Поглед върху Източните национални църкви*

Тотю Коев

Нашето съвремие се характеризира с бурно развитие във всички области на живота. Рушат се вековни разбирания и на тяхно място се изграждат нови, отговарящи на сегашните нужди и изисквания. От тази световна динамика не правят изключение и християните от различните конфесионални общности. През последните десетилетия изповядващите Христа осъзнават все по-дълбоко и се стремят да откликнат по-искрено на Христовия призив – да бъдат всички едно (Иоан 17:21). Плод на това съзнание са икуменическите контакти, които сравнително бързо се разширяват и задълбочават. Християните чувстват, че разединението и враждите между тях противоречат на духа и същината на Христовото учение и пречат на стремежа към общочовешко единство. Всеобщ е днес повикът към сближение, разбирателство и единение между хората от всички краища на света. Всеки е призван да съдейства и допринесе за изграждане на тъй желаното общочовешко единство. Поради това не е странно, че Световният съвет на църквите предложи за основна тема на Петото общо събрание (Асамблея) темата „Иисус Христос освобождава и обединява“. В богословски аспект погледнато, освобождението от демоничните сили на злото изисква добро познаване същината на Христовото учение; обединението пък се предшества от взаимно опознаване. При наличието на добра воля и взаимно опознаване, със силата на всепобеждаващата любов и съдействието на Дух Свети могат да се преодолеят съществуващите от векове прегради по пътя на християнското единство.

Обект на по-добро опознаване заслужава да бъде една група от национални църкви, които във верово отношение са твърде близки до Православието. В богословската литература те са известни под името „Източни (ориенталски) национални църкви“. Необходимо е да се вникне в духа, спецификата и миналото на тези църкви: да се проследи историческият път на всяка от тях, да се види сегашното ѝ състояние и да се проучат основните положения в нейната вероизповед.

Целта на настоящата статия, която има обзорен характер, е да изясни кои са тези Източни национални църкви и какви са причините, довели до тяхното откъсване от Вселенската църква.

Какво разбираме под „Източни национални църкви?“

Наименованието „Източни национални църкви“ съдържа в себе си три основни елемента: веров, географски и етнически.

а) Във верово отношение тези църкви, с изключение на една от тях, са много близки помежду си. Може да се кажа, че те имат почти еднаква вероизповед.  Доколкото пък има различия в ритуално отношение, те се дължат на местни традиции. Всички тези църкви в епохата на христологическите спорове (V-VII век) по редица причини се отделили от Православната църква и тръгнали по свой път на развитие. Въпреки тежкия им исторически жребий, те надмогнали изпитанията на времето и запазили веровия си облик. Изключение правят само неголеми групи, които в определени исторически моменти се откъснали от тях и влезли в уния с Рим. Някои от Източните национални църкви в миналото успели да развият огромна мисионерска дейност, която стигнала чак до Китай.

б) Понятието „източни“ има географска значимост за нас, живеещите в Европа. Тези църкви сами не се наричат „източни“.  Както Православната църква в географски смисъл е „източна“ – за разлика от „западната“, така и националните църкви в Близкия, Средния и Далечния изток ние наричаме „източни“.  Това понятие ни сочи географските области, гдето тези църкви са възникнали, развили и оформили, гдето и днес те числено са по-многобройни в сравнение с броя на техните членове, пръснати по различни части на света.

Храм на Източно-сирийската църква в Краснодар, Русия

в) Понятието „национални“ има в този случай по-определено съдържание и означава по-скоро „народностни“. За разлика от Православните църкви, чието национално многообразие не накърнява пълнотата на веровото им единство, при някои от Източните църкви националният елемент косвено е способствал за създаване и на верова обособеност. Иначе казано, националното обособяване на отделните църкви до голяма степен съдействало за откъсване от едната, света, съборна и апостолска Църква и допринесло за изграждане на самостойна верова система. По такъв начин националният елемент е станал неделима част от историческото развитие и веровото оформяне на всяка една от тези църкви.

Въз основа на веров, етнически и исторически елемент Източните национални църкви са обособени главно в две групи:

А. Източносирийска (наричана още Персийска и Несторианска) църква;

Б. 1. Коптска църква; 2. Етиопска църква; 3. Западно-сирийска (или Яковитска) църква; 4. Сирийска (Малабарска) църква в Индия; 5. Армено-григорианска църква.

