Отец проф. Владан Перишич**

Тази беседа не е за св. Сава, но е в негова чест… Св. Сава е родоначалникът на нашето духовно наследство, а духовното наследство притежава тази особеност, че не се наследява така, както се наследяват къщи или ниви, планини и долини (тоест благодарение на простия факт на кръвната или национална връзка), но единствено чрез съзнателно възприемане и разумно определяне точно на тези (а не на някои други) духовни ценности, а след това непрестанно и трудолюбиво обработване на тяхната „приемателка“ – собствената ни душа. Поради това и ти можеш да се наречеш наследник и последовател на св. Сава само ако можеш да бъдеш в пълно единство с неговата вяра…

АКО, като него, и ти можеш да вярваш, че нищо от съществуващото не е тук току-така, от само себе си, но че е част от осъществената битиетворяща Божия любов, която не само че цялото естество привежда от несъществуване към битие, но и във всеки един миг го поддържа в съществуване със своята творческа любов…

АКО можеш да вярваш, че Бог не е сътворил света по необходимост, но че светът е можел и да не съществува. И ако е било възможно светът да не съществува е можело и ти да не съществуваш. Но все пак ти си тук. Призван си за битие само благодарение на Божията любов и само благодарение на нея се държиш над бездната на небитието. Затова: ако не чувстваш дълбока благодарност за самия факт,  че съществуваш, поради това, че изобщо те има – недей да се наричаш християнин.

АКО не си благодарен на Бога, че днес грее слънце, че изобщо съществува слънце – недей да наричаш себе си християнин.

АКО не осъзнаваш това, че светът е творение на Божията любов и ако това съзнание не създава в тебе усещането, даже етоса, благодарността към Бога за всичко и всички – недей да наричаш себе си християнин.

АКО можеш да вярваш, че си на тази планета с някаква цел, която надминава твоите възможности за разбиране и че на нейното изпълнение си заслужава да посветиш целия си живот; както и да искаш да откриваш величието на тази цел и все повече да се доближаваш до нея, според мярата на своето смирение пред Него…

АКО можеш да вярваш, че Църквата не е от този, а от друг свят, че това не е институция, която са основали човеци, но общност, която е установил сам Бог, на Когото трябва да сме неизмерно благодарни, че и до ден-днешен я пази, не допускайки тя да се разруши, въпреки нас, които сме такива, че ако от нас зависеше нея отдавна не би я имало. Наистина, макар и да имаме Бога, Който ни почита и никога не узурпира нашата свобода, Който ни е направил самовластни и желае да бъдем аристократи на духа (защото не по-малко нещо, а Светия Дух сме приели), ние твърде лесно се отричаме от своя небесен произход и се задоволяваме само с излишните трохи от пребогатата трапеза. Евтино се продаваме, макар и да сме прескъпо платени.

А плащайки за нас скъпо, и правейки всичко за да може по някакъв начин да ни изведе на небето и да ни даде бъдещото си Царство, справедливият Бог в това, като че ли не е съвсем справедлив. Защото ако бъде Съдия по правда – кой ще премине, кой ще избегне справедливото наказание за множеството свои пропуски и прегрешения? Бог със своите „широки пръсти“ трябва да добави от своята милост и любов на нашите везни, за да можем някак си да се надмогнем превръщайки се в благо битие, а оттам и във вечно битие. Той трябва да бъде „несправедливо” многомилостив и безпричинно човеколюбив, за да може човекът да вкуси вечността.

Но, тъй като от тебе зависи твоето спасение, а единствено чрез тебе и спасението на цялото Божие творение, трябва да бъдеш и отговорен, затова трябва да знаеш, че отговорността на християните се състои във факта, че те са Църква, защото да бъдат Църква означава да бъдат Тяло Христово, тоест Сам Господ Иисус Христос. Оттук същността на твоя грях не е в неизпълнението на някакви формални задължения (например молитвено правило, или определеният пост, или пък допълнително прибавените молитви преди причастие – като че ли цялата Литургия не е молитва преди причастие – и т.н. и т.н.), но твоят грях, твоята грешка, иначе казано – твоят екзистенциален пропуск е в това да не успееш да бъдеш конституент (съставна част) на Църквата, т. е. на самия Христос, а това винаги се получава когато нямаш любов за другия. Центърът, същността на греха е да бъдеш „Христос” без любов. Действително, има ли нещо по-парадоксално и по-неестествено от „Христос“ без любов – а точно този жив contradictio in adjecto е всеки от нас, който е християнин само по семейна и национална инерция, а всъщност – непокаял се егоист…

АКО можеш да вярваш и (в) това, че окончателната справедливост не ще настъпи, докато Той отново не дойде и въпреки това не изпаднеш в отчаяние и не бъдеш обхванат от безсмислие…

АКО можеш да не се надяваш и уповаваш на „безсмъртието на душата“, но да вярваш, че твоята душа не е нужно да надживее тялото, но даже, че може да умре дори и преди тялото (защото смърт за душата е нейното отделяне от Бога), тогава никак не се щади в най-великия труд – богопознанието.

Затова, подобава да знаеш, че можеш да познаеш Бога дотолкова, доколкото Го обичаш. Защото съзнаването, опознаването на личността (а Бог е личност par exellance) не се състои в схващането на понятията, но в живеенето на връзката. Затова Бог не е, нито някога може да стане, предмет на твоето изследване, обект на познание, но винаги е субект, твой Творец, Вседържител в съществуването, Животодавец и над всичко Смислодавец, който бива опознат само дотолкова, доколкото Той пожелае и колкото Той ти позволи. В гносеологичната „борба“ с Него, Той ще положи оръжие единствено пред твоята безусловна и „вманиачена“ любов към Него. Тогава ще разбереш, че всяко богопознание е изключително дар Божий.

Във връзка с това вярвай, че Истината (която е самият жив Троичен Бог) няма своя аналогия в езика и затова може да се изразява по много, а не само по един начин. Също така, тя никога не може да се излее без остатък в един езиков израз, формула, дефиниция, догма и така нататък. Затова не им робувай.

Вярвай и това, че щом Бог от никого, нито ad extra, нито ad intra, не е бил принуден да твори, то тогава Божията свобода (при акта на сътворението) не е т. нар. „свобода на избора“, защото тогава никакъв избор не е съществувал. В действителност, Сътворението е потвърждаване на Божието битие, което не е нищо друго, а Самата Любов. Божията свобода показана от акта на сътворението е всъщност Неговото любовно решение или решителната любов, чрез която се утвърдиха световете и се отделиха водите, която от нищото създаде всяко видимо и невидимо създание и заради която всяко творение, словесно и безсловесно, прославя своя Творец.

Не желаейки да лиши никого от своите блага, такава свобода Бог дарува от Своята пребогата съкровищница и на човеците. За разлика от политическата или социалната свобода, която се придобива, тази онтологична свобода е дар. Това е свободата да бъдеш личност, а не да избереш едно или друго. Това е свобода като творческо действие (а не като рационален или доброволен избор). Това е постъпка на цялото битие (а не само на интелекта, който избира нещо). Това е чин (действие) на потвърждаване на живота (а не на избиране на една от предложените алтернативи). Накратко, истинската свобода е онтологична, а не интелектуална или морална действителност. Затова истинската свобода на практика е неотделима от любовта – тя е чин на потвърждаване на битието на някой друг, но и чин чрез който някой друг потвърждава нас. Оттам свободната връзка между две бития е невъзможна ако не е проява на тяхната взаимна любов.

Вярвай и в това, че тази любов не е само психологична, но преди всичко онтологична действителност, което означава, че когато обичаш някого, ти желаеш той да съществува вечно. Или да не можеш и да си помислиш той да не съществува. Или да не можеш и да си помислиш, че ти можеш да съществуваш без него. Следователно, „вечното съществуване“ (а това е онтологична категория par ехеllаnсе) е в самата основа на любовта.

Вярвай също и това, че истинската любов винаги върви заедно със свободата, която е също така онтологична действителност. Не смей да разделяш свободата и любовта, иначе не можеш да се докоснеш до вечността. Следователно, ако обичаш някого, не смей да желаеш да го притежаваш или да го желаеш само за себе си. Ако наистина обичаш някого, тогава му даваш абсолютна свобода. В края на краищата, това означава, че ти му предоставяш свободата дори и да не те обича. Затова любовта винаги е кръст. А това означава: истинска любов е само тази, която дава безусловно без да се интересува дали ще ѝ бъде върнато. Нещо повече, дава дори когато вижда, че не ѝ се отвръща. (Трябва ли по-голям пример за това, че любовта е кръст от Самия Христос.)

Наистина, трябва да знаеш, че и извън Христа съществува свобода, но само свобода без любов. Свобода, неразделна от любовта, съществува само в Църквата, защото само истинската любов не се помирява със смъртта (която в края на краищата остава като единствен проблем за човека). Свободата не е свобода ако не е абсолютна и единственото, което може да я ограничи и при това да не я унищожи е любовта.

Вярвай, че без Христа (а това означава – без Църквата) не може да съществува истинска личност, както и неразделност на нейните съставни елементи: любов и свобода, защото когато неслитното и неразделното единство на свободата и любовта би могло да съществува и извън Църквата, то тогава Църквата изобщо не би трябвало да съществува – би била излишна.

АКО, следователно, всичко това можеш (и искаш) да вярваш и на основата на тази вяра изграждаш своя живот, едва тогава с право можеш да се наричаш почитател, ученик, и последовател на св. Сава, който сам е ученик и последовател на самия Господ Иисус Христос, Който чрез Своята Църква всичко това ни научи. Затова на Него слава и чест во веки веков, амин.

Превод от сръбски: Павел Павлов

_____________________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2005, кн. 3-4, с. 8-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

** Отец проф. Владан Перишич е преподавател в Богословския факултет на Белградския университет. Той е от по-младото поколение (четвърто след св. Николай Велимирович) сръбски богослови. Настоящият текст е превод със съкращения на словото в чест на св. Сава по случай празника на факултета, произнесено на 27.01.2002 г. На тържеството присъстваше и делегация от Богословския факултет на СУ „Св Климент Охридски“ (бел. прев.)

Първо изображение: авторът отец професор Владан Перишич. Източник Гугъл БГ.

На останалите изображения – св. Сава Сръбски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1KF

Ивайло Найденов

Свещените книги на трите монотеистични религии юдаизъм, християнство, ислям ни срещат по различен начин с една енигматична личност, пророк Иона, син Аматиев (Иона 1:1), „…човекът в кита, който зовеше, изпълнен със скръб“ (сура 68:48), който „беше в утробата китова три дни и три нощи“ (Мат. 14:40). И въпреки разликите в изграждането и интерпретацията на образа на пророка и за трите религии Иона и неговата кратка история са особено въздействащи.

