Историческо формиране и развитие на Българската Екзархия в Македония – продължение и край*

Иван Йовчев

С помощта на българското правителство, което оказва политически натиск върху Високата порта като намеква, че ако правителството не се съгласи да издаде исканите берати, то България ще сключи договор със Сърбия за общи действия против Турция. Това принуждава правителството на Османската империя да се съгласи да издаде петте берата. Така вместо спогодба със Сърбия, през 1897 година, българското правителство прави опит за сключване на съюз с дългогодишния поробител, поставяйки следните условия:

1) да се постави в действие султанския ферман за установяване и организиране на Екзархията от 1870 година и веднага да се дадат митрополитски берати за Битолска, Дебърската, Мелнишка, Струмишка, Кукушка и Гюмюрджинска епархии, а по-късно и за Костурска, Леринска, Воденска, Серска и Драмска епархии

2) да се защити българското население в Македония;

3) да се съединят българските железници с турските край Кюстендил;

4) да се преразгледат митническите спогодби;

5) да се проведат реформи в Македония;

6) да се сключи таен съюз между България и Османската империя с определена външна политическа насока.

Проектът за сключването на съюз е отнесен на султана лично от българския княз Фердинанд I. Въпреки това, турската страна не го приема[33]. На 21 октомври 1897 година вместо исканите пет са дадени три владишки берата за Пелагонийската (Битолската), Дебърската и Струмишката епархии[34]. Екзарх Йосиф веднага назначава в Пелагонийската епархия дотогавашният митрополит Григорий, в Дебърската – архимандрит Козма, а в Струмишката – архимандрит Герасим[35].

В последното десетилетие на XIX век младата българска интелигенция все по-дейно започва да се занимава с въпроса за освобождението на българските територии, които останали в пределите на Османската империя. На 23 октомври 1893 година, след няколко неуспешни опита за учредяване на организирано освободително движение, шестима съзаклятници в Солун полагат основите на Македонската революционна организация. Тя е проекция на опита и традициите на някогашната Вътрешна революционна организация, ръководена от Васил Левски. Първата и основна цел на тази организация е да създаде комитети, които да бъдат основата на едно бъдещо освободително движение. Така за кратко време Македония и Тракия се покриват с мрежа от комитети, начело на които стои Централен комитет. Комитетските дейци обявяват, че ще се борят чрез революционни средства за извоюване на пълна политическа автономия (самоуправление) на двете области. Това означава, че ако Екзархията е била привърженик на еволюционната политика, с появата на Македонската революционна организация се отваря нов фронт за освобождението на поробените български територии, който ще използва революционни методи за постигане на целите си.

Авторът Иван Йовчев

Три години след учредяването на Македонската революционна организация, отново в Солун първоапостолите и техните съидейници именуват организацията Български македоно-одрински революционен комитет. Необходимо е да се посочи, че тази организация запазва българския си характер и по-късно, когато приема новото наименование – Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО)[36].

След Руско-турската война (1877-1878) положението в България е изключително динамично по отношение на нейната държавност. Първият международен акт, чрез който се прави опит да се институционализира създаването на българска национална държава, са установените решения от Великите сили на Цариградската конференция от 1876 година. Тогава се предлага образуването на две автономни държавни области, а именно, източна – с център Търново, и западна – с център София, всяка една управлявана от местна администрация, начело с губернатор, назначаван от султана с взаимното съгласие на Великите сили. Високата порта не приема този проект и се стига до Берлинския мирен договор, който определя България да се раздели на трибутарно княжество[37], обхващащо Северна България с център София, което да бъде със статут на автономна държава, управлявана от собствена администрация, начело с княз, който е избиран от народа и утвърден от турското правителство със съгласие на Великите сили, и Източна Румелия като автономна област с генерал-губернатор, назначен от султана с одобрението на Великите сили. Останалите области – Македония и Тракия остават под турска власт с османска административна уредба[38].

