Протоиерей Георги Флоровски

1. Живот и трудове

1.Василий Велики произхожда от знатен и богат кападокийски род; и наистина има нещо аристократично в неговия душевен строй. Баща му, Василий старши, e бил известен ритор в Неокесария – той предава на сина си интереса към културата. Религиозният характер на свети Василий се е формирал предимно под влияние на баба му, Макрина старша, ревностна почитателка на свети Григорий Чудотворец. Образованието си свети Василий продължава първо в Кесария, след това в Константинопол и накрая в Атина. Тук той среща Григорий Богослов и между тях се заражда сърдечна дружба, установява се дълбока духовна близост и връзка. За годините, прекара­ни в Атина, впоследствие свети Григорий разказва много. В душата на Василий непрекъснато се борели две стремле­ния – философският патос, жаждата за знание, и аскетическият патос, желанието да се оттегли от света, да се отда­де на тишината и безмълвието на съзерцанието. И в Атина свети Василий започнал да се измъчва и тъжи, духът му скърбял – и в края на краищата той я напуснал „за по-съвършен живот“. В Атина впрочем той успява да научи много. Тук той получава онази богата ерудиция, която така се откроява впоследствие – изучава и лекарската наука. Оформя се като блестящ оратор, постигайки свобода в красноречието, „дишаща огнена сила“. Тук той се научава на философия и диалектика. Завръща се в родните си ме­ста през 354 година, проявява се като ритор, но скоро се отказва от светския живот, посвещава се на аскетически упражне­ния и приема кръщение. След това се отправя на пътеше­ствие из Сирия и Египет, за да види тамошните подвижни­ци, за които се говорело навред. От това пътуване той за­пазва тежък спомен – целият Изток бил в смут и спорове, единството на Църквата се раздирало от разколите. След завръщането си той отново се оттегля от света в една пус­тиня близо до Неокесария. На това място свети Василий създава първото си общежитие. При него пристига и при­ятелят му свети Григорий, с когото някога мечтаели за подвизи и отричане от света. Тук те заедно работят над съставянето на киновитските правила. И освен това се за­нимават с богословие, четат Светото Писание, изучават Ориген – и от неговите творения съставят сборника „Добротолюбие на Ориген“, в който именно са се запазили като че ли повечето известни на нас оригинални гръцки тексто­ве от съчиненията на Александрийския учител. Впослед­ствие свети Григорий прочувствено си спомня за онова време, когато приятелите „живеели в разкоша на злостраданията“, тоест в подвизи и аскеза. Тук в пустинята Василий прекарва почти цялото царстване на Юлиан. С възцарява­нето на Валент настъпва още по-тежко време за Църквата – времето на арианския натиск. Започват да молят Васи­лий да се върне в родината си. Той се съгласява – не без колебание. През 364 година приема свещенически сан и става най-близък помощник на Кесарийския епископ Евсевий. Тогава започва пастирският му труд.

