(Към християнската философия на историята)

Димитър Пенов

Естествено, светите апостоли при своята проповед не са учили само за мира, а са излагали цялото Христово учение за спасението и за царството Божие, но благовестването на мира се е оказало онзи чуден талисман, който им отключвал всички врати и сърца и който не само смирил и покорил по-нисшите духове, а накарал и самия сатана да пада от небето! Поражението, което Христос му нанесе в пустинята, сега се разширява и утвърждава чрез дейността на учениците в името на Христос. А защо така? Защото сатана значи разрушител, разделител, сеятел на вражда, а от там следва, че всяко тържество на мира в съзнанието и живота на хората за него е поражение.

Не е случайно поради това, че Христос оценява успехите на учениците си така високо, та за награда им дава власт безопасно да настъпват върху змии и скорпии и над всяка вражеска сила. То е свързано с характера на тяхната мирна дейност. Защото змията изкуси човеците и внесе разделението на враждата в живота им, следователно всяка победа на мира е стъпкване на змията и на вражеските сили. Нали затова и св. пророк Исаия, като описва своя истински мирен идеал, двукратно споменава обезвреждането на змиите и аспидите чрез победата на мира (Исаия 11:8; 65:25). Това, което той пророкува и за което копнееше стана реалност по времето на Христос и апостолите. 

Най-високата оценка все пак, тази миротворна дейност на апостолите получи от Иисус не в разговора Му с тях, а в дълбоката радост, която Той сподели с небесния Отец след успешната апостолска мисия. В онзи час се зарадва духом Иисус и рече: “Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, затова че си утаил това от мъдрите и разумните, а си го открил на младенците. Тъй е, Отче, понеже такова беше Твоето благоволение“ (Лука 10:21).

Че в проповедта на Господ Иисус и учениците Му миротворството е било основно, най-ясно ни свидетелстват светите първовърховни апостоли Петър и Павел. В поучение пред събраните у Корнилий св. апостол Петър направо сумира цялото слово Иисусово като благовестване на мира (Деяния на светите апостоли 10:36). Св. апостол Павел в посланието си до ефесяните също така сумира Иисусовата проповед като благовестене мир на близки и далечни (Ефесяни 2:17). Затова ако Иисус дойде с програма за мир и учи според изпълнението на тази програма, естествено беше в прощалната Си беседа когато се разделяше, преди страданията Си с учениците, да им завещае мира. „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Иоан 14:27).

Ако по време на Неговото присъствие и ръководство, те отиваха между хората като овци между вълци, въоръжени единствено със силата на мира, сега, когато ги оставя и когато им описва гоненията, страданията, мъченията и убийствата (Иоан 16:2), на които те ще бъдат подложени, Той пак като сигурно средство, за да не се смущава сърцето им посочва и дава мира, но не фарисейския, лицемерен мир на грешния свят, който е само форма на война, а истинския дълбок несмутим мир от Господа и в Господа. „Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света ще имате скърби, но дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33).

Още по-важно от проповедта за мира беше изкупителното миротворно дело на Христос. Чрез проливането на невинната Си кръв на Голгота, Той стана изкупителна жертва за греховете на всички човеци, примирител на небето със земята. „В Него благоволи Отец да обича всичката пълнота и чрез Него да примири със Себе си всичко – било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта, на кръста Му. И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположението си към лоши дела, сега ви примири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Си, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си“ (Колосяни 1:19-21). „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешници. Затова много повече сега, след като сме се оправдали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева. Защото ако, бидейки врагове се помирихме с Бога, чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му. И не само това, но се и хвалим с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез Когото получихме сега помирение” (Римляни 5:8-11). „Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, която беше по средата, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки защото чрез Него и едните, и другите имат достъп при Отца, в единия Дух“ (Ефесяни 2:14-18).