Докато отделянето на Източно-сирийската църква е във връзка с несторианството, то църквите от група Б са свързани с монофизитството. Първата не признала решенията на Третия Вселенски (Ефески) събор (431), който осъдил учението на Несторий; вторите отхвърлили решенията на Четвъртия Вселенски (Халкидонски) събор (451), който пък осъдил Евтихий (основоположник на монофизитството) и неговия съидейник Диоскор.

Поради това, че църквите от група Б признават само първите три Вселенски събори, а отхвърлят Халкидонския и съответно следващите признати от Православната църква Вселенски събори, те са известни в богословската литература (православна, римокатолическа и протестантска) като „дохалкидонски“, „нехалкидонски“, или „противохалкидонски“ църкви. Нито един от тези три термина, които са почти тъждествени по съдържание, не е много сполучлив. Затова Междуправославната богословска комисия за диалог с тези църкви в заседанието си през месец август 1971 година, след продължителни разисквания, решила да предложи ново наименование, именно „Древни източни църкви“, което е сравнително по-подходящо. Всички Православни църкви приеха това предложение и то влезе в употреба. Обаче временно, докато получи популярност и се наложи, към него за пояснение се употребява и старото, и се получава  „Древни източни (нехалкидонски) църкви.“

Наименованието „Древни източни църкви“ е по-тясно по обсег от наименованието „Източни национални църкви“. Първото включва само църквите от група Б, докато второто включва и Източно-сирийската църква, затова първото е приложимо само към църквите от група Б, а второто – към църквите от двете групи.

Изброените по-горе църкви имат древен произход, интензивен религиозен живот и богата духовна култура. Всяка от тях е допринесла твърде много и за запазване националното самосъзнание на своя народ в многовековните борби с нашественици и поробители. Вдъхновявани от призива на Христа за разпространение на евангелското учение (срв. Матей 28:19-20; Марк 16:15), някои от тях развили богата мисионерска дейност.

Духът на разединението, обусловен предимно от външни фактори и причини, довел до откъсване на части от тези църкви, които се обособили в самостоятелни единици или влезли в уния с Римокатолическата църква. Така например християните в Индия до идването на западните мисионери съставлявали една църковна общност, а днес са разделени на не по-малко от петнадесет различни църкви и секти.

Коптски храм

Когато се говори за Източните национални църкви, не може да не се спомене мимоходом и за още една християнска общност, чието положение е съществено различно от това на другите Източни църкви. Това е Маронитската църква. Общото между нея и споменатите Източни църкви е древният произход, териториалната близост и еднаквите религиозни причини (христологическите спорове) за отделяне от древната Църква. Различието е в това, че от началото на XIII-ти век Маронитската църква не съществува като независима църква, а е в уния с Рим. Тя е единствената източна църква, която изцяло е приела и запазила унията. Поради това тази църква е предмет на изучаване в групата на униатските църковни общности. Тук се споменава само като исторически факт, като църква, която в продължение на няколко века е водила самостоятелен живот.

Причини за отпадане на Източните национални църкви от Вселенската Църква

В първосвещеническата Си молитва Господ Иисус Христос се моли за пълно единство във вяра и живот на Неговите последователи и за образец на това единство сочи единството между лицата на Света Троица: „Да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21). Единството между именуващите се християни е наистина най-убедителното свидетелство за небесното пратеничество на Иисус Христос. Пътят към практическото осъществяване на това единство обаче е осеян с много препятствия. Християните са призвани да станат синове Божии, но те са и синове човешки. Нерядко човешкият елемент взема превес в стремежа към достигане на завещаното от Христа единство. Изключително трудно е, когато трябва божествените истини, водещи към единомислие, да се формулират и облекат в човешки езикови форми. Когато към тези трудности се прибавят и други от национален, социално-икономически и прочее характер, тогава единството става още по-трудно достижимо. Историята на християнството свидетелства, че в някои случаи, при опити да се формулират основни истини на вярата, се е стигало до разномислия и дори до откъсване на цели области и народностни групи от едната, света, съборна и апостолска Църква. Такъв е случаят с отделянето и обособяването на Източните национални църкви.

