Протоиерей Владимир Башкиров

На пръв поглед проблемът за апокатастасиса може да се стори неактуален. Та нали този въпрос отдавна е решен и самата тема е престанала да бъде продуктивна в богословски смисъл. Но в действителност тя съвсем не е загубила своята злободневност и остава привлекателна поради активната мисия на източните култове – с тяхната диалектика на кармата и мистика за следсмъртния катарзис, както и поради ту заглъхващите, ту отново възраждащи се спорове около римокатолическото учение за чистилището. И единият, и другият мироглед съдържат елементи, близки или аналогични на феноменологията на апокатастасиса.

Поради споменатите причини е уместно отново да анализираме това учение, полемиката с което е важен етап от историята на оформянето на светоотеческата есхатология. Учението за апокатастасис (от гръцки ἀποκατάστασις – възстановяване, възвръщане в предишно състояние) представлява неуспешен опит за решение на един от най-неспокойните проблеми на религиозната мисъл и изобщо на религиозния живот – проблема за есхатологичната съдба на личността в аспекта на осъждането на грешниците на вечни адски мъки.

Обикновено това учение се свързва непосредствено с името на прочутия александриец Ориген (починал 254 година), най-влиятелният от всички учители на Църквата през първите три века на християнството. Ориген без съмнение е бил най-забележителният представител на учението за апокатастасис, нещо повече – станал е негов истински създател, обосновавайки го и оформяйки го като учение. Но този мироглед възниква много по-рано. Така например, някои учени намират ранните му следи у гностиците-пантеисти[1] и по-конкретно в системите на Василид и Марк – ученика на Валентин, тоест през ІІ век след Христа[2].

Неговата поява още в първия период на християнството обикновено се свързва с битуващите сред много от тогавашните вярващи представи за ада като спасително обиталище, където Евангелието бива проповядвано на неговите пленници с надежда за тяхното обръщане. Свидетелства за подобно вярване откриваме, например, в едно от писмата на блажени Августин[3], като той се основава на изречение на апостол Петър: „Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница” (1 Петр. 3:18-19). Тези слова са тълкували в смисъл, че Христос, по време на слизането си в ада, и апостолите – след смъртта си, са обръщали намиращите се там християни и езичници, проповядвайки им нуждата от разкаяние и покаяние[4].

Първите достигнали до нас исторически следи от учението за апокатастасиса са в творбите на Климент Александрийски (починал 215 година). В своите Стромати[5] той разсъждава много за отношението на християните към нехристиянския свят изобщо и подчертава особено силно, че трябва да се откажем от разбирането за християните като за особен род хора, получаващи чрез сакраменталното възраждане нравствени сили, загубени от човечеството. За него това разбиране не се базира на никакви основания. Нравствените сили са присъщи всекиму и спасението зависи от свободната воля на личността. Нито падението на добрите ангели, образували царството на сатаната, нито това на човека, който така променил своето безсмъртие в смърт[6], не са ги лишили от възможността да се върнат в първоначалното си състояние. По неговото мнение, ангелите са запазили свободата на волята, а, следователно, и възможността за промяна. И в човека също са останали нравствени сили като залог за неговото потенциално обновяване, въпреки че той е злоупотребил със своята свобода и е съгрешил в Адам, разваляйки природата си. Неговото обновяване се постига с остатъците от тези сили и явената в Христос Божия помощ[7]. Но процесът на нравственото усъвършенстване не свършва със земния живот, а продължава и след смъртта[8].Онези, които не са усвоили заслугите на Христос по време на земния си живот, отиват след смъртта в ада, където Христос и апостолите им възвестяват Евангелието. Затова спасението зависи и от тяхната свободна воля. Тъй като обаче то е невъзможно без поправяне, или, както казва Климент, без „постепенно очистване”, то в бъдещия живот следва да се допусне присъствието на някакви изправителни средства, защото разкаянието става едновременно с наказанието[9]. Същност на тези наказания са мъките огнени[10]. На тях ще бъдат подложени и „началникът на злото” сатаната[11], и неговите ангели[12]. Климент признава реалността на адските мъки, но отрича безкрайността им[13]. „Божията справедливост е милосърдна – пише той, – както и справедлива е Неговата любов”. Затова Бог не може да допусне вечно наказание. Под влияние на наказанията грешникът осъзнава вината си, а съзнанието за вина го води към края на наказанията и съвършенство, към осъществяване на предназначението му – живот с и в Бога[14]. Тогава ще се освободи от всички мъки и вместо тях ще придобие награда и достойнство[15].

Така, Климент смята адските мъки за средство за очистване от греховете и вярва, че след края на времената може да настъпи всеобщ апокатастасис (ἀποκατάστασις τῶν πάντων). А веднъж направо заявява, че дори дяволът, като имащ свободна воля и така способен на покаяние и изправяне, може да се върне в първоначалното си състояние[16].

Това твърде неопределено предположение и догадка на Климент намира пълно и всестранно освещаване в трудовете на неговия ученик – Ориген. Учението за всеобщ апокатастасис, разработено и формулирано от него, става доминанта в целия мироглед на този изтъкнат богослов от доникейската епоха. При това в неговите съчинения то е обосновано така подробно, че по-късните му привърженици, с изключение може би на св. Григорий Нисийски, не могат да добавят нищо ново и се ограничават до повтаряне тезисите на своя учител.

Учението на Ориген за апокатастасиса произтича логично от есхатологичните му възгледи. Той решава проблема с есхатологията от гледна точка абсолютните цели на битието. А те предвиждат осъществяване само на предопределеното от Бога. Бог е призовал разумно-свободните същества към блаженство[17]. Следователно, блаженството е абсолютна цел на битието и затова рано или късно то трябва да се осъществи като безусловна необходимост. Приемането на такъв постулат по необходимост води и до трансформация на цялото догматично учение за отношението на Бога към падналите същества в философската интерпретация на всеобщата икономѝя на спасението, чийто логически завършек става всеобщият апокатастасис.

Бог е сътворил определен брой духовно-разумни същества. Първите същества са имали еднакво съвършенство, а приобщавайки се към същността на божеството[18] са можели да се усъвършенстват само в мярата, в която се намирали в общение със своя Източник. Като сътворени същности, по природа те не са притежавали постоянство и са можели да се приближават или отдалечават от Бога, тоест да отпадат и грешат. Така и се случило: докато едни последователно укрепвали в живота в Логоса и създали света на висшите духове, други паднали и станали души (ψυχαί), тоест изстинали в любовта си към Бога[19] и като резултат от това се облекли в тела. Това падение се случило въпреки Бога, тъй като сътворените от Него духове паднали по своя воля. Ала, за да може всяка душа да получи тяло, съответстващо на падението или вътрешното ѝ състояние, което вече самò по себе си е наказание, е възникнала необходимост да се сътвори чувственият материален свят[20]. След края на живота на душата в привелото я към покаянието тяло, тя преминава в по-долния – в земния рай, – откъдето след очистване на вътрешния съд постепенно се издига към Бога във висшия небесен рай. А злите души, обременени от телесността, се низвергват в ада[21], където са подложени на огнени мъки. И именно тези мъки са както наказание, така и средство, изцеляващо нравствено повредената природа на грешниците[22]. За Ориген огънят, наказващ грешниците, има очистителен характер, а адът, където те търпят такива мъки, е място за очистване[23]. Чрез тези мъки, които са ограничени във времето и са предназначени от Бога за благото на тези, които наказва, злите хора или духове постепенно се освобождават от злото и едновременно с това и от мъките, и преминават във висшите сфери, а после – след пълното освобождаване от телесността – се възвръщат в първоначалното състояние и се съединяват с Бога[24].

След връщането в първоначалното им състояние, душите – оставайки свободни – отново могат да паднат в грях и по същия път да се очистят от него. Ориген вярва в съществуването на непрекъсваем поток чувствени светове[25], необходими за свободното възвръщане на свободно-разумните творения в първоначалното състояние на чистота. По този начин, битието на духовния свят се състои от постоянно редуване на падения и издигания, отпадане на падналите духове, които все едно умират за висшите сфери, в нисшите светове. Преодолявайки своето несъвършенство и умирайки за нашия свят, те се изкачват от нисшите светове към висшите.

Ала колко дълго може да продължи такова изменение в нравственото състояние на творенията? Може да предположим, че Ориген е бил готов да признае неограничен брой падения и издигания. Но доколкото такава гледна точка е разкривала вече твърде очевидно гностически натурализъм, той не е можел да спре до безкрайното, постоянно редуване на световете и ето какво решение намира на тази дилема. Подобна промяна не може да се случва вечно така че един път трябва да настъпи цялостно и окончателно възвръщане на духовете в първоначалното им състояние на чистота и блаженство. Ще мине много време, докато накрая бъдат спасени и върнати в първозданното състояние дори сатаната и неговите ангели[26].

Макар че лично е бил склонен да признае бъдещото възвръщане на сатаната към първозданното му състояние, Ориген предлага на своите читатели сами да решат този твърде спорен въпрос: „Трябва да отговорим – пише той, – не може ли някои чинове, действащи под водачеството на сатаната и внимаващи в неговите заповеди, някога да се обърнат към доброто, тъй като притежават способността за свободно уподобяване или постоянната им и остаряла злоба е станала така привична за тях, че се е превърнала като че в тяхна природа. Ти, читателю, сам трябва да изследваш, дали всъщност и тази част от творението няма да бъде във вътрешно несъгласие с крайното единство и хармония[27]”. Така става „възвръщането на всичко в първосътвореното състояние”, при все че Свещеното Писание говори за вечност на адските мъки. И в действителност тези мъки са вечни или еонични, тъй като грешникът ще се избави от тях не в близко време, те могат да продължават във вечни векове, но и самата вечност не е абсолютна. Бидейки велик мислител Ориген, навярно добре е разбирал неубедителността на есхатологичните си възгледи. И той постоянно се завръща към тях, отново и отново обосновавайки техните нравствени, психологични, философски и даже догматични основания.

Учението за апокатастасиса, така талантливо формулирано от Ориген, намерило в историята на християнската богословска мисъл последователи, които го приемали в различна степен. Основно това са ученици от прочутата Александрийска школа. Може да се предположи, че един от първите приемници на Ориген в ръководството на тази школа, слепецът Дидим Александрийски (починал 395 година), искрен и задълбочен последовател на Ориген, е споделял възгледите му за апокатастасиса. Затова и трудовете на Дидим, носещи следите на оригенизма, са осъдени на Петия вселенски събор, а след това и на Шестия, и на Седмия[28]. Към това учение в една или друга степен са се придържали и Диодор Тарсийски (починал около 394 година) и Теодор Мопсуестийски (починал 429 година). Диодор е учел за апокатастасиса в недостигналия до нас труд Περί οικονομίας, а Теодор – в коментарите си върху Евангелието. Следи от учението за апокатастасиса може да се открият и на места в трудовете на преподобни Максим Изповедник (починал 662 година). Според големия изследовател на неговото наследство, немския богослов Ханс Урс фон Балтазар, св. Максим е гледал на учението за апокатастасиса като на съкровено учение: „Максим не е искал учението за възвръщането на всичко съществуващо към Бога да се възвестява така дръзновено, както го правят Григорий Нисийски или самият Ориген. Истинският езотеризъм за него е почитанието в мълчание… При него ние откриваме многочислени места, където той, на езика на Григорий Нисийски, говори най-общо за волята Божия за спасението на цялата човешка природа поради неразрушимото ѝ онтологично единство. Максим учи за единството на мистичното тяло, където не може бъде отхвърлен нито един член. Боговъплъщението се случва във всички членове, целият вид се спасява от смъртта, а действието на греха преминава в небитието и всички ще станат причастници на възкресението; в Сина целият свят ще се подчини на Отца. Загубената и намерена овца – това е единната и цялостна човешка природа. Цялата вселена ще бъде върната чрез Логоса в първосътвореното състояние, защото Той спасява всички, целия род, тъй като Неговата неизречима тайна обема в себе си всички еони и всички места[29]”.

За съжаление, творенията на „един от най-великите, но забравени метафизици на православието”, според прекрасния израз на Лев Карсавин[30], остават почти напълно неизследвани. „Неговата система може да предчувства, но още не бива да знае[31]”.

Отгласи от учението на Ориген за всеобщия апокатастасис някои учени искат да намерят даже в творбите на св. Григорий Богослов (починал 389 година) и Василий Велики (починал 379 година). Св. Григорий в своите Слова понякога използва изрази, които наистина позволяват да се предполага, че е съчувствал на възгледите на Ориген за адския огън, който не само наказва, но и очиства (от гръцки πύρ καθαρτήριον). „Зная – казва той – очистителен огън, който Христос, Сам именуван огън (Евреи 12:29), дойде да запали на земята (Лука 12:49). Той изтребва веществото и злите навици; и затова Христос иска той по-скоро да се възгори (Лука 12:49) – защото желае да ускори благодеянието, давайки ни и огнен въглен в помощ (Исаия 47:14-15). Зная и неочистителен огън, но наказващ или Содомски,… приготвен за дяволите и неговите ангели (Матей 25:41[32])”.

„Това изречение на св. Григорий – пише митрополит Макарий (Оксиюк), – за Улман, който специално изследва неговото учение, служи като аргумент за твърдението, че св. Григорий не е бил чужд на оригенистичната мисъл. Разбира се, въпросното твърдение на Улман, не може да бъде прието в пълнота… Най-справедливо, според нас, е да се допусне, че в своето учение за задгробната участ на починалите грешници св. Григорий Богослов… е допускал двойственост… Ние… не можем изцяло да се съгласим нито с Улман, смятащ, че св. Григорий Богослов в своите възгледи за адския огън е съгласен с Ориген, нито с Н. Виноградов, който твърди, че св. Григорий е учел само за наличие на адски огън с наказващ характер[33]”. По отношение възгледите на св. Василий Велики за адския огън той твърди, че „св. Василий Велики, в приписваните му коментари върху книгата на пророк Исаия, говори според възгледите на Ориген и св. Григорий Нисийски, а именно че адският огън на този свят не унищожава грешниците, а само ги очиства[34]”. Ще приведем това място от тълкуванието на девета глава на пророк Исаия: „След това пророкът прибавя, че „заради яростта на гнева Господен ще изгори цялата земя”. С това показва, че земното ще се предаде на наказващия огън за благото на душата, както и Самият Господ дава да се разбере, казвайки: огън дойдох да запаля на земята и бих искал да видя, как вече се възпламенява”. Не с унищожение плаши, но има предвид очистване, според казаното от Апостола: „А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън” (1 Коринтяни 3:15[35])”.

Най-ярък привърженик на учението за всеобщия апокатастасис след Ориген без съмнение е св. Григорий Нисийски (починал 395 година). Възгледите на великия александриец при него са освободени от крайности и получават характер на стройна, завършена система. Освен това при него земното битие не губи, както при Ориген, самобитно и централно значение, макар да не запазва в пълнота и чертите на изключителност, каквито са му придавали тогавашните християни. Влиянието на Ориген над св. Григорий е очевидно. Идеята на този християнски мислител за греха и за всеобщото избавление от него чрез божествената благодат е най-характерната черта в богомислието на св. Григорий. Той я развива последователно и убедено я защитава в своите догматични трактати. Григорий е повлиян за възприемането на тази основополагаща идея в богословската концепция на Ориген, освен от близостта в богословското умозрение на двамата изтъкнати мъже на Църквата, също и от известната му полемика с Аполинарий Лаодикийски (починал 390 година). В основата на своята христология Аполинарий поставя дълбоко песимистичен възглед за състоянието на човешката природа. Според него грехът така тясно се е свързал с нея и има такава непреодолима сила над нея, че спасение в собствения смисъл на думата, тоест като цялостно унищожение на греха, няма и не може да има, защото е съвършено невъзможно. Подобно твърдение е противоречало на очакванията и на надеждите на човечеството, което винаги се е измъчвало от своето емпирично състояние и искрено се е стремяло да се освободи от греха, вярвайки във възможността за това. За Аполинарий протоиерей С. Булгаков казва: „Лесната променливост и изменчивостта на тварната природа, която е довела до грехопадението на Адам, Аполинарий превръща в неизбежност и в необходимост от грехопадение. „Той (Христос) не е приел човешки ум – ум изменчив и съблазняем от нечисти помисли, – а божествен, неизменен, небесен[36]”. Заблуждението на Аполинарий настоятелно е изисквало да се търсят и да се намерят други пътища за разяснение на християнското учение за спасението. Св. Григорий ги намира в учението на Ориген за целта на човешкия живот. „Бог е сътворил човека добър и му е определил още по-благи цели в бъдещото пакибитие” – ето принципът, определящ всички части от догматичната система на св. Григорий. Оттук произтича и неговият възглед за злото като нарушаване на установения от Бога ред и норма на битието, и затова само бледно изчезващ призрак, имащ основание за своето съществуване изключително в човешкото неразумие.

„В представите на св. Григорий – пише професор В. Несмелов, – доброто съществува като нормално явление, исконно, а злото се появява едва когато то изчезва и има битие само в това нарушаване на исконния нормален порядък, тоест, с други думи – то няма битие като особено самостоятелно явление, което би могло да съществува заедно и редом с доброто, като негова противоположност… То не съществува субстанциално… цялото му битие е само в свободната воля на съгрешаващите хора[37]”. „Макар и да е странно – заявява светият отец, – все пак съм длъжен да кажа, че злото в самото небитие има свое битие, защото произходът му не е друго, но лишаване от Съществуващия[38]”. При такова разбиране за същността на злото е бил естествен и изводът, че то не може да съществува вечно. Иначе човешкото неразумие би се оказало по-силно от Божията премъдрост, утвърдила съществуването само на доброто, и човешката изменчивост – по-силна от абсолютното определение на волята Божия. Затова, рано или късно, злото е трябвало да изчезне и отново да стане несъщестуващо, така че да не остави и следа след себе си. „Заедно с унищожението на последния враг (1 Коринтяни 15:26) – бележи митрополит Макарий, – под който, заедно с апостол Павел, светият отец разбира смъртта, за св. Григорий ще се осъществи и освобождаване на природата на разумно-свободните същества от над нея господстващото зло, което е станало причина за смъртта[39]”.

Този постулат е много важен за сотириологията на св. Григорий, тъй като тъкмо върху него се изгражда учението му за спасението. Същността на спасението се състои в пълното изкореняване на греха, което ще се случи в бъдеще. Тъй като грехът е само неразумно отричане на Божията воля. Поради това и всички съгрешили трябва да се съединят с Бога. Това ще се случи благодарение на всеобщата изкупителна жертва, принесена от Божия Син за греховете на хората. Той е изпратил на всички силата на благодатта на Светия Дух, за да може всеки да достигне до своето спасение. За това разсъждава мъдро още Ориген, неговото мнение споделя и св. Григорий Нисийски.

„Бог – отбелязва Несмелов за този елемент от учението на Ориген и св. Григорий – спасява Своето творение чрез универсалната жертва на Своя Син и Сам активно води всички към спасение с благи съвети, вразумления, наказания и, накрая – очистителен огън[40]”.

Спасението се извършва постоянно и непрекъснато посредством действието на божествената правда или на благодатта на Светия Дух, и се състои в очистването ни от греховете. Но не всички хора постигат такова очистване в земния си живот. За тях и са приготвени адските мъки. Адът е огнена купел (срв. Матей 3:11) за тези, които умират неочистени от греховете, а също и за тези, които, без да познаят смъртта, ще се изменят в последния ден и трябва да минат през определен период на мъчения, за да се разкаят за греховете си. Тези мъки не са наказание за грешния живот. Бог чрез тях изцелява падналата природа и води творението Си към първосътворената благодат. „Доколкото съществува потребност чрез някакво лечение да бъде очистена душата от греховната сквернота, то затова в настоящия живот за излекуването на такива рани е предложено лечението на добродетелта; ако душата остане неизлекувана, то лечението ѝ ще бъде запазено в бъдещия живот[41]”. „Това лечение – четем у Несмелов, – според св. Григорий се извършва от очистващия огън, на чието мъчително действие трябва да се подложат както телата, така и душите на всички грешници, и който за определени периоди ще доведе до съвършеното им очистване от всяка греховна сквернота, и накрая – според степента на вина на всеки – ще представи всички като чисти съсъди на небесното царство[42]”. Описаните мъки не са вечни. Трябва да различаваме относителната еонична вечност и абсолютната вечност. Абсолютността на вечните мъки се струва на Григорий, както и на Ориген, противоречаща на благостта и домостроителството на Бога, защото Той е сътворил човека за общуване с Него, а не за гибел. Бог е достатъчно всесилен, за да осъществи Своя план, без да нарушава справедливостта или свободата на тварните същества. Човешката свобода е свързана с неизменното израстване в доброто, а не с неизменно пребиваване в злото. Творението не може да се противи на своето спасение, защото Бог затова и го е създал, за да може свободно да достигне обòжение, а когато е съгрешило, е устроил нещата така, че да се окаже спасено в Христос. Неустойчивата и изменчива воля не може да победи неизменната воля на Твореца. Именно затова злото трябва да изчезне. Минавайки по неговия път, творенията – всяко със своята граница – се връщат в своето първосътворено състояние и тогава Бог ще бъде всичко във всички.