При тези свидетелства е ясно, че когато Иисус беше на път към Голгота и се прощаваше с учениците си, Той им завеща не само мира, постигнат между човеците чрез словото Му, но и много по-дълбокия и безценен мир, между небето и земята, който щеше да бъде постигнат на кръста, чрез кръвта Му. И този мир Той завеща не само на малцината Си приближени ученици, а на всички човеци от двата народа – юдеи и езичници – сиреч на целия свят, на близки и на далечни. С всички хора Той сближи и, тъй да се каже сроди Бога още от момента на раждането Си, когато взе върху Себе Си човешката плът с всичките ѝ немощи и я освети. Но истински дълбоко, пълно примири човеците с Бога тогава, когато взе върху Себе Си греховете на цялото човечество и ги изкупи чрез проливането на невинната Си кръв. А когато след възкресението Си – като победа над внесената от дявола чрез Адам смърт – Той се и възнесе на небето с изменено и осветено човешко тяло, тогава човечеството не само по дух, но и по обновено тяло получи достъп до Отец в единия Дух и човеците станаха „свои на Бога“ (Ефесяни 2:19).

Ето в какъв дълбок смисъл Христос не само е Княз на мира и наш мир, но изобщо се изяви, че е мир (Михeй 5:5). Тъй както се казва в Словото Божие, че Бог е любов (1 Иоан 4:8), тъй е Христос и мир в абсолютния смисъл на думата.

Но ако е така, тогава какво значат думите на Самия Иисус, че Той е дошъл да донесе и хвърли огън на земята, за който би желал да е вече пламнал, че е дошъл да донесе не мир, а раздяла и меч, да разлъчи човек от баща му и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ; че отсега петима в една къща ще бъдат разделени – трима против двама, и двама против трима; че който обича баща или майка, син или дъщеря повече от Него, той не е достоен за Него (Матей 10:34-37; Лука 12:49-53)? Не са ли тези думи в противоречие с цялата тъй грандиозна, космична миротворна мисия на Христос?

Отговорът е, че тези думи не само не са в противоречие с миротворството на Христос, а напротив, тъкмо те най-ясно и силно го потвърждават. Защото Христос донесе помирение и съгласие, а не донесе заробване и тирания. Примирението пък по това се отличава от тираничното робско затихване на борбите, че то е свободно, съзнателно, доброволно и достойно предпочитане и приемане на мира, вместо враждата и войната. Докато заробването е принудено, недоброволно, тиранично налагане на нечия воля и принуждаване на другите. Всяка тирания и робия само временно е мир, докато фактически тя е заряд за бъдещи много по-големи и страхотни вражди и войни.

Мирът Христов по това се отличава не само от всяка тирания и робство, и от всеки земен, човешки международен мир – по своята абсолютна свобода. Международно сключеният мир не всякога предполага свободната съзнателна доброволна решителност за него и участие в него на всяка заинтересована личност и много често той на едни или други части от народите – понякога малцинствени, а понякога и мнозинствени – бива направо тиранично и деспотично налаган от правителствата? За разлика от това Христовият мир и Христовото изкупително дело са не само всечовешки, отнасящи се изобщо до всички хора, но са и дълбоко лично свободно дело на всеки човек, без изключение. Тук никакви делегирани или узурпирани права и отговорности, не само не са действителни, но не са и възможни. Изкупителното и примирително дело на Христос има всечовешка цена, но участието в него, усвояването за себе си на изкупителните Христови заслуги, примиряването с Бога и спасението е за всеки човек лично свободно дело. Насила, деспотично, никой никого нито желае, нито може да спаси. Изкуплението във всечовешки смисъл е извършено от Христос, в личен смисъл е дело на всеки човек поотделно – всеки за себе си черпи от открития общ извор.

И ето, тъкмо от тази свобода на човека, в отношението му към изкупителното миротворно дело Христово, от възможността му сам свободно и доброволно да го приеме или да не го приеме произлиза разделянето, за което говори Иисус Христос в посочените думи.

