ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ

По въпроса за произхода на Вселената еволюционистите поддържаха десетилетия наред хипотезата за т. нар. голям взрив. Тъй като днес все още се срещат привърженици на тази хипоте­за, ние ще я представим в схематична форма и ще посочим на­учни факти, които напълно я отричат.Според тази хипотеза цялата материя на Вселената е съще­ствувала първоначално под формата на малка свръхконцентрирана маса, известна в литературата като „космическо яйце“. Това „космическо яйце“ експлодирало. Получените милиони мате­риални частици се отдалечавали с огромна скорост от центъра на експлозията, започнали да изстиват, като по този начин се формирали галактики, системи, планети и, разбира се, нашата Земя. След определено време тези космически тела отново ще се съберат, ще образуват отново „космическо яйце“ и този цикъл ще се повтаря на всеки 20 милиарда години. Вселената няма край, материята е вечна. Така гласи в резюмиран вид хипотеза­та за произхода на Вселената.

Научни факти, противоречащи на хипотезата за „големия взрив“:

1)Тази хипотеза не може да отговори на въпроса как и откъ­де е възникнала материята и се е обособила в тази свръхконцентрирана форма (на космическо яйце). Материята не може да възникне от само себе си. Това противоречи на Първия закон на термодинамиката, тоест Законът за запазване на енергията. Тя никога не се губи, не изчезва, но се трансформира от една фор­ма в друга. А това означава, че нова енергия не може да възник­ва, нито пък съществуващата да се умножава. И още, енергия не може да възниква от само себе си, а трябва да бъде създадена от някого – както и животът не може да възниква от само себе си. Това е възможно единствено чрез творчески акт. За него го­вори Библията.2)Теорията за „първичния взрив“ противоречи на Втория закон на термодинамиката (Закон за ентропията или за енер­гийната рецесия), съгласно който „всяка система, оставена сама на себе си, винаги се стреми от подреденост към загуба на тази подреденост, към хаос, към деструкция, към разпадане“. Кра­сивите автомобили един ден се превръщат в куп ръждясало желязо, къщи и красиви замъци – в руини, горещата вода изсти­ва, здравият човек се превръща в безжизнена материя. Този уни­версален закон означава, че в Природата е невъзможно разви­тие от нисшето към по-висшето и материята не е в състояние да се самоорганизира. Материята е подчинена на Закона на разпа­дането, разграждането, на ентропията, тоест на движение от слож­ното към простото. Такъв е законът на физиката и той е в пълно противоречие с учението на еволюционната теория. Вселената остарява и върви безвъзвратно към своя край.

Според физичните закони материята не е вечна, а това потвърждава учението на Библията: „Небе и Земя ще преми­нат“.

3)Съгласно теорията за „първичния взрив“ материята е веч­на, а енергията е форма на изява на материята. Това е в пълно противоречие с физичния закон на 20-то столетие (Законът на Айнщайн). Немският физикоматематик и носител на Нобелова награда А. Айнщайн постулира еквивалентните взаимоотноше­ния между материя и енергия, като доказа, че материята е фор­ма на изява на енергията – точно обратното на това, което еволюционната теория учи. И в този пункт еволюционната тео­рия противоречи на науката.Законът на Айнщайн потвърждава по категоричен начин библейския модел за произхода на Вселената.

4)След като науката откри и човешката опитност потвържда­ва Втория закон на термодинамиката, ние сме задължени да поставим въпроса за хармонията в природата и изключител­ната сложност на феномена „живот“, а именно: Как са възмож­ни те, на какво се дължат? Единственият логичен отговор гла­си, че съществува висша Сила, Която регулира хармонията във Вселената и комплексността на живота.

Тази Сила ние наричаме Бог.

5) Ако теорията за „първичния взрив“ беше вярна, как да обясним тогава някои от специфичните особености, характер­ни за планетата Земя?

Ето някои от тях:

– разстоянието от Слънцето и от Луната.

– Равномерното и константно излъчване на слънчева топли­на.

– Големината, масата и ротационните особености на Земя­та.

– Кислородно-въглеродното съдържание в атмосферата.

Това са само някои абсолютно задължителни предпоставки за съществуването на живота. Съчетаването на множество та­кива особености изключва случайността. Тогава остава един­ственото обяснение – съществуването на разумна Сила, Която целенасочено е създала тези предпоставки на Земята, за да на­прави възможен живота.

Тази Сила ние наричаме Бог.6)Планетите на Слънчевата система притежават подчерта­ни различия помежду си (големина, повърхност, геофизична плътност, ротационна скорост, отдалеченост една от друга, хи­мичен състав, планетарна атмосфера и т. н.). Астрономите са установили, че различията между останалите тела в Космоса са още по-големи. Как се идва до тези различия, щом всички небесни тела имат еднакъв произход? Това е невъзможно да се обясни чрез теорията на „първичния взрив“.

7)Логично е да очакваме, че след взривяване ще настъпи хаос, в този случай – хаос във Вселената. Науката астрономия твърди: Във Вселената цари изключително впечатляващ и уди­вителен порядък, хармония и закономерност. Кой би дръзнал да оспори изключителната хармония и точност в движението на планетите в нашата Слънчева система? Елементарната логи­ка ни кара да търсим обяснението за този порядък в съществу­ването на Творец, Който е създал Вселената и бди за хармония­та в нея. Това показва и Законът за причинно-следствените връзки.

ПРОИЗХОД НА ЧОВЕКА

Биологичната еволюция на човека е любима тема не само в образователната система. Тя се предлага под различни форми както в масмедиите, така и в широко предлаганата на книжния пазар научнофантастична и общопопулярна литература. Всеки от нас е виждал рисунки на космати маймуноподобни човеци, насядали край огъня в пещерата. Еволюционната реконструк­ция на човека, която може да се види в музеите, пресата и учеб­ниците по биология, е доста атрактивна и впечатляваща. Тя бързо завладява въображението на наблюдаващия и не оставя място за съмнение относно нейната научна стойност.

Ето как учебниците по биология представят еволюционно­то учение относно биологичната еволюция на човека:

-Приматите (най-висшите бозайници) са възникнали преди 65 милиона години

-Най-старата маймуна (парапитек) се появява преди 28 ми­лиона години

-Предшествениците на човекоподобните маймуни (плиопитек и дриопитек) – преди 20 милиона години

-Рамапитекът се появява преди 14 милиона години

-Австралопитек (маймуночовек), живял преди 3,2 милиона години

-Хомо хабилис, появил се преди 1,8 милиона години

-Хомо еректус, живял преди 800,000 години

-Неандерталският човек, появил се преди 300,000 години

-Хомо сапиенс (разумният човек), появил се преди 150,000 годиниТази еволюционна последователност показва значителни отклонения в различните учебни пособия и научнопопулярни книги. Тези отклонения варират от порядъка на стотици хиляди до милиони години, което за еволюционната теория е нещо дреб­но и незначително. По-важно е обаче откъде идват тези разли­чия? Обяснението трябва да се търси в негодността на палеон- тологичните методи (вкаменелостите и радиоизотопното раз­падане) за определяне възрастта на намерените находки. Това е и причината, поради която през последните години видовата принадлежност на добилите популярност находки от т. нар. хоминиди е поставена под съмнение както от учени-палеонтолози, така и от мнозина еволюционисти-антрополози.

Ние ще споменем съвременните схващания относно видо­вата принадлежност на някои от най-често тиражираните „хоминиди“:

Австралопитек: Открити са голям брой различни вкамене­лости. Смятало се е, че е прародител на човека, живял преди 2­3 милиона години в Африка. Множеството изследвания днес показват, че това е изчезнал вид маймуна, нямащ родствена връзка с човека.

Дълги и драматични са дискусиите в литературата относно автентичността и научната стойност на различни вкаменелос­ти, отнасящи се към групата на т.нар. „предисторически човек“ (Pitecanthropus erectus). Ще споменем някои от тях (18, 25):

–Човекът от Ява – днес е установено, че намерените вкаменелости принадлежат към два вида: черепът е на маймуната гибон, а бедрената кост е от съвременен човек.

–Кенийският човек – оказа се, че е съвременен човек.

–Пекинският човек – вдигна се голям шум около находката, но наскоро се установи, че е фалшификат. Вкаменелостите набързо изчезнаха.

–Пилтдаунският човек – оказа се, че е добре обмислена из­мама. Вече напълно забравен.

– Откритият в САЩ зъб, приписван на т. нар. Hisperopithecus – оказа се, че е част от отдавна изчезнал вид дива свиня.Предполагаше се, че намереният през лятото на 2002 година в Южните Родопи на България череп има особено важна стой­ност в еволюционната верига на съвременния човек. Вестни­ците публикуваха тази „сензационна новина“ на първите си стра­ници. Наскоро анатоми от Лесотехническия университет в Со­фия установиха, че това е череп на говедо (!) Сензационната новина се забрави много бързо… Така масмедиите често мани­пулират и формират общественото мнение.

– От групата на еволюиралия през последните 150,000 годи­ни съвременен човек най-популярни са находките на неандерталски и кроманьонски човеци. Днес специализираната лите­ратура изобилства с публикации, определящи неандерталеца като истински човек, различен от съвременния толкова, колко­то се различават една от друга днешните раси. Една от харак­терните му особености е големината на мозъка – 1600 куб. см, тоест с 200 куб. см по-голям от средния размер на днешния човек. Този факт поставя еволюционната теория в затруднение по въпроса за произхода на интелигентността: дали последната е плод на еволюционно развитие или е в зависимост от големи­ната на мозъка, или пък има друг произход?

Ако към тези данни се добави и изключително интересният факт, че процентно към общото тегло най-голям е мозъкът при мишката (6,6%), а при човека е 2 до 2,5% от общото тегло, ще разберем, че човешкият мозък притежава качествени стойнос­ти, каквито няма никой друг биологичен вид.

Ще цитираме част от статия в списание Science News (102, 18, 1972, 324):

„Миналата година Лийки и сътр. намериха три челюсти, ко­сти от крака и повече от 400 изработени от човек каменни оръ­дия на труда. Тези находки бяха приписани на вида Хомо и възрастта им бе определена на 2 милиона години…Мозъчната кухина е твърде подобна на тази на съвременния човек…За наша изненада вкаменелостите показват, че характерното за човека ходене на два крака се е развило най-малко преди 2,5 милиона години“ (18).Логичният извод от тази публикация е, че съвременният чо­век е живял преди неандерталеца и „хомо еректус“, тоест епохата на т. нар. плиоцен. Естествено това елиминира преките еволю­ционни прародители на човека. Впрочем в тази сфера литера­турата изобилства с противоречия и куриози, граничещи поня­кога с научната фантастика.

Германският вестник „Sudwest Presse“ (14.11.2007) в публи­кация под заглавие „Фосилна находка от Кения поставя еволю­ционната теория под въпрос?“ цитира световноизвестното ре­номирано списание на американската академия на науките „The Proceeding of the USA Academy of Sciences“. Там четем: „Япон­ски и кенийски археолози открили в Кения остатъци от неизве­стен досега маймуночовек, която находка поставя под съмне­ние развитието на приматите (висшите бозайници, б. а.)… Гене­тичните изследвания на находката дават основание на учените да твърдят за напълно различно развитие на човека и маймуни­те още от около преди 8 милиона години“.

Еволюционистите досега твърдят, че това било станало пре­ди около 3 милиона години. Разбира се, един период от 5 мили­она години не е кой знае колко време за еволюционната тео­рия…

Радостно е, че напоследък все по-често се появяват добросъ­вестни учени, на които истината е по-ценна, отколкото спекула­циите на еволюционната теория. Цитираме статия под заглавие „Човечеството не е толкова старо, колкото се приема“ от сп. „ЕТОС“ № 5 от 2005 година. „Заради явна научна измама франкфуртският професор по антропология Reiner Protsch е уволнен и из­пратен в пенсия. Protsch съзнателно е определил скелетна на­ходка от човек на възраст от 36,000 години. Екип от експерти от Оксфорд установили, че тази находка не е по-стара от 7,400 го­дини. Това дава основание на други експерти да поставят под съмнение определените от Protsch възрастови стойности на други фосилни находки, които се оказали манипулация. Това дава основание на учените да считат, че историята на човечест­вото не е толкова стара, както учи еволюционната теория.“

В специализираната палеонтологична литература преобла­дава становището, че досега не са намерени доказателства от вкаменелости, представляващи преходни форми между майму­на и човек. В подкрепа е и фактът, че между маймуна и човек съществува непреодолима генетична бариера, както впрочем и между всички останали биологични видове. Човекът винаги е бил човек и маймуната винаги е била маймуна. Няма обектив­ни доказателства за еволюцията на човека от маймуната или от някой друг животински прародител.Днес на много места в света (Южна Америка, Югоизточна Азия, Африка, Австралия, Нова Зеландия и т. н.) живеят диви племена. Техният начин на живот наподобява в много отноше­ния описания в учебниците начин на живот на т. нар. „пещерен човек“. Но днес никой не счита тези диви племена за по-нисш стадий от развитието на човека или за по-малоценна човешка раса. Единственото обяснение е, че в резултат на изолация, не­дохранване, невежество и мутации тези племена са деградира­ли в интелектуално, социално, техническо и анатомично отно­шение, което е довело до израждане и постепенно изчезване на някои от тях. Днешните диви племена не се разглеждат като същества, достигнали определен етап в еволюцията на Homo sapiens, а тъкмо обратното – стигнали са определен етап в де­градацията (инволюцията) на човешкия вид. И с основание мно­зина учени палеонтолози си поставят въпроса: дали и някои от вкаменелостите нямат такъв произход?

ЕМБРИОЛОГИЯ И ЕВОЛЮЦИЯ

Еволюционната теория учи, че по време на ембрионалното си развитие (онтогенеза) човешкият зародиш повтаря стадиите на своето историческо еволюционно развитие (филогенеза). Тази концепция е развита от немския еволюционист Ернст Хекел (1866) като т.нар. „биогенетичен закон“. Този закон гласи: онтогенезата повтаря филогенезата. Според него в човешкия за­родиш се появяват най-напред хрилни цепнатини както при ри­бите; в по-късните стадии (четвъртия месец) човешкият плод е изцяло покрит с косми и прилича на зародиша на човекоподоб­ната маймуна. Това показва според Хекел, че човекът произли­за от животинския свят, тоест при развитието си в майчината ут­роба човешкият зародиш наподобява различни животински ста­дии, през които е минал (едноклетъчно, многоклетъчно безгръбначно, риба с хриле, маймуна с опашка и накрая човеш­ко същество).

Тази концепция заедно с рисунките на Хекел се срещат в учебниците по биология и днес. Тя се приема като много важно доказателство за животинския произход на човека.

Какво казва науката?

Няколко месеца след излизането на тази публикация Хекел е подложен на масирана критика. Професорът по анатомия от Базел Рютимайер и професор Уилям Хис от Лайпциг, както и изтъкнати ембриолози от това време обвинили Хекел, че него­вите рисунки са фалшиви. Хекел умишлено нарисувал еднакви ембриони, под които написал различни имена (!). Критичната кампания срещу Хекел се развила и продължила широкомащабно. Световноизвестни специалисти потвърдили, че повечето от рисунките на Хекел са фалшифицирани. Ембриологът Dr. Michael Richardson в сътрудничество с ембриолози от различни страни на света сравняват рисунките на Хекел с действителни ембриони на съответните видове и установяват, че рисунките на Хекел не съответстват на действителността. Цитираме учеб­ника по биология (глава „Еволюция“, стр. 72) на Peter Hoff и сътр. (53), по който се преподава в Германия: „Критиката на концепцията на Хекел и неговите рисунки е започнала веднага след публикуването им. Хекел е обвинен, че под еднакви емб­рионални рисунки е написал различни имена, при което Хекел дословно пише: Ако сравните младите ембриони от куче, пти­ца и костенурка, вие ще се убедите, че те са напълно еднакви помежду си. И действително тези рисунки са абсолютно еднак­ви. Хекел е трябвало да приеме тази критика и да признае, че там, където не е разполагал с достатъчен материал, той сам си го е нарисувал, просто за да потвърди концепцията си, която е създал“.Цитираме и учебника по биология на Ботев и сътр. (стр. 111): „На четвъртия месец от развитието си човешкият плод прилича на зародиша на човекоподобна маймуна и е изцяло покрит с косми“. Това не отговаря на истината. Съветваме авто­рите на учебника да се обърнат към който и да е гинеколог и да го попитат дали е така. Гинекологът ще им се изсмее в лицето! Жалко е, че се допуска такива нелепости официално, съзнател­но и безотговорно да се изучават от младите хора като „истини“ на еволюцията… Ето на такива основи е поставен този т. нар. „биогенетичен закон“ на Хекел, а чрез него и цялата еволюци­онна теория…

Вече казахме, че много учени-ембриолози разобличиха тази лъжа. Един от тях е гьотингенският ембриолог Erich Blechschmid, който постулира биологичния „Закон за запазване на индивидуалността“. Блехшмид, както и редица други учени доказват, че ДНК на човека се различава от ДНК на останали­те биологични видове. ДНК на оплодената човешка яйцеклетка носи от самото начало на развитието на ембриона всички беле­зи, специфични за човешкия вид. А ДНК молекулата е носител на кодираната генетична информация, определяща цялостното развитие на индивида – от оплождането до смъртта. Знае се, че генетичният код е неизменяем и е абсурдно да преминава про­изволно по време на ембрионалното развитие през въображае­ми ембрионални стадии на някаква еволюционна верига. Това доказват молекулярно-генетичните изследвания. Ембриото на който и да е вид показва от самото начало специфичните особе­ности на този вид. Такова е и библейското учение по този въпрос – Библията назовава нероденото още дете „един малък човек“ и затова при аборта се отстранява не някакво си животно, а се убива един човек.От началото и до днес този т. нар. „биогенетичен закон на Хекел“ се отрича не само от учените-специалисти; самите еволюционисти се дистанцират от него. Ето какво пише един от известните еволюционисти, B.Rensch: „Формулираният от Хе­кел основен биогенетичен закон…не е убедителен, понеже емб­рионалните стадии не могат да се приравняват към развитите стадии на видовите предшественици“ (7). Още по-ясен е D. Peters: „Както за основния биогенетичен закон, така и за дру­гите подобни е възможно само едно заключение: той трябва да се забрави…Това е единствената мярка, която ще попречи в бъде­ще филогенетиката да си служи с неверни или безсмислени ар­гументи“ (7).

Признават го и по-новите учебници по биология. Цитираме отново Peter Hoff (53): „Фактически ембрионалното развитие не повтаря историческото развитие на вида. Напротив, то по­казва при всеки вид специфичните му особености…А за такова повторение в напредналите ембрионални стадии и дума не може да става. Така зародишът при бозайниците няма хрилни цепна­тини, а само заложби на такива…Ембрионалното развитие при гръбначните показва сходство с това при бозайниците, рибите, влечугите и птиците, но то никога не преминава през тези ста­дии“ (стр. 72).

Едно сравнение от обикновения живот ще ни помогне да разберем по-лесно тази обикновена истина: Всеки нов строеж изглежда в началото по един и същ начин. Всички сгради в на­чалните им фази си приличат. Но с напредване на строежа раз­личията изпъкват все по-ярко и накрая се получава такава сгра­да, каквато е планирана. Материалите са еднакви, строителни­те работи и методи на строеж също, но строителният план (това е кодираната генетична информация в биологичния свят) е ко­ренно различен.Това са само някои от научните факти, които разкриват, напълно разобличават и отричат спекулативните твърдения на Хекел. Въпреки този научен скандал учебниците по биология в много страни на света продължават да тиражират в пълен или съкратен вид тези фалшифицирани рисунки на Хекел.

Измамата на Хекел остави тежки и драматични последствия не само за науката, но за човечеството като цяло. Хекеловата концепция за развитието на ембриона заедно с еволюционния фактор на естествения отбор донесоха и продължават да носят ужасяващи последствия през последните 70 години. Модер­ната абортна епидемия е един от тези плодове. Логиката е мно­го проста: след като плодът в утробата на майката през първата половина на бременността не е човек, а някакво си животно, той спокойно може да бъде убит и абортиран. Всички световни и регионални войни в историята на човечеството през послед­ните 100 години не са дали толкова човешки жертви, колкото са убитите чрез аборт човешки ембриони само в Европа (!) … Ето това са „добрите“ плодове на Хекел и Дарвин, от които щедро се възползва съвременният и модерен човек! За съжаление, тази лъжа се преподава до днес като научна истина в образователна­та система на много държави по света.

А РУДИМЕНТАРНИТЕ ОРГАНИ?

При обучението по биология на учениците се преподава, че рудиментарните органи са важно доказателство за еволюцията на растителния и животинския свят. Цитираме учебника по би­ология на Ангелов и сътр.: „В хода на еволюцията функцията на даден орган може да изгуби своето значение…в резултат на което тя отпада и този орган постепенно закърнява и става ру­диментарен“ (стр. 56). Според това схващане на еволюционна­та теория рудиментарните органи представляват непотребни остатъци от структури, които в предишен еволюционен стадий са имали важни и полезни физиологични функции.

Нашият коментар:

1)Когато се е формирало това „доказателство“ за еволю­ционната теория, при човека се изброяват около 180 такива рудиментарни органи. Някои от органите, считани за рудимен­тарни, са щитовидната жлеза, тимусът, опашната кост, епифизата, мускулите на ухото, сливиците, апендиксът, последните кътници (мъдреците), окосмяването на тялото и т. н. В учебни­ка по биология на Б. Ботев и сътр. те намаляват на 90 (стр. 109). С развитието на микроскопската анатомия и физиологи­ята числото на тези органи намалява още повече. В учебника по биология на Hoff и сътр. се изброяват 10 рудиментарни ор­гани. Днес всеки знае, че някои от споменатите по-горе орга­ни, считани за рудиментарни, имат много важни функции за развитието и физиологичната защита на организма. Едва ли някой би казал, че щитовидната жлеза е ненужен орган, а да не говорим за епифизата. Всеки лекар знае, че апендиксът съдържа в стената си лимфна тъкан, имаща функция, подобна на функцията при сливиците.Простият извод от тази кратка статистика е, че липсата на знание за специфичните функции на даден орган не ни дава право да го считаме за ненужен. Невежеството преднамерено и целенасочено се е използвало в случая за заблуждение на ши­роката аудитория.

2)Естествено, човек може да живее без тези рудиментарни органи. Но човек може да живее и без други органи (крак, ръка, бъбрек, око и т. н.), само че никой не би дръзнал да каже, че те са ненужни, тоест рудиментарни.

3)Ако следваме логиката на еволюционната теория, трябва да приемем, че колкото по-силно е изявен даден рудиментарен орган в някой индивид, толкова по-примитивен трябва да е той. Силно окосмените мъже едва ли са еволюционно по-несъвърше­ни, отколкото неокосмените (!)

4)Необяснимо е защо т. нар. рудиментарни органи се смятат за белег на еволюционно развитие. Точно обратното, закърня­ването на даден орган е много повече израз на опростяване на организмовите системи като цяло – нещо, което е в пълна про­тивоположност с приципа на еволюционната теория. Атрофия­та на даден орган едва ли е добър пример за еволюцията. Атро­фията настъпва вследствие на дегенеративни промени или е резултат от вредни мутации, но и в двата случая не се получава усложняване на структурата и усъвършенстване на вида.

5)Библейското обяснение за дегенеративните промени и принципа на регрес се подкрепя от действието на Втория закон на термодинамиката, въздействието на околната среда и замърся­ването на природата. В този процес човекът играе значителна роля.

И тъй, т. нар. рудиментарни органи не могат да бъдат доказа­телство за еволюционната теория. Това е причината това дока­зателство вече да не се привежда с някогашната увереност.ВЪПРОСЪТ ЗА СМЪРТТА

В еволюционната теория смъртта се разглежда като поло­жителен фактор. При преминаването в по-висша форма на раз­витие смъртта е задължителна необходимост. Благодарение на нея се появяват многоклетъчните организми. Без смърт не биха се появили по-висшите живи същества. Тя е фактор, който ус­корява еволюцията и е абсолютен край на индивидуалния жи­вот. Остаряването и смъртта са генетически програмирани и кодирани в клетъчните ядра на организма.

Такава е позицията на еволюционната теория относно фе­номена „смърт“.

Позицията на медицината, философията и човешката опитност

Няма наука, която да се занимава обстойно с въпроса за про­изхода и същността на смъртта. Медицината изучава механиз­мите, установява причините и констатира времето на нейното настъпване. По въпроса за смъртта еволюционната теория про­тиворечи не само на биологичните познания, но също и на фи­лософското понятие за феномена „смърт“, както и на многове­ковната човешка опитност.