„Св. Григорий – отбелязва архимандрит Киприан (Керн), – описва този феномен, като прибягва до геометрична алегория. Царството на доброто е видимият свят – целият изпълнен със светлина; царството на злото е нощна тъмнина, сянка, хвърляна встрани от теб. Кръгообразната земя хвърля конусообразна сянка. Най-дълбоката тъмнина е в средата на конуса; най-концентрираното зло е в средата на тази сянка. По краищата си тя не е лишена от някое добро; крайните предели нявсякъде са обградени от доброто. Ако някой има силите да премине през разстоянието на сянката, то непременно ще се окаже в светлината, която не е пресичана от тъмнина. Така и ние, стигнали до предела на порока, когато бъдем на края на греховната тъмнина, отново ще почнем да живеем в светлината, защото естеството на доброто до безкрайност преизобилства над мярата на порока[43]”. В това окончателно възвръщане към първозданното състояние ще участват всички – не само хората, но и падналите духове, и даже самият виновник за първото падение, изобретателят на злото, дяволът.

„Св. Григорий не само изказва мисълта за спасение на дявола, подчертава професор Несмелов, но и я аргументира. В своя Велик катехизис той съвършено точно посочва действителното основание, поради което може и трябва да се мисли за възможността за спасение на дявола и това е именно универсалната жертва на Божия Син. По силата на тази универсалност задължително трябва да мислим, че Спасителят умря не само за греховете на хората, но и за целия разумен свят, затова и е придобил спасение не само за хората, но и за всички паднали твари, така че великата кървава жертва… е произвела едновременно „и пълното освобождаване на човека от злото, и излекуването на самия изобретател на злото”. Следователно, от страна на Бога не съществуват никакви пречки за спасение на дявола; даже напротив – това спасение вече му е дарувано. Въпросът е само в това дали той ще пожелае да го приеме? В Свещеното Писание… няма пряк отговор на този въпрос, но… има някои косвени; неясни намеци, на които св. Григорий Нисийски бърза да се позове. Споменавайки думите на апостола, „в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно” (Филипяни 2:10), той казва: „Въз основа на общото мнение и преданието на писанията се приема чрез вярата, че… има някакво естество, враждебно разположено към доброто и вредоносно за човешкия живот – доброволно отделило се от по-добрия жребий… Него… апостолът причислява към преизподнята, обозначавайки с тази дума онова, което накрая, след многовековни периоди – бидейки порок – ще изчезне, и нищо не ще остане извън доброто; напротив – и преизподнята единогласно ще изповяда Христовото господство, тоест и падналите духове накрая ще разберат истината и ще се обърнат към Христос[44]”.

Подобна мисъл изказва и митрополит Макарий (Оксиюк): „Изкупителното дело на Христос има положително значение за дявола: то му показва безсилието му и му явява славата и величието на Бога. Според мнението на св. Григорий, приемането от страна на Бога на заразената от греха човешка природа ще унищожи в нея всеки вид порок, какъвто може да възникне у изобретателя на злото. Ако злото във всички негови видове се прекрати, то, естествено, и областта на господството на дявола ще се разруши. Оттук следва, че ако нашият противник изпита последствията на изкупителното дело на Христос, то той и сам ще признае последното за справедливо и за спасително. По този начин, последната последица от изкупителното дело на Христос, според св. Григорий Нисийски, ще бъде, от една страна, избавяне на човека от злото, а от друга – излекуване на самия изобретател на злото[45]”.

Тогава – накрая – ще завърши спасителното дело по възстановяване на всичко в първоначалното му състояние (ἀποκατάστασις τῶν πάντων) и вечното Царство на Бога Отца, Царството на славата, ще се открие[46].

Учението за апокатастасиса е битувало не само сред учените и богословите, то се е разпространявало също и сред широката маса редови християни. В тяхното съзнание се е видоизменяло и е придобивало различни оттенъци и оценки. Блажени Августин (починал 430 година) в За Божия град (De civitas Dei) разказва за съществуването по негово време на така наречените милосърдни (misericordes), смятащи, че мъките на грешниците ще имат само очистващ смисъл и затова няма да са вечни[47]. Обаче те не вярвали, че дяволът може да избегне адските мъки. По този повод блажени Августин иронично отбелязва, че Ориген е бил много по-милостив от тях, понеже „смятал, че даже самият дявол и неговите ангели ще бъдат освободени от тези мъки и ще се присъединят към светите ангели след по-продължителни и тежки наказания според заслуженото[48]”.

Що се отнася до самия момент на изкуплението, някои от тях предполагали, че по действието на Божието милосърдие и по молитвите на светците то ще настъпи до деня на Страшния съд, а други твърдели, че ще е след него[49]. Именно аргументите на тези християни е имал предвид св. Амвросий Медиолански (починал 397 година) в тълкуванието на Псалом 123: „Заедно с дявола ще търпи вечни мъки за своите грехове и богаташът, за който се говори в Евангелието (Лука 12:6), за да се избави по-бързо от тях[50]”. Освен за сектите, вярващи в крайното избавяне от вечните адски окови за всички хора, Августин разказва и за сектанти, ограничавали спасението само до християните[51]. Те се опитвали да обосноват своите възгледи със Свещеното Писание. По свидетелството на Августин, ставало дума за следните места: „Нима Бог е забравил да милува? Нима в гнева затвори Своята милост?” (Псалом 77:9-10); „Колко много са благата Ти, които пазиш за боящите се от Теб и които си приготвил за уповаващите се на Теб пред синовете човешки!” (Псалом 31:20); „Защото всички заключи Бог в непослушание, за да помилва всички” (Римляни 11:32). Блажени Иероним привежда и други места, на които се опирали тези сектанти, и които отчасти обясняват тяхното иронично название милосърдните: „Ожесточението у Израиля стана частично, докле да влезе цялото множество езичници, и така целият Израил ще се спаси (Римляни 11:25-26); „но Писанието заключи всички под грях, та обещанието да се даде на вярващите чрез вяра в Иисуса Христа” (Галатяни 3:22); „ще Те славя, Господи! Ти ми беше гневен, но отвърна гнева Си и ме утеши” (Исаия 12:1); „ще пренасям гнева Господен, – защото съм съгрешил пред Него, – докле реши делото ми и извърши съд над мене; тогава Той ще ме изведе на светло, и аз ще видя правдата Му” (Михей 7:9) и други.

В същия този текст се съдържа на пръв поглед твърде странната за толкова строг ревнител на истинската вяра мисъл: „Един само Бог знае кой, как и за какво време трябва да осъди!”. Някои се опитват да видят в тези думи потвърждение, че Иероним е съчувствал на учението на Ориген. Всъщност тук той се проявява само като коментатор и единствено привежда чужди мисли, без да изказва своето лично мнение. Това личи от самия характер на речта: „Твърдящите, че наказанията ще свършат с времето и че мъките след дълго време ще имат предел, привеждат следните свидетелства…” – след което следват вече споменатите цитати от Библията[52].

През VІ век историята на разпространението на учението за апокатастасис търпи обрат. В началото на това столетие учението на Ориген за апокатастасиса, значително изменено и включващо и други „полуезически гадания за началото на мирозданието, за предсъществуване на душите и за преселване на душите, се е разказвало с увлечение от монасите. Най-авторитетните и ръководни центрове на подобни увлечения са били палестинските манастири Мар-Саба (на св. Сава Освещени) и Новата Лавра в Текуа, до Витлеем[53]”. Учението на палестинските монаси е представено накратко в грамотата на император Юстиниан до „светия Събор (от 543 година) за Ориген и неговите единомишленици”: „Когато ние разбрахме – пише той, – че в Иерусалим има някои монаси, които учат и следват нечестивите заблуди на Питагор, Платон и Ориген, … то благоразсъдихме да окажем грижа и изследване за тях… Те твърдят,… че ще бъде извършено съвършено унищожаване на телата и че отново всичко ще се върне към единство и ще станат умове, както е било в предсъществуването; оттук е ясно, че в това единство ще бъде възстановен и дяволът и останалите демони, а също и нечестивите и безбожни хора заедно с божествените и богоносни мъже и небесни сили и че всички ще имат еднакво единение с Бога, каквото има Христос и каквото те са имали в предсъществуването[54]”. Като критикува защитниците на това учение, начело с Ориген, в писмо до патриарх Мина (починал 552 година) император Юстиниан изисква Ориген да бъде анатемосан така: „Който говори или мисли, че наказанието на демоните и нечестивите хора ще бъде временно и че след известно време то ще има край, да бъде анатема[55]”. Така отците, събрали се на Петия вселенски събор (553 година), вземат под внимание тези предложения на императора и след подробно обсъждане на учението на Ориген решават да анатемосат всички негови привърженици: „Който поучава за предсъществуване на душите и за свързания с това апокатастасис, да бъде анатема[56]”.

Така на Петия вселенски събор учението за апокатастасиса е осъдено – наистина не самò по себе си, а заедно с други заблуди, известни в историята на Църквата под общото название оригенизъм. Тук трябва да отбележим, че не всички наши учени са съгласни, че именно самият Пети вселенски събор е осъдил Ориген и оригенизма. Така например, митрополит Макарий (Оксиюк) привежда мнението на немския учен Фр. Дикамп, че отците на този събор са осъдили оригенизма още преди откриването на този събор като вселенски, като от контекста на неговите разсъждения личи, че и митрополит Макарий споделя този възглед. Така мисли и А. Карташов. Нещо повече, последният твърди, че и самият Ориген като личност не е бил осъден на събора: „Нито на едно заседание на събора не е бил обсъждан Ориген”, казва той и продължава: „Част от старите (Garnier, Walch) и новите (Vincenzi) учени-издатели на текстове смятат, че името на Ориген е включено по-късно… Името на Ориген отсъства от десетата анатема в Изповеданието на вярата на Юстиниан (551 година). А тази десета анатема, освен името на Ориген, буквално съвпада с единадесетата анатема на събора. Ето текста: „Ако някой не анатемоса Арий, Евномий, Македоний, Аполинарий, Несторий, Евтихий и подобно тям мъдруващите – да бъде анатема[57]”. „Съборът – констатира този историк – през цялото време върви по стъпките на подготвените от Юстиниан формули. Очевидно е, че високопоставеният автор не е смятал за уместно да пуска стрела по Ориген[58]”.

Л. Карсавин пък смята, че оригенизмът е осъден няколко години преди Петия вселенски събор, а именно в 543 година по времето на патриарх Мина: „Някакво разтърсване на абсолютния смисъл на земния живот – пише той – и неволно възникнал оптимизъм, както и неволното смесване на относително-вечното или „еоничното” с временното, са попречили учението за апокатастасиса да се признае за точен израз на християнската истина. То даже косвено се оказва опорочено в оригенистичните спорове и в каноните (особено шестия) на събора (σύνοδος ἐνδημούσα) при патриарх Мина (543 година), подписан от патриарсите[59]”.

Във връзка с Петия вселенски събор следва да обърнем специално внимание на съдбата на св. Григорий Нисийски. „Петият вселенски събор, подчертава митрополит Макарий (Оксиюк), не е намерил основания за изключване на св. Григорий от броя на православните отци… Съборът не е одобрил и не е осъдил учението му за всеобщия апокатастасис… Наистина, може да изглежда, че Петият вселенски събор, осъждайки учението за апокатастасиса в съчиненията на Ориген, с това осъжда и същото учение в трудовете на св. Григорий Нисийски. Но това… не може да се признае за справедливо. Работата е в това, че този събор се е занимавал с учението за всеобщия апокатастасис, принадлежащо изключително на Ориген… От само себе си е понятно, че въпросното анатемосване на учението за всеобщия апокатастасис не може да се отнася… и за св. Григорий Нисийски, който не само не е учил, но даже е и опровергавал мнението за предсъществуване на душите. Отците… съставили анатематизми по отношение всички привърженици на това лъжеучение, без обаче да осъдят възгледите и на св. Григорий Нисийски. А и как може те да бъдат осъдени, когато този светител още преди Третия вселенски събор е бил признат от Църквата за светец[60]”.

Анатематизмите на Петия вселенски събор на учението на Ориген, включително на учението за всеобщ апокатастасис, е било потвърдено на няколко поместни събора, като например Латеранския събор от 649 година, при папата-изповедник Мартин Ι, който в Правило 18 изрича анатема срещу Ориген заедно с еретици като Евагрий Понтийски и Дидим[61], а също и на двата последни вселенски събора: Шестия от 680 година (Правило 1) и Седмия от 787 година (Правило 1).

Заедно с осъждането на учението за всеобщия апокатастасис, Христовата църква е утвърдила като догмат, тоест като безспорна истина на християнската вяра, учението, че невярващите и беззаконниците „ще бъдат предадени на вечна смърт или, казано по друг начин, вечно мъчение заедно с дяволите[62]”. Този догмат, признат от вселенските събори и във всички последващи векове, е запазил характер на задължителна истина. Църквата на Християнския изток и на Християнския запад[63] неизменно е пазила това древно вселенско учение. И даже протестантите, в своите основоположни документи, са го запазили в неговата пълнота[64].

Превод: Златина Иванова
________________________________________

*Източници – http://predanie.dveri.bg и Башкиров, В., „Учение об апокатастасисе до его осуждения на Вселенских Соборах” – В: Богословские Труды, 38, 2003 (бел. прев.). Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Bihlmeier, K., Kirchengeschichte, T. 1, Paderborn 1962, S. 149.

[2]. Болотов, В., Лекции по истории Древней Церкви, т. 2, М., 1994, с. 220, 221, 222.

[3]. Augustin, Epistula 164: „Non suscipimur, quod apud inferos evangelium praedicatum sit vel adhuc etiam praedicatur, quasi ubi ecclesia constituta”.

[4]. Срв.: Св. Ириней Лионский, Творения, СПб. 1900 (репринт 1996), с. 381, 391.

[5]. Стромати е главното съчинение на този александрийски богослов. „… Този труд представлява опит за систематизация на християнското веро- и нравоучение и определение отношението на християнството към античната култура изобщо и към античната философия, в частност” (Полный православный энициклопедический словарь, т. 2 (репринт: М. 1992), с. 1358). Срв.: A Patristic Greek Lexicon, ed. by G. W. H. Lampe, Oxford 1989, p. 1264.

[6]. Stromata, 2, 19, 98.

[7]. Ibid, 6, 762, 809.

[8]. Ibid, 6, 637.

[9]. Cohortatio ad gentes, 9.

[10]. Ibid, 1.

[11]. Ibid, 10.

[12]. Ibid, 9.

[13]. Отначало Климент отхвърля само безкрайността на външните мъки и изцяло се съгласява с възгледите на Ириней за вечността на вътрешната печал и униние (Stromata 6, 14; срв. Ириней, Против ересей, 5, 27 – В: Цит. съч., с. 504-505). Но като философ не намерил удовлетворение в тази теза, защото тя, според него, съдържала противоречие в самата себе си. Затова Климент предпочитал пред юридическия термин ἔκτισις – разплата – термина възпитание, обучение, образование – παιδεύσις, тъй като той съдържал в себе си динамиката на нравствения процес. Виж: Вейсман, А. Д., Греческо-русский словарь, М. 1899, с. 405, 920. Cрв.: A Рatristic Greek Lexicon, p. 996.

[14]. Stromata, 3.

[15]. Ibid, 7, 10.

[16]. Ibid, 1, 17.

[17]. Соmmentarium in Johannem, 2, 7.

[18]. De principiis, 1, 8.

[19]. Ibid, 2, 9.

[20]. Ibid, 3, 3.

[21]. Ibid, 1.

[22]. Ibid, 2, 10.

[23]. Contra Celsum, 6, 25, 650.

[24]. Заедно с учението за временния характер на адските мъки, в коментарите и особено в омилиите на Ориген могат да бъдат открити много места, където заплашва грешниците с вечни наказания и с мъки. Така възниква противоречие, но само привидно. То може лесно да бъде разрешено, ако си спомним, че самият учител е обяснявал своето учение за вечността на мъките с чисто педагогически цели, затова в името на тези цели и заплашва с вечни мъки, защото прекрасно знае, че точно такива заплахи най-лесно биха накарали хората да се въздържат от греха. Виж: Макарий (Оксиюк), митр. Эсхатология святителя Григория Нисского, М., 1999, с. 538.

[25]. De principiis, 3, 6.

[26]. За този александрийски учител нееднократно се разсъждава например в De principiis, 3, 6; In Lucam, homiliae XXIII; Commentarium in epistolam ad Romanos, 5, 7.

[27]. De principiis, 1, 6.

[28]. Виж: Православная богословская энциклопедия, т. II, СПб. 1903, с. 1027 и The Oxford orthodox dictionary of the Christian Church, Oxford, 1985, p. 402. „Остава неясно – пише протоиерей Георги Флоровски, – учил ли е и в какъв смисъл Дидим за апокатастасиса. Той говори за всеобщо спасение, но това е твърде неопределен израз. По отношение на спасението на падналите ангели той като че ли се колебае, ограничавайки изкуплението чрез въплъщението и въчовечаването само до човешкия род. Откъслечността на запазилите се сведения не позволява да разрешим този въпрос, но по-вероятно е Иероним да е бил прав, обвинявайки Дидим в проповядване на учението за възстановяване на дявола… Дидим предполагал, че в бъдещия свят няма да има нечестиви – не в смисъл, че съществото им ще бъде унищожено, а че ще се унищожи злото качество” (Восточные отцы IV века, Париж 1990, с. 196, 197).

[29]. Balthasar, H. U. v., Kosmische Liturgie, Einsiedeln 1988, S. 200, 355, 507, 589, 617; 507, 358, 355, 356.

[30].Святые отцы и учители Церкви, Париж б. г., с. 236.

[31]. Пак там.

[32]. Святитель Григорий Богослов, Творения, т. І (Слово 40 на святое Крещение), СПб. б. г., с. 586.

[33]. Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 246. Споменатите от него учени богослови – известният немски патролог С. Ullmann, автор на известното някога съчинение Gregorius von Nazianz, der Theologe, Darmstadt 1825, и свещ. Н. Виноградов, автор на незагубилото и до днес научната си стойност и авторитет съчинение Догматическое учение святителя Григория Богослова, Казань 1887.

[34]. Пак там, с. 572.

[35]. Святитель Василий Великий, Творения, т. І, СПб. 1911, с. 391-392.

[36]. По-подробно за учението на Аполинаний Лаодикийски виж в съчинението на протоиерей Сергий Булгаков Агнец Божий. О Богочеловечестве, Париж: „YMСA-Press” 1933, с. 9-30.

[37]. Несмелов, В., Догматическая система св. Григория Нисского, СПб. 2002, с. 408, 426.

[38]. Цит. по: Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 509.

[39]. Пак там, с. 526.

[40]. Цит. съч., с. 582.

[41]. Святитель Григорий Нисский, Творения, ч. 4, М. 1862, с. 31.

[42]. Цит. съч., с. 591.

[43]. Киприан (Керн), архим., Антропология св. Григория Паламы, Париж: „YMСA-Press” б. г., с. 163-164.

[44]. Несмелов, В., цит. съч., с. 617-618.

[45]. Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 547.

[46]. Несмелов, В., цит. съч., с. 619.

[47]. Творения бл. Августина, Епископа Иппонийского, ч. 3, Киев 1906, с. 277-279; 283-287; 290-292; 307-316.

[48]. Пак там, с. 284.

[49]. Пак там, с. 287-288; 288-289; 289-290; 292-299.

[50]. Sermo in Psalm CXXIII, 22, 24.

[51]. Творения бл. Августина…, с. 292-299.

[52]. Schwane, J., Dogmengeschichte der patristischen Zeit (325-787 n. Chr.), Münster 1869, S. 773 ff. (За съжаление, достъпен за нас се оказа само фрагмент от този забележителен фундаментален труд, но без изходните данни).

[53]. Карташов, А., Вселенские Соборы, М., 1994, с. 351.

[54]. Деяния Вселенских Соборов, т. 3, СПб., 1996, с. 537-538.

[55]. Пак там, с. 537.

[56]. Цит. по: Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 570.

[57]. Пак там, с. 649.

[58]. Карташев, А., цит. съч., с. 352.

[59]. Карсавин, Л., цит. съч., с. 213.

[60]. Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 570, 649.

[61]. Denzinger, Н., Kompendium der Glaubensbekenntnisse und kirchlichen Lehrentscheidungen, Freiburg im Breisgau 1991, S. 237.

[62]. Виж: Пространный христианский катихизис, М., 1909, с. 66 (Член 12).

[63]. Denzinger, Н., оp. cit., S. 358, 520. Определението на Четвъртия Латерански събор (1215 година), глава 1, гласи: „Единородният Божи Син Иисус Христос… ще дойде в края на времената да съди живи и мъртви и да въздаде на всеки според делата, както на отхвърлените, така и на избраните. Всички те ще възкръснат със своите собствени тела, които носят сега, и ще приемат заедно с дявола вечните наказания, а останалите, заедно с Христос – безкрайна слава по своите дела, добри или лоши”. Срв. Декрета на Тридентския събор (1545-1563) за оправданието: „Анатема на този, който казва, че праведникът греши във всяко добро дело най-малко извинително, или (което е още по-недопустимо) смъртно, и затова заслужава вечни наказания, и не се осъжда само, защото Бог не вменява тези дела за осъждане”.

[64]. Срв. Аугсбургско изповедание на вярата, чл. 17.

Изображения – авторът, протоиерей Владимир Башкиров. Източник – Яндекс РУ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Lp

Протоиерей проф. д-р Зоран Кръстич

В западното богословие от Реформацията до днес много пъти е бил „откриван“ проблемът за лаиците. Първо самата Реформация остро въвежда този проблем във фокуса на интереса, а векове по-късно нещо подобно прави и Вторият Ватикански събор. Достатъчно е да споменем само тези две кулминационни точки на поставения проблем в рамките на западното богословие, макар и той да присъства в различни форми и с различна интензивност в продължение на векове чак до днес.Православното богословие не е придавало на темата толкова голямо значение. Това обаче, което не се е случило в богословието, се е случило в църковната практика, особено в областта на църковното управление. Като своеобразна реакция и отговор на тази западна богословска проблематика по-новите законодателства на Поместните православни църкви отделят достатъчно място на лаиците и по този начин е „било неизбежно да се появи и несъгласуваност между църковната практика и богословското учение. Църковната практика се е оказала без богословско основание, а богословското учение не е в съгласие с църковната практика[1]„.

