Месец: октомври 2008

Използвана литература (на латиница)

Публикувано на от Dragan Bachev

A. T., Georgian Art and Architecture, The Oxford Dictionary of Byzantium, Ed. in chief A. Kazhdan, t. 2, New-York and Oxford, 1991.

Actes d’Iviron, t. I, Des origines au milieu du XI-e siècle, Ed. Par J. Lefort, N. Oikonomides et D. Papachryssanthou, et la collaboration d’Helene Metreveli, Paris, 1985 (Archives de l’Athos, 14); Actes d’Iviron, t. II, Du milieu du XI-e siècle à 1204, Paris, 1990 (Archives de l’Athos, 16); Actes d’Iviron, t. III, De 1204 à 1328, Paris, 1994 (Archives de l’Athos, 18); Actes d’Iviron, t. IV, De 1328 au dèbut du XVI-e siècle, Paris, 1995 (Archives de l’Athos, 19).

Agursky, M., Stalin’s ecclesiasticial background, Survey, 1984, № 4.

Allen, W. E. D., A History of the Georgian People from the Beginning Down to the Russian Conquest in the 19th Century, London, 1971.

Almond, P., The Buddha of Christendom: a Review of the Legend of Barlaam and Josaphat, Religious Studies, 1987, № 3.

Alonso, C., Misioneros Augustinos en Georgia, Valladolid, 1978.

Alpago-Novello, A. etc., Art and Architecture in Mediaeval Georgia, Louvain-la-Neuve, 1981.

Antim Ivireanul, Opere, Bucureşti, 1972.

Atabaki, T., Disgrunted Guests: Iranian Subaltern on the Margins of the Tsarist Emoire, International Review of Social History, 2003, № 3.

Attwater, D., The Dissident Eastern Churches, Milwaukee (WI), 1937, p. 151-154.

Beridze, W., E. Neubauer, Die Baukunst des Mittelalters in Georgien vom 4. bis 18. Jahrhundert, Berlin, 1980.

Blake, R., Cataloque des manuscripts géorgiens de la bibliothèque de la Laure d’Iviron au Mont Athos, Orient Chrétien, 3-e serie, t. VIII, 1931-1932; IX, 1933-1934.

Blake, R., Cataloque des manuscripts géorgiens de la bibliothèque patriarcale greque à Jerusalem, Orient Chrétien, 3-e serie, t. III, 1923-1924.

Blake, R. P., C. M. Briere, The Old Georgian Version of the Propets, Paris, 1961-1963 (Patrologia Orientalis, 29,2,139; 29,3,140; 29,4,141; 29,5,142; 30,3,145);

Blake, R. P., C. M. Briere, The Old Georgian Version of the Gospels from the Adysh Gospels with Variants of the Opiza and Tbet Gospels, t. 1-4, Paris et Turnhout, 1928-1955 (Patrologia Orientalis, 20,3,98; 24,1,116; 26,4,128; 27,3,132).

Braund, D., Georgia in Antiquity: A History of Colchis and Transcaucasian Iberia, 550 BC-AD 562, Oxford and New-York, 1994.

Britt, B., Snapshots of Tradition: Apparitions of the Virgin Mary in Georgia, Nova Religio, 1998, № 1, October.

Bryer, A., The Empire of Trebizond and the Pontos, Aldershot, 1980.

Bryner, E., Die Ostkirchen vom 18. Bis zum 20. Jahrhundert, Leipzig, 1996 (Kirchengeschichte in Einzeldarstellungen, III/10).

Buddhistische Erzählliteratur und Hagiographie in türkischen Überlieferung. Hsg. Von J. P. Laut und Röhrborn, Wiesbaden, 1990, (Veröffentlichungen der Societas Uralo-Altaica, 27).

Chamoux, F., Hellenistic Civilization, Oxford, 2002.

Charachidze, G., Introduction à la fèodalitè gèorgienne (Le Code de Georges le Brillant)., Genève, 1971.

Conybeare, F. C., The Barlaam and Josaphat Legend in the Ancient Georgian and Armenian Literatures, Folklore, 1896, June.

Die Christianisierung des Kaukasus, The Christianisation of Kaukasus (Armenia, Georgia, Albania). Referate des Internationalen Symposions (Vien, 9-12 Dezember 1999), Hg. Von W. Seibt, Wien, 2002.

Esbroeck, M. v., Apocryphes géorgiens de la Dormition, 1973. Analecta Bollandiana, t. 91, 1973.

Esbroeck, M. v., Le catholicos Antoine Ier et son “Martirika”, Analecta Bollandiana, t. 98, 1980, № 3-4.

Esbroeck, M. van, L’Église gèorgienne des origines au Moyen Age. – Bedi Kartlisa, T. 40, 1982.

Esbroeck, M. v., Euthyme l’Hagiorite: le traducteur et ses traductions, Revue des ètudes gèorgiennes et caucasiennes, 4, 1988.

Esbroeck, M. v., Généalogie de la Vierge en géorgien, Analecta Bollandiana, t. 91, 1973.

Esbroeck, M. v., The Georgian Inscriptions. – In: Stone, M., The Armenian Inscriptions grom the Sinai, Harvard, 1982.

Esbroeck, M. v., Lazique, Mingrelie, Svanethie, et Aphkhazie du IV-e au IX-e siècle. – In: Il Caucaso: Cerniera fra culture dal Mediterraneo alla Persia, t. 1, Spoleto, 1996, 195-218 (Settimane di studio…, XVLIII).

Esbroeck, M. v., Le manuscript sinaitique géorgien 34 et les publications récentes de liturgie palestinienne, Orientalia Christiana Periodica, t. 46, 1980.

Esbroeck, M. v., La naissance du culte de St. Barthélémy en Arménie, Revue des etudes arméniennes, N. S., t. 17, 1983.

Esbroeck, M. v., Le roi Sanatrouk et l’apôtre Thaddee, Revue des etudes arméniennes, t. 9, 1972.

Esbroeck, M. v., La place de Jérusalem dans la conversion de la Géorgie. – In: Ancient Christianity in the Caucasus, ed. By Mgaloblishvili, Richmond, 1998.

Esbroeck, M. v., Les plus anciens homéliaires géorgiens. Étude descriptive et historique, Louvain-la-Neuve, 1975 (Publications de l’Institut Orientaliste de Louvain, 10)

Esbroeck, M. v., Primauté, Patriarcats, Catholicossats, autocéphalies en Orient. – In: Il primate des Vescovo di Roma nel primo millenio. Ricerche e testimonianze, Ed. di M. Maccarrone, Vatican, 1991.

Esbroeck, M. v., La religion gèorgienne prechrètienne. – In: Aufstieg und Niedergang der römischen Welt. Hg. Von W. Haase, Bd. II, 18, 4, Berlin und New-York, 1990.

Esbroeck, M. v., The Rise of St. Bartholomew’s Cult in Armenia from the Seventh to the Thirteenth Centuries. – In: Medieval Armenian Culture, Ed. By T. Samuelian and M. Stone, Chico, 1984.

Esbroeck, M. v., Les trois croix dans le Kartlis Mokcevay. – Caucasica, t. 2, 1998.

Esbroeck, M. v., Les trois formes de l’antichalcedonisme de 451 à 553 et ses repercussions dans le Caucase. В Традиции и наследие християнского Востока, ред. А. Муравиев, Д. Афиногенов, М., 1996.

Esbroeck, M. v., Le “De Sectis” attribué à Leonce de Byzance dans la version georgienne d’Arsene Iqaltoeli, Bedi Kartlisa, 42, 1984.

Esbroeck, M. v., La vision de Vakhtang Gorgasali et sa signification. – In: Proceedings of the First International Symposium in Kartvelian Studies, Ed. By E. Khintibidze, Tbilissi, 1988.

Следва продължение на посочената литература на латиница, за което трябва да се активира бутона долу вдясно.

_______________________________

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-K

Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

Използвана литература (продължение кирилица)

Публикувано на от Dragan Bachev

Сабинин, М., История Грузинской церкви до конца VІ века, Спб, 1877;

Сабинин, М., ПолньІе жизнеописания святьІх Грузинской церкви, ч. 1-3, Спб, 1871-1873 (2 изд., М., 1994).

Сванидзе, М. Х., Турецко-иранские отношения в 1613-1619 гг. и Грузия. – В: Османская империя: система государственного управления, социальньІе и этноре лигиозньІе отношения, М., 1986.

Свенцицкая, И. С., Христианство: страницьІ истории, М., 1988.

Сергий, архиеп., ПолньІ месяцеслов Востока, т. 1-2, М., 1875-1876.

Сирадзе, Р., О староболгарско-грузинских литературньІх связях,

Palaeobulgarica/Старобългаристика, 1977, № 2.

Скурат, К. Е., История ПоместньІх ПравославньІх Церквей: Учебное пособие в 2 т., М., 1994 (http://www.sedmitza.ru/index.html?did=4506).

Словарь книжников и книжности Древней Руси. Вторая половина ХІV-ХVІ вв., ч. 2, Л.-Я., Л., 1989.

Снегаров, И., История на Охридската архиепископия, т. І, С., 1924.

Снегаров, Ив., Кратка история на съвременните православни църкви, т. І, Иерусалимска, Антиохийска, Александрийска, Цариградска, Кипърска, Синайска и Грузинска, С., 1944.

Снегаров, Ив., Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата, църковен архив, т. ІІІ-ІV, 1929. (http://pravoslavie.domainbg.com/03/main.phtml?dest=2).

Сокoлов-Митрич, Д., Найдена риза Иисусa Христа, которую долгие годьІ прятали от болшевиков, Столичная вечерняя газета, 16 декабря, 2003.

Софийский, Л. Н., ВьІсокопреосвященньІй Никон, архиепископ Карталинский и Кахетинский, Экзарх Грузии (1861-1908), Спб., 1909.

Спасский, Ф. Г., Русское литургическое творчество (по современньІм минеям), Париж, 1951.

Стайнбек, Дж., Руски дневник. С фотографии на Робърт Капа. Русия по време на Студената война, С., 2002.

Станимиров, Ст., Бачковският манастир от 1086 до 1402 година, Духовна култура, 1939, № 7-8.

Степиадзе, Д. К., Грузия в ХІІ и первой четверти ХІІІ века, Тбилиси, 1985.

Стефанов, иеромонах П., История на Руската православна църква през ХХ век, Шумен, 1997.

Стефанов, иером. П., Художественото творчество в Търново през ХVІ в. Проблеми и решения, Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от ХVІ-ХVІІІ в., Велико Търново, 1992.

Стефанов, Ст., Кръст в църквата „Св. Димитър” в Свищов, Известия на Етнографския музей, т. 10-11, 1932.

Стоянов, Т., Контакти на Североизточна Тракия с Анатолия, Кавказ и Близкия изток през Ранножелязната епоха преди гръцката колонизация, Известия на Народния музей – Бургас, т. 3, 2000.

Сургуладзе, И. К., ПространственньІе аспектьІ в мифологических и религиозньІх представлениях грузин. – МатериальІ по этногрьфии Грузии, т. 23, 1987.

Тальберг, Н., История христианской Церкви, М., 1991

(http://www.krotov.оrg/libr_min/t/talberg/talb24.html#_Toc525199331).

Тарнава, М. И., Краткий очерк истории Aбхазской Церкви, Сухуми, 1917 (http://www.geo.orthodoxy.ru/history1-9.htm).

Татишвили, В. А., ГрузиньІ в Москве (1653-1722), Тбилиси, 1959.

Тачаеа, М., Полеамические сочинения из „Догматикона” Арсения Икалтоэли относительно обрядовой практики Армянской церкви. – В: Армения и християнский Восток, Ереван, 2000.

Тер-Гевондян, А. Н., Армения и Арабский халифат, Ереван, 1977.

Типик на Григорий Бакуриани, Извори за българската история, т. 14. Гръцки извори за българската история, т. 7, С., 1968.

Типик Григория Пакуриани, Комм. В. А. Арутюнова-Фиданян, Ереван, 1978.

Тончева, Е., Музикалната традиция през вековете в Бачковския манастир (Бачковска музикално-ръкописна сбирка – начални наблюдения), Музикални хоризонти, 1987, № 6.

Тончева, Е., Новооткрит паметник на средновековната музика от ХІІІ в. в Бачковския манастир, Българско музикознание, 1984, № 3.