2.Свети Василий е пастир по призвание, пастир по темперамент. Той е преди всичко човек на волята. Но не притежава онзи борбен героизъм, присъщ на свети Атанасий, който сякаш се подмладява в борбата. Свети Васи­лий се уморява от нея. По-лесно му е да се отбранява ден за ден, отколкото да се бие в решителна битка. Но той е човек на дълга. И се стреми да преодолее самия себе си в послушанието, със смиреното носене на отредения му дълг. Волята му се закалява в сурови аскетически изпитания. Силата ѝ се чувства в самия му стил – рязък, сякаш изко­ван. В характера на свети Василий има нещо строго и властно и неговата властност е тежка за мнозина. От него се оплаква дори и неговият нежен и любящ приятел све­ти Григорий Богослов. Но Василий не бил студен човек. Той бил много впечатлителен, болезнено преживявал жи­тейските разочарования, предателството и измяната на при­ятелите – преди всичко на Евсевий Севастийски. И поня­кога отронва думи на горчивина и отчаяние. Но той обик­новено скрива, превъзмогва своите чувства, своите огорчения и подчинява личните си чувства на заповедите на дълга. И това е волева бодрост – не природна – тялом свети Василий никога не е бил силен, още от млади годи­ни бил болнав. А по природа, душевно, той е по-скоро предразположен към тъга, която не могат да разсеят теж­ките впечатления от обкръжаващия го живот. Толкова по-ярко се разкрива силата на волята му. Като презвитер свети Василий бил най-близък помощник на Евсевий при управлението на Кесарийската църква. Избраният измеж­ду миряните Евсевий трудно се оправял в тежката църковна обстановка. И както разказва свети Григорий Богослов, Василий идвал, умъдрявал, подчинявал се, давал съвети, „бил всичко за предстоятеля – добър съветник, изкусен помощ­ник, тълкувател на словото Божие, наставник в делата, опо­ра в старостта, пазител на вярата, най-надежден от клириците и по-опитен от всички миряни“. Фактически епископ бил Василий; „и имало някакво странно съгласие и съче­таване на властта; единият управлявал народа, другият – управляващия“. Към това време се отнася литературната полемика и на свети Василий с Евномий. През 370 година Евсевий умира и на катедрата бива избран Василий – не без затруднения и не без съпротивление – част от епархията отказала да му се подчинява. Преди всичко новият епис­коп трябвало да умиротвори паството си. И той постига това и със силата на властта, и със силата на словото, и със силата на милосърдието – още преди това, по време на страшния глад през 386 година свети Василий продал свое­то наследствено имение и дал всичките пари в помощ на гладуващите. Но както казва свети Григорий, Божият Промисъл призова Василий не само за Кесарийски епис­коп – „и чрез един град, чрез Кесария, го възгоря за цяла­та вселена“. Василий Велики действително се явява все­ленски пастир, възвръщащ мира на цялата вселена. Пре­ди всичко той трябвало да се бори за своята катедра – понякога изглеждало, че прави прекалено големи отстъпки, но в това проличава неговата жертвена мъдрост – защото, смята той, по-лошо от всичко е, когато катедрите биват заемани от еретици. И до някое време на Василий му се налага да мълчи и премълчава. Така той се въздържа открито да изповядва като Бог Светия Дух, защото, както казва свети Григорий Богослов, „еретиците дебнеха да уло­вят ясно изказване за Духа, че Той е Бог“. Защитавайки се с Писанието и силата на умозаключенията, продължа­ва Григорий, „Василий се бавеше до време да употреби собствения си изказ, молейки Самия Дух и искрените поборници на Духа да не се огорчават от неговата пред­пазливост, защото във времето, когато е разколебано бла­гочестието, заставайки зад едни слова, от неумереност можеш да погубиш всичко. И за поборниците на Духа няма никаква вреда от малкото изменение в изказа, след като под другите думи те припознават същите понятия – защото нашето спасение не е толкова в думите, колкото в делата.“ Като си налага предпазливост поради притесни­телните обстоятелства, свети Василий „предоставял сво­бодата“ да говори на Григорий, „когото като почитан с известността си, никой не би съдил и прогонил от отече­ството“. Като резултат – от всички православни еписко­пи на Изтока единствено само Василий успява да се задъ­ржи на катедрата си по времето на Валент. И нещо пове­че, на него му се удава постепенно да обедини разделени­те епископи на Изтока. Това обаче все още не решава проблема. Защото върху тях лежала сянката на минало­то и дори самият Василий се съгласява, че те могат да се сторят подозрителни, ако някой си припомни миналото. Техните предшественици се борели против Никейския сим­вол и участвали в прогонването на Атанасий. Самите те били влизали в общение с омиите и мнозина от тях полу­чили хиротония от Акакий. И накрая не всички от тях богословствали правилно и точно, макар и поради недоразбиране. Налага се да бъдат разчленени смътните бо­гословски представи, да се разсеят подозренията, да се съчетае истината на непреклонните никейци и истината на „източния“ консерватизъм. Свети Василий разрешава тази задача в своя богословски синтез върху основата на една нова богословска терминология – и скоро тя става общоцърковна и Църквата обяснява Никейската вяра на езика на кападокийците. Но този богословски подвиг само предваря пастирската борба. Свети Василий е трябвало да стане не само учител, но и миротворец. Предстояло му, от една страна, да обедини „източните“ в единно и твърдо изповедание, а от друга, да накара „староникейците“ и Запада да бъдат снизходителни към тях. Трудността на задачата се определя не само от богословски, но и от ка­нонически причини: повечето „източни“ в Антиохийския разкол вземат страната на Мелетий, докато на Запад и Атанасий поддържа Павлин. Свети Василий успява да постигне много. Преди всичко него го подкрепя Атана­сий, който открито засвидетелства православието на Ва­силий и неговата пастирска мъдрост – Кападокия трябва да благодари на Бога, дарил я с такъв епископ, какъвто би искала всяка страна. Доста по-трудно е да се възстанови общението със Запада. Най-много от всичко пречело раз­ногласието по антиохийския въпрос. Изобщо на Запад проявяват малко състрадание към нещастието на Изто­ка. И все пак състоялото се по-късно възсъединяване и взаимно признаване на Запада и Изтока е подготвено най-вече от старанието на Василий Велики. В тази напрегна­та пастирска дейност той си поставя ясна и конкретна цел: да събере разединените сили и да противопостави на еретическия натиск една здрава организация – не само твърдостта на вярата, но и твърдостта на волята. Прижи­ве него го нападат, обвиняват и осъждат. Но още свети Атанасий ясно предвижда: Василий стана немощен за немощните и наистина спечели немощните. Самият той не доживява до победата си – умира доста преди Втория Вселенски събор – датата на неговата смърт знаем с точ­ност: 1 януари 379 година. Още ненавършил петдесет години той изгорял в ужасния пожар, пламнал на Изток, и който той самоотвержено се опитвал да погаси. Подвигът му скоро бива оценен – най-близките му потомци вече го наричат Велики. Неговата злободневна пастирска работа скоро е забравена – когато бурите утихнали, или по-точно, когато се надигнали нови бури, в тревогите около които вече не си спомняли за миналото. Но завинаги се запазва жива паметта за него като велик учител – паметта за него­вия богословски подвиг.

