Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси) – втора част, продължение и край*

Протоиерей Христо Димитров

ІІ.

Вяра в съдба или в Божи промисъл?

Понятие за съдбата в езическия и съвременния свят

(Вместо увод)

„Защото и в начало, когато бяха погубвани гордите исполини, надеждата на света, насочвана oт Твоя ръка, като прибягна към кораба, остави на света семе за род“ (Премъдрост Соломонова 14:6). 

„Но те бяха смутени за кратко време, за да се вразумят, като получиха поличба за спасение, за да си спомнят заповедта на Твоя закон, защото, който се обръщаше, биваше изцеряван не чрез онова, в каквото впереше очи, а чрез тебе, Спасителя на всички… Вместо това Ти храни Твоя народ с ангелска храна и, без да се трудят, прати им oт небето готов хляб, който имаше всякакви приятности всекиму по вкуса“ (Премъдрост Соломонова 16:6, 7, 20).

„Велики и непостижими са Твоите съдби затова непоучени души паднаха в заблуда. Защото беззаконните, затворници на тъмата и пленници на дълбока нощ, които бяха намислили да притесняват светия народ, като се затвориха в къщите, криеха се oт вечния Промисъл. Мислейки да се укрият в тайни грехове, те, под тъмния покрив на забравата, се разпиляха, силно плашени и смущавани oт призраци“ (Премъдрост Соломонова 17; 1-3).

Така, в тези места и навсякъде, в цялото Свeщено Писание, Божият промисъл е много ясно представен в историята на отделни лица и народи при най-важните моменти, а именно: на Авраам – при повикването му да отиде в непозната страна и да стане праотец на нов народ, в изпитанията и ръководенето му (Битие 12-та глава); на Иосиф – в съня му, който предсказва Божиите намерения и пътища за него, във все по-дълбокото му унижение до роб, наказан, забравен, изоставен и във внезапното му и бързо издигане (подобно на Иисус Христос, срв. Филипяни 2:6 сл.) до спасител на народа и на своето семейство (Битие 37-50); на Моисей – при неговото раждане, подхвърляне, намиране и така нататък. До изпълненото с големи човешки страдания пътуване из пустинята включително, при които без Божията грижа и помощ детето би измръзнало, огладняло и умряло, а Моисей и народът в пустинята биха загинали (Изход 2 сл.); на пророк Илия – в храненето му oт врани при потока Хорат (3 Царства 17:1-6; 19); на праведния Иов – в неговото щастие и нещастие, вярност на Бога и Божията милост; на цар Давид – повикването му за цар и при самото му (колкото тъмно и безогледно, толкова и понякога просветлено и предано Богу) царуване; на Товит – в неговото благочестие, ослепяване, страдание, запазване и чудесно излекуване; на Рут, Юдит, Естир и много други; oт Новия Завет на самия Иисус Христос – през Неговия живот, преображение, страдания и смърт; при раждането Му във Витлеем поради народното преброяване, в препращането на мъдреците по друг път и бягството в Египет, изобщо, в цялото положение на тогавашния свят и в изпълнението на времената; на апостол Павел – в предишния му живот, в обръщането и дейността му за разпространение на християнството и в утвърждаване на Църквата[10].

***

Въпрос: – Всички тези, наистина чудесни, прояви на Божия промисъл не са ли в противоречие с неизменността на природните закони?

Отговор: – Не! Защото, както се обясни в началото, според християнската вяра, светът, като създаден oт нищо, не е автономен, самоуправляващ се, безначален и съвечен Богу. Поради това, както забелязва св. Василий Велики в своето известно съчинение „Шестоднев“, посветено на библейския разказ за сътворението на небето и земята (света), „битиеписателят, за да ни предпази oт друго такова разбиране, в началото на думите си ни е просветил с името на Бога, казвайки: в началото Бог сътвори… Прекрасен порядък: първо говори за начало – за да не би други да считат света безначален, и след това прибавя, сътвори, за да покаже, че създаденото е най-малка част oт могъществото на Създателя[11]“. Ето защо, когато става дума за някакво мнимо противоречие на християнската вяра в Божия промисъл, който именно управлява вселената, на мисълта за неизменността на природните закони, то трябва да се има предвид, че не те управляват света, а сами се основават на всемогъщата, премъдра и всеблага Божия воля, която е създала тези закони.

Въпрос: – Тогава различните природни (във физическия свят) стихии и бедствия, като земетръси, бури, наводнения, опустошения, болести, преждевременна смърт и други, как ще могат да се съгласуват с всичко това, което току-що казахте?

Отговор: – Всички тези, на пръв поглед и на отделни места големи бедствия и извънредни разстройства във физическата природа, в сравнение с безкрайния всемир, не са в състояние да нарушат, а нерядко дори допълват и подкрепят общата стойност и закономерност в света. Относително малък е броят на преждевременните умирания, които се допускат за изпитание и за избягване на по-големи нещастия, за да стане човек по-предпазлив, по-добър и по-богобоязлив. Затова е казано в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, че „когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си“ (Притчи 3:12; Евреи 12:6).

Има още

Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси) – втора част*

Протоиерей Христо Димитров

ІІ.

Вяра в съдба или в Божи промисъл?

Понятие за съдбата в езическия и съвременния свят

(Вместо увод)

Въпросът за Съдбата всякога – в една или друга, повече или по-малко остра, форма – е вълнувал съзнанието на човечеството oт най-дълбока древност и дори до най-ново време. С него са се занимавали не само религията и философията, а и различните изкуства, и художествената литература. 

Тук идеята за Съдбата възниква и получава троелично олицетворение в така наречените (на гръцки) „мири“ (mori) и на латински – „парки“. Това са били, според Изиод, три сестри. Едната, Клота, определяла времето на раждането на човека и запредала, тъй да се каже, нишката на живота му. Другата, Лахеза, продължавала да преде тази нишка, тоест изпълвала с определено съдържание неговия живот. А третата, Атропа, отрязвала в определен момент тази нишка и прекъсвала човешкия живот.

Тези мири или парки много напомнят нашите „орисници“*. Те били дъщери на Нощта, според по-късни предания, и на богиня Темида (на правосъдието) и сестри-съюзници на фуриите.

Тревожността и дори трагичността на тази представа за Съдбата силно се чувства още в стиховете на Омир и в трагедиите на Есхил и Софокъл. Например, боговете на едно място у Омир[1] казват: „Днес ние сме слезли, за да вземем участие в битката и да помогнем на Ахил. При все това той трябва да понесе всичко, каквото Мирите са му определили при раждането“.