Целта на този текст е да посочи и анализира крайностите в разбирането за служенията в Църквата, представени чрез понятията клерикализъм и лаицизъм като два противоположни полюса, и чрез този анализ да стигнем до едно балансирано, еклесиологично оправдано съдържание и смисъл на понятието за служение.

1. Клерикализъм

Самото понятие клерикализъм – както и неговата противоположност – антиклерикализъм, се използва често, но не винаги с едно и също съдържание. Това понятие не е толкова лесно да се определи в исторически, обществен и богословски контекст, при ясното съзнание за разликите между Изтока и Запада, а също и в историческата, обществената и църковната реалност. Както и всеки „-изъм“, клерикализъм означава някаква идеологическа абсолютизация, а най-често и девиация, и приема отрицателна конотация.Най-общо казано под клерикализъм разбираме надмощието на клира в Църквата и в обществото. Антиклерикализмът може да се определи сравнително лесно, тъй като той е същностна характеристика на изначалния граждански либерализъм и на епохата на Просвещението, и така в някакъв смисъл е вграден в самите основи на модерността. Доколкото обаче той не е предмет на нашия анализ, се връщам към въпроса за клерикализма и формите, в които той се появява.

2. Клерикализмът в обществото

Влиянието на клира в обществото се проявява в много по-ясни форми и по-изразително на Запад, отколкото на Изток, вследствие на което, погледнато исторически, в християнския Запад можем да говорим за три форми на клерикализъм: икономически, политически и културен[2].

Икономическият клерикализъм се развива в епохата на феодализма, който е превърнал клириците в собственици на големи имоти, от които те са получавали приходи. През този период на Изток собственици на големи имоти са били не индивидите, а манастирите, които обаче във всеки случай са били управлявани от клирици, та и в двата случая един от стълбовете на феодалното стопанство е бил клирът. С изчезването на феодалния строй изчезва и тази форма на средновековен клерикализъм.

Като политически клерикализъм определяме голямата светска власт на свещенството в предмодерните общества. В тях Църквата е заемала централно място, като е формирала мирогледа на индивидите и е имала решаващо влияние във всички сфери както на личния, така и на държавния живот. Доколкото е легитимирала и е сакрализирала обществената власт, Църквата си е осигурявала политичност и конкретна светска власт, било директно, какъвто е по-често случаят на Запад, било индиректно – чрез близостта, а в по-новата история дори и пълната подчиненост на носителите на властта, какъвто е по-често случаят на Изток. Тази форма е изчезнала или по-скоро изчезва с отминаването на традиционните общества, а с отделянето на Църквата и държавата, с демократизацията на обществото и преди всичко с факта, че политическата власт вече няма нужда от сакрален извор и легитимност. В модерните общества на власт се идва по волята на народа, изразена на демократични избори, а не по Божията милост.

Под културен клерикализъм разбираме културното и образователното надмощие на клира, което векове наред е било обичайно явление във всички общества. Клириците са били най-образованите, а в отделни периоди и единствено грамотният слой на обществото. Тази форма на клерикализъм изчезва с въвеждането на общото и задължително образование. Знанието става достъпно за всички и елитаризмът е строго лично, а вече не съсловно достижение[3].

Така както са възникнали, така и с времето и с развитието на модерността всички тези обществени форми на клерикализъм са изчезнали, така че днес е трудно да говорим за каквото и да било надмощие на клира в публичната сфера. Модерността е разградила всички обществени механизми, които в миналото са осигурявали на клира надмощие в обществото и затова е абсолютно неоснователно твърдението например за новата клерикализация на сръбското общество – твърдение, което понякога се чува в публичното пространство.

Завършвайки темата за формите на обществената клерикализация, нека да видим как е изглеждал през втората половина на ХІХ-ти и първата половина на ХХ век последният опит на Римокатолическата църква да се пребори с модерността и да запази влиянието на клира в обществения живот. Доколкото Църквата вече не е можела да се отъждестви със света, който я е заобикалял и който е бил все повече секуларизиран, а понякога и неприятелски настроен, самата Църква се е опитала да формира идеално общество (societas perfecta), което е създавало вътре в себе си един втори свят. Както казва Алтермат, „тогава е можело да се случи някой католик да се роди в католическа болница, от детската градина до университета да посещава католическо училище, едновременно с това да чете католически списания и вестници, по-късно да избира кандидати на католически партии и да участва като активен член в многобройните католически сдружения. Освен това не е било необичайно същият този католик едновременно да се осигурява в някой католически социален фонд в случай на нещастие и болест и да държи спестяванията си в католически трезор… Така католическото подобщество предлагало на отделния католик нещо като резервни домове[4]„.Втората половина на ХХ век е разсеяла всички надежди, че нещо подобно е възможно, а и е желано.

3. Клерикализмът в Църквата

Надмощието на свещеническото съсловие в религиозния живот е обичайна характеристика на всички религии – от анимистичните до сложните монотеистични религии. Посредническото положение, ролята на посредника между небето и земята, в какъвто и религиозен ключ да се тълкуват тези понятия, осигуряват на свещенството особено положение в религиозната общност. В християнството такива тенденции навлизат посредством теорията за посвещението, която смятам, че трябва да се анализира по-детайлно и исторически, и богословски.

Девето правило на Неокесарийския събор, състоял се през 315 година, казва следното:

Ако презвитер е ръкоположен, след като телесно е съгрешил и грехът си изповяда, след като бъде ръкоположен, такъв не бива да свещенодейства, но да му се запазят останалите предимства заради другите му добродетели, понеже с ръкоположението, както мнозина казват, се опрощават и останалите грехове…[5].

Както виждаме, твърде рано, още в началото на IV век, е налице предвестие за паралела между Кръщението и Ръкоположението, че светото тайнство Свещенство също променя природата на ръкоположения и подобно на Кръщението опрощава предишните грехове освен телесните, тоест блудството, както тълкува този канон Алексий Аристин през ХІІ век[6]. Последицата от такава богословска позиция, която впрочем е същността на теорията за посвещението е, че вече самото църковно тяло се разделя на такива, които са ръкоположени, тоест посветени, и на останалите непосветени членове на Църквата.На Запад това схващане е кулминирало с решенията на Тридентския събор през ХVI век относно невъзможността да се разчинва клирик. Като смекчаващо обстоятелство трябва да имаме предвид историческите обстоятелства, създадени от антиреформаторския дух на този събор и опита за повторното възстановяване на разклатения авторитет на клира от реформаторския лаицизъм. С тези решения напълно се установява паралелът между Кръщението и Ръкоположението: така както никой не може да бъде „разкръстен“, така и веднъж ръкоположеният вече не може да се върне в чина на лаиците.

Още на пръв поглед е ясно, че такава позиция никога не е и със сигурност никога няма да бъде приета в Православната църква. При по-големи престъпления на клирици свещените канони във всеки случай предвиждат разчинване и връщане в служението на лаиците, и то без изключение, и то винаги в един и същ ред – епископ, презвитер, дякон. Оттук можем да заключим, че за разлика от Запада, на Изток теорията за посвещението никога не е преобладавала, да не кажа, че е била официално богословско учение. Тя е останала в рамките на израза на гореспоменатия канон, че „някои казват“, което, от друга страна, не означава, че това разбиране не е имало сериозни последици за църковния живот.

Първата последица е терминологията. Ние наричаме членовете на Църквата, които не са ръкоположени, миряни, тоест светски люде. Те следователно принадлежат на света, което в богословската терминология предполага отсъствието на Светия Дух. Светско е онова, което е непосветено, извън Църквата и което се противи на Духа. Нека се запитаме как тогава кръстените и миропомазаните хора, християните, са светски? Такава позиция е невъзможна въз основа факта на Кръщението, но тя е напълно възможна въз основа на факта на Ръкоположението. Ако искаме още повече да окарикатурим нещата, въз основа на терминологията можем да кажем, че при Кръщението и Миропомазването не се получават даровете на Светия Дух, както това се случва при Ръкоположението. Това разбиране противоречи на опита на Църквата, както и на непрекъснатата многовековна практика на кръщаване било на деца, било на възрастни. Кръстеният става член на Божия народ, лаик, и получава даровете на Светия Дух, което ще рече, че той е ръкоположен да извършва служението на лаиците в тялото на Църквата.

По-нататъшните последици от теорията за посвещението, които можем да отбележим, са различните дисциплини и честотата на причастяването и така нататък, което, обобщено погледнато, означава по-малката или по-голямата пасивизация на лаиците в областта на богослужението. Интересна е още една разлика между западния и източния опит. На Изток епископът или презвитерът не може да служи сам Евхаристия, тя предполага събранието на Божия народ, което на Запад не е така. Каноничният свещеник може да служи действителна Литургия сам-самичък. И все пак на Изток лаиците в Църквата също се превръщат в ползватели на сакрални блага, които свещениците произвеждат. Трябва да се признае, че професионализацията и разделението на труда, които модерността донася, вървят ръка за ръка с един такъв възглед за отношението между клира и лаиците. Клириците са експерти за свещеното. Ако лаикът, който днес се разбира като неориентиран, невежа, непрофесионалист, има нужда от някаква услуга от областта на свещеното, той отива и търси помощта на професионалистите точно както и във всички други области.Да се върнем сега към саморазбирането на Църквата, тоест как тя сама вижда собственото си добро функциониране. Църквата е общност на служенията. Тя се състои от онези, които свободно са се определили да служат на Господа и на ближните, но не изключително въз основа на техните знания и способности – макар те да не се изключват – а преимуществено въз основа на Божията воля, която се проявява чрез даровете на Светия Дух. Даровете се дават за активност, за „съзиждане на Тялото Христово“ (Ефесяни 4:12), а не за пасивност. В Църквата са пасивни само оглашените и каещите се. Служението и дарът се отъждествяват до такава степен, че е невъзможно институционалното да се отдели от харизматичната структура на Църквата. И доколкото структурата на Църквата е органична, това предполага различието на даровете: „И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово“ (Ефесяни 4:11-12). Цялата структура на Църквата[7] се основава и произтича от структурата на евхаристийната общност, която е икона на есхатона. Лаиците, презвитерите и дяконите, събрани около епископа, тоест всички служения заедно съставят народа Божи, който служи на своя Господ. Различието на служенията не нарушава единството на Църквата[8], а напротив. Различаването на народа от предстоятеля също не нарушава единството на Църквата. Нито едно от служенията не е самò по себе си Църквата. Служенията не могат да се класифицират нито по значение, още по-малко пък по „количеството“ благодат, която предполагат. Различните служения не създават онтологични разлики между техните носители. Логиката на теорията за посвещението – че главната последица от ръкоположението е промяната на природата на ръкоположения, а едва второстепенната е служението[9] – не е в съгласие с опита на Православната църква. Онтологична разлика съществува само по отношение на кръстени-некръстени, а не в рамките на Тялото Христово. В него всички са свети и свещеници, тоест служители на своя Господ. Последиците от такава позиция на преданието е, че служението на лаиците, за което те са ръкоположени чрез Кръщението, се осъществява в областта на свещенодействието, където те съслужат на своя предстоятел.

4. Лаицизмът в Църквата

И наред с по-малката или по-голямата пасивизация на лаиците през историята, съзнанието за нуждата от тяхното активно участие в живота на Църквата никога не е изчезвало от църковното съзнание. Така пасивизацията в една област е наложила активирането на лаиците в друга област – църковното управление. Повечето канонисти от традиционното направление смятат, че това е областта, в която лаиците трябва да бъдат максимално ангажирани. Тук човешката логика, а във всеки случай и духът на времето и тенденцията към демократизация на обществото, които влияят върху Църквата, е последователна и ясна. Сакралното е недостъпно за непосветените, а посветените не трябва да се занимават с профанното. Всекиму своето – на посветените сакралното, на миряните – профанното. От тази логика са се водили и много от новите църковни законодателства на Поместните православни църкви и тя широко е отворила вратите за управлението на лаиците, и то не само да участват в управлението, което във всеки случай е добро и желателно, но и самите те да управляват. Уставът на Сръбската православна църква от 1931 година, който все още е в сила, на равнището на енориите подразбира два елемента – енорията като богослужебна общност, начело на която е енорийският свещеник, и църковната общност като административна общност, начело на която стои лаик, директно стигайки така до противоречие с каноничното предание, което не познава този дуализъм и което на практика знае, че предизвиква остри конфликти. Такъв лаицизъм, който прилича на протестантското разбиране за Църквата, е реакция срещу прекаления клерикализъм, който обикновено приписваме на Римокатолическата църква. Питам се има ли тук място за православието, или ние, православните, сме осъдени да лавираме между тези два полюса, отстоявайки веднъж едното, а веднъж другото становище?Решение на проблема не може да се намери в човешката логика. Човешката логика казва, че и в Църквата, както и във всички други колективи, съществуват различни интереси. Служенията изразяват тъкмо тези различни съсловни интереси, за които всеки трябва да се бори, по възможност цивилизовано в демократична процедура. Тази логика се проявява в много свещенически или лаически сдружения през ХХ век.

Решението на проблема се намира в повторното откриване на Божията воля. Ние не влизаме в Църквата, за да прокарваме своята воля или да задоволяваме собствените си интереси. В Църквата може да съществува само Божият „интерес“, на който ние сме активни съработници, но не и противоположни съсловни интереси. Всеки в Църквата действа въз основа на и в рамките на своето служение, защото това е Божията воля и именно за тази отделна служба всеки от нас е получил даровете на Светия Дух и не е станал това по свои заслуги. Проблемът за управлението на Църквата от лаиците или за лаицизацията на църковния живот се състои в това, че лаиците не притежават даровете на Светия Дух за управление на Църквата. Служението на управлението, тоест пастирското служение, е част от епископското служение, за което епископът получава дарове при ръкоположението, и за което лаиците отново нямат дарове. Следването на Божията воля, изразено чрез различните служения, е условие за доброто функциониране на Тялото Христово.

Като заключение мога да кажа, че ако като вярващи хора, които изповядват вярата в Църквата, наистина желаем нейното напредване, тогава следващата крачка се състои в повторното откриване на значението, а преди всичко на съдържанието на отделните служения, за да можем на практика да избегнем и двете крайности в тяхното разбиране – клерикализма и лаицизма.

Превод от сръбски: Свилен Тутеков
________________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Афанасјев, Н., Служење мирјана (лаика) у Цркви, превод са руског Коста Симић, Вршац, 2001, с. 5.

[2]. Вж. Mardešić, Ž. „O klerikalizmu i protuklerikalizmu danas“, Nova Prisutnost I/1, Загреб, 127-131.

[3]. Пак там, с. 129.

[4]. Altermatt, U., „Abschied vom katolischen Blockdenken”, Civitas 30, 1975, с. 564, цит. по Gisbert Greshake, Bitisvećenik u ovom vremenu, KS, Zagreb, 2010, с. 210.

[5]. Правила на св. Православна църква под редакцията на протоиерей Иван Стефанов, С., 1936, с. 240.

[6]. Пак там, с. 236.

[7]. Вж. Зизјулас, Ј., Православље, Београд, 2003, 20-33.

[8]. Вж. Афанасиев, Н., цит. съч., с. 17 и сл.

[9]. Пак там, с. 26.

Източник на изображенията – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Lf

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.4. Същност на „манията“ по окултизма. Понятие за „осъзнати“ и „неосъзнати“ окултисти

Магическото[101] изкуство, благодарение на което може с помощта на демоните да се въздейства върху природата и човека, от дълбока древност е известно сред всички народи. Причината за „съществуването на магьосници (окултисти) на всички континенти, сред всички народи и през всички векове на живота на човечеството на земята се обяснява с факта на реалното и никога непрекъсвано общение на хората със същества от духовния (според окултната терминология – от паралелния) свят“ (150, с. 49).Американският лекар и изследовател Хари Райт, който и посветил много години на изучаване на формите и методите на въздействие на знахари магьосници (окултисти) от различни страни по света върху хора, стигнал до извода за удивително единство на тези методи. Той пише в тази връзка: „От изворите на Амазонка в Южна Америка до Габон в Западна Африка по права линия са почти 7 (седем) хиляди мили. Въпреки това установих, че и на едното, и на другото място знахарите магьосници не се различават много помежду си. Само където ритуалите на африканските знахари са по-зловещи от ритуалите на американските им събратя. Но и тази разлика обикновено не е много ясна“ (144, с. 85). У православния човек не буди никакво съмнение фактът, че единството на методите на общение на знахаря, шамана, магьосника с падналите духове и тъждествеността на методите им на въздествие върху хората в различните страни и континенти се обяснява с общия източник на информация на магьосническата практика (окултните практики). Този източник извира от дълбините на преизподнята, тоест от нисшите области на духовния свят. А учителите на всички тези шамани и други магьосници, наричани при ескимосите ангакок, в Африка – нианга и нгомбо, в Перу – бруджо, в Бразилия – курандейро и фетисейро, или например маданг – на остров Борнео, друиди – в Англия и Ирландия, както и на руските ведуни, колдуни и знахари, са все едни и същи – падналите ангели, или иначе казано, демоните (150, с. 50).

Даже при древните евреи през периодите на отпадането им от Бога нееднократно се наблюдава служене на демони (срв. Иезекиил 8:1, 3, 6, 9-18; 20-39; Иеремия 5:19; 7:9-10; 19-4; 19:13; Псалом 105:37-38), въпреки че Моисееевият закон изключително строго забранявал това и даже задължавал евреите да наказват жестоко със смърт за всички видове идолослужение и магьосничество (срв. Второзаконие 18:9-14).

При все това обръщането към демоничните сили се запазило тайно и при тях, както свидетелства еврейското предание, записано от древния историк Иосиф Флавий (роден тридесет и седма година след Христа). И макар че това предание невярно свързва възникването на магическото изкуство при евреите със св. цар и пророк Соломон, самият факт, че някои от тях се обръщат за помощ към демони, е съвсем очевиден – Иосиф Флавий пише: „Господ Бог дарувал на Соломон възможността да изучи изкуството да влиза в общение с демони за полза и за добро на хората. Цар Соломон оставил след себе си заклинания за излекуване от всякакви болести и вълшебни формули, с помощта на които е възможно човек да върже демоните (тоест да ги накара да му служат)“. Това изкуство – добавя Иосиф Флавий – и досега все още процъфтява доста силно сред нас (иудеите)“ (160, с. 440). И в по-късни времена могат да се намерят свидетелства за обръщане за помощ към бесовете, за да се въздейства чрез тяхната сила на околния свят. Така например „в началото на X век след Христа караимът[102] Салмон бен Иерушам упреквал равинистите мистици, че претендират по магически начин да изцеляват болести, да успокояват бури, да усмиряват диви животни и имат тайнствени имена, посредством които могат да направят любовна магия на жени[103]„. Заради „справедливостта следва да отбележим, че всичко това процъфтявало в още по-голяма степен сред другите народи (например халдеи и индуси), тъй като никой друг от народите на древния свят нямал такова възпиращо начало от Моисеевия закон, който бил даден от Бога не по-късно от средата на второто хилядолетие, около 1494 година преди Рождество Христово“ (150, с. 50).

И в свещените книги на Новия Завет като Деяния на светите апостоли и апостолските послания се споменава за магьосничеството и чародейството (окултизма) например: „Делата на плътта са известни; те са: (…) идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания… ереси“ (Галатяни 5:19-20). В гръцкия текст тук е използван споменатият вече по-горе термин farmakeia, който означава „магьосничество, чародейство, вещерство“. В разказа за резултатите от проповедта на св. апостол Павел в посланието до Ефесяни се казва, че мнозина иудеи и гърци, които преди се занимавали с магия (окултизъм), повярвали в Христа: „А мнозина от ония, които правеха магии (църковнославянски които се занимаваха с чародейство), като събраха книгите си, горяха ги пред всички (срв. Деяния на светите апостоли 19:19). В посочения гръцки текст терминът „ta perierga“ се превежда като „магия, чародейство, вещерство“. Винаги е било известно, че с помощта на бесове човек може да предизвика различни атмосферни явления, да изцелява телесни болести, като същестевремнно при това нанася непоправима вреда на душата, както и да предизвиква различни болести.

Ето защо през периода на утвърждване на християнството светите отци били принудени по този повод да приемат специални съборни постановления, които можем да намерим в сборника „Номаканон“, както и в „Азбучна синтагма“ от Матей Властар при буква „М“ или 175-та глава на коментарите на Иоан Зонара (150, с. 52).

Така например в 13-то правило от Номоканона, поместен в края на Великия требник (143, с. 276), се говори за въздействие върху хората и природата: „Ако чародей или влъхв (…) направи чрез чародейство така, че мъж и жена да не се съвкупяват (съвременният термин е „магия за отблъскване или намразване“) или чрез чародейство предизвика буря, да не се причестява 20 години съгласно 65-то и 72-ро правило на Василий Велики“ (150, с. 53). В 14-то правило на Номоканона се говори за вредоносното въздействие, което магьосниците (окултистите) с помощта на демоните (или по-точно демоните, използващи магьосници) оказват на тялото и душата на човека: „Чародей и баяч е едно и също. Омагьосването (тоест правенето на магия) представлява заклинания с призоваване на бесове за извършване на някакво деяние във вреда на други хора, например: разхлабване членове (наблюдава се при парализа), продължително боледуване, приковаване за цял живот, или животът да му омръзне и опротивее и други подобни. (…) Чародеите и вълшебниците са идолослужителите “ (143, с. 277). На гърба на същия лист четем, че чародеите и влъхвите, а казано на съвременен език – магьосниците и екстрасенсите (окултистите), могат с помощта на бесовете да изцеляват: „Влъхви са тези, които уж с добра цел призоват „благотворни“ бесове, но са скверноубийци и лъжци.“ И по-нататък, в 16-то правило, четем: „Тези, които довеждат влъхв (магьосник или екстрасенс) в дома си при болен с цел изцеление чрез чародейство, да не се причастяват пет години съгласно 24-то правило на Анкирийския събор“ (143, с. 227). В тази категория влизат хората, прекарали много часове пред телевизора с надежда за изцеление, обещано от Анатолий Кашпировски и подобни на него магьосници и екстрасенси (150, с. 54).

