Месец: септември 2024

Истината в християнската религия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Георгиев Панчовски

Съмнението и неверието в съще­ствуването на истината въобще или в нейната достижимост за ограниче­ния човешки разум, макар и да са съпътствали човека през цялото му историческо съществуване, нивга не са хващали дълбоки и трайни корени в неговия дух. Вярата в истината, жаждата за истината, копнежът по истината, търсенето на истината и ней­ното все по-пълно и по-съвършено обладаване са основни двигатели на човешкия живот: на неговото съще­ствуване, развитие, осмисляне и реа­лизиране. Човек жадува за истината още от най-ранни младини, търси я с целия жар на душата си през всички дни на живота си, живее смислено и творчески само чрез нея.

Нас тук ни интересува какво е отношението на християнската рели­гия към истината и може ли въобще да се говори за истина в нея. Не е ли религията област на субективни преживявания, на чувствени състояния, които нямат нищо общо с истината и не се интересуват от нея? Не бяга ли човек в религията от грубата действи­телност и от суровата истина с тях­ната неумолимост и незаинтересова­ност от неговите лични нужди и по­требности, за да намери и да си из­гради въображаем свят, в който въж­деленията и копнежите на личното аз се реализират? В този дух бе се изказал един философски писател у нас, като твърдеше, че на вярващия му е безразлично дали Бог в дейст­вителност съществува. С това рели­гията се откъсва от всяка истина и се свежда до илюзионизъм и фикционизъм. Радикален израз на туй схваща­не дал Фридрих Ницше, според когото ни­кога досега една религия не е съ­държала истина – нито посредно, нито непосредно, нито като догма, нито като притча, понеже всяка рели­гия се появявала по пътищата на за­блудения разум.

Да се твърди, че религиозният човек не се интересува от истината и че в религията той съзнателно или несъзнателно се затваря в илюзорен свят на субективни състояния – значи да не се познава психологията на ре­лигиозното съзнание. Религиозният човек в своите религиозни преживя­вания търси и намира Бога като най-реална и висша действителност, като абсолютна истина. За него нищо, дори светът и самият той, не е така реално, така истинско, както Бог. Достовер­ността на религиозните убеждения е толкова очевидна и непреодолима за религиозния човек, че той, подобно на блажени Августин, по-лесно би се усъмнил в собственото си съществу­ване, отколкото в истинността на свои­те религиозни преживявания. „Аз – изповяда блажени Августин на Бога, – чух Твоя глас в глъбината на душата, така че в мене нямаше вече място за ни най-малко съмнение. Аз по-скоро бих могъл да се усъмня в моето битие, отколкото в битието на тази исти­на, която се вижда от създание мира чрез разглеждане на творенията и винаги присъщата Ти сила и боже­ство“. Видните психолози Старбек и Джеймс привеждат изповедта на един религиозен човек, в която той между другото заявява: „Дотолкова малко можех да се съмнявам в Божието при­съствие, както и в моето; дори аз чувствах себе си по-малко реален от Бога“. Поради това Джеймс и въз осно­ва на неговите религиозно-психологи­чески изследвания повечето от съвре­менните психолози на религията при­дават на религиозното преживяване опитен характер.

В християнското религиозно съз­нание чувството за истина и стреме­жът към истината са толкова силни, колкото едва ли някъде другаде. То нито за миг може да се примири с някакъв религиозен илюзионизъм и фикционизъм. Истината е предмет на въжделен копнеж и на упорито тър­сене от негова страна. Християнинът от нищо друго не се интересува по­вече, отколкото от истината, и за нищо друго не се бори толкова, колкото за нейното постигане. Религията и науката за него са два пътя за откриване и обладаване на пълната, абсолютната истина. И тези пътища въпреки тяхното различие не си про­тиворечат и не се отричат, а се взаим­но допълват и подпомагат.

*

Християнската вяра не огражда чо­века само в сферата на религиозни истини и не му препречва пътя за научно изследване. Тъкмо обратното: никоя религия не подбужда чо­века така силно към научно изслед­ване, към търсене на научната истина, както християнската. За християнската вяра изследването на истината е Бо­жие изискване – религиозно нравст­вено задължение, чрез което човек осъществява своето господарско по­ложение и творческо назначение в света. За християнина светът не пред­ставлява от себе си нито сатанинско творение, нито пуста, мрачна и хао­тична материя, изпълнена с враждеб­ни към него демонични духове – представа, която предизвиква страх и изключва всяка мисъл за научно из­следване като смъртоносна дързост; според християнската вяра светът е премъдро и прекрасно устроено Бо­жие творение, в което всичко е наре­дено с „мярка, брой и тегло“ (Премъдрост Соломонова 11:21; срв. Иов 28:25), всичко е закономерно и следователно се под­дава на научно изследване. Човек като сътворен по Божи образ е предназ­начен да изпълня земята, да я обла­дава и да господарува над нея (Битие 1:28), което може да стане само чрез нейното опознаване и техническо овла­дяване. Чрез познанието на истината и придобиването на мъдрост човек разкрива образа Божи в себе си и постепенно се стреми към все по-съвършено богоуподобяване. Християн­ският идеал не се състои в незнанието и невежеството, а в знанието и мъ­дростта. Нищо не се оценява така ви­соко от Свещеното Писание и не се прави предмет на така въжделен копнеж, както мъдростта, разбира се, не плът­ската, а духовната, богопросветената мъдрост. „Тя – според книга Иов, – се не оценява с офирско злато, ни с дра­гоценен оникс, нито със сапфир. Не се равнява с нея злато и кристал и не ще я размениш за съдове от чисто злато. А за корал и бисер няма и що да се споменува и придобиване мъ­дрост стои по-високо от рубини. С нея не се равнява етиопският топаз; с чисто злато тя не се оценява“ (28:16-19). Премъдрият Соломон казва: „Да придобиеш мъдрост е много по-добре, нежели злато и да придобиеш разум е по за предпочитане от отбор сребро“, защото мъдростта е по-скъпа от дра­гоценни камъни, по-добра от бисер и нищо от онова, що е въжделено, не ще се сравни с нея (Притчи Соломонови 16:16; 3:15; 8:11). Поради това той предпочел мъдростта пред скиптри и престоли и богатството смятал за нищо пред нея; драгоценния камък не сравнявал с нея, защото пред нея всичкото злато е нищожен пясък, а среброто е кал в сравнение с нея. Той я обикнал повече от здраве и ху­бост и в избора предпочел нея пред светлината, защото нейната светлина не угасва (Премъдрост Соломонова 7:8-10). Иисус Христос приканва Своите уче­ници да съчетават в себе си незлобивостта на гълъба с мъдростта на змия­та (Матей 10:16), а св. anостол Павел съ­ветва: „Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни“ (1 Коринтяни 14:20).

Опознаването на света и откри­ването на истината има за християн­ството специално религиозно значе­ние: чрез това човек косвено опоз­нава Бога, защото небесата проповяд­ват Неговата слава, твърдта възвестява за делата на ръцете Му (Псалом 18:1-2), и чрез разглеждането и опознаването на творенията става видимо за човека онова, що е невидимо у Бога, сиреч веч­ната Му сила и Божеството (Римляни 1:20). Човек от видимите съвършенства може да познае вечно Съществуващия и от величието, от хубостта у създанията може да познае Виновника на тяхното битие (Премъдрост Соломонова, 13:1-5). Според блажени Августин, към що и да се обър­не човек, всичко му проповядва и му твърди, че е създадено от Бога. На Августиновия въпрос към тварите: що знаят за Бога, те му отговорили гръ­могласно: „Той ни сътвори“.