Ето някои факти в това отношение:

1)Ако смъртта е генетически програмирана и кодирана в клетките на организма, както еволюционната теория твърди, трябва да поставим логичния въпрос: „Кой е програмистът, кой е програмирал и кодирал тази генетична информация?“ „И защо?“ „И кога?“ Материята не може да продуцира информа­ция, още повече такава, която да води до унищожението на жи­вота.

2)Еволюционната теория разглежда по-висшето развитие на материята като нещо положително. Непонятно е обаче защо това положително развитие става за сметка на смъртта на от­делните индивиди. А когато тези индивиди са млади? И кой може да гарантира, че следващата генерация ще бъде обезател­но по-развита и по-съвършена от изходната?

3)Многовековната опитност показва, че както човекът, така и животните се страхуват от смъртта. Човекът прави всичко възможно, за да удължи колкото може повече своя живот. Това противоречи на концепцията на еволюционната теория относ­но смъртта.

4)Цитираме немската енциклопедия „ЖИВОТ“ (стр. 348): „Закономерното настъпване на физиологичната смърт различа­ва индивидуалния цикъл на многоклетъчните организми прин­ципно от едноклетъчните. Физиологичната смърт засяга всич­ки диференцирани клетки на многоклетъчния организъм като цяло. В противовес на тази смърт на целия организъм, заро­дишните клетки на многоклетъчните са потенциално също така безсмъртни, както едноклетъчните организми. Физиоло­гичната смърт е цената, която многоклетъчните живи същества трябва да заплатят, за да достигнат желаната от тях по-висша форма на организация“ (42).Оттук могат да се направят следните три извода: Първо, смъртта се е появила след възникването на живота; второ, смърт­та е привнесена към живота отвън и трето – биологичната фор­ма на материята (плътта) е само временен носител на живота и смъртта. Тези три извода ни задължават да поставим въпроса: откъде идват животът и смъртта? И още по-важния въпрос: какво става с личността на отделния човек, след като животът се отдели от материята (плътта)?

5)Как обяснява еволюционната теория и факта, че смъртта е всеобщо явление? Днес се знае, че едноклетъчните и прими­тивни живи същества също умират. А този факт ни показва нещо много важно: едно универсално и всеобщо следствие трябва да има и една универсална причина. Стремежът към усъвършен­стване на живото (тоест еволюцията) не може да е всеобща при­чина за появата на смъртта, тъй като и по-простите живи съще­ства са подчинени на закона на смъртта.

Позицията на Библията

Библията учи, че Бог е създал човека безсмъртен. Но по соб­ствена воля човекът отхвърли вечния живот, разделяйки се от своя Творец – и по този начин стана смъртен. Библията нарича този човешки акт грехопадение. Библейското определение на смъртта означава „разделен от…“. Преди грехопадението смъртта не беше известна нито на човека, нито на цялото творение. И тъй, причината за смъртта е грехът.

Различия между еволюционната теория и Библията относно смъртта

1)Произходът и причината за смъртта според еволюцията е стремежът за развитие и усъвършенстване на материята. Биб­лията казва, че смъртта се намира извън материята.

2)Според Библията смъртта е разделение на живото съще­ство от източника на живота. Според еволюцията смъртта е не­делима, необходима и задължителна съставна част на живота.

3)Библията нарича смъртта „враг на човека“, а еволюцията нарича смъртта фактор за развитието и усъвършенстването на живота.

4)Смъртта е цената, която животът трябва да заплати за сво­ето развитие (еволюцията). Според Библията грехът е причина­та за смъртта.

5)Според еволюцията смъртта, болестите и страхът са съставна част на живота. Според Библията те са следствие на грехопадението.

6)Еволюцията учи, че смъртта е програмирана в живота още от самото негово начало. Според Библията чрез грехопадение­то смъртта е кодирана в човека и в цялото творение.

7)Библията говори за два вида смърт: физическа и духовна. Физическата смърт не означава абсолютен край на човешката личност. Духовно човек продължава съществуването си в зад­гробния свят. Човек има възможността през живота си в този свят да определи сам съдбата си за вечността: вечен живот (об­щение с Бога) или вечна смърт (разделен от Бога). Библията казва: „Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде“ (Премъдрост на Иисуса, Син Сирахов, 15, 17).КАК И КОГА ВЪЗНИКВА ЧОВЕШКИЯТ ЕЗИК (ГОВОРНАТА РЕЧ)?

Отговаряме с цитат от учебника по биология на Hoff и сътр. („Evolution“) стр. 148: „На този въпрос може би никога няма да може да се отговори…Също не може да се отговори и на въпро­са кои са еволюционните причини, довели до появата на езика при човека“. И още един цитат от същия учебник: „Способност­та на човека да говори, да разбира какво се говори и да може да се учи да говори е негова вродена способност, която се основа­ва на специална генетична програма“ (стр. 147). Ще добавим и мнението на един от най-изявените еволюционисти на миналия век – G. Simpson: „Най-старият език, който може да се реконст­руира, е вече модерен, изтънчен и напълно завършен от еволю­ционна гледна точка“ (18). А световноизвестният лингвист J. Lancaster пише: „Еволюционният модел е сякаш напълно без­помощен да обясни произхода на човешкия език…това вероят­но е една от най-важните празноти в еволюционната теория, която показва непреодолима пропаст между човека и животни­те“ (7,18).

Според еволюционната теория появата на човешкия език е еволюционен процес. В учебника по биология (1995) Ангелов и сътр. пишат, че езикът се е появил при т.нар. кроманьонски човек преди 40,000 години (стр. 77). В друг по-нов учебник по биология (2001) Ботев и сътр. пишат, че езикът се е появил преди 1,5 милиона години (стр. 98), тоест много преди появата на разум­ния човек (Homo sapiens sapiens), появил се преди 150,000 го­дини (?!)…. Действително е учудващо това свободно и безотго­ворно боравене с хилядите години.

От приведените по-горе цитати могат да се направят съще­ствени изводи:

Еволюционистите предполагат, че човешката говорима реч е еволюционен процес, осъществен в продължителен период от време, благодарение на основните еволюционни фактори: случайност, мутация, селекция, с последваща обществено-социална и културна еволюция. По въпроса как, кога и защо е ста­нало това, между самите еволюционисти няма единно станови­ще. Преобладаващо е мнението, че на този въпрос еволюцион­ната теория никога няма да отговори.

Възможно ли е появата на човешката реч да бъде случаен и много дълъг еволюционен процес?

Какво казва науката по този въпрос?

1)От медицинската анатомия и физиология се знае, че чо­вешката реч се осъществява от следните задължителни компо­ненти: уста, език, ларинкс, мозък и околна среда. Не е възмож­но чрез мутация, селекция и случайно да се получи такава пре­цизна хармония между пет различни компоненти, от които за­виси човешката реч.

2)Съгласно еволюционната теория човекоподобните май­муни притежават сходни на човека анатомично-физиологични особености, при което би трябвало да се очаква тези животни да могат да се научат да говорят. Въпреки създаваните благо­приятни условия, многобройните и дългогодишни опити с чо­векоподобни маймуни никога не са дали положителни резулта­ти. Досега нито един експериментатор не е успял да постигне превръщането на животинските звуци в човешка реч. Ако висо­коразвитата наука не може да постигне това, как ще го направи сляпата природа, и то случайно? Огромният проблем на еволю­ционната теория е, че кодираната генетична програма липсва в мозъчната кора на животните. А всяка програма предполага задължително програмист. Оказва се, че човек не може да „им­плантира“ тази програма в животинския геном. Тогава кой е този програмист? Съгласно Закона за причинно-следствените връзки Този Програмист трябва задължително да е свръхинтелигентно Същество. Тази свръхинтелигентна Личност ние наричаме Бог.3)Говоримата реч не гарантира обезателно селекционно предимство в борбата за съществуване. Защо е трябвало тогава в продължение на стотици хиляди години способността за го­ворене да се развива, след като човекът и без друго е достигнал висша фаза в йерархията на животинския свят (Homo sapiens)?

4)А къде са междинните форми, свързващи безсловесната човекоподобна маймуна и разумната реч при човека? И ако няма такива звена, по какъв начин бихме могли да докажем езикова­та връзка между животното и човека?

5)Специалистите езиковеди са на мнение, че в основата си всички езици имат нещо общо, което ги свързва. Според креационистите това означава, че при смесването на езиците във Вавилон (Битие, 11) преди повече от 4000 години основата им е запазена. Тогава са възникнали познатите днес осем езикови групи. Указание за първичния общ език са многото сходни думи в тези групи.

________________________________

*Из книгата  Източните отци от IV век, по лекциите в православния богословски институт в Париж, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.

Немският писател Гьоте допълва: „Мерилото за живота и силата на един народ ще бъде винаги в неговото отношение към Библията.“

Мисля, че казаното дотук е достатъчно убедително основание за положителен и дефинитивен отговор на въпроса относно достоверността на библейската информация.

Но това не е всичко! Библията притежава и друг изключително мощен аргумент, доказващ по неоспорим начин правотата на написаното в нея:

Библейските пророчества

Те са един феномен, който в подобен вид не се среща в никоя друга свещена книга на останалите религии. Пред този факт и най-върлият критик на Библията онемява, след като вижда, че това, което е казано от Божиите мъже преди столетия или хилядолетия, се реализира в най-големи детайли според времето, за което то е предречено. Изпълнените пророчества – това са исторически събития, написани дълго време, преди действително да са се случили. Този вид доказателства се срещат единствено в Библията и могат да се обяснят салдо чрез божествено вдъхновение. Бог – Създателят на времето, е вън от времето. Той контролира бъдещето и знае бъдещето. Пророчествата в Библията имат за обект точно определени места, точно определени личности и събития. Чрез методите на науката и човешкия опит може да се провери изпълнението на тези пророчества. А убедеността в тяхната истинност е най-сигурният белег, най-сигурната гаранция, че и тези пророчества за бъдещето на човечеството, които още не са се изпълнили, положително ще се изпълнят, когато дойде времето им.Това е един от фундаментите, върху който ще градим нашите размишления относно миналото, настоящето и особено бъдещето на човека и човечеството според Библията. Ще спомена само някои основни, ключови личности и събития от развитието на човечеството, за които Библията свидетелства или предсказва тяхното съществуване, а науката и житейският опит доказват тяхната истинност и изпълнение:Библията говори, че Вселената, животът и човекът имат свой Творец и в това творение цари закономерност, хармония, целесъобразност; това творение е един завършен процес и се развива само в законовите рамки на микроеволюцията. Тази библейска постановка се потвърждава напълно от науката. Ето някои от доказателствата: Законът за съхранение на масата и енергията както и Вторият закон на термодинамиката, Законът за причинно-следствените връзки, Законът за неизменчивостта на генетичния код, Законите на информатиката и програмирането. Еволюционната теория и теорията за самосътворението противоречат на гореспоменатите закони на науката.Библията говори за един най-голям катаклизъм в човешката история – отделянето на човека от неговия Творец, което има отношение към съдбата на отделния човек и цялото човечество. Хилядолетната история потвърждава категорично последствията на това разделение, а и днес е виден отпечатъкът на непослушанието на първата човешка двойка: омраза, беззаконие, жестокосърдечие, насилие, терор, войни, масови изтребления, прелюбодейство, корупция, богохулство и т. н. Корена на всичко това трябва да търсим в 3 глава на първата книга на Библията.

Библията говори за идването на една Личност, Която ще предложи на човека съвършен план за завръщането му в Изгубения Рай. Това беше Сам Бог, Който в лицето на Богочовека Христос трябваше да дойде… и Той дойде. Неговото идване беше предсказано в Библията хилядолетия, преди то да се осъществи. Ето някои от пророчествата в това отношение: Христос ще се роди във Витлеем (пророк Михей, 710 година пр. Хр.); Христос ще се роди от девица (пророк Исаия, 730 година пр. Хр.). От особено значение са двете велики пророчески глави, описващи Неговите страдания, кръстна смърт и възкресение – 20-ия Давидов псалом (1000 година пр. Хр.) и знаменитата 53-та глава на пророк Исаия. Идването на Спасителя и историческото описание на Неговия живот и обществено служение потвърдиха напълно изпълнението на тези и на близо още 300 пророчества, изпълнени след идването на Месията.В Библията намираме немалко пророчества относно съдбата на големи цветущи градове, велики народи и цели цивилизации. Ще спомена само някои от тези пророчества:

Ниневия – съгласно предсказанието на пророк Наум (700 година пр. Хр.) този огромен град ще бъде разрушен и никога вече възстановен. Пророчеството се изпълнява буквално в 606 година пр. Хр., когато мидийците разрушават и опустошават града. След това той не е изграден отново.

Вавилон – съгласно пророчествата на пророк Исаия (730 година пр. Хр.) и пророк Иеремия (650 година пр. Хр.) градът ще бъде разрушен и никога повече няма да бъде населен, ще се превърне в блатисто място. Столетие по-късно мидийци и перси разрушават Вавилон, който повече не е възстановен. Днес представлява едно блато.

Иерусалим – предсказание на Иисус Христос (Матея 24:2): разрушение на града, камък на камък от храма няма да остане. 70 години след Христа римската войска под предводителството на Тит разрушава града. При търсене на разтопеното от пожара злато от купола на храма всеки един камък е бил разместван.Това са само три примера на известни градове в древността, чиято съдба е предречена от Библията и потвърдена от историята. Такива градове се споменават още на много места в Библията: Мемфис, Аскалон, Газа, Ветил, Самария, Иерихон, Капернаум, Содом, Гомор и др.

Много, някога велики нации, са били обект на библейски пророчества.

Идумея – силна нация със столица Петра. Иезекиил и Иеремия предсказват залязването ѝ. Историята днес е установила, че няколко столетия по-късно пророчеството се е изпълнило. Едомитите като народ отдавна са забравени.

Филистимската нация – предсказана ѝ е подобна присъда чрез пророците Софоний и Амос. Днес тяхната земя е част от държавата Израел.

Книгата на пророк Даниил съдържа едни от най-удивителните пророчества в Библията. В глави 2, 7, 8 и 11 се предсказва цялата история на света от времето на Навуходоносор, живял преди 2600 години, до края. Развитието на Вавилония, Мидо-Персия, Византия, Египет, Сирия и Рим е описано в такова богатство на подробности, че никой, запознат с фактите на древната история, не би могъл да се съмнява за кои събития и империи става въпрос. Прецизността на описанието е дало основание на критично настроени да считат, че всички тези пророчества са написани след историческото изпълнение на събитията. Науката доказва, че книгата на пророк Даниил е напълно автентична както по отношение на автора, така и по отношение на времето на нейното написване. След малко ще се спрем отново на това пророчество, тъй като има връзка с белезите на настоящето и бъдещето на света.Еврейският народ – безспорно от всички древни нации той заема централно място в библейските пророчества. Съдбата на Израел е била предсказана още от Моисей (Второзаконие 28 и 30), Иезекиил (36) и от Самия Христос (Лука 21). Многократно е предсказвано благосъстоянието на този народ, неговите повтарящи се страдания и наказания и накрая разпръсването му по цял свят между всички народи. „И ще ги предам за озлобление и за тежко страдание във всички земни царства“ е казал Бог чрез пророк Иеремия за Израел 670 години преди започване на диаспората. По този начин се изпълни собствената присъда на цял един народ: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата си“ (Матея 27:25). Достатъчно е да видим „Списъкът на Шиндлер“, за да дешифрираме буквалното изпълнение на пророчеството с цената на 6 милиона евреи само през Втората световна война.

На много места в Словото Божие ние срещаме пророчества, че еврейският народ ще бъде възстановен като нация и „ще се завърне отново в земята, която Господ му е дал“ (Осия 3, Иоил 2, Софония 1:14, 2:20, Захарий 8 и особено Иезекиил 11, 28, 30, 34, 36, 39). Един народ, който по Божие повеление почти 2000 години е живял разпръснат из целия свят без собствена държава, мразен, преследван и подиграван, от 1948 година съществува отново като държава в своята собствена историческа страна. Няма подобен пример в цялата човешка история! Отделям особено внимание на тази част от библейската есхатология (науката за бъдещето на света), защото този народ е избран от Бога да играе ключова роля в историята на човечеството, особено във времето, когато Господ Иисус Христос ще дойде отново. Ето, че вече стигаме тематично и до последната част на нашата лекция:

Събитията, характеризиращи Второто идване (Второто пришествие) на Христос

Това е един от фундаменталните въпроси в Божия план за спасението на човечеството, един въпрос, който е вълнувал не само днешното и вчерашното поколение. Още преди 2000 години апостолите питат Своя Учител: „Кажи ни кога ще бъде това и какъв ще е белегът за Твоето пришествие и за свършека на света?“ (Матея 24:3). В отговор Христос не назова година, ден или час, но в забележителната 24 глава на Евангелието от Матей, както и чрез други Свои апостоли и евангелисти (Лука, Петър, Павел) и особено чрез Своя ученик, евангелист и пророк св. Иоан Богослов, Христос показва белезите, по които можем да познаем Великия ден на идването на Господ Иисус.Библията повдига завесата на неизвестността и разкрива пред нас неизбежните събития, които ни очакват съгласно нейните пророчества. От Битие до Откровение тя е изпълнена с описания на събития, които предстои да се изпълнят във връзка с Второто идване на Господ Иисус Христос и свършека на света. Това откровение е централната тема в спасителния план на Бога, представен в Словото Божие. Някои изследователи на Библията са доказали, че на всички 30 стиха един говори по тази тема, а на едно споменаване на първото идване на Иисус, съответстват осем за Второто. Общият брой на местата, в които присъства тази тема, е 318. В Стария завет това е темата за пророческите книги, а в Новия завет цели книги и глави са посветени на нея. Всичко това идва да ни покаже, че както предсказаното преди хилядолетия рождение и спасително дело на Христа се изпълни буквално преди 2000 години, така ще се изпълни и абсолютно всичко, предсказано от Библията за Второто пришествие на Божия Син и свършека на света.Библията заявява: „Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето.“ (Деяния на апостолите 1:11). Това е едно от най-великите послания и Божии обещания, както и най-вълнуващата истина, която може да даде надежда на човека в едно време на несигурност и мрачен песимизъм. Естествено въпросът на въпросите, на който всеки очаква верен отговор, е: „Кога ще стане всичко това?“ Едва ли някой сериозно мислещ и познаващ Библията християнин би си позволил да прави предположения за точното време на Второто пришествие и свършека на света. Защото добре знаем какво е казал Сам Христос по този въпрос на Своите апостоли, а чрез тях – на всички нас: „Не се пада вам да знаете времената или годините, които Господ е положил в Своя власт.“(Деяния на апостолите 1:8). Но Христос не остави Своите последователи в неведение по този така важенвъпрос за всеки отделен човек и за цялото човечество. В Библията се говори за събития и явления – т.нар. „белези на последното време“,които ще предшестват „идването на Господния ден“. Ще споменем някои от тези белези:

1.Иисус говори, че ще настъпят усилени времена – време на войни, бунтове, епидемии, глад, земетресения, беззаконие, жестокосърдечие, криминалност, убийства, морален упадък, клеветничество, лъжа, безлюбие, порнография, перверзни, аборти, анархия, насилие, терор, мафия, властолюбив, корупция. Ние виждаме, че през последните няколко десетилетия всички тези природни и социални явления завладяват лавинообразно света и се приемат едва ли не като задължителен феномен на нашето ежедневие.

2.Вторият важен белег засяга духовната сфера на човешкото битие: ще се появят лъжливи учения и лъжеучители. които изопачават библейското Христово учение. Също така ще нарасне омразата към Христовите последователи и ще има гонение на християните на много места по света. Както никога преди, днес ние сме свидетели на една многолика и мощна изява на тази „религиозна съблазън“. Тя се изразява в младежки секти, култове, богохулство, богослужения на сатаната, магии, астрология, спиритизъм, гадателство, хороскопи, самозвани духовни водачи и т. н.: „Да няма сред теб някой, който да прекарва сина си или дъщеря си през огън, нито един прорицател, окултист, гадател или магьосник, никакъв чародей, запитвач на зли духове, врач или човек, който извиква духове на мъртви; защото всеки, който прави тези дела, е омразен на Господа и поради тези мерзости Господ, твоят Бог, изгонва тези народи пред теб. Съвършен да бъдеш пред Господа, твоя Бог.“ (Второзаконие 18:10-13)И всичко това в модерния, просветен и проспериращ Запад, откъдето след промените преди единадесет години тази духовна вълна се докосна и до Източна Европа, включително и до нашата страна.

3.Ние споменахме вече за важното значение на еврейския народ в историята на човечеството. Възстановяването на държавата Израел е не само съдбовен момент в историята на този народ, но и един от най-показателните, най-силните и най-сигурни белези за предстоящото Второ пришествие и свършека на света. Бог чрез Своя пророк съвсем ясно още преди повече от 2500 години определя времето, когато това ще стане. Той казва: „Аз ще взема Израилевите синове измежду народите, между които се намират, ще ги събера отвред и ще ги доведа в тяхната земя… В последните дни ще дойдеш в земя… на Израилевите планини, които бяха дълго време запустели… Това ще бъде в последните дни и Аз ще те доведа в Моята земя.“(Иезекиил 37 и 38).

От 1948 година светът наблюдава несравнима по размерите си репатрация на евреи от цял свят във възстановената тяхна държава. За близо 20 години Израел се наложи като една от водещите политически и икономически сили в Близкия изток и превърна своята страна от пустиня в плодородна градина – точно така, както и Библията предрече.4.Въздигането на Русия като световна военна суперсила е също едно от пророчествата в Библията (Иезекиил 38), отнасящо се за последното време. И днес все още Западът следи с особено внимание „сибирската мечка“, която според пророка в последните дни ще излезе от скривалището си, за да премери сили с „Лъва на Юда“.

5.В книгата на пророк Даниил (12:4) се предсказва, че в последните дни ще се наблюдава голямо нарастване на познанието. Днес виждаме, че знанието се е увеличило толкова много, че с право XX век бе наречен „век на информацията и комуникацията“. През последните 100 години човекът изобрети автомобили, самолети, ракети, телефони, телевизори, компютри, Интернет. Тази експлозия на знание е действително зашеметяваща. В цялата записана човешка история не е имало друго време, в което събитията да се развиват с такава скорост и откритията да следват едно след друго с такива темпове.

6.Пророчеството на св. апостол Петър (2 Петрово 3:10-12) относно последното време и идването на Господа с право се тълкува за времето на водородната и атомната бомба с техните невероятни възможности за унищожение. Това превърна иронията на скептика в респект от предсказанията на Библията.

7.Откровение 13:16-17 пророкува, че преди Второто пришествие ще се установи безкасово общество, при което всеки човек ще има номер, чрез който ще купува и продава. Днес близо 80 % от всички финансови операции на различни нива се осъществяват по електронен път.

8.Пророк Даниил (7) и св. Иоан Богослов предсказват, че преди Второто идване на Христос ще бъде възстановена Римската империя. Богослови виждат в това връзка с Европейската икономическа общност, която беше основана и подписана от редица европейски държави в Рим. Постепенното премахване на границите между западните държави и налагащата се единна европейска валута също са указание в това направление.9.В последната книга на Библията Откровение (13:3-8) се говори за възникване на световно правителство, което ще бъде установено в последните дни. Създаването на ООН и свързаните с нея военни и икономически структури, както и нарастващата концентрационна тенденция между икономически водещите сили в света, насочват отново вниманието ни към това.

10.Христос казва: „И ще бъде проповядвано това Евангелие на Царството по цялата Вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят.“ (Матея 24:14; Лука 24:47; Деяния на апостолите 1:8). С основание можем да кажем, че предишното столетие, освен че беше век на техническия прогрес и електронизацията, също бе и век на християнското мисионерство. Почти няма кътче на земното кълбо, където да не е проникнало Христовото благовестие. Естествено е, че комуникационните възможности днес го правят възможно. Това е един от най-убедителните и показателни белези, че Христос скоро ще се върне.

Разгледахме някои от събитията и явленията, които Библията определя като „белези на последното време“, белези, по които можем да разпознаем наближаващия ден на Второто идване на Христос. Но всички тези белези не са краят. Библията учи, че те са краят на едно велико начало (Матея 24:8) – начало на болки, за онези, които са чули за Христа, но не са повярвали в Него, и начало за радост на вярващите в Него, които Той ще вземе при Себе Си.

Ще представя в съвсем схематичен вид библейското учение за тези събития.

Библията учи относно свършека на света:

1.След като се изпълнят всички събития и явления, характерни като „белези на последното време”, Христос ще дойде на Земята. Според Новия Завет Неговото идване ще се осъществи в две части: Първата част Библията нарича грабване (Сол. 4:16-18), за което стана дума по-горе, а второто – просто Второ идване. Грабването ще е мигновен акт, който светът няма да забележи.

По време на Грабването ще настъпи най-великото разделение на народите, което светът някога е преживял: разделение между вярващи и невярващи. Първите (преобразените живи и възкръсналите мъртви) Божият Син ще вземе при Себе си в Небесата, а вторите ще останат на Земята.