Причините, довели до това печално явление в живота на Църквата, са от различен характер. Те биха могли да се определят приблизително като: политически, социално-икономически, национални и религиозни. Тези причини се взаимно преплитат и не е възможно строго да се диференцират и разглеждат отделно една от друга. В някои моменти превес са вземали едни или други от тях. В живота на отделните църкви някои от тези причини са възниквали по-рано, други по-късно. Наред с общото е имало и нещо специфично в развитието и обособяването на всяка от тези църкви. Това налага причините да бъдат разгледани конкретно за всяка отделна църква.

А. Източно-сирийската църква има древен произход. Още в първите векове на християнството тя се оформила като отделна църква сред потомците на могъщия някога асирийски народ. Териториалните ѝ граници отначало били между реките Тигър и Ефрат и стигали до Персийския залив[1]. Причини от национален и политически характер способствали за ранното прекъсване на връзките с Антиохийската църква и за утвърждаване автокефалията на Източно-сирийската църква. Това станало в началото на пети век през време на войните между Византийската империя и Персия. Персийските християни били преследвани от властта на Сасанидите; считани били за изменници, поради връзките им с християните в Антиохия, която тогава влизала в пределите на Византия. За да избегне тези обвинения, църквата в Персия прекъснала връзките си с Антиохийската църква. Практически това се оказало твърде лесно по следните причини: Персийската църква се развивала още от самото начало като напълно автономна. В края на трети век столицата на Сасанидите Селевкия-Ктезифон станала седалище на епископ. От началото на четвърти век в Персия се развила идеята за централизиране на църковното ръководство. Постепенно властта на столичния епископ се разширила и той станал глава на цялата Персийска църква. Съборът в Селевкия-Ктезифон през 410-та година го признал за католикос на цялата Персийска църква. С този акт всъщност е санкционирана автокефалията на тази църква. Обаче своите претенции за пълна независимост тя известила през 424-та година на събора в Маркабда. На този събор било премахнато правото на апелация пред предстоятелите на съседните църкви, които се намирали в границите на Византийската империя. Трябва да се подчертае, че тези събития предшествали приемането на несторианството от страна на Персийската църква. Следователно главна, ако не дори единствена роля, е имал национално-политическият елемент[2].

Коптска икона

По политически причини църквата в Персия не могла да изпрати свои представители на Третия Вселенски събор  в Ефес, който осъдил Несторий. Тя не могла да се запознае и с решенията на този събор. Освен това, идеите на Антиохийската богословска школа, към която принадлежал Несторий, били усвоени и от сирийската богословска школа в Едеса. Последната достигнала през четвърти век  пълния си разцвет и станала единствен център на богословската мисъл в Сирия и Персия. В нея се учили много персийски християни. Естествено било несторианството от Сирия да проникне и в Персия, гдето намерило благоприятна почва. Съчиненията на Несториевите учители в христологията Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски били преведени от Ива Едески на сирийски език. Тези съчинения били считани там за вярно разкриващи древното християнско учение, а авторите им – за напълно православни. Преследването на несторианството като еретическо учение всъщност съдействало за по-бързото му разпространяване. Така например, когато православният Едески епископ Равула (+435) започнал гонение срещу последователите на Несторий, те се пръснали по градовете на Персия и там упорито разпространявали своето учение. Като дала убежище на преследваните несториани, Персия станала люлка на несторианството. Низибийският епископ Тома Варсума (453-489) ревностно разпространявал това учение в Персия. Той успял да убеди персийския владетел, че ако християните в неговата държава приемат официално несторианството, което там било считано за православно учение, ще могат по този начин да се откъснат от влиянието на „еретичестващите“ християни, идващо от омразната на Персия Византийска империя. Тук, освен причините от религиозно-догматически характер, са налице и чисто политически причини. На събора в Селевкия-Ктезифон (486) Персийската църква тържествено приела несторианството и с това окончателно прекъснала връзките си с Православната църква[3].

В епохата на христологическите спорове се оформили няколко еретически направления. Две от тях (несторианство и монофизитство) дали най-силно отражение върху църковния живот. Докато Източно-сирийската църква възприела несторианството, останалите Източни национални църкви възприели в една или друга форма монофизитството и на тази верова основа изградили една църковна общност, която днес, както беше споменато по-горе, обозначаваме с наименованието „Древни източни църкви“. В исторически път на развитие всяка от тези църкви, включително Източно-сирийската, запазила националния елемент и местните традиции, запазила специфичното, което ѝ дава облик на самостоятелна църква.