Безспорно, Руско-турската освободителна война променя политическия облик на Балканите като начертава пътя за сформиране на нови държави в региона. От решенията на Сан-стефанския прелиминарен мирен договор се вижда, че руската политика е подкрепяла твърдо националния суверенитет на България. Не такова е било нейното отношение към Екзархията. Прави впечатление, че в плановете на Русия за следвоенното устройство на Балканите няма място за Екзархията, в която тя вижда пречка за премахване на схизмата с Цариградската патриаршия[39]. Това разпокъсване на българската територия след Берлинския конгрес води до някои затруднения в прилагането на фермана от страна на Екзархията. След Освободителната война тя се изправя пред угрозата да прекрати своето съществуване. Заключението от този факт най-добре се отразява в оценката на професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков, която е изключително точна и съдържателна: „Така, с малки изключения, непосредствено след въстанията и Освободителната война, Българската екзархия оставаше повече една идея“[40].

Предположенията, че Високата порта ще прекрати съществуването на Екзархията не били лишени от смисъл. След Берлинския конгрес части от нея се откъсват в полза на други национални църкви, като Северна Добруджа и Ниш са присъединени съответно към Румъния и Сърбия. Силно загрижени от тези явления, депутатите от Учредителното народно събрание в Търново (1879) започват полемични спорове. Основното им разногласие е по въпроса: коя екзархийска власт може да се яви като най-подходящото обединяващо звено за православните българи? Една голяма част защитават тезата, че такава власт може да бъде само общият Синод. Неговото образуване може да се окаже невъзможно, тъй като Високата порта е строго против организирането на такъв Синод в Цариград. Други депутати начело с Драган Цанков защитават идеята, че такава власт трябва да бъде самият екзарх. Това предложение е отхвърлено от всички архиереи в Учредителното събрание. Така, след дълги и продължителни спорове, бил приет чл. 39 от Конституцията, който гласи: „Българското царство от църковна страна, като съставлява една неразделна част на българската църковна област, подчинява се на Светия Синод – върховната духовна власт на Българската църква, където и да се намира тази власт. Чрез последната царството съхранява единението си с вселенската източна църква във всичко, което се отнася до догмите на вярата“[41].

От гледна точка на международното право този член не би могъл да бъде приложен, понеже големи територии от Българската екзархия се намират в юрисдикцията на други държави, така че на практика той не би могъл да бъде ефективен, което забелязва още в самото начало екзарх Йосиф и записва в дневника си: „Портата не е решила ще ми даде ли ведомство в Македония и Одринския вилает. Ако ми даде ведомство, няма да приеме в Синода ми в Цариград владици за синодални членове от Княжеството, които да дойдат да управляват Македония и Тракия, тоест чл. 39 на Търновската конституция ще остане неприложим за Българската черква вън от Княжеството. Моето мнение е, че Княжеството трябва да си има свое черковно началство в София със заместник на екзарха и да се свиква там местен Архиерейски събор, а Светия Синод в Цариград да се съставлява от архиереи из Македония, Тракия и Източна Румелия“[42].

Авторът Иван Йовчев

Първи важен въпрос, повдигнат след Освобождението е, къде да бъде седалището на Екзархията. Поради стеклите се обстоятелства, екзарх Йосиф напуска Цариград, като на 1 юни 1878 година пристига в Пловдив с идеята да следи по-свободно и отблизо съдбата на Българската екзархия. Против оставането на Екзархията в Цариград са Вселенската патриаршия, руската дипломация и самото правителство в Османската империята. Мнението по този въпрос сред българите е двусмислено. Едни считат, че Екзархията трябва да се помещава в Пловдив или София, а други (като Марин Дринов) настояват за Охрид. Надделява мнението на църковниците, които смятат че седалището на Екзархията трябва да бъде в Цариград, поради църковно-народното единство. Така на 13 януари 1880 година екзарх Йосиф се завръща в Цариград, където той се явява представител на българската църковна организация в турската автономна област Източна Румелия[43]. Завръщането е свързано и с идеята му да продължи своето дело, продиктувано от фермана, който му дава правото да създава и възстановява българските църкви и училища, да урежда постепенно църковните власти, въобще да се продължат усилията за изпълнение на чл. 10 от фермана, а именно издигането на Българската екзархия сред населението с българско самосъзнание[44]. Една тежка задача, за реализирането на която пречат множество фактори, както вътрешни (окаяното положение на българите в Османската империя), така и немалко външни (гръцката Цариградска патриаршия, като контрапункт на българската позиция). Важна външна причина, насочена против Екзархията, е свързана със самото османско правителство, което след Освободителната война гледа на нея като на съмнителна организация, вражеска на турската политика. Затова то позволява на Цариградската патриаршия с лека ръка да присъединява български църкви и училища под своя юрисдикция.

