В края на месец май 2022 година излезе от печат книгата „Ислямът и мюсюлманската общност в България“ от д-р Здравко Кънев, асистент в Богословския факултет при Софийския университет. Книгата е с твърди корици, 200 страници и е издание на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Същата представлява учебно пособие за студентите по богословие и може да се намери в книжарницата на издателството в Ректората, както и в Богословския факултет към СУ при г-н Драган Бачев, тел. 088/977-1591.
Сред мюсюлманската общност в България протичат сложни процеси, които е необходимо внимателно да бъдат наблюдавани и анализирани. Духовният елит определя посоките и развитието им, а дали ще бъде избран пътят на интеграцията, а не на маргинализацията и радикализацията, зависи от това дали, как и с какви основания другите религиозни общности у нас ще участват в междурелигиозния диалог.
„Ислямът и мюсюлманската общност в България“ на асистент д-р Здравко Кънев е един от възможните отговори, даден ни от православен богослов. Изследването е през призмата на история на монотеистичните религии, като подходът е съгласуван не само с историческия и сравнителния, но и със социологическия, етнокултурния, а донякъде и с политологичния анализ.
В Първа глава д-р Здравко Кънев проследява различните хипотези и обективните предпоставки за появата и развитието на исляма и неговите институции, които водят до нов модел на обществена организация. Основополагащите познания за исляма са от важно значение, защото религията е главният фактор, който определя идентичността на мюсюлманите.
Втората глава е посветена на взаимодействието между исляма, юдаизма и християнството в началото на VII-ми век, и то най-вече във византийската литература. Авторът разглежда текстове на християнски свети отци и автори полемисти и така проследява християнския диспут с исляма, който е воден предимно на доктринално ниво.
В Трета глава вниманието е насочено към мюсюлманското вероизповедание в България, което се бори за своята валидност и легитимност, а централизирането на мюсюлманската общност се постига чрез Главно мюфтийство. Д-р Здравко Кънев обстойно представя и задълбочено анализира съвременните процеси, които протичат в мюсюлманската общност, като търси предпоставките и изследва причините за някои от проявите на ислямския фундаментализъм.
Четвърта глава предлага решение за отслабването и постепенното преодоляване на тревожните тенденции, а именно чрез религиозното образование, интеграцията и междурелигиозния диалог.
Изображения: авторът Здравко Кънев и предната корица на книгата. Източник Гугъл БГ.
През изтеклото десетилетие в нашата страна се чeстваха поредица юбилейни годишнини от бележити събития в родната ни история. Тези светли дати и събития са преплетени с величавото минало на Българската църква. Нейното дело бе неразривно свързано с историческата съдба на народ и държава. Затова във всенародните юбилейни празненства взе подобаващо участие и църковната общественост.
Още не стихнала от недавнашните Кирило-Методиевски тържества, понятната радост и законна гордост на вярващите-патриоти избликна отново в празничен възторг, който ще отекне не само във всички краища на нашето Отечество, но и далеч зад неговите предели, където живеят братя – сънародници. В навечерието сме на двоен юбилей: 11 века родна православна Църква и 100 години от учредяването на Българската екзархия.
Авторът Тодор Събев (1928-2008)
Каква славна летопис! Закономерностите на обективния исторически процес тук сякаш са в особено съчетание с веригата от дивно подредени паметни събития, периоди и юбилейни годишнини. Подобаваше именно след незабравимо Кирило-Методиевско честване да се отпразнуват годишнините от основаването на Българската църква през ІХ-ти век и от нейното възстановяване след двойно петвековно иго. Защото върху великото дело на славянските равноапостоли и на техните ученици в средновековна България се изградиха незиблемите устои на църковната ни независимост. Във всички процеси на Българското възраждане виждаме вградени духът и сияйните образи на светите братя Кирил и Методий. Тяхното дело бе мощен двигател на църковно-националната ни борба. То вдъхнови и строителите на Българската екзархия, които написаха светлите страници на нашата нова църковна летопис.