Книгата на пророк Иона има своя Sitz im Leben[1] на големия юдейски празник ‘фрωπκη ωψ (jom kippur)[2] поради централната тема покаяние и отвръщане от злото и се чете в синагогата по време на следобедната молитва מזחה. Най-вероятно именно тогава е произнесена една добре запазена юдео-елинистична проповед, омилия, върху книгата на пророк Иона, приписвана на Филон Александрийски, но по-вероятно става дума за псевдепиграф, чиито време и място на написване са неизвестни. Съдържанието на проповедта може да бъде обобщено с формулата: Божията любов към човека спасява както противящия се пророк, така и готовите за покаяние ниневийци. Възпитателният момент и педагогическото поучение съпътстват цялата проповед, но най-вече проличават в примера за израслото за една нощ и също толкова бързо загинало растение: „Не се ли сещаш как селянин пои изсъхнало растение, като за по-доброто му напояване прави вада или кладенче наоколо, за да се събира водата. Не си ли наблюдавал как подпира нависналите и отцепили се клони с пръти, за да ги предпази от тежестта на плодовете. А как облагородява растение? За какво прави всичко това? За да не отиде работата му напразно. След като селяните не рискуват своята работа, а напротив, подсигуряват я, трябва ли Аз да унищожа жителите на Ниневия и по този начин да обрека на неуспех проповедта Си между тях? В крайна сметка те се оказаха послушни. След като първоначално отказваха да почитат истинския Спасител, бяха готови да Го почитат като Разрушител. Как да не смекча съдийската присъда и да не я превърна в спасителна дума? Аз вярвам, че един селянин – и с тези думи смятам, че съм те убедил, – когато не се надява вече на реколта от едно дърво, възнамерява да го изкорени, но ако види пъпки по него, които всеки момент ще се разтворят, оставя го заради плодовете. Точно така, защото дърво, което е ненужно, се отсича, но ако дава плодове, се оставя. Също и ниневийците бяха без плодове на благочестие. Те не познаваха плодовете на божествената справедливост, а почитта, полагаща се на Твореца, приписваха на света. Сега обаче не благодарят вече на природата за плодовете и не служат на съгряващата сила на елементите, а прославят Дарителя на плодовете и се задължават, вместо да се молят на този свят, да го правят на неговия Творец“[3].

В първото хилядолетие на нашето летоброене възникват равинските писания, които тълкуват Библията, влизат в диалог с нея и доразвиват нейните идеи. Това тълкувание се оформя в жанровата форма מררש (midraš – мидраш, мн. ч. мидрашим[4]). Равините изхождат от основната постановка, че всеки библейски текст съдържа многостранно разбиране и затова може да бъде различно интерпретиран. Няма тълкуване, което да претендира за окончателна валидност[5]. Наред с тълкувателните мидраши върху книгите на Закона (Изход, Левит, Числа, Второзаконие) и тези върху книгите с по-малко законодателно съдържание (Битие, Рут, Песен на Песните, Притчи Соломонови и Псалтир) има и мидраш-проповеди като помощни текстове за проповедите в синагогите и мидраши, които не коментират библейски разкази, а ги преразказват и ги свързват с разни лични, родови или племенни представи. Такъв тип творчество съществува още в предравинско време. Тези мидраши са особено предпочитани през периода на ранния ислям и са запазени и употребявани до Средновековието. Те не обясняват, а разказват. Те са това, което днес наричаме наратив, разказвателно богословие. Развихрената фантазия се връща към митични, архетипни мотиви, в които е отразен първичният опит на човечеството. Ако в етичния монотеизъм на израилските пророци митът е ликвидиран или съществува като остатък, той продължава да живее в народните вярвания, мидрашите и най-вече в юдейската мистика[6].

В първата част на мидраш Иона, който е предвиден за литургична употреба на празник Очищение, се чете цялата книга Иона и се подлага на анализ в светлината на 10. и 43. глава от тълкуванията на Rabbi Eliezer по метода на мидрашната екзегеза. Цитират се и равини от Вавилонския талмуд, който се явява един вид енциклопедия на вавилонското юдейство[7]. Първият въпрос, който равините в мидраш Иона интерпретират различно, е: „Защо бяга Иона?“, въпреки че от страниците на мидраша Иона сам дава отговор. „Първия път Бог го изпраща да съобщи за възстановяването на границите на Израил и думите му се изпълниха, защото е казано: Той възстанови границите на Израиля… което бе изрекъл чрез раба Си, Амитаевия син Иона, пророк от Гатхефер (4 Царст. 14:25). Втори път Бог го праща в Иерусалим – град, който Той има намерение да разруши. Но след като жителите се покаяли, Светият, прославен да е Той, постъпил така, както подобава на Неговата милост, и не унищожил града. Тогава израилтяните го нарекли лъжепророк. Третия път Бог го изпраща в Ниневия. Тогава Иона се замислил и си казал: Знам, че народите са склонни да се покаят и Бог да прояви милостта си, защо – след като израилтяните ме смятат за лъжепророк – за такъв да ме смятат и другите народи. Ще избягам на място, където не се споменава Неговата слава. Но къде? На небесата се споменава славата Му, защото е казано: Неговата слава е над небесата (Пс. 112:4). По земята също, защото е казано: Цялата земя е пълна с Неговата слава (Ис. 6:3). Ще трябва да избягам на място, където Неговата слава не се споменава. Ето, ще избягам в морето, защото там Неговата слава не се споменава.“[8]

Библейският разказ за Иона завършва с открит въпрос на Бога към Иона. Мидрашът дава отговор или поне изяснява поведението на пророка: „В този миг Иона се хвърли на колене и каза: Управлявай Твоя свят със Своето милосърдие!“[9]

Една юдейска легенда разказва, че Иона не е умрял, а Бог подобно на някои избраници (Моисей, Илия, Енох) го е пуснал в рая, тъй като твърде много е страдал в утробата на кита[10].

                                ***

Две събития от живота на пророк Иона се споменават на страниците на новозаветното Писание: престоят в утробата на рибата (Мат. 12:40) и успешната проповед в Ниневия (Мат. 12:41; Лук. 11:32). Освен това в мотива с утихването на бурята (Марк. 4:35-41) се долавят някои паралели с книгата на Иона, 1. гл. В тези новозаветни текстове се говори за τò σημει ον Ιωνα του προφήτουто („личбата на пророк Иона“ според СП), откъдето в западната традиция е възприет изразът „знамението на Иона“. Много е спорно какво има предвид Спасителят, когато говори за знамението на Иона[11]. Дали въобще Иисус Христос говори за Иона, или това е по-късна прибавка от преданието за „следвъзкресенския“ Христос. Проблемът се усложнява от факта, че синоптичната традиция не дава еднозначни свидетелства и категоричен отговор[12]. При анализ на паралелните места W. Schnell стига до доста сериозни различия между синоптиците: търсещите знамения от Спасителя са различни (фарисеи, садукеи, фарисеи и садукеи, народът); знаменията се изискват в някои от текстовете „от небето“, в други – от Христос; определението „пророк“ се среща само при евангелист Матей, както и описанието на народа като „прелюбодеен“, присъдите са подредени различно при Матей и Лука и т. н.[13] За големите разлики в тълкуванието допринася и езиковият облик на израза τò σημει ον Ιωνα, където родителният падеж може да бъде интерпретиран различно: genitivus appositivus (знамението, което бе в образа на Иона), genitivus subj. (знамението, което Иона даде), genitivus obj. (знамението, което се случи с Иона)[14]. В библеистиката са възприети, макар и нееднозначно, следните възможни значения на „знамението на Иона“:

*знамението на Иона е всъщност Иоан Кръстител, чието съкращение на името може да подведе и да се мисли за Иона;

*покайната проповед на Иона в Ниневия, което е малко вероятно, защото знамението не е това, което прави човек, а Божията намеса в събитието;

*спасението на Иона в утробата на рибата, което определено се възприема като чудо, знамение[15];

*пророкът, комуто се дава потвърждение за служението – за Иона вече минало, за Сина Човечески – предстоящо[16].

Въпреки това многообразието от мнения и детайли по отношение на точното разбиране и предаване на „знамението на Иона“ е твърде голямо. Това проличава в съвременните коментари на известни изследователи: U. Luz[17], J. Gnilka[18], A. Sand[19], R. Schnackenburg[20]. На фона на техните доста сложни и обременени от текстуална и жанрова критика постановки впечатляват екзактността и богословският усет на големия изследовател на книгата на пророк Иона G. Vanoni: „В книгата на пророк Иона има намеци за съдбата на Иисус. Както Иона е знамение за жителите на Ниневия, така Иисус ще е знак за това поколение. Това ще рече: Така, както Бог легитимира Иона чрез спасяването от смъртта, така ще бъде легитимиран и Иисус. С това Иисус обръща внимание на предстоящо знамение, но когато то се сбъдне, тогава за тези, които сега не са повярвали, ще бъде късно.“[21]

В това становище е обединено всичко онова, което другите изследователи се опитват да разделят: личността на пророк Иона, слизането в преизподнята за три денонощия, спасителната мисия сред езичниците чрез покайната проповед – всичко онова, заради което православната традиция възприема Иона като предобраз на Спасителя.

Във връзка с изложената проблематика немският библеист F. Golka повдига въпроса за умелото и разумно проследяване на идейната връзка между Стария и Новия Завет. Цитати от Стария Завет или общи позовавания, които са използвани от новозаветните писатели, невинаги помагат да разберем добре или по-добре старозаветните автори. Те са много по-често онова, което новозаветните автори са разбрали и искат да предадат. След като сме се убедили в посланието на един старозаветен текст, какъвто е този със „знамението на Иона“, редно е да си зададем въпроса дали темата „Иона“ има и друго отражение в Новия Завет?Моделът „Иона“ продължава да живее в Новия Завет чрез притчите на Спасителя, където много важна роля играят Божията прошка и Божията милост спрямо религиозния аутсайдер (т.е. неудостоения с Божието внимание човек) – нещо, което причинява завист и негодувание у избраника (т.е. титуляра – човека, който е в центъра на Божия промисъл). Спасението на Ниневия огорчава и обижда Иона, жителите са религиозните аутсайдери, а пророкът е избраникът.

Историята на Иона през погледа на новозаветната интерпретация е историята на религиозния избраник и титуляр, който приема и се възползва от готовността на Бога да прощава, но самият той не е готов на подобни благодеяния[22]. Ако Иона се явява ярък предобраз на Спасителя, то това е само по волята на Твореца, а не поради лични заслуги, защото в Христос „има повече от Иона“ (Мат. 12:41)[23].

Един от големите изследователи на книгата на пророк Иона U. Steffen открива, че по отношение на книгата раннохристиянското народно благочестие и раннохристиянското богословие не само се разминават, но отчитат и някакво „напрежение помежду си“[24]. Раннохристиянското благочестие, което намира израз най-вече в гробното изкуство, вижда в проблематиката „Иона“ идеята за Възкресението – спасението на Иона от рибата е символ на Възкресението, а самият Иона е възхваляван като герой. Съвсем различно е в богословието, според което на преден план изпъква темата за покаянието. Тук Иона не се възхвалява като герой, а като проповедник на доброто, на стремежа към отвръщане от злото и промяната на начина на живот[25]. Раннохристиянското благовестие свързва на първо място образа на Иона не като предобраз на Христос (Мат. 12:40), а като проповедник на покаянието (Лук. 11:29-32).

Най-старото богословско мнение за историята на Иона се среща в 1. Послание на св. Климент, папа Римски, от около 96 г. сл. Хр. Тук Иона е описан като „проповедник на покаянието“, който трябва да съобщи на жителите на Ниневия предстоящото наказание. Животът свидетелства, че във всяко поколение Бог милостиво е приемал покаянието на онези, които са желаели да се обърнат към Него. С множество примери от старозаветната история (Ной, Иона, Енох, Лот) авторът доказва, че искреното покаяние, смирение и покорността на волята Божия дават своите плодове[26].

