Момчил Методиев

На 7 март 1971 година в София внезапно умира патриарх Кирил – избран през 1953 година за първи патриарх на модерната Българска православна църква и успял в следващите две десетилетия да съхрани известна автономия на Църквата от комунистическата държава. Същият ден в село Куклен по време на литургия мозъчен удар получава и духовният водач на католиците в България – уважаваният епископ Кирил Куртев. Откаран в болница в Пловдив, епископ Кирил Куртев умира два дни по-късно на 79-годишна възраст (Михайлов 2021:35). В края на същата година е закрито и воденото срещу епископа от Държавна сигурност наблюдателно дело с многозначителното кодово име Фанатик[1].

Смъртта на патриарх Кирил и на епископ Кирил Куртев поставя символичен край на втория период от отношенията между християнската църква и комунистическата държава в България, последвал първия период, наситен с явни и скрити репресии срещу православните, и с показни процеси срещу католици и протестанти, продължил от взимането на властта от комунистите през 1944 година до десталинизацията в средата на 50-те години. Смъртта им бележи симво­личен край на втория период, защото водещо място в отношението към християните има държавната политика, промените в която са мотивирани не от личността на църковните водачи, а от желанието на властите да насърчат отмирането на религията. На 11 март през същата 1971 година, в която умират патриарх Кирил и епископ Кирил Куртев, Секретариатът на Централния комитет на Българската комунистическа партия приема решение „За още по-широко внедряване на новите, социалистически граждански ритуали[2]“, поставило началото на широка и добре организирана кампания за налагането на нови граждански ритуали, и за утвърждаване на нова, социалистическа празнична система. А още два месеца по-късно, на 18 май 1971 година след старателно режисиран референдум, в сила влиза новата, Живковска конституция на страната, в която за пръв път се появява терминът атеистична пропаганда като защитено от конституцията право. Новата държавна политика е активно подпомагана и от създаденото през 1967 година Шесто управление на Държавна сигурност, в чиято структура има специален отдел, който следи и разработва църквите и религиозните общности.

Каква е следваната от държавата политика към една от малцинствените общности в страната – католическата, и по какъв начин кампанията за налагане на новите граждански ритуали и празници се отразява на живота на тази общност? Основателно ли е очакването, че след като от средата на 70-те години българската държава се стреми да поддържа по-активни отношения с Ватикана, това води и до предоставянето на по-голяма свобода за католиците в страната? Или обратно, фактът, че католическите общности се намират далеч от политическия център, ги прави по-силно изложени на произвола на властите? И на последно място, какво говори за отношението на властите езикът на документите, с които държавата анализира живо­та на католическата общност в страната? Това са въпросите, на които търси отговор настоящата статия, ограничена хронологично в двете десетилетия от началото на 70-те години до края на комунистическия режим през 1989 година, и насочена тематично не толкова към голямата история на българските католици през този период, колкото към живота на локалните общности.

Историята на Католическата църква в България, включително през комунистическия период, е много добре проучена и представена в книгите на Светлозар Елдъров Католиците в България (1879–1989) (Елдъров 2002 б) и България и Ватикана (1944-1989) (Елдъров 2002 а), написани въз основа на всички налични документални източници, сред които и по-трудно достъпните архиви на Държавна сигурност и Ватикана. Частични данни могат да се открият и в документите, публикувани от Йордан Баев в книгата му Досието „Ватикана“ (Баев 2002). Принос към изследването на историята на българските католици от източен обред, известни като униати, имат и книгите на Иван Еленков Католическата църква от Източен обряд в България (Еленков 2000) и на Светлозар Елдъров Униатството в съдбата на България (Елдъров 1994). В историографията подробно е проучен и съдебният процес срещу българските католици от 1952 година, когато са задържани и осъдени на различни срокове затвор 56 духовници от Католическата църква, четирима от които са осъдени на смърт – епископ Евгений Босилков и свещениците Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков, днес почитани като мъченици на католическата общност след тяхната канонизация от папа Йоан Павел II през 2002 година. Освен в цитираната литература, съдебният процес и последвалите репресии срещу католиците са обект на изследване в книгите на Жоро Цветков (1994), Тодор Господинов (1999), архимандрит Га­врил Беловеждов (2000, 2001), в документалния сборник за Евгений Босилков, издаден от Държавна агенция „Архиви“ (Пиндикова (ред.) 2002), както и в спомените на свещеник Купен Михайлов (2021). Особено полезна е и книгата на постулатора от ордена на успенците Бер­нар Олзер, в която е описан процесът по събирането на данни в хода на подготовката на канонизацията (Олзнер, Мишел 2020). На свой ред атеистичната политика на Българската комунистическа партия е обект на изследване от Живко Лефтеров (2021) и Момчил Методиев (2010).

Това е и причината настоящата статия да си поставя много по-ограничени цели – като стъпва върху вече направените исто­рически изследвания и въз основа на новопубликувани архивни сборници, тя се опитва да проследи последиците от кампанията за налагане на новите социалистически ритуали върху католическата общност в страната. В известен смисъл това е микроисторическо изследване, от една страна защото обект на неговия интерес е една относително малка църковна общност, голяма част от представителите на която живеят извън големите градски центрове, а от друга – защото част от заключенията са изведени въз основа на езика на са­мите документи. Този език смятаме за показателен по отношение на следваната от държавата политика спрямо общността. За източници са ползвани архивни данни, събрани и публикувани в документалния сборник в три части на Живко Лефтеров Атеистичната поли­тика в България (Лефтеров 2020, 2021 б, 2022), както и в подготвения от него за издаване сборник с документи от Комитета по изповеданията в България. Важен източник са и документите, публикувани от Комисията по досиетата, свързани с политиката на Държавна сигурност конкретно към католическата общност в страната (КРДОПБГДСРСБНА 2017).

Исторически контекст: Източната политика на Ватикана и българските католици

Наричани от режима „период на изграждане на развитото социалистическо общество“, двете десетилетия от началото на 70-те години до края на комунизма през 1989 година остават по-известни в историческата литература като период на застоя в комунистическия лагер, символизиран от личностите на лидера на Комунистическата партия на Съветския съюз Леонид Брежнев, а в България – от лидера на българските комунисти Тодор Живков. За разлика от други държави от Източна Европа, застоят в България не е разклатен нито от създаването на Солидарност и протестите в Полша в началото на 80-те години, нито от обявената от новия съветски лидер Михаил Горбачов перестройка в средата на десетилетието.

Динамиката в отношението на режима към Католическата църква в България през тези десетилетия се променя вследствие на проведената от Ватикана източна или остполитика, насочена към установяването на контакти с комунистическите режими с цел облекчаване на положението на католиците в тези страни (Елдъров 2002 б:318-325). Конкретно към България тази политика намира израз в проведената среща между Тодор Живков и папа Павел VI през 1975 година, поставила началото на контакти между българските власти и Ва­тикана. Тези контакти продължават и през 80-те години, когато на няколко пъти България е посетена от високопоставени представи­тели на Ватикана (Елдъров 2002 б:321). Както основателно обобщава Светлозар Елдъров, остполитиката оказва „несъмнено положително“ въздействие върху положението на католиците в България, особено в сравнение с доминираните от преки репресии предходни периоди, което води и до „видимо активизиране на църковно-религиозния живот на католиците в страната“ (Елдъров 2002 б:323). Другите фактори, определящи отношенията между България и Ватикана са изборът за папа на Йоан Павел II през 1979 година, но и атентатът срещу него през 1981 година, за съучастие в който не след дълго са обвинени и българските специални служби. След сключването на Хелзинкските споразумения през 1975 година на Конференцията по сигурност и сътрудничество в Европа, режимът в България отделя все по-значимо място на въпроса за религиозната свобода, поради критиките за неспазването на споразуменията. Тези критики стават особено остри през втората половина на 80-те години, заради подетата от властите асимилационна кампания срещу българските турци, част от която е ограничаването и на правото за изповядване на тяхната религия.