Против местонахождението на Екзархията в Цариград е и руската политика, която вижда в това пречка за премахване на схизмата между Българската църква и Цариградската патриаршия. Друг външен фактор е Австро-Унгарската империя с експанзивната си политика на Балканите, виждайки в дейността на Екзархията преграда за своите политически амбиции на полуострова. Не на последно място трябва да се имат предвид и сръбските домогвания на юг в Македония, където с помощта на турци, гърци и руснаци организират своята асимилираща пропаганда сред българското население[45].

Желанието на Екзархията за ведомство в Цариград се базира на фермана от 1870 година, а също така и на решенията на заседаващата в Турция европейска комисия (за изработване на проект за реформи в Македония), която признава националните права на българите в Македония, защитаващи идеята за български църкви и училища. Позицията на Високата порта обаче е, че след Берлинския договор ферманът е загубил своето значение. В този контекст, османското правителство търси подкрепа на своето несъгласие и в законодателните решения на България по отношение на Екзархията, като например чл. 38 от Търновската конституция, който гласи, че за църковно-народно единство трябва да има един общ Синод за цялата Българска църква. Османското правителство не е съгласно с тази формулировка, понеже въпросите засягащи Екзархията не са от юрисдикцията на представители от софийския Синод, които са подчинени на чуждо законодателство. Затова Високата порта в никакъв случай няма да позволи на нейна територия ведомство на един общ Синод с представители от независимото Българско княжество. Друго основание турската страна намира в приспособения вариант на Екзархийския устав от 1883 година[46].

Важен организационен въпрос за Екзархията е структурирането на висши, централни ръководни органи към нея, а именно на Свeтия Синод и на екзархийски съвет, защото не е канонично издържано Екзархът да управлява еднолично Българската църква. Конституцията (чл. 38) повелява, че Църквата трябва да се управлява от общ Синод, но такъв, както се разбра, не би бил приет от Турция. От друга страна, архиереите в България не биха признали Синод в Цариград, в който те не биха били представени. Затова след преработването на Екзархийския устав през 1883 година, те образуват паралелен софийски Синод, който работи по църковните въпроси за България. От своя страна, екзарх Йосиф се опитва през 1883 година да организира в Цариград Синод с архиереите от Източна Румелия, но това действие се оказва невъзможно, понеже Екзархията е останала без архиереи в Турция[47].

В същата година Високата порта официално информира екзарх Йосиф, че не признава основния закон на васалното ѝ Българско княжество, което ще рече, че няма да допусне свикването на общ български Синод в Цариград. В писмо до Пловдивския митрополит Панарет от 24 октомври 1883 година екзархът го уведомява: „Високата порта претендира, че българите от Княжеството нямат право да участват в управлението на Екзархията в Цариград, а да се управляват църковно или съвършено самостоятелно, или чрез един делегат, който да е в такива отношения спрямо екзарха, в каквито е князът спрямо султана. Високата порта няма да допусне приспособлението на църковния закон в Княжеството относително участието на княжеските митрополити в избирането на екзарха и в състава на Светия Синод“[48].

Авторът Иван Йовчев

Няколко години след Съединението положението се променя, след като Високата порта позволява назначаването на архиереи в Екзархията. Така през 1894 година Екзархията с подкрепата на българското правителство, изразява желание да се образува Синод в Цариград. Софийския Синод е информиран за това намерение, но той отговаря, че не би могъл да вземе решение, което ще противоречи на Конституцията (чл. 38), а именно да се образува Синод в Цариград, който няма да бъде общ, тъй като в него няма да намерят място архиереи от България, а само такива от Османската империя. Погледнато през тази призма, членовете на Софийския Синод виждат в бъдеще време възможност за тяхното маргинализиране. Така в Българската църква възниква основен проблем в нейното устройство и управление. За да не се задълбочи този проблем, през 1885 година Софийският Синод дава съгласието си за образуване на от-делен Синод в Цариград. Това двувластие води след себе си до фактическо разделение в Българската църква. Под въпрос е единството, така важно за идентичността на всяка Поместна православна църква. Затова и професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков смята, че това разделение не може да намери подкрепа в каноните на Църквата, а по-скоро се задоволява с абстрактни формулировки[49].