Бог не дава на човека научните истини наготово, а оставя той сам да ги търси, изследва и намира и чрез това да развива себе си, да осъщест­вява своите творчески възможности и да живее смирено, радостно и щаст­ливо. Известно е, че според библей­ския разказ първият човек сам давал имена на животните, което е възмож­но само чрез различаването им едно от друго, чрез установяването същест­вените и несъществените им белези и проявления, тоест чрез точното им опознаване.

Християнската религия изостря из­следователския дух на човека и го импулсира към пълно и всестранно познание на истината, като го съветва всичко да проверява. „Всичко изпит­вайте“, – казва св. anостол Павел на со­лунските християни (1 Солуняни 5:21). „Възлюблени – съветва св. Иоан Богослов, – не на всеки дух вярвайте, а прове­рявайте духовете“ (1 Иоан 4:1). Хри­стияните не трябва да се задоволяват с повърхностно знание, а да се стремят да проумеят, „що е ширина и дължи­на, дълбочина, и височина“ (Ефесяни 3:18). Идеалът на християните в това отно­шение е да възпламеняват в себе си „любов за всяко обогатяване със съ­вършено разбиране“, за да познаят „тайната на Бога и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкро­вища на премъдростта и на знанието“ (Колосяни 2:2-3).

Аз съм пътят и истината и животът

Според християнската вяра човек трябва да бъде особено критичен в областта на религията и да не приема за истина нищо без основания. Тя изисква да имаме Бога „в разума си“ (Римляни 1:28) и да Му се покланяме „с дух и с истина“ (Иоан 4:24). Иисус Христос се родил и дошъл на света, за да свидетелства за исти­ната (Иоан 18:37) и говорил за това, що знаел, и свидетелствал за онова, що е видял (Иоан 3:11). Той никога не изисквал сляпа вяра към Него и към Неговите думи и дела, а разумна, изградена на основания и разбиране (Марк 8:17), като за това често при­бягвал до най-сигурния метод на науч­ното изследване – сетивния опит. Той пита: „Очи имате, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли?“ (Марк 8:18). По същата причина Той се отнесъл снизходително към неверието на апостол Тома във възкресението Му и не само му показал Своите ръце, нозе и ре­бра, но и сложил пръста му в раните на ръцете Си и ръката му в ребрата Си (Иоан 20:27). Първите благовестници на Христовото слово писали и говорили като непосредни свидетели, като очевидци. Дори най-умозрителният Христов апостол – св. Иоан Богослов казва, че възвестява това, което е чул, което е видял с очите си, което е наблюдавал и което ръ­цете му са попипали (1 Иоан 1:1). Евангелист Лука съобщава, че в на­писаното от него Евангелие той пише за напълно известни нему събития, както са му ги предали ония, които от самото начало били очевидци и служители на словото и то пак след грижливо проучване (Лука 1:1-3).

*

От друга страна християнинът е твърдо убеден, че и научната истина в своята дълбока основа и последна тенденция насочва към Бога, отваря вратите за вярата, оправдава нейното съществуване и косвено привежда ос­нования за нейната истинност. От Бога води началото си всяка истина и към Него тя насочва, защото Бог е абсо­лютното битие, а следователно и аб­солютната истина. „Господ Бог – каз­ва пророк Иеремия – е истина“ (Иеремия 10:10). Извън Бога няма истина и извън истината няма Бог. Истината и Бог в същински смисъл на думата са идентични понятия. „Аз съм… истината“, – казал въплътеният Бог-Слово (Иоан 14:6) и с това дал божествен и безсмъртен израз на тази идея. „Където намерих истина – изповядва блажени Августин, – там намерих моя Бог, самата Истина“. И той се обръща към Бога на истината със специална мо­литва, в която между другото казва, че Бог е баща на истината и на мъ­дростта, че в Него, от Него и чрез Него е истина и мъдрост всичко, що тук е истина и мъдрост. Щом истината е в Бога, от Бога и чрез Бога, то и всеки, който върви по пътя към исти­ната, същевременно върви по пътя към Бога. „Всякой, който е от исти­ната – казва Иисус Христос, – слу­ша гласа Ми“ (Иоан 18:37). Нашият ум – пише Климент Александрийски – е окото на нашата душа, което се озарява от лъчите на Божественото Слово. Човешкият разум в една или друга форма привежда свидетелства за своя божествен първоизвор и за своята богонасоченост: идеята за Бога принадлежи към неговата същност, вследствие на което той не може да не я прави предмет на своята дейност, ако не в положителен, то поне в отри­цателен смисъл. Разумът и истината са в Бога и от Бога, поради което, който търси и намира обективната истина, неминуемо стои на пътя към Бога, върховния Разум и абсолютната Истина. Гьотевите думи: „Който при­тежава наука и изкуство, той има също и религия“, не са верни в пълнота, но в тях се съдържа ис­тината, че науката и изкуството в тяхната неподправена същина и тен­денция са едни от многото пътища към Бога. И наистина, този, който чрез своя разум търси истината, – послед­ната, висшата, абсолютната, която не сочи само що съществува, и как то съ­ществува, но и защо въобще нещо съществува и как то трябва да съще­ствува и следователно дава оправда­ние, насока и смисъл на човешкото съществуване, – необходимо ще раз­бере, че тя не може да се намира в изменливата и преходна действител­ност, а в неизменния и вечен Бог, Който е „вечно Съществуващият“ (Изход 3:14), Алфа и Омега, Начало и Край, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържител (Откровение 1:8).

Християнинът вярва непоколебимо в истината и се стреми да я постигне и обладае. Той обаче не се задово­лява с нейните отломъци, които се откриват чрез научното изследване, а копнее за абсолютната, вечната Исти­на, Която съдържа в Себе Си смисъла и пълнотата на живота. Той подобно на блажени Августин казва: „Истина, Исти­на! Колко дълбоко въздишаше ду­шата ми по Тебе и как искрено се стремеше духът ми към Тебе!“ Едва след намирането на Истината-Бог, той се успокоява, защото само Тя го въз­вишава и облагородява истински, само Тя го освобождава от робството на природните стихии и греховните стра­сти, само Тя осмисля съществуването му и му дава радост и щастие в жи­вота. Познал веднъж тази Истина, Която същевременно е и пътят и жи­вотът (Иоан 14:6), християнинът не допуска мракът на незнанието и на злото да се докосва до неговата душа и да го оплита в своите мрежи, а живее в „светлината на живота“ (Иоан 8:12).

________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1950, кн. 5, с. 16-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ejn

Значение на съвестта*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Дори най-нещастен и злочест човек има право на щастие и с цялата жар на душата си жадува за него. „Ние наистина сме създадени за щастие“ – заявява даже такъв теоретически и практически песимист като италианския поет-философ Джакомо Леопарди[1], който само мрачни картини виждал, само черни дни на нерадост изживял и не вкусил от никой плод на щастието. Но къде се намира това рядко съкровище – човешкото щастие? Кой път води към него? С какви средства се постига? 

Многовековният човешки опит доказва, че щастието се състои в доброто, в добродетелния живот. Който прави добро и посвещава живота си в служба на ближните си, той спечелва най-голяма слава и оставя след себе си паметник от добродетели, които никакви разрушителни сили на времето не могат да повалят и да обвият с прашното було на забравата. Който записва името си със светлите букви на доброто в сърцата на онези, които го заобикалят, никога не ще бъде пренебрегван, изоставян и забравян. Добрите дела пръскат светлина, красота, радост и щастие по цялата земя.