Особено ярко те са отразени в трагедията „Прикованият Прометей[2]“ на Есхил. Това се вижда oт диалога между Хор и самия Прометей:

Хор: – След като си сторил толкова много за хората, защо пък да се подлагаш самичък на наказание, когато можеш, вярвам, да се избавиш oт тези вериги и да станеш тъй могъщ като Зевс?

Прометей: –  Не, съдбата, неумолимата, не е наредила тъй. Аз ще се освободя oт тези вериги, но след като се измъча много, твърде много: изкуството не може нищо да стори против необходимостта.

Хор: – А кой управлява необходимостта?

Прометей: – Трите Мири – фуриите, които не забравят.

Хор: – Как? Нима и Зевс зависи oт тях?

Прометей: – Да, и той сам няма да избегне съдбата си.

Хор: – Съдбата си? Каква съдба може да има той, освен тази да управлява вечно?

Прометей: – Не ме питай за него, недейте настоява за това.

Хор: – И тъй тази тайна, която криеш е много страшна?

Прометей: – Оставете това; не е време да се разкрива тази тайна; нека да си остане по-скрита oт всеки друг път; oт това зависи моето освобождение, краят на моите мъки[3]. 

Тъй грандиозна и неумолима се е чувствала властта на Съдбата във времето на Есхил. Затова понятието за нея и за необходимостта, която бди над човешките постъпки, а често пъти и над постъпките на боговете, се явява като основно нравствено чувство в живота и дейността на всички.

Но в никоя трагедия на класическата древност играта на Съдбата върху човека не ни се представя с такава жестокост, както в „Антигона“ и „Едип-цар“ на Софокъл. Тук у героя не остава никаква сила за съпротивление: под тежките удари на съдбата той прекланя глава и става кротък като дете.

И все пак понятието за Съдбата у Софокъл еволюира в етична посока. Съдбата и за съвременниците му няма  вече само страшен характер. Наистина тя продължава да е решаваща сила в живота на човеците. Но тя се явява вече не като сляпа необходимост, а като необходим нравствен закон, който управлява света. И страданията на човеците, според Софокъл, идват не толкова oт някаква външна враждебна сила, която завижда на щастието и благополучието им, колкото oт самите тях, oт техните безумни постъпки, които, съгласно с висшата Божия справедливост, не могат да останат ненаказани. 

Така „Едип и Антигона, според предопределението на съдбата, е трябвало да свършат живота си трагично. Все пак катастрофата в споменатите трагедии е естествена последица oт самите дела на героите и oт окръжаващите ги условия. И става ясно, че техният злополучен край е съгласен с волята на боговете, с изискванията на висшата правда, с божествените определения. По такъв начин злополуката е служила за назидание на смъртните, които виждали, как човек страда, било по своя вина, било за прегрешенията на своите прадеди[4]“.

Има още

Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси)*

Протоиерей Христо Димитров

І.

Вяра в Бога или в случая

Оглашението в Църквата някога и днес

(Вместо предговор)

“Верни, за оглашените да се помолим, за да ги Господ помилва, да ги огласи със словото на истината, да им открие Евангелието на правдата, да ги съедини със светата Си съборна и апостолска Църква“…

Из “Литургията на оглашените“

Бидейки Учител на истината, на пътя или начина за постигането ѝ, както и на живота според нея, Иисус Христос Сам казва неведнъж и дори в най-решителни моменти: „Аз съм пътят и истината и животът (Иоан 14:6; 6:33; 10:28; 11:38 и други). „Аз дойдох на света, за да свидетелствам за истината“ (Иоан 18:37). „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ (Иоан 8:31-32).

А като последна цел и върховен идеал на човешкия живот небесният Учител, като никой друг земен учител, постави – в съгласие с началната воля на Твореца Бога (Битие 1:26) – стремежа към безкрайно съвършенство до богоуподобяване с думите: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Матей 5:48). С това той показа най-ясно, че на човека наистина, по силата и на самото творческо благословение да владее земята и всичко над нея и под нея (Битие 1:28), са дадени неограничени сили, способности и възможности да притежава всичко във и над нея, в просторите около нея, за постоянен духовен и културен (научен и технически) напредък за добро и щастие на човечеството и за слава на самия Бог, Твореца на всичко видимо и невидимо, във величествена хармония и най-строга закономерност.

В духа на всичко това Иисус Христос е съобщавал на слушателите Си нови най-възвишени истини на вяра, морал и богослужение:

а) за Бога – като баща на всички човеци,

б) за човека и неговата безсмъртна душа,

в) за равенство пред Бога на всички хора, като основа на общочовешка култура и

г) за самоценността на всяка човешка личност, макар тя да е на последния роб или на най-малкото дете.

И за всичко това Той учил просто и приятелски, със съчувствие и любов, с достойнство и властно. В повечето случаи и на голямо множество народ Той е предлагал Своето учение в разказна или акроаматична форма, а в други случаи и на отделни слушатели – в еротематична форма, чрез въпроси и отговори от Него и от тях (Матей 11:3-19; 15:3 сл.; 18:19 сл.; 19:16-30; 21:23-44; 22:15-22, 23-33, 35, 40, 41- 46; 24:3-51; Марк 8:10-21; Лука 2:46-49; 6:2-5; 7:20-35; 10:25-37; 40-42; 13:23 сл.; 17:20-37; 18:18-27; 20:1-19; 24:17-27; Иоан 3:4 сл.; 4:9 сл. и други). 

След Него апостолите, обръщайки се с благовестие за спасение чрез Иисус Христос към всички – отначало към юдеи и после към езичници, учили ги на вяра, надежда и любов към Бога първо общо, като мисионери, и веднага след това специално – чрез оглашение или устно въвеждане в началните истини на християнската вяра и живот, за да могат да приемат светóто кръщение и се присъединят към Църквата. За необходимостта от такова предварително оглашение или устно запознаване с главните истини на Неговото учение, Иисус Христос Сам говори в Своето последно поръчение към апостолите: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, той ще бъде спасен!“ (Марк 16:15).

А спасението, за което тъй жадувал светът, Той бил оприличил на божествен квас, който трябвало да закваси човешките души. Но, за да може Неговото спасително дело да обхване целия духовен живот на човечеството, някой трябвало да зароди и извърши този процес на заквасване. Тук станала необходима Църквата и нейното универсално, първоначално мисионерско-огласително и после все по-задълбочаващо се богослужебно-проповедническо служение съгласно със заветните думи на Спасителя пак към апостолите: „Даде ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:18-20). 