Взаимовръзката между Христовото възкресение и покаянието в книгата на пророк Иона се открива и от св. Ириней Лионски. Той акцентира върху една типологична връзка между Иона и Христос и подчертава единството на Бога на Стария и Новия Завет, както и всеобщността на възкресението. Св. Ириней изразява особено отношение към пророк Иона. Неколкократно той го поставя редом с големите старозаветни личности. В словото си срещу евионитите, изяснявайки божествения произход на Сина, той пише: „Как да приемете Сина като Бог, като приемате само раждането, което е характерно за хората от този свят. Как тогава Той беше повече от Соломон и повече от Иона и беше господар над Давид, ако нямаше природа, различна от тяхната?“ (IV, 33, 4)[27]. 

Образът на пророк Иона е използван много често от св. Кирил Иерусалимски (315-386) в неговите катехизически беседи[28]. В четиринадесетата беседа, която е изяснение на член 5 и 6 на Символа на вярата („И възкръсна в третия ден според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца“), св. Кирил предлага старозаветни свидетелства, които насочват към факта на Христовото възкресение. Такова свидетелство катехетът вижда в историята на Иона, който след тридневното пребиваване в сърцето на бездната отново е върнат към живот. Св. Кирил изяснява утробата на акулата като символ на подземния свят, поглъщането на Иона – като символ на слизането на Христос в царството на смъртта, а Иона – като предобраз на Христос.

През IV-ти век след Христа в Месопотамия проповядва св. Ефрем Сириец (306-377) – църковен учител и писател, неуморим и красноречив проповедник и защитник на православното учение, вдъхновен химнописец. Този значим представител на Източната църква оставя след себе си многобройни съчинения – библейско-екзегетически, догматико-полемически, аскетически, литургически беседи, църковни песни, молитви и други[29]. За разработваната тема от особено значение е екзегетическата му беседа „Реч за пророк Иона и покаянието на ниневитяните“. Тази реч е първата тематична обработка на историята на пророк Иона при следконстантиновите Отци, най-подробният и най-фантастичният преразказ, описание и продължение на историята на пророка, смес между проповед и поезия, един своеобразен християнски мидраш. Тази реч се вписва в цикъла проповеди за покаянието, изнесени от св. Ефрем през 350 година, когато град Низибис е обсаден от персийските войски. Така светецът обрисува покаянието на Ниневия като идеален пример за жителите на Низибис[30]. Съдържанието на речта може да бъде обобщено така: Божията воля е Иона да съобщи на грешната Ниневия скорошно унищожение. Голям страх обхваща жителите на града и без пророкът да ги е подтиквал към това, отвръщат се от делата си и се покайват, като покаянието им е всеобхващащо без значение на възраст, пол и обществено положение.

В раннохристиянското богословие Иона е интерпретиран като пророк на покаянието, а знакът на Иона – като знак за покаяние. С изключение на Августиновата интерпретация преобладава възгледът за покаянието, а не идеята за възкресението. Въпреки това непокътнатото тяло на Иона след тридневния престой в кита се възприема като указание за целостта на тялото след възкресението на мъртвите. Покаянието и възкресението тук вървят ръка за ръка.

                         ***

От класическите пророци на старозаветната история единственият, който е споменат в Корана, е Иона, мъжът с рибата. Името му Юнус (арабски Yunus) се среща шест пъти в сурите: 4, 6, 10, 21, 37 и 68. Въпреки бягството и колебливото му поведение, мислейки, че Аллах няма власт над него, той принадлежи към онези, които Мохамед е отличил.

Един хадит гласи: „Не ме поставяйте по-високо от Иона, син Амитаев.“ Тези незаписани думи на Мохамед са може би израз на скромността му или по-скоро желание да покаже душевните си преживявания като тези на объркания и смутен момък с рибата. Не само Иона, но и всички старозаветни образи са представени от Мохамед като „пратеници“, „вестоносци“ и „пророци“, натоварени със задачата да разкрият пред народа си Божието наказание, което ще го сполети (най-често в природно бедствие – буря, земетръс, потоп и др.) поради греховността му и злото, което върши. Споменатите в Корана старозаветни Божии пратеници са: Ной, Авраам, Исаак, Измаил, Яков, Иосиф, Лот, Моисей, Аарон, Давид, Соломон, Илия, Иов, а от Новия Завет: Иисус, Иоан Кръстител и Захария[31].

Откъде познава Мохамед толкова добре библейската история? Самият той често споменава за откровение от Аллах, което го просветило в това познание, а негови съвременници смятат, че знанието му се е добавило от земни източници. Вероятно тях Мохамед дължи на юдейско и християнско наследство, получено при престоя му в Мека от разказите на наемните му войници. Колкото до историята на старозаветния Иона, тя безспорно се корени в християнски извори, за което свидетелства именната форма Yunus, която се извежда от етиопския език. Споменаването на тиквено растение, както и колебанията по отношение на продължителността на поста на ниневийците ни насочва към текста на Septuaginta, употребяван от християните в гръцкоговорещия свят. Сравнят ли се библейският Иона и кораничният праведник и техните истории, могат да се направят следните изводи:

1.Мохамед съобщава историята на пророк Иона като нещо познато и това е разбираемо поради известността на случката.

2.Иона е наречен в Корана „човекът с рибата“, като по този начин се подчертава чудното в старозаветната история.

3.Библията и Корана са единодушни в това, че акцентът в историята на Иона е непослушанието на пророка. Те обаче се различават в обосновката му. Коранът вижда в непослушанието проява на егоизъм. На пророка му тежи служението и затова иска да избяга от него. Библията разбира основанието за непослушание в Божията милост. Иона предвижда, че в крайна сметка Бог ще прояви милостта си (Иона 4:2). За него е важно на първо място потвърждението на Божиите слова и едва тогава мисли за своето съществуване, което естествено зависи от потвърждението на проповядваното от самия него.

Библейският Иона е противоречив образ на фона на една изненадваща тенденция към универсализъм в един свят с консервативно-ортодоксално поведение[32]. Неслучайно и книгата свършва с реторичния въпрос на Бога към Иона. Кораничният Иона от своя страна е един от големите образци на религиозно поведение, предлаган на вярващите. Въпреки неговото достойно за порицание непослушание той минава за праведник, защото е показал покаяние, след като Божието наказание е постигнало целта си. Още първите ученици на Мохамед са били на различно мнение защо Иона се противопоставя на Бога. Те намират обяснение в сура 21:87, където се говори за „човека в кита, който отиде разгневен и мислеше, че Ние не ще го притесним“. Иона се съмнява в Божието всемогъщество. Някои са възприемали въпросната сура като своеобразен въпрос: „Мислеше ли той, че Ние (Аллах) не сме в състояние да се изправим срещу него?“ Тук ясно се чувства желанието да се съгласува скандалното поведение на Иона с ислямското учение за непогрешимостта на пророците. Стига се дотам, че това поведение се обяснява с изкушение, дошло до пророка чрез дявола.

Защо се гневи Иона? Мисълта, че гневът на Иона е отправен към Бога, за някои ислямски богослови е толкова непристойна и невъзможна, че е повод да се търсят други обяснения: Иона се гневи, защото проповядваното наказание се отменя в последния момент и той ще се окаже лъжец; или пък защото Архангел Гавриил, който му съобщава заповедта от Бога, не му дава време дори да си доведе мулето и да обуе обувките си. Особената интерпретация на поведението на Иона до голяма степен зависи от гореспомената догма за непогрешимостта на пророците. Цялото учение на исляма се гради върху вярата в истинността на Откровението на Мохамед. И тъй като самият той като пророк е безгрешен, то това се отнася и за другите пророци. Последните грешат или неумишлено, от нехайство и човешка немарливост, или с намерение да действат съобразно Божията воля[33].

Ислямската легенда за Иона, развита и обработена от мюсюлмански автори, се среща в доста своеобразни описания на световната история. Разликите между библейския разказ и ислямската легенда са очевидни. Ислямската легенда ни среща с Иона, след като той вече е проповядвал в града и бяга оттам. Умишлено тук се избягва името на града – Ниневия, защото в легендата, както и в Корана то не се споменава. Говори се или за град, или за един от седемте града на земята Mossul. Има и намек, че това е родният град на пророка, защото жителите са наречени „негов народ“. Бягството от града не е от страх или непослушание, а поради нежеланието да слуша молбите на гражданите за застъпничество пред Господаря на света. В легендата няма никакво далечно пътуване от Яфа за Таршиш. Наказанието, което Бог изпраща на гражданите от анонимния град (според легендата) е огнен облак, който виси застрашително над града три дни и три нощи. Различен е и престоят на Иона в утробата на морското животно. Библейският Иона престоява там три дни и три нощи, а легендарният Иона престоява в утробата на кита 40 дни и 40 нощи без храна и вода, което се приема по-скоро като намек и аргумент за четиридесетдневния пост при много религии. Изнемощелият и отслабнал беглец е кърмен от кошута под сянката на тиквеното растение, за да може да се възстанови и върне при народа си. А това връщане е украсено с множество фантастични елементи и участието на три персонажа: овчар, куче и коза. Овчарят е изпратен от Иона да разкаже за неговото връщане, кучето с човешки глас потвърждава думите на господаря си, а козата повежда царя и гражданите към планината за среща с Иона. Според легендата радушно посрещнатият пророк прекарва останалата част от живота си в своя роден град.

За това колко е жив образът на Иона в ислямската традиция свидетелстват различни местни традиции. Четири места претендират за гроба на старозаветния пророк. Смята се, че пророкът се е завърнал от Ниневия в Halhul, северно от Хеврон, и тук се локализира гробът му. До наши дни това е най-значимото светилище, свързано с името на пророка. В El-meschhed, едно арабско селище в Галилея между Назарет и Кана, има джамия с гроба на Иона. Приема се, че това е Гатхефер, родното и гробно място на Иона, син Амитаев (4 Царст. 14:25). В селото Nabi Yunus, при вливането на реката Sukrer в Средиземно море, където според една легенда Иона е изхвърлен от рибата, се е развило едно доста разпространено шиитско поклонничество. В северната част на днешен Ирак се намират пък руините на древна Ниневия. Вътре между градските стени се извисяват два хълма. На единия е джамията на Nabi Yunus. По-рано на нейно място е имало несторианска църква, в която се е почитал гробът на пророк Иона. Седем поклоннически пътувания до тази светиня се равняват на едно поклонение в Мека. Тук е бил изложен и един зъб от рибата, глътнала Иона.

Наличието на четири различни гроба показва слабата им историческа достоверност. Същевременно този факт свидетелства каква е представата за края на историята за пророк Иона: той се е върнал в родното си място Гатхефер; останал е и е починал на мястото, където го е изхвърлило морското животно, или е живял до края си в анонимния град (вероятно Ниневия), скрит като анонимен гражданин или почитан като известна личност, както разказва ислямската легенда.

В исляма разбирането на Иона и неговата история е подчинено до голяма степен на съществуването на догмат за непогрешимостта на пророците. Това води до противоречивото възприемане на старозаветния Иона – от пълното му отричане заради непослушанието и бягството от възложената мисия до безусловното му приемане заради покаянието и все пак изпълнената мисия на пророк. А за това, че историята на човека с рибата е жива в религиозното съзнание на ислямския свят, свидетелстват чудноватите ѝ парафрази и интерпретации, както и развитието на локални култове.

Различната интерпретация на историята на пророк Иона не ни ограничава, нито ни разделя. В тази малка книга от 48 стиха в четири глави всеки може да търси и да намери нещо за себе си – любов, покаяние, милост, жертва, смелост и страх. Но това, което трябва да ни обедини в тълкуването и разбирането, е не научното лутане в търсене на отговора колко е голяма рибата, глътнала Иона, а богословската увереност колко Велик е Бог, Който го спаси.