Традиции и наследие христианского Востока, ред. А. Муравиев и Д. Афиногенов, М., 1996.

Тревненска живописна школа, съст. и ред. А. Божков, С., [1980].

Трифуновић h., Словенски рукописи у манастиру Ивирону на Светоj Гори, Библиотекар (Београд), 1968, № 5.

Тс., Руската църква, Грузинският екзархат и православието в него, Църковен вестник, № 10, 16 юни 1901.

Тъпкова-Заимова, В., Анисава Милтенова, Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България, С., 1996.

Фадеев, А. В., Россия и Кавказ в первой трети ХІХ века, М., 1961.

Фонкич, Б. Л., Переводческая деятельность Евфимия Светогорца и библиотека Иверского монастьІря на Афоне в начале ХІ в., Палестинский сборник, т. 19, 1969.

Фонкич, Б. Л., Самосский список жития Евфимия Ивира, Analecta Bollandiana, t. 100, 1982.

Френски пътеписи за Балканите ХV-ХVІІІ в. Съст. и ред. Б. А. Цветкова, С., 1975.

Хаканов, А., Афонский список грузинской Библии 987 г. и значение его для исправления печатного текста, Богословский вестник, т. 3, 1903.

Хаканов, А., А. Самуилов, В защиту автокефалии Грузинской церкви, ЦерковньІе ведомости, 1906, № 4.

Хачапуридзе, Г. В., Об историческом значении присоединения Грузии к России. – Вестник истории, 1954.

Хинтибидзе, Э. Г., „Мученичество Шушаник” и древнейшая византийская литература, Тбилиси, 1978.

Христов, Ив., Християнският неоплатонизъм в корпуса на „Ареопагитиките”, Нео-

платонизъм и християнство, ч. 1, Гръцката традиция ІІІ-VІ в. Ред. Ив. Христов и Д. Димитров, С., 2002.

Хрушкова, Л. Г., МатериальІ по раннехристианскому строительству в Абхазии, Су хуми, 1985.

Хуцишвили, М. Н., Социально-политическая позиция Грузинской православной церкви (ХІХ-ХХ вв.), Тбилиси, 1987.

Цанков, протопр. Ст., Положението и уредбата на най-новите православни църкви, Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, т. 6, 1929.

Ценов, Й., Самарското знаме, изработка, история и значение, Исторически преглед, 1989, № 4.

Центр Тбилиси парализован манифестацией студентов. – http:// www.rusk.ru/svod.php?date=2003-09-19

Церетели, К. Г., Арамейский амулет из Мцхета, Вестник древней истории, 1999, № 3.

ЦерковньІе ведомости, 1918, № 3-4 (www.church.ru/xxcentury/1917.html).

Цинцадзе, К., свящ., Автокефалия церкви Грузинской, Тифлис, 1905.

Цинцадзе, К., свящ., Историческая справка по вопросу об автокефальности Гру-зинской Церкви, Тифлис, 1906.

Цинцадзе, Я., Българска езическа богиня от ХІ в. според един грузински извор, Исторически преглед, 1960, № 2.

Цончев, Д., Строежи на Григорий Бакуриани в Асеновград и околността, Известия на Археологическия институт, т. 23, 1960.

Цулая Г. В., Из раннесредневековой грузинской агиографии: „Страсти св. Евстафия Мцхетского”. – В: Древнейшие государства на територии СССР, М., 1991, с. 116-134 (текст и в Интернет – http://www.krotov.org/acts/06/mzheta.html).

Цуртавели, Я., Мученичество Шушаник, Тбилиси, 1983.

Чачавидзе, В. И., Петр Ивер и археологические раскопки грузинского монастьІря в Иерусалиме, Тбилиси, 1974.

Челидзе, В. В., Исторические хроники Грузии (ХІ-ХІІ), Тбилиси, 1988.

Чибинашвили, Г. Н., ПещерньІе монастьІри, Очерк по истории искусства Грузии, Тбилиси, 1948.

Чикобава, А., Д. Ватеишвили, ПервьІе грузинские печатньІе издания, Тбилиси, 1984.

Чилев, П., Надписи по съдове, накити и военни предмети в Народния етнографски музей, Известия на Народния етнографски музей, т. 2, 1922, № 3-4.

Чхартишвили, М. С., Источниковедческое изучение грузинской агиографии „Житие Нино”, Тбилиси, 1987.

Шанидзе, А., Грузинский монастьІрь в Болгарии и его типик, Тбилиси, 1971, (Памятники древнегрузинского язьІка, 13).

Шанидзе, А., НовооткрьІтьІе надписи в Болгарии, Известия Академии наук Грузинской ССР. Серия язьІка и литературьІ, 1978, № 3.

Шеварднадзе, Э., На пути к храму меня никто не остановит, Собеседник, 18 декабря 2003.

Шенгелия, И. Г., НекоторьІе паралели к мифу о Прометее в грузинском народном сказании об Амиране, Кавказ и Среиземноморье, Тблилиси, 1980.

Шиолошвили, И., иерод., Грузинская церковь и попьІтка подчинить ее Римскому престолу, Православная мьІсль (Прага), 1959, № 1.

Шихсаидов, А. Р., Ислам в средневековом Дагестане (VІІ-ХV вв.), Махачкала, 1969.

Шмерлинг, Р., Художественное оформление грузинской рукописной книги ІХ-Х вв., ч. 1-2, 2 изд., Тбилиси, 1979.

Щипков, А., Православнaя Церковь добилась изменений Конституции страньІ. – http://www.geo.orthodoxy.ru/articles.htm

Эвлия Челеби, Книга путешествий, т. 3, М., 1983, с. 184.

Энциклопедия православной святости в двух томах, Авт.-сост. А. И. Рогов и А. Г. Парменов, М., 1997

Следва продължение с посочване на ползваната литература на латиница, да се активира бутона долу вдясно.

_________________________________

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-L

Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

Използвана литература (на кирилица)

Публикувано на от Dragan Bachev

Аверинцев, С. С., Мария, Мифы народов мира, Энциклопедия, гл. ред. С. А. Токарев, т. 2, М., 1992.

Акрабова-Жандова, Ив., Икони в Софийския Археологически музей. Датирани икони, С., 1965.

Алексеев, В. П., Происхождение народов Кавказа, М., 1994.

Алексидзе, З. Н., Кавказ и християнский Восток в период между ІV и VІ Вселенскими соборами, Труды Тбилисского университета, т. 241, 1983.

Алибегашвили, Г., Художественный принцип иллюстрирования грузинской рукописной книги ХІ-начала ХІІІ в., М., 1973.

Амиранашвили, Ш. Я., Грузинская миниатюра, М., 1966.

Анания (Джапаридзе), архиеп. История Грузинской Апостольской Церкви, Тбилиси, 1997.

Ангелов, Д., История на Византия, ч. 2, 867-1204, 4 изд., С., 1974.

Апциаури, Д. В., О некоторьІх вопросах художественного отображения идейной борьбы в грузинской агиографии (V-ХІ вв.).

Артамонов, М. И., История хазар, Л., 1962.

Атаев, Д. М., Христианские древности Аварии, Ученые записки ИИЯЛ, т. 4, 1958.

Атанасов, Ат., Стихирар ЦИАИ 817 – музикален ръкопис от Бачковския манастир, Българско музикознание, 2003, № 1.

Атлас Грузинской советской социалистический республики, Редкол. Г. С. Дзоценидзе и др., Тбилиси, 1964.

Бакалова, Е., Бачковската костница, С., 1977.

Бакалова, Е., Изображения на грузински светци в Бачковската костница, Известия на института за изкуствознание, т. 16, 1972.

Бакалова, Е., Р. Сирадзе, Новооткрит старогрузински надпис в Бачковската костница, Музеи и паметници на културата, 1975, № 3.

Бардавелидзе, В. В., Древнейшие раелигиозньІе велования и обряд графического грузинских племен, Тбилиси, 1957.

Беридзе, В., Древнегрузинская архитектура, Тбилиси, 1974.

Биладзе, В., История франков в „Житии” святой Нино, Мнатоби, 1986, № 9.

Большая советская энциклопедия, т. 13, М., 1952.

Броневский, С. М., Исторические выписки о сношениях России с Персиею, Грузиею и вообще с горскими народами, в Кавказе обитающими, со времен Ивана Васильевича доньІне, Спб., 1996.

„Быть может и в моем песке и соре найдется какая-нибудь крупица” (Дневник Аполлинария Николаевича Львова. Подготовка текста, вводная статья и комментарии С. Л. Фирсова)., Нестор, 2000, № 1.

В Тбилиси прибыл Вселенский Патриарх Варфоломей І. – http:// www.rusk.ru/svod.php?date=2003-09-19

Вазов, Ив., Поглед върху историческия живот на грузинския народ, Българска сбирка, ІІІ, 1901.

Вачкова, В., Източните походи на император Ираклий в светлината на съвременните извори, Историческо бъдеще, 1998, № 2.

Виноградов, А. Ю., Ап. Андрей и Черное море: проблемьІ источниковедения, Древнейшие государства Восточной ЕвропьІ, М., 1999.

Влaдимиров, Л. И., Писменост и книжнина в Закавказието, Библиотекар, 1990, № 5.

84% граждан Грузии – православньІе. – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar= 308348

ВпервьІе нетленная глава Святого Апостола Андрея Первозванного в Грузии – http://www.geo.orthodoxy.ru/articles5.htm

Всемирная история в 24 т., т. 6, Римский период, Редкол. А. Н. Бадак и И. Е. Войнич, М.-Минск, 2000-2001.

Всемирная история, Эллинистический и римский периодьІ. Редкол. И. А. Алябьева, М.-Минск, 1999;

ВьІсочайший манифест 12-го сентября 1801 года. – http://history.tu ad.nsk.ru/Russia/Imperia/Alexandr_I/man12-9-1801.html

Гвинчидзе, О. Ш., Антим Ивериели (Первопечатник и политический деятель)., Тбилиси, 1973;

Гвинчидзе, О. Ш., Антим Ивериец, Тбилиси, 1989.

Гвинчидзе, О. Ш., Жизнь и деятельность Антима Ивериели и Михаила Иштвановича, Тбилиси, 1980;

Георгиевский трактат. Договор 1783 года о вступлении Восточной Грузии под покровительство России. Текст подготовил к изданию, введением и при мечаниями снабдил Г. Г. Пайчадзе, Тбилиси, 1983.

Гоиладзе, В. И., У истоков грузинской церкви, Тбилиси, 1991.

Горазд, архим., Почина в Господа светейшият и блаженейши Давид V, католикос-патриарх на цяла Грузия, Църковен вестник, № 2, 11 февруари 1978.

Горгиджанидзе, П., История Грузии, Тбилиси, 1990 (Памятники грузинской исторической литературьІ, т. VІІІ).

Греческое „житие” Иоанна, Евфимия и Георгия Афонцев. Греческий текст, грузинский перевод и исследование М. З. Мачханели, Тбилиси, 1982.

Грузинская православная церковь, сост. М. В. Тархнишвили, М., 1983.

Грузинская православная церковь озабочена готовящимся соглашением между Грузией и Ватиканом. – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=403965

Грузинская ССР. Краткий историко-экономический очерк. Под ред. П. В. Гугушвили, М., 1957.

Грузинский патриарх стал почетньІм доктором Тбилисского университета.- http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=852&do_action=viewdoc

Грузинский экзархат, ПолньІй православньІй богословский энциклопедический словарь, Репр. Изд., т. 1, М., 1992.

Грузия. – В: Словарь античности, Отв. ред. В. И. Кузищин, М., 1989.

Гугутишвили, М. Г., ВопросьІ реорганизации Грузинской автокефальной правоснлавной церкви (первая половина ХІХ в.). – Антирелигиозная пропаганда на современном этапе (Тбилиси), ВьІп. 4, 1978.

Данков, Е., Средновековната философска школа в Петричкия (Бачковския) манастир, Философска мисъл, 1984, № 3.

Дегоев, В. В., Большая игра на Кавказе: история и современность. Ста

тьи, очерки, эссе, М., 2001 (Кавказский роковой круг).

Джанбаридзе, П., Памятники архитектуры Грузии, Л., 1973.