Каква е причината за „манията“ по чародейството (окултизма) в наши дни?

Действително при заболяване повечето наши съвременици се обръщат за помощ към магьосници, които най-често наричат себе си нетрадиционни лечители. Посоченото по-горе 16-то правило от Номоканона говори точно за такива случаи. Но „благотворните бесове“, изцелявайки едно, неминуемо увреждат друго. Някои „лечители“, за да привлекат доверието на пациенти (и клиенти), по време на сеансите си използват православни икони, молитви и даже кръст, но при това незабележимо извършват някакви богохулни действия, както в случая, разказан от духоносния гръцки старец Паисий Светогорец (1924-1994). Ето как го описва той: „По време на сеансите си магьосницата държи в ръка кръст и пее различни църковни песнопения, да речем „Богородице Дево радвай се…“. Когато стигне до думите „Благословен е Плодът на твоята утроба“, плюе до кръста, тоест похулва Христа, и затова дангалакът (така старецът нарича дявола) ѝ помага“ (161, с. 151).

Освен това с помощта на демони магьосникът може да направи магия на домашни животни или да направи пребиваването вкъщи или на някакво място непоносимо (това обикновено се проявява във вид на полтъргайст, „гласове“ и други). В „Молебеното последование против омагьосване и обайване на човеци и добитък, домове и места, заразени с лоши мечтания“, съдържащо се в трета част на Требника на митрополит Петър Могила от 1646 година, съвсем еднозначно се говори за това. В ръководството към това „Последование“ се казва: „Демоните, имайки огромна ненавист към човеците, са свикнали да вредят не само на хора, но и на животни и други неща, дадени за употреба от Бога, както разказват богоносни отци, имащи от Бога власт да изгонват бесове… тези бесове в повечето случаи действат чрез лукави хора като чрез свои оръдия. Но не могат да пакостят повече, отколкото Бог им позволи… А Бог обикновено допуска такива наказания за изпитване на вярата и добродетелта за получаване на венци, но по-често удря с тях като наказание съгрешаващите“ (162, с. 386). Тук намираме и препоръки към хората, подложени на въздействие от страна на зли духове в една или друга форма: „Началото на изцелението е истинското покаяние за собствените ни грехове и поправянето на това, с което сме съгрешили пред Бога и ближния. А после следва да търсим помощ в църковната молитва чрез Божествена литургия, молебно пеене, милостиня, молитва и пост.“ По-нататък требникът посочва как да се постъпва с наговорени (омагьосани и подхвърлени) предмети: „Необходимо е да се потърсят скрити омагьосани вещи, а намерените да се изгорят“ (150, с. 50).

С оглед на повече обективност на състоянието на „окултна болест“, което впоследствие ще се постараем да дефинираме, ще обясним „какво е магията“, предизвикваща страдания, болестно състояние и страдания на психосоматиката под въздействие или употреба на окултни практики (всякакъв род магьосничество).

Магията или „индуцираната (внедрена) обладаност“ е резултат от „магическо действие, целящо да натрапи на незащитен от благодатта на Светия Дух човек чужди мисли, желания и усещания, както и да предизвика заболявания с помощта на демони, които или са на подчинение на осъзнат магьосник, посветен в култа на Луцифер, или действат самостоятелно чрез свои непосветени (неосъзнати) служители“ (150, с. 60). И така „под думата магия (окултизъм) най-често разбираме резултат от съзнателно магьосническо (окултно) действие“. Но трябва още веднъж да напомним „магьосничеството (окултизма) съвсем не е, както мнозина смятат, методика за управление на демони с цел използване на възможностите им за интересите на магьосника (окултиста). Всички молитви, заклинания и ритуални действия, измислени от самите демони и продиктувани от тях чрез медиуми, имат една цел – да накарат магьосника (окултиста) постоянно да потвърждава чрез посочените действия предаността си към духовете на тъмнината“ (150, с. 61). Но магьосникът (окултистът), „извършвайки даден ритуал, трябва да си мисли, че той принуждава духовете да му служат с помощта да определени изрази и ритуални действия, които уж сами по себе си имат такава да се подчиняват. И макар това да е доста смешно, повечето магьосници (окултисти) поне в началото вярват в неразбираемата за самите тях сила на словесните заклинания и ритуални действия. Защото сатаната е обикновен измамник – той сам измисля думите и обредите и кара обръщащите се към него глупаци да вярват, че се бои от тези думи и жестове и се подчинява на някаква заключена в тях (автономна) сила“ (150, с. 61).

Известно е, че „демоните и без посредници могат да вредят на хората, но за тях е по-важно хора, които съзнателно са избрали пътя на злото, пътя на гордостта, егоизма и самоугаждането, да поемат върху своята съвест и отговорност извършваното зло. Именно затова демоните, използвайки злата воля на магьосника (окултиста), вредят на тези, които той им посочи. Вредата, която те нанасят, в повечето случаи се състои в това, че хората се разболяват от душевни и физически болести, възникват кавги, разпадат се семейства или приятелски отношения (най-често в резултат на внезапно възникнала омраза и неразбиране). Освен това чрез „магьосника (окултиста) демоните пораждат у хората поява на почти на непреодолими греховни пристрастия, могат и да провокират внезапна и нелепа смърт на човек, епидемия сред добитъка или внезапно спиране на млякото на дойна крава“ (150, с. 61). Именно такива последствия от магьоснически действия, както вече бе казано, в Русия наричали с думата „порча“ (150, с. 62).

Същността на окултните действия има страшни и болезнени последици, разрушаващи живота на много хора и семейства. Всички те са „резултат от действие на демони, които най-често се вселяват в посочен от магьосника (окултиста) човек (при отсъствие у последния на нетварна Божествена енергия, тоест благодатта на Светия Дух), и оказват влияние на психиката и физиологията му отвътре в тялото му, като прилагат едновременно сугестивно-телепатичен (внушение) и сензорно-енергетичен метод (въздействие върху центрове на сетивността) на въздействие“ (150, с. 62). Точно поради вселяването на бесове може да наречем магията обладаност, ако под беснуването разбираме значително по-голяма степен на изявеност на бесовско въздействие. По-рядко подобно (окултно) бива осъществявано от демони отвън. Основните два метода за телепатично въздействие на злите духове върху човека – ментален[104] и сензорен[105] – съответстват на двете природи на човека: духовна и физическа. Но нека преминем към поясняване на понятието „осъзнати“ и „неосъзнати“ магьосници (окултисти).

„Осъзнати окултисти“ са тези, които знаейки за съществуването на Творец на Вселената, съвсем съзнателно отричат дадените от Бога нравствени закони и считат за главна задача на съществуването си непримирима борба против Христа и Църквата Му. Идеята за необходимост от борба против Създателя черпи идеологическата си обосновка от главната и свещена за всички цивилизовани магьосници и вещери книга „Кабала“ (150, с. 69). Кабалистите са заимствали от халдейските магове древното дуалистично учение за равнопоставеност на доброто и злото и в продължение на много векове тайно го предават от уста на уста, от учител на ученик. С това се обяснява и названието на книгата „Кабала“, което в превод означава „устно предание“. Според кабалистите извечната борба между добрия Бог (Яхве, Иехова, Адонай и прочее) и бога на злото (Сатанаил) ще приключи с победа на последния. Те считат и че „Богът на доброто“ в действителност не е такъв, тъй като е поставил хората в суровите рамки на нравствените заповеди. Тоест кабалистите смятат за добър бог именно Сатанаил, който уж от любов към човека му разрешава всичко онова, което Богът на доброто е забранил. Кабалистите учат, че чрез лоши (от общоприета гледна точка) дела Сатанаил ще доведе верните му хора до добра цел и обратно, добрият Бог, Който само изглежда такъв, в действителност ще доведе хората до лош край (150, с. 70). Сатаната се опитва да имитира всичко (но както бе казано по-горе с обратен знак) и по отношение на особеностите на различните видове служения на Бога.

Така например както християнинът, решил да посвети живота си на Христа, приемайки монашеско пострижение, бива вписан в чина на Божиите ангели, така и осъзнатият магьосник (окултист) при магическото (окултното) си посвещение, подписвайки договор, дава душата си на Луцифер, бива вписан в числото на падналите ангели на сатаната. Тези хора веднага получават определен чин в демоничната иерархия и им се дават за служители по-голям или по-малък (в зависимост от степента на посвещение) брой демони, които изпълняват (условно) заповедите им (150, с. 72).

Освен „осъзнати магьосници“, които отлично знаят с чия помощ или с чия сила въздействат на околния свят, извършвайки едни или други „ чудеса“, съществува доста голяма група хора, които смятат, че свръхествествените (екстрасензорните) им способности имат съвсем друг, недемоничен произход. Терминът за тази група окултисти е „неосъзнати магьосници“ (150, с. 73). Без да подозират, тези нещастни хора всъщност са проводници на демонична енергия: едни – считайки я за енергия на собственото си биополе, други – за безлична космическа енергия, разлята във вселената, която те са се научили да акумулират (и генерират), а трети – за енергия, изпращана им от Самия Бог. Всички тези смехотворни теории само забавляват живеещите в тях бесове, които, бидейки паднали (духове), но все пак ангели, притежават възможности, каквито не са дадени на никой човек.

Целият двайсетвековен опит на Църквата свидетелства: Всички „екстрасензорни способности, които мнозина наши съвременници внезапно откриват в себе си или „развиват“ с помощта на окултни методи (включително и способността за изцеляване на хора), съвсем не са техни способности, а са способности на демоните, които живеят в телата им“ (150, с. 83).

1.5. Формиране и развитие на противообществената нагласа при децата правонарушители

Нарастването на противообществените прояви, както и задълбочаването на негативното отклонено (девиантно) поведение на част от непълнолетните лица в страната през последните двадесет години налагат обществена необходимост от провеждането на по-задълбочени научни изследвания на причините, условията и механизмите на пораждане и развитие на този вид поведение. Това е от изключителна важност с оглед подобряване на възможностите за противодействие на тези отрицателни социални явления през XXI век (12, с. 7-8). Предпоставяйки от социално-психологически аспект детерминацията на противообществените прояви на децата правонарушители (малолетни и непълнолетни), в резултатите на настоящото изследване ще очертаем същността и елементите на механизма на възникване и съществуване на противо-обществената нагласа.

Това ще осъществим главно върху базата на модела на цялостната рехабилитационно-ресоциализираща и превантивно възпитателна социално-педагогическа работа с децата правонарушители и съзависимите им родители и близки, жертви на наркотиците и деструктивните култове.

Тук е моментът да споменем, че дискурсът на цялото изследване ще бъде в посока на разглеждане на отношението „жертва“ – „правонарушител“ и обратно, при изследваната категория деца, съзависимите ми родители и близки. Затова обектът на изследването ще представлява извадка от генералната съвкупност на всички деца (малолетни и непълнолетни) – правонарушители и жертви у нас (в което се състои и актуалността на предмета на изследване). За тази извадка има данни, че съществуват реални предпоставки и прояви на противоправно или друг тип негативно отклонено поведение. В периода след 2001 година досега броят на престъпленията, свързани с наркотични вещества в Европа, се е увеличил с повече от 36 на сто. Разходите за здравеопазване при проблеми, свързани с употреба на наркотици, се изчисляват на 60 евро на европейски гражданин на година.

Често срещано в обществото схващане е, че имащите проблем с наркотиците трябва да го решават сами. Истината е, че в повечето случаи са засегнати и близките на употребяващия наркотични вещества. За преодоляване на проблема трябва да бъдат обединени усилията на близки, приятели, специализирани институции и организации и други. Данните от проучването на търсенето на лечение в специализираните звена в София, Пловдив, Варна и Плевен през 2003 година показват някои основни черти от груповия профил на една част от хората с проблемна употреба на наркотични вещества.

Ето някои от тези черти: 35,0 % търсят лечение за първи път (32,1 % през 2002 година); постепенно намаляване на този относителен дял от около 50 % през втората половина на деветдесетте години до 30-40 % през последните три години, което би могло да означава известно „затваряне“ или на наркоманното население като цяло, или на лекуващото се наркоманно население. 19,3 % са жени, 80,7 % – мъже (съответно 19,5 % и 80,5 % през 2002 година); съотношението мъже/жени приблизително 4:1 се запазва през последните десетина години. 27,4 % са на възраст до 20 години, 94,5 % – до 30 години (средна възраст 23,1 години) – съответно 24,1 %, 88,5 % и 23,3 години през 2002 година; трайно задържаща се сравнително млада възраст на търсещите лечение, което от своя страна предполага младежки облик на цялата наркоманна популация. 11,2 % живеят с друго лице, употребяващо наркотик (14,9 % през 2002 година); практически всеки девети търсещ лечение има утежняващи лечението обстоятелства. Проблемът все повече се превръща от индивидуален в групов. 15,5 % имат постоянна работа (12,4 % през 2002 година); липсата на постоянна заетост не само засилва ефекта на социално отчуждение, но и поддържа своеобразен затворен кръг на взаимно обременяващи се проблеми – лечението няма особени шансове при продължителна липса на трудови ангажименти, намирането на работа пък е твърде проблематично при проблем с наркотиците. 94,5 % са с основно проблемно вещество хероин (92,8 % през 2002 година); поради редица причини и най-вече поради сравнително „благоприятното“ съотношение ефект/достъпност хероинът си остава най-разпространеният наркотик сред употребяващите. В края на миналото и началото на настоящото десетилетие всяка година между 95 и 97% от търсещите лечение във връзка с наркоманен проблем в специализираните центрове в София са употребявали хероин[106].

Все пак постепенно, макар и слабо, се увеличава делът на търсещите лечение във връзка с употреба на канабис и на синтетични наркотици. 81,8 % употребяват основното проблемно вещество ежедневно (81,2 % през 2002 година); този показател посочва връзката между търсенето на лечение и проблемната употреба на наркотични вещества. 78,3 % са започнали употребата на основното проблемно вещество на възраст до 20 години, 32,0 % – до 16 години (обща средна възраст на първата употреба 18,4 години) – съответно 72,0 %, 30,4 % и 18,7 години през 2002 година; началната възраст на употреба на наркотични вещества остава ниска. Лекуващите лекари в София сигнализират, че по техни последни наблюдения вече се появяват пациенти с хероинови проблеми на 11-12 годишна възраст. Това е сигнал, че превантивните дейности трябва да започват във все по-ранна възраст. Като обобщение може да се каже, че средната възраст на първа употреба на наркотик остава ниска – за хероина сред търсилите лечение е между 18 и 19 години, за канабиса – между 16 и 17 години. 74,9 % предимно инжектират основното проблемно вещество (75,4 % през 2002 година); 18,7 % през последния месец са използвали употребявани игли и/или спринцовки (18,1 % през 2002 година). Тези два показателя разкриват различни аспекти от ри¬сковото поведение на младите хора, употребяващи наркотици. Положителната тенденция е, че вторият от тях бележи известен спад през последните години и най-вероятно това се дължи на добрата работа напоследък в областта на превенцията и намаляването на здравните щети. Все пак обаче тези стойности остават по-високи от голяма част от европейските страни. Наличните данни и продължителните наблюдения показват[107], че в България най-проблемното вещество е хероинът (над 90 % от търсещите лечение в София го имат като основно вещество).

Броят на проблемно употребяващите хероин продължава да се увеличава, макар и с по-умерени темпове, отколкото в средата на деветдесетте години. Сега вероятното годишно увеличение е в рамките на 2000-3000 души за страната. Леко се увеличава присъствието на канабиса като съпътстващо на основното вещество (най-вече хероин) при търсещите лечение. Прокрадват се някои нови признаци по отношение на рисковото поведение сред проблемно употребяващите. Като че ли постепенно намалява употребата на използвани игли и спринцовки, което е добра предпоставка за намаляване на здравните щети извън основната, самата употреба. Проблемите с употребата на наркотични вещества навлизат и сред различните етнически групи в България – преди всичко в ромската общност. Забелязва се увеличение на ромите, търсещи лечение. През 2003 година 7,5% от потърсилите лечение по наркоманен проблем в София са били от ромски произход – три години по-рано този дял беше 6,7%. Лошото е, че в тази общност разпространението на употребата на наркотици често се съпътства от други неблагоприятни социални феномени като проституция, престъпност (включително и свързана с наркотици), социална изключеност[108] и така нататък.

Затова противообществената нагласа като предмет на изследването е интерпретирана в качеството ѝ на социално-педагогическа, юридическа, социологическа и богословска основа по отношение на противоправните прояви[109] и действия на децата, жертви на наркотици и опасни култове. Това е нужно, защото както наркоманията, така и окултната болест при деца правонарушители имат богословско (духовно-нравствено) измерение.

В логическата структура понятието „криминогенна социална психика – криминално, противообществено или отклонено поведение“ запълва едно от липсващите звена, тъй като то отразява социално детерминираща криминогенна предразположеност на личността към предварително определено отношение спрямо хората, обществото (неговите правила), обществените явления и събития, материалните и моралните ценности и други. Като определен вид специфична предразположеност на отделни деца (малолетни и непълнолетни) към дадена позиция спрямо отделни обекти тя има противообществен характер и изхожда от социална среда с по-висока или по-ниска степен на криминогенност.

Ще се опитаме да разкрием сложната структура на противообществената нагласа в изследваната категория деца, която синтезира информацията, съдържаща се в такива несъзнателни и съзнателни елементи, каквито са чувства, страсти, настроения, влечения, преразсъдъци, мисли, идеи, намерения, практически планове и прочее. Противообществената нагласа на децата правонарушители в най-общ смисъл представлява социално-психическа програма на неправомерно поведение. Тя функционира при отделни лица и микрогрупи (например секти) като динамично състояние на психиката им. Това е готовност към възприемане и осмисляне на факти от социалната среда (12, с. 13). Този вид нагласа диалектически е свързана с последваща поведенческа реакция, която има противообществен характер във вид на правонарушение или друга отрицателна с оглед установените морални ценности в обществото постъпка.

Противообщественото поведение на децата правонарушители представлява сложна система, чиито елементи и взаимодействието им са обект на изследване от редица обществени науки. Особено ефикасна е помощта на социалнопсихологическата и педагогическата наука. Според Г. Олпорт социалната нагласа представлява „състояние на определена готовност, която оказва направляващо въздействие върху реакциите на човека спрямо обкръжаващите го обекти“ (78, с. 160).

Нагласата е готовност или предразположеност на индивида към действия по определен еднозначен начин. Обуславя се от два фактора: потребността на субекта и съответната обективна ситуация, в която става удовлетворяването ѝ (98, с. 354). Това е общопсихологическо интерпретиране на нагласата. В този вид то може да послужи само за частично анализиране на противообществената нагласа, тъй като предимно е насочено към физиологическите потребности на човека.

Що се отнася до същността на противообществената нагласа – разновидност на социалната нагласа (по дедукция от описанието на същността на социалната нагласа), тя следва да се разбира като придобита – чрез социалния опит на децата, жертви и правонарушители – готовност за реагиране, която „управлява“ криминогенното им поведение (26, с. 139).

Противообществената нагласа на децата правонарушители има четири функции. Това са: приспособителна, познавателна, експресивна и защитна (9, с. 21). Формираната в психиката противообществената нагласа насочва поведението към целесъобразна програма, чиято изходна точка е възприетата от социалната среда противообществена ценностна система. Целта на тази програма е да се удовлетворят определени противоправни потребности. Това се постига, като се възприемат и усвояват образите на такива социални обекти, които са свързани с противообществената дейност на децата правонарушители, например конкретните обекти на престъпно посегателство, средствата за задоволяване на влечението към алкохола, наркотични вещества (дроги) или хазартни игри, окултни практики[110], „неформалните микрогрупи (например секти и деструктивни култове) с неправомерно поведение и други.“ (12, с. 21). Втората ѝ функция означава тенденцията към съкращаване на пътищата на опознаване и практическо достигане на конкретни обекти на противообществената дейност. Разкриват се и се реализират разнообразните методи и прийоми на конкретното противоправно поведение. Третата функция на противообществената нагласа пряко е свързана с характеристиката на нагласата изобщо като „модус на субекта във всеки дискретен момент от неговата дейност“ (70, с. 42). Това ще рече, че децата правонарушители се реализират като личности чрез външното проявление на вътрешното съдържание на нагласата.

Чрез последната функция на противообществената нагласа се създава възможност за децата правонарушители да се предпазят от разрушителното[111] въздействие на вътрешните конфликти на личността. Те възникват в индивидуалната психика и са резултат на отражението на нарушението на правните и нравствените норми на обществото. Външното проявление на тези конфликти психически „разтоварва“ носителите на нагласата. Следователно във функционално отношение противообществената нагласа представлява групова поведенческа програма на отделни деца – правонарушители и жертви, за противообществена дейност. Последната може да бъде представена и като „адаптация и реализация на личността в социалната среда, разбира се, с отрицателен знак“ (12, с. 22). Такава отрицателна среда се поражда от дòсега с наркотиците и деструктивните култове, което според обекта на изследването е пагубно за децата. Това е така, защото е безспорно, че от характера на социалните и междуличностните взаимоотношения, които въздействат на децата – правонарушители и жертви, е „детерминирана самата структура на противообществената нагласа“ (12, с. 25).