3.Василий Велики е велик организатор на мона­шеския живот, родоначалник на малоазийското монаше­ство. И преди всичко – настойчив проповедник на киновитския общежитиен идеал, макар че практически той не отрича и скитското монашество и сам организира скитове. Но чист тип монашество той вижда само в общежити­ето – в това отношение по-късно го следва Теодор Студит. В монашеството свети Василий вижда общия Еван­гелски идеал, „живот според Евангелието“. Този идеал се определя преди всичко от необходимостта на отречението – не поради погнуса от света, но заради любовта към Бога, която не може да се успокои и да се насити в суетата и безредието на света. От този именно шум и смут преди всичко се оттегля и отрича аскетът. Но Евангелският иде­ал не разделя любовта към Бога от любовта към ближния. И затова свети Василий намира за непълен монашеския идеал, вдъхновяван от търсенето на лично, обособено спа­сение – и дори го смята за несъвместим със закона на любовта, която според апостолските слова „не дири свое­то“. Освен това духовните дарове на анахорета остават безплодни за братството. Накрая в самотата лесно се раж­да самодоволството. Всичко това подтиква свети Василий да призовава ревнителите на подвига към общежитие. И той отново подчертава мотива на любовта: в общежитието даровете, дадени от Духа на един, се съобщават и на други­те. Той напомня примера на първохристиянското брат­ство в Иерусалим според Книга Деяния. И възхожда към идеята за Църквата като „Тяло Христово“ – от нея произ­тича общежитийният идеал. Монашеството трябва да бъде като малка Църква , същото „Тяло“. От този идеал свети Василий извежда заповедта за послушание и подчинение на игумена „чак до смърт“ – защото игуменът или предстоятелят се явява самият Христос и органичната цялост на тялото предполага съгласуваност на членовете и подчи­неност на главата. В такова братско общение сред събра­тята подвижникът трябва да преминава своя личен аскетически път на очистване и любов – своя жертвен път, своето „словесно служение“ („умната служба”). Свети Ва­силий поставя много високо заповедта за девството като път към „единия Жених на чистите души“. Макар и той да не налага като задължение на иноците делата на благо­творителността в света, самият той построява около Кесария приют – „тук на любомъдрие да се учи болестта, да се облажава нещастието, да се изпитва състрадателността“. Основната заповед за аскетите е любовта. И от напрегна­тата, закалената в подвиг любов Василий Велики очаква мир за света. С особена сила той изобразява обществе­ния идеал именно като противоположност на онзи раз­дор и разпад, който вижда около себе си и в християнс­ката среда, за което неведнъж говори с болка и горчиви­на: „Във всички охладня любовта, изчезна единодушието на братята и непознато стана името на единодушието.“ Чрез аскетическия подвиг, чрез „общия живот“, макар и на избрано малцинство, свети Василий се стремял и се надявал да възстанови единодушието, да съедини отново „връзките на света“. Добре е известно какво изключи­телно влияние е оказал Василий Велики върху по-на­татъшната съдба на монашеството и на Изток, и на Запад. Нека да си припомним имената на преп. Теодор Студит и свети Бенедикт. Това се свързва повече с разпростране­нието на неговите аскетически творения, отколкото с пре­кия му пример. Аскетическите съчинения на свети Васи­лий отдавна се слели в един вид „подвижническа книга“. Възможно е с течение на времето тя да е била подложена на обработка. Във всеки случай не подлежи на съмнение автентичността на „Правилата“ на свети Василий, за съста­вянето на които съобщава още Григорий Богослов. Те са известни в две редакции: пространна и кратка. Първата е съставена през годините на оттеглянето на свети Василий в Понт и съдържа 45 правила или кратки разсъждения. Втората е писана вече в Кесария и се състои от 313 пра­вила, възпроизвеждащи може би онези устни наставле­ния, които според свидетелството на Григорий свети Ва­силий преподавал на кесарийските монаси. Тук спада и сборникът „Нравствени правила“, общо 80 на брой, от­правени не само към монасите, но и към християните, и към пастирите изобщо. Като предисловие към тях са две­те слова: „За Божия съд“ и „За вярата“. Автентичността на останалите приписвани на свети Василий аскетически правила или наставления подлежи на съмнение. Заслу­жава си да отбележим, че кратка характеристика на мона­шеския идеал свети Василий прави в едно от своите пис­ма до Григорий Богослов.

4.Особено внимание трябва да отделим на литурги­ческата дейност на свети Василий. Още Григорий Бого­слов му приписва „едно чиноположение на молитви“. От посланието на свети Василий до неокесарийските клирици разбираме, че той е бил обвиняван в богослужебни но­вовъведения – при въвеждането на всенощните псалмопения от антифонен и ипофонен тип. В книгата си за Светия Дух Василий Велики говори много за богослужебните пре­дания и порядки – цялата книга всъщност е един бого­словски довод от литургическото предание. Тук следва да се отбележат и отделните указания на свети Василий – между другото за извършването на молитвите в право по­ложение (тоест без поклони и коленопреклонение) през всички неделни дни и през цялата Петдесетница в знак на възкресната радост и напомняне за неостаряващия век (срв. 20 правило на I Вселенски събор). Много важна е и след­ната забележка на Василий Велики: “ На нашите отци се сторило благоразумно не в мълчание да приемат благодат­та на вечерната светлина, но при нейното явление веднага да благодарят. Не можем да кажем кой е виновникът за тези слова на светилно благодарение, във всеки случай на­родът възглася древната песен и никой не смята за нечес­тиви онези, които възгласят: поем Отца, Сина и Светаго Духа, Бога“. Разбира се, става дума за химна „Свете тихий“ – с това се потвърждава древността на този химн. Според неговата богословска терминология той следва да се отнася към доникейската епоха. Във всеки случай свети Василий несъмнено с голямо внимание се отнася към бо­гослужебните порядки. Трудно е да се каже доколко може да му се приписва чинът на литургията, известна с негово­то име, особено във вида, в който се е съхранила до наши дни. Но едва ли може да се съмняваме, че в основата на този чин лежи „чиноположението“ на свети Василий. Трулският събор във всеки случай направо се позовава на све­ти Василий, който „писмено ни предаде тайнственото све­щенодействие“ (прав. 32). Най-древния запис на чина на свети Василий имаме в гръцкия евхологий от VIII век от сбирката на епископ Порфирий (в Санкт-Петербургската Публична Библиотека).