___________________________________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог, Сборник изследвания и студии, С., 2010, с. 172-183. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Sitz im Leben – място в живота. Повече вж в: Шиваров, Н., протопрезвитер, Херменевтика на Стария Завет, София, 2005, с. 92.

[2]. Ден Очищение, или Ден на помирение, е един от големите израилски празници, Празнуван на 10 тишри (седмия месец) според предписанията в Лев. гл. 16. Повече вж. в: Шиваров, Н., протопрезвитер,  Библейска археология, София, 1992, 509-510.

[3]. Steffen, U., , Die Jona-Geschichte. Ihre Auslegung und Darstllung im Judentum, Christentum und Islam. Neukirchen, 1994, S. 16.

[4]. Midraš – производна дума от еврейския корен ררש ‘питам, търся, изследвам’. Мидрашът не е научен коментар, обективна екзегеза, а религиозен подход към Библията, вечният диалог на Израил със своя Бог. При това в класическия мидраш се поставя точна граница между библейски текстове и тълкувание. В зависимост от застъпената материя в него мидрашът може да бъде халахистичен или хагадичен. Първият вид има нормативна стойност и тематично е обвързан със Закона, а вторият има преди всичко назидателна задача. Вж.: Шиваров, Н., протопрезвитер, Херменевтика…, 287-288; Maybaum. I., Haggada und Halacha. – In: Lust an der Erkenntniss. Hrsg. von S. Ben-Chorin, V. Lenzen, Muenchen, 1988, S. 59.

[5]. Mulder, M. J., Wert der altjuedischen Exegese fuer die christlich-exegetische Arbeit. – Judaica, 37, Basel, 134-139.

[6].  Scholem, G., Zur Kabbala und ihrer Symbolik. Аufl. 6. Frankfurt a. M., 1989, S. 117.

[7]. Stemberger, G.,  Der Talmud. Einfuehrung-Texte-Erlaeuterungen, Muenchen, 1987, S. 38.

[8]. Stemberger, G., Midrasch (Vom Umgang der Rabinnen mit der Bibel), Muenchen, 1989, S. 186; Wuensche, A., Aus Israels Lehrhallen. I-III. Hildesheim, 1967, 39-40; Jellinek, A., Bet ha-Midrasch. Sammlung kleiner Midraschim. Bd. I. 2. Аufl.  Jerusalem, 1938, 98-99 (еврейски).

[9]. Пак там, с. 50.

[10]. Steffen, U., Die Jona… S. 33.

[11]. Golka, F., Jona, Stuttgart, 1991, S. 100.

[12]. Voegtle, A., Der Spruchvom Jonazeichen. Synoptische Studien. Muenchen, 1953, 230-277.

[13]. Schnell, W., Jona – Prophet der Oekumene, Essen, 1993, S. 74.

[14]. Theologisches Woerterbuch zum Neuen Testament. Herausg. von G. Kittel. 2. Аufl. Stuttgart, 1957, S. 412.

[15]. Balz, H., G. Schneider,  Exegetisches Woerterbuch zum Neuen Testament. Bd. II. Stuttgart, 1981, S. 231.

[16]. Glombitza, O.,  Das Zeichen des Jona. – New Testament Studies. Vol. VIII. Cambridge, 1962, p. 366.

[17]. Luz, U., Das Evangelium nach Matthaeus. – EKK1, Neukirchen-Vluyn, 1990, S. 278 f.

[18]. Gnilka, J., Das Matthaeusevangelium. Teil I. Freiburg, 1986, 463-466.

[19]. Sand, A., Das Evangelium nach Matthaeus. 5. Aufl. Regensburg, 1965, S. 267, 321.

[20]. Schnackenburg, R., Matthaeusevangelium. Die neue Echter Bibel. Wuerzburg, 1985, S.113.

[21]. Vanoni, G., Der Mann, der Taube heisst. Mit Kindem die Bibel lesen. Das Buch Jona, Freiburg, 1984, S. 194.

[22]. Golka, F., Jona… 101-102.

[23]. Найденов, Ив., Библейският Йона, София, 2008, с. 117.

[24]. Steffen, U., Die Jona… S. 76.

[25]. Пак там, с. 76.

[26]. Цоневски, Ил.,  Св. Климент Римски и посланието му до Коринтяните. – ГСУ БФ, 1946-1947, с. 23.

[27]. Irenaeus von Lyon, Gegen die Haeresien. Fontes Christiani. Bd. IV. Freiburg, 1997, S. 259; Des Heiligen Irenaeus. Fuenf Buecher gegen die Haeresien. Uebersetzt von Dr. Emst Klebba. Bd. II. Kempten/Muenchen, 1912, S. 107.

[28]. През 335 r. иерусалимският архиепископ Максим ръкополага св. Кирил за презвитер и го прави отговорник на иерусалимското катехизическо училище. Натоварен с тази задача, благодарение на големия си опит и на умението си светецът подготвя най-добрите катехизически беседи. Вж: Цоневски, Ил., Патрология. Живот, съчинения и учение на Църковните отци, учители и писатели, София, 1986, с. 308.

[29]. Цоневски, Ил., Патрология… с. 367.

[30]. Steffen, U.,  Die Jona… S. 84.

[31]. Horst, H., Israelitische Propheten im Koran. – ZRGG, 16, 1964, 42-56.

[32]. Вълчанов, Сл., Тълкуване на дванадесетте пророци, София, 1977, с. 64; Zenger, E., U. a.  Einleitung in das Alte Testament, 2 Аufl. Stuttgart/Berlin/Koeln, 1995, S. 404; Blenkinsopp, J., Geschichte der Prophetie in Israel, Stuttgart, 1998, 242-247.

[33]. Steffen, U., Die Jona… S. 121.

Първо изображение: авторът Ивайло Найденов. Източник Гугъл БГ.

Останалите изображения са свързани със св. пророк Иона. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1JJ

Д-р Клара Стаматова

*Публикувано в Богословска мисъл, 2004, кн. 1-4, с. 84-94. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Панчовски, Ив.,  Въведение в нравственото богословие. С., 1958, с. 331-332.

[2]. Срв. Коев, Т.,  Съдържание и значение на догматите. – Във: Вяра и живот (сборник материали по Патрология, Догматика и Етика), Т. Коев, Ив. Петев, Д. Киров – автори. В. Т., 1994, с. 181.

[3]. Срв. Дюркем, Ем., Елементарни форми на религиозен живот. С., 1998, с. 13.

[4]. Керезов, А., Християнство и ислям: великото предизвикателство. Сп. „Мирна“, 3/1997, с. 13.

[5].Повече за религиозната символика на погребенията при архаичните общества у Елиаде, М., История на религиозните вярвания и идеи. Т. I. От каменния век до Елевсинските мистерии. С., 1997, с. 18-22; Елиаде, М., Окултизъм, магия и културна мода. Б.г., б.м., с. 43-45.

[6]. Цит. по Панчовски, Ив., Пантеонът на древните славяни и митологията им, С., 1993, с. 134.

[7]. Повече у Маджуров, Н., Вярата на древните славяни. Сп. Духовна култура, 4/1981, с. 23-24; Винке, Фр., Религията на славяните. – В: История на религиите. Т. II, б. м., 1996, с. 283. Интересен анализ на религиозната система конкретно на българските славяни, осъществен чрез система от бинарни позиции (противопоставяния по смисъл), може да бъде намерен у Стойнев, А., Българските славяни. Митология и религия. С., 1988. Вж. по-специално анализа на опозициите „живот-смърт“, „земя-подземен свят“, „ден-нощ“(Пос. съч., с. 78-79; 90-94; 98-99).

[8]. Панчовски, Ив., Пантеонът на…, с. 136-138.

[9]. Шиваров, Н., Библейска археология, С., 1992, с. 184-185.

[10]. Вълчанов, Сл., Тълкуване на книгата на пророк Даниил, С., 1975, с. 13.

[11]. ””Рече: „Господи мой, отсрочи ме до Деня, в който ще бъдат възкресени!” (Коран 15:36).

[12]. ”В Деня, когато ще ги съберем всички…” (пак там, 10:28).

[13]. ”И от Неговите знамения е, че виждаш земята безжизнена… А щом изсипем върху нея вода, тя се раздвижва и набъбва. Онзи, Който я съживява, може и мъртвите да съживи. Той над всяко нещо има сила” (пак там, 41:39).

[14]. Павлович, П., Космогонични и есхатологични представи в епохата на Джахилията. – В: Арабистика и ислямознание. Студии по случай 60-годишнината на проф. д.и.н.  Йордан Пеев, С., 2001, с. 28-29.

[15]. Коран 30:50.

[16]. Пак там, 7:87.

[17]. Пеев, Й., История и философия на една религия. С., 1985, с. 61.

[18]. Коран 22:7.

[19]. Абдулхамид, А., Основите на исляма. Прев. Цв. Теофанов, Истанбул, 1997, с. 70-71.

[20]. Коран 98:6.

[21]. Пак там, 56:22-24.

[22]. Цит. по Теофанов, Цв., Арабската средновековна култура. Т. II. Любов, вино, мъдрост. С., 2002, с.133.

[23]. Коран 56:35-40.

[24]. „… А на онези, които бъдат убити по пътя на Аллах, Той не ще провали делата им… И ще ги въведе в Рая, за който ги е известил (пак там, 47:4, 6).

[25]. „Той е, който изпрати Своя Пратеник с напътствието и с първата религия, за да я издигне над всички религии, дори езичниците да възненавиждат това” (пак там, 61:9).

[26]. Повече у Денни, Фр.,  Ислам и мусульманская община. – В: Религиозные традиции мира. Т. II. С., 1996, с. 89.

[27]. Коран 15:48.

[28]. Михайлов, Д., Ранният ислям, С., 1999, с. 81.

[29]. Повече у Миноа, Ж.,  История на ада. Враца, 1999, с. 67-70; Васильев, Л. С., История религий Востока (религиозно-культурные традиции и общество), М., 1983, с. 125.

[30]. Повече у Панчовски, Ив., Въведение в…, с. 333-370.

Изображение: авторът Клара Стаматова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка на тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1Jy

Иеромонах Павел (Стефанов)

              Колумб е загадка, обвита в мистерията на една тайна

                                                                              Уинстън Чърчил

Вярата в хилядолетното царство на Христос и праведниците на земята преди Страшния съд се основава върху буквално възприемане на Откровение 20:1-7. Присъствието на тази вяра в Новия свят през XVI-XIX в. не се дължи на английското пуританство, а на войнственото испанско католичество и неин носител не е никой друг, а Христофор Колумб.

Вече 500 години Колумб остава загадъчна и необяснима фигура. Една от причините за това „изплъзване” е фактът, че съвременните изследователи спират вниманието си главно на моряшката дейност на Колумб. В отличната си биография на Адмирала Самуел Елиът Морисън[1] изрично се извинява, че не се интересува от психологията и мотивацията му, а само от неговите подвизи в океана. Втора причина за неразсеялата се мъгла около Колумб е обстоятелството, че навлизането в неговия интимен свят изисква познание за средновековната мистика, сънища, видения, поезия, монашество, кръстоносна идеология, пророчества, месиански илюзии, апокалиптика и хилиазъм. Тези учени, които най-много са ангажирани с хилиазма, почти не обръщат внимание на Колумб, а онези, които се занимават с Колумб, не подозират за неговия хилиазъм. Ако вярваме на думите на първооткривателя, трябва да го характеризираме като привърженик на кръстоносната идея в хилиастичен дух. Много точно е наблюдението на Джон Фелън, че „откриването и завоюването на Америка е последният кръстоносен поход”[2].