Честваните сега юбилейни годишнини дават повод не само за припомняне на съответните исторически събития и на тяхното значение – предимно с образователна и патриотично-възпитателна цел – но и за научно осветляване на някои въпроси. Това се отнася особено до темата във връзка с 1100-годишнината от основаването на Българската църква. Научната дискусия относно състоянието на християнството в славянобългарската държава преди и след покръстването на княз Борис І (852-889) не е приключена. Все още дискусионен характер имат такива проблеми, като “субективните причини” за приемане на християнството от княз Борис, време и място на неговото покръстване, метод на разпространение и утвърждаване на християнската религия в България и други. Недостатъчни са нашите исторически изследвания върху подготвителния процес и основаването на Българската архиепископия, нейното устройство и междуцърковно положение, българският църковен въпрос през ІХ-ти век в светлината на отношенията между Изтока и Запада, респективно между Рим и Цариград, значението на Църквата в Първата българска държава. Някои от тези въпроси се нуждаят от нова разработка, други – от допълнително осветление, а трети – от доуточняване или утвърждаване на лансирани вече становища в нашата историческа наука.
Естествено, всички тези задачи не могат да се осъществяват в тесните рамки на една студия, каквато е настоящата. Съобразявайки се с целта, характера и систематиката на този очерк, считаме за уместно да поставим на разглеждане само първите няколко от поредицата въпроси, които по-горе набелязахме. На някои от тях се отделя сравнително повече място – за една по-цялостна трактовка. По други се взема становище “мимоходом”, или се дава кратък отговор, някъде дори само в обяснителна бележка към критичния апарат под линия.
Всички горепоставени въпроси по темата ще бъдат разгледани по-обстойно в отделно изследване-дисертация, която скоро ще бъде представена за рецензиране и отпечатване.
Понятието Деветосептемврийско въстание се утвърждава в няколко речи на Георги Димитров и в официални документи на Българската комунистическа партия между 1948-1950 година[1]. За периода от близо 10 години след 1944 година няма научни изследвания, които да оборват или защитават партийно утвърденото понятие. След това през 50-те години започва неговото доразвиване и модифициране, натрупването му с нов информационен пълнеж и усложнен понятиен вариант. Това доразвиване продължава до 80-те години на ХХ-ти век. През 50-те години основните понятия са въоръжено антифашистко въстание и народно антифашистко въстание, като само събитията между 6-ти и 9-ти септември 1944 година се наричат революционни действия. Срещат се варианти на словосъчетания като Деветосептемврийско народно въстание, които пък са обяснени с понятия като въстанически сили, въстаническо движение, революционна власт, революционно минало (за Българската комунистическа партия). Основният извод е, че Деветосептемврийското народно въстание поставя началото на социалистическата революция. Ролята на СССР за 9-ти септември 1944 година се сравнява с ролята на Русия за българското освобождение през 1878 година. Прави се паралел с понятията турско робство и немско фашистко робство[2].
В учебниците от края на 70-те и 80-те години няма големи промени в трактовката на проблема. Описва се наличието на „революционна вълна“ в началото на септември, която довела до народно въстание на 8-ми и 9-ти септември. Успоредно се използват понятията въстание и революция. Въстанието е с времетраене четири дни – от 6-ти до 9-ти септември. Общо взето понятийната логика е следната: След четиридневни революционни акции и всеобщо революционно вдъхновение побеждава Деветосептемврийското въстание, което е и победа на социалистическата революция. Тази теза противоречи на тезата от V-тия конгрес на Българската комунистическа партия, че народното въстание на 9-ти септември 1944 година само дало началото, открило пътя на строителството на социализма. Тази тема на V-тия конгрес се запазва до учебниците от 1978 година, а след това има известно творческо престараване от страна на авторите на учебници[3]. В книгите за учителя и в учебните пособия за свободно избран предмет от този период, революционният момент в акта на 9 септември е дори много по-силен, отколкото в учебниците. Там при обяснението на явленията и фактите са включени повече понятия от научните области на марксистката философия и научния комунизъм. Пренаситено е с понятия като революционен процес, революционни сили, революционна криза, класова борба. Понятието Деветосептемврийска революция се използва заедно и дори по-често от словосъчетанието Деветосептемврийско народно въстание. На учителя е поставена ясна и конкретна цел – с тези понятия и с цитати от книги като „Деветосептемврийската социалистическа революция“ емоционално да обагри акта на 9-ти септември. Най-пълната като количество и емоция формулировка на акта имаме през 1983 година – Деветосептемврийско народно въоръжено антифашистко въстание, което извоюва победата на социалистическата революция. В повечето учебни помагала за учители и ученици има често смесване и препокриване на понятията въстание и революция. Така например през няколко реда за едни и същи действия се използват и двете понятия, или пък едното е в заглавието (въстание), а другото – в текста (революция)[4].