Ако Той беше донесъл насилствен мир и беше принудил всички хора да се подчинят на него, това не би било истински мир, а би било тирания, съдържаща в себе си страшни взривове. А това, че има разделение доказва, че мира действително е донесен и предложен от Христос и че да бъде възприет или да не бъде възприет от човеците е дело винаги на тяхната лична свобода. Христос никого не принуждава да Го приеме и да Го следва. От това произлиза разделение дори в самите семейства: бащата е за Христос, а синът не; синът е за Христос а бащата не, майката е за Христос, а дъщерята не; дъщерята е за Христос, а майката не; свекървата е за Христос, а снахата не; снахата е за Христос, а свекървата не; единият брат е за Христос, а другият не; двама са против трима и трима са против двама. Христос не налага тиранично мирогледно единство на семействата, не налага спасение никому. Точно така, както на учениците Си Той поръча да влизат само в онази къща, където ги приемат след поздрава им, а където не ги приемат да отърсят и праха от нозете си, точно така и Сам Той за вечни времена стои и чука на вратата на всяко сърце и на всяка къща, и влиза само там, където свободно, доброволно и достойно го приемат (Откровение 3:20).

Но като предоставил съдбата на всеки човек на собствената Му свобода, Христос същевременно посочва колко дълбоко минава реалната гранична линия между Неговото дело и човешките земни, привързаности и слабости. Ако в Закона и Пророците беше вече поставен изборът между живот и смърт, мир и война, сега този избор е необходимо още повече да бъде направен. И всеки, който в този избор обича майка или баща, син или дъщеря повече от Христос, сиреч кръвните роднински връзки постави по-високо от моралния избор между добро и зло, правда и неправда, мир и война, той не е достоен за Христос.  

Това е ново доказателство, че Божият, Христовият мир не е безразличен не само към свободата и несвободата, но не е безразличен изобщо към правдата и неправдата, истината и неистината, доброто и злото.

През цялата Библия преминава като основно и непрекъснато убеждението, че мирът е неделим от истината, правдата и доброто, че всеки опит да бъдат разделени създава само видим, илюзорен, фалшив мир, който е само прикритие или особена форма на самата война. Затова този измамен мир се разобличава и отрича от пророците, но още повече се изобличава от Христос. Думите Му за донесеното от Него разделение, за донесен огън и меч са тъкмо най-ясното доказателство, че Той не приема, не търпи и не изисква какъвто и да е мир, а изисква единствено истинския, сиреч справедливия, служещ на истината, правдата и доброто мир. Ако на някого в семейството ще бъде наложено против волята му да приеме Христос, за да има в семейството мир, Христос не приема такъв мир. И дори в духа на цялото библейско, евангелско учение за мира и войната е, че Христос повече отрича тиранично наложения в Негово име мир, отколкото наложения против Него и Неговото име мир, защото няма истински, сиреч Христов, мир без свобода. „Несвободен мир” пък е вътрешно противоречие. В сравнение с този нереален мир Христос предпочита и изисква разделение, сблъскване и борба между доброто и злото, за да се дойде до пълна, окончателна победа на доброто. А това е и пълният, абсолютен мир. 

6. Апостолите-миротворци

Миротворството на Христос Господа най-ясно се доказва от историческия факт, че Неговите апостоли, които добре познаваха проповедта, изкуплението и заветите Му, останаха за цял живот и при най-тежки обстоятелства на живота си ревностни миротворци. Като знаеха, че е благовестил с проповед и е осъществил с жертвата Си мир (Деяния на светите апостоли 10:36; Ефесяни 2:14; Римляни 5:7, 10, 11; Колосяни 3:20), те схванаха като свое лично дело и призвание служенето на мира и бяха благодарни на Бога, че им е възложил тази мисия (Колосяни 3:15). 

Тъй както изпратените от Иисус седемдесет апостоли трябваше да приветстват посетените домове с думите „мир на тази къща”, така и при своите по-късни далечни пътешествия, посещения и послания апостолите обикновено се адресират до слушателите и читателите чрез мирен поздрав. Св. Апостол Петър започва и двете си послания с поздрава: „благодат вам и мир да изобилва – за познанието на Бога и Христос Иисус, Нашия Господ“ (1 Петра 1:2; 2 Петра 1:2). С мирен поздрав започва посланието на св. апостол Юда (1:2). С мирен поздрав започват тринадесет от четиринадесетте всичко послания на св. апостол Павел (Римляни 1:7; 1 Коринтяни 1:3; 2 Коринтяни 1:2; Галатяни 1:3; Ефесяни 1:2; Филипяни 1:2; Колосяни 1:2; 1 Солуняни 1:1; 2 Солуняни 1:2; 1 Тимотей 1:2; 2 Тимотей 1:2; Тит 1:4; Филипяни 1:3). Неговата приветствена формула обикновено е: „Благодат и мир от Бога Отца нашего и Господа Иисус Христос на всички вас“. 