Последният кораб с еврейски семейства, изгонени от Испания поради отказa им да се покръстят, отплава от Кадис и Палос на 31 юли 1492 г. – два дни преди оплакването на двойното разрушаване на Йерусалим. След три дни Колумб вдига платната от Палос, отправяйки се на мисия за освобождаване и възстяновяване на Йерусалим. Първото му вписване в корабния дневник разкрива старата кръстоносна мечта за триумфиращата Църква и ренесансовия блян за Златен век, който да обедини цялото християнство.

Авангардна роля в този процес се полага на Испания: „Ваши Височества като християни-католици и като владетели, привързани към светата християнска религия, готови да я разпространяват и като противници на сектата на Мохамед и на всички други ереси и идолопоклонства, решихте да изпратите мен, Христофор Колумб, в ония краища на Индия, за да се поклоня на тамошните князе и да посетя техните народи и земи, да опозная характера им и другите особености, а също да разбера какви начини би трябвало да се употребят, за да приемат те нашата свещена вяра. Ваши Височества ми поръчаха да не тръгвам на Изток по суша, както обикновено се прави, а да поема пътя на Запад, за който няма никакво сигурно сведение някой да е тръгвал някога по него. И тъй като прогонихте всички евреи от Вашите кралства и княжества тъкмо през същия този месец януари (юли), Ваши Височества ми заповядахте да потегля за онези краища на Индия с достатъчно на брой кораби…”[3]

От тези начални думи става очевидно, че Колумб свързва пътуването си с две събития – войната с маврите, която се увенчава с победа над тях на 2 януари 1492 г. и указа срещу непреклонните евреи, който е подписан на 30 март 1492 г. и има краен срок 31 юли с. г. Тези две събития, обикновено тълкувани като случайни, стават важни ориентири в мирогледа на Колумб поради влиянието на апокалиптичното богословие и най-вече на калабрийския монах от XII век Йоаким Фиорски[4]. В тринитарната визия на Йоаким се предвижда хилядолетен период в историята, последен „трети век” или „век на Светия Дух”, който ще започне след побеждаването на турците, освобождаването и съграждането на Йерусалим и покатоличването на езичниците, православните (смятани за „схизматици”) и накрая евреите. Разгръщането на тази nova reformatio по-късно се схваща като осъществяване на францисканските идеали за епоха на Ecclesia spiritualis. Въпреки че Йоакимовото учение е осъдено от Латеранския събор през 1215 г., францисканският орден възприема неговата идея за novus populus spiritualis (нова общност от духовници)[5].

Под въздействието на францисканството през ХV век в цялото испанско общество се надига силен месиански кипеж. Поетичните оди и панегирици във възхвала на крал Фердинанд и кралица Изабела ги прославят като апокалиптични герои[6].  Нескриваната цел на кастилците и арагонците е да се прекрати териториалното разширяване на исляма в Европа, а обединяването на двете кралства в лицето на владетелското семейство представлява християнски съюз срещу тази постоянна заплаха. Докато се опитва да убеди двора в нуждата от експедицията, Колумб се записва в испанската армия и взема участие в обсадата на База през 1489 г., където се бие срещу маврите-мюсюлмани. Тогава в испанския лагер пристигат двама членове на Францисканския орден от Йерусалим (на този орден папа Климент VІ през 1342 г. поверява Божи гроб). Те връчват на Изабела ултиматум от египетския султан да спре войната срещу исляма, защото в противен случай ще последва избиване на християните. Изабела не само не отстъпва, а учредява фонд от хиляда дуката годишно за подпомагане на хаджиите и дава на калугерите бродиран от нея покров за украса на светинята. Фердинанд също се въодушевява от ролята си на християнски кръстоносец и освободител на светата Земя. Придворните стихоплетци често го наричат „Крал на Йерусалим”. Победата над маврите в Гранада през януари слага край на ислямските амбиции в Испания и насочва вниманието на Фердинанд и Изабела към разрастването на османската заплаха на Изток. Пътуването на Колумб в посока на „Индия” дава възможност за приобщаването на Азия към католическата вяра и за едновременно настъпване от изток и запад срещу Палестина с цел премахването на исляма от светите места.

Изгонването на евреите от Испания, което досега не е обяснено задоволително, поне отчасти трябва да се анализира в контекста на апокалиптичния стремеж за ускоряване пришествието на „хилядолетното царство”. Главният мотив за това хуманно решение е желанието на короната и градските съвети да се ограбят богатствата на евреите, но е съчетан с мисионерска цел. Указът за изгонването нарежда на евреите да се покръстят в срок от четири месеца или да напуснат територията на страната, а ако откажат едното и другото, да бъдат публично екзекутирани. Настойчивото намерение на Испания да обърне евреите към християнството може да се обясни и с идеята на Йоаким Фиорски, че потомците на Моисей ще повярват последни преди настъпването на „царството на Духа”[7].

Дали Колумб е мотивиран от такива хилиастки въжделения? Или както някои смятат[8], той само се преструва на вярващ, за да получи благоволението на набожната кралица и амбициозния крал? От една страна мореплавателят не е чужд на жаждата за слава и богатство. Пред двора той умело разгръща един проект на бъдещето, в което Испания ще играе водеща световна роля. Но дори и светските историци признават, че Христофор е дълбоко религиозен и убеден в едно – Бог го е избрал да ускори освобождението на Йерусалим от неверниците.

Името „Xро FERENS” (Христоференс) в неговия подпис отговаря на кръщелното му име Христофор (гръцки Христоносец). То е дадено според западната легенда за св. Христофор, който носи Младенеца през бурна река. Не е ли това намек за океана, през който новият Христофор трябва да пренесе Христовото благовестие? Италианското име „Columba” на латински означава „гълъб”, който символизира третото Лице на Св. Троица. Според Йоаким Фиорски Светият Дух ще вдъхва Своята сила и присъствие в света до апогея на историята, когато ще настъпи третият век. Големият интерес на Колумб към апокалиптическата литература и осезателните намеци за собствената му метафизична роля трябва да се обяснят като прояви на съзнание за хилиастка мисия.

Колумб познава съчиненията на Йоаким Фиорски и ги цитира неведнъж. Влияние от тринитарния мироглед на Йоаким личи в постоянните поздрави и благословения, които изпълват дневниците на адмирала: „Светият Дух да…”,  „В името на Светия Дух …” и пр. Това влияние е увековечено в завещанието на Колумб, където се предписва да бъде построен параклис на открития от него остров Испаньола, трима свещеници всекидневно да отслужват три меси (литургии) в чест на Св. Троица, св. Богородица и за спасението на душата му[9]. Някои съзират отражение на еврейската мистика (кабалата) в сложния подпис на Колумб. Но триъгълното разположение на буквите в него е чест символ на Св. Троица в произведенията на Йоаким Фиорски, който подчертава значението на визуалните идеограми[10].

Според разказите на съвременници от XV-XVI век религиозността на Колумб е легендарна. „Той спазвал препоръките на Църквата много по-строго, отколкото мнозинството миряни и присъствал всеки ден на всички църковни служби”[11]. Най-топлите му приятели и съмишленици са монасите и то тези от францисканския орден. Именно те по замисъла на Йоаким Фиорски могат да бъдат главните носители на хилиастките идеи и като скитащи проповедници могат да ускорят идването на духовното царство на богоизбраните. Неслучайно Колумб подготвя експедицията си в пристанището Палос де ла Фронтера, което е и францискански център. При пътуването си из Испания откривателят покровителства манастирите срещу посегателствата на аристократи и чиновници. При подготовката на третото си пътуване той е облечен във францисканско расо, с което по-късно приема и последно причастие на смъртното си легло. Тялото му е погребано в картезианския манастир в Лас Куевас[12].

Христофор Колумб се вживява в битието си на нов пророк, който призовава испанските монаси да изпълнят хилиастката си мисия и дори предлага в писмо до тях да придружи лично техния избраник, който да отвоюва Йерусалим. Според него „абат Йоаким Калабрийски е казал, че този който ще въздигне от руините светинята на Сионската планина, ще излeзе от Испания”[13]. Постепенно Колумб е обзет от идеята, че трябва да изпълни специфична месианска задача. В писмо от 1500 г. до Хуан де ла Торес той пише: „Мен именно нашият Бог избра за свой вестител, като ми посочи къде се намира новото небе и новата земя, за които Господ говори с устата на св. Йоан в неговия Апокалипсис, а преди това с устата на Исаия”[14]. В друго писмо от 1502 г. Колумб се хвали: „Бог ни дарува най-голямото благоволение, което е оказвано някому от Давид насам”[15]. Визията, която вдъхновява плаването му, не е предизвикана от нуждите на картографията, космографията, науката или философията. Тя е дело на Светия Дух и Колумб възторжено се провиква: „Разумът, математиката и картите не биха помогнали ни най-малко за осъществяването на експедицията за Индия; сбъдна се само това, което е предрекъл Исаия…”[16]. Тези месиански претенции стават още по-силни, когато при третото си пътуване той споделя с монарсите заключението си, че е посочен от Бога да открие земния рай и да го присъедини към испанската империя. След като вижда в Южна Америка четири устия на реки, вливащи се в океана, Колумб ги отъждествява с реките на рая и убедено заключава: ”Вярвам, че именно там е земният рай, до който никой не може да стигне, освен ако такава е волята Божия”[17]. Вярата, че открива Едем, придава на пътуването интензивен и непосредствен есхатологичен смисъл. Щом началото на хилядолетието не е възможно преди разпространяването на Евангелието по цялата земя, от която няма вече непознати части, тогава видението на Йоаким Фиорски предстои да се сбъдне. Нужно е само да се колонизира Новият свят, да се покръстят езичниците и да се освободи Йерусалим.

На този фон Колумб съставя в края на 1501 или началото на 1502 г. слабо известната си „Книга на пророчествата”, в която събира с помощта на отец Гаспар Горицио всички пророчества, предназначени за апокалиптично значение на неговите пътувания и изтръгването на Божи гроб от ръцете на мюсюлманите[18]. Освен Йоаким, неговите извори включват Библията, някои раннохристиянски писатели, Сенека, Марко Поло, равина Самуел Йехуди от Мароко, Жан Шарлие дьо Жером, кардинал Пиер Д’Айи и др. Колумб демонстрира вярата си, че Страшният съд ще настъпи точно през 7000-та година: „От сътворението на света или на Адам до пришествието на нашия Бог Иисус Христос са изминали 5343 години и 318 дни. Като оставим настрана дните и добавим само изтеклите от тогава години, това прави общо 8845 г. без няколко месеца. В тази схема остават само 155 г. до 7000 г., когато светът трябва да свърши”[19].Надеждата, че ще дочака избавлението на Йерусалим, крепи Колумб през целия му живот и се усилва с възрастта и опозицията срещу него. След като отпразнува първата Коледа в Новия свят, той се моли на Всевишния да постигне пълен успех и вписва в дневника си: ”Затова поех задължение спрямо Ваши Височества, та цялата печалба от моето начинание да отиде за превземането на Йерусалим. Ваши Височества се засмяхте и казахте, че затова сте съгласни и горите от голямо желание дори и без тези печалби”[20]. Следователно търсенето на злато се схваща от Колумб като есхатологична задача. Златото е нещо повече от финансов еталон. То е средство за осъществяване на изкуплението, тъй като с него ще се завоюва Божи гроб и  ще се покръсти света. В духа на Йоаким Фиорски Колумб подчертава значението на златото като духовно всеоръжие: „В завещанието си Давид оставил три хиляди центнера индийско злато на Соломон за строежа на светилище, а доколкото можем да вярваме на Йосиф (Флавий), то е било получено от същите тези земи. Йерусалим и Сион трябва да бъдат въздигнати от християнски ръце, и в Псалом XIV Бог вече е казал с устата на своя пророк кой ще бъде този, който ще извърши това. Абат Йоаким твърди, че този човек ще дойде от Испания, а св. Йероним показал на светата жена по кой път се отива там. Отдавна още императорът на Китай е искал да му пратят мъдреци, за да изложат пред него Христовото учение. Кой ще бъде този, който се заеме с това? Ако Спасителят ми позволи да се върна в Испания, аз се задължавам да ги докарам благополучно с Божията помощ”[21].