5.При цялата си богословска и литературна надареност свети Василий не бил писател по призвание. И не бил систематик в богословието. Той е написал много мал­ко неща без външни практически поводи и цели. Отчасти това се свързва, разбира се, с обстоятелството, че той жи­вее в трудни и неспокойни години и през целия си живот трябва да се бори – и не само със слово, но и на дело – и с дело преди всичко и повече от всичко. Въпреки това неговото литературно наследство е твърде голямо. Най-напред трябва да посочим неговите догматико-полемични трудове. Първо, книгите „против Евномий“, опровер­жение на недостигналата до нас „апология“ на Евномий, написано през 363 или 364 година. В запазените преписи на това съчинение на свети Василий се наброяват пет книги, но последните две несъмнено не принадлежат на него – а пък и това е само сбор от бележки за спора, а не свързано разсъждение. Изглежда, те принадлежат на Дидим. Вто­ро, тук спада обширното догматическо послание до Амфилохий Иконийски „За Светия Дух“ (около 375 година). Посочената от блаж. Августин книга на свети Василий „Против манихеите“ не е запазена. Другите съчинения на Василий Велики имат омилетически характер. Преди всичко това са беседите му върху Шестоднева (Бит. 1:1-26), произнесени очевидно в дните на поста – свети Васи­лий дава буквално и реалистическо тълкувание на биб­лейския разказ. След това трябва да споменем 13 беседи върху отделни псалми – тук, напротив, той използва алегорическия метод. Към тях спадат 21 беседи върху раз­лични теми – сред тях трябва да посочим беседите: „За опиващите се“, „За гневливите“, „Срещу лихварите“. Едва ли може да се нарече беседа много характерното раз­съждение „За това как да се извлича полза от езическите съчинения, към юношите“. Приписваният на Василий Велики „Коментар към книгата на пророк Исаия I-XVI“ едва ли принадлежи на него, макар че се отнася към не­говата епоха. Вероятно свети Василий е съставил и тълку­вание на книгата на Иов, но то е изгубено. За аскетическите съчинения на свети Василий говорихме по-горе. Особено внимание изискват писмата на Василий Велики. Още Григорий Богослов започва да ги събира. До нас са достигнали 365 писма, повечето от епископските му годи­ни. Те дават изключително ценен материал за историята на епохата. Някои писма представляват доста обстойни богословски трактати – преди всичко знаменитото писмо до брат му Григорий за троическата терминология. Важ­но е да споменем три послания до Амфилохий Иконийски с изложение на църковните правила, отдавна включе­ни в каноническите сборници – оттук са взети 85 правила и към тях са присъединени още седем от други писма на Василий Велики и по-специално от книгата -послание до Амфилохий „За Светия Дух“, от главите 27 и 29 за значе­нието на Преданието. Общо 68 правила на свети Василий били внесени още в сборника на правилата на Константинополския патриарх Иоан Схоластик до 565 година. Вече 92 на брой ние ги намираме в така наречената „Синтагма към XIV титула“, паметник от VII век. Трулският събор в 692 година скрепява тези 92 правила със своя авторитет и ги превръща в задължително ръководство наред с поста­новленията на съборите. Повечето правила се отнасят до покаянната дисциплина и представляват запис на църков­ните обичаи и предания, към които свети Василий е при­бавил по нещо и от себе си – „сродно на това, на което съм научен“ от по-старшите.

2. Светът и човекът

1.Василий Велики започва своето обяснение на Моисеевия Шестоднев с утвърждаването на истината за сътво­рението на света. „Творението на небето и земята не е станало от само себе си, както си представят някои – каз­ва той, – но е имало причината си в Бога“. Светът има начало. И макар движещите се на небето тела да описват кръгове, а „в кръга нашето чувство не намира начало“, напразно би било да се смята, че природата на въртящите се в кръг тела е безначална – и движението по кръга започва от някоя точка от окръжността, която обаче не ни е известна. Именно започнатото ще свърши и това, което ще свърши, то е започнало. Светът съществува във времето и се състои от същества, подлежащи на раждане и разрушение. И свети Василий твърди, че времето е създа­дено от Бога именно като някаква среда за веществения свят, като приемство и смяна, като винаги забързаното и протичащото. В началото и именно във временното нача­ло Бог твори света. Но началото на времето не е време, „както началото на пътя още не е самият път – казва свети Василий, – и както началото на къщата още не е къща, така и началото на времето още не е време, и не е дори най-малка част от времето.“ Началото е просто и непротяжно. И до началото на времето може да се стигне, като се отстъпва от настоящето назад. Ако Бог е сътво­рил небето и земята „в началото“, това значи, че „действи­ето на творението е мигновено и не подлежи на времето“. Бог с произволението си твори света не във времето и го твори изведнъж и мигновено, „вкратце“, както са се изра­зили „древните тълкуватели“ (има се пред вид преводът на Акила). Но със света започва времето. „Времето е продължение, което се съпростира със света“ – отбелязва Василий. Трябва да се добави, че според свети Василий по-рано, преди видимия и веществен свят, Бог твори анге­лите – следователно не само извън времето, но и без вре­ме, така че ангелското битие според него не предполага и не изисква време. Това е свързано с неговото схващане за неизменимостта на ангелите. „Още преди битието на света – казва той – е имало някакво състояние, присъщо на надсветовните сили, превишаващо времето, вечно, вечнопродължаващо се. И в него Творецът и Устроителят на всичко е сътворил създание – мислената светлина, по­добаваща на блаженството на любещите Господа, разум­ни и невидими природи и цялото украшение на умосъзерцаемите твари, превъзхождащи нашето разбиране, така че не би могло да се изнамери за тях и име.“ Ангелите били приведени в битие от словото Божие. И не били създа­дени младенци, които едва впоследствие, като се усъвър­шенстват чрез постепенно упражнение, да се удостоят да приемат Духа. „Защото ангелите не търпят изменения. Няма между тях нито отрок, нито юноша, нито старец, но в каквото състояние са сътворени първоначално, в такова си и остават, и съставът им се запазва чист и неизменен. И в първоначалния състав е вложена святост.“ „Затова – зак­лючава свети Василий, те са неудобопреклонни към греха, бидейки незабавно, сякаш с някакъв състав покрити с освещение и понеже имат по дара на Светия Дух постоян­ство в добродетелта.“ Още преди началото на света живе­ят те в святост и в радост духовна.

