Николаос П. Василиадис
(из книгата му “Православие и феминизъм”)

А сега да се насочим към друг щекотлив въпрос – този за ръкоположението на жени. Мнозина питат: “Защо Православната църква не приема ръкоположението на жени?” Тук се налага да припомня, както ни учи Новия Завет, че единствен Господ Иисус Христос остава вечно Първосвещеник и единствен извършител на тайнствата.

В посланието до евреите се говори ясно и подробно за светостта на единствения и вечен Първосвещеник и Богочовек – нашият Господ. Иисус именно е онзи, който принесе кръстната жертва “веднъж” (Евреи 9:28), един-единствен път във времето и завинаги остава единствен посредник между Бога и човеците. Той се моли за хората, дава заповеди, подтиква ги да живеят живот свят.

Свещеникът в църквата не е някакъв “друг” свещеник и жертвата, която принася, не е някаква “друга” жертва. Това е единствено и завинаги свещенството и жертвата на Христа. Същото подчертава и молитвата на херувимската песен на божествената Литургия, която изброява: “Защото Ти си, Който принася, и Който бива принасян; Който приема и Който бива приеман, Христе Боже наш…” Това означава: Ти си Този, Който невидимо принасяш, бидейки Първосвещеник и като безценна жертва биваш принасян и бидейки Бог приемаш и като небесен хляб биваш разделян, Христе Боже наш…“

Тази уникална свещеническа власт, това първосвещеническо достойнство, Богочовекът – нашият Господ, предаде на светите апостоли. Тях Той изпрати в света да проповядват евангелската истина и да продължават Неговото спасително дело. На тях Той даде властта да извършват светите тайнства, които Сам установи, и да предават на вярващите божествена благодат, която ги освещава. Но след като делото и пратеничеството на апостолите е делото и пратеничеството на Христа Спасителя, на великия и единствен Първосвещеник във вековете за всички хора “чрез Църквата”, затова и свещенството Му не можеше да бъде ограничено по часове и дни (тоест по време). То трябваше да пребивава в Църквата и след смъртта на апостолите. Затова те ръкоположиха свои наследници, разглеждайки ги като продължители на своето дело в Христовата Църква. На тях дадоха завета да избират и други достойни наследници за продължение на свещеническото служение. Така че от единствения и вечен Първосвещеник, Господ Иисус Христос, Който има неприкосновено, непрекъснато, ненакърнимо, вечно и ненарушимо свещенство (Евреи 7:24, 25), се предаде свещеническото достойнство на апостолите, и от тях на архиереите и свещениците посредством тайнството свещенство.

Следователно уникалното и тайнствено свещенство е непосредствено свързано с личността на Христа Спасителя, Който я отдаде на Своите наследници. Поради това още от самото начало съзнанието на Църквата е изключило участието на жени в това тайнство “въз основа примера на Господа”, Който бе мъж, и “въз основа на апостолското предание и практика”, и особено след като св. апостол Павел изясни новата действителност на връзката между мъжа и жената в Христа (Галатяни 3:27-29)[1]. Нашата църква, подчертава протопрезвитер Евангелиос Мадзунеас, учи ясно, че “свещеникът представлява непосредствено Христа, но най-вече епископът е видима глава на нашата Църква”, както пише богоносният Игнатий[2]. Така че, тъй като Христос, носителят, образът на това единствено по рода си свещенство е мъж, а не жена, всякога както Самият Първосвещеник, свещениците трябва “да бъдат мъже, за да се запази символическото съответствие между свещенослужителя и Христа”. Протопрезвитер Мадзунеас пише също много характерно следното относно нашата тема. Прилагам текста с известни съкращения, защото прекрасното му съчинение е съставено с научна цел. Той пише:

“От богословска гледна точка отеческата роля на свещеника в Църквата отразява ролята на Бог Отец в Света Троица. Тази роля не е възможно да бъде сменена с майчинска такава (на женска личност), колкото в християнското семейство, толкова и в християнското общество. И двете роли, както мъжката, така и женската, са важни в Църквата, но не са взаимозаменяеми. От една страна една женска личност е по-близо от всички твари до всевишния Бог – това е личността на Богородица. Женска, а не мъжка личност роди Христа и се удостои да държи в утробата си в продължение на девет месеца Словото Божие. От друга страна идването на земята на Бога като мъж не е просто случайност. Бог, обръщайки се към дявола след грехопадението на първосъздадените хора, казва: Този – Иисус Христос – Който ще се роди от Дева, ще те стъпче и ще ти строши главата, и ти – дяволът – ще Му ухапеш само петата, тоест само ще Го нараниш (Битие  3: 15). Така че идването на Спасителя като мъж има символическо значение, което е познато посредством християнското Предание както на Изток, така и на Запад“[3].

Следователно свещенството е непосредствено свързано с богочовешката личност на Христа Спасителя, Който е единственият и вечен Първосвещеник. Нашият Господ е „вторият“ Адам, „човек… от небето“ (1 Коринтяни 15:47). Той стана човек подобен на нас във всичко „освен в греха“ (Евреи 4:15) и принесе един път завинаги (Евреи 5:28) кръстната Си жертва като Първосвещеник, за да ни изкупи от греха. Основавайки Своята Църква, за да продължи изкупителното Си дело след светлоносното Си Възнесение, установи ведно с това и тайнство свещенство. Това уникално свещеническо служение и пастирско достойнство Той даде единствено на мъже – на светите апостоли.

