Иоан Корнаракис

На равнището на богозареното себепознание покаянието е автентично и богоугодно, когато човек се връща в себе си, тъй като грехът е именно излизане от себе си.Всеки малък или голям грях е процес и акт на отстъпление на човека от неговото истинско към неговото лъжливо аз. Особено в случая на християнина тези два „аз”-а изпъкват и се отличават, когато той се предава на греха. Когато този човек, кръстен „в Христос”, извърши греха, той преминава прага на своето поробване спрямо похотите на вехтия човек на греха.

Християнинът е освободен от вехтия човек чрез Тайнството Кръщение, но той отново става роб на бащата на греха – дявола, когато съгрешава и съживява в себе си вехтия човек на греха. Дяволът го сваля и избавя от кръста на негова смърт, на който бил разпнат и умрял при Тайнството Кръщение, по думите на св. апостол Павел, когато вехтият човек на греха бива разпнат и умира чрез троякото потапяне и изваждане от водата в смъртта и Възкресението на Христос.

Връщането на християнина, който извършва греха и живее под властта на дявола, прави необходимо покаянието, в рамките на Тайнството Покаяние, за да може той да се върне в своето реално и истинско аз, в човека на Тайнството Кръщение. В човека, който се е облякъл в Христос, станал е нов човек и в своето духовно пътуване към своето охристовяване се съзижда и израства „в Христос”.

Господ описва накратко духовния и душевен процес на връщането на грешния човек към неговото истинско аз в притчата за блудния син.

Върховният израз, който излязъл от ума на блудния син в това негово критично преживяване, когато се оказал сътрапезник на свинете, изразът „Татко, съгреших против небето и пред тебе” представлява изповядване на неговия реален грях. Неговият реален грях не бил блудството. То било последица. Отстъплението от Баща си и самоволното себеопределяне на идеала на неговото съществуване бил именно грехът на блудния син, чрез който той отпътувал и се отдалечил от бащинския дом.

Прочетете още „ПОКАЯНИЕТО КАТО БОГООЗАРЕНО СЕБЕПОЗНАНИЕ*“ →

Клара Тонева

Днес западноевропейската цивилизация живее с идеалите на „демократичния свят”, а в Европа има стремеж за осмисляне на човешките права и свободи като задоволяване на частните потребности. Правата са резултат от непримиримото противоречие между нуждата от власт и нуждата от свобода, между изискването и отказа, между властта и личността. Оказва се, че трагедията им (както и на политиката) е в „раздирането” на личността (а чрез нея – и на обществото) между покоряването и избавлението, между страха и надеждата. Дали отмина времето на християнските общества и държави и как да се отнасяме към действителността, когато политиката се е превърнала в съвременна религия, а свободата на словото – в човешка гордост? И още – имаме ли нужда от защита, за да познаем правилно тази Европа, в която живеем днес? Това са въпросите, поставени на преден план през последните месеци, когато беше огласена декларацията на ПАСЕ за защита на християнството в Европа, за мнозина провокирана от терористичния акт срещу френските журналисти.

Къде да търсим сърцевината на разгорялата се полемика и не се ли таи тя тъкмо във въпроса за свободата и в частност – свободата на словото?

За християнина от основополагащо значение е библейският смисъл на свободата на словото. Осъзнаването на силата и вечността на словото пронизват цялото Свещено Писание – от книга Битие до книга Откровение: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” (Иоан 1:1). В православното тълкуване става дума за предшестващото Слово, което се явява едновременно и Творящо, и инструмент на творението: „Рече Бог: да бъде… Тъй и стана…” (Битие 1:3, 6, 9, 11, 14). В Библията всички земни реалии се съотнасят с небесните и в този смисъл е паралелът между Словото като „оръдие” на Божието творение и словото като оръдие на човешкото съзидание и творчество. Като Логос Словото е извечно; като закон Словото е дадено на човека; като обозначение на предметите и явленията, тоест като елемент, формиращ човешката мисъл, то е както плод на свободата ѝ, така и източник на същата тази свобода, изначално дадена ни от Твореца.

Прочетете още „СВОБОДАТА НА СЛОВОТО – ПРАВО НА ИСТИНА*“ →

Трябва да сме готови за предстоящото гигантско, божествено събитие, към което все по-бързо се приближаваме. Страшни оракули вече възвестиха, че времената са се изпълнили (Жозеф дьо Местр)

Владимир Градев

1.Месия (от еврейски חישמ, машиах) означава на иврит просто „помазаният”. В Стария Завет думата се отнася преди всичко до царете на еврейския народ, чието ритуално помазване с маслото от маслина било незаличим знак на Божия избор и благослов. Те са Божиите помазаници.