Държавната политика към католиците е затруднена или поне следва да се съобразява с факта, че ръководството на Католическата църквата се намира извън пределите на страната, и че отношенията в тази църковна общност се регулират от канони, които не подле­жат на промяна или ограничаване от комунистическото законодателство. От това произтича и вечното подозрение, че Католическата църква е свързана с чужди, често мислени като „шпионски“ центра­ли, което е и основното обвинение срещу католическите епископи и свещеници в големия процес от 1952 година. Следствие от това подозре­ние е и непризнаването на Католическата църква в България за юридическа личност, което ограничава възможностите католиците да извършват каквато и да било дейност, извън тясно богослужебната. На свой ред Законът за изповеданията от 1949 година забранява на църквите да извършват каквато и да било социална дейност и да работят с младежите. Вследствие на репресиите и ограниченията, от началото на 70-те години пред Католическата църква в България все по-остро стои въпросът със застаряването на нейния клир, както и с липсата на възможности за образование и подготовка на младите свещеници. Като се има предвид и че всяко епископско ръкоположение е обект на продължителни преговори между държавата и Ватикана, обясними са страховете за скорошно отмиране на католическия клир и заличаване на католическата общност, перспектива, която властите далеч не намират за толкова нежелана.

Католическата църква в България традиционно се дели на католици по западен обряд и на такива по източен (трайно наричани в документите, а и известни в обществото като униати). Към края на периода, през ноември 1987 година, справка на Комитета по изповеданията отчита, че западните католици имат две епархии – Никополска със седалище в Русе, която отговаря за Северна България, и Софийско-Пловдивска със седалище в Пловдив, чийто диоцез покрива Южна България. Католиците по западен обряд обичайно живеят в компактни общности, които се намират в села и малки градове. На свой ред католиците по източен обред (униатите) са ръководени от епископ с титлата апостолически екзарх, чието седалище е в София. След смъртта на Кирил Куртев, тази титла е носена от уважавания епископ Методий Стратиев, също обект на наблюдателно дело от Държавна сигурност с многозначителното кодово име Вампир (Елдъров 2002 б:328). Справката от 1987 година привежда следните данни за числеността на католическата общност, за броя на църквите и свещениците:

Същата справка отчита, че главният проблем, с който се сблъсква Католическата църква е „кадровият“. И пояснява:

През 1975 година в Католическата църква от двата обреда освен владиците са работили общо 59 свещенослужители. Сега техният брой е 29. Наличните кадри са в напреднала възраст и недостатъчни по брой (…). Желаещите да станат свещеници са много малко и често са не­подходящи.

Прочетете още „Българските католици срещу новата„социалистическа“ празнична система(70-те-80-те години на ХХ-ти век)*“ →

(Необходимост, средства и системи за проверка)

Професор протоиерей Христо Димитров

III.

Най-главното средство за излизане на душепастира от това положение, за по-нататъшното му умствено развитие и обогатяване с необходимите за високото му служение познания е методично и системно четене на отбрани книги. В грижата си за душите на другите – като вероучител-катехет, проповедник-мисионер и духовник-изповедник – душепастирът още с излизането си от духовната школа не трябва да забравя и своето собствено самообразование, а трябва да го продължава в съответен на бъдещото му звание дух. “Негово любимо четиво – казва професор Василий Фьодорович  Певницки, – не трябва да са светските списания и повести, както това често бива, а книгите, които съобщават сериозно знание и които имат най-близко отношение към специалността му[20,б]”. Естествено това четиво трябва да бъде на първо място от областта на богословската наука и духовната книжнина и след това от светските науки и художествената литература. Бидейки преди всичко страж на вярата в своята енория, душепастирът най-вече не трябва да забравя съвета на св. апостол Петър: “Господа Бога светете в сърцата си; бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1 Петр. 3:15).

Заедно с нови упражнения в благочестивия и добродетелен живот той трябва да прави постоянно усилия да обновява и увеличава придобития в духовната школа запас от богословско-научни знания за разясняване недоуменията и съмненията, за отклоняване иноверието на сектите и за защита от нападките на неверието. Иначе без такова постоянно опресняване и допълване богословските познания дори при най-добро и високо образование в духовната школа могат постепенно да избледнеят и изгубят половина и повече от силата и убедителността си, могат да заглъхнат и се забравят. Ето защо душепастирът трябва да следи развитието на богословската наука и да се запознава поне с най-големите и важни за служението му творби от миналото и в най-ново време. За него могат да бъдат полезни, както цялостни изложения, курсове и системи върху главните богословски дисциплини, така и специални проучвания или монографии, които хвърлят нова светлина върху някои библейски и исторически образи, теоретически и жизнени (живи) въпроси на съвременността. Така той, особено ако и духовната школа не го е познавала, няма да стои ням и неориентиран пред тези въпроси, които занимават и вълнуват съвременните умове и ги увличат в цели големи движения.

Всичко обаче християнският душепастир трябва да умее да разглежда и преценява в светлината на Словото Божие sub specie aeternitatis. Затова между богословските науки в центъра и на самообразованието му трябва да стои Свещеното Писание – постоянното изучаване свещените книги на Стария и Новия Завет. В тях и чрез тях той трябва да усвоява Божията мъдрост и поука, като редовно, всеки ден, беседва с божествения Учител – със Самия Иисус Христос – в светите Евангелия, с Неговите апостоли – в техните послания и със светите Божи пророци – в свещените книги на Стария Завет. Изобщо в Свещеното Писание, като в огледало, душепастирът трябва винаги да проверява себе си, своята съвест и душа, своята наука и дейност, своя живот, характер и мироглед. Така Божият дух и думите на Словото Божие не трябва никога да отстъпват и от неговите уста (Исаия 59:21). Защото, както казва св. апостол Павел, “всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16 и 17). В него се съдържат най-дълбоки мисли и най-правилни указания за греха и добродетелта, за живота и смъртта, за съда и небесното царство, както и най-разнообразни лозунги, текстове, разкази и нагледни примери за бедни и богати, за учени и прости, за здрави и болни, за светци и грешници, които – заради тяхното вътрешно съкрушение, сърдечно разкаяние, искрена изповед на греховете и твърдо намерение за поправяне – били помилвани и спасени[21]. В Свещеното Писание душепастирът ще намира всички най-подходящи материали за своите поучения и увещания, строги упреци и утешения за всички и винаги.

Само той трябва да изучава Библията основно, като чете редовно, всеки ден – най-добре след молитвата сутрин и вечер, когато шумът и грижите на деня още не са настъпили или те вече са отминали заедно с него – при вътрешно спокойствие и душевна съсредоточеност. Четенето на самия текст е по-добре да става едновременно на места от няколко по-големи отдели, теми и точки, когато особено те са дадени в интересни и изпъкващи заглавия, за да може душепастирът да открива и черпи оттам истински упътвания за своя и на другите духовен живот. За да бъде това четене на светата Библия по-полезно и по-поучително вековният духовен опит на християнското човечество препоръчва то да става бавно и внимателно, гласно или поне полугласно, което облекчава запомнянето, развива говора и обогатява езика и може най-много да допринесе дори за формалното умствено развитие[22] и самообразование на душепастира. Тъй, както това потвърждава от своя частен опит и големият английски критик и философ Джон Ръскин с думите: “Моята майка всеки ден ме караше да уча наизуст дълги глави от Свещеното Писание, а също веднъж в годината на висок глас да прочитам цялото Писание, без да изпускам от него нито една дума, нито едно мъчно име, като се почне от книгата ”Битие” и се свърши с Апокалипса. Благодарение на нейното  търпение, точност и решителност аз не само изучих Свещеното Писание, което понякога е твърде полезно, според моето мнение, но и придобих навика да се трудя; същата тази дисциплина в голяма степен оформи и моите литературни вкусове[23].”