Джинджихашвили, Ф., Антимоз Ивериели. Жизнь и творчество, Тбилиси, 1967.

Докукин, Г., Христианство на Кавказе. – http://www.krotov.org/libr_min /d/dokukin. html

Документи за политическата история на средновековна България (ХІІ-ХІV в.), 2 прер. и доп. изд. Съст. Ив. Лазаров, Ив. Тютюнджиев и Пл. Павлов, Велико Търново, 1992.

Древнегрузинская литература, Хрестоматия, сост. Л. В. Менадзе, Тбилиси, 1980 (2 изд., 1987).

Егоров, В. свящ., К истории провозглашения грузинами автокефалии своей Церкви в 1917 году, М., 1917.

Е. К. [Епископ Кирион], Краткий очерк истории Грузинской Церкви и Экзархата за ХІХ столетие, Тифлис, 1901.

Житие и деяния Илариона Грузина, перевод с древнегрузинского, введение, примечания Г. В. Цулая, 2-изд., доп., М., 1998 (текст в

Интернет – http://www.krotov.org/acts/09/ilari_1.html).

Житие и мученичество св. Константина грузина, которьІй бьІл замучен царем вавилонян Джафаром, Пер., иссл. и комм. Н. З. Вацнадзе и К. К. Кучиа, Тбилиси, 1978.

Житие и страдание святой славной великомученицьІ ЦарицьІ Кахетинской Кетевани. – http://portal-credo.ru/site/index.php?act=lib&id=133.

Жития на светиите. Допълнения с жития на български светци, съст. Св. Димитрий митрополит Ростовский, т. І, март-12 февруари, Света гора, Атон, Славянобългарски манастир „Св. вмчк. Георги Зограф”, 2001-2002.

ЖМП, 1970, № 9.

Зекиян, Л., Раскол между Грузинской и Армянской церквами в начале VІІ в. (РетроспективньІй очерк), ТрудьІ Тбилисского университета, т. 241, 1983.

Иванов, Й., Български старини из Македония, Фототипно изд. С., 1970.

Иверският манастир в Св. Гора и гръцко-грузинската разпря, Църковен вестник, № 23, 28 септември 1902.

Из истории грузинской агиографии: „Мученичество БидзиньІ, ШалвьІ и Элисбара”. Комм. и пер. Г. В. Цулая, Эмигрант, 2000, № 1, с. 164-176 (текст в: http://www.krotov.оrg/acts/17/1660bidz.html).

Из истории грузинской агиографии: „Мученичество царя Луарсаба” (этнокультурньІй аспект). Комм. и пер. Г. В. Цулая, Этнографическое обозрение, 1998, № 2, с. 67-78 (http://www.krotov.org/acts/17/luarsab.html).

Иоан Кантакузин, История, ІV.14. – В: Извори за българската история, т. ХХІІ. Гръцки извори за българската история, т. Х. Съст. и ред. М. Войнов, В. Тъпкова-Заимова и Л. Йончев, С., 1980.

Иоселиани, М., История Грузинской церкви, Тифлис, 1848.

Иоселиани, М., Жизнеописание святьІх, прославляемьІх Грузинской церкви, Тифлис, 1850.

История Грузии, т. 1, Тбилиси, 1962.

История на СССР, ч. 1, ред. Св. Панова, 2 изд., С., 1977.

Карпов, С. П., Трапезундская империя и западноевропейские государства в ХІІ-ХV вв., М., 1981.

Карташов, А. В., Вселенские соборьІ, М., 1994.

Каухчишвили, С. Г., Грузинские источники по истории Византии, т. І, Тбилиси, 1974.

Кекелидзе, К. С., Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956.

Кекелидзе, К. С., А. Г. Барамидзе, История древнегрузинской литературьІ (V-ХVІІІ вв.), Тбилиси, 1987.

Кирил, митрополит Пловдивски, Гости на Руската църква, Пловдив, 1949.

Кобахия, Б. С., Л. Г. Хрушкова, С. М. Шамба, Новая раннехристианская церковь на городище Гюэнос (Абхазия), Вестник древней истории, 1987, № 1.

Коев, Т. Православната църква в миналото и днес, VІ. Грузинска православна църк- ва, Духовна култура, 1980, № 2.

Койнова-Арнаудова, Л., Икони от Мелнишкия край, С., 1980.

Кузнецов, В. А., Зодчество феодальной Алании, Орджоникидзе, 1977.

Кулаковский, Ю., Где построил Юстиниан храм для абазгов, Археологические из-вестия и заметки, 1897, № 3.

Кушнарева, К. Х., Древние культурьІ Южного Кавказа (V-ІІІ тьІс. до н. е.)., Л., 1970.

Ласков, Д., Грузински надпис от Бачковския манастир, Известия на Археологическото дружество, т. ІV, 1915.

Лебедева, И., Болгарский перевод Повести о Варлааме и Иоасафе и его судьба в русской книжности, Кирилометодиевски студии, т. 3, 1986.

Лейберов, И. П., Россия, Кавказ, Абхазия, Исторические статьи и очерки, Спб., 1995.

Лордкипанидзе, М., „Житие Иоанна и Евфимия” и „Житие Георгия Мтацмидели” как исторические источники, ТрудьІ Тбилисского университета, т. 246, 1984.

Лордкипанидзе, О., Древна Колхида. Мит и археология, С., 1985.

Лордкипанидзе, О. Д., „Колхида златообильная” (Миф и археология). – В: Древний Восток и мировая культура, М., 1981.

Лордкипанидзе, О., Към проблема за гръцката колонизация на Източното Черномо рие (Колхида), Археология, 1980, № 1.

Макарий, митрополит Московский и Коломенский, История Русской церкви. –

http://orel.rsl.ru/nettext/russian/makary/mak1104.htm#number3

Малицки, П., История на християнската църква, ч. ІІ-ІІІ, С., 1932-1956.

Малицкий, П. И., Руководство по истории Русской церкви, 4-е изд., М., 2000.

Манандян, Я. А., Маршруты персидских походов императора Ираклия. – Византийский временник, т. 3, 1950.

Марковин, В., Святая равноапостольная Нина и крещение Грузии, СтраницьІ, 1999, № 3.

Марр, Н. Я., Боги язьІческой Грузии по древнегрузинским источникам, ТрудьІ Тби лисского университета, т. 266, 1987.

Меписашвили, Р., Гелати, Тбилиси, 1965.

Мерабишвили, Г. И., Из истории отношений Ираклия ІІ и Соломона І с Ватиканом, ПроблемьІ истории стран ЕвропьІ, Тбилиси, 1983.

Месхия, Ш. А., История Грузии (краткий обзор), Тбилиси, 1968.

Метревели, Р. В., Давид Строитель, Тбилиси, 1986.

Морозан, В. В., Экономическое положение Русской Православной Церкви в конце ХІХ – начале ХХ вв., Нестор, 2000, № 1, с. 325-327.

Мутафчиев, П., Лекции по история на Византия, т. 1, С., 1995.

Мученичество Або Тбилети, Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956.

Мученичество св. Шушаник. – http://portal-credo.ru/site/index.php?act=lib&id=176.

Мчедлидзе, Г. Д., Социальное положение сельского духовенства в Грузии (ХІХ в.), Историко-этнографские штудии, Тбилиси, 1982.

Наум, архим., Споделяме радостта на св. Грузинска църква, Църковен вестник, № 14, 5 май 1978.

Недумов, О., Патриарх как зеркало грузинской революции, Независимая газета, 27 ноября 2003.

Некрасов, А. М., МеждународньІе отношения и народьІ Западного Кавказа. После дняя четверть ХV – первая половина ХVІ в., М., 1990.

Николова, Д., Иверската икона на св. Богородица, Църковен вестник, № 13, 28 март-3 април 1994.

Нуцубидзе, С., О возникновении греческого романа „Варлаам и Иоасаф”, 2 изд., Тбилиси, 1977.

Нуцубидзе, Ш. И., Тайна Псевдо-Дионисия Ареопагита, Тбилиси, 1942.

Обсада Кавказа. Воспоминания участников кавказской войньІ ХІХ века, Спб., 2000.

Обращение Святейшаго и Блаженнейшаго Католикоса-Патриарха всея Грузии Илии ІІ в связи с ситуацией в республике, Русская линия, 24 ноября 2003.

Описание грузинских рукописей Государственного музея Грузии, коллекция Н.ІV. Сост. и подг. к печати Е. П. Метревели, Тбилиси, 1950.

Опис на гръцките и други чуждоезични ръкописи в Народната библотека „Кирил и Методий”, съст. М. Стоянов, С., 1973.

Пайчадзе, Г. Г., Вахтанг Шестой, Тбилиси, 1981.

Пайчадзе, Г. Г., Название Грузии в русской письменньІх исторических источниках, Тбилиси, 1989.

Панайотов, Н., Грузински епиграфски паметници, Векове, 1979, № 5.

Панцхава, И. Д., Петрици, М., 1982 (МьІслители прошлого).

Партений, епископ Левкийски, Жития на светиите, С., 1970.

Патриарх всея Грузии Илия ІІ: Я думаю по-грузински и поступаю по-грузински, Огонëк, 12 февраля 2004.

Петрици, И., Рассмотрение платоновской философии и Прокла Диадоха, М., 1984.

Петрова, Т. В., О почитании светого апостола Андрея в России, Живая старина, 1994, № 3.

Пигулевская, Н. В. и др., История Ирана с древнейших времен до конца ХVІІІ века, Л., 1958.

Пиотровский, Б. Б., История и культура Урарту, Ереван, 1944.

Повесть о Варлааме и Иоасафе. Памятник древнерусской переводной литературьІ Х-ХІІ вв. Подг., иссл., ком. И. Н. Лебедовой, М., 1985.

Повесть о царице Динаре. – http://old-rus.narod.ru/0713.html

Подписано конституционное соглашение между государством и Грузинской православной церковью. – http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=812

Покровский, свящ. Н., Краткий очерк церковно-исторической жизни православной Грузии со времени появления в ней христианства и до вступления еë в подданство России, Тифлис, 1905.

ПолньІе жизнеописания святьІх Грузинской церкви, ч. І-ІІ, М., 1993-1994.

Поповиh, Р., Грузиjска православна црква. – Хришhанска мисао, 1997, № 4-8.

Порфирий (Успенский), архим., Послания иерусалимских патриархов в Грузию. Извлечено из делового кодекса, хранящегося в библиотеке Святогробского подворья в Константинополе и переведено с новогреческого язьІка на русский архимандритом Порфирием Успенским в св. граде Иерусалиме, Киев, 1866, 1-19 (отп. От ТрудьІ Киевской Духовной Академии).

Поснов, М., История на християнската църква, т. І, С., 1993.

Потто, В., Кавказская война в отдельных очерках, эпизодах и биографиях, т. І, Спб., 1885.

Правила Вселенских Соборов, ч. І, М., 1877.

Привалова, Е. Л., Павниси, Тбилиси, 1977.

Прокопий, Тайната история, С., 1983 (Библиотека за антична литература „Хермес”).

Протасьева, Т. Н., Описание рукописей Синодального собрания (не вошедших в описание А. В. Горского и К. И. Невоструева), ч. І, № 577-819, М., 1970.

Протасьева, Т. Н., Описание рукописей Чудовского собрания, Новосибирск, 1980.

Рафаил, архим., Икона „Слава Грузинской православной церкви”, Фесалоники, 1994.

Руставели, Ш. Витязът в тигрова кожа, 2 изд., С., 1987 (Библиотека за европеxска средновековна литература „Ариел”).

Следва продължение с посочване на ползваната литература, да се активира бутона долу вдясно.

________________________________

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-I

Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 11 и край

Публикувано на от Dragan Bachev

3.2. Иверски манастир

Този светогорски манастир е друга сакрална територия, на която общуват българи и грузинци. Намира се на североизточната страна на Атонския полуостров в Северна Гърция. Основан е през последната четвърт на Х-ти век от св. Иоан Иверски и Иоан Торникий, който е придворен на грузинския цар Давид и византийски велможа. Сотириос Кадас предполага, че тези две имена са всъщност на един и същ човек[285]. Торникий се замонашва в македонски манастир и се подвизава в друг манастир на Олимп – две места, където несъмнено общува с българи. Храмът на Ивер първоначално е построен през първата половина на ХІ век от грузинския монах св. Георги Варасваци, но е възстановен през 1513 година. Иверският манастир е посветен на Успение Богородично и заема трето място в иерахическата подредба на 20-те атонски манастира. До 1357 година е в грузински ръце, но тогава Цариградският патриарх Калист издава грамота, с която нарежда Ивер да мине в гръцки ръце. Грузинци и гърци продължават да водят борба за ръководството на обителта в началото на ХХ век[286]. Последният грузинец в манастира умира през 1955 година.

