Иван Рашков
Името на преподобни Андрей Рубльов е едно от най-известните в руското Средновековие. Когато и където да се заговори за Русия, за Руската православна църква и руската църковна живопис през този период, навсякъде звучи името на преподобни Андрей Рубльов. Неговото име носи Музеят за древноруско изкуство, намиращ се в Спасо-Андрониковия манастир, в който преподобният е бил монах. В негова чест в Москва е издигнат и паметник. Името му се поменава и в Троице-Сергиевата Лавра в Събора на Радонежските светци[1].
Животът и дейността на преподобни Андрей Рубльов протекли във втората половина на XIV-ти век и 30-те години на XV-ти век[2] Точната дата на неговото раждане не е известна. Неизвестно е и месторождението му. В житието на преподобни Никон Радонежски, съставено от Пахомий Логотет, има известие, че Рубльов починал „в старости велице[3]“. В онова време такава старост считали възрастта над 60 години[4].В житието се посочва и годината на неговата смърт – 1430. В такъв случай най-вероятно той да се е родил след 1360 година.
Заедно с другия известен иконописец Даниил Черни той живял и се подвизавал в Московския манастир „Спас Неръкотворни“, на който първият игумен бил ученикът на преподобни Сергий Радонежски – преподобни Андроник. В този манастир, заедно с преподобни Андроник, към лика на светиите е причислен също и вторият игумен на манастира – преподобни Сава. Не е известно точно кога е дошъл в манастира монахът Андрей, но по всяка вероятност той е бил вече в него при игумена Сава.
В 1405 година преподобни Андрей заедно с Теофан Грек и стареца Прохор живописва Благовещенския събор в Кремъл. В летописите преподобни Андрей се споменава след Теофан и Прохор, поради което може да се приеме, че той е бил много по-млад от тях. Но въпреки това вече е известен живописец, иначе не би бил привлечен на работа в Благовещенския събор в московския Кремъл.
През 1408 година по нареждане на великия княз Василий Дмитриевич Андрей Рубльов и Даниил Черни стенописват възобновения Успенски събор в град Владимир. Стенописването започнало на 25 януари 1408 година. Възобновяването на големия исторически събор, построен още през XII-ти век, във времето на разцвета на Владимиро-Суздалското княжество имало голямо историческо значение. От края на XIV-ти и XV-ти век Москва се считала не само център на обединена Русия, но и наследник на големите художествени традиции на Киевска Русия и Владимиро-Суздалското княжество[5].
Известно време преподобни Андрей Рубльов е работил и в Звенигород при княз Юрий Димитриевич. От така наречения „Звенигородски чин“ до нас са дошли само три икони – „Христос Спас“, „Св. апостол Петър“ и „Св. Архангел Михаил“, съхранявани днес в Третяковската галерия в Москва.
От 1425 до 1427 година по покана на игумена Никон Андрей Рубльов и Даниил Черни стенописват Троицкия събор в Сергиевия манастир. От 1427-1430 година той ръководи работата по стенописите в Спаския събор в московския Андроников манастир.
В пълния разцвет на своите творчески сили, по благословението на преподобни Никон, Андрей Рубльов живописва иконата „Старозаветна Света Троица“ „в похвалу Авве, Преподобному Сергию[6]“. Най-вероятно тя да е създадена в 1411 година, когато върху гроба на преподобни Сергий (починал 1392) била издигната дървена църква[7]. По-късната каменна църква, построена в 1423-1424 година на нейно място, била посветена също на Света Троица.
По всяка вероятност иконата е пренесена в новата църква, където и престояла чак до предаването ѝ в Третяковската галерия в 1929 година. Сега тя привлича към себе си внимание като паметник на църковната живопис с голямо обаяние. Преподобни Андрей Рубльов е вложил в нея цялата сила на своя гений. Той създал такова съвършено художествено произведение, което го обезсмъртило. По думите на Виктор Никитич Лазарев „само тази икона е достатъчна, за да си остане той велик майстор[8]“.
Когато изучаваме руската църковна живопис от XIV-ти век, веднага се натъкваме на един любопитен факт: от втората половина на това столетие рязко се увеличава количеството на икони, изобразяващи Света Троица. Тази иконографска тема била особено популярна в кръга на преподобни Сергий Радонежски. Именно на Света Троица посветил той основания от него манастир. И когато неговите ученици и най-близки последователи полагали основите на нови манастири, те често ги посвещавали на Света Троица.
За преподобни Сергий образът на Света Троица изразявал единство и съгласие. Епифаний Премъдри отбелязва в житието му, че преподобни Сергий издигнал храм и го посветил на Света Троица та „като съзерцава Светата Троица, да победи страха от ненавистните вражди на този свят[9].“Това напълно се съгласува с практическата дейност на преподобни Сергий Радонежски, който открито се опълчвал срещу княжеските спорове и междуособици.