Защо именно помазването било знак на Божия избор? В древния Изток маслиненото масло е източник на светлина и основна храна. То лекува раните и кара лицето и тялото да блестят. То предава силата на Божия дух и покровителство и същевременно отделя Богопомазания от общността, превръща го в повече от обикновен индивид, за да бъде той проводникът, осъществяващ връзката между Всемогъщия и Неговия избран народ.

След края на Юдейската държава (587 година преди Христа) никой не е помазван повече за цар. С изпитанието на Вавилонския плен (598-539 година преди Христа) започват да се явяват първите пророчества за предстоящото в по-близко или по-далечно бъдеще откриване на месията, който ще бъде от потеклото на Давид, царя по Божия воля, който ще донесе най-напред политическо освобождение, духовно избавление и житейско благополучие на избрания народ в Обетованата земя, откъдето ще разпростре после над целия човешки род Божието царство, което, ясно посочват пророците, ще бъде царство на мира и справедливостта, на благоденствието и превъзмогването на злото. Месията в древното юдейство е реално действаща личност с конкретната функция да възстанови царството на Израил, с което Бог ще завърши и увенчае Творението и Завета, а не свръхестествена фигура, която идва, за да сложи край на този свят в името на съвършено ново небе и земя. Той е, на първо място, политически деятел на избрания народ, а не Божествен изкупител на целия свят.

Прочетете още „ДЕНЯТ НА МЕСИЯТА*“ →

Марио Коев

1.Християнство и наука – полета на взаимодействиеВъпросите, които ще се опитаме да поставим в тази статия, без изобщо да ги изчерпим, са свързани най-вече с отношенията между съвременното православно богословие и научните теории, факти и идеи. В този смисъл може да се каже, че темата е предимно методологическа, въпреки че без поне принципно изясняване и на същността, и на актуалните носители на тези отношения никаква методика в строгия смисъл на думата не би била възможна. Доколкото говорим за богословско отношение обаче, можем да приемем, че най-малкото откъм историко-философското поле на догматиката (която тук е и аксиоматичната ни основа) притежаваме подходящия и завършен сам по себе си инструментариум. Следователно проблемът, както ни изглежда на „първо четене”, е да открием начина/начините за коректна интерпретация на научното през призмата на християнското учение за битието, за мястото и значението на човека в него, за смисъла на живота и така нататък.

Ако погледнем исторически взаимодействията между наука и религия през последните най-малко двеста години, ще установим, че те са „концептуално неравностойни”. Какво имаме предвид? Преди всичко факта, че по същество богословието е поставено в ролята на защитаващия се, което означава, че то по необходимост „стеснява” идейните си хоризонти в рамките най-вече на апологетиката. От една страна, това е логично и естествено, от друга обаче, поради това и апологетиката постепенно възприема определени, наложени ѝ отвън и повече или по-малко чужди за нея концептуални и методически инструменти, а това значи чужд за нея език и съответна светогледна парадигма. Така тя лесно може да се превърне или в своеобразна „противонаука”, или, обратно, в някакъв „интелектуално-мистичен” конформизъм, променящ се непрестанно според развитието на науките. И доколкото апологетиката не е нещо само по себе си, на практика в тази роля бива поставено християнството изобщо и в частност mравославието. А същинският проблем е, че не научното, а неговите интерпретации са теоретичното поле, което следва да бъде собственият предмет на апологетичното усилие и на християнското осмисляне.

Как обаче да разделим научното от неговата интерпретация, и то с презумпцията, че те непременно си противоречат? Разбира се, че това е и невъзможно, а и дълбоко погрешно. От своя страна веднага можем да се запитаме – има ли и изобщо такова нещо като „наука-в-себе-си”, съществуваща независимо и извън интерпретацията. Тези и подобните на тях въпроси са, разбира се, от компетенциите на философията на науката, а не собствено на отделните научни дисциплини. Следователно диалогът между християнството и науките би трябвало да се разгръща в тази плоскост. В противен случай и никакъв диалог не би имало, защото богословският дискурс не може да взаимодейства едновременно с всички научни дисциплини и с всяка от тях поотделно, а и това изобщо не е работа на християнското богословие самò по себе си.