Стенописите в църквата на Ивер датират от ХVІ-ХІХ век. От иконите най-известна е „Св. Богородица Портаитиса”, която има много копия в православния свят. Ивер притежава и много ценни утвари, одежди, библиотека с повече от 2000 ръкописа. От тях 123 са гръцки, написани на пергамент, включително препис на Библията от 987 година[287]. Други 100 пергамента са на грузински език. В Ивер се пазят и 19 славянски ръкописа от ХV-ХVІІ-ти век, повечето от които са от български произход[288]. Един ръкописен Псалтир е писан от трима души – монах Даниил в църквата „Св. Никола” в София (1598), който по-късно става известен преписвач в Етрополския манастир, брат му граматик Стоян, който умира, и дяк Владко в църквата „Св. Богородица” „в горе Боуковику”[289]. Библиотеката притежава и 15,000 старопечатни книги. На историята на Иверския манастир е посветено едно литературно произведение, разпространено в руската литература. То носи различни заглавия – „Слово об Иверском Афонском монастыре”[290] или „Слово о Светогорском монастьІре зовомый Иверский”[291].

Съществуват много сведения за връзки на Иверската обител с България, които досега не са били обект на научен интерес. Най-ранният запазен документ, който свързва Иверския манастир с Българската църква, е удостоверение за имоти от 982 година, дадено от жителите на Иерисо на иверските монаси. То е подписано от няколко свидетели със славянски имена, включително и на глаголица от „Гиорги поп”[292]. Житието на св. Георги Иверски (1014-1066) разказва, че когато пътува от Атон за Цариград, той попада на изолирано българско село в Родопите. Оказва се, че в условията на византийското господство далеч от църковен и административен контрол, те са се върнали към езичеството и се покланят на мраморен идол на богиня. В ревността си светецът разрушава с чук статуята и наставлява селяните в православната вяра[293].

Иконата „Христос на трон” от Несебър е дарена през 1603 година от грузинец с фамилното име Иверопулос[294]. Сребърен напрестолен кръст, подарен от влашкия войвода Матей Басараб на Иверския манастир през 1642 година, сега се намира в Свищов[295]. В Етнографския музей в София се съхранява дискос, който според надписа на него е бил собственост на иеромонах Акакий Иверски през 1697 година[296]. Параклисът „Св. Архангели” в Иверския манастир е декориран през 1812 година с иждивението на проигумена Софроний от Ески Джумая (дн. Търговище) и хаджи Георги от Котел. Хаджи Гено и синовете му от Казан (Котел) и Сава Хаджиилиев от Шумен заплащат за зографисването на друг параклис „Св. Иоан Кръстител” през 1815 година[297]. До средата на ХІХ век манастирът има много метохи из българските земи: в Мелник, Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Котел, Жеравна, Велико Търново, Горна Оряховица, Варна и др. Когато църковната борба навлиза в разгара си, метохите са затворени и разпродадени.

Един от пътищата, по който Иверският манастир става популярен в българските земи, е иконографията. Чудотворната Иверска икона на св. Богородица (Портаитиса) е спомената в житията на светците, например на св. Иоан Кукузел и други, и често се интерпретира в иконографията. На нея Младенецът обикновено държи свитък – символ на евангелското учение[298]. В някои икони към св. Богородица с Младенеца се добавя цикъл с чудесата, извършени от нея, и пано с изглед на Иверския манастир[299]. През ХІХ в. се произвеждат атонски и руски гравюри с Иверската икона. Нейната известност води до недоразумения. Като „Богородица Портаитиса” се окачествяват изображения, които изобщо не спадат към този тип. Ранен пример са стенописите в кипърската църква „Св. Богородица Асинска” от ХІV век, където в люнет на нартекса е представена Богородица Знамение (тя в поза оранта, а Христос в медалион), но придружаващият надпис е „Портаитиса”[300].

В руската книжнина се размножава и чете едно произведение, озаглавено „Сказание о иконе Богоматери Иверской”[301]. Литургиката познава редица служби, параклиси и акатисти на същата икона, изпълнявани на трите празника в нейна чест: 12 февруари, 13 октомври (пренасяне на иконата в Москва през 1648 година) и вторник на Светлата седмица[302].

Иверската Св. Богородица е пряко свързана с най-героичните моменти на нашата история. Нейното изображение е представено на едната страна на Самарското знаме, което води българските опълченци в победоносните сражения по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 година). На другата страна на флага са изобразени славянските просветители св. св. Кирил и Методий[303].

3.3. ХІV век

През 1978 година Николай Панайотов от Историческия музей в Провадия попада на неизвестни надписи в Северната пещера на масива Саръкая до града. Те се оказват грузински, написани на писмото асомтаврули с елементи от писмото нусхури. С тях са запознати грузински учени, които ги разчитат. През ХІV-ти век Северната пещера е превърната в един от многобройните исихастки манастири в България.

До надписите са изобразени 12 схематични фигурки на апостолите. Самите надписи са четири:

1)  Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилвай ни, амин!

2)  Това са светите апостоли.

3)  Микаел [Михаил] грузинеца – мене грешния в молитвите си поменувай.

4)  Свети Георги.

Провадийските надписи доказват, че грузински монаси посещават България през втората половина на ХІV-ти век и общуват не само с големи манастири като Бачковския, пряко свързани с грузинската история, но и с по-малки, и то отшелнически обители[304]. Грузинските традиции в анахоретството са още от V-ти век, докато българските започват от ІХ-ти век. Грижливото издълбаване на тези надписи предполага по-продължителен период на пребиваване на отец Михаил у нас. Неговото гостуване може би е свързано с факта, че в Провадия съществува стара арменска община.

3.4. ХХ век

Грузинската и Българската църква поддържат постоянни връзки след Втората световна война.

След като участва във Всеправославната конференция в Москва срещу икуменизма и римокатоличеството през 1948 година, Пловдивският митрополит (по-късно патриарх) Кирил предприема пътуване из Грузия по покана на католикоса Калистрат (Цинцадзе). Той се запознава подробно с дейността на Грузинската църква, която се възражда след десетилетните гонения на болшевишкия режим, и остава възхитен от силната религиозност на грузинския народ [305].

Патриархът католикос Ефрем ІІ (Сидамонидзе), който възглавява Грузинската църква от 1960 до 1972 година, е награден  и с български църковен орден. Той му е даден от патриарх Кирил.

Грузинско-българските църковни връзки стагнират при ръководството на патриарх Максим (1971).

Заключение

В историята на християнската Църква епохата на гоненията и досега се отличава с особен ореол. Трябва да се признае, че до средата на ІІІ век тези гонения са епизодични и ограничени. Едва оттогава до Миланския едикт през 313 година те стават тотални, задължителни и безкомпромисни. Пролята е кръвта на хиляди мъченици, която по израза на Тертулиан става „семе за нови християни”. В най-ново време не липсват цели поместни православни църкви като Руската и Албанската, които мъченически отстояват вярата.

Грузинската църква с пълно право може да се нарече „църква мъченица”. От създаването си през ІV век до ХХ-ти век тя е принудена да води почти непрестанна борба за оцеляване – срещу зороастрийството, исляма, руския шовинизъм, съветския атеизъм. Вулгарната социология не е в състояние да обясни оцеляването на тази църква при крайно неблагоприятни условия. Единственото достоверно обяснение може да се търси само в свръхестествената закрила, с която грузинският народ се ползва в историята. На периферията на християнския свят, при суровите природни условия на Кавказ, обкръжени от врагове, грузинците са синоним на православни християни. Това се признава и от иноверци като османския пътешественик Евлия Челеби през ХVІІ век, който отбелязва, че грузинците особено се гордеят с вярата си[306].

Но църковната история на Грузия има не само светли страни. В нея се откриват и остатъци от езичество, и суеверия, и невежество, и периоди на отпадане от вярата, когато аристократи и интелигенти нерядко се приспособяват към източните завоеватели или западните държави.

След демократичните промени през 1991 година, когато политическите авторитети и икономическата стабилност рухнаха, Грузинската църква остана непоклатим стожер и висш авторитет за своя народ. Но стремежът за отстояване на праотеческата религия  и запазване на обусловената от нея национална идентичност в някои случаи се съпровожда с ексцесии спрямо други църкви и секти, които противоречат на новия обществен климат. Грузинската църква трябва да намери „златната среда” между полюсите на крайното отрицание и вероотстъпничеството, на космополитизма и шовинизма. С мъдростта и разума на своето ръководство тя сигурно ще допринесе за бъдещото мирно обединяване и процъфтяване на страната.

Настоящият труд доказва и вековните задълбочени отношения между Българската и Грузинската църква. Те се проявяват в аскезата, литургиката, агиографията, изкуството, литературата. Духовници и миряни от двете църкви общуват плодотворно в България (Бачковския манастир), Мала Азия (манастира Полихрон на Олимп), Атон (Иверския манастир), Иерусалим. Тези връзки трябва да бъдат подновени и засилени за обща духовна полза.

_____________________________

*Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[285]. Kadas, S., Mount Athos: An illustrated guide to the monasteries and their history, Athens, 1980, p. 51.

[286]. Иверският манастир в Св. Гора и гръцко-грузинската разпря, Църковен вестник, № 23, 28 септември 1902.

[287]. Хаканов, А., Афонский список грузинской Библии 987 г. и значение его для исправления печатного текста, Богословский вестник, т. 3, 1903, с. 418-426.

[288]. Трифуновић h., Словенски рукописи у манастиру Ивирону на Светоj Гори, Библиотекар (Београд), 1968, № 5, с. 425-431.

[289]. Иванов, Й., цит. съч., с. 278.

[290]. Протасьева, Т. Н., Описание рукописей Синодального собрания (не вошедших в описание А. В. Горского и К. И. Невоструева), ч. І, № 577-819, М., 1970, с. 157, № 767.

[291]. Същата, Описание рукописей Чудовского собрания, Новосибирск, 1980, с. 208, № 355.

[292]. Иванов, Й., цит. съч., с. 21-23.

[293]. Цинцадзе, Я., Българска езическа богиня от ХІ в. според един грузински извор, Исторически преглед, 1960, № 2, с. 86-89.

[294]. Акрабова-Жандова, Ив., Икони в софийския Археологически музей. Датирани икони, С., 1965, с. 30-31, обр. ІV.

[295]. Стефанов, Ст., Кръст в църквата „Св. Димитър” в Свищов, Известия на Етнографския музей, т. 10-11, 1932, с. 205-208, ил. 1-3.

[296]. Чилев, П., Надписи по съдове, накити и военни предмети в Народния етнографски музей, Известия на Народния етнографски музей, т. 2, 1922, № 3-4, с. 134, № 14.

[297]. Иванов, Й., цит. съч., с. 278-279.

[298]. Николова, Д., Иверската икона на св. Богородица, Църковен вестник, № 13, 28 март-3 април 1994.

[299]. Койнова-Арнаудова, Л., Икони от Мелнишкия край, С., 1980, № 45-47; Тревненска живописна школа, съст. и ред. А. Божков, С., 1980, кат. № 115.

[300]. Papageorghiou, A., Masterpieces of Byzantine Art of Cyprus, Nicosia, 1965, pl. XI,2.

[301]. Словарь книжников и книжности Древней Руси. Вторая половина ХІV-ХVІ вв., ч. 2, Л.-Я., Л., 1989, с. 362-365.

[302]. Спасский, Ф. Г., Русское литургическое творчество (по современньІм минеям), Париж, 1951, с. 238-240.

[303]. Ценов, Й., Самарското знаме, изработка, история и значение, Исторически преглед, 1989, № 4, с. 64-78.

[304]. Шанидзе, А., НовооткрьІтьІе надписи в Болгарии, Известия Академии наук Грузинской ССР. Серия язьІка и литературьІ, 1978, № 3, с. 93-94; Панайотов, Н., Грузински епиграфски паметници, Векове, 1979, № 5, с. 76-77.