Апостолите приветстват с Божия мир по две причини. Първо, защото те съзнават дълга си да благовестят мира и второ, съзнават, че благовестеният от тях мир е Божи, а не техен личен. Сиреч, че Божи са силите, заслугите и условията за осъществяването му. Божият мир не се мери с човешкия. „Господ е близо. Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност, откривайте пред Бога своите просби. И Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христос Иисус. Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетелно, що е похвално само за него мислете. Което научихте, приехте, чухте и видяхте от мен, това вършете и Бог на мира ще бъде с вас.“ (Колосяни 4:5-9). 

В тези думи звучи познатият ни от пророците глас за неделимост на мира от истината, справедливостта, и чистотата, но сега той е хилядократно засилен поради това, че пророците само в боговдъхновено видение бяха съзерцавали бъдния изкупителен подвиг на Спасителя-Миротворец, а апостолите вече Го бяха наблюдавали лично и непосредствено, затова с убедеността и силата на очевидци можеха да кажат: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са пипнали ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас, а нашето общение е с Отец и с Неговия Син – Иисус Христос“ (1 Иоан 1:1-3). И те именно от лично наблюдение и съзерцание знаеха както това, че Божият мир надвишава всеки ум, така и това, че Бог е Бог на мира.

Мисълта, че Бог е Бог на мира и при други случаи подробно се развива от св. апостол Павел. Когато засилва църковната дисциплина у коринтяните и внася ред и изчакване в проповядването и пророкуването, той казва, че такава е волята Божия, „защото Бог не е Бог на безредието, а на мира“ (1 Коринтяни 14:33). Когато друг път от дисциплинарни преминава към високо-нравстени наставления за живеене в радост и единомислие, в духовно постоянно усъвършенстване и мир, той и тук посочва, че това изисква Бог, Който е „Бог на любовта и на мира.” (2 Коринтяни 13:11). Когато пише на солунците да имат любов, почит и послушание към духовните си наставници, той непосредствено прибавя да живеят в мир помежду си, защото знае, че най-често размириците идват от неуважение, взаимно незачитане и когато по-нататък конкретно и подробно им рисува високия морален образ на християнина, който винаги духовно се радва, непрестанно се моли, за всичко благодари на Бога, не угася в себе си духа, всичко изпитва, но се държи за доброто и се въздържа от всякакво зло, той изпросва над тях освещението, и силата на Бога, Който е Бог на мира (1 Солуняни 5:13-23). Когато най-накрая, пак на солунците, дава конкретни църковно-обшествени съвети – всеки да се труди, а който не иска, да не яде; да не падат духом, когато вършат добро, а пък не са обществено признати и оценени и дори биват гонени; да се пазят от всеки руштел на дисциплината и единомислието, но да не го мразят и да не го смятат за враг, а да го наставляват с кротост като брат – той пак призовава мира всякога и всякак да бъде с всички тях (2 Солуняни 3:6-16). По този начин св. апостол Павел ясно и с оглед на различни условия и живот задачи сочи централното значение на мира в целия морален живот на християнина: без мир и святост никой няма да види Господа (Евреи 12:14).

Това централно значение изтъкват и другите св. апостоли. Св. апостол Яков противопоставя земната, плътска и греховна мъдрост на небесната, духовна и спасителна мъдрост и за небесната казва, че е чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна (Яков 3:14-17) Но ако сравним изброените качества ние ще видим, че всички фактически са служебни и подчинени на миролюбието, което е централна добродетел. Затова именно апостолът завършва сравняването на небесната и земната мъдрост с посочване, че мирът се получава като плод на правдата и се сее от миротворците (Яков 3:18). 