2.След като Христос отнесе от земята „Своите Си“, на земята ще настъпи времето на „голямата скръб“, когато ще се установи единна световна монархическа система, начело на която ще застане Антихристьт, чийто отличителен белег ще бъде числото 666. Той ще бъде жесток световен диктатор и властта му ще продължи 7 години.

3.В края на този период ще настъпят унищожителни световни катаклизми (Матея 24:29), след което Христос ще дойде със Своите Си „в сила и слава голяма“. Във великата Армагедонска битка Той ще победи.

4.След тази победа, която някои тълкуватели означават като Трета световна война, на нашата земя ще настъпи Царството на Христос и Неговите Светии, известно в Библията като Милениум или 1000-годишно царство.

5.В края на Милениума ще настъпи Второто възкресение, отнасящо се до мъртвите, неповярвали в Христа, които ще бъдат поставени пред Съдията на Великия Бял Престол, където ще бъдат осъдени за вечна раздяла от своя Творец на мястото, което Библията нарича ад. Това ще бъде краят на сатаната и смъртта.

6.Земята и Небето ще бъдат преобразени чрез огън и Бог ще сътвори Ново Небе и Нова земя, на които вечно ще цари правда и мир.

Уважаеми приятели, с навлизането ни в новото хилядолетие се появяват немалко спекулации по тази тема. Трябва да знаем, че в Библията никъде не се говори за определен ден, месец или година, когато Христос отново ще дойде. В Библията обаче се казва, че това обезателно ще стане. Времето, което ни остава, може да е година, десет или сто, но може да е месец, седмица или ден. Ние трябва да знаем, че има една Личност, Която може да промени съдбата ни – това е Господ Иисус Христос. И още – че има една книга, която ни показва пътя за това – Библията.

Благодаря за вниманието!

______________________

*Доклад, изнесен пред народни представители, общественици, интелектуалци, журналисти, бизнесмени, на 15 юни 2000 година. Докладът в съкратен вид е публикуван във вестник „Труд“ от 3 март 2001 година под заглавие: Антихристът – световен монарх за 7 години. Материалът е предоставен от автора.

Протоиерей Георги Флоровски

1. ЖИВОТ И ТРУДОВЕ

1.Василий Велики произхожда от знатен и богат кападокийски род; и наистина има нещо аристократично в неговия душевен строй. Баща му, Василий старши, e бил известен ритор в Неокесария – той предава на сина си интереса към културата. Религиозният характер на свети Василий се е формирал предимно под влияние на баба му, Макрина старша, ревностна почитателка на свети Григорий Чудотворец. Образованието си свети Василий продължава първо в Кесария, след това в Константинопол и накрая в Атина. Тук той среща Григорий Богослов и между тях се заражда сърдечна дружба, установява се дълбока духовна близост и връзка. За годините, прекара­ни в Атина, впоследствие свети Григорий разказва много. В душата на Василий непрекъснато се борели две стремле­ния – философският патос, жаждата за знание, и аскетическият патос, желанието да се оттегли от света, да се отда­де на тишината и безмълвието на съзерцанието. И в Атина свети Василий започнал да се измъчва и тъжи, духът му скърбял – и в края на краищата той я напуснал „за по-съвършен живот“. В Атина впрочем той успява да научи много. Тук той получава онази богата ерудиция, която така се откроява впоследствие – изучава и лекарската наука. Оформя се като блестящ оратор, постигайки свобода в красноречието, „дишаща огнена сила“. Тук той се научава на философия и диалектика. Завръща се в родните си ме­ста през 354 година, проявява се като ритор, но скоро се отказва от светския живот, посвещава се на аскетически упражне­ния и приема кръщение. След това се отправя на пътеше­ствие из Сирия и Египет, за да види тамошните подвижни­ци, за които се говорело навред. От това пътуване той за­пазва тежък спомен – целият Изток бил в смут и спорове, единството на Църквата се раздирало от разколите. След завръщането си той отново се оттегля от света в една пус­тиня близо до Неокесария. На това място свети Василий създава първото си общежитие. При него пристига и при­ятелят му свети Григорий, с когото някога мечтаели за подвизи и отричане от света. Тук те заедно работят над съставянето на киновитските правила. И освен това се за­нимават с богословие, четат Светото Писание, изучават Ориген – и от неговите творения съставят сборника „Добротолюбие на Ориген“, в който именно са се запазили като че ли повечето известни на нас оригинални гръцки тексто­ве от съчиненията на Александрийския учител. Впослед­ствие свети Григорий прочувствено си спомня за онова време, когато приятелите „живеели в разкоша на злостраданията“, тоест в подвизи и аскеза. Тук в пустинята Василий прекарва почти цялото царстване на Юлиан. С възцарява­нето на Валент настъпва още по-тежко време за Църквата – времето на арианския натиск. Започват да молят Васи­лий да се върне в родината си. Той се съгласява – не без колебание. През 364 година приема свещенически сан и става най-близък помощник на Кесарийския епископ Евсевий. Тогава започва пастирският му труд.2.Свети Василий е пастир по призвание, пастир по темперамент. Той е преди всичко човек на волята. Но не притежава онзи борбен героизъм, присъщ на свети Атанасий, който сякаш се подмладява в борбата. Свети Васи­лий се уморява от нея. По-лесно му е да се отбранява ден за ден, отколкото да се бие в решителна битка. Но той е човек на дълга. И се стреми да преодолее самия себе си в послушанието, със смиреното носене на отредения му дълг. Волята му се закалява в сурови аскетически изпитания. Силата ѝ се чувства в самия му стил – рязък, сякаш изко­ван. В характера на свети Василий има нещо строго и властно и неговата властност е тежка за мнозина. От него се оплаква дори и неговият нежен и любящ приятел све­ти Григорий Богослов. Но Василий не бил студен човек. Той бил много впечатлителен, болезнено преживявал жи­тейските разочарования, предателството и измяната на при­ятелите – преди всичко на Евсевий Севастийски. И поня­кога отронва думи на горчивина и отчаяние. Но той обик­новено скрива, превъзмогва своите чувства, своите огорчения и подчинява личните си чувства на заповедите на дълга. И това е волева бодрост – не природна – тялом свети Василий никога не е бил силен, още от млади годи­ни бил болнав. А по природа, душевно, той е по-скоро предразположен към тъга, която не могат да разсеят теж­ките впечатления от обкръжаващия го живот. Толкова по-ярко се разкрива силата на волята му. Като презвитер свети Василий бил най-близък помощник на Евсевий при управлението на Кесарийската църква. Избраният измеж­ду миряните Евсевий трудно се оправял в тежката църковна обстановка. И както разказва свети Григорий Богослов, Василий идвал, умъдрявал, подчинявал се, давал съвети, „бил всичко за предстоятеля – добър съветник, изкусен помощ­ник, тълкувател на словото Божие, наставник в делата, опо­ра в старостта, пазител на вярата, най-надежден от клириците и по-опитен от всички миряни“. Фактически епископ бил Василий; „и имало някакво странно съгласие и съче­таване на властта; единият управлявал народа, другият – управляващия“. Към това време се отнася литературната полемика и на свети Василий с Евномий. През 370 година Евсевий умира и на катедрата бива избран Василий – не без затруднения и не без съпротивление – част от епархията отказала да му се подчинява. Преди всичко новият епис­коп трябвало да умиротвори паството си. И той постига това и със силата на властта, и със силата на словото, и със силата на милосърдието – още преди това, по време на страшния глад през 386 година свети Василий продал свое­то наследствено имение и дал всичките пари в помощ на гладуващите. Но както казва свети Григорий, Божият Промисъл призова Василий не само за Кесарийски епис­коп – „и чрез един град, чрез Кесария, го възгоря за цяла­та вселена“. Василий Велики действително се явява все­ленски пастир, възвръщащ мира на цялата вселена. Пре­ди всичко той трябвало да се бори за своята катедра – понякога изглеждало, че прави прекалено големи отстъпки, но в това проличава неговата жертвена мъдрост – защото, смята той, по-лошо от всичко е, когато катедрите биват заемани от еретици. И до някое време на Василий му се налага да мълчи и премълчава. Така той се въздържа открито да изповядва като Бог Светия Дух, защото, както казва свети Григорий Богослов, „еретиците дебнеха да уло­вят ясно изказване за Духа, че Той е Бог“. Защитавайки се с Писанието и силата на умозаключенията, продължа­ва Григорий, „Василий се бавеше до време да употреби собствения си изказ, молейки Самия Дух и искрените поборници на Духа да не се огорчават от неговата пред­пазливост, защото във времето, когато е разколебано бла­гочестието, заставайки зад едни слова, от неумереност можеш да погубиш всичко. И за поборниците на Духа няма никаква вреда от малкото изменение в изказа, след като под другите думи те припознават същите понятия – защото нашето спасение не е толкова в думите, колкото в делата.“ Като си налага предпазливост поради притесни­телните обстоятелства, свети Василий „предоставял сво­бодата“ да говори на Григорий, „когото като почитан с известността си, никой не би съдил и прогонил от отече­ството“. Като резултат – от всички православни еписко­пи на Изтока единствено само Василий успява да се задъ­ржи на катедрата си по времето на Валент. И нещо пове­че, на него му се удава постепенно да обедини разделени­те епископи на Изтока. Това обаче все още не решава проблема. Защото върху тях лежала сянката на минало­то и дори самият Василий се съгласява, че те могат да се сторят подозрителни, ако някой си припомни миналото. Техните предшественици се борели против Никейския сим­вол и участвали в прогонването на Атанасий. Самите те били влизали в общение с омиите и мнозина от тях полу­чили хиротония от Акакий. И накрая не всички от тях богословствали правилно и точно, макар и поради недоразбиране. Налага се да бъдат разчленени смътните бо­гословски представи, да се разсеят подозренията, да се съчетае истината на непреклонните никейци и истината на „източния“ консерватизъм. Свети Василий разрешава тази задача в своя богословски синтез върху основата на една нова богословска терминология – и скоро тя става общоцърковна и Църквата обяснява Никейската вяра на езика на кападокийците. Но този богословски подвиг само предваря пастирската борба. Свети Василий е трябвало да стане не само учител, но и миротворец. Предстояло му, от една страна, да обедини „източните“ в единно и твърдо изповедание, а от друга, да накара „староникейците“ и Запада да бъдат снизходителни към тях. Трудността на задачата се определя не само от богословски, но и от ка­нонически причини: повечето „източни“ в Антиохийския разкол вземат страната на Мелетий, докато на Запад и Атанасий поддържа Павлин. Свети Василий успява да постигне много. Преди всичко него го подкрепя Атана­сий, който открито засвидетелства православието на Ва­силий и неговата пастирска мъдрост – Кападокия трябва да благодари на Бога, дарил я с такъв епископ, какъвто би искала всяка страна. Доста по-трудно е да се възстанови общението със Запада. Най-много от всичко пречело раз­ногласието по антиохийския въпрос. Изобщо на Запад проявяват малко състрадание към нещастието на Изто­ка. И все пак състоялото се по-късно възсъединяване и взаимно признаване на Запада и Изтока е подготвено най-вече от старанието на Василий Велики. В тази напрегна­та пастирска дейност той си поставя ясна и конкретна цел: да събере разединените сили и да противопостави на еретическия натиск една здрава организация – не само твърдостта на вярата, но и твърдостта на волята. Прижи­ве него го нападат, обвиняват и осъждат. Но още свети Атанасий ясно предвижда: Василий стана немощен за немощните и наистина спечели немощните. Самият той не доживява до победата си – умира доста преди Втория Вселенски събор – датата на неговата смърт знаем с точ­ност: 1 януари 379 година. Още ненавършил петдесет години той изгорял в ужасния пожар, пламнал на Изток, и който той самоотвержено се опитвал да погаси. Подвигът му скоро бива оценен – най-близките му потомци вече го наричат Велики. Неговата злободневна пастирска работа скоро е забравена – когато бурите утихнали, или по-точно, когато се надигнали нови бури, в тревогите около които вече не си спомняли за миналото. Но завинаги се запазва жива паметта за него като велик учител – паметта за него­вия богословски подвиг.3.Василий Велики е велик организатор на мона­шеския живот, родоначалник на малоазийското монаше­ство. И преди всичко – настойчив проповедник на киновитския общежитиен идеал, макар че практически той не отрича и скитското монашество и сам организира скитове. Но чист тип монашество той вижда само в общежити­ето – в това отношение по-късно го следва Теодор Студит. В монашеството свети Василий вижда общия Еван­гелски идеал, „живот според Евангелието“. Този идеал се определя преди всичко от необходимостта на отречението – не поради погнуса от света, но заради любовта към Бога, която не може да се успокои и да се насити в суетата и безредието на света. От този именно шум и смут преди всичко се оттегля и отрича аскетът. Но Евангелският иде­ал не разделя любовта към Бога от любовта към ближния. И затова свети Василий намира за непълен монашеския идеал, вдъхновяван от търсенето на лично, обособено спа­сение – и дори го смята за несъвместим със закона на любовта, която според апостолските слова „не дири свое­то“. Освен това духовните дарове на анахорета остават безплодни за братството. Накрая в самотата лесно се раж­да самодоволството. Всичко това подтиква свети Василий да призовава ревнителите на подвига към общежитие. И той отново подчертава мотива на любовта: в общежитието даровете, дадени от Духа на един, се съобщават и на други­те. Той напомня примера на първохристиянското брат­ство в Иерусалим според Книга Деяния. И възхожда към идеята за Църквата като „Тяло Христово“ – от нея произ­тича общежитийният идеал. Монашеството трябва да бъде като малка Църква , същото „Тяло“. От този идеал свети Василий извежда заповедта за послушание и подчинение на игумена „чак до смърт“ – защото игуменът или предстоятелят се явява самият Христос и органичната цялост на тялото предполага съгласуваност на членовете и подчи­неност на главата. В такова братско общение сред събра­тята подвижникът трябва да преминава своя личен аскетически път на очистване и любов – своя жертвен път, своето „словесно служение“ („умната служба”). Свети Ва­силий поставя много високо заповедта за девството като път към „единия Жених на чистите души“. Макар и той да не налага като задължение на иноците делата на благо­творителността в света, самият той построява около Кесария приют – „тук на любомъдрие да се учи болестта, да се облажава нещастието, да се изпитва състрадателността“. Основната заповед за аскетите е любовта. И от напрегна­тата, закалената в подвиг любов Василий Велики очаква мир за света. С особена сила той изобразява обществе­ния идеал именно като противоположност на онзи раз­дор и разпад, който вижда около себе си и в християнс­ката среда, за което неведнъж говори с болка и горчиви­на: „Във всички охладня любовта, изчезна единодушието на братята и непознато стана името на единодушието.“ Чрез аскетическия подвиг, чрез „общия живот“, макар и на избрано малцинство, свети Василий се стремял и се надявал да възстанови единодушието, да съедини отново „връзките на света“. Добре е известно какво изключи­телно влияние е оказал Василий Велики върху по-на­татъшната съдба на монашеството и на Изток, и на Запад. Нека да си припомним имената на преп. Теодор Студит и свети Бенедикт. Това се свързва повече с разпростране­нието на неговите аскетически творения, отколкото с пре­кия му пример. Аскетическите съчинения на свети Васи­лий отдавна се слели в един вид „подвижническа книга“. Възможно е с течение на времето тя да е била подложена на обработка. Във всеки случай не подлежи на съмнение автентичността на „Правилата“ на свети Василий, за съста­вянето на които съобщава още Григорий Богослов. Те са известни в две редакции: пространна и кратка. Първата е съставена през годините на оттеглянето на свети Василий в Понт и съдържа 45 правила или кратки разсъждения. Втората е писана вече в Кесария и се състои от 313 пра­вила, възпроизвеждащи може би онези устни наставле­ния, които според свидетелството на Григорий свети Ва­силий преподавал на кесарийските монаси. Тук спада и сборникът „Нравствени правила“, общо 80 на брой, от­правени не само към монасите, но и към християните, и към пастирите изобщо. Като предисловие към тях са две­те слова: „За Божия съд“ и „За вярата“. Автентичността на останалите приписвани на свети Василий аскетически правила или наставления подлежи на съмнение. Заслу­жава си да отбележим, че кратка характеристика на мона­шеския идеал свети Василий прави в едно от своите пис­ма до Григорий Богослов.4.Особено внимание трябва да отделим на литурги­ческата дейност на свети Василий. Още Григорий Бого­слов му приписва „едно чиноположение на молитви“. От посланието на свети Василий до неокесарийските клирици разбираме, че той е бил обвиняван в богослужебни но­вовъведения – при въвеждането на всенощните псалмопения от антифонен и ипофонен тип. В книгата си за Светия Дух Василий Велики говори много за богослужебните пре­дания и порядки – цялата книга всъщност е един бого­словски довод от литургическото предание. Тук следва да се отбележат и отделните указания на свети Василий – между другото за извършването на молитвите в право по­ложение (тоест без поклони и коленопреклонение) през всички неделни дни и през цялата Петдесетница в знак на възкресната радост и напомняне за неостаряващия век (срв. 20 правило на I Вселенски събор). Много важна е и след­ната забележка на Василий Велики: “ На нашите отци се сторило благоразумно не в мълчание да приемат благодат­та на вечерната светлина, но при нейното явление веднага да благодарят. Не можем да кажем кой е виновникът за тези слова на светилно благодарение, във всеки случай на­родът възглася древната песен и никой не смята за нечес­тиви онези, които възгласят: поем Отца, Сина и Светаго Духа, Бога“. Разбира се, става дума за химна „Свете тихий“ – с това се потвърждава древността на този химн. Според неговата богословска терминология той следва да се отнася към доникейската епоха. Във всеки случай свети Василий несъмнено с голямо внимание се отнася към бо­гослужебните порядки. Трудно е да се каже доколко може да му се приписва чинът на литургията, известна с негово­то име, особено във вида, в който се е съхранила до наши дни. Но едва ли може да се съмняваме, че в основата на този чин лежи „чиноположението“ на свети Василий. Трулският събор във всеки случай направо се позовава на све­ти Василий, който „писмено ни предаде тайнственото све­щенодействие“ (прав. 32). Най-древния запис на чина на свети Василий имаме в гръцкия евхологий от VIII век от сбирката на епископ Порфирий (в Санкт-Петербургската Публична Библиотека).5.При цялата си богословска и литературна надареност свети Василий не бил писател по призвание. И не бил систематик в богословието. Той е написал много мал­ко неща без външни практически поводи и цели. Отчасти това се свързва, разбира се, с обстоятелството, че той жи­вее в трудни и неспокойни години и през целия си живот трябва да се бори – и не само със слово, но и на дело – и с дело преди всичко и повече от всичко. Въпреки това неговото литературно наследство е твърде голямо. Най-напред трябва да посочим неговите догматико-полемични трудове. Първо, книгите „против Евномий“, опровер­жение на недостигналата до нас „апология“ на Евномий, написано през 363 или 364 година. В запазените преписи на това съчинение на свети Василий се наброяват пет книги, но последните две несъмнено не принадлежат на него – а пък и това е само сбор от бележки за спора, а не свързано разсъждение. Изглежда, те принадлежат на Дидим. Вто­ро, тук спада обширното догматическо послание до Амфилохий Иконийски „За Светия Дух“ (около 375 година). Посочената от блаж. Августин книга на свети Василий „Против манихеите“ не е запазена. Другите съчинения на Василий Велики имат омилетически характер. Преди всичко това са беседите му върху Шестоднева (Бит. 1:1-26), произнесени очевидно в дните на поста – свети Васи­лий дава буквално и реалистическо тълкувание на биб­лейския разказ. След това трябва да споменем 13 беседи върху отделни псалми – тук, напротив, той използва алегорическия метод. Към тях спадат 21 беседи върху раз­лични теми – сред тях трябва да посочим беседите: „За опиващите се“, „За гневливите“, „Срещу лихварите“. Едва ли може да се нарече беседа много характерното раз­съждение „За това как да се извлича полза от езическите съчинения, към юношите“. Приписваният на Василий Велики „Коментар към книгата на пророк Исаия I-XVI“ едва ли принадлежи на него, макар че се отнася към не­говата епоха. Вероятно свети Василий е съставил и тълку­вание на книгата на Иов, но то е изгубено. За аскетическите съчинения на свети Василий говорихме по-горе. Особено внимание изискват писмата на Василий Велики. Още Григорий Богослов започва да ги събира. До нас са достигнали 365 писма, повечето от епископските му годи­ни. Те дават изключително ценен материал за историята на епохата. Някои писма представляват доста обстойни богословски трактати – преди всичко знаменитото писмо до брат му Григорий за троическата терминология. Важ­но е да споменем три послания до Амфилохий Иконийски с изложение на църковните правила, отдавна включе­ни в каноническите сборници – оттук са взети 85 правила и към тях са присъединени още седем от други писма на Василий Велики и по-специално от книгата -послание до Амфилохий „За Светия Дух“, от главите 27 и 29 за значе­нието на Преданието. Общо 68 правила на свети Василий били внесени още в сборника на правилата на Константинополския патриарх Иоан Схоластик до 565 година. Вече 92 на брой ние ги намираме в така наречената „Синтагма към XIV титула“, паметник от VII век. Трулският събор в 692 година скрепява тези 92 правила със своя авторитет и ги превръща в задължително ръководство наред с поста­новленията на съборите. Повечето правила се отнасят до покаянната дисциплина и представляват запис на църков­ните обичаи и предания, към които свети Василий е при­бавил по нещо и от себе си – „сродно на това, на което съм научен“ от по-старшите.