[305]. Кирил, митрополит Пловдивски, Гости на Руската църква, Пловдив, 1949, с. 112-131.

[306]. Эвлия Челеби, Книга путешествий, т. 3, М., 1983, с. 184.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-M

История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 10

Публикувано на от Dragan Bachev

3. Исторически връзки между Грузинската и Българската църква

Християнизацията на България през ІХ век слага начало на българо-грузинските църковни и културни връзки. Най-ранното известно българско сведение за тях се намира в Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ. То споменава „иберийците” сред народите, които имат свои книги (писменост) и славят Бога на родния си език[265]. Според същото житие по време на хазарската си мисия св. Кирил спасява от разрушение град, обсаждан от хазарите. Някои автори като Марен Таден (Париж) са на мнение, че става въпрос за обсадата на Тбилиси от арабския вожд Буг ал Кабир[266]. Когато св. св. Кирил и Методий се подвизават на планината Олимп в Мала Азия, там също се намира грузинският светец Иларион. Не е проучен въпросът за евентуалните успоредици между грузинската и глаголическата азбука.

В Зографската грамота на цар Иван Александър (1342) се споменава, че различни народи, включително и „иверите” (грузинците), са полагали грижи за българската обител на Атон[267].

Легендарен разказ за покръстването на грузинците, озаглавен „Повест о иверех како приидоше в богоразумие”, се помества под дата 27 октомври в най-ранните ръкописни Пролози, преведени от учениците на солунските Братя и запазени в южнославянски преписи[268]

Българската преработка на апокрифното „Слово за Сивила” от ХІІІ век поставя иверите (грузинците) на второ място по достойнство и подчертава тяхната преданост към православието: „Вторият род са грузинците, кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за Бога разпитващи”[269].

Сцени, свързани с България, са увековечени в грузинското църковно монументално изкуство. В църквата на Павниси, чиито стенописи датират от третата четвърт на ХІІ век, фигурира иконографски цикъл с житието и чудесата на св. Георги Победоносец. Чудото с пафлагониеца отразява историческо събитие – разгрома на византийската армия при Анхиало и Катасирти през 917-918 година. Един момък от Пафлагония е пленен от българите и заставен да слугува на български велможа в Преслав. Един ден, когато носи „кукумион” (съд) с топла вода на втория етаж на къщата, грабва го конник и го отнася мигом у дома в Пафлагония. Там родителите му служат панихида, защото го мислят за загинал. На стенописите и иконите бившият пленник е представен седнал зад седлото на св. Георги с кърпа на едната ръка и кана в другата, както е в Павниси[270].

3.1. Бачковски манастир

При управлението на византийския император Алексий І Комнин (1081-1118) в императорската иерархия се издигат двама братя грузинци с фамилното име Бакуриани от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия. Единият брат Абазий е магистър (главнокомандващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий, получава чин севаст и велик доместик на Запада (главнокомандващ войските на Византия в Европа). Той получава в дар големи феодални имоти в Беломорието, Македония и Пловдивско. През 1083 година. Григорий основава Бачковския манастир, а през следващата година му дава устав, който е първият запазен манастирски устав в България. Уставът е написан на три езика: гръцки, грузински и арменски, и е запазен в преписи, защото оригиналът му е изгубен[271]. За поклонниците в манастира Бакуриани изгражда три странноприемници в с. Стенимахос (дн. Асеновград) и една крепост също там. Той построява и замък до село Горни Воден[272].

С манастирския типик ктиторът иска не само да регламентира имотите и живота на монасите, но и да предотврати овладявенето на манастира от гръцкоезично духовенство. В него е постановено, че манастирът е грузински и само писарят можел да бъде ромей (византиец). Този текст не може да бъде в угода на Константинополския патриарх и затова уставът е утвърден от Иерусалимския патриарх. Бакуриани е убит в сражение с печенезите до Пловдив през 1086 година, но волята му манастирът да бъде само грузински се спазва до края на ХІІ век. С годините той се утвърждава като значимо книжовно средище. Тук организира своя школа известният грузински философ-неоплатоник Иоан Петрици (1050-1130)[273].

От ранните постройки на манастира днес е запазена костницата, построена в opus mixtum от квадри бигор и тънки тухли. Фасадата е пластична, разчленена с профилирани слепи аркади – едно ново явление за византийската архитектура. И в планово отношение костницата представлява нов тип за Балканския полуостров, внесен от Кавказ. Тя е построена на два етажа, като в долния е оформено костохранилище, а в горния – параклис. Четиринадесетте гробници, вкопани в пода на костохранилището, показват, че костницата е изградена за нуждите само на семейството на Бакуриани. Параклисът е изографисан от грузинеца Иоан Иверопулец, който рисува фигурите на св. Иоан, Евтимий и Георги Иверски. През 1199 година. Пловдивско и Средните Родопи са присъединени отново към освободената българска държава[274].

Изглежда, манастирът преминава постепенно от грузински в български ръце през следващите десетилетия, но въпреки това поддържа връзки с Грузия до късното Средновековие. Например върху сребърната обковка на известната Богородична икона има дарителски надпис от 1311 година от грузинците Атанасий и Окропир Егнатисшвили. Грузинци подаряват и кръста върху купола на главния храм на манастира, защото върху него има грузински надпис[275]. Върху северната стена на притвора на костницата е нанесен пояснителен надпис до изображението на св. Георги Кашуетски. Днес той е изчезнал[276]. Четвъртият грузински надпис е фрагментиран и е нанесен около образа на св. Иоан Богослов на северната стена в притвора на костницата[277].

В скриптория на Бачковския манастир през ХV век двама грузинци с еднакво име Григол преписват голям ръкопис с Празнични четения по поръчка на Махаребели Окрокмайсдзе. По-късно паметникът е пренесен в Сванетия (Грузия), което се проследява от запазените в него приписки. Сега той се пази в Института за ръкописи „К. С. Кекелидзе” в Тбилиси[278]. През ХІV-ХV век в гръцки ръкописен Стихирар от ХІV век (сега в ЦИАМ № 814) е нанесена грузинска приписка вероятно от поклонник. В друг Стихирар от началото на ХІІІ век в същата сбирка (ЦИАМ № 812) е оставена грузинска приписка от посетилия манастира през 1702 година ахалцихски свещеник Иован Маркозашвили[279]. В Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” има друг грузински ръкопис, който сигурно произхожда от Бачково. В него има лист с преведения надпис на иконата от 1311 година[280].

Гръцките ръкописи в Бачковския манастир сигурно са ползвани и от грузински монаси. В Църковноисторическия архив и институт към Българската патриаршия в София се пазят 27 нотирани гръцки ръкописа от същия манастир, датирани от ХІІ до ХІХ век[281]. Особен интерес представлява един рядък фрагмент с мелизматични образци от ХІІІ век[282]. Също е ценен един Стихирар от началото на ХVІ век[283].

През 1706 година Бачковската обител е посетена от френския пътешественик Пол Люка. По това време никой не е в състояние да разчете надписа на чудотворната икона и споменът за нейните ктитори започва да заглъхва. Монасите разказват на французина легендата, че иконата е рисувана от самия св. Лука и е прелетяла по въздуха от Грузия до България[284].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 11″, който трябва да се активира).

__________________________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[265]. Сирадзе, Р., О староболгарско-грузинских литературньІх связях, Palaeobulgarica/Старобългаристика, 1977, № 2, с. 63-64.

[266]. Пак там, с. 64.

[267]. Иванов, Й., Български старини из Македония, Фототипно изд. С., 1970, с. 588.

[268]. Текстът е публикуван по ръкопис № 56 на сбирката на Печката патриаршия, който е Стишен пролог от последната четвърт на ХІV век – Тъпкова-Заимова, В., Анисава Милтенова, Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България, С., 1996, с. 262-263, бел. 42.

[269]. Пак там, с. 272.

[270]. Привалова, Е. Л., Павниси, Тбилиси, 1977, с. 91-111. Ср. Raff, T., Der hl. Georg als Knabenretter, Műnchner Zeitschrift fűr Balkanstunde, t. 3, 1980, 111-126.

[271]. Издания: Типик на Григорий Бакуриани, Извори за българската история, т. 14. Гръцки извори за българската история, т. 7, С., 1968; Шанидзе, А., Грузинский монастьІрь в Болгарии и его типик, Тбилиси, 1971; Типик Григория Пакуриани, Комм. В. А. Арутюнова-Фиданян, Ереван, 1978; Gautier, P., Le typicon du sébaste Grégoire Pakourianos, Revue des études Byzantines, t. 42, 1984, 5-146.

[272]. Цончев, Д., Строежи на Григорий Бакуриани в Асеновград и околността, Известия на Археологическия институт, т. 23, 1960, с. 99-110.

[273]. Станимиров, Ст., Бачковският манастир от 1086 до 1402 година, Духовна култура, 1939, № 7-8, с. 238-251; Данков, Е., Средновековната философска школа в Петричкия (Бачковския) манастир, Философска мисъл, 1984, № 3, с. 96-105.

[274]. Бакалова, Е., Изображения на грузински светци в Бачковската костница, Известия на института за изкуствознание, т. 16, 1972, с. 87-108; същата, Бачковската костница, С., 1977; Panayotova-Piquet, D., Les peintures de Bačkovo – oeuvre d’Ivan le Géorgien, Bedi Kartlisa, t. 39, 1981, 182-215.

[275]. Шанидзе, А., Грузинский монастьІрь в Болгарии и его типик, Тбилиси, 1971, (Памятники древнегрузинского язьІка, 13), с. 362-364.

[276]. Ласков, Д., Грузински надпис от Бачковския манастир, Известия на Археологическото дружество, т. ІV, 1915, с. 268-270.

[277]. Бакалова, Е., Р. Сирадзе, Новоткрит старогрузински надпис в Бачковската костница, Музеи и паметници на културата, 1975, № 3, с. 7-10.

[278]. Описание грузинских рукописей Государственного музея Грузии, коллекция Н.ІV. Сост. и подг. к печати Е. П. Метревели, Тбилиси, 1950, с. 189-195.

[279]. Шанидзе, А., цит. съч., с. 48.

[280]. Опис на гръцките и други чуждоезични ръкописи в Народната библотека „Кирил и Методий”, съст. М. Стоянов, С., 1973, с. 188, обр. 24.

[281]. Тончева, Е., Музикалната традиция през вековете в Бачковския манастир (Бачковска музикално-ръкописна сбирка – начални наблюдения), Музикални хоризонти, 1987, № 6, с. 54-70.

[282]. Същата, Новооткрит паметник на средновековната музика от ХІІІ в. в Бачковския манастир, Българско музикознание, 1984, № 3, с. 3-46.

[283]. Атанасов, Ат., Стихирар ЦИАИ 817 – музикален ръкопис от Бачковския манастир, Българско музикознание, 2003, № 1, с. 31-44.

[284]. Френски пътеписи за Балканите ХV-ХVІІІ в. Съст. и ред. Б. А. Цветкова, С., 1975, с. 271.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-N

История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 9

Публикувано на от Dragan Bachev

2.10. Грузинската църква след 1991 година

Настъпването на демокрацията в Грузия през 1991 година не само нормализира състоянието на Грузинската църква, но я превърна в духовен стожер и коректив на обществения живот. На практика национализъм и православие са тъждествени понятия в Грузия. Църквата мъдро отказа да се ангажира с борбите между президента Гвиад Гамсахурдиа и заелия неговия пост Едуард Шеварднадзе през 1991-1992 година. Шеварднадзе прие кръщение и напоследък участва активно в набирането на средства за строежа на катедралата „Св. Троица” в Тбилиси[238]. Когато той на свой ред беше свален от безкръвната революция в Грузия в края на 2003 година, католикосът, който е депутат, нарочно не присъства в Народното събрание. Той призова народа към спокойствие, без да вземе страна в двубоя между Шеварднадзе и неговия съперник Михаил Саакашвили[239]. На 26 ноември 2003 г. католикосът патриарх Илия взе участие в срещата на духовните лидери на „кавказката четворка” – Русия, Грузия, Армения и Азербайджан, не само като глава на църква, но и като пратеник на новото грузинско правителство. Той заяви, че ще бъде направено всичко възможно за обединяване на страната, което означава, че на сепаратистите в Аджария и Южна Осетия няма да бъде разрешено да постигнат независимост[240].