Съществува още една причина, обясняваща широкото разпространение на икони с образа на Света Троица през втората половина на XIV-ти век[10]. Става дума за еретическите движения, които от края на XIII-ти век започнали да се разпространяват в Русия, в рамките на които антитринитарните течения заемали далеч не последно място.
От църковната история ни е известно, че богомилите и катарите отхвърляли църковния догмат за триединия Бог[11]. Ереста на стриголниците, пуснала в XIV-ти век дълбоки корени в Новгород и Псков, също отричала равенството на Лицата на Света Троица. Стриголниците утвърждавали, че при явяването на трите ангела на Авраам, той видял само Бога и два ангела, а не трите Лица на Света Троица. Обосновавайки своята теза, стриголниците, както и жидовстващите, дошли в края на краищата до пълно отричане изобразяването на Света Троица[12].
Естествено било да се даде отпор на тези антитринитарни ереси както чрез богословската литература, така и чрез иконописта. На една Новгородска икона „Отчество[13].“(края на XIV-ти век) в горната част има надпис, който уточнява сюжета на иконата: „О(те)ць и Синь и с(вя)ты(и) Духъ“. За да не остане у зрителя никакво съмнение в равенството на Лицата на Света Троица, художникът е дал още два надписа: над трона, встрани от фигурата на Бог Отец, и на диска, който Христос Емануил държи с двете Си ръце. Тези надписи гласят: IC ХС. По такъв начин и Бог Отец, и Дух Свети, символизиран чрез гълъба върху диска, са равни с Христа.
Другият отпор на тези ереси е чрез богословската литература. Епифаний Премъдри, който пише житието на преподобни Сергий Радонежски в началото на XV-ти век, се впуска в други разсъждения за ролята на троичното начало в събитията от Старозаветната и Новозаветната история. На тази „тричисленост“ Епифаний придава почти космическо значение [14].С тази му дейност в борба против еретиците, отразена и в неговите проповеди, е пропит целия му живот.
Когато преподобни Андрей Рубльов получил покана за живописването на иконата „Старозаветна Света Троица“, тази тема[15] несъмнено и за него самия, и за съвременниците му е имала жизнено значение. Пред него е била поставена задачата чрез иконописта да покаже равенството на Лицата на Света Троица за назидание на иначе мислещите. Този момент вероятно е изиграл огромна роля в неговия замисъл в иконата „Старозаветна Света Троица“. И като всяко голямо произведение на изкуството иконата от преподобни Андрей Рубльов може да бъде разглеждана от различни страни.
Въпросите, свързани с формите за въплъщение на образа, имат своето изходно начало в самата идея, която те нагледно изразяват. Що е „образ“ в неговото православно разбиране? Понятието за образа и формите на неговото изразяване намират своето отражение у светите отци на Църквата много преди иконоборческия период (726-843). А през този период тези въпроси придобиват особена сила в живота на Църквата. Главният акцент през иконоборческата епоха пада върху въпроса за допустимостта на съществуването на иконите в Църквата и на тяхното почитане въобще. Въз основа на редица мнения и формулировки, дадени от светите отци, по този въпрос стигаме до извода, че самó по себе си възникването на образа в Църквата е дело на Божието предопределение, защото както в предвечното предопределение, така и в идеята, се съдържат първообразите на тези неща, които имат битие в Самия Него“, пише св. Иоан Дамаскин[16]. Ако това е така, то няма нищо удивително в това да предположим, че образът, както при своята поява в Църквата, така и в по-нататъшното свое развитие, се нуждае и се намира под особения Божи Промисъл. Бог е вдъхновявал в това дело не само отделни личности, но и цели култури – да отразяват в тяхното религиозно изкуство във видими форми невидимите свойства на Първообраза, без които „не бихме били в състояние да се издигнем до съзерцаване на духовните предмети“, „защото ние имаме нужда от това, което ни е родствено и сродно“, тоест да познаваме Бога посредством образи и форми, съдържащи в себе си Неговите отличителни свойства[17]. Образът, според учението на светите отци, е „видимо в невидимото, тъй като в него се изобразява живеещият във видимото тяло невидим дух[18]“.
Така светите отци ни въвеждат в разбиране духовното съдържание на образа, който отразява в себе си духовните черти на първообраза. Разсъждавайки за вътрешната същност на образа, светите отци виждат общата форма на неговото въплъщаване в красотата. „Цветовете на живописта ме подтикват към съзерцание и като слънчев лъч услаждат зрението ми, вливайки в душата славата Божия“, говори св. Иоан Дамаскин[19]. Славата Божия, отразяваща се в духовната красота на иконата, има за свой източник Божието съизволение. Св. Иоан Дамаскин сравнява красотата на иконата с мелодията на Псалмопевеца.
Светите отци поставят граница и между външните красиви форми и духовната, истинска красота, в която почива славата Божия. „Божествената красота, по думите на св. Василий Велики, се проявява не в какъв да е вид и не в прелестта на иконата, обусловена от изящните багри, а се долавя в неизреченото блаженство, съобразено с добродетелите[20].“
Говорейки за формите на въплъщение на образа, светите отци се спират не толкова на въпроса за характера, колкото за живото непосредствено предаване на първообраза по пътищата за реалното предаване на действителността.