Чрез дългия си житейски опит всички народи са дошли до непоклатното убеждение, че добрият живее добре, а лошият – зле. Божията мъдрост и човешкото знание са привели безброй доказателства в потвърждение на тази истина. Старозаветният мъдрец казва: „Бог дава мъдрост, знание и радост на човека, който е добър пред лицето Му; а на грешника дава грижи – да събира и трупа, за да предаде отпосле ономува, който е добър пред лицето Божие“ (Еклисиаст 2:26). Древните елини и римляни обстойно проучили добродетелта и дошли до безспорната истина, че само тя води към щастие. „Единствено добродетелта – казва Сенека – осигурява трайна, безгрижна радост[2].“ В същия дух се изказват още мнозина мислители не само от древността, но и от новото време. Една българска пословица казва: „Направи добро, па го хвърли в морето; ако рибите не видят, Господ ще види[3].“ „Добродетелта – говори Гьоте – има такова влияние върху щастието и нещастието на човека, че повечето положения в живота са зависими от нея[4].“ От нашите добродетели зависи оценката на хората за нас; нашите добродетели обуславят положението ни в живота; нашите добродетели определят преуспеха ни в семейството и обществото, нашите добродетели създават душевния мир, спокойствието на съвестта – елементи, без които няма радост, няма щастие.

Човекът е предназначен за добро: неговата най-съкровена същност е насочена към доброто и когато го извършва, той остава верен на себе си, осъществява назначението си и изживява вътрешно задоволство, душевен мир, върховно щастие. „Злото разрушава щастието на отделния човек, както и на цялата човешка общност – казва Гьоте – напротив, доброто и благородното причиняват и укрепват индивидуалното и общественото щастие[5].“ Гьотевият Фауст пребродил всички друмища на живота, изпитал всички наслади и удоволствия, ала „най-висшия миг“ изживял само когато се отдал на практическа дейност за благото на ближните си. „Заслужава да се отбележи – да кажем заедно с видния немски общественик и учен Вилхелм Хумболдт, – че когато не правим големи усилия да гоним щастието или да бягаме от нещастието, а само се стараем да изпълняваме дълга си, щастието идва самó по себе си[6].“      

Пътя на доброто посочва съвестта, този чуден Божий глас в сърцето ни. „Съвестта – казва Менандър, а след него и Виктор Юго в пълно съгласие с безброй други мислители и с общочовешкото съзнание – е Бог в човека[7].“ Като верен страж на доброто съвестта непрекъснато бди: предпазва от зло и грях, охранява от порок и падение, насочва към светлите лазури на добродетелите и към сияйните върхове на нравственото съвършенство. Когато следваме нейните повели, съвестта ни дарява с най-висшата награда.

От структурата на съвестта, от нейното място в нравствения живот и от нейните прояви произтича огромното ѝ значение. Човек не е възможен като личност и като нравствен характер, ако би бил лишен от съвест. „Нравствената същност на личността – казва видният германски философ Николай Хартман – се намира в съвестта[8].“ Без съвест няма нравствено съзнание, няма нравствена отговорност, няма нравствена дейност, следователно няма това, което образува ядрото на човешката личност. Ето защо съвестта принадлежи към самото нравствено битие на човека и без нея то не може нито да съществува, нито да се осъществи в пълнота и разцвет. Нищо не е така есенциално свързано и неразривно срастнато с личността на човека както съвестта: тя е пазител, страж и съдия. Затова който потъпква съвестта си, той изменя на себе си, унижава личното си достойнство, обезобразява се духовно и се обезличава нравствено. Следователно, достойнството на човека се състои в съвестта и се измерва по нейната будност и висота. Съвестта служи за най-правилен мащаб, с който човек може да оцени състоянието и нивото на своята личност. По нейната будност и чувствителност, по нейната чистота и висота, по нейната власт да определя решенията и поведението, се оценява личността на човека както от обществото, така, и от Бога.

Когато човек се е издигнал до будна съвест и следва нейните изисквания, той се удостоява с най-висшата награда. Спокойната съвест, съзнанието за изпълнен индивидуален и обществен дълг – ето върховното щастие на земята, което съдържа в себе си сигурна гаранция и за вечно блаженство. Колкото човек по-внимателно се вслушва в гласа на съвестта си, той ще придобива толкова по-голяма мъдрост и по-дръзновено ще служи на правдата. „Чистата съвест – отбелязва римският поет Овидий – не се бои нито от лъжи, нито от клевети, нито от сплетни[9]“. Щом съвестта е чиста и спокойна, човек върви уверено по жизнения си друм и се избавя от всяко чувство на неувереност и несигурност. Художествен израз на тази истина е дал Пейо К. Яворов в стихотворението си „Нотата“ (VI):

«Не ме е страх от хорски съд, присъда –

не всякога е прав света,

не ме е страх! – в тъмница нека бъда,

но… да мирува съвестта[10]».

Накрая гласът на съвестта ще се разрастне във величествен и тържествен призив, който ще води човека по върховете на съвършенството и ще му открие безкрайните чертози на блажения живот. Комуто съвестта е чиста и спокойна, той има мир в душата си: него никоя земна грижа и несгода не може да доведе до малодушие и отчаяние. Сред най-големи беди и нещастия чистата съвест е последната крепост, която ни запазва, утешава и успокоява. Борис Годунов, герой на Александър Сергеевич Пушкин, говори: „Ах! Чувствам: нищо не може да ни успокои сред световните скърби; нищо… само съвестта[11]“.

Щастието на спокойната съвест не се проявява с блясък навън. То често пъти остава незабелязано за външния наблюдател. То се разлива като тиха радост по цялата душа и я гали като мека лунна светлина. Всички венци на човешката слава увяхват – вечно свеж остава само венецът, изплетен от неувяхващите цветя на спокойната съвест. В душата, в която съвестта е чиста, не бушуват бури и урагани, които помитат всичко по пътя си, ломят и рушат, оставят след себе си печалната картина на опустошението. В нея владее божествено спокойствие и небесна тишина, в които се раждат свети идеи и се творят велики дела. Тихият одобрителен глас на чистата съвест е по-приятен от кресливите гласове на суетната слава. Когато човек запази съвестта си чиста и неопетнена и когато се вслуша в нейния закон на законите, той извайва в душата си вътрешната красота – единствената красота, която никога не увяхва и не погива. В знаменитите си „Тускулански беседи“ Цицерон нарича чистата съвест „най-хубавото украшение[12]“.

Щом съвестта почне да се вълнува, да негодува, да въстава срещу нас, да ни изобличава и терзае, и ние не се опомняме и не се поправяме, отлетял е чудният свят на мира и спокойствието, изчезнал е чаровният миг на радостта и щастието. Тогава душата ни бива овладяна от черни призраци и страшни демони, които прогонват от нас всяка светлина и ни правят убежище на непрогледен мрак. Тук много трудно прониква светъл лъч от царството на доброто; тук едва ли се заражда благороден порив и добродетелен помисъл; тук вилнеят грехът и порокът, сред чиито бурни вълни погива нежното цвете на радостта и щастието. Няма щастие без чиста съвест, без съзнание за вярно изпълнен нравствен и обществен дълг. Който няма спокойствие в съвестта си, никъде другаде не може да намери мир и отрада. „Моята съвест непрестанно ми напомня миналото – би могъл да изповяда подобно на преподобни Ефрем Сириец всеки човек, обременен с грях, – представя престъпленията ми и всекидневно опечалява живота ми. Когато размислям върху всичките си явни и тайни грехове, при всеки грях възкликвам: горко ми! и облажавам тези, които преждевременно са били изхвърлени от майчината утроба и не са видели светлината на този свят: по-добре е гроб без грях, отколкото дневна светлина в грехове[13].“

Колко ярко блясва превъзходното величие на спокойната съвест, когато го сравним с мрачната картина на злочестата душа, която се намира под ударите на неспокойната, изобличаваща и наказваща съвест! Много правдиво изобразява това Александър Сергеевич Пушкин. „Ако в съвестта има само едно случайно попаднало петно – пише той в „Борис Годунов“, – това е същинска беда! Душата ще изгори като от чума, сърцето ще се налее с отрова, укорът ще бие в ушите като с чук. И от всичко ще ти прилошава, ще ти се вие свят. И щастлив ще бъдеш да избягаш, но няма накъде… Ужасно! Да, жалък е онзи, чиято съвест не е чиста[14]“.