Последните мисли на Колумб също летят към Светата Земя. В завещанието си, писано на 25 август 1505 г. и заверено от нотариуса на 19 май 1506 г. (един ден преди смъртта му), откривателят предава цялото си наследство (майорат) на първия си син Диего. Документът предвижда да се основе специален фонд към банката „Св. Георги” в родния град на Колумб Генуа с цел да се освободи Йерусалим от агаряните. Следва изрично указание: „Нека горепосоченият дон Диего или лицето, което го наследи, да не престава да събира пари, колкото може повече, за да придружи краля, нашия господар, ако потегли да завладее Йерусалим, а ако не, тогава самият той да тръгне на поход и то с възможно най-голяма сила…”[22]

Естествено Христофор Колумб не доживява да види осъществяването на хилиастката утопия. Той умира пренебрегнат и отритнат от света, който всячески омаловажава заслугите му и похулва паметта му. Но учението на абат Йоаким Фиорски е съдено да оплодотвори обществената мисъл през следващите столетия. То възкръсна в пламенните проповеди на протестантските секти през XVI век и английската община на филаделфийците през XVII век, които бленуват за „царство Божие на земята”. По-късно Шелинг и Хегел чертаят проекти за „трета империя” и „евангелие на Духа”, което да замести Христовото. Абстрактният идеализъм на немската философия изчезва в материалистическо-есхатологичните фантазии на Фойербах и Маркс. През XX век голям пропагандатор на хилиазма е руският писател Дмитрий Мережковски, чийто сътрудник А. Мьолер ван ден Брук  внушава на Адолф Хитлер представата за „Третия райх”. Благочестивата мечта на калабрийския монах накрая се изопачава дотолкова, че служи като мотивировка за най-голямата кланица в историята – Втората световна война[23].

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1992, кн. 3, с. 26-31.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, август 2011, авторът на статията е архимандрит, доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Тази статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Морисън, С. Е., Христофор Колумб, мореплавателят, Варна, 1969.

[2]. Phelan, L., The Millennial Kingdom of the Franciscans in the New World. 2^nd ed. Berkeley, 1970, p. 22.

[3]. Колумб, Хр. Дневници. Варна 1972, с. 30.

[4]. По-важни монографии за Йоаким Фиорски: West, D. Joachim of Fiore in Christian Thought. T. 1-2. New York, 1975; Reeves, M. Joachim of  Fiore and the Prophetic Future. New Jork, 1977; Mottu, H.  La manifestation de l’Esprit selon Joachim de Fiore. Neuchatel-Paris, 1977; Lubac, H. de. La postérité spirituelle de Joachim de Fiore. T. 1-2. Paris, 1979. Cрв. статиите на Пейчев, Б. Йоаким от Фиоре и българските мотиви в творбите му. – Проблеми на културата, 1984, № 1, 31-39; Същият. Йоаким от Фиоре и Балканите. – В: България, Италия и Балканите. С., 1988, 168-171.

[5].  Reeves, М. The Influence of Prophecy in the Later Middle Ages: A Study in Joachimism. Oxford, 1969, p. 349.

[6].  Fernández-Armesto, F. Ferdinand and Isabela. New York, 1975, p .53, 132.

[7].  За изгонването на евреите от Испания вж. Cutler, A. H., H. E. Culter. The Jew as Ally of the Muslim: Medieval Roots of Anti-Semitism. Notre Dame (IN), 1986; Friedman, J. Jewish conversion, Spanish  Pure Blood Laws and Reformation: A Revisionist View of Racial and Religious Anti-Semitism. – 16^th century  Journal, 1987, № 1, 3-30; Kamen, H. The Mediterranean and expulsion of Spanish Jews in 1492. – Past and Present, 1988, № 5, 30-55.

[8].  Kavserling, M. Christopher Columbus and the Participation of the Jews in the Spanish and Portuguese discoveries. 4^th ed. New York, 1968, p. 42.

[9]. Колумб, Хр. Цит.  съч., с. 403.

[10].  Reeves, M. Joachim of Fiore.., 6-7.

[11].  Морисън, C. E. Цит. съч., с. 12.

[12].  Reeves, М. Joachim of Fiore.., p. 129; Phelan, J. L. Op. cit., p. 19.

[13].  Колумб, Хр. Цит. съч., с. 339. Срв. Kadir, D. Columbus and the Еnds of the Еarth: Europe’s Prophetic Rhetoric as Conquering Ideology. Berkeley etc., 1992.

[14].  Пак там, с. 288.

[15]. Пак там, с. 348.

[16].  Пак там, с. 338.

[17].  Пак там, 379-380.

[18].  „Книгата на пророчествата” е издадена в Raccolta di documenti e studi columbiane, pubblicati dalla R. Commisione Columbiana. Vol. 2/2. Roma, 1892-1894, 95 ff.

[19].  Колумб, Хр. Цит. съч., с. 337.

[20].  Пак там, с. 144.

[21]. Пак там, 319-320.

[22].  Пак там, 395-396.

[23]. Reeves, М., W. Gould. Joachim of Fiore and the Myth of the Eternal Evangel in the 19^th Century. Oxford, 1986.

Първо изображение: авторът иеромонах Павел Стефанов. Източник Гугъл БГ.

Останалите изображения са свързани с Христофор Колумб (1451-1506). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1IO

Христо Темелски

През първата половина на ХІХ в. сред българското възрожденско общество, което жадувало за политическо освобождение, намерили почва и разпространение множество пророчества за съдбата на редица държави, в това число и на огромната (лежаща на три континента) Османска империя[2]. Сред тях на особен интерес се радват предсказанията на Мартин Задек.

Биографичните сведения за този швейцарски старец-пустинник са твърде оскъдни. Името му няма да срещнете дори и в големите западни енциклопедии[3]. Единствено от уводната част на неговите пророчества, изречени в предсмъртния му час на 20 декември 1769 г. узнаваме, че е бил роден през 1663 г. в град Золотурн в Швейцарските Алпи. През последните 30 години от живота си той е водил строг аскетичен живот, хранейки се само с треви и корени. Пророчествата му били записани на немски език от негов анонимен приятел, като ръкописът се съхранява в Държавната библиотека в Берн[4]. Ръкописът се състои от четири големи листа (формат 235 х 14,5 см) или общо 7 изписани страници със ситно курсивно писмо. Въпросните “Пророчества” претърпели съвсем незначителна редакция и били отпечатани през следващата 1770 г. в град Базел с немски готически шрифт на два големи листа (формат 27х20,5 см), тоест четири печатни страници. Запазен екземпляр беше открит в университетската библиотека в Базел[5].

Вероятно тези “Пророчества”  биха останали неизвестни у нас, ако не са били преведени навремето на руски език. Още през 1770 година ги превел някой си “К. Н.”, който ги отпечатал в малка брошурка от 13 страници в печатницата на Сухопътния кадетски корпус в Санкт-Петербург[6]. Петнадесет години по-късно, в 1785 година те претърпели второ издание, като поради по-едрия шрифт страниците станали 16[7]. Същият обем има и третото руско издание, което било отпечатано през 1798 година[8]. То представлява особен интерес за нас, защото именно от него са правени преписи от възрожденски книжовници.

Вече са ми известни няколко преписа от “Пророчествата” на Мартин Задек. Най-ранният е или от 1805 година, или от 1812 година и е бил дело или на книжовника Димитър, или на Павел Попович[9]. Той представлява съвсем свободен превод (или по-точно преразказ) от третото руско издание и обема 6 ръкописни страници и половина. Този превод бил вмъкнат в Сборник от слова и поучения – между “Словото за светия пророк Данаил” и “Слово за свети Иоан Златоуст и свети пророк Исаия от последно време за покаяние”. Първоначален създател на този сборник бил иерей Стойко (вероятно Владиславов – тоест бъдещият епископ Софроний Врачански) през 1769 година. Втори препис бил направен през 1805 година от някой си Димитър – за съжаление тези два преписа не са запазени. Не е известно къде е бил направен и последният трети препис. Знае се само, че е бил в библиотеката на Найден Геров, а в нея постъпил от софийския учител Сава Филаретов. Как е попаднал у този виден възрожденски просветител засега остава загадка[10].

С по-подробни сведения разполагаме за останалите преписи на “Пророчествата” на Мартин Задек. През 1825 година известният севлиевски книжовник Николчо Попнедев, който учителствал в родния си град от 1825 до 1827 година, и неговия ученик Иванчо Петков, син на габровския възрожденец и преписвач Петко Иванов Манафов (родом от Севлиево), преписали дословно третото руско издание. На л. 123-а вдясно на текста има маргинална бележка от първия преписвач, която гласи: “Рука даскал Николчова от Селвы, син папа Недюв”[11]. На последния лист (л. 130^б) под самия край на текста има подробна приписка, също от ръката на първия преписвач: “Преписа ся сия кныжица Мартын Задека от мене Николай даскал Селвиовски и от ученык мой Иванча на кир Петка Йоанович (син), приятел мой. В лято 1825, месец декемврия 25”[12]. Този препис е идентичен с печатния оригинал и съдържа 9 изписани от двете страни листове с формат 23 х 18,5 см. На първия заглавен лист четем: “Мартына Задека швейцарскаго Старика. Предсказание; Послания. Преводь сь немскаго. Продается посуконной линыи гостыннаго двора подко: 16: вь кныжной лавке оусопыкова: по 20 копекь в сумь. Вь Санктпетерберге, 1798 года. Съ дозволения Санктпетербургской ценсуры”[13].

Даскал Николчо бил син на севлиевския свещеник Недю Хубанов (1768-1849) и руското издание на “Пророчествата” попаднало у него чрез баща му. А в Севлиево то било донесено през 1800 г., когато били доставени от Русия нови богослужебни минеи за старата севлиевска църква “Св. Пророк Илия”[14]. Иванчо Петков Манафов, който учел в родния град на баща си църковно пеене при отличния църковен псалт Николчо Попнедев, отнесъл готовия препис в Габрово. По-късно баща му го подвързал в едно книжно тяло заедно с преписите на други два ръкописа – прочутата “История вкратце о болгарском народе славенском” на именития книжовник иеросхимонах Спиридон Габровски, която той преписал през 1819 г. и “Разни слова и поучения, извлечени от разни дамаскинарски сборници”[15].