В последното си интервю католикосът патриарх Илия ІІ се спира на някои политически и духовни въпроси. Той гарантира, че новият президент на стрнаната и неговото семейство са православни. Според него „абхазкият проблем е някакси изкуствено създаден с участието на Русия. Това трябва непременно да се поправи”. Нещо повече – патриархът и убеден, че абхазкият сепаратизъм е довел до кризата в Чечня. След убийствата на грузински духовници в Абхазия митрополит Даниил напуска региона и абхазките вярващи се обръщат към Руската църква. Но тя многократно заявява, че Абхазия е в юрисдикцията на Грузинската патриаршия. Сложно е и положението в Южна Осетия, където на законната грузинска епархия се противопоставят старокалендарни разколници [241].

Разцветът на грузинската църква в най-ното време се доказва от броя на епархиите и архиереите, които от 5 през 1972 година нараснаха на 29 през 2003 г.[242]. Рязко нараства броят на манастирите. През 1995 г. в Грузия има вече 10 мъжки и 7 женски обители[243]. Църквата разполага с две духовни академии в Тбилиси и Кутаиси, четири духовни семинарии, една гимназия, неделни училища. Църквата е патрон на Гелатската академия на науките. Броят на студентите богослови през 2000 г. е 687 души[244]. Църквата навлезе в училищата, болниците, казармите, затворите, приютите. Благовестието на Евангелието се разпространява чрез многобройни периодични издания и радиостанция „Иверия” (от 2000 г.)[245]. На 19 ноември 2002 година в Степанцминдската и Хевска епархия на руско-грузинската граница патриарх Илия ІІ положи основния камък на нов манастир „Св. Архангел Михаил и св. Георги”. Разноските по строежа ще бъдат поети от живеещия в чужбина бизнесмен Гоча Дашниани[246]. Сред грузинците се засилва и масовата религиозност с всички присъщи ѝ явления, за което говори и големият брой „явявания” на Св. Богородица, чудеса и пр.[247].

Поради засилената старостилна пропаганда, в Грузинската църква назря конфликт. През 1996-1997 година игумените на пет манастири поставиха ултиматум пред патриарх Илия ІІ и Св. Синод, че ще напуснат църквата, ако тя не излезе от всички икуменически организации. За да предотврати разкол, Грузинската църква предприе тази радикална стъпка на 20 май 1997 година[248]. Тя стана втората православна църква след Иерусалимската, която скъса с икуменизма (третата е Българската). В същото време разколниците, които бяха аргосани, продължиха дейността си. Този факт показва, че истинските им цели нямат нищо общо с вярата. В Южна Осетия беше основан така нареченият Синод на противостоящите, подчинен на гръцкия разколнически синод на митрополит Киприан.

През 2002 година отнашенията между църквата и държавата бяха издигнати на качествено ново равнище. На 30 март грузинският парламент прие промяна на Конституцията, според която между двете национални институции се сключва конкордат[249]. Той беше официално подписан на 14 октомври същата година в катедралата „Светицховели” от католикоса Илия ІІ и президента Шеварднадзе[250]. Според конкордата държавата се задължава да възмезди частично огромните материални загуби, нанесени на църквата между 1921 и 1990 година. Всички храмове се връщат на църквата, а въпросът за земите ѝ ще бъде решен от комисия. Църквата няма да плаща данъци, духовниците се освобождават от военна служба, тайната на изповедта става неприкосновена, църковният брак се признава от държавата, 12-те Господски празници стават официалн и неработни. Грузинският народ посрещна конкордата с възторг. След „кадифената революция” в края на 2003 година някои кръгове поставиха въпроса за отмяната на този договор като едва ли не лична инициатива на сваления диктатор Шеварднадзе.

Трябва да се признае, че от една страна, конкордатът е забележително постижение на Грузинската църква и възкресява „симфонията” между държава и църква във Византия. Но от друга страна, днес условията в света са коренно променени в сравнение със Средновековието и подобна симбиоза крие опасност от провал, както е известно от историята на Руската църква.

2.11. Инославни пропаганди

През 1224 г., когато Византия е разгромена, папа Хонорий ІІІ се опитва да убеди грузинската царица Русудан, дъщеря на св. Тамара, да приеме римокатоличество. По-късно тя отправя послание до папа Григорий ІХ, с което моли за военна помощ срещу монголите. Вместо това папата изпраща доминикански монаси, които започват прозелитизъм сред православните и основават манастир в Тифлис през 1240 година. Папа Иоан ХХІІ пренася центъра на римокатолическото мисионерство на изток от Смирна в Тифлис и назначава за епископ Иоан Флорентинец през 1328 година[251]. В преговорите за сключване на уния във Ферара и Флоренция през 1438-1439 година участва и грузинска църковна делегация, но нейните членове отказват да подпишат окончателния документ, представен им от папа Евгений ІV. Когато монасите от грузинския Иверски манастир в Атон стават униати, Охридската архиепископия забранява на клириците и миряните да общуват с тях[252]. Твърди се, че през 1507 година в Грузия работят петима католически епископи.

След като крепостта на православието Византия изчезва от световната карта, Грузия започва да търси нови съюзници и покровители в Русия и на Запад. Грузинските царе Константин ІІ (края на ХV в.), Симон І (втората половина на ХVІ в.) и Теймураз ІІ (първата половина на ХVІІІ в.) изпращат посланици в Европа, например до римската курия и испанския кралски двор, с молба за помощ.

През 20-те години на ХVІІ век Конгрегацията за разпространение на вярата в Рим започва да обучава монаси за мисионерска работа в Грузия. Те учат грузински език от Никифор Ирбах, който е монах от униатския Базилиански орден и посланик на цар Теймураз. Конгрегацията основава печатница, в която издава първите грузински печатни книги: „Азбука и Отче наш” (Alphabetum Ibericum, sive georgianum, cum Oratione Dominicali, Romae, Typis Sac. Congr. de Propag. Fide, MDCXXIX), грузинско-италиански речник (Dittionario Georgiano e Italiano, composto da Stefano Paolini con l’aiuto del M.R.PD. Niceforo Irbachi Georgiano, Monaco di S. Basilio… In Roma, Nella Stampa della Sagra Congr. de Propag. Fide, (I) DCXXIX), „Литании на св. Дева Мария” (Litaniae Beatae Mariae Virginis Lauretanae, Rome, 1629). От печатницата излиза и първата грузинска граматика през 1643 г. (Maggio Francisco Maria, Syntagmaton Linguarum orientalium quae in Georgiae regionibus audiuntur…, Romae, M. DC. XLIII)[253]. Монахът Пиетро дела Вале публикува първата западна книга за Грузия през 1627 година (Pietro della Valle, Informazione della Georgia data alla Santia de nostro signore papa Urbano VIII di Pietro della Valle Pellerino, Roma, 1627).

Първите мисионери, изпратени от Конгрегацията в Грузия, са от Театинския орден. Те действат в страната от 1628 до 1700 г. Не закъсняват и августинците[254]. Капуцините пристигат през 1661 г. и основават училище в Грузия. Редица от тях проявяват научни интереси. Може да се отбележат имената на отец Пиетро Авитабиле, Арканджело Ламберти, Джузепе Жудиче, Антонио Жардина, Христофоро де Кастели, Андреа Боромео и фра Реджиналдо да Лентини. Под влияние на капуцинските проповеди цар Георги приема уния с папството (1686 г.) и си поставя за цел да привлече своите поданици. Архиепископ Евтимий, брат му и някои свещеници също подписват унията. Народът прогонва цар Георги, но неговият племенник и приемник Хозров хан се отказва от исляма и става католик.

Мисионерските капуцини се ползват и от подкрепата на цар Вахтанг ІV (1675-1737). Неговият племенник и класик на грузинската литератураа Сава Орбелиани агитира усърдно за каузата на Римската курия като средство за „спасение” от мюсюлманската опасност. Роднините му Иоан и Вахтанг Орбелиани обръщат към римокатоличеството имеретинския цар Александър, католикоса Висарион и редица аристократи. Римокатолици също стават грузинският католикос Антоний І (1744-1788), свещеници, монаси, 60 местни князе, много миряни. Цар Теймураз ІІ сваля Антоний и го прогонва извън Грузия. Той намира убежище в Русия, където се отказва от латинските си увлечения. След смъртта на Теймураз Антоний успява отново да стане католикос (1781-1788)[255]. Картлийският цар Ираклий ІІ (1744-1798) и имеретинският цар Соломон ІІ (1793-1811) вероятно по руско внушение започват гонения срещу римокатолиците в страната[256].

Въпреки положените усилия и хвърлени средства броят на грузинските католици остава съвсем незначителен. По данни на Доналд Атуотър през 1917 година в Грузия има около 40,000 римокатолици, от които 8000 са от арменския обред, а останалите – от латинския (в царска Русия униатството е забранено)[257].

Дори през 1920 година в Тифлис пристига представител на Римокатолическата църква, който предлага на католикоса Леонид да признае главенството на папата и така да се откъсне от орбитата на съветска Русия. Въпреки че това предложение е отхвърлено, след една година Ватиканът назначава епископ Мориондо като свой представител в Кавказ и Крим. В края на 1921 година той е заместен от епископ Сметс, придружен от голям брой иезуити, които се прикриват като „археолози” и „палеографи” и обикалят страната. Амбициите на Ватикана не намират благоприятна почва и през 1924 година епископ Сметс напуска Грузия.

Между 1845 година и 1993 година римокатолическите органи, отговорни за Грузия, се намират в Русия. През 1941 година, когато избухва войната, властите затварят римокатолическата църква „Възнесение на св. Дева Мария” в Тбилиси и след пет години тя е превърната във физкултурна зала. Върната е на църквата през 1994 година – една година след възстановяването на Апостолическата нунциатура в страната[258]. По покана на грузинския президент и със съгласието на патриарха папа Иоан Павел ІІ направи официално посещение в страната на 8 и 9 ноември 1999 година[259]. Мнозинството духовници и вярващи реагираха възмутено на визитата.

На 16 септември 2003 година грузинският патриарх Илия ІІ оповести декларация, с която порица правителството, което зад гърба на църквата иска да сключи споразумение с Ватикана по време на визитата на архиепископ Жан-Луи Торан в Тбилиси от 18 до 20 същия месец[260]. Целта на спогодбата е да даде юридически статут на 50,000-те римокатолици в Грузия, който да е равен с този на православните. След три дни няколко хиляди студенти блокираха улиците около парламента и заставиха властите да се откажат от подписването на споразумението за голямо огорчение на папата[261]. В разгара на спора в Тбилиси пристигна Цариградският патриарх Вартоломей І, за да подкрепи ясно каузата на православието[262].

Сношенията между протестантството и Грузия датират още от ХVІ век. През 1576 година грузинският княз Кваркваре Атабаг, който се намира в Истанбул, получава Аугсбурското изповедание на вярата, превежда го на грузински език и го занася в родината си. Но протестантството не намира широко разпространение в Грузия.

Възползвани от демократичните промени след 1991 година, редица секти засилиха дейността си или навлязоха за първи път в страната. Тъй като не е приет закон за вероизповеданията, те не са регистрирани и нямат статут на юридически личности. Грузинците, които имат исторически комплекс към чужденците завоеватели, започнаха упорита борба с тях. През последните 3-4 години в Грузия са извършени на 700 нападения срещу църкви и офиси на различни религиозни малцинства като иеховистите, баптистите, петдесетниците, римокатолиците и дори някои православни общини.

Една от старокалендарните епархии в Грузия – Глданската, се възглавява от отлъчения свещеник Василий Мкалашвили. Той и неговите последователи се прочуха със своите изстъпления срещу събранията на протестантски секти, за което срещу него са заведени съдебни дела. Мкалашвили обаче още не е съден, защото се укрива в нелегалност. От време на време той се появява внезапно по телевизията, анатемосва враговете си и заплашва, че ако бъде заловен, Грузия ще бъде разрушена от опустошително земетресение[263].

На 20 ноември 2003 година баптисти, петдесетници, лутерани, мюсюлмани и Свидетели на Иехова се оплакаха, че вносът на религиозна литература, включително Библия, на практика е невъзможен. Грузинската патрирашия е сключила негласен договор с митниците, според който подобна книжнина може да влезе в страната само с нейно разрешение[264].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 10″, който трябва да се активира).