Огнените укори на наказващата съвест парят в душата като неугасващи въглени. Нейните невидими стрели се забиват направо в сърцето на човека и го обливат в кръв. Окото на съвестта е всевиждащо; от неговия поглед не може да убегне нито един греховен помисъл и нито едно порочно дело. Този образ прекрасно е разработен от Виктор Юго в стихотворението „Съвест“. Неговият герой Каин, изобличаван от гласа на съвестта си за извършеното братоубийство и изтръпнал от уплаха от нейните преследвания, бяга разчорлен, смъртно блед, сред страшни бури. Злочестият убиец пристига в нощна доба край самотна планина и необитавано поле, покрито с мъх. Но и сред тази самота Каин не намира покой и дрямката бяга от очите му. Та нали чистата съвест не се бои да бъде сред хората, а нечистата я плаши самотата“ (Сенека)![15]

«Втренчил своя взор към тъмните простори,

видя: Око голямо в мрака се разтвори.

Пронизваше го то като с остър меч…

И хукна Каин пак да бяга, по-далеч!»

Обзет от смъртен страх, той бяга безспир и без отдих, докато най-сетне достига „края на света“. И тук обаче го преследва Окото на съвестта и смъртен ужас го пронизва. Многобройната челяд на Каин иска да помогне на нещастния си баща, да го скрие от Окото на съвестта. Обаче безсилна се оказва и шатрата на Явел, баща на скитниците злочести, и бронзовата ограда на Юзал, прочут леяр, и каменната кула на ковача Тубалкайн, и стрелите, които синовете на Енос и Сет отправят към звездните небеса. И в укрепения град, на чиито стени поставиха надписа: „Вход за Бога няма!“ пак прониква всевиждащото Око на съвестта. В изнемога и отчаяние Каин иска да се скрие от Окото на съвестта в гробната тъма.

«И в гроба тъмен слезе сам през мрачний вход,

и свре се там самин под непрогледний свод,

но и когато го зариха в гроба тайн,

и в тъмний гроб Окото взираше се в Каин!»[16]

Прочетете още „Значение на съвестта*“ →

Религия и образование*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димитър Пенов

Направените от Министерството на просветата предложения относно по-нататъшното развитие на нашето обра­зование и предизвиканата във връзка с тях широка обществена дискусия ни задължават да изтъкнем нуждата и от религиозно обучение и възпитание на нашата младеж. Въпросът за религията в най-висока степен засяга свободата на съвестта, свободата на последната мирогледна убеденост на човека, затова всеки опит да се наложи чрез учили­щето само атеистичното схващане е от една страна посягане на самата най-съкровена свобода на гражданите, а от друга страна той неминуемо е обречен на неуспех. Защото както чрез дър­жавни закони и училищни режими не е могъл да бъде унищожен и изко­ренен през вековете материалистичес­кият мироглед, точно тъй и в още по-висока степен не може чрез подобни закони и режими да бъде унищожен и изкоренен религиозният мироглед: вярата в един висш разумен творец, промислител и съдия на света и на човека; вярата в разумно начало, раз­умна цел и разумен смисъл на света и на човека. А щом е така и щом във всеки народ фактически всякога ло­гически последователните люде са били привърженици на този религиозен миро­глед, когато са искали да обосноват правилно своите нравствени, естети­чески, познавателни и особено социални идеали, то ясно е, че за никое поколе­ние на един свободен народ не би трябвало да липсва възможността за религиозно обучение и възпитание, разбира се, за онези, които желаят такова обучение и възпитание. Толкова повече, че религиозното обучение се изисква и от много най-различни педагогически, психологически, културно-исторически и прочее съображения на всяка епоха.

Преди всичко религиозното право­славно-християнско обучение и възпи­тание на нашата младеж истински би подпомагало и обслужвало научния дух на образованието, колкото и някои да са склонни да мислят, че точно религията и религиозното възпитание противоречат на науката и на научния дух. Религия и наука може да противополага само онзи, който от незнание отъждествява религията с невежеството и с най-нисшите анимистични суеверни представи, като забравя, че тези нисши представи са в противоречие не само с науката, но и с възвишената хрис­тиянска религия. Тези представи и суеверия на невежите са печален факт, но те не ни дават право да отричаме заради тях и да пренебрегваме въз­вишената религия, на която са били смирени и предани чеда такива гении и корифеи на науката като Коперник, Кеплер и Кант, Паскал, Пастьор и Иван Петрович Павлов, Лок, Лайбниц и Ломоносов, и много стотици като тях. Само поради незнание и недоразумение, заради нисшите суеверни представи може да се отрича светлата религия на любовта и братството, на свободата и прав­дата, на чистотата и съвършенството, каквато е християнската. Разликата тук е толкова голяма, че нея са принудени да признаят дори люде, които, общо взето, са имали отрицателно отноше­ние към религията. Така покойният вече професор Иван Кинкел, който беше у нас горещ защитник на фрой­дизма и фактически отричаше религията в редица свои съчинения, накрая отчете правилно грешката си, схвана, че не бива заради нисшите вярвания да се отрича християнството и писа така: „Истинската религия, тази, която е въплътена в християнското учение, из­разена в Евангелието и проповядвана от църквата, няма нищо общо с мрач­ния азиатски фатализъм, с безжизне­ната отшелническа философия, за майя нирвана и за карма, отричащи реалния живот с неговите конкретни прояви и всичките му стремежи за усъвършенстване и развой. Тя дава един идеа­лен мироглед на хората за наличността в света на една висша нравствена сила, регулираща живота и човешките от­ношения; тя упътва и успокоява хората и им дава нравствени сили да издържат най-големи лични нещастия в тия случаи на живота им, когато само християн­ската вяра, надежда и любов могат да им помогнат. Най-после тя ги учи да изпълняват своя велик човешки дълг към всички ближни, непрекъснато да работят за своето нравствено усъвършенстване и да посветят целия си живот в служене на другите хора и на обществото. Далеч отстои от тази идеална жизнена и нравствена философия окултизъмът – дъновизмът и тео­софията, проникнати и просмукани до дъното с черен мистицизъм в край­ните му нежизнени прояви[1]“.

Ако казаното е вярно за теософията и окултизма, още по-вярно е то за съвсем неизяснените първични маги­чески, натуралистични и анимистични представи, каквито всеки човек носи в детството си и които непросветеният народ носи и задържа цял живот. Затова именно научна и то научна в най-дълбокия смисъл на тази дума е работата на онзи, който не смесва нееднаквите представи в религията, а се заема да установи, да избистри и изясни в светлината на разума тези представи, да ги огледа в светлината на най-високите религиозни представи, каквито са християнските, и да ги развие и оплодотвори. А това именно извършва в своята работа християн­ският вероучител. Вместо непсихологично и догматично да отрече всичко в тези представи, той издирва психо­логическите им духовни корени в самата природа на човека и различава внимателно истината от лъжата в тях. Той не е склонен да отрича из­общо религията заради нисшите еле­менти в тези представи, защото това би се равнявало с отричането на нау­ката заради злонамерената или неве­жествена злоупотреба с нея от страна на този или онзи. Обобщаващото брутно отричане е толкова по-пакостно тук, че то вместо да премахне суеве­рието, дохожда да го затвърди, доколкото в него има и елементи на истина, на правота, да го фанатизира и да го направи действително обща психоза, опасна за народното здраве.