Прочетете още „ПРАВОСЛАВНОТО ХРИСТИЯНСКО БОГОСЛОВИЕ И НАУКИТЕ. НЯКОИ ОСНОВОПОЛАГАЩИ ПРОБЛЕМИ*“ →

Архимандрит Софроний (Сахаров)

(Към трета част (Молитвата преодолява трагизма)

Днес цялата земя е изпълнена с хора, които дирят отговор на своите търсения. Неутолената духовна жажда на мнозина – ето едно наистина трагично историческо събитие. Не са малко и онези, които са на границата на отчаянието. Всеки от тях според своята мяра, страда в дълбините на духа си от безсмислието на съвременния живот. Те са неутешими в мъката си: индивидуалните им усилия не са достатъчни, за да се освободят от духовния смут, обхванал света, и да съсредоточат ума си върху най-важното[1].

Някои са склонни да определят нашата епоха като постхристиянска. Лично аз, според познанията ми по история на света и Църквата, съм убеден, че християнството в неговите истински измерения никога не е било възприето така, както трябва, от широките маси. Различни държави са претендирали да се наричат „християнски” и народите им са носили маската на бла- гочестието, „но от силата му са се отрекли“[2]: те са живели и живеят по езически. Колкото и да е странно, но именно християнските държави векове наред държат по-голямата част от човечеството в железните окови на робството; а през последните години те са покрили света с тъмен облак на очакване на апокалиптичния огън: „сегашните небеса и земята… се пазят за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци[3]”.

При днешната криза на християнството е напълно оправдан бунтът на естествената съвест у народните маси срещу изкривяванията, които е претърпяло евангелското учение в историческия си път.

Живеем в атмосферата на първите векове от нашата ера: „нам е дарувано заради Христа не само да вярваме в Него, но и да страдаме за Него[4]”. Неведнъж изпитвах радост от мисълта, че животът ми в по-голямата си част протече при гонения срещу християнството. Това ми дава да се чувствам по-дълбоко християнин, да съзнавам несравнимата чест да следвам в такова време Единородния Син на Отца в Неговото възхождане на Голгота. Гонения има навсякъде, макар и в различни форми. И нито една от тях не е лека. Нека нашият Бог на любовта опази всеки човек от трагедията да се превърне в гонител дори на „едного от тия малките[5]”.

Да пострадаш за Христос[6] е огромно благословение и дори избраничество: страдащият чрез самия ход на външните обстоятелства е поставен в непрекъсната връзка с Господа, въведен е в сферата на Божията любов, става богоносец. Има два вида богословие, единият е широко известното през последните векове богословие от академичната катедра на ерудита; а другото е да бъдеш съразпнат с Христос[7], да Го познаеш в скритите дълбини на сърцето си. Първият от тези два вида богословие е достъпен за повечето интелектуално надарени хора с философска нагласа. За него не е нужна истинска вяра в Божествеността на Христос, която се изразява в живот според заповедите. Вторият вид богословие е изповядване, родено от дълбок страх Божи в огъня на пламенно покаяние, което въвежда човека в битийната реалност чрез явяването на Нетварната Светлина. Ако академичното богословие е съединено с жива вяра, то дава добри резултати. Но то лесно може да се „изроди”, да се превърне в абстрактна теория, да престане да бъде онова, което виждаме в живота на апостолите, пророците и нашите отци, тоест непосредствено действие на Бога в нас: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил… У пророците е писано: „и ще бъдат всички от Бога научени“. Всякой, който е чул (в сърцето си) от Отца и се е научил, дохожда при Мене[8]”.

Прочетете още „За болезнената молитва, в която човек се ражда за вечността (четвърта част)*“ →

Свещеник Александър Джаковац

Въпросът за всеобщото спасение засяга всички най-важни елементи на богословското мислене. Проблемът за универсалното спасение или за апокатастасиса въобще не е етически, а се отнася преди всичко към въпроса за самото съществуване. У светите отци откриваме различни подходи към този проблем, но не намираме отговор, който да е богословски напълно консистентен, и именно това е причината да се занимаем с тази проблематика. Естествено остава въпросът дали такъв отговор въобще може да се намери, или трябва да се примирим с известната апофатичност на темата, с което се навлиза в полето на гносеологията и в по-обширния въпрос относно възможностите за богопознание и въобще за богословие. Нямам намерение тук да правя изчерпателен преглед на историческото развитие на тази идея. Такъв преглед може да се намери в новата книга на Илария Рамели (Ramelli: 2013). Това изчерпателно изследване на повече от деветстотин страници съдържа изключителен преглед на развитието на тази идея от Новия завет до Ериугена. Особената ценност на книгата е в това, че в нея са цитирани почти всички релевантни патристични свидетелства, а изворите за пръв път са обработени систематично.