У нас при този избор на материал от Стария и Новия Завет изобщо за такова лично самообразование душепастирът трябва да се ползва главно от пълното синодално издание на Библията (през 1925 година) и после от Кратка илюстрована Библия (също синодално издание – през 1949 година). Добре е душепастирът да прочита два и три пъти някои особено трудни места в светата Библия (също синодално издание – през 1949 година). Добре е душепастирът да прочита два и три пъти някои особено трудни места в светата Библия и да не размишлява отначало сам дълго и безплодно върху тях, а – да потърси и прочете най-добрите, преведени и съставени на български, обяснения и тълкувания на Словото Божие, например, на св. Иоан Златоуст, епископ Михаил, професор Борис Илич Гладков, Христо Попов[24] и други. Редом с това за същата самообразователна цел душепастирът може и трябва да използва още твърде ценните материали (идеи, настроения, художествени образи и примери),които всеки ден ни предлагат църковните времена, малки и големи празници, неделните и празнични евангелски и апостолски четения, църковно-богослужебните книги (молитвослов, часослов, миней, октоих, триод, пентикостар и други),творенията на светите отци(особено на мистиците и аскетите) и животописите на светите люде (пролог Лавсаик и други)

В тясна и вътрешна връзка с тях (дори някои са съществена част от тях), като служат за същата самообразователна цел на душепастира, са различните проповеднически списания, книги и сборници от беседи, слова, речи, поучения, размишления и примери. Без тях по-нататъшното правилно развитие и самообразование на душепастира, като проповедник, са немислими. Те представят извънредно ценно и полезно запасно съкровище от идеи и мисли, чувства и настроения, образи и изрази. С тях трябва да се запасява и от тях трябва много и сериозно да се учи всеки душепастир-проповедник, особено който иска или да му се налага да говори без предварителна подготовка. – “Ако аз съм воденичар – казва по този повод на студентите си богослови известният английски проповедник Чарлз Спърджън, – и ми донесат чувал да го напълня за пет минути с брашно, аз само тогава ще бъда в състояние да направя това, ако винаги имам достатъчно брашно в хранилището на воденицата. Тогава на мене остава само да отворя чувала и да изсипя в него брашното. Аз не го меля тъкмо в този момент, и затова то става някак импровизирано. Аз съм го смлял по-рано и затова мога сега да задоволя моите купувачи. – И вие никога изведнъж не ще изкажете хубави мисли импровизирано, ако не сте свикнали всеки момент да бъдете готови за проповед и не храните постоянно вашия дух с изобилна и здрава храна. Ето защо ви моля: всеки момент напрягайте силите си! Приготвяйте си запаси за бъдещето, за да посрещнете с пълни ръце купувачите си, за да бъдете готови да ги посрещате всякога! Аз не мисля, че някой може да стане способен за постоянно свободно говорене, ако той не се труди сериозно да го придобие, дори още по-сериозно, отколкото това прави оня, който пише и учи наизуст проповедите си. Помнете, че само препълнен съд може да прелива… Запасно съкровище от мисли и изрази за тях е в най-голяма степен полезно… Основно знание на Словото Божие, как то се прилага във вашия вътрешен духовен живот и към големите събития на времето и вечността, е безусловно необходимо… Ако вие искате да говорите плавно, убедително, то бъдете пълни с всевъзможни знания, но особено – с опитно познаване учението на Иисус Христос, вашия Господ… Тук всичкото е още да се умее да се подберат и запазят в паметта хубави изрази, обрати на речта, пълни с убедителност фрази, и след това да се умее да им се подражава. Това не значи, че вие трябва винаги да носите хубав бележник, в който да записвате всичко, което ви се хвърля в очи при четене, за да го употребите в най-близката си проповед. Не, вие трябва да знаете вътрешния смисъл на тези записани от вас думи, да умеете да цените силата на синонимите, да различавате ритъма на отделните фрази, да претегляте значението на вмъкнатите изречения… Те трябва да бъдат ваши вдъхновители, ваши гърмящи стрели, а също така медени капки за вашите слушатели… За човека, който притежава сериозни познания и дълбоки мисли, словото е сребърен съд, в който той предава на своите слушатели златни истини. Затова гледайте да придобиете хубаво впрегало на думите, за да води добре екипажа на вашите мисли[25]„.

Ето този запас и това съкровище от златни истини, мисли и идеи душепастирът трябва да се стреми да увеличава постоянно чрез системно самообразование още в областта на другите богословски науки: догматическото, нравствено и основно богословие (апологетиката), църковната история и патрологията. А “хубавото впрегало” или “златния съд” за най-природосъобразно и целесъобразно преподаване, изказване и оформяване на тези истини, мисли и идеи той трябва да се старае все повече да открива, придобива и усвоява чрез непрекъсната самообразователна работа, както с останалите практически богословски науки – църковното право, мисионерство, пастирското богословие или науката за специално душепастирство, литургиката с църковна археология, музика и устав, катехетиката с християнска ходегетика, дидактика и методика, така и от друга страна, с някои чисто светски науки, а именно чрез четене на отбрана философска (по психология, логика и история на различните философски школи), историческа, природнонаучна и художествена литература (наша и чужда).

Християнският душепастир може и трябва да се занимава с тези светски науки и с литературата, за да може да стои на висотата на съвременното човешко знание и художественото творчество. И тях той трябва добре да познава главно в последните им изводи и сигурни резултати или постижения. Тъй, както светите отци и учители на Църквата не са пренебрегвали езическите школи и науки, а умело са ги използвали и извличали от тях всичко необходимо и полезно в подкрепа на тяхната вяра в Иисус Христос и на душепастирската си дейност. Дори, ако има възможност и свободно време, според наклонностите си и нуждите на времето, душепастирът може да се посвещава на специално изучаване отделни области, било от богословските, било от светските науки (например на езикознание, история, естествени и социални науки[26]).В това отношение могат да му бъдат от голяма полза и интерес по-подробни съобщения за някои важни новоизлезли книги и добре застъпваните библиографско-осведомителни отдели и обективни критики в църковните списания и вестници.

Особено ценно съкровище от солидни и положителни знания за душепастира са подвижната (околийска и епархийска) [26а], църковната (храмовата), братствена и най-вече лична библиотека. Само че тя трябва много добре да се пази, допълва и увеличава, но не с излишен баласт от всякакви, било общорелигиозни, филисофски или дори специални (проповеднически, катехизически) и други, без всяко значение, белетристични съчинения, а само с препоръчани и избрани най-ценни трудове в отделните области на светоотеческото, съвременно богословско и светско знание. В нея всяка богословска дисциплина трябва да бъде представена поне с едно значително съчинение, а след това други книги могат да се доставят според нуждата, вкуса или средствата, обаче никога неправославната или светска литература не бива да бъде по-многобройна и по-добре застъпена от църковно-богословската и специално душепастирската[27]. 

От друга страна, самообразованието на душепастира се извършва и непряко или посредством – с помощта на други лица чрез редовно посещение на периодически (всеки два или три месеца) пастирски конференции или събрания. Тук, обаче, могат и трябва да се подготвят и изнасят от него самия и от други душепастири, да се изслушват и разискват критично и задълбочено по-обстойни и ценни доклади във връзка с богослужебната, изповедническа, проповедническа, катехизаторска, специално душепастирска и църковно-социална дейност на християнския душепастир в днешно време.