Продължението по-нататък на това общо и елементарно оглашение в духа на религиозно-нравствените истини на Иисус Христос, които Неговите апостоли, изпълнени с всяка истина, след слизане на Утешителя Светия Дух върху тях, безстрашно изповядали пред света, се извършвало от дяконите и дяконисите, от пророците, евангелистите и учителите в Църквата. По този начин се очертавали, отначало, първите форми и степени на оглашение на новоповярвалите в Църквата. А след това постепенно, с развитие на църковния живот и особено във връзка с християнското богослужение (светата литургия и светóто кръщение и то по-усърдно, системно и задълбочено – като новооглашение (новициат), компетентно просвещение (фотизоменат) и тайноводство (мистагогия) – било извършвано от самите епископи и други свещенослужители. Според нуждата и в зависимост от предишния им живот, от образованието и възприемчивостта им, то било по-къса (най-малко 40 дни) и по-продължителна (до три години) подготовка на кандидатите за приемане на светóто кръщение и за членове на Църквата.

Не само някога, обаче, а и днес – както това е предначертал Сам Иисус Христос в Своята притча за кваса (Матей 13:33; Лука 13:20) – семената на Неговите възвишени религиозно-нравствени истини е трябвало и трябва, особено в периоди на практическа и теоретическа дехристиянизация, по-усърдно и при най-различни случаи да се хвърлят в човешките души. Повод за това трябва да се взема дори в най-обикновен разговор от вълнуващите ги и измъчващите ги религиозни въпроси и да се прояви готовност, както съветва и Апостолът, с кротост и боязън да се отговаря всекиму, който иска от нас сметка за нашата надежда (1 Петра 3:15). Така с голямо търпение трябва да се използва всеки благоприятен момент, за да могат търсещите души да се заквасват с тези истини, та своевременно да произрастат, разцъфтят и дадат спасителни плодове. В тази посока, както всяко време, така и днешното време има своите духовни търсения и нужди, и те могат да намерят удовлетворение при единия и същ християнски Извор – чрез Библията в учението на Господ Иисус Христос.

Иначе, далече от този Извор, човек би бил в положението на онзи млад човек в известното стихотворение на Хайне „Въпроси“. Застанал посред нощ на пустинния бряг на морето, с гърди, препълнени от мъка, и с глава, потънала в съмнения, той пита вълните с пресъхнали устни: “О, разрешете ми загадката на живота, мъчителната прастара загадка, над която са мъдрували толкова глави, глави в шапки с иероглифи, глави в чалми и черни кръжила, глави в перуки и хиляди други жалки измъчени човешки глави. Кажете ми, що е човекът? Отгде той идва и накъде отива? Кой живее там горе над златните звезди? Шептят си вълните своята вечна песен, вятърът вее, облаците хвърчат, блещукат звездите равнодушно и хладно, а един глупец чака за отговор[1].” Подобно на този млад човек и на самия Хайне отначало, могат да мислят мнозина и да смятат за глупци онези, които търсят отговор на тези „загадки на живота“ и неразрешими въпроси…

Наистина, както по-горе се изтъкна, още в първите книги на Стария и Новия Завет (Битиe 1:26; Матeй 5:48) се подчертава, че е дадено на човека от Самия Творец да владее, да изследва и се усъвършенства до богоуподобяване. И все пак класически вярна е илюстрацията за ограничеността на човешкия разум да проникне в Божието същество, каквато представлява във „Фауст“ от Гьоте диалогът между Маргарита (Гретхен) и самия Фауст:

Маргарита: – А в Бога вярваш ли? 

Фауст: – Любима, знай, кой „вярвам“ би могъл да каже прямо? 

Маргарита: – Нима не вярваш в Господа дори? 

Фауст: – Мой ангел мил, добре ме разбери! Кой може да Го назове и да признае: в Него вярвам? Кой да почувства във дън сърце, да възроптае: аз не вярвам? Той – Вседържителят, Той – Животворецът не дава ли живот на теб, на мен, на Себе Си Самия?”[2]

Затова с дълбоко смирение същият автор, великият немски поет и философ Гьоте заключава, че „най-високото щастие за мислещия човек е – изследваемото да изследва, а неизследваемото спокойно да уважава[3]”. Или, с други думи, колкото е възможно, с чиста вяра в сърце да възприема това непостижимо и по-близко да се държи до Този, Който е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6).

Тази е и задачата на тук предлаганите последователно няколко „огласителни диалози“, като отделни въпроси и отговори във връзка с вярата между оглашен или неориентиран и огласител или просветен в нея. Те се водят непринудено, без каквато и да е полемика и се изграждат не по строго тексто-аналитичният катехизисен метод. Макар че в главни линии и те следват същото трояко разделение и обхващат същите три предмета: християнското учение за вярата, надеждата и любовта. А, главно, тези огласителни диалози отразяват някои съвременни религиозно-теоретически недоумения, между вярващите и се разгръщат по линията на (колкото е възможно за такава материя) по-голяма нагледност и логичност, историчност и психологичност в духа на така наречения тексто-развивателен метод на изясняване на Библията и православното вероизповедание.

Уводни въпроси и отговори

Въпрос (на оглашен): – От най-дълбока древност и досега човечеството го вълнуват редица въпроси. Но, преди всичко, човек се е интересувал, и аз също се запитвам, какво трябва да правя, като бъдещ християнин и член на Православната Църква, за да мога да угодя на Бога и да спася душата си? 

Отговор (на огласителя): – Преди всичко човек трябва да познава истинния Бог и правилно да вярва в Него, а заедно с това да живее съгласно с вярата си и да върши добри дела. Защото, според словото Божие, „без вяра не е възможно да се угоди на Бога“ (Евреи 11:6), а само „вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:20), тоест бездейна е, не проявява признаци на живот и, следователно, не е в състояние да спаси човека.

Въпрос: – А какво означава думата “вяра“? Хората тъй различно я разбират, изживяват и преценяват.

Отговор: – Апостол Павел я обяснява най-добре така: „Вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1). Тя е жива увереност в нещо желано и очаквано, като съществуващо и в невидимото, като във видимо.