2. СВЕТЪТ И ЧОВЕКЪТ

1.Василий Велики започва своето обяснение на Моисеевия Шестоднев с утвърждаването на истината за сътво­рението на света. „Творението на небето и земята не е станало от само себе си, както си представят някои – каз­ва той, – но е имало причината си в Бога“. Светът има начало. И макар движещите се на небето тела да описват кръгове, а „в кръга нашето чувство не намира начало“, напразно би било да се смята, че природата на въртящите се в кръг тела е безначална – и движението по кръга започва от някоя точка от окръжността, която обаче не ни е известна. Именно започнатото ще свърши и това, което ще свърши, то е започнало. Светът съществува във времето и се състои от същества, подлежащи на раждане и разрушение. И свети Василий твърди, че времето е създа­дено от Бога именно като някаква среда за веществения свят, като приемство и смяна, като винаги забързаното и протичащото. В началото и именно във временното нача­ло Бог твори света. Но началото на времето не е време, „както началото на пътя още не е самият път – казва свети Василий, – и както началото на къщата още не е къща, така и началото на времето още не е време, и не е дори най-малка част от времето.“ Началото е просто и непротяжно. И до началото на времето може да се стигне, като се отстъпва от настоящето назад. Ако Бог е сътво­рил небето и земята „в началото“, това значи, че „действи­ето на творението е мигновено и не подлежи на времето“. Бог с произволението си твори света не във времето и го твори изведнъж и мигновено, „вкратце“, както са се изра­зили „древните тълкуватели“ (има се пред вид преводът на Акила). Но със света започва времето. „Времето е продължение, което се съпростира със света“ – отбелязва Василий. Трябва да се добави, че според свети Василий по-рано, преди видимия и веществен свят, Бог твори анге­лите – следователно не само извън времето, но и без вре­ме, така че ангелското битие според него не предполага и не изисква време. Това е свързано с неговото схващане за неизменимостта на ангелите. „Още преди битието на света – казва той – е имало някакво състояние, присъщо на надсветовните сили, превишаващо времето, вечно, вечнопродължаващо се. И в него Творецът и Устроителят на всичко е сътворил създание – мислената светлина, по­добаваща на блаженството на любещите Господа, разум­ни и невидими природи и цялото украшение на умосъзерцаемите твари, превъзхождащи нашето разбиране, така че не би могло да се изнамери за тях и име.“ Ангелите били приведени в битие от словото Божие. И не били създа­дени младенци, които едва впоследствие, като се усъвър­шенстват чрез постепенно упражнение, да се удостоят да приемат Духа. „Защото ангелите не търпят изменения. Няма между тях нито отрок, нито юноша, нито старец, но в каквото състояние са сътворени първоначално, в такова си и остават, и съставът им се запазва чист и неизменен. И в първоначалния състав е вложена святост.“ „Затова – зак­лючава свети Василий, те са неудобопреклонни към греха, бидейки незабавно, сякаш с някакъв състав покрити с освещение и понеже имат по дара на Светия Дух постоян­ство в добродетелта.“ Още преди началото на света живе­ят те в святост и в радост духовна.2.Бог твори видимия свят изведнъж. Но не веднага светът се осъществява в своята пълнота и строй. Василий Велики избягва разсъжденията за същността на небето и земята като напразни и отхвърля понятието за „безкачественото подлежащо“ като основа на света. Безкачественото е нищо и всички качества влизат в понятието за битие. А природата, или същността на нещата, е изобщо непостижима за нас. Впрочем първозданият свят все още не е бил устроен („земята беше безвидна и пуста“), но не защото материя и форма са реално разделими – Бог е създал всичко, „не всяко наполовина, но цяло небе и цяла земя, самата същност, взета заедно с формата“. Но това е така защото първозданата земя била още в неразкрито, потенциално състояние – „земята, по силата, вложена в нея от Създателя, макар да била готова да породи всичко това, очаквала по Божие повеление подходящото време да произведе наяве своите порождения“. Така Шестодневът е описание собствено на устроението на света. Извън броя на сроковете и степените стои само първият ден от сътворението, който свети Василий се колебае да нарича пръв сред останалите. Той е „създаден отделно“ и е ня­какъв вечен, кръговратен ден, който също така се намира „извън седмичното време“, както и осмият ден – „начало­то на дните, който е съвременен на светлината, светият Господен ден, прославен от възкресението на Господа“. В него Бог чрез словото и повелението Си е вложил в света „благодатта на светлината“. Творческото слово или по­велението Божие става „като че някакъв естествен закон и остава в земята и за последващите времена, съобщавай­ки и силата да ражда и да дава плодове“. Василий срав­нява това с пумпал. Както пумпалът по силата на първия тласък, който му е даден, извършва последващите си върте­ния, „така и последователният порядък на природата, веднъж получил начало с първото повеление, се простира през цялото последвало време, докато не достигне общия свършек на вселената“. И като кълбо, движещо се по на­клонена плоскост, природата на съществата, тласкана само от това едно повеление, равномерно преминава както през раждащата се, така и през разрушаващата се твар. При цялата разнородност на своя състав светът е едно цяло, защото е свързан от Бога с „някакъв неразривен съюз на любовта в едно общуване и една хармония“. При това неизменно се запазват родовете и видовете на битието, както всяко произхождащо се уподобява на онова, от ко­ето то произхожда. Във всеки род или вид, растителен или животински, има сякаш собствена семенна сила. И въобще „всяка сътворена вещ в цялото творение изпълнява някакъв свой особен закон“. Устроението на света е ста­вало като чрез някакви мигновени избухвания. Така си представя свети Василий произхождането на растител­ния свят. „Да произведе земята злак. И земята, съблю­давайки законите на Създателя, като започнала от кълна, само за един кратък миг време преминала всички видове израстване и веднага дала развитие до съвършенство. Защото тогава нищо не спирало растежа. Нищо такова преди не е имало на земята и всичко за един миг време дошло в битие, всяко растение – с принадлежащото му свойство, отличено с най-явни различия от чужеродните растения и узнаваемо по свойствения за всяко признак.“ Гласът на повелението е кратък и дори не е глас, но трепване или устремяване на волята. Но мисълта, съдържаща се в повелението, е сложна и многообразна. Трябва да се добави – раждайки животните, земята не ражда нещо скри­то и предсъществуващо в нея, но в повелението Божие получава сила да роди това, което го е нямало. Следова­телно според Василий животните възникват чрез самозараждане. За стройното разнообразие на света свети Ва­силий говори винаги с истински естетически възторг – „навсякъде се вижда някаква неизглаголена мъдрост“. Художествената пълнота и подредба на вселената, вели­кото зрелище на космоса възвежда ума към размисли за Твореца и Художника на всичко. „Защото, ако временно­то е такова, какво ще да е вечното – възкликва той. – И ако видимото е така прекрасно, то какво ли е невидимо­то.“ Според Василий Велики целият свят свидетелства за Бога. „Ако разгледаш дори камъка – казва той, – то и той по някакъв начин сочи силата на Създателя. И същото ще откриеш, ако разгледаш мравката или комара, или пче­лата – често и в най-малките неща се вижда мъдростта на Устроителя.“ Трябва да отбележим, че при тълкуването на Шестоднева свети Василий очевидно е ползвал комен­тара на Посидоний (който не е запазен) към Платоновия „Тимей“; той превежда библейските образи на езика на елинистичната космология.3.В устройството на вселената има степени към все по-голямо съвършенство. И на върха на стълбата стои човекът. Но той е сътворен различно от низшия свят, ко­ето се отразява и във външната форма на библейския разказ, който явно разкрива „догмата на истината“ – за „съдействащия в творението“, за Словото. И човекът е създаден по образ Божий. Той е безсмъртен и е създаден за духовен живот. Човекът, както казва свети Василий, сред живите същества (разбира се, става дума за земни­те), е единственото богосъздадено същество. В сътворе­ния човек Бог „вложил нещо от своята собствена благо­дат, за да може човекът по подобното да познава подоб­ното“. Човекът е създаден от земен състав и от душа, обитаваща в тялото като под някакъв покров. По своята природа тялото е нещо текущо и превръщащо се – „не­престанно тече и се разсейва“. Този свят е сложен и зато­ва е смъртен и жилище за умиращите. Участвайки в есте­ството на цялото, хората многократно умират, дори преди смъртта да раздели душата от тялото. В собствен смисъл човекът е душата. Човекът, твърди свети Василий, е „ум, тясно свързан с приспособената към него и подобаваща плът“. Но и тялото като „подобаващо обиталище за ду­шата“ е устроено от Бога с велика премъдрост. „Ние – казва свети Василий – сме душа и ум, доколкото сме сътво­рени по образа на създалия ни. Наше е тялото и получа­ваните чрез него усещания.“ И то често бива тягостен затвор за душата. „За бързащия към горния живот пре­биваването с тялото е по-тежко от всяко наказание и вся­ка тъмница.“ Василий Велики буквално повтаря Платон: „Гневът, пожелаването, страхливостта, завистта довеждат до объркване душевната прозорливост. Както мътното око не възприема видимите предмети, така е невъзможно със смутено сърце да се пристъпва към познаването на истината. Затова човек трябва да се оттегли от всички светски дела и да не допуска в душата си странични по­мисли.“ Още по-необходимо е телесното въздържание и преди всичко строгият пост. Само чистият и умиротворен ум е способен да възхожда към познанието или съзерцаването на истината. Трябва „да се постигне съвърше­ното безмълвие в съкровения храм на съветите на сърце­то“, защото всяка страст „довежда до смут и объркване душевната прозорливост“. Със смутено сърце не бива да се пристъпва към познаването на истината. Умът е вис­шето в душата и господстващото. „Умът е нещо пре­красно, казва свети Василий, и в него ние имаме това, ко­ето ни прави създадени по образа на Твореца.“ При раз­делението на способностите на душата свети Василий следва Платон. По-ниско от разума стоят силите на раз­дразнителността и въжделението: Θυμός и επιθυμία или τό επιθυμητικόν. Раздразнителната, или волевата способ­ност на душата трябва да се подчинява на разума. Ако тя престъпи извън това подчинение, тя се обръща в ярост и осакатява душата, като се преражда в страст, в гняв. И „вътрешната буря на размирния дух“ помрачава и ослепява ума, прави невъзможно „знанието“. Но сама по себе си „раздразнителността е душевен нерв, който съобщава на душата тонуса, силата за прекрасни дела“. Раздразни­телността, ако не изпреварва мисълта, закалява душата – поражда мъжество, търпение и въздържание. „Ако душа­та е отпусната от сластолюбие, раздразнителността, зака­лявайки я, както желязото се закалява с потапяне във вода, от слаба и твърде изнежена я прави мъжествена и сурова.“ Праведната раздразнителност, тоест управлява­ната от разума, се проявява в ревнението. И с еднакво ревнение подобава да се обича добродетелта и да се нена­вижда грехът. „Има случаи, когато е похвално да се про­явява ненавист“, казва свети Василий. И преди всичко – против дявола, човекоубиеца, отеца на лъжата, твореца на греха. „Но бъди състрадетелен към брата, който, ако пребъде в греха, заедно с дявола ще бъде предаден на вечния огън“. Дори способността за въжделение може да бъде обърната в полза за душата, ако е подчинена на разума и насочена към любовта към Бога и към възжелаването на вечните блага. Всяка душевна способност спо­ред свети Василий „става за притежателя си благо или зло – според начина на употребата ѝ.“ По такъв начин всичко зависи от „съгласието“ и съразмерността, от хар­монията или „симетрията“ на душевния живот. И начало на тази хармония е разумът. Добродетелта е именно ра­зумното съгласие, тоест целостността на душата. И тя завъ­ршва с пребиваване у Бога и общение с Него в любов. Грехът се състои в отдалечаването от Бога, тоест от Живо­та – грехът е „лишение от живота“, начало на смъртта. Първият грях е предпочитането на вещественото, чувстве­ното пред духовното. Правият път води от вещественото към духовното и по този начин – към Живота. „Този, който внимателно отправя взор към сиянието и изяще­ството на тази Красота – казва свети Василий, – той заим­ства от Нея нещо, също като че от някакъв багрилен раз­твор върху собственото му лице попадат разноцветни лъчи. Ето защо Моисей, като направил себе си причастник на онази Красота, по време на беседата си с Бога имал прославлено лице“. Пътят на добродетелта е пътят на разума и съзерцанието, Θεωρία.4.На човека е разкрит пътят на Богопознанието. Първо, той може и е длъжен да умозаключава от величе­ствената картина на света, от световното устройство и ред, като цяло и във всяка негова част – да заключава за разумната причина, за Художника и Виновника за всич­ко. Това е пътят на космологическото умозаключение, посочен още у Аристотел. Според сравнението, което из­ползва свети Василий – да не разпознаваме Бога в света чрез съзерцание на Неговата красота и устроение, на не­говите чудеса и порядък, това означава – по пладне да не виждаме нищо. И второ, всеки може да узнае Бога чрез самопознанието. „Внемли себè“ – повтаря свети Василий библейския стих (Второзаконие 15:9). „Точното съблюдаване на себе си ще ти даде достатъчно ръководство и за познани­ето на Бога. Защото, ако „внемлеш себе си“, няма да има нужда да търсиш следите на Твореца в устройството на вселената, но в самия себе си, като че в някакъв малък свят, ще видиш великата премъдрост на своя Създател. От безплътността на намиращата се в теб душа разбирай, че и Бог е безплътен. Знай, че Той не е ограничен в място – както и твоят ум няма предварително пребиваване на някое място, но само поради съединението с тялото нами­ра за себе си определено място. Вярвай, че Бог е невидим, като познаеш собствената си душа, защото и тя е непости­жима за телесните очи. Тя няма нито цвят, нито вид, не е обгърната от никакво телесно очертание, но се познава само по действията. Затова и в разсъждението за Бога не се домогвай до наблюдение с помощта на очите, но предо­ставяйки вярата на ума, имай за Бога умствено понятие.“ Разбира се, естественото Богопознание е непълно и недо­статъчно, то само подготвя за възприемането на прякото Божествено Откровение, което е дадено и запечатано в Свещените книги. За нас те са съкровищница на Богопознанието. В тях по израза на свети Василий „няма нищо казано напразно, нито една даже дума“. И чрез Открове­нието обаче ние не постигаме съвършеното Богопознание. То въобще е недостъпно за нас. Ние с очевидност знаем, че Бог е, и можем да познаем и разберем как Бог е. Но какво е Бог, каква е „същността“ Божия, това не знае и не може да знае нито човекът, нито някой от разумните горни сили. „Аз знам, че Бог е – казва свети Василий, – но каква е Неговата същност, това поставям над разбира­нето.“ Преди всичко, защото вместимостта на тварния ум е винаги ограничена, а битието Божие е безкрайно и без­пределно. Затова Богопознанието винаги си остава без­крайната задача, то е път и възхождане. С това ни най-малко не се опорочава обективността на религиозното познание. Непълнотата не означава невярност. „Ако очи­те са определени за познание на видимото – отбелязва свети Василий, – от това не следва, че всичко видимо може да се обхване от зрението. Небесният свод не може за един миг да се обозре с поглед – а ние обгръщаме с по­глед видимото, докато много остава неизвестно за нас. И все пак заради това неизвестно не можем да кажем, че небето е невидимо. Напротив, то е видимо поради онова ограничено познание, което имаме за него. Същото тряб­ва да кажем и за Бога.“ И след това в познанието, докол­кото то е изразимо в множествени понятия, ние никога не проникваме по-далеч и по-дълбоко от свойствата и каче­ствата на нещата – в тези качества се изразява и чрез тях се възприема природата на нещата, но никога тя не се изчерпва в тях напълно и точно. Иначе казано – същно­стта на нещата, дори на тварните, е за нас въобще недо­стъпна и непостижима – дори същността на мравката. Тази мисъл на Василий Велики подробно се развива от Григорий Нисийски. Въпросът за предела на Богопознанието, за познавателния смисъл и характер на религиоз­ните понятия придобива особена острота в спора с Евномий. Този спор има не само богословски, но преди всичко философски смисъл. И в него преди всичко с цялата си острота се открива проблематиката на религиозната ант­ропология и теория на познанието. Евномий обосновава гносеологически своята аномейска доктрина. И свети Василий отговаря на Евномий преди всичко с теорията на религиозното познание, с учението за творческия ха­рактер на познавателната дейност на човека. Той не раз­вива в система тази теория на познанието – само набе­лязва основните ѝ предпоставки. Идеите на свети Васи­лий доизказва впоследствие неговият по-малък брат све­ти Григорий Нисийски.5.Евномий изхожда от учението за обективността на понятията. Той различава два рода имена и по този начин – два рода понятия. Първо, имена, „наименувани от хора­та“, измислени или промислени от хората, имена „по примисъл“, κατ΄επινοίαν. Това са един вид логически фикции, умствени построения, които само обозначават нещата, тех­ните „собствени имена“, неразложими на признаци и не свидетелстващи нищо за устройството или природата на предметите. Иначе казано, някакви празни имена, само думи, само знаци. „От така наречените „примисли“ – смятал Евномий – някои съществуват само на думи, без да имат никакво значение, а други съществуват само в мисълта.“ Във всеки случай от тези „примисли“ не може да се състави никакво безспорно и обективно познание. Сякаш, ако всички наши „имена“ или понятия биха били само наши, само кон­струирани имена – предметното познание би било невъзможно. И ето, на второ място Евномий утвърждава съществуването на други, собствено предметни и затова свръхчовешки имена. Той изхожда при това от платоническите предпоставки, преработени върху основата на стоическата теория за „семенните думи“. Съществуват имена на самите неща, които означават самата им „същност“ – и затова те са неразделно свързани с тях. Тези имена са разкриване на „същността“ на всяко нещо, „енергии на същността“. „В тях се открива Премъдростта Божия, съот­ветно и изначално приспособила наименования за всеки сътворен предмет“, смята Евномий. Това са „софийните“ имена и те са разложими на понятия, на признаци. Тези имена са достъпни или съобщени на човека от Бога, Който е вложил в разума някакви „семена на имената“. Разви­вайки тези семена в чист логически анализ, ние съзерцава­ме в този род имена самите същности. По този начин ние придобиваме безспорно, неизменно и адекватно знание. Оттук идва и патосът на диалектиката, и строгото опреде­ляне на понятията при Евномий. В логическите и диалектическите връзки адекватно се изобразяват и долавят пред­метните, онтологическите връзки. От тези гносеологичес­ки предпоставки Евномий прави богословски изводи. Той утвърждава възможността за адекватно и изчерпателно Бо- гопознание, познание на Божествената същност – и имен­но чрез анализ на адекватното име Божие – името: αγέννητος, нероден. Историкът Сократ предава думите на Евномий: „За същността Си Бог знае не повече от нас, не може да се каже, че тя Му е известна повече, а на нас – по- малко. Каквото знаем за нея ние, същото знае и Той, също­то без всякаква разлика ще намериш и в нас.“ Защото природата на разума е една и неизменна. Затова според резките изказвания на Григорий Нисийски и Теодорит, бо­гословието за Евномий се превръща в „изкуство на слово­то“ – в логически и филологически анализ на изказваните понятия. В своята критика на евномианството Василий Ве­лики преди всичко отрича делението на имената на онтологически и празни. Той отхвърля Евномиевата критика на „примислите“. Не е вярно, че „примисълът“ е някаква мислена реалност. Нали даже неверните представи са ус­тойчиви – в сънните мечтания или в суетните движения на ума. Под „примисъл“ трябва преди всичко да се разбира мислителната активност на постигащия разум. Примисълът е размишление. Това е мислено проникновение или ана­лиз. „Когато при подробно изследване онова, което при първото движение на ума е изглеждало просто и единично, се окаже разнообразно – тогава за това множествено, удоборазделяемо от мисълта, обикновено се казва, че то е удоборазличимо само чрез „примисъла“. Например от пръв поглед тялото изглежда просто, но идва на помощ разумът и показва, че то е многообразно, като с примисъла си го разлага на влизащите в състава му цвят, очертание, твърдост, големина и прочее. Така например всеки има проста представа за пшениченото зърно, според която ние разпознаваме видяното от нас. Но при внимателно изслед­ване на това зърно забелязваме много други неща и на зърното се дават различни наименования, обозначаващи представяното. Защото едно и също зърно наричаме ту плод, ту семе, ту храна и всяко от тези наименования се представя пред ума чрез примисъла и тези представи се вкореняват в душата на мислещия. С една дума, за всичко, което се представя на чувствата, и в обекта (подлежащото) изглежда нещо просто, но по умозрение приема различни понятия, се казва, че то се умопредставя по примисъл“. Свети Василий по такъв начин противопоставя първично­то и неразчленено възприемане на предмета, откриващо го за мисълта и свидетелстващо за неговата наличност и ре­алност, и – вторичния умствен анализ, който именно се закрепва в понятия и думи – те се строят, „изобретяват се“ от мисълта, но това не отслабва тяхната активност. И за свети Василий основното в познанието е именно тази по­стигаща активност на ума, проникваща в даденото от съзер­цанието… В частност, умът определя предметите в техните съотношения и тогава изгражда нови понятия – отрица­телни или положителни. Именно в такива разсъждения за предмета и за предметите се изразява опознаването им от мисълта. Съществува наистина различие на имената – едни имена, имената, които са разделени едно от друго, означа­ват отделни предмети (човек, кон, вол); други имена раз­криват взаимоотношения, „показват съприкосновението на едно име с друго“ – син или роб, или приятел. При това и самостоятелните имена в действителност „служат не за обозначаване на същността, а за определяне на свойствата, характеризиращи всеки“. Чрез имената ние различаваме нещата – „запечатваме в себе си понятието за особените отличителни свойства, наблюдавани в тях“. Иначе казано, имената и различаваните в тях понятия са средствата за анализ – в анализа се заключава смисълът на познанието. Но анализът винаги предполага съзерцание, вживяване или потапяне в предмета – и наред с това съзерцанието никога не може да го изчерпи докрай. Винаги остава някакъв „ирационален“ остатък, неразлагаем и неразложим на при­знаци – това именно означава непостижимостта на нещата в тяхната последна „същност“. Оттук Василий Велики преминава към проблематиката на Богопознанието. И пак отново – всяко богословско понятие също предполага съзер­цание или възприемане, чрез което се открива определяна­та реалност. И понятията разчленяват, различават тези данни на опита, но никога не го изчерпват и никога не го изразяват точно – и затова те не могат никога да го заме­нят. Опитът не може да бъде сведен към понятията, а по­нятията са възможни и значими само чрез опита и в опита. Мисълта само опознава съзерцаваното, дава си сметка за своите възприятия. Това е така особено в богословието, където всяко разсъждение предполага така или иначе От­кровение. „Няма нито едно име, което да обхваща цялото Божие естество и да е достатъчно, за да го изрази изцяло“ – отбелязва свети Василий. „Много и различни имена, взе­ти – всяко в собственото си значение, съставят някакво понятие – разбира се, неясно и доста оскъдно в сравнение с цялото, но достатъчно за нас.“ Впрочем всички тези име­на са винаги само относителни определения, което от своя страна не ги прави условни и нестабилни. Едни от тях говорят или свидетелстват за Бога чрез отрицание на „това, което го няма в Бога“ чрез „отмяна или забрана на поня­тията, чужди на Бога“. Други показват какво е това, което подобава да си умопредставяме за Него. Но и едните, и другите преди всичко изразяват отношението на мисълта ни към Бога, установяват мерилото за нашите съждения за Него, ръководят мисълта ни при нейното задълбочаване в откровенията и съзерцанията. Тези имена са преди всичко за нас и затова са „след нещата“. Във всеки случай имена­та говорят не за отделния предмет, но за предмета на по­знанието – тоест за познаваемото, както то е за познаващия. В частност, всички имена говорят за Бога в откровението, за Бога така, както Той се открива в света. В Божиите имена ние познаваме Бога в Неговите действия, Неговите „енергии“. „Ние утвърждаваме – казва свети Василий, – че познаваме нашия Бог от действията („енергиите“) Му, но не обещаваме да се доближим до самата същност. Дей­ствията („енергиите“) Му низхождат към нас, но същнос­тта Му остава недостъпна“. Разбира се, трябва да се на­прави уговорка за Троическите имена, обозначаващи вътребожествените отношения, които говорят за Бога в Себе Си. Но и те говорят за Бога според нашите умопостроения и понятия, говорят като че аналогически – и не раз­криват докрай тайната на вътребожествения живот. Та понеже Божественото Отчество и Синовство са несъизмерими с човешките отношения, за изясняването на тези понятия ние трябва да ограничаваме аналогията според Богоприличната мяра – така че и тук остава някаква при­близителност и относителност. Той приема познавателния обективизъм на нашата мисъл. Но едновременно с това винаги подчертава активността на мисълта. Защото за него самият процес на познанието е религиозно ценен като осъ­ществяване на Богообщението в мисловен план, в областта на ума. Много имена изрича човек за Бога и в тях се изразява приобщението му към Откровението, многовидно и многоразлично по вид – „действията са многоразлични, но същността е проста“. В учението за Богопознанието най-ярко се предава основната идея на антропологията на свети Василий – представата за човека като динамично същество, ставащо, намиращо се винаги на път. Това е обща мисъл и на тримата кападокийци – и при двамата Григориевци тя е изразена още по-рязко и по-настойчиво, откол­кото при свети Василий.

________________________________

*Из книгата  Източните отци от IV век, по лекциите в православния богословски институт в Париж, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.

Следва…

Проф. д-р Дечко Свиленов

Какво учи Библията за задгробния живот?

В Библията (Евангелието на Лука, 16 глава, стихове 19-31) Христос повдига завесата на задгробния свят и ни дава отговор на въпроса какво става след смъртта на човека. Нека да чуем „Историята за богаташа и бедния Лазар“:

„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също и един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук ще се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат от тук при вас, да не могат, тъй също и от там към нас да не преминават. А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят.“

Чрез тази история Господ Иисус Христос ни показва какво става в отвъдното след смъртта на човека.

Какво е посланието на тази история, имащо отношение към настоящата тема?

След смъртта душата на човека продължава да живее и има само две места, където тя пребивава – едното се нарича рай (лоното Авраамово), където е занесена душата на Лазар, а другото – ад, където се озовава богаташът. Попадането на тези две места, става веднага след смъртта;

Тези две места са разделени едно от друго така, че да не може да се премине от едното в другото и обратно; нищо и никой не е в състояние да съдейства за такова преминаване от едното място в другото.

Очевидно Данте Алигери добре е познавал тази библейска истина, започвайки първата книга (АД) от своята „Божествена комедия“ с известните думи, изписани над портата на ада: „Надежда всяка тука оставете, всички вие, що пристъпвате тук“.

В задгробния свят човешката личност, тоест душата на човека, запазва всичките си свойства, които е имала приживе на земята – вижда, чува, усеща, говори, спомня си, проявява желания, разпознава личности, страда, радва се, мисли, търси помощ и т. н.;

От задгробния свят не може да се направи нищо, за да се предупредят хората на земята да не попаднат в ада; Сам Христос на едно друго място казва, че и Той не може да промени съдбата на мъртвите (Иоан 5, 28-30). Ако Христос не може да стори нищо за мъртвите, то живите на земята едва ли биха могли да направят нещо за промяна на съдбата на починалите. Двете настоятелни молби на богаташа към Авраам не се изпълняват.

Единственото средство, което определя мястото, където душата на човека ще отиде, е начинът му на живот, докато е жив на този свят, както и отношението му към Библията: тези, които я отхвърлят и не живеят според нея, ще попаднат на мястото при богаташа. Именно поради тази причина той е в ада, а не затова, че е бил богат.

Страданието в ада има комплексен характер: неугасим огън, мъка от пропуснат шанс, укор към самия себе си, вечна раздяла от Бога;

Грижата ни за другите хора, за да не попаднат в ада, може да бъде реализирана единствено и само докато сме живи на тази земя; В отвъдното са в сила другидуховни закони, различни от тези в този свят; След смъртта промяна в съдбата на душата на човека не може да стане, тъй като „след смъртта няма покаяние“ (монах Митрофан, стр. 88), а без покаяние няма и прощение. Няма библейски основания да считаме, че молитвите на живите могат да променят съдбата на мъртвите. Тази история ни показва, че съдбата на човека в отвъдното е необратима.