Също така значителен и сериозен подтик към самообразованието на душепастира са някъде периодическите (например, всеки пет години в някои германски протестантски църкви, като в Бавария, Хановерската, Ландскирхе и други) писмени, а после и печатни трудове с проучвания по отделни, от общо или местно значение, въпроси. Темите се формулират и задават от върховната или диоцезна църковна власт, която въз основа на така представяния писмен научен труд и на дотогавашната практическа дейност на душепастира определя за следващия петгодишен период неговата служебна квалификация[28].

Прочетете още „Самообразованието на душепастира – продължение и край*“ →

(Необходимост, средства и системи за проверка)

Професор протоиерей Христо Димитров

Един от актуалните въпроси в последно време за Църквата и нашето свещенство е – как това последното може да разшири, задълбочи и пригоди своята по-голяма или по-малка редовна подготовка, за да отговори по-добре на високото си призвание и сложни задачи в живота. Така въпросът за самообразованието на душепастира (след тоя за неговото училищно образование) заема голяма част от грижите и усилията на Църквата[1а]) и поражда различни планове, системи и опити. По тоя повод някои от тях се налагат на вниманието на пастролога и поставят задачата за специално теоретическо проучване и практическо упътване, каквото е и настоящето, с оглед на необходимостта, пречките, средствата и различните системи за проверка или изпити при самообразованието на душепастира.

И това е напълно естествено. I. Защото, ако всеки човек се учи, докато е жив, според народната поговорка, също така е безспорно и исторически установено, че християнският душепастир е преди всичко и всякога ученик. И действително това е първоначалното наименование на всички последователи на Иисус Христос. Тъй като, преди да бяха наречени за пръв път християни в Антиохия, те се зовяха Негови ученици[1] още по бреговете на Йордан, в Капернаум и в Иерусалим. А също така най-разпространено име на Самия Основател на християнството е Учител. “Аз за това се родих и за това дойдох на света – отговори Той на Пилат, – за да свидетелствам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37). Когато пък Господ казва за нас, че “няма ученик по-горен от учителя си”[2], това означава, че ученикът по съдба трябва да бъде като учителя си. Той трябва така или иначе сам да стане за другите учител[3]. С други думи, той трябва по-нататък да се развива умствено или самообразова постоянно, че трябва да става все по-добър и по-квалифициран учител във вярата и в християнския живот.

За необходимостта и голямото значение на тая именно идея на Иисус Христос в полза на Църквата убедително ни говорят и примерите дори на образованите и най-велики християнски душепастири и учители. Така, въпреки своето високо елинистическо-римско образование в Тарс и дълбоките познания, получени в Beth-hammidrash-a на Гамалиил по еврейския оригинал на Стария Завет и насоките и идеите на съвременната му юдейска мисъл за Бога и човека, за греха и оправданието, св. апостол Павел е можал да разбере истинския смисъл на християнското душепастирство едва след обръщането си към християнството. Тогава апостолът отново прочел книгите на старозаветните пророци и те му открили за пръв път своето душепастирство и душепастирството на Иисус Христос в съвършено нова и истинска светлина[4].

Под влияние на силните пророчески изобличения на недостойните пастири той видял, от една страна, всичкото безсилие и нравствената поквареност на тогавашните пастири и, от друга, тежкото положение на народа от това. “Те се хранят от греховете на моя народ, и към неговото беззаконие се стреми душата им” (Осия 4:8). “И пръснаха се те без пастир и, като се пръснаха, станаха плячка на всички полски зверове” (Иезекиил 34:5). После от пророците апостолът живо почувствал всичката отговорност на пастирите за това печално състояние на народа поради техните отклонения от длъжностите им[5], като свещенослужители, духовни лекари и човеци в частния им живот.

В същото време, обаче, в противоположност на това апостол Павел разбрал, че истинският образ и идеал на добрия пастир напълно се осъществил във въплътилия се Син Божи. И, макар да не бил виждал Иисус Христос през време на земния Му живот[6], той Го е знаел, защото писал: “Най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг” (1 Коринтяни 15:8). Редом с това, за да познае Иисус Христос и неговото изкупително дело, апостолът продължавал да се стреми с цялото си същество (Филипяни 3:7-8). Оттук се вижда, колко много той трябва да е ценил тази своя допълнителна подготовка и опитност, която е получил, като душепастир, вече в светлината на това познаване на Иисус Христос. Най-ценното тук и което е имало най-голямо значение за неговото душепастирство е било неговото вътрешно чувство за присъствие на Иисус Христос . “Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:20).

И, изпълнен с Христос, апостолът всеки ден растял в Христос. Той се чувствал в Христос оправдан, примирен и спасен. Тази именно сигурност за спасени в Христос била неговото общение с Христос и култ към Христос. А в душата му израсло разбиране на тайните, скрити в Личността на Иисус Христос. Оттук става ясно, защо апостолът станал сам “огън, запален от Христос, и буря, в която Христос бил силата[7]” “Всичко мога чрез Иисус Христос, Който ме укрепява” (Филипяни 4:13).

От друга страна, св. апостол Павел, носейки така Иисус Христос в сърцето си, Когото той обичал повече от всички, усвоил от него и другия секрет[8] за успех в душепастирската дейност: научил се да познава и да обича човека до самопожертване. При това той много добре знаел и силата на греха (Римляни 7-ма глава). Той знаел, че по механически и магически начин човек не може да се освободи от греха[9]. Затова той постоянно давал съвети за борба с греха, бил снизходителен подобно на Христос към грешниците (освен когато те си оставали в греховете) и внушавал останалото да се предоставя на Бога и на Неговата благодат. По такъв начин, благодарение безспорно на своите богати и разнообразни природни дарове[10] и под влияние не само на елинистическо-юдаистическото си образование, а и на по-нататъшното си системно самообразование и лично опитно проникване в душепастирството на старозаветните пророци и особено в Иисус Христовото душепастирство – чрез Божията благодат и свръхестествени дарове[11] св. апостол Павел е можал достойно да се отзове на великото си душепастирско призвание, да си изработи най-правилни възгледи за душепастирското си служение и така да развие своята извънредно широка и със световно значение душепастирска дейност[12].

По този път на дългогодишно и системно самообразование, посочвайки с това неговата необходимост за душепастира, са вървели и са се подготвили за своето велико душепастирско служение на Христовата Църква и такива забележителни учители и отци на православната християнска вяра, като св. Атанасий Велики, Василий Велики, Иоан Златоуст, Амвросий Медиолански, блажени Августин и много други. Така, например, св. Атанасий Велики, след като получил отлично всестранно образование, придобил още дълбоки богословски познания и особено изучил всички книги на Свещеното Писание, тъй както никой друг негов съвременник не е знаел и една от тях.

Също така Василий Велики, след като завършил образованието си в Кесария, Цариград и Атина и като се върнал от пътуването си по Сирия, Палестина и Египет, се уединил в едно живописно място на река Ирис и тук в тишината се заел да изучава специално книгите на Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели (особено на Ориген).

