Жени свещеници?*

Николаос П. Василиадис
(из книгата му “Православие и феминизъм”)

А сега да се насочим към друг щекотлив въпрос – този за ръкоположението на жени. Мнозина питат: “Защо Православната църква не приема ръкоположението на жени?” Тук се налага да припомня, както ни учи Новия Завет, че единствен Господ Иисус Христос остава вечно Първосвещеник и единствен извършител на тайнствата.

В посланието до евреите се говори ясно и подробно за светостта на единствения и вечен Първосвещеник и Богочовек – нашият Господ. Иисус именно е онзи, който принесе кръстната жертва “веднъж” (Евреи 9:28), един-единствен път във времето и завинаги остава единствен посредник между Бога и човеците. Той се моли за хората, дава заповеди, подтиква ги да живеят живот свят.

Свещеникът в църквата не е някакъв “друг” свещеник и жертвата, която принася, не е някаква “друга” жертва. Това е единствено и завинаги свещенството и жертвата на Христа. Същото подчертава и молитвата на херувимската песен на божествената Литургия, която изброява: “Защото Ти си, Който принася, и Който бива принасян; Който приема и Който бива приеман, Христе Боже наш…” Това означава: Ти си Този, Който невидимо принасяш, бидейки Първосвещеник и като безценна жертва биваш принасян и бидейки Бог приемаш и като небесен хляб биваш разделян, Христе Боже наш…“

Тази уникална свещеническа власт, това първосвещеническо достойнство, Богочовекът – нашият Господ, предаде на светите апостоли. Тях Той изпрати в света да проповядват евангелската истина и да продължават Неговото спасително дело. На тях Той даде властта да извършват светите тайнства, които Сам установи, и да предават на вярващите божествена благодат, която ги освещава. Но след като делото и пратеничеството на апостолите е делото и пратеничеството на Христа Спасителя, на великия и единствен Първосвещеник във вековете за всички хора “чрез Църквата”, затова и свещенството Му не можеше да бъде ограничено по часове и дни (тоест по време). То трябваше да пребивава в Църквата и след смъртта на апостолите. Затова те ръкоположиха свои наследници, разглеждайки ги като продължители на своето дело в Христовата Църква. На тях дадоха завета да избират и други достойни наследници за продължение на свещеническото служение. Така че от единствения и вечен Първосвещеник, Господ Иисус Христос, Който има неприкосновено, непрекъснато, ненакърнимо, вечно и ненарушимо свещенство (Евреи 7:24, 25), се предаде свещеническото достойнство на апостолите, и от тях на архиереите и свещениците посредством тайнството свещенство.

Следователно уникалното и тайнствено свещенство е непосредствено свързано с личността на Христа Спасителя, Който я отдаде на Своите наследници. Поради това още от самото начало съзнанието на Църквата е изключило участието на жени в това тайнство “въз основа примера на Господа”, Който бе мъж, и “въз основа на апостолското предание и практика”, и особено след като св. апостол Павел изясни новата действителност на връзката между мъжа и жената в Христа (Галатяни 3:27-29)[1]. Нашата църква, подчертава протопрезвитер Евангелиос Мадзунеас, учи ясно, че “свещеникът представлява непосредствено Христа, но най-вече епископът е видима глава на нашата Църква”, както пише богоносният Игнатий[2]. Така че, тъй като Христос, носителят, образът на това единствено по рода си свещенство е мъж, а не жена, всякога както Самият Първосвещеник, свещениците трябва “да бъдат мъже, за да се запази символическото съответствие между свещенослужителя и Христа”. Протопрезвитер Мадзунеас пише също много характерно следното относно нашата тема. Прилагам текста с известни съкращения, защото прекрасното му съчинение е съставено с научна цел. Той пише:

“От богословска гледна точка отеческата роля на свещеника в Църквата отразява ролята на Бог Отец в Света Троица. Тази роля не е възможно да бъде сменена с майчинска такава (на женска личност), колкото в християнското семейство, толкова и в християнското общество. И двете роли, както мъжката, така и женската, са важни в Църквата, но не са взаимозаменяеми. От една страна една женска личност е по-близо от всички твари до всевишния Бог – това е личността на Богородица. Женска, а не мъжка личност роди Христа и се удостои да държи в утробата си в продължение на девет месеца Словото Божие. От друга страна идването на земята на Бога като мъж не е просто случайност. Бог, обръщайки се към дявола след грехопадението на първосъздадените хора, казва: Този – Иисус Христос – Който ще се роди от Дева, ще те стъпче и ще ти строши главата, и ти – дяволът – ще Му ухапеш само петата, тоест само ще Го нараниш (Битие  3: 15). Така че идването на Спасителя като мъж има символическо значение, което е познато посредством християнското Предание както на Изток, така и на Запад“[3].

Следователно свещенството е непосредствено свързано с богочовешката личност на Христа Спасителя, Който е единственият и вечен Първосвещеник. Нашият Господ е „вторият“ Адам, „човек… от небето“ (1 Коринтяни 15:47). Той стана човек подобен на нас във всичко „освен в греха“ (Евреи 4:15) и принесе един път завинаги (Евреи 5:28) кръстната Си жертва като Първосвещеник, за да ни изкупи от греха. Основавайки Своята Църква, за да продължи изкупителното Си дело след светлоносното Си Възнесение, установи ведно с това и тайнство свещенство. Това уникално свещеническо служение и пастирско достойнство Той даде единствено на мъже – на светите апостоли.

Документът „Апостолски постановления“ – съчинение от края на IV век – засягайки въпроса дали жени могат да кръщават, свидетелства, че това „противоречи на закона и е нечестиво“. А ръкоположението на жени, според „Апостолски постановления“, е дело „на елинското (тоест езическото) безбожие“, а не „на Христова наредба“:

„Но ако трябваше и кръщението да се извършва от жени, тогава Господ щеше да бъде кръстен от собствената Си майка, а не от Иоан Предтеча. И когато ни (нас апостолите) изпращаше да кръщаваме, щеше да изпрати и жени със същата задача. Никъде обаче Той не е заръчал, нито писмено е предал такова нещо, тъй като много добре познава природата ни и това, кое е прилично за самата практика, доколкото е създател на тази природа и законодател“[4].

Така че достойнството на свещенството и по последование, и по позволение за извършване на светите тайнства Господ ги даде единствено на светите апостоли и посредством тях – на епископите, и на презвитерите в Църквата.

Достойно за внимание е и това, че Господ на Тайната вечеря, на която установи тайнството Евхаристия, и на която присъстваха единствено дванадесетте Негови ученици, поръча само на тях: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19), тоест, това да правите и вие, за да носите в паметта си и паметта на тези, които идват след Моята кръстна жертва, която принесох за вас, така и Изкуплението и Спасението, които получихте с тази жертва.

Когато обаче Юда стана предател и неговото празно място сред апостолите трябваше да се запълни, те, следвайки вярно Господа – своя учител, не повикаха жена да поеме апостолското достойнство, въпреки че жени бяха тези, които първи видяха Христа веднага след Възкресението и въпреки, че жени приеха първи заповед от Господа да благовестят Неговото възкресение на учениците, и да станат така апостоли на апостолите.

Богочовекът – нашият Господ и боговдъхновените апостоли са имали в своето отговорно и трудно свещеноапостолско дело много на брой и твърде способни сътруднички и достойни помощници жени. И докато апостолите ръкополагаха чрез тайнството свещенство епископи, сред тях нямаше ни една от иначе достойните във всичко ученички на Господа. А това сториха, както вече казах, по примера на Господа. Но така е не защото Господ и апостолите подценяваха или презираха женския пол, който е особено ценен в спасителното дело на Господа, апостолите и изобщо в Църквата. Те не правеха и някакво разделение, нито пък желаеха да съхранят някаква уж престижна обществена неравнопоставеност, както твърдят някои врагове на Църквата.