Или, както казва св. Кирил Иерусалимски, „вярата е окото, което озарява всяка съвест и съобщава на човека знание, защото пророк Исаия (7:9) казва: „Ако не повярвате, няма да разумеете“ (Огласително слово 5). Същият голям огласител във вярата на най-древната християнска църква обосновава необходимостта от вяра за човека нагледно, чрез следните аналогии: „Не само между нас, които носим Христовото име, вярата се смята за нещо голямо, но и всичко, що се върши в света, дори от онези, които са чужди на Църквата, се върши с вяра. С вяра се държи и земеделието: който не вярва, че ще бере плодове, той няма да понася трудове. От вяра се водят мореплавателите, които, като поверят съдбата си на едно малко дърво, предпочитат безспирното люшкане на вълните пред по-твърдата стихия – земята, предават се сами на незнайни надежди и имат само вярата, която за тях е по-надеждна от всяка котва“ (Огласително слово 5).

Така вярата е окото на душата. Онова, което не може да бъде разбрано и прието с разума, понякога може да бъде разбрано и прието с вярата. Затова последната не отрича разума, а го допълва. В този смисъл и по-горе споменатите, приведени от св. Кирил Иерусалимски думи на пророк Исаия – „ако не повярвате, няма да разумеете“ (7:9) – се разбират така, че „не може да разбере духовното този, който не го е видял по-напред с очите на вярата; който не вярва в духовното той не може да го разбере, защото не го е видял[4]”.

Има още

За мъдростта на времето или за времето на мъдростта (Библейски щрихи) – продължение и край*

Ивелина Николова

„Най-мъдро е времето, защото то разкрива стойността на всичко”

Древният гръцки мъдрец Талес е изказал една истина, която в потока на времето не променя своята ценност. За нас, християните времето е мъдро, първо, защото е сътворено от Създателя да бъде такова – то разкрива смисълът на дните и годините. Времето обективира всички предмети в този свят, включително и човека. Мъдростта на времето е свързана с неговата двойна проява – като такова, което обективира човека, но в същото време му предоставя всички възможности да обективира и себе си, и да го претворява по нов начин, следователно да му придава някакъв смисъл. Но времето е свързано и с живота, и със смъртта (Сирах 15:17). В единия случай то се разкрива като минало, а в другия – като бъдеще. Този е парадоксалният двойствен смисъл на времето, в който усилията на човека са съсредоточени в това да съумее да съществува във времето с постоянната мисъл за вечността: „Копнее душата ми и чезне за Господните двори” (Псалтир 83:3). Вероятно в това се изразява и стремежът му да увековечава нещата от живота и временния им характер да се опита да претвори във вечен. Тази способност на човека се извършва в неговата памет.

Много точно Николай Бердяев определя паметта като онтологична съпротива срещу властта на времето. Паметта на човека е живото траене на миналото в настоящето и на настоящето като бъдеще, следователно тя изтрива границите на времето и го обезсилва. В случая се абстрахираме от логико-семантичното значение на понятието „памет” и от физиологическите ѝ аспекти. Те не са маловажни, но стоят встрани от темата. Паметта освен, че предпазва всичко от разрушение и го изважда от забравата, в известен смисъл се разкрива и като нещо истинно, вечно[3], следователно тя се отнася към живота, а не към смъртта, „защото в смъртта няма спомен” (Псалтир 6:6). Духовния живот на човека „се подкрепя от паметта” (3 Ездра 14:4), а чрез паметта неговото минало се поддържа в настоящето като начин на възпроизвеждане на отминали събития. Но тази памет е „външна памет”, такава памет, която само задава рамките на спомените ни и ги възстановява, но нищо повече от това. Съществува и друг вид памет – „вътрешната” – тази, която не е само средство за архивиране на миналото, но изява на вътрешния свят на личността. Тя винаги е конкретна, защото предполага насочване на погледа навътре, към самите себе си и винаги търси равносметка. Точно тази „вътрешна” памет е причината за това в духовния живот на хората да съществува непрекъснатост и постоянство, без значение на техните години, на придобитата житейска мъдрост, без значение на миналото, настоящето или бъдещето им, „защото не в дълговечността е честната старост, и не с броя на годините тя се измерва” (Премъдрост 4:8).

Има още

За мъдростта на времето или за времето на мъдростта (Библейски щрихи)*

Ивелина Николова

Анотация

В православното богословие категорията „време“ е обмисляна предимно в контекста на историята на Божието домостроителство и от гледна точка на есхатологията. Темата за времето продължава да бъде подчинена на глобалните богословски теми, макар че носи свой собствен заряд. В родната пра-вославна богословска наука изследванията върху тази тема са оскъдни и във всички от случаите тя не е разглеждана самостоятелно. В този смисъл си заслужава усилието да се разкрие нейната специфика в сериозно и задълбочено изследване.

Настоящият есеистичен размисъл няма претенциите да бъде дори своеобразен ориентир към подобно изследване. Той представлява по-скоро бегъл поглед към темата, разкрита в Свещеното Писание. В много библейски текстове времето се „измерва“ според неговото качество – за какво служи то на човека от гледна точка на настоящето и бъдещето. Следователно времето помага на човека да придобие мъдрост, ако той го използва разумно. От друга страна, както всеки сътворен от Бога природен елемент, и времето притежава своя собствена „мъдрост“, скрита в промисъла на Бога за неговото предназначение. Свещеното Писание пази двете тайни: за мъдростта на времето и за времето на мъдростта.

Всъщност всяко разтваряне на свещените страници е поглед към мъдростта – в перспективата на времето и вечността.

***

В цялата християнска традиция е много популярно едноизмерното схващане на времето, в което времето се мисли от гледна точка на историята на света или праволинейно – като минало, настояще и бъдеще. То е процес, в който всичко се променя: „От сутрин до вечер времето се менява, и всичко е скоротечно пред Господа” (Сирах 18:24). Следователно това схващане за времето се движи около неговата „природа“, но не съобщава нищо конкретно за смисъла му. Притежава ли времето смисъл самó по себе си и по отношение на съществуването на света и човека и защо този смисъл ни е необходим?

Има още

Нови отговорности пред служението на православния свещеник*

Свещеник Климент Харизанов

Служението на православния свещеник в Църквата има ясни принципи и цели. Те са неизменни, както не се променя същността на човешката душа и на Божия закон. Основна задача на пастирската дейност винаги е била и ще бъде грижата за спасението на душата на човека.

Но ако принципите и целите на пастирството си остават винаги едни и същи, това още не означава, че пастирската дейност протича по неизменни шаблони. Времената, в които живеем, се определят като постмодерни. Животът днес твърде много се различава от този преди 50 години и от по-старите времена и епохи. При новите условия на живот човекът е изложен на нови изкушения и опасности. Старите средства на пастирското въздействие днес изискват ново приложение, различна употреба. Днес животът поставя пред нас нови задачи и отговорности, които изискват нови пътища за тяхното правилно разрешаване.