И св. Иоан Златоуст, въпреки редовното си, прекрасно и всестранно образование в Антиохия, смятал идеала за душепастирското служение много висок, а себе си – недостоен за него, затова също се отдалечил в пустиня и цели шест години (374-380) прекарал там, според църковните историци, в пълно усамотение и в най-строги подвизи, в молитви и самообразование. В действителност той прекарал цялото си ранно детство в извънредни занятия със Свещеното Писание под ръководството на добродетелната си и свята майка Антуса. Но после (от 369 година) покръстен на 25-годишна възраст и поставен за четец на Антиохийската църква от нейния епископ св. Мелетий, изпълнявайки задълженията си като четец и отдавайки се тук, в пустинята, на непосилни подвизи, той в същото време пак продължавал най-усърдно да се занимава с книгите на Свещеното Писание, докато не го изучил цялото наизуст като никой друг преди и след него. По този начин, обогатен с опитите на отшелническия духовен живот, с по-добро познаване на човешкото сърце и здраво утвърден във високия идеал на християнското душепастирство и нравствено съвършенство, св. Иоан Златоуст и след приемане на дяконския (в 381 година) и свещеническия (в 386 година) чин, като изпълнявал разни поръчения, ръководел църковната благотворителност и започнал неуморно вече да проповядва Словото Божие веднъж и два пъти в неделята, а понякога и всеки ден, в храма и на тържището, се поставил в най-близко отношение към действителния живот. Посещаването на богатите, за да ги моли да помагат на бедните, и на бедните, за да им помага, още повече разгоряло любовта му към човеците и страданието към нещастните и бедните и го обогатили с всестранно познаване на живота и хората[13].

А от западните отци и учители известно е, че св. Амвросий Медиолански, след като станал епископ, тогава започнал основно да изучава Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели. Също блажени Августин, след дълги перипетии и душевни борби, когато взел вече да се замисля за своето положение, се заловил да чете и изучава книгите на Свещеното Писание и други богословски съчинения.

*

В днешно време този начин за допълване богословското училищно образование и за придобиване духовната опитност в религиозно-нравствения и църковния живот чрез упорито и системно самообразование от страна на душепастира намира широко признание. Защото редовната подготовка и системното богословско (средно и висше) училищно образование, колкото и да са добре поставени, задълбочени и обширни, още не правят душепастира или кандидата за такъв вече напълно годен и достоен за неговото високо и отговорно служение. Той е длъжен и по-нататък, през време на душепастирската си дейност и на целия си живот, да разширява и задълбочава още повече своите познания с оглед към особените условия и нужди на живота в ново време. Първо, защото самите богословски науки са станали извънредно широко област, която в няколко учебни години душепастирът е могъл да мине само в основни и главни линии. Самото пък училище (начално, средно и висше) постепенно е разкривало пред него тези основни въпроси на общото богословско знание. То е развивало ума му и е създавало у него навик и изкуство да работи по-нататък над себе си.

Обаче душепастирът не може да се ограничава само с придобитите в училището познания, а навикът и изкуството за работа върху себе си трябва да станат негова задача и постоянна, вътрешна и сърдечна потребност за по-нататъшно образование и самообразование. Тъй като самият живот около него постоянно върви напред и всеки ден се обогатява с нови постижения и победи на човешкия дух в различни области (техника, медицина, селско стопанство и други). Всичко това подвежда горделивия човешки ум да мисли, че той е в състояние сам, без Бога и без всяка религия, да облагодетелства цялото човечество. В това време скромният, съзнаващ границите на своето битие и развитие, религиозно-вярващ човек не се задоволява само със сърцето си да възприема религиозно-нравствените истини, а очаква от душепастира да ги доближи до неговия разум и до неговата воля. Той явно иска да си обясни и примири материалния свят и живот и законите на тяхното развитие с целия свой религиозен и идеалистичен мироглед. Ето защо душепастирът трябва да върви постоянно напред в своите познания чрез широко и задълбочено самообразование.

Разбира се, душепастир, който е поне истински благочестив, би могъл да обедини около себе си повечето енориаши. Но такива душепастири се срещат рядко. Духовните школи, които имат за цел да подготвят такива свещеници, са като че безсилни по много причини да постигнат тази своя цел. Както другаде, според признанията на някои автори, така и у нас, възпитаниците им, според техните религиозно-нравствени качества, биха могли да се разделят на четири групи: ревностни, добри, равнодушни и лоши. За съжаление, ако наистина станат свещеници, те не само не се издигат и не отиват напред, но не остават и на същото духовно стъпало. Напротив, нерядко се случва, че, като станат свещеници, лошите стават по-лоши, равнодушните – лоши, добрите – равнодушни и дори ревностните се отпущат до обикновени, добри свещеници, а понякога и още по-ниско[14].”

Прочетете още „Самообразованието на душепастира*“ →

Момчил Методиев

Същия ден епископът написва и изпраща няколко па­тетични писма. Първото е адресирано до „многоуважаемий др. министър” [на вътрешните работи], в което се казва: „С чувство на голяма отговорност (…) след дълбока, обстойна и критична преценка на създалото се положение (…) след про­дължителна вътрешна борба предприех най-трудното ре­шение – да замина за САЩ (…) страхувам се да спомена дума­та изменник – не, не съм. Заминавам да изпълня бойна задача, с която вярвам, че ще се справя. Не ме осъждайте, можете да ме накажете, но не губете вяра в мене; аз съм същият, още повече запален в борбата. Бъдете спокойни, не ще правя официални и неофициални изявления пред когото и да било”. Подобни писма са адресирани и до неговия водещ офицер „др. Тошков”, както и до патриарх Максим, на когото също съоб­щава, че заминава, за да изпълни своя „църковно-народен дълг” и не възнамерява да прави публични изявления[88]. Неизвестно остава само къде написва тези писма – дали докато е вътре в американското посолство, или извън него.

На следващия ден, 12 май 1978 година, около 17,30 часа консулът в американското посолство закарва с колата си епископ Симеон на летище София. Там епископът преминава граничната про­верка с временния си американски паспорт, въпреки че не е имал „необходимата за случая изходна виза” (както настоява справката, която се опитва да възстанови събитията), но това не било констатирано при минаването му през ГКПП. Проверяващият офицер на пункта, допълва справката, който „отчасти” познавал случая, се опитал да информира дежурния служител от Шесто управление, но когато не го открил, про­пуснал епископа да премине. Това е обяснението на началника на разузнаването Васил Коцев, който в типичната за време­то стилистика се опитва да прехвърли вината първо на офи­цера от пропускателния пункт, защото не поискал изходна виза (макар за носителите на американски паспорт такава да не се изисква), а след това и на служителите на Шесто управ­ление, които не са успели да предотвратят заминаването.

Повече подробности за бягството дава „Соколов” от Ню-Йорк – той информира, че „Торис” бил закаран до лети­щето от американска дипломатическа кола, а на летището в Ню-Йорк бил посрещнат от представител на Държавния департамент, който го извел през заден вход. След присти­гането си епископът отседнал при Марина Кропоткина в Бедфорд Хилс. Неоправдано оптимистично „Соколов” заклю­чава, че епископ Симеон е изолиран, и предлага да се установи контакт с него, за да му се покаже, че вратата не е затворе­на. Позитивизмът стига дотам да се твърди, че завръщане­то на епископа в САЩ е „фиаско за местните служби”, подлъгани да го защитят от Л. Иванов[89].

От там нататък се задейства протоколът за оценка и минимизиране на щетите. Първо са информирани „съвет­ските другари”, за да могат те да вземат мерки за своя „Оперативен работник Владимир Адрианов”, участвал в подготовката на „Торис[90]”. След това, на 25 май, е приет план за осуетяване на „вред­ните последици от напускането на страната от Торис”. Решено е за това да бъде информиран посланикът в САЩ, а Светия синод да информира свещениците в САЩ. Да се направи оценка кого познава „Торис” и да се информират оператив­ните работници с кодови имена „Панов”, „Цаков”, „Волов”, кои­то в този момент се намират на задгранична работа, за да вземат необходимите мерки за своята сигурност. Освен ин­формирането на съветските другари планът предвижда да се организира М-Вихрен (проверка на кореспонденцията) на познатите на епископа, а в страната да бъде отзован агент „Петър”, който да изясни какво се случва с „Торис” в Америка[91]. От агентурата в САЩ се очаква да започне кампания за компрометирането на Симеон, а от Синода – да увери Пра­вославната църква в Америка, че евентуалното приемане на Симеон в нейния клир ще навреди на отношенията с тази църква.