Дякониса Фива и други жени, за които споменава св. апостол Павел в шестнадесета глава на Послание до римляни, не са принадлежали към първото ниво на свещенството; за тях важи онова, което пише апостолът за Фива: Тя стана „помощница на мнозина“ християни и на мене (Римляни 16:1, 2). Жените дякониси от апостолските времена „се заемали“ с делото на дяконското служение с благословия и ръковъзлагане (хиротесия) на епископите[5]. Те служели в делата на любовта сред християнските общности и най-вече помагали на бедните[6].

Именно тази линия, зададена от Господа и апостолите, следва вече две хиляди години цялата Христова Църква, която въпреки всички схизми и ереси остана единна по този въпрос.

Древната Църква се е сблъсквала с темата за женското свещенство единствено, когато е била поставена пред проблеми с ереси, които са допускали жени до свещеническо достойнство. Тези еретици, повлияни от идолопоклоннически религиозни вярвания, които в своите храмове са имали жени-свещеници, въвели в своите общности освен еретическото си учение и жени-свещеници. Такива бяха гностикът Марк и еретиците квинтилиани, които имаха за водачи две жени – Квинтила и Присцила. Също антидикомарианитите и колирибианите, чиито членове били само жени, които вместо да служат Богу, служели… на Пресвета Богородица. Те разбира се извършвали това служение с помощта на “жени-свещеници”[7]. Освен това в еретическата общност на проповедника Марк жени произнасяли молитвите по време на тайнство евхаристия и подавали потира с виното на вярващите. В ереста на Маркион жени заклевали и кръщавали членовете на сектата, а в ереста на Монтан така наречените “пророчици” Присцила и Максимила стояли в иерархията до самия Монтан[8].

Тези еретически практики са в пълно противоречие с онова, което е учил единственият и вечен Първосвещеник – Господ Иисус Христос, с онова, което са учили апостолите. Затова и Църквата немедлено и без колебание се е противопоставяла на тези ереси. Големите писатели и свети отци на Църквата като св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов ги осъдиха като “противозаконни и нечестиви” и дори “демонични”[9].

Трябва специално да се отбележи, че в нашите дни претенции да се ръкополагат жени повдигаха постоянно и настойчиво, и за съжаление успяха в претенциите си, еретиците протестанти, които обаче са в непрекъснати достигащи до крайности противоречия помежду и вътре в самите им еретически общности.

Свещеникът трябва да е мъж, за да се запази с това и символическото съответствие между служещия и великия Първосвещеник Христос. И затова именно свещенството е благодат “на отобразяващия представителството на Христа, на Жениха с невестата”, тоест на Църквата, а “не на невестата жена с Невестата-Църква”[10].

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква

(автор Драган Бачев)

Увод и начало на изложението

Продължение 1 на изложението

Продължение 2 на изложението

Продължение 3 на изложението

Продължение 4 на изложението

Продължение 5 на изложението

Продължение 6 на изложението, заключение и край

Изображение: авторът Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aFc

Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – книга*

(автор: Бисер Божков)

1.Предговор, предисловие, въведение, начало на изложението – стр. 5-16.

2.Богословски поглед върху джендърните стереотипи; За сътворението. Различието между мъжа и жената; Що е Църква – еклисиологичен анализ; За светския празник на „деня на жената“ (8 март); Еклисиологичен анализ на същността на семейството – стр. 16-25.

3.За празника Свето Благовещение (25 март); Кратки еортологични данни за празника Свето Благовещение; Богословско съдържание на празника Свето Благовещение; Идеите на секуларизацията; Същност на атеизма; Социологични аспекти на понятията джендърни стереотипи и феминизъм; Обзор на идеите за лайфстайл на феминизма – стр. 26-36.

4.Еклисиологичен и социологичен анализ на феминизма; Главни свойства на феминизма като идеология; Феминизмът в Църквата; Размяна на ролите между половете; Критичен анализ на джендърните стереотипи; Инфантилизацията на мъжете – стр. 36-47.

5.За маскулинизацията на жените; Същност на андрогинизма; Джендърните стереотипи, предпоставка за дисфункционални семейни отношения; Правен анализ на така наречената Истанбулска конвенция – стр. 48-60.

6.Основни позиции на Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия относно Истанбулската конвенция; Основни позиции на Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия пред Конституционния съд за понятието „пол“ по конституционно дело № 6/2021 година – стр. 60-69.

