал – онтологичната порочност на културата, тоест на „този свят”, а и на религията, когато се опита да се превърне в негова нормативна основа.

Когато се опитам да превърна православната християнска вяра и абсолютно задължително свързания с нея живот в Църквата не в индивидуална норма на собствения си живот, а в идеологическо предусловие за приемането (отхвърлянето) на някого, правя грешката на св. апостол Петър спрямо стотника Корнилий, описана в Деяния на светите апостоли (10:1-48). Тази грешка обаче апостолът бързо осъзнава и изповядва: Петър проговори и рече: наистина, признавам, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е (10:34-35). И дали дори някой от изповядващите идеологията на „православието” (и на която и да било религиозно украсена идеология) би се осмелил да твърди, че освен „православните” няма други човеци, които се боят от Бога и вървят по Неговата правда. Ето в тази иманентно положена възможност за „посочване с пръст” е скрита дълбока духовна гордост, което, както споменахме, е характерно за гностицизма, но не и за Християнската църква.

Защото гледат само външното – тоест културните разлики и ритуали, лесно приемат, че онези, които „не го правят като нас”, са „неверници” и не бива да им се признава каквато и да било правда, различна от „нашата правда”, проявяваща се „по нашия начин” (отново ще повторя – това поведение е характерно за всички подобни идеологии, не само за „православните”, то е общочовешка страст в християнския смисъл на тази дума като грях). В корените на този начин на мислене стои не нещо друго, а стремежът, ако не да спасим „света изобщо”, то най-малкото да спасим някаква негова „добра част” от „лошата” му част. От християнска гледна точка това настроение е човекобожеско, а по природата си е гностически дуализъм, макар и в случая прикрит под думи като „Христос”, „църква”, „вяра” и така нататък Тези думи не се отнасят към вярата в Христа и Неговата Църква – те са точно „учения – заповеди човешки”, чрез които се подменя Благовестието. На мястото на Христос е поставена човешка институция – цар, президент, дори парламент, а на мястото на Църквата – съответно държава или коалиция от държави, „осветена” от този цар, президент или парламент и противопоставена на друга, „неосветена” държава или коалиция.

4. „Невъзможното за човеците”

Че една или друга светска власт би била склонна да създава, да манипулира и да се възползва от подобна религиозна идеология, е нещо естествено и няма смисъл да ѝ се „сърдим” за него. Това е елемент от природата на властта в този свят. Проблемът не е там, а във факта, че много вярващи хора, включително и най-важното – от клира, без никаква съпротива я възприемат като едва ли не „истинския смисъл”, „истинската задача” на християнската вяра и на Църквата. За тях между църковност и държавност няма никаква разлика – държавата е Църква и Църквата е държавна. „Как без подкрепата на държавата Църквата ще може да служи и да се бори за спасението на човеците именно в този свят?” – казват те. На първо място, така заблуждават вярващите, особено новопокръстените, които са и най-чисти в помислите си и приемат смирено и буквално всяка дума от свещеника или епископа; отдалечават ги от Христос, правят от себе си „учители” и „старци”, ползващи се даже с уважението и подкрепата на властимащите. Поне аз не съм съвсем убеден, че специално за този тип клирици са приложими думите на Христос на кръста: „не знаят що правят” (Лука 22:34), защото те би трябвало да знаят. Върху им – най-малкото като апостоли по приемство – е благодатта на Светия Дух, затова би трябвало да знаят. В противен случай самоволно са я отхвърлили, опитвайки се да служат на двама господари.

„Как без подкрепата на държавата Църквата ще живее?” Този въпрос може да бъде зададен само от хора, които не са духом в Църквата. Църквата живее, защото Бог е Жив и е Бог на живи (Марк 12:27); тя живее, защото спасението на хората не е по техните собствени сили – независимо дали са царе, императори, папи, патриарси, президенти и така нататък. Онези, които оправдават верското си малодушие чрез въпроси от типа на горепосочените, са забравили или не са се опитали да вникнат по възможност по-внимателно в думите от Евангелието: Които чуха това, рекоха: а кой може да се спаси? Но Той рече: невъзможното за човеците е възможно за Бога (Лука 18:26-27).
______________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Честъртън, Дж. К., Ортодоксия. Превод Филипина Филипова. „Славика-Емил Димитров.”, С., 1994, с. 98.

[2]. Gillespieq Michael Allen, The Theological Origins of Modernity, The University of Chicago Press, Ltd. 2008, pp. x-xi.

[3]. Според в голяма степен властваща представа и до днес Средновековието изобщо е такова „радикално прекъсване” в „естествения ход” на човека от Античността към модерните времена. Според нейните поддръжници едва ли не съществува такъв „естествен ход” на човечеството, който „временно” бил задържан от „средновековния мистицизъм и догматизъм”. Тази теза е до такава степен лишена от елементарна логика и от разбиране, че дори е смешно да се обсъжда. От своя страна обаче ние добре знаем, че тя е прекалено устойчива и за мнозинството от хората напълно ясна и вярна. С други думи, проблемът е не толкова в нейните основания, а в масовостта. Оттук възникват съвсем друг тип трудности.

[4]. Агамбен, Джорджо, Homo Sacer, КХ. Превод Снежанка Михайлова. С., 2004, с. 11.

[5]. Агамбен, Джорджо, пак там, с. 13-14.

[6]. Не индивидуалността, а индивидуализмът като културен стереотип и идеологема. Б. а.

[7]. Бояджиев, Цочо, Нощта през Средновековието, Софи-Р, С., 2000, с. 155.

[8]. Кант, И., Критика на чистия разум. Превод Цеко Торбов. БАН, С., 1967, с. 240. По-подробно: Попов, Стефан, Витгенщайн: Аналитика на мистическото. Зевгма, С., 2008, с. 60 и сл.

[9]. „Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде”. Б. а.

Изображение – авторът, Марио Коев. Източник – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4LG