През периода на 70-те и 80-те години в понятийно отношение няма разлика между учебниците за ІІІ/ІV-ти клас, за VІ-ти и ІХ/ХІ-ти клас, където се учи за 9-ти септември 1944 година. Все пак понятието въстание се употребява по-често при по-малките ученици. В ІІІ-ти и ІV-ти клас то е придружавано от емоционални образи като Велик ден, истинска лавина, обща атака и други. В ІІІ-ти клас се прави сравнение между въстанията от 1944 година, 1923 година, 1876 година и с явното отъждествяване между опита за свобода през април 1876 година и свободата, дошла с въстанието от 1944 година[5]. В заключение за този период може да се каже, че докато в академичните изследвания се употребява преди всичко понятието въстание, то в учебниците и помощните дидактически средства, вероятно с цел по-голямо емоционално въздействие, се използват заедно и почти равностойно понятията въстание и революция.
Следващият период на понятийно развитие е този от 1990 до 1995 година. Тогава с различни темпове се сменяха записки, пособия и учебници, появиха се и първите кандидатстудентски помагала. Динамиката на смяната на понятията вървеше неравномерно според бързо променящата се смяна на правителствата и личните политически позиции на отделните автори. През този период понятийната система в учебниците се доближаваше по-скоро до медийните дискусии по въпроса, защото сериозни и бързо написани академични оценки практически нямаше. В повечето учебници и пособия все пак се наблюдаваше радикалното налагане на понятието преврат.
Авторът Тодор Мишев
През 1990 година в учебника за VІ-ти клас все още се пише за въстание и въстанически части, като терминологията е семпла, а оценките за въстанието са изцяло положителни (автори са М. Куманов и М. Радева). През 1992 година друг автор пак за VІ-ти клас пише само за събитията на 9 септември 1944 година, без да използва никакво определено понятие. Оценката обаче е негативна. Прави се паралел с 9 юни 1923 година и 19 май 1934 година пак без употребата на точни понятия. Като извод за събитията се посочва установяването на комунистическа диктатура от тоталитарен съветски тип (автор Б. Бобев).
Промяната при ХІ-ти и ХІІ-ти клас протича по същия начин, като имаме известно препокриване между смяната на правителствата, политическите убеждения на авторите и понятийното съдържание в учебниците. В първите учебници след 1989 година се използва понятието въстание. Както при VІ-ти, така и при ХІ-ти и ХІІ-ти клас изчезва понятието революция и съответните му разновидности. През 1992 година текстовете в учебниците за VІ-ти, ХІ-ти и ХІІ-ти клас са почти идентични, но при ХІ-ти и ХІІ-ти клас същият автор през същата година вече използва понятието преврат (военно-политически преврат) – автор Б. Бобев. За промяната на властта обаче е употребено понятието предаване, което се използва предимно при доброволни действия. През 1995 година вече окончателно се утвърждава понятието преврат, а понятието въоръжено въстание се пише в кавички с елемент на ирония и ясно изразен негативизъм (автор Ст. Грънчаров). Прави впечатление, че в някои учебници с участие на едни и същи автори през 1990 година се използва понятието въстание, а през 1995 година – понятието преврат[6].