7.Правно мнение по конституционно дело № 6/2021 година на Конституционния съд на проф. д-р Даниел Вълчев, декан на Юридическия факултет при Софийския университет; Кратък анализ на Решение № 15 от 26.10.2021 година на Конституционния съд по конституционно дело № 6/2021 година относно понятието „пол“ – стр. 69-79.

8. Продължение от точка 7 и Заключение – стр. 79-91.

9.Използвана литература за книгата „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ)“ – стр. 92-102.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aB7

Използвана литература за книгата Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ)

На кирилица

Авдеев, Д. Православният възглед за душевните болести. С., 2013.

Антонова, Цв. Отношението на Българската Православна църква към болшевишката революция в началото на 20-те години на ХХ век. С., 2011.

Антим (Шивачев), йером. Истините на Православната вяра. С., 1992.

Ананиева, Н. Конституционно право. Вaрна, 2006.

Архимандрит Авксентий. Еортология (История на православните празници и пости). Пловдив, 2012.

Архим. Алипий, архим. Поликарп. Догматическо богословие (курс от лекции). Атон, 2003.

Бер-Сижел, Ел., У. Калистос, епископ. Жената в Православната църква. Силистра, 2002.

Берг, Б. Американският феминизъм. М., 1999.

Брек, Дж. Свещеният дар на живота. С., 2002.

Бердяев, Н. Смисълът на творчеството. УИ. С., 1994.

Бл. Августин. Малки трактати. С., 2001.

Библейски речник. П., 1995.

Бигович, Р., прот. Църква и общество. С., 2003.

Бигович, Р., прот. Църквата в съвременния свят. С., 2013.

Бояджиев, Ц. Философия на европейското средновековие. С., 1994.

Бътлър, Дж. Безпокойствата около родовия пол. С., 2003.

Влахос, Е., митр. Православна психотерапия. Велико Търново, 2009.

Вышеславцев, Г. О семейной жизни по учению Филарета, Митрополит Московский. М., 1894.

Вълчев, П. Ислям. Православие, 2009.

Гагаров, А., С. Иванов. Наръчник на православния християнин. С., 2003.

Гаповой, Е., Р. Усмановой. Антология гендерной исследований. П., 2000.

Георги (Капсанис), архим. Обожението като цел на човешкия живот. Атон, 2012.

Глахов, И. Я., свещ. Женский вопрос, его причины и оценка с християнской точки зрения, Християнское чтение. Част 2, Сб., 1903.

Герасим (Браницки), еп. Православна християнска етика. С., 2005.

Герман (Ставровунийски), о. За смирението. С., 2011.

Гордън, Л. Какво ново в историята на жените.

Феминисткото знание. ПОЛИС. С., 2002.

Гроздев, Ив., Божков, Б. Отстъплението от Бога, предпоставка  за разпадане на семейството. УИ. С., 2015.

Гяуров, Хр. Жената в християнското семейство. ГДА, 1959.

Дамянова, П., М. Николчина, Д. Камбуров, Р. Мухарска. Времето на жените. С., 1997.

Духанин, В. Защо да запазим девството до брака. С., 2014.

Дюлгеров, Д. Ръководство за изучаване Ветхозаветните законоположителни книги на Свещеното Писание, С., 1936.

Ильин, Е. П. Дифференциальная психофизиология мужчины и женщины. Сб. Питер, 2006.

Ильин, И. А. Книга надежд и утешений. Апостол Веры. М., 2006.

Илиева, М. Избрани стандарти в антидискриминационното право. С., 2009.

История на Комунистическата партия на Съветския съюз. Изд. на БКП. С., 1963.

Карамихалев, Й., свещ. Записки по православна християнска етика. С., 2010.

Карелин, Р., архим. Без Църквата няма спасение. Атон, 2004.

Карелин, Р., архим. В търсене на истината. М., 2001.

Калистос, У., еп. Жените в Православната църква. С., 2002.

Концептуална рамка за равнопоставеност на жените в България. ЦИПЖ. С., 2004.

Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, съставена на 11.05.2011 г. в град Истанбул (Турция), подписана от Република България на 21.04.2016 година.