Посланието на Библията и отношението към това послание е напълно достатъчно, за да може да определи всеки лично съдбата си за вечността;

За всички онези, които не са запознати с Библията (нехристияни и атеисти) сам Христос казва: „Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божии и ще излязат: онези, които са вършели добро, ще възкръснат за живот, а които са вършели зло, ще възкръснат за осъждане“ (Иоан 5, 28-29). Бог е справедлив и Той ще зачете доброто, което човек върши. Освен това Библията учи, че човекът, виждайки Творението, е длъжен да търси Твореца и да живее според Неговата воля. Поради това никой човек не може да има извинение за своето неверие (Римляни 1, 20-25).

Важно послание на тази история е, че смъртта не прави всички човеци равни. Смъртта прави равни само телата, които отиват в земята, но в никакъв случай душата, която отива във вечността. Ако в живота на тази земя хората не са равни, то в задгробния свят различията са неимоверно по-големи. Във вечността Лазар и богаташът изобщо не бяха равни, както не са били равни и приживе.

Това е отговорът на Христос, даден в Библията относно задгробния свят, тоест какво става с човешката душа след смъртта на човека. Зная, че за някои читатели тази истина е тежка за възприемане. Невъзможно е за човек да разбере как Божията любов и милост, от една страна, и Неговата справедливост, от друга, се съчетават в едно. Ето защо за човек остава единствената алтернатива – през този живот да се подготви за вечността, която неизбежно го очаква.

Нека направим една кратка съпоставка на това библейско учение за задгробния свят с по-горе представената информация на науката и различните религии по този въпрос:

1)Науката, религиите и Библията са почти единодушни, че след смъртта човешката душа продължава да живее и че има само две места, където тя остава за вечността – рай или ад;

2)Научните данни, получени от хора, преживели клинична смърт, потвърждават учението на Библията за съдбата на мъртвите във вечността;

3)Ученията на различните езически религии за многократни възможности да се повтаря този живот, както и на някои  християнски църкви за възможна промяна или облекчение на съдбата на мъртвия в задгробния свят, противоречат на учението на Библията.

Поуката и личното решение

Най-важната поука за всеки един човек е, че той сам лично има право да определи съдбата си за вечността, като никога не забравя, че това си право той може да упражни само докато е жив на тази земя. Богаташът е знаел пътя към небето, но не го е приел а си е живял, както му харесва. Това се потвърждава от факта, че той не прави упрек към Авраам, че е осъден несправедливо. Напротив, той приема своята присъда като нещо заслужено.

Библията говори на много места за правото на човека сам да определи съдбата си:

„Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде“ (Премъдрост на Иисуса Син Сирахов, 15, 17); „Аз ти предложих живот и смърт, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Второзаконие 30, 19); „Истина, истина ви казвам: който слуша Словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот“ (Иоан 5, 24).

Какво значат всички тези думи на Бога?

1)Нищо друго, освен че човек може сам да определи съдбата си за вечността чрез личното си решение да повярва в Бога и да води живот според волята на Бога;

2)Нищо друго и никой друг чрез каквото и да било (думи, увещания, ритуали, семейни или национални традиции, посредничество и др.) не са в състояние да определят неговата съдба във вечността;

3)Личното решение може да бъде взето само докато човек е жив на този свят;

4)Отговорността пред Бога е лична;

5)Тези, които притежават Библията, трябва да знаят, че тя ще извърши с тях две неща, когато те отидат във вечността: или ще ги спаси (ако те я четат и са живели според нея), или ще ги осъди (ако те не са живели според нея, независимо от това, дали са я чели). Неутрално положение няма; Това казва Сам Бог: „Моето Слово, което излиза от устата Ми, не се връща към Мене празно…“ (Исаия 55, 11). Господ Иисус Христос потвърждава същото в Новия Завет: „Словото, което говорих, то ще го съди в последния ден.“ А св. Апостол Петър е напълно убеден, като казва на Христос: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот“ (Иоан 6, 68). Тези думи на великия апостол показват, че вечният живот започва още докато човек е жив на тази земя, след като приеме Христос за свой Господ. Това потвърждава и св. Иоан Кръстител, казвайки: „Който вярва в Сина, има вечен живот“ (Иоан 3, 36). Обърнете внимание на сегашното време на глагола „има“, т.е. този вечен живот се дава тук, сега.

В последната глава на Библията (Откровение 22) Бог дава следните две важни неща, имащи отношение към вечния живот:

1)Господ казва, че дава даром вечен живот на всички онези, които искат този живот (ст. 17). Когато отидат в отвъдното, спасените „ще гледат лицето на Христа и Неговото име ще бъде на челата им“ (ст. 4) и ще бъдат възнаградени според делата им (ст. 12);

2)Бог потвърждава, че думите, написани в Словото, са „верни и истинни“ (ст. 6), и забранява да се прибавя нещо към Неговото Слово, както и да се отнема нещо от него (ст. 18 и 19). Много голямо е наказанието за всички онези, които добавят към написаното или отнемат от написаното в Библията.

Практически съвет

От всичко казано дотук става ясно, че придобиването на вечен живот не става нито чрез приятелство или посредничество с даден човек (пък бил той и висш духовник), нито чрез членство към дадена Църква, нито поради традиционна религиозност или добри богословски познания. Тежко болният човек не може да бъде излекуван само поради това, че познава някой добър лекар. Той трябва да отиде при лекаря и да изпълни това, което лекарят му казва.

За онези читатели, които за първи път чуват тази информация или пък досега са били „християни“ по традиция и написаното тук е променило тяхната представа за вечния живот и те желаят да се възползуват от поканата на Христа, то на такива търсещи хора бихме предложили следното:

Първо: Ако някои желае да получи вечен живот, той трябва да се обърне директно към Този, който единствено е в състояние да му дари вечен живот – Господ Иисус Христос. Това може да стане с най-обикновени думи към Христа, което Библията нарича молитва. Ако ти никога досега не си се обръщал към Христа с молитва, а имаш желание да бъдеш във вечността с Него в рая (както разбойника на кръста), ти би могъл да се обърнеш към Иисуса със следните примерни думи:

„Господи Иисусе Христе, аз осъзнавам, че моят досегашен живот не е бил по Твоята воля. Моля Те да ми простиш всички сторени грехове и да промениш моя живот. Дари ми любов да чета Твоето Слово и сила да живея според него. Приемам Те сега в живота си като мой Господ и Спасител. Укрепи волята ми и ми дай желание и сила, за да Те следвам. Благодаря Ти, че ме прие да бъда Твое дете. Амин!“

Имай пълната убеденост, че с тази вяра и покана Христос е влязъл в твоя живот, простил ти е греховете и ти е дарувал вечен живот. Библията нарича това първо молитвено общение с Иисуса и промяната на живота „раждане свише“, „духовно раждане“, „възраждане“, „новорождение“ (Иоан 3, 3 и 5; Първо посл. на св. ап. Петър 1, 3; Второ послание на св. апостол Петър 2, 2; Послание до Тита 3, 5). Не отлагай да сториш това нещо, защото не знаеш какво ти носи следващият ден. Стори го сега! Не търси специален момент, специално място или специален човек, пред когото да сториш това. Стори го в присъствието на Спасителя Христос и бъди уверен, че той ще извърши това, което е обещал. Сам Бог ти дава гаранция за твоето спасение: „А свидетелството е това, че Бог ни е дарувал живот вечен; и тоя живот е в Неговия Син. Който има Сина Божий, има тоя живот; който няма Сина Божий, няма този живот“ (Първо Иоан 5, 1-12). Христос стои пред вратата на твоето сърце и чака да Го поканиш да влезе в теб и поеме ръководството на живота ти!

Чрез духовното раждане (вяра в Иисуса и живот според тази вяра) се приема вечният живот. Поставя се ново начало в живота на човека. В този смисъл са думите проф. д-р В. Гитт: „Ако си роден само един път (естественото раждане), то тогава ще умреш два пъти (физически и духовно). Ако обаче си роден два пъти (естествено раждане и духовно раждане чрез Христос), тогава ти ще умреш само един път (физическата смърт).“ Повече за духовното раждане в трудовете на св. Тихон Задонски (Симфония, стр. 337). Бог обича всички хора и иска те да бъдат спасени (Иоан 3, 16; 2 Петр. 3, 9).

Второ: Чети всеки ден Неговото Слово – Библията, и води живот според това, което тя учи. Общувай молитвено с Христа и Го моли да ти дава мъдрост да разбираш Неговото Слово и сила, за да живееш според това Слово (Исус Навин 1, 8; Първо Петрово 1, 23). Препоръчваме на тези, които за първи път четат Библията, да започнат от Евангелието на Лука (страница 1257 по изданието на Св. Синод на Българската православна Църква) и след като стигнат до края, тогава да започнат от началото на Библията.

Трето: Посещавай редовно Църквата, за да бъдеш ръководен и да растеш в твоя духовен живот, като имаш общение и с други християни, които живеят така, както и ти. Църквата е мястото, където се покланяме на Бога, учим се от Словото Му и общуваме с други християни. Нищо не трябва да замести ходенето на Църква. С право един известен богослов пише: „Христос е целта, църквата е средството, а Духът е силата.“ Църквата е определеното от Бога общество от вярващи, чрез което Бог работи.

Имай уважение към духовника, когото Бог е поставил да те поучава, наставлява и ръководи в живота ти като християнин. Знай, че пътят към вечния живот е труден и опасен. Необходим ти е ръководител! Такъв ръководител е духовникът, който Бог е упълномощил да носи отговорност за теб, както пастирът за овцете. Чудесен пример в това отношение е краткият диалог между св. апостол Филип и финансовият министър на Етиопия в книгата Деяния на апостолите 8 гл. 30-31 ст.: Апостол Филип, виждайки, че този човек чете Библията, го пита: „Разбираш ли каквото четеш?“ А етиопецът отговори: „Как да разбера, ако не ме упъти някой?“ Този, който ще те упъти в това, което четеш в Библията, е твоят духовник. Това трябва да бъде и най-великата мисия на всеки духовник.

Четвърто: Изпълнявай християнския си и обществен дълг към Църквата, Държавата, семейството си и ближните си. Старай се да предадеш твоята вяра и начин на живот на децата си още докато са малки. Бог ти е дал дарби и Той очаква да ги използваш за Негова слава.

Пето: Свидетелствай навсякъде, където имаш възможност, за това, което Бог е сторил с теб – как ти е простил греховете и ти е дарил вечен живот. Най-доброто свидетелство е твоят начин на живот според вярата, която ти е дарена.

Шесто: Отбягвай всякакви лъжеучения и секти и се придържай с вярност към Божието Слово, като не се отклоняваш, не правиш компромиси и не приемаш онова, което противоречи на написаното в Библията. Най-важният белег, по който ще ни познаят, че сме спасени християни, е любовта ни към другите хора (Иоан. 13, 35).

Седмо: Не се обезсърчавай от слабостите, греховете и пропуските на другите, както и от грешките на духовенството и Църквата в миналото и сега. Не критикувай, но ако можеш да допринесеш за тяхното преодоляване, то не се бави да го сториш. Отнасяй се с любов към християните от другите християнски църкви, като споделяш с тях онова, което ви свързва, а не онова, което ви разделя. Има толкова много неща, които са общи за християните! Онези, които поради мнима благочестива ревност хулят инославните, не трябва да забравят думите на св. апостол Павел: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи“ (Римляни 14, 4). И още: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички човеци“ (Римляни 12, 18). Никога не забравяй, че в края на краищата всеки един лично ще се яви пред Христовото съдилище, за да отговаря за живота си (2 Коринтяни 5, 10). Тогава ще се види кой е бил на страната на истината.

Осмо: Никога не забравяй, че най-важната ти мотивация за това, че си християнин, е делото, което Господ Иисус Христос стори за теб на Голгота – чрез саможертвата на Кръста отвори пътя ти към вечния живот. Благодари на Бога, че ти е дарил милостта да приемеш тази покана на Спасителя. Недей да мислиш, че с добрите си дела ти ще заслужиш този вечен живот. Чрез добрите дела ти показваш, че си приел Христос в себе си и си спасен. Добрите дела са демонстрация, а не мотивация! Тези дела трябва да видят хората и „да прославят вашия Небесен Отец“ – ето това е целта на добрите дела (Матей 5, 16). Те не ти отварят вратата за вечния живот, а само показват на света, че ти живееш този живот.

Девето: Знай, че който живее с Христа, не върши съзнателен грях, не търпи неизповядан и неопростен грях, не ходи по път, по който Христос не би вървял, и живее с дълбоката увереност, че Христос знае всичко, което става с него. Християнинът знае още, че не е освободен от проблеми, трудности и изпитания в живота си, но че той има свободата всичките си грижи и проблеми да възложи на Христа (1 Петрово 5, 7). Живеейки така, християнинът получава пълната увереност, че след смъртта си той ще отиде при Христа и ще бъде жив във вечността с Него (Иоан 11, 25).

Десето:  Всички онези, които са повярвали в Иисуса, трябва много да внимават да не изгубят дареното им спасение. Библията многократно предупреждава: „А праведният (т.е. спасеният, този, който има вечния живот – б.а.) чрез вяра ще бъде жив; ако пък се отклони, душата Ми няма да благоволи към него“ (Евр. 10, 38). „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10, 12). „И праведник (тоест спасеният), ако отстъпи от своята правда и постъпва неправедно…ще бъде ли жив?…поради беззаконието си, що е вършил…той ще умре“ (Пророк Иезекиил 18, 24). Освен тези директни предупреждения, Библията ни дава и примери на хора, изгубили вечния си живот – Иисус имаше ученици, които Го изоставиха (Иоан 6, 66), а друг един (Юда) дори Го предаде. Св. апостол Павел е имал също такива опитности (2 Коринтяни 4, 10-16).

На онези, които са превърнали вярата в традиция, ритуал, средство за успокоение на съвестта или религиозен фанатизъм, а не в живот, на такива Господ Иисус казва: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“ (Матей 7, 21). Не е възможно някой да е повярвал в Христа, да е приел вечния живот и да продължава да си живее както досега. Такъв трябва да се попита дали изобщо е повярвал, или просто се самозалъгва! На такива, които се наричат християни, но не изпълняват написаното в Библията, Христос ще каже: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7, 23).

Не се съмнявай в живота след смъртта!

Ще дам четири вълнуващи и насърчителни примери от историята, които убедително демонстрират вярата в Христа и живота с Него във вечността:

Първи пример: Човек не може да остане равнодушен към хилядите християни, които през първите три века умряха мъченически на римските арени с думите „Pro Christo! Christus regnat!“ (За Христа! Христос царува!). Този период от историята е пресъздаден по неповторим начин от Хенрик Сенкевич в знаменития му роман „Quo Vadis“, където четем, че тези мъченици сториха това от любов към Спасителя и с вяра във вечността, показвайки на дело, че „притежават щастие, което нищо не може да разруши, понеже смъртта, която за езическия свят е край на всичко, то за вярващия християнин ще бъде само преминаване към покой, неизразима любов и голяма радост във вечността.“ Великият апостол Петър издига ръката си за благослов към мъчениците и им казва: „А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт и за вечен живот..!“ Чрез един от своите герои авторът с възхита се провиква: „О, Петроний, ти видя колко утеха и издръжливост дава това учение, колко търпение и смелост вдъхва срещу смъртта… Хората не са познавали досега Бога на любовта, Когото биха могли да обичат, затова и не са се обичали помежду си… Аз съм щастлив с моята избраница, защото обичам нейната безсмъртна душа и двамата обичаме Христа, а в такава обич няма нито раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото, когато премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта, любовта ще остане, понеже ще останат душите … Разумът и сърцето говорят, че това учение е божествено и е най-доброто.“ Потресаващи са думите на главната героиня Лигия, която, малко преди да бъде изведена на арената, се обръща към своя годеник Марк Виниций – бивш генерал от римската армия и новоповярвал християнин, с думите: „Аз вече отивам при Христа, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам … Аз не се страхувам от мъките и смъртта, защото отивам на Небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е Спасителят, благ и милосърден. И няма смърт …“ След това тя целуна ръката му и му каза: „О, скъпи Марк, не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мен. Малко живях, но Бог ми дари твоята душа …“ Авторът довършва тази покъртителна сцена, станала в подземието на римската арена, с краткия коментар: И двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят…

Втори пример: На 17 септември православната Църква почита паметта на мъчениците Вяра (12), Надежда (10), Любов (9) и майка им София, живели в края на първия и началото на втория век в Рим. След като император Адриан разбрал, че те са християнки, положил големи усилия чрез обещания и заплахи да ги принуди да се откажат от вярата си в Христа и да принесат жертва на римските богове. По време на мъченията, на които били подложени тези деца, майка им се молила и ги увещавала: „Не скърбете, деца мои, че се лишавате от временния живот заради вечния. Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота, безсмъртен, вечен живот!“ Трите момичета с голямо мъжество и твърдост понасяли страданията, завършвайки така рано своя земен живот. Изворът на тяхната сила намираме в думите на майка им, която утешава Надежда с думите: „Ще отидеш при сестра си Вяра и заедно с нея ще застанеш пред Спасителя!“ Най-малката, Любов, преди да бъде посечена, отправила поглед към Небето с думите: „Господи, Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име, че ме приемаш заедно с моите сестри!“ И това са думи на едно деветгодишно дете… След няколко дни и майка им предала душата си на Спасителя, убедена, че отива при дъщерите си*.

Под черта на същата страница:

*В телевизионно предаване по темата за смъртта водещата журналистка ме попита дали има разлика между смъртта на мъчениците, смъртта при атентаторите самоубийци и тази при камикадзетата (последните две понятия много често се отъждествяват). Разликата е огромна. Християнските мъченици биват убивани затова, че не правят компромис с вярата си в Бога и с вечния живот. Атентаторите-самоубийци убиват други поради фанатизъм, за отмъщение и в очакване на блаженство след смъртта в някакъв си въображаем рай. Саможертвата при камикадзетата (пилоти-самоубийци, използувани в Япония по време на Втората световна война) е високостепенна изява на героизъм във военно време или на алтруизъм при природни или технически бедствия, където хора рискуват живота си, за да помогнат на други. Огромната разлика при тези три категори е в мотивацията и целта: при мъчениците мотивацията е любов към Бога и хората, а целта – вечният живот; при атентаторите мотивацията е омраза, а целта отмъщение и смърт; при камикадзетата – мотивацията и целта е да се порази врага или пък да се направи добро на друг човек с цената на собствения живот. Каква е съдбата на тези три категории във вечността? Мъчениците – вечен живот при Бога в рая, атентаторите – вечна смърт при сатаната в ада, камикадзетата ще бъдат съдени според делата им. Не трябва да се забравя и фактът, че животът е дар Божий и никой няма право да отнема нито чуждия, нито своя живот. Независимо от мотивацията и целта на деянието при камикадзетата става дума за самоубийство. При тях е в сила една мъдра немска поговорка: „Доброто е враг на най-доброто.“

Трети пример:

Уникално е преклонението пред личността на Христа от най-великите представители на цялостното културно и духовно наследство на човечеството. Когато „Тайната вечеря“ била готова, художникът повикал свой приятел и го попитал кое му харесва най-много в картината. Отговорът бил: „Чашата. Тя е просто вълшебна и надминава по красота всичко.“ „Така ли“ – отговорил художникът. Взел четката и заличил чашата от картината. „Какво направихте? Та тя беше тъй красива!“ Леонардо да Винчи отговорил: „Нищо не искам да засенчва лика на моя Спасител …“

Четвърти пример:

Един атеист посетил преди години островите Фиджи и казал на главатаря на туземците: „Вие сте велик главатар, но съжалявам, че сте послушали мисионерите и сте станали християни.“ Старият вожд посочил един голям камък и спокойно отговорил: „Преди мисионерите да ни донесат Библията, на онзи камък разбивахме главите на човешките си жертви и печехме телата им за нашите пиршества. Ако не беше тази книга, която ни е обърнала от диваци в християни, вие никога нямаше да излезете от това място; ако не беше Евангелието, което вие презирате, щяхте да бъдете убит и изяден.“

Как да си обясним това огромно влияние на Христос върху плеядата мъченици, върху новопокръстени диви племена, както и върху такива велики гении? А ето само още някои имена, на които човечеството дължи своя научен, културен и материален прогрес – личности, които смирено благоговеят пред учението и делото на Христа: Пастьор, Коперник, Кеплер, Нютон, Франклин, Микеланджело, Лайбниц, Лавоазие, Емерсон, Вагнер, Фламарион, Макс Планк, Иван Петрович Павлов, Миликан и много, много други. Възможен е един-единствен отговор: това е така, защото Христос донесе истината за вечния живот (Иоан 18, 37). А това е най-важното нещо за всеки един човек.

А на онези, които все още се съмняват в съществуването на Бога, както и в живота след смъртта, ще дам нещо от областта на медицината –  твърде поучителната алегория „Разговор преди раждането“:

В корема на една бременна жена имало близначета, които се „разговаряли“ помежду си:

Първото бебе пита: Всъщност вярваш ли, че има живот след раждането?

Второто бебе: Разбира се, че има живот след раждането. Нашият живот тук се състои в това да растем и да се подготвим за живота ни след раждането, както и да станем достатъчно силни за този живот.

Първото бебе: Глупости! Няма такова нещо. Как изобщо би изглеждал някакъв си живот след раждането?

Второто бебе: И аз не зная точно как ще изглежда този живот. Но със сигурност ще бъде много по-светло, отколкото е сега тук. И сигурно ще можем да ходим и да се храним с устата си.

Първото бебе: Какви глупости говориш? Да ходим! Та това не може да стане. И да се храним с устата си? Какво смешно нещо! Та ние си имаме пъпна връв, която чудесно ни храни. Освен това е изключено да има живот след раждането, тъй като пъпната връв е доста къса.

Второто бебе: Не, не! Има живот след раждането. И той ще бъде по-различен от сегашния ни живот в корема.

Първото бебе: Та още никой не се е върнал след раждането отново в корема. Така че с раждането животът ни свършва. А както виждаш, животът е един такъв тормоз и тъмнина!

Второто бебе:Въпреки че не зная точно как изглежда животът след раждането, то съм сигурен, че ние тогава ще видим нашата майка и тя ще се грижи за нас.

Първото бебе: Майка!?… Ти вярваш в съществуването на майка? Та къде е тя, моля?

Второто бебе: Ето тук, навсякъде около нас. Ние живеем чрез нея и в нея. Без нея изобщо нямаше да съществуваме.

Първото бебе: Глупости говориш! Никога не съм забелязало съществуването на някаква си майка. Значи, такава не съществува…

Второто бебе: Понякога, когато ние сме съвсем спокойни, аз я чувам да пее и я чувствам как ни гали. Аз съм напълно убедено, че истинският ни живот започва едва след нашето раждане.

Уважаеми читателю, прочети отново тази алегория и замести в нея думата „раждане“ с думата „смърт“ и думата „майка“ с думата „Бог“ и тогава си отговори на въпроса, кое от тези две бебета си ти…!

Пътуване без завръщане!

Великите крале са имали в дворците си придворни съветници, придворни композитори, астрономи, математици, готвачи, а някои дори си имали т. нар. придворни шутове или известни още като придворни глупаци. Задължението на тези придворни шутове е било да казват на краля в шеговита форма неговите слабости и истини, които не е могло по друг начин да се кажат на краля.

Един крал имал особено даровит придворен глупак, от когото бил много доволен. В знак на благодарност кралят подарил на този шут един малък златен скиптър с думите: „Аз съм много доволен от служението ти като придворен глупак и съм убеден, че по-добър глупак от теб няма. Но все пак, ако някога срещнеш по-даровит глупак от тебе, моля те да му дадеш този златен скиптър“. „Така и ще направя! Но може би няма да намеря такъв“ – отговорил придворният глупак.

Минали много години. Кралят се разболял тежко и бил на умиране. Тогава той пожелал да се позабавлява с придворния си глупак. В хода на разговора кралят му казал: „Заминавам на едно дълго пътуване, от което няма завръщане.“ Глупакът добронамерено попитал краля: „Сигурно много добре си се подготвил за това пътуване.“ „О, не! Изобщо не съм имал време да се подготвя за това пътуване!“ „Как така?“ – казал глупакът. „Ти си знаел за това пътуване…и изобщо не си се подготвил за него?“ „Да, за съжаление е така“ – с тъга отговорил кралят. Тогава придворният глупак отишъл бързо в стаята си, откъдето донесъл златния скиптър и го дал на краля с думите: „Кралю честити, когато ми подари този скиптър, ти ми каза, че ако срещна някога по-голям глупак от мене, да подаря на такъв този златен скиптър. Ти си този по-голям глупак от мене. Ти си знаел, че ти предстои това пътуване, от което няма завръщане, и въпреки това не си се подготвил…!!!“

Нека нашите читатели сами да направят коментара и си извадят поука от този разказ…

Пътуващият трябва да знае закъде пътува и да се подготви за това пътуване.