Как трябва да се възприема следователно църковното положение в България? Ако двата Синода са под общото председателство на екзарха, който пък от своя страна е под юридическата власт на Турция, тогава фактически признато от страна на Високата порта ще бъде само председателството на Синода в Цариград. За да се предпази единият Синод от неканонична субординация се предлага формулировката, според която двата Синода се приемат за две половини на един общ Синод, като Софийския Синод държи още през 1895 година да се определят въпросите, които трябва да се решават съборно от двата Синода. Екзархът трябвало да иска специално разрешение от турското правителство за образуването на Синод в Цариград, което, от своя страна, не гледало с добро око на това начинание. Цели тринадесет години били нужни, за да се формира местния Синод в Цариград. Това се случва през 1908 година по повод подготовката за провъзгласяване независимостта на България[50].

Тук трябва да се каже, че ако с акта за независимост политическата обстановка в България придобива благоприятен характер, то за църковното положение действителността става диаметрално противоположна на политическата. Кризата, която до този момент е по-скоро формална, се задълбочава, тъй като двата Синода били подчинени на два политически независими суверена, които се намират в период на фактическа война и стагнация. Очевидно е, че решението за образуване на два Синода в Българската църква води след себе си до нейното разделение и невъзможност за взимане на решения по въпроси, свързани с нейното управление.

В хода на тези събития нито една от двете страни не би могла да възприеме подчинението на единия дял от църквата на другия, поради простата причина, че нито Османската империята ще го допусне, защитавайки по този начин своите интереси, нито България в този момент е склонна на такъв компромис, защото е предвиждала опасността, която ще се появи, ако се позволи на турците да поставят членове в Екзархийския Синод в Цариград. Стига се до постоянни спорове и недоверие между двата Синода, с което синодалният принцип на управление е нарушен. Избухването на Балканската война (1912) слага край на споровете около единството, което води до положението, че за втори път самото съществуване на Екзархията е силно застрашено[51].

Още от самото начало на своето провъзгласяване Българската екзархия е поставена пред редица проблеми. Един такъв наболял проблем е ниската обща и клирическа подготовка и материалното положение на свещениците в Екзархията. Храмовете са твърде малко, а там, където ги има, те са в незадоволително състояние и с недостатъчни приходи. На територията на Княжество България в началото на XX век е имало 1987 храма, 1992 свещеници (само половината от тях с висше богословско образование) и 104 манастира. В Македоно-Одринските епархии, които били част от Екзархията, са съществували 1600 храма, 73 манастира и 1310 свещеници. Независимо от тези проблеми, след Освобождението Българската православна църква активно се грижи за развитието на учебното дело и подготовката на свои бъдещи служители, като открива семинарии и богословско-пастирски курс. Още през 1872-1874 година в Лясковския манастир е създадено Духовно училище, преобразувано по-късно в Духовна семинария „Св. св. апостоли Петър и Павел“. През 1875-1876 година се открива Богословска школа в Самоков, а през 1874 година по инициатива на архимандрит Йосиф – Духовни училища в Прилеп (Македония) и в Одрин (Тракия). От 1852 до 1918 година действала монашеска школа в Рилския манастир, преместена през 1919-1920 година в Троянския манастир. В периода 1906-1920 година е съществувала църковно-певческа школа, а от 1910 до 1926 година начална свещеническа школа в Бачковския манастир, в която се изучавал богослужебният устав.