Коев, Т. Православен катехизис. С., 1999.

Кирова, М., К. Мерджанска. Теория през границите: въведения в изследванията на рода. С., 2000.

Киров, Д. Богословие на обществения живот. С., 2002.

Кораз, Ж. Хомосексуалността. С., 2000.

Котогонова, В. Женщина и проблема гендера.

Санкт-Петербургский центр гендерных проблем, 2002.

Костантин (Горянов), архиепископ. Служението на жените в Църквата. С., 2011.

Колева, Б. Що е gender и има ли почва у нас? Сп. „Етически изследвания“, бр. 3, кн. 1/2018 г.

Курляндский, И. А. 1937 год: власть не от Бога. Вопросы истории. М., 2009, бр. 10.

Куби, Г. Актуализация на джендърната проблематика – една тайна революция. Ню-Йорк, 2008. 

Лазар (Абашидзе), архим. Тайните недъзи на душата. С., 2002.

Лазар (Абашидзе), архим. Какво е необходимо да знае съвременният православен християнин. С., 2018.

Ларше, Ж., Кл. Терапия на менталните болести. С., 2013.

Легойда, В. „И ще остави човек баща си и майка си…“. Тайната на пола в православната традиция. Беседа с дякон Андрей Кураев. В: LiterNet, 29.06.2003.

Лоу, М., М. Бенсън. Трудният съюз между феминизма и академичната общност. Феминисткото знание. ПОЛИС. С., 2002.

Липовецкий, Ж. Третья женщина. СПб. Алтера, 2003.

Манзаридис, Г. Християнска етика, Т. 1. С., 2011.

Манзаридис, Г. Православен духовен живот. С., 2011.

Марковски, Ив. Библейският разказ за сътворението, С., 1924.

Марковски, Ив. Библейска археология. С., 1948.

Манов, Б. Християнството и правата на жените. Сп. NotaBene, 2009.

Марковски, Ив. Библейският разказ за сътворението, С., 1924.

Марковски, Ив. Библейска археология. С., 1948.

Матюс-Грийн, Фр. Полът (мъже, жени, пол и феминизъм). Велико Търново, 2010.

Мдзунеас, Ев., протопр. Църковно право. Т. 1 (Обща част). Атина, 1979.

Митрополит на Едеса, Пела и Алпомония Иоил. Словото на Апостолите. Варна, 2021.

Николчев, Д. Брак, развод и последващ брак в Православната църква. С., 2006.

Николчев, Д. За прелюбодейството и развода. ДК – СИ.  Кн. 4,  2000.

Никодим (Милаш), еп. Православно църковно право. Белград, 2004.

Нина (Кригина), монахиня. За женската еманципация. М., 2013.

Николози, Дж., Линда Е., Николози. Превенция на хомосексуализма. С., 2008.

Нов Библейски речник. Нов човек. С., 2007.

Норууд, Р. Параноя на страстта. С., 1998.

Нушев, К. Развитие на православното нравствено богословие. С., 2013.

Основи на социалната концепция на РПЦ. С., 2006.

Пашев, Г. Ст. Православно християнско учение за нравствеността Т. 1, С., 1939.

Пено, З. Основи на православната вяра – Катехизис. Велико Търново, 2009.

Има още

Нова книга в областта на монотеистичните религии*

В края на месец май 2022 година излезе от печат книгата „Ислямът и мюсюлманската общност в България“ от д-р Здравко Кънев, асистент в Богословския факултет при Софийския университет. Книгата е с твърди корици, 200 страници и е издание на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Същата представлява учебно пособие за студентите по богословие и може да се намери в книжарницата на издателството в Ректората, както и в Богословския факултет към СУ при г-н Драган Бачев, тел. 088/977-1591.

Сред мюсюлманската общност в България протичат сложни процеси, които е необходимо внимателно да бъдат наблюдавани и анализирани. Духовният елит определя посоките и развитието им, а дали ще бъде избран пътят на интеграцията, а не на маргинализацията и радикализацията, зависи от това дали, как и с какви основания другите религиозни общности у нас ще участват в междурелигиозния диалог.