Б. 1. Коптска църква

Причините за отпадане на част от египетските християни от Православието и обособяването им в самостоятелна църква са повече от църковно-политически и по-малко от религиозно-догматически характер. Църковно-политическите причини способствали за утвърждаване на монофизитството в Египет.

Духовници, клирици на Коптската църква

Твърде рано Александрийската епископска катедра успяла да централизира църковната власт в Египет и да я вземе в свои ръце. Нейният предстоятел станал върховен глава на всички християни в Египет. Епископите били ръкополагани или от него самия, или от епископи, упълномощени от него. Египетските християни гледали на александрийския епископ с благоговение. Те реагирали остро на всеки опит от страна на византийската държавна власт да преследва или ограничава техния духовен водач. Преследването на ревностния защитник на Православието – св. Атанасий Александрийски издигнало в съзнанието им още повече неговия авторитет. За тях гонението на архиепископа им означавало гонение на Православието. Св. Кирил Александрийски допринесъл най-много за осъждането на Константинополския архиепископ Несторий. С това авторитетът на Константинопол се понижил още повече. Когато защитникът на монофизитството – Диоскор Александрийски бил осъден на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, египетските християни приели това като оскърбление на Александрийската църква и като преследване на Православието. Това обстоятелство благоприятствало разпространението на монофизитството в Египет: неговите защитници се позовавали на учението на поборника за Православието – св. Кирил Александрийски и с това се създавало впечатление, че всъщност монофизитството е чистото православно учение. Гонението и заточението на близките приемници и съидейници на Диоскор – Тимотей Елур и Петър Монг отдалечило още повече Александрия от Константинопол. Египетските християни се разделили на две групи: монофизити (главно копти – местни християни) и православни (предимно елини). Първите яростно отричали Халкидонския събор, вторите ревностно го защитавали. Чрез отношението си към този събор коптите-монофизити косвено изразявали отношението си и към византийската гражданска власт. Египет бил една от твърде богатите на материални ресурси провинции на Византийската империя. За да запази тази провинция в пределите на Византия, властта използвала всички средства. Възникналите брожения, недоволства и въстания тя потушавала понякога чрез кървави репресии. С това усилвала още повече омразата на местното египетско население, което търсело начин да се освободи от византийската зависимост. Колко силна е била националната неприязън на коптите към Византия личи от това, че когато в 640-та година арабите завоювали Египет, те ги приветствали като освободители и всячески им съдействали. Твърде скоро обаче разбрали, че се били жестоко излъгали. Доста време преди арабското нашествие в Египет монофизити и православни били вече напълно отчуждени и дори озлобени едни срещу други. Опитите на император Юстиниан Велики (527-565) да изпраща в манастири заподозрените в монофизитство епископи, както в Египет, така и в Сирия, не дали желаните от него резултати. Монофизитството се ползвало със симпатиите на неговата съпруга Теодора, което улеснявало ръкополагането  на нови епископи. Монофизитите-копти отказали да се подчиняват на православния патриарх в Александрия и продължили да ръкополагат свои епископи. С избирането на Петър IV за коптски патриарх (567) те узаконили вече своя самостоятелна иерархия, която съществува и до днес. Така се оформила окончателно независима Коптска църква, чийто глава оттогава се титулува „Патриарх Александрийски“[4].

2. Етиопска църква

В близка връзка с Коптската църква стои Етиопската. При все това тя заема по-особено място в групата на Древните източни (дохалкидонски) църкви. В нея православният елемент е доста по-силно изразен, отколкото в останалите.

Етиопски храм

Християнството се разпространило в Етиопия в първата половина на четвърти век. Особена заслуга за това имали двама пленници от Сирия – Фрументий и Едесий. Фрументий бил ръкоположен за Аксумски епископ от св. Атанасий Александрийски. Този факт сам по себе си определя православния характер на християнството в Етиопия и свидетелства за връзките на Етиопската църква с Александрийската.