Отношението на православния свещеник към наркоманията и наркоманите

Една от тези нови отговорности пред православния свещеник е свързана със заемащата епидемични размери сред младото поколение наркомания.

Наркоманията е грях, тя е болест и спътник на греха, свидетелство за духовния упадък на обществото и за безсилието ни да изправим пътя си в съответствие с Божиите закони.

Наркоманията е духовен проблем на човека и обществото, който е разрешим само с духовни средства. Затова никакви опити да се лекува наркоманията само с медицински, юридически или социални мерки не могат да постигнат успех. Разбира се, всички тези мерки, предприети във взаимодействие с духовната промяна на човека, могат да съдействат в съвместната борба с тази морална болест.

Анализът на духовния живот на засегнатите от наркоманията семейства показва, че повечето юноши и девойки произхождат от семейства на невярващи, които нямат понятие за Бога, за Църквата и за духовния живот. Никой от тях няма представа за греховност и добродетелност. Пастирското им духовно обгрижване показва, че те не смятат блудството за грях. Тези, които са търсели съдействието на Църквата, споделят, че са блудствали: момчетата от 14-16-годишна възраст, а момичетата от 12-13, понякога дори и по-рано. Никой от подрастващите не е оценявал този начин на живот за греховен, повечето дори се изненадват, когато научават, че блудството е грях. В процеса на въцърковяване обаче мнозина от тях осъзнават, че от наркоманията човек не може да се избави, ако не скъса с всичките си пороци.

Около 75% от постъпилите на лечение младежи са водели криминален начин на живот с цел придобиване на пари за наркотици. Ето защо основна причина за наркоманията не е медико-биологическа или социално-икономическа, а преди всичко духовно-нравствена. Наркоманията е преди всичко грях. Тя е резултат от живот без Бога и в бунт срещу Бога. Както на вярата на човека съответства определен начин на живот, така и на неверието съответства друг начин на живот, който създава психологически стереотип и програмира съответното поведение на човека, като създава греховни навици. По този начин грехът вгражда в душата на човека програма, която го заставя да живее по определен начин. Задачата на православния свещеник се състои именно в това – да промени програмата, вложена в душата, психотипа на наркомана, неговия мироглед. Това не може да се постигне само чрез лечение, защото грехът не се лекува с медикаменти. В процеса на рехабилитация на наркозависимите не е достатъчно да им се отнемат наркотиците. Това още не е изцеление, защото програмата им още не е изменена. Разбира се, тази промяна е непосилна за медицината, но тя може да се извърши в Църквата с помощта на вярата. Знаем, че нито един грях не се извършва без волята ни, следователно трябва да се укрепва волята на човека, а това става успешно чрез Бога.

Специалисти посочват три основни етапа в лечението и рехабилитацията на наркозависимите.

Първият етап – дезинтоксикация и общоукрепваща терапия. Той включва отстраняване на физическата зависимост от наркотика и начало на пастирското духовно лечение. Отстраняването на физическата зависимост може да става в домашни условия или в специализиран наркологичен стационар. Препоръчва се използването на медикаментозни средства в терапевтични дози.

Осъзнаването на лошите действия и готовността за промяна на наркомана е сферата, в която работи свещеникът.Този етап е много труден, може да продължи дълго време, но той е решаващият. Работата на свещеника и лекаря трябва да бъде непрекъснат процес на взаимно допълване. Без активната дейност на свещеника работата на медици и психолози би била неуспешна, но в същото време негарантирана е и дейността на свещеника без медиците. Първият етап включва начална катехизация, въвеждане на наркозависимия в света на християнството и духовния живот.

Втори етап – поддържаща терапия и духовно просветляване на личността. Необходимо е младежът да бъде изведен от наркозависимата среда, да промени начина си на живот и да продължи духовното си лечение. Този етап протича в манастири и/или в организирани рехабилитационни общности от манастирски тип, или чрез промяна на местоживеенето.

Най-впечатляващи са резултатите при пребиваването на младежите в манастир. Практиката показва, че почти всички, живели там, възстановяват предишното си духовно състояние.

Трети етап – преминава след завръщането им от манастирите или рехабилитационните общности. По-важни звена на този етап са:

– отслабване на наркотичната зависимост;

– по-нататъшно въцърковяване;

– промяна начина на живот;

– съдействие от страна на Църквата при намиране на работа или продължаване обучението в училище или ВУЗ;

– възстановяване на семейните отношения или създаване на семейство.

Най-общо казано, това е време за формиране на нова християнска личност.

За профилактиката на наркоманията днес можем да говорим сериозно само в перспектива. Решаваща роля тук играе християнската просвета в семейството и училището. В тази обстановка Църквата трябва да активира своето участие в социалната сфера, а гражданите да се доверят на нейната мисия.

Милосърдието – важна мисия на свещеника

Друго предизвикателство пред служението на съвременния свещеник е бедността. Днес повече от всякога е необходимо свещеникът да бъде активен организатор на милосърдна дейност в своята енория.

Любовта е най-голямата християнска добродетел.  Тя е основа на благотворителната дейност в Църквата и на пастирското служение, не хуманна грижа за анонимни бедни, а конкретна, лична любов към човека, към всеки човек. Посочената разлика е много важна, защото в днешно време християните са склонни да отъждествяват християнската любов със социалната грижа за хората. Това не означава, че подобен род грижа не е нужна. Ясно е, че християните, на които е възложена гражданска или професионална отговорност, са длъжни да се грижат според своите възможности за изграждане на по-хуманен обществен живот. Но християнската любов е нещо различно и тази разлика трябва да се разбира, ако Църквата желае да продължава своята особена, единствена по рода си мисия и да не се превръща в социален посредник, какъвто не трябва да бъде.

Дейността на социалния активист принадлежи на земния живот, а християнската любов, проявена в благотворителна дейност, преминава отвъд неговите предели. Тя е лъч от Царството Божие, който преминава през условностите на земния свят, защото произлиза от Бога. Истинската мисия на Църквата е да напомня на човека за тази лична любов и за неговото призвание да изпълни грешния свят с любов.

Не е възможно да бъде определен обхватът на милосърдната дейност в енорията, защото, както казва св. Иоан Златоуст: „Различен е начинът на милване, както са различни  човешките нужди“. Спасителят призовал при Себе Си всички „отрудени и обременени“ обещавайки, че ще ги „успокои“ (Матей 11:28). И свещеникът трябва да бъде там, където има страдание и болка, където е нужна навременна помощ. Без да разграничава нуждаещите се, свещеникът трябва да познава причините за страданията и съобразно  с тях да ги отстранява.