Екзарх Йосиф I Български (1840-1915)

През 1901 година, със значителната финансова помощ на Видинския митрополит Кирил, е построен голям комплекс и сгради за богословското училище на Софийската духовна семинария, продължителка на Самоковската богословска школа. По нивото на обучението, което предлага Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ в онова време, тя се равнява на престижните учебни заведения, като в нея се подготвят и хора със светски интереси, стремящи се да получат добро образование[52]. В същото време духовната книжнина е слабо засегната, а тя е основен фактор за просвещаването на населението. Много успешна дейност Екзархията е осъществявала в общообразователните училища[53].

Съгласно Екзархийския устав (чл. 64, 83 и 99) училищата се намират под ведомството на смесените съвети, които от своя страна са под прякото ръководство на Екзархията, която през 1882 година открива особен „Учебен отдел“, който има грижата за изграждането на училища, изработването на учебни програми, подготовката на преподаватели, издаването на учебници и правилници[54].

Понеже спекулациите по отношение на българското население в Екзархията са твърде много, предлагам следната статистика за българите (която въпреки, че е екзархийска, трябва да смятаме за достоверна), които населяват в онова време европейската част на Османската империя. Общият брой на българите, населяващи 2463 градове и села, е 1 032 557 души, като под екзархийско управление се намират 856,119 души, а под юрисдикцията на Патриаршията – 169,947 души, от които 111,321 гъркомани, а 58,626 сърбомани. Униатите са 4781, а протестантите – 1730 души. От този общ брой, в Македония българите са 884,680 души (в 2219 градове и села). От тях 722,730 екзархисти, 147,015 патриаршисти (98,389 гъркомани и 58,626 сърбомани), 3205 униати и 1730 протестанти[55].

В подкрепа на приведената статистика предлагам следния цитат от съвременния македонски публицист Младен Сърбиновски: „Македонските българи като доминантни в откъсна тата част и повторно върнати в Османската империя са единствените в национално шарената Македония, които не внасят своята духовност отвън. Тъкмо обратното, от светите братя Кирил и Методий до Възраждането, в продължение на повече от едно хилядолетие точно оттук извира и се изнася българщината към другите региони. По-щастливата, освободена част от България нямаше нужда да създава свои поданици в Македония, това най-многобройно еднородно население най-често само извикваше братята си на помощ. За разлика от тях, останалите съседни държави по изкуствен начин създават или увеличават своето население или лоби групите си там, заедно с появата на териториални претенции към Македония[56]“.

След поражението на България в Междусъюзническата война (1913), се стига до значителното съкращаване и на територията на Екзархията. Охридската, Битолската, Велеската, Дебърската и Скопската епархии попадат неканонично под юрисдикцията на Сръбската православна църква; Солунската епархия – под управлението на Гръцката православна църква, а няколко енории в Южна Добруджа – в диоцеза на Румънската православна църква. Във всички тези места българските училища са закрити, архиереите, както и част от свещениците и учителите са изгонени. В подчинение на Българската екзархия, за територията на България остава само Маронийската епархия в западна Тракия (с център Гюмюрджина, днес – Комотини). Така екзарх Йосиф остава да обгрижва християните предимно в Цариград, Одрин и Лозенград, като през 1913 година взема решение да пренесе своята катедра в София, като на Босфорския бряг е оставено наместничество, което до неговото ликвидиране през 1945 година се управлява от български духовници. След смъртта на екзарх Йосиф през 1915 година не се избира друг предстоятел на Българската православна църква, като 30 години тя се администрира от Свети Синод, оглавяван от наместник-председател, който по правило се явявал най-старшия по ръкоположение архиерей[57].

Гробът на Екзарх Йосиф I Български на южната страна на храм Св. Неделя, гр. София

След заличаването на Охридската архиепископия, в ръцете на Цариградската патриаршия се намира освен църковния живот, но и културно-просветния живот на населението в Македония. Гръцкото влияние най-много се разпространява в големите градове, които са митрополитски центрове, докато в селата и манастирите то не успява да пусне трайни корени. Поради своята близост с гръцката територия, Южна Македония се поддала по-лесно на елинизация. За да запази българския народ своята културно-религиозна идентичност, все по-силно назрява идеята на българите от Македония за установяването на независима Българска православна църква, като контрапункт на опита на Цариградската патриаршия за елинизация на българското население. Така след дългогодишна борба срещу фанариотската политика на Цариградската патриаршия, през 1870 година българското църковно-национално движение постига своята набелязана цел.