Завръщането на епископа в Америка било прието от емиграцията като „бомба” според сполучливия израз на агент „Патриот[92]”. Епископ Симеон обаче удържа на думата си и поне публично не прави изявления, които да компрометират българските власти. Агентурата в тези месеци внимателно следи местните вестници в Акрон, в които обаче не се забе­лязва нищо тревожно. На 25 май епископ Симеон се обръща с писмо на английски към своята епархия, в което съобщава, че се е завърнал, но подчертава, че приема назначението на епископ Дометиан за нов управляващ на епархия и се обявява срещу всяко разделение[93].

Следващите няколко месеца преминават в опит бъл­гарските служби да се ориентират в ситуацията. Почти незабавно, в края на май 1979 година, Христо Маринчев е команди­рован в САЩ. В отчета си от 27 юни той пише, че хората в общините имат добро отношение към Симеон, а митрополит Йосиф бил изпаднал напълно под влиянието на така наречената „пат­риотична вражеска емиграция”, която подкрепяла България, но е против комунистите[94]. В началото на есента се разби­ра, че най-черните сценарии няма да се реализират – съоб­щението на агент „Дамянов” от юни, че е възможно епископ Симеон да постъпи на работа в американските специални служби[95], се оказва само слух. Не се реализират и опасенията, че епископът ще се опита да отдели някои от българските енории и да ги присъедини към друга църковна юрисдикция в Америка.

След като се убеждава, че епископ Симеон също е нап­равил необходимото, за да остави „вратата отворена”, бъл­гарското разузнаване започва да търси начини за излизане от ситуацията. На 31 юли 1979 година митрополит Панкратий изпраща ръкописно писмо до епископа, в което го призовава да се оба­ди, след като „оздравее”, и че тогава може да бъде помолен да посети „центрове в Западна Европа, в които има български сънародници”, а преди това може да се направи необходимо­то, за да се уредят някои финансови въпроси[96].

Не е ясно дали епископът е отговорил, но в началото на октомври 1979 година е съставен план. Той е изготвен от Христо Маринчев и е предложен на началника на отдел 04 на Първо главно управление. Планът е съставен след проведена на 8 и 9 октомври среща, в която освен Маринчев участват предсе­дателят на Комитета по църковни въпроси Любомир Попов и митрополит Панкратий (агент „Бойко”). Идеята е епис­коп Симеон да бъде назначен за епископ-мисионер в Западна Европа със седалище в Будапеща, като това е съгласувано и с патриарх Максим. Планът предполага Панкратий заедно с Маринчев да заминат за Стокхолм, където да проведат конспиративна среща с епископ Симеон и да му предложат този вариант, а и тогава да му изплатят и неполучените до този момент заплати. На 12 октомври телеграма в този смисъл е изпратена на посланика в САЩ, от когото се очаква да намери начин да се срещне и да съобщи предложението на епископ Симеон. Ако приеме, на срещата Симеон трябва да получи самолетен билет до Стокхолм и 500 долара на ръка. Планът е одобрен и от заместник-министъра Стоян Савов. Контактът с епископа е установен на 16 октомври 1979 година, а след това той приел самолетния билет и парите[97].

Срещата в Швеция също преминава изцяло по план, а за нея информира Христо Маринчев на 12 ноември 1979 година, след връщането си в София. Маринчев пътува заедно с митрополит Панкратий, като на срещата двамата занасят неплатените за­плати на епископ Симеон за изминалите пет месеца, а епис­копът приема да бъде назначен за викарен епископ на патри­арх Максим за Западна Европа със седалище в Будапеща. След отпътуването на Панкратий Маринчев прави пред епископ Симеон кратък разбор и изисква от него да направи писме­но изложение, в което да отговори на най-важните въпроси. В изложението епископът споделя, че сред емигрантите е съществувало убеждението, че е съветски агент, но след за­връщането му в САЩ тези съмнения отпаднали. Въпреки че имал тази възможност, отказал да отиде в Сената, където да свидетелства за преживяванията си. Предложили му ра­бота в Конгресната библиотека, но отказал. В характерния си стил епископът съобщава, че имал срещи със сенатори, но не се поддал на тяхната агитация и продължил да работи за единството на Църквата. Накрая отчита грешката си, а отчетът заключава: „През изтеклата година той на прак­тика се е убедил в нечестността на своите събратя владиците. Единственото, което съм намразил в живота си, това са владиците, казва той. Независимо от това той ще про­дължи да работи заради нашите интереси”. Зарадвал се на получената заплата от 3,000 долара, но не пропуснал да по­пита дали е изключен от Българската комунистическа партия, в отговор на което Маринчев го убедил, че всички тези въпроси ще се уредят в Будапеща. Докладът създава впечатлението, че Маринчев действител­но му се доверява, тъй като в заключение предлага „Торис” да продължи да бъде ползван активно. По отношение на сама­та командировка споделя, че тримата не са били следени от чужди служби, още повече че за да не привличат вниманието, двамата владици пътували с цивилно облекло. Като доказа­телство към отчета са приложени три снимки, на които са снимани Маринчев, Панкратий и Симеон. Макар да не е ясно кой е авторът на тези фотографии, външният вид на владиците е такъв, че трудно може да се допусне, че макар и цивилни, те са останали незабелязани за местните хора в Упсала[98].

До края на годината наистина всичко се нарежда спо­ред плана, като и двете страни спазват своята част от уго­ворката. В края на декември Маринчев пътува до Будапеща, за да уреди всички подробности. Преди да замине, провежда среща с патриарх Максим, с когото се разбрали на епископа да бъдат изплатени дължимите средства в размер на 1048 щатски долари, като най-вероятно това е заплата, която епископът не е получавал по църковна линия. Маринчев предлага и да се направи необходимото, за да бъде осигурена подходяща квар­тира в Будапеща, както и да бъдат уведомени унгарските власти, включително и за двойното гражданство на епископ Симеон. А по време на командировката си там, отчетена на 21 декември 1979 година, Маринчев провежда среща със замест­ник-началника на унгарския отдел за изповеданията Щрауб, на която го информира за пристигането на епископ Симеон, моли „по важни съображения” той да бъде приет в Унгария и посочва, че точната му позиция ще бъде викарен епископ на Българския патриарх за общините в Западна Европа[99].

Признак за възстановеното доверие е посещението на епископ Симеон в София през февруари 1980 година, когато той отново се среща с Христо Маринчев. Епископът се похвалил, че се е уредил добре, а Маринчев му препоръчал да пътува на проучвателни мисии в Западна Европа и да информира патри­арха за тези пътувания, от чиято администрация информа­цията ще достига и до него. В заключение Маринчев предлага да му се издаде нов служебен паспорт, да му бъдат поставени оперативни задачи и определен водещ офицер, посолствата в Западна Европа да бъдат уведомени за предстоящите му пътувания, както и да бъде уреден въпросът с партийната му членска книжка, което „ще го укрепи и вдъхнови[100]”.