„Ислямът и мюсюлманската общност в България“ на асистент д-р Здравко Кънев е един от възможните отговори, даден ни от православен богослов. Изследването е през призмата на история на монотеистичните религии, като подходът е съгласуван не само с историческия и сравнителния, но и със социологическия, етнокултурния, а донякъде и с политологичния анализ.

В Първа глава д-р Здравко Кънев проследява различните хипотези и обективните предпоставки за появата и развитието на исляма и неговите институции, които водят до нов модел на обществена организация. Основополагащите познания за исляма са от важно значение, защото религията е главният фактор, който определя идентичността на мюсюлманите.

Втората глава е посветена на взаимодействието между исляма, юдаизма и християнството в началото на VII-ми век, и то най-вече във византийската литература. Авторът разглежда текстове на християнски свети отци и автори полемисти и така проследява християнския диспут с исляма, който е воден предимно на доктринално ниво.

В Трета глава вниманието е насочено към мюсюлманското вероизповедание в България, което се бори за своята валидност и легитимност, а централизирането на мюсюлманската общност се постига чрез Главно мюфтийство. Д-р Здравко Кънев обстойно представя и задълбочено анализира съвременните процеси, които протичат в мюсюлманската общност, като търси предпоставките и изследва причините за някои от проявите на ислямския фундаментализъм.

Четвърта глава предлага решение за отслабването и постепенното преодоляване на тревожните тенденции, а именно чрез религиозното образование, интеграцията и междурелигиозния диалог.

Изображения: авторът Здравко Кънев и предната корица на книгата. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9K7

Основаване на Българската църква – 870-та година (студия от 1971 година)

(подготвителен процес, историческа обстановка, фактори, благоприятно решение)

Автор: Тодор Събев (1928-2008)

Предговор

(В предговора авторът говори за 1970 година)

През изтеклото десетилетие в нашата страна се чeстваха поредица юбилейни годишнини от бележити събития в родната ни история. Тези светли дати и събития са преплетени с величавото минало на Българската църква. Нейното дело бе неразривно свързано с историческата съдба на народ и държава. Затова във всенародните юбилейни празненства взе подобаващо участие и църковната общественост.

Още не стихнала от недавнашните Кирило-Методиевски тържества, понятната радост и законна гордост на вярващите-патриоти избликна отново в празничен възторг, който ще отекне не само във всички краища на нашето Отечество, но и далеч зад неговите предели, където живеят братя – сънародници. В навечерието сме на двоен юбилей: 11 века родна православна Църква и 100 години от учредяването на Българската екзархия.

Авторът Тодор Събев (1928-2008)

Каква славна летопис! Закономерностите на обективния исторически процес тук сякаш са в особено съчетание с веригата от дивно подредени паметни събития, периоди и юбилейни годишнини. Подобаваше именно след незабравимо Кирило-Методиевско честване да се отпразнуват годишнините от основаването на Българската църква през ІХ-ти век и от нейното възстановяване след двойно петвековно иго. Защото върху великото дело на славянските равноапостоли и на техните ученици в средновековна България се изградиха незиблемите устои на църковната ни независимост. Във всички процеси на Българското възраждане виждаме вградени духът и сияйните образи на светите братя Кирил и Методий. Тяхното дело бе мощен двигател на църковно-националната ни борба. То вдъхнови и строителите на Българската екзархия, които написаха светлите страници на нашата нова църковна летопис.

Честваните сега юбилейни годишнини дават повод не само за припомняне на съответните исторически събития и на тяхното значение – предимно с образователна и патриотично-възпитателна цел – но и за научно осветляване на някои въпроси. Това се отнася особено до темата във връзка с 1100-годишнината от основаването на Българската църква. Научната дискусия относно състоянието на християнството в славянобългарската държава преди и след покръстването на княз Борис І (852-889) не е приключена. Все още дискусионен характер имат такива проблеми, като “субективните причини” за приемане на християнството от княз Борис, време и място на неговото покръстване, метод на разпространение и утвърждаване на християнската религия в България и други. Недостатъчни са нашите исторически изследвания върху подготвителния процес и основаването на Българската архиепископия, нейното устройство и междуцърковно положение, българският църковен въпрос през ІХ-ти век в светлината на отношенията между Изтока и Запада, респективно между Рим и Цариград, значението на Църквата в Първата българска държава. Някои от тези въпроси се нуждаят от нова разработка, други – от допълнително осветление, а трети – от доуточняване или утвърждаване на лансирани вече становища в нашата историческа наука.