С този трети том завършваме издаването на Извор на знанието от св. Иоан Дамаскин в превод на Атанас Атанасов. В първите два (публикувани съответно през 2014 и 2019 година) бяха включени Философските глави, За ересите накратко и основната част от Точно изложение на православната вяра (Книги 1-3). Сега можем да предложим на читателя и последната четвърта книга от това толкова важно догматическо съчинение. Тук сме добавили също справочен апарат към цялото издание. Седемте години, които отделят трите тома на Извор на знанието, са едновременно много и малко време. Те са много с оглед на създадените очаквания и належащата потребност да получим най-после догматическия труд на св. Иоан Дамаскин в неговия пълен обем. Преди настоящия превод на съвременен български език ние разполагахме единствено с третото съчинение в него (Точното изложение…) в две версии, всяка от които превод от руски[1]. Независимо от несъмнените достойнства на тези преводи, те изхождат не от езика на оригинала, а от стари руски издания, претърпели специфична цензура и правени по гръцкия текст на Michael Lequien О.Р. от 1712 година, възпроизведен в Patrologia graeca[2]. И в двата случая към тях не се дава гръцкия оригинал. Това лишава от възможност читателя да прави на момента сверки на интересуващите го места и да се задълбочи в изучаването на това съчинение. Този тип издания страдат и от един друг недостатък – те могат да създадат илюзията, че преводът е в състояние да замести оригинала, като със средствата на съвременния български език по някакъв начин „консервира“ неговата многозначност и многопластовост. Независимо обаче каква е близостта му с него, той неизбежно съдържа елементи на интерпретация както заради интелектуалните нагласи на преводача, които моделират неговия прочит на текста и лежат в контекста на драматичната и изпълнена с противоречия духовна и културна история на Европа, така и заради състоянието на модерния език, който от времето на св. Иоан Дамаскин отделят тринадесет столетия. Тази преводаческа предвзетост може да бъде ако не преодоляна, то поне ограничена с присъствието на гръцкия текст. Принципите на издаването му заедно с тяхната предистория съм представил в Редакторските бележки към том втори. Друг не по-маловажен фактор за дистанциране от съвременните ни нагласи е тяхното ясно осъзнаване, което донякъде се постига чрез съотнасянето на съвременния и частичния средновековен превод от X-ти век. Трудно можем да приемем заклинанията за някакво непосредствено проникване в текста, което не се нуждае от по-късната традиция. За да бъде влиянието ѝ ограничено, тази традиция трябва да се познава и да се отчита. Необходимо е да имаме съзнание за самите себе си, за културните и духовни напластявания, които ни отделят от времето на св. Иоан Дамаскин.
Св. Иоан Дамаскин (676-749)
Затова изминалите седем години, които отне издаването на текста, никак не са много, ако се има предвид сложността и отговорността на нашата задача[3]. Две предпоставки направиха изпълнението ѝ изобщо възможно. Първо, ангажирането с подобно издание на специалисти от Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[4]“. Второ, изучаване на старобългарския превод на Иоан Екзарх на 48 глави от Точно изложение на православната вяра. По отношение на първото, не само преводачът, който в хода на работата написа и защити докторат върху св. Иоан Дамаскин във Факултета, но и редакторите и авторите на научния апарат към изданието са свързани с тази най-стара и авторитетна богословска школа у нас. Многогодишната работа на водещи класически филолози, които в предишни времена намериха в него убежище от идеологическия маразъм, както и променените условия днес, създадоха условия да се формира научна среда, която основа изследователски център[5] и се ангажира с издаването на поредица за светоотечески извори (Fontes theologiae et philosophiae christianae), част от която са трите тома на Извор на знанието. Във връзка с работата върху тях, под мое ръководство изпълнихме проект на Софийския университет Тезаурус на богословието на св. Иоан Дамаскин (ДОГОВОР № 136 по НИС от 17.04.2015 година). Резултатът е богословски речник на основните понятия, метафори и символи в учението на големия отец на Църквата. Речниковите статии съдържат техните описания, признакова структура и семантичните