2.Бог твори видимия свят изведнъж. Но не веднага светът се осъществява в своята пълнота и строй. Василий Велики избягва разсъжденията за същността на небето и земята като напразни и отхвърля понятието за „безкачественото подлежащо“ като основа на света. Безкачественото е нищо и всички качества влизат в понятието за битие. А природата, или същността на нещата, е изобщо непостижима за нас. Впрочем първозданият свят все още не е бил устроен („земята беше безвидна и пуста“), но не защото материя и форма са реално разделими – Бог е създал всичко, „не всяко наполовина, но цяло небе и цяла земя, самата същност, взета заедно с формата“. Но това е така защото първозданата земя била още в неразкрито, потенциално състояние – „земята, по силата, вложена в нея от Създателя, макар да била готова да породи всичко това, очаквала по Божие повеление подходящото време да произведе наяве своите порождения“. Така Шестодневът е описание собствено на устроението на света. Извън броя на сроковете и степените стои само първият ден от сътворението, който свети Василий се колебае да нарича пръв сред останалите. Той е „създаден отделно“ и е ня­какъв вечен, кръговратен ден, който също така се намира „извън седмичното време“, както и осмият ден – „начало­то на дните, който е съвременен на светлината, светият Господен ден, прославен от възкресението на Господа“. В него Бог чрез словото и повелението Си е вложил в света „благодатта на светлината“. Творческото слово или по­велението Божие става „като че някакъв естествен закон и остава в земята и за последващите времена, съобщавай­ки и силата да ражда и да дава плодове“. Василий срав­нява това с пумпал. Както пумпалът по силата на първия тласък, който му е даден, извършва последващите си върте­ния, „така и последователният порядък на природата, веднъж получил начало с първото повеление, се простира през цялото последвало време, докато не достигне общия свършек на вселената“. И като кълбо, движещо се по на­клонена плоскост, природата на съществата, тласкана само от това едно повеление, равномерно преминава както през раждащата се, така и през разрушаващата се твар. При цялата разнородност на своя състав светът е едно цяло, защото е свързан от Бога с „някакъв неразривен съюз на любовта в едно общуване и една хармония“. При това неизменно се запазват родовете и видовете на битието, както всяко произхождащо се уподобява на онова, от ко­ето то произхожда. Във всеки род или вид, растителен или животински, има сякаш собствена семенна сила. И въобще „всяка сътворена вещ в цялото творение изпълнява някакъв свой особен закон“. Устроението на света е ста­вало като чрез някакви мигновени избухвания. Така си представя свети Василий произхождането на растител­ния свят. „Да произведе земята злак. И земята, съблю­давайки законите на Създателя, като започнала от кълна, само за един кратък миг време преминала всички видове израстване и веднага дала развитие до съвършенство. Защото тогава нищо не спирало растежа. Нищо такова преди не е имало на земята и всичко за един миг време дошло в битие, всяко растение – с принадлежащото му свойство, отличено с най-явни различия от чужеродните растения и узнаваемо по свойствения за всяко признак.“ Гласът на повелението е кратък и дори не е глас, но трепване или устремяване на волята. Но мисълта, съдържаща се в повелението, е сложна и многообразна. Трябва да се добави – раждайки животните, земята не ражда нещо скри­то и предсъществуващо в нея, но в повелението Божие получава сила да роди това, което го е нямало. Следова­телно според Василий животните възникват чрез самозараждане. За стройното разнообразие на света свети Ва­силий говори винаги с истински естетически възторг – „навсякъде се вижда някаква неизглаголена мъдрост“. Художествената пълнота и подредба на вселената, вели­кото зрелище на космоса възвежда ума към размисли за Твореца и Художника на всичко. „Защото, ако временно­то е такова, какво ще да е вечното – възкликва той. – И ако видимото е така прекрасно, то какво ли е невидимо­то.“ Според Василий Велики целият свят свидетелства за Бога. „Ако разгледаш дори камъка – казва той, – то и той по някакъв начин сочи силата на Създателя. И същото ще откриеш, ако разгледаш мравката или комара, или пче­лата – често и в най-малките неща се вижда мъдростта на Устроителя.“ Трябва да отбележим, че при тълкуването на Шестоднева свети Василий очевидно е ползвал комен­тара на Посидоний (който не е запазен) към Платоновия „Тимей“; той превежда библейските образи на езика на елинистичната космология.