На следващата 1826 година “Пророчествата” на Мартин Задек били преписани и от даскал Никола Иванов Гайдаржиолу, който учителствал близо половин век в родния си град Севлиево и се занимавал с книжовна и подвързаческа дейност[16]. Те заедно с други книжовни творби на даскал Никола били подвързани в малък сборник. На л. 13^а най-долу стои кратка бележка: “Писал сию аз Николай Иоанов от Сивлиюво в лета 1826”[17].

През 1827 година по настояване на тогавашния Търновски митрополит Иларион Критски Николчо Попнедев отишъл за учител и църковен певец в Сопот[18]. Там той занесъл и книги от личната си библиотека, в това число и третото руско издание на “Пророчествата” на Мартин Задек. Именно то попаднало по-късно в ръцете на сопотчанина Мичо Кючюкът – приятел на Иван Вазовия баща и герой на творбите “Под игото” и “Чичовци” под името Мичо Бейзадето[19]. Ето какво четем в глава ХХІ на “Чичовци”, озаглавена “Мичо Бейзадето”. “А една пророческа книга “Предсказания славнаго Мартина Задека”, печатана на руски в миналото столетие и попаднала в ръцете му по тайнствен начин, беше утвърдила в главата му убеждението за скорото падане на Турция. Бай Мичо я знаеше наизуст цяла и четеше места от нея в Джаковото кафене, за да подкрепя думите си за неизбежното прогонване на турците чрез велика Русия”[20]. Интересното е, че в тази глава на повестта Ив. Вазов е дал два цитата от “Пророчествата” на Мартин Задек, които са твърде точни и показват, че и патриархът на българската литература се е докосвал до тази малка книжка в родния си град Сопот преди и след Освобождението.

Габровският преписвач на Паисиевата история Влад Поппетков Гладичов също е бил запознат с “Пророчествата” на швейцарския старец-пустинник. Той е ползвал преписа на Николчо Попнедев и ученика му Иванчо Петков Манафов. Цялостно копие той обаче не е направил, а само е систематизирал и групирал “Пророчествата” в един съвсем съкратен вариант на един лист от друг свой ръкопис (“Хрисмос или Пророчество блаженному иеромонаху Агатангелу”) [21]. Последният ръкопис бил подготвен за издаване през 1831 г. в Плевен, където тогава живеел Влад Поппетков, но за съжаление не бил отпечатан.

Наскоро открих един неизвестен препис на “Предсказание славнаго Мартына Задека”, който се състои от 9 изписани страници с курсивно писмо и е подвързан в един сборник с духовни песнопения. Последните са съставени през 1864 г. от рилските монаси Атанасий, Неофит, Ксенофонт и Кирил. Предсказанието е по средата на сборника от л. 45^а до л. 48^б. Писано е от двама книжовници, като вторият е започнал да пише от абзаца “О! Гданск! – град достохвалний…” на л. 46^б. Предполагам, че тези двама книжовници са иеромонасите Григорий Хилендарец и Серафим Ганчев Хилендарец, които са творили в Самоковския девически манастир[22]. Навярно преписването е станало през 1880 година, защото на л. 46^а първият книжовник е сбъркал в преписването и вместо да посочи правилната 1770 година, е написал тогавашната текуща година – 1880[23].

Освен горните преписи “Пророчествата” на Мартин Задек претърпели и няколко издания на български език и то в самия край на възрожденската епоха. За първи път те били отпечатани през 1877 г. в Браила[24]. На следващата 1878 г. казанлъченинът Христо Попгеоргиев ги издал в Гюргево[25]. Най-пълно е обаче изданието на калофереца Христо Кисев, което илязло също през 1878 г. в Свищов в печатницата на Ясен Д. Паничков[26]. В предговора издателят е дал следното пояснение: “Сега като ѝ са набави политическото предвещание на Мартина Задека и за пръв път ся напечата и на наш българский язик. Преводът ѝ е малко грапав, за това прося от читателите извинение”[27]. “Пророчествата” на швейцарския пустинник са поместени в края на книгата и обемат девет печатни страници. Те носят заглавие “Предсказание за политически случки от славнаго Мартина Задека”[28].

Дори пет години след Освобождението било отпечатано “Любопитно предсказание на Мартина Задека, сто и шест годишен славен швейцарски старец, което той открил в 1769 год. 20-ти декемвриа на приятелите си пред смъртта си. Превод от руски. Издава старата българска печатница в Самоков, 1883 год.”[29] Тази малка книжка съдържа 12 страници и била отпечатана от сина на покойния Никола Карастоянов Анастас, който още от 1856 г. бил обявен от баща си за негов официален съдружник[30]. Тук по различен е краят, тъй като той бил добавен от самия издател. “Благосклонни читателю! Нека се спрем тука малко нещо и да разгледаме това рядко и за забележвание достойно предсказание. То съдържа в себе си много удивителни работи; и ако земем през вид миналите времена къ настоящето, то ще излезе ясно, че предсказанието на тоя сто и шестгодишен старец е твърде вероятно”[31].

В едно свое изследване Вера Мутафчиева твърди, че търсила “Пророчествата” на Мартин Задек (най-вече третото руско издание от 1798 г.) но “в библиотеките на Москва и Ленинград (дн. С.-Петербург) обаче не се намери нито едно тяхно издание отпреди 1828 г.”[32]. Фактически тя открила само някаква късна препечатка от 1828 г., която обаче не е позната у нас[33].

Пророчествата на Мартин Задек имат преди всичко политически характер, обхващат почти всички тогавашни европейски държави (включително и Америка), а също така и съдбата на арабите мюсюлмани в Мала Азия и Азия. По-голямата част от тях носят философския заряд на средновековния теологически фатализъм. Според религиозните убеждения и идейните позиции на Задек, християнството в крайна сметка щяло да победи и измести навред мюсюлманството – дори в неговите традиционни райони (азиатските страни и арабските емирства). И понеже по това време, средата на ХVІІІ в., огромната Османска империя, която лежала на три континента (Азия, Африка и Европа), била основен крепител и разпространител на исляма, то повече от 1/3 от пророчествата били адресирани към нейното тогавашно настояще и към бъдещото ѝ.

И днес, след повече от 230 години, пророчествата на Мартин Задек са интересни и любопитни за съвременника. Предлагам ги в пълния им вариант в превод от немски език[34] от Базелския печатен екземляр от 1770 г.

“Необикновено и забележително пророчество на известния Мартин Задек, швейцарец от Золотурн, който на 106-годишна възраст, преди смъртта си на 20 декември 1769 г., в присъствието на своите приятели пророкува за настоящи и бъдещи времена.

Благосклонни читатели!

Ние разполагаме със забележително пророчество, което един 106-годишен старец направи в Швейцарските Алпи.

Един мъж от Золотурн в Швейцария, на име Мартин Задек се отправи през 1739 г. в Алпите. Той прекарва 30 години като отшелник в планината в усамотение. Отказва се от всяко човешко общество и живя, хранейки се с треви и корени. Преди необикновения си край на 20 декември, на забележителната 1769 година той направи следното пророчество.

На заобикалящите го приятели, които го посетиха той каза: “Слушайте, приятели мои! Искам да Ви кажа това, което трябва да се случи в бъдещи времена и върху което светът ще се чуди и смайва.

В цяла Германия и Швейцария ще настанат 5 гладни години; ще изчезнат всякаква търговия и обрат към доброто, а недостигът на пари ще стане всеобщ. Когато обаче преминат през тези 5 години ще бъде съвсем различно от това, което е било някога. Отсега нататък хората ще се окуражават – дори в схващанията си, като че ли Земята се движи, а Слънцето стои спокойно. Това ще бъде едно необикновено време, произлизащо просто от естеството на ветровете, които ще дойдат от съвсем непознати области. След 10 години светът ще получи съвсем друга форма, а след известно време, до края на това столетие, ще бъдат най-добрите години, които поколенията ще славят. След това човек повече ще почита богатството и скъпоценностите си; ще се стреми просто към Божествената милост и състрадание. Чрез полъха на всемогъщите светът отново ще се оживи, истинската религия все повече и повече ще се разпространява, а словото Божие ще се шири сред хората. Всички пречки за доброто ще се разчистят от пътя му и всички “камъни за препъване” ще бъдат премахнати. Справедливостта ще се прилага и мирът и разбирателството в Европа взаимно ще се целуват. След това ще настанат много плодородни години. Търговията ще процъфтява.

Турчинът ще загуби за късо време всичките си земи в Азия и Африка. Константинопол – резиденцията на турския султан ще бъде завладяна без удар на меч. Вътрешни размирици, домашни раздори и постоянно собствено безпокойство ще разрушават турската империя в основата ѝ, а глад и мор ще сложат край на всичко това. Те ще паднат от собствения си меч и ще загинат в мизерия. През 1771 г. ще загубят всичките си земи в Европа и след това ще трябва да се оттеглят към Тунис, Фец[35] и Мароко в Африка.

Татарите ще бъдат премахнати напълно, защото ще настане такъв страшен глад сред тях, че ще се изяждат помежду си.

Венецианската република ще завземе голяма част от Гърция и отново би достигнала отсега нататък кралство Кандия[36].

Неспокойните поляци напълно ще бъдат поставени натясно. Ще се развихри буреносен вятър над тях, какъвто не са предполагали. Кралство Полша ще се подмлади, защото в рамките на 5 години ще се заселят много хиляди немски жители в него. Данцинг! О, прекрасен Данцинг, ти който си верен на Бога и своя крал, ще станеш голям, а твоето величие ще учуди цяла Европа!

Вие обаче нещастни турци, ще трябва да напуснете доброволно православния Белград и цяла Унгария. Ще ви преследва страх, ще се плашите денем и нощем, макар че няма нищо страшно, а животът ви ще бъде сигурен. Не ще можете повече да видите и останете в Унгария. Джамиите ви ще трябва да бъдат опустошени, богослужението ви изкоренено и Коранът ви ще се унищожи.

Виж, Мохамеде! Ти, ориенталски Антихристе, времето ти изтече, надгробният ти паметник ще бъде изгорен, а мощите ти ще се превърнат в пепел. Войната ще вземе широки размери за късо време в онези страни, където се вярваше напълно в тебе.

Лилията – имам предвид Франция, ще простре своите листа и клони над голямата част от Италия. Една част от нея ще обхване френския дял, а друга – испанския.

Швеция ще стане много силна държава, ще се намерят много златни мини в нея. Държавата ще цъфти, жителите ѝ ще ликуват гласно.

Дания ще стане още по-силна и властта ѝ ще се разпростре в Азия и Америка. Много хиляди езичници ще се покръстят по време на твоето управление и в съвсем непознати земи на юг истинската религия ще се разпростре чрез твоето старание.

Ще се появят на афиканските брегове народи от север и за късо време ще поставят цяла Африка под свое владичество.

Цяла Германия ще ликува, защото Бог ще ѝ даде мир.

Русия, Швеция и Дания ще се изпълнят с големи богатства и неизброими съкровища, и всички ориенталски съкровища отсега нататък ще се намират в тези земи.

Венецианците ще станат още веднъж толкова силни, колкото някога са били. Те ще могат да се славят след това и да кажат: “Турските съкровища ни направиха господари!” Те ще завладеят много от африкансите острови и тяхната търговия ще стане още по-голяма. Швейцарската република ще получи чрез това голямо постъпление от пари.

Но в продължение на 5 години голяма част от Америка или Новия свят ще бъде унищожена от земетръси и наводнения.

Цяла Персия, както велика Монголия и арабската страна ще приемат християнската религия. Един голям европейски монарх ще подчини почти цяла Азия под своя скиптър. Врата ще му се отваря навсякъде, а военната му сила ще може да спира победоносни оръжия. Безверниците-мохамедани ще се унищожат и светлина ще изгрее от мрака.

В Азия ще се появи светъл блясък и утринната зора ще изгрее след толкова дълга нощ. Светите земи ще бъдат завзети от християните. Иерусалим ще бъде превзет и сарацините напълно ще бъдат унищожени. След това, към изгрев слънце ще се изкопае нов кладенец в Иерусалим на определено място, до една турска джамия. Ще се открие четириъгълен плосък черен камък. Ще поискат да го извадят от там, но ще се видят принудени да го взривят, тъй като човешка ръка не ще бъде в състояние да го повдигне. Между това ще се появи голям небесен свод и в него ще се открие съкровището на цар Соломон. То ще възлиза на 180 000 милиона дуката[37]. Старите ценности и предмети, които ще се открият там ще бъдат неизброими. Турските мюсюлмани ще фучат преди своя залез в бясна ярост, обладани от жажда за мъст срещу християните, та ще унищожат не само цялото християнство, но и всеки един християнин. Но Бог в небесата се смее над това. Той подготви халката, която искаше да постави на носа на турския кръволок. Той каза: “Дотук трябва да дойдеш и не повече. Тук трябва да се спре напредването на твоите горди войски”. Всемогъщият Бог ще унищожи кръвожадните врагове на християнството с едно движение и за няколко години те ще бъдат изтребени напълно.

Ако Константинопол бъде завзет, тогава в един отдалечен гръцки дворец ще се намери вграден гладък, бял мраморен камък, върху който ще има кръст с името “София императрица”. Между камъните ще се намери голяма сребърна каса, а вътре в нея голямо съкровище от злато и скъпоценности, които ще се оценят на 50 милиона талера[38].

Римската империя ще разцъфтява и процъфтява до края на света. В Назарет, в Обетованата земя, ще се построи от християните важен град. Той ще обхваща район от около 4 немски мили. Християнството ще процъфтява още 200 години и цяла Азия ще приеме християнската вяра. След като премине това време, ще се случат много знамения и чудеса. Ще се появяват много нови ереси, а евангелската светлина отново постепенно ще гасне. Ще може да се види от ясни свидетелства, че отсега нататък е близък великият ден Господен.

Радвам се духом, защото моите тленни останки не ще се намират толкова много столетия в недрата на Земята, както мощите на моите отци. Аз обаче умирам и почивам, щото ще възкръсна в края на деня.

Едно Ви моля, приятели, да разкриете тези забележителни пророчества на света! Аз не мога да ги премълча. Всеки един от Вас, приятели мои, да търси усърдно скритото съкровище, именно небесното съкровище на всички съкровища, същото съкровище, в което всички съкровища на мъдростта и на познанието лежат скрити. Който го намери, той ще намери живот в пълнота.

За да се убедите, че моите пророчества са истинни, то аз ще ги потвърдя още веднъж, два дни след смъртта ми.

Той умря на 20 декември 1769 г. в 9 часа вечерта, след като беше привършил към 8 часа своите пророчества. Така лежа този Мартин Задек в кротка дрямка докато най-после след един час блажено почина.

Той умря, както се помни, недалеч от Золотурн на 20 декември 1769 г. в една обикновена колиба. На следващата вечер в 9 часа отново беше жив. Той стана от ковчега и дойде в стаята. Седна и започна да разказва на присъстващите си приятели още веднъж цялото си пророчество. Накрая към 11 часа вечерта той започна да пъшка и след като направи още няколко къси молитви, изпадна като в полусън и падна мъртъв на земята.

Благосклонни читателю, все пак тук може да се застане мирно, защото това е едно рядко и забележително събитие, върху което може да се направи едно малко съждение. Действително има чудни неща и ако се съпостави миналото със сегашното време, може да се направи заключението, че този 106-годишен старец не е пророкувал неистини. Бог помага на всеки един между нас, защото той, Съкровището на всички съкровища тук и там в страните, се радва на спокойствие. Помогни ни, Господи, за това в милостта си! Амин.”

___________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. За първи път, но без пояснителни бележки тези пророчества публикувах през 1992 г. в едно периодично издание. За съжаление по вина на редакцията беше изпуснато част от текста на пророчествата. Вж. Хр. Темелски, Пророчествата на Мартин Задек или кога ке падне Турция, – Литературен вестник (приложение на в. “Демокрация”), бр. 4 от 7-14 февруари 1992 г., с. 7.

[2]. В. Мутафчиева, “Предсказанията” за края на Османската империя (Към въпроса за руско-балканските културни връзки през ХІХ в.). – Studia Balkanika, 8, 1974, с. 116 и сл.

[3]. Вж. Хр. Темелски, Отново за авторството на пророческата буквеница “Турцiа ке падне”. – сп. Духовна култура, кн. 6, 1993, с. 19-32.

[4]. Landesbibliothek Bern, Ms. Theol. № 16.7.

[5]. Universitätsbibliothek Basel, Leseges. Brosch, 17, № 4. Благодарение любезността и отзивчивостта на проф. д-р Роланд Марти и на проф. д-р Р. М. Кули успях да получа фотокопия от ръкописа и от печатното издание на “Пророчествата” – и на двамата изказвам най-сърдечна колегиална благодарност.

[6].  Примечания достойное предсказание славнаго Мартына Задека, которое он на сто-шестом году от рождения, в Швейцарии при Золотурне, приятелем своим открыл 20 декабря 1769 году. На немецком языке печатано против Базельскаго экземпляра в 1770 году; а с немецкаго на российской перевел К. Н. (тип. Сухопутн. кад. корпуса), 1770, 13 с.

[7]. Примечания достойное предсказание славнаго Марнына Задека, каторое он на сто-шестом году от рождения, в Швейцарии при Злотурне, приятелем своим открыл 20 декабря 1769 году. На немецком языке печатано против Базельскаго экземпляра в 1770 году. Переведено с немецкаго (К. Н.), 2-м тиснением, Спб., 1785, 16 с.

[8]. Мартына Задека сто-шестилетняго славнаго швейцарскаго старика любопытное, примечания достойное и, многих весьма важных в Европе произшествий, событием оправданное предсказание, которое он друзьям своим, 20 декабря 1769 года, пред кончиною своего открыл, с присовукуплением Послания к слугам моим Шумилову, Ванке и Петрушсе, соч. г. Фон-Визина. Перевод с немецкаго (К. Н.), Спб., 1798, 16 с. Благодарение помощта на моя колега и приятел проф. д-р Игор Калиганов от Москва успях да получа копие от това руско издание. Изказвам му най-искрена благодарност.

[9]. М. Стоянов и Хр. Кодов, Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, т. 3, С., 1964, с. 396, рък. № 1081.

[10]. Пак там, с. 398.

[11]. Исторически музей – Габрово, отдел “Възраждане”, кигнатура Р. 1/5, л. 123^а.

[12]. Пак там, л. 130^б.

[13]. Пак там, л. 122^а – 122^б.

[14]. Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски), Даскал Никола Иванов Гайдаржиолу – един забравен севлиевски възрожденец. – сп. Векове, кн. 4, 1977, с. 61, приписка № 5.

[15]. Хр. Темелски, Бунтовната ръка Николчова. – сп. Отечество, кн. 2, 1984, с. 42.

[16]. Вж. за него у Хр. Ив. Христов (Темелски), пос. съч., с. 52-61.

[17]. НБКМ – БИА, ІІ В 8430, л. 13^а.

[18]. В. Х. Беязов, Учители и училищни дейци в Севлиево (от 1818 до 1918 г.). – сп. Училищен преглед, год. ХХІІ, кн. 4-5, 1923, с. 216.

[19]. Ив. Д. Шишманов, Вазов за своите творби – лични отзиви. – В: Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. ХІХ (Биографични материали), С., 1957, с. 163.

[20]. Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. V (Повести), С., 1956, с. 248.

[21].  НБКМ – рък. и старопечатен отдел, № 348 (556), л. 1^а и 1^б. За него вж. у Хр. Христов (Темелски), Плевенският възрожденец Влад Гладичов. – в. Септемврийска победа (Плевен); приложение “Вит”, бр. 6 от 11 юни 1983 г., с. 7.

[22].  За тях вж. у Хр. Темелски, Самоков през Възраждането, С., 2000, с. 286.

[23].  Сега този ръкопис се съхранява в Девическия манастир в Самоков, сиг. Sam. P. B. Slavo 5.

[24].  Календар за 1877 г. С предвещанието на Мартин Седека. Издава печатницата на Х. Д. Паничкова. (Браила, 1877), 38 с. Вж. М. Стоянов, Българска възрожденска книжнина, т. І, С., 1957, с. 280, № 5912.

[25].  Народен българский памятник с предсказанието на Мартина Задека от Христо Попгеоргиев, казанлъченин. Гюргево, в печатницата на в. “Българин”, 1878, 7 с. Вж. М. Стоянов, пос. съч., с. 57, № 1231.

[26].  Хрисмос или проповедта на блаженаго йеромонаха Агатангела предсказва на политични случки с предвещанието на Мартина Задека. (Превод) от Хр. Кисев Калоферски. Свищов, печатница Ясен Д. Паничков, 1878, 61 + 9 с. Вж. М. Стоянов, пос. съч., с. 209, № 4541.

[27].  Пак там, с. 1.

[28].  Пак там.

[29].  Център за славяно-византийски проучвания “Акад. Иван Дуйчев”, инв. № 17647/1993 г. Над заглавието на корицата с молив е отбелязано името “Й. Бакалов”. Това фактически е богословът Йоаким Г. Бакалов, който по това време бил преподавател в Самоковското богословско училище. Вероятно този екземпляр е бил негово притежание.

[30]. Хр. Темелски, Самоков…, с. 303.

[31]. Любопитно предсказание на Мартина Задека, Самоков, 1883, с. 12.

[32]. В. Мутафчиева, пос. съч., с. 112. А точно това трето издание го притежават три големи руски библиотеки: Библиотека Академии наук России, Государственная публичная историческая библиотека России и Государственная публичная библиотека им. М. Е. Салтыкова-Щедрина. Вж. за тези издания в Сводный каталог русской книги гражданской печати ХVІІІ века 1725 – 1800, т. ІІ, М., 1964, с. 223 и 475.

[33]. Нейното заглавие е “Предречение о падении Турецкой империи возвещенное султану Амурату Аравийским звездословом Муста едином, с присовоклуплем к сему любопытного предскадания сто-шестилетнего швейцарского старца Мартына Задека о взятии Константинополя, столицы турецкой империи и о пророчества, найденном на гробе Константина Великого на греческом языке, с преложением оного на российском и с прибавлением предречения о том же предмете славнаго Иакова Спона, Москва, в типографии Августа Семена, 1828”.

[34]. Превода  направи колегата ми доц. д-р Ангел Кръстев, на когото благодаря най-сърдечно.

[35].  Фец – град в Мароко, столица на династията на Идрисите.

[36]. Кандия – италианското название на о-в Крит.

[37]. Дукат – стара италианска сребърна монета.

[38]. Талер – стара немска сребърна монета.

Изображения: авторът Христо Темелски и началото на предсказанието на Мартин Задек. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1ID