Като възприела от самото начало православното учение, тя останала чужда както на арианството, така по-късно и на несторианството и монофизитството. Има мнение, че в края на пети век монофизитското влияние ще да е проникнало в Етиопия чрез група сирийски монаси, които заради приетия от някои църковни среди в Сирия „Енотикон“ напуснали родината си, установили се в Етиопия и там проповядвали монофизитското учение. Това мнение се оспорва, а от мнозина учени се отхвърля[5].

След арабското нашествие в Египет Етиопската църква по неволя прекъснала връзките си с Православните църкви. Наложило се да приема митрополити от своите съседи – копти, които отначало се ползвали с благоволение от страна на арабите. Но макар формално да влязла в семейството на монофизитските църкви чрез зависимостта си от Коптската църква, тя запазила в основни линии православното учение. Опитите на коптските митрополити в Етиопия да наложат монофизитството всред народа довеждали само до вътрешни неуредици и до несъществени успехи. Православното съзнание се запазило столетия наред. Дори на Флорентийския събор (1439) присъствалите четирима монаси от етиопския манастир в Иерусалим се обявили против римокатолическите нововъведения и се присъединили към защитника на Православието – Марк Ефески[6].

3. Западно-сирийска (Яковитска) църква

В периода на борбите между православни и монофизити в Близкия изток се обособила нова църква, която е известна под името Западно-сирийска или Яковитска.

Яковитският патриарх Игнатий Ефрем II

Както в Египет, така и в източните гранични райони на Византия разпространението на монофизитството било в пряка зависимост от националните интереси на местното население. В западната сирийска област населението се стремяло да отхвърли византийското господство и да утвърди националната си независимост и църковна самостоятелност. Преследванията от страна на Византия, която се стремяла да запази влиянието си на Изток, усилвали верския и национален фанатизъм на населението. От друга страна, елинизацията в този район срещнала мощен отпор от народните маси. Макар че градове като Селевкия, Антиохия и Лаодикия били силно елинизирани, в околностите им това влияние било равно почти на нула.  В пределите на Антиохийската църква не само народът, но и свещениците през времето на св. Иоан Златоуст (+ 407) не разбирали друг език, освен сирийския[7]. Не по-различно било там положението и през пети век. Затова понятни са домогванията на сирийците да се откъснат църковно от Константинопол и да извоюват политическа свобода. За достигане на първото косвено помогнал антиохийският патриарх Севир (512-518) – умерен противник на Халкидонския събор и баща на монофизитството в по-късната му форма. Организатор на Западно-сирийската църква станал сирийският монах Яков Барадай (+577), който бил ръкоположен за Едески епископ от александрийския патриарх Теодосий[8]. Яков Барадай имал симпатиите и благоволението на императрица Теодора. В продължение на тридесет години той проповядвал и организирал монофизитите в Сирия, Предна Азия и Египет; ръкополагал епископи и свещеници за сирийските монофизити. С негово съдействие в 543-та година бил поставен първият монофизитски патриарх Сергий, а в 547-ма година – неговият приемник Павел[9]. Така се сложило началото на самостоятелна монофизитска иерархия и се образувала Западно-сирийската църква, която съперничела на Православната църква в Сирия. Към първата принадлежали главно сирийци и отчасти араби (в Източна Месопотамия), а към втората – предимно елини и елинизирани сирийци. Това определяло националния облик на Западно-сирийската църква и оттук – отрицателното ѝ отношение към Византия и към църквата в Константинопол. Както в Египет, и тук арабите били посрещнати отначало не като завоеватели, а като освободители от византийското владичество.

4. Сирийска (Малабарска) църква в Индия

В най-тясна връзка със Западно-сирийската (Яковитска) църква се намира Малабарската църква в щата Керала (Южна Индия). Тя има твърде древен произход. По предание се приема, че е основана от св. апостол Тома. Затова нейните членове се наричат „Томови християни“.

Малабарски храм

Причини от национален и църковно-политически характер, които са валидни за другите Източни национални църкви, тук не съществуват. Индия не е била под византийско владичество, нито пък под политическа зависимост от друга християнска държава.

Мимоходом само трябва да се отбележи, че приблизително от началото на пети век малабарските християни били в тесни търговски и църковни връзки с Месопотамия и Сирия. По пътя на тези връзки в Индия проникнали както несторианството, така и монофизитството. Индийските християни обаче не възприели изцяло нито едното, нито другото[10]. След многократни разделения под външно влияние днес една част от християните в Индия са обособени като автономна църква под юрисдикцията на яковитския патриарх в Антиохия и са включени в семейството на Древните източни (дохалкидонски) църкви.