Особено силно е отрицателното влияние на родителите в тази посока, когато те не са на необходимото нравствено и педагогическо ниво. Най-силно отрицателно въздействие върху децата правонарушители оказва неправилното изпълнение на родителските задължения. Ако децата правонарушители са били възпитавани в условията на разрушени връзки между бащата и майката, вероятно това ще ги тласне към преживяване на отрицателни чувства по отношение на социалната микросреда. Дотолкова „доколкото семейната микросреда представлява своеобразен филтър, през който се допускат до хората определени потоци преработена информация“ (12, с. 35).

Тук е моментът да споменем отново, че окултните практики и наркоманията (като древна мистична[112] – окултна практика) имат за обект на дейността си семейството (като основна социална клетка на обществото, която в Библията е наречена малка домашна църква), психиката на децата и отделната личност, човешкото здраве, обществения ред и националната сигурност. Въз основа на горните обстоятелства стигаме до извода, че деянията, свързани пряко с окултните практики, макар и да бъдат съотнесени към някои от съществуващите в момента състави на престъпления, трудно биха могли да бъдат доказани както от обективна, така и от субективна страна със средствата и способите на сега действащия НК и НПК в Република България. Необходима е законодателна[113] промяна, за да се създаде нов текст в НК, който да съдържа конкретен състав на престъпление, свързано с окултни практики, и забраняващ[114] под страх от наказание тези практики. Трябва да се предвиди промяна и в процесуалния закон (НПК), която да въведе нови специфични способи и средства за доказване на този вид престъпление.

Към днешна дата според нас също така е необходимо създаването на специален закон за превенция на менталното обсебване (чрез магьосничество [115] и други).

Менталното обсебване се изразява в оказване на дистанционно и пряко психическо насилие чрез окултни средства на индивида. Затова един такъв специален нормативен акт според нас трябва да взаимодейства с наказателния закон. Иначе без наличието на тези нормативни предпоставки всеки разследващ орган в Република България би разсъждавал и релевирал съждения, че: ако в жизнените органи и системи на пострадалия не бъдат открити вещества и следи от химическо или физическо въздействие няма да може да бъде доказана причинно-следствената връзка между деянието на окултиста (магьосник) и настъпилите увреждания на пострадалия, която е задължително условие за ангажиране на наказателна отговорност. Към момента с визираните в НПК средства и способи за събиране и проверка на доказателствата, за да е налице доказателство трябва да е налице някаква материална следа или нейно отражение. Поради това окултните въздействия, които нямат материален носител, не могат да бъдат установени и впоследствие доказани.

Следователно според действащия НПК уврежданията в резултат на окултни практики не могат (в случай на въздействие с материален носител биха могли, но много трудно[116]) да докажат обективно с известните способи на криминалистиката и другите хуманитарни науки наличието на отрицателно окултно влияние и въздействие[117] (енергийно, телепатично, хипнотично или друго) върху психосоматиката на личността.

В тази връзка могат да се предприемат необходимите стъпки в законодателен аспект и за вариант за регламентиране на престъпно поведение от такъв вид не като самостоятелен състав на престъпление, а като квалифициращ признак на вече съществуващи престъпления в действащия НК. Например при осъществяване съставите на измама, принуда, телесна повреда, склоняване към самоубийство, проституция, сключване на брак, убийство в резултат на окултни практики и окултни въздействия и така нататък. Тези престъпления са насочени срещу основните и фундаментални човешки права, охранявани от Конституцията на Република България и от редица международноправни норми. Тук трябва да поставим акцент и по отношение на правата, засягащи пряко и косвено(юридически) изследваната категория деца – правонарушители и жертви на употреба на наркотични вещества и гибелни за душата на човека култове и езотерични практики.
________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[101]. „Магията е съвкупност от начини за свързване и взаимодействие с нисшата, демоничната област на духовния свят.“ – В: Игумен Ефрем (Виноградов), Магията в светлината на православната вяра, Атон, 2013, с. 28.

[102]. Караими – иудеи, отхвърлящи талмудисткото тълкувание от равините на Свещеното Писание и с право считащи иудеите талмудисти за еретици.

[103]. В: Karppe, S., Etude sur les origines et la nature du Zohar, Paris, 1901, р. 112.

[104]. Ментален – отнасящ се до ума, разума.

[105]. Сензорен – свързан със сетивата, сетивността.

[106]. Срв. http://www.nfp-drugs.bg

[107]. Срв. http://www.nfp-drugs.bg – В: Националният фокусен център (Focal Point) в областта на наркотиците и наркоманиите е създаден с решение на Националния съвет по наркотичните вещества и със заповед на министъра на здравеопазването, в изпълнение на Националната стратегия за борба срещу наркотиците 2003-2008 година. НФЦ е базиран в Националния център по наркомании и е официален партньор на Европейския център за мониторинг на наркотиците и наркоманиите (EMCDDA) от страна на Република България, както и участник в Европейската мрежа за информация в областта на наркоманиите (REITOX).

[108]. Пак там.

[109]. Противообществена проява (съгласно чл. 49а т. 1 от ЗБППМН) е деяние, което е общественоопасно и противоправно или противоречи на морала и добрите нрави.

[110]. Православната църква има рязко отрицателно отношение към окултните практики и методи: съгласно правилата на св. Василий Велики хора, които се занимават с вълшебство и магьосничество, подлежат на същата църковно-наказателна санкция като тази по отношение на убийците на хора.

[111]. Разрушението на личността според християнската антропология се състои в това, че е налице дисхармония (потъмняването) на единството между „образ“ и „подобие“ в човешката душа. Тоест има се предвид, че при потъмняването на Божия образ чрез занимание с окултизъм се възпрепятства благодатното обновление на човешката природа. И тогава, когато чувствата, волята и разумът в душата на човека не са събрани в единство, личността на човека става криминалномислещ и действащ субект.

[112]. Мистицизъм – тайни култове, тайни учения, тайнства; при будизма – нирвана, при кабалистите – Енсоф, при християнството – Божествената същност. 1) естествен мистицизъм – той въоражава човека с природна способност, например привидения, целителства, ясновидство, телепатия и други; 2) окултен мистицизъм – той е свързан със съзнателния стремеж на човека да проникне в неподвластния на естествознанието тайнствен невидим и духовен свят на човека, природата и духовете с цел познания на тайни и използването на скритите им сили. Виж древното изкушение на змията към Адам и Ева: … и ще бъдете като богове (Битие 3:5); 3) християнски мистицизъм – в православието е възможен чрез аскеза (пост, молитва, нестяжание, въздържание и послушание). Срв. Осипов, А., Путь разума в поисках истинн, М., 1999, с. 282-285.

[113]. „По българската правна система основен източник на наказателното право е законът в тесния смисъл на това понятие. Това положение следва от принципа на законността, от конституционното изискване – наказателноправните норми да се установяват само с нормативен акт от такъв ранг.“ Стойнов, Ал. – В: Наказателно право. Обща част. С., 1999, с. 75.

[114]. Понятието „запрет“ означава в наказателното право забрана (нормативно регламентирана).

[115]. Μαγεία – магия, μάγος (гр.) – магьосник; откъдето произлиза думата магьосничество.

[116]. Според нашето скромно мнение е удачно да се направи статистика на всички окултно пострадали и хоспитализирани в многопрофилните болници – в неврологичните и психиатричните диспансери, с цел да се събере по възможност повече обективна информация за лечението (ако е имало) на пострадалите.

[117]. Препоръчително е да се анализират специалните закони на Франция и Великобритания против „опасните култове“ (Abou Picard Law) и Закона за менталното обсебване на индивида с цел реципиране.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4KI.

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.3. Същност на деструктивните култове – генезис и съвременно състояние

На деструктивните култове[74] може да се гледа като на негативни и разрушителни (гибелни) за психиката – религиозни практики, обреди и ритуали, но според западната терминология в сектознанието[75] (наука за превенцията от секти) думата култ е синоним на секта. Понятието култове се ползва и като езотерични практики[76].Секта е понятие и използван термин в Правото на Европейския съюз (ПЕС): Препоръка 1178 (1992) по въпросите на сектите и новите религиозни движения[77] (НРД) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ); Решение на Европейския парламент от 12.02.1996 година по отношение на култовете и сектите в Европа. Според тези юридически актове[78] държавните компетентни органи в държави-членки (ДЧ) на Европейския съюз, трябва да осъществят превенция на обществото и гражданите срещу посегателства на основни права и свободи. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) препоръчва по-специално създаването на национални и регионални информационни центрове за групите от религиозно, езотерично (окултно) и друго духовно естество; образователни програми върху важните идейни течения и религии, създаването на неправителствени организации за жертви и семейства на жертви, по-конкретно в държавите в Източна и Централна Европа. Смисълът на казаното по-горе се съдържа в цитираната по-долу препоръка на Съвета на Европа, която гласи: Като се позовава на отговора на Съвета на министрите (765-ата среща от 19.09.2001 година, в който се подчертава, че основната цел на Препоръка 1412 (1999) е да защити човешкото достойство и най-уязвимите хора, и изразявайки съгласието си с представените идеи, но отчитайки факта, че поради липса на възможности не беше в състояние да приеме предложението за учредяване на Европейски център за наблюдения, без обаче да се изключва възможността Съветът на Европа да подпомогне създаването на мрежа между националните информационни центрове; съобразявайки факта, че проявите на сектантска агресия са причина за нарушаване на човешките права, и по-конкретно здравето, образованието и ненамесата в личния и семеен живот; съобразявайки факта, че организациите, които проявяват сектантска агресия, често действат под предтекста за свободата на религията и застрашават основните свободи на гражданите и следователно представляват заплаха за демокрацията.

Нека да обобщим, нещо, което е много интересно и дебатирано от различни специалисти в различни области: Секта или сектантска формация е обособена група (юридическо лице, сдружение, фондация или друга група от физически лица), общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично, икономическо, търговско или дори политическо съдържание, чиято дейност осъществява психическо насилие на личността и обществото като цяло. Сектантската общност обикновенно се стреми да откъсва хора от официалното традиционно вероизповедание (църквата), от семейството, обществените и социални структури и да ги превръща в свои последователи – адепти. Всяка секта изразява отрицателно, опозиционно, реакционно и деструктивно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение (доктрина) или изграден култ (има се предвид ритуали, обреди и други).

В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители. Затова, за да бъдат правилно разглеждани проблемите за борбата със сектите, нужно е да се даде още по-точно и изчерпателно определение за това що е секта. При изясняването на понятието се срещат известни трудности, защото различните науки, различните обществени строеве и различните конфесионални общности влагат различен смисъл в него. В исторически аспект то се разглежда по един начин, богословието в различните си дисциплини намира различни допирни точки с него, а и редица други науки също търсят начин да го дефинират (социология, политология, психология, история, теология и други). Ако човек се заеме да пише за сектите, без да е наясно със същността на явлението, рискува да бъде обвинен в тенденциозност, дискриминация и нелоялност. В такива случаи някои агресивни секти се възползват от пропуските, за да „защитават“ интересите си чрез правозащитни организации, които обикновено „охраняват“ интересите им, като се позовават на основни човешки права в международни правни норми.

Тези „правозащитници“ могат да атакуват отделни личности, но може да целят уронване авторитета на държавата, включително на цели институции и разбира се, на първо място на Православната църква. През различните периоди от историята на Църквата е имало и други понятия, които са ползвани за същото явление (ерес, разкол). За пълното изчерпване на темата нужно е те също да бъдат изяснени. Лингвистично изяснение на думата: от латинския глагол seco (лат.) – сека, разсичам. В класическия латински език secta означава: определен начин на мислене или общество от еднакво мислещи хора с едни и същи философски идеи, методи и правила. Въпреки че на пръв поглед тук се съдържа обединяваща идея, това се отнася за древния Рим, където религиозният синкретизъм е съпътствал нравствения упадък в обществения живот. В по-ново време то добива по-друг смисъл за група или общност, отделила се от нещо и на първо място от Църквата.

В първите векове от историята на Христовата църква (особено в гръко-римския свят, където масово се говори библейския гръцки език) за общност, нарушила църковния ред и изкривила вероизповедта на Църквата, се използва думата ерес. Най-общото значение на думата άιρεσηις (гр.) е избор. Ето едно извлечение от съвременното определение: противоположно учение на традиционната вероизповед, преподавана и запазвана в Църквата, отхвърляне на преподаваната чрез откровението на Църквата наука и вяра. В класическата литература означава някакъв научен или политически възглед. В него е вложено значение на партия, философска школа, религиозна група (секта). От изведеното става ясно, че думите ерес и секта са близки по значение и много от онова, което се отнася за понятието ерес, е валидно и за секта.

Днес се получава известно диференциране на понятията. Ерес се прилага за обозначаване на изкривяване на църковното учение или отделен пункт от него. Понятието секта обикновено се използва за назоваване на конфесионалната общност, носителка на изкривеното учение. Изложеното по-горе определение в по-голямата си част се отнася за ересите, възникнали в историята на християнската Църква.

В този вид обобщеното или очертаното определение е неприложимо за някои съвременни секти (например на ведическа основа). Известният руски богослов Михаил Калнев (синодален апологет на Българската православна църква) дава следното определение за секта: „Отричане догмите на християнството, учението на св. Църква в един или друг аспект, например спасяващата благодат, изкупителната мисия на Богочовека и Спасител Господ Иисус Христос и други.“ Това определение включва и обуславя най-вече спецификата на учението, като засяга сектантски учения, възникнали на християнска основа.

Определението не дава представа за изявата на сектантските групировки в обществото и вътре в самите тях. Защото след Мартин Лутер[79] думата секта придобива ново съдържание. То напълно се оформя през XIX век с държавно-юридически характер.

Под секта освен това се разбира общество, което няма признати от държавата права. Това също е остаряло и едностранчиво съждение. Днес международните правни норми дават възможност много секти да бъдат регистрирани и да развиват безпрепятствено проповедническа и обредна дейност. Това се позволява от законодателствата в повечето европейски страни, а също и зад океана в САЩ, Канада и други. Сектантските общности биват узаконявани независимо от официалното вероизповедание.Това определение е несъвършено и поради факта, че има много непризнати от една или друга държава общества, които не са секти (например политическите партии).Освен богословски термин секта е понятие, с което боравят социолозите, затова е редно да бъде изложено и тяхното мнение. Социологията гледа от съвсем друга точка на нещата, свързани с религията, Църквата и въобще религиозните институции и си служи със свои понятия.

Ето определението за понятието секта, което дава Световен речник по социология: „Малка, доброволна, предимно религиозна група, която изисква от последователите си пълно отдаване и подчертава своята откъснатост и отхвърлянето на обществото. Съществуват множество подтипове, но „църковният“ тип остава най-главният в социологията на религията. В този случай западните социолози свързват понятието секта с термина култ: съвкупността от убеждения и дейности на определена група от индивиди, свързани с един или повече богове. Осъществява се в малки гъвкави групи, чиято религия се характеризира от индивидуализъм, синкретизъм и често езотерични убеждения. И двете определения имат известни недостатъци, които ги правят неприложими в дадения случай. Общността невинаги е затворена изцяло и невинаги е малка и гъвкава група.

Има секти и деструктивни култове, които са прострели пипала по всички краища на света, а броят на последователите им възлиза на стотици хиляди. Невинаги учението и похватите им са толкова гъвкави, че да издържат всички обществени и социално-икономически промени. В такива случаи сектата се разпада, разделя се на по-малки групи или бива асимилирана от някоя по-силна сектантска общност.

Въпреки че дава известна представа за изявите на сектите в обществото, определението не задоволява нуждата, защото смесва понятията. Погрешно е смесването на понятието секта и култ. В западния свят понятията секта и култ са идентинтични, тоест са синоними[80]. Друг важен момент в сектантската обстановка и пейзаж е, че при него е налице интегритет – динамика от видоизменяне според религиозно-синкретичните нагласи на хората, на законодателството на съответната държава и други психологични, нравствено-духовни или политикоикономически фактори. Деструктивната религиозна политика, изразяваща се най-вече в окултни практики с цел психическо насилие, се нарича деструктивен култ според някои области на теологията. От езикова гледна точка това също е неправилно. Когато се говори за култ, обикновено се разбира външната, обредовата страна на дадена конфесионална общност. Макар и свързан с учението, обредът не е най-характерният белег, който да отличава сектите една от друга.

В социологията има различни направления и нещата често са тенденциозно нагласени, зависими от господстващи идеологии и социалния статут на определена държава. Тези са причините даденото по-горе определение в много точки да се разминава с това на Н. Тилкиджиев в „Енциклопедичен речник по социология“. Дълго време у нас широко се разпространяваше друго определение за секта, ползвано и препоръчвано от господстващата идеология преди 10.XI.1989 година: „Религиозно течение или група в системата на дадена религия, които не признават ръководството на официалната църква и се противопоставят на последната по редица догматически, организационни, култови и други принципи.“ И в това определение проблемът е разгледан твърде едностранчиво. То е заимствано от „Советский енциклопедический словар“ и е преведено в почти всички български речници от последните десетилетия преди 1990 година.

Наред с всички други науки и богословски дисциплини и православното пастирско богословие също изразява мнение по въпроса що е секта. Даденото определение на тази богословска дисциплина трябва да бъде максимално изчерпателно и да отговаря на духа на тази наука. Защото освен чисто богословска наука, пастрологията кореспондира със социологията, психологията, медицината и най-вече с психиатрията и психотерапията. Това дава основание тя да се възползва от техния опит със сектите. Изведеното по-долу определение цели да синтезира най-същественото от гореизложеното за същността на сектите и се стреми да не противоречи на православната догматика.

Секта (както споменахме по-горе) е обособена група, общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, спортно, образователно, синкретично, анархистично, икономическо, търговско или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от семейството (семейната среда), официалното традиционно вероизповедание (Църквата), обществените, образователните, държавните, социални процеси и структури, като ги превръща в свои последователи.

Сектантската формация изразява обикновено отрицателно, опозиционно, реакционно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, закони, догми (правила), култове и ритуали. Затова за секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители (което се прикрива от обществото).

Споменатото определение не претендира за изчерпателност, но дава известна представа за сектата или култа и техните изяви в обществото. То е синтез от опита на социологията и психологията. От християнска гледна точка в основата на явлението секта лежи лъжеучение (ерес[81]) – плътско човешко мъдруване, нерядко придружено с лични болни амбиции. То отклонява човека от единия истински Бог и възможността за душеспасение, ограничава личната свободна воля и създава култ към фалшиви ценности. Когато се говори за ерес и секта, термините трябва да се диференцират от понятието разкол, което има църковно-дисциплинарен характер.То се употребява най-вече в Православната църква. Употребява се за случаи на отделяне или отпадане от Църквата на нейни членове (най-често група) по обредови, канонични и дисциплинарни въпроси. Характерното в случая е, че няма различие по верови въпроси, липсва изкривяване и изопачаване на догматите на православната вяра. Явлението в много от случаите се свежда до непослушание и неподчинение на висшата църковна власт. Когато се говори за секта, понятието се смесва със сродния термин сектантство. Макар че има много общи неща, залегнали в употребата на двете понятия, има и твърде много разлики и е недопустимо тяхното объркване и смесване.

Предвид казаното дотук ще споменем, че много от сектите използват опасни култове, наречени още окултни практики, които са абсолютна и фактическа реалност въпреки някои от скептичните становища по този въпрос. Ще се опитаме да дефинираме и окултните практики. Окултизъмът е паранормален феномен, включително и духовен, но той е фактически деструктивен култ[82] по отношение на здравето на хората. Това е така, защото чрез окултните практики може да се влияе и въздейства (чрез вероломно психическо насилие) абсолютно отрицателно върху съзнанието и психиката на хората. Тази условно общо изразена дефиниция по своя характер обективира окултните практики като фактически, реален и обективен феномен с изключително висока степен на обществена опасност за съвременния свят.

В началото на нашето изследване определихме също така окултизма като знания за тайните, скритите сили на природата. Безспорно в него са скрити фини знания за множество процеси и явления в природата, намиращи се на границата на духовното и най-ефирните сфери на материалното. Тоест самото понятие за материалното в окултизма, както официалната съвременна наука, е размито и дори се унищожава. В тази връзка съвременната наука и основаващите се на нея технически разработки, въоръжени с окултни знания (чрез болна мистика и сугестия[83]), извършват в последно време нова научно-техническа, техногенно-окултна революция. Според нашето скромно мнение последната трябва да се анализира внимателно от държавата.

Но като правило всяка революция – социална, техническа, сексуална и други – води до неизчислими беди и трагедии. Посочените обстоятелства днес, кога¬то сме все още на прага на тази „ню ейдж[84]“ революция, трудно могат да бъдат „осъзнати от обществото и съвременния свят поради религиозно невежество, водещо до духовна слепота“ (15, с. 101-102). Следователно, опитвайки се да дефинираме, доколкото е възможно, окултизма, ще анализираме (накратко в тази подглава на изследването) през призмата на теологията и криминологията[85] вредите и общественоопасните последствия от окултните практики, водещи до големи трагедии за хората и съвременния свят.

Отрицателни и опасни последици от въздействието на гибелните за душата и тялото деструктивни култове:

1. Потискане на личността и управление на съзнанието на хората.

