Борис Маринов

В своя труд “Der westostliche Diwan”, в статията “Israel in der Wuste” (Израил в пустинята), Goethe казва: “Истинската, едничката и най-дълбоката тема на световната и човешка история, на която са подчинени всички други, остава конфликтът между неверието и вярата (курсива мой)”[1].

Който изучава философски историята, не може да не се съгласи с тая констатация на най-големия немски поет, бележит светски мислител и учен.

Още началните страници на светата Библия (Битие, глава 3-та) живо ни предават горчивия опит на първата човешка двойка (Адам и Ева) да сe откъсне от Бога. И оттогава до днес “вяра” и “неверие” се борят помежду си, и тази борба като червена нишка пронизва живота на човечеството.

През някои епохи условията особено способстват да възникнат всевъзможни религиозни съмнения, да се шири неверие, да се появят разни суеверия и заблуди, да се подновят и умножат възраженията и да се засилят и зачестят нападките срещу вярата, против религията, и понякога дори да се предприеме гонение срещу нея.

Това са епохи, през които Божият съработник[2] може да пише на своите близки нещо подобно на онова, което апостолът на езичниците[3]. Св. Павел писал на колосяни и коринтяни: “Желаете да знаете, в каква голяма борба съм…”[4]; “…за мен се отвориха големи врата за много работа, и противниците са много”[5]. Туй са епохи, през които, почти на всяка стъпка, от вярващите се иска сметка за тяхната надежда.

Християните са длъжни, – не само през подобни епохи, но всякога, – да бъдат готови да отговарят всекиму, който би поискал от тях такава сметка[6]. Ала най-вече това задължение имат пасторите и богословите. На първо място те са призовани да бъдат апологети на християнската вяра и то – добри апологети: не само да умеят вярно да излагат християнското учение по даден въпрос, но – и успешно да прогонват съмненията, да опровергават възраженията и да отбиват нападките, да бранят вярата, да я защитават, както и – да спечелват противниците, като ги подпомагат да достигат до познание на истината[7] и да застават на пътя към вярата.

Налага се да запитаме: с какво трябва да се въоръжи апологетът, какво трябва да притежава, за да бъде той добър апологет? – Тоя въпрос са ми поставяли неведнъж пастири и студенти-богослови. Чрез тази си статия аз давам гласност на моя отговор, понеже съм убеден, че въпросът вълнува и други, и то не малцина, извън стените на Духовната академия.

И тъй: с какво трябва да се въоръжи апологетът на християнството, – имам предвид предимно ония, които по-специално са се посветили или възнамеряват да се посветят на тая служба, – за да бъде добър апологет?

***

1. Той трябва да се въоръжи със знания: да е знаток във вярата[8] – основно да я познава.

Как ще излага и ще защитава нещо, което не познава? А да познава основно вярата си, ще рече: да я знае из корен, издълбоко, задълбочено, обосновано; да знае в какво вярва и защо вярва, да знае основанията “за” вярата; да знае и известните възражения и нападки срещу вярата от името на науката и философията, да каже за себе си като св. апостол Павeл: “В знанието (курсива мой) не съм” прост[9]; “зная (курсива мой) в Кого съм повярвал[10]”, и въобще да знае как трябва да отговаря всекиму[11].

Само така солидно подготвен, апологетът не ще бъде младенец, люлеен и увличан “от всеки вятър на лъжливо учение”[12], а ще бъде пълнолетен по ум[13], със “слово здраво, безукорно[14]”, способен вярно да преподава словото на истината[15] и да научи други[16].

Има още →