5. Армено-григорианска църква

Тя има също древен произход и богата история. Още в 295-та година християнството в Армения било признато за официална религия. Арменската църква успяла твърде рано да се освободи от зависимостта си от Кесарийската църква-майка и да изгради своята автокефалия. При все това поддържала доста време сестрински отношения с другите православни църкви и навярно не би се стигнало до разрив, ако не се били появили причини главно от политически характер. Изострените политически отношения се отразявали неблагоприятно и върху църковния живот.

Политиката на византийските императори към арменския народ не винаги била последователна. Те ту сключвали съюзи с арменците, ту пък ги изоставяли на произвола на персите.

Армено-григориански храм

Формална причина за разрива между Арменската и Православната църква бил Халкидонският събор; фактически причината била от друг характер. По национални и религиозни подбуди арменците били принудени да започнат война с персите. Това било не много време преди свикване на Халкидонския събор. Арменците очаквали в тази война да получат подкрепа от Византия и с такава цел изпратили делегация в Константинопол. Новият император Маркиан (450-457) по държавнически съображения обаче не им изпратил очакваната помощ; те били сломени и разбити. Тази постъпка на императора породила неприязнени чувства у тях към него, а до голяма степен и към църквата във Византийската империя. От една страна, поради бедственото положение, в което се намирали, и от друга, поради това, че именно император Маркиан свикал събора в Халкидон, арменците не изпратили свои представители на събора, нито пък след това имали възможност да се запознаят правилно с взетите на него решения. Междувременно сирийските монофизити упорито разпространявали слуха, че в Халкидон Православието било изопачено и превес взело несторианството, което се ширело в омразната на арменците Персия. В направения по-късно на арменски език превод на съборните решения гръцката дума „природа“ (фисис) била погрешно разбрана в смисъл на „лице“ (просопон). Оттук следвал изводът, че изразът „две природи“ в Христа означавал „две лица“ в Христа, което водело към чисто несторианство. От друга страна, през времето на византийските императори Зенон (474-475 и 476-491)и Анастасий I (491-518) дори в Константинопол гледали на Халкидонския събор като на еретически. Тъй като и двамата императори помагали на арменците във войните им с персите (482-484 и 502-506), църковната политика и на двамата се приемала благосклонно в Армения. Това ще рече, че подсилвано от Константинопол, в Армения се утвърждавало антихалкидонското настроение. Последното се укрепвало и от сирийските монофизити. Така се стигнало до приемане на монофизитството в Армения, което станало или на събора в Двин (506) или малко по-късно. Въпреки това, през времето на император Анастасий I Арменската църква била в близки връзки с Византийската, чиято източна част се намирала под силно монофизитско влияние. Именно последното, заедно с политическите домогвания на императорския двор, сближавало двете църкви. Окончателният разрив настъпил малко по-късно, през времето на император Юстиниан Велики. На събора в Двин (555) Арменската църква приела официално монофизитското учение на Юлиан Халикарнаски и с това окончателно прекъснала връзките си с Православната църква[11].

Духовници, клирици на Армено-григорианската църква

***

От направения бегъл преглед върху причините, довели до отпадане на някои източни църкви или на части от тях от Вселенската църква, се вижда, че всъщност тези причини имат повече национално-политически, социално-икономически и по-малко религиозно-догматически характер. През пети и шести век Византийската империя заемала огромни територии и включвала богат на разнообразие народностен елемент. В нея се преплитали различни култури: елинска, латинска, египетска и семитска, които препятствали изграждането на монолитно народностно и културно единство. В периферните области се запазили силни местните културни традиции. Народите в тези области гледали на Византия като на нещо чуждо и дори враждебно.  При такава ситуация било трудно да се изгради и църковно единство. Стремежите на Византия да издигне Константинополската катедра на първенствуващо място не могли да не предизвикат реакция от страна на други източни катедри, някои от които имали апостолски произход. Наред със засилващата се национална вражда възникнало и църковно разномислие, породено от двете противоположни по същина еретически учения – несторианство и монофизитство. Това верско разномислие било умело използвано за достигане на национално-политически цели.