Главният недостатък на това иначе капитално изследване е именно недостатъчното подчертаване на онтологичното измерение на проблема, което по мое убеждение е ключово. Затова и не е учудващо, че направените в това изследване заключения не са неоспорими, а последващата и по-различна интерпретация и контекстуализация на изложените материали е не само възможна, но и необходима. Друг недостатък, който и самата авторка изтъква, е липсата на детайлен анализ на понятието за апокатастасис в елинската философия и в еврейската религиозна традиция, което във всеки случай би било много полезно. Тя разработва някои теми от тези области в отделно изследване (Ramelli 2008-2009: 201-234). Що се отнася до предхристиянската употреба на това понятие, тук само ще споменем, че при старите гърци понятието άποκατάστασις не е имало широка философска употреба и е използвано главно в астрономически, медицински и правен смисъл, докато Филон го използва, за да опише връщането на душите в състоянието на съвършенство преди греха: τελείαν άποκατάστασιν ψυχής (Rerum divinarum heres, 293). В този текст искам да се занимая именно с онтологичната основа и с последиците от този проблем, който при Рамели не е достатъчно разработен.

В началото накратко ще покажа как тези въпроси присъстват у св. Максим Изповедник. Избирам него поради това, че в неговата богословска мисъл ясно може да видим цялата дълбочина на този проблем. Свети Максим синтезира дотогавашното църковно богословие и окончателно обосновава христологичната онтология. Онтологичното разбиране на христологията присъства у светите отци и преди св. Максим, но при него тази позиция е подчертана по особен начин и е положена в основата на богословското разбиране, като осветлява всеки друг въпрос. Също така в много случаи са проверени и утвърдени последиците от такава позиция в различни области, както и на въпроса за универсалното спасение. Тук св. Максим отива по-далеч от Ориген и от св. Григорий Нисийски, а след него патристиката не ни показва някой, който да е допринесъл съществено за решаването на проблема. Въпреки значимите приноси съвременните богословски размишления също не успяват да излязат от дискурса на апориите.

Прочетете още „ПРОБЛЕМЪТ ЗА АПОКАТАСТАСИСА В ХРИСТИЯНСКОТО БОГОСЛОВИЕ*“ →

Борис Маринов

Било е време – в началото, когато християнството е било преследвано. После дошло времето, когато станало позволено. Днес вече то е просто полезно. Горе-долу така изглежда динамиката и последователността на присъствието му в този свят.Като всяко генерално обобщение и това, естествено, търпи критика. Най-малкото, защото – ще припомни някой – е било време, когато то е било и тържествуващо. Само че и това твърдение търпи доста критика. Тъй като в повечето случаи това християнство, което е тържествувало, е тържествувало в някоя от версиите си, които обикновено определяме като еретически. Показва го историческата справка. Ако не беше така, едва ли щяха да се водят тези толкова дълги и наситени с толкова драматизъм битки за православие. Съществуват, следователно, достатъчно основания да не обръщаме много внимание на тържествуващото християнство. И да се съсредоточим върху изброените три реакции на света срещу него – преследването, позволяването и възприемането му като полезно. Те са и наистина интересните. Та нали Сам Христос е казал: „В света скърби ще имате…” (Иоан 16:33)!

Всъщност днес християнството – без значение в коя от своите деноминации – е и преследвано, и позволено, и полезно. Според конкретното място и според конкретните настроения. Някъде е действително преследвано, другаде стои между забраната и това да бъде просто търпяно, а на трети места бива преди всичко полезно. Тези трети места не са малко. Полезното християнство „допринася” за добрите нрави, за така наречения обществен морал, за патриотичното съзнание, за националната идентичност и за какво ли още не. Стига само да не го вземат достатъчно сериозно! В противен случай за много кратко време от полезно се превръща във вредно, остаряло, закостеняло, нетолерантно и така нататък, и така нататък. И никой не си спомня, че отново Христос е казал: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч” (Матей 10:34).Мечът обаче никога не е бил, не е и няма да бъде „полезен”. Той винаги разсича, разделя, разрушава безметежното съществуване. Едни поставя отдясно, други – отляво. Внася някакъв порядък. Да, вярно жесток, но все пак порядък. При това порядък, който не е лицемерен. Като порядъка, който внася съвременният либерален идеал. Може би затова в Писанието специално е посочено, че управникът „не напразно носи меч” (Римляни 13:4). Съвременният управник обаче отдавна не носи меч. Вместо него все по-успешно използва низките човешки страсти и в това свое „умение” забележително е задминал предшествениците си. Но това е друга тема…

Прочетете още „ПРЕСЛЕДВАНОТО, ПОЗВОЛЕНОТО И ПОЛЕЗНОТО ХРИСТИЯНСТВО*“ →