Стоян Чиликов

“Пиша ви не нова заповед, а заповед стара, която имахте отначало”

(1 Иоан 2:7)

Така посочената тема** избрах поради две взаимнодопълващи се причини: първо, защото настоящата конференция е под надслов – “ХХI век – Балканите – наука и образование” и, второ, защото тя се провежда на 1.ХI. – Деня на будителя, ден в който се честват нашите родни светци и отци: св. Кирил и св. Методий – славянските просветители, св. цар Борис-Михаил Покръстител, Чудотворците Климент и Наум, св. Иван Рилски Чудотворец [1], св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански…

Техният светоотечески пример ни задължава с две главни неща, които според мене са съществени елементи на православното богословие. Именно върху тях ще се опитам да изградя своето изложение.

Първият е, че през целия си земен живот те проповядват Христовото евангелие, “благовествуват за Иисуса Христа” (Деяния на светите апостоли 5:42) и в различни звания, но по един и същ начин изпълняват своето призвание, своето служение на Църквата. Второ, тяхното благовестие, което искам да нарека още и богословие, се основава на личния им живот в Христа, на богообщението, от което произлизат техният духовен опит, тяхното духовно знание или “духовно вeдение”, както се употребява в някои светоотечески и литургически текстове.

Ако се върнем исторически още по-назад, във времето на разцвета на светоотеческата мисъл, ще се убедим отново, че именно “опитният” или “екзистенциален” характер е отличителната черта на светоотеческото богословие[2]. Под богословие светите отци разбирали “боговедение” и “съзерцаване на невидимите тайни[3]”.

В четиринадесетото си събеседване св. Иоан Касиан, говорейки за “знанието на учението на нашата религия”, го разглежда по два начина: като практическо (πρακτική) и като теоретическо (θεωρητική), като под θεωρητική (θεωρία) разбира “съзерцание на божествените предмети и познание на най-съкровените истини[4]”. В Православната църква само трима се наричат богослови: св. Иоан Богослов, в чието евангелие ясно и убедително е изложено учението за въплътения Логос; Григорий Назиански – певецът на Cвета Троица, чиито слова са пропити с боговдъхновени истини, и св. Симеон Нови Богослов, чието дълбоко мистично богословие поразява със силата и увереността, с която говори за божествените тайни.

Преди боговъплъщението по същия харизматичен начин светиите вкусвали от Божиите истини – боговидецът Моисей, старозаветните пророци, патриарси и съдии “отдалеч видяха обещанията” (Еврeи 11:13)[5].

Това мистическо богословие или “харизматическо”, както го наричат някои съвременни богослови[6], е било винаги неотделима част от цялостния живот на Църквата. Богословската наука може да се развива само върху основата на харизматическото богословие, тоест трябва да хармонира с литургичния живот на Църквата, защото, както казва Евагрий Понтийски: “Ако ти си истински богослов, то ще се молиш истинно; ако се молиш истинно, то ти си богослов[7]”. Тези думи са станали нарицателни за православното богословие и неговия метод и най-точно разкриват връзката между знанието за Бога (θεωγνοσία) и прaксиса (θεωπράξις). Православното богослужение е тази съкровищница на Църквата, от която oтците са черпили винаги с пълни шепи и там търсили потвърждение на догматическите истини. Съществувала тясна зависимост, единство и неотделимост между lex orandi и lex credendi (правило на молитвата и правило на вярата)[8].

Именно този двояк богословски метод на православното богословие е нарушен, когато през средата на ХVI-ти век то попада под западното схоластическо влияние, което е най-силно през ХVIII-ХIХ век, но продължава чак до 60-те години на миналия век.

Подобно на католическото схоластическо богословие, което изхожда от философията на Аристотел, строи богословската си наука на базата на силогизми, използвайки диалектическия метод, православното “академично” или както още е наречено “школно” богословие започва да прави своите богословски изследвания повече с помощта на разума, отколкото на молитвения опит на Църквата[9]. Органическото единство между lex orandi и lex credendi е нарушено и несполучливо заместено от lex rationis. За съжаление този метод в различна степен и сила влиза в богословските средни и висши учебни заведения. Най-силно е отражението му в догматическото богословие, като почти всички пособия по православно догматическо богословие, писани тогава, са в схоластически дух и по схоластически образец[10]. Светоотческото богословие там, където се използвало, служило само дотолкова, доколкото  творенията на светите oтци се ползвали като “литературни извори”[11].

Прочетете още „Характер и метод на православното богословие*“ →