Националните вражди, от една страна, и липсата на точна богословско-христологическа терминология, от друга страна, препятствали да се преодолее църковно-догматическото разномислие. Опитите на някои византийски императори по пътя на компромиси да достигнат до църковно единомислие и чрез него до държавно единство в многонационална Византия не успели. Духът на разединение разширявал своя периметър на действие. Арабското нашествие пък отнело всякакви надежди да се възстанови нарушеното църковно единство. Занизали се столетия наред на почти пълна изолация между Православните и Източните национални църкви. Направените тук-там опити за сближение и възсъединение имали частичен и краткотраен успех. Всяка от църквите изградила и оформила свои национални и религиозни традиции, с които от векове живее и които определят нейната специфика. При все това съзнанието за разделеност, което се приема като болестно състояние в организма на Църквата, и стремежът да се преодолее това неестествено състояние не са напускали никога будните църковни умове. Търсело се е удобно време и подходяща форма да се направят опити за преодоляване на съществуващите вече петнадесет столетия препятствия по пътя към единството в Иисус Христос.

Едва в наше време се създадоха благоприятни условия за полезни срещи и по-добро взаимно опознаване. Напластеното през много векове не може да се отстрани лесно и бързо, но при взаимно добро желание и със съдействието на Светия Дух това може да се постигне.

През последните две десетилетия със съдействието на Комисията „Вяра и устройство“ при Световния съвет на църквите бяха проведени четири неофициални срещи-консултации между представители на Православните и Древните източни (дохалкидонски) църкви. Постигнатото на тези срещи е твърде обнадеждаващо и заслужава да бъде предмет на отделно изяснение.

***

Днес Източните национални църкви наброяват общо 25 милиона вярващи; разделени са на сто епархии с приблизително толкова епископи и над 20,000 свещеници. От общия брой вярващи около 97% принадлежат към църквите от група Б – групата на Древните източни (дохалкидонски) църкви[12].

__________________________

*Публикувано в Духовна култура, кн. 2, 1976, с. 10-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. С. Преображенский, Невоссоединенные древние церкви Востока, в Журнал Московской Патриархии, 1962, кн. 4, с. 73.

[2]. Срв. Algermissen, K., Konfessionskunde, Achte Auflage, Paderborn, 1969, S. 86 f.; Symbolik der Religionen, Bd. X, Symbolik des orthodoxen und orientalischen Christentums, Stuttgart, 1962, S. 125.

[3]. Срв. Снегаров, Иван професор, Кратка история на съвременните православни църкви, т. I, С., 1944, с. 133 сл.; С. Преображенский, пос. статия, с. 73; Algermissen, пос. съч., S. 86.

[4]. Срв. Снегаров, Иван професор, пос. съч., с. 264; Болотов, Василий Василиевич, проф., Лекции по истории древней церкви, т. IV, Петроград, 1918, с. 320 сл. сл.; С. Преображенский, пос. статия, с. 66 сл.; Heiler, Fr., Die Ostkirchen, München/Basel, 1971, S. 344 f.

[5]. Срв. Algermissen, K., пос. съч., S. 138; Heiler, Fr., пос. съч., S. 361.

[6]. Срв. С. Преображенский, пос. статия, с. 70.

[7]. Срв. Болотов, Василий Василиевич, пос. съч., с. 319.

[8]. Срв. Algermissen, K., пос. съч., S. 101.

[9]. Срв. С. Преображенский, пос. статия , с. 68; Kirchliches Hand-Lexikon, Bd. 2, Freiburg im Breisgau, 1912, S. 15; Heiler, Fr., пос. съч., S. 336.

[10]. Срв. С. Преображенский, пос. статия, с. 69.

[11]. Срв. С. Преображенский, пос. статия, с. 72; Болотов, Василий Василиевич, пос. съч., с. 322 сл.; Algermissen, K., пос. съч., S. 114 ff.; Handbuch der Ostkirchenkunde, Düsseldorf, 1971, S. 15 f.

[12]. Данните са взети от Kirchliches Jahrbuch für die Alt-Katholiken in Deutschland 1975, Bonn, S. 71.

Първо изображение: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ. Източници на останалите изображения Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази статия – https://wp.me/p18wxv-8hy

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s