Приеми вечния живот сега!

Но какво ни ползва, ако знаем, че има задгробен живот, запознати сме с неговата същност и сме убедени, че трябва да се подготвим за него, а не предприемем тази подготовка своевременно. Във връзка с това ще завършим с една действителна история от близкото минало:

„Християнски мисионер в Африка забелязал по време на богослуженията, че един възрастен човек от местното племе редовно посещавал службите и старателно си водел записки от проповедите на мисионера. След няколко месеца мисионерът решил, че туземецът е достатъчно подготвен, и го попитал дали не би желал да приеме Иисус Христос за свой Господ и да се кръсти. Туземецът му отговорил: „Да, ще го сторя, но след една година!“ Минали още няколко месеца и мисионерът отново го попитал и получил същия отговор: „Да, но след една година.“ Случило се, че туземецът се разболял тежко и го закарали в болница. Било му предписано лекарство, което единствено щяло да му помогне, ако се вземе веднага. Туземецът знаел, че мисионерът разполагал с това лекарство, и помолил чрез свои близки за него. Мисионерът приготвил жизненоважното лекарство, отишъл при смъртно болния и му казал: „Ето ти лекарството, но ще трябва да го вземеш след една година!“ „Та аз съм смъртно болен и ако не го взема веднага, то след няколко дни ще съм мъртъв!“ Туземецът разбрал какво иска да му каже мисионерът… След като оздравял, той приел Христос и се кръстил.“

Всички хора страдат от тежка духовна болест, срещу която има едно единствено лекарство. Болестта се казва „грях“, а лекарството – Господ Иисус Христос. Варненският митрополит д-р Йосиф пише: „Лекарството е да се роди човек отново, както учи Сам Иисус“ (стр. 260). Това Библията нарича новорождение (Иоан 3, 3).

От написаното дотук стана напълно ясно, че единственото средство, за да се излекуваме от болестта „грях“ и да достигнем вечния живот, т.е. да бъдем духовно здрави, е да приемем Иисус Христос като свой Господ и Спасител. В това беше напълно убеден и св. апостол Петър, който казва за Христос: „…И в никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния на светите апостоли 4, 11-12).

Христос иска да влезе в твоя живот и ти да бъдеш в рая с Него през вечността. Не се бави да повярваш в Него и да Го приемеш сега, докато имаш тази възможност. Утре може да бъде късно…

МИСЛИ ЗА СМЪРТТА И ОТВЪДНОТО

от Варненски и преславски митрополит д-р Йосиф (1898-1988) дългогодишен член на Св. Синод на Българската православна църква

Смъртта – най-добър вестител на истината.

Със смъртта започва вечната участ, за която човек се е подготвил тук на земята… Ние живеем на земята, като че ли сме вечни тук, като че ли никога няма да умрем. Бедата ни е в това, че нехаем пред истината, която смъртта непрекъснато ни вести… В присъствието на мрътвец ние мислим за миналото на покойника, но не мислим за нашето минало и за нашето бъдеще. Какво ще стане, когато и ние умрем и пред нас се изпречи строгата и внушителна истина за вечността?…

А след смъртта – какво?

Не се тревожете, учи Христос, за смъртта на тялото, а се замислете над вечната съдба на душата… Душата ви ще живее вечно, защото е вдъхната от Бога … Думата „ад“ не е много приятна. Тя е непопулярна, противоречива и при много случаи криворазбрана… В основата си адът е раздяла с Бога. Това е „втората смърт“…Ще изпрати ли любещият Бог човек в ада? Отговорът е – да! Но Той не го изпраща с желание. Човек осъжда сам себе си, като отказва начина за спасение, посочен му от Бога…Ако един човек е болен и извика лекар, който му предпише лекарство, но болният откаже това лекарство и умре, кой е виновен за смъртта?…Точно по този начин Бог предписва лек за болестите (греховете, б.а.) на човешкия род. Това лекарство е вяра, свързана с покаяние и преданост към Иисуса Христа. Лекарството е да се роди човек отново, както учи Сам Христос. Ако съзнателно го откажем, ще трябва да понесем последствията, без да виним Бога. Грешка на Бога ли е, че сме отказали лекарството“?… Странно е, че хората се приготвят за всичко, освен за смъртта…. Ако се премествате в нов дом, искате да знаете всичко за обстановката, в която отивате да живеете… И тъй, щом като ние ще прекараме вечността някъде, трябва да знаем всичко за това място. Сведенията относно Небето се намират в Библията… Срещат се хора, които питат: „Вярвате ли, че Небето е място в буквален смисъл на думата?“ Отговаряме: Да! Защото Иисус е казал: „Отивам да ви приготвя място“ (Иоан 14, 2)… Много хора са питали: „Къде е Небето?“ В Свещеното Писание не се казва къде точно е Небето…Но независимо от това къде е разположено, Небето се намира там, където е Христос!… Можете да попитате: „Ще се познаваме ли помежду си на Небето?“ Библията посочва на много места, че това ще бъде време на велико събиране с тези, които са си отишли по-рано … Има хора, които питат: „Какво ще правим на Небето?“ Библията казва, че ние ще служим на Бога. Там ще има работа да се върши за Бога. Това ще бъде живот безкраен в радост, послушание, щастие и възхвала на Бога … Библията учи, че в момента, в който умира благочестивият християнин, отива незабавно  при Христос. Там душата му чака възкресението, при което тялото и душата ще станат отново едно цяло. Вечността, в която душата влиза след раздялата с мъртвото тяло, е нещо непроменимо. Тя не подлежи на непрекъснати изменения … Човек влиза във вечността в оня миг, в който е издъхнал…    В покаянието е тайната на блажената вечност … Затова Господ Иисус Христос е започнал Своето служение на човечеството с божествения призив към всички „Покайте се!“ (Мат. 7, 14)..

Представата за задгробния свят.

Ярко доказателство, че в мига на смъртта човекът е вече в рая или в ада, е случаят с разбойника, който е висял на кръста отдясно на разпнатия Христос. При страшните мъки на кръста той се покаял, изповядал греховете си и помолил за милост страдащия Богочовек. И Господ му отговорил: „Днес ще бъдеш с Мене в Рая“ (Лука 23, 39-43)… Наистина ние не можем да имаме широка представа за условията на задгробния живот. Но това не е беда. Онова, което трябва да знаем, за да се отправим нататък, ни е добре известно…. Словото Божие ни уверява, че всъщност не само по душа, но и по тяло ние сме безсмъртни. Чрез една безусловна заповед на Божието всемогъщество прахът от нашите кости наново ще се превърне в тяло… В задгробния свят тялото на човека ще бъде същото, каквото е било в земния живот, но вече неограничено от материята, свободно от естествените за земните условия промени… Ако познавахме напълно отвъдния свят, ние бихме оползотворили ревностно земния живот… Безполезно и наивно би било, следователно, да се тревожим за неща, които според мъдрата повеля на Божието провидение не може да знае в подробности никой човек на земята…

Съдът на Бога

Съдията е Богочовекът Иисус Христос, Господ, Премъдрият, Всесправедливият… Съдът завършва с присъда, с решение, което е валидно завинаги. Ужасно е да бъдеш засегнат от злополучие или някоя природна стихия. Но още по-ужасно е да попаднеш в ръцете на Всеправедната Божественост… „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“ (Евр. 10, 31)… За едните присъдата на Божия съд гласи: „Махнете се от Мен и отидете във вечния огън!“ А за другите: „Елате вие, добри и верни слуги; влезте в радостта на вашия Господ!“…  За всичко, което ти доброволно вършиш или говориш, мислиш или проектираш, запази живото съзнание за твоята по-сетнешна отговорност. Не питай: какво ще кажат хората? А питай: какво ще каже Бог?…

Възмездието

Това, което трябва да знаем, за да можем да съществуваме, ние знаем. Онова, което не ни е потребно да знаем, е скрито за нас. Върху него можем само да размишляваме … В задгробния свят за всеки неизкупен тежък грях е отредено нескончаемо наказание… Всяка надежда за край на мъките е изключена… Глупаво е човек да затваря очите си пред тая бездна, в която сигурно ще падне. По-добре жестока истина, отколкото фалшиво успокоение. Силна светлина върху разглежданата истина Христос дава в историята за бедния Лазар и разточителния богаташ (Лука 16, 19-31).

(Цитат от книгата „Молитвени размишления за Бога и човека“, СИ, 1980, стр. 250-273)

Уважаеми читателю, тези велики слова, оставени ни от блаженопочившия дядо Йосиф, когото имах честта  да познавам, ни показват ясно, че хората в света могат да бъдат разделени на следните четири категории:

1)Такива, които отричат Бога и вечния живот. Ако не се покаят, то след смъртта си те ще се озоват във вечната смърт в присъствието на сатаната и неговите демони.

2)Такива, които приемат Бога и съществуването на задгробен живот, но живеят в грях и водят живот против волята Божия. Без покаяние и живот според вярата и те след смъртта си ще се озоват при първата група.

3)Такива, които са религиозни и живеят според законите на своята религия. След смъртта си те ще бъдат съдени и ще бъде въздадено според делата им (Матей 25:31–46).

4)Такива, които са повярвали и приели Господ Иисус Христос за свой Спасител и водят живот според Неговата воля, дадена ни в Библията. На такива Подателят на вечния живот – Христос, ще каже: „Елате вие, добри и верни слуги; влезте в радостта на вашия Господ!“ (Мат. 25, 21).

Немският класик Йохан Готфрид фон Хердер характеризира тази четвърта категория хора много сполучливо в разказа си „Тримата приятели“:

„Един човек имаше трима приятели. Единия от тях обичаше особено много. Той му беше така близък, че те всеки ден бяха заедно. Той му се радваше твърде много, въпреки че този приятел имаше и много други близки приятели.

Към втория приятел любовта му не беше така голяма. С него се виждаше от време на време, и то предимно при поводи от семеен и роднински характер.

Този човек имаше и трети приятел, за когото рядко се сещаше и още по-рядко виждаше.

Един ден се случи така, че човекът получи призовка от съда. Съдията го обвиняваше, че е извършил някакво тежко престъпление. Този човек знаеше, че никога не е извършвал такова нещо, но как можеше да докаже своята невинност? И си каза: „Ще отида при моя най-близък приятел и ще го помоля да дойде и да свидетелства пред съдията за моята невинност.“ Отиде и помоли приятеля си, но този му отговори: „Бих дошъл, но имам много работа, много други приятели, с които съм ангажиран. Нямам време.“ Разочарован от отказа, този човек отишъл при втория си приятел и го помолил за същото. „С удоволствие ще дойда.“ И тръгнали към съда. Но пред вратата на съда този приятел му казал: „Знаеш ли, не съм сигурен дали действително не си извършил това престъпление. Не мога да вляза при съдията.“ И се върнал. Дълбоко отчаян, човекът се сетил и за третия си приятел и си казал: „Ще се пресрамя и ще го помоля. Въпреки че не ме познава добре, може би ще се съгласи да каже добра дума за мен пред съдията.“ Като чул молбата ме този приятел с радост възкликнал: „Веднага идвам с теб!“ И отишъл с него в съда, и свидетелствал пред съдията, и този човек бил оправдан…

ПОУКАТА:

Трима приятели има човек на този свят: парите, роднините, вярата в Бога с добрите дела.

В деня на смъртта парите са първите, които го напускат и не искат да чуят повече за него; роднините го придружават само до гроба (вратата на съда) и след това се връщат обратно; вярата в Бога с добрите му дела го придружават до гроба, в гроба и пред Съдията, пред Когото той трябва да застане. Те бяха единствените свидетели, които говориха пред Съдията за този човек и той бе оправдан…“

Този разказ потвърждава думите на Бога в Неговото Слово: „Делата им вървят заедно с тях“ (Откровение 14, 13).

ЛИТЕРАТУРНА СПРАВКА

1)Александър Величков, Вечният живот, София „Любомъдрие“, 2007.

2)Архимандрит Серафим, Беседи за живота след живота, София, 1994.

3)Библия, София, 1993.

4)Б. Греъм, Мир с Бога, ВЕРЕН, 2005.

5)Варненски и Преславски митрополит д-р Йосиф, Молитвени размишления за Бога и човека, глава 15: Зад смъртта, стр. 250-273, Синодално издателство, София, 1980.  

6)В. Михайлова и К. Денчева, Мила ми вяра българска, Вест-М.

7)М. Ролингс, Отвъд вратата на смъртта, ОМ, 1978.

8)Д. Киров и сътр. Християнска етика, Слънце, 2003. 

9)Д. Свиленов, Миналото, настоящето и бъдещето според Библията, 2001;

10)Д. Свиленов и сътр., Еволюция или сътворение – какво казва науката?, Слънце, 2010.

11)Д. Гудинг и Дж. Ленокс, Ключови библейски понятия, ВЕРЕН, 1997.

12)Реймънд Муди, Живот след живота, Интерпринт, 1991.

13)Епископ Александър Милеант, Живот след смъртта, http://www.Pravoslavieto.com (вж. Многото литература в края на книгата).

14)Монах Митрофан, Задгробният живот, Полипринт, 2006.

15)Йеромонах Дамаскин, Отец Серафим Роус – живот и дело, – Душата след смъртта, Фондация „Покров Богородичен,  2007.

16)Д-р Моурис Роулингс, До ада и обратно,  DVD  Video, Фондация „Инфинити“.

17)Поглед към вечността – Феноменът ЛАЗАР, DVD Video, Фондация „Инфинити“.

18)Петър Граматиков, Инославие и иноверие, Седем тези върху движението Ню Ейдж (интернет).

19)Схиархимандрит Иоан (Маслов), Симфония – по творенията на св. Тихон Задонски, 2007.

20)Хенрик Сенкевич, Quo Vadis, НК, 1980.

21)A. Lukasik, Vier Minuten in Jenseits, GLIFA.

22)Ian McCormac, Ich war tot, AGENTUR, 2009.

23)T. Burpo, Den Himmel gibt,s echt, SGM Hänsler, 2011.

24)Werner Gitt, Reise ohne Rückkehr, 2010;

25)B. Schwengeler, Gottesbilderbuch, 1997.

26)Ph. Swihart, Der Tod – wirklich anders?, WLM,1998.

27)Werner Gitt, „Живот след смъртта“, 2011.

28) Интернет:

http://www.epochtimes-bg.com;www.xnetbg.com

http://www.fanpop.com/the-human-soul/articles81280

http://www.gorquestion.org/Bulgarian/Bulgarian-life-after-death-html

http://www.pravoslavieto.com/books/zhivot_sled_smurtta_ep_Mileant.htm

Виж и останалите литературни източници от интернет, дадени в текста.

Изказвам сърдечна благодарност на свещеник Петър Цанков, който ми предостави част от цитираната литература.

Авторът

Проф. Свиленов (1941) има православно духовно и медицинско образование. Работил е 36 години в Българска академия на науките в областта на медицинските научни изследвания. Пенсионер от 2006 година. Голяма част от научната си дейност е осъществил в медицинския университет на гр. Улм (Германия). Професор от 1991 година. Доктор на науките.

Автор е на следните книги: „Минало, настояще и бъдеще на човечеството според Библията – това, което всеки трябва да знае за края на света“, „Еволюция или сътворение – какво казва науката?“, „Сексуалност и секс – какво казва Библията?“, „Какво е дал Израел на света?“, „Въпросът за съществуването на Бога“ (немски), „Иисус Христос като фундамент в живота и служението на християнина“ (немски), „Бог твори оригинали“ (немски),  „Трите периода в живота на човека“(немски), „Християнинът през погледа на Иисус Христос“ (немски). Някои от важните теми, по които изнася доклади: „Животът и смъртта от биологична и библейска гледна точка“, „Наука и Библия“, „Видимата и невидима страни на живота“, „Човекът в конфронтация между доброто и злото“, „Минало, настояще и бъдеще на бившите комунистически страни – политически, икономически и духовен поглед“. Има и над 100 научни публикации в областта на експерименталната патология и електронна микроскопия.

Съпругата му д-р Цветанка Свиленова е лекар интернист. Имат двама сина (по-възрастният е лекар, а по-младият – зъболекар).

През 1994 година създава международната фондация „Приятели на България“, чрез която са внесени тонове хуманитарни помощи. Съвместно с Министерството на образованието организира отпечатването и разпространението в държавните училища на два вида детски Библии, Християнска етика и Нов Завет, от които книги досега има 54 издания с общ тираж 3100000 бр. Изданията са одобрени от Св. Синод на БПЦ.

Чрез фондацията се осъществява проект за разпространение на Библията всред българските политици, общественици и академични среди. До сега са разпространени 67 000 бр. Библии – издание на Св. Синод на БПЦ. Понастоящем се разпространяват още 50000 бр.

ОТЗИВ – ПРЕПОРЪКА

от професор Димитър Киров, преподавател по православна християнска етика, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“

В този свят съществува йерархия на ценностите, която ние своеволно пренареждаме поради различни съображения. На върха на тази йерархия обаче е разположена вечността като абсолютна ценност, която респектира както образования, така и обикновения, вярващия и невярващия човек.

В настоящата книжка проф. Дечко Свиленов разглежда в съкратена форма темата за вечността. Като човек, който съчетава у себе си учения и вярващия, той ни говори компетентно за това място, което ще приеме всеки един от нас, но по различен начин. Въз основа на своя личен религиозен опит и на широката си култура, той разкрива смисъла на земния живот като подготовка за вечния. Един от основните мотиви на автора е да подскаже на човека, че вярата в безсмъртието на душата е не само гарант за среща с Бога, но и изискване за водене на правилен живот на земята. В книгата еднозначно е написано, че животът отвъд се обуславя изцяло от живота ни тук. От страниците на този текст лъха братска загриженост да живеем според Христовите изисквания и да се стремим към Божията вечност, за да не ни обгърне по-късно мракът. Позовавайки се на истините, записани в науката, религията и Библията, авторът представя вярна картина на вечносттас двете ѝ лица.

Книжката, която държим в ръцете си, може да ни окаже необикновена помощ, за каквато не се досещаме сега. Необходимо е само внимателно да я прочетем и потърсим Бога чрез Библията, тъй като всеки един от нас копнее за безсмъртие, подобно на известния богоборец Фридрих Ницше, който колкото по-силно се борел с Бога, толкова по-дълбоко го завладявало въжделението за вечността.

Чрез това четиво вярващият ще затвърди вярата си във вечността, а невярващият ще разгърне Библията, за да намери продължението на насоката, която авторът е маркирал и ще чуе призива на небето – нашето безкрайно бъдеще.

Проф. Димитър Киров, София, май, 2011 година

ОТЗИВ-ПРЕПОРЪКА

от свещеник Петър Цанков, град Казанлък

Аз като православен свещеник естествено се вълнувам от вечния живот! Живот, за който се казва, че “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не му е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“  /1 Кор. 2:9/.

На православния семинарист проф. Дечко Свиленов дължим насърчителна благодарност за поднесената с любов и загриженост книжка относно истината за живота ни след смъртта. Написаното потвърждава думите на св. апостол Павел: „Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно.“ (2 Кор. 5, 1). А в посланието до евреите четем: „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (13, 14).

Разбираемо е защо авторът използва и доста западни източници. Защото е живял и учил на Запад. Това не е недостатък. Напротив, западният рационализъм потвърждава източното  духовно мнение. Пример за това е книгата на архимандрит Софроний Сахаров „Ще видим Бога както си е“, обоснована върху думите на св. Иоан Богослов в 1 Иоан 3, 2. Тази книга е обърнала във вярата много лутащи се в търсене на истината християни.

А Юджийн Роуз – бъдещият монах Серафим Роуз от Сан Диего – Калифорния, е посветил целия си земен живот за изясняване на вечния живот. Бог чрез отец Серафим е обърнал  мнозина към истината за вечния живот.

Да, ето че и проф. Дечко Свиленов също  търси, чете и живее на дело вярата! И то напълно в духа на «Символа на вярата»:„Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин“.

Вероятно любознателният читател ще има доста болезнени въпроси. Като например защо понякога родителите вървят след ковчега на своето дете? Това е действително една от най-тъжните картини в света (по Сенека).

Малко встрани от основната задача на книжката – относно истината за вечния живот: мимоходом се задава и този въпрос: Има ли библейско основание за почитането на покойниците? В книгата на Товит четем:  „Раздавай хлябовете си при гроба на праведните, ала не давай на грешници“ (Товит 4, 17).  А св. апостол Павел пише: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали Словото Божие, и като имате пред очи свършека на тяхния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евреите 13:7) Затова още първите християни са правили храмове върху мястото на мъченическата смърт на тяхен наставник. Такъв е примерът със св. Димитър и храмът, носещ неговото име в Солун.

Книжката на проф. Свиленов е с много силно изразен христоцентричен дух, което оправдава думите на св. апостол Павел: „Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него“ Нему слава во веки, амин“ (Римляни 11, 36). Авторът много добре е схванал и изразил великата истина: „Колкото сме по-близо до Слънцето, толкова ни епо- топло итолкова  по-малко дрехи ни трябват. И обратно – колкото сме по-далеч от Слънцето, толкова повече дрехи ни трябват… Искам да кажа, че колкото сме по-близо до Спасителя Христос, толкова по-малко нивъздействат изкушенията и нашата мисъл се насочва към Спасителя във вечността, където Той ни очаква.“

В заключение ще кажа, че предлаганата от проф. Свиленов книжка „Живот след смъртта“ дава изключително полезна, вярна, достатъчна и убедителна информация за живота в отвъдното. Книжката се обосновава преди всичко върху Божественото Слово – Светата Библия, но така също има и много добра научна медико-биологична подкрепа.

Горещо препоръчвам книжката на всички онези, които търсят истината за вечния живот.

Свещеник Петър Цанков, Казанлък, май 2011 година

ПОСЛЕСЛОВ

Като потвърждение на всичко написано дотук ще цитирам от последния брой на швейцарското списание „Еthos“ (№ 6, 2011, стр. 38-41) рецензията на две новоизлезли книги: „Детето, което се завърна от рая“ (Kevin and Alex Malarkey, Охайо, САЩ) и „Рай действително има“ (Todd Burpo, Небраска, САЩ).

След тежка автомобилна катастрофа шестгодишният Алекс от Охайо изпада в кома, от която се събужда след 75 дни и разказва, че веднага след катастрофата Иисус го завел в рая. Раят бил прекрасно място и трудно могло да се опише с думи. Цветовете били чудесни, природата невероятно красива, музиката вълшебна – картина, която надминавала всяка представа. Но Бог искал момчето да се върне обратно на земята, за да разказва на другите това, което е видял.

Подобни са преживяванията на четиригодишния Колтон, който бил подложен на сложна операция. Няколко месеца по-късно детето разказва, че по време на операцията било в рая. Родителите му забелязват, че след операцията детето има известни библейски познания. Веднъж при погребение на техен близък момчето попитало баща си: „Тате, починалият човек имал ли е Иисус в сърцето си? Би трябвало. Иначе той сега няма да е в рая.“  Друг път при детска игра той се държал грубо с другарчетата си, но веднага се корегирал: „Аз зная, Иисус ми каза да бъда мил и любезен!“ По-късно детето разказало нещо за Йоан Кръстител. Тогава баща му го пита откъде знае всички тези неща. Колтон отговаря: „Научих ги, когато бях в рая“. Към всичко това се добавя и нещо покъртително, а имено разказа за срещата, която момчето имало в рая със сестричката си, починала преди раждането, т.е. по време на бремеността на майка му. Бащата и майката останали потресени от чутото. Та те никога не били разказвали на Колтон за този спонтанен аборт на майката преди няколко години! Те дори не знаели пола на умрялото и абортирано бебе! Колтон им разказал, как в рая момиченцето дотичало радостно при него и му се представило, че е негова сестра… Разказал още, че е видял на небето и прадядо си, когото преди това никога не бил виждал. И когато бащата показал снимката на стареца, детето веднага реагирало: „Тате, на небето никой не е стар и никой не носи очила“. Няколко седмици по-късно бащата му показал стара семейна групова снимка и го накарал да му покаже 29-годишния си прадядо. Колтон веднага го познал и извикал: „Хей, откъде имате снимка на прадядо ми?“. Изумен от всичко това, бащата решил да му постави някои провокиращи въпроси. „Какво става в рая, когато вечер се стъмни?“ – попитал бащата. „В рая никога не става тъмно. Бог и Иисус правят рая светъл“ отговорило детето.