2. Превръщане на човека в биоробот.

3. Отчуждаване от Бога и нарушение на екологията на човешкия дух.

4. Нравствено разложение, тъй като без Бога нравствеността е немислима.

5. Разрушаване на семейството, бездуховен начин на живот, неограничено развитие на индустрията, обслужваща наслажденията.

6. Отчуждаване (алиенация) на хората един от друг.

7. Живот на границата между две реалности – мнима и действителна.

8. Рязко увеличаване броя на душевните болести, самоубийствата и престъпленията под въздействието на окултизма.

9. Активно изграждане на нова религия[86], основана на поклонение на лукавия и подготовка за приемане на антихриста.

10. Приемане и поклонение на антихриста“ (15, с. 101).

Според иеромонах професор д.м.н. Анатолий (Берестов) не е необходимо да разшифроваме гореизброените точки. Тоест те произтичат една от друга и от самата окултна наука. Защото окултизмът е наука на нивото на греховното състояние на човечеството, при което, по думите на св. апостол и евангелист Иоан Богослов цял свят лежи в зло (1 Иоан 5:19).

Овладяването на окултните практики носи на човечеството неизмерими беди и катаклизми. Познаването на окултните практики дава реална възможност на хората да влизат в непосредствен контакт (общуване) със света на падналите духове (демоните). Оттук произтича следствието за духовното развитие на човека, подвластен на окултните практики – като деградивна, девиантна, общественоопасна, криминална и антисоциална личност. Това става под въздействието на окултизма, който е базиран изцяло върху човешката гордост. А „за разлика от окултизма, християнският път води към истинния Бог и към усъвършенстване духовната същност на човека, като развива в него любов и вяра в Бога до степен на саможертва, стремеж да се помага на хората, вършене на всяко добро (15, с. 102)… и всичко това – върху основата на смирението[87]„.

Пътят на окултизма води и до развиване на най-високо самомнение, заслепяваща гордост, която като антипод на християнското смирение е начало и основа на всеки грях.

Затова не е чудно, че окултното лечителство, гадаенето и астрологията в Република България и в съвременния свят развиват у човека и страст към парите, към лесната печалба, политическа кариера и други обикновено чрез криминални деяния. Така например екстрасензориката започва да служи за престъпни цели, като се свързва с престъпни структури. Но как в държавата ни правоохранителните и разследващите органи да установят (от гледна точка на криминалистиката) причинно-следствената връзка от окултни практики (в производствата по НПК), причина за престъпните деяния?

Във връзка с това „известно е, че в последните години различни престъпни групи наемат за нечистите си цели екстрасенси, ясновидци, предсказатели, прекодировачи[88] и заклинатели“ (15, с. 102). Дори в България започва да се развива особен вид екстрасензорика[89] – икономическа и политическа: „без да се гнусят, политическите партии и техните лидери също ползват услугите на ясновидци и предсказатели – особено в предизборни кампании“ (15, с. 102-103).

По този начин „окултизмът води до целенасочено развитие на свръхестествени способности у човека, без той да притежава нужното нравствено съвършенство. Окултните практики са основани на духовното насилие над личността, те потискат Божиите образ и подобие в човека, като пречат на неговото богоуподобяване по благодат“ (15, с. 101-103). Следователно чрез окултизма не може да се постигне благоденствие.

Затова окултизмът е не толкова духовна безизходица, колкото пряк път за поробване на човешката душа от лукавия, който е княз на този свят (срв. Иоан 12:31). Можем да направим заключение, че практикуващите окултизъм са престъпници спрямо Божия закон, спрямо каноните на Православната църква и в миналото са били обявявани за престъпници и от цивилните материални закони.

Макар и бегло, ще посочим в изследването, че в някои държави в Европейския съюз и света днес има законодателни норми[90] относно превенцията[91] по отношение на практикуването на окултни практики и окултни прояви на сектантските формации и агресия.

Това е така, защото по отношение на деструктивните култове и секти органите на Европейския съюз са приели и регламентирали редица юридически релевантни актове досежно сектите и езотеричната общественоопасна дейност за всички държави – членки на Европейския съюз. Защото окултизъмът, който практикуват повечето от сектите и култовете, е криминално (по резултатност), но не криминализирано[92] деяние, водещо до посегателства върху личността, здравето, живота, семейството, децата и други на много хора. Ще споменем също в този дискурс, че „социалната група на престъпниците е своеобразна група в обществената структура, която съществува закономерно, поради закономерния характер на престъпността и се характеризира с устойчивост“ (92, с. 224). За разлика от „всички останали социални групи тя е най-разнородна и основният обединяващ фактор е престъплението, ако конкретният състав е криминализиран“ (92, с. 224-225).

Особеностите на престъпните деяния, свързани с окултните практики, целящи престъпни посегателства (с паранормален и деструктивен характер), са детерминирани от закономерности, специфични за всяка обществена формация или група индивиди (ad hoc). Това са окултните формации и индивидуалните окултисти. Тези формации, групи и хора са факт и реалност, доколкото обаче е установено авторството на отделните деяния с криминален характер (извършени виновно с изключителна жестокост) под въздействие на окултизма.

Тези деяния, свързани с окултизма, не са криминализирани, а са декриминализирани. При тях не може да бъде приложен наказателният материален и процесуален закон, чрез които норми се установяват, преследват, разследват и санкционират общественоопасните деяния според степента на обществената опасност, вината, доказателствата, вредите и отрицателни последици. Според нашето изследване окултните практики имат изключително висока степен на обществена опасност. Тоест окултизмът във всички форми винаги е вреден, опасен и деструктивен за обществото, обществените отношения и особено в образователните програми на училищата.

Разбира се, би било неправилно и неетично[93] чрез нашето изследване да обвиним в съзнателно общуване с демоните всички окултисти или всички хора, занимаващи се (практикуващи и ползващи) с окултни практики. После ще поясним за „осъзнатите“ и „неосъзнатите“ окултисти. Дòсегът с окултизма по-често става несъзнателно, поради незнание и липса на религиозна грамотност у хората адепти и самите окултисти. В наши дни екстрасензориката и биоенергетиката навлизат активно под различни благовидни предлози в медицината като нелекарствени методи на лечение[94]. Разработват се „технически средства[95]“ за „екстрасензорно лечение, които се подкрепят с научни обосновки“ (15, с. 68). При тази ситуация на невидима окултна заплаха[96] малцина се замислят или осмислят обективно върху истинските източници на окултни знания и квазилечителски практики. В този ред на мисли можем да заключим риторично – могат ли окултните знания да се нарекат знания, след като всички те са свързани с дяволска сила и воля? Безусловно те са вид знание[97], което обаче има противообществена отрицателна вреда, влияеща на действителността и на обществените отношения между хората.

Въз основа на изложените обстоятелства ще споменем отново, че най-ефикасната превенция и „имунизация“ срещу окултните практики и отрицателните генетични[98] и личностни вреди от тях е повсеместната катехизация[99] и въцърковяване[100] на хората у нас, които като цяло се самоопределят като православни християни.

По-долу за повече яснота ще предложим друга класификация на опасните култове.

Според Мисионерския отдел към Московския патриархат на Руската православна църква новите религиозни движения (обьединения) са четири групи (48, с. 63-65):

1.В първата се оказват тези с най-съвършени вероучения, които се опират на положителен абсолютен идеал: Личност – Бог; създадени от самите тях без посредници и посланици; строго съхраняват приемството на „вероучението“ и „свещенството“; признават уникалната ценност, неповторимост и цел на всеки човек; нямат или отхвърлят деструктивността като такава;

2.Втората група се отнася за култове, несъдържащи явни деструктивни положения в своето учение, но избягващи конструктивна външна деятелност, прикриваща себе си;

3.Третата група включва всички, имащи деструктивни положения в своето учение, по каквито и да е тактически причини рядко или съвсем непроменящи ги в дадено време, едновременно при промяна на обстоятелствата (например, смяна на лидера, появяване на ново тълкувание или екстремистки течения, изменения на социално-политическата обстановка) способни да започнат и осъществят деструктивни действия.

4.Четвъртата група се състои от култове, включващи деструктивни положения в своите учения и стремящи се да ги покажат и променят.

Тази област на тъмна духовност е неизменна на нравствения, правния и социалния безпредел. Това е областта на егоизма, гордостта, самоувереността, разрушението, опустошението на бита, духовните болести, смъртта и прочее. Представителите на третата и четвъртата група се опират на лъжливи и егоистични идеали и затова неизбежно се явяват източник на аморалност и престъпления (криминални деяния). В нашата държава те не са малко, съдейки по криминалната статистика. Духовната безобразност (отказ от съществуването по образа на Бога) в модела на поведение на всяка личност се превръща често в безнравственост, криминален мироглед и еманация на общественоопасни прояви.

Деструктивните култове според класификацията на Мисионерския отдел към Московския патриархат на Руската православна църква са:

1. Деструктивни обединения (формации) със сатанастични ориентации;
2. Деструктивни обединения (формации) на матрици „Екология на духа и окултизма“;
3. Деструктивни обединения (формации) с източна ориентация;
4. Деструктивни псевдоислямски обединения – формации (например „ваххабизъм);
5. Комерсиални култове (например „хербалайф“).

Особеностите на тези деструктивни формации-култове се изразяват в приемане на идеали (с онтологически, духовен, нравствен и правен характер); разбиране на духовността; трактовка на произхождението и взаимоотношенията – добро и зло; построяване система на нравственост; определяне на смисъла на живота и ценностите на всеки човек; отношенията спрямо обществените институции и личности; избор на средства и методи за постигане на целите; духовни, нравствени и правни характеристики на основателя на култа; духовни, нравствени и правни характеристики на авторитетни лидери на култа.

В допълнение на последното ще допълним, че в Приложение 1а и Приложение 1б в книгата са обозначени според информация на Светия Синод на Българската православна църква най-общо регистрираните по ЗВер., регистрираните по други закони вероизповедания и тези (физически и юридически лица, религиозни лидери, общности и групи), които не са регистрирани по никой закон.

Изхождайки от казаното дотук, според нашето изследване – превенцията на менталното обсебване на индивида или различните способи за вероломното психическо насилие над личността (в частност над децата) чрез деструктивни култове е наложителна и трябва да се регулира законодателно чрез специален закон (lex speciales) от Народното събрание на Република България. Но етимологията на този сложен за законодателството и юриспруденцията въпрос ще изследваме внимателно, а съответните изводи и аргументирани препоръки в тази насока ще направим в заключението на изследването.
________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[74]. Деструктивен култ (рус. деструктивный култ) – разновидност на култ, разрушителен по отношение на естественото хармоническо състояние на: духовната, душевната, психическата и физическата личност (вътрешна деструктивност), а също така относно съзидателните традиции и норми, служещи на социалните структури, културата, обществените правила и ред и обществото (външна деструктивност). – В: Мисионерский отдел към Московския Патриархат на РПЦ. Цит. съч., с. 15.

[75]. Сектоведение (рус.) е название на наукта сектознание. В богословските факултети с православна ориентация в България в миналото се е изучавала учебната дисциплина „Православно мисионерство“, а сега се изучават учебните дисциплини „Нехристиянски учения“ и „Инославни изповедания“, които частично изучават парадигмата на сектите, сектантството и деструктивната им духовна дейност спрямо хората.

[76]. Езотеризъм (от гр. έσωτερικός, тоест „вътрешен“ или вътрешно познание) в най-общ смисъл се назовава всяка религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени. „Езотерика“ или „езотерично“ се нарича всяко учение, предназначено за определен кръг хора. Такова окултно (фр. езотерично) учение изучава тайно и предавано чрез поколенията знание от всякакво естество.

[77]. Понятието нови религиозни движения (НРД) е наложено във Великобритания през 50-60 години на XX век от сектантските формации с цел „недискриминация“ на сектантската дейност в съвременното общество.

[78]. Препоръките на институциите на ЕС като НА имат декларативен, а не императивен правен характер.

[79]. Мартин Лутер (Martin Luther) е немски духовник – монах и теолог, който поставя началото на протестантската Реформация. Енергичен опонент на възгледа, че освобождаването от Божието наказание за греховете може да бъде откупено с пари, той се противопоставя на продавача на индулгенции – доминиканския монах Йохан Тецел със своите „95 тезиса“ от 1517 година. Отказът му да се отрече от тях по искане на папа Лъв X през 1520 година и на император Карл V по време на Вормската диета през 1521 година води до неговото отлъчване от папата и до обявяването му извън закона от императора.

[80]. Това твърдение е ключово в изследването, тъй като освен че понятията „секта“ и „култ“ са синоними според западната школа в областта на сектознанието и психологията на религиите, може да отбележим, че и според нас между понятията „десруктивен култ“ и „окултна практика“ съществува тъждественост, което означава, че „практикуването на окултизъм“ е форма на „проява на сектантство“ и „гибелен култ“.

[81]. Ерес е название, с което християнската Църква характеризира религиозните учения, отклоняващи се от официалната догма. В историческото си значение думата haieresis (от старогръцки) се е употребявала, за да означи характерно философско течение като аристотелизма или платонизма и е съответствало до голяма степен на раннохристиянската представа за секта, лишена от съвременните отрицателни конотации, тежащи на тази дефиниция. В този смисъл я употребява и Иосиф Флавий (живял в I век след Христа).

[82]. Между понятията „окултна практика“ и „деструктивен култ“ съществува тъждественост.

[83]. Сугестия (лат. suggestio) – внушение, взаимодействие на човека с група или с друга личност, в резултат на което той непреднамерено усвоява без анализ и без съпротива представи и идеи (чужди мисли, отношения, желания, решения), обуславящи по-нататъшните му действия, несвойствени за него по-рано (Сугестологията и сугестопедията са окултни науки за внушението). Десев, Л., цит. съч., с. 565.

Заради „успеха си, особено при преподаването на чужди езици“ проф. д-р Георги Лозанов (създателят на сугестологията) е имал многобройни яростни противници, главно в тогавашните академични среди. Обявяват сугестопедията като метод за „манипулация, промиване на мозъка, програмиране“. До едно време бил подкрепян от Людмила Живкова (1942-1981), дъщерята на Тодор Живков. Но още преди смъртта ѝ се намесили и нейните влиятелни врагове. През 1979 година, след посещението на специалистите от Юнеско, Лозанов е спрян на границата, поставен под нещо като домашен арест, който продължил до 1989 година. През 1991 година е закрит Научноизследователският институт по сугестология към БАН, а неговият създател и ръководител проф. д-р Лозанов е уволнен още през 1984 година след специален доклад на Държавна сигурност. Оттогава до днес в България методът на сугестологията и сугестопедията на проф. д-р Лозанов (починал през 2012 година в град Сливен) е осъден на забрава, тъй като е опасен за психиката с оглед на окултния си характер.

[84]. Ню-Ейдж (англ. – нова ера) – неоокултно движение от много култове, популярни в Европа, наречени в САЩ Нова окултна чума. – В: Митев, Д., Христос и духовете на земята, С., 2000, с. 200-201.

[85]. Криминологията е наука за социология на престъпността и престъпленията, тоест криминологията е динамична наука и се стреми да изменя социалната практика на борбата с престъпността чрез законодателството. Или криминологичното познание позволява да се усъвършенства или реформира изцяло при определени условия материалното и процесуалното право. Срв. Станков, Б., цит. съч., с. 34.

[86]. Религия за православните е вярата в Бога, в свръхестественото, в чудесата, в молитвите (че ще бъдат чути), в догмите (веровите истини) и Божия закон. Подобен е смисълът на интерпретацията на блажени Августин (починал 430 година след Христа), който смята, че терминът религия произлиза от лат. глагол reelegere, тоест възсъединявам се. Или понятието религия означава възсъединяване и възобновяване на загубения съюз – неразривната връзка на човека с Бога: .. Ние се стремим към Неговата любов и когато я достигнем, се успокояваме – получаваме мир в душите си… В този смисъл произходът на думата религия визира два основни момента: съединение и благоговение, за което се говори в религията като за благоговейно единение и общение (съединение или възсъединение) на човека с Бога. Литургичното измерение на този тайнствен смисъл се изразява в евхаристийното общение при църковното тайнство причастие.

[87]. „Велико благо е да се научиш на Христовото смирение; с него е леко и радостно се живее, и всичко е мило на сърцето“. – В: Софроний (Сахаров), арх., Св. Силуан Атонски, С., 2008, с. 328.

[88]. Окултно прекодиране на съзнанието – термин в окултните практики. При окултното прекодиране на съзнанието с помощта на злите сили се навлиза вероломно и деструктивно в човешката психика. Последствията от това прекодиране се проявяват в окултна болест, която е нелечима от медицината.

[89]. Голяма част от представителите на законодателната, съдебната, изпълнителната власт, политическите партии, националните медии (четвъртата власт) си имат щатни окултисти (екстрасенси, шамани и други).

[90]. Препоръчително е да се анализират от законодателния орган (легислатора) на нашата държава специалните нормативни актове в Република Франция и Великобритания: Закона против опасните култове (Abou Picard Law) и Закона против менталното обсебване на индивида с цел реципиране в България.

[91]. Върховната Рада (парламента) на Украйна прие на 04.10.2011 година закона: За внасяне на промени в някои законодателни актове (относно защита на населението и информационното пространство от негативно въздействие). 302 народни представители гласуваха за неговото приемане. С новите текстове се внасят промени в законите: „За рекламата, За печатните средства за масова информация, пресата, в Украйна, За телевизията и радиото. Забранява се рекламирането и разпространението на информацията за окултно-мистически услуги на знахари, магьосници, шамани, екстрасенси, врачки, спиритисти, астролози, прорицатели. Забранява се транслацията на програми и видеосюжети, в които в пряк ефир се предлагат окултно-мистични услуги на знахари, магьосници, шамани, екстрасенси, врачки и други лица, обявяващи себе си или считащи се за способни да предричат съдбата, да влияят на хората, на духовния свят, имущество, околна среда чрез използване на свръхестестествени способности или сили. Законът влиза в сила от деня на неговото обнародване по надлежния конституционен ред.“ Срв. http://www.dveri.bg.

[92]. Поставяме акцент, че след Реформацията окултните деяния в Европа са постепенно декриминализирани поради засилващата се секуларизация в държавното управление (отделяне на държава от църква).

[93]. Според учението на Православната църква трябва: „да обичаме грешниците, а да мразим греха „.

[94]. Например хипнозата и хомеопатията са остра форма на окултизъм, но са широко практикувани у нас.

[95]. Срв. Анатолий (Берестов), иером., цит. съч, с. 68 – за техногенния окултизъм.

[96]. Във връзка с клиничната социална работа ще споменем, че окултната болест се лекува много трудно.

[97]. „Свещеното Писание и светите отци споменават само за два източника на нашето знание относно невидимия духовен свят: божествен и демоничен. За трети източник не се споменава“. – Във: Висарион (Зографски), иером., Петър Дънов и Ванга, втора част, Атон, 2011, с. 40.

[98]. Генетика – наука за наследствеността и изменчивостта на организмите, която е теоретична основа на селекцията на растенията и животните и има важно практическо значение за създаването на нови техни форми, за пренасянето на ценни белези от един вид на друг вид и за предпазване от опасни болести по растенията, животните и човека. Генетиката изучава материалната същност на наследствените явления, закономерностите на запазване и предаване на наследствена информация от предшественици на потомци, механизмите за изменение на наследствени признаци и свойства и начините за предаване и запазване измененията в поколенията. Десев, Л., цит. съч., с. 104.

[99]. Повсеместна катехизация (въведение във вярата съгласно богословието и учението на Църквата) е възможна и чрез концепция-програма на Св. Синод на БПЦ за създаването на неделни училища във всички епархии и църковни общини, както това е станало след 09.09.1944 година. На 06.10.1944 година МНП издава Окръжно N 396, което изважда вероучението от учебната програма на общообразователните училища. През месец януари 1945 година излиза второ Окръжно, с което вероучението се отменя като задължителен предмет в програмата на основните общообразователни училища и се започва факултативно изучаване; по същия начин се премахва предметът Религия и история на БПЦ в Учителските институти за първоначални учители (ДВ, бр. 7 от 10.01.1945 година). Така се преминава към факултативно изучаване на предмета Вероучение. В отговор на това Българската православна църква в лицето на Св. Синод успява чрез синодално решение да организира около 870 църковни „Неделни училища“ по Вероучение за всички възрасти. Срв. Международен религиозно-педагогически симпозиум в България. („Религиозно обучение в контекста на общоевропейския дом“), С., 2004, с. 18.

[100]. Според нашето изследване наличието в съвременния свят на религиозни общности, които са се отделили от Православието, е още един фактор, който налага провеждането на дидактичен грамотен диалог с тях и достигането до разбирането на християнството и неговата роля и място в съвременните общества. А как може да се води дидактичен диалог с инославни и иноверни хора и държави, когато ние не познаваме традиционната от векове православна вяра и религия? Диалогът в областта на религията не е процес на насилствено налагане или оказване на влияния (както при римокатолицизма или протестанството), най-малко е и прозелитизъм, а е споделяне на религиозен опит, при което православните имат възможност да покажат дълбоката духовна основа на св. православие и действената му църковна благодатна практика, която може ефективно да лекува чрез клинична социално педагогическа и духовна дейност в психосоматичен, нравствен и духовен аспект окултната болест на личността.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4KA.