И днес се правят опити българската история да бъде изопачавана и променяна според нуждите на политическата власт в Република Северна Македония. Присвоява се история чрез елементарни исторически интерпретации, създаване на фалшиви събития и заличаване на националната идентичност на личности, пряко свързани с българската история, за които има достоверни доказателства за произход и принадлежност. Няма никакво съмнение, че векове наред територията на днешна Република Северна Македония е била българска, тъй като е била населена от българи. Това най-ясно проличава от фермана, с който се учредява Българската екзархия през 1870 година. Там, където хората са изявявали себе си като българи, те били приемани (според истиляма-допитването) за членове на Екзархията, с духовен глава – Българският екзарх.

Разгледаният период (1870-1915) се характеризира с огромно политизиране на държавите от Балканския полуостров  и в частност обширната Македонска Вардарска област, към която съществуват постоянни претенции на страните от региона. За пореден път политиката определя статуквото и в църковната сфера, тъй като територии, населявани от българи, са присъединени към чужди за тях „отечества“, което представлява безспорна фактическа проява на поредната голяма несправедливост към българския народ от страна на Великите сили.

___________________________________________

* Публикувано в 150 години Българска Екзархия, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2020, с. 90-116. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[33]. Пак там, с. 592.

[34]. Елдъров, С. Българската eкзархия в борбата за Македония и Одринска Тракия. – В: Държава Църква – Църква Държава в българската история, С., 2006, с. 331.

[35]. Йосиф, екзарх Български. Цит. съч., с. 412; Вж: Цанков, Ст. Цит. съч., с. 124.

[36]. Петров, П., Хр. Темелски. Цит. съч., https://bit.ly/2Ko3udG (Последен достъп към септември 2020 г.).

[37]. Трибутарното княжество е зависимо (васално) княжество, поставено в подчинено положение спрямо друга държава-суверен в международноправен аспект. Подчиненото положение се изразява в задължението за плащане на ежегоден васален данък – трибут. Според Берлинския договор Княжество България е възстановено/конституирано като трибутарно княжество. Член 1-ви от този договор гласи: България се конституира като самоуправляващо се княжество под суверенитета на Негово Величество султана.

[38]. Манчев, К. История на балканските народи (1878-1918), С., 2006, с. 31.

[39]. Елдъров, С. Цит. съч., с. 326.

[40]. Пак там.

[41]. Цанков, Ст. Цит. съч., с. 121.

[42]. Йосиф, екзарх Български. Цит. съч., с. 104.

[43]. Йосиф, екзарх Български. Цит. съч., с. 89; Срв. Цанков, Ст. Цит. съч., с. 122.

[44]. Йосиф, екзарх Български, Цит. съч. с. 91.

[45]. Цанков, Ст. Цит. съч., с. 123.

[46]. Шкаровский, М. Цит. съч., с. 19.

[47]. Цанков, Ст. Пос. Цит., с. 125.

[48]. Петков, П. Конституционните основи на отношенията между Българската православна църква и държавната власт (1879-1911). – В: Държава & Църква – Църква & Държава в българската история, С., 2006, с. 313.

[49]. Цанков, Ст. Цит. съч., с. 125.

[50]. Петков, П. Цит. съч., с. 313.

[51]. Цанков, Ст. Цит. съч., с. 126.

[52]. Шкаровский, М. Цит. съч., с. 21.

[53]. Елдъров, С. Цит. съч., с. 328.

[54]. Цанков, Ст. Цит. съч., с. 128.

[55]. Пак там, с. 129.

[56]. Сърбиновски, М. Вилает на върховизми. – В: За македонските работи. С., 2011, с. 53.

[57]. Шкаровский, М. Цит. съч. с. 28.

Изображения: авторът Иван Йовчев, Екзарх Йосиф I Български (1840-1915) и неговия гроб, който се намира при храм Св. Неделя, град София. Източник Гугъл БГ.

Иван Йовчев е преподавател в Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски“

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9mE

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s