Естествено, всички тези задачи не могат да се осъществяват в тесните рамки на една студия, каквато е настоящата. Съобразявайки се с целта, характера и систематиката на този очерк, считаме за уместно да поставим на разглеждане само първите няколко от поредицата въпроси, които по-горе набелязахме. На някои от тях се отделя сравнително повече място – за една по-цялостна трактовка. По други се взема становище “мимоходом”, или се дава кратък отговор, някъде дори само в обяснителна бележка към критичния апарат под линия.

Всички горепоставени въпроси по темата ще бъдат разгледани по-обстойно в отделно изследване-дисертация, която скоро ще бъде представена за рецензиране и отпечатване.

Съдържание на студията

Точка № 1.

Християнството в България до 70-те години на IX-ти век – основа за създаването на поместна църква – следва

Продължение и край на точка № 1.

Християнството в България до 70-те години на IX-ти век – основа за създаването на поместна църква

Точка № 2 и точка № 3

Външно и вътрешно положение на българската държава благоприятен фактор за уреждане на църковния въпрос.

Европейският Изток и Запад през IX-ти век. Стремежите на Цариград и Рим за църковно влияние в България

Точка № 4.

Усилия на княз Борис за християнизиране на българския народ и учредяване на самостойна църква

Точка № 5 и край.

Решението на Цариградския събор (870 годинa) основаване на Българската архиепископия

Изображениe: авторът Тодор Събев (1928-2008). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9CO

От въстание и революция до преврат… и обратно (понятията за 9-ти септември 1944 година в учебниците по история)*

Тодор Мишев

Понятието Деветосептемврийско въстание се утвърждава в няколко речи на Георги Димитров и в официални документи на Българската комунистическа партия между 1948-1950 година[1].  За периода от близо 10 години след 1944 година няма научни изследвания, които да оборват или защитават партийно утвърденото понятие. След това през 50-те години започва неговото доразвиване и модифициране, натрупването му с нов информационен пълнеж и усложнен понятиен вариант. Това доразвиване продължава до 80-те години на ХХ-ти век. През 50-те години основните понятия са въоръжено антифашистко въстание и народно антифашистко въстание, като само събитията между 6-ти и 9-ти септември 1944 година  се наричат революционни действия. Срещат се варианти на словосъчетания като Деветосептемврийско народно въстание, които пък са обяснени с понятия като въстанически сили, въстаническо движение, революционна власт, революционно минало (за Българската комунистическа партия). Основният извод е, че Деветосептемврийското народно въстание поставя началото на социалистическата революция. Ролята на СССР за 9-ти септември 1944 година се сравнява с ролята на Русия за българското освобождение през 1878 година.  Прави се паралел с понятията турско робство и немско фашистко робство[2].

В учебниците от края на 70-те и 80-те години няма големи промени в трактовката на проблема. Описва се наличието на „революционна вълна“ в началото на септември, която довела до народно въстание на 8-ми и 9-ти септември. Успоредно се използват понятията въстание и революция. Въстанието е с времетраене четири дни – от 6-ти до 9-ти септември. Общо взето понятийната логика е следната: След четиридневни революционни акции и всеобщо революционно вдъхновение побеждава Деветосептемврийското въстание, което е и победа на социалистическата революция. Тази теза противоречи на тезата от V-тия конгрес на Българската комунистическа партия, че народното въстание на 9-ти септември 1944 година само дало началото, открило пътя на строителството на социализма. Тази тема на V-тия конгрес се запазва до учебниците от 1978 година, а след това има известно творческо престараване от страна на авторите на учебници[3]. В книгите за учителя и в учебните пособия за свободно избран предмет от този период, революционният момент в акта на 9 септември е дори много по-силен, отколкото в учебниците. Там при обяснението на явленията и фактите са включени повече понятия от научните области на марксистката философия и научния комунизъм. Пренаситено е с понятия като революционен процес, революционни сили, революционна криза, класова борба. Понятието Деветосептемврийска революция се използва заедно и дори по-често от словосъчетанието Деветосептемврийско народно въстание. На учителя е поставена ясна и конкретна цел – с тези понятия и с цитати от книги като „Деветосептемврийската социалистическа революция“ емоционално да обагри акта на 9-ти септември. Най-пълната като количество и емоция формулировка на акта имаме през 1983 година – Деветосептемврийско народно въоръжено антифашистко въстание, което извоюва победата на социалистическата революция. В повечето учебни помагала за учители и ученици има често смесване и препокриване на понятията въстание и революция. Така например през няколко реда за едни и същи действия се използват и двете понятия, или пък едното е в заглавието (въстание), а другото – в текста (революция)[4].