Още такъв универсален ум като Херберт Спенсер беше правилно из­тъкнал в своите „Основни начала“, че религията и науката не стоят като две гранични, чужди една на друга духовни области, а че научният дух и религи­озният дух се взаимно съпътстват; че научният дух не идва за религията отвън, а живее в самата нея вътре, като постепенно изяснява и възвисява нейните представи и затова тя е еволюирала. Само преднамерено могат при това положение да се отричат по­следните висши форми на религията заради първите ѝ, надживяни, преодоляни вече стадии. С такава логика биха могли да се отричат еднакво науката, изкуството и всички културни прояви, тъй като първоначалните им, зародишни форми от някога не съответстват на издигнатото днешно научно или художествено равнище на човечеството.

Прочетете още „Религия и образование*“ →

Вяра и дела*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Георгиев Панчовски

Между другото нашето време се характеризира със своя практически, де­лови, творчески дух. Производителните сили са нараснали в неимоверни раз­мери, трудът на човека е станал многократно по-продуктивен, извършва се строи­телство в огромни мащаби, преобразява се природата, хвърля се мост от земята към необятния космос. Наистина всичко потвърждава мисълта на Гьоте от романа му «Вилхелм Майстер»: «Първото назначение на човека е да бъде деен.“

Деловата атмосфера, в която ни е отредено да живеем и да се трудим, дава външен подтик да размислим за отношението на християнската вяра към добрите дела. За нас този проблем е толкова стар, колкото самото християнство, защото той е поставен и осветлен още от Иисус Христос, защото по него са се изказали светите апостоли, на първо място Яков и Павел. И все пак този проблем е об­съждан векове поред, като и днес не е загубил своя актуален характер. Дори може да се каже, че за нас той е станал по-належащ и по-интересен, отколкото в апостолския век и във времето на реформацията. Повече от всякога днес всяка идея привежда доказателства за себе си, в своя полза, оправдава своето съще­ствуване и засвидетелства своята ценност чрез предизвиканите от нея резул­тати, чрез поражданите от нея дела, които утвърждават живота и го правят по-богат, по-интензивен, по-красив, по-благополучен, по-благоденствен. Идеята е сива, ако не отразява в себе си действителността и не помага за нейното преобразяване; теорията е празна ако не служи на практиката; вярата е мъртва, ако не произвежда добри дела.

За нас е извънредно важен проблема за влиянието на вярата като психо­логическо явление върху живота и дейността на човека. Вярата е такава непосредна, интуитивна убеденост, която обзема цялата душа на човека, определя тона на неговите мисли, повлиява неговите чувства и най-важното, раздвижва, мотивира и активизира неговата воля. Динамика има във вярата, която не се мери с безразличие и пасивност, с отпуснатост и бездействие.

Прекрасно е разкрил нравствената, творческата и културно-строителната мощ на вярата Иисус Христос. Пред взора на вярващите се очертават невидими идеали, които чрез силата на вярата получават все по-реално очертание, придо­биват плът и кръв, стават действителност. «Ако имате вяра колкото синапово зърно – казва Иисус Христос, – ще речете на тая планина: премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно» (Матей 17:20). Нима някой може да отрече основателно чудотворната мощ на вярата? Нима ця­лата история на човешката култура не е изпълнена с безсмъртни паметници на чудотворна вяра? Нима и днес вярата на човека не прави невъзможното, дори не­вероятното за скептика и неверника възможно и действително? Нима вярата не премества планини, не изменя течението на реки, не свързва далечни морета и океани, не превръща пустини в плодородни полета, не преобразява природата и не я нагажда към нуждите и потребностите на човека? Всичко това, разбира се, го извършват предвидливото умение и силните мишци на хиляди, милиони тру­дещи се. Ала преди да са се заели с неговото осъществяване, те трябва силно да са вярвали в неговата възможност и осъществимост. Без друго трябва да вяр­ваме в доброто, в неговата красота и ценност, за да го направим предмет на во­лята си и да положим усилия за осъществяването му.

Ако е потребно тук да си послужим с велик научен авторитет и да засвидетелстваме една всеизвестна истина чрез устата не на някой отец или учител на Църквата или на някой християнски философ или богослов, нека чуем знаменитите мисли на световноизвестния философ професор Фридрих Паулсен. В своето съчине­ние «Система на етиката» (София, 1912, том I, стр. 311), преведено на много езици включително и български, той пише: «Може положително да се каже, че нищо ве­лико в света не е извършено без това мъжество и без това настроение (на вярата, скоби мои). Всички истини велики, всички велики преобразувания в историческия жи­вот идват в разрез с общоприетите вече, идват против авторитетите и заедно с това влизат в света с дълбока вяра в Бога. Така е било преди всичко с християнската религия. Христос встъпил в борба с действащите закони и водил тази борба чак до кръстната Си смърт, дълбоко вярвайки в Бога и дълбоко убеден, че изпъл­нява Неговата воля. Христовите ученици, по-късно мъчениците са отивали спо­койно срещу смъртта, като черпели мъжество от вярата в божествеността и в бо­жествената мисия на Христа. Във вярата, в идеята, в неминуемата крайна победа на доброто са намирали сили всички борци да дадат живота си за любимото дело. Кой би се съгласил да умре за нещо, в неминуемата крайна победа на което не вярва? Тъй влияе вярата».

Най-важен за нас е проблема за влиянието на християнската вяра за нрав­ственото прераждане на човека, за активизирането на волята му да извършва добри дела. Каква е структурата на християнската вяра? Не носи ли тя съзер­цателен характер, не парализира ли волята на човека, не отслабва ли енергията му, не го ли прави пасивен мечтател?

Християнството е вяра в Бога като промислител и творец. Както Бог Отец, така и Бог Син – според думите на самия Иисус Христос – непрестанно ра­боти (Иоан 5:17). Да обърнем внимание! Бог не е някакво почиващо в Себе Си, статично абсолютно битие. Той не е някакъв неподвижен Първопричинител на движението в света, както си Го представял Аристотел в своята отвлечена мета­физика. Бог е вечен и животворен личен Дух, Който чрез пламъка на Своята безпределна обич се намира в неспирна най-напрегната и продуктивна творческа дейност.

Характерът и още повече обсегът на тази непрекъсната Божия дейност мъчно могат да бъдат разбрани и обхванати в пълнота от ограниченото човешко съзнание. Свещеното Писание дава основание да заключим, че тя на първо място се състои в невидимото управляване на всемира, в промислителната грижа за него, в насочването му към неговата висша и последна цел. По-нататък тази непрекъс­ната Божия дейност се проявява в невидимото съдействие да се извършва добро, да се твори правда, да има обич и мир между хората и народите, да цъфти радостта, да се преумножава благополучието в света. На трето място тази непрекъсната Божия дейност се отлива във всегдашно участие в благодатния живот на Христо­вата Църква: в нея непрестанно, се излива Божията благодат, която обновява и претворява повярвалите, прави ги нови човеци, освещава ги и ги направлява по пътя на светостта и на вечното спасение.

Бог Отец непрекъснато работи и непрекъснато твори. Същото прави и въ­плътеният Бог Син, Който поради единосъщието Си с Него участва в неспирната Му творческа, промислителна и спасителна дейност. Бог Дух Свети е всегдашен подател на живота и всичко животвори. Изводът от това е близък до ума на всекиго. За неговото постигане не са необходими дълги логически операции и силогистически умозаключения. Щом Бог непрекъснато работи и твори, то трудът и творчеството са божествени. Следователно човекът, който е сътворен по Божи об­раз и е предназначен да се стреми към богоуподобяване, трябва да счита всеки продуктивен творчески труд за свое висше призвание, чрез което разкрива съкро­вената си същност, осъществява себе си, уподобява се на Бога, води един вид бо­жествен живот и участва в някаква степен в Божия живот.

