Иван Панчовски

Като религиозна проява християнската любов започва с любовта към Бог и без нея не може да се зароди и разкрие, не може да постигне пълнота и съвършенство. Истинският обект на религиозната любов е божественото; следователно нейният пръв, пълен и съвършен обект е Бог. Ако не би имало нищо божествено, не би имало и религиозна любов, а може би и каквато и да е друга обич. Съответно на това, ако не би имало любов към Бог, не би бил възможен никакъв друг вид християнска любов. За религиозната онтология и феноменология Бог и Неговата любов стоят на първо място и обуславят битието и любовта на човека. “Бог е любов” (1 Иоан 4:8 и 16) и “любовта е от Бога”; “всеки, който люби, е роден от Бога и познава Бога” (1 Иоан 4:7). Ние обичаме Бог и ближните, защото Бог по-напред ни възлюби (1 Иоан 4:19), даде ни дара на любовта и ни показа нейния път.

1. Същност, обект и мотив на християнската любов към Бог

Тук не ще бъде обсъждана естествената, извънхристиянската или нехристиянската любов към Бог. Едва ли може смислено да се отрече нейното съществуване. Тя се изгражда върху естествени духовно-нравствени способности и сили на човешката личност като създадена по Божи образ и устремена по самата ѝ духовна природа към нейния Първообраз.

Според думите на апостол Павел от речта му в Атинския ареопаг човеците по създание и природа са предназначени “да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез Него живеем, и се движим и съществуваме” (Деяния на светите апостоли 17:27-28). “Човек – казва блажени Августин – е създаден за любов, понеже е създаден за Бога. Любов е това, което води човека към висшето добро. Творецът на вселената я вложи в нас, за да ни привлича към Себе Си[1]”. В широк смисъл всяка любов в крайна сметка е някаква обич към Бога, респективно към по-близкия или по-далечен отблясък на Божията премъдрост и благост върху създанията. Блажени Августин отбелязва: “Съзнателно или несъзнателно бива обичан Бог във всичко, което бива обичано[2]”.

Поради настъпилото вследствие на грехопадението потъмняване на Божия образ в човека напълно естествено и любовта към Бог като природна духовно-нравствена проява претърпяла поражения, които едва ли не я заглушили напълно или най-малкото я извратили. Ала някакъв непонятен копнеж и стихийна любов към “незнайния Бог” (Деяния на светите апостоли 17:23) вълнували езическите сърца и ги подтиквали да търсят истинския Бог, Който чрез духовната Си светлина посветява всеки човек, идващ на света (Иоан 1:9), и чрез светата Си любов дарява спасение и вечен живот. Християнската любов към Бог е съвършено разкритие и пълно осъществяване на естествената любов към Бог, като я освобождава от заблудите ѝ и ѝ сочи истинския обект, като я очиства от користните ѝ елементи и я превръща в нравствено безкористна, възвишена, света обич, като я възпламенява в мощен и неугасващ огън и я прави главен творчески двигател в духовно-нравствения живот на вярващия.

Такава е християнската любов към Бог, понеже не е немощна проява на човешката слаба и греховна духовна природа, а е свръхестествена, благодатна проява на човека, изкупен чрез Голготската саможертва на въплътилия се Единороден Божи Син, осветен чрез даровете на Светия Дух и станал нова твар (2 Коринтяни 5:17). Без Божията благодат човек е безсилен да се издигне до висотата на нравствено чистата и безкористна любов към Бог. “Никой не може да дойде при Мене – казва Иисус Христос – ако не го привлече Отец” (Иоан 6:44), “ако му не бъде дадено от Моя Отец” (Иоан 6:65).

1. Любовта на Бог към нас и нашата ответна и благодарствена любов към Бог създават най-близко духовно общение между Бог и нас. То може да се сравни с приятелското отношение в нашия ограничен пространствено-временен и подвластен на греха свят. Християнската любов към Бог е такова състояние на човешкия дух, при което той чрез съдействието на Светия Дух цялостно е устремен към Бог, обзет е от Него и общува с Него като приятел с приятел.

Още в Стария Завет отношението между Бог и човека се схваща като приятелство. Там Авраам се нарича “Божи приятел” (2 Паралипоменон 20:7; Исаия 41:8). Според премъдрия Соломон Божествената премъдрост дава на хората възможност да влизат в общение с Бог и да стават “Божии приятели” (Премъдрост Сололомонова 7:14 и 27). Иисус Христос обозначава отношението Си към Своите ученици като приятелство. Той се обръща към тях с думите: “Вие сте Мои приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си” (Иоан 15:14-15). Приятелската любов между Иисус Христос и учениците Му се състояла в пълно доверие, в съвършена преданост и саможертвеност. Иисус Христос открива всичко на учениците Си и се пожертва за тях, а учениците предано Му служат, изпълняват заповедите Му и се пожертват за успеха на божественото Му дело.

За съкровенността на създаваното чрез християнската любов духовно общение между Бог и човека свидетелства не по-малко обозначаването му като бащинско-синовно. В Свещеното Писание Бог се нарича наш небесен Отец, Който в отношенията Си към нас винаги проявява бащинска любов. Пророк Исаия казва: “Само Ти си наш Отец… Ти, Господ, си наш Отец” (Исаия 63:16). Според псалмопевеца Давид Господ милва онези, които Му се боят, както баща милва синове (Псалом 102:13). Премъдрият Соломон разкрива същата идея, като пише: когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си (Притчи 3:12). В Новия Завет назоваването на Бог наш Отец е най-често и характерно. Според израза на Иисус Христос Бог Отец ни обича (Иоан 16:27). Вижте каква любов ни е дал Отец – казва апостол и евангелист Иоан Богослов,  да се наречем чада на Бог и сме (1 Иоан 3:1). Като Божии синове ние трябва да отговаряме на бащинската любов на Бог към нас със синовна обич. Още в Стария Завет хората се наричат Божии синове (Осия 1:10). В Новия Завет това название особено се подчертава (1 Петра 2:10; Римляни 9:26). Чрез изкупителната саможертва на въплътилия се Единороден Божи Син ние, които се намирахме под клетвата на закона, получихме осиновение. Не сме вече роби, а синове. Поради това Бог изпраща в сърцата ни Духа на Своя Син, Който ни дава дръзновение да се обръщаме към Всевишния с думите: Авва, тоест Отче (Галатяни 4:5-7). Както Единородният Божи Син от любов към Своя Отец не търси и не върши Своята воля, а волята на Отец, Който Го е пратил (Иоан 5:30; 6:38), така и ние, които сме приели в сърцата си Духа на Единородния Божи Син и чрез това сме получили осиновение, трябва да постъпваме като Него, тоест да се изпълваме със синовна обич към Бог и да вършим винаги онова, което е богоугодно (Иоан 8:29; срв. Римляни 8:15 и сл.). Така че християнската любов между Бог и човека е бащинско-синовно отношение помежду им.

Има още →