Св. апостол Петър повтаря и потвърждава думите на псалмопевеца че който обича живота и иска да види добри дни, трябва да сдържа езика си от зло и устата си от говорене коварни думи, да се отклонява от зло, да прави добро, да търси мир и да се стреми към него (1 Петр. 3:10-11). При това апостолът посочва, че който търси мир и добро, ще и да види мир и добро, но дори и да не го изпита, и да страда от гонителите на правдата, той ще бъде блажен и несмутим при гоненията, защото ще има чиста съвест и ще е изпълнил волята Божия, на която е по-угодно да страдаме, като вършим добро, отколкото като вършим зло. Тази наша миролюбивост и добра съвест ще посрами онези, които несправедливо хулят добрия живот на християните в Христос (1 Петра 3:3-17; срв. 2 Петра 4:14-16). Но миротворството е още по-важно за достойно представяне пред Господа. Ние всички очакваме ново небе и нова земя, където обитава правда, а щом е така, трябва да се представим пред Съдията и Въздателя „в мир, неосквернени и непорочни“ (2 Петра 3:13-14).

Че миротворството изисква мъжествено отстояване сред неправдите и размирията на света при ясното съзнание, че Бог ще въздаде на всеки заслуженото, сочи и св. апостол Павел. Бог ще даде „скръб и утеснение върху душата на всеки човек, който прави зло, първо на юдеина, сетне, и на елина, а слава и чест и мир на всеки, който прави добро, първо на юдеин, а сетне и на елин, защото Бог не гледа на лице (Римляни 2:9-11).

Миротворството достойно представя хората пред Бога и им отрежда място в царството Божие, което „не е ястие и питие, а правда; мир и радост в Светия Дух“ (Римляни 14:17). В тези думи на апостола е дадено продължение на древния месиански пророчески идеал. Пророците в дивно съзерцание рисуваха времето, когато за пръв път ще дойде Князът на мира и ще Се роди между човеците. Апостолите в още по-дълбоко съзерцание, но вече научени непосредствено от Божия Син и ръководени от Светия Дух рисуват второто идване Христово и установяването на Неговото вечно, абсолютно, извън историческо и надисторическо царство. И ето те сочат, че царството Божие не е ястие и питие, защото заради все повече ястие и питие произлизат вражди и войни, а е правда, мир и радост в Светия Дух. И тук мирът пак не е една от многото добродетели, а е централно качество, на което правдата е средство и път – чрез правда се достига до мир, а радостта е негов израз и проява. „Който служи на Христос с тези добродетели, угоден е на Бога и изпитан между човеците. И тъй, нека търсим онова, което служи за мир и взаимно назидание. Заради ястие не разрушавай делото Божие“ (Римляни 14:18-20).

В случая апостолът имал предвид да не се внася съблазън всред братята чрез ядене на идоложертвено месо и затова говори да не се разваля заради ядене делото Божие, но правилото му има много по-общо и вечно значение. Защото ако Божието дело е правда и мир, а заради ястие и питие се рушат и правдата, и мирът, ясно е, че се руши делото Божие. А до каква степен несправедливостите в ястие и питие могат да рушат делото Божие, доказва най-добре разпиляването на древната иерусалимска община. Тя беше връхлетяна от външни гонители – юдеи и езичници, но тя беше раздирана и от роптания относно разпределението на дажбите (Деяния на светите апостоли 6:1). Ако тези роптания бяха оправдани, означава, че разпределителите са разрушавали делото Божие заради ястие и питие; ако роптанията пък са били неоснователни, тогава обвинителите, роптателите са разрушавали делото Божие. А резултатът беше – разгонване на братята. С други думи не само при самозабравените плътоугодници, изобличавани някога от пророците, но и сред вярното Христово стадо на светиите поставянето ястия и напитки на първо място преди правдата води до несъгласие и войни, докато когато се поставя правдата на първо място, това води до мир и духовна радост.  