Документът „Апостолски постановления“ – съчинение от края на IV век – засягайки въпроса дали жени могат да кръщават, свидетелства, че това „противоречи на закона и е нечестиво“. А ръкоположението на жени, според „Апостолски постановления“, е дело „на елинското (тоест езическото) безбожие“, а не „на Христова наредба“:

„Но ако трябваше и кръщението да се извършва от жени, тогава Господ щеше да бъде кръстен от собствената Си майка, а не от Иоан Предтеча. И когато ни (нас апостолите) изпращаше да кръщаваме, щеше да изпрати и жени със същата задача. Никъде обаче Той не е заръчал, нито писмено е предал такова нещо, тъй като много добре познава природата ни и това, кое е прилично за самата практика, доколкото е създател на тази природа и законодател“[4].

Така че достойнството на свещенството и по последование, и по позволение за извършване на светите тайнства Господ ги даде единствено на светите апостоли и посредством тях – на епископите, и на презвитерите в Църквата.

Достойно за внимание е и това, че Господ на Тайната вечеря, на която установи тайнството Евхаристия, и на която присъстваха единствено дванадесетте Негови ученици, поръча само на тях: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19), тоест, това да правите и вие, за да носите в паметта си и паметта на тези, които идват след Моята кръстна жертва, която принесох за вас, така и Изкуплението и Спасението, които получихте с тази жертва.

Когато обаче Юда стана предател и неговото празно място сред апостолите трябваше да се запълни, те, следвайки вярно Господа – своя учител, не повикаха жена да поеме апостолското достойнство, въпреки че жени бяха тези, които първи видяха Христа веднага след Възкресението и въпреки, че жени приеха първи заповед от Господа да благовестят Неговото възкресение на учениците, и да станат така апостоли на апостолите.

Богочовекът – нашият Господ и боговдъхновените апостоли са имали в своето отговорно и трудно свещеноапостолско дело много на брой и твърде способни сътруднички и достойни помощници жени. И докато апостолите ръкополагаха чрез тайнството свещенство епископи, сред тях нямаше ни една от иначе достойните във всичко ученички на Господа. А това сториха, както вече казах, по примера на Господа. Но така е не защото Господ и апостолите подценяваха или презираха женския пол, който е особено ценен в спасителното дело на Господа, апостолите и изобщо в Църквата. Те не правеха и някакво разделение, нито пък желаеха да съхранят някаква уж престижна обществена неравнопоставеност, както твърдят някои врагове на Църквата.

Дякониса Фива и други жени, за които споменава св. апостол Павел в шестнадесета глава на Послание до римляни, не са принадлежали към първото ниво на свещенството; за тях важи онова, което пише апостолът за Фива: Тя стана „помощница на мнозина“ християни и на мене (Римляни 16:1, 2). Жените дякониси от апостолските времена „се заемали“ с делото на дяконското служение с благословия и ръковъзлагане (хиротесия) на епископите[5]. Те служели в делата на любовта сред християнските общности и най-вече помагали на бедните[6].

Именно тази линия, зададена от Господа и апостолите, следва вече две хиляди години цялата Христова Църква, която въпреки всички схизми и ереси остана единна по този въпрос.

Древната Църква се е сблъсквала с темата за женското свещенство единствено, когато е била поставена пред проблеми с ереси, които са допускали жени до свещеническо достойнство. Тези еретици, повлияни от идолопоклоннически религиозни вярвания, които в своите храмове са имали жени-свещеници, въвели в своите общности освен еретическото си учение и жени-свещеници. Такива бяха гностикът Марк и еретиците квинтилиани, които имаха за водачи две жени – Квинтила и Присцила. Също антидикомарианитите и колирибианите, чиито членове били само жени, които вместо да служат Богу, служели… на Пресвета Богородица. Те разбира се извършвали това служение с помощта на “жени-свещеници”[7]. Освен това в еретическата общност на проповедника Марк жени произнасяли молитвите по време на тайнство евхаристия и подавали потира с виното на вярващите. В ереста на Маркион жени заклевали и кръщавали членовете на сектата, а в ереста на Монтан така наречените “пророчици” Присцила и Максимила стояли в иерархията до самия Монтан[8].

Тези еретически практики са в пълно противоречие с онова, което е учил единственият и вечен Първосвещеник – Господ Иисус Христос, с онова, което са учили апостолите. Затова и Църквата немедлено и без колебание се е противопоставяла на тези ереси. Големите писатели и свети отци на Църквата като св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов ги осъдиха като “противозаконни и нечестиви” и дори “демонични”[9].

Трябва специално да се отбележи, че в нашите дни претенции да се ръкополагат жени повдигаха постоянно и настойчиво, и за съжаление успяха в претенциите си, еретиците протестанти, които обаче са в непрекъснати достигащи до крайности противоречия помежду и вътре в самите им еретически общности.

Свещеникът трябва да е мъж, за да се запази с това и символическото съответствие между служещия и великия Първосвещеник Христос. И затова именно свещенството е благодат “на отобразяващия представителството на Христа, на Жениха с невестата”, тоест на Църквата, а “не на невестата жена с Невестата-Църква”[10].

Има още →