Порочният начин на живот – пиянство, наркомания, леност, почти винаги има тежки социални последици. За едни енориаши е нужна пряка, непосредствена помощ, за други е по-важно да се отстрани причината на нуждата. Би могло да се каже, че отстраняването причината на страданието е главното в енорийската благотворителност. Иначе помощта може да се окаже малко действена, дори вредна, да се превърне в подаяние и не толкова да подкрепи, колкото нравствено да отпусне нуждаещия се. Предназначението на материалната помощ за бедните е да им се помогне в нужда, а не да се развива навик към леност и тунеядство. Ето защо е необходимо православният пастир да посочи на християните най-успешния начин за употреба на помощта, за да се избегне необходимостта всеки път да се иска помощ.

Само със собствени сили и средства пастирът не ще успее да облекчи всички нещастия, появили се в неговата енория. Те трябва да бъдат отстранявани с общите усилия на всички енориаши. Благотво-рителните инициативи на пастира ще намерят жив отзвук в сърцата на християните. Около него непременно ще се съберат по-будните и дейните хора, които с радост ще споделят неговите добри дела. Пастирът е длъжен да бъде посредник между нуждаещите се и благотворителите, да научава лично или чрез свои помощници за страданията и да отправя нравствен апел към цялата енория. Той е центърът, към който се отправят страдащите и около който се обединяват всички, които желаят да служат на Иисус Христос, служейки на Неговите най-малки братя (Матей 25:40).

Организирането на благотворителна дейност в Църквата не е продиктувано само от практически съображения, то има своите дълбоки духовни основания. Благотворителността е нещо твърде деликатно. Внимание, предпазливост и много такт са необходими, когато се оказва помощ на нуждаещите се. Тук има много камъни за препъване както за този, който дава, така и за онзи, който получава. Даващият лесно може да се изкуши, което Спасителят осъжда (Матей 6:1-4); за нуждаещия се помощта от другиго, дори предлагана с чисто сърце, може да изглежда унизителна. Само професионалните просяци не се смущават, когато приемат подаяние. Но на човека в беда може да се даде камък вместо хляб с нетактично предлагане на пари или друга помощ. Съсредоточаването на благотворителността в Църквата отстранява и едното, и другото – оня, който дарява на Църквата, дарява не на човек, а на Бога, а оня, който приема, приема не от човеци, а от Бога. В такива деликатни случаи пастирът може да има предвид примера на св. Николай Мирликийски, който тайно давал помощ на стеснителните.

Но има особен вид потребности (от духовен характер), при които личното участие и влияние на пастира е незаменимо. Леността, пиянството, несговорчивостта и други пороци нерядко водят до бедност. Именно в тези случаи пастирът трябва да се приближи до боледуващата душа и като я изцери, да помогне на страдащия да се освободи след това от социалния недъг. Спасителят не отблъсквал никого от идващите при Него, а помагал на всеки според нуждата. Неоскъдяващата сила на благодатта, която пребъдвала в Иисус Христос, била главният източник на Неговите благодеяния. С нейната сила Той лекувал болни, умножавал хлябове, дори превърнал водата във вино. Помощно средство било ковчежето с доброволни пожертвования, което един от учениците носил (Иоан 13:29).

Колкото ценни и задължителни за пастира да са неговите лични, непосредствени грижи, той не бива да се ограничава само с тях. Животът днес е усложнен, човешките нужди нарастват, потребностите се увеличават. Паралелно с това практиката на някои душепастири е изработила все по-съвършени начини и форми на милосърдна дейност чрез благотворителни организации. Тяхното създаване е дълг на съвременния пастир.

Като първа задължителна енорийска организация ще посочим православното християнско братство. Възглавявано от пастира, съставено от най-преданите християни, то обединява всички вярващи в грижите за страдащите. Братството е длъжно да помага на тези, които имат нужда. При наличието на подобно благотворително братствено дружество пастирът винаги призовава християните от името на нуждаещите се в енорията към любов и милосърдие. И неговият глас не остава глас на викащия в пустиня.

Свещеникът като лекар

Всеки пастир трява да бъде и лекар. Каквото и да мисли свещеникът за своето служение, тази негова работа някакси му е предписана и наложена от самия живот. Защото, ако е пастир, ако реално се грижи за поверените му от Бога хора, те непременно ще търсят неговата помощ, когато настъпи някаква криза, било болест, било умиращ човек в семейството. Самата болест също е една от най-сериозните кризи, тъй като изправя човек пред редица ситуации, за които здравият обикновено не мисли. На първо място болестта ясно му напомня, че е смъртен. Тук не става дума за баналните грипни епидемии. Но когато човек се разболее по-сериозно, тогава се прокрадва мисълта: значи аз нямам власт над себе си, не мога да попреча на болестта да ме победи, следователно, ако ме победи докрай, няма да мога да избегна смъртта.

Отношенията на свещеника с хората трябва да бъдат такива, че влизането му в дома на болния да се възприема просто и с радост. Това означава, че пастирските грижи за болните трябва да започват още когато хората са здрави, да започнат от създаване на прости дружески отношения. За да може свещеникът да подходи към човека по такъв духовен начин, той трябва да бъде човеколюбив и мъдър; да отдаде необходимата почит на човека като сътворен от Бога, изкупен от Иисус Христос и призван за вечен живот. Ето защо въпросът не се ограничава само до думите, които пастирът трябва да каже, не е само във външния подход, но и във вътрешното, духовно отношение към човека, което може да подкрепи и озари болния.

Много важно е пастирското присъствие край болния човек. Онзи, за когото са предназначени грижите, трябва да осъзнае, че пастирът е дошъл заради него. Всеки от нас знае какво представлява посещението при болен, когато човек посяда за малко, а по лицето му се чете, че не разполага с повече от десетина минути, че с нетърпение чака да минат, за да си тръгне. Често ние се озъртаме, оглеждаме стените и човекът, когото уж сме дошли да навестим, усеща как в действителност изобщо не сме с него. Наистина физически сме тук, но мислите ни са някъде далече.