През периода на 70-те и 80-те години в понятийно отношение няма разлика между учебниците за ІІІ/ІV-ти клас, за VІ-ти и ІХ/ХІ-ти клас, където се учи за 9-ти септември 1944 година. Все пак понятието въстание се употребява по-често при по-малките ученици. В ІІІ-ти и ІV-ти клас то е придружавано от емоционални образи като Велик ден, истинска лавина, обща атака и други. В ІІІ-ти клас се прави сравнение между въстанията от 1944 година, 1923 година, 1876 година и с явното отъждествяване между опита за свобода през април 1876 година  и свободата, дошла с въстанието от 1944 година[5].  В заключение за този период може да се каже, че докато в академичните изследвания се употребява преди всичко понятието въстание, то в учебниците и помощните дидактически средства, вероятно с цел по-голямо емоционално въздействие, се използват заедно и почти равностойно понятията въстание и революция.

Следващият период на понятийно развитие е този от 1990 до 1995 година. Тогава с различни темпове се сменяха записки, пособия и учебници, появиха се и първите кандидатстудентски помагала. Динамиката на смяната на  понятията вървеше неравномерно според бързо променящата се смяна на правителствата и личните политически позиции на отделните автори. През този период понятийната система в учебниците се доближаваше по-скоро до медийните дискусии по въпроса, защото сериозни и бързо написани академични оценки практически нямаше. В повечето учебници и пособия все пак се наблюдаваше радикалното налагане на понятието преврат.

Авторът Тодор Мишев

През 1990 година в учебника за VІ-ти клас все още се пише за въстание и въстанически части, като терминологията е семпла, а оценките за въстанието са изцяло положителни (автори са М. Куманов и М. Радева). През 1992 година друг автор пак за VІ-ти клас пише само за събитията на 9 септември 1944 година, без да използва никакво определено понятие. Оценката обаче е негативна. Прави се паралел с 9 юни 1923 година и 19 май 1934 година пак без употребата на точни понятия. Като извод за събитията се посочва установяването на комунистическа диктатура от тоталитарен съветски тип (автор Б. Бобев).

Промяната при ХІ-ти и ХІІ-ти клас протича по същия начин, като имаме известно препокриване между смяната на правителствата, политическите убеждения на авторите и понятийното съдържание в учебниците. В първите учебници след 1989 година се използва понятието въстание. Както при VІ-ти, така и при ХІ-ти и ХІІ-ти клас изчезва понятието революция и съответните му разновидности. През 1992 година текстовете в учебниците за VІ-ти, ХІ-ти и ХІІ-ти клас са почти идентични, но при ХІ-ти и ХІІ-ти клас същият автор през същата година вече използва понятието преврат (военно-политически преврат) – автор Б. Бобев. За промяната на властта обаче е употребено понятието предаване, което се използва предимно при доброволни действия. През 1995 година вече окончателно се утвърждава понятието преврат, а понятието въоръжено въстание се пише в кавички с елемент на ирония и ясно изразен негативизъм (автор Ст. Грънчаров). Прави впечатление, че в някои учебници с участие на едни и същи автори през 1990 година се използва понятието въстание, а през 1995 година – понятието преврат[6].

Има още