Не само по пътя на извода се засвидетелства насочеността на християн­ската вяра към труд и творчество, към практическа дейност и добри дела. Еван­гелията, както и останалите новозаветни книги, направо сочат, че християнската вяра придобива смисъл и пълнота, доставя обнова и спасение, само когато се от­лива в съответни най-добри дела.

Прочетете още „Вяра и дела*“ →

Св. апостол Петър в Новия Завет – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Н. Гяуров

„Блажен си Ти, Симоне, син Ионин:– казал Спасителят на апостол Петър след не­говото изповедание, – защото не плът и кръв (σάρξ καί αίμα) ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Матей 16:17). Апостол Петър бил син на Иона (срв. Иоан 1:42); името Иона произлиза от името Иоан[9]. Иисус Хрис­тос облажава апостол Петър за неговото изповедание, което е израз на неговата гореща и твърда вяра в Христа като истински единороден Син на Бога Отца, като второ Лице на Света Троица. Според думите на Иисус Христос, изповедание­то на апостол Петър не било негово соб­ствено дело, а му било дадено, било му открито от Бога Отца – „защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“. Как ще трябва да бъдат разбирани тези думи на Иисус Христос? Както бе изтък­нато по-горе, изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра в Иисус Христос като Син Божи; значи, то е дело на неговата вяра. Религиозната вяра пък е дело не на опита, на разума; тя се добива не чрез из­следването на материалния мир – това изследване може само да я подкрепи, да стане причина тя да се събуди и развие у човека, ако е била задрямала у него (вж. Римляни 1:20). Вярата е дело на духовната природа у човека, създадена от Бога; значи, в известно отношение тя може да бъде считана за дело на Бога. Бог може да засили и усъвършенства вярата у човека, когато той се обърне с молитва към Него. Когато Христос казал на бащата на момчето, обхващано по новолуние от бяс: „ако можеш да повярваш, всич­ко е възможно за вярващия“, – той веднага извикал и със сълзи казал: „вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:23-24). Самите апосто­ли на Христа се обърнали към Него със следната молба: „усили у нас вя­рата“ (Лука 17:5). Непосредствено след това Той им казал: „да имахте вяра колкото синапово зърно, щяхте да ка­жете на тая черница: изтръгни се и се пресади в морето, и тя би ви послу­шала“ (Лука 17:6). От гореприведените места се вижда ясно, че вярата у чо­века може да бъде усилена и усъвършенствана от Бога. Апостол Петър се е обръщал с молитва към Бога, и Той е усилил вярата у него, открил му да из­повяда своята вяра в Иисус Христос като Син Божи. С такава молитва се обръщали към Бога и другите апос­толи. Изразът „плът и кръв – σάρξ καί αίμα“, е библейски; среща се в Стария и на няколко места в Новия Завет (Матей 16:17; Иоан 1:13, 1 Коринтяни 15:50; Галатяни 1:16; Ефесяни 6:12; Евреи 2:14). Чрез този израз се обозначава телесното, про­тивоположното на духовното. Апостол Пе­тър стигнал до своето изповедание не чрез опита, не чрез опитно изслед­ване, а по духовен път, чрез вярата, подкрепена и усилена у него от Бога Отца.

„Ти си Петър (Πέτρος – камък) – ка­зал Иисус Христос на апостол Петър след неговото изповедание, – и на тоя камък (επί ταύτη τή πέτρα) ще съградя (οίκοδομήσω) църквата Си и портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“(Матей 16:18). Не трябва да се прокарва разлика между употребените тук гръцки думи Πέτρος и πέτρα, защото и двете имат едно и също значение, и защото, като казва: „и на тоя камък – επί ταύτη τή πέτρα“, Иисус Христос има предвид и употре­бената от Него първа дума – Πέτρος. В какъв смисъл Христос нарича тук апостол Петър „камък“? Като се вземе пред­вид обстоятелството, изтъкнато по-горе, че изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра (под­крепена и усилена от Бога Отца) в Ии­сус Христос като Син Божи, може с основание да се приеме, че в Матей 16:18 Христос нарича апостол Петър „камък“ поради горещата му и твърда вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху неговата вяра Той ще съгради Своята Църква. В службата на апостол Петър и апостол Павел (29 юни стар стил) и в тази на два­надесетте апостоли (30 юни стар стил) апостол Петър е наречен „камък на вярата – камень веры“. Такава вяра са имали и другите апостоли, такава вяра ще имат и всички бъдещи истински членове на Христовата Църква. От само себе си се разбира, че, ако тази вяра изчезне у членовете на Христовата Църква, са­мата тази Църква ще престане да съ­ществува. Тази вяра пък никога няма да изчезне, защото е вяра в Сина Бо­жи и тя ще бъде подкрепяна и усил­вана от Бога Отца. Като разширява обема на вярата, като разбира под нея истините на вярата – богословските ис­тини или богословието изобщо, св. Иоан Дамаскин в третата песен на своя канон на апостол Петър казва: „на камени твоего богословiя водрузи Владыка Iисусъ церковь непреклонну, в нейже тя, апос­толе Петре, славим“. За доказателство на това, че под „камък“ в Матей 16:18 ще трябва да се разбира вярата в Ии­сус Христос като Син Божи, може да послужи отговорът, който апостол Петър дал от името на всички апостоли през време на беседата на Христа за небесния (евхаристичния) хляб. „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за ве­чен живот и ние повярвахме (ημείς πεπιστεΰκαμεν) и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69). Този отговор, както бе вече изтъкнато, апостол Петър дал преди своето изповедание в околността на Кесария Филипова. Не може да има никакъв спор за това, че тук апостол Петър говори от името на всички апостоли, защото казва: „ние повярвахме – ημείς πεπιστεΰκαμεν“. Както думите на апостол Петър в този негов отговор: „Ти си Христос, Синът на Бога Живий – Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“, – са израз не само на неговата вяра, но и на вя­рата на всички апостоли, така също и дословно същите негови думи (Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“) в из­поведанието му в околността на Кеса­рия Филипова, станало в по-късно вре­ме, трябва по необходимост да бъдат признати за израз както на неговата лична вяра, така и на вярата на всички апостоли в Иисус Христос като Син Божи.

Петер Паул Рубенс, Св. апостол Петър, Национална художествена галерия по изкуство, Вашингтон, САЩ

И мнозина древни църковни писатели приемат, че в Матей 16:16 Христос на­рича апостол Петър „камък“ заради него­вата гореща и силна вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху вярата в Иисус Христос като Син Божи, ще съгради Христос Своята църква. „Следовател­но – казва св. Амвросий Медиолански – вярата е основата на църквата; защото не за плътта, а за вярата на Петър било казано от Господа, че адовите врата няма да надделеят на вярата“ (De incarnatione, с. 5). Подобно обяснение на Христовите думи в Матей 16:18 дава и блажени Августин: „върху този камък ще съградя; върху вярата, която изповяд­ваш; върху това, което ти каза: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ – върху това ще съградя църквата Си“ (Sermo 295 – Migne PL, 38, 1349). Като привежда думите на Иисус Христос: „и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си“ – св. Иоан Златоуст непосредствено обя­снява: „с тези думи Господ показва, че отсега мнозина ще повярват, ободрява духа на Петър и го прави пастир“ (Тълкувание на евангелието от Матей, беседа 54, 2). От ду­мите на св. Иоан Златоуст „отсега мнозина ще повярват“ може да се за­ключи, че както апостол Петър бил повяр­вал в Иисус Христос като Син Божи, също така и мнозина други християни щели така да повярват, и върху тази именно вяра Иисус Христос щял да съ­гради Своята Църква.