За болния посещенията на пастира или на близки могат да бъдат благодеяние, но могат да се окажат и бедствие. Евангелието ни учи колко добро е да се посещават болни. Но евангелските препоръки трябва да се прилагат с много разсъдливост, като се ръководим от любовта към човека. Често бихме могли да изразим много по-добре любовта си към болния, като просто го оставим на спокойствие. Едно от нещата, които могат да провалят посещението при болен – това е празнодумството, говоренето не на място. Човек често използва празнословието като параван, зад който да скрие липсата на тревога или загриженост за болния. Непрестанното празнодумие отваря огромни възможности в това отношение, а болният все повече се отдалечава от реалността, все по-трудно му е да се справя с болестта си.

По своя характер и повод за извършване пастирските посещения при болни биват:

– частно-пастирски, по време на които пастирът дава утеха на болния или просто разговаря с него;

– богослужебно-пастирски, при които той извършва молитва, обряд или тайнство.

Тези два вида пастирски посещения взаимно се допълват, те са неделими по своята същност.

Едно от най-благородните задължения на свещениците е посещаването, изповядването и причастяването на техните болни енориаши. Всеки човек върви по пътя от този свят за отвъдния. Но особено вярно е това за тежкоболните и старите хора. Колко наложително е енорийският свещеник да подготви чрез основна изповед и причастие такива пасоми за предстоящата им среща с Бога! Пастир, който поради леност, равнодушие или небрежност остави някой свой болен енориаш да почине без изповед и причастие, въпреки че е могъл да го навести и му преподаде тези свети тайнства, ще отговаря пред Бога за поверената му душа. Църковните канони предвиждат наказание за свещенослужител, „който по немарливост допусне да умре някой без причастие“.

Много често свещеникът се сблъсква със следното затруднение: поканен е при болен, който страда от неизлечима болест. Но близките на този болен крият от него истината, за да не го изплашат. Как трябва да постъпи пастирът в дадения случай? Дали да се солидаризира с близките, или да се опита деликатно да открие истината на болния, за да го подготви за по-задълбочена изповед?

Според нас свещеникът трябва много тактично и с отеческа нежност да заговори пред болния за страданията и техния смисъл, за прехода от този свят към вечния, за неизбежността на физическата смърт, но и за Божията милост, за надеждата за спасение и Божието Царство. Болният също няма да бъде вечно на този свят. Може би Господ му е отредил още по-дълги години. Възможно е ние, здравите, да го изпреварим. Но все пак естествено е болният по-често да се замисля за смъртта, отколкото здравият. А тя не е страшна за вярващия. Тя е само преход, врата към вечността. Сам Иисус Христос мина през тази врата, за да влезе в славата Си като победител на злото и смъртта. Оттогава всеки, който върви след Господа, преминавайки дори през смъртта, има надежда, че отива при Бога, Който ще го приеме в Царството на радостта. В този дух свещеникът може да каже много утешителни думи на болния и да го подготви за изповед и причастие.

Някои казват, че е жестоко да се говори на болния за смъртта. Но каква жестокост има в това, да се напомни една общоизвестна и неотменима истина? Нима някой може да спре смъртта с това, че не иска да я споменава? Каква жестокост има в това, да отворим очите на болния, който, воден от лъжливи надежди за дълъг живот, всеки момент може да загуби и последната възможност за покаяние?

Не е ли по-жестоко обратното – от криворазбрана любов пастирът да крие истината за болестта и така да стане причина болният да умре в греховете си?

Разбира се, не е задължително непременно пастирът да съобщи на болния за възможния предстоящ смъртен изход. Дори се препоръчва това да направи най-близкият човек – брат, сестра, съпруга, приятел – все едно, само да е най-близък и да е такъв, който ще остане до болния през цялото време.

Частно-пастирските посещения трябва да бъдат кратки, обикновено не повече от 15-20 минути, за да не отегчават болния и близките му. Те трябва да се правят денем, в удобно за болния и близките му време, като се избягват ранните сутрешни и късните вечерни часове. Препоръчително е пастирът да предупреждава за своите посещения, особено когато ще посещава болни жени. По възможност никога болният не бива да бъде събуждан от сън и да се нарушава спокойствието му. Цялото поведение на пастира трябва да бъде непринудено и пропито от човечност. Всичко, което може да разтревожи болния, като знаци и мимики с другите присъстващи, говорене „на ухо“ и други, не трябва да се прави.

Винаги при влизане и излизане свещеникът трябва да благославя болния. Църковното благословение носи голяма утеха – болният вижда, че Църквата го обича, че не го забравя и в дни на тежки изпитания.

Пастирското служение на болните е изкуство, което изисква огромни усилия – духовни и физически, изисква високи лични качества, духовна подготовка и добродетелност и главно благодатната подкрепта на Бога. Защото „всяко добро дарение и всеки съвършен дар идва отгоре, от Твореца на небесните светила…“ (Яков 1:17). Съзнавайки всичко това, свещеникът, винаги когато отива да посети свой болен енориаш, трябва молитвено да си повтаря думите на св. апостол Павел: „И така, като свети и възлюбени Божии избранници, облечете се в милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение… А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършено единство. В сърцата ви да цари Божият мир; към него сте и призвани като едно тяло. И бъдете благодарни на Бога“ (Колосяни 3:12, 15).

___________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 144-156. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът свещеник Климент Харизанов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-68n

Тайнството Евхаристия – живо приобщаване с Бога*

Любомир Тенекеджиев

Християнството е начин на живот. Единствено в него е посочен верният път, водещ не към измамни химери, а непосредствено към абсолютния Бог.

Всички постижения на човешкия гений имат временен характер и са зависими от особеностите на своята епоха. Тяхната ценност е подвластна на разрухата и както всичко земно, по един или друг начин, те се загубват в далечните предели на историята. Те са път през пустинята, който минава покрай прекрасни миражи, но не води никъде. Понякога логическите заключения предлагат трапеза за тялото, но често тя е отровва за душата. Колкото и привлекателно да изглеждат, не привеждат в хармония психо-физическата човешка природа.

Християнството е живот в Бога, който извежда човека извън ограниченията на времето и пространството. Тленното преобразява в нетленно, невъзможното – във възможно. В него има баланс между материята и духа и дава обилна храна не само на тялото, но и на душата.

Основата на тази хармония е любовта. Абсолютната любов е само Бог. Но богоподобната човешка природа също е призвана към безкрайните предели на това прекрасно чувство. Християнинът целенасочено се стреми да обладае все по-големи широти на Божествената любов, насочвайки я към Твореца, човешкия род и цялото творение. В стремежа към съвършенство се заражда копнеж за общение с Бога. Вече не е достатъчно подражанието и комуникацията чрез молитва. Любовта подтиква вярващия в търсене на живо общение с Бога. Християнството предоставя възможност да бъде задоволена и тази потребност на човешката душа. Чрез тайнството Евхаристия човекът реално приема Богочовека и става причастен на божествената Му природа.