_________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев

[238]. Шеварднадзе, Э., На пути к храму меня никто не остановит, Собеседник, 18 декабря 2003.

[239]. Обращение Святейшаго и Блаженнейшаго Католикоса-Патриарха всея Грузии Илии ІІ в связи с ситуацией в республике, Русская линия, 24 ноября 2003.

[240]. Недумов, О., Патриарх как зеркало грузинской революции, Независимая газета, 27 ноября 2003.

[241]. Патриах всея Грузии Илия ІІ: Я думаю по-грузински и поступаю по-грузински, Огонëк, 12 февраля 2004.

[242]. Orthodoxia 2003, 14th ed. Ed. and comp. by N. Wyrwoll, Regensburg, 2003, p. 63-67.

[243]. Bryner, E., op. cit., S. 70.

[244]. Syndesmos, International Directory of Orthodox and Oriental Orthodox Theological Schools. Ed. by B. Voprsalek, Athens, 2000.

[245]. http://www.patriarchate.ge/news/radior.htm

[246]. http://www.patriarchate.ge/news/7r.htm

[247]. Britt, B., Snapshots of Tradition: Apparitions of the Virgin Mary in Georgia, Nova Religio, 1998, № 1, October, р. 108-125.

[248]. Georgian Orthodox Church quits WCC, RFE/RL Newsline,  № 35, Part I, 21 May 1997.

[249]. Щипков, А., Православнaя Церковь добилась изменений Конституции страньІ. – http://www.geo.orthodoxy.ru/articles.htm

[250]. Подписано конституционное соглашение между государством и Грузинской православной церковью. – http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=812

[251]. Tamarashvili, M., The History of Catholicism among the Georgians, Tiflis, 1902; Шиолошвили, И., иерод., Грузинская церковь и попьІтка подчинить ее Римскому престолу, Православная мьІсль (Прага), 1959, № 1, с. 43; Tabagua, I., I rapporti tra la Georgia cristiana e la Santa Sede, Tbilisi, 1996.

[252]. Снегаров, И., История на Охридската архиепископия, т. І, С., 1924, с. 276-277.

[253]. Khintibidze, E., Georgian Literature in European Scholarship. – http://www.nato.int/acad/fellow/94-96/elguja/02.htm

[254]. Alonso, C., Misioneros Augustinos en Georgia, Valladolid, 1978.

[255]. Esbroeck, M. v., Le catholicos Antoine Ier et son “Martirika”, Analecta Bollandiana, t. 98, 1980, № 3-4, 409-421.

[256]. Мерабишвили, Г. И., Из истории отношений Ираклия ІІ и Соломона І с Ватиканом, ПроблемьІ истории стран ЕвропьІ, Тбилиси, 1983, с. 114-121.

[257]. Attwater, D., op. cit., p. 153, n. 4.

[258]. Kurz notiert, Kirche bunt, № 34, 22. August 1999.

[259]. Georgien-Besuch um Ökumene zu förden, Kirche bunt, № 46, 14. November 1999.

[260]. Грузинская православная церковь озабочена готовящимся соглашением между Грузией и Ватиканом. – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=403965

[261]. Центр Тбилиси парализован манифестацией студентов. – http:// http://www.rusk.ru/svod.php?date=2003-09-19

[262]. В Тбилиси прибыл Вселенский Патриарх Варфоломей І. – http:// http://www.rusk.ru/svod.php?date=2003-09-19

[263]. Ochs, M., Persecution of Jehovah’s Witnesses in Georgia today, Religion, State and Society, 2002, № 3, р. 239-276.

[264]. Georgia: Orthodox permission needed for religious literature imports. – http://www.forum18.org/Archive.php?article_id=192″>http://www.forum18.org/Archive.php?article_id=192

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-J

История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 8

Публикувано на от Dragan Bachev

2.8. Екзархия на Руската църква

Според чл. 8 на руско-грузинския договор през 1783 година между императрица Екатерина ІІ и цар Ираклий ІІ Грузинската църква получава нов статут, като се подчинява на Руската. Католикосът Антоний ІІ става синодален член и заема осмо място в иерархията след Тоболския митрополит. Той е брат на последния грузински цар Георги ІІІ (починал 1800). Тогава Грузинската църква има 20 епархии – 13 в Карталиния и Кахетия, 4 в Имеретия и 3 в Мингрелия. В началото на ХІХ век, когато Грузия става губерния от две провинции, Св. Синод предлага да се образуват съответно две големи епархии – Тифлиско-Картелинска и Телаво-Кахетинска. Но император Алескксандър І отлага одобрението на този проект.

През 1810 година католикосът Антоний е изтеглен в Петербург, а през следващата година е уволнен. Той умира през 1827 година. На 11 юни 1811 година императорът подписва указ, с който утвърждава синодалния доклад за сливане на 13-те грузински епархии в две – Мцхетска-карталинска и Алавердско-кахетинска. На Мцхетския митропоилит се дава титулът екзарх на Св. Синод. През 1814 г. е взето решение двате епархии да станат три – Мцхетска, Телавска (Осетинска) и Сигнахска. На 8 май 1915 година в Тифлис е учредена грузинско-имеретинскка синодална кантора, която се ръководи от екзарха. За първи екзарх е назначен през 1811 г. грузинецът Варлаам (княз Еристави), който е Ахтилски архиепископ. Той е заменен прпез 1817 г. от енергичния русин Теофилакт (Русанов), роден през 1765 г. През следващата година по негово предложение пак е преобразувана църковната структура на Грузия[214]. Вместо три епархии се формират четири във всяка област – Карталиния и Кахетия, Мингрелия, Имеретия и Гурия. Теофилакт насажда руския език в богослужението, довежда руски свещеници и открива руска семинария в Тифлис и енорийски училища в няколко градове. Срещу екзарха избухват размирици в Имеретия, които са потушени. През 1819 година Теофилакт получава митрополитски сан. Той умира през 1820 г. и се предполага, че е отровен[215].

От приемниците му са по-известни неговият приемник Иона (Василевский), Евгений (Баженов или Бажанов), Исидор (Николский), Евсевий (Илинский). Екзарсите лично ръководят Карталинската и Кахетинска епархия и имат два викарни епископи – Горийски и Алавердски. На теория Грузинската църква трябва да е автономна, но на практика автономията не съществува. Диоцезът намалява през 1885 година, когато се образува нова Владикавказка епархия. Руската държава отнема недвижимите имоти на Грузинската църква, които възлизат на 137 милиона рубли, и енорийските свещеници силно обедняват[216]. Екзарсите отиват да служат в Сионската катедрала в Тбилиси само под военен конвой. Русификацията предизвиква засилване на местния национализъм и социализъм. Фрапиращ пример за това е престоят на Сталин в Тифлиската духовна семинария (1894-1899), където той се оформя като революционер[217]. През януари 1894 година семинаристите в Тифлис се разбунтуват. Вместо да проучи оплакванията, екзархът Владимир издейства закриването на семинарията до септември същата година[218]. През 1901 година се предлага да се основе катедра по грузинска църковна история в Петербургската духовна академия, но идеята е отхвърлена пренебрежително[219].

През 1905 година 412 грузински духовници се възползват от указа за веротърпимост, издаден от цар Николай ІІ, и подават молба за възстановяване на автокефалния статут на Грузинската църква. Предсъборното присъствие, което заседава през 1906-1907 година, обсъжда предложението, но не го приема, а предвижда само частични реформи в управлението на тази църква. Руските власти с право се опасяват, че евентуалната църковна независимост на Грузия ще се повтори в политическата сфера. Антагонизмът между руските иерарси и грузинските вярващи довежда до убийството на екзарх Никон през 1908 година[220]. След две години властите заточават в Крим един от водачите на антируското движение епископ Кирион, който е грузинец.

В изпълнение на окръжното на Светия Синод от 12 декември 1909 година духовните консистории в цялата империя съобщават през следващата година данни за притежаваните от тях храмове и земи. Според сводката грузинските епархии са едни от най-бедните в страната. Грузинското попечителство разполата със 179 църкви и 2111.05 десетини земя, Гурийско-Мингрелското – с 97 храма и 156.13 десетини земя, Имертинското – с 276 храма и 790.12 десетини земя, а Сухумското – само със 71 храма и 3938.2 десетини земя[221].

Трябва да се признае, че русите полагат грижи за духовната просвета в Грузия, която обслужва техните имперски цели. През 60-те години на ХІХ век. Екзархията издава на грузински език сп. „Грузинский духовньІй вестник”. „Прибавлението” към него излиза на руски език. От 1886 до 1902 година се публикува на грузински и руски език двуседмичното църковно-религиозно списание „Мцкемси” (Пастир), а от 1891 година ежеседмично излиза на двата езика официалното списание „Духовный вестник Грузинского экзархата”, за който духовниците задължително са абонирани. Когато това издание започва да се пълни със статии на тема автокефалия, то е спряно от цензурата през 1906 година. След три години се основава двуседмичното списание „Вестник Грузинского экзархата”, което излиза до 1917 година.

Значителна културно-просветна дейност развива братството „Пресвета Богородица”, учредено от екзарха архиепископ Павел (1882-1887). То издава на грузински и руски език религиозно-нравствена литература, организира четения, духовни концерти и др. През 1897 г. братството е преобразувано в Мисионерско духовно-просветно братство, което обучава деца и открива библиотеки и читални. На границата между ХІХ и ХХ век важно събитие е ревизията на грузинския превод на Библията. През 1888 година в Тифлис е открит Църковно-археологически музей, в който са събрани над 1000 ръкописа и 3000 други експонати, датирани между V и ІХ в. Този музей става център за научни изследвания в областта на църковното изкуство и древностите на Грузия и двигател за възраждането и разпространението на местната култура.

Кавказката мисия е възобновена през 1815 година след учредяването на Грузинската екзархия. Върху основата на Осетинската духовна комисия през 1860 година възниква Дружество за възстановяване на християнството на Кавказ. Дейността му включва не само мисионерство, но и просветата на местното население. Активни грижи за дружеството полага Московският митрополит св. Филарет (Дроздов)[222].

По сведения на протопрезвитер Стефан Цанков в началото на ХХ век Грузинската екзархия обхваща 4 епархии (Грузинска, Имеретинска, Гурийско-Мингрелска и Сухумска), 1 278 397 вярващи, 2354 храма, 26 мъжки и 5 женски манастира, 1716 свещеници, 231 дякони, 526 монаси, 100 монахини, 179 църковни библиотеки, 590 църковно-енорийски училища (с 23 070 ученици) и 13 манастирски училища (с 546 ученици). Освен това има много послушници, епитропи и манастирски болници[223].

Руската статистика от 1909 година дава по-различни данни: 1 726 040 вярващи, 2486 храма, 31 мъжки и 10 женски манастири, 1695 свещеници и 68 протоиереи, 640 монаси, 85 монахини и така нататък[224].

2.9. Промени след 1917 година

Грузинската църква се възползва от радикалните събития в Руската империя след февруарската революция през 1917 година. На 12 март същата година, когато в Русия е свалена монархията, в Мхцета е свикан събор. Той възстановява автокефалията на църквата въпреки съпротивата на грузинския екзарх архиепископ Платон[225]. За местопазител е определен Гурийско-Мингрелският епископ Леонид (Окропиридзе). Временното правителство на Керенски се опитва да лавира между имперското статукво и неизбежните промени. На 25 юли то издава Временни правила за управлението на Грузинската църква, според които католикосът е църковен глава на „всички грузинци”, а не на Грузинската църква. С тези формулировки се признава териториална, а не национална автокефалия. Руските енории се изваждат от юрисдикцията на местната църква. Затова правилата предизвикват негативна реакция.

По същото време в Тифлис е основан Съюз на руските клирици и миряни, който на 27 март 1917 година се обръща с молба до руския Св. Синод да основе в Закавказието Руска екзархия. В отговор на тази молба на 14 юли същата година са издадени временни правила за управлението на руските енории на Кавказ и е назначен епископ Теофилакт. Той обаче е изгонен от Грузия. Новият руски екзарх Кирил изобщо не е допуснат в Тбилиси. Между Грузинската и Руската църква настъпва схизма, която продължава четвърт век[226].