Предложенията на Маринчев са одобрени от началника на разузнаването. Решено е Първо управление да продължи да ползва „Торис”, партийният му билет да бъде възстановен, да не се отказва от американското си гражданство, дадени са му нови пароли за контакт, а при извънредни ситуации му е наредено да се обажда директно на Христо Маринчев. Всич­ки тези новини са му съобщени на среща с неговия стар во­дещ офицер Румен Тошков, проведена на 15 февруари 1980 година[101].През април преписката е приключена, като за тези позитив­ни развития са информирани и съветските другари. Както се полага, на Христо Маринчев е изказана служебна благодар­ност за добре свършената работа[102].

Конспиративната среща в Швеция, снимките са от град Упсала.
Вляво е епископ Симеон, вдясно е митрополит Панкратий,
а в средата на втората – Христо Маринчев

Източник: АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф1, а.е. 6738, ЛД Торис/Христов, т. 6, приложение, снимки №5 и 7

Положението на „Торис” е обсъдено отново в края на ноември 1980 година на среща с участието на В. Коцев, Вл. Тодоров, Тр. Петров и Р. Тошков. Срещата стига до заключението, че в неговата работа като агент няма нито потенциал, нито перспективи. Колегите в Унгария са помолени да организи­рат контрола, агентурното наблюдение и проверката на кореспонденцията на епископа, официално искане за което е изпратено на 1 декември 1980 година. На среща в София през април 1981 година Румен Тошков нарежда на епископ Симеон да се въз­държа от срещи с американци и да се фокусира върху органи­зирането на българските общини в Западна Европа, с което епископът се заема с ентусиазъм[103].

Прочетете още „Разузнавач с епископски жезъл. „Кариерата“ на Западноевропейски митрополит Симеон като сътрудник и офицер от Държавна сигурност – продължение 3 и край*“ →

Момчил Методиев

През следващата година и половина не се случва никак­ва промяна нито в работата на „Христов” като разузнавач, нито в дейността му в прикритието като епископ. Напре­жението около „Христов” се повишава през 1976 година, когато вследствие на установените от „Христов” контакти той трайно навлиза в полезрението на КГБ. Както беше посоче­но, българското разузнаване търси помощта на съветски­те си колеги, за да установи причината за интереса, проя­вен от Джак Спелър. Освен данните за Спелър в преписки­те вече трайно започва да се среща и името на американеца от гръцки произход Ник (Николас) Клонис, описан в една от справките като офицер, който отговаря за духовенството в Американското военно разузнаване, автор на статии и речи за сенатори с експертиза за страните от Източна Европа, макар достоверността на тези данни да не може да бъде по­твърдена по никакъв начин.

През юли 1976 година българите изпращат до КГБ подробни данни за „Христов”, в които акцентират върху познанството му с Марина Кропоткина и връзката чрез нея с Джак Спелър[53].В резултат на това е „постигната договореност със съвет­ските другари за по-нататъшна съвместна работа с Хрис­тов”, за което е уведомена и българската резидентура в САЩ[54].А при поредното връщане в София на „Христов” през 1976 година са му организирани две срещи с „др. Виктор Иванович Адриянов”, който дал „ценни указания”. Срещите имали „огромно стимулиращо въздействие върху Христов[55]”, или поне това твърди авторът на тази справка. Сред задачите пред „Хрис­тов” за 1977 година е и тази „внимателно да разкрие намеренията си пред Ник Клонис да се кандидатира за патриарх на Българската православна църква по вре­ме на следващия избор и да се съветва с него по тия въпроси”.

В края на 1976 година и началото на 1977 година се случват и две важни промени в оперативния статус на „Христов”. Първата е повишение, обявено на заключителната среща преди от­пътуването му от София през ноември 1976 година, продължила 2 часа и ръководена от генерал Владимир Тодоров. На среща­та Тодоров тържествено оповестява пред „Христов”, че по решение на министъра на вътрешните работи е награден с медал „30 години от победата над фашистка Германия”, че го повишават в звание майор и че е приет в редовете на Българската комунистическа партия, като предстои да бъдат уредени формалностите по член­ството му[56]. Повишаването в звание и закриването на от­дел 10 вероятно са причините, поради които оперативният псевдоним на епископ Симеон е сменен от „Христов” на „Торис”, макар че през следващите години в документите про­дължават да се срещат и двата псевдонима.

Втората (и от гледна точка на бъдещето – по-значи­телна) промяна е, че от 1 януари 1977 година за негов нов водещ офицер от прикритието на консул в посолството във Ва­шингтон е определен Румен Димитров Тошков. Двамата получават и нова парола, като Тошков трябва да се представи с думи­те: „Негово преосвещенство епископ Софроний се интере­сува от здравето ви”, в отговор на което „Христов” трябва да каже: „Слава богу, че един божий син остана непроменен от времето и живота[57]”.

Тези решения са взети, след като Центърът за поре­ден път се е уверил в лоялността на „Христов” – по време на престоя си в София той отново е подложен на всички въз­можни проверки, но нито една от тях не установява нищо съмнително. На тръгване от София, освен с по-високо во­енно звание (съответно и с по-висока заплата), с членство в Българската комунистическа партия и с медал на МВР, епископ Симеон си заминава и с нови 500 долара (за което отново подписва съответната разпис­ка), а и с обещанието да му бъдат отпуснати 40,000 долара за закупуването на митрополитски дом в Акрон на името на Светия синод[58].

Изтегляне в България: „Торис няма необходимите качества за оперативен работник”

Промяната в отношението към работата на епископ Симеон като разузнавач настъпва през лятото на 1977 година, а основната причина е, че „Торис” не успява да оправдае инте­реса, станал причина преписката му да достигне до бюрото на самия председател на КГБ Юрий Андропов. Другата при­чина е недоверието, което развива и аргументира към него новият му водещ офицер Румен Тошков. Така се стига и до критичните дни в края на 1978 и началото на 1979 година.

Към началото на 1977 година доверието в него е все така непоклатимо – тъкмо тогава руснаците съобщават, че сведенията на „Торис” за военното разузнаване на САЩ предизвикали толкова голям интерес, че били докладва­ни лично „на др. Андропов”, и настояват за пряк контакт с българина през своята резидентура в САЩ[59]. Незабавно, на 2 февруари 1977 година, българските разузнавачи съобщават, че са дали указания на своя оперативен работник във Вашинг­тон „предварително да обсъжда и съгласува всички въпроси по Торис с вашия представител и да го информира за всяко мероприятие…”[60].

В следващите месеци българските разузнавачи безус­пешно се опитват да задоволят интереса на съветските си колеги. На една от поредните срещи „Торис” споменава, че пред него американски представител е проявил интерес към съветския търговски представител в Ню-Йорк Генадий Панкин. Изпратените от „Торис” информации са оценени като важни, но трудни за разчитане, а Центърът е недоволен, че срещата е била лошо организирана[61]. Все пак мнението е, че това е бил първият случай, в който представител на ФБР установява контакт с „Торис”. По-късна справка дори обръ­ща внимание, че „след този разговор бе констатирано гру­бо ВН [външно наблюдение] по Панкин”. По времето на този контакт съветското разузнаване изказва надежда „Торис” да бъде включен в църковната делегация, която ще посети СССР, но от София само ги информират, че от Синода на Българската православна църква за членове на делегацията са били определени други хора[62].

Следва още по-комичен епизод. Офицерът с кодово име „Атанасов” информира за проведена с „Торис” официална сре­ща по линия на прикритието, на която епископът посрещ­нал човека от резидентурата с колата си, а след това двама­та се разхождали в парка и обядвали в резиденцията. Бележ­ките в полето към тази информация за липсата на конспиративност са унищожителни, още повече че резултати от срещата няма – на нея „Торис” отново поискал увеличаване на парите, а „Атанасов” само го информирал за повишените очаквания към него.