3.В устройството на вселената има степени към все по-голямо съвършенство. И на върха на стълбата стои човекът. Но той е сътворен различно от низшия свят, ко­ето се отразява и във външната форма на библейския разказ, който явно разкрива „догмата на истината“ – за „съдействащия в творението“, за Словото. И човекът е създаден по образ Божий. Той е безсмъртен и е създаден за духовен живот. Човекът, както казва свети Василий, сред живите същества (разбира се, става дума за земни­те), е единственото богосъздадено същество. В сътворе­ния човек Бог „вложил нещо от своята собствена благо­дат, за да може човекът по подобното да познава подоб­ното“. Човекът е създаден от земен състав и от душа, обитаваща в тялото като под някакъв покров. По своята природа тялото е нещо текущо и превръщащо се – „не­престанно тече и се разсейва“. Този свят е сложен и зато­ва е смъртен и жилище за умиращите. Участвайки в есте­ството на цялото, хората многократно умират, дори преди смъртта да раздели душата от тялото. В собствен смисъл човекът е душата. Човекът, твърди свети Василий, е „ум, тясно свързан с приспособената към него и подобаваща плът“. Но и тялото като „подобаващо обиталище за ду­шата“ е устроено от Бога с велика премъдрост. „Ние – казва свети Василий – сме душа и ум, доколкото сме сътво­рени по образа на създалия ни. Наше е тялото и получа­ваните чрез него усещания.“ И то често бива тягостен затвор за душата. „За бързащия към горния живот пре­биваването с тялото е по-тежко от всяко наказание и вся­ка тъмница.“ Василий Велики буквално повтаря Платон: „Гневът, пожелаването, страхливостта, завистта довеждат до объркване душевната прозорливост. Както мътното око не възприема видимите предмети, така е невъзможно със смутено сърце да се пристъпва към познаването на истината. Затова човек трябва да се оттегли от всички светски дела и да не допуска в душата си странични по­мисли.“ Още по-необходимо е телесното въздържание и преди всичко строгият пост. Само чистият и умиротворен ум е способен да възхожда към познанието или съзерцаването на истината. Трябва „да се постигне съвърше­ното безмълвие в съкровения храм на съветите на сърце­то“, защото всяка страст „довежда до смут и объркване душевната прозорливост“. Със смутено сърце не бива да се пристъпва към познаването на истината. Умът е вис­шето в душата и господстващото. „Умът е нещо пре­красно, казва свети Василий, и в него ние имаме това, ко­ето ни прави създадени по образа на Твореца.“ При раз­делението на способностите на душата свети Василий следва Платон. По-ниско от разума стоят силите на раз­дразнителността и въжделението: Θυμός и επιθυμία или τό επιθυμητικόν. Раздразнителната, или волевата способ­ност на душата трябва да се подчинява на разума. Ако тя престъпи извън това подчинение, тя се обръща в ярост и осакатява душата, като се преражда в страст, в гняв. И „вътрешната буря на размирния дух“ помрачава и ослепява ума, прави невъзможно „знанието“. Но сама по себе си „раздразнителността е душевен нерв, който съобщава на душата тонуса, силата за прекрасни дела“. Раздразни­телността, ако не изпреварва мисълта, закалява душата – поражда мъжество, търпение и въздържание. „Ако душа­та е отпусната от сластолюбие, раздразнителността, зака­лявайки я, както желязото се закалява с потапяне във вода, от слаба и твърде изнежена я прави мъжествена и сурова.“ Праведната раздразнителност, тоест управлява­ната от разума, се проявява в ревнението. И с еднакво ревнение подобава да се обича добродетелта и да се нена­вижда грехът. „Има случаи, когато е похвално да се про­явява ненавист“, казва свети Василий. И преди всичко – против дявола, човекоубиеца, отеца на лъжата, твореца на греха. „Но бъди състрадетелен към брата, който, ако пребъде в греха, заедно с дявола ще бъде предаден на вечния огън“. Дори способността за въжделение може да бъде обърната в полза за душата, ако е подчинена на разума и насочена към любовта към Бога и към възжелаването на вечните блага. Всяка душевна способност спо­ред свети Василий „става за притежателя си благо или зло – според начина на употребата ѝ.“ По такъв начин всичко зависи от „съгласието“ и съразмерността, от хар­монията или „симетрията“ на душевния живот. И начало на тази хармония е разумът. Добродетелта е именно ра­зумното съгласие, тоест целостността на душата. И тя завъ­ршва с пребиваване у Бога и общение с Него в любов. Грехът се състои в отдалечаването от Бога, тоест от Живо­та – грехът е „лишение от живота“, начало на смъртта. Първият грях е предпочитането на вещественото, чувстве­ното пред духовното. Правият път води от вещественото към духовното и по този начин – към Живота. „Този, който внимателно отправя взор към сиянието и изяще­ството на тази Красота – казва свети Василий, – той заим­ства от Нея нещо, също като че от някакъв багрилен раз­твор върху собственото му лице попадат разноцветни лъчи. Ето защо Моисей, като направил себе си причастник на онази Красота, по време на беседата си с Бога имал прославлено лице“. Пътят на добродетелта е пътят на разума и съзерцанието, Θεωρία.