И в двата случая децата говорят за неща, които никога не са могли да знаят. Те разказвали подробно за всичко, което родителите са вършели по време на катастрофата и операцията и знаели точно кой и кога се е молел за тях. Те знаели, че Иисус е единственият път към рая и че ще има някога битка. Те с радост говорели, че Сатаната ще бъде хвърлен в огненото езеро. И двете деца били видяли трона на Бога и Иисус да седи от дясната Му страна. Колтон разказва, че Иисус имал кон (виж Откровение на Иоан 19, 11). Алекс видял ангели с крила и че някои ангели с две от крилата си покривали лицето си (виж пророк Исаия 6, 1-3).

Колтон, който по време на това небесно посещение е бил на три години и десет месеца, никога преди това не е чувал за тези неща. Когато детето било попитано какво мисли за Разпети петък, то отговорило: „Иисус ми каза, че е умрял на кръста, за да можем ние да отидем при Неговия Отец.“

Шестгодишният Алекс говорел за срещи с личности от Библията, за които по-рано бил чувал. И двете деца с възторг многократно повтаряли колко много Бог обича хората и описват рая като място на невероятна радост и чудесно общение. Децата знаели много добре, че съществува и ад.

Впечатляващи са думите на шестгодишния Алекс: „Искам хората да разберат, че раят не е място, където ти просто ще отидеш, защото си вършел добри дела. Ти трябва от сърце да помолиш Иисус да ти прости греховете.“

При Алекс нещата са особено вълнуващи: всеки, който говори с него, се чувства близо до Бога и изключително насърчен от едно дете, което е парализирано и седи в инвалидна количка. Алекс винаги подчертава: „Тук не става дума за мен, а за Бога.“ Той иска да стане мисионер и още от тази ранна възраст е обладан изцяло от това желание.При операциите, на които той трябва да се подлага, винаги пита лекарите: „Кой от вас вярва в Бога?“ А на всички, с които разговаря, казва, че единствено чрез Иисуса Христа ние можем да отидем при Бога.

Историята с тези две деца има особена стойност относно темата за отвъдното. Тук става дума за  деца, а не за възрастни хора, които обикновено са обременени от обстоятелствата на живота, от личните убеждения или пък от някакви религиозни познания за отвъдното. Не, тук получаваме директна информация от невинни деца, които са под закрилата на Бога и Той чрез тях изпраща тази велика истина за отвъдното. Ето защо в тези разкази виждаме неподправената истина за онова, което очаква всеки един човек, който е приел Бога в себе си и живее според Неговото Слово.

__________________________

*Материалът е предоставен от автора. За контакти, за получаване на книгата, 359/02/967-14-46.

Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов

Проф. д-р Дечко Свиленов

Посвещава се на всички, които търсят истината за вечния живот и искат да имат този живот.

Кое е най-важното?

В живота на човека има важни неща, които той трябва да върши. Важно е човек да получи добро образование и работно място, важно е да си намери подходящ брачен партньор в живота, с когото да създадат дом и да отгледат деца, важно е материално да бъде задоволен и да отделя време за духовни и естетически потребности, важно е къде и с кого ще прекара отпуската и т. н. Всички тези неща са важни, но какво ползват човека те, ако той не е здрав? Така че здравето е нещо, което е много по-важно. Позната е българската мъдрост: „Най-важното е да сме живи и здрави, пък всичко останало ще се оправи.“ Тази мъдрост показва, че най-ценното е животът и след това здравето. Човек е готов да върши всичко, което зависи от него, или, както се казва, дава мило и драго, за да запази живота си и ако е възможно, да го удължи с няколко години. Тази мъдрост показва още, че човек притежава непреодолимо желание за живот. Това желание не угасва и когато човек е пред прага на смъртта. Тогава той е готов да се откаже от всичко, само ако би могло да му се продължи животът още малко. Всичко това показва, че чувството и желанието за безсмъртие е вродено в човека и е част от неговата природа. Потвърждение на този факт е радостта, която всеки човек изпитва от своите деца, внуци и правнуци, желаейки да остави нещо от себе си в тях, когато той вече няма да е на този свят.

Важно доказателство за този непреодолим стремеж за живот са преживяванията на хора, изпаднали в клинична смърт и върнати отново към живот. Тези хора свидетелстват, че те продължават да живеят дори и тогава, когато лекарите са установили, че жизненоважните органи (сърце, бял дроб, мозък) са прекратили функциите си. Този изключителен феномен в медицинската наука, с който през последните години се занимават все повече учени, показва, че след смъртта част от човешката личност продължава да живее, т.е. смъртта не е краят на човешкия живот.

Разбира се, че животът на човека е най-важното и най-ценното нещо. Но този живот продължава 80-90 години, а при мнозина и по-кратко. След като има неоспорими доказателства, че този живот се продължава и след смъртта, то тогава той добива още по-голяма важност, тоест става най-важното нещо, което би трябвало да определя смисъла и целта на съществуването на човека. Това е така, защото след смъртта времето престава да съществува, т.е. преминава се в сферата на вечността. Това означава, че временният живот тук, на земята, трябва да бъде подготовка за живота във вечността.

Съвсем друг е въпросът дали хората приемат, или отхвърлят този факт. Това ни най-малко не прави живота след смъртта по-малко реален. Напротив – животът в отвъдното е неизбежната съдба за всеки човек, който се е родил и живее в този свят, независимо от това, дали той го желае или не, дали вярва в него или не.

Ето защо сме задължени да си поставим въпроса:

Защо темата за живота след смъртта е от такова голямо значение?

Ще споменем някои съществени основания относно важността на настоящата тема:

1)Човек винаги се е интересувал от въпроса за задгробния живот. Този интерес е залегнал в основата на всички култури и цивилизации в миналото. Египетските пирамиди и днес са безмълвен свидетел на стремежа на древните египтяни към безсмъртие. Човекът не се е примирявал с факта, че със смъртта неговият живот приключва. Той е търсел и продължава да търси пътища за преодоляване на този универсален феномен – смъртта. И това става чрез един друг универсален и вроден в човека феномен – стремеж към безсмъртие и вечност. Този интерес към смъртта и задгробния свят е придружавал човека през цялата му история още от най-дълбока древност. Знае се за примитивни племена, където заедно с починалия мъж са заравяли умъртвените му жена и слуги, „за да има кой да му прислугва в отвъдния свят“. Това и до днес съществува в някои езически религии. И в наши дни интересът към безсмъртието на душата не е по-малък – по темата „Живот след смъртта“ в интернет има над 731 000 резултата.

2)У мнозина днес този стремеж за безсмъртие не се проявява, което прави такива хора да бъдат безразлични по въпроса за задгробния живот или да отричат тази реалност с наивния и неверен коментар: „Та никой не се е върнал от отвъдното, за да ни каже какво има там“, или „Аз просто не вярвам в тези неща.“ Такова едно примитивно мислене програмира и съответен начин на поведение във всички сфери на личния и обществен живот, изразено така: „Да ядем, да пием и да се наслаждаваме, защото утре ще умрем“.

3)Относно темата за смъртта и задгробния живот съществуват най-различни възгледи. Всяка една култура е дала отпечатък във формирането на вярата в отвъдното. Дори и в сферата на големите християнски религии съществуват различия в това отношение. Всеки разумен човек трябва да си постави въпроса защо има такива различия, откъде идват те и разбира се, най-важния въпрос: къде е истината относно същността на отвъдното? Ето защо не е случаен фактът, че в областта на живота след смъртта има най-много лъжеучения. Основната причина за това е, че в тайните на отвъдното не може да се проникне по рационален път, поради което хората си създават представи, които не отговарят на духовните реалности.

4)Не са малко и онези, които спекулират, манипулирайки широките маси с цел облагодетелстване. Това става обикновено при погребения или помени за починали, където човек е особено чувствителен и готов да вярва  на всичко, което му се казва относно живота в отвъдното. Мнозина живеят с представата, че след като отидат в отвъдното, то останалите живи техни близки биха могли да направят нещо за промяна на тяхната съдба във вечността. В много области в живота на човека могат да се толерират погрешни възгледи и идеологии. Но в областта на отвъдното всяко погрешно учение може да определи съдбата за вечността на отделния човек и на цели народи. В това отношение човек трябва да знае истината, за да си създаде фундамент, на който да гради вечността си и се подготви за нея.

5) Относно живота след смъртта всеки човек носи отговорност първо за себе си и след това за останалите – близки, роднини, приятели и т. н. Обикновено родителите полагат много грижи да осигурят и да дадат на децата си всичко, необходимо за тяхното благоденствие и просперитет (образование, жилище, кола, техника и т. н.). Естествено, че това не е лошо, но много важно е родителите своевременно да запознават децата си с духовните ценности и ги подготвят да приемат реалностите на вечността, където рано или късно всеки човек ще отиде. Затова и младият човек, след като не получава в семейството тази информация, приема много по-лесно онова, което улицата му предлага, и води живот, който не може да бъде контролиран нито със силови, нито със законови методи. Разривът между генерациите дава бързи и горчиви плодове.

6)Огромна е отговорността на християнските религиозни институции, които са задължени да информират хората относно смъртта и реалностите на задгробния свят, така както те са дадени в Божественото откровение – Библията. Ако обикновеният гражданин не получи от духовника познания в това отношение, то той е склонен много лесно да търси обяснение в традициите, преданията, ритуалите, в отделните личности или пък просто да антропоморфизира представите си за отвъдното, като вярва и върши неща, които нямат нищо общо с реалностите на задгробния свят. Това е една от причините в днешната т.нар. „християнска Европа“ все повече хора да търсят отговор на този въпрос в източните окултни религии и философии.

7)Други длъжници на обществото са масмедиите, където темата за задгробния свят е станала табу или се представя в нереална светлина. Добре знаем, че тази тема не е особено атрактивна, а да не говорим, че е печеливша. Тя не се харесва не само на света, но и мнозина религиозни я отбягват. По-добре е да се говори за нещо хубаво, което ангажира вниманието и печели зрителска аудитория. Поради това медийното и интернет пространството денонощно се пълнят с насилие, хули, разврат, престъпления, наркотици, убийства, смърт… и всичко спира до тук! Нито дума какво става след смъртта. И след като даден човек се манипулира по този начин, то в него много лесно се формира същият начин на мислене и поведение. Тогава нито училището, нито законите, нито полицията са в състояние да променят нещата. Така обществото формира личности, достойни за ада не само във вечността, но този ад бързо идва още тук, на земята.

8)Ние, хората, често забравяме, че животът не е наша заслуга, а е дар от Бога. Ето защо човек е длъжен да даде отчет за живота си пред Този, Който му го е дал, тоест пред Бога (Лука 16, 2). Изключително важно е този човек да знае кога и как става това нещо и какви са последствията от този отчет пред Бога. Ако той няма информация за това, то отговорността се поема от този, който е бил длъжен да му я даде – това са отделните християни, Църквата, родителите. Всички знаем, че с този безценен дар от Бога – живота, както и с постиженията на научно-техническия прогрес се злоупотребява изключително много. Така човек бързо или по-бавно програмира съзнателно или несъзнателно приближаването си до отвъдното, без ни най-малко да подозира какво го очаква там. Други пък съзнателно ускоряват този преход в отвъдното чрез добиващата все повече популярност евтаназия, която в някои западни страни е дори законово регламентирана. Разликата между евтаназия, самоубийство и самоубийствен тероризъм е само в методичните подходи. Крайната точка, където всички достигат, е една и съща – ад и вечна смърт.

9)Всеки разумен човек, който знае, че смъртта е нещо неизбежно, би трябвало да си постави и въпроса: „Защо изобщо има смърт и от къде е дошла тя? След като смъртта е един универсален феномен – засяга всички, то трябва да има и една универсална причина. Коя е тази причина? Остаряването и „износването“ на организма е следствие, но не и причина.  Възможно ли е един любещ и всемогъщ Бог, Който е създал човека по Свой образ и подобие и е вложил в него толкова много интелектуален, духовен и биологичен ресурс, ей така, с лека ръка да допусне венецът на Неговото творение да бъде жертва на смъртта и като ненужна вещ да бъдат захвърляни всяка година 45 милиона човеци в земята? Нима не остава нищо в човека, което да продължава да живее?“ Тъй като всичко това противоречи на всякаква логика, то самият човек е непримирим с тази жестока реалност и дълбоко в себе си се утешава и надява на вродения в него стремеж към безсмъртие и вечност, която Творецът е вложил в  неговото сърце (Еклесиаст 3, 11). Самият този факт е достатъчен за всеки нормално мислещ човек да не остане безразличен към въпроса за смъртта и задгробния живот, а да търси и намери истината и получи яснота по този така важен въпрос.

10)Мнозина са онези, които ще разберат тази реалност едва в края на живота си. Някои световни диктатори са дошли до тази яснота в предсмъртния си час. Ленин в последните дни от живота си е коленичил пред столовете и масите в стаята си и ги е молил за прошка на греховете си. В предсмъртното завещание на северновиетнамския диктатор Хо Ши Мин било написано: „Аз отивам там, за да се срещна с другарите Маркс, Енгелс и Ленин.“ Ето и предсмъртните думи на великия немски поет атеист Хайнрих Хайне: „Умирам с вяра в Бога… и моля Неговото милосърдие да помилва безсмъртната ми душа… Разкайвам се, че съм писал в моите съчинения за духовни неща без нужното уважение.“ Един английски офицер пише в спомените си от Първата световна война: „Многобройните мои наблюдения потвърждават факта, че хора, близко до вратата на смъртта, са виждали ясно миналите си злодеяния… Последните думи на такива винаги са били: „Боже, прости ми, Боже помогни ми!“ Смъртно раненият войник се моли в окопа за опрощение на греховете си, моли се на Създателя да бъде милостив в присъдата си.“ Известният американски лекар д-р Доналд Уайтакър с право казва: „ Много е лесно да си атеист, когато си успешен, но е много трудно да останеш атеист, когато лежиш на смъртното си легло.“ Вернер Гитт добавя: „Миг след смъртта, когато душата застава пред реалността на Бога, атеизмът приключва. В отвъдното атеисти няма!“

11)Борбата със смъртта започва с началото на живота. Още в майчината утроба ембрионът се съпротивлява срещу бруталната намеса на гинеколога при аборта. С раждането започва една нескончаема борба срещу смъртта, тоест борба за запазването на живота. Смъртта е единственият враг, срещу когото човек трябва да воюва през целия си живот. Победата може да дойде само чрез Един, Който има власт над смъртта и я е победил.

12)От биологията се знае, че феноменът „живот“ се състои от три компонента: материя, енергия и биологична информация. Това напълно хармонира с християнския възглед за триединството на човека: тяло, дух и душа. При смъртта настъпва разделение на тези три съставки. Съгласно първия физичен Закон на термодинамиката в природата нищо не се губи, а се трансформира в друга форма на съществуване. Какво става с тези три компоненти на живота при смъртта? Библията дава отговора: „Човек отива във вечния си дом… и ще се върне пръстта в земята, каквато си е била, а духът ще се върне при Бога, който го е дал“ (Еклесиаст 12, 5 и 7). Така че всяка една от тези три съставки отива на различно място. Тялото в земята, откъдето е взето, духът (източникът на живот) – при Бога, откъдето е дошъл, а душата? Тя отива във „вечния си дом“, за където се е подготвила по време на земния си живот. И това са само две места – рай или ад. Ето защо душата е най-ценното на този свят, защото тя е безсмъртна. С право схиархимандрит Иоан казва за душата, че „тя стои по-ниско от Бога, но по-високо от всичко създадено“ (Симфония, стр. 286). Това потвърждава думите на Христос: „Каква полза за човека ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Матей 16,26). Това е великата истина, представена по най-кратък начин.

13)Една много важна причина да се занимаваме със смъртта и задгробния живот е неизвестността, пред която човек е изправен относно часа на смъртта. С право Библията казва: „Само една крачка има между мен и смъртта“ (Първа книга Царства 20,3). Действително смъртта е ужасно реална и безкомпромисна. Никой не знае кога ще дойде неговият час, както и никой не знае кога ще дойде краят на света, за което Библията на много места говори и за което има твърде много белези, че времето е наближило (виж книгата от същия автор „Какво казва Библията за миналото, настоящето и бъдещето на човечеството – това, което всеки трябва да знае за края на света“).

14)Твърде примитивно е мисленето на онези, които считат, че това, което не се вижда, не съществува. Има много неща, които ние, хората, с нашите пет сетива не можем да възприемем, но това не значи, че те не съществуват. Но има техническа апаратура, чрез която ние се убеждаваме, че те съществуват. Така е с електрическата и ядрена енергия, както и множеството медицински апарати, които визуализират реалности, скрити за телесните сетива. Така и в областта на духовното при много хора възприемателната способност е в „границата на нормата“ и такива възприемат съществуването на невидимото като нещо реално.

15)Страхът от смъртта се наблюдава при много от умиращите пациенти. Единодушно е становището на лекари и духовници, че този страх не е от самата смърт, а от това,  което следва след смъртта. Причина за това е, че малко преди смъртта завесата на отвъдното се повдига пред очите на умиращия и първото, което вижда, е, че със смъртта животът не свършва. Това се потвърждава от много разкази на очевидци (предимно лекари и духовници), присъствали в предсмъртния час на умиращи хора.

16)Нека не забравяме и един друг факт, който е добре познат – съществуването на т. нар. „медиуми“, тоест хора, които могат да установяват контакт с отвъдното и да комуникират с духове, получавайки от тях информация за личности или събития и която информация по друг начин не може да се получи. Широката аудитория възприема дейността на такива хора като нещо положително (дори ги обявява за светци и пророци), докато библейското християнство остро осъжда търсенето и получаването на информация от отвъдното чрез гадатели, магьосници и врачки (Второзаконие 18, 10-12; Левит 19, 31 и 20, 27). Но самият факт, че съществува такава сфера в човешкото битие, показва, че животът тук на земята не се ограничава само с неговата биологична форма на изява, а има и задгробен живот.

17)Когато човек се премества да живее в друга страна, друг град или ново жилище, той се стреми да узнае колкото се може повече за мястото, където отива. След като знаем, че ще напуснем този свят, логично е да се поинтересуваме от мястото, където ще отидем след смъртта – още повече че от това място никога вече няма да се върнем. В този смисъл са и думите в Библията: „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13, 14).

18)Ние, хората, обикновено правим застраховки – застраховаме жилището си, автомобила си, здравето си и т. н. И това го правим, без да сме сигурни, че ще се разболеем, ще катастрофираме или че къщата ни ще бъде унищожена от природна стихия. Не, ние абсолютно не сме сигурни в тези неща, но за всеки случай се застраховаме, за да сме сигурни, че ако се случат, компенсацията ще бъде гарантирана. Може би не сме сигурни, че има живот след смъртта. По същата логика би било разумно въпреки нашата несигурност, да се застраховаме. Ами ако действително има такъв…? Тогава коя е най-добрата застраховка? Тази, която ще гарантира пълноценен живот във вечността. Тази малка книжка ще ви даде най-добрия съвет защо, кога и как да се застраховате за живота си след смъртта.

19)От гледище на мирогледа хората се разделят на две големи категории – които вярват в съществуването на Бог (религиозни хора), и такива, които вярват в несъществуването на Бог (атеисти). Статистиката на ООН показва, че 84% от населението на Земята се изявяват като религиозни. Към тази огромна група се причисляват и много бележити представители на науката, изкуството и културата. Невъзможно е тази милиардна маса да се заблуждава. А съществуването на Бога е най-голямата гаранция и за безсмъртието на човека като най-висше Божие творение.

20)На всички ни е известна мъдростта, че „за всичко на този свят се плаща“. За много неща в този живот рано или късно се получава възмездие. Ако това е една неписана житейска истина, то се поставя въпросът какво става с лошото или доброто което сме сторили и за което приживе не получаваме възмездие? Божията справедливост и човешката логика ни задължават да приемем съществуването на задгробен живот, където всеки ще получи справедлива присъда за доброто или злото, което е вършил по време на земния си живот (Матей 16, 27).

21)Ще цитирам някои важни основания по темата за безсмъртието от книгата на моя учител от семинарията г-н Александър Величков „Вечният живот“: Нашият живот има дотолкова цел, доколкото има вечен живот…Това е големият, последният въпрос: за какво живея?“ (стр. 44). Богатство, власт, удоволствия, слава и т. н. – това са временни цели, за които често се заплаща висока цена. Освен това смъртта слага край на всички тези цели. Ако остава всичко това в гроба, то тогава каква  цел е вложил Творецът в Своето най-висше Творение? Общението, което Бог търси с човека, е началото на вечния живот и то продължава във вечността. В това Библията вижда целта на човешкия живот – общение с Бога тук и във вечността.

22)Човек притежава инстинктивна сигурност, че трябва да има едно място, където ще могат да се изпълнят неговите най-благородни желания и копнежи, но на които в този живот не се получава удовлетворение. Една майка имала глухоням син, който починал, без нито един път да е произнесъл думата „Мамо!“. След неговата смърт жената живяла още много години, носейки в себе си болезнената рана. Тя остаряла и починала. На небето я очаквал нейният син и радостно извикал към нея: „Мамо! Мила мамо!“

23)Настоящата тема включва понятията „вечен живот“ и „вечна смърт“. Това означава, че вечността на човека преминава или като живот във вечността – тоест рай, или като смърт във вечността – тоест ад. Второто понятие е известно още като „смърт след смъртта“ или „втората смърт“ (Откровение 20, 14). Важното в случая е да се знае, че със смъртта съществуването ни не се приключва. Мнозина мислят, че смъртта слага край на всичко. Когато в Библията се говори за смърт, то в никакъв случай не се има предвид преставане на съществуването. Смъртта е активно състояние, продължаващо във вечността. Кога започва вечният живот и как може да се избегне втората смърт? На този въпрос ще отговорим по-късно в тази книга.

Какво казва науката за душата и живота след смъртта?

В областта на медицинската наука съществува огромна литература, която се занимава с въпроса за душата и живота след смъртта. Ще цитирам само някои от данните в това отношение.

Невробиолози и физици от Харвардския университет  (Масачузетски технологичен институт) – в публикация в реномираното научно списание „Modern Physics“ съобщават за  съществуването на човешката душа, доказано чрез ултратънък лазерен сноп и свръхмодерна електронна апаратура. Те определят „душата  като особена форма на електромагнитна енергия“ и проследяват пътя и поведението ѝ при умиращи пациенти. Установяват, че душата напуска умиращия за 0,6 сек. след издъхването му.

Материалите от научния конгрес в Калифорнийския технологичен институт (САЩ)  относно изследванията за душата и живота след смъртта: изнесените доклади от световноизвестни специалисти (д-р Сара Типит, д-р Сам Парния и др.) показват ясно, че съзнанието (душата) продължава да съществува и след като сърцето е спряло, пациентът не диша и мозъкът е престанал да функционира. В повече от 3500 т. нар. „следсмъртни експерименти“ върху пациенти, изпаднали в клинична смърт, д-р Парния установява, че нито кислородното гладуване на мозъка, нито стресовите моменти са причина за преживяванията в състояние на клинична смърт. Д-р Типит представя интервюта  с пациенти, преживели клинична смърт след инфаркт. Много от тези пациенти помнели съвсем точно какво са видели и чули, защото възприемали всичко, което се случвало около тях. Усещали как се отделят от тялото си и някак отстрани гледат на всичко, което се случва. В разказите им винаги присъствала светлина и срещи с мъртви починали роднини. Учените си поставили целта да  продължат научните изследвания относно същността на човешката душа от научна гледна точка. Според тях досегашните опити са достатъчно обнадеждаващи, за да се получат още по-подробни резултати в това отношение.

Докладваните резултати от участниците на Калифорнийската конференция се потвърждават и от английски медици от Централната клиника на Саутхемптън, които въз основа на богат материал доказват, че съзнанието на хора, изпаднали в клинична смърт, продължава да е активно и след като мозъкът е преустановил дейността си. Според британските учени това е убедително доказателство за независимия живот на човешкото съзнание (душата) от мозъчната дейност (повече в интернет: http://www.sanovnik.bg)

В своята книга „Живот след живота“ проф. д-р Б. Грейсон (САЩ) счита, че мозъкът не продуцира съзнанието, а е негов носител. С това се обяснява фактът, че след спиране на мозъчните функции съзнанието (душата) продължава да съществува. Изследванията си професорът публикува в Amer. J. of Psychiatry.