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

Първа глава

Теоретичен анализ на изследваната проблематика§1. Социално-педагогически и богословски аспекти на възникване и утвърждаване на противообществената нагласа у децата

Състоянието на детската престъпност в България и действията на държавните и обществените институции за нейното ограничаване от началото на XX век до днес не може да даде пълна и точна представа за изследваната категория деца. По-скоро вниманието на заинтересованите към дадената проблематика би следвало да се концентрира по посока на необходимостта от своевременно прилагане на системен и диференциран подход от страна на държавата и обществото към решаването на жизненоважния въпрос за бъдещето на всяка нация – децата. „Този въпрос се отнася до превенцията на детската престъпност независимо от обществено-политическото и социално-икономическото положение през отделните периоди в историята на страната“ (65, с. 43). „Борбата с наркоманията и разпространението на деструктивни култове е трудна и противоречива. Само комплексен, а не опростен подход при установяване на причините и условията може да обоснове профилактичните мерки, чието приложение значително би ограничило възможността хиляди български деца да станат жертва на тези дегенериращи младото поколение криминални фактори“ (65, с. 249).

Това е така, защото употребата на наркотични вещества и психоактивни субстанции заедно с влиянието на деструктивните култове и окултни практики са сложно явление, обусловено от редица социално-педагогически, духовни, психологически, правни и биологически предпоставки. „Подценяването на тези фактори води след себе си тежки за нравственото, психическото, физическото и социалното изграждане на личността на децата последици при възникване и утвърждаване на противообществената нагласа у тях“ (65, с. 233). „Нарастването на криминалната активност и противообществените прояви, както и задълбочаването на негативното девиантно поведение на част от непълнолетните лица в страната през последните двадесет години налагат обществена необходимост от научни изследвания на причините, условията и механизмите на пораждане, развитие и респективно на противодействие на тези отрицателни социални явления през XXI век“ (12, с. 7-8).

Но парадигмата на тази проблематика ще разгледаме систематично в следващите глави и параграфи на изследването.

1.1. Понятиен апарат на изследването

„Всяка област от научното познание съдържа в себе си специализирана материя, която освен със своята насоченост се характеризира и със своя специфичен терминологичен апарат“ (65, с. 73). Затова правилното и „задълбоченото възприемане на общотеоретичните[51] положения (във възпитанието на децата) и научно-методическите послания на отделните творци (специалисти в дадена сфера) не би било възможно без запознаването със семантичното значение на най-характерните и често използвани понятия“ (65, с. 73). „Превенцията на детската престъпност също разполага със специфичен педагогически, юридически и социологически терминологичен апарат, чрез който се третират проблемите в тази материя“ (65, с. 73-74). И така ще започнем с понятията, идентифициращи субекта на противоправното деяние и характера на противоправната дейност.

Според член 1 от Конвенцията на ООН за правата на детето: „Дете означава всяко човешко същество на възраст под 18 години, освен ако съгласно закона, приложим за детето, пълнолетието настъпва по-рано[52].“ Тази дефиниция автоматично заема място във вътрешното законодателство на страната по КонвПрава Дет.[53] по силата на разпоредбите на член 49 от същата във връзка с чл. 5 (4) от Конституцията на Република България. Затова и според член 2 от Закона за закрила на детето (ЗЗДет.): „Дете по смисъла на този закон е всяко физическо лице до навършването на 18 години“ (виж ЗЗДет.). Малолетни деца са физическите лица, които не са навършили 14-годишна възраст (виж член 3 ЗЛС). За своите противоправни деяния тези физически лица не носят наказателна отговорност, а могат да им бъдат налагани съответните възпитателни мерки (виж член 32 НК). Тези мерки се съдържат в член 13 на ЗБППМН и се отнасят за: малолетни деца от 8- до 14-годишна възраст, които са извършили общественоопасни деяния (виж член 12 на ЗБППМН).

„Допълнителното указване на долната възрастова граница – 8 години – определя пълната неотговорност за извършените постъпки на децата, недостигнали до тази възраст“ (65, с. 74). Предвид казаното: Малолетен право¬нарушител е всяко малолетно лице от 8 до 14 ненавършени години, което е извършило общественоопасни деяния, заради които следва да му бъдат наложени възпитателни мерки за въздействие по ЗБППМН. Непълнолетни деца са: „Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст (виж член 4 от ЗЛС). По отношение на непълнолетните, които са извършили противоправни действия, в наказателното законодателство са предвидени особени правила. Тоест наказателноотговорни са непълнолетните, които са навършили 14 години, но не са навършили 18 години, само когато са могли да разбират свойството и значението на деянието и да ръдководят постъпките си (виж член 31 (1) от НК). „В зависимост от степента на вината и обществената опасност на деянието, както и от това, доколко сами са ръководили постъпките си, на не¬пълнолетните се налагат наказателни мерки по член 62 от НК или мерки за въз¬питателно въздействие“ (65, с. 74) по член 13 от ЗБППМН. В този смисъл и непълнолетен правонарушител е всяко лице на възраст от 14 до 18 ненавършени години, което е извършило престъпление или други правонарушения[54].

Противообществени прояви в буквален смисъл са деянията, които се извършват в нарушение на правилата на обществото. Или противообществените прояви са: „различните форми на престъпност, нарушенията на правовия ред и отклоненията от правилното развитие и възпитание на малолетните и непълнолетните“ (виж член 1 на ЗБППМН). Наказателният кодекс третира престъплението като: … общественоопасно деяние (действие или бездействие), извършено виновно и обявено от закона за наказуемо“ (виж член 9 от НК). Девиантно поведение[55] е това, което „противоречи на обществените норми и подлежи на морални и правни санкции“ (65, с. 82).

Понятийния апарат на „българското законодателство не съдържа точно определение за „детската престъпност“ (което е сериозен нормативен и законодателен пропуск). Но тя може да се отъждестви със събирателно понятие, което включва в себе си съвкупността от всички прстъпления и правонарушения, извършени от малолетни и непълнолетни лица, за които компетентните органи предприемат предвидените от закона мерки от възпитателен или наказателен характер“ (65, с. 82). Понятието „групова детска престъпност“ дава представа за един от „способите за извършване на противообществени прояви, престъпления и други правонарушения от малолетни и непълнолетни в съизвършителство между две и повече лица“ (65, с. 82). В този смисъл превенцията на детската престъпност (от латински – praeventio) в буквален превод означава „предотвратяване“. Тоест недопускане на престъпността, на болестта, на негативните чувства, на негативизма в междудържавните отношения при децата и така нататък. Тази дейност, „свързана с предотвратяването на престъпността (в частност детската), е един от основните обекти на изследване от страна на криминологическата и педагогическата наука“ (65, с. 82-83).

Въз основа на казаното дотук, ще обобщим казаното от гледна точка на други хуманитарни науки, например че: Дете според медицината, биологията и психологията е човек, който не е достигнал зрелост, в биологичен смисъл това е човек във възрастта между раждането и пубертета.

Според антропологията, етиката (морала) и педагогиката деца на своите родители са и възрастните хора, независимо на колко години са. Някои дефиниции за детето включват и фетуса[56] – нероденото дете. За синоним на дете могат да се ползват невръстен[57], подрастващ[58], малолетен или непълнолетен (в зависимост от навършените години). Периодът, в който хората са деца, се нарича детство, като децата от мъжки пол са момчета, а от женски пол – момичета.

В най-ранната биологична[59] фаза на живота си, обикновенно на възраст до една-две години, децата се наричат бебета или невръстни деца, след това са подрастващи, а във възрастта на пубертета са наричани тийнейджъри или младежи, също и с традиционните български названия юноши (за момчета) и девойки (за момичета). Току-що родените деца се наричат новородени. Докато са все още бебета, децата играят сами и обикновено не обичат да дават или делят играчките си с други деца, като поотраснат малко, започват да допускат и други деца. Това става обикновено около тригодишна възраст. Когато достигнат училищна възраст, повечето деца са изградили някакви основни качества и могат да участват в групови игри.

Много важно значение за психическото, физическото и умственото развитие на децата имат както играчките, така и контактът с възрастните хора (семейната среда), особено родители и други роднини. Децата се опитват да подражават на близките си нравствено в семейните и личните отношения, визиращи любов, себеотрицание, всеотдаденост на семейството или неуважение, егоизъм и агресия. Затова и децата имат права[60], гарантирани от Конституцията (основния закон) на всяка държава по света. Както споменахме в увода, грижата за децата в България изисква непрестанно преосмисляне на съществуващата законова уредба с цел преодоляване на противоречията с международните стандарти и осигуряване на максимална защита на правата на подрастващите.

В този ред на думи ще обобщим, че от гледна точка на наказателното право (релевантно за изследването) ни е известно, че в българския Наказателен кодекс има легално определение за наказателноотговорно лице, дадено в член 31, алинея 1. Тази разпоредба обявява за наказателноотговорно пълнолетното лице, навършило 18-годишна възраст, което е в състояние на вменяемост и е извършило престъпление. Това определение съдържа три основни качества: 1) човек, 2) определена възраст и 3) вменяемост. А в алинея 2 е предвидено, че непълнолетно лице, навършило 14 години, но ненавършило 18 години, е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.

Според съдебната практика лицата могат да носят наказателна отговорност от 00.00 часа в деня, когато навършват 14 години. Въз основа на посочената законова уредба трябва да приемем, че по българското наказателно право субект на престъплението може да бъде само физическо лице, достигнало определена от закона възраст, което притежава нормална психика. В това определение са посочени основните три качества за субект на престъплението, които са дадени кумулативно. Принципното правило е, че основание за наказателна отговорност е извършване на престъпление. Без такова деяние няма и наказателна отговорност.

Престъпният деец обаче може да бъде само лице, което притежава определени качества. Тези качества не обосновават наказателната отговорност, но са необходими, за да може лицето въобще да бъде субект на престъпление и ако извърши такова, да носи наказателна отговорност. Преди всичко субектът на престъплението е само физическо лице – човек. Всякакви други живи или мъртви същества не могат да бъдат субект на престъпление. На първо място, когато определя кой може да бъде наказателноотговорно лице, НК посочва само пълнолетно или непълнолетно лице. С тези понятия в българското право винаги се отразяват определени възрастови граници на хората и само те притежават качеството „възраст“ в посочения смисъл.

Но с оглед предмета на изследване ще споменем, че „българското право, медицина или психология не дават определение на окултната болест[61]„. И така, не става ясно какъв е генезисът на девиантното и криминалното поведение на децата – жертви на наркотици и деструктивни култове (ползващи окултни практики).

Принципът в българското наказателното право[62] е, че наказателноотговорни са пълнолетните лица. Но никъде не е дефинирано в българското наказателно право, че върху личността на даден индивид може да е упражнено „психическо насилие“ под формата на „ментално обсебване“ чрез окултизъм. По този начин пълнолетни или непълнолетни лица в това състояние стават невменяеми или полувменяеми субекти на правото. Но нека продължим по-нататък. С оглед на особеностите в наказателноправните системи на отделните страни е възможно пълнолетието да настъпва по-рано от 18-годишна възраст или по-късно. За да може едно физическо лице да бъде субект на престъплението, то трябва да е достигнало предвидената в закона възраст като период от време, който е изминал от раждането на лицето. Като поставя изискването за достигната определена възраст, Наказателният кодекс отчита, че човек започва да се развива от момента на неговото раждане, но измененията, в които се проявява това развитие, продължават и след раждането. Развитието на човешкия индивид е продължителен процес и се отнася до три основни изменения на личността: физически, психични и обществени. Развитието на човека има свои степени.

Само при определена степен на физическо, духовно и обществено развитие може да се очаква, че даден индивид е в състояние да се съобразява с интересите на обществото и с изискванията, които то предявява към него. В НК са предвидени три основни възрастови граници, които имат отношение към възможността физическите лица да отговарят наказателно: малолетни са лицата, които не са навършили 14 години. Според разпоредбата на член 32 (1) от НК те не са наказателно отговорни. Това положение е императивно. Иначе казано, малолетните лица въобще не носят наказателна отговорност. На тях се налагат само възпителни мерки по Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Следователно лицата под 14 години, независимо от своето индивидуално развитие, са негодни за субекти на наказателна отговорност. Те не отговарят за извършеното, въпреки че по своето обективно съдържание то може да носи признаците на един или друг престъпен фактически състав. Непълнолетни вече споменахме са лицата, които са навършили 14 години, но не са навършили 18 години. Само че сега ще ги диферинцираме. Те се разделят на следните групи: непълнолетни наказателно отговорни и непълнолетни наказателно неотговорни. Разпоредбата на член 31 (2) от НК приема, че непълнолетните поначало са достигнали необходимата минимална степен на физическа, умствена и социална зрелост, за да могат да отговарят наказателно за своите постъпки.

Въпросът за тяхната психическа и социална зрелост подлежи на индивидуално изследване и изрично установяване. Не бъде ли тя изрично установена, непълнолетното лице не може да бъде субект на престъпление и да се окаже наказателно отговорно (51, с. 201-203). Предвид на нуждата от изрично установяване на тази зрелост може да се каже, че по отношение на непълнолетните е налице индивидуално оборима презумпция за липса на такава зрелост. Оборима презумпция за незрелост – оборването на тази презумпция става съгласно член 31 (2) от НК: „Непълнолетно лице, навършило 14 години, но ненавършило 18 години, е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.“ Ако лицето има относително по-бавно индивидуално развитие, което за тази възраст е в рамките на нормалното, непълнолетният не е в състояние да разбира свойството или значението на своето деяние или да ръководи постъпките си, смята се, че той, макар нормален и здрав, не е навършил онази минимална възраст, която би го правила достатъчно зрял и би позволила подлагането му на наказателна репресия. В такъв случай въпросът за неговата вменяемост не се поставя на разискване. Според разпоредбата на член 31 (1) от НК пълнолетни са лицата, навършили 18 години. По отношение на тях е налице необорима презумпция за зрелост и остава да се разисква само въпросът за вменяемостта им, поради което е възможно върху тях да се въздейства чрез методите и средствата на наказателното право. Пълнолетните отговарят на общо основание. За да може едно лице да бъде субект на престъпление, то трябва да притежава нормална психика (която може да бъде под въздействието на фрустрация[63]). В закона е посочено, че престъплението трябва да е извършено в състояние на вменяемост. В нашия НК няма легално определение за вменяемост, но има за невменяемост – член 33 (1) от НК: „Не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост[64], когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си“. Такова лице не е наказателноотговорно, спрямо него могат да бъдат приложени само принудителни медицински мерки.

Изхождайки от горното, възниква въпросът, възможно ли е децата, жертви на наркотици и деструктивни култове да са невменяеми в конкретни ситуации?

„Невменяемостта[65] се определя чрез психиатричен критерий, свързан с причините, които засягат психиката на субекта на деянието по начин, който го прави невменяем (умствена недоразвитост – вродено слабоумие или олигофрения – дебилна форма, имбецилност и идиотия), като последната степен винаги изключва вменяемостта“ (90, с. 44). Тоест „вменяемостта визира постоянно разстройство[66] на съзнанието вследствие на психични болести[67] – шизофрения, параноя, маниакално-депресивна психоза и други; временно разстройство на съзнанието вследствие на физически или психически травми, нарушаващи нормалната мозъчна дейност. Като вменяемостта трябва да съществува в момента на извършване на деянието“ (27, с. 73-74).

Настъпилата след момента на деянието невменяемост няма материално-правно значение. В този случай се прилагат предвидените в закона медицински мерки. Отношението на българското наказателно право към подрастващите е изразено в принципното разбиране за наказателната неотговорност на известна категория лица – малолетните във всички случаи и безусловно (член 32 (1) от НК), а относно непълнолетните, доколкото не са могли да разбират свойството и значението на деянието или да ръководят постъпките си – член 32 (2) от НК. Делението на възрастовите групи – малолетни, непълнолетни, пълнолетни, е с оглед на това, дали включените в тях субекти могат да носят наказателна отговорност. Следователно възрастта и по-точно ниската възраст имат много голямо значение в наказателното право. Тя служи най-напред и преди всичко за определяне наличието на субект на престъпление и наказателноотговорно лице. По нея се решава дали е изпълнено второто им основно качество, след чието установяване подлежи на изследване само вменяемостта. Ниската възраст също така може да обоснове предвиждане в самия закон на по-леки наказания, както и други предвидени в закона облекчения. Тоест тя може да служи за диферинциация както на наказателна отговорност, така и на наказанието, което има за цел превъзпитание на криминално проявените субекти. „Превъзпитанието като понятие от социално-педагогическата работа и теорията на възпитанието е целенасочена възпитателна и самовъзпитателна дейност, потискаща негативните качества и стимулираща възстановяването и усъвършенстването на притежаваните и появяващите се позитивни качества на детската личност“ (65, с. 90). Изхождайки от последното, по целесъобразност няма да навлизаме повече в понятийния апарат на този етап, тъй като това ще става постепенно в следващите глави и параграфи на изследването.

1.2. Същност на наркоманиите и злоупотребата с психоактивни вещества

Наркоманията, най-общо казано, е състояние на психическа или комбинация от психическа и физическа зависимост към даден вид психоактивно вещество (ПАВ) с въздействие върху централната нервна система, при което се изработва зависимост от приемането ѝ. От медицинска гледна точка наркоманията е хронично рецидивиращо заболяване[68], при което са налице неврохимични и молекулярни промени в мозъка. Под термина „пристрастяване“, който понякога се използва като синоним на наркомания, би следвало да се разбира по-скоро привикване към някакво поведение или състояние. Когато говорим за наркомания или зависимост, ще поясним, че става въпрос за различни видове пристрастявания към дадено наркотично и психоактивно вещество или хазарт, компютърни игри, секс, сърфиране в интернет и прочее.

Пристрастяването[69] е процес на създаване на психическа и/или физическа зависимост към определено вещество или греховно действие. Обикновено пристрастяването е процес, който се развива с времето. Пристрастяването може да се разглежда и като продължаване на употребата на вещество или извършването на греховната дейност въпреки негативните последствия, свързани с тях. Удоволствието и насладата, които са изпитани първоначално, обаче с продължението на употреба на веществото или греховната дейност води да необходимост от употребата им, за да се възвърне нормалното състояние (състоянието отпреди започването). Този процес се свързва с промените в мозъчната биохимия и структурните изменения на мозъка, които настъпват след употребата на „пристрастителя“, наричан още наркотик[70]. След като премине ефектът от еднократна употреба, човек рядко изпитва неконтролируема нужда. Някои наркотици могат да доведат до неприятни странични ефекти (гадене, главоболие, обърканост) още при първата употреба, но в повечето случаи водят до приятни усещания. Точно те обикновено са причината човек да реши да употреби отново и да продължи да употребява по-често, което впоследствие може да доведе до пристрастяване. Тоест човек се пристрастява към нещо, което му харесва. Думата „пристрастяване“ произлиза от думата „страст“ – силно желание, отдаване и обезумяване[71].

Какво представлява зависимостта към психоактивните вещества?

Съществуват доста зависимости към някои определни групи вещества – опиати (хероин, морфин и други), кокаин, бензодиазепини (лексотан, диазепам/реланиум), транксен, ксанакс и други), психостимуланти (екстази, амфетамин и други), алкохол (ракия, водка, уиски, джин, вино, бира и други), барбитурати[72], както и влечение към халюциногенни средства: канабисови производни (марихуана, хашиш), LSD, халюциногенни гъби и други (145, с. 19-25).

Причини за възникване на наркоманията:

Използването на наркотиците води до болестна зависимост на организма (145, с. 7). След честата употреба на упойващите вещества психиката на наркомана става много лабилна, което го подтиква да търси начин да задоволи наркотичната жажда с още една доза. В този етап се проявява и толерантността към приспособяване на организма с определената наркотична доза. Тъкмо затова наркозависимият преминава към непрестанно увеличаване на първоначалните си дози или към употреба на по-силни наркотични вещества.

Симптоми и причини за наркоманията

Причините на един човек за злоупотреба с наркотици са многобройни (145, с, 17-20). Влечението към наркотика (халюцигена) се поражда от слабата воля и психичната нагласа, че наркотикът ти помага да премахнеш или избегнеш проблемите си. Наркоманът поддържа съзнанието си в заблуда и чувство на задоволеност, добро настроение, успокоение или възбуждане.

В симптоматиката на наркоманите има общи явления.

Извън употребата на наркотични вещества болните са потиснати или раздразнителни, неработоспособни, понякога тревожни, напрегнати и обсесивно-компулсивни[73]; особено опасно е настъпването на депресивно-реактивно състояние, водещо до самоубийство (145, с. 17-20).

В основата на всяка наркомания се явява даден грях или греховна потребност, която става неудържима за промяна на настроението, за успокояване и приятна релаксация, за разведряване и облекчаване, „за повишаване на работоспособността и жизнената сила“, за премахване на болката, за опияняване или леко упойване. Това е всъщност бягство от една непоносима действителност в един изкуствен „рай“ на упойката, на безболезнеността и в света на „мечтите“. Наркоманията прави хората, които употребяват системно опиати, да бъдат:

– безволеви

– нетрудоспособни

– антисоциални

След като действието на наркотика премине, наркозависимият се чувства:

– неспокоен

– къса дрехите си

– изпотява се

– не може да работи

За да премахне тези неприятни усещания, наркозависимият е принуден да приеме наркотик, но вече в увеличена доза. Едни от признаците, по които можем да разберем, че даден човек е пристрастен към наркотиците, са:

– необичайни и непредсказуеми промени в настроението и навиците;

– еуфорично, сънливо или депресивно поведение; необяснима загуба на интерес към приятели, близки, училище, работа, любими занимания;

– неадекватно и безпричинно агресивно поведение;

– наркозависимият започва да лъже и да краде, за да си осигури поредната доза

Наркоманите не трябва да бъдат изолирани от обществото (145, с. 20-25). Напротив, те трябва да са сред близките хора и обществото, зависимият трябва да се стреми да избягва местата, на които се разпространява наркотикът. Стремежът у тези болни да държат в тайна употребата на опиати се обяснява със страха им, че могат да бъдат обвинени или наказани с презрението на обществото. Ако не им се помогне навреме, може да се създаде порочен кръг – засилване на стремежа към наркотиците, което довежда до още по-тежки увреждания и до фатален изход. Учените не очакват чудеса в борбата срещу пристрастяването към кокаина. За разлика от хероина, кокаинът действа не на една, а на три различни болкопотискащи системи в човешкия организъм. Наркозависимите, които правят опити да се откажат от кокаина, преминават през критичен период, период на безжизнена апатия, който ги принуждава пак да тръгнат по пътя на наркотика. В най-добрия случай последователите могат да се надяват за комбинация от лекарства за отслабване на усещанията през различните фази на лечението, усещания като желание за още наркотици или за състояние на депресия.