4.На човека е разкрит пътят на Богопознанието. Първо, той може и е длъжен да умозаключава от величе­ствената картина на света, от световното устройство и ред, като цяло и във всяка негова част – да заключава за разумната причина, за Художника и Виновника за всич­ко. Това е пътят на космологическото умозаключение, посочен още у Аристотел. Според сравнението, което из­ползва свети Василий – да не разпознаваме Бога в света чрез съзерцание на Неговата красота и устроение, на не­говите чудеса и порядък, това означава – по пладне да не виждаме нищо. И второ, всеки може да узнае Бога чрез самопознанието. „Внемли себè“ – повтаря свети Василий библейския стих (Второзаконие 15:9). „Точното съблюдаване на себе си ще ти даде достатъчно ръководство и за познани­ето на Бога. Защото, ако „внемлеш себе си“, няма да има нужда да търсиш следите на Твореца в устройството на вселената, но в самия себе си, като че в някакъв малък свят, ще видиш великата премъдрост на своя Създател. От безплътността на намиращата се в теб душа разбирай, че и Бог е безплътен. Знай, че Той не е ограничен в място – както и твоят ум няма предварително пребиваване на някое място, но само поради съединението с тялото нами­ра за себе си определено място. Вярвай, че Бог е невидим, като познаеш собствената си душа, защото и тя е непости­жима за телесните очи. Тя няма нито цвят, нито вид, не е обгърната от никакво телесно очертание, но се познава само по действията. Затова и в разсъждението за Бога не се домогвай до наблюдение с помощта на очите, но предо­ставяйки вярата на ума, имай за Бога умствено понятие.“ Разбира се, естественото Богопознание е непълно и недо­статъчно, то само подготвя за възприемането на прякото Божествено Откровение, което е дадено и запечатано в Свещените книги. За нас те са съкровищница на Богопознанието. В тях по израза на свети Василий „няма нищо казано напразно, нито една даже дума“. И чрез Открове­нието обаче ние не постигаме съвършеното Богопознание. То въобще е недостъпно за нас. Ние с очевидност знаем, че Бог е, и можем да познаем и разберем как Бог е. Но какво е Бог, каква е „същността“ Божия, това не знае и не може да знае нито човекът, нито някой от разумните горни сили. „Аз знам, че Бог е – казва свети Василий, – но каква е Неговата същност, това поставям над разбира­нето.“ Преди всичко, защото вместимостта на тварния ум е винаги ограничена, а битието Божие е безкрайно и без­пределно. Затова Богопознанието винаги си остава без­крайната задача, то е път и възхождане. С това ни най-малко не се опорочава обективността на религиозното познание. Непълнотата не означава невярност. „Ако очи­те са определени за познание на видимото – отбелязва свети Василий, – от това не следва, че всичко видимо може да се обхване от зрението. Небесният свод не може за един миг да се обозре с поглед – а ние обгръщаме с по­глед видимото, докато много остава неизвестно за нас. И все пак заради това неизвестно не можем да кажем, че небето е невидимо. Напротив, то е видимо поради онова ограничено познание, което имаме за него. Същото тряб­ва да кажем и за Бога.“ И след това в познанието, докол­кото то е изразимо в множествени понятия, ние никога не проникваме по-далеч и по-дълбоко от свойствата и каче­ствата на нещата – в тези качества се изразява и чрез тях се възприема природата на нещата, но никога тя не се изчерпва в тях напълно и точно. Иначе казано – същно­стта на нещата, дори на тварните, е за нас въобще недо­стъпна и непостижима – дори същността на мравката. Тази мисъл на Василий Велики подробно се развива от Григорий Нисийски. Въпросът за предела на Богопознанието, за познавателния смисъл и характер на религиоз­ните понятия придобива особена острота в спора с Евномий. Този спор има не само богословски, но преди всичко философски смисъл. И в него преди всичко с цялата си острота се открива проблематиката на религиозната ант­ропология и теория на познанието. Евномий обосновава гносеологически своята аномейска доктрина. И свети Василий отговаря на Евномий преди всичко с теорията на религиозното познание, с учението за творческия ха­рактер на познавателната дейност на човека. Той не раз­вива в система тази теория на познанието – само набе­лязва основните ѝ предпоставки. Идеите на свети Васи­лий доизказва впоследствие неговият по-малък брат све­ти Григорий Нисийски.