Съществен момент в принципното значение на образа е неговият повествователен и илюстративен характер. Чрез иконите последователно са проследени свещените събития от Стария и Новия Завет.
Идейната дълбочина на църковното учение, широтата на историческия материал, който трябва да се онагледи с изобразителни средства от специфичен характер, са в основата на онези етапи, чрез които е трябвало да премине своя път образът в Църквата.
Великите творения на човешкия гений извикват към живот и велики, и животворни идеи. Това се отнася и за живописта въобще и по-специално за иконографията. На иконите освен Спасителят и Божията Майка, се изобразяват свети богоподобни люде. Те са свети, затова защото чрез благодатта и любовта Божия и с личния си подвиг са победили греха и самата смърт (духовна) и с това са потвърдили истинността и спасителността на своята вяра и религия[21].В това се заключава тяхната велика и жизнеутвърждаваща идея. Тази идея е отразена във всяка икона. Тя ни повествува за домостроителството на нашето спасение. Както всяка отделна евангелска заповед крие в себе си другите заповеди, съдържа цялото Евангелие, така и всяка отделна икона съдържа в себе си цялото домостроителство: спасението на човека чрез любовта на Отца, изкупителната жертва на Сина и благодатните дарове на Светия Дух[22].
Проследявайки изображенията в тяхното историческо развитие, ние се натъкваме на различни трактовки на тази иконографска тема (иконографията на „Старозаветна Света Троица“), която не бива да обясняваме само със смяната на стилистическите вкусове на съответната епоха. Колкото повече се задълбочаваме в този въпрос, ние забелязваме, че различните варианти на третиране са обусловени от различията в разбирането на библейския текст при неговото тълкуване.
В 18-та глава на книга Битие се повествува за явяването на Господа на Авраам в дъбравата Мамре, когато той седял при входа на шатрата си (стих 1). Когато ги видял, Авраам се затекъл към тях да ги посрещне, поклонил им се и казал: „Господарю, ако съм намерил благоволение пред очите Ти, не отминавай Твоя раб“ (стих 3). По-нататък се говори за приготвената трапеза от Авраам и Сарра, за заколването на отбраното теле и изпичането на пресни пити.
На трапезата между Господа и Авраам се започва разговор, в който на Авраам се предсказва за раждането на сина му Исаак. След свършване на угощението Авраам изпраща тримата мъже, които се отправили за градовете Содом и Гомора. Както по време на трапезата, така и тука при изпращането, Авраам узнава от Господа за унищожаването на тези градове, потънали в нечестие. По време на тази беседа двамата мъже си тръгнали и Авраам остава сам с Господа. След молбата на Авраам към Господа да пощади при известни условия жителите на тези градове, той се разделил с Господа и се върнал у дома си.
Някои от светите отци и учители на Църквата не се съмняват, че в този разказ се разкрива едно от Богоявленията при Авраам. Съществуват следните разногласия във връзка с това повествование: а) явил ли се е Господ на Авраам с двама ангели; б) или това са били просто трима ангели, послужили за външно откриване чрез тях на Бога; в) или във вида на трите ангела се явили трите Лица на Света Троица?
Св. Юстин Философ (II-ри век) се изказва направо за първото положение, за което той пише следното: „Свещеното Писание говори, че Бог се явил на Авраам, Моисей и други старозаветни праведници. Но това не бил Бог Отец. Бог Отец всякога пребъдва на небето, на никого никога не се е явявал и с никого пряко не е беседвал[23].“ В творческата и промислителната дейност за света Му служи Неговият Син, наречен Божествен Логос. По повод на това мнение на св. Юстин Философ епископ Силвестър отбелязва, че подобно схващане се явява крайност в Църквата, която крайност впоследствие доведе до арианството[24].
Към възгледа на св. Юстин Философ за явяването на Господа и на двама ангели на Авраам се придържат и Тертулиан, блажени Теодорит, Евсевий Кесарийски и св. Иоан Златоуст. Последният отбелязва по този въпрос следното: „В къщата на Авраам се явили заедно и Ангели, и техният Господ. Но след това Ангелите, като служители, били изпратени да погубят градовете (Содом и Гомора – скоби мои), а Господ останал да беседва с праведника[25]“.
Към второто мнение за явяването на трите ангела на Авраам, които послужили като средство за откриване на Господа, се придържал блажени Августин. Той пише следното: „Авраам среща трима, а се покланя на Един. Посрещайки трима, той съзерцавал тайната на Света Троица, а се поклонил на Единия, изповядвайки Единия Бог в три Лица[26]“. Следователно тук числото „три“ се разглежда по-скоро като външен израз на Триипостасното Божество, а поклонението и обръщането към едно от Лицата – като указание за Неговото единство[27].