Тайнството Евхаристия е установено от Господ Иисус Христос на Тайната вечеря, малко преди Неговите кръстни страдания. В Евангелието на св. евангелист Матей това събитие е отразено по следния начин: „Когато ядяха, Иисус взе хляба и като благослови, преломи го и раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Матей 26:26-28). След като причастил апостолите, Спасителят им заповядал да извършват това за Негов спомен.

Евхаристията има невидима (вътрешна) и видима (външна) страна. Невидимата страна съчетава обективния и субективния аспект на тайнството. Обективно в нея хлябът и виното се претворяват в истинско тяло и истинска кръв Христови, макар да запазват външните характеристики на първоначално вложените при нея вещества. Това става по необясним начин, със силата и действието на Светия Дух. Човешкият разум не може да прозре тайната на този факт, но липсата на логическо обяснение не е достатъчен аргумент за неговото отхвърляне. Тук може да бъде направена аналогия с тайнството Кръщение. При него кръщаваният благодатно се претворява в нов човек, макар да излиза от водата видимо същия. Той носи всички осезаеми белези на предишния човек и всички негови качества. Но кръстеният реално вече е ново творение, с нови склонности и потенции. По сходен начин се претворява веществото и при тайнството Евхаристия. И тук видимите характеристики се запазват, но има реална, същностна промяна. Вярващият приема истинското тяло и истинската кръв Христови под формата на хляб и вино. Църковната история потвърждава това с редица чудеса.

Начинът на претворяване също остава недостъпен за човешкия разум. За християнина е достатъчно да знае и усети със сърцето си, че това се извършва от Светия Дух. В творчеството на много изтъкнати богослови от ранния църковен период се препоръчва да не се губят напразни усилия за разгадаване на тази велика тайна.

Субективният аспект в невидимата страна на тайнството Евхаристия се свежда до това, че чрез причастяване със светите тайни вярващият влиза в действително единение с Иисус Христос и става съучастник във вечния живот. При това приобщаване с тялото и кръвта на Спасителя човек не се доближава или докосва до Бога, а реално Го възприема. Сам Иисус Христос е обещал на онези, които Го приемат, че ще имат вечен живот и ще пребъдват един в друг (Иоан 6:54, 56). Вярващият не подлага това обещание на съмнение. За него личното преживяване при вземане на причастие е най-силното му потвърждение.

Видимата страна на тайнството Евхаристия се свежда до веществото, което се използва при извършването му – богослужението, по време на което се извършва, и думите, при които хлябът и виното реално се претворяват в тяло и кръв Христови.

Основни вещества за извършване на тайнството са хлябът, виното и водата. Съществуват определени изисквания относно качествата на тези елементи. Спазването им е изключително важно, защото точното изпълнение на видимата страна на тайнството е една от предпоставките за неговата действителност.

Хлябът трябва да бъде квасен и омесен от чисто пшенично брашно. В оригиналния евангелски текст за хляба на Евхаристията е употребен термин, който има значение на квасен, а не на безквасен хляб. Древната традиция от апостолско време повелява същото. Трябва да се има предвид още, че юдеите по времето на Спасителя употребявали в ежедневието си пшеничен хляб. Именно с такъв пшеничен, при това квасен хляб Иисус Христос установил тайнството на Тайната вечеря.

При извършване на Евхаристията се използва и червено вино, приготвено от грозде. То напомня с цвета си Христовата кръв, пролята за греховете на цялото човечество. Такова вино използва Спасителят при установяване на тайнството. Освен това по онова време то било характерна напитка в живота на юдеите. Църковната традиция относно Евхаристията от апостолско време също потвърждава това. Виното по време на извършване на тайнството се размесва с топла вода, защото, когато проболи ребрата на Спасителя, оттам изтекли кръв и вода.

Тайнството Евхаристия се извършва по време на света Литургия. Тя е обществено богослужение с древен произход. По съдържание и характер обособява три части – Проскомидия, Литургия на оглашените и Литургия на верните. Всички те изграждат едно хармонично и красиво богослужение, изпълнено с много символика. Литургията има дълбоко сакраментално съдържание, но въздейства силно и на молитвеното предразположение на вярващите. Самото тайнство Евхаристия се извършва в третата част на богослужението – Литургията на верните. Тази част носи названието си поради факта, че в нея взимат молитвено участие само имащите право на причастие.

В нея се произнасят думите на Господ Иисус Христос, които изрекъл при установяване на тайнството: „Вземете, яжте: това е Моето тялоПийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет…“ (Матей 26:26-28). Певците запяват „Тебе поем“, а свещенослужителят благославя кръстообразно хляба и казва: „И сотвори убо хлеб сей честное тело Христа Твоего“. След това благославя виното и изрича словата: „А еже в чаше сей, честную кров Христа Твоего“. В края на песнопението свещенослужителят благославя заедно хляба и виното и произнася: „Преложив Духом Твоим Святим“. Именно в този момент хлябът и виното се претворяват от Светия Дух в истинско тяло и истинска кръв Христови.

Живото приобщаване с Бога посредством тайнството Евхаристия изисква съответна подготовка от вярващия. То е предназначено само за хора, приели веднъж и завинаги свето Кръщение независимо от пол и възраст. Подготовката на децата включва разясняване от страна на техните родители и възприемници важността на предстоящото събитие. Те трябва да бъдат запознати с основните истини на вярата и възпитани в любов към Спасителя. По-големите от тях постепенно биват въвеждани и в по-сериозните изисквания, предназначени за зрелите членове на Църквата.

Св. апостол Павел препоръчва възрастните да изпитват себе си, преди да пристъпят към причастие. Според думите му, който приема тялото и кръвта Христови недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне (1 Коринтяни 11:28-29). Това показва, че приемането на причастие трябва да се предхожда от пост, молитва и дълбоко покаяние. В нашето съвремие Църквата препоръчва на вярващите да се причастяват поне четири пъти в годината. Тя е отредила и съответен пост с различна продължителност. Онези, които изпитат вътрешна потребност, могат да приемат причастие и по-често според гласа на своята съвест. Древните християни са пристъпвали към великите тайни на Евхаристията всяка неделя, но те са имали значително по-чиста и неподправена вяра, която оделотворявали в истински нравствен живот.

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 122-127. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Любомир Тенекеджиев и Установяване на тайнството Евхаристия от Господ Иисус Христос на Тайната вечеря. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-67J