„И портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“ (Матей 16:18). В древно време, когато градовете се ограждали със стени, вратите на тези стени се считали за най-важното място; те се силно укрепявали и във време на на­падение особено зорко се охранявали. Поради това вратите на града се счи­тали (в Палестина и други някои стра­ни) като символ на мощ, на сила. Под израза „портите адови“ ще трябва да се разбира мощта, силата на ада. Значи, и мощта, силата на ада не ще може да съкруши съградената от Госпо­д Иисус Христос църква върху вяра­та в Него като Син Божи.

Прочетете още „Св. апостол Петър в Новия Завет – продължение и край*“ →

Св. апостол Петър в Новия Завет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Н. Гяуров

Сведения за св. апостол Петър, за него­вия живот и дейност се черпят главно от Свещеното Писание на Новия Завет.

От думите на евангелист Иоан: „а Филип беше от Витсаида, от града Ан­дреев и Петров“ (Иоан 1:44), може да се заключи, че апостол Петър бил роден в град Витсаида. Там той се занимавал с риболовство. От град Витсаида апостол Петър, заедно с брат си апостол Андрей, се пре­селил в град Капернаум, дето двамата братя придобили своя къща („в къщата на Симона и Андрея“ – Марк 1:29). В град Капернаум апостол Петър се оженил. Тъща му живеела в неговата къща, където Иисус Христос я излекувал от огница (Марк 1:29 следва и паралели).

В Новия Завет апостол Петър се обозна­чава с две имена: 1) Симон – Σίμων (Иоан 1:41,42; Матей 10:2; Марк 3:16 и други) или Симеон – Σιμεών (Деяния на светите апостоли 15:14; 2 Петр. 1:1) и 2) Кифа – Κηφάς или Петър – Πέτρος (Иоан 1:42; Матей 10:2; Деяния на светите апостоли 1:13 и други). На някои ме­ста той се обозначава с едно от тези имена, а на други места и с двете: Симон Петър (Матей 16:16; Марк 14:37; Лука 5:8; Иоан 6:68 и други). Името Симеон – Σιμεών, е еврейско – Schim’on (чуване); то било дадено на апостол Петър при обрязването му. Името Симон – Σίμων, представлява елинизирана форма на името Симеон. Името Кифа – Κηφάς, или Петър – Πέτρος, било дадено на апостол Петър от Иисус Христос. „Ти си Симон, син Ионин; ти ще се наречеш Кифа (което значи Петър – камък)“, – казал Спасителят на апостол Пет­ър, когато брат му апостол Андрей го завел при Него (Иоан 1:42). Името Кифа (по-точно Кейфа) е арамейско (древно-еврейската дума „кеф“ значи: камък, скала). Гръцкото име Петър – Πέτρος, значи също камък (ό πέτρος= камък; η πέτρα=скала).

Св. апостол Петър бил повикан два пъти от Иисус Христос за Негов ученик. Първо­то повикване станало във Витавара (от­въд река Йордан, дето св. Иоан Пред­теча кръщавал – Иоан 1:28), когато апостол Андрей завел брат си Петър при Хри­ста. След това повикване апостол Петър, като следвал подир Иисус Христос изве­стно време, пак отишъл в град Капернаум, дето се занимавал с риболовство. Второто повикване станало близо до град Капернаум, при брега на Генисаретското езеро, след един чудесен лов на риба (Лука 5:1 следва). Зачуден и изпла­шен от този лов на риба, апостол Петър казал на Христа: „иди си от мене, Го­споди, понеже аз съм грешен човек“ (Лука 5:8). Иисус Христос го успокоил, като му рекъл: „не бой се, от сега ще ловиш човеци“ (Лука 5:10).

Когато някои ученици напуснали Иисус Христос през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, Той запитал дванадесетте Си апостоли: „да не искате и вие да си отидете“ (Иоан 6:67). Апостол Петър, от името на апостолите, отговорил: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за ве­чен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69). През време на чудесното ходене на Иисус Христос по водата на Генисаретското езеро апостол Петър излязъл от кораба, в който били учениците, и тръгнал към Него, но, като се уплашил, почнал да потъва и извикал: „Господи, избави ме!“ (Матей 14:30). Спасителят го упрекнал за про­явеното в този случай неверие и му казал: „маловерецо, защо се усъмни?“ (Матей 14:31). Апостол Петър и апостолите Яков и Иоан Зеведееви били близки ученици на Иисус Христос. Те присъствали при възкресението на Иаировата дъщеря, извършено oт Него (Лука 8:5 следва и паралели), при преобразяването Му на планината Тавор (Матей 17:1 следва и паралели) и при молитвата Му в Гетсиманската градина (Матей 26:37 следва и паралели). На въпроса на Христа към учениците (в околността на град Кесария Филипова): „а вие за кого Ме мислите?“ (Матей 16:15 и паралели) – апостол Петър из­повядал: „Ти си Христос, Синът на Жи­вия Бог“ (Матей 16:16 и паралели). Взи­майки под внимание силната вяра на апостол Петър, Спасителят му казал: „ти си Петър (камък), и на тоя камък ще съ­градя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и как­вото свържеш на земята, ще бъде свър­зано на небесата; и каквото развър­жеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Матей 16:18-19). Апостол Петър не вникнал в дълбокия смисъл на пър­вото предсказание на Христа за стра­данията, смъртта и възкресението Му (направено след изповеданието му) и затова казал: „милостив Бог към Тебе, Господи, това няма да стане с Тебе“ (Матей 16:22). За тези негови думи той бил упрекнат много строго от Спаси­теля: „Махни  се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за това, що е човешко“ (Матей 16:23 и паралели).

През време на Тайната вечеря Иисус Христос предсказал, че апостол Петър ще се отрече три пъти от Него. Макар апостол Петър да възразил: „ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се от­река от Тебе“ (Матей 26:35 и паралели), той три пъти през същата нощ се от­рекъл от Учителя си; след това си от­ричане той горещо се разкайвал и пла­кал горчиво (Матей 26:75 и паралели). Когато Иисус Христос се явил след въз­кресението Си на седем Свои ученици при Тивериадското езеро, като искал да изтрие петното, появило се след три­кратното отричане на апостол Петър от Него, три пъти го запитал, дали Го обича, и три пъти му казал: „паси Моите овци“ (Иоан 21:15-17).