През последните години се провеждат многобройни и подробни изследвания в областта на клиничната смърт. Излязоха много книги с разкази на хора, преживели клинична смърт. Непрекъснато се организират доклади, семинари, срещи, конференции. Преди няколко години в САЩ беше учредена Световна асоциация за изследване на феномена „Близко до смъртта“, известен в световната литература с инициалите IANDS (International Assоtiation for Near-Death Studies), в която членуват учени от много държави на света (http://iands.org/home.html). На този адрес (homepage) интересуващите се могат да намерят огромна информация по настоящата тема, както и най-новите резултати от медицинските изследвания в това отношение. В редовно издаваните информационни бюлетини прави впечатление, че все повече учени медици са убедени в съществуването на душата и след биологичната смърт на човека. Асоциацията организира и радиопредавания под рубриката „Поглед в отвъдното“. Ще спомена само някои от книгите, които са публикувани от известни специалисти към тази организация: „Поглед към вечността“ (Д-р Раймонд Муди), бестселъра „Небето е реалност“ (Тод Бурпо) и др. През септември 2011 г. асоциацията провежда редовния си конгрес под мотото: „Живот, промемен завинаги“. Темата на конгреса ще бъде промененият живот на пациенти, преживели клинична смърт. Основни говорители на конгреса са световноизвестните учени медици И. Муди, Б. Грейсон и Е. Александер, които ще представят резултатите си от най-новите изследвания в това отношение.

Наскоро в германската преса се появиха статии по темата „Има ли действително задгробен живот?“, както и допитване до общественото мнение по въпроса „Вярвате ли в живот след живота?“. Редакцията на известния мюнхенски вестник “TZ“ (23-25 април 2011) се обръща по тази тема към проф. д-р Вилфрид Кун – изтъкнат изследовател в областта на клиничната смърт, световноизвестен специалист по неврология и главен лекар на болницата „Леополдина“ в Швайнфурт (Германия). Въз основа на богат клиничен материал той потвърждава познатите в литературата феномени в това отношение: отделяне на съзнанието от тялото, запазване свойствата на личността, среща с познати починали, преглед на живота и т.н. Повтаряемостта и идентичността на тези сведения карат проф. Кун да си зададе въпроса: „Не трябва ли да си направим извода, че всички ние имаме душа (съзнание), която съществува независимо от тялото и след смъртта продължава да живее?…Откакто се занимавам по тези въпроси, вярата ми в съществуването на задгробен живот непрекъснато расте.“ Проф. Кун е убеден, че съвременните изследвания в областта на клиничния феномен „Близко до смъртта“ ще промени досегашните представи на много учени медици.

През 2004 година в немско говорещата част на Европа бе създадено сдружението „Немски приятели на световната асоциация за изследване на феномена „Близко до смъртта“ (netzwerk-nahtoderfahrung@t-online.de), което развива доста активна и широкомащабна дейност по въпросите на душата и нейното съществуване след смъртта. Такива организации има в Холандия и Белгия.

Група холандски лекари под ръководството на известния кардиолог д-р Pim van Lommel провеждат широкомащабни изследвания през 2001 година с 344 пациенти, преживели клинична смърт. Специалистите си поставят въпроса: „Как би могло да се преживее състояние на ясно съзнание извън тялото в момент, в който мозъкът не функционира – показва хоризонтална (нулева) електрокардиограма (тоест пациентът е в клинична смърт)?“ Изводът е, че при човека съществува нематериална част, която продължава живота си, след като материалната (тялото) вече е мъртва. В книгата си  „Безконечното съзнание – нови медицински факти във връзка с феномена  „Близко до смъртта“ (издателство „Патмос“) д-р Ломмел описва преживяванията  на много пациенти, изпаднали в клинична смърт и върнати отново към живот (http://www.patmos/endloses-bewusstsein-p-7834.html). В рецензията към книгата между другото четем: „Фактите на автора в книгата са сензационни и поставят под съмнение досегашните обяснения на този феномен. Самият факт, че функцията на мозъка е спряла, а пациентите имат напълно запазено съзнание, ни задължава да приемем съществуването на живот след смъртта.“ Интересно е наблюдението на д-р Ломмел, че не всички пациенти имат описаните преживявания по време на клиничната смърт – при възрастните този процент е по-малък (8-12%) в сравнение с децата (70% от случаите).

През април 2010 списанието „МИГнюз“ съобщава, че „екип от учени в Израел под ръководството на проф. Каросис откриват научни доказателства за съществуване на човешката душа с помощта на апарат за магнитно-резонансна томография… В т. нар. „апарат на вярата“ в мозъка учените установяват  връзката между мозъчната активност и човешката душа.“  Доста подробна специализирана информация по настоящата тема намираме в книгата на известния учен и духовник Александър Милеант „Живот след смъртта“. Авторът обобщава изследванията на редица световноизвестни учени в областта на клиничната смърт. Ето само някои от тези имена и книгите, които А. Милеант реферира: Д-р Морис Ролингс („Отвъд вратата на смъртта“), Раймонд Муди („Живот след живота“; преведена на български – http://start05.nete-books/duhovna.lit/mistika/reinmand.muudi-jivot.sled.jivota.pdf),  д-р Мелвин Морс („По-близо  до светлината“), д-р Михаел Сабом („Спомен за смъртта“), Кенет Ринг („Живот по време на смъртта“), Серафим Роуз („Душата след смъртта“), Роберт Кастенбаум („Има ли живот след смъртта“?), д-р Калиновский („Преходът“). Заинтригуващо е съдържанието на книгата на А. Милеант. Ето някои от темите, обсъждани в тази книга: Какво вижда душата в „онзи“ свят?  непрекъснатост на съзнанието; облекчение; тунел и светлина; преглед на живота и съд; нов свят; обликът на душата; срещи с познати; езикът на душата; граница; завръщане; ново отношение към живота; разказ на самоубийци; душата на път към небето; рай и ад и др. В книгата са дадени и много разкази на хора, преживели клинична смърт и реанимирани към живот. Даваме едно обобщено кратко резюме на многото случаи на хора, преживели клинична смърт, описани от автора: Умиращият усеща, че се отделя от тялото, и вижда безжизненото си тяло да лежи долу, както и медицинския екип, който иска да го съживи, тоест той се наблюдава отстрани; човешките му способности за запазени – вижда, чува, мисли, усеща; иска да установи контакт с хората около тялото си, но установява, че никой не чува гласа му и не забелязва допира му; има необикновено чувство на облекчение, безболезненост и радост; много от преживелите клинична смърт говорят за преминаване през тъмен тунел и след това попадат в красив свят, където се срещат със свои близки; други попадат всред обилна светлина, други в мрачни места, описвайки отвратителни същества, които са видели там; светлина са видели и много деца, които в своята чистота и невинност се намират под закрилата на Всевишния; други говорят за „преглед“ на живота им, при който миналото им минава пред очите им, чувствайки над себе си съд и висш разум; някои преживяват отдавна забравени събития, оценявайки моралната страна на постъпките си; слепородени установяват, че виждат, и споменават конкретно това, което са видели, без никога преди това да са го виждали; след като са реанимирани, те са си останали слепи; личностите, с които се срещат, са имали човешки фигури, но с качества, различни от тези на земята; Една пациентка на д-р Муди казва: „Получих сърдечен пристъп и се оказах в черна пустота. Разбрах, че напускам тялото си и умирам. След като напуснах тъмнината, видях пред себе си хора. Фигурите им бяха като тези на земята…След това видях чичо ми Каръл, който беше починал отдавна. Той ми каза: Върни се. Делото ти на земята не е завършено.“

В своята книга „Живот след живота“ д-р Реймънд Муди отделя особено внимание на три основни неща, които се срещат при почти всички случаи. На първо място преживелите клинична смърт говорят за среща със светлина, която описват като персонифицирано същество (личност), с което те комуникират не чрез говорима реч, а чрез директна размяна на мисли. Така нареченото от мнозина „същество от светлина“ представя пред човека панорамен поглед на целия му живот преди смъртта. Второто общо за всички случаи е отражението на преживяванията в отвъдното върху живота на реанимираните пациенти. Те добиват ново отношение към Бога, към вечността и към смъртта – преживяванията в отвъдното са променили съществено начина на живот. И на трето място реанимираните не са искали да напуснат отвъдното и да се върнат отново към живот.

Заслужават особено внимание изследванията на известния американски кардиолог д-р Моурис Роулингс. Подробна информация в това отношение читателят може да намери в DVD филма „До ада и обратно“. Препоръчвам на читателите да видят и друг един DVD филм „Поглед към вечността – ФЕНОМЕНЪТ ЛАЗАР“, където документално са представени два истински случая на хора от различни части на света, всеки от които лично се е сблъскал с живота след смъртта.

От огромната научна литература по разглежданата тема ще спомена и едно от много известните имена понастоящем – германския професор по информатика и доктор на техническите науки Вернер Гитт. В публикацията – „Пътуване без завръщане – Какво ще стане 5 минути след смъртта?“ – проф. Гитт дава подробна информация относно душата на човека и съдбата ѝ във вечността (www.wernergitt.de) .

Интересуващите се по темата могат да намерят обилна информация в интернет под заглавието „Човешката душа“.

В заключение ще цитирам американския православен духовник и автор на много книги отец Серафим Роуз: „Никога преди човечеството не е получавало такива поразителни и ясни доказателства, или поне „намеци“, че има друг свят, че животът не приключва със смъртта на тялото, че има душа, която оцелява след смъртта и която е всъщност по-будна и жива след смъртта. За човек, който е наясно с християнското учение, днешните преживявания „след смъртта“ са само поразителни потвърждения на християнското учение за състоянието на душата след смъртта“ (стр. 888).

От този кратък и обобщен научен преглед по дадената тема могат да се направят следните седем много важни изводи: 

1)Науката потвърждава съществуването на човешка душа, отъждествявана със съзнанието на човека или неговата идентичност, която продължава да съществува и след смъртта.   

2)Многобройните свидетелства на хора, преживели клинична смърт и реанимирани към биологичен живот, показват, че във вечността има само две места, където душата ще отиде – или в рая, или в ада.   

3)Темата за задгробния живот на душата на човека разделя учените специалисти на две големи групи:

а)Такива, които приемат съществуването на душата и нейния задгробен живот; и

б)такива, които обясняват преживяванията на пациенти в клинична смърт със специфичните особености на човешкия мозък.

4)През последните 25-30 години значително нараства групата на учените специалисти, приемащи съществуването на душата и нейния живот в отвъдното. За това допринася  модерната медицинска техника, даваща възможност за провеждането на детайлни и специални научни изследвания в тази област. По този начин се дава гласност на едно широко разпространено, но досега малко известно явление. А това явление има огромно значение за много сфери от науката и практиката, както и за формирането на начина на мислене и поведение на отделния човек.

5)Поради огромната литература в товаотношение, много лекари и психиатри предлагат да се създаде ново направление в медицинската наука – „за душата след смъртта“. Така през последните десетилетия темата за душата и живота след смъртта от религиозна става все повече научна. Съвременната наука разкрива онова, което досега беше обект на религията.

6)Учените са на път да разкрият тайните на един от петте необясними феномен във Вселената – онова, което става по време на клиничната смърт.

7)Научните резултати от медицинските изследвания на душата по време на клиничната смърт потвърждават учението на редица религии и Библията за душата и нейната съдба във вечността. Освен това резултатите от тези изследвания могат да помогнат както на вярващи, така и на невярващи да се запознаят и по-добре да разберат реалностите на отвъдното и да се подготвят за това, което всеки човек ще види в часа на смъртта и непосредствено след нея. В този смисъл д-р Муди с право казва: „Защото ще излезе вярно, че не можем изцяло да разберем този живот, докато не хвърлим поглед върху онова, което се намира отвъд него.“

Религията по въпроса за душата  и задгробния живот

Ще представим в кратка форма учението на някои от познатите религии относно душата и живота след смъртта:

Съгласно окултно-теософското учение за прераждането душата временно преминава в астрален план, откъдето тя се преселва в друго тяло (растение, насекомо, животно, човек). Този процес се продължава до тогава, докато душата напълно се освободи от натрупаната през живота карма (действие, влияние). Тогава тя се слива с абсолюта (Брахма) или съгласно будизма се разтваря в Нирвана. Такъв един възглед напълно противоречи на християнската вяра. Библията е категорична: „И както на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд“ (Евреите 9, 27).

Осъвременен вариант на източните окултни религии е Ню Ейдж движението, където се приема реинкарнация (прераждане) на душите. Во веки и веков човек ще умира и живее и никога не ще се спаси от този кръговрат. Единственият път извън този кръг е йога, която заличава (изгаря) всяка карма. (Цитат по йеродякон П. Граматиков).

Според мохамеданското учение починалите души остават в гробовете до Страшния съд, когато ще бъдат възкресени физически. Тогава хората ще бъдат оценявани от Аллах според делата им. Отредените за рая ще се наслаждават духовно и плътски вечно, а тези в ада ще страдат духовно и плътски във вечността. Раят според Корана е място за физическа и духовна наслада, с вкусна храна, напитки и девици (хурии), които ще са на разположение на тези, които са там. В крайна сметка Аллах има правото да премахне от ада онези, чиито грехове той ще прости, и те тогава ще могат да влязат в рая.

Неопростените ще останат вечно в ада.

Индуизмът учи, че хората не живеят и умират само веднъж, но повтарят живота си многократно, преди да стигнат крайното си състояние. Този процес на циклично прераждане индуистите наричат „самсара“. Целта на всеки индуист е да се освободи от този цикъл, за да бъде в присъствието на Бога или да стане едно с Бог (мокша). За да се получи освобождаване от самсара, индуистите вярват, че трябва да събере добра карма.

Мормоните вярват, че всички хора, които умират, ще живеят вечно. Техните души ще отидат в света на духовете, където ще преминат обучение и подготовка. Според мормоните раят е място, където живее Бог и онези, които го следват. Тези, които не са станали мормони, ще пребивават времено в ада, но ще имат възможност да се покаят и да избягнат вечния ад. В мормонството се практикува и т.нар. „заместително кръщение“ – ако практикуващ мормон знае, че негов далечен предшественик не е бил мормон, то той може да се кръсти вместо своя предшественик. Така този отдавна починал в небето става мормон и ще отиде в рая. По този начин адът ще остане място само за сатаната.

Бахаите вярват в задгробния живот. След отделянето на душата от тялото, душата започва едно пътуване към Бога. Степента на отдалеченост от Бога определя и състоянието на ад, в което се намира душата. Ако душата се развие и стигне до Бога, тя остава в това си състояние завинаги. Според бахаите раят и адът са различни състояния на душата по време на пътуването ѝ към Бога.

Католическата църква учи, че тези, които са извършили грехове и не са получили опрощение, ще отидат в т. нар. чистилище. Такива души „трябва да преминат през пречистване, за да достигнат святост, необходима за влизане в радостта на небето“ (Католически катехизис точка 1030-1031). Пречистването е състояние, различно от наказанието на осъдените. Католическата църква учи, че тези, които са извършили тежък „смъртен“ грях и не са били опростени ще отидат в ада, лишени от Божието присъствие и обречени на вечни мъки. Очистването на душата може да бъде подпомогнато от молитви към Бога и дарения.

Православната Църква учи, че след смъртта Бог определя за душата място на  пребиваване в съответствие с това, което тя е заслужила, докато е живяла в тялото – рай или ад. Въз основа на светоотеческите писания се вярва, че след смъртта душата преминава през т. нар. „митарства“ (20 на брой), при които се осъществява частният съд на душата според делата ѝ. Православната Църква учи още, че мъченията на грешниците в ада могат да бъдат облекчени или дори премахнати чрез молитви за тях и добри дела на живите, както и с благотворителност, извършвани в тяхна памет (Православен катехизис, СИ, 1991). В православната Църква се вярва, че след смъртта душата на починалия остава до третия ден на земята и след това се възнася при Бога, до шестия ден обикаля рая, след това до тридесетия ден е в ада. На 40-ия ден душата отива на място с неокончателно решение за нейната съдба до деня на всеобщия съд. Освен това се вярва, че некръстени, езичници и еретици нямат достъп до Царството Божие. Повече по този въпрос читателят може да намери в цитираната литература и особено в книгата на монах Митрофан „Задгробният живот“ (стр.22-27), както и в послеслова от А. Бойкикева в книгата на Ал. Величков „Вечният живот“. Според Бойкикева „християнското вероучение казва, че душите на всички умрели човеци до слизането на Христос в ада, се намирали там, т.е. в ада … С възкресението Си Христос изведе от там душите на праведниците.“ В книгата на Михайлова и Денчева „Мила ми вяра българска“ четем: „Вярва се, че на задушниците душите на умрелите слизат от небето и затова близките им носят варено жито, обилна храна и плодове“ (стр. 82). Навярно някои от тези широко разпространени поверия във връзка с отвъдното са възприети от обредите на езически народи, за което пише и монах Митрофан (стр. 149). В православието съществуват различия относно задгробния живот, поради което в края на книгата представям виждането на митрополит д-р Йосиф – дългогодишен член на Светия Синод на Българската православна църква. Изложеното от дядо Йосиф съответства на библейското учение по въпроса относно задгробния живот на душите.

В протестантските църкви учението за  душата и задгробния свят се движи в доста широки граници – от познатото библейско учение, прието от някои свободни протестантски църкви, до  възгледи, различаващи се напълно от Библията. Всред някои протестанти е разпространена вярата, че в края на краищата Бог ще опрости всички (т. нар. Allversöhnung) и те ще бъдат в рая. В неотдавнашно интервю ръководителят на държавната протестантска църква в Германия (епископ Хубер) публично е заявил, че ад повече не съществува – евангелският Синод в Берлин е решил да демитологизира Библията в това отношение, тоест да премахне ада. Очевидно тези високообразовани и добре платени богослови не приемат за истина онова, което Христос на много места в Библията говори за ада (Лука 16,24; Матей 5, 22; 13, 41-42; Откровение 14, 9-11 и т. н.).

Евреите вярват в очистване, което става след смъртта. Те се молят за починалия в продължение на 11 месеца с молитва, наречена „кадиш“, молейки Бога да ускори очистването на душата на починалия. За евреина е обидно да се мисли, че греховете на починалия са толкова тежки, че трябва да се молят цяла година за очистването.

Свидетелите на Йехова вярват, че със смъртта съществуването на човека напълно спира, тъй като хората нямат безсмъртна душа. Ад не съществува. Въпреки това смъртта не е краят на всичко: всеки човек може да бъде запомнен от Бога и в крайна сметка да бъде възкресен.

Адвентистите учат, че душите на грешниците няма да се мъчат вечно в ада, а че просто ще бъдат унищожени там. Смъртта е несъзнателно състояние, „сън“ на душата до времето на възкресението.

Еволюционната теория като атеистична идеология (еволюционната теория не е наука!) отрича съществуването на душа и задгробен живот. Според еволюционната теория смъртта е задължителна предпоставка и откритие на еволюцията, както и абсолютен край на индивидуалния живот. Според един от най-известните еволюционисти Р. Каплан „задължителното остаряване и смърт е болезнено за отделния индивид, особено при хората, но това е цената, благодарение на която е могъл да се създаде човешкият вид“ (повече по въпроса в книгата „Еволюция или сътворение – какво казва науката?“ – Свиленов и сътр.)

В противовес на многото религии, които нямат единно мнение за задгробния живот, спорят и се хулят помежду си, ще цитирам отговора по този въпрос на световноизвестния Бийтълс-певец и борец за мир  Джон Ленън. Малко преди да бъде убит на 08 декември 1980 година в Ню Йорк, в интервю за  ВВС му е поставен следният въпрос: „Какво ще кажете за рая и за ада в задгробния свят.“ Певецът отговаря: „Аз съм християнин и вярвам в живота след смъртта. Вие ме питате за рая и за ада. Раят ли? Това е вечно пребъдване с Бога в Неговата светлина. Адът ли? Това е вечно пребъдване без Бога в тъмнина.“

От направения кратък преглед могат да се направят следните три основни извода: 

1)Съществуват две виждания по отношение на задгробния живот:

а)Всички религии приемат съществуването на душата и почти всички живота ѝ след смъртта.

б)Еволюционната теория отхвърля съществуването и на двете.

2)Религиите се различават значително относно същността на задгробния живот, което ни задължава да се запитаме най-напред за причината за тази разлика. И на второ място – този факт ни дава основание да се съмняваме в истинността на тези учения, тъй като истината е само една и не може да бъде навсякъде.

3)Причината за различията при религиите относно задгробния живот трябва да се търси в добавянето към Библията на не малко човешки елементи относно учението за отвъдното – нещо, което Библията строго забранява (Второзаконие 4,2 и 12,32; Притчи 30, 6; Откровение 22, 18). Този антропоморфизъм най-вероятно се дължи на следните причини:

а)Желанието на човека да омаловажи или отхвърли духовните реалности на отвъдното. Такова омаловажаване на Библията може да има само две причини: Или се счита, че дадената от Бога информация в Библията е недостатъчна, или пък липсва  доверие към тази информация. И двете причини поставят под въпрос боговдъхновеността на Библията.

б)Да приспособи и направи тези духовни реалности приемливи към мащабите на своето мислене;

в)Да се хареса на останалите живи;

г)Да отхвърли голготската спасителна жертва на Христос и отдаде по-голямо значение на личния принос на човека за достигане на небето (чистилище, митарства и т. н.);

д)Да успокои човека, че това, което е пропуснато приживе, може да се навакса в отвъдното (било чрез лично участие или чрез застъпничеството на останалите живи).

Христос каза някога на садукеите: „Заблуждавате се, като не знаете Писанията, нито Божията сила“ (Матей 22, 29). Дали тези думи не са актуални и днес…?

Ето, това са нашите основания да разглеждаме тази най-важна тема за всеки един човек именно от три различни гледни точки – от гледище на науката, религиите и Библията. И това правим с единствената цел – да се разбере къде е истината.

Коя е и къде е истината? Кой може да ни дадеверния отговор на въпроса: Какво става след смъртта?

Видяхме, че истината за задгробния живот не може да бъде достигната нито от човеците, нито от техните традиционни вярвания. Ето защо съществуват толкова различни вярвания и представи, които често напълно си противоречат.

Но тогава кой е компетентен по този въпрос, кой може да ни даде правилния отговор относно съдбата на душата след смъртта?

Такъв компетентен отговор може да даде само някой, който би бил в състояние да изпълни следните четири задължителни условия:

1) Сам той да е бил мъртъв;

2) Да се е върнал от смъртта отново към живот и да не е умирал повече никога;

3) Да не е подвластен на смъртта, а да има власт над нея;

4) Това, което казва, да е достоверно и хората да му вярват и да му гласуват доверие.

Единствената личност в цялата човешка история, която е изпълнила тези четири задължителни условия, е Иисус Христос.

Ето какво съобщава Библията по този въпрос:

Първото условие: Той беше разпънат на кръст и след няколко часа умря. Неговите врагове искаха да се убедят, че Той наистина е мъртъв, и те Го прободоха в гърдите с копие, откъдето изтече съсирена кръв и вода. (Иоан 19, 24). И така те се убедиха, че Той наистина е мъртъв. След това Неговите приятели Го погребаха, а враговете Му заповядаха да се запечати и да се охранява гробът. Така и стана. И така, враговете и приятелите Му бяха напълно убедени, че Той е мъртъв. По този начин първото условие бе изпълнено – Той беше мъртъв.

Второто условие: Сам Христос предсказа, че на третия ден след смъртта Си ще се върне отново към живот – ще възкръсне от мъртвите. И това стана точно така. Първите свидетели на възкресението бяха римските войници, които охраняваха гроба. После много от Неговите приятели и ученици видяха възкръсналия Христос. След това Той се явяваше и на мнозина други, както и на един от голямите гонители на християните – Савел от Тарс, който стана един от най-великите християнски мисионери на всички времена. Това е св. апостол Павел. Целият християнски свят е приемал и приема като реален факт възкресението на Христос. И тъй чрез възкресението Си, Христос изпълни и второто условие – след смъртта Си Той отново е жив.

Третото условие: В Евангелията се говори за трима души, които Христос е възкресил от мъртвите: Неговия приятел Лазар от Витания (Иоан 11, 41-45), синът на наинската вдовица (Лука 7, 11-17) и дъщерята на Яир (Марк 5,35-43). Историята на човечеството не познава друга личност, която да има такава власт над смъртта, както Иисус Христос. По този начин Той е изпълнил и третото условие – да има власт над смъртта. Такава власт Христос е дарил и на някои от Своите последователи.

Четвъртото условие: Сам Христос казва, че Той е дошъл на този свят, за да говори истината (Иоан 18, 37). Той казва за Себе Си: „Аз съм истината (Иоан 14, 6) – нещо, което никой никога не е казвал и го доказвал на дело. Неговите врагове винаги търсеха повод да Го хванат в лъжа, но това никога не можаха да постигнат. В Неговата истина са повярвали милиарди и за Неговата истина са умирали милиони. И днес стотици хиляди са онези, които дават най-ценното – живота си – за тази истина. Всичко това показва, че Христос е истината, Той е носител на истината и Неговите последователи с пълно доверие приемат тази истина. По този начин е изпълнено и четвъртото условие.

Всичко това ни задължава да приемем като истина отговора, който Христос дава относно смъртта и живота след смъртта. Този отговор ние намираме в Библията.

_____________________________

*Материалът е предоставен от автора. За контакти, за получаване на книгата, 359/02/967-14-46.

Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов

Следва…