гнезда, към които принадлежат, като същевременно препращат към съответните текстове. По същия проект от Венцислав Каравълчев беше изготвен справочник за 292 антропонима и топонима, които в непроменен вид включваме в настоящото издание. Що се отнася до богословския речник, той претърпя допълнително развитие благодарение на участието ни в друг проект. В него получихме възможност да проучим старобългарския превод на Иоан Екзарх на част от Точното изложение и това беше втората важна предпоставка да достигнем до настоящия резултат. В рамките на проект „Модерна палеославистика и медиевистика“ към Националния фонд за научни изследвания (BG05M2OP001-2-009-0005) беше формирана група по терминология, която под мое ръководство изследва терминологичните значения на думите в посочения превод и в други съчинения на Иоан Екзарх в общо 41 области на знанието[6]. В областта на богословието работата беше свършена почти изцяло от преводача на настоящото издание и от мен. Това позволи при подготовката на третия том да обогатим богословския речник на св. Иоан Дамаскин, където е възможно, с наблюденията ни върху превода на Иоан Екзарх. В него съдържанието от Философските глави и Точното изложение, гл. 1 е предоставено от мен; това от Точното изложение, гл. 2-4 – от Атанас Атанасов; материалът за За ересите накратко – от Димо Пенков. Сглобяването и структурирането на текстовете с повече автори тук, както и в Терминологичния речник на Иоан Екзарх, беше моя отговорност. Участието ни в отделните статии е маркирано под тях с абревиатурите на нашите имена.
Св. Иоан Дамаскин, Извор на знанието, том 3, Изток-Запад, С., 2021
(Уведомление от автора на блога – трилогията на св. Иоан Дамаскин Извор на знанието може да се намери при г-н Драган Бачев, тел. 088/977-15-91. Цена, посочена на корицата: първи том – 20 лв, втори том – 23 лв и трети том – 23 лв).
Точно изложение на православната вяра издаваме с благословията на Негово Високопреосвещенство Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний и с подкрепата на Дирекция „Вероизповедания“ – Министерски съвет. Дотук издадените томове намериха добър прием у читателите с духовни потребности и активно се ползват в науката и висшето образование. Вярваме, че сме на прав път и смятаме да издадем още един том, съдържащ селекция от малките догматически трактати от св. Иоан Дамаскин и неговите съчинения в защита на иконопочитанието. През следващите години ще се насочим и към наследството на преподобни Максим Изповедник, познаването на което също е от належаща необходимост за нас днес.
_________________________________________
*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Заглавието е дадено от автора на блога.
[1]. (1). Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра. Тилиа: С., 1996 г. с преводач от руски Велимира Василева; (2). Преподобни Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“: С., 20081, 20152 г. По думите на издателя, преводът е направен по изданието „Полное собрание творений Св. Иоанна Дамаскина“ – том 1 от 1913 г., издание на Санктпетербургската духовна академия, с допълнения от изданието „Точное изложение православной веры от 1894 г.
[2]. Sancti paths nostri Joannis Damasceni monachi et presbyteri Hierosolymitani Expositio accurata fidei orthodoxae. MPG t. 94, col. 789-1228.
[3]. Св. Иоан Дамаскин, Извор на знанието, „Изток-Запад“: С., 2019, с. 14-15.
[4]. Първоначална версия на превода, направена извън стандартите, за които говорим и „готова за издаване“ пролежа много години забравена в едно чекмедже на Философския факултет на СУ. Слава Богу, тя не беше публикувана и това даде възможност да се достигне до днешното издание. В архива си я съхранявам заедно с всички последващи версии и може лесно да се установят различията й с текста, който предлагаме днес.
[5]. Център за изучаване на патриотичното и византийско духовно наследство при СУ „Св. Климент Охридски“, който имах честта да ръководя през първите осем години от съществуването му до началото на текущата година.
[6]. Вж. Христов, И., Тотоманова А. (ред.). Терминологичен речник на Иоан Екзарх. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“: С., 2019.
Изображения: авторът Иван Христов, св. Иоан Дамаскин (676-749) и корица на трети том Извор на знанието. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.