5.Евномий изхожда от учението за обективността на понятията. Той различава два рода имена и по този начин – два рода понятия. Първо, имена, „наименувани от хора­та“, измислени или промислени от хората, имена „по примисъл“, κατ΄επινοίαν. Това са един вид логически фикции, умствени построения, които само обозначават нещата, тех­ните „собствени имена“, неразложими на признаци и не свидетелстващи нищо за устройството или природата на предметите. Иначе казано, някакви празни имена, само думи, само знаци. „От така наречените „примисли“ – смятал Евномий – някои съществуват само на думи, без да имат никакво значение, а други съществуват само в мисълта.“ Във всеки случай от тези „примисли“ не може да се състави никакво безспорно и обективно познание. Сякаш, ако всички наши „имена“ или понятия биха били само наши, само кон­струирани имена – предметното познание би било невъзможно. И ето, на второ място Евномий утвърждава съществуването на други, собствено предметни и затова свръхчовешки имена. Той изхожда при това от платоническите предпоставки, преработени върху основата на стоическата теория за „семенните думи“. Съществуват имена на самите неща, които означават самата им „същност“ – и затова те са неразделно свързани с тях. Тези имена са разкриване на „същността“ на всяко нещо, „енергии на същността“. „В тях се открива Премъдростта Божия, съот­ветно и изначално приспособила наименования за всеки сътворен предмет“, смята Евномий. Това са „софийните“ имена и те са разложими на понятия, на признаци. Тези имена са достъпни или съобщени на човека от Бога, Който е вложил в разума някакви „семена на имената“. Разви­вайки тези семена в чист логически анализ, ние съзерцава­ме в този род имена самите същности. По този начин ние придобиваме безспорно, неизменно и адекватно знание. Оттук идва и патосът на диалектиката, и строгото опреде­ляне на понятията при Евномий. В логическите и диалектическите връзки адекватно се изобразяват и долавят пред­метните, онтологическите връзки. От тези гносеологичес­ки предпоставки Евномий прави богословски изводи. Той утвърждава възможността за адекватно и изчерпателно Бо- гопознание, познание на Божествената същност – и имен­но чрез анализ на адекватното име Божие – името: αγέννητος, нероден. Историкът Сократ предава думите на Евномий: „За същността Си Бог знае не повече от нас, не може да се каже, че тя Му е известна повече, а на нас – по- малко. Каквото знаем за нея ние, същото знае и Той, също­то без всякаква разлика ще намериш и в нас.“ Защото природата на разума е една и неизменна. Затова според резките изказвания на Григорий Нисийски и Теодорит, бо­гословието за Евномий се превръща в „изкуство на слово­то“ – в логически и филологически анализ на изказваните понятия. В своята критика на евномианството Василий Ве­лики преди всичко отрича делението на имената на онтологически и празни. Той отхвърля Евномиевата критика на „примислите“. Не е вярно, че „примисълът“ е някаква мислена реалност. Нали даже неверните представи са ус­тойчиви – в сънните мечтания или в суетните движения на ума. Под „примисъл“ трябва преди всичко да се разбира мислителната активност на постигащия разум. Примисълът е размишление. Това е мислено проникновение или ана­лиз. „Когато при подробно изследване онова, което при първото движение на ума е изглеждало просто и единично, се окаже разнообразно – тогава за това множествено, удоборазделяемо от мисълта, обикновено се казва, че то е удоборазличимо само чрез „примисъла“. Например от пръв поглед тялото изглежда просто, но идва на помощ разумът и показва, че то е многообразно, като с примисъла си го разлага на влизащите в състава му цвят, очертание, твърдост, големина и прочее. Така например всеки има проста представа за пшениченото зърно, според която ние разпознаваме видяното от нас. Но при внимателно изслед­ване на това зърно забелязваме много други неща и на зърното се дават различни наименования, обозначаващи представяното. Защото едно и също зърно наричаме ту плод, ту семе, ту храна и всяко от тези наименования се представя пред ума чрез примисъла и тези представи се вкореняват в душата на мислещия. С една дума, за всичко, което се представя на чувствата, и в обекта (подлежащото) изглежда нещо просто, но по умозрение приема различни понятия, се казва, че то се умопредставя по примисъл“. Свети Василий по такъв начин противопоставя първично­то и неразчленено възприемане на предмета, откриващо го за мисълта и свидетелстващо за неговата наличност и ре­алност, и – вторичния умствен анализ, който именно се закрепва в понятия и думи – те се строят, „изобретяват се“ от мисълта, но това не отслабва тяхната активност. И за свети Василий основното в познанието е именно тази по­стигаща активност на ума, проникваща в даденото от съзер­цанието… В частност, умът определя предметите в техните съотношения и тогава изгражда нови понятия – отрица­телни или положителни. Именно в такива разсъждения за предмета и за предметите се изразява опознаването им от мисълта. Съществува наистина различие на имената – едни имена, имената, които са разделени едно от друго, означа­ват отделни предмети (човек, кон, вол); други имена раз­криват взаимоотношения, „показват съприкосновението на едно име с друго“ – син или роб, или приятел. При това и самостоятелните имена в действителност „служат не за обозначаване на същността, а за определяне на свойствата, характеризиращи всеки“. Чрез имената ние различаваме нещата – „запечатваме в себе си понятието за особените отличителни свойства, наблюдавани в тях“. Иначе казано, имената и различаваните в тях понятия са средствата за анализ – в анализа се заключава смисълът на познанието. Но анализът винаги предполага съзерцание, вживяване или потапяне в предмета – и наред с това съзерцанието никога не може да го изчерпи докрай. Винаги остава някакъв „ирационален“ остатък, неразлагаем и неразложим на при­знаци – това именно означава непостижимостта на нещата в тяхната последна „същност“. Оттук Василий Велики преминава към проблематиката на Богопознанието. И пак отново – всяко богословско понятие също предполага съзер­цание или възприемане, чрез което се открива определяна­та реалност. И понятията разчленяват, различават тези данни на опита, но никога не го изчерпват и никога не го изразяват точно – и затова те не могат никога да го заме­нят. Опитът не може да бъде сведен към понятията, а по­нятията са възможни и значими само чрез опита и в опита. Мисълта само опознава съзерцаваното, дава си сметка за своите възприятия. Това е така особено в богословието, където всяко разсъждение предполага така или иначе От­кровение. „Няма нито едно име, което да обхваща цялото Божие естество и да е достатъчно, за да го изрази изцяло“ – отбелязва свети Василий. „Много и различни имена, взе­ти – всяко в собственото си значение, съставят някакво понятие – разбира се, неясно и доста оскъдно в сравнение с цялото, но достатъчно за нас.“ Впрочем всички тези име­на са винаги само относителни определения, което от своя страна не ги прави условни и нестабилни. Едни от тях говорят или свидетелстват за Бога чрез отрицание на „това, което го няма в Бога“ чрез „отмяна или забрана на поня­тията, чужди на Бога“. Други показват какво е това, което подобава да си умопредставяме за Него. Но и едните, и другите преди всичко изразяват отношението на мисълта ни към Бога, установяват мерилото за нашите съждения за Него, ръководят мисълта ни при нейното задълбочаване в откровенията и съзерцанията. Тези имена са преди всичко за нас и затова са „след нещата“. Във всеки случай имена­та говорят не за отделния предмет, но за предмета на по­знанието – тоест за познаваемото, както то е за познаващия. В частност, всички имена говорят за Бога в откровението, за Бога така, както Той се открива в света. В Божиите имена ние познаваме Бога в Неговите действия, Неговите „енергии“. „Ние утвърждаваме – казва свети Василий, – че познаваме нашия Бог от действията („енергиите“) Му, но не обещаваме да се доближим до самата същност. Дей­ствията („енергиите“) Му низхождат към нас, но същнос­тта Му остава недостъпна“. Разбира се, трябва да се на­прави уговорка за Троическите имена, обозначаващи вътребожествените отношения, които говорят за Бога в Себе Си. Но и те говорят за Бога според нашите умопостроения и понятия, говорят като че аналогически – и не раз­криват докрай тайната на вътребожествения живот. Та понеже Божественото Отчество и Синовство са несъизмерими с човешките отношения, за изясняването на тези понятия ние трябва да ограничаваме аналогията според Богоприличната мяра – така че и тук остава някаква при­близителност и относителност. Той приема познавателния обективизъм на нашата мисъл. Но едновременно с това винаги подчертава активността на мисълта. Защото за него самият процес на познанието е религиозно ценен като осъ­ществяване на Богообщението в мисловен план, в областта на ума. Много имена изрича човек за Бога и в тях се изразява приобщението му към Откровението, многовидно и многоразлично по вид – „действията са многоразлични, но същността е проста“. В учението за Богопознанието най-ярко се предава основната идея на антропологията на свети Василий – представата за човека като динамично същество, ставащо, намиращо се винаги на път. Това е обща мисъл и на тримата кападокийци – и при двамата Григориевци тя е изразена още по-рязко и по-настойчиво, откол­кото при свети Василий.

Следва…(виж тук)

______________________________________________________________________

*Из книгата  Източните отци от IV век, по лекциите в православния богословски институт в Париж, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.

Изображение: авторът протоиерей Георги Флоровски (1893-1979). Източник Яндекс РУ.

Кратка влъзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-386