Прочетете още „Св. апостол Петър в Новия Завет*“ →

Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Пенчев Коев

В светлината на църковното учение за равенството и единосъщието на лицата на Света Троица намира своето правилно разрешение и въпросът за Боговъплъщението и произтичащите от него последици за човека. И об­ратно, чрез Боговъплъщението се изяснява, разбира и възприема троичността на Бога: «Който е видял Мене, казва Христос, видял е Отца… Аз съм в Отца, и Отец е в Мене… Аз и Отец едно сме» (Иоан 14:9-10; 10:30). Троичността на Бога е основна предпоставка за Боговъплъщението, което в пра­вославното богословие заема централно място. «Православното християнство подчертава както въплъщението на Бога, тъй и обóжението на чо­века чрез това въплъщение. Най-тясното и вечно оставащо спасително-историческо съединение между Бога и човека в богочовешкото лице на Иисус Христос е космично-историческата основа на новата действителност, на обóжението на човечеството и на преображението на света. Тази основна идея минава като жизнен нерв през целия обсег на вярата и живота на Право­славната църква[8]». Въпросът за Боговъплъщението превишава границите на човешкия разум. Тайната на Бога и тайната на човека се съединили при Бо­говъплъщението и образували най-великата тайна под небето и над небето – тайната на Богочовека[9]. «Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът» (1 Тимотей 3:16); «Словото стана плът» (Иоан 1:14). Защо? – Въз основа на Божественото Откровение и на мистичното преживяване светоотеческата богословска мисъл отговаря на този въпрос така: Син Божи стана Син Чо­вешки, за да могат синовете човешки да станат синове Божии[10]. Това опре­деление е ръководно за православното съзнание. То разкрива вътрешната връзка между христология – сотириология – антропология и  определя христоцентричността на православното богословие. Във и чрез христологията се осветлява, разбира и осмисля сотириологията, която има за предмет лич­ността на човека в единение с Бога. Тази христоцентричност в Православ­ната църква е намерила ярък израз в догматическата дейност на седемте вселенски събори. Вероопределенията на тези събори въз основа на идеята за троичността на Бога имат по-нататък за централна тема личността и де­лото на въплътения Син Божи, на Богочовека Христа. След епохата на все­ленските събори и до днес православната богословска мисъл като цяло е останала вярна на вселенско-църковната традиция, като е продължила да разкрива духа и съдържанието на вероопределенията на тези събори, да вниква все по-дълбоко в неизчерпаемите по съдържание и санкционирани по форма божествени истини, да разкрива божествения образ и необхват­ното дело на витлеемския Младенец и голготски Страдалец Иисус Христос, да вниква с вяра и богоозарен ум в тайната на Въплъщението, Кръстните страдания и Възкресението на Сина Божи, които са conditio sine qua non в делото на изкуплението. Както в светоотеческата, така и в по-къснешната и най-новата православна богословска литература е подчертана мисълта, че целта на Боговъплъщението е възстановяването на човека и избавлението му от греха и неговите последици. Това определя сотириологическия ха­рактер на Боговъплъщението. В този смисъл са и думите на св. апостол Павел: «В Него (в Христа, скоби мои) благоволи Отец, да обитава всичката пълнота, и чрез Него да примири със Себе си всичко, било земно, било не­бесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му» (Колосяни 1:19-20). Мисълта за сотириологичния характер на Боговъплъщението е намерила всецърковно признание и догматическа формулировка в Символа на вярата, където е казано, че Син Божи «заради нас човеците и заради нашето спа­сение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек». Боговъплъщението е единственото и неповторимо средство за въз­становяване първоначалното общение на човека с Бога. То е плод на Бо­жията неизменна любов в съчетание със свободната воля на човека[11].

Цялата религиозна проблематика, която вълнува християнското съз­нание и е предмет на богословието, намира своето правилно разрешение във и чрез Църквата. Православното богословие не е самоцелно, нито може да съществува извън Църквата. То е нейна рожба, изява на нейния живот и съзнание. Църквата създава богословието; на свой ред богословието раз­крива нейната същина. Като богочовешки организъм, като Тяло Христово, в което пребъдва Дух Свети, Църквата може да се разглежда в два аспекта: христологически и пневматологически без да се поставя граница между тях. Църквата Христова е едновременно и Тяло Христово, и пълнота на Светия Дух. Единството на Тялото се отнася към природата; пълнотата на Духа се отнася към личностите, всяка от които представлява от себе си цяло, а не част от цялото. По своята природа отделният човек е част, един от Тялото Христово; като личност обаче той е същество, съдържащо в себе си цялото. Църквата е движен от Дух Свети нов живот с Христа и в Христа. Христос е въплътен Син Божи. Той е едно от лицата на Света Троица. Затова и Църквата като жи­вот в Христа е едновременно и живот в Света Троица. Тя е образ на Света Троица, разкриващ и единство, и множественост. Както не е възможно да се разкрие в пълнота същината на живоначалната Троица, така не е възможно да се разкрие напълно и да се вгради в словесни форми същината на Църк­вата. До нея се достига по пътя на преживяването и на любовта. Единството между лицата на Света Троица има в основата си любовта, защото Бог по Своята същина е любов (1 Иоан 4:8, 16). Църквата като живот в Христа е проник­ната от троичната божествена любов. Тук трябва да се подчертае, че «право­славното учение за Света Троица се явява метафизическа обосновка на нрав­ствения дълг за любовта. То дава отговор на въпросите: как да обичаме другите и защо да ги обичаме; защо не трябва да живеем само за себе си? Ние узнаваме, че сме едно с другите; че и те са образ Божи, храм на Дух Свети и ако дори този храм е разрушен, той все пак е храм и към него мо­жем да пристъпваме само с благоговение; че всички християни трябва да бъдат едно. Христос се моли за единство между всички християни и поставя за образец единството между лицата на Света Троица[12]» (срв. Иоан 17:21). Вън от тази метафизическа обосновка на любовта и единството Църквата Христова като ирационална величина е немислима. До тези изводи е достигнало пра­вославното богословие в своя многовековен и богат опит. Поради особения си характер и неизследимо духовно богатство Църквата е била винаги пред­мет на богословската мисъл. По своята същина тя принадлежи към божест­вения свят, тя е в Бога и същевременно съществува в този свят, в човешката история. Ако се абстрахираме от божественото в нея и я разглеждаме като една от многото земни организации и общности, ще отминем най-същественото в нейната природа – разкритие на вечното във временното. Същността на Църквата е нейният божествен живот, който се открива в тукашния живот чрез двете неповторими събития: Боговъплъщение и Петдесетница. Този духовен живот води към вечността. Вечният живот, който ни е даден от Христа и който се състои в това «да познават Тебе, Едного Истинаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа» (Иоан 17:3) започва още тук, в този живот. И тази вечност във времето е докосване до божествения живот в Църквата[13]. Въпреки невидимото, божественото в Църквата, тя съществува като даденост, като исторически факт; има свое начало на земята, своя исто­рия и развитие. По същина нейната история е богословска. Тя е непреста­нен стремеж към разкриване истината за Света Троица и за въплъщението на Сина Божи, Богочовека Христа. Тя е път, който води към единение с Бога.

Животът на Църквата, разгледан в исторически аспект, съдържа в себе си и есхатологически елемент. Последният е неделима част от нейната същина. Под есхатологически елемент в историческото битие на Църквата трябва да се разбира крайната цел, към която тя води своите членове, именно към единение с Бога, към обóжение (theosis). В този смисъл православното богословие разкрива идеята за Царството Божие. Тази тема, сама по себе си изключително богата по съдържание, е била и си остава за богословската мисъл предмет на изследване и изяснение. Естествено и тук основата е Божественото Откровение. В него Царството Божие или Царството небесно е изразено трояко: 1. Като такова, което се приближава: «Покайте се, защото се приближи царството небесно» (Матей 4:17); 2. Като такова, което е в нас: «Царството Божие е вътре във вас» (Лука 17:21); 3. Като такова, което не е от този свят: «Моето царство не е от този свят» (Иоан 18:36).

Като анализира това трояко определение за Царството Божие, бого­словската мисъл открива в него две съществени страни: етическа и есхатологическа. Доколкото в тукашния живот се реализира етическата страна на Царството Божие, дотолкова се подготвя почвата за неговото есхатологическо осъществяване. Царството Божие е едновременно и иманентно, и трансцендентно. По свидетелството на Евангелието, проповядваното от Христа Царство Божие включва окончателното състояние на праведниците след Страшния съд – състояние на вечен живот (срв. Матей 25:46). Същевре­менно обаче Царството Божие има определено и ясно отношение и към пре­биваването на човека на земята, към неговото временно състояние. Оконча­телната съдба на човека зависи изключително от това как той е насочвал своя живот тук на земята. За да достигне вечен живот, човек трябва в усло­вията на земния живот да преобрази своите мисли, думи и дела. Христия­нинът може да стори това в Църквата и чрез Църквата, чрез нейните благо­датни средства, които възраждат, обновяват човека и го водят до Бога. Възроденият и обновен човек, оделотворил в живота си правдата и любовта, станал христоносец и светлоносец, още тук на земята отчасти предвкусва светостта и блаженството на Царството небесно; той носи това царство в себе си.

Прочетете още „Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата – продължение и край*“ →