Господин Иван Христов е преподавател в Богословския факултет при Софийския университет.
Уважаеми студенти, драги приятели, почитаеми посетители на блога
Съобщаваме, че издателство Librum, със седалище София (вж за него повече информация в https://www.librum.bg), започна да преиздава книгите на проф. Клара Тонева, някои от които са изчерпани още отпреди 2010 година. В момента второ издание имат следните книги, които, както е известно са и учебни пособия:
a) Мюсюлманката между традицията и модерността,
б) Въведение в православното догматическо богословие,
в) Ислямската представа за Иисус Христос и
г) Ако любов нямам…
Второ издание има и книгата Между ангелите и човеците: Литургическата музикално-химнографска традиция на исихазма, също учебно пособие, от доцент презвитер Иван Иванов.
Освен на книжния пазар горепосочените книги може да намерите при г-н Драган Бачев, тел. 088/977-15-91. Същият информира, че при него се намират все още няколко бройки от първото издание на Приложение към въведение в православното догматическо богословие, книга, която е продължение на книгата посочена тук по-горе в подточка б).
Ще информираме и за останалите книги, които ще бъдат преиздадени.
Изображение: проф. Клара Тонева. Източник Гугъл БГ.
В края на 2021 година излезе от печат нова книга в областта на специалното пастирско служение. Преподавателят по Пастирско богословие и Пастирска психология и психотерапия в Богословския факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ – доцент д-р Иво Янев публикува своята докторска дисертация на тема „Пастирски грижи за младите хора в риск“.
В това първо по рода си изследване на пастирските грижи за младите хора в риск, са разгледани в три основни тематични направления, съответно проследени в трите основни глави:
В Първа глава са разгледани значението на термините „хора в риск”, „млади хора в риск”, видовете основни групи млади хора в риск и е извършен анализ на трите основни групи, предмет на настоящото изследване – млади хора без родители, наркозависими и боледуващи от СПИН/HIV млади хора.
Втора глава е посветена на сравнително-историческия анализ на извори и примери на случаи на пастирски грижи за младите хора в риск, според Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, светите отци на Църквата, църковната история и съвременното им състояние в различните поместни Православни църкви; състоянието на тази грижа в България в Българската православна църква, Римокатолическата църква и при някои протестантски деноминации, както и методите на грижа за споменатите групи млади хора.
В Трета глава се посочват и анализират специалната пастирска подготовка, участието на енорията в тази грижа, включваща църковното доброволчество, благодатният живот на Църквата в тайнствата Евхаристия, Покаяние и Елеосвещение като важен фактор при специалното душегрижие за младите хора в риск.
В заключение, доцент Янев смята, че грижата на духовника за младите хора без родители, болни от СПИН и наркозависими е необходимо да бъде поставена на основата на църковната традиция на милосърдие и грижа. Свещенослужителят с добра социална, медицинска и психологическа подготовка, с помощта на лекари, психолози и социални работници най-добре може да извърши своята грижа за тези млади хора. Не е случайно, че именно грижата за наркозависими в духовните рехабилитационни центрове бележи такъв голям успех, а духовната грижа за болни от СПИН млади хора е най-полезна за тяхното духовно, психическо и физическо състояние. С подкрепата на Църквата и нейните духовници, приемната грижа и осиновяването може да подтикне вярващите хора да поемат грижата за деца и млади хора без родители и да им даде нормално човешко съществуване, образование и християнско възпитание. Необходимо е освен това да се припомни, че създаването на прицърковни домове, в които да живеят и да се възпитават в съгласие с Христовото учение, може да спаси много млади хора от мизерията на улицата, с нейните опасности, и да им даде християнска любов и нормално съществувание.
Книгата можете да намерите при г-н Драган Бачев, тел. 088-977-1591.
Изображения: авторът Иво Янев и корица на новата книга. Източник Гугъл БГ.
РЕЧЕ БОГ: ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА. И БИДЕ СВЕТЛИНА. 
Трябва да влезете, за да коментирате.