В това отношение има абсолютна права пропорционалност между мира и духовността, между угаждането на плътта и войните. Още от древни времена духовното издигане и доближаване до Бога е било сравнявано от такива богоугодни мъже като авва Доротей с вървене по радиусите на една окръжност от периферията към центъра. Колкото са по духовни и колкото повече се издигат вървящите към центъра – Бога, толкова са по-близко помежду си, толкова са по-единни и живеят в мир. И обратно: колкото са по-плътски, толкова повече се отдалечават от центъра към периферията; но отдалечени от центъра, те и помежду си са по-раздалечени. Затова апостол Павел ясно разграничава центробежните плътски прояви от центростремителните духовни прояви. Делата на плътта са известни. Те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужене, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия (съблазни), ереси, завист, убийство, пиянство, срамни гощавки и други такива. „Отнапред ви казвам – пише св. апостол Павел – както и преди ви казах, че които вършат това, няма да наследят Царството Божие (Галатяни 5:19-21). С тези прояви ние многократно се срещахме при пророците и видяхме, че пораждани в голямата си част от пиянството, те фактически водят до неправди и насилия над трудовите, производителни хора заради наслади и удоволствия, а оттам довеждат до вражди, войни и убийства, сиреч до общо размирие и несигурност. Точно противоположни са делата на духа: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон.“ (Галатяни 5:22-23). И как ще има закон против тях, когато притежаващият ги не предизвиква никого, а живее в мир с притежателите на закона, а който измежду последните ги притежава, той за нищо не руши делото Божие и не нарушава мира и правдата между човеците: никого не онеправдава и насилва, никого не угнетява. Защото докато плътското мъдруване е смърт, духовното мъдруване е живот, правда и мир (Римляни 8:6, 10). Най-сигурният белег дали някои са плътски, е този, дали имат размирици помежду си, завист, раздори и несъгласия (1 Коринтяни 3:3) А това значи, че най-сигурният белег за богобелязаност и духовност е мира. 

Ръководен от подобни разбирания, св. апостол Павел пише до римляните с думите на Исаия: „Колко прекрасни са нозете на онези, които благовестват мира, които благовестват доброто.“ (Римляни 10:15; срв. Исаия 53:1). Друг път им пише: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“ (Римляни 12:18). Трети път им пише: „Бог на надеждата дано ви изпълни с всяка радост и мир във вярата, та чрез силата на Светия Дух да се преумножава вашата надежда.“ (Римляни 15:13).

В тези думи на апостола се разкрива постоянната готовност на християните да благовестват мира, но същевременно се разкрива абсолютно реалистичният, конкретно-исторически характер на християнския или Божия мир. Защото християните всякога и навсякъде желаят и творят мир, а и само дотолкова са християни, доколкото са миролюбци и миротворци, но не само от тях зависи да живеят, или не в мир, а зависи и от заобикалящите ги, всред и с които те живеят. Затова апостолът не казва безусловно „живейте в мир с всички човеци“, а поставя условието: „ако е възможно, доколкото зависи от вас“. Но тъй като въпреки всичките си усилия и добра воля те са принудени много често да живеят в бурни, кървави, катастрофични условия и това ги терзае, дори може да ги води към отчаяние, апостолът укрепва надеждата им, като им припомня, че в края на краищата Бог на надеждата може да изпълни сърцето им с радост и мир във вярата и това ще преумножи надеждата им. Ще рече, наставленията си апостолът завършва с това, с което и Сам Спасителят завърши завета Си към учениците: „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света“ (Иоан 16:33). 

Ако това важи за всички християни и всички християни трябва да обуят нозете си в готовност да благовестват мира (Ефесяни 6:15), още повече важи то за свещенослужителите, за пастирите, а преди всичко за епископите. Затова от епископа се изисква да не е свадлив, да не е пияница, да не е алчен, а кротък, миролюбив и несребролюбив (1 Тимотей 3:3). 

7. Заключение

Така както виждаме, Свещеното Писание, без да сочи съвсем конкретно как ще се служи на делото на мира във всеки отделен исторически момент, посочва най-дълбоките, идващи от Бога и водещи към Бога, основания за убедено, постоянно и непоколебимо миролюбие и миротворство. Сочи и вечните, неизменни и всякога ефикасни морални пътища за достигане на мира. Християнството не е плитко пацифистично, но то е религия на мира в най-дълбокия космичен смисъл на думата.

__________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, Том XI (XXXVII), 5, С., 1961-1962. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ.

Студията Учението на Библията за мира и войната е създадена в средата на двадесети век, когато авторът е преподавател в Духовната академия в София, сегашния Богословски факултет при СУ „Св. Климент Охридски“.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9fK