Темата за наркоманията е сравнително важна за нашето общество, а представите за диапазона и пораженията на това зло поляризират отношението на хората към него. Разбира се, набавянето на дрога, което може да стане без особени затдруднения и употребата ѝ, както и прекомерната консумация на алкохолни напитки или злоупотребата със специални лекарства изискват навременна намеса на държавните институции, на Православната църква, както и на цялото общество. За пристрастяването на младия човек към наркотиците (а при пристрастяването особено важна е възбудата), специалистите определят следните по-важни детермиращи фактори: психологични, социални и невробиологични. Семейството е един от основните фактори, който може да предразположи децата към порока на злоупотребата с наркотични вещества. Употребата на наркотици от самите родители, особено алкохолизмът на бащата или недостатъчната бдителност на майката, са съществени предразполгащи фактори. Въпреки тези твърдения не може да се говори за пълна наследственост на пристрастеността към наркотици. Тя се изключва и поради още едно съображение – наркоманиите обхващат широк спектър от индивидуални особености, които се повлияват от социалната и културна среда.

За пристрастяването към наркотици помага средата, в която живее и се учи младият човек. Тези, които търсят „радости“ от опиатите, се сприятеляват с наркомани и създават много устойчиви връзки, нещо, което рядко се случва с младежи ненаркомани. Липсващият родителски надзор и влиянието на училището косвено съдействат децата да се включват в групи, които използват дрога и ги превръщат в свои членове със силна психична зависимост (147, с. 74-75). От богословска гледна точка наркоманията е грях, тя е болест и спътник на греха, свидетелство за духовния упадък на обществото и за безсилието ни да изправим пътя си в съответствие с Божиите закони (148, с. 144).

Анализът на духовния живот на засегнатите от наркоманията семейства показва, че повечето юноши и девойки произхождат от семейства на невярващи, които нямат понятие за Бога, за Църквата и за духовния живот (148, с. 145).
________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[51]. Теория на възпитанието – разглежда същността на възпитателния процес, принципите и методите на възпитание, различните страни и задачи на възпитанието, както и условията и специфичните средства за тяхното решаване.

[52]. Тук става въпрос, че в националното законодателство за децата в някои страни се признава за настъпването на пълнолетие възрастта с една или две години под или над посочените 18 години.

[53]. КонвПрава Дет. – Конвенцията за правата на детето на ООН от 1989 година, ратифицирана от Великото народно събрание на Република България през 1991 година.

[54]. „За извършени маловажни административни нарушения от непълнолетни“… наказващите органи изпращат съставените актове на местните комисии за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните за налагане на мерки от възпитателен характер“ (виж член 29 от ЗАНН).

[55]. Трябва да се прави разлика между девиантно и дезадаптивно поведение, въпреки че при тях е налице идентитет. Дезаптивно поведение – Теория на Р. Драйкурс – Драйкурс пръв идентифицира 4 основни мотива за дезадаптивно поведение: избягване на неуспеха, внимание, отмъщение, власт. Тези мотиви предизвикват подобни контрачувства в хората, които ги обкръжават. Срв. http://www.psyoffice.ru

[56]. Фетус (на латински: fetus), или плод, се нарича зародишът при животните и човека. Развива се в матката на майчиния организъм, като получава необходимите за развитието му кислород и хранителни вещества от кръвта на майката посредством плацентата. Матката служи като среда за пренасяне на необходимите на плода метаболити и като филтър, който може да предпази фетуса от някои неблагоприятни фактори в кръвта на майката. Кръвообращението на плода (фетуса) е напълно самостоятелно и неговата кръв никога не се смесва с тази на майката.

[57]. Невръстен – в детска възраст, младенчески, непълнолетен, малък, недорасъл, детски и прочее.

[58]. Подрастващ – понятие за юношеската възраст на децата, което обуславя техния разстеж и развитие.

[59]. Биологичното развитие на детето представлява изучаването на процесите и механизмите, съпътстващи физическото и психическото му развитие, от момента на раждане до достигане на полова зрялост.

[60]. Правата на детето са човешки права на децата с подчертано внимание към правата на специална закрила и грижа, осигурявани на младите, включително правото на общуване с двамата биологични родители, на човешка идентичност, както и правото на основните нужди като храна, платено от държавата образование, здравеопазване и наказателното право, подходящо за възрастта и развитието на детето. Интерпретациите на правата на децата варират от позволяване за децата на способността за автономни действия до прилагане на законова и държавна грижа за освобождаване на децата от физически, умствени и емоционални злоупотреби. Терминът „дете“ според социологията (за разлика от правото) не се отнася непременно до непълнолетен и може да включва също и пълнолетни независими деца. В международното право няма дефиниции за други термини, използвани за деца, като юноши, младежи, тийнейджъри. Срв. http://www.sacp.government.bg

[61]. Окултната болест е съвкупност от: биполярни разстройства, неврози, психози, истерии, фобии, параноя, депресии, проявяващи се в симптоми на шизофрения или психичен автоматизъм в медицински аспект, а според пастирската психология окултната болест е форма на бесноватост, обсебеност и обладаност. Срв. Божков, Б., Опасността за обществото от окултните практики в обществото, С., 2012, с. 84. Окултната болест е феномен, който трудно може да се опише с оглед на психичните, религиозните и соматичните преживявания, усещания, страдания и чувства, които изпитват жертвите на окултни практики, но най-общо може да се поясни, че видимите белези на окултно страдащите се изразяват в сериозно нарушение на социалното функциониране в семейството, обществото, работата, образованието и други. Затова окултната болест е свързана с много соматични и психични заболявания и нарушение на социалното функциониране на личността. В такова състояние много хора не осъзнават истинската причина за депресията си или загубата на контрол в живота и независимо че лекуват депресивното си състояние с медицински средства, не могат да излязат от това състояние, като дори се влошават в много от случаите. Това се отнася до много от хората в състояние на алкохолна болест или феномена на наркоманията. Понятието феномен произлиза от латински език и означава явление. В съвременната българска лексика то е придобило смисъл на нещо необичайно, открояващо се значително. Понятието феномен (оттам и феноменология) означава също и вътрешната страна на нещата, най-вече на преживяванията на хората.

[62]. Вж. Национална стратегия за превенция и противодействие на асоциалното поведение и престъпленията на малолетни и непълнолетни, приета с Решение № 17 на Министерския съвет от 13.01.2003 година.

[63]. Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Проявява се най-често под 3 форми: а) агресия – когато човек „експлодира“; б) регресия – когато човек не е в състояние да избухва и таи всичко в себе си; в) ресигнация – избухване в сълзи. Характеризира се с двигателно безпокойство, апатия или агресия. Фрустрацията се дели на два вида: псевдофрустрирано поведение – частична загуба на контрол, но остава целесъобразно и регулирано; действителна фрустрация – без контрол, ограничено осъзнаване на действията. Според психолога Н. Е. Милър „фрустрацията предизвиква подбуди към различни видове реакции, една от които е подбуда към някаква форма на агресия“. За измерване на фрустрацията се използва полупроективният картинно-фрустрационен тест на С. Розенцвайг.

[64]. „Невменяемостта и вменяемостта са качества на психиката, които са от значение за наказателното право. С понятието невменяемост се отразява отсъствието на възможност дадено физическо лице да избира и владее своето поведение при познаване на нещата или да си налага да върши или да не върши нещо. Невменяемостта е налице, когато отсъстват било интелектуалният и волевият елемент на вменяемостта, било само волевият елемент в постъпките и действията. Невменяемостта е легално определена в член 33 (1) от НК, според която разпоредба разглежданото състояние на психиката се дължи на умствена недоразвитост или на продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието и се изразява в това, че невменяемото лице не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си. Докато вменяемостта е качество на психиката на субекта и се изразява във възможност за нормално осъзнаване на фактите от действителността и връзката между тях, както и за волево насочване на постъпките“. Срв. Стойнов, А., Наказателно право. Обща част, С., 1999, с. 119.

[65]. Юридически критерий за невменяемост. При него или лицето не разбира свойството на извършеното, или не може да разбере значението на извършеното, или не може да ръководи постъпките си. Достатъчно е наличието на едно от трите условия, за да се направи извод за невменяемост. 1) да не разбира свойството на извършеното – лицето не си дава сметка, какви ще са последиците от неговото деяние, какво ще следва като извърши нещо. 2) да не разбира значението – да не осъзнава оценката на другите за това поведение, какво мнение преобладава в обществото за това поведение. 3) да не ръководи постъпките си – у лицето да липсва волева овладимост на постъпките и разбиране на тяхното свойство и значение. Изброените психични състояния на невменяемост са характерни за окултно пострадалите хора.

[66]. „Клиничните описания на разстройствата на личността следват феменологичната традиция в психопатологията и са представени по отделни категории (диагнози). В специализираната литература съществуват много описания на едни и същи диагнози, които акцентират обаче на сходни черти. Повечето клинични психолози и психиатри се придържат основно към описанията на Fish – новата психопатология и нейните модификации.“ – В: Попов, Г., Психопатология, феноменология и методика, Варна, 2013, с. 223.

[67]. „Ръководството за диагностика и статистика на психичните разстройства (на английски: Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders (DSM)) e предложено от Американската психиатрична асоциация (American Psychiatric Association). Досега има разработени 4 версии, като в момента действа последната, 4-та версия, известна като DSM-IV. Тя е само за психичните разстройства, които се разпределят в 17 основни категории. Класификацията на психичните разстройства по DSM-IV е следната: Разстройства на психиката; Нарушения в развитието; Нарушения във физическото развитие; Влияние на стресови фактори; Оценка на социалното функциониране“. Срв. http://www.dnes.bg.

[68]. Срв. http://www.ncn-bg.org.

[69]. Пак там.

[70]. Пак там.

[71]. Пак там.

[72]. Барбитуратите са група вещества, производни на барбитуровата киселина, които действат като депресант на централната нервна система и по силата на това имат широк спектър от реакции – от леко успокоително до анестезия. Те са ефективни също като анксиолитици, хипнотици и антиконвулсанти. Имат потенциал да създадат пристрастеност както физическа, така и психологическа. Барбитуратите са вече до голяма степен заменени с бензодиазепини в рутинната медицинска практика, например при лечение на тревожност и безсъние, най-вече защото бензодиазепините са значително по-малко опасни при предозиране. Барбитурати все още се използват обаче като цяло за анестезия и за лечение на епилепсия. Те потискат дихателния център, затова не се препоръчват при бронхиална астма, белодробен емфизем и мозъчна травма.

[73]. Обсесивно-компулсивното разстройство, също ананкастно разстройство, е разстройство, свързано с тревожността, характеризирано от недоброволни натрапливи мисли. Когато страдащият започне да приема тези натрапливи мисли, тогава започва да развива тревожност, основана на страха, че нещо лошо ще се случи. Страдащият чувства, че принудително трябва да извършва ирационални, отнемащи време действия, за да отстрани тревожността.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4JE

Рудолф Бултман

Отношението на протестантската теология към атеизма зависи от начина, по който се мисли Бог, чието съществуване атеизмът отрича. Ако Бог се възприема като биващ, като принадлежащ към света на биващото, пък бил Той и най-висшето биващо, то науката, чийто обект е този свят, е атеистична по необходимост. Защото тя разглежда единствено феномени, които могат да се обективират и да бъдат предмет на изследователското мислене. А един Бог, достъпен за обективиращото мислене, не би бил Бог. Това не означава, че научното изследване на биващото отрича действителността на Бога изобщо. Научното мислене е атеистично, доколкото не казва и не може да каже нищо за Бога. Защото Той не принадлежи на достъпното за изследване царство на действителното, тоест на царството на биващото. С това научното изследване прави услуга на теологията, принуждавайки я да говори за действителността на Бога като действителност отвъд биващото.

Този атеизъм може да се нарече методически. Значение за теологията обаче има само истинският атеизъм, тоест онзи, който отрича съществуването на Бога като действителност отвъд света на биващото, тоест като трансцендентна реалност. Този атеизъм може да бъде съзнателен или несъзнателен.

Несъзнателният, наивен, така да се каже, атеизъм е същинският враг на вярата в Бога. Той просто игнорира въпроса за трансцендентната реалност и доколкото е превърнало се в навик поведение, произтича от секуларизирането на модерната култура, която, разполагайки със света на биващото, планирайки и организирайки го, не слага Бога в сметките си – за нея Бог е „мъртъв“. В този смисъл днес навсякъде се говори за „смъртта на Бога“ и това говорене е съвсем оправдано, доколкото смъртта на Бога се разбира като културен феномен, характерен тъкмо за секуларизираната култура.

Дали обаче наистина можем да обозначим този несъзнателен атеизъм като атеизъм? На практика всички ние сме засегнати от него, защото обичайните ни всекидневни действия и поведение са повлияни от секуларизма на модерната култура. Но бихме могли да се запитаме доколко всъщност съвременният човек се е поддал изцяло на този атеизъм. Нима понякога не се питаме за друга, трансцендентна действителност – например когато се съмняваме в смисъла на секуларизирания земен живот, когато усещаме нищожността му или дори с ужас разбираме, че всяко планиране и организиране на наличния свят води в нищото? Не се ли промъква в нас, успоредно с осъзнаването на нищожността ни, въпросът за истинския живот? Не долавяме ли в собствената си ограниченост идеята за неограниченото? Не оживява ли в съзнанието, че в секуларизирания свят не ме засяга нищо в търсенето на онова, което ме засяга безусловно?

В този случай несъзнателният атеизъм може да се приеме за относителен или временен. Нека сме наясно, че той винаги е истински атеизъм, доколкото представлява наивното човешко поведение в един секуларизиран свят – поведението на човека, който обикновено игнорира или забравя въпроса за трансцендентната реалност.Съзнателният атеизъм може да приема различни форми. Той често се изразява в категорично отричане на действителността на Бога – онази действителност, която атеизмът открива или поне му се струва, че открива, в църковната догматика, говореща за Бог като биващ или поне изглеждаща, че говори за Него по този начин. Този атеизъм се различава от атеизма на науката – чийто предмет в последна сметка е светът на биващото – по това, че разбира негативното отношение на науката към въпроса за Бога не само като методическо, тоест като неказващо нищо за действителността на Бога, а като категоричното отхвърляне на съществуването му изобщо. За този атеизъм Бог е наистина „мъртъв“. За него вярата в Бога е илюзия, а говоренето за Бога е просто митология.

Следствието от подобен атеизъм е нихилизмът, характеризиран от Жан Пол в Словото на мъртвия Христос, че Той не е Бог, или от Ницше, който във Веселата наука възвестява чрез безумеца смъртта на Бога.

Има и друг вид съзнателен атеизъм – този, който оспорва догматическото учение за Бога, без обаче да се отказва от идеята за трансцендентна реалност. Той наистина смята образа на Бога, формиран от църковната традиция, за преодолян, но тезата му е, че за Бога може да се говори само с нови понятия. Така например днес се говори за преображенията на Бога или се настоява, че „Божието битие е в процес на ставане“. Смисълът на подобни изказвания е, че не бива да си представяме Бога като същество над или извън света, а че трансцендентната реалност се долавя именно в света – подобно улавяне, подобно „откровение на Бога“ е несекващо историческо случване, в което Бог постоянно се явява като друг. Разбира се, идеята, че самият Бог, подобно на човека, има история, не може да се удържи докрай. Но не бива да забравяме, че човекът е историческо същество, чийто живот предполага решения в конкретни ситуации и чието богопознание не се състои в лишени от темпоралност теории за Божието битие, а се появява, когато самият човек е осветен от една трансцендентна реалност; когато осъзнае, че не само е надарен с благодат, но е и призован.

Подобно осъзнаване предполага, че човекът се вълнува от крайността на своето съществуване. Не е необходимо този въпрос да се поставя постоянно, но той дреме в човека, който си дава сметка за него в исторически ситуации, особено в така наречените гранични ситуации, когато е застигнат от мисълта за безсмислието на случващото му се и от собствената си ограниченост. Въпросът оживява (ако използвам едно определение на Тилих) в питането за безусловното, тоест за онова, което безусловно ме засяга.

Дали отговорът на този въпрос ще се чуе в Божието слово, което възвестява християнското благовестие, и дали безусловното изобщо може да бъде обозначено като Бог, не е от решаващо значение. По-важното е, че в такива въпроси и в подобно саморазбиране на човека е живо – или поне оживява – знанието за една трансцендентна реалност, при това по такъв начин, че човекът усеща себе си не само носен, но и призован от нея. Такова саморазбиране търси съществуването на Бога не отвъд и извън света, а в него. Или с думите на Дитрих Бонхьофер, отвъдното не е безкрайно, а най-близко.

Най-уместно би било, ако кажем, че отношението между световост и вяра в трансцендентна реалност е диалектическо, защото човекът, от една страна, разбира и трябва да разбира света като подлежащ на научно изследване, за да може изобщо да действа отговорно в него, а от друга страна, осъзнава съществуването на трансцендентна реалност и възприема безусловното в даровете и задачите, които получава от нея.

Християнската вяра е истинска само когато изхожда от въпроса за съществуването, поради което както тя, така и съзнателният атеизъм се обединяват около съществуването на трансцендентна реалност. Ето защо е уместно да се запитаме възможно ли е наистина съзнателният атеизъм все пак да се обозначи като атеизъм? Християнска вяра в Бога ли е вярата в безусловното на условното? Отговорът е: не, ако приемем, че вярата на християните е отговор на словото Божие, което Църквата благовести, защото го чува изречено в Новия Завет.

Трябва обаче да се каже следното: благовестието е разбираемо тъкмо за човека, който се вълнува от въпроса за своето съществуване и следователно от въпроса за безусловното; за човека, в когото е живо знанието или досещането или поне копнежът (съзнателен или несъзнателен) за трансцендентна реалност. Самото слово, възвестено от Бога както като съдия, така и като даряващ благодат, което учи човека да осъзнава греховете си и същевременно ги опрощава, има диалектичен характер. То изисква от човека да изповяда своята нищета по отношение на Бога като условие, че тъкмо в тази нищета е приет от Бога.В светлината на това слово именно историческите ситуации и срещи стават разбираеми като Божие слово, а благовестието постоянно придобива ново значение. Защото словото Божие не е (казано по Тилих) отминал речеви акт на Бога, а и защото всяка действителност може да се превърне в слово Божие, доколкото тъкмо в нея трансцендентната реалност призовава човека, едновременно съдейки и помилвайки го.

По този начин се променя образът за Бога, а не самият Бог. Библията ни казва, че Той е всемогъщ, Той е творецът и любовта. Но тези думи не са изречени като общовалидни догматични положения, а като лична изповед в различни исторически ситуации.

Бог е всемогъщ, когато го изповядам като такъв в едно „и все пак“, изправяйки се срещу всяко изкушение да разбирам себе си в зависимост от условията на земното си съществуване и оттук – срещу всяко съмнение в смисъла на живота ми, дори в ситуации на отчаяние, когато този смисъл заплашва да изчезне. Бог е творецът, комуто се доверявам, че има скрит промисъл в света, в който съм длъжен да действам, дори ако според природните науки и историографията събитията в света са каузално обусловени. Бог е любовта, доколкото усещам благословението, дадено ми чрез непрестанната възможност на любовта в човешката съвместност, но и борейки се срещу собствения си егоизъм, срещу всяка ревност, омраза и разрушаващ човешката съвместност спор, които ме застигат.

Ако вярвам в това, светът и животът ми в този свят ще се променят, а аз ще трябва постоянно да обновявам вярата си, защото тя е не просто мое притежание, каквито са научните знания или догмите, приемани за истинни. Силата за онова „и все пак“ получавам като дар чрез отправеното към мен слово на християнското благовестие за Божията благодат. Тъкмо тези думи чува апостол Павел: „Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява“. И отговаря: „Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен“ (2 Коринтяни 12:9-10).

Превод от немски език: Теодора Карамелска
________________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Рудолф Бултман (1884-1976) е един от най-влиятелните германски протестантски богослови, професор по Нови Завет в университета в Марбург от 1921 до 1951 година. През трийсетте години на ХХ век Бултман заема страната на съпротивата, изтъквайки несъвместимостта на християнството с политическата идеология на националсоциализма. Изследванията му върху синоптичните евангелия и теологията на Новия Завет са сред решаващите приноси към екзегетическите дебати за демитологизиране на християнското благовестие. Бултман разбира богословието не само като акт на вяра, но и като историческо богословие, което да предлага съответстваща на съвременната човешка ситуация херменевтична интерпретация на библейските текстове.

Преводът е направен по „Die protestantische Theologie und der Atheismus“, in: Bultmann, R., Neues Testament und christliche Existenz, Mohr Siebeck UTV, 2002, S. 294-298.

Изображения – авторът, Рудолф Бултман и книга за неговия жизнен и творчески път, източник – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4GY