Така се стига до лятото на 1977 година, когато български­те разузнавачи за пръв път започват сериозно да поставят под въпрос ефективността на своя оперативен работник. „Торис” пристига в София на 11 юли и остава в България 30 дни, малко след като КГБ е дало положителна оценка за перс­пективите пред него, но със забележката, че в дейността му има неясни моменти, които трябва да бъдат проверени. Затова руснаците настояват да изпратят в София опера­тивен работник. Като критичен момент в биографията на „Христов/Торис” посочват периода, в който той е останал без работа (тоест след уволнението му от митрополит Андрей), тъй като това е моментът, в който в живота му (и в информа­циите) се появяват Марина Кропоткина, Орденът на рица­рите от Малта, Джак Спелър и Ник Клонис[63].

Докато е в София, „Торис” е подложен на поредните безрезултатни проверки и преподготовки. Тъй като е ясно, че резултатите ще бъдат изпратени и на съветските ра­зузнавачи, проверките са още по-задълбочени. В хода на тези проверки на „Торис” е даден секретен оперативен материал, За да стане ясно дали ще си води бележки – изводът от изпъл­нението на тази задача е катастрофален, защото, докато го четял, „Торис” заспал. Заключението е, че проявява безразли­чие към оперативната подготовка, че у него има „стремеж да се нагажда и да съобщава това, което на нас се харесва”, в резултат на което се „констатират противоречия, неточ­ности и неясноти в неговите справки [64]”.

Подозренията се задълбочават още повече от докла­да на Румен Тошков, също завърнал се в София. В няколко по­редни рапорта от август 1977 година Тошков обобщава, че „Торис” има много слаба памет, което не му позволява да запомня и възпроизвежда точно събитията, няма логично мислене, а най-опасното е, че „има желание да ни дава информация, каквато ние искаме”. Заключава, че у „Торис” се забелязва „кариеристичен стремеж”, съчетан със „сребролюбие”, макар и Тош­ков да не смята, че „Торис” умишлено подвежда разузнаването по лични причини или по указание на вражеските сили. В пос­ледния си доклад Тошков вече предлага да се набележат ме­роприятия, които да доведат до постепенното извеждане на „Торис” от активните му контакти с представителите на американските специални служби, като неговата дейност бъде ограничавана на етапи[65].

При отпътуването си от София „Торис” не разбира, че се е провалил – заключителната среща с него отново е ръ­ководена от генерал Владимир Тодоров, а на нея епископът получава своя партиен билет, което според информацията много го развълнувало[66]. А по време на престоя му в София Тошков отново изтегля и предава на „Торис” 300 щатски долари от ка­сата на разузнаването.

Съмненията в него прерастват в „Справка анализ на ра­ботата с Торис в периода 1966-1977 година”, тонът в която вече е много по-различен. Тя прави подробен преглед на извършено­то до този момент и се опитва обективно да прецени пол­зите и пропуските в работата с епископа. По отношение на най-чувствителния момент от неговата биография справка­та уточнява: „През 1969-1970 година с „Торис” установява контакт, а впоследствие близка връзка руската белоемигрантка Мари­на Кропоткина. Същата е активен член на „Малтийския ор­ден”. Кропоткина настоява „Торис” да стане член на ордена. Запознава го с ръководството на същия в САЩ. Предлагат му да стане техен духовник. „Торис” внимателно изтъква, че ако Центърът е съгласен, то трябва да му се съдейства за полу­чаване на по-висок духовен сан. Центърът дава съгласие и „Торис” става член на ордена. Впоследствие е избран за епископ”. Изводите от този анализ обаче не са благоприятни – „Торис” е описан като „активна, упорита и властолюбива личност”. Кон­статира се, че у него „личи стремеж да изпълнява такива за­дачи, които биха допринесли за неговото развитие и издигане по линия на прикритието му”. Справката прави заключението, че не е изпълнил докрай нито една задача, докато американ­ците умело се възползват от неговите слабости. Допуска се, че „с цел да придобие по-голяма тежест пред нас нагласява и украсява някои факти”. Изводът е, че „няма необходимите ка­чества за Оперативен работник”. А след като толкова дълго е бил в полезрение­то на специалните служби на САЩ, контактът му с българ­ското разузнаване отдавна е „разкрит, още повече че „Торис” няма изградени навици на Оперативен работник (води си бележки за срещите с представителите на американските специални служби в бележ­ник, пише сведенията до нас на неподходящи места, наивен в разговорите и действията си)”. Затова се допуска, че е много вероятно американците да са започнали чрез него „конспира­тивна игра”. Анализът завършва с категоричната препоръка: „Предвид гореизложеното е необходимо да се вземат мерки за изтеглянето на Торис от САЩ и оставането му в страна­та по възможност през идущата 1978 година”. Отрезвяващото зак­лючение е подписано от заместник-началника на отдел 04 в Първо главно управление Димитър Куцев и носи дата 12 август 1977 година[67]. Веднага тези впечатления и предложения са споделени и със съветските разузнавачи, като е поставен срок за него­вото изтегляне и задържане в България до средата на 1978 година[68].На 30 януари 1978 година КГБ отговаря положително.

Така през лятото на 1977 година общото настроение към „Торис” се променя изцяло в негативна посока, а по старо бюрократично правило това означава, че лошите изводи от неговата работа започват да се преповтарят почти дослов­но и в по-късните документи. Друга справка за работата му в периода от 1966 до 1977 година стига до заключението, че през 1976 година Клонис е изместил Спелър като човека, насочван от американските служби да контролира „Торис”. Изводът е, че американците все по-успешно увличат „Торис”, включително и като го карат да се подписва под документи с антикому­нистическо съдържание[69]. Разсекретени американски доку­менти от този период показват, че Спелър изчезва от поле­зрението, защото през 1977 година спира да излиза неговото спи­сание East Europe, а по информация на ФБР един не особено авторитетен полски емигрант – Константи Ханф, започва да търси средства да продължи издаването на списанието и се опитва да привлече в редакционния екип и „епископ Симе­он Димитров от Бедфорд Хилс[70]”.

Промяната в отношението към „Торис” става видима през февруари 1978 година, когато епископ Симеон се завръща в България с цел подготовката на предстоящата обиколка на патриарх Максим в Америка, насрочена за септември и на­чалото на октомври същата година. По време на престоя си „Торис” отново е подложен на всички възможни проверки, но те отново не водят до нищо подозрително. Основните срещи са провеждани от Димитър Куцев, който преповта­ря вече известните отрицателни мнения. Куцев забранява на „Торис” да се среща със Спелър и Клонис и го информира, че оттук нататък срещите му с Тошков ще се провеждат само в посолството, където „Торис” ще го посещава в офици­ално качество. Куцев констатира, че „Торис” не подозира за намеренията им да го върнат обратно в България[71].

Впечатленията не се подобряват и по време на посеще­нието на патриарх Максим и неговата делегация в Америка. След завръщането агент „Дамянов”, като член на делегацията, подава поредното подробно сведение, в което най-негативните характеристики са запазени, на първо място, за епис­коп Симеон, а на второ – за самия патриарх Максим, макар и по различни причини. Симеон е описан като много „америка­низиран”, а и създавал впечатлението, че е „дълбоко свързан с американските власти и сили”. В отговор на въпрос дали би се завърнал в България „Торис” споделил, че това може да стане единствено ако бъде избран за Варненски митрополит[72].

Прочетете още „Разузнавач с епископски жезъл. „Кариерата“ на Западноевропейски митрополит Симеон като сътрудник и офицер от Държавна сигурност – продължение 2*“ →