През септември същата година Кирион ІІ (Садзаглишвили) е избран за „патриарх-католикос на цяла Грузия”. Грузинците са поканени да участват в църковния събор в Москва през 1917-1918 година, но те не се отзовават. Грузинският език отново е въведен в богослужението. През юни 1918 година Кирион е мъченически убит в Марткофския манастир. От неговото перо са излезли редица ценни трудове по историята на Грузинската църква. На 17 октомври 2002 година той беше канонизиран от Светия Синод на Грузинската църква заедно с редица други светци.

По повод обявената автокефалия руският патриарх св. Тихон (Белавин) отправя послание от 29 декември 1917 година до Грузинската църква, в което критикува начина на възстановяване на автокефалията като неканоничен и се прави паралел с едностранната автокефалия на Българската екзархия през 1872 година. В посланието се казва: „Само Съборът на кириархалната Църква може да дарува независимост на тази или онази Поместна Църква. Без Събор на кириархалната Църква всякакви актове на провъзгласяване на църковна независимост се признават за недействителни и нямащи канонична сила… Ако това изискване не се спазва, Църквата е заплашена от схизма… Умолявам Ви, братя, в името на нашия Господ Иисус Христос да няма между нас разделения и да бъдем всички ние съединени в един дух и в едни мисли. Да застанем на пътя на мира и взаимната любов и съвместно да обсъдим създалото се положение…“[227].

За приемник на Кирион е избран Гурийско-Мингрелският епископ Леонид (Окропидзе). Известен е като публицист и мисионер. През 1921 година, когато Грузия става съветска република, трети католикос с допълнителен титул „архиепископ Мцхетски и Тифлиски” става Амвросий (Хелая). Той се отличава с антипатия към руското влияние и е арестуван през 1922 година, защото изпраща до международната конференция в Генуа меморандум, с който протестира срещу атеистичната политика на болшевишката власт[228]. Един епископ и няколко свещеници са хвърлени в затвора. Амвросий е осъден на смърт, но присъдата му е намалена на девет години и той умира в затвора през 1927 година. Канонизиран е за светец през 1995 година. За да получи признание Грузинската църква прави опити да влезе в общение с другите православни църкви през 1926-1927 година. Писма са изпратени и до Българската църква[229]. В типичния си стил Цариградската патриаршия неофициално контактува с Грузинската църква, но официално не я признава.

През 1927 година в Тбилиси е свикан църковен събор, който е манипулиран от комунистите. Той отрича меморандума от 1922 година, заявява, че църквата се ползва с пълна „свобода”, и порицава връзките между грузинските емигранти, папата и Кентърберийския архиепископ. Решенията на събора са подписани от католикоса Христофор ІІ (Цицкишвили). Той е хиротонисан за Урбниски епископ през 1921 година, без да е приел монашество. От 1927 година замества Амвросий като католикос до кончината си в началото на 1932 година. Негова заслуга е, че нормализира отношенията между Грузинската и Руската църква.

Поради казионната позиция на църквата и въстанието, избухнало през 1924 година, православието в Грузия не е подложено на такива жестоки преследвания, каквито изпитва Руската църква[230]. Все пак от 22 църкви в Тбилиси са закрити 12, а 30 свещеници са принудени или подлъгани да се откажат от сана си. Провежда се усилена атеистична пропаганда. През 1930 година Съюзът на войнстващите безбожници наброява 25 000 членове, а организацията на младите атеисти – 6000 души[231].

Виден грузински духовник и учен, който работи в чужбина между двете световни войни, е архимандрит Григорий Перадзе. Той е роден през 1899 година в Тифлис, завършва Духовната семинария и учи във Философския факултет на местния университет. През 1921 г. съборът на Грузинската църква го изпраща да продължи образованието си в Богословския факултет на Берлинcкия университет. След четири години той се прехвърля във Философския факултет на Бонския университет. Там за своята дисертация „Начало на монашеството в Грузия” той получава степен доктор по философия. По-късно Перадзе се занимава с патристически изследвания в библиотеките на Британския музей и Оксфордския университет. Става доцент в Бонския университет, където чете лекции по древногрузинска и арменска литература. През 1931 година той приема монашество и е ръкоположен за свещеник. Чете лекции в Оксфордския университет по история на Грузинската църква и грузинската патристика, а през 1932 г. започва работа като преподавател в Православния богословски факултет на Варшавския университет.

През 1936 година отец Григорий посещава Св. Земя. Търси следи от грузинско присъствие в местните манастири, разчита древни грузински ръкописи и изказва хипотезата, че в Иерусалим се намира гробницата на грузинската царица св. Тамара. Среща се с Иерусалимския патриарх Тимотей.

През 1942 година Перадзе е арестуван и откаран от нацистите в концлагера Освиенцим, където е умъртвен в газова камера. Той приема доброволно да умре, за да замени един осъден глава на многодетно семейство. Последният след войната съобщава на Варшавския митрополит Дионисий за саможертвата на грузинеца. Съборът на Грузинската църква в Мцхета през 1995 г. канонизира отец Григорий за мъченик[232].

Следващият католикос-патриарх Калистрат (Цинцадзе) е бивш свещеник, който се замонашва и е хиротонисан за епископ и митрополит през 1925 г. Той заема поста на католикос-патриарх от 1932 г. до смъртта си през 1952 година. Избран е за почетен член на Московската духовна академия през 1949 година. През 1943 година съветската власт рязко променя отношението си към Руската църква и разрешава да бъде избран за патриарх Сергий. Той изпраща в Тбилиси Ставрополския архиепископ Антоний, който урежда отношенията между двете църкви. Схизмата е отменена на 31 октомври 1943 година, когато Антоний влиза в евхаристийно общение с грузинския Свети Синод. Католикосът Калистрат участва в интронизацията на новия руски патриарх Алексий І през февруари 1945 година [233].

Приемник на Калистрат е католикосът Мелхиседек ІІІ (Пхаладзе), който от 1915 до 1925 г. е свещеник. Полага монашески обет и е хиротонисан за епископ. През 1943 година става Урбниски митрополит, от 1952 година до кончината си през 1960 година е католикос-патриарх. Участва в много миротворчески инициативи, които са в съзвучие с външнополитическата стратегия на СССР.

Седми католикос-патриарх е Ефрем ІІ (Сидамонидзе). Той приема монашество през 1923 година. Хиротонисан е за епископ след четири години, а става митрополит през 1945 година. Той заема патриаршеския престол през 1960 година и възглавява Грузинската църква до смъртта си през 1972 година. Полага грижи за възстановяването на църкви и манастири, занимава се с обществена дейност, основава в Мцхета през 1963 г. пастирски курсове, превърнати в семинария през 1969 година, издава Новия Завет на грузински език и др. Носител е на редица църковни ордени. По време на неговото служение Грузинската църква преживява гонението на Никита Хрушчов (1959-1964). Тя взема решение да влезе в Световния съвет на църквите през 1962 година, с което излиза от изолацията и привлича интереса на световното християнство към своето положение. През 1962 година 3.1 милиона вярващи грузинци се обслужват само от 7 епископи, 105 свещеници, 80 енории, 3 манастира и 1 църковно издателство. Кризата продължава и до 1972 година остават само 5 епископи и 44 енории в цялата страна[234].

Приемник на Ефрем е осмият католикос-патриарх Давид V (Девдариани). Ръкоположен е за свещеник през 1927 година. Постриган е за монах през 1956 година и в същата година е хиротонисан за епископ. По-късно става Урбниски митрополит. От 1972 година Давид V е предстоятел на Грузинската църква. Той умира през 1977 година[235].

От 25 декември 1977 година до днес грузнски католикос-патриарх е Илия ІІ (светско име Ираклий Шиолошвили). Роден е през 1933 година в град Орджоникидзе (от 1991 година – Владикавказ). През 1956 година завършва Московската духовна семинария, а през следващата година като студент в Московската духовна академия приема монашество и е ръкоположен за иеродякон и иеромонах. Хиротонисан е през 1963 година за Шемокмедски епископ, викарий на католикос-патриарх Ефрем ІІ. От 1967 г. митрополит Илия ръководи Сухумо-Абхазката епархия, а от 1969 година и Мцхетската Духовна семинария. Между 1978 и 1983 година той заема поста президент на Световния съвет на църквите. Илия ІІ е получил почетна докторска степен от православната семинария „Св. Владимир” в Крестууд до Ню-Йорк[236]. Във връзка със 70-годишнината си и 25-годишнината от патриаршеската си интронизация през 2002 г. католикосът получи такава степен и от Тбилиския университет[237].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 9″, който трябва да се активира).

_____________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[214]. Гугутишвили, М. Г., ВопросьІ реорганизации Грузинской автокефальной правоснлавной церкви (первая половина ХІХ в.). – Антирелигиозная пропаганда на современном этапе (Тбилиси), ВьІп. 4, 1978, с. 25-42.

[215]. Тальберг, Н., История христианской Церкви, М., 1991 (http://www.krotov.оrg/libr_min/t/talberg/talb24.html#_Toc525199331).

[216]. Мчедлидзе, Г. Д., Социальное положение сельского духовенства в Грузии (ХІХ в.), Историко-этнографские штудии, Тбилиси, 1982, с. 45-50.

[217]. Agursky, M., Stalin’s ecclesiasticial background, Survey, 1984, № 4, 1-14.

[218]. „Быть может и в моем песке и соре найдется какая-нибудь крупица” (Дневник Аполлинария Николаевича Львова. Подготовка текста, вводная статья и комментарии С. Л. Фирсова)., Нестор, 2000, № 1, 91-92, 98.

[219]. Тс., Руската църква, Грузинският екзархат и православието в него, Църковен вестник, № 10, 16 юни 1901, с. 7-8.

[220]. За него вж. язвителната характеристика в „Быть может…”, с. 109, 163. Срв. Софийский, Л. Н., Высокопреосвященный Никон, архиепископ Карталинский и Кахетинский, Экзарх Грузии (1861-1908), Спб., 1909.

[221]. Морозан, В. В., Экономическое положение Русской Православной Церкви в конце ХІХ – начале ХХ вв., Нестор, 2000, № 1, с. 325-327.

[222]. Е. К. [Епископ Кирион], Краткий очерк истории Грузинской Церкви и Экзархата за ХІХ столетие, Тифлис, 1901.

[223]. Цанков, протопр. Ст., цит. съч., с. 41-44.

[224]. Грузинский экзархат, Полный православный богословский энциклопедический словарь, Репр. Изд., т. 1, М., 1992, с. 686-687.

[225]. Егоров, В. свящ., К истории провозглашения грузинами автокефалии своей Церкви в 1917 году, М., 1917, с. 9.

[226]. Пак там, с. 22-23.

[227]. Церковные ведомости, 1918, № 3-4 (www.church.ru/xxcentury/1917.html).

[228]. White, S., The Origins of Détente: The Genoa Conference and Soviet-Western Relations, 1921-1922, Cambridge (MA), 1985.

[229]. Снегаров, Ив., Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата, църковен архив, т. ІІІ-ІV, 1929, с. 65 (http://pravoslavie.domainbg.com/03/main.phtml?dest=2).

[230]. Срв. Стефанов, иеромонах Павел, История на Руската православна църква през ХХ век, Шумен, 1997.

[231]. Attwater, D., op. cit., 152-153.

[232]. Скурат, К. Е., цит. съч.

[233]. Коев, Тотю, цит. съч., с. 15.

[234]. Bryner, E., Die Ostkirchen vom 18. Bis zum 20. Jahrhundert, Leipzig, 1996 (Kirchengeschichte in Einzeldarstellungen, III/10), S. 68-69. Ср. Jones, S. F., Soviet Religious Policy and the Georgian Orthodox Apostolic Church: From Krushchev to Gorbachev, Religion in Communist Lands, 1989, № 4, Winter, 290-312.

[235]. Горазд, архим., Почина в Господа светейшият и блаженейши Давид V, католикос-патриарх на цяла Грузия, Църковен вестник, № 2, 11 февруари 1978.

[236]. Наум, архим., Споделяме радостта на св. Грузинска църква, Църковен вестник, № 14, 5 май 1978.

[237]. Грузинский патриарх стал почетным доктором Тбилисского университета – http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=852&do_action=viewdoc“>